Заложници в Рая

Петнадесет

Еймъс Хиклин сложи още едно дръвце на огъня. Беше малък и безопасен огън, типичен за горските обитатели.

Вечерята беше привършена, а тигана и кафеничето бяха изтрити с пясък и блестяха в меката лунна светлина. Мракът съвсем се сгъсти. Идеше момента, в който той се облягаше о стеблото на някое дърво, палеше лулата си и се отдаваше на размисъл.

Самотен козодой подхвана тъжната си вечерна песен като зов и питане от някакъв друг свят. Надолу по реката със силен плясък риба хвана поредната прелитаща над водата мухичка.

Хиклин посегна към купчината дърва, взе още две и ги сложи на огъня. Изтегли се след това назад към стеблото на дървото и извади от джоба на ризата си лулата и кесията с тютюна.

Хубав юни, помисли си той. Приятно време. С блесналата по реката луна и чуруликащата птичка горе в хралупата, а и комарите не са много и не са толкова хапливи.

А утре, може би…

Само един ненормален човек — помисли си той — би могъл да крие такова съкровище на остров в една река. Място съвсем несигурно за укритие на съкровище, защото и най-глупавия би предвидил какво може да стане с този остров.

Да, несъмнено откачена работа. Но човека се е укривал и едва не е бил заловен. Така че трябвало е да скрие тези неща и не е имал възможност да избира къде. А мястото има преимуществото, че никой не би допуснал тук да се скрие съкровище. Защото островите са се образували от пясъчни наноси, които лека-полека обрасвали с плиткокоренни върби. Те могат да просъществуват с години, но могат и за една нощ да изчезнат, защото тази река е коварна и крие изненади с променливия си оток и подводно течение. Хиклин добре разбираше, че това е съмнителна и рискована работа, но парите не са малко и той не губи нищо, освен една година време. Една година срещу, грубо изчислено, едно чисто милионче долари.

Хеманит, помисли си той. Колко глупаво — да крадеш камъни!

Защото в деня на кражбата почти не е имало възможност да бъдат продадени уникални музейни предмети, които всеки би се сетил че са откраднати. Освен това Стивън Фърнъс може би съвсем не е имал желание да ги продава. Влюбен в красотата, той вероятно е искал да я запази за себе си. Като дългогодишен работник в музея сигурно вътрешно е негодувал срещу излагането на показ на обекта на неговата любов.

Той почти е успял. Ако едно селянче, което видяло портрета му в някакъв вестник в онзи ден преди 200 години, не го познало, е щял да избяга. И в известен смисъл е избягал, защото не бил заловен. Изживял живота си до дълбоки старини. Изчуквал жалкото си съществуване с доста съмнителни работи по кръчмите в Ню Орлийнс.

С изпънати пред себе си крака Хиклин продължи да седи в мрака на нощта, пушейки бавно лулата си. Трептящият пламък на огъня гонеше сенки по лицето му.

Огромна тъжна степ, помисли си той. Цялата тази земя, превърната някога с големи усилия в плодородни ниви, сега отново беше станала степ — пустош. Земята повече не беше нужна. На нея сега се гледаше само като на жизнено пространство и хората, които на времето са изкарвали прехраната си от земята, сега бяха струпани там, където имаше работа. Натъпкани по апартаменти и стаи, в друга степ и пустош предназначена за животното — човек. Цялото източно крайбрежие, едно необятно море от хора, живеят натъпкани като сардели. Чикаго, този огромен център на Средния запад, струпан около езерото Мичиган далече на север до Грийн Бей и дълбоко навътре по Източния Бряг. Също и другите няколко центъра с многобройно население — огромни острови претъпкани с народ — население, което продължава да расте.

А тук, мислеше си той, седи човек, един от малкото измъкнали се оттам. Мотивите и желанието му за това обаче не се различават от тези на милиардите други. Макар че има една разлика. Той е поел един риск, един хазартен ход, а другите са предпочели да мъкнат ярема си.

Хазарт, помисли си той. Да, може да се нарече хазарт. Но все пак писмото, написано на смъртния одър и грубо надрасканата карта, макар и не лишени от романтика, носят белезите на сигурна автентичност. Ровенето му в записките на Стивън Фърнъс му помогнаха да научи някои факти за последните му дни. По всичко личеше, че той е бил човекът, откраднал в 1973 от музея, където е работил, една колекция от хеманити, струваща цяло състояние. Някъде тук, на тези острови, точно в този район на реката сега лежи зарито това съкровище. Лежат тези изящно гравирани парчета, завити в хартия и наредени в стар стоманен куфар.

Писмо е написано и адресирано към същия музей, от който хеманитната колекция е била открадната. Писмо, което никога не е било изпратено, защото той изобщо не е имал тази възможност или пък не е имало на кой да го предаде, за да го изпрати. Може би не го е изпратил, защото не е имал марка, която да залепи на плика, а смъртта вече е била близо. Не било изпратено, но е било грижливо прибрано заедно с другите му вещи в един охлузен стар куфар, другар на онзи, в който хеманитите били заровени.

А този куфар — интересно къде ли се е спотайвал, забравен след смъртта на стареца? По какви ли странни пътища е попаднал най-после в този битак, за да бъде предложен в един дъждовен следобед за продажба заедно с другите там джунджурии? И защо никой не го е отворил, за да види какво има в него? Или пък може би някой го е отворил и е решил, че съдържа ненужни вехтории и боклуци?

Шляейки се безцелно в онзи дъждовен следобед, той беше обладан от единственото желание да потърси подслон от дъжда. Пробудилият се в него момчешки нагон го накара да се включи в наддаванията в магазина на битака. Ей тъй, без особена цел и желание. И с неговата сума наддаването приключи.

Продължавайки да седи и пуши, Хиклин си спомни как в един момент беше решил да го остави някъде. Под маската на разсеяност да го изостави и да се отърве от него. Но още веднъж, изневерил на логиката си, го занесе в стаята си и същата тази вечер просто от скука провери съдържанието му и намери писмото, което силно го заинтригува. Той не му повярва, но то подразни любопитството. Прииска му се да разбере кой е бил този Стивън Фърнъс.

И ето го до реката с разпаления огън пред него и тъжната песен на козодоя от хралупата над него. Единствения човек в света, който знае или почти знае къде е заровен откраднатия хеманит. И може би един от малкото днес, които знаеха за тази кражба въобще.

Дори сега, рече си той, хеманита вероятно не би могъл да бъде изнесен на пазара. Защото записките и документите са още на лице и музеят все още съществува. Но след 500, след 1000 години той ще може да се продаде спокойно. Защото дотогава самите анали и факти по кражбата ще бъдат забравени или така забутани и заровени в древните документации, че няма да могат да се открият.

Хеманита, рече си той, би донесъл един солиден капитал за втория живот — само дано да го намери. Диаманти, рубини, помисли си той, едва ли биха заслужили такива усилия. Хеманита обаче е нещо по-различно. И той като всяко творение на изкуството не губи стойността си. Конверторите могат да произвеждат диамантите с бушели3 и несъмнено хеманит също — с тонове, ако се наложи. Но те не могат да произведат гравиран хеманит или картини. Произведенията на изкуството не губят цената си, а може би растат по стойност. Защото конверторите могат да преобразят суровия материал, какъвто и да е той, но те не могат да дубликират и възпроизведат предмет на изящното изкуство.

Човек, рече си той, трябва добре да помисли какво да скъта за Деня на Съживяването.

Тютюна в лулата беше догорял и тя бълбукаше при всяко всмукване. Той я извади от устата си и изчука пепелта в тока на ботуша си.

Утре сутринта ще има риба на геримите, които е хвърлил и все още имаше брашно и другото там, за да си направи някоя мекица. Стана и слезе към кануто, за да си вземе одеялото. След един хубав сън тази нощ и вкусната закуска той отново щеше да се заеме с търсенето. Ще потърси островчето с пясъчен нанос във форма, наподобяваща рибарска въдица и с двата бора откъм сушата. При все че добре разбираше, че наносът може да е променил формата си или да е съвсем изчезнал. Единствената му надежда бяха двата бора, ако и те все още са там.

Той застана до самата вода и погледна към небето. Нищо облаче не се виждаше и звездите студено блещукаха в безкрая, а полупълната луна беше увиснала като окачена над скалите на изток. Пое полъха на чистия и свеж въздух и почувства лека студена тръпка. Утре, рече си той, ще бъде още един прекрасен ден.