Завърналите се

18

— Трябва да спрем — изпъшка Харолд с пламнали дробове.

Всички инстинкти крещяха на Белами, че трябва да продължат — майка му бе някъде там, сред цялата тази лудост, — но той не протестира. Беше нужно само да погледне в какво състояние бе Харолд, за да разбере, че няма избор. Остави Джейкъб на земята. Момчето отиде при баща си.

— Добре ли си? — попита.

Харолд се опитваше да си поеме въздух между кашлиците.

— Седни — каза Белами и прегърна стареца през кръста. Бяха стигнали до малка къща на Трета улица. Достатъчно далеч от портала, за да се предпазят от неприятности. В тази част на града беше спокойно, защото много от хората бяха отишли при портата, където се случваше всичко. Вероятно сега, помисли си Белами, всеки, който можеше да избяга от Аркадия, правеше точно това. Може пък накрая да се опразни, помисли си той.

Къщата бе принадлежала на семейството Дениълс, ако паметта на Белами не го лъжеше. Беше си поставил за цел да запомни за града колкото е възможно повече не защото някога бе очаквал да се случи нещо такова, а защото майка му винаги го учеше да разчита на детайлите.

Откъм портала прозвуча един-единствен изстрел.

— Благодаря ти, че ми помогна да го измъкнем оттам — изхриптя Харолд. Погледна надолу към ръцете си. — Аз не бях достатъчно бърз.

— Не трябваше да оставяме Люсил — отвърна Белами.

— Каква беше алтернативата? Да останем и да улучат Джейкъб? — той въздъхна и се прокашля.

Белами кимна.

— Предполагам, че си прав. Дано всичко да свърши скоро — постави ръка на рамото на Харолд.

— Той ще се оправи ли? — попита Джейкъб, който бършеше челото на баща си, докато Харолд продължаваше да кашля и да се задъхва.

— Не се тревожи за него — отговори Белами. — Той е един от най-стиснатите хора, които съм срещал през живота си. Не знаеш ли, че стиснатите живеят вечно?

Белами и Джейкъб поведоха Харолд по стъпалата към верандата на къщата на Даниълс. Къщата изглеждаше самотна, клекнала под счупена улична лампа до празен участък.

Харолд се закашля, свил ръце в юмруци. Джейкъб го потърка по гърба.

Белами стоеше, насочил поглед към сърцето на града, към училището.

— Трябва да отидеш да я намериш — подкани го Харолд. — Никой няма да ни безпокои. Единствените хора с пушки са войниците, но численото превъзходство над тях е огромно — той натърти на предложението, като се прокашля.

Белами продължаваше да се взира към училището.

— Никой няма да се занимава точно сега с един старец и едно момченце. Нямаме нужда да стоиш при нас. — Той се пресегна и прегърна Джейкъб. — Нали така, синко? Ти ще ме пазиш, нали?

— Да, сър — твърдо обеща Джейкъб.

— Знаеш къде живеем — продължи Харолд. — Мисля си, че ще се върнем, за да намерим Люсил. Там вече ми се струва по-спокойно. Всички излизат през портите, но предполагам, че Люсил ще си остане там. Тя ще ни чака.

Белами рязко извърна глава. Втренчи се към южната порта.

— Не се тревожи за Люсил. Нищо няма да й се случи на тази жена. — Харолд се засмя, но смехът му беше пресилен и напрегнат.

— Ние я изоставихме — каза Белами.

— Не сме я изоставили. Доведохме Джейкъб на безопасно място. А ако не го бяхме направили, самата тя щеше да ни застреля. Гарантирам ти.

Той притегли Джейкъб към себе си.

В далечината се чуха викове, после настана мълчание.

Белами потърка челото си. Едва сега Харолд забеляза, че за първи път, откакто го беше срещнал, агентът се потеше.

— Тя ще се оправи — добави Харолд.

— Знам — отвърна той.

— Тя е жива — продължи старецът.

Белами се засмя.

— Все още това е въпросът, нали?

Харолд се протегна и стисна ръката на агент Белами.

— Благодаря ти — изхъхри и леко се закашля.

Белами се ухили.

— Нещо се размекваш, а?

— Само казвам, че съм ти благодарен, агент.

— А, не — махна Белами. — Това трябва да се отбележи. Щом ще ми се правиш на мек и пухкав, искам да те снимам. Къде ми е мобилният телефон?

— Ти си задник — отвърна Харолд и потисна смеха си. — Но все пак ти благодаря — заяви рязко след кратка пауза.

После двамата мъже се разделиха.

Харолд седеше със затворени очи и се съсредоточаваше в опит да прогони тази проклета кашлица, която сякаш не искаше да си тръгне. Трябваше да измисли какво да прави по-нататък. Чувстваше, че остава да се погрижи за още нещо, преди всичко да свърши, за нещо ужасно.

Всичките му приказки как знаел, че Люсил е добре, си бяха тъкмо това: приказки. Много му се искаше да види лично, че тя е добре. Чувстваше се по-виновен от Белами, че я бяха оставили там. Той й беше съпруг в края на краищата. Но си напомни, че беше заради безопасността на Джейкъб. Самата Люсил му бе казала да го направи. Налагаше се. С всички тези пушки и всички тези хора наоколо, с целия този страх, кой знае какво можеше да се случи. Човек не биваше да остава с детето си на такова място.

Ако беше станало обратното, ако той се бе изправил там, а Люсил стоеше зад онези войници, той би искал тя да грабне момчето и да избяга.

— Татко?

— Да, Джейкъб? Какво има?

Харолд все още отчаяно се нуждаеше от цигара, но джобовете му бяха празни. Пъхна ръце между коленете си и се загледа към града, където бе станало мъртвешки тихо.

— Обичаш ме, нали?

Харолд трепна.

— Що за глупав въпрос, синко?

Джейкъб сви колене към гърдите си, обгърна краката си с ръце и не каза нищо.

Вървяха предпазливо през града и бавно се насочваха обратно към портата. Постоянно минаваха покрай други Завърнали се. Имаше още много хора в очертанията на града, въпреки че мнозина бяха избягали из околностите. Харолд се опитваше да пристъпва уверено, без да предизвика паника в дробовете си. От време на време започваше да говори за каквото му минеше през ума. Говореше предимно за Аркадия. Как беше „тогава“ — когато Джейкъб беше жив. Струваше му се много важно точно сега да отбележи колко много неща се бяха променили през годините.

Празният участък до двора на Даниълс невинаги бе стоял празен. Тогава, когато Джейкъб беше жив, там стоеше старата будка за сладолед, докато в някакъв момент през седемдесетте не изчезна по време на петролната криза.

— Разкажи ми виц — помоли Харолд и стисна ръката на Джейкъб.

— Чувал си ги всичките — отвърна момчето.

— Откъде знаеш?

— Защото ти ми ги разказа.

Задухът на Харолд бе изчезнал и той започваше да се чувства по-добре.

— Сигурен съм, че си научил и някои нови.

Джейкъб поклати глава.

— Ами не си ли видял някои по телевизията? Може да си чул и някой друг да разказва.

Пак поклащане на главата.

— А децата, когато бяхме отседнали в онази стая за изкуства с госпожа Стоун? Децата винаги си разказват вицове. Трябва да са ти казали някой и друг, преди да стане претъпкано и прочие и преди да се наложи да ги натупаш — той се подсмихна.

— Никой не ми е разказвал никакви нови вицове — отсече Джейкъб категорично. — Дори и ти.

Той пусна Джейкъб и двамата закрачиха, като люлееха ръце.

— Добре тогава — каза Харолд. — Май трябва да се опитаме.

Джейкъб се усмихна.

— И така, за какво да бъде нашият виц?

— За животни. Харесват ми вицове за животни.

— Имаш ли предвид някое конкретно животно?

Джейкъб се замисли за момент.

— Пиле.

Харолд кимна.

— Добре, добре. Вицовете за пилета са много богата територия. Особено вицовете за мъжки пилета — само не ги казвай на майка ти.

Джейкъб се засмя.

— От коя страна пилето има повече пера?

— От коя?

— От външната.

Когато наближиха южната порта на Аркадия, бащата и синът вече си имаха свой виц — и работна философия за разказването на вицове.

— Е, каква е тайната? — попита Джейкъб.

— В представянето — отвърна Харолд.

— Какво за представянето?

— Разказвай вица, сякаш си го научил от някого.

— Защо?

— Защото, ако звучи, сякаш го измисляш сега, никой няма да иска да го чуе. На хората вицът винаги им се струва по-смешен, ако си мислят, че е бил разказван и преди. Хората искат да бъдат част от нещо — заключи Харолд. — Когато хората слушат виц — говорим за подготвени вицове, — им се иска да се почувстват включени в нещо по-голямо. Иска им се да могат да си го отнесат вкъщи, да го разкажат на своите приятели и да въведат и тях във вица. Иска им се да направят околните част от него.

— Да, сър — ухили се Джейкъб щастливо.

— А ако е наистина добър?

— Ако е наистина добър, ще продължават да го разказват.

— Точно така — кимна Харолд. — Хубавите неща никога не умират.

Тогава, изведнъж, без дори да са успели да си разкажат своя виц още един път, те се оказаха при южната порта, сякаш се бяха скитали безцелно — просто баща и син, прекарващи времето си насаме, — а не се бяха насочили към мястото, където се бе случило всичко, където беше Люсил и където лежеше Джим Уилсън.

Харолд си проби път през навалицата от Завърнали се, заобиколили Джим Уилсън, като водеше Джейкъб.

Джим изглеждаше умиротворен в смъртта.

Люсил бе коленичила до него и плачеше ли плачеше. Някой беше подложил сгънато яке или нещо подобно под главата му и покрил с друго гърдите му. Люсил го държеше за ръката. Съпругата му, Кони, държеше другата. Слава Богу, някой бе отвел децата им.

Тук-там малки групички войници седяха заедно, невъоръжени и заобиколени от Завърнали се. Някои бяха завързани с каквото попадне. Други, които можеха да разпознаят загубена кауза, когато я видят, седяха незавързани и само наблюдаваха мълчаливо, без да се съпротивляват повече.

— Люсил? — повика я Харолд и се отпусна на колене до нея с пъшкане.

— Той ми беше роднина — отвърна тя. — Всичко стана заради мен.

Харолд някак си не бе видял кръвта, докато не коленичи в нея.

— Харолд Харгрейв — попита Люсил с изтънял глас, — къде е момчето ми?

— Тук е.

Джейкъб се приближи зад Люсил и обви ръце около нея.

— Тук съм, мамо.

— Добре — кимна Люсил, но Харолд не беше сигурен дали тя наистина осъзна, че момчето бе там. После старицата сграбчи Джейкъб и го придърпа към себе си. — Направих нещо ужасно — изплака, като се вкопчи в него. — Дано Бог ми прости.

— Какво се случи? — огледа се Харолд.

— Имаше някой зад нас — обади се Кони Уилсън и замълча, за да избърше сълзите от лицето си.

Харолд бавно се изправи. Краката му бяха натежали от болка.

— Някой от войниците ли беше? Или онзи проклет полковник?

— Не — спокойно отговори Кони. — Той вече си бе отишъл. Не беше той.

— Накъде бе извърнат Джим? Към града ли гледаше или в обратната посока? — Той посочи към пътя, водещ извън Аркадия. Виждаше се къде свършва градът и започваха полята и дърветата.

— Към града — каза Кони.

Харолд се обърна в другата посока. Огледа околностите. Видя само дълъг тъмен път, който се изнизваше от Аркадия през голите царевични ниви. По границите на нивите високи тъмни борове стърчаха нагоре срещу звездната нощ.

— Дяволите да те вземат — изруга Харолд.

— Какво има? — попита Кони, различила някаква догадка в гласа му.

— Ти, проклет кучи син — изръмжа Харолд и ръцете му се свиха в юмруци.

— Какво има? — попита отново Кони, изведнъж очакваща да бъде застреляна и тя. Загледа се към гората, но видя само дървета и мрак.

— Вземи децата — продължи Харолд. Погледна към стария си пикап. — Сложете Джим в каросерията. Ти също, Кони. Качвай се там, легни и не се надигай, докато не ти кажа!

— Какво има, татко? — попита Джейкъб.

— Няма значение — отговори Харолд. След това се обърна към Люсил: — Къде е пистолетът?

— Ето го — подаде му го с отвращение. — Изхвърли го.

Харолд затъкна пистолета в колана си и заобиколи пикапа към страната на шофьора.

— Тате, какво става? — настоя Джейкъб. Той още прегръщаше майка си. Тя едва сега го потупа по ръката, сякаш най-накрая приемаше, че синът й е там.

— Просто млъкни сега — нареди Харолд строго. — Ела тук и се качвай в пикапа. Влизай и си наведи главата надолу към седалката.

— Ами мама?

— Джейкъб, синко, просто прави каквото ти казвам! — излая Харолд. — Трябва да се махаме оттук. Връщаме се в къщата, където Кони и децата ще бъдат в безопасност.

Джейкъб легна на седалката в колата и Харолд, за да му даде да разбере, че е за негово добро, се пресегна и потупа момчето по главата. Не се извини — защото знаеше, че не беше погрешно да крещи на момчето точно сега, а Харолд винаги бе вярвал, че човек не трябва да се извинява, когато не е сгрешил в нищо. Но нищо в неговите вярвания не забраняваше на човек нежно да погали дете по главата.

Когато момчето беше настанено, Харолд заобиколи, за да помогне за тялото на Джим Уилсън. Люсил го гледаше как вдига мъжа и изведнъж и дойде наум цитат от Писанията.

— Моят Бог проводи Своя Ангел и затвори устата на лъвовете, и те ме не повредиха, защото аз излязох пред Него чист, па и пред тебе, царю, не съм извършил престъпление.

Харолд нямаше какво да възрази. Думите му се сториха съвсем на място.

— Внимателно — подхвърли той, докато носеха тялото, без да говори на никого конкретно.

— Разкаяно — отговори Люсил, все още коленичила. — Разкаяно — повтори. — Всичко е заради мен.

Когато тялото беше на сигурно място в каросерията, Харолд махна на Кони също да се качва.

— Сложи децата отпред, ако е необходимо — каза той. После се извини, макар че не би могъл да каже защо.

— Какво става? — попита Кони. — Нищо не разбирам. Къде отиваме?

— Предпочитам децата да седнат в кабината — отговори Харолд.

Кони последва инструкциите на Харолд. Децата се мушнаха в кабината до Люсил, Джейкъб и стареца. Харолд каза и на трите деца да наведат главите си надолу. Направиха както им бе наредено, но само хленчеха, докато двигателят на пикапа оживя с рев и те се насочиха извън града.

Люсил гледаше в далечината, ала мислите й бяха другаде. В каросерията на пикапа Кони лежеше до тялото на съпруга си — почти по същия начин, както беше лежала до него през всичките години на живот и брак. Държеше го за ръката. Като че ли не се страхуваше или не се чувстваше неловко да бъде толкова близо до мъртвец, или може би просто не искаше да се раздели със съпруга си.

Докато пътуваха, очите на Харолд се взираха в мрака край лъча на фаровете за дулото на пушка, което можеше да изникне, да гръмне и да го изпрати в гроба. Когато наближиха дома, а градът се смаляваше назад в тъмнината, той се пресегна и положи длан върху ръката на Люсил.

— Защо отиваме у дома? — попита Джейкъб.

— Когато беше в Китай, сам и уплашен, какво искаше да направиш?

— Исках да се прибера у дома — отвърна Джейкъб.

— Така правят хората — кимна Харолд. — Дори и да знаят, че адът може да ги застигне и там.

Когато отбиха от магистралата по черния път, който водеше към къщата им, Харолд се обърна към жена си:

— Първото, което трябва да направим, е да вкараме Кони и децата вътре. Без въпроси. Не се притеснявай за Джим. Само набутай тези деца вътре. Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Люсил.

— Щом влезете, отивайте на горния етаж. Не се бавете за нищо.

Харолд спря пикапа в края на алеята, включи дългите светлини и остави блясъка им да измие всички цветове. Къщата беше тъмна и изглеждаше празна, така както не си спомняше да я е виждал някога.

Той натисна педала на газта и тръгна напред. Набра скорост по алеята, завъртя пикапа на поляната и го паркира със задницата пред стъпалата на верандата, сякаш смятаха да разтоварят коледна елха или цяла каросерия дърва за огрев, а не тялото на Джим Уилсън.

Беше обзет от усещането, че ги следят, от чувството, че нещата все още не са наред, затова направи всичко припряно.

Заслуша се и чу да се носи ниският тътен на двигателите на пикапи — вероятно вече бяха в началото на черния път, разбра Харолд по звука.

Отвори вратата на пикапа и слезе.

— Влизайте вътре — каза. Извади децата от кабината, закрепи ги на краката им като жребчета и ги побутна към верандата. — Хайде, сега — подкани ги. — Влизайте бързо.

— Това беше забавно — усмихна се Джейкъб.

— Просто влез вътре — отвърна Харолд.

Изведнъж светлина от фарове заподскача по алеята. Харолд сложи ръка като козирка над очите си и издърпа пистолета от колана си. Джейкъб, Люсил и тримата Уилсън се втурваха през вратата, когато изникна първият пикап и спря в двора точно под стария дъб. Трите пикапа, които го следваха, паркираха един до друг с включени дълги светлини.

Но Харолд вече знаеше кои са те.

Обърна се и се качи на верандата, докато вратите на пикапите се отваряха и шофьорите излизаха.

— Харолд! — извика някакъв глас иззад стената от светлина. — Хайде сега, Харолд!

— Изключи проклетите фарове, Фред! — отвърна Харолд. — И може да кажеш на приятелите си да направят същото.

Той застана пред вратата и свали предпазителя на пистолета. Чуваше как вътре в къщата всички се качват на горния етаж, както им беше казал.

— Разбирам по звука, че Кларънс още не си е затегнал ремъка на двигателя.

— Хич не се притеснявай за това — отговори Фред Грийн. После фаровете на пикапа му угаснаха. След малко угаснаха и фаровете на другите камиони.

— Предполагам, че все още носиш онази пушка — провикна се Харолд.

Фред заобиколи до предната част на пикапа си, докато очите на Харолд привикваха с тъмнината. Фред държеше пушката като бебе на ръце.

— Не исках да го правя — каза той. — Сигурно го знаеш, Харолд.

— О, я стига. Просто видя шанс да направиш нещо, което винаги си искал, и го направи. Ти винаги си бил луда глава, а както тръгна светът, най-накрая успя да се проявиш като луда глава, което винаги си искал.

Харолд отстъпи още една крачка към вратата и насочи пистолета си. Старците, които бяха дошли с Фред, вдигнаха своите ловни пушки, но Фред не насочи своята.

— Харолд — поклати глава той, — само ги изкарай навън и да сложим край на всичко това.

— Като ги убием?

— Харолд!

— Защо е толкова важно да останат мъртви?

Харолд отново отстъпи назад. Не му се искаше да оставя тялото на Джим в каросерията на пикапа, но нямаше друг избор.

— Как стана такъв? — попита той. — Мислех, че те познавам по-добре.

Вече беше почти вътре в къщата.

— Това просто не е правилно — сви рамене Фред. — Въобще.

Харолд влезе в къщата и затръшна вратата. За миг настана тишина. Дъбът в двора прошумоля с внезапния порив на вятъра, който дойде от юг като обещание за нещастие.

— Дайте тубите с бензин — извика Фред Грийн.