— Трябва да бъдеш с някоя млада жена — каза тя на Жан. — Тя ще може да преживее заедно с теб всичко това.
Седна в тясното легло с желязна рамка и изпъшка.
— Ти сега си прочут. А аз съм само една стара жена на пътя ти.
Младият художник прекоси стаята и коленичи до нея. Отпусна глава в скута и, целуна я по вътрешната страна на ръката, но така само й напомни за бръчките и старческите петна, които бяха започнали да се появяват по тази ръка през последните години.
— Всичко е заради теб — заяви той.
Беше част от живота й в продължение на повече от трийсет години, откакто, много отдавна, търсеше своя път в колежа и бе попаднала на работите на един пренебрегван художник, загинал, като изтичал между колите в една нежна лятна нощ в Париж през 1921 г. — а сега тя го имаше, имаше не само любовта му, но и плътта му, изцяло. И това я плашеше.
Отвън улицата най-сетне бе утихнала. Тълпата беше разпръсната от полицаите.
— Само ако бях толкова известен в онези години — въздъхна той. — Може би животът ми щеше да бъде различен.
— Художниците винаги ги оценяват посмъртно. — Тя се усмихна и погали косата му. — Никой никога не е очаквал, че някой ще се върне, за да си поиска лаврите.
Тя бе прекарала години в изучаване на творчеството му, на живота му, без никога да си представи, че ще бъде тук с него, по този начин, ще вдишва миризмата му, ще усеща боцкането на брадата му, която той отчаяно беше искал, но не бе имал късмет да си пусне. Те седяха по цели нощи и разговаряха за всичко, освен за изкуството му. Пресата правеше достатъчно за това. „ЖанРидо: завръщането на творците“, провъзгласяваше едно от най-популярните заглавия.
Той е първият от художествения потоп, твърдеше статията. „Гениален скулптор се завръща! Не след дълго майсторите ще бъдат отново с нас!“
Значи сега той беше известен. Творби, създадени преди близо сто години, творби, които тогава не се продаваха за повече от няколкостотин франка, сега струваха милиони. А освен това ги имаше и феновете.
Но Жан искаше единствено Мариса.
— Ти си ме запазила жив — той зарови главата си в скута й като котка. — Ти си запазила творчеството ми живо, когато никой друг не ме е познавал.
— Значи съм твоя икономка — отбеляза тя. Отмести с опакото на ръката си кичурите коса, увиснали над лицето и, коса, която ставаше малко по-сива и малко по-тънка всеки ден. — Такава ли съм?
Той я погледна със спокойните си сини очи, за които дори и от зърнестите черно-бели снимки, които бе проучвала в продължение на години, беше разбрала, че са в това особено, красиво синьо.
— Не ме е грижа за нашата възраст. Бях само един посредствен художник. Сега вече знам, че изкуството ми е било предназначено да ме доведе до теб.
После я целуна.