10⁻⁹ (Нано)

1.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Вилна зона на около 45 км от столицата на малък европейски регион

Поточето тихо плиска, възбудено ромоли, радва се — ти си идваш пак! Шушнат и дърветата, надвесили корони над пътеката, превръщайки я в зелен тунел — здравей отново! Шумят сухо окапалите листа под краката, разгъва се като вълшебно килимче познатата пътека — завърна се, завърна се!… И зад завоя чака старата къщурка, тръпне, въздиша — стопанинът си идва!…

… Какви глупости. Ручеят просто си бълбука по камъните, дърветата просто издават шум с листата си, разклатени от сойката, погледнала надолу с едно око и отлетяла. Ако не е тя, вятърът ще разлюлее клона. И нито пътеката примира от радост, нито къщата „чака“. Тя просто си е там, просто я има. Както и всичко останало наоколо — просто го има и толкоз.

Мен обаче скоро няма да ме има. Затова идвам тук — като престарял звяр, да се свра в старата си бърлога, сякаш криейки се от смъртта. Тя обаче има навика да наднича навсякъде и никога нищо не пропуска. Затова е глупаво да търся скривалище от нея. И не търся. Друго ми трябва — убежище от света, откъсване от шума и радостта, от грозотата и кънтящата тишина на самотата, толкова осезаема, когато си сред хората. За да ми е по-лесно да приема напускането на живота. Колкото и мъчен, горчив и противен да е често той, предстоящата раздяла все още всява унизителен страх. А не бива.

Разумните същества трябва да си тръгват с достойнство, когато часът им наближи.

Пък и не е точно страх това, а притеснение, срам от старостта. И може би едно леко съжаление за неизпитаните неща, за пропуснатите неща, за недовършените неща.

Търся тук примирение и смирение с неотвратимото. Уединението помага да се постигне подобно състояние на духа. Защото и без това само дух е останал, плътта се предава все по-неудържимо.

Дошъл съм, за да си отида.

2.

ВРЕМЕ: Малко след това

МЯСТО: Същото място

Изглед — гърбички, гърбици и гърбища, всяко следващо е все по-бледо, забулено в мараня, разтворено във въздуха, слято с небето. А то е пусто, обширно и избеляло. Чудесен изглед. Хубава тераса. Заема половината от втория етаж, покривът пази от слънце и дъжд, хем си вътре в къщата, хем си отвън. Хубаво се дреме на широките пейки на терасата — покрити са с няколко ката черги. И тишината е различна, тишина сред случайно пропуснатото от човешките стада кътче съвсем бегло докосната, сиреч омърсена, природа. Свирука шепнешком ветрец, изпърха някоя птица, нададе изненадан глас и се шмугне обратно в гората. Избръмчи насекомо, понесло се нанякъде. И нищо друго.

Хубаво място за умиране, помисли си той и плъзна поглед изпод клепачите към ниската дървена маса до пейката. На нея лежеше малката му раница с няколкото купени на гарата сандвича, сгъваем нож, лични документи и бутилка минерална вода. А до нея — поостарял модел мобилен телефон, мазно лъщящ черен пистолет и купчинка жълти патрони.

Дали няма да боли? Може би трябваше да взема някакви приспивателни, с които да се отровя? — запита се съвсем равнодушно и лениво. Не бързаше. Искаше да си достави удоволствието да погледа залеза, после звездите, луната… и да се наспи на чист въздух. Будилникът на мобифона ще го събуди, за да посрещне изгрева. И тогава — пращане на съобщение до адвоката да отвори оставения плик със завещанието, в което обясняваше къде да го намерят, макар че му ставаше все по-безразлично какво ще се случи с мъртвото му тяло и колко ще престоява неоткрито.

И чак когато денят започне, ще опре дулото на оръжието в слепоочието си. Добре е проучил как точно да държи пистолета, за да не стане резил, а да призове смъртта бързо, точно и безболезнено. Правилно — не да я чака, а да й заповяда да го прибере. Да я накара да бъде послушна.

Затова си взе сандвичи с месо и подправки, абсолютно вредни за така нареченото му „здравословно състояние“. Сети се, че искаше да се запаси и с една хубава сочна ябълка. Е, жалко, ще мине без ябълка. Ако се напрегне малко, може да си спомни вкуса. Даже по-добре само да си го припомни, вместо да се мъчи да я гризе с остатъка разклатени зъби. Само ще го заболят венците, не, благодаря, малко ли ме е боляло приживе!

Усмихна се цинично. „Приживе“. Как звучи само…

Размърда се, за да се намести по-удобно. Може да си позволи дори да подремне. Таймерът на телефона е нагласен за времето на залеза, не бива да проспива последния си залез. В апаратчето има също така записани няколко любими мелодии, но тях ще послуша преди да натисне спусъка, след като се наслади на изгрева. Да, така ще е. Обичаше да планира нещата, които ще му се случват. И вероятно за първи път в плановете му нямаше грубо да нахълта непредвидена промяна по волята на външния свят. Същият свят, онази част от него, на която не й пукаше за неговите желания и стремежи. Нека й. Вече няма да се гаври безучастно с него, няма да го кара да върши неща, които не иска. Да, тази част ще пребъде и след като пистолетът гръмне. И какво от това? Като цяло всемирът все пак е по-добър, макар също да е равнодушен и към него, и към самия себе си. Лошата страна на живота пък в действителност не е чак толкова голяма, само така изглежда, защото си вътре в нея, в най-добрия случай — близо до нея, в обсега й. И затова често засенчва всичко останало. Но тук, на терасата с изглед към планините, въоръженият му с очила взор успява да отдалечи гадното и нищожното, суетното и арогантното, да го запрати отвъд хоризонта, да го смали до прашинка… за да съзерцава със задоволство по-приятния дял на света. И да се слива с него, да се разтваря като планинските гърбици в небесата, а после решително да постави уместната оловна точка на процеса.

Пък нека СЛЕД това нещата да не изглеждат толкова спретнато. Ще е ДАЛЕЧ и ОТВЪД, за да го смущават подобни дреболии.

А може би… да, може да послуша малко музика и сега. Съвсем тихичко, за да не нарушава хармонията естествени звуци.

Пресегна се небрежно към мобифона, ала ръката му трепна и замря насред път, защото апаратът в този миг реши да подаде безличния си сигнал за повикване, бездарна имитация на щурец.

Втренчи се в телефона, който иззвъня отново. Изпита бегло раздразнение, което обаче бързо потъна в събрания за няколкото часа пребиваване тук океан от спокойствие. Не, нищо не може да го извади от релси. Вече не. Присви очи към дисплея на апарата.

Беше непознат номер. Ръката се отпусна върху дъсчения плот на масата и леко изтрополи с пръсти.

Мобифонът пак изцвърча. Някой упорито се мъчеше да се свърже.

При следващия сигнал пръстите бодро изтропаха подигравателен ритъм — няма да се дам, трам-тара-рам! И го повториха, потретиха, отговаряйки по този начин на нахалното повикване.

Хм, можех да спра достъпа на всички номера… Кой ли е толкова настойчив?

Мобифонът не мирясваше. Продължи след къса пауза да цвърти като смахнат щурец, сякаш разярявайки се на ответния тропот на пръстите.

Стана му смешно. Не натисна бутона за отговор, а продължи да се подиграва на машинката. Ала насреща явно имаше инат от класа. И скоро взе да му дотяга. Реши да не си разваля настроението, пък и го зачовърка любопитството — кому съм притрябвал толкова?

Пое апарата в дланта си и палецът с привично мръдване натисна нужния бутон. Приближи слушалката до ухото си.

— Да?

— Здравей. Познай ме, но без имена моля! — произнесе енергичен мъжки глас. Би могъл да принадлежи на човек в разцвета на силите си, ала едва доловими стържещи нотки издаваха същинската възраст на събеседника.

— Ха. Хубава гатанка. Само че не съм на кеф да играя тази игра.

— Важно е.

— Нима?

— Ще те подсетя малко. За последен път се видяхме преди повече от двайсет години. Срещнахме се вечерта, преди да си замина… обратно. Цяла нощ си приказвахме. После ти ме изпрати на аерогарата. Е, сещаш ли се?

— Не. Може би, ако се понапъна…

— Добре, няма значение. У дома те няма. Къде си? Чакай, не ми казвай направо…

Блуждаещият поглед на стареца, полегнал да си почива на терасата, се спря върху пистолета, насочен към прекрасната гледка на планините. По небето бяха плъзнали малки облачета с разрошена козинка. Дали те, дали неочакваното обаждане и завързалият се чудат разговор размърдаха изблик на искрено веселие.

— На какво се смееш? — стъписа се слушалката.

— Ей така, на нищо. Продължавай, който и да си. Забавляваш ме.

— Забавлявам те?

— Ами да. Щом спре да ми е забавно, няма да чакам да ми омръзнеш, просто ще ти затворя и ще изключа мобифона. Но засега… слушам те. Пардон, ти искаше да ти кажа нещо, така ли?

— Май се досещам къде може да си толкова безгрижен… Не си изкуфял впрочем, нали? Не ти е весело съвсем ПРОСТО ТАКА!

Старецът лекичко се намръщи.

— Разбира се, че не. Имам от какво да ми е весело… засега.

— Според мен си в оная дупка, до която се стигаше само пеш! — заяви неидентифицираният събеседник и леко промени тона. — Моля те, отговори ми с ДА или с НЕ. Наистина е важно!

Бръчката между веждите на стареца стана малко по-дълбока. Отвърна сухо:

— Да, на същото място съм. Май наистина добре се познаваме, само че още не загрявам кой си…

— Добре, чудесно! — прекъсна го слушалката. — Идвам след час!

Не успя да реагира на секундата, дори се стресна със закъснение. И когато се опомни, викна пискливо:

— Не! Моментът не е подходящ! Не желая гости! Чуваш ли ме!…

Едва тогава осъзна сигналите свободно. Натрапникът отсреща беше затворил.

Втренчи се в апарата, сякаш той бе виновникът. И забеляза надраскания върху корпуса надпис, който едва личеше — и нищо чудно, беше правен преди много години, май че с тънка отверка или шило. Може би игла.

И надписът гласеше: АЗ СЪМ САМО ВЕСТОНОСЕЦ — НЕ МЕ ЧУПИ.

Неволно се усмихна. И пак изкриви ядно устни. Замисли се. Гневът го разсейваше. После се сети и бързо извика на екрана номера, от който го бяха търсили. Натисна опцията „Набери“.

След три сигнала за повикване мек женски глас съобщи, че няма достъп до този номер, защото картата е анулирана.

Изпъшка от досада.

Оставаше му само да чака — безпомощен и отново притиснат в ъгъла от властните външни обстоятелства. Идеше му да се застреля още сега.

Извади пълнителя и го зареди с всичките патрони, разсеяно питайки се, защо са му всичките, след като му е достатъчен един. Така и не успя да си отговори, защото ръцете се оказаха по-бързи и хладнокръвни от мозъка. Трепна чак когато пистолетът щракна, а механичният индикатор посочи, че оръжието е готово за стрелба. Едва тогава движенията на пръстите станаха предпазливи и бавни. Разгледа пистолета, сякаш го виждаше за първи път. Беше го купил нелегално, но от сигурен човек, който прибра парите и не зададе нито един излишен въпрос. Никога не бе чувал за такава марка — „Меркурий .38“, но пък и не се интересуваше особено от оръжия. Продавачът само спомена, че е сравнително нова разработка.

Въздъхна и постави оръжието на предпазител. Поколеба се, сетне го прибра в раницата. Но така, че да може да го измъкне в случай на нужда лесно и бързо.

Чак тогава си даде сметка, че е заинтригуван. И че можеше да използва единия час — (явно изхвърляне, кой може да успее да стигне за толкова малко време от града дотук?!) — за да си припомни кой стар познайник, чума да го тръшне, се е сетил да му разваля последното денонощие на този свят.

И най-вече — заради КАКВО?

3.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: 2,71 астрономически единици от земната орбита, сектор Аквариус, приблизително в равнината на еклиптиката

Някога такива като него са ги наричали пирати. И винаги при залавяне ги е чакало обесване на мачтата — без следствие, съд и присъда. Понякога са били щадени, но за кратко — колкото да ги доставят за публична екзекуция в качеството на жертвоприношение на олтара на правораздаването. И, естествено, съдебните процедури са били формалност, защото законът вече ги е смятал за виновни. Трудно може да се нарече подобно отношение „предубеденост“. Щом са те хванали при разбой и с оръжие в ръка, недей се надява, че ще те третират като военнопленник.

Него нямаше да го третират като военнопленник, нищо че служеше в армията на своята страна и имаше звание подполковник. Страната му нямаше да се застъпи за него, щеше да отрича самото му съществуване. Но нямаше опасност да го заловят, нито пък да го обесят или разстрелят като бандит и престъпник. Щеше да загине при пленяване, както и при опит да се предаде — съвсем автоматично, без намесата на волята му. Ако се провалеше при изпълнението на мисията, разбира се.

Нямаше намерение да се проваля.

Въпреки екипа, който му се падна да ръководи.

Трима души, безлики и еднакви като от калъп, в пълна космическа броня-обвивка, седяха с гръб към централната колона на капсулата и поне един от тях мислеше за пиратство и военни престъпления. Двамата му подчинени може би също разсъждаваха върху някаква тема, но може и да се намираха в състояние на плитка стаза, в която мозъкът не е способен да мисли. Командирът бе лишен на този етап от възможността да провери състоянието на екипа си, Контрол-процесорът на капсулата не му даваше достъп до тези данни при ниво на „жълта“ готовност. Такъв бе регламентът на съвместните мисии съгласно секретните съюзнически спогодби. Пак в духа на договорите Обединеният щаб на Коалицията беше решил, че не е просто непрепоръчително, а направо забранено членовете на смесените екипи да знаят нещо един за друг. Нито имена, нито звания, нито лица, нито към коя съюзническа въоръжена сила принадлежат. Сякаш мерките против попадане в ръцете на противника не бяха достатъчни… Очевидно вътре в Коалицията продължава играта на взаимно дебнене. Политика. Гадно.

Командирът на капсулата впрочем не ламтеше да знае нещо за хората си. По принцип изпитваше антипатия към съюзниците. Не беше расист, нито върл националист, не страдаше от верска непримиримост. Но подозираше, че съекипниците му са точно такива. Майната им. Още по-добре — ако някой загине при изпълнение, тъкмо няма да го жали. Отнасяше се към колегите си като към дроновете, с тази разлика, че хората си трябва да ги пазиш малко повече.

В кабината бе тъмно, само през тесните процепи на илюминаторите проникваше слаба светлина. Капсулата се намираше в режим на свободен дрейф и пасивно сканираше небесната сфера в търсене на обекти, които отговаряха на критериите за цел. Плячка. Която после предпазливо да издебнат и да нападнат. Точно като пиратите от древните времена преди Пробива.

Външният слой от корпуса на капсулата поглъщаше всякаква радиация, част от която се анализираше от трилионите вградени сензори. Самият апарат не излъчваше нищо, освен периодичните, извънредно къси импулси на инфрачервения охлаждащ лазер, който избавяше капсулата от заплахата да прегрее. Само тези импулси можеха да издадат присъствието на апарата в космическото пространство, затова ги насочваха много внимателно към онези участъци от небесната сфера, където бе най-малко вероятно да се намират чужди (и следователно враждебни) обекти или детектори. Строго погледнато, за чужди се смятаха всякакви детектори — своите също по-добре да не знаят къде се намира пратената от тях капсула, тип „Сокол“ — така по-сигурно се опазва тайната и по-лесно се води политика на мирно съвместно съществуване и нулева толерантност към агресията и тероризма.

Но дори внимателното оглеждане на небето и избирането точната посока на лазерните изпразвания можеше да изиграе лоша шега — например лъчът да улучи невинно парче материя, което, разбира се, ще се нагорещи и ще стане видимо върху екраните на болометрите на всички наблюдатели в този субобем от сектора Водолей на пояса Средно извънземие, Слънчева система. И ще почнат да търсят още по-внимателно и придирчиво…

Какъв живот са си живеели военните подводничари през старата бълк-епоха! Командирът се зачуди дали да нареди на системата за отдих да му прожектира върху ретината някой старинен филм за подводници от Първата, Втората и Възпряната световни войни, но не понечи да го направи от суеверие, което старателно криеше и което дори пред самия себе си признаваше с половин уста. Не, гледането на такива филми може би НАИСТИНА е способно да предизвика беда… добре де, по някакъв холистичен начин да увеличи вероятността да се случи беля. Абе, достатъчно е, че настройва уплашения от вярата в поличби мозък към провал и поражение. Субективната действителност си е действителност, реална колкото реалността, особено когато е подкрепена от съответния напреднал смартуер. Виж, четенето на виртуална книга, прожектирана на вътрешния зрителен екран, това е приемливо. А най-приемливото е да се стазираш в плитка фаза (наричат го „мъждукане“) и безвремието да те обгърне и продължи, докато сензорите не засекат най-после достоен обект — (плячка) — за абордаж (и плячкосване)… или не изтече определеното време за мисията. Тогава, макар и безславно, предстои завръщане в базата Орбита–25000, стига Контрол-процесорът да не посочи друга — Космос–1890 например.

Някаква добре дресирана да седи потайна и кротка мисъл в главата на командира кръжи около надеждата точно това да се случи и този рейд да завърши с нулев резултат. Но пък от друга страна, празните рейдове не пълнят служебното досие с положителни точки. А армиите в днешно време са миниатюрни и с огромна лекота могат да си позволят да изритат безинициативни елементи от плътта си, знаейки, че и без специални методи на пропаганда и реклама за вакантното място ще се натиснат хиляди доброволци. Дори стотици хиляди. Наноприсадките от всеки чвор могат да направят свирка, от всеки идиот — войник, но все пак се залага базовият материал да е от най-високо качество. Затова не е добре мисията да е нулева. Колкото и гадно да стане. В края на краищата съвестта също може да се дресира, а и ако се абстрахираме от методите и средствата, каузата ни все пак е справедлива, напи? Или поне има основания да е такава.

Нали?

Командирът на рейдер-капсулата, безименен подполковник без лице и отличителни белези, отпъди кривналите от правия път мисли и се съсредоточи върху припомнянето на ключовите параграфи от Тактическия устав.

Скоро това му доскуча, но за щастие времето на вахтата му изтече. Дежурството се пое от Боец–1, за когото командирът имаше някакво смътно усещане, че е китаец. Сега можеше да си „поспи“ — тоест да изпадне в летаргията на плитката стаза.

Не успя да го стори. Контрол-процесорът уведоми лидера на операцията, че обектът за ТРС (тактическо разузнавателно сондиране) е намерен, идентифициран и одобрен. Препоръча маневриране и насочване към траектория за сближаване. Препоръките на Контрол-процесора не можеха да се подминат току-така. И командирът ги потвърди.

Потисна лекото отвращение към себе си, защото го завладяваше едно по-силно чувство — хазартното предвкусване на плячкосването.

Не „плячкосването“, поправи се мислено, а „битката“ — така е правилно. Битка.

Корекцията не се дължеше на изисквания за лоялност. Беше за негово собствено успокоение. От дълги години дресираше съвестта си и все още не бе успял да я сломи напълно — и сигурно за добро, защото заедно с нея би сломил и гръбнака на самоуважението си. Колкото и малко да му беше останало от него.

4.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Споменатата вилна зона

Реши все пак, воден от сприхава дребнава горделивост, да посрещне неканения гостенин на потъмнялата дървена пейка пред портата. И макар да не вярваше, че посетителят ще спази посочения час, домакинът все пак пъхна в джоба мобифона и пет минути преди назначеното време прекоси занемарения буренясал двор, за да се настани на пейката.

Облегна се на провисналата телена мрежа на оградата, без да го е грижа за ръждата. Оттук също се откриваше сравнително приятна гледка към отсрещния склон на планината с накацалите по него вили. Някои представляваха обикновени бунгала или фургони, други — фукливи кичозни постройки, свидетелстващи, че собственикът им е имал много пари и нищожно въображение, да не говорим за вкус. Именно заради тези две категории сгради старецът, който бе решил да умре след около осемнайсет часа, презираше думата „вила“. Преобладаваха обаче тухлени къщурки от селски практичен тип, с керемидени покриви, често неизмазани. И тях ги наричаше простичко „къщи“, както и своята, сега останала зад гърба му, с обърнатата към по-безкраен пейзаж тераса. Купил бе тази къща много отдавна. Беше груб строеж и само първият етаж с плоча отгоре. Той с помощта на приятели и цяла последователна върволица майстори, повечето от които го разочароваха, преоборудва построеното, постави комин, вдигна втория етаж, където загради две малки спални с тоалетна и коридорче между тях. Така долу се получи едно просторно помещение с нисък таван, разделено на две от камината в средата и дървената стълба за нагоре. Предната част на стаята бе замислена като всекидневна, а задната — за кухненски бокс с не много просторна баня. Под стълбището се свираше килерче, камината откъм кухненската зона имаше метален плот за готвене и дори фурна. Въздуховоди топлеха спалните на втория етаж, грееха и бойлера в банята. Дълго се колеба дали да остъкли терасата, но реши, че ще заприлича на балкон в градски жилищен блок и ще го откъсне от природата. Затова само я облицова с дървени летви и сложи пейки, така че да мяза на възрожденски чардак…

Оттогава някои неща овехтяха. Пробитата с много труд и средства сонда в един момент се лиши от скъпата си хидрофорна помпа — откраднаха я. Пет пъти разбиваха къщата — бяха мизерни години. После постепенно положението се подобри и нехранимайковците от селото долу край жепе гарата взе да ги мързи да си набавят пари за пиене чрез тарашене на вилната зона. За последен път направи ремонт, по-скоро козметичен, преди осем години. Постави нови стъклопакети на мястото на счупените, монтира нови кранчета и смесители на мивката и в банята. Но помпа като старата не успя да купи, нито събра пари за нов бойлер. Задоволи се с един най-обикновен потопяем боклук, който едва пълнеше резервоара, закрепен в подпокривното пространство (просто неудобно да го наречеш „таван“) над тоалетната с идеята да се събира в него дъждовна вода и да стои там в случай на пожар. А за къпане — по-скоро подмиване — постави голям казан с черпак…

Старецът се усети, че съвсем машинално премисля какво трябва да се постегне в къщата и леко се ядоса. Пусти навици. Навици за живот. За какви ремонти съм седнал да мисля!… А тоя натрапник, кога ще си домъкне задника?

Погледна мобифона. Беше минал час и седем минути от обаждането. Поклати глава. Невъзможно е да дойде за толкова малко време. Пътят е близо час с кола по шосето. И после минимум двайсет минути по пътеката от центъра на селото. Абсурд. Предвид също преклонната възраст на самопоканилия се гостенин… Изведнъж проумя, че ще му е приятно да го навести стар и сякаш доскоро забравен познайник. Едно такова колебливо задоволство. Стига да не се заседява и да не му попречи да осъществи замисленото… В краен случай ще използва пистолета не утре заран, а вдругиден сутринта. Колкото и досадно да е подобно отлагане… Изсумтя. Въздъхна. Нямаше смисъл толкова рано да сяда на пейката отвън. Дъските му убиваха. Реши, че ще се върне след половин час или малко повече.

Надигна се… и остана безкрайно изненадан, когато чу някакъв шум по пътеката. Изненадата прерасна в изумление, после почти в шок.

По леката стръмнина на пътеката нагоре се приближаваше велосипедист, яхнал скъпо лъскаво колело от титан и пластмаса, с възможно най-модерните рамка, кормило и предавки, заради които само преди петнайсет години повечето хора мъчно биха разпознали в това дизайнерско чудо велосипед, поне не от пръв поглед, и то само заради двете колела.

Колоездачът шумно дишаше, пуфтеше, но не сякаш всеки миг ще пукне от задушаване. Или ще му се пръсне сърцето. Или костите ще се изпотрошат от прекомерното напрягане на мускулите. Самите мускули ще се скъсат…

Велосипедистът спря ухилен пред сащисания домакин, слезе от колелото и протегна ръка.

— Здрасти, Атанасе!

Беше по тениска и къси до под коленете торбести панталони, с баналната бейзболна шапка, кецове… същински тийнейджър от началото на века. Съвсем малко пот тече по слепоочието, съвсем малко е намокрена тениската. Ала косите са бели, кожата — набръчкана, макар и със здрав тен, потъмняла от слънцето. Очите — живи, бистри — като на момче. Гостенинът.

Атанас пое протегнатата длан и някак съумя да отвърне на енергичното ръкостискане. Потресът му постепенно се преливаше в тъмна завист, която му помогна да се опомни, след което се скри зад туфата кристално чисто учудване. Още две глътки въздух и домакинът успя да отвърне сравнително спокойно, макар че изопнатото му лице и облещените очи го издаваха:

— Добре дошъл, Сантов…

Гостенинът грейна още повече.

— Не се съмнявах, че ще си спомниш!

— Има си хас… — промърмори Атанас, усети се и се помъчи да придаде на физиономията си по-неутрален израз. — Трудно се забравя някой, който да те накара на шейсет лазарника да будуваш цяла нощ в кръчма, все едно студент след сесия… — Потъпка крака на място. — Ами, влизай… Добре изглеждаш… — подхвърли след пауза, сдъвка устни и млъкна, докато не влязоха в къщата.

Внезапно всекидневната му се стори мърлява и неугледна. Цъфтящият вид на Сантов я накара да изглежда още по-жалка. Изпъкнаха петната по стените, паяжините по тавана, прахта и боклукът по пода. Малкото разхвърляни предмети сега създаваха впечатление на вселенски хаос.

— Хайде, продължавай нагоре — подкани госта си малко сопнато. — Към терасата… А, да си жаден?

— Не, благодаря — отвърна Сантов и с пружинираща младежка походка се заизкачва по стълбите. Атанас го наблюдаваше с куха мимолетна злоба, която се надигна, кипна… и изчезна. Домакинът сви рамене и последва посетителя си, без да се опитва да го имитира.

— Каза, че добре изглеждам — отбеляза гостенинът, след като седнаха един срещу друг край масата. Беше твърде ниска, за да подпрат лакти на нея.

— Не е лъжа — безцветно потвърди Атанас.

— Тъкмо за това идвам при теб.

— Извинявай, нямам с какво да те почерпя.

— Зарежи. Нека поговорим направо. Може да нямаме време.

— Хмък. Ами, хайде.

— Предполагам, че няма друг начин. Ти помниш, естествено, как се запознахме…

Атанас неволно кимна. Помнеше, как да не помни. Одеве излъга, че не се забравяло как на шейсет изведнъж те обзема рецидив на двайсетте. Забравя се, и още как. Помнеше всъщност друго. Как той, Атанас Атанасов Атанасов, господин „Три А“, заместник главен редактор на списание за популяризиране на науката, след като прочете интервюто на младия репортер с пребиваващия за кратко в страната сътрудник на ставаща все по-известна западна компания за високи технологии, разбра, че се налага лично да се срещне със Сантов. Най-вече да уточни логичните пропуски в интервюто, плод на фактическата липса на обща култура у репортера. Самият Атанас дълги години се препитаваше със статии и работа във вестници, отразявайки така наречените „културни“ събития. Нямаше дълбоки познания в естествените науки, но винаги прилежно се запознаваше с материята, ако му предстоеше среща с човек от дадена професия, а тази среща трябваше да се отрази накрая в писмен вид, разбираем за средния читател, но не чак опростен до вулгарното равнище на същата тази широка публика. Ето това помнеше — че се е принудил да поеме чисто репортерски задължения, вместо да си остане на бюрото и да си върши работата, за която му плащаха и повечето страни на която криво-ляво му допадаха.

— … помниш и професията ми, и над какво работех…

Да, разбира се. Работеше в лаборатория на компания, провъзгласила, че до четвърт век ще преобрази света до неузнаваемост. Нанотехника. Сантов май беше физикохимик или молекулярен биолог. Планираше да създаде програмируема материя, която да манипулира със същата лекота, с каквато се преобразяват виртуалните обекти в един компютър. „Умно“ вещество. Включително и органично такова.

— … така че — ето…

Гостенинът сложи на масата синьо-бяло-лилаво картонче с размери и дебелина на визитна картичка. И би приличало на такава, но в средата му имаше издутина като на блистер с хапче, само че с празно запечатано гнездо. Под гнездото личаха преливащи се букви: NERI. Когато се вгледа, Атанас различи, че по цялата повърхност на „визитката“ са напечатани по-дребни и фини надписи — Nano Engine Research and Inculcation.

— Да имаш компютър тук? Нека и със стар дизайн, хард клавиатура и монитор?…

Домакинът съчувствено-иронично разпери ръце.

Гостенинът се ухили.

— Шегувам се, разбира се. Това е информационен пакет, той сам си осигурява прочитане… — Протегна ръка към картончето, тя увисна за миг във въздуха, а после се отдръпна.

— Нещо не е наред?

— Не, гледай.

Над картончето цъфна холографски многостен с надписи по повърхностите му. Бяха на арабски.

Сантов не се смути, разсмя се.

— Момент… ето. Смартуерът поддържа всички възможни езици… Ето така.

Пръстите му се потопиха в многостена и наименованията на опциите елегантно се промениха в разбираеми… и смущаващи. Едните стени мъждукаха оранжево и носеха маркер „Външни (ЕКСТРА) опции“:

Другите, „Вътрешни (ИНТРО) опции“, меко фосфоресцираха в жьлто-зеленикаво:

Но трите най-горни, изтъкани от лазерна светлина триъгълни плочки сияеха виолетови и с бели букви известяваха:

— Смартуер? — хвана се за последната чута дума Атанас, старателно опитвайки се да не изглежда объркан.

— На определено ниво миниатюризация компютърът като хардуер се слива с програмите си, това се има предвид под въпросния термин.

— Аха.

Сантов внимателно се вгледа в събеседника си.

— Знаеш ли — каза той с примирение, — май не бива така изведнъж да ти стоварвам всичко на главата…

— Освен че ми стовари самия себе си.

Гостенинът се престори на глух и продължи:

— … затова нека малко ти опресня паметта… И така. Сещаш ли се кога Джон фон Нойман формулира принципите на самокопиращите се машини?

— Ммм… през 1951-а.

— А структурата на ДНК кога е описана?

— През 1953 година от Уотсън и Крик. Да ми беше дал конспект преди изпита, професоре…

— Препитването свърши — намигна Сантов. — Именно откритията на фон Нойман и Уотсън и Крик поставят началото на стратегически преходния тип технология — имам предвид генното инженерство и биотехнологиите. А през 1974 година Норо Танигучи описва техника, която ще борави с отделни атоми и молекули. Нарича я нанотехнология. Наномашините на практика представляват молекулни машини. Те функционират…

Атанас изведнъж ясно си припомни, че преди двайсет и кусур години Сантов приказваше с отчетлив и дразнещ ухото английски акцент. Сега в говора му това не се забелязваше. Вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Май сме водили вече тази беседа.

— Именно! — зарадва се Сантов. — Но позволи ми да довърша. Природни биомашини са общо казано рибозомите, ферментите и хормоните. Първите строят белтъци по програма, кодирана в РНК, която пък не е нищо друго, освен транскрибирано копие на клетъчната ДНК. Копирането се извършва от произведените от рибозомата други биомашини — ферментите, които наброяват огромно множество и отговарят още за такива неща като промяна на структурата — често това е разрушаване на важни за жизнения цикъл на клетката белтъчни молекули. Хормоните пък предават сигнали, които казват на клетката в какво общо състояние да се намира и какво да е поведението й. Успехите на учените с манипулиране на биологичните молекулни машини още през 80-те години на миналия век бяха значителни, но представляваха едва начални стъпки към имитиране на работата на молекулните машини в естествения им мащаб. При все това бе синтезиран белтък със свойствата на токсин от пчелната отрова, модифицираха също така купища природни ферменти. През 1982 година в швейцарските лаборатории на IBM беше създаден растерен тунелен микроскоп — зонд, с помощта на който стана възможно подреждане по избран начин на отделни атоми. Четири години по-късно бе изработен и атомен силов микроскоп. През 1989 година Доналд Ейглер изписа с помощта на тази уредба абревиатурата IBM, подреждайки атоми на ксенон като детски кубчета. А преди това, през осемдесет и пета, излезе книгата на Ерик Дрекслер „Машините на съзиданието“, в която се обърна внимание на проблемите, свързани с развитието на нанотехниката. С една дума, по онова време вече са били налице потенциалните възможности за построяване на изкуствени наномашини — било с помощта на атомни зондове, било чрез препрограмиране на рибозоми. От нанороботите се изискваше да съчетават в себе си качествата на рибозомите, да обединяват действието на ВСИЧКИ ферменти и хормони, взети заедно… и да не са изградени от белтък. Белтъчните полимери не са удобни от инженерна гледна точка като материал, защото, например при изсушаване, наномашините престават да функционират, сваряват се при висока температура, повреждат се от радиация, разграждат ги химикали…

Сантов за миг спря. Атанас го слушаше, втренчил очи като омагьосан в бавно въртящия се призрачен многостен над картончето блистер.

— Наномеханичен компютър с един милиард байта памет е голям един микрон, тоест многократно по-компактен от днешната микроелектроника, девет порядъка по-миниатюрен от аналогичната техника в началото на века. Бързодействието му се дължи на следните причини — да, механичните сигнали се движат сто хиляди пъти по-бавно от електрическите, но пък изминават един милион пъти по-късо разстояние… — Гостенинът сложи ръка върху картончето, за част от секундата през холографския многостен премина накъсване на изображението. Дланта на Сантов покри цялото картонче, оставяйки само малко ъгълче, но многостенът не изчезна. — Това тук е мощен център от механични нанокомпютри, мисля, че са стотина милиона, и база данни с размер един квадратен милиметър — нанобиблиотека. Картата съдържа и някои други екстри, за които ще стане дума по-късно… Библиотеката, вярно, е разточителна по площ, тук са оставили прототипа й, понеже си работеше прекрасно, но има и по-изпипани модели. Съдържа цялата информация на сто и шест световни библиотеки и филмотеки, както и около четиристотин терабайта подбрани материали от ресурсите на интернет. И има капацитет да побере още толкова, сам разбираш, информацията трябва да се подновява…

Атанас конвулсивно посегна към раницата си. Извади минералната вода, но без да иска изсули и пистолета. Сантов премига към оръжието. Домакинът посегна нервно, овладя се и го пъхна обратно, а после премести и раницата до себе си. Шумно изпи няколко глътки вода.

— Слушам те, продължавай… — изрече малко дрезгаво и махна с ръка. — Ако си жаден…

— Не.

— Разсеях те, нали?

— Няма значение.

— Тогава да попитам нещичко?

— Да, кажи?

— Компанията ти не фалира ли пет години след нашата среща?

— Фалира, да. За пред хората. А всъщност — премина под шапката на специално създадена секретна правителствена комисия. И продължи да работи. Ето това е резултатът! — сочеше картончето.

— Хм. Колко струва туй нещо?

— Само този образец се води като имущество за седем-осем милиарда световни кредитни единици. Цялата програма е глътнала стотици милиарди, не знам точно колко.

— А, кха… как се сдоби с това… съкровище?

— Откраднах го, Атанасе. Присвоих си труда на един многоброен екип, член на който бях и аз. Превиших си правата, така да се каже. Но в случая няма как да си поискам моя дял, продуктът е цялостен, затова го задигнах целия. Да, откраднах го — повтори, като се усмихна.

Настъпи пауза. Двамата мъже внимателно се разглеждаха. От гората се чу почукване на кълвач, крясък на сойка.

— И какво ще го правиш? Ще го продаваш? — попита най-сетне домакинът.

Сантов се засмя.

— Каквото ми трябваше от него, взех си го! Никой не може да ми плати толкова пари… а и за какво са ми? Реших да го раздавам безплатно.

— Хм. — Атанас пак отпи от шишето. — Свършил си голяма беля. Никой ли не те преследва? Нещо не ми се вярва…

— Виж, строго погледнато, аз не откраднах продукта… а си направих нелегално копие. Нанотехниката с това е хубава, че може да се репликира. Големият зор беше да накарам репликатора да извърши копирането, без да узнаят за това колеги, шефове, мутри от службите за сигурност… А после послушно се пенсионирах. Макар че ме сърбеше да изчезна. Щях да инсценирам злополука без невинни жертви, въпреки че изпълнението би било голямо предизвикателство, да не кажа подвиг с тия нови модели безопасни автомобили… И дойдох тук… при теб. — Наведе за малко глава. — Много се притеснявах дали си жив още…

Домакинът изсумтя.

— … Дали си запазил ясен ум. Това изобретение… — Сантов посочи с пръст картончето и сви вежди, лицето му стана сурово. — Това нещо не бива да остане в трезорите на секретни институти. Там ще е опасно за човечеството и цялата планета. То е като могъщ дух в бутилка, но по-особен. Ако го държиш затворен, ще се озлоби… или ще го употребят за вреда, за зло. И само ако го пуснеш, само тогава заплахата до голяма степен е елиминирана.

— Ами… страничните ефекти? — осведоми се Атанас.

Гостенинът въздъхна.

— Няма как без тях. Страничният ефект е един — удрям света с камшик през гърбината и го карам да препусне в галоп… Дори да не е благодеяние, пак е по-малкото зло, отколкото да оставям нещо толкова могъщо под контрола на… плиткоумни типове, държавници демек.

— Хайде сега, все едно всички учени сте ваксинирани от тесногръдие и проклетия… — измърмори събеседникът му. — Правилно ли те разбирам, че искаш… да ми дадеш от… това?

— Напълно.

— И… на мен пък за какво ми е?

— Ще станеш като мен — простичко отвърна Сантов, разпервайки ръце, сякаш подканваше да го разглеждат като мостра. — Ще си върнеш младостта. Сещаш се как, нали? Това, дето го изприказвах, те подсети за всичко останало…

Атанас кимна. Да, вече наистина си спомни всичко от отдавнашната беседа. Ученият му рисуваше фантастични картини на невероятни възможности и плашещи с мащабите и разнообразието си перспективи…

— Външно не се подмладих нарочно — обясни Сантов, изтълкувал по свой начин мълчанието на събеседника си. — Ще събудя подозрение, известно време ще трябва да внимавам да не ме пипнат… а после надали ще ме гонят.

Домакинът си мислеше за лекотата, с която гостът му караше велосипеда.

— Атанасе?

— А… прощавай, отнесох се. Имам още един въпрос… няколко де.

— Колкото ти душа иска! — Сантов се облегна на стената.

— Защо аз?

Въздишка на домакина се сля с тази на гостенина.

— Защото нямам други останали живи познати… — призна Сантов. — Поне не такива, с които бих желал да продължа да имам някакви отношения! — добави добросъвестно накрая.

Атанас все още се нуждаеше от време.

— Ти… какво точно си правил в този проект? — попита със слаб интерес.

— Съставях модел на идеална жива клетка, необходима за програмирането на машините за клетъчен ремонт. С колеги, разбира се. И карта на близо стоте хиляди видове белтъци в човешкото тяло — кое къде се намира и къде наистина е необходимо. Поддържането на идеално здраве с помощта на нанотехника в тялото се свежда до селективно разрушаване на пречещи на нормалното функциониране на клетките структури — мастни натрупвания по кръвоносните съдове, патогенни бактерии, органични токсини и неорганични отрови, ракови клетки… По този начин разчистваш пътя на организма към безупречната работа. Е, и реконструкция на ДНК-веригите.

— Попитах, защото не можах да се сетя що за специалност имаше ти…

— Биохимик. После допълнително специализирах инженерен микродизайн.

— Аха…

— Атанасе… Виждам, че пристигнах съвсем навреме. Не ме поглеждай така изпод вежди, не сме малки деца! Разгледай хубаво опциите на продукта… помисли. Животът МОЖЕ да стане хубав. Постижими стават много неща. Ти ме попита защо съм избрал теб. Не си само ти в списъка ми, който хич не е малък. Но си сред малкото, за които бих съжалявал, ако откажат. И знаеш ли защо? Защото независимият дух у хората не се среща често. Защото повечето просто ще пропилеят този дар! — щракна с пръст върху картончето, което се отмести, без това да се отрази ни най-малко на холоизображението, призрачният многостен плавно се премести подир емитера си. — Повечето хорица ще го използват за глупости! Но това си е тяхна работа, да си трошат главите. А за теб съм сигурен, че ще го употребиш правилно. По свой си начин, да, не като мен. Но правилно. Убеден съм.

Домакинът дълго мълча, а после промълви:

— Благодаря ти. Даваш ми наистина сериозен… дар. Само че… дори твоите мънички вълшебни, чудодейни машинки не могат да ми върнат онези, които съм обичал… — замлъкна и преглътна с усилие.

— Така е — тихо се съгласи Сантов. — И много съжалявам, че съм закъснял…

— Не си. Загубих ги преди много години, още преди да те интервюира онзи млад маймуняк от списанието ми. — Атанас сърдито избърса очи. — Как ти е малкото име? Не го запомних още тогава.

— Добромир — подсмихна се гостенинът. — Колко подходящо, нали?

Разсмяха се.

— Добре, Добромире — каза, забавлявайки се с играта на думите, Атанас. — Ще си помисля. А ти… що не се настаниш в спалнята отляво? Да си починеш, нищо че не ти трябва почивка. НА МЕН ми е необходима.

— Става. Обаче преди това мисля да отскоча долу до селото да напазарувам разни лоши неща за ядене като месища, вина, сладкиши… — Той се изправи, разкърши снага. — И… би ли ми дал пистолета?

— Стига, Сантов! Сам го каза — не сме хлапета!

5.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус

Маневрирането в космоса трудно се опазва от бдителни наблюдатели, които тършуват из всички честоти на спектъра и притежават уреди с висока разделителна способност на значителни разстояния. И причината е реактивната струя, защото още не е измислен друг начин за пътуване в безвъздушното пространство, освен реактивният. Разбира се, алтернативата „слънчево ветрило“ не се брои — уредбата за впрягане на протонния вятър и други видове плазма, изтичащи от Слънцето, е гигантско съоръжение и изисква отразяващи повърхнини, забележими от милиони, че и милиарди километри. Остава добрият стар ракетен принцип — работно тяло се изхвърля през дюзите… и се превръща в издайническа опашка, дори да не е загрято до висока температура. Във вакуума и неутралните атоми започват да отвръщат на космическите лъчи в радиодиапазона — светват на екраните на всеки радиотелескоп. Ами ако са в нищожни количества? Пак същото — радиотелескопът може да е ЧУВСТВИТЕЛЕН… или да се намира твърде БЛИЗО. Или и двете.

Затова рейдер-капсулата не блъвна нищо от соплата на двигателя си, те и без това бяха затворени като хриле на риба. Мощна пружина изстреля в пространството оловна топка, покрита със слой стелт-асемблери, невидима за нищо, освен за най-чувствителните масови детектори, измерващи топологичните деформации на пространство-времето… които не „виждаха“ тела с маса под няколко тона.

Капсулата тежеше много по-малко от тон, затова и изстрелването на гюлето с прецизно изчислена маса я тласна в противоположна посока — точно премерено накъде и с необходимата скорост. Така ставаше скритото промъкване към жертвата.

Ами топката олово? Асемблерите след време ще премахнат лъчепоглъщащия слой и ще сглобят предавател, който ще записука по конвенционалните навигационни честоти, имитирайки маркирано с радиофар метеоритно тяло. Такива фарове през периода на краткия ентусиазъм скоро след Пробива бяха разпръснати из Слънчевата система, за да посочват на многобройните космически пътешественици и жители (предполагало се е, че ще са многобройни) местоположението на евентуално опасните за тях „космически рифове“. Не че на Командването му пукаше дали някой ще се надене на гюлето при скорост на сближаване от няколко километра в секунда. Но навярно тогава се е намесил неизвестен научен съветник към щаба, очевидно съвестлив и добър човек, който съумял да убеди държавното и военно ръководство, че е наложително да „засветят“ изкуствения метеорит, като преувеличил вероятността пострадали от сблъсъка да се окажат космически обекти на самия Блок. Господ да го поживи за старанието.

Капсулата бавно се сближаваше с астероида, зорко наблюдавайки го с всичките си сензори. Информацията се обработваше и част от нея Контрол-процесорът споделяше с командира — само каквото му се полага да знае. Той на свой ред съобщаваше на двамата си подчинени минимума необходима им информация. По този начин бойците се поддържаха в готовност да реагират мигновено при промяна в обстановката. А тя наистина можеше да се промени за секунди.

Обектът представляваше правилен многостен от типа „футболна топка“ с диаметър близо два километра и обща маса почти седем милиарда тона. Някога, преди не повече от трийсет и не по-малко от три години, астероидополисът не е имал сегашната си правилна форма, вероятно е приличал на картоф с остри каменисти ръбове и редки заоблени локални формации — следи от стапяне на материала вследствие на сблъсък с други дребни небесни тела. Със сигурност тогава е бил поне с трийсетина процента по-масивен. Но мириадите наномашини, посеяни в мъртвия му скален обем, радикално са го префасонирали на ниво атоми и молекули. Използвали са леките химически елементи като работно тяло за йонни двигатели, за да коригират орбитата му, да нормализират собствения въртящ момент. Отворили са кухини за живеене и за производствени помещения, напълнили са ги с атмосфера, макар това да не е задължително. Рехавата астероидна скала се превърнала в гигантски дом от здрав минерал с високоподредена кристална решетка и сложен химичен състав, в който преобладават силикати, въглеродни и полиметални съединения, дом с хиляди просторни помещения, стотици километри коридори, шахти, тръбопроводи и енергопроводи, информационна инфраструктура, холдери за резерви от различни нужни вещества — например вода и кислород, метали и неметали. Повърхността е осеяна с несъкрушими прозорци, мембранни шлюзове и обикновени нехерметични излази, топлинни отдушници и дюзи за маневриране и изхвърляне на материя, от която жителите-собственици на астероидополиса желаят да се отърват — радиоактивни изотопи, например. Това са съоръженията на макроравнище. Защото повърхността бъка от сензори и електропроводими вериги, образуващи антени на радиотелескопи, разнообразни детектори и комуникационни средства за общуване с други такива космически градове и дори със самата Земя.

Преди време астероидополисите сияели отдалеч, препасани с безброй светлини като украшения за коледна елха, разнообразни по форма и големина. Малкото тъмни зони по тях, обикновено образуващи сложни, почти декоративни шарки, представлявали високоефективни площи за абсорбция на слънчева енергия и улавяне на протонен вятър, който, неутрализиран с нужния брой електрони, служел на колонията като източник на водород. Сега обаче астероидополисите са изцяло тъмни — като рейдер-капсулата, покрити със същия стелт-слой. На подстъпите към космическите градове са разположени микроспътници за наблюдение, орбитите им са гъсти като намотана на кълбо прежда. На страниците си в Солар Систем Нет, продължението на Скайнет в космоса, наследника на някогашната система интернет, астрожителите твърдят, че са взели такива мерки заради терора на космическите пирати.

Дали лъжат, гадовете? — зачуди се командирът на капсулата. Не може само това да е причината. Нима космическите градове не са враждували помежду си? Та те са толкова различни! И по размер, и по архитектура, по социална организация… има наистина ГРАДОВЕ, съществуват и „градчета“, космически чифлици, дори индивидуални хабитати. Функционално по-голямата част от астрополисите представляват конгломерация от орбитални къщи, къщички и къщенца… всичко, каквото можеш да си представиш като варианти… повечето неподходящи за плячкосване, защото се пръсват като зайци пред вълк.

Как може да не се дърлят поне малко?

Не, отговарят бившите хора, настоящи феноморфи-косможители, астероидополисите нямали били ПРИЧИНА да враждуват. Не изпитвали глад за ресурси, нямали уж проблеми с пренаселване, на социално ниво били преодолявали неизживяната си чисто човешка инстинктивна агресия… Намерили били начин да я „заземяват“ — сякаш тъмната страна на човешката душа е банална мълния, озаптявана от гръмоотвод! — като си устройвали виртуални състезания, дори войни, посредством симулатори на реалност. Но, твърдят феноморфите, числото участници в подобен род варварски развлечения, базирани върху грубия сблъсък, бележи трайна тенденция към намаляване. Малките светове, както наричат себе си косможителите, предпочитат да общуват, да обменят информация, да реализират съвместни проекти, а не да конфликтуват. Малките светове са свободни общности на свободни индивиди, вратите им са широко отворени за всеки пристигащ или напускащ даден астероидополис. И въпреки взетите мерки за самозащита (тоест криене от злите пирати), Малките светове продължават да са това, което са…

„Глупости на търкалета, враждата им била чужда! — мислеше командирът, докато разглеждаше на вътрешните си зрителни екрани подадената му от Контрол-процесора информация за обекта. Гравископите чертаеха триизмерна схема. — Хората са си диваци по сърце. Стадни зверове. Тая пасторална пропаганда за мирни интелектуални беседи и възпитани шахматни партии, анархистки комуни, в които не цари хаос и закони на джунглата, а идилия на взаимно съобразяване — пропаганда си е, естествено! Дори когато търбухът ти е пълен, дори когато си си паднал на оная работа и се къпеш в разкош и изобилие като в рая, инстинктът на стадния звяр те кара да се стремиш към надмощие, към власт. Всеки иска да е лидер, да е важен! Иска да мачка, за да не го мачкат него. Иска да притежава все повече и повече. Иска невъзможни неща, иска неща, които са загубили смисъла си след Пробива, но продължава да ги иска, защото е човек!“

Е, стига феноморфите наистина да са останали все още човеци… Поне дават доста признаци на такива. Например — патрулните микроспътници около всеки астероидополис. Според данните на разузнаването на Въоръжените сили на Блока като цяло и отделните национални служби, все по-често тези блуждаещи микросателити не просто предупреждават господарите си за приближаване на неидентифициран изкуствен обект, а и предприемат активни действия срещу него — от кинетични удари с висока скорост в корпуса на неканения гост до концентриране на слънчевата енергия върху същия. Правят се опити и за посяване на нанити, ако НИО не отреагира на искане за идентификация и дезактивиране на стелт-обвивката си. А нали уж феноморфите били миролюбиви! Отричали насилието. Смятали го за непродуктивна и отживяла практика.

Или лъжат, или са идиоти утописти, изровили от прашните библиотеки на Старата ера книгите на Толстой и други мечтатели, превърнали са ги в свои библии, само ръсят цитати за извисения човешки дух в различната епоха на морала и етиката, повтарят си ги като свещени мантри…

Най-вероятно лъжат — за кой ли път реши за себе си командирът на капсулата. Ако са такива божи кравички, защо са им микроспътници разрушители? Ако отричат отвръщането на злото със зло, какво правят в Средното извънземие? Да се пръждосват да се извисяват край Алфа Центавър или Тау Кит, галактиката е голяма!…

Е, казват, че все повече от тях отлитали към кометния облак, практически ВЪН от Слънчевата система. В обсега на рейдерите на Блока оставали само най-големите наивници…

Наивници, но със стражи! Ха!…

Микроспътниците пазачи обаче най-малко тревожеха командира. Рейдерът си имаше начини за справяне с тях — самият командир не ги знаеше, ала досега Контрол-процесорът бе успявал да елиминира или поне да неутрализира дребните невидими пакостници. Командирът на капсулата се безпокоеше дали Аналитикът, подпрограма на Контрол-процесора, този път правилно ще установи локализацията на ЗАЛите на астероидополиса. Командирът на капсулата се притесняваше дали някакъв непредвиден фактор няма да осуети акцията. А бе наложително всичко да мине по ноти. Особено последният етап — заличаване на следите.

Командирът не обичаше този етап. Въпреки че нямаше какво да възрази на аргументите относно целесъобразността на заличаването. И все пак се терзаеше от съмнения — дълбоко потулени в ума му съмнения, никога неизразявани на глас, в писмена или под друга форма. Първо, не е редно да се обсъждат заповедите на висшите командири. Второ, ако го стори, сам ще тури край на кариерата си като армейски диверсант. Евентуално може да последва и по-неприятно нещо — таен военен съд. И перспективата за дълбоко форматиране на съзнанието — гадна, извънредна мярка, обичайна впрочем на Запад.

И западняците са лъжци и лицемери.

Дали обаче ще достигне мощност за заключителния етап? Шест милиарда осемстотин седемдесет и осем милиона тона вещество. Неизвестен достоверно процент програмируемост на материята (в Западните ланфедерати на същото викат „смарт-коефициент“. Нещастници).

Нека Контрол-процесорът се кахъри за това, рече си командирът. Ако прецени, че не ни достигат силиците за заличаване, просто ще отмени шибаната акция и толкоз…

Зачуди се дали наистина иска да последва сигнал от КП, че атаката се отменя и предстои търсене на по-дребен астероидополис… или ще се избере друга тактика за сдобиване с нужните материали, тоест плячка.

„Лидер, моля за внимание!“ — чу в този миг в ушите си механичния безизразен глас на КП командирът.

— Слушам те, КП. Докладвай! — отвърна бодро и безстрастно, точно по устав.

Простотия. Формално КП му е подчинен, но фактически процесорът е нещо като някогашните политически комисари, които преди сто и трийсет години са козирували на армейския командир, държейки зареден пистолет зад гърба си — в случай че на командира му хрумне да извърши нещо НЕПРАВИЛНО.

„Към обекта цел се приближава совалка, клас «орбита-орбита», тип «Жерав», според вътрешната класификация на ВСБ — маса десет тона. Движи се по подходяща за прихващане траектория.“

Част от командира на капсулата с позивна-идентификатор Лидер се зарадва, пламна от мрачен хазартен възторг — ще има битка! Другата, вероятно дълбоко цивилна част от съзнанието му, замръзна, вцепени се, скри се зад кулисите, покорно отстъпвайки мястото на волята на изпълняващ бойна задача офицер. Добра възможност! Стар, но безотказен номер — прилепване към совалката и незабележимо проникване в сферата на сигурност на астероидополиса. Солидни изгледи за успешно проникване в обема на обекта цел-мишена. Високи шансове за изпълнение на мисията на този рейд.

„Разрешете маневра 02–10.“

— Разрешавам маневрата, КП.

„Слушам, Лидер! Изпълнявам.“

След секунда усети лек тласък — още едно гюле излетя от капсулата, а откатът я тласна към траектория за сближаване със совалката. Капсулата е лека — хиляда сто и деветнайсет килограма… беше толкова де, новата стойност на масата на рейдера се появи върху тактическия вътрешен зрителен екран (ТВЗЕ). Совалката няма да усети, че подире й се помъква невидим диверсант, апарат с процент на програмируема материя 100 (тоест ЦЕЛИЯТ съставен от фоглети), екипажът не се брои. Командирът с условна позивна Лидер превключи вътрешната връзка и каза на подчинените си:

— Момчета, имаме голям късмет. Ще се лепнем към легален транспорт и после пердашим право към хангарите на мишената. Докладвайте готовност на дроновете! — последната дума произнесе с неудоволствие. Дрон, мамка му. Западен термин. Доскоро си беше оперативно-тактически полуавтономен модул. ОТПАМ. Обаче в Съюзническия щаб решиха преди пет месеца, че занапред ще се използва панфедератското название. Приумица.

Подчинените му, очевидно въодушевени, малко излязоха от рамките на устава:

— Аллах акбар! Боец Едно за десант готов!

— Боец Две — за десант готов! Ще счупим яйце за един омлет, Лидер!

Лидер едва не изтърси ядно, че за да откъснеш ябълка, не е нужно да сечеш дървото, но се усети навреме и прехапа език. Без малко да се издаде, че всъщност тайно в сърцето си не му допада ВСИЧКО в работата, която вършеше. А я вършеше ДОБРЕ.

Беше смутен от репликата на Боец–1. Аллах акбар, значи… Почувства неприятно и хладно свиване в стомаха. Боже милостиви, Исусе Христе, кого са ми натресли в екипа тия чекиджии от щаба?!

Поне стана ясно едно: че акцията няма да мине гладко.

Лидер потисна въздишка и с обречената решимост на фаталист се съсредоточи върху появилите се щатни ТВЗЕ — процесорът му беше дал пълен достъп до оперативната информация и управлението на рейдера.

Почти пълен. Вече се намираха в режим на бойна тревога.

6.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Вилната зона

Изгревът настъпи. Слънцето обля небосвода с изумителни цветове, които траяха съвсем кратко, сетне се разтвориха в синевата. Нажеженият диск се издигна над планините. Атанас внезапно, ясно като никога преди, осъзна, че Слънцето е ЗВЕЗДА — яростна и неподвластна на нищожните същества, вкопчени в тънката коричка на своя дребничък свят, като в този мащаб те са предпазени от смазващия поток енергия само от дебела колкото ципата на сапунен мехур атмосфера и жалка мрежичка на магнитно поле, смешно в сравнение с мощността на същото, генерирано в термоядреното сърце на светилото. Мисълта го потисна и в същото време окрили, превърна се в неизразим с думи възторг и благоговение.

Това е то, истинското смирение — хрумна му. Плъзна насълзен поглед към кротуващия на масата пистолет, а после скоси очи към Добромир Сантов, който също се наслаждаваше на уж обикновеното, ала винаги неповторимо зрелище — планетата се завърташе към своя гравитационен господар, чиито лъчи я сгряваха, причиняваха всичко случващо се на нея, в това число и мизерното, но и величаво явление „живот“. Същите лъчи, които биха могли да я заличат от тъканта на вселената при малко по-значителна ерупция.

Атанас изтърва трепереща въздишка и решително отблъсна пистолета в другия край на масата.

Миналото, както и тези, които останаха в него, нямаше да се върне. То щеше да е живо само в спомените му. Да го радва и да го стиска за гърлото, да е непрежалимо и отхвърляно, да го спъва и да го подкрепя занапред — докато диша… Диша? Е, предвид взетото решение, би могъл да се лиши от този процес като условие за съществуване. Докато мисли — така е по-точно.

Докато мисля — съм.

— Знаеш ли — подхвана той леко дрезгаво, изплувайки от развълнувания като от буря океан емоции, — предвид невъобразимите възможности, които дава тази технология, интерфейсът е просто странно семпъл…

— Именно предвид тези възможности — отвърна Сантов, — един претрупан, сложен и външно ефектен дизайн е излишен.

И двамата гледаха синьо-бяло-лилавото картонче. Прозрачното гнездо блещукаше като капка роса. Атанас зиморничаво размърда рамене. Както винаги, сутрините тук бяха твърде прохладни и свежи. Сантов пък изобщо не се притесняваше от температурата, кожата му не настръхваше от лекия повей, преминал през терасата.

— Това тук… е истинската… — запъна се насред изречението Атанас.

— Свобода? — подсказа Сантов.

— Необходимото условие за такава.

Събеседникът му тънко се усмихна.

— А защо не и достатъчното?

— Достатъчното — отсече Атанас, — вече си е лична работа на всеки! Хайде, казвай сега същественото. Как да се… инжектирам? Или ЗАРАЗЯ с тая наночудесия?

— „Заразяване“ е подходящо казано, само че официално решиха да се изразява с термина „наноиндукшън“, нали знаеш колко си падат ТАМ по евфемизмите… И така, приятелю, скромната наглед плексигласова визитка, освен с комплекса нанокомпютри и нанобиблиотеката, е снабдена с микрорепликатор, елементи на Активен щит, Изолирана асемблерна лаборатория — съкратено ИЗАЛАБ, комуникатор, който безжично се свързва с обикновен компютър и позволява експерименти и моделиране в Лабораторията. Прехвърлянето на продуктите, или нанощамовете, ако повече ти харесва, към репликатора става само ако това се допусне от Активния щит, тоест ако наномашините отговарят на критериите за безопасност. От репликатора, след набиране на опцията от холомонитора на картата, можеш да инжектираш продукта в предназначената за него среда, в това число и в човешкото тяло. Ролята на инжектор се изпълнява от ъгълчето на картончето, при активиране то ще се оцвети в червено, дори ще засвети. Тогава просто го приближаваш до носа си и дълбоко вдишваш, стискайки с пръсти картата. Наносензорите ще отчетат натиска и ще изстрелят репликаторите. Може и да прокараш активното ъгълче по кожата си, като натиснеш, все едно искаш да се одраскаш. В един от разработваните модели се предполагаше малко резервоарче с течност, която да си капнеш в окото, така наномашините по-лесно и по-бързо ще стигнат до мозъка… За съжаление, тази карта не предлага този начин на „заразяване“. Липсват и други функции. Например Библиотеката е конструирана така, че да се самопопълва с актуална информация, която автоматично тегли от специални сървъри в интернет, които впрочем засега не са достъпни, а и да бяха, щяха да ни засекат, че го правим. Но когато заработят, ще тегли от там всичко наред… или селективно, според зададени от потребителя критерии.

Атанас изсумтя:

— Такова време ще настъпи ли наистина в обозримо бъдеще?

— О, да. Планирано е. Не знам всички подробности, но и малкото, което научих, не ми допадна особено. Виж, в основната версия, предназначена за масово ползване, липсва Информарий, той е заместен с лицензионен чип.

Домакинът вдигна вежди, после се нацупи и рече с неприязън:

— За да си контролират продуктите.

— Именно. Няма я и опцията Дизасемблиране, а ИЗАЛАБ ще е сведена до нивото на кажи-речи игра на моделиране и изследвания. Предвижда се при евентуален интересен резултат чипът автоматично да уведомява властите и изобретението става собственост на носителя на правата, срещу което ще изплаща някакви премии… ама като монополист, ще решава колко и дали впрочем.

— А кой ще е носителят на правата? Компанията „НЕРИ“?

— Да-да, компанията. Държавата.

— Хм. Става наистина гадно.

— Тъкмо това ме накара да постъпя така, както постъпих. Съгласен съм, че масовизирането на нанотехниката трябва да става предпазливо и постепенно, на етапи, но тия сладури гледат да кастрират възможностите на репликаторите, така че да запазят зависимостта на гражданите от идиотски структури като държавна администрация. Уж за добро на обществото…

Атанас нетърпеливо махна с ръка.

— Ясно. Прав си. Добре, ще се инжектирам… Ами после — какво става?

— После… Представи си го така — по габарити един отделно взет наноробот е съпоставим с вирус или бактерия. Представи си го като… голям колкото кариерен самосвал комбайн с работни манипулатори, които обработват отделни молекули, дори атоми, с размера на джанки. Атомът е десет хиляди пъти по-малък от една бактерия, имай предвид. А пък бактерията е горе-долу десет хиляди пъти по-дребна от един комар. Вметвам това, за да си наясно с мащаби и съотношения. Така. В „кабината“ на комбайна-асемблер е поставен механичен бордови нанокомпютър, чийто обем е един кубичен микрон. Асемблерът заема 1/1000 част от обема на средна клетка, но информационният му капацитет е по-голям от цялата клетъчна ДНК. Пак си напрегни въображението и си представи как този комбайн прониква в една твоя клетка с размерите на футболен стадион. Маневрира покрай органелите и сравнява всяка срещната структура с модела за идеално здрава клетка…

— С какво се захранва?

— Този нанощам — с глюкоза. Ползва същите хранителни вещества като клетката. Но за разлика от естествените клетъчни молекулни машини, функционира много по-оптимално, без излишни движения, така да се каже, с далеч по-високо КПД, целенасочено.

— И бързо.

— Бързо, да. Но не прекалено. Ферментите, едни от природните молекулни машини, обработват по около милион молекули в секунда. Нанороботите естествено са по-чевръсти. Обаче! Те са изградени от кварц или въглерод с диамантена структура. Има и други модели — сапфироиди, карборундоиди. Идеята е да се използват онези атоми, които са най-разпространени в земната кора и в космоса — силиций, въглерод, кислород, алуминий. Така издържат в агресивна химическа среда и при високи температури. Твоето тяло обаче няма да издържи прекомерно загряване. Главният отпаден продукт на нанороботите е разсеяната при работата им топлина. Затова се съобразяват с възможностите на организма ти да се охлажда. Ето това е лимитиращият фактор за скоростта им на действие.

— Аха…

— Всичките тия „комбайни“ се заемат с ремонт на клетките, реставрация на ДНК…

— Реставрация? Че откъде знаят каква трябва да е? Имам предвид…

— Разбирам какво имаш предвид. Ами, не е по същия начин, по който се реставрират стенописи в стари манастири например. ДНК-молекулите са МНОГО, приятелю. И колкото повече вериги сравняваш, толкова по-лесно и с по-голяма сигурност установяваш кои участъци са повредени от мутации. Въз основа на това се съставя карта как трябва да изглежда оригиналната ДНК. Естествено, при откриване на патологични гени, те се заместват с признати за здрави комбинации… Та така. Нанороботът се занимава най-вече с дезинтеграция на вредни структури. Като следствие, всички тъкани оздравяват за сметка на вътрешните си ресурси. А ремонтът на ДНК фактически кара биологичното време да се връща назад. Ти можеш да си избереш някаква възраст, до която да те докарат веднъж, а после само ще я поддържат… и ще те пазят от инфекции, от отрови, от радиоактивни поражения на микроравнище, както и от увреждания от порядъка на травми и фактури. Ще съдействат за регенерация на засегнати при инцидент органи… какво ли не още! Всички действия на тия пълчища от „селскостопанска“ техника, пъплеща из твоите вътрешни „ниви“ и гонеща високи добиви — (Сантов широко се усмихна, развеселен от метафората), — се съгласуват и контролират от Изчислителен център, система нанокомпютри. В сравнение с клетката-стадион, Центърът е голям колкото среден небостъргач. Но най-първото нещо, което наномашините ще направят, е да се репликират до необходимата за изпълнението на задачата си критична маса, да се групират в „подразделения“, всяко със свои задачи освен общо основните. Такива „подразделения“ се наричат фоглети. Още от първите ремонти Центърът ще започне да записва в нанобиблиотеката си твоите индивидуални молекулни характеристики… Ох, Атанасе, нали всичко е описано, нима не си го прочел? — сепна се Сантов и посочи картата, над която послушно светна многостенът с опциите.

— Имах нужда да го чуя с ушите си — промълви събеседникът му. — И се чудя… това е наистина огромен обем работа. Изумен съм, че е осъществена само за двайсетина години… Какво, нямам ли основание да смятам така?

— Имаш, и още как. Само че изпускаш една подробност… — Сантов съедини върховете на пръстите си, наведе се напред, готов за нова кратка лекция. — За да се натрупат и осмислят, тоест да се систематизират едни действително колосални масиви от данни, се изисква наистина много време. Фактите не са като парчета пъзел, не се подреждат лесно в система, тоест не се превръщат ей така от само себе си в наука. Мозъкът е бавен — невронните сигнали в синапсите имат дозвукова скорост, но мозъкът е в състояние да решава множество задачи едновременно. Компютрите пък са способни да пресмятат светкавично, но всяка задача последователно. Само нещо от ранга на изкуствен интелект би могло да обедини двата плюса на инструментите за обобщаване на факти, инструментите за натрупване на знание и генериране на идеи. През 50-те години на 20-и век опитите за създаване на ИИ са били въз основата на моделиране на невронните връзки. По-късно учените се увлякоха по софтуерни решения на проблема, като в резултат на това създадоха страхотни експертни програми и системи за машинно проектиране, великолепни помощници на конструктори, учени, инженери… само дето не бяха ИНТЕЛИГЕНТНИ в човешкия смисъл. И тук хубавото на нанотехниката е, че дизасемблерите разглобяват и записват структурата, асемблерите пък я сглобяват според записаното — и са точни до последния атом, ако им поставиш такова изискване… Благодарение на тях не е нужно да се чудиш как всъщност функционира мозъкът. Просто го възпроизвеждаш като структура. От структурата произтича функцията. Но структурата може да е нарочно оптимизирана, подобрена, с по-бързи връзки между отделните компоненти, с чипове вместо неврони, с електронни комуникации вместо синапси. Синапсите реагират на сигнали за хилядни части от секундата, експерименталните електронни схеми за ИИ реагират сто милиона пъти по-бързо, а наноелектронните прекъсвачи ще са още по-скоростни. Невронните сигнали се движат със сто метра в секунда, електронните — милион пъти по-бързо. Резултатът е…

— Ти сериозно ли говориш?! Компанията е построила изкуствен интелект?!

— Напълно. Виждал съм го, общувал съм с него няколко пъти. Нанокомпютърният ИИ в „НЕРИ“ има обем под един кубичен сантиметър и е десет милиона пъти по-бърз от човешкия мозък. Практически ограничения върху капацитета му налага само проблемът с охлаждането. „Ей Ай Уан“ — Соломон — има контур за отвеждане на топлината като малък ядрен реактор, вода под налягане, която се прегрява, минавайки през „активната интелектуална зона“, и в специален разширител се превръща в пара. Тази пара върти турбина на генератор, който захранва хладилната камера на контура, но енергия остава и за периферните устройства на Соломон. Иначе специално за НЕГОВОТО захранване използват при върхово натоварване няколко киловата…

— Егати…

— Бързомисленето, Атанасе, дава един любопитен ефект — сгъстяване на времето. Една година в съзнанието на ИИ е равна на няколко милиона субективни години… — направи пауза, за да даде възможност слушателят му да преглътне чутото. — Така че големият зор беше първо да се направят грубите наномашини за монтажа на Соломон. После той доразработи всичко останало, съобразявайки се, естествено, с нашите виждания за нещата…

— Пак успя да ме шокираш, Сантов! Боже мой, изкуствен интелект…

— Лично аз не бих го нарекъл така — ненадейно остро заяви ученият. — Това… създание бе подложено на много сурово програмиране, включително и чрез специална архитектура на процесора. Може да го наричат „интелект“, но Соломон няма воля, не е личност. За каква интелигентност говорим тогава? Получи се просто едно… устройство за решаване на евристични проблеми, тоест задачи, за които не е възможно да се състави алгоритъм. Дори да е „интелект“ все пак, той се намира в състояние на неосъзнаваемо робство… а това, досещаш се, поставя такива патови етични проблеми, че просто свят ми се завива…

— Хм. Не са ли го ограничили по този начин откъм възможността да… твори?

— Разбира се! Но биха ли постъпили иначе? Не! От страх, че ИИ ще ги подчини на себе си. Опасение впрочем, не лишено от основания… Както и да е. Именно заради осакатените чисто творчески способности работата по проектирането отне бая повече време. Най-вече в опити на научните екипи да осмислят предложените от Соломон проекти. Иначе, пресметнато в чисто време, изкинтът си написа домашното за три месеца. Цялата нанотехника — от А до Я. Чак до тавана на възможностите й като технология. И пак — доста от нещата в начина на функциониране на наномашините все още си остават пълна мъгла за специалистите.

— Хмък. Виж ти… — промълви Атанас и сякаш посърна. Потропа с пръсти по масата. Сантов го изгледа косо.

— Колебаеш ли се още?

— А? Не, не…

— Да не би да те е страх? — загрижено попита Сантов.

Домакинът вдигна очи нагоре. Забави се и отвърна:

— Страх? Да, може би. Не, не е страх. Значимостта на момента, Добромире. Това е стъпка, още по-малка от онази на Армстронг, но тежестта й е… — Помисли и махна с ръка, отказвайки се да търси нужното определение. — Майната му, хайде да го направим и толкоз!

— Заповядай тогава. Процедурата е проста. Опция „Инжектиране“. Първо потвърждение… Второ. Последно. Действай.

Атанас първо дълбоко вдиша свежия сутрешен въздух, комично заврял „визитката“ в носа си, а после, за по-сигурно, с натиск прекара рубинената искрица, кацнала на ъгълчето на картата, по кожата на ръката си. И се загледа в оставената следа, черта от почти ожулено върху старческата погрозняла плът.

Чак тогава се постресна и възкликна уплашено:

— Добромире! Ами настройките?!

— Не се кахъри — уморено каза Сантов. — Каквото има да се настройва, ще си го пожелаеш наум. И след седмица ще си като мен. Нов човек. Честито.

7.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус

Намираха се в режим на бойна тревога. И нямаше да последва отбой — нищо неподозиращата совалка дезактивира камуфлажа си към астероидополиса, демонстрирайки мирни намерения. След секунди КП докладва за радио-преговори между „Жерава“ и космическия град. Каналът бе кодиран, но процесорът успя да дешифрира по малко от всяко от разменените съобщения — числени стойности, вероятно параметри на траекторията за скачване. Докладва прилежно за тях на човека, който носеше отговорността за мисията. Таймерът започна обратно броене.

Лидер прегледа сводката на КП и си изкомандва наум да си стяга задника за работа, провери своите щатни дронове, след което се зае да подготви за действие най-важното — инструмента на заключителния етап на акцията. Средството за заличаване на следите.

Неофициално помежду си армейските диверсанти и военните техници го наричаха „Метличката“. На борда на рейдера имаше три такива метлички, две по 80 и една от 120 килотона. Според преценката на КП това щяло да е достатъчно да изпари плячкосания астероидополис седем до петнайсет секунди след евакуиране от обекта.

Външно и конструктивно обаче метлите в този момент все още не бяха бомби, а далеч по-безобидните ядрени батерии. Уреди с процент програмируема материя нула и допълнителна защита против заразяване с наномашини. Устройство от времето на старата бълк-технология.

В света вече кажи-речи нямаше бълк-механизми. И нямаше никакви атомни оръжия. А тези тук „изделия с двойно предназначение“ изискваха поредица от не много прости манипулации, за да се превърнат в бойни глави с безумна разрушителна мощ.

Лидер изчака миг, за да получи потвърждение от костюма си, че сензорите и наноботите по повърхността на ръкавиците му са изключени, после бръкна с ръце в корпуса на първата батерия. Мъждива червена светлина бликна от участъците на шлема, точно над процепа на визьора и освети вътрешността на бъдещата бомба. За разлика от преди секунди, Лидер усещаше дланите си безчувствени и тромави, но бе трениран да работи така, ориентирайки се само визуално, без допълнителна инструментална помощ. Пръстите му чевръсто и уверено започнаха да разместват възли и модули, вършеха го почти машинално. Въпреки това командирът на капсулата не си позволи да се разсее нито за миг. От една страна, за да не допусне грешка, заради която бомбата в отговорния момент да засече. От друга, за да успее да обработи и трите батерии. Изключването на повърхностните наносистеми на ръкавиците и всички части на скафандъра, допиращи се до батерията, беше наложително и абсолютно необходимо. Защото влезеха ли в контакт с такова струпване на делящо се радиоактивно вещество, наноботите на СОБСТВЕНИЯ МУ костюм щяха да извършат автоматично предателство и да дезактивират необратимо механизма на бомбата. Нямаше как да бъдат спрени — проклетата активна защита, известна също като Активен щит, вградена в асемблерите, които си бяха хем програма, хем манипулатори за изпълняването на тази програма. Може би мистериозните инструкции на Щита в този миг изпитваха колеблив натиск от страна на радиацията да се самозадействат, но им липсваше формалният повод за такава намеса. Все пак номинално на коленете на командира на рейдера се намираше обикновена ядрена батерия…

Лидер работеше бързо и точно. Не обръщаше внимание на малкия прозорец на ТВЗЕ, който отчиташе нивата йонизиращи гама и рентгенови лъчи. И без това този индикатор бе на практика излишен и само нервираше някои хора. Цирей на задника да му се издуе на умника, разработвал интерфейса на тактическите екрани и вмъкнал ненужния индикатор. Костюмът-скафандър осигурява напълно приемлива защита срещу толкова слаба радиация. Но дори и без предпазния антирадиационен слой — един от многото в тъканта на скафандъра, — човек, пратен на мисия като тази, или дори обикновен космонавт, може да не се плаши от лъчева болест. Нали заради това е снабден с ПОСТОЯННИ наноприсадки. Нека високоенергийните кванти и тежките частици пронизват тялото му. Нека трошат като гаубични снаряди молекулните вериги, нека съсипват клетките на кръвта, костите, органите, мозъка, кожата… Просто няма да успеят да предизвикат нищо друго, освен леко изпотяване. И то това изпотяване се дължи на светкавичните, умопомрачително бързите контрадействия на машините за клетъчен ремонт, които закърпват всяко разкъсване, поправят всяко нарушение на молекулно ниво в живата плът, предизвикано от радиацията. Същата радиация улучва понякога и избива отделни неуморни ремонтчици, но те са многочислени — досущ смели сапьори под огъня на противника, които възстановяват обстрелвания град-клетка по-бързо от „оръдията“ на „противника“. Загубите им се компенсират с попълнения от нанорепликаторите — микроскопични фабрики за асемблери. Необходими са много високи нива на радиация, за да почнат да не смогват. Но в краен случай винаги има авариен изход — ако си възпрепятстван да се отдалечиш от източника на убийственото лъчение, наноприсадките ще наситят кожата ти с олово, могат да прибягнат и до дълбоко стазиране. В новата епоха хората умират трудно. Степените и начините на индивидуалната защита са множество, повечето са неявни, автоматични и не изискват намеса на съзнанието, нито външен контрол. Вътрешни активни щитове.

Жалко, че не се полагат тези присадки за ползване извън изпълнението на воинския дълг. Нямат ги и цивилните. Здравето на обикновените хора се пази по други начини, не по-малко ефективно, разбира се. И не се правят никакви компромиси с това — здравето и животът са свещени.

Освен когато не принадлежат на враг — явен или потенциален.

Лидер приключи с едната батерия, тоест вече сто и двайсет килотонна атомна бомба. Помисли секунда и я предаде на Боец–2.

— Боец Две, имущество ЗС приел! — бодро отвърна боецът.

Лидер не му отговори, защото в този миг от тактическите екрани разбра, че е възникнало затруднение. Намръщи се под плътната черупка на шлема си.

— КП, заеби да ми смяташ алтернативи, а използвай парните дюзи!

Совалката отпред намаляваше скоростта си, едновременно с това променяйки траекторията. Процесорът не можеше да изстреля баласт за промяна на импулса на капсулата, защото рискуваше да улучи с гюлетата совалката и да се издаде. Навярно интел-капацитетът на процесора бе претоварен поради допълнителното усложнение на ситуацията — горещата следа от реактивните струи на „Жерава“ бе загряла челния сегмент на корпуса на рейдера и КП се мъчеше да се избави от топлината, да я пренасочи по веригите вградени в корпуса асемблери, преди капсулата да почне самопроизволно да се охлажда, излъчвайки в пространството инфрачервени лъчи. Щеше да грейне като въшка на чело върху болометричните дисплеи на стражите на астероидополиса!

„Възразявам…“, сякаш неуверено отвърна процесорът, но командирът му се озъби като на жив редник:

— Изпълнявай, мърда! Никой няма да ни забележи струите в плазмената следа на совалката!

Секундна пауза.

„Виноват. Изпълнявам“, подчини се КП.

Неотстранената топлина се насочи към резервоарите с воден лед, стопи точно отмерени количества течност и ги изтласкаха по тънки капиляри, където водата се загря до пара с точно определена температура. После парата блъвна през курсовите минидюзи, коригирайки траекторията на диверсионния апарат.

Лидер почувства прилив на злорадство и жлъчно задоволство. Аха, скапана машино! Може да са те сложили да ме надзираваш, може да са ти дали безпрецедентното право да оспорваш МОИТЕ заповеди, заповедите на твоя КОМАНДИР, но колкото и трилиона бинарни операции в секунда да пресмяташ, ти си просто една машина! Нямаш воля! Нямаш куража да правиш избор, когато програмата ти отчита равни вероятности на евентуални действия. Ти не мислиш — ти реагираш. И затова, когато се озоваваш между две математически купи сено, замръзваш в недоумение коя да избереш, тогава аз, ЧОВЕКЪТ, те хващам за юздите и ти натиквам операционната муцуна там, където желая, където е правилно и печелившо! Въпреки че другият вариант може и да е по-добър, няма значение. За теб са равностойни и ти блокираш. Рядко се случва, но се случва. И тогава личи кой е господарят на положението!

Личи кой е РАЗУМНОТО същество със скапана свободна воля, а кой е НЕЩО, вещ, усъвършенствано сметало, абак, механизъм без душа, без сърце, без…

Лидер изсумтя и пое другата батерия, но не понечи да бръкне в нея. Настъпи нова промяна в обстановката и той с отмъстителна припряност излая, изпреварвайки обаждането на процесора:

— Откъм главния обект изстрелват котви за скачване! Осъществи физически контакт със совалката! Нека сами ни вкарат в хангара си!

„Възразявам. Ще ни разкрият по нарасналата маса на совалката. Лидер, поставяте под въпрос успеха на мисията. Правя предупреждение за съмнение в умишлен саботаж…“

— Глупак! Совалката най-нехайно не съобщи на астрополиса масата си на покой. Никъде в съобщенията не фигурира числото десет хиляди килограма!

„Вероятно е да не е било декодирано… — някак плахо се оправда КП. Специалните обертонове в призрачния му глас бяха нарочно програмирани да имитират интонации, така че да личи кога процесорът не е сигурен в преценките си, тоест изчисленията му са го довели до ниски вероятности. — Виноват. Изводите ви са верни, Лидер. Отправеното ви предупреждение е готово за заличаване от протокола на мисията. Изпълнявам.“

— Не заличавай грешката си — сухо каза командирът на рейдера. — Запиши също, че препоръчвам след приключване на мисията и завръщането в базата да те подложат на пълно препрограмиране.

Последва много кратка, но доловима пауза.

„Потвърдено, Лидер.“

КП нямаше инстинкт за самосъхранение — а следователно и воля за живот, пък и без това не беше жив. Въпреки това процесорите се стараеха да избягват пълно препрограмиране. Навярно притежаваха нещо като аналог на самосъзнание, иначе не биха действали толкова ефективно… включително и да са способни да допускат грешки, да изпитват машинно подобие на колебание и съмнения.

„Осъществен буксир със совалката. Няма данни, че рейдерът е разкрит. Дистанция до приоритетния обект — нула точка седем космомили. Очаквано време до акостиране — петнайсет минути. Генерирам тактически план. Аналитикът е готов с локализирането на трофеите. След тринайсет минути ще е готов окончателният план за нахлуване и захват.“

Капсулата се люшна лекичко. От астероидополиса ги придърпваха заедно с „Жерава“ с помощта на мономолекулни въжета. Троянски жерав си ти, совалчице. Бойте се от даровете на наивниците…

— КП — с леден остър тон нареди командирът, — отдели дроновете!

Оперативно-тактическите помощници на всеки член от диверсионната група до този момент бяха интегрална част от условното дъно на капсулата. Сега по обемните им контури се задействаха дизасемблери, за миг разглобиха милиардите молекулни нишки, свързващи дроновете с корпуса. Кибернетичните гадини останаха обаче в оформилите се около тях гнезда, вкопчвайки лапки-манипулатори в бронята на рейдера. Бяха готови да изхвърчат всеки момент.

Преди да пристъпи към обработването на втората батерия, Лидер докосна ръчните оръжия, закрепени от двете страни на креслото. Чифт перфектно остри, извити като сърпове сатъра от тежка иридиева стомана. Дланите го засърбяха, челото пламна. Имаше представа как изглежда в този момент, беше виждал лицето си в огледало тъкмо преди схватка на ринга, а сега, както винаги в подобен момент, се чувстваше по същия начин: очите — студено змийски, устните — жестоко свити, кожата по скулите — изопната и побеляла, целият е зъл, безпощаден — като пружинен ударник на старинна ръчна граната.

Трофеи, ха. Приоритетни цели за завладяване. Плячка.

И много странични жертви, уви… Майната им! Да не са били точно тук и точно сега! МОГЛИ са да офейкат към кометния облак още преди няколко години, когато започнаха рейдовете! А вместо това са останали тук, в обсега на касапина… Овце!

Лидер скръцна гневно със зъби. Сетне бръкна под бронирания противонанитен капак на ядрената батерия.

8.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Вилната зона

Не се чувстваше точно болен, но определено изпитваше постоянен телесен дискомфорт. „Съветникът“ препоръчваше през периода на клетъчния ремонт повече да спи. Атанас обаче не успяваше да спази препоръката, съзнанието му бе в превъзбудено състояние, наежено от любопитство и преливащо от жажда за действие, въпреки че наномашините неуморно отстраняваха от мозъка молекулите-носители на този непреодолим копнеж. В края на краищата го правеха напълно преодолим, като по биохимичен път охлаждаха страстите, но дори тогава разсъдъкът не успяваше да се съобразява с нещо друго, освен със стремежа си да върши нещо.

От няколко дни се потеше обилно и попълваше изразходваната влага с големи количества течности — Сантов му носеше газирани напитки, натурални сокове, просто вода от кладенеца, без да си прави труда да я преварява, но най-вече кисело мляко, от най-масленото — нанороботите се нуждаеха от градивен материал за тъканите и костите. Атанас лежеше в спалнята с прозорци на югоизток и само броеше изгревите. Не че не би се справил самостоятелно, ако се изправеше, нямаше да залита като истински изтощен от болест човек, но Сантов го убеди да не се движи излишно, за да не удължава срока на извършващата се в организма трансформация. А тя се УСЕЩАШЕ.

Полазваха го внезапни топли и студени вълни, неочаквани тремори на най-необичайни места, къси, мимолетни сърбежи не толкова по кожата, колкото ВЪТРЕ в него. Понякога изведнъж преставаше да чувства тялото си, редица промени забеляза чак когато бяха привършили. Например пропусна момента, в който зъбите му се възстановиха до един. Въпреки че беше подготвен затова, с учудване ги разглеждаше в огледалцето. Намираше ги за перфектни, идеални. Не зъби, а ОБРАЗЕЦ за такива. Но пък сколаса да проследи стягането на мускулите, укрепването на ставите. Наблюдаваше как се променя кожата му, как изчезва старческият тен, изглаждат се бръчките, възстановяват се фоликулите на космите.

Десет часа след заразяването с нанощама на Сантов, Атанас получи „видение“. В зрителното му поле се появи сякаш начертана с лазер във въздуха таблица, за която по неведом начин веднага разбра, че обективно погледнато, е предизвикана зрителна илюзия, а вътре в ушите си долови нещо подобно на призрачен безполов глас, който го попита какъв възрастов статус си избира. И поясни какво има предвид.

Атанас се спря на трийсет и пет, но с по-висок мускулен тонус.

Така се „запозна“ със Съветника-Посредник — инфото и интерфейса за управление на имплантирания в организма смартуер. И макар че се наложи да плати с удължаване на „болестното“ си състояние, нареди на Съветника да го моделира по-силен, отколкото беше на същата възраст преди четирийсет и четири години, с по-бързи реакции, с по-здрави кости и малко по-остри сетива. Костите на черепа по дефиниция подлежаха на заякчаване. Според Съветника минимално приемливото ниво на устойчивост на тази анатомична част към травми трябваше да е равно на здравината на бронирана жилетка. Атанас не без усилие на волята се въздържа да си поръча характеристики на олимпийски шампион. Не посегна и към „козметичните“ опции за телесно моделиране. Отчасти защото се харесваше такъв, какъвто е — какъвто БЕШЕ като външност на трийсет и пет, — отчасти защото се примиряваше и с фигурата, и с лицето си.

Дадено ми е свише — пошегува се наум.

Наред с това в свободните обеми в самия мозък, а в мащаба на наноимплантите такива имаше наистина МНОГО, започна — и приключи за броени часове — изграждането на допълнителна наномеханична памет, мислеускорители, процесори за математически изчисления, мрежа за снемане на синапсограми и каталогизиране на органичната памет… Атанас изведнъж откри, че може да борави със спомените си като с файлове в компютър. Синапсограмите пък му даваха възможността да фиксира всеки преживян момент и да го възпроизвежда, при което сякаш се връщаше назад във времето. Имаше избор — да се остави на консервираното минало изцяло или да запази осъзнаването и контрола, че само „наблюдава“ един вече преживян веднъж момент.

Дъхът му спря от перспективата да разполага с такава функция. Спря съвсем буквално — тъкмо тогава нанокомплексът прецени, че белите дробове се нуждаят от цялостна реставрация. Затова ги изключи и блокира нервните импулси от центровете в гръбнака и черепа, които биха се опитали да накарат мускулите да задвижат отново гръдния кош, както и да вдигнат тревога, тоест усещането за задушаване. Не се справиха само с уплахата, макар да я омекотиха чрез регулация на съответните невромедиатори. Въпреки това не беше приятно — дори чисто рационално, съзнанието не успя да се примири с липсата на дихателни движения. Съветникът го успокои, че организмът е преминал към кожно поемане на кислород. По-малката площ на кожата в сравнение с разгънатата повърхност на дробовете се компенсира чрез асемблиране на респироцити — механични заместители на еритроцитите. Изкуствените кръвни клетки спокойно пренасяха десетки пъти повече кислород от хемоглобина и игнорираха всякакви други газови молекули. Освен това направо в тъканите рециклираха въглеродния двуокис пак до кислород и въглерод, последният веднага поеман за производство на тъкани и нови нанороботи. Аха, досети се Атанас, затова не ям все пак чак толкова лакомо…

Наистина, очакваше от себе си по-вълчи апетит. Но вероятно не му се налагаше да се тъпче прекомерно и поради още една причина. Осъзнаването й го накара да се нацупи гнусливо и да побърза да престане да мисли за това, че наномашините разграждат дори фекалиите и урината в червата и пикочния мехур, за да употребят разглобените от дизасемблерите части на съответните молекули като строителен материал там, където имат нужда от такъв.

По повод на респироцитите Съветникът попита дали Атанас не би желал изобщо да се откаже от нормална кръв (първо ниво на киборгизация според опциите на имплантирания смартуер) за сметка на далеч по-ефективната суспензия от около петстотин трилиона наноробота. Атанас реши, че ТОВА му идва малко множко, но не отхвърли идеята по принцип. Склони да задейства програма за постепенна смяна на кръвта си с „функционален флуид“, който можеше да запази естествения цвят на кръвта, та дори и разликата в оттенъка между венозната и артериалната.

След спиране на дишането за половин денонощие, Атанас за кратко миряса и послушно спа колкото можа да издържи. Но и глуповатият му младежки ентусиазъм и припряно любопитство се бяха поизчерпали. Не без помощта на наноимплантите, съзнанието на наближил осем десетилетия живот човек най-сетне се наложи, обязди подмладеното и подмладяващото се тяло с неговото изобилие от хормони, адреналин и ендорфини. Затова, както подобава на един разумен мъж, господар на чувствата си, насочи активността си към систематично преглеждане на предоставяните от смартуера-имплант възможности.

А те бяха стотици, дори хиляди, както в класа „Интро“, така и сред сбора опции, определени като „Екстра“. И кръстени на антични богове. АГАТОС ДЕМОН — интерфейсът на имплантирания смартуер; клетъчен ремонт и регенерация (Аскпепий); медицинско киборгизиране (Хирон); защита на организма от външни фактори (ЕГИДА); състояния на стаза (параТанатос); дълголетие и мерки против информационна смърт, плюс възможност за автоевтаназия (СТИКС); телесно моделиране (Протей); цереброускорители, мозъчни копроцесори, интробиблиотеки, архив (София); ориентиране (атлас-навигатор), усвояване/имплантиране на нови практически умения, биохимичен контрол на емоциите (Прометей); близка и далечна комуникация (Хермес); развлечения и субективни виртуални симулации (Дионис)… и това бяха само „вътрешните“ категории, всяка с множество конкретни приложения и настройки. А към тях — техносинтез на хранителни продукти (Ариадна); макроасемблиране на облекло и накити, плюс каталог типови модели и автодизайнер (Нарцис); макроасемблиране на жилища, плюс каталог типови проекти и автоархитект (Хестия); асемблиране на транспортни средства, каталог, бионичен конструктор (Полидевк); създаване и поддържане на екосистеми в отворени, затворени и квазиизолирани обеми (Деметра-Артемида); инструменти, уреди, машини, съоръжения (Хефест); попълване на интробиблиотеките, инфозащита (Мнемозина)… дизасемблиране, дълбок анализ, репликиране на различни обекти при различни режими на копиране… Атанас плуваше във всичко това като в океан от съкровища…

Почти не говореха със Сантов. Атанас бе вглъбен в себе си, твърде зает с опознаването на сегашното си „аз“, по-специално подновените и подобрени умения и функции на плътта. За разсъдъка си вече не се безпокоеше, пребори се със спотаените съмнения и първобитен животински ужас. Просто сега имаше периферни устройства, включени директно в мозъка. Наномашините можеха да подобрят функционирането на отделните органи, включително органа за мислене, но като че ли нямаха възможност да моделират личността му. Атанас откри, че все пак в него е останал жив духът на младостта, на желанието за живот и за знание. Това бе главното. Разбира се, личността ще се промени — дори само заради новите възможности. Но волята и умът ще избират в немалка степен накъде да върви тази промяна. В немалка — не изцяло. Наноимплантите в крайна сметка не отменяха наличието на инстинкти и подсъзнание.

Сантов прояви разбиране — той бе преживял същото.

— Добромире — в един от редките случаи на нещо като беседа запита Атанас, — нима в секретния център на компанията наноимплантите не са били тествани в реални условия, тоест в организъм на човек?

— Пробваха ги върху трупове — след дълго мълчание изрече през зъби Сантов. — Преди това — върху животни.

Атанас даже не понечи да поиска подробности. Отстрани изглеждаше, че отново се е унесъл в сън.

Сантов сложи до леглото няколко кутии плодов сок, три кофички кисело мляко и бурканче мед, след което остави приятеля си на спокойствие.

Излезе навън. Докато домакинът преживяваше своеобразното си какавидено състояние, Добромир си позволи да пошета в двора и в къщата. Почисти, където се налагаше, извърши дребни ремонти, където реши, че няма да са излишни — макар че, реално погледнато, БЯХА ИЗЛИШНИ в светлината на потребностите на един Нов човек, в какъвто се превръщаше Атанас. Но пък навиците, както и субективната индивидуалност са материя по същество идеална, досущ съдържанието на една книга, което не е задължително да има нещо общо с веществения си носител като качеството на хартията, шрифта и други подобни. Поне на първо време нанонеофитът Атанас Атанасов би се чувствал по-уютно в позната обстановка и като принизява своите нужди към старите рамки на предишния си живот. Живот труден, брутален и кратък — до този момент. Не че щеше да стане по-лек и простичък де… Пък после… После всеки с акъла си.

Сантов извика наум своя персонален Съветник-Посредник, модифициран до неузнаваемост и почти по нищо не приличащ на стандартния Съветник на Атанас. Прехвърли с чудовищна субективна бързина наличните технически библиотеки и избра приемлив модел хидрофорна помпа, пипна тук-там някои възли и я одобри за асемблиране. Можеше да си поиграе да проектира в съзнанието си цяла система за водоснабдяване и да я адаптира към къщата на Атанас, но в момента го мързеше да го прави. Даде команда на смартуера да проектира и построи семе, което насочи към показалеца на дясната си ръка. След това се провря през тесния люк в мазето и приклекна над шахтата, където някога бе стояла помпата, осигуряваща вода в дома. Надвеси пръста си над ръждивите железа, служили за фундамент на откраднатата машина. Скоро капка пот набъбна на върха на показалеца, отрони се и падна върху бетона. Без специална автоклавна камера за макромеханосинтез технозародишът щеше да израсне до функционираща помпа за няколко дни, вместо за няколко часа. Сантов хвърли отгоре купчина събран от килера боклук — суровина, поля го с два-три литра захарен сироп — за енергоносител. Ако по някое време свърши суровината, нанороботите ще си вземат материал от бетона наоколо. Когато помпата се изгради, тя ще плъзне хобот за засмукване на течността надолу, по тръбата към дълбоката дупка на сондата. Но преди това все още неоформената буца ще протегне един филиз нагоре, към покрива, за да разгъне там слънчева батерия, която да осигури енергия за процеса на асемблиране, а после ще захранва и готовата помпа. Лесно, бързо… и наистина ненужно.

За какво е необходима вода в един дом? За пиене? Не, преди всичко — за миене. А един Нов човек няма нужда даже да се къпе, освен ако не е за удоволствие — наномашините в епидермиса ще се погрижат за хигиената. Въпреки че основните им функции са далеч по-сериозни…

Сантов се изправи, върна капака на люка на мястото му. Смяташе също да си почине. Не че беше изморен — трупаше часове на сладко безделие, както мечката трупа тлъстини за през зимата. Защото не след дълго очакваше да му се наложи да поработи здравата.

9.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус

Опасенията му, че акцията ще дерайлира и екипът ще затъне в лайната, се оправдаха. А как добре и гладичко почна всичко…

Трима души, облечени в боен модел скафандри, всеки контролира и насочва по двайсет и седем бойни дрона, модел 7СД — с габарити на котка и собствена маса от три килограма и половина. Телата на диверсантите са подсилени от наноприсадки, ускорена е мускулната и нервна реакция, координацията на движенията е подобрена в пъти, нанороботите са в готовност да разграждат млечната киселина в мускулите и всички химикали на умората в останалите тъкани. Пулсът се регулира от наномашини. Кръвоснабдяването — също. Насищането на кръвта с кислород. Обезболяващите се синтезират направо там, където е необходимо. Скафандрите допълнително подсилват движенията и осигуряват още по-висока степен на защита. Костюмите са тънки — средно няколко милиметра, но имат многослойна структура на гъвкав диамант. Сензорите предават тактилни усещания към кожата, все едно си тръгнал да се биеш гол като олимпийски атлет или античен спартанец. Предава се и усещането за температура — сгъстено в поносими за организма граници, всички, включително и ударните въздействия са калибрирани да не превишават болевия праг. Все пак болката не е премахната напълно. Войникът ТРЯБВА да усеща болка, поносима естествено. Тя го нахъсва, тя го опиянява, тя го мотивира да се сражава като демон. Усещат се вакуум, различно налягане, газовият състав на атмосферата в херметичните помещения пък „гъделичка“ — ако е корозивен. А радиацията — сърби. На определени места скафандърът е по-дебел — това не е само още броня, това са запасите от кислород, вода, храна, резервна асемблерна маса за регенерация при раняване. Там са функционалните обемни зони за рециклиране на въздуха за дишане, отпадните продукти на тялото, които при нужда могат да се разграждат в самия организъм — въглеродния двуокис например. Издутините, подчертаващи физиката на боеца са и радиатори за охлаждане, гнезда за малки количества позволени от Активните щитове радиоактивни изотопи, които служат като автономни източници на енергия.

Шлемовете пазят най-важната част — главата. И са цял комплекс от активни и пасивни средства за сканиране, ориентация, алармиране за нападение, дистанционна лазерна защита, надеждни комуникатори, свързващи екипа в едно цяло и позволяващи да се контролират дроновете. Всяка хилядна и милионна част от секундата костюмът има готовност да се удебели там, където трябва, да се заякчи още повече, да омекне и да изтънее другаде.

Няма само нападателни вградени оръжия в бойния модел скафандър — не ги позволяват същите проклети Активни щитове. Но пък дизайнът му е такъв, че видът на боеца да внушава трепет у противника, да кара врага да вдига ръце и да моли за милост веднага. Щитовете обаче нехаят за простички средства за убиване и осакатяване — ножове и брадви например. Ножовете и брадвите са достатъчни. Жертвата има шанс все пак — използвайки собствените си резерви за защита и оцеляване. Но задължително ще бъде елиминирана като съпротивляваща се единица.

Трима диверсанти с хладно оръжие. И три пъти по двайсет и седем дрона. Тренировки и практически учения доказаха, че такава група е способна да завладее за кратко космически град с капацитет от сто хиляди души. Съвсем за кратко. Колкото да всее дива паника, да разтресе астероидополиса като кошер и да открадне меда. После — беж да те няма. Иначе лошо се пише и на най-добрия диверсант, нека насреща са патологично миролюбиви феноморфи — ще го смачкат с количество. Пък и техните костюми не падат по-долу по качество и възможности. Едно им липсва — в сърцата на косможителите няма жажда за убиване.

Макар че кой ги знае, може и да им се пробуди — нали са хора все пак. Или поне някога са били.

Лидер носеше двата си сатъра залепени на плешките. Между тях като раница се издуваше бившата ядрена батерия. Ръката стискаше допълнителното тежко оръжие — трикилограмов топуз на четирийсет сантиметра свръхяка мономолекулна верига, прикрепена към също толкова дълга дръжка. Облакът персонални дронове веднага се разсея в боен ред номер 6, оставяйки човека в средата на нещо като сплескан тетраедър.

Според изработения от Аналитика и другите подпрограми на КП план на акцията, командирът на групата пое по осовата шахта на астрополиса, която имаше диаметър от петдесетина метра. Ограниченият от нея обем беше оформен като екосфера, а в геометричния й център се намираше някакво съоръжение, кой знае защо наречено от КП „амфитеатър“. Там бе най-доброто място за залагане на първата бомба.

Другите диверсанти поеха противоположни сферични сектори, където се разполагаха помещения с функциите на библиотеки и лаборатории.

Нахлуха с диви врясъци, усилени от скафандрите, дроновете виеха като ангели на смъртта, блъскаха се във всичко, което можеха да строшат или прережат, използвайки кинетичната енергия на засилените си машинни тела. Нахвърляха се и срещу оказалите се на пътя им феноморфи. Още в първите секунди осакатиха дузина. В условията на почти нулева гравитация в баричните обеми хвръкнаха парчета растения, отломки, късове плът. Плъзна дим от припламнали и угасени енергоразпределителни гнезда. Изляха се тонове вода от големи сферични съдове (аквариуми? басейни?), раздробиха се на милиарди трепкащи капки и изпълниха въздуха. Просторните обеми сякаш отесняха.

КП наблюдаваше какво става през визьорите на диверсантите и камерите на дроновете, непрекъснато докладваше за обстановката, предупреждаваше за възникващи проблеми, отчиташе изминалото време. Планираната продължителност на акцията бе определена на седем минути. Краен срок за взривяване на бомбите — седемнайсет. Дотогава и при най-лош развой диверсантите трябваше да са се прибрали в капсулата — желателно с плячка. Поне един от групата. Рейдерът нямаше да чака закъснелите и мъртвите.

Покрай всички тактически сведения, Процесорът неизвестно защо съобщи на Лидера, че е регистрирал повече от двайсет разновидности на местните жители, като само три бяха хуманоидни наглед. И за още седем от тях КП не бе сигурен дали не са вид дронове, машини. Всички носеха белезите на приспособени към безтегловност същества. Малцина биха могли без телесно ремоделиране, чисто конструктивно, да се оправят при наличие на гравитация.

Феноморфите не се опитаха дори да окажат съпротива. Пръснаха се да се спасяват. Някои избираха аварийна стаза и се покриваха с непробиваеми пашкули. Повечето се шмугваха направо в послушно отварящите се пред тях стени. Осакатените и ранените в началото на нападението, пострадали понеже ги свариха наблизо, вероятно изключвайки усещанията си за болка, не си губеха времето да регенерират — и те бягаха. Някои използваха въздушни пропулсори, оформени в самите им тела, като у сепии или калмари, само дето вместо вода използваха газовата среда в баричните обеми. Не толкова подвижните форми повикваха чудати модели дронове и изчезваха, теглени от тях. Въпреки това няколко дълги минути помещенията оставаха изпълнени с мятащи се насам-натам, обзети от страховита паника граждани на астрополиса.

Лидер развъртя в началото топуза, за да пръсне на парчета няколко кристални съоръжения с неясно предназначение, а после, като не видя сериозни препятствия, пусна в ход сатърите. Хладнокръвно посичаше с тях озовалите се в обсега му феноморфи, избирайки за място на удара крайници, въздържайки се от цепене на глави. Беше звяр, но след първата си акция на нахлуване в космически град, вече не озверяваше докрай, запазваше някакви спирачки. В същото време знаеше, че не би се поколебал наистина и ЛИЧНО да убие някой нещастник с лоша орисия, който би го застрашил или би му попречил да изпълни задачата, заради която бе дошъл.

Надяваше се тайничко, че всички тези, които проявяваха благоразумието да си спасяват кожите, ще имат и достатъчно акъл да хукнат право към дебаркадерните гнезда, за да напуснат астрополиса колкото могат по-скоро — дори само по скафандри. Беше чувал, че феноморфите разполагат с вътрешносоматични НЕОГРАНИЧЕНИ репликатори. Молеше се това да е истина.

Така загиналите от ядрените взривове щяха да са малко. Сравнително малко.

А пък тези, които не стопляха на каква беля мирише, да мрат! Глупаците — да мрат! Само тази мисъл поддържаше командира в състояние на бойна ярост.

На шестата минута от началото на акцията — КП със скучен и надменен тон тъкмо я обявяваше: „Момент А–6.02“ — Боец–2 докладва за откриване на трофеи.

Плячка. Дроновете му потвърдиха — регистрирана обширна библиотека от макрокарти с разработки на нови асемблерни комплекси. Във всяка карта — по една, две, три ЗАЛи.

Хубав залък. Чудесен. Време е да се махаме оттук.

Последните паникьори продължаваха да се стрелкат в баричните обеми, лавирайки покрай облаците отломки и рояците водни капки, валма пушек и разпилени да се реят навред боклуци. И точно тогава Боец–1 реши, че е време да покаже на феноморфите колко ги мрази. Може би беше постъпил така преднамерено. Може би не бе успял да сдържи гнева си на фанатик, расист и жесток, ограничен човек. Сигурно се е почувствал провокиран от щуращите се в претърсваните от него обеми местни жители. Така или иначе, изведнъж интеркомът донесе до Лидера вбесения крясък на Боец–1, който проклинаше неверниците, погаврили се с дадения им от всемогъщия господ човешки облик.

В следващия миг Лидер се свърза с камерите на дроновете на войника и потръпна от видяното.

Боец–1 носеше като основно оръжие една крива, подобна на ятаган сабя (Ятаган, а? Аллах акбар! О, Всевишни, от всички свестни колеги мохамедани, които лично познавам, защо ми прати един луд в групата, този срам за всички правоверни?!) и дълъг метър и пет сантиметра боздуган. Именно с късите, дебели и конични шипове мръсникът налагаше застигнат от него феноморф. Косможителят бе потърсил спасение в състояние на стаза, крехкото му телце на богомолка с бегло човекоподобна глава се покри с предпазна кора…

Боец–1 буквално размаза нещастника. Замахваше, компенсираше отката в безтегловността с реактивните микродвигатели на кръста и гърба си, а после стоварваше тежката и твърда буца металокерамика върху беззащитното тяло. Особено стръвно се стараеше да раздроби главата. Вероятно жертвата му бе получила такива поражения, че никакви наноприсадки за регенерация нямаше да я възстановят и върнат към живота. Боец–1 извършваше излишно и неоправдано убийство, вместо да си гледа задълженията и да търси експериментални репликатори и инфоносители с данни за подобни изследвания. Бе хвърлил почти всички свои дронове да преследват бегълците в обема, където се намираше.

— Боец Едно! — кресна по интеркома командирът. — Заеби глупостите! Обявявам евакуация!

Фанатикът не чуваше. Ръмжеше като животно и Лидер с погнуса долови сред издаваните звуци очевидно квичащи сладострастни нотки.

Олеле, тоя е психопат. Снимай, КП, снимай за протокола!

— Боец Едно — ледено произнесе Лидер. — Застрашаваш главната цел на мисията ни. Прекрати това безобразие и се евакуирай… Чу ли ме, свиньо такава?! — не издържа накрая, защото войникът заряза превърнатия в предизвикваща смразяващи тръпки каша феноморф, част от него остана залепнала върху облата стена на обема, късове и капки се отделиха от отвратителната каша и заплуваха из помещението. Но заряза останките на убития само за да се нахвърли върху друг клетник в стаза, този пък изобщо нехуманоиден наглед. — Спри, ти казвам! Това е ЗАПОВЕД! ЩЕ ТЕ РАЗСТРЕЛЯМ, ГАД!

Разтрепери се, почти му притъмня пред очите от гняв. Не забеляза, че заплашва с разстрел невменяем на практика човек, който се намираше на няколкостотин метра разстояние, в друга кухина, при това защитен със скафандър, а командирът нямаше пистолет, с който да стреля… никъде по Земята нямаше годни за стрелба пистолети. Освен музейни антики, с каквито са пуцали Тримата мускетари и таткото на Петър Велики. Каза го не в буквалния смисъл. Замръзна за част от секундата, избирайки как да постъпи. Първата възможност бе да поиска санкция от КП да задейства самоликвидатора на войника, който демонстративно не изпълнява заповед на своя офицер на бойно поле. Другият път за бързата и на практика задължителна според устава екзекуция се състоеше в поставяне на дроновете на Боец–1 под свой контрол и разправа с престъпника посредством техните манипулатори.

Забави се съвсем малко. Може би защото диво му се прииска да се озове непосредствено до мръсното лудо кръвожадно копеле и да го накълца на салата. И през това забавяне проблемът се реши от само себе си.

По свой си начин „умната“ материя на астрополиса този път отчете, че някой е прекалил. А може би бе дело на Активните щитове, макар че и в малко необичайна им проява. Може би беше система за възмездие, програмирана от самите граждани на нападнатия космически град.

От пода и стените с невероятна скорост започнаха да никнат остри кристални шипове — като игли от опушен кварц. Най-стряскащото бе скоростта им на нарастване, при което болометрите на дроновете не отчетоха съществено покачване на температурата. Съвсем машинално Лидер нареди на един от дроновете на Боец–1 да се помъчи да се сдобие с образец от тези тръни.

Кристалите избуяваха, прикривайки други безпомощни стазирани граждани на астрополиса. Лишеният от развлечението си убиец изрева разочаровано, развъртя боздугана… и замръзна в позата на вихрен устрем, размятал крака, извъртял торса си като че ли позираше за скулптура. Бе нанизан от шиповете, а те продължиха да растат ПРЕЗ скафандъра. Вероятно гнездящи се в тръните нанити се включиха в атаката, защото комуникационният канал на Боец–1 прекъсна, картините на възмездието идваха само от близките до него дронове — половината от тях също бяха застигнати от невероятните кристали.

И по каналите на оцелелите и задействали подпрограмите си за отстъпление дронове до Лидера се донесе неистовият рев, преминал в писък — Боец–1 се дереше от болка.

Шиповете продължаваха да го разкъсват, обелвайки тъканта на скафандъра, обезвреждайки наноприсадки, трошейки кости, режейки плът… Приличаше на аутопсия на труп и на командира му призля за секунда.

Тръните изкормиха нещастното тъпо и гадно копеле (Аллах наистина е акбар, вярно си е), една игла пукна шлема като диня, появи се за кратко изкривено от ужас и болка мургаво лице, шип се заби в окото му, писъците секнаха, а от главата щръкнаха във всички посоки филизите на проникналия в черепа шип. Друг кристален меч докопа бомбата на гърба на вече мъртвото тяло… и Лидер разбра, че сега нещата наистина ще загрубеят. И се учуди, че дори самоликвидаторът на наказания фанатик е разбит от нанитния кошер…

Кристалният храсталак изведнъж спря да расте, през него премина цветна вълна. Очевидно нанокомпютрите бяха открили плутониевия заряд на бомбата. Чак подир това, в действителност със съвсем незначително закъснение, се задейства самоликвидаторът.

Живата плът се състои от азотосъдържащи органични молекули. Биохимията има много общо с химията на взривните вещества — и те съдържат азотни групи. Когато един диверсант загине, наноприсадките регистрират мозъчна смърт и невъзможност за регенерация поради необратими и твърде масивни поражения върху вместилището на разума, асемблерите насищат всички тъкани — кожа, кости, мускули — с взривоопасни съединения на азота, най-вече много нитрогрупи. За по-малко от минута трупът се е превърнал в протоплазма, смесена с експлозив. Тялото още съхранява формата си (в случая не бе така, но поради други, външни причини), но вече не може да се нарече човешки останки. Дизасемблерите са накълцали на ситни фрагменти клетъчната ДНК на геройски загиналия диверсант или подъл пират — според гледната точка. Така че никой да не може да разпознае тленните останки и да ги свърже с блок, държава, организация. Живите проговарят при умели разпити, но машините за прецизен молекулен анализ са способни да разпитат дори и мъртъв, даже и с унищожено ДНК. Така че, за по-сигурно — и с идеята да се нанесат поражения на противника — трупът гръмва накрая. Отделената топлина овъглява опасния за пратилите го на мисия мъртвец, пръсва го на малки парченца. А заедно с него — доста други неща наоколо.

Пада ти се, помисли си Лидер и изведнъж забеляза, че и в неговата кухина от стените започват да никнат иглени кристали като от опушен кварц или друг тъмен полупрозрачен минерал. Успя да запази ясен и хладен ум обаче, за да регистрира, че тук кристалните палачи не бяха толкова бързи, растяха на тласъци, след дълги паузи, сякаш неуверени, че има заради какво да растат или защото се чудеха заслужават ли и другите пирати да умрат като събрата си по мръсен занаят.

„Лидер — разтревожено се обади КП, — феноморфите спешно и масово напускат астрополиса! Предлагам детонация на ЗС след двайсет секунди…“

— Отмени — изсъска през зъби командирът. — Искам една минута!

КП помълча и ненадейно се съгласи.

„Една минута до детонацията… Петдесет и девет… петдесет и осем… петдесет и седем…“

Трябва бързо да си дигам чуковете от тук!

За съжаление, неочакваните обрати не приключиха.

— Лидер, тук Боец Две. Трябва да дойдете и да видите… ТОВА!

— Покажи го на тактическия ми екран, Боец Две! — Командирът предпазливо, но и без да се бави, се изтегляше към външния шлюз. Гледаше да заобикаля отдалеч кристалните тръни, които видимо променяха активността си при преминаването му покрай тях. Усещат ме, гадовете…

— Командире… ТРЯБВА да го видите с очите си — настоя войникът тихо, с някакви особени интонации. — ЛИЧНО.

Лидер спря. Част от телеметричната информация откъм останалия жив съекипник не постъпваше на командирските вътрешни екрани. И при това не поради филтриране от страна на процесора в капсулата. Повреда поради нанитна атака? Няма данни за такава… Провери от ТВЗЕ местоположението на Боец–2, сравни го със своето, механично набеляза най-късия маршрут… За какво съм му ЛИЧНО, по дяволите? И изведнъж съобрази — трябваше да види нещо.

Нещо, което не биваше да се показва на КП.

Няма време! — кресна си наум.

После се обърна и полетя на реактивна тяга по най-късия маршрут към колегата си диверсант. Към брата пират.

Подире му се завихряше следа от турбуленция, а ехото кънтеше в обема на кухината, кристалните тръни се огъваха. Скафандърът формира гърбица, която се подреди в малък правотоков реактивен двигател и старшият диверсант на групата, офицер с чин подполковник, продължи да се ускорява, вихрено виражирайки на завоите. Носеше се като куршум, като ПТУРС от добрите стари времена, вслушвайки се в обратното броене на бездушния КП.

Чакай ме, братко разбойнико, идвам. Заедно ще висим на въжето, йо-хо-хо — и бутилка „Столичная“!

Бомбата, обкръжена от дузина оставени за ролята на жертвени овни за ядрено всесъжение дронове. Кристалните тръни още не я бяха усетили, макар че може би подозираха за нея и я търсеха — сляпо, пипнешком, с тъпо постоянство на машинно насекомо.

Нанотрансформиращите се макрокомплекси не притежават разум. Само човекът го има. Дори да е човек-звяр.

10.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Вилната зона

Отново седяха на терасата, но нищо вече не бе същото както преди седем дни.

— Май имам нужда от малко време да свикна със себе си… — произнесе Атанас. От време на време разглеждаше ръцете си, опипваше брадичката, челото си, раменете, потропваше с крак. Вехтите дрехи на доскорошния старец на места му висяха като торба, другаде леко стягаха. Все още като че ли не смееше да се отпусне, да се зарадва на невероятния факт, че за него времето бе препуснало покорно назад. — Трябва да свикна пак с младостта… — добави той.

— Активирай опцията Нарцис да си оправиш облеклото — посъветва го Сантов, който междувременно също беше смъкнал двайсетина биологически години, но все още имаше вид на по-възрастен от двамата, най-вече заради силно прошарената си коса.

— Как? Да се изпотявам пак, за да могат наномашинките да плъзнат из дрешките като бълхи?

— Може и на сухо — сви рамене Сантов. — Само след половин час ще ти ги прекроят по мярка. Зависи колко нанороботи ще избереш да емитираш…

— Толкова ли е важно? Засега и без това не мисля да мърдам оттук…

— Но трябва. Ето ти я твоята карта. И се сещай кого да „заразиш“. Имаме мисия, приятелю.

— Честно кйзано, още не съм мислил по въпроса… За колко време картата се саморепликира?

— Оптималното време е три часа. Но ако осигуриш добро охлаждане, оправяш се за петнайсет-двайсет минути.

— Защо чрез картата? Не мога ли да заразя други хора просто чрез допир?

— Защото не е предвидено да се разпространява така. Наномашините не са вируси, те не са еволюирали живи организми, за да са развили стратегии за размножаване и оцеляване. Не могат и да мутират. По никакъв начин. Това е част от предпазните мерки против превръщането на троицата „асемблер-дизасемблер-нанокомпютър“ в машини на неконтролируемо разрушение — нанити.

— Елемент от Активния щит.

— Точно така. Персоналните ти репликатори не са активни извън твоето тяло, освен технозародишите, а те, след като изградят зададения обект, който е програмиран да съдържа активна маса, не пускат нанороботите да върлуват на воля. Дори дизасемблерите-чистачи, предназначени да разграждат отпадъци, са конструирани да се съобразяват с фактора локализация — ще действат само в границите на едно сметище например. За в бъдеще пък самите предмети, превръщащи се в отпадъци, ще са снабдени с дизасемблери за утилизация.

— Ами боклуците, хвърлени извън сметища?

— За тях ще се грижат макромашини — носачи на дизасемблери. Изкуствени мухи, да речем. Каца край боклука, обявява зоната около него за сметище и пуска нанороботите. Може и с челюстите си да смила отпадъците, пък дизасемблирането да става във вътрешността й. Свършва си работата, отменя маркирането на участъка като сметище и отлита нататък. Помислено е.

— И никакви повреди в програмата, които да превърнат такива роботи в заплаха?

— Повреди ли се програмата, роботът, макро или нано, просто спира. И се класифицира като отпадък, подлежащ на рециклиране. Казвам ти, помислено е. Надникни в интробиблиотеките си.

— Още нямам навика да го правя… Дали да не си поръчам една татуировка? Цял живот си мечтаех за тоз гевезлък, така и не си начесах крастата… Обикновена промяна на пигментацията…

— Прави каквото ти душа поиска! Спазвай само трите Заповеди на Новия Наносвят: не прави никому онова, което не искаш теб да те сполети; не прави неща без смисъл, само по прищявка; чувствай се господар на вселената — господарите са отговорни за собствеността си и се грижат за нея.

Атанас се усмихна.

— Ти ли ги измисли?

— Аз.

— Навярно пак ти си предложил да кръщават опциите на древногръцки божества?

— Виж, това не е мой грях, някакъв идиот с класическо образование се е изхвърлил… Сега обаче нека свършим нещо важно. Комуникацията. Дай ръка. Сега поискай от Съветника си програмата Хермес… Измисли ми някакъв код, запиши си го при София в тефтера с лични контакти…

— Ох, как ще си префасонирам интерфейса и подредбата на опциите… Много ме дразнят! Чувствам се като сополанко геймърче!

— Не се отвличай, Атанасе… Усещаш ли изпотяване на дланта си?

— Съвсем леко е.

— Така трябва. Разменихме комуноцити — комуникационни изкуствени клетки. След минути, най-много четвърт час, компонентите на подсистемата Хермес ще са настроили канал за връзка помежду ни. Ще ти прилича на… телепатия. Ще чуваш в главата си моя глас, а аз — твоя. Засега това е единственият начин за пряка комуникация между хора от новата епоха като нас. По-нататък ще се изгради подходящата инфраструктура, подобна на клетъчните телефони, но с капацитет и възможности стотици пъти по-обширни… Обсегът е неограничен, Хермес ще паразитира по сега съществуващите системи за свръзка, ще се вмъква в телефонни кабели, ще яхва служебни радиочестоти… За бълк-техниката ще оставаме невидими. И все пак бъди предпазлив.

— Ти ще тръгваш. Така ли?

— Ще тръгвам. Обаждай се, когато имаш нужда… и ако се наложи.

— Дано не се налага. Просто ще се свързвам да побъбрим. Но дали ще се видим скоро?

— Нямам представа.

Атанас кимна, после леко се сепна, потупа джоба на ризата и бръкна в него.

Извади оттам тънка пурета, която разгледа с възхищение и намигна на Сантов.

— Искаш ли? За изпроводяк?

— Вредно е! — засмя се Сантов. — Ето защо улових топлина откъм гърдите ти значи… Добре почваш. На мен досега не ми беше хрумвало да пращам наносеме за техносинтез на разни глезотийки направо в джоба си!

— Това е то, прогресът! — самодоволно рече Атанас, присви око и накара над нокътя на палеца си да се появи мъничко пламъче. След миг вече беше забулил лицето си в облаче ароматен пушек. — Леле, невероятна е! — сподели, издишвайки дима. — Много качествен образец е записан в интратеката…

— Дечко.

— Чичко.

Захилиха се. После в погледа на Атанас се мярна някаква сянка и той замлъкна, посви се.

— Наред ли е всичко? — меко запита след около минута Добромир Сантов.

— Спомени. Всичко е наред. Хубави спомени… Запиши една синапсограма на този чуден изглед, Добри! Заслужава си. Усещаш ли аромата на акациите? Затова обичам ранното лято — всичко е свежо, младо, още не е уморено.

Върху масата пикира с бръмчене пчела. Кацна, запълзя. Приглади антенки, със задните лапки почисти крилцата. Цялата бе обсипана с цветен прашец.

Атанас я загледа с умиление. Но постепенно лицето му се вкорави, застина в безизразна маска.

Сантов се надигна.

— Е, Атанасе, време е да се сбогуваме…

— Седни за малко — полугласно и напрегнато изрече Атанас. Сантов го погледна учудено. — Одеве какво ми говореше за мухи роботи?

— Терминът е „дрон“… защо?

— Защото надали предназначението им е само да ядат боклуци извън кошчетата. И понеже това тук не е пчела, приятел — каза Атанас и бавно се облегна назад, без да откъсва взор от насекомото. — Изобщо не е.

Сантов също се втренчи в пчелата. Усмихна се неуверено.

— Стига, Наско, гони те параноята…

— Именно понеже цял живот съм бил малко черногледец, затова сега съм сигурен. Погледни я тази сладуша-медуша с активирани наведнъж подсистеми Прометей, София, Мнемозина и особено ЕГИДА. Какво ще кажеш?

Взирането с подсилени сетива отне секунда.

— По дяволите!

Сантов се изопна, а после с изненадващ устрем се опита да смачка фалшивата пчела с юмрук. Ударът сцепи масата, но минидронът успя да избяга.

Не отиде далеч — екна изстрел и куршумът размаза кристалното телце на хвъркатото роботче. И двамата успяха да видят всичко това като на каданс, несъзнателно активирайки подсистемата Кронос, общ блок на системите Протей, София и Хермес.

След това, още в бавното субективно време, се спогледаха.

Не очаквах толкова скоро…

С колко време разполагаме, преди да дойдат по-едри птици?

Не знам, но да побързаме!

В следващия нормален миг им стана ясно, че са безнадеждно закъснели.

Сянка се сгъсти на терасата. От всички страни прииждаха дребни пчелообразни дронове, бръмченето на крилцата им се засилваше, прерасна в застрашително и плътно бучене. За няколко мига дроновете образуваха над парапетите на терасата потрепваща стена от телца. И на двамата съзаклятници им се стори, че очичките на роботите-насекоми излъчват червена светлина — стотици, хиляди дребни искрици.

Атанас размърда пистолета наляво и надясно, сякаш търсеше мишена, после ядно хвърли оръжието върху леко килналата се маса, а сам се друсна назад върху пейката. Кръстоса ръце и стисна зъби. Сантов остана прав със свити юмруци, трескаво търсеше с поглед път за бягство. Още не проумяваше, че ще е безсмислено да оказва съпротива.

Рояк дронове се диплеше като тежка завеса и в коридорчето зад вратата.

От бучащите дребни преследвачи се отдели издължен вертикално облак и плавно се премести в средата на терасата. Дроновете се скупчиха по-плътно, моментно лъхна топлина… Миниатюрните роботи сякаш се слепнаха полустопени в подобна на сивкаво-кафяв снежен човек гугла. Мъжете мълком изпод вежди наблюдаваха как се оформя безлика псевдочовешка фигура, как тя стъпва върху дюшемето, пренася тежестта си върху ходилата.

Върху манекенското стилизирано лице лъснаха очни лещи, отвори се цепка-уста.

— Нанополицай — изрече Сантов глухо.

— Абсолютно точно, господин Сантов — обади се манекенът.

— Не вярвах, че наистина ще тръгнат да реализират и тази простотия — обърна се Сантов към Атанас, устните му бяха свити в гримаса на отвращение. — Мислех го за шега на един колега дизайнер. Просто невероятно е как хора, които проглушават на цял свят ушите с принципите на демокрацията си, са петимни да изобретяват разни средства за потискане и тирания…

— Господин Сантов! — каза равнодушно манекенът. — Уведомявам ви, че сте задържан по обвинение в разгласяване на класифицирана информация, кражба на патентован продукт, лично облагодетелстване за сметка на корпоративна собственост, злоупотреба с колективен интелектуален труд, саботаж, измама, нелегална медицинска практика, застрашаване на човешки живот, престъпни намерения спрямо обществото с непредвидими последици…

— Чу ли, Наско? „Престъпни намерения“! Това е юридическият връх на сладоледа! Май са изровили уставите на Инквизицията отнякъде…

— … както и антидържавна дейност, заговор против правителството и терористични намерения…

— Намерения, Наско! Запомни го! Какви ли са нравите в диктаторските режими по света, след като в бастионите на демокрацията не им мигва окото да те арестуват заради „намерения“…

— … а вие, господин Атанасов — невъзмутимо си рецитираше сказката манекенът, — сте задържан за съучастие по посочените точки. Имате право да бъдете изслушани от специална независима комисия. Не ви препоръчвам съпротива, предвид превъзходството на екипа за задържане, рискувате да получите травми и увреждания, несъвместими с живота, както и понасяне на поражения върху мозъчната тъкан, които могат да преминат прага на информационната смърт, тоест да станат невъзможни за регенериране. Като изпълняваща нареждания функционална единица ще съм ви благодарен за съдействието.

— Водиш ли запис на ареста? — попита Атанас.

— Води се цялостен аудио- и видеозапис, сканиране в няколко честотни диапазона и периодично холографиране през равни времеви интервали.

— В такъв случай на онези, които ще гледат записа, дето сте наредили това безобразие — да го ду… Абе, майната ви, какво ще се унижавам да ви псувам и да ви размахвам пръсти…

— Оценявам поведението ви като съдействие и ви благодаря — произнесе манекенът. — А сега вече съм установил контакт с имплантирания в организмите ви смартуер. Като представител на носителя на правата над продукта съм упълномощен да го взема под контрол и да активирам от системата Аскпепий подпрограмата СТАЗА, принудителна, дълбока, за неопределен предварително срок…

Нито Атанас, нито Добромир Сантов успяха да реагират и направят нещо.

11.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус

Тази кухина не беше голяма. Вероятно едва би побрала кубична жилищна сграда с пет етажа при стандартна височина на таваните. Мрежести бионични колони с цвят на полирани слонски бивници се разбягваха от средата й като скелет на чудовищно уголемена радиолария.

Противоположната стена представляваше голям прозорец към космоса и там блещукаха красиви, далечни, величествени и безразлични звезди, които чудно защо изненадаха командира на групата. По дяволите, покрай работата забравяш, че си в космоса… Боец–2 се рееше на техния фон близо до гнездо, подобно на сложно дантелено цвете от бяла лъскава кост. Вътре нещо светеше с лилава равномерна светлина.

Шлемът на войника беше отворен, лицето в кристално-метална рамка бе азиатско, плоско, с тесни очи… познато лице. Оръжието му — (двуметров гъвкав прът с малка, остра като човка глава на секира в единия край на дръжката и копийно острие-жило от другия) — бавно се въртеше като перка до диверсанта. Майсторлък се иска да го завъртиш така, че да остане на място, да не отплува настрани… Боец–2 направи жест пред носа си с юмрук, разтваряйки пръсти и завъртайки китката в кръг. Подканваше го да вдигне забралото.

Да, съгласи се мислено командирът. И отвори своя — слоевете на бронята се плъзнаха настрани. Със свито сърце очакваше КП да протестира против прекъсването на визуалния канал по този начин. Смая се, че това не се случи. Процесорът монотонно повтаряше:

„Трийсет и девет… трийсет и осем… трийсет и седем… трийсет и шест…“

В кухината проникваха увлечени от ударната вълна на стремителния полет на Лидера парчета и отломки, следи от вандалския рейд на диверсантите. Не се виждаха чужди дронове, нито феноморфи. Сърцевината на скелетовидната структура бавно пулсираше, пръскайки перлено здрачаво сияние. Именно то попречи на командира да разпознае лицето на Боец–2, преди да го приближи на разстояние от три-четири метра.

Не извика името му, истинското име, само защото и в изумлението си не престана да помни, че аудиоканалите на телеметричната връзка с КП в капсулата още са активни. Трябваше много специално пълномощие, за да ги отреже. Даже и сегашното прекъсване на видеото беше грубо нарушение. Странно, че процесорът го подмина току-така…

Не очакваше, че ще види позната физиономия. Меко казано позната. Лице на приятел. Боен другар. Учител в занаята. По-близък от по-голям брат, какъвто впрочем Лидерът нямаше. И при все че бе нащрек, малко закъсняло установи друга странност в поведението на КП.

„Трийсет и три… трийсет и три… трийсет и три… трийсет и три…“

— Ъ, да го набутам на майка ти! — не се сдържа Лидер.

Това вече пък изобщо не може да го бъде! Процесорът е зациклил! Какво става?!

Обърна очи към другаря си, сякаш търсеше обяснение. И го получи, макар и не незабавно.

— Здравей, Алексей — каза китаецът и се усмихна широко, от единия край на отвора в шлема до другия. Очите станаха още по-тесни.

Неволно, наистина без да иска, но на драго сърце, и Лидер се усмихна.

— Здравей, Лао Ян. Изобщо не се досетих, че си ти.

— Е, излагаш се, майор Ленкер. Аз пък още на втората седмица след напускането на базата те разпознах. И се убедих, когато на осмата седмица играхме шах.

Алексей Ленкер поклати глава.

— Изобщо не вдянах… и стилът ти на играене нищо не ми подсказа, въпреки че колко сме изиграли навремето… Заблуди ме ти, дърто старо куче! Радвам се, че сме заедно, Лао…

Още докато произнасяше последните думи, неразбираема мътилка се надигна в гърдите, той започна да понижава тон и името на китаеца промълви шепнешком. Усмивката угасна като изгорял в атмосферата болид. Лицето на Лао неуловимо бързо се бе променило. И капка дружелюбие не можеше да се открие в него.

— Подполковник Ленкер — дрезгаво рече Алексей. — Изоставаш от събитията.

— Не може човек да успее навсякъде — сви рамене Лао.

— Какво му е на комисаря Пришибеев? — опита се да се пошегува с крамолната интерпретация на абревиатурата Ка-Пе. — Ти ли го прецака? — попита, вече сигурен какъв ще е отговорът.

— Аз — не се запъна Лао. — Спрях и таймера на моята бомба. Твоята ще гръмне обаче след… — Мимолетна сянка през лицето на китаеца. При по-широки очи би се забелязало късичко разфокусиране на погледа, ако имаш опит да го доловиш. — След шест минути. Моля те, спри я. За да можем да си поговорим спокойно, без да ни припира нещо.

— Не съм сигурен, че е редно, Лао — бавно отвърна Алексей. — Не се връзва с поверената ми задача.

— Направи малък компромис — предложи китаецът и отново се усмихна. Само че разтягането на устните му бе фалшиво. Беше озъбване, а не усмивка.

— В името на…?

— В името на старото приятелство, което ръжда не хваща.

— Старата любов ръжда не хваща — изсумтя Алексей. — С теб не стигнахме чак дотам.

Лао гърлено се разсмя, прекалено гръмко. Не бе харесал шегата. Той не обичаше такива шеги. Мразеше хомосексуалистите. Е, и Ленкер не питаеше топли чувства към хора със сбъркана според него сексуална ориентация, но не възприемаше съществуването им като предизвикателство. За разлика от непредсказуемия Лао. Загадъчният Лао. Щедър като слънцето. Избухлив като хала. Безпощаден като тигър. Начетен като професор. Странно, че още не е генерал. Нищо чудно, че не е.

— Съжалявам, но ми мирише на измяна на военната клетва, Лао. Чакам обяснения. И солидна причина да изключа брояча на моята бомба. За малко.

— Давам ти шанс, Алексей — обясни с търпелива досада бившият учител. — Контролирам дроновете ти. Мога да ги накарам да избутат бомбата към Стражите, а те да я обезвредят завинаги.

Мъчейки се да не показва шаващата засега несмело паника, Ленкер направи опит да се свърже с дроновете си. Виждаше широколентовите им канали, но командната нишка беше прекъсната, дори липсваше изцяло — все едно никога не е имал достъп. Завъртя панорамния си тактически екран, за да се огледа, без да помръдва главата си. Единайсетте последвали го дрона висяха безучастно на около сто и петдесет метра назад по коридора. Четири броя от малката му армия роботи бяха дали фира. Кристалните тръни се бяха погрижили за тях. Както и за повечето дронове, останали от…

— Видя ли как загина Боец Едно? — попита, за да спечели време.

— Видях — небрежно потвърди Лао. — Казваше се Халид. Много съм доволен, че не се наложи да си цапам ръцете с това леке.

Виж ти… Шест дрона на глупашки загиналия диверсант — (ето такива като него си е редно да наричаме терористи, баш пирати) — още подаваха признаци на задоволително функционално състояние. Само че и до тяхното управление Ленкер нямаше достъп.

Хубава работа. Не командир, а лукова глава.

— Как успя, Лао?

— Нашите учени не седят със скръстени ръце. Кой е казал, че трябва вечно да използваме западняшкия базов модел асемблери? Винаги можем да започнем на чисто и да получим нещо по-различно.

— Принципно нови класове нанощамове — от нулата? Къртовски труд. При това със съмнителни изгоди.

— Не се плашим от големи задачи. Пък и в момента сам се убеждаваш, че изгодата хич не е съмнителна. Е, вероятно няма да може да мине втори път. Изтъркан фокус. Бита карта. Активните щитове не спят. Като имунната система, изработват си някакви антитела. Но и учените ни са неуморни. Е, Алексей, ще спреш ли брояча драговолно?

— Спри го сам. Нали можеш и без мен.

— Алексей — въздъхна китаецът. — Алексей, Алексей, Алексей…

Движенията му бяха плавни. Измамно мудни, като лениво течаща вода. Ускоряването на потока хич не се забелязва. Виждаш, че нещо се е променило, чак когато вече е късно да предприемеш каквото и да било. А този талант на Лао иде не само от наноускорителите. Ох, не само…

Алексей уморено премига към насоченото право между веждите му оръжие. Долови помръдването на ръката, но не сколаса дори да се стресне. Но пък му стана леко смешно. Истерично смешно. Смях, а под него — вой и тракане на зъби.

Неизвестно откъде Лао бе измъкнал пистолет. Красив, голям. С такъв навярно са застреляли Пушкин. Нищо чудно да е точна реплика на въпросното оръжие, сигурно е и надписано някъде по дръжката — „На мосю Дантес от благодарните потомци, които мразят поезията“. Дуелен пистолет с нередовен и нестандартен калибър, нещо от рода два-тринайсет милиметра. Модел — 1739 година, не по-късно.

— Не се изкушавай повече, Алексей — ласкаво рече Лао. — И не се подвеждай по театралния вид на този красавец. Вярно, че се пълни откъм дулото и е гладкостволка… но пък е достатъчно точен, мощен, а куршумът отговаря на съвременните стандарти — термичен, двайсет и два грама. Щитовете го третират като антика, вярно с висок индекс на опасност за околните, близо до тавана на допустимото… но минава. Също както множество други уреди и вещи, за които няма как да има критерии за опасност и безопасност. Не ме карай да те убивам, Алексей. По-бърз съм. И кунг-фу знам не от мускулно нанопрограмиране, макар да съм снабден със съответната присадка. Уверявам те, няма да ми е приятно да натисна спусъка и да ти изпека мозъка. Но и няма да тъгувам дълго, Алексей. Никога не ми е жал за глупци.

Ленкер не се усъмни нито за миг в това. Съсредоточи се, напипа дистанционното на бомбата. Произнесе трикратно паролата. Вдигна поглед към очите на Лао.

Онзи кимна.

— Благодаря. — Но не свали пистолета. Продължаваше да се цели, продължаваше да го държи на мушка.

— Защо е всичко това, учителю? — каза уморено командирът без намек на ирония. Усещаше тъга. Беше засега плитка, дори бистра. Само че приливът наближаваше, тъгата щеше да става по-дълбока и по-мътна, щеше да го накара да заплува, после щеше да го засмуче да го удави… и накрая той щеше да направи някоя глупост.

И термичният куршум ще прогори дупка в наноподсиления му череп за десетохилядни части от секундата. Вероятно няма да е съвсем идеално кръгла, защото той ще мръдне, но няма да стигне далеч. Мозъкът няма да изтече през ушите, а ще засвири като пара през тях. Като чайникът на баба. Скапаният чайник на баба Альона. И ще стане Альошка на чайник…

Дали ще усетя болка?

— Алексей — доверително каза Лао, — животът е хубав. Помисли пак.

— Тия ваши нови наногадинки и мисли ли ви дават да четете? — заяде се беззлобно Ленкер.

— Мислите на хората се отгатват лесно и без наноприсадки. А и ученикът винаги е отворена книга за учителя, момче. И написана е тази книга с красиви, големи и четливи… букви. Нека бъдат букви. От уважение към твоята култура. Колкото и варварска да е тя.

— Защо? — упорито повтори Алексей, мъчейки се да се ядоса, преди водите на тъгата да са го залели и повлекли към отчаяни постъпки. Въртящото се копие на Лао привличаше погледа му като магнит. Вече ротираше по-лениво, спирано от въздушното съпротивление…

— На колко години съм според теб, ученико?

Алексей вдигна вежди.

— Питал съм те много пъти, ти само ми се кикотеше — отвърна той.

— По времето на Западната зараза бях на деветдесет и осем.

Ленкер подсвирна. Чак това не бе предполагал. Лао продължаваше:

— Бях член на висшето партийно ръководство. Нанозаразата обърка подредения ни свят, унижи всички постижения на великия ми народ. Постави хилядолетната ни култура и цивилизация на ръба на пропаст.

Командирът се намръщи престорено.

— И на нас ни се смачка фасона, е, и?

Китаецът отново се усмихна. Много ведро.

— Вие сте варвари, ученико — каза той ласкаво. — Не разбирате мъдростта. Вашите цивилизации са хлапета пред нас. Когато сме писали поезия, философски трактати и съчинения по военно изкуство, когато сме упражнявали калиграфия и сме шлифовали правила за поведение, вие, прости ме за откровеността, на практика сте скачали по клоните.

— Да, бе.

— Леко преувеличавам. Но съвсем леко. И ти си плод на една култура, подражавала и завиждала на западния арогантен индивидуализъм. А природата не толерира индивидуалността, когато тази индивидуалност се репчи на общността, опъва се на семейството, рода, племето, расата… вида. И заради това оцеляхме, приспособихме се към вашите правила и ви бихме на вашата си шахматна дъска — доказателството, че ви побеждаваме, е фактът, че още ни има, че сме силни и пак сме такива, каквито сме били преди три хиляди години. И не само това — сега сме готови да обърнем технологичните ви безумства срещу вас и да се наложим веднъж завинаги. И това ще е справедливо и естествено.

Какви ги плещи тоя…

— Ние не сме като западняците — възрази Ленкер. — Май нещо си забравил къде минава Граничната бариера на Панфедератите…

— Не слушаш внимателно — поклати глава Лао. — Вие бяхте на ръба между Запада и Изтока. И все се опитвахте да седите на два стола, не да изберете една сърцевина, пък козината може и да се мени. Не, смесихте неща, които не бива да се смесват. Катран и мед дава пак катран. Нима има значение, че е подсладен катран? Така че сте едно и също със западняците, само че не ви стиска да го признаете. Все сте се мислели за по и най. А се съсипахте, съсипвайки околните народи. Ала да оставим това. Говоря с теб, не с народа ти. Ти не бе най-добрият ми ученик, но аз се привързах към теб. И заради това ти правя предложение, Алексей.

Хм.

— А именно?

— Знаеш ли защо станахме съюзници и се обединихме в Блок?

— Нали нямаше да засягаме повече тая тема? — Алексей направи кисела физиономия.

— Не повече от необходимото. Съюзихме се, за да ви държим под око. За да ни докарате до тук… — Пистолетът внезапно се отклони и описа кръг, сякаш очертавайки целия астрополис. — До места като това. Нито Блокът, нито Панфедератите, да не говорим за останалите формацийки, които се люшкат на чия страна да застанат, не смеят да предприемат масово колонизиране на космоса. Странно, нали? Не, не мисля, че е странно, ученико. Вие нямате вътрешната спойка. Вас ви събира в стадо или глутница нуждата. А нас, поне значителна част от нас — вътрешното усещане за принадлежност към велика и древна цивилизация. Затова наши космически колонии не биха се превърнали моментално в отцепнически общности, които пак са лишени от вътрешна спойка, приличат на клубове, на кръчми, посещавани от разни несретници, които идват, тръгват си, обикалят други заведения, търсейки нещо, което трябва да търсят в себе си… стига да го имат по принцип, ала, боя се, не го притежават. Между другото, прав си. От нулата нанотехника вече много мъчно се осъществява. Получават се половинчати и проблемни продукти, въпреки че, признавам го с гордост, има и забележителни изключения — като пакета, който ми помогна да взема надмощие над капсулата и каналите ти на командир на групата. И все пак по-лесно, по-изгодно, ако щеш, е да се настаниш наготово. Диверсионните групи на Блока именно това правят. Само че после горят превзетото гнездо. Като някогашните монголски орди. Варварска реакция. Цивилизованият човек не разрушава мястото, което е завоювал. Той го приобщава към натрупаното и го приумножава. И му придава смисъл.

Алексей предпазливо се почеса по тила. Шлемът послушно предаде натиска към кожата. Мда… Виж го ти стария Лао. Голяааам философ. Идеолог. Патриарх.

Прътът с глава на брадва и острие на копие вече съвсем мързеливо се завърташе около средната си точка. Още малко и ще почне да пълзи мудно като минутната стрелка на часовник…

— Като че ли започваш да схващаш, ученико — благо изрече китаецът. — Аз си заслужих правото да завзема космически град. И без материална принуда, само по вътрешно убеждение ще помагам на избрани мои сънародници да се снабдят и те с такива небесни царства — по едно за всеки добър и цивилизован китаец. Дълго се подготвяхме за този скок. Изчаквахме търпеливо момента. Никой не ни заподозря. Не че ни имахте доверие, но не предполагахте какво сме намислили. Ние сме много, Алексей. И имаме култура. Имаме дух. И вселената ще ни принадлежи.

Ленкер предпазливо направи жест на съгласие.

— Добре… а къде ме виждаш мен във всичко това? — попита учтиво. — Не съм китаец. Не съм цивилизован, както ми обясни много любезно одеве. Аз съм варварин. Маймунка. Такава ли роля ми отреждаш в своята малка среднебесна империйка — на домашен любимец? Това ли е предложението ти?

— Опитваш се да ме оскърбиш, Алексей — печално каза Лао. — Държиш се предизвикателно.

— Ти не ме ли оскърбяваш от десетина минути насам?

— Искам да те приобщя, Алексей. В теб има нещо… здраво. Вярвам и очаквам от теб да еволюираш до цивилизовано и духовно същество. Засега, уви, си само един обещаващ варварин. Големият ти плюс обаче не е нещо от теб. То е моето отношение към теб. Моята симпатия.

Гледаше го лукаво. Или поне така изглеждаше заради тесните си азиатски очи. Монголоидни. Варварски. Алексей пак бегло погледна оръжието на китаеца. Чак сега забеляза следи от нещо тъмно по остриетата. Тоя също е трепал. Само че умно — не до смърт и само който му е пречел. Принципът на Дао — не прави излишни неща. На Дао ли беше? Или Буда? Та Буда ли те научи да сакатиш хората, а? Къде ти е културата бе, джелатин такъв!… То и аз не съм стока, ама не се правя на КУЛТУРЕН!

— Не мисля, че си напълно искрен, Лао — малко отнесено и разсеяно заяви Ленкер. Трескаво размишляваше, стягаше волята си в юмрук. — Признай, че просто се чувстваш стар и самотен, въпреки младото си тяло. Искаш ме за компания.

Няколко дълги секунди лицето на Лао остана безизразно, а после се разшири в усмивка. Съвсем непресторена.

— Върху решението ми са оказали влияние много неща. Удовлетворен съм, че се погаждаме и очевидно сме близко до споразумение.

Ленкер присви очи и сви устни.

— Грешиш, Лао. Не мога да се споразумявам с теб. Като твой командир в тази мисия ти заповядвам да разблокираш контролните ми канали и да предадеш оръжието си. Да се споразумяваме можем само по въпроса дали да докладвам за опита ти за метеж… или можем да измислим нещо по-безобидно, така че да не те разстрелят като изменник на Съюзния договор, а само да те изритат без социални привилегии… и със съвсееем лекичко мозъчно форматиране. Колкото да не ти хрумват занапред налудничави идеи. Пардон, подбудите ти навярно са по своему благородни… но само от твоята високомерна гледна точка на гаден и долен расист! Сдай оръжието веднага!

Лудият номер две безгрижно и ведро се усмихваше насреща.

— Алексей, Алексей… Колко жалко. Колко жалко. Давам ти последна възможност. Великодушно забравям последните ти, непремислени думи, плод на шок и преумора. Какво решаваш?

— Решавам да си се прибера у дома с плячката, която е разпределена в дроновете ти. Смятам да си взема отпуска и да отделя повече време на семейството си. Смятам да забравя, че съм те познавал някога, Лао.

— Е… последното в известен смисъл ще го постигнеш. Съжалявам, Алексей.

— Аз съжалявам повече, Лао! — напълно искрено викна Ленкер.

— Сбогом, ученико.

Алексей се намръщи, прегърби се.

— Сбогом! — сопна се сърдито, но и тъжно.

А после се обърна на другата страна.

За да не гледа как скришом овладените дронове на Лао се втурнаха напред, откъснаха главата на китаеца и я надробиха като за попара. Свръхчовешките реакции на стария учител не можеха да се мерят с бързината на неживите и безчувствени дронове. Нито домораслите му нанопакети. Командирът винаги има канали от дълбокия резерв. Би трябвало да го знаеш, Лао. Дълбок резерв.

Малко мъчно и бавно се стига до него, вярно е.

Последвалата експлозия на самоликвидатора на Боец–2 Лао Ян проби дупка в неокварцовата плоча на панорамния суперилюминатор. Струята на декомпресията изхвърли подполковник Алексей Ленкер от Спецназ към ВС на Блока навън, в космоса.

Капсулата, вече без да се крие, успя да го вземе на борда си, заедно с общо двайсет и един оцелели дрона — сред тях пет с плячка в минибагажните си сегменти. Отдалечи се на почти петстотин километра, когато в студения звезден космос избухна мъничко яростно слънце — осемдесетте килотона на бомбата на Лидера.

Обща равносметка — мисията успешна, предстои завръщане. Загуби — две трети от личния състав и повече от две трети оперативно-тактически единици. Редно бе останалият жив диверсант да се чувства доволен.

Вместо това му беше криво и горчиво на душата.

Убил бе най-добрия си приятел. А малко преди това го бе загубил.

Рейдерът, значително олекнал, без да се грижи за маскировката, форсираше йонните си двигатели, използвайки като работно тяло дори част от веществото на самия корпус. Важното бе да се прибере с трофеите. Ако не го стореше, мисията щеше да е провалена, всички жертви, свои и чужди, щяха да са безсмислени.

Алексей си позволи да поплаче за загиналите цивилни.

КП не вписа този факт в бордовия дневник на мисията. Ей така, по собствена инициатива, без да докладва на командира си.

12.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Административен център на федерална единица, регион Европа, ПЕАА

През шейсетте години са се появили много неща. Родил съм се. Възникнало е движението на хипитата. Много различни движения. Но сред тях — едно доста особено. Движението на крионистите. Те вярвали, че в бъдещето науката ще отстрани смъртта като плод на досадни недоразумения като болести, включително недъга „старост“, и травми. И ако не се постигне безсмъртие, то поне животът ще стане дълъг, много дълъг. И крионистите си поставили задачата да съхранят колкото може повече живот до настъпването на това бъдеще. Те измислили как да постигнат перфектната стаза — състояние на обратимо безвремие. Според тях е важно да се фиксира фината структура на тъканите. Обикновеното замразяване не върши работа без предварителна подготовка. Първо, преди да е настъпила масивна некроза на клетките, тоест нивото на липофуксин, отпадният продукт на разлагането им, да е надвишило седем-десет на сто в най-нежните клетки — невроните, структурата се фиксира с глютаралдехид, който създава напречни връзки между молекулите. След това клетката се изпълва с криопротектори като гликол, етиленгликол или диметилсулфоксид, които изместват водата от обема й, така че при последващото замразяване ледените кристали да не разкъсат тъканите. После започва бавно понижаването на температурата. Криопротекторът се сгъстява, като постепенно преминава в твърдо стъкловидно състояние — така наречената витрификация. И накрая, замразеният по този начин човек се помества в течен азот. Той е готов да пътешества през времето в очакване на бъдещите успехи на медицината — например във вид на криоустойчиви наномашини, които ще обърнат процеса…

Тези мисли „замръзнаха“ заедно с главата и мозъка на Атанас и след снемането на стаза-състоянието продължиха да се развиват нататък, без дори да прескочат като игла, срещнала драскотина върху браздата на анахронична грамофонна плоча, спрямо субективното времевъзприятие на Атанас.

Това, което спъна мислите му за механизмите на стазирането, беше обстоятелството, че все пак не бе прибор, който се включва и изключва за миг и без проблеми, както и заради това, че дестазирането не е безупречен процес. Нищо фатално, нищо сериозно. Ала съзнанието леко се размътва, сетивата са малко разстроени. Замайването минава за броени минути. Обонянието се възстановява до секунди. По-дълго време за нормализиране изисква слухът, а след него и зрението. Почти веднага е налице осезанието и усещането за тялото. Само дето Атанас сравнително дълго не успяваше да разпознае в равномерните тъпи и глухи удари ритъма на собствения си пулс.

Наоколо миришеше като в болница. Много чиста и дезодорирана болница. После в ушите писна, закънтя и не миряса, докато слуховите мозъчни центрове не се смириха с тишината в помещението, в което се намираше Атанас. В легнало положение върху леко вълнообразна повърхност, гол и завит с тънка, почти безтегловна материя. Значи позата му приличаше на седеж в шезлонг, една идея преди същинско излежаване.

Най-накрая се разсея сиво-белезникавият здрач пред очите.

Видя лице на млада жена, която веднага помисли за медицинска сестра. След миг определи и облеклото й като подходящо за медицинска сестра, макар да не бе напълно сигурен.

— Как се чувствате, дестазиран ААА/0002? — попита с безразличен тон и малко отегчено жената. Имаше идеални черти и малка уста с пухкави устни. Очите не изразяваха никакви емоции, освен скука. Прическата приличаше на кестеняв облак с неопределени преливащи ивици. От скулата към слепоочието се гърчеше абстрактна татуировка. Наистина се гърчеше, тоест шаваше по кожата като прожектирана върху матово-млечен екран.

— Задоволително — избъбри Атанас.

В отговор момичето се обърна и напусна стаята. Висока култура на обслужването, драго ми беше… Атанас неволно се приповдигна на лакът, погледът му опипа талията, задника, краката й от горе до долу. Бяха за чудо и приказ. А за късата дрешка му хрумна, че изобщо може би не е истинска, а холограма, въпреки че не прозираше хич.

Момичето изчезна и Атанас отмаляло се отпусна върху неравното, но удобно ложе. И почти веднага се разтревожи.

Чувстваше умора. Слабост в тялото. Отпадналост. Усещания, незначителни за подмладеното му тяло, но неочаквани поради оттенъка си за дискомфорт. Не беше редно да е така, наноимплантите се грижеха за това, позволяваха му да изпитва само приятна спортна умора, но не и обща слабост като след тежък физически труд или болест… Ефект на понесената стаза? Малко вероятно. По-скоро…

Бяха му нужни няколко минути, за да се убеди, че няма връзка със Съветника. Както и директен достъп до никоя от подсистемите на персоналния си интросмартуер. Не можеше да повика нито един от „боговете-покровители“. Най-дълго продължи с опитите да активира Прометей, мъчително нетърпеливо искаше да узнае къде се намира, да го види на карта или схема — кой град, кой регион, кой континент, кой свят, в края на краищата. Нахалост. И да продължаваше да носи в тялото си наномашини, бе лишен от възможността да ги контролира и управлява. Почувства пристъп на паника. Насили се да се успокои. Справи се бързо, изненадвайки себе си.

Помещението, в което се намираше, би могло да се нарече вътрешност на куб със заоблено отсечени върхове. Стените се състояха сякаш от сложни парченца пъзел, вероятно тапицерия, преливаха в пастелно бежово, като подът бе почти бакърен, сякаш метален, но внушаващ увереност, че е мек и порест поне на няколко милиметра дълбочина, доколкото нагоре цветът бледнееше и таванът сияеше почти бял — тоест излъчваше светлина. Освен столът-легло, кацнало върху едно-единствено извито краче, потъващо в пода, в стаята нямаше нищо друго. Дори и врата. Момичето излезе през отвор в стената, образувал се от красиво разместващи се на ограничен участък па-нели-пъзелчета. После също толкова приятно за окото те се върнаха на мястото си, някои дори сякаш плуваха във въздуха.

Погледна се. Бе покрит с чаршаф, тънък като целофан, безшумно нагъващ се, едва осезаем от кожата. Беше перлено бяло-сив. В ъгъла откъм главата, дясното на Атанас, забеляза синя емблема, общо взето кръгла, но с остри пресичащи се ивици вътре. Стилът бледо му напомни за някогашните спрейови графити. Бяха модерни по времето, когато беше на трийсет и пет… Е, биологически пак съм на толкова. Но всъщност плътно съм наближил осемдесетака…

Къде съм? Какво е това? Болница?

Сети се за нанополицая и се поправи: затвор? Хм… Болничен затвор?

Да бе! С медицинска сестра, предизвикваща мокри сънища наяве. И в същото време — тъпо маце. Че и невъзпитано. За да е надзирателка обаче, би й отивало да е грубиянка. Не, никак не се връзва…

Подрипна, защото се разнесе глас, чийто източник не можеше да установи:

— Моля, облечете се.

Към него плуваха дрехи — светли, простичък панталон и обикновена риза с къс ръкав. Не беше сигурен, но май някакви нишки, проблеснали за миг, поддържаха облеклото, което мърдаше от съпротивлението на въздуха. Атанас се озърна.

— Къде съм? — попита високо.

— Облечете се, моля. В съседното помещение ви чакат, там ще получите нужните обяснения.

Подвоуми се и реши да не пита повече някого, когото не вижда. Докато се обличаше, без да му пука дали отнякъде го наблюдават, си помисли, че не би могъл да познае на какъв език му говореха току-що. Същото като с нанополицая, спомни си и се намръщи. Миг по-късно присви око, живна. Нанополицаят май приказваше на английски, но Атанас го ЧУВАШЕ на български. Ефектът от синхронния машинен превод, осигурен от възможностите на имплантирания смартуер, кръстен Хермес. И сега бе не точно същото, но почти.

Значи не са премахнали наномашините от мен, рече си с надежда. Нито са ме състарили обратно, окуражи се пак, закопчавайки ризата. Откри, че има малко джобче на гърдите. Празно, естествено. Въздъхна. Под „леглото“ откри чифт бели обувки, удобни и простички.

Когато приключи с обличането, над едно място на стената — май не в посоката на отишлата си медицинска сестра… или надзирателка — плавно се разгоряха обемни букви ИЗХОД. Именно ИЗХОД, а не EXIT. Атанас пристъпи към надписа, който меко угасна, но пък стената се разтвори по същия начин — парче по парче.

Съседната стая бе кръгла и аранжирана в черно — тапицерии, мебели, ивици ламперия, и в бяло — стени, пътечки по пода, папки върху тъмния плот на масата. Разнообразие — провиснали от тавана като метални паячета феерични хромови източници на светлина. И костюмите на очакващите го хора. Бледи в първия момент му се видяха лицата им. Седяха от другата страна на дългото бюро. Той имаше будеща доверие млада, но не прекалено хлапешка физиономия и носеше синьо сако, бледосиня риза и средна по тон на синьото вратовръзка с метално блеснал монограм върху нея. Жената грабваше вниманието, нейното дамско сако беше орехово-зелено, а блузата — с цвят на млада трева. Прическата и сенките над очите, както и останалият дискретен грим — в унисон с облеклото. Атанас се почуди какви ли са й краката. Дали носи бледозелени чорапогащи? А бельото?… Впрочем, въпреки безупречните черти на жената, в красотата й нямаше нищо еротично. Но пък и не изглеждаше студена и недостъпна. Просто не буди желание за секс с нея и толкоз.

Естествено ли е такава или и нейното тяло е моделирано от наноимпланти?…

— Седнете, моля — покани го с жест мъжът.

— Благодаря — сухо отвърна Атанас, настани се в удобно кресло пред бюрото и кръстоса крака. Не предизвикателно, просто в израз на независимост.

— Е — запита недружелюбно, но без агресия, — бихте ли ме осведомили къде се намирам?

— Стаза-хранилище номер девет в нашия федерален регион — отвърна му жената с мелодичен алт. — Не бързайте, господин Атанасов, за всичко ще ви информираме. Ако пропуснем нещо, ще ни попитате допълнително.

Атанас не успя да отвърне, защото думата подхвана мъжът:

— Позволете първо да се запознаем. Казвам се Филип Кремен, колежката ми е Лидия ФИ–11…

— Моля?

— Еф-И-единайсет означава — невъзмутимо се намеси жената, — че пред вас с идентификатор Лидия се намира мобилно периферно устройство от антропоморфен тип на федерален изкинт номер единайсет. Знаете какво е ИИ, нали?

Атанас с широко отворени очи и прехапани устни се взираше в „Лидия“ десетина секунди, после леко махна с ръка и се обърна към мъжа:

— Извинявам се, прекъснах ви.

— Не се безпокойте. Реакцията ви е нормална. И така, ние сме вашите адвокати-настойници през времето на адаптационния ви период. Според съхранените данни вие сте психически устойчив човек, затова няма да крия информация, която ще ви шокира, но все пак мисля, че ще е разумно да научавате нещата по-постепенно…

— Коя година е? — мрачно изтърси Атанас.

— Две хиляди седемдесет и първа. Били сте в стаза трийсет и две години, три месеца и четири дни. Вместилището на личността ви е било съхранявано на различни места през този срок. Съпътстващите данни споменават само, че стазата не е била доброволна…

— Вместилище на личността? Не е ли малко надуто? Не можете ли просто да кажете „тялото“. Не бих се засегнал и от определението „труп“, „мумия“ или както искате.

Филип издържа възпитана пауза.

— Господин Атанасов, разбирам и дори споделям гнева ви. Повярвайте ми, мога да си представя, че съм на ваше място и въпреки че не разбирам действително как се чувствате, искам да ви поздравя за самообладанието. Защото аз бих крещял и буйствал при подобни обстоятелства.

Обезоръжен от казаното, Атанас примирително изсумтя:

— Хм… обстоятелства.

— Сериозни са — настоя адвокатът. — Проста аритметична сметка сочи, че сте били подложен на принудително стазиране, преди да бъде приет закон за подобни практики. Така че каквото и да сте извършили, правонарушението ви не тежи повече от факта за незаконно изваждане от живота на света. Имате право на компенсация, но за това малко по-късно… Да, „вместилище“ звучи претенциозно, извинете ме, само че реших, че ако кажа „главата ви“, ще се стреснете… и май познах.

Атанас опипваше гърлото си.

— Главата ми? — предпазливо уточни той. — Само тя? Не цялото тяло?

— Само главата — разпери пръсти Филип. — Съхранявали са я в бронирана капсула. Предполагам, че са постъпили така неуважително според моралните норми по онова време, от съображения за… компактност на съхраняваното. Затова при ревитализацията, преди да дестазират мозъка ви, макроасемблери синтезираха ново органично тяло въз основа на ДНК-то, извлечено от… главата.

Атанас бавно кимна. Филип успяваше да му стане симпатичен с естественото си държане. Вероятно именно това целеше. Нормално, нали е адвокат…

— Имате и двамата еднакви значки — кимна той към настойниците си. — Вие, Кремен, на вратовръзката, а Лидия — на ревера на сакото. Какво означават?

— Легитимации на членове на Адаптационната комисия. Хранилище номер девет се занимава със съживяване на хора отпреди Пробива, които са били замразени, или по някакъв друг начин се е съхранила мозъчната им структура над прага на информационна невъзстановимост. Така че имаме доста клиенти.

— Правителствени служители в крайна сметка, така ли?

Адвокатът се усмихна.

— Не съвсем. Лидия, въпреки че е федерална собственост, е способна да дава независими оценки. Комисията е обществена неправителствена организация. Но, ако желаете, можете да се възползвате от услугите на административни институции. Въпреки че няма да е много уместно, след като имате повод да съдите правоприемника на правителствата преди Новата епоха за незаконното лишаване от активно съществуване…

Атанас разтърка лице с шепи. Кремен деликатно замълча, изчаквайки го да осмисли наученото.

— Имам ли нанамашини в това си тяло? — тихо попита Атанас.

— О, да. Стандартен граждански пакет нимпланти — медицински модул, образователно-развлекателен, защитен… и монитор.

Атанас наостри уши.

— Монитор?

— Присъствието на подобен компонент е предмет на спор между правозащитниците и администрацията. Лично моето мнение е, че е редно функциите на монитора да намаляват с времето, щом в някои отношения той помага на хората… Органите на реда могат да използват други легални средства за превенция на престъпността…

— Почакайте малко… искам да ви питам — трябва ли да седим ТУК, за да проведем разговора?

Адвокатите бързо се спогледаха.

— Не е задължително.

— Тогава да тръгнем към някое място, откъдето да виждам небето — решително се надигна Атанас. — Може да е бар с големи прозорци. Нали алкохолът не е забранен? А медицинските, как ги казахте, нимпланти, ще ме оставят ли да се напия като хората?