10⁻⁹ (Нано)

1.

15 септември, година XXXI о. П.

— Остарях неусетно. Просто един ден се погледнах по-внимателно в огледалото и установих, че младостта си е отишла, а зрелостта е преминала…

— Нима след загубата на семейството не ти се живееше?

— Защо да не ми се е живеело? Мъчно ми беше, но чак да не ми се живее…

— Не си потърсил нов партньор.

— Имах от време на време кратки връзки. Но вече не се стремях да създавам семейство. Смених си… приоритетите. Преподредих си живота, заех се с други неща. Намерих трайна работа в списание за популяризиране на последните думи на науката и техниката, където се борех популярното да не стигне до нивото на вулгаризиране и научното да си остава научно, а не наукообразни суеверия, с каквито бяха заразени по онова време „широките народни маси“. Най-вече разните му там езотерики и висши учения… Помня, че позволих една поредица статии за лъженауките, за креационистите и любителите да прилагат формалните постулати на квантовата механика към хуманитарни дисциплини… Такава дейност ми харесваше. Носеше удовлетворение, запълваше пропастта в мен. Донякъде. Най-ободряващите изживявания бяха пак свързани с отбиването на атаките на псевдонауките, които претендират, че обясняват ВСИЧКО, а по това и се разпознават, че са лъжа… Списанието ни влезе в спор с няколко видни историци у нас и в чужбина. Историята е най-податлива на манипулации, буди най-големи апетити да я прекрояват. Но не това бе най-отчайващото, че гледат да я превърнат в идеология и оправдание за прокарване на интересите на една или друга нация. Най-обезкуражаващото беше, според мен, масовата тенденция на интерес към „жълтата история“. В смисъл — откриване на несъществуващи „тайни“, „смели“ хипотези с привкус на таблоидни сензацийки, ей такива работи… Смели! Точното определение е „абсурдни“. Обаче, казани солидно и наукообразно, тези бръщолевици печелеха публика. Нивото й беше паднало до отчайващи низини. Май че хората повече търсеха религиозното по същество обяснение на битието, и то такова, че да им изнася. Другото, което търсеха, бяха развлечения. И ако може — с печелене на пари. И по-простички, по-достъпни… Шоу. Направо понякога изгарях от срам да чета вестници, да гледам телевизия, да слушам УКВ-станции…

— Миличък, погледнато така, днес нещата са се задълбочили още повече. Тенденциите, които са те огорчавали като интелигентно същество, сега почти са достигнали до крайните си форми на абсурд.

— Уви, да… И така, докато пишех и редактирах статии, докато търсех теми и хора да ги обяснят, докато товарех с работа репортерчета и сътрудници… остарях. И тогава нещата съвсем ми станаха безразлични… не, не точно безразлични, вълнувах се, но някак отстрани — както може да се вълнувам на кадри от вече заснет филм с предопределен от сценария край, а не на едно бъдеще, което тепърва се пише и определя… Превърнах се в истински наблюдател, който знае, че случващото се покрай него не го засяга всъщност. Чаках смъртта, Лиде. Можеш ли да си го представиш? Затова се прибрах във вилата… мразя думата „вила“! Прибрах се на място, до което и „Бърза помощ“ не може да дойде, колкото и да иска. Разбираш ли?…

— Донякъде… все още не съм готова да изследвам смъртта. Като явление тя е напълно рационално обяснена, необходим елемент от еволюцията. И същата рационалност, да оставим настрана емоционалното дори, самият Логос протестира срещу краткия живот на разума. Но пък и ми е ясно, че в светлината на еволюцията безсмъртието като стратегия губи пред ордите от смъртни създания… Противоречиво явление е смъртта. Понякога е дори по-сложно от живота. Затова и не анализирам още тази област.

— Дълголетието, осигурено на хората от нимплантите — води ли до безсмъртие?

— Практически и така може да се нарече. Но безсмъртието е фикция, неосъществим идеал. Предпочитам да говоря за много дълъг съзнателен живот, който в един момент може доброволно да избере смъртта… Гибел при инциденти и поради зла умисъл също остава актуална… Против последното се предприемат какви ли не опити за защита или поне за регенерация. Например, трансформиране на мозъчната структура в холографски запис — тогава неуязвимостта на личността нараства многократно поради свойството на холограмата да възпроизвежда цялото от отделни свои фрагменти, които трябва обаче да са достатъчно големи. Теоретично тогава един пръснат на парчета мозък може да се възстанови само по едно-единствено свое късче.

— Възможно ли е такова трансформиране?

— Подчертах, че на теория — да. Но на практика, приложено към един жив мозък или негово наномеханично функционално копие, е много мъчно осъществимо. Получава се нещо, което може да оперира с информация, тоест да мисли, но вече не е човешки мозък, нито триизмерен полипроцесор на изкинт. Нещо съвсем различно. Всяка мисъл, всяко усещане, всеки несъзнателен дори процес, който отразява физиологични промени в тялото, предизвикват реакция в мозъка — пренареждат се синапси, създават се нови връзки, закърняват стари. Както е казал един поет, професор Робърт Джастроу, „мозъкът е омагьосан тъкачен стан, който през целия ни живот тъче, разплита, пак тъче и отново разплита конците на собствената си невронна мрежа“.

— Тогава… холограмата трябва да е динамична. Холофилм, а не отделен „кадър“.

— О, да. Само че как ще конструираш филм, който сам си е и филмова лента, щом ще говорим за кадри и изображение? Засега подобно сливане на носител и информация е постигнато в наномашините, способни сами да се репликират или да строят други неща. Дори молекулата на ДНК няма същите възможности, без да взаимодейства с помощни агенти като ферментите. Така че наистина не е толкова просто. И комай не може да се постигне с възможностите на наномашините. Проектът стига донякъде, но оттам нататък са необходими принципно нови инструменти за приближаване до крайната цел. Има още много да се мисли по въпроса. И ние, изкинтите, мислим.

— Но това… това е достигане до границите на приложение на нанотехниката. Пределът, таванът на асемблерните технологии!

— Разбира се. Той е очертан. Но не виждам проблем. Когато разумът изпълни ограничения от тези предели обем, ще дойдат други технологии. Няма смисъл да се бърза. Знаеш ли какво прави изкинтите наистина разумни? Търпението, също както хората са разумни поради обратното — не ги свърта да не стигнат до края на пропастта. И още нещо — ние ЗНАЕМ, че животът е онова, което ти се случва, докато го планираш. Затова НЕ БЪРЗАМЕ. Перспективите за дълголетие, сравнимо с безсмъртие ни правят по-умерени почти във всичко. Скоро и хората ще го осъзнаят до последния си ограничен представител. И може би ще престанат да си пречат един на друг…

— Ти се откъсваш от своите, Лиде. Ще ти е скучно с мен.

— Няма. Има начин да не ни е скучно един с друг. Първата крачка е направена — поради липса на ефективно охлаждане, автономният ми мозък в черепа на това тяло…

— Не говори за себе си като машина. „Това“ тяло е твое тяло.

— Да. Навиците са инерцията на мисленето. Благодаря за поправката. Та в моето тяло бързомислещият ми акъл, Наско, не е толкова скоростен. Не може да се охлажда достатъчно добре. Тоест и субективното ми време е сравнимо с твоето. Ако отново ти изградя наномеханични цереброускорители, каквито си имал, преди да те хванат… ще постигнем компромис и добра основа за съвсем пълноценно общуване. И това ще е само първият етап. Ако продължим да сме си интересни…

— Ако се обичаме — подхвърли той.

— Да — гледаше го възторжено и дори чисто изкинтските й разсъждения прозвучаха по-меко и по-женски. — Тогава ще продължим напред…

— Ти много неща знаеш за мен.

— Знам.

Замълчаха, загледани в огъня.

— Време е — каза Атанас и взе ръжена. И се стресна. — Ей! Не така!!!

— Не мога да се изгоря, спокойно.

ЗНАЕШЕ, че е така. Въпреки това не можеше да гледа спокойно как любимата жена бърка в огъня, рови из въглените като сред купчина червено-жълти играчки за коледна елха и изхвърля изпечените картофи.

— Свиквай! И ти ще го можеш. Веднага щом ти имплантирам интерфейс за пълен достъп до телесния ти смартуер.

— Кога ще стане това? — Атанас прехвърляше горещия картоф от длан на длан, духаше и охкаше.

— Скоро. Нека не привличаме внимание, преди да сме готови…

Разчупиха картофите, отвори се златистата им сърцевина, поръсиха ги със сол и задъвкаха, цапайки се с овъгленото. Нощта край тях се бе сгъстила от пламъците, шумоляха дърветата и мигаха звездите — като колосален балдахин от черно кадифе, извезан с пайети.

— Как точно ще стане?

— Лесно. Вече посях семе за кораб.

— Къде?!

— Тук, в двора. Ще порасне като картоф под земята.

— И ще го копаем с мотики? — развесели се Атанас.

— Ако желаеш, може. Ще подаде носа си над почвата. Ще отворим люк и ще влезем. После… ще се издигнем. Ракетопланът ще е съвсем малък, десет пъти по-лек по маса от аналогичен бълк-апарат, но от девет до двайсет пъти по-здрав, място ще има колкото да се съберем двамата. Задала съм левитиращ композит, с водород в порите на корпуса, който ще е все едно изплетен от сапфирени и кварцови нишки. В атмосферата той ще е почти безтегловен заради архимедовата сила. После пускаме да се надуе балон с горещ водород. Корабът ни ще е гондолата. Достигнем ли максималната височина, ще се запалят реактивните двигатели и бързо ще напуснем атмосферата, преди някой да успее да ни върне…

— А… няма ли да видят балона и самия кораб? С радари?

— Не. Покритието поглъща радиовълни, различни лъчения, а свръх това посредством оптични нанокабели в повърхностния слой на апарата ще сме прозрачни във видимия спектър.

— А няма ли да сме слепи, щом сме прозрачни? Ако всичко в тялото е прозрачно, няма как да се фокусира светлина в окото, а и прозрачната ретина — на какво ще реагира?…

Лидия се усмихна хитро.

— Нека го обясня иначе: зрителният лъч, докосвайки кораба, се отклонява от нанокабелите така, че да го заобикаля. В действителност той НЕ Е прозрачен.

— Аха… Ей! Ама това беше… доста метафорично сравнение!

— Личността ми е човешка, следователно съдържа достатъчно ирационалност, за да съм способна да правя метафорични сравнения.

Атанас се усмихваше, но изведнъж усмивката му отлетя, очите се разшириха от уплаха, той протегна умоляващо ръка към Лидия.

— Аз не… нямам предвид, че си… че… Не съм си помислил, че не си жива!

— Разбирам. Възприех го като радост, че съм достатъчно човек, макар да си готов да ме обичаш и като разум от машина. Миличък, малко ще те разочаровам. Никак не ми беше трудно да генерирам изказване, което ти да възприемеш като метафора. Понятието „зрителен лъч“ е абстракция без реален физически смисъл, която обаче е приета за простота на опериране с информация в областта на оптичните явления, свързани с възприемането им от наблюдател. Така че не бях толкова метафорична, че да можеш да ме обичаш като истински човек. Аз се УЧА да бъда жена, защото ми харесва да съм твоя приятелка. Ще съм още по-щастлива, ако и ти направиш стъпки към мен. Когато си готов.

— Да се уча да бъда изкинт?… Мисля, че ми допада да го направя. Така ще станем още по-близки, нали?

Тя топло стисна ръката му.

Атанас успя да се сети за мъжката си роля на инициатор.

— Добре, отклонихме се… — рече делово, но с въздишка на съжаление, че трябва да се върнат от своя общ свят за двама към недружелюбната действителност. — Значи няма да сме доловими за външни очи и детектори?

— С този вид камуфлаж сме откриваеми само при докосване. ЗНАМ как да го направя.

Атанас помисли.

— Много водород ще ни трябва… — каза угрижено.

— Затова ще стане по-бавно. Какво има?

— Съобщение за важно писмо в скайнетската ми поща… Ох!

— Да? — Лидия се разтревожи.

— Божичко… Ела по-добре с мен. Можеш ли?

— Разбира се!

При последното си посещение в Скайнет, съвсем кратко отбиване, Атанас превърна триъгълника навигатор в малка виртуална къщичка, придаде обемен графичен вид на опциите — пощенска кутия до вратата, маса с пишеща машина в стаята, библиотека, телевизор, прозорци. Можеше да подреди вирт-къщата си досущ като истинска, но реши да го отложи за друг път, ако изобщо види смисъл в това. На двойника-помощник присвои облика на риж котарак, който веднага донесе виртуална мишка и я пльосна на масата, където гризачът се превърна в папка с нова събрана информация. Атанас се сети, че не е отменил търсенето на данни за последните космически полети и други, свързани с космоса като място за обитаване. Досега събраните от двойника сведения заемаха голяма част от библиотеката.

Атанас спря изпълнението на задачата, разсеяно погали котарака, който, бездеен, се сви на един празен рафт от библиотеката и заспа. Вършеше го много естествено. Атанас се усмихна.

После активира „дъска за обяви“ върху вратата, отключвана с лична парола. Върху дъската постна онези сведения за себе си, които сметна за нужно да разкрива пред другите виртуални обитатели на Скайнет. Веднага щом оформи личното си място в киберпространството, забеляза, че голяма част от обектите наоколо в безкрая също заприличаха на сгради — от беседки до небостъргачи с рекламни пана по фасадите.

За прегледи на библиотеката и други „обзавеждания“ не му остана време, затова остави вирт-къщата малко недовършена и се върна обратно към реалността.

Сега отново бе в този илюзорен дом — заедно с Лидия.

Нейният образ беше като много добър анимационен шарж на истинския й вид.

Писмото светеше в пощенската кутия като оранжев нажежен плик, чиито лъчи правят виртуалната ламарина на кутията прозрачна.

Двойникът-котарак се миеше на прага. Хукна насреща, измърка, а после се озърна към пощата и измяука, като че бе уплашен.

— Извинявай, не съм доподредил тук…

— Отвори писмото.

— По дяволите…

— Какво значи това? — виртуалното лице на Лидия беше съвсем безизразно.

— Ами аз…

— Не тук! Изключи се!

Връщането бе стремително и, като никога досега, предизвика лек световъртеж.

В реалността Лидия съвсем не изглеждаше безразлична, но тонът й остана остър, макар това да не личеше толкова явно при общуването с образа й в Скайнет.

— В какво си се забъркал?!

Атанас обясни. Тя го накара да повтори беседата с нанодилъра. Атанас със слабо учудване установи, че това не се оказа много трудно. Да де, церебралните нимпланти, дори в стандартната си масова версия, съставят каталог на паметта…

Когато приключи, Лидия избухна:

— Как можа да не ми кажеш?! Осъзнаваш ли в какво положение сме сега?!

Лошото бе, че го осъзнаваше. Чак до прилошаване. Усещаше лицето си да пламти. Успя да прошепне дрезгаво, пресипнал от срам, разкаяние… и събуждащ се страх:

— Извинявай… отначало не знам защо не ти казах веднага… после ми се видя несъществено… Лиде…

— За първи път се СЪРДЯ истински. Колко глупаво си постъпил, Наско!… Ох, колко глупаво…

— Аз…

Чувстваше се жалък.

Тя спря да клати глава и изведнъж го прегърна, изкарвайки му въздуха. Зашепна в ухото му:

— Поне съм сигурна, че наистина те обичам. Иначе не бих ти била толкова бясна! Толкова бясна, че ми иде да те убия, глупчо!

Той отвори уста, за да измънка отново някакво оправдание. Лидия му я запуши по своя си начин, само че бая по-агресивно от обикновеното. Ухапа го накрая на целувката. Той усети вкус на кръв.

— Какво ще правим? — каза плахо, прегръщайки я и чувствайки, че се успокоява, надвива емоциите си, може би за първи път усетени по този начин.

— Ще побързаме. До заседанието на съда трябва да сме се омели от Земята…

— А какво ще стане с Делон?

— Вероятно безсрочна стаза — сурово отвърна Лидия. — Не се тревожи чак толкова за него. Знаел е какво върши и какво може да му се стовари на главата. Вярвам, че се е подсигурил с добри адвокати. Ще му се размине със стаза. Пък и няма основания да го форматират дори частично. Тревожи се за себе си, за нас!… Да се върнем в къщата. В истинската, Наско!… Хрумна ми нещо. Обаче ще ми донесеш два чувала пръст в стаята. Или три. Общо осемдесет килограма материал. Хайде, миличък!

— Ами с какво…

— Намери си лопата. Май че има в мазето. И кофа, ако не ти се мъкне чувал.

Като че ли не й бе минало още ядосването.

Сънят е неспокоен, виденията го мъчат. Повтарят се едни и същи ситуации, гротескни, но убедителни за сънуващия. Предупреждение. Търсене на изход. Не, така не става. Ами така?… Трябва… трябва резервен изход! План „Б“, както обичаха да се изразяват сценаристите на филми едно време и влагаха тази набила скомина фраза в устата на актьорите…

Атанас се събуди рязко, като раздрусан от нечия ръка.

— Лидия?

Тя веднага отвори очи. Няма нужда от сън и все пак спи, защото това е част от човешката природа, в която се е въплътила, към която се придържа по свой избор (не заради мен… е, мъничко и заради мен — прилив на краткотрайна момчешка гордост) — и добросъвестно се отпуска в дрямка. Дори се бе похвалила, че е сънувала — засега само веднъж и нещо съвсем скучно, но е било СЪН!…

— Какво, Наско? Нещо лошо ли сънува?

— Лидия, трябва ни резервен план!

— О, миличък… почивай си, ще го измислим…

— Не, радост моя, аз трябва да го измисля, мъж ли съм или… Виж какво, може да се наложи да се спасяваме поединично… мълчи, мълчи!… Ако се случи така, ще ти кажа „бягай!“ и ти ще ме послушаш, чули! Обещай!

— Наско…

— ОБЕЩАЙ!

— Добре. Обещавам.

— Ако ни се случи да се разделим, за да им се изплъзнем… харесваш ли пръстените на Сатурн?

— Да… но…

— Там ще ни е мястото на срещата, запомни го! Там ще се чакаме, миличка… Къде е водата, жаден съм.

— Заповядай. Не бързай, не бързай, ще се задавиш…

— На тераса с изглед към Сатурн… ще се чакаме… — отново се унася, вече по-спокоен. Сякаш с няколкото думи е предотвратил всички беди, отпъдил е всички заплахи от хоризонта на общото им щастие. — Пръстените… подарявам ти ги, мила…

Тя го гледа в тъмното. Гали го по косата, докато се унесе по-дълбоко.

Устните й помръдват — не шепот, само дихание: с изглед към пръстените на Сатурн.

Добре, Наско, нека е твоето, душо романтична. Спи, любими, спи. Всичко ще бъде добре.

Ще бъде.

2.

142-о денонощие (16/09/71)

През 1798 година светът не бил същият като преди. Била извършена революция, която развяла знаме с хипнотизиращите и омайни думи „Свобода, равенство, братство“. Под тези диплещи се на флага благи слова се разнасяли глухите удари на гилотината. Човечеството стигнало до идеята за нацията вместо принадлежността към семейство, род или племе, до патриотизма вместо верността към вяра и васалната покорност към господаря, изобретило тоталната война, при която врагът официално бил не само противниковият войник, но и селянинът, който храни този войник. В края на осемнайсети век последната практика още едва покълвала, ужасния си разцвет щяла да достигне чак след век и нещо. Но будните умове на ярките личности вече усещали накъде шурти историята и търсели оправдание за предстоящите безчинства. В съчинението „Трактат за закона на народонаселението“ английският свещеник Томас Робърт Малтус постулирал, че поради експоненциалния ръст на населението при линейно нарастване на хранителните и други ресурси, войните и епидемиите всъщност са неизбежно и полезно зло. Баницата имала ограничени размери, а гърлата, петимни за нея, се умножавали.

Под различни форми неговата теория просъществувала чак до края на бълк-епохата.

Малтус е бил прав — ресурсите винаги са ограничени. Само че баницата не остава същата. На практика проблемът с гладуващите не е проблем на липсата на баници, а проблем в разпределението им. Оттук се родили идеите за равно разпределение на благата — утопична социалистическа идея, възможна за осъществяване само в концентрационен лагер. Част от света потърсила други начини.

Затова било естествено да се вземат мерки за контрол над раждаемостта и гъвкав подход при разпределението на ресурсите.

Нанотехниката привидно решила с един замах проблема на нарастването на населението — хората с наноимпланти, фактически дългожители, като че ли нямали мотив да се размножават безогледно. А баниците се синтезирали направо от въздуха и калта.

Малтус е прав — ресурсите дори при пестеливост и съзнателно отношение на отделните хора, при отказ от излишества, пак няма да стигнат.

Временно отлагане на кризата е излизането в космоса. В огромното пространство като че ли по̀ може да се постигне динамично равновесие между гърлата и баниците. Значи Малтус все пак е сгрешил? Бъдещето ще покаже.

Космосът, по-специално Близкият космос, е наистина обширно място. Пълен е с планети. И в същото време се състои от празнота. Самата Слънчева система, която е само нищожен къс от вселената, ако би имала размерите на средна човешка стая, не би се забелязала от обитателя на помещението, освен ако не му направи впечатление искрицата на смаленото Слънце. Искрица колкото глава на топлийка.

Но планетите не са най-удобното място за живеене. Атмосферите често са отровни или липсват. Гравитацията затруднява свободното придвижване, ограничава изграждането на различни конструкции, които да не са прекалено сложни. Земята е само една, останалите светове хич не се славят като много благоприятни за заселване, дори с помощта на нанотехника. Предполагат наистина сложни проекти, както съвместни усилия на голям брой хора или поне допитването до мнението им, след като ще живеят там, но особено належащо е наличието на организираща сила, сиреч държава, а тъкмо държавата през новата епоха е загиващо явление. Много по-удобни за колонизиране са дребните парчета материя, известни като метеорити и астероиди. Трилиони тонове вещество. Скална маса, често съдържаща съединения, подобни на нефтени шисти. Вода. Желязо, никел и кобалт. Редки елементи, които на Земята се намират твърде дълбоко — в горещата мантия при високо налягане. Астероидите са богати на метали от платиновата група, съдържанието им е по-високо от това в земната кора. Сведението е за онези, които биха искали да си направят тоалетна чиния от чисто злато. И най-важното предимство на астероидите — прозрачният вакуум не спира потока енергия от Слънцето. Пустото пространство е доста по-безопасно място от мразовитите урагани на Юпитер, Сатурн и Уран или киселинните дъждове на нажежената Венера, стопените вулканични пустини на Меркурий, криогенния ад на Нептун, серните гейзери на Йо, мрачния бездънен океан на Европа… Впрочем, тъкмо там не е лошо да се живее. Стига да си го хареса достатъчно сплотена и солидарна общност от съмишленици и приятели.

В космоса сблъсъците между дребни тела вече са по-скоро изключение, отколкото правило, дори в астероидния пояс между орбитите на Марс и Юпитер. Филмовите кошмари, при които совалки лавират сред премятащи се в пространството скали, повече отиват на обстановката ВЪВ вътрешността на Сатурновите пръстени, но пък пръстените на Уран и Юпитер можеш да ги прекосиш по права линия и е напълно вероятно да не ти се наложи да маневрираш. Иначе да, прелитат дребни метеорити, но те НАИСТИНА са редки скиталци в колосалните обеми на Слънчевата система. Радиация и високоенергийно лъчение? Има си начини за надеждна защита — черупки от скална маса, наситена с тежки метали, електромагнитни полета, подсилен противорадиационен смартуер. За сметка на това обитаването на открития космос значи — простор, възможност за безпрепятствено маневриране и комуникация. А и вакуумът е идеална среда за повечето производствени процеси, при които се държи на чистотата на продукта. Колонизирането на един голям метеорит поради неговата компактност е по силите на един-единствен човек, снабден с подходящи репликатори, при това — в разумен срок. От момента на стъпването върху огромния къс планина до построяването на удобно жилище минават броени дни или даже часове, минути. За седмици или няколко месеца астероидът се превръща в орбитална станция с всички достъпни за фантазията и асемблерните комплекси удобства. Има място за милиони и милиони Малки принцове. Място за милиони и милиони космически обиталища, уютни и независими от никого, освен от волята, желанията и прищевките даже на собствениците им.

И всеки, стига да иска, може да захлупи своята роза да не я изяде някоя заблудена овца, както и да наблюдава по двайсет и повече залеза за един ден.

Затова космическите емигранти се насочиха към астероидите. Освен всичко друго, те много по-лесно се крият от нежелани погледи. А я скрий един Марс, една Луна, един Титан!

— Двайсет и един астероида с диаметри по около десет километра — обяви Сантов.

Алексей машинално кимна. Той също се беше включил към оптиката на капсулата.

— За бомбардировка на Земята? — предположи.

— Категорично не! По-скоро карантина… Дайсънова сфера. В случая — дантела. Би била дебела около милиметър, ако ще е плътна…

— Не ми прилича на непреодолима преграда.

— Не е. Но ще предупреждава за излизане на апарати като твоята капсула. Нищо чудно дори да ги задържа.

— Случайни метеорити и микрометеорити ще я направят на решето тая сфера.

— Тя си Е решето. А и ще се самовъзстановява, предполагам, че е сто на сто смарт… Алармена инсталация.

— Ще я разрушат, докато се строи! — възрази отново Алексей. — Няма да седят със скръстени ръце — нито Блокът, нито Панфедерацията.

— Но тогава ще бъде открита война с феноморфите от астрополисите. И не забравяй, че поради липсата на доверие не следва да се очаква своевременно сътрудничество между Блока и Запада. Ще се намеси и Южното сдружение… Всичко това е предвидено от феноморфите, предполагам. О!…

— Какво?

— Няма да е сфера! Нито дантела! Твърде силно ще повлияе на падащата върху планетата слънчева енергия, ще засенчва светлината, може би дори до един процент. Няма да си го позволят, за да не предизвикат климатична катастрофа…

— Че защо да не си го позволят? Чудесна репресивна мярка.

— Защото ще пострадат невинните, Ленкер. А баш виновниците за пиратските нападения няма да бъдат засегнати.

— Така е, ще си опазят гъзовете. Смяташ феноморфите за толкова хуманни?

— ЗНАМ го, Ленкер. И не хуманни, тоя термин вече се осра тотално. Прецизни. Искат да накажат само отговорните за набезите. Да не мислиш, че не изпитват никакви чувства към Земята?

— О, сигурен съм, че изпитват. Много топли даже. Горещи. С температурата на плазма, от която никакви наномашини не спасяват.

— Те обичат Земята, диване такова. Не по-малко от теб и със сигурност повече от мен.

— Тогава за какво са докарали двайсет скалища? Почти трийсет трилиона тона. Демонстрация на сила? Ще искат да им предадат „пиратските“ главатари?

— Те са си пиратски главатари, няма нужда от ироничен тон за думата „пиратски“. Не, Ленкер, целта е същата, само че не по начина, който ми хрумна първоначално. Просто ще обвият Земята със…

— Сферичен пласт за сигурност като около астрополисите си. Милиард милиарди микроспътници.

— Именно. Чудя се защо не са го направили много по-рано.

— Пак няма да ги оставят да го довършат. Базите ни ще го горят с фокусиращи соларни огледала.

— И ще успеят да изпарят трийсет трилиона тона?

— Хм. Трудно, но не неосъществимо. Не целия пласт, само на отделни участъци… Да, при достатъчна дебелина на слоя другаде пробивите ще се запушват бързо. Колко, мислиш, че ще е дебела зоната, в която ще се съсредоточи основното количество орбити на микроспътниците?

— Знам ли? Хиляда километра.

— Охо! Значи ще ги ударят скоро, преди да са сколасали да ни затворят в хилядакилометрова черупка.

— Тпру, Ленкер! Спри коня! Ако Блокът почне да изпича микросателитите, небесата над Земята ще светнат, феноморфите със сигурност ще пуснат в ход най-жароустойчивите си наномашини.

— Колко устойчиви? Във фокуса на едно соларно огледало температурата е практически същата като слънчевата фотосфера. Шест хиляди градуса.

— И сателитите могат да са с огледални обвивки. Казвам ти — небето ще СВЕТНЕ!

Пауза.

— Тоест слънчевата радиация по планетата ще нарасне. За това ли намекваш?

— Струва ли ти се, че намеквам? Директно ти го казвам, момче младо! Панфедерацията ще протестира, Сдружението — също.

— Като загреят за какво става дума, ще спрат да лаят.

— Ще „залаят“ гражданите в Панфедерацията. Такова нещо не може да се потули. Поне номинално панфедералната администрация зависи от общественото мнение. Правителството няма да се реши да се включи в активни действия против сферичния пласт на феноморфите. Хората ще искат да се преговаря.

— Ами! Панфедералните власти ще обявят извънредно положение и ще запушат устата дори на прехвалените ви демократични съвети на технократите. ТЕХНИТЕ прехвалени когнитариати тоест, не ТВОИТЕ или ВАШИТЕ, ти нали си свободно реещ се електрон…

Сантов се замисли.

— Я чакай да видя какво казват законите им за правомощията на когнитариатите да одобряват или да налагат вето над обявяване на извънредно положение… — Проточи се дълго мълчание, докато феноморфът трескаво търсеше нужната информация. — Аха… Тц. Не могат да реагират толкова бързо. Когнитариатите са форуми за дискусии. Евентуално за седмица или месец да суспендират дори военно положение, но не могат да попречат такова да бъде обявено. Язък.

— Любопитен съм как го научи? Актуални ли са ти данните?

— Дръпнах ги от Скайнет.

— Имаш връзка с нета? Оттук?

— Ами да. Кое те притеснява?

— Притеснява ме това, че каналът ти към мрежата може да се проследи.

— Хм. Може, да. Но трудно. Използвах връзка с феноморфите наоколо.

— Браво! Сега знаят къде сме!

— По-важно е да се скрием от ТВОИТЕ, нали? Косможителите няма да ни закачат. Не съм им казал, че на борда на моята капсула седи военен престъпник и пират.

— Твоята капсула…

— НАШАТА, Ленкер. Успокой се. Нашата, която ще си остане изцяло твоя, когато приключим работата си.

— Вече не знам как ще стане.

— Главното е да измъкнем твоите близки. Ти, освен тях, имаш ли още някой предвид? Нямаш ли си приятелка?

Алексей забави отговора си.

— Вече не. Тя е волнонаемен към наземното подсигуряване на диверсионните ни сили. Няма да ме последва. Познавам я добре. По-скоро ще ме застреля.

— Много идейно гадже си имаш.

— Карахме я прекрасно заедно, докато всичко беше наред.

— Докато убиваше наляво-надясно в космоса? А после се появих аз и ти съсипах мирния животец!

— Не е лъжа…

Сантов съжали подполковника.

— Ако държи на теб, все някак ще й обясниш…

— Зарежи. Жени има много по този свят. Няма да ми липсва така, че да не се изтърпи. И без това не съм се замислял сериозно за брак с нея.

— Хм. Добре. Ти си знаеш. Има още време да размислиш.

— Я се… Чакай, чакай… Ето, какво ти казах! Погледни курсовия екран! Базата маха камуфлажа.

В капсулата по общо споразумение бяха затворили илюминаторите, Сантов бе изградил вместо тях по вътрешната страна на корпуса плоски екрани за обзор. Дори херметизира рейдера и запълни помещението с въздух — разточителство според Алексей, но феноморфът държеше на комфорта, от който всъщност обективно не се нуждаеше. Капризен дядка.

Капризният дядка впи очи в екрана. Ограденото от компютърна графика местоположение на покритата със стелт обвивка база вече не беше пусто. Очертанията на космическата станция на Блока изпъкваха като контури на архаично фотографско изображение при проявяване. Тръби, четири тороида за центробежна гравитация в намиращите се в тях отсеци, антени, дебаркадери… Надлъжната ос на станцията се намираше в естественото си положение — насочена по вектора на силата на привличането на Земята, сочеше с дебела сферична издутина планетата. В края на протегнатата в противоположна посока решетчеста мачта — (Алексей знаеше предназначението й, но не се потруди да го обясни на спътника си, по нея магнитен катапулт тласкаше заминаващите на мисия рейдери) — съвсем на върха й сякаш цъфваше лъскаво цвете. То се уголемяваше и огъваше в параболичен отражател. Слънчевите лъчи го докоснаха и екранът автоматично коригира рязко увеличената яркост.

— Соларно огледало, Сантов. Войната започна.

3.

Телевизорът на стената в хола бе като отворен прозорец. Разбира се, Атанас можеше да избере панекран, сякаш да се озове вътре в предаването, или да прожектира даден канал направо в очните нерви. Всяко предаване имаше набор от настройки за начина му на представяне. Атанас предпочете режим на стереотелевизия като повече отговарящ на навиците му.

Избра най-масовия, най-гледания канал. Състоеше се главно от различни състезания и реклами (сред които една сащиса Атанас; ставаше дума за нимпланти за алпинистки поход в комплект със смартоборудване. „Гарантирано изкачване на Еверест и другите осемхилядници“ — вероятно покорителите на великите планински върхове вече наброяваха милиони). Съдейки по съдържанието му, главната страст на повечето хора беше да участват в чудати спортни състезания, като не забравяха традиционния футбол. Любопитното беше, че състезателите даваха на зрителите достъп до индивидуалните си усещания. Атанас настръхна от подобно на отвращение и срам чувство. Стриптийз на качествено ново ниво. Да позволиш на куп хора да усещат потта по кожата ти и сърбежа в слабините, докато тичаш по терена, гонейки една глупава топка… Нима толкова е паднала летвата на понятията за интимност?

Другото масово увлечение беше авторски шоута от най-различен характер. Те много бързо дотегнаха на Атанас и той смени програмата. Новинарски канал, който се гледаше от по-малко от десет процента от зрителите. Беше далеч по-приемлив от всичко останало.

Тази сутрин Атанас стана рано и седна да закуси на масата в хола, разсеяно хвърляйки по едно око към екрана. При това избягваше да се втренчва в другия Атанас, неподвижно седящ на стол до камината със затворени очи. Въпреки това присъствието на двойника го смущаваше и му пречеше да се съсредоточава в новините. Сепваше се, когато дочуеше нещо интересно, ала мислите му неволно се връщаха към собствения му репликант, създаден от Лидия направо от пръстта, която снощи домъкна с кофи.

Андроидката смяташе, че двойникът трябва да отиде в съда и да прикрие доколкото може бягството им.

По телевизора се спомена нещо за космоса и Атанас се помъчи да се концентрира върху съобщението, ала то бе кратко и той не успя да вникне в същността му. Дори не беше сигурен дали е чул правилно. Вестта се отнасяше до вероятна гибел на астрополис, каквото и да означаваше това.

Последваха други съобщения. Поредното революционно откритие в палеонтологията — специални изследователски наномашини проникнали до разположено дълбоко в земята вкаменено находище от кости на динозаври, идентифицирани са над осемстотин нови вида от измрелите праисторически чудовища, уточнени са още повече детайли от външния им вид, какви са били приживе, изказани са хипотези за навиците им…

Глобалното повишаване на средните температури е спряно. Отделената от асемблерните маси топлина за последните трийсет години…

Атанас хвърли кос поглед към репликанта. Седеше като манекен, неподвижно, дори май не дишаше. Впрочем, нямаше нужда да диша. Беше наистина манекен, повърхностен репликант на оригиналния образ. Само горният слой от корпуса имитираше плът.

И отново телевизорът забърбори за космоса. Този път Атанас съумя да се съсредоточи. Докато гледаше с нарастващо внимание екрана, от горния етаж слезе Лидия, която го целуна по тила, а после отиде до репликанта, за да го активира и зареди с програма за действие. Атанас дори не обърна глава подире й — по телевизора говореха нещо май наистина важно.

„Службата за противометеоритна защита съобщава за присъствие на единайсет астероида на висока земна орбита от 60 хиляди километра. Обектите били открити случайно, заради нищожното си албедо. Според говорителя на така наречената Астероидна стража те не представляват заплаха за Земята. Говорителят отказа коментар на забележката на кореспондента ни, че въпросните небесни тела очевидно са позиционирани така, че да покриват цялата орбитална сфера около планетата на съответната височина, а това може да е дело единствено на косможителите. Говорителят отказа коментар и на предположението на колега от друг новинарски канал, че това може да е агресивен акт от страна на Блока. Преди да закрие пресконференцията, говорителят заяви само, че присъствието на астероидите край Земята няма връзка с инцидента, за който съобщихме късно вечерта вчера, а именно — гибел на отдалечен на приблизително две астрономически единици астрополис, според обсерваториите — вследствие на ядрена експлозия. Независими астрономи оценяват общата маса на дребните планетоиди край Земята на около 15 трилиона тона. Говорителят също така подмина въпроса дали това са всички орбитиращи около нашата планета обекти или има други, неоткрити…“

— Готов е — каза Лидия и астероидите мигом се изгубиха от съзнанието на Атанас. Той намали звука и се озърна.

Репликантът стоеше. Нещо повече — пиеше чай, замислено втренчен в телевизора.

Наистина ли така изглеждам отстрани? Хм. Не е толкова зле.

— Ще го усетят ли? — попита приятелката си.

— Не веднага. Не очакват някой да ти е дал репликатори за построяване на физически двойници. Сега ще му направя смартмобил и след двайсет минути може да потегля… Ако искаш, ще го отпратя навън. Струва ми се, че те… нервира.

Атанас усети, че тя бе на път да каже „притеснява“. Прокашля се.

— Значи, по принцип, не е нещо съвсем изненадващо, двойниците, нали? — поиска да узнае.

— Не е, когато ги правят за сексуални играчки или домашна прислуга. Разкрият ли го, веднага ще се досетят, че гласиш нещо още по-незаконно от пращане на двойник на обществено място.

Атанас се поколеба и реши да не задълбава. Уточни делово:

— Колко време имаме?

— Половин час да стигне до Съдебната палата. Според процедурата разпитът на свидетелите ще започне около двайсет минути след началото на заседанието. Двойникът ти ще помоли да е последен, защото адвокатът-настойник уж е ангажиран, така може да ни спечели един час. Но нататък само пет минути — и е разобличен, защото не е много сложно програмиран.

— Не можа ли…

— Не! По закон двойникът подлежи на унищожение. Ако му дам повече ресурси за интелектуални операции, ще е близък до осъзнаване, което е равнозначно да съм пратила на смърт живо същество! Нека дизасемблират обикновен компютър, а не да убият примитивен и ограничен ИИ.

— О… прости, наистина не съобразих къде е границата…

Лидия стисна ръката му. Продължи:

— След разобличаването има най-много двайсет минути за реагиране и пристигане на полицейски патрул дотук. Значи — два часа преднина. При повече късмет — два часа и половина. Започне ли разпитът, ще изключа позициониращата система на телесния ти смартуер, това може да ги пообърка за кратко къде всъщност се намираш. Но със сигурност ще насочат насам група за задържане. Моментално ще потърсят Филип. И той няма да има друг изход, освен да ни издаде.

След кратко мълчание Атанас попита:

— Нарочно е било, нали? Да вземеш лицето на Мария Магдалина. Имала си намерението да „съгрешиш“. Да се разбунтуваш против правилата.

— Имах. Но намерението не би се превърнало в действие, ако не бях срещнала човека-повод да… съгреша. — Звънко се разсмя. — Без грях няма светици, нали?

Балонът изглеждаше повече от чудато. Издуваше се нагоре, черен и лъскав като стопен катран от гърловината на гондолата, потрепваше, плашещо тънък като сапунен мехур, но само на два човешки боя височина започваше да мами очите, защото ставаше прозрачен като целофан, увил букет от синкави цветя с бели стебла и листа — небето и облаците. А малко по-нависоко сякаш се разтваряше в синевата, украсена с белите къделки. Оптичният камуфлаж, да, напомни си Атанас.

За негова изненада, въпреки че асемблирането на апарата за бягство в космоса вървеше в ускорено темпо, наномашините отделяха удивително малко топлина, а и тя се насочваше към загряването на въздушно-водородната смес в балона.

— Конструирах термоасемблери — обясни Лидия, — които отнемат повечето топлина от основната функционална маса.

— Досещах се за такава възможност — кимна Атанас.

— Принципно е възможно да се постигне почти идеален баланс между отделящите и абсорбиращите топлина репликатори — добави тя. — Тогава трансформации на съществуващи смарт-обекти, при положение че става под определена гранична скорост на преобразяване, както и механосинтезът като цяло, ще протичат практически без екзотермични ефекти. Ако ще е необходимо форсиране на процеса, излишната топлина ще се отвежда от инфрачервени микролазери. Въпрос на по-прецизен интерфейс за управление на асемблерите…

Атанас кимна. Двойникът беше отлетял преди по-малко от трийсет минути, гондолата бе почти завършена. Лидия каза, че най-пипкавото е изграждането на сложната камуфлажна структура на бронята на апарата — там не трябваше да има никакви грешки в кристалната решетка, нито един дефект сред безбройните редици атоми и молекули… От последното уточнение на Атанас леко му се замая главата, когато се опита да си го представи. Беше… повече от впечатляващо. При това в уж нищожни физически размери.

Не са чак нищожни, рече си, надничайки през люка в подалата се от почвата като антрацитена грудка гондола. Нищожното изгражда огромното… Изведнъж се засмя. Лидия обърна лице към него. През последните няколко часа кожата й бе станала удивително, чак неестествено гладка — андроидката пренастройваше тялото си за бягството.

— Помислих си за приказката „Дядо вади ряпа“ — каза Атанас, хилейки се.

Тя отвърна на усмивката.

После взе приготвения малък сак със скромен багаж. Направо не е за вярване с колко вещи сме намислили да скочим във вакуумните дълбини на космическия океан…

— Реших, че ще искаш да си вземеш оригинала — произнесе Лидия. Беше отворила сака и му показваше какво има вътре. Най-отгоре лежеше снимка с олющена рамка. Стара семейна фотография.

Този път мъката не го стисна за гърлото, само през сърцето повя лек тъжен ветрец, нежен и деликатен като крилцата на траурните дронове пеперуди на гробището. Но не пое риска да отвори уста и да потвърди гласно. Ограничи се с кимване.

Лидия го погали по бузата и се гмурна в гондолата — буквално скочи вътре като във вода, изящно, ловко и точно като рибка. Съвсем скоро и той щеше да е в състояние толкова прецизно да управлява тялото си. Е, като потенциал. Навикът щеше да се изгради по-бавно и постепенно…

Изникна куха мисъл дали ще остане ЧОВЕК при това положение — с кожа-скафандър, частично редуцирани вътрешни органи, нови технически макроимпланти вместо тях, с нанокомпютърна мрежа под черепа… Наистина кухо хрумване. Не тялото определя човешкото. Пък и антропоидната форма се запазва, поне формално. Ала все пак, що е то човек? Месо или Мисъл?…

А може би дори е време да престанем да сме хора, просветна му изведнъж. Може би човешкото е било просто какавидата на съществата, в които да се превърнем в крайна сметка?…

Би трябвало да съм щастлив и горд, че ми се е паднало да съществувам във времето на това събитие, разсъждаваше Атанас. Навярно стотици милиарди хора са живеели на земята преди този момент и никой от тях не е имал късмета да го дочака — преобразяването. Предците са платили с живота, мечтите и труда си за този дар, който сега лежи ей така, непотърсен от повечето им объркани от промяната потомци…

Нещо отвътре го разтърси и Атанас изгуби повече от четвърт минута, преди да отдели двете емоции, едната от които бе смътна тревога. И щом го осъзна, инстинктивно се озърна, за да потърси причината. За щастие, не задълба да я търси в себе си.

Защото не идеше отвътре.

— Лидия — повика полугласно. — Лиде, нормално ли е по това време да излиза мъгла?

Мъглата пълзеше по склоновете, шупваше по пътеката, провираше се между оголващите се есенни храсти и дървета, приближаваше се към оградата на къщата. И наглед бе уж обикновена, само дето тук и там блесна нереално отчетлива дъга на местата, случайно докоснати от пробил облаците слънчев лъч…

Мъглата втасваше и в нея Атанас привидя странни сенки, чудовищни сенки.

— Наноаерозол! — прошепна подалата глава през люка Лидия. Оттам, където беше, не можеше да види мъглата, но над Атанас пърхаше неин дрон-наблюдател, сиво като врабче колибри.

Атанас се вцепени. Насили се да помръдне. Завъртането му към Лидия се оказа по-бавно, мудно, тегаво, като че затруднено от съпротивлението на сякаш превърнатия в сироп въздух.

— Бягай…

Само това успя да изстиска от гърлото си.

Тя го гледаше с разширени очи.

— Бягай!

Не смееше да извика.

— Може да не са те видели, бягай! Умолявам те…

Прегъна се непохватно в кръста, сниши се и за една твърде кратка и безпаметна секунда си стиснаха ръцете. Не остана време за целувка. Лидия се накани нещо да каже, но той пак изхриптя „бягай!“ и конвулсивно се изправи. Дори не сколаса да забележи как любимата му се подчини на призива — само нещо изшумоли в тревата, сякаш андроидката се бе превърнала в чевръсто подплашено гущерче.

Дано не са я забелязали…

Трябва да ги задържа…

Мъглата плъзна стремителни псевдоподии към балона, оформи купол от тънка пара над двора, но спря на метри от оградата. От мътилката бавно изникваха сенките на чудовищата.

Вероятно ги наричаха завроходи, а това, което пристъпи и протегна зъбата муцуна към втрещения Атанас, навярно се именуваше „тиранотанк“. Хълбоците бяха украсени със сякаш естествени шарки, оформящи емблемата на Панфедерацията. Нокти, мускули, дъх — като в най-добрите филми за динозаври. Наистина смазващ психологически ефект. Атавистичните страхове от най-старите кътчета на нервната система сковаваха тялото по-сигурно от пранги и белезници. И в същото време — заплашително, но не директно агресивно поведение на чудовището, така че да не се тласне жертвата към границата, отвъд която е паниката и естествената реакция — спасяване през глава, хукване накъдето видят, а те не виждат добре от потреса, очите…

Под челната кост на грамадната глава на тиранозавъра прозираше малка кабина като кокпит на самолет.

Вътре седеше полицай с шлем, пред гърдите му бледо святкаха холограмни графики. Тиранотанкът отвори паст, лъхна горещ въздух с миризма на мърша, но не чак толкова автентичен и интензивен, че да предизвика повръщане. Дизайнерите не са се скъпили на подробности, не са пестили детайли — дори свиването и разширяването на зениците на чудовището, лигите по кинжалните зъби…

Животинската част в Атанас се сви в очакване на оглушителен рев, но между кошмарните зъби премина нормално силен човешки глас, който звучеше малко сърдито, много внушително и достатъчно безстрастно:

— Господине, арестуван сте за незаконно боравене с нелегален смартуер. Моля, предайте се доброволно, което ще се вземе под внимание като смекчаващо вината обстоятелство…

Трябва да ги задържа… Но как?!

Почувства странен сърбеж в главата и тялото си. Аха, опитват се да вземат под контрол наноимплантите му, използвайки вградените в нанопродуктите кодове за лицензиране. Да-да. И все пак… не усеща ли известно отпускане, сънлива тежест в главата и крайниците?…

— Господине, изберете от опциите на смартуера си позволяване на външен контрол. Отказът ще се третира като съпротива и ще ви въздействаме с масивен шок.

Преодолимо е, те нямат власт над него. Трябва обаче да ги задържи още малко, докато Лидия се измъкне. Но — как, как?… По дяволите, само губя време!… В опит да спечели няколко мига, той колебливо вдигна ръце — предавам се, ето.

Сети се внезапно какво трябва да направи. Новият интерфейс, разбира се!… Ала в същия миг от устата на тиранозавъра срещу Атанас бликна бистра лепкава течност, а отнякъде отстрани го халоса като преса нещо подобно на токов удар. Едновременно с това той закрещя наум към нимплантите си:

„Максимална защи…“

„… та!“

Отвори очи. Намираше се затворен в кристална прозрачна сфера, ръцете, краката, гърбът и главата бяха фиксирани от прозрачни ластари, част от черупката.

Напъна се и не можа да помръдне. Подвижни оставаха най-вече очите. Свали поглед надолу.

Очакваше да е гол, но не позна. Само обувките липсваха. И дрехите бяха придобили началния си вид — бели, обикновени. Като униформа на санитар в клиника за душевноболни. В лудница.

Отпред, на нивото на очите, зеленееше надпис от квадратно изписани букви. Май че бяха гравирани във вътрешността на черупката.

Напъна се пак, но нищо не постигна.

Момент. Трябва да опитам чрез нимплантите…

Опитът предизвика остра болка, която го прониза като шиш. Имаше чувството, че нечия ръка е провлачила през всеки нерв шепа грапави дълги пружинки — от главата към петите и обратно.

— Не оказвайте съпротива! — чу студен женски глас. Глас на създание от женски пол, което е най-безчувствената кучка на света. Буквите по кристалната обвивка дублираха репликата, пулсираха в червено. — Не се мъчете да активирате незаконния си смартуер! Намирате се в режим на подготовка за наноаперезис и можете да предизвикате само нежелани болезнени усещания за себе си.

Атанас затвори очи. По дяволите. Усещаше, че е безнадеждно да се бори. Знаеше, че въпреки това трябва да се бори. Заради себе си, да съхрани достойнството си. Ала нямаше желание.

Дано Лидия им е избягала…

— Наноаперезис, процедурата започва.

Погледна надписа.

След малко процентът стана един. Два. Три. Ставаше мъчително бавно. Атанас отново затвори очи. Чувстваше се разсеян, но никакви други усещания не изпитваше. Не може просто така нищо да не чувствам. Вслуша се в себе си. Не. Нищо.

Нищо освен желание за сън. Вяло му се противопостави. Постепенно обаче забрави да се пази, но не заспа. Намираше се в плитка дрямка. Сякаш твърде уморен, за да заспи наистина.

— Наноаперезис приключен! — обади се синтетичният глас на мръсницата-програма. — Реимплантиране на смартуер стандартен пакет, съобразен с ограниченията на статуса на арестант и обвиняем в тежки престъпления.

След незнайно колко време:

— Реимплантация приключена. Резорбция на предпазната изолираща сфера. Арестант Атанасов, молим за извинение за причинени ви неприятни усещания. Можете да се движите.

Беше в килия. Висок таван, заоблени ъгли. Мека кремава тапицерия навсякъде. Част от нея свети — бяла светлина. Няма врата. От пода е пораснала маса със стол пред нея. Прозрачни.

Обходи килията, после седна. Постави ръце на плота и оброни тежката си глава върху опакото на китките. Как ми се спи. Колко искам да заспя.

Не беше много удобно за седене. Още по-малко — за спане.

Мислеше, че ще го изведат за съда от килията, дори разчиташе на това. Естествено, не за да се помъчи да бяга. Просто помещението за изолация му бе дотегнало. Дремна на пресекулки, но не се почувства по-добре.

Само след няколко часа се разочарова горчиво — съдът започна на място, едва ли не внезапно. Просто стената пред арестанта изведнъж просветля и се превърна в екран. Слисан, Атанас надничаше в подобие на заседателна зала с други екрани по стените. Замаян, той пропусна встъпителните думи, понеже не го накараха да стане при появата върху екраните на правосъдните чиновници. Съзнанието му сякаш се включи със закъснение, за да чуе:

— … Адам Дензъл Шкловски, известен също с никнейм Ален Делон, Аргирос Долянос, Архиепископ на Дижон, АлаДин номер Пет, Адски Демагог и АД, обвинен сте по раздел трети, параграфи…

Атанас потърси с очи подсъдимия. Нанодилърът не приличаше на Ален Делон, а по-скоро на Луи дьо Финес, само че млад. Млад, но елегантно маскиран като старец. Нанодилърът очевидно е обичал да прави впечатление с външността си — естетично грозна, незабележима в първия момент, но незабравима впоследствие. Той тъжно се усмихна на Атанас. Когато заговори, устните му не мърдаха в синхрон с чуваните думи. Машинен превод в реално време, досети се Атанас. И после си спомни, че подсъдимият не е в същата сграда, дори не в същия град, а на хиляди километри, в бившата Канада.

Подсъдимият не се призна за виновен, макар да се съгласи, че е нарушил закони „без морална стойност“. Канеше се да каже още нещо, ала го прекъснаха. Намеси се човек от друг екран, който посочи към Атанас:

— Ваша чест, процедурно уточнение. Свидетелят няма адвокат-настойник, на какъвто има право.

Лицата на съдиите се втренчиха в Атанас, който със закъснение разлепи устни:

— Аз… Искам адвоката си Филип Кремен.

— Невъзможно — сухо проговори един тип, май че беше прокурорът. — Филип Кремен се оттегли в тримесечна доброволна стаза.

— Ще ви назначим служебен защитник, който, ако не възразявате, ще пази интересите ви на процеса, в който сте обвиняем — безразлично промълви съдията. Атанас едва сега забеляза, че е облечен с тога и екранът му заемаше централна позиция в „залата“.

След няколко разменени реплики, по време на които Атанас се разсея, започна разпитът.

— Познавате ли обвиняемия Адам Д. Шкловски? — поиска да научи прокурорът.

Атанас се поколеба едва миг.

— Не! — заяви твърдо. Стори му се, че обвинителят се стъписа.

— Отричате ли, че сте получавали послания от него във вид на електронна поща? — тонът на прокурора все още бе равен и сдържан.

— Отричам.

Атанас почувства окуражаващ прилив на весел яд. Обвинителят обаче игнорира отговора и продължи настъпателно:

— От него ли получихте техносеме за построяване на апарат за излаз в космоса?

Атанас сви рамене.

— Не.

Прокурорът не се предаваше:

— От него ли получихте код за разбиване на лиценза на телесния ви смартуер?

— Не.

Настъпи пауза. Обвинителят картинно въздъхна.

— Атанасов. Доказателствата са против вас. Осъзнавате ли, че към обвиненията ви ще бъде добавено и лъжесвидетелство?

— Осъзнавам — бавно отвърна Атанас, — че ме карате да клеветя човек, когото за първи път виждам.

— Запознайте свидетеля с доказателствата — с лек оттенък на недоволство поиска прокурорът.

Атанас се престори, че разглежда изникналите във въздуха холографски страници.

— Ще промените ли показанията си? — запита обвинителят.

— Не.

Прокурорът вдигна ръце. Защитникът на Шкповски нямаше въпроси и съдията отегчено заяви, че разпитът е приключил. И сега какво? — запита се Атанас с интерес. Забеляза, че Адам леко му кимна. Сякаш искаше да каже: кураж, приятел. Нямаше смисъл да им се опъваш и да си създаваш излишни проблеми, но ти благодаря за жеста.

Атанас понечи също да му кимне, но закъсня — екранът на събрата му по печална съдба угасна. В следващия миг се смениха и лицата на другите екрани. Комай никой тук не обичаше да протака нещата и отново го свариха неподготвен.

Приставът обяви:

— Гледа се дело номер 7 за септември месец година трийсет и първа от Пробива. Обвиняем Атанасов, Атанас Атанасов, регион Европа. Обвинен по раздел три, параграфи…

Атанас се отнесе. Слабо го вълнуваха точките на обвинението. Все пак даваше ухо и с радост, която потисна, за да не му проличи, разбра, че името на Лидия не фигурира в документите по процеса, нито като съучастник, нито като свидетел дори. Отпусна се. Всичко останало според него бяха бели кахъри. Тормозеше го само едно — дали са се запазили направените досега синапсограми. Май ще трябва да попитам адвоката си…

През почивката попита защитника си, някой си господин Фогел, за това. Онзи го погледна странно от екрана си.

— Запазени са, естествено, те са лична собственост…

— Чудесно! — не се сдържа Атанас.

— … но нямате нимплант за четенето им. Можете да си го купите… след време.

— Не може ли сега? Имам пари.

Служебният адвокат доста сносно изрази съчувствие, докато попарваше надеждите на своя клиент:

— Вече нямате. Сметката ви е нулирана в качеството на глоба за деянията ви.

— Вече? Без да съм признат за виновен? — учуди се Атанас.

— Всъщност… вече произнесоха присъдата — виновен сте. Трябваше да внимавате.

Атанас почувства някаква кухина в гърдите.

— Но тогава… защо обявиха почивка?

— Признаха ви за виновен — търпеливо повтори адвокатът Фогел. — След почивката ще ви кажат какво ще е наказанието.

— Каквото и да е то, оспорете го! — поиска веднага Атанас. Вече се сърдеше на пристъпа си на малодушие. Признат за виновен, чудо голямо… пред съвестта си не съм виновен. Дреме ми!

Ала явно му дремеше. Иначе не би се чувствал толкова неуютно и гузно, все едно се е изложил на публично място. Пусти навици на цивилизован човек…

— Добре, но… — внимателно промълви защитникът.

— Оспорвайте и толкоз! — тросна се Атанас. — Нали имам право на апелация?

Фогел почти възнегодува на саркастичния тон на осъдения:

— Естествено!

— Ще обжалваме, докато можем — заяви Атанас непреклонно.

— Надали ще е възможно… Целя просто отлагане на наказанието, не оправдаване.

Атанас почувства лицето си горещо, пламнало.

— Очевидно сте некадърен да ми го осигурите! — изсъска.

Адвокатът се изчерви. Може би също като клиента си — от яд.

— Хванат сте с неопровержими улики… — започна пуфтейки.

— Край на срещата — обяви безполовият глас на надзирателя.

Адвокатът вдигна глава, вслушваше се в нещо, недостъпно за подсъдимия. Погледна към Атанас, надникна му в очите.

— Наказанието ви е определено. Безсрочна принудителна стаза с меко форматиране на съзнанието. Аз… ще обжалвам, както искате, но не разчитайте на много… Евентуално можем да постигнем отмяна на форматирането, но двайсет и пет години ефективна стаза не ви мърда…

— Край на срещата — повтори бездушно машинният надзирател.

— Направете каквото можете! — провикна се Атанас към постепенно помръкващия екран. След секунда вече беше даже и формално сам. Екраните по стените се превърнаха в част от тапицерията на килията.

Вслуша се в настъпилата тишина. Избърса потта от челото си. Потропа с пръсти по плота на прозрачната маса. Стегнатото му зло лице изведнъж грейна за миг, пропука се от усмивка. Така и нищо не питаха за Лидия! Все наблягаха на това да си признае, че е взел техносемето от Адам Шкловски! Не посочиха да е имал съучастник! Не са я хванали! Ех, животът е хубав! Овладя лицето си. Надяна си мрачна маска.

Каза, кой знае защо адресирайки репликата си към тавана:

— Искам вода.

Гласов отговор не последва, но се случи нещо по-добро. Отвори се процеп в стената, през него като върху дълъг прозрачен език се появи чаша с вода.

Атанас я изпи на един дъх.

— Още.

С тази вече не бързаше, пресуши я на малки глътки. Върна чашата върху „езика“ и проследи как се прибира. Стана и се разходи из помещението. Сети се, спря и попита, неволно снишавайки тон:

— А как стои въпросът с тоалетната?

Звуков сигнал го накара да се обърне и да види как част от стената се отваря като мембрана и открива ниша с тоалетна чиния, мивка и дори душ-слушалка. Ухили се без веселие. Махна с ръка: затвори, ясна работа… След около двайсет обиколки по периметъра на килията си — ръцете на кръста, леко прегърбен, къси крачки — му хрумна да провери докъде може да си позволи да капризничи.

— Ей, надзирател! Гладен съм. Пържени картофи — поръча след кратък размисъл.

Ядец. Езикът от процепа му поднесе постна и безвкусна каша. Запрати чинията в стената.

— Картофи! — изкрещя пак към тавана, въпреки че не беше ясно от коя точка го наблюдават. Може би отвсякъде.

Този път предизвика надзирателя да реагира.

— Не ви се полагат.

Вече нямаше съмнение, че пазачът му е компютър, даже не ИИ — кой би хабил един изкуствен разум за надзираване, след като неосъзнаваща се програма би свършила работа? Задачата си е направо елементарна, дори двойникът му, синтезиран от Лидия (фигурираше сред точките на обвинението), би се справил…

— Майната ви тогава — рече уморено. Наистина внезапно се почувства отпаднал. — Искам да спя. Това също ли не ми се полага?

В отговор от стената се плъзна плосък прозрачен нар. Атанас го огледа критично. Легна. Нарът се огъваше леко, нагаждаше се към тялото, издутина под бузата заместваше възглавница.

— Завивка? — заяде се отново.

— Температурата е в границите на нормалното. Не се нуждаете от завивка — каза надзирателят.

— Искам завивка! Нуждая се психологически от завивка! — настоя почти истерично Атанас, съжалявайки, че няма как да опъне нервите на тъмничаря си. — Ис-кам завив-ка! Ис-кам завив-ка! — заскандира пискливо, но бързо се отказа, доскуча му.

За негова изненада, след дълга пауза сервизният процеп зейна пак и „езикът“ му поднесе тънко одеяло, също кремаво на цвят като пода и стените. Кой знае защо това накара затворника да изпита лек срам. Ала недостатъчно, за да не стисне зъби и да задържи непроизволното машинално „благодаря“.

Не, няма да благодаря. Няма за какво. Тикнаха ме в дранголник, а аз ще благодаря, така ли? Ще имат да вземат! Взе одеялото със сприхаво движение и се наметна. После притвори очи и се усмихна горчиво. Усети през спуснатите клепачи, че светлината помръкна, без да угасва напълно.

Глупаво се държа, призна си той. Просто се ерча, за да си вдъхна кураж. Това е то.

А тук наистина бързо действат, рече си, задрямвайки. Не като едно време…

Не беше сигурен дали експедитивното съдопроизводство го възхищава или възмущава.

Раздялата е травмиращо човешката психика преживяване. Може да се спести. Личността е състояние, нагласа. Едно и също съзнание притежава множество личности-състояния. Инхибиране на страдащата личност, изпъкване на емоционално хладната и делова личност, личността-амбиция — и болката ще намалее, времето на раздялата ще мине незабелязано. Не, тази болка е малка ценност. Парадокс. Човешкото себеусещане е парадоксално. Възможно е да се страда и да се живее с този товар. Полузабрава, емоционално загърбване, без загуба на усещането за болката. Така вече може. Така всъщност се справят хората.

Аз не съм човек. Нещо повече съм. Нещо различно. Но искам да постигна човечност, за да я има като част от мен. Обикновено нещо сложносъставно е повече от чистата сума на частите си. Но при определени условия всяка част може да е по-богата от цялото. Искам да постигна и това.

Но най-важното — харесва ми да съм влюбена, харесва ми да съм обичана, харесва ми да обичам… а значи трябва да се примиря със страданието. Иначе щастието се оценява аналитично, а не емоционално и престава да е щастие, а комфорт. Щастието е като самия живот, то е винаги на ръба на провала си, в перманентно неравновесие, за разлика от комфорта.

Животът е неравновесна система. Той за кратко постига динамична стабилност, ала тя не е вечна. Смъртта е равновесие и термодинамично проста система. Аз не искам да съм мъртва. Аз съм жива и жива желая да остана още дълго.

И предпочитам реалното щастие, близостта с любимия, вместо структурно породено състояние на задоволство от съществуването си. Затова няма да пренастройвам техносинаптичните си вериги. Само ще притъпя малко тъгата, така че да съм в състояние да действам.

Няма да мисля за Наско. Малка е вероятността да му сторят нещо непоправимо. Първо трябва да се спася, за да измисля как да спася него. Затова го послушах, когато ми извика да бягам.

Вероятно е нищо да не измисля, освен да го чакам. Не съм готова да обърна света наопаки, за да го освободя. Прави ли това обичта ми по-безлика? Не. Просто не съм заслепена от страст и емоции, макар че допускам да ми влияят, те са сокът на любовта. Не съм готова обаче да причиня зло на множество хора, за да платя с това добруването на Атанас. Защото, когато го осъзнае, той ще страда. И защото любовта не се нуждае от жертвоприношения. Да, има нужда от саможертва, често всяка секунда, докато трае тя. Но не и да руши около себе си.

Освен може би понякога… ако много се налага… Налага ли се и сега?…

Не знам. Уплашена съм.

… Тя се промъкваше с доста по-ниска скорост от предишната, вече не вдигаше вихрушки подире си. Бе незабележима, където и да застанеше — сред дървета и на открито. В момента бе черна, матова. Манекен със загатнати черти на лицето. Нещо я накара да запази белезите на пола, който бе избрала за себе си. Не целеше специално да е грациозна и стройна, просто необходимостта да е подвижна и бърза наложи външните форми на тялото й. Хищниците, които се промъкват и бягат, са грациозни. Такива са и повечето им жертви — по същата причина, само че те, естествено, не преследват, а се спасяват.

В момента Лидия вършеше и едното, и другото.

Зоната преди Граничната бариера улесни придвижването й с това, че минаваше по пресечен терен и беше обрасла с гъста гора. Тук и там се натъкваше на неактивни гнезда от охранителни дронове. Допълнителен обезопасителен пояс. Граничната бариера пази, да. Но в Пентагона, колкото и да са потънали в усещането си за сигурност и неуязвимост, понякога се сещат, че единични мерки за отбрана никога не са достатъчни. Два, три, пет, двайсет бункера винаги е по-добре от един. Също като при настъпателните оръжия. Затова военните посели гнезда на бойни дронове. Покрай тях не може да мине никакъв противник. Освен ако не е изкуствен интелект. Чудат термин. ВСЕКИ интелект е всъщност „изкуствен“, той е продукт на културата. Само че хората съзират в израза „машинен интелект“ нещо необосновано враждебно. Думите винаги са пълни с ирационално отношение към тях, те не са програмни кодове за компютър.

Лидия минаваше покрай засадите, свързани с Граничната бариера и готови да реагират при нарушаването й. Минаваше незабележима, мълниеносно пренастройвайки характеристиките на присъствието си — можеше да го направи с ресурсите си на ИИ. В субективното й време пътят дотук й отне около година. Но пък дроновете-граничари виждаха в нея глиган, сърна, повей на вятър или изобщо не я регистрираха, а ако се случеше да я засекат — по необясними причини решаваха, че това не е съществена информация.

Беше мъчително, дълго и пипкаво.

През дървесните корони от време на време се виждаше странното зарево отпред по небето. Приличаше на северно сияние. Бе Граничната бариера, а освен нея и хоризонталните нанозавеси, висящи в небето над Халифата във вид на тънка и висока облачна пелена. Слоят им засенчваше повърхността от наблюдения от космоса. Поглъщаше денем слънчевата светлина и я предаваше като лазерна с цялата си площ. Затова дните над Халифата нямаха слънце — блещукаше цялото небе. И оставаше слабо да свети и нощем.

Граничните бариери представляват същият вид наносъоръжения. Безброй асемблери, образуващи много слоеве от мрежи с различна гъстота. Някога се е предполагало подобна суспензия на частици наномашини във въздуха да изпълнява ролята на „конструктивна мъгла“, от обема на която да се образуват сгради, мостове, машини… После инженерите сметнаха, че такъв тип конструиране и изграждане е повече зрелищен, отколкото ефективен, репликаторите се разходват разточително, за да устоят на въздушните течения, отделят повече топлина и предизвикват маса странични ефекти при синтезиране на големи обекти. Но, модифицирани с цел да създават непреодолими за макроскопични тела огради, се оказаха сполучливи. Не толкова мащабните им версии формират пропускливи мембрани, които заместват някогашните херметични (ако има нужда от такива) шлюзове за космически станции или врати на помещения с регламентиран достъп. Използват се за куполи на градове-хабитати, изолирани от околната си среда — наричат ги „умна паяжина“. Съответно програмирани, те са в състояние да удържат дори атмосферна обвивка около дребни космически тела, иначе неспособни да го сторят сами с гравитацията си. По едно време имаше проект за оплитане на Луната с такива воали, за да осигурят пълноценна въздушна среда на повърхността й…

Естествено, не се сбъдна — по политически, сиреч ирационални в дългосрочен план причини.

Но пък астрополисите ги използват в по-рехава модификация в качеството на стражеви обвивки, при които компонентите се държат като микроскопични спътници.

… Най-сетне се добра до самата граница. Гората свърши като отрязана с нож. Следваше ивица пустинна, обрасла с ниски храсти и рядка трева земя. Бариерата се диплеше леко отпред като титанични театрални кулиси. Блещукаше меко. Пречеше да се види какво има оттатък.

По една от ципите на Граничната бариера страховито и величествено се полюшваха изписани цитати от Корана — на арабски, разбира се, но придружени от превод на няколкото главни европейски езика. Бяха смразяващи или обидни по съдържание — за да се дразнят и плашат неверниците. Черната фигура спря за малко да ги разгледа. Текстовете бяха внимателно подбрани. В паметта си жената-андроид пазеше пълната версия на свещената книга на исляма, както и останалите сакрални писания на други вероизповедания. Помисли си, че при желание би могла да извлече достатъчно застрашителни фрази дори от Новия завет например.

Без колебание тръгна напред. Активира ускорено мислене и преодоля за няколко секунди обективно и няколко дни субективно време завесата. Част от нея малко се изненада от това какво завари.

Беше камениста пустиня, мъртви нагънати хълмове, остри обветрени скали. Вероятно Халифатът просто така разбираше мерките за сигурност против евентуални нарушители, но може пък по този начин да почиташе извора на своята религия — арабските пустини. Населените места вероятно се разполагат сред огромни, ориенталски пищни оазиси.

Нямаше време да проверява дали е така. Не бе дошла тук като изследовател, ала въпреки това отдели от своята смарт-плът няколко фоглети, които се превърнаха в миниатюрни дронове, и ги прати напред да огледат и докладват… ако оцелеят след експедицията си. Наученото от ситните разузнавачи ще се излъчи в Скайнет, вероятно ще е интересно за мнозина по света…

Бе тихо. И в тази тишина внезапно се чу звук от превозно средство. Разбира се, не бе ръмжене на двигател, но фино шумолене на меки гуми по терена.

Лидия замръзна неподвижна. Скоро блеснаха фарове, но тя стана прозрачна в светлината им. Патрулна кола, подобна на гигантски архаичен джип, продължи нататък обиколката си. От каросерията надничаха брадати лица с бели чалми. Войници в пясъчна униформа, стиснали черни къси пушки с дълги и широки щик-ножове. Абсолютно неефективна практика. Но от тяхна гледна точка навярно е нещо значимо. Ритуал за повдигане на самочувствието. Средство за намиране на занимание на част от населението.

Андроидката отново стана видима, макар и частично — като полупрозрачна тъмна сянка, същински джин от източните приказки. Приликата се засили, когато от глезените надолу стъпалата й започнаха да изтъняват. Трансформацията продължи, докато фигурата не застана като балерина на пръсти, които не спряха да се издължават. Стана почти метър по-висока и тогава тръгна, качена върху иглени кокили. Предпазливо избираше къде да стъпва. По цялата камениста песъчлива почва наоколо има микроленти с алармени сензори. Такива са пръснати навсякъде. По крайбрежията, през пусти планински райони, край пътища и около градове и селища. Нищо чудно територията на Халифата да е постлана като с килим от сензори.

За щастие не е така — множество сензори значи множество постъпваща за обработка и тълкуване информация. По бледо подобен начин една комунистическа тайна полиция се удавила в данните, докладвани от доносниците й. Действала перфектно, държала в юздите си цялото население. И пропуснала момента на рухване на режима, на който служела, защото не смогвала да обработи всички сведения, които смучела като вампир. Даже когато в Берлин хората започнали да трошат стената, Щтаат Зихерхайт тепърва систематизирала данните, от които следвало, че нещо може да се случи…

Затова Халифатът не контролира всеки квадратен сантиметър от владенията си. Дори не всеки квадратен метър, та дори и не всеки декар.

Лидия не се нуждаеше повече от метър чиста от сензори площ. Заби дълбоко иглените си нозе в терена и пристъпи към поемане на материал — предимно кварц. Разпери ръце и от тях към хълбоците й се плъзнаха тънки черни мембрани — уловители на слънчевата енергия, предавана към земята от нанооблаците в стратосферата.

Съмваше се и източният небосвод започваше да се разгаря като златист пожар. Преди Пробива такова зрелище е могло да се наблюдава само като погледнеш надолу — към тихо море или голям водоем от не много висок негов бряг точно при изгрев слънце. Енергията от това лъчение бе предостатъчна за Лидия.

Тя си строеше кораб-тяло.

Старите ракетоносители, които са извеждали на орбита първите кораби до Луната, совалките и първите орбитални станции, са вдигали ужасен шум. Ревът им отеквал на десетки километри. Силата на тягата била достатъчна, за да размаже бойните машини на една, две, че и три танкови роти. Да ги сплеска до ламарина с дебелина три-четири милиметра. Нажежените газове пък биха стопили същите машини на локви метал. И на върха на огненото торнадо са седели космонавти и астронавти, разтърсвани в кабините си така, сякаш ракетните двигатели са пуснати на воля демони на мощта и те ламтят да изтръгнат с раздрусване вътрешностите на безумците смелчаци…

Почти поетично. Добра скица за размисъл как всичко може да се римува.

Това е минало. Вече няма нужда от толкова драматизъм.

На гърба се оформя тръба на правотоков двигател, който засега ще играе ролята на йонизатор на въздуха. Натрупаната енергия се насочва към пръстеновидни структури по гръбнака — магнити от свръхпроводящ материал. Практически на този етап двигателят е йонно-магнитен пропулсор. Йонизираните въздушни молекули се втурват по силовите линии на магнитното поле и започват тихо да фучат през тръбата. Реактивната тяга издига все по-малко хуманоидната, камо ли вече женска фигура, станала отново черна за по-добра абсорбция на слънчевата радиация. Издигането е бавно, но се ускорява. Асемблерите в пропулсорната тръба отбират от преминаващия въздух водни молекули и ги прехвърлят в холдерите за разграждане до водород и кислород, те ще са нужни по-късно, за гориво извън атмосферата.

Снагата на Лидия вече прилича на капка, но трансформацията продължава, профилите на обтекаемото тяло се съобразяват със съпротивлението на средата. Те са едни при малки скорости, а други — при свръхзвукови.

Зората блести жизнерадостно, денят започва със златна сутрин. Оптичните сензори на Лидия сканират околностите. Направила е вярно предположение — докъдето се простира погледът й, навсякъде е пустиня. Коранът е написан в пустинята. Значи такава трябва да е земята на правоверните. Украсена с гъсти нанизи от богати оазиси. В средата на заетите с разточителна растителност площи стърчат белоснежни километрични минарета. Те се въртят около оста си като знаменитата динамична кула в Дубай, сегмент по сегмент, етаж по етаж, предизвиквайки възхищение у всеки съзрял ги. И май откъм тях се носи призив за молитва…

Тя отново насочва вниманието си към себе си. Оформя чисто ракетни двигатели, които да погълнат пропулсора и правотоковия двигател, когато станат ненужни.

Барометрична височина — 7500 метра. Не е безопасно да проверява с радар-висотомер. А и не е важно. Скорост — 200 метра в секунда. Време е. Ракетните бустери се запалват и рязко тласкат нагоре.

Облаци. Облаци? Подстратосферна асемблерна аеросуспензия. Некадърно програмирана. Къса се, поглъща се от правотоковия РД, наномашините се топят и излитат през дюзите, увеличавайки импулса на жената-ракета.

Следват хоризонталните завеси. Те й правят път. Логично — подфункцията им, освен да маскират лежащите под тях територии, е да спират навлизащи откъм космоса обекти, но не и да спират стартиращи ракети, особено ако в тях няма радиоактивни вещества и други признаци за боен ядрен заряд.

Въздухът вече е отчайващо разреден, правотоковият двигател затваря тръбата, съединява се с горивната камера на водородно-кислородния бустер, засилва тягата. Горят последните запаси кислород и водород.

Звукът от гръмотевичното й издигане се променя, заглъхва. Скоростта расте. И изведнъж — дълбока, кънтяща тишина. Самата идея за тишина. Прастаро и вечно безмълвие. Ала щом превключи слуховите си анализатори към радиодиапазона, картината се промени — от шумоленето на реликтовото лъчение до далечните гръмотевици на избухващи звезди, шушненето на облаци йонизиран и неутрален газ, човешки сигнали, пращенето на термоядрения пожар, наречен Слънце…

Вече съм в космоса. Огледа се.

И съзря устремена насреща си каменна лавина.

— Не уважиха молбата за обжалване, господин Атанасов. Съжалявам.

Атанас дори не си даде труда да се обърне. Лежеше на „нара“ с лице към стената и я човъркаше безрезултатно с пръст. В началото, когато безжизненият глас на кибернетичния надзирател обяви, че има посетител, затворникът трепна. Но последва уточнение, че е „пристигнал“ служебният адвокат Гюнтер Фогел.

— Направих всичко по силите си, господин Атанасов — каза смутено защитникът.

— Не се съмнявам в това.

Тонът на адвоката като че ли бе искрен. Младежът — (на каква ли ДЕЙСТВИТЕЛНА възраст е всъщност тази птица Фогел, ха-ха?) — изглежда беше не на шега огорчен. Въпросът дали от това, че не е блеснал с уменията си, или от умерена съпричастност със съдбата на осъдения, оставаше открит.

— В края на деня присъдата ще бъде изпълнена.

— Безсрочна стаза — каза Атанас, вслушвайки се как звучи от собствената му уста.

— Същата присъда като на съучастника ви Адам Шкловски и неговите помагачи. Адвокатите му успяха да отменят решението за частично мозъчно форматиране на втора инстанция. Обаче прокурорът протестира и сега делото се разглежда от Върховния наказателен съд.

— Защо ми съобщаваш това?

— Сметнах, че може да ви интересува. Все пак заради него сте в това положение.

— Нима?

— Убеден съм. Можехте да постъпите както ви посъветвах и да признаете, че сте били подведен от този човек. Следствието го доказа.

„Удивително е как дори в тези нановремена стават съдебни грешки“ — мрачно се подсмихна Атанас. Поинтересува се равнодушно:

— Мислиш ли, че щях да постъпя етично?

Удивлението пролича в гласа на Фогел:

— Не ви разбирам… Шкловски ви е подтикнал към незаконни деяния.

— Решението си е било мое. Нима е етично да предам някого, който се е опитвал да ми помогне? Справедливо ли е?

— Пак нещо не разбирам. Каква етика? Каква справедливост, след като е налице нарушение на закона!

— Законите всякога ли са справедливи?

— Демагогия! — изсумтя възмутено Фогел.

Атанас се завъртя в постелята и се втренчи в екрана, който показваше нацупената физиономия на адвоката. Измърмори лениво, но достатъчно назидателно:

— Законите, скъпи ми Гюнтер, никога не са справедливи. Защото и справедливостта е фикция. Обаче законите като правило са компромис между интересите на обществото и интересите на индивида. А, както казваше един мой приятел, компромисът е нещото, от което всички въвлечени в проблема са еднакво недоволни, за да е истински компромис и трайно решение на проблема.

Въздъхна. По изражението на Фогел можеше да се досети с лекота, че точно тези отвлечени разсъждения не намираха път към съзнанието на адвоката. Той все пак реагира, закачайки се за нещо разбираемо:

— Вашите интереси в случая изискваха да постъпите практично. Шкловски и без вашите показания щеше да бъде осъден. Вие обаче имахте възможност да облекчите участта си.

Атанас помълча.

— Гюнтер — каза насетне, — знаеш ли какъв е бил смисълът на учредяването на когнитариатите? И приобщаването им към държавния апарат, към механизма за вземане на решения?

— Готов съм да ви изслушам — учтиво отвърна Фогел.

— Защото в условията на използване на нанотехника е много важно да се чуе мнението на учените — теоретици и инженери, академици и практици. Както и това на културолози, психолози, философи дори. Защо не и писатели. Е, мнението на хуманитаристите горе-долу се е чувало. Религиите, било в конфликт с хуманитарните специалисти, било в унисон с тях, са вършели едно и също дело — взирали са се в последиците на дадено взето решение именно от етична и морална гледна точка. Но решенията били вземани от политици. А политикът по принцип, без да броим изключенията, е една ходеща амбиция. Опасна амбиция. Един проповедник може да внуши най-различни идеи на множество хора, но те ще се пречупят през съзнанията им и там ще си останат, докато не се появят политиците, за да превърнат идеите в действия и практики. Политикът е като бизнесмена — гони печалбата… заради самата печалба, ако е същински бизнесмен. Не му е важно какво ще произвежда или препродава — и фъшкии да са, важното е да намерят пазар. Властта и привилегията да вземаш и осъществяваш решения също са вид печалба. И за реализацията в областта на бизнеса и политиката не се иска много интелект. Достатъчен е здрав разум и усет за игра. Така нареченото образование, което се цени сред бизнесмени и политици, е свързано с икономика, право и донякъде психология. Това са дисциплини, изучаващи правилата на играта и поведенческите реакции на играчите. Дисциплини, които не се интересуват от света като такъв, а от вътрешния човешки свят — с цел извличане на печалба. Политиците и бизнесмените обикновено не разбират нищо от наука и техника. Етиката и моралът, културата, изкуството — едните им пречат да действат ефективно, а другите се разглеждат само като поле за инвестиции. От най-древните епохи е било така. Само че въпреки това, някъде встрани науката и техниката са се развивали, макар и със сложни взаимоотношения помежду си. Ученият или инженерът, алхимикът и занаятчията в повечето случаи нямат амбиции да извличат печалба от заниманието си, което им е страст и само по себе си според тях е „печалба“, казано на езика на политика и бизнесмена. Проникването в тайните на природата, както и конструирането на различни механизми за тях си е източник на удоволствие. Политиците и бизнесмените знаят как да впрягат подобни малко отнесени хора да им орат на нивите на техните интереси. После в един момент обаче науката и техниката се превърнали във важен фактор, много важен. Политиците и бизнесмените продължили да използват постиженията на учените и инженерите. Само че последиците от прилагането на едно или друго откритие, от тази или онази технология ставали все по-сложни за разбиране… и все по-катастрофални при неправилно прилагане. И с все повече варианти как могат да се развият нещата. Политиците и бизнесмените не обичат да мислят над необходимия минимум, нужен им да успяват да бъдат успешни. Те органично не могат да се ориентират в това, което използват. Затова се обграждат с консултанти. На първо място — с юристи. Чак после с техничари, учени и понякога — хуманитаристи. Юристите за тях са най-главните. Един геолог може да им предскаже земетресение, но юристът е този, който ще оправи навреме застраховките или ще уреди изтегляне на инвестициите от мястото, което ще пострада от бедствието. Или ще избегне съдебно преследване при рухнали вследствие на земетресението некачествени къщи, построени заради обещанието на някой политик от някой предприемач. Геологът ако каже, че не бива да се строят тези сгради на това място, ще го заместят с друг, по-сговорчив консултант. Така че в крайна сметка гласът на по-умната и сравнително по-отговорната част на човечеството РЯДКО се чува. Ученият не е богат — от откритията му печелят други. Ученият не е амбициозен — не в този смисъл, който се има предвид от печалбаря. Но само ученият и инженерът могат да посочат в бъдещето и да кажат — ето това и това МОЖЕ да се случи, а това — не, онова пък не бива да се допуска, трябва да се направи така и така… За съжаление, когато се стигне до осъществяване на препоръките им, се включва механизмът на „икономическата целесъобразност“…

Атанас се обърна по гръб и пъхна длани под тила си, зяпна в тавана и продължи:

— Другояче казано — късогледството на печапбарите. Икономическата рентабилност измества всички други аргументи и нищо чудно — светът е изграден съобразно икономическата изгода, а не разума като такъв. И изгодата след обозримото от политиците и бизнесмените време, което рядко превишава едно-две десетилетия напред, се превръща в задънена улица или дори катастрофа. И то точно там, където учените и инженерите са предупреждавали, защото тяхната страст, тяхната „печалба“ е било да прозират по-надалеч във времето — често с векове. Но… те не определят правилата. Решенията не се вземат от тях. Най-много да им възложат изпълнението на проектите, които залагат зародиша на бъдещите, често непреодолими проблеми. Остава им само да се уповават на активността на идейните си противници — духовниците, пророците, които например могат да забавят устрема на прогреса, въздействайки върху умовете на масите. Наричат ги реакционери и това е правилно. Но пък намалената скорост на прогреса позволява да се спестят някои сакатлъци, да се видят бъдещите затруднения, а това да доведе до известни корекции в плановете на печалбарите. Понякога и това се случва, да…

Хвърли кос поглед към застиналото недоумение по лицето на адвоката Фогел. Направо ЗАСЪХНАЛО недоумение — като следи от каша след кусане по бузките на мъничко детенце. И, може би, останки от напъни да проумее за какво му говори клиентът. Затворникът, който се нуждае от компания, вероятно за да преодолее страха си от това, което го чака…

— Печалбарите ВИНАГИ мислят преди всичко за себе си и своята изгода, даже когато им се струва, че са пророци на някаква грандоманска идея. Учените пък винаги са загрижени за съдбините на света, дори ако всъщност мислят, че подсигуряват личното си добруване. Именно това са когнитариатите, Гюнтер. Гласът на умните и прозорливи хора. Онези, чиято амбиция е толкова далекобойна, че не се забелязва от по-примитивните съзнанийца. А печалбарите имат примитивни съзнания. Плитки. Не им трябват други, защото те са идеално приспособени за оцеляване при дадените условия. Точно като древните земноводни — пасвали са перфектно на средата си и са доминирали милиони години. Ала после настъпило глобално засушаване и почти всички те измрели, чак тогава на сцената се появили вече съществувалите преди това динозаври, бившата плячка на земноводните… Разбираш ли ме какво ти говоря, Гюнтер? — Атанас погледна очите на екранния адвокат.

Фогел се смути, защото бе готов механично да изтърси „да, разбира се“, но взорът на затворника бе насмешлив и проницателен.

— Трудно следя мисълта ви, но, мисля, че разбирам най-главното — важно каза адвокатът, горд с умението да се измъква от преки отговори.

Атанас го разглежда още няколко секунди, след което отново се втренчи в тавана.

— Върви си, Гюнтер. Срещата приключи.

— Имате още двайсет минути до изчерпване на лимита… — започна компютърът-надзирател.

— Млъкни, гадино — лениво скръцна със зъби Атанас. — Ще ти докопам наносхемките някой ден и ще ги изпека на скара. Махай се, Гюнтер! Всичко хубаво. Успех със следващите клиенти.

Адвокатът след кратко колебание се изключи, без да каже нито дума.

Не е безнадеждно тъп, реши Атанас. Накрая схвана, че се мъча да го оскърбя. И в негово лице — цялата им система.

Когнитокрацията се е провалила, Фогел. Идеята лидери на човечеството да бъдат умните и знаещите дори не е имала шанс за успех. Предварително загубена кауза. Защото вождовете дърпат други конци — конците на базовите човешки нужди и потребности. Без спойката на принудителното сътрудничество за задоволяване на тези нужди човечеството не е единно по никакъв начин. Учените сбъркаха да го мислят за единно въз основа на общата биология, общите начини за общуване, речта. Нанотехниката по пределно радикален начин разреши проблема с базовите потребности — храна, облекло, подслон, енергия и труд за добиването им. И какви други потребности останаха? Останаха онези, които не обединяват, а разделят, и то разделят с бездънни пропасти. Учените мислят, че с достъп до информацията всички ще пламнат от любов към знанието. За тях, ИСТИНСКИТЕ от тях, е дребнаво смисълът на живеенето да се свежда до надпревара с околните по пистата на модата, секса, забавленията, спорта, зрелищата.

Но хората са различни — по природа. Затова е настъпило време за разделение на различните. Човечеството се разделя на различни и неинтересни един на друг ВИДОВЕ, не толкова био, колкото ноо. Различни духовни и интелектуални потребности — условия за състоянието, възприемано като щастие, към което всеки се стреми — само това е общото. От там нататък — почти никакви допирни точки.

Разделение. Разделение десет на минус девета. Толкова са тесни пукнатините в човешкия вид. Но поне на този етап, в цялата тази епоха навярно, те са непреодолими като шварцшилдова сфера, като хоризонтът на събитията около една черна дупка.

Хубаво ли е това, лошо ли е, морално, неморално — то просто СЕ СЛУЧВА. То е обективен факт, каквито и субективни проекции да му придава съзнанието — наблюдател-участник на и в този факт, в този процес.

Може би наистина това е началото на края на ЧОВЕШКАТА история. И началото на началото на ПОСТЧОВЕШКИТЕ истории. Защо трябва да се тълкува този факт като нещо „лошо“? Оправдан е страхът на повечето хора от внезапните и непознати промени. Най-вече непознатите. Но защо отсъства стремежът тези промени да се ОПОЗНАЯТ? Вместо това реакцията е — отречете, забранете, забравете!

Печалбарите удържаха временна победа. Именно защото управляват посредством базовите нужди и примитивните емоции, какъвто е страхът. Само че не могат да спрат времето, а времето е против тях. Всъщност вероятно още дълго ще съумеят да удържат последната барикада, защото винаги ще има съзнания, склонни към подчинение, да не говорим, че досегашните общества са източник на такъв тип мислене, възпроизвеждат го и в новите поколения.

Печалбарите също сбъркаха, както учените. Да, не можеш насила да вкараш ВСИЧКИ през райските порти, не можеш да им инжектираш свободата в най-концентрирания й вид за първи път в историята на човечеството като биологичен вид, в историята на живота като цяло даже. Но също толкова неосъществимо е да възпираш ЖЕЛАЕЩИТЕ на прага. Печалбарите не си дават сметка, че повече губят, като задържат индивиди с различни от средния набор потребности. Че така вдигат налягането в затворен съд. Че недоволното малцинство ще пръсне стремящото се към статично състояние общество на парчета и това ще се възприеме като огромна беда.

Вместо да прегризе пъпната връв на новите човечества, старото човечество се мъчи да ги направи зависими от себе си…

Атанас рязко седна на лежанката.

— Надзирател! Искам достъп до Скайнет!

— Като осъден ще бъдете наблюдаван.

Атанас махна с ръка — не възнамеряваше да се занимава с конспирации.

— Ще напиша статия, която да постна в откритата част на виртуалния си дом. Имам ли право на това?

— Потвърждавам, имате такова право, затворник Атанасов. До часа на стазирането можете да го упражните.

На плота на прозрачната маса се самонарисува светеща клавиатура, издигна се плосък и тънък лист — монитор.

— Полага ви се само такъв тип интерфейс.

— Повече от добре!

Естествено, липсваше усещането за присъствие непосредствено ВЪВ виртуалното пространство. Приличаше на по-атрактивен графичен интерфейс на някогашния интернет. Върху виртуалния дом в Скайнет имаше забележим „отдалеч“ маркер, че собственикът е осъден за тежко престъпление против обществените интереси. Досущ според средновековната традиция да заковават на портите на престъпника ферман с описание на мерзките му деяния. Позорно клеймо. Оказа се добра реклама — броячът на „вратата“ отчиташе повишен интерес от страна на останалите потребители в Скайнет. Имаше стотици бележки. Атанас задейства опцията Резюме на пощенската кутия.

Поздравления и хули. Голям масив от сдържани укори. Упреци и закани. Предложения да се запише в протестни групи, които да се борят за освобождаването му. Подхвърляния, че е голям балък да се остави да го хванат. Основен тон на доброжелателните послания в смисъл „защо толкова бързаш?“ — 80%. Безрезервно одобрение на постъпката му — 9% от общия брой на постъпилите съобщения. Категорично несъгласие с деянието — близо 60% от общия брой на писмата. От тях 15% се свеждаха до гневни реплики от рода „Дано ти форматират мозъка!“ и „Да ми паднеш, сам ще те пречукам необратимо!“. Двойникът-котарак — плосък и грубо нарисуван — жално се умилкваше около показалеца на мишката. Оттегли се в лентата с опции, преди да стане досаден.

Нямаше бележка от Лидия сред двайсетината предложения за интимно приятелство. Разбира се. Тя няма да рискува. Така се разбраха. Макар че…

Едно писмо съдържаше простичка пиктограма — сърце, опасано с пръстен, като пръстенът беше подобен на плоска грамофонна плоча, диск. А в диска ясно се различаваше процепът Касини.

Атанас затвори очи, сърцето му се раздумка. Усмихна се щастливо и малко глупаво.

Сетне, когато попреминаха емоциите, започна да пише, излагайки изприказваното пред Фогел и всичките си останали мисли за Разделянето, като ги пращаше да се появяват върху външните стени на вирт-къщата.

Осъзнаваше, че с това няма да промени света. Вероятно милиони са писали подобни неща досега. Но не се отчая, не отпусна ръце. Капка по капка — става вир. Капка по капка — падат стени, също като Берлинската преди много, много време.

Капка по капка.

Нещо ставаше навън. Последните няколко часа Атанас като хипнотизиран следеше холографските цифри на обратния брояч — оставащото му време до изпълнението на присъдата. Кибер-надзирателят прожектираше клонящия към нулиране срок във въздуха над масата.

Чудеше се дали ще го изведат от килията. Реши, че надали това се налага. Напротив, от съображения за сигурност и пестеливост би трябвало да дадат дистанционна команда към нимплантите му за преминаване в стаза. После навярно ще го капсулират в макроподобието на защитната черупка на една обикновена ЗАЛ — и насетне ще го съхраняват в това състояние… колко? Години, десетилетия? Векове?

Присъдата е безсрочна. Ще бъде преразгледана за „помилване“ само когато се промени ситуацията. Когато Панфедерацията пристъпи към съответния етап и позволи на гражданите си да емигрират свободно в космоса. Тоест — никога.

Дали е предвидено дестазиране извън панфедералните законови процедури?

Поразсъждава над това и не стигна до определен извод. Може би да, може би не. Ако изолиращата сфера е толкова съвършена като конструкция, може да минат хилядолетия, преди да се намери начин да я отворят, без да предизвикат стерилизацията й — тоест дезинтегриране на тялото и ума на затворника Атанас Атанасов до състояние на информационна смърт, тоест до невъзможност за реставриране дори на негово копие, което ще продължи да живее и след затвора, да живее своя субективен живот.

Аз обаче ще съм мъртъв.

Намръщи се. Перспективата не му хареса. Можеше ли нещо да направи по въпроса, освен да се постарае да не мисли за това? И да се надява на по-добър вариант?

Замисли се над нещо друго, колкото да не допусне чакането на нулите на брояча да го отчае. Известно време просто се рееше, старателно заобикаляйки по-болезнени теми. После му хрумна идеята, че човечеството спокойно би отложило за един известен период проблема за пространството за живеене и суровините. Миниатюризация. Изкуствено намаляване на средния ръст наполовина. Би трябвало това да даде ефект на разширяване на пространството и увеличаване на ресурсите — пропорционално на втора, че и на трета степен…

Изнервям се, каза си той. Гадна практика — да ти показват часовника. Страх ме е да мисля за приятни неща, за да не ми стане мъчно. Дали това целят?…

Броячът се нулира.

И…

И нищо не се случи. Цифрите мигнаха… направиха опит да отчитат секунди и минути със знак минус — ОТРИЦАТЕЛНО ВРЕМЕ? — след което изчезнаха. Мина четвърт час, преди Атанас да се осмели да повика надзирателя.

— Стазирането е отложено — отвърна безчувственият глас.

— Защо?

Забавянето бе дълго, твърде дълго за един компютър.

— Невъзможно за интерпретиране.

Какво значи това?

— Невъзможно за интерпретиране.

Променени закони? Помилване?… Намеса на… приятел? Революция?

— Невъзможно за интерпретиране.

— Дай ми достъп до Скайнет тогава!

— Невъзможно за изпълнение.

Ха така! Атанас скочи на крака и започна да обикаля тясното помещение, от време на време удряйки с юмрук стените.

След няколко часа нервната треска премина в апатия.

— Надзирател, а нещо за ядене? Пържени картофи с чесън например? И чаша бира?

За негова изненада след пет минути езикът на подавача постави поръчката на масата.

А след още час се отвори врата. Атанас, който си бе легнал и дремеше, надникна през рамо и разтърка очи.

— Здрасти — жизнерадостно го приветства Сантов. — Докога смяташ да се излежаваш тук? Половината Европа е хукнала към космолифтовете, бая опашки са се проточили…

4.

— С какви други оръжия разполага базата?

— Да не очакваш да ти отговоря?

— Точно това очаквам. До голяма степен моята мисия на Земята се… обезсмисля. Остава предимно твоята си работа за вършене… и някои мои лични неща. Информацията ми трябва, за да набележа траектория за проникване. И трябва да знам с какво е въоръжена базата!

— Не ми се споделя такава информация с феноморфите.

— Остава си между нас.

Алексей въздъхна и призна:

— С топове.

— Артилерия?

— Топове. Стоманени тръби с барутни заряди и обикновени чугунени снаряди с конична форма. На барута кислород не му трябва.

Сантов слисано помълча.

— Божичко… Топове? Ама истински? Музейни топове?

— По образец на артилерията от средата на деветнайсети век, да. Само че прецизно изработени, както оръдията, така и снарядите, за постигане на максимална точност на стрелба за този тип въоръжение. Има и гюлета. И едните, и другите са без взрив вътре. Кинетични снаряди. Какво се пулиш? Само такива минават цензурата на АЩ. Даже нямат нарези в цевта. И се пълнят отпред, с прът, дето му викат банник, като по времето на Кутузов. Това са най-сериозните тежки оръжия. Има и батарея катапулти, скорпиони… мятат къси копия с нанитна ядка.

— Добре. Тия не са ни страшни. Слушай насам. Разбрах се с феноморфите да пратят рояк метеорити към атмосферата. Ще имитират демонстрация на сила. Малко метеорен фойерверк над цялата планета — без океаните, там няма зрители. Една компактна серия късове — които със сигурност ще изгорят в атмосферата, както всички останали — ще премине покрай базата ти. И други такива залпове — покрай останалите орбитални станции, разгънали соларни огледала. Ще се целят в огледалата, но по принцип ще дадат да се разбере, че това са нещо като предупредителни изстрели. За повече убедителност ще засипят с камъни и Главните станции на космическите асансьори. Там по-добре да не се пъхаме — лъчевите батареи на Асансьорите не са… топове. За да е съвсем неочаквано, трябва да се прошмугнем покрай базата. Дотук — въпроси, възражения?

— Карай нататък, ако се сетя, ще ти кажа.

— Обаче, за да ти е по-лесно после… трябва да съобщиш на… СВОИТЕ, че пристигаш. Че кацаш аварийно, някъде в Чукотка, да речем. Пък ти си кацни после скришно до твоя Алтайски Ярославец…

— Уралски.

— … и после се оправяй както си знаеш. Побъзиках малко асемблерите на капсулата ТИ, имаш интерфейс за достъп до скритите досега за теб функции чрез обзорния екран. За да можеш да трансформираш след това рейдера си за излитане обратно в космоса… Какво?

— Нищо лошо. Исках да ти кажа благодаря.

— А… Няма за какво.

— Има. Не очаквах да споделиш с мен феноморфски асемблери.

— Това са асемблерите на КАПСУЛАТА, бе. Просто възможностите на смартуера са толкова обширни, а кодовите програмни команди са толкова абстрактни и поначало неясни, че за деветдесет и девет запетайка деветдесет и девет на сто от опциите нямаш готов интерфейс. Сигурно шефовете ти имат, но не са ти го монтирали. Но по-вероятно е и те да нямат кой знае колко повече използваема палитра опции от теб и такива като теб, обикновените юзъри. Разгледай хубаво възможностите, докато разполагаме с време. Показната театрална атака е след девет часа. А дотогава трябва да впоим капсулата в парче метеорит — ще ни послужи вместо топлинен щит при навлизане в атмосферата. Каквото остане накрая като маса — твоя е, ще ти е полезна за разширяване на рейдера, без да ти се налага да събираш необработено вещество от терена, на който ще кацнеш.

— Съгласен.

— Кажи сега какво да е съобщението. В паметта на Ка-Пе-то ти има само честота, заключващ криптокод и това е. Явно ти трябва да знаеш как да докладваш. Казвай да записвам.

— Аз лесно ще кажа, но… Сигналът е снабден с добавяни автоматично координати и данни за траекторията. Ако ще пращам отвличащо съобщение, трябва да стане в момента, в който тръгнем за навлизане в атмосферата, нали? Веднага ще се издадем, че съм се насочил към вкъщи! Ако обърна курса към Чукотка, после трябва да маневрирам. Ама нали се преструваме на метеорит? Преструваме се. А метеоритите не маневрират. Бъди уверен, че още преди камънаците на твоите приятелчета да достигнат атмосферата, всеки един от тях ще го оглеждат все едно под лупа. Както и пространството край тях. Вероятността е голяма да забележат виражиращ обект или следи от реактивна струя… защото с кинетичен баласт не може да се извърши бърза маневра. Повярвай ми, имам дванайсет мисии в космоса… мамка му, тази ми беше тринайсетата! Ха сега не вярвай на поличби!

— Приключи ли да ми се караш? Момко, ти говориш и на вдишване, не ми даваш дума да вметна. Помислил съм за това. Повярвай ми, имам над двайсет и пет годишен стаж на косможител. Ще изстреляме един от топузите ти за маневриране. Вече монтирах в него предавател. Просто и елегантно решение.

— Хм. Виж го ти…

— Хайде, хайде, не злорадствам. Казвай съобщението… сега.

— Код 32, корекция 17, състояние 2, поправка 7. Лидер ХА457Б, отбой. Това е, Сантов.

— Само толкоз? А на човешки? Хайде, хайде, не се прави на тайнствен. Късно е вече. Просто ми е любопитно.

— Кацам директно на Земята, в района на Камчатския полигон. Състояние на капсулата почти задоволително, камуфлажът блокира на последното зададено състояние. Лидер ха-четири и така нататък съм аз, край. Това за камуфлажа е, за да си мислят, че не мога да изключа стелта. Доволен?

— Хитро. А сега да ти покажа малко номера относно скафандъра ти…

Потокът метеорити приличаше на лавина. На тактическите екрани ръбестите парчета камък се премятаха в безвъздушното пространство. И само едно бе стабилизирано, движеше се постъпателно без собствена ротация, малко над потока за отвличане на внимание, прострял се на стотина километра. Определено щеше да предизвика впечатляващо зрелище.

— Трийсет секунди до условната граница на атмосферата — съобщи Сантов.

— Апаратът е готов за навлизане — лаконично се отзова Алексей и след малко добави: — Опасен човек си ти, Сантов…

— Така ли?

— Да. Позволяваш си да съдиш чий живот е безцелен, а чий не е… Хрумна ми, че това следва от убеждението ти, че си имал право да забъркаш цялата каша.

— Пак ли?

— Пак.

— Хм. Вероятно си прав. Не за това, че съм забъркал „кашата“, бях един от многото. Прав си, че се ядосвам от съществуването на тъпи и ограничени индивиди. Само че то е моментно чувство, хич не ме засяга чий животец е целен, а чий е безцелен. А и не всеки може да си избере как да живее. И който твърди обратното, тоест че всеки сам си е виновен, е самодоволен гъз. За последен път ти повтарям категоричното си мнение — нека ВСЕКИ има шанс, пък ще си осмисля ли съществуването и как, негова си работа. Съжалявам, не остана време за приказки, късно си се сетил да спорим отново…

— Не бе. Възхищавам ти се на куража… Охо! Яко друсна!

— Малко по-остро се забихме в плътните атмосферни слоеве… Как ти понася?

— Двукратното претоварване?… Опа, вече е трикратно… четири… ъ… пет и половина… доста добре ми понася… потя се като изваден от кофа парцал…

— Наномашинките се стараят. Аз ти предложих да се възползваш от парастаза, ама ти — не!

— Дано никой не шари към нас със сазерен прожектор — рече угрижено Ленкер. — Може да сме стелт, но не съм сигурен дали обикновен сонар няма да ни открие…

— Малко вероятно е. А и отразеният сигнал ще е много слаб и размазан, ще мязаме на термика… Така, слушай сега. Ще скоча, когато намалим до звукова скорост.

— Какво?!

— Вече не ти трябвам…

— Абе ти изобщо никога не си ми трябвал чак до умирачка! Над Халифата сме!

— Тъкмо ще се отбия до Божи гроб, ще стана Хаджисантов. Не бери грижа, момче. Никой не ме чака там. В тарапаната ще прелетя над Граничната бариера право в Панфедерацията. Имам лична работа в Европа.

Извърна се и протегна ръка. Алексей с лекота преодоля претоварването и я пое, раздруса я здраво. Сантов взе да се променя, тялото му стана сякаш стъклено прозрачно, после още по-прозрачно.

— Готов!

— Отварям люка за десантиране! Успех, Добромир Сантов!

— И на теб.

Камшичен вятър нахлу в капсулата, която се разтърси поради променените аеродинамични характеристики на корпуса.

— Ако някой ден съдбата ни събере, Алексей… срещата няма да ми е неприятна — рече феноморфът по интеркома.

И изпадна навън.

Ленкер побърза да възстанови целостта на корпуса и продължи да планира с невидимия рейдер в небето, озарено от избухвания на стотици болиди. Дори няколко минути по-късно все още нямаше какво да отговори на прощалната реплика на Сантов.

Алексей Ленкер кацна на около километър от дома си, в средата на старото гробище зад красивата църква, построена с доброволен труд по технологии отпреди двеста и повече години — без асемблери, само с ръце, брадви, рендета и триони, без нито един пирон, само с дървени клинове, крепящи боровите трупи. Единствените метални предмети в храма „Свети Владимир“ бяха кръстовете, свещниците, кандилата и позлатени обкови по икони и евангелия.

Беше рано сутрин, откъм реката пълзеше мъгла, гората и пръснатите сред нея къщи спяха.

Кацна без никакви проблеми, без никакви запъвания, без да се издаде.

Това го подразни. Нима толкова са калпави предпазните завеси, пазещи родната му страна от вероломни агресори? Враждебните сили може да имат същите апарати като неговия! И хората остават беззащитни…

Беззащитни са само пред мен сега. И не защото имам някакви си там нови модели асемблери, ултрамодерни версии смартуер, нито по-съвършени репликатори. Просто мога по-добре да управлявам старите — същите, с които е наситена вече цялата планета въобще и скъпият ми Уралски Ярославец в частност. И всеки потенциално може да прави същото.

— Компютър, каква е температурата навън? Подходяща ли е за топло яке и пуловер?

— Напълно, капитан — бодро отвърна бившият КП, бившият помощник и надзирател на диверсанта, а понастоящем покорен и достатъчно умен бордови компютър на бившата рейдер-капсула, а сега — малкият Ноев ковчег на семейство Ленкери от Уралски Ярославец.

Алексей малко тромаво, шепнейки беззвучно командите за по-сигурно, заповяда на скафандъра си да се преобрази в имитация на дебело щушляково яке с гъши пух, плетен пуловер и протрити на коленете джинси. И — солидни кални обувки, армейски образец. Обикновено с такива дрехи се прибираше вкъщи по това време на годината. Гологлав. Нямаше сняг, за да си поръча ушанка и ръкавици.

Понеже не искаше от костюма си да копира и структурата на дрехите, а само да ги имитира в повърхностния им слой, трансформацията отне няколко минути, без да отдели при това много топлина.

После се измъкна навън през люка. Направи няколко крачки и се озърна, колкото да види как във въздуха се затваря малък правоъгълник, през който се виждаше осветената с маскировъчна синя светлина вътрешност на малкия космически кораб. И толкоз. Никой не би видял кацналия на дълги тънки крачета апарат, освен ако не се блъсне в него. Само че кой глупак ще обикаля гробищата преди зазоряване, за да си спечели цицина на челото? Пък и корабът ще пристъпва върху тънките си паешки крачета-стабилизатори, за да избегне контакта — тихо, меко, по котешки.

Освен това Алексей не възнамеряваше да се бави. Пет минути до дома. Петнайсет минути за стягане на партакешите. Домашните няма да му искат обяснения — знаят си го своя Альоша, имат му доверие. Ако ги вдигне посред нощ и каже: тръгваме! — ще тръгнат. Само да са си вкъщи всички — и бабушка, и Даша, и двамата племенници. Десет минути обратен път. В случай на нужда корабът е готов да скочи като скакалец право в двора. Най-късно след трийсет и пет минути ще стартират — тихичко, скришом, на аеропропулсори. Въздушните течения горе в стратосферата ще отнесат апарата към Ничията зона на Границата с Южното сдружение. И там — старт с приемливо за пътниците ускорение — към космоса. Излъчване на сигнал към феноморфите да му окажат съдействие да се измъкне, Сантов се е разбрал с косможителите. Пък после…

После цялата Слънчева система е като на длан — където искаме, натам ще полетим. Юрка, по-малкият племенник, той все си мечтае да стане космонавт и да лети до Марс, да препотвърди правата на човека над Червената планета, бегло заявени преди четирийсет и седем години от международна експедиция, още през миналата епоха, преди Пробива. Преди Заразяването. Преди цялата тая щуротевица с нанотехниката и граничещото с всички смъртни грехове незаслужено всемогъщество на човека, чието сърце не е дорасло до стоварилото му се на главата бъдеще.

„Ленкер, беше казвал Сантов, нанотехниката не дава всемогъщество. Дава възможности за самоусъвършенстване. Ако щеш — дори за още по-пълноценно търсене на Бога. Няма как, Алексей, заслужили-незаслужили, дорасли-недорасли, факт е. Ще се учите, ще растете и ще доказвате, че сте достойни, в движение…“

— Дявол те взел, Добромир Сантов! — тихо, но с чувство произнесе Алексей, криейки ушите си в яката на якето, влажният хлад ги накара да настръхнат заедно с кожата на бръснатата глава на бившия офицер от спецназа. — Щом на Марс, значи на Марс, космосът е голям, лети накъдето ти душа поиска, ако на Марс ни омръзне, ще видим как стоят нещата край Юпитер!…

Лек шум го накара да обърне рязко глава. Нещо хлопна — дърво о дърво — откъм църквата, а после в прозорчето на храма блесна бледа жълта светлина. Разбира се. Свещеникът е ранобудник. Подготвя се за утринна служба. Хич да няма богомолци, чувства се длъжен.

Най-късно след четирийсет и пет минути трябва да сме излетели, каза си Алексей, докато крачеше по едва видимата пътека между надгробията към „Свети Владимир“. Най-късно до три четвърти час…

По навик изтри подметките пред прага. Църквата все още хубаво миришеше на смола и пресни дървени стърготини. Така си миришеше от петнайсет години. И на восък и тамян.

Трябваше да си поръчам шапка, за да мога да я сваля, мерна се в ума на Алексей, докато влизаше в храма, прекръствайки се в движение.

Вътре горяха десетки свещички, съзвездие от светлинки. Свещеникът беше без расо, по черен панталон и риза, бършеше с чист парцал полиците за дарове, по този край имаше обичай да се оставят орехи и ябълки пред иконите. Чу стъпки и се обърна. Примижа.

— Батюшка Арсений?

— Алексей! Добре си дошъл, синко! — свещеникът пъхна парцала в джоба и тръгна напред с протегнати за приветствие ръце. — От служба, а? Отпуска? За колко си идваш, момко?

— Бързам, батюшка. Отбих се… за изповед.

Тонът на Ленкер накара отец Арсений да спре, преди да е достигнал подранилия мирянин. Промени се и лицето му, усмивката се скри в традиционната за православен свещеник брада, която мазолестата ръка приглади кой знае защо.

— Господ да ни помага, Альоша. Слушам те, щом е толкова спешно.

Алексей плъзна взор по стенописите, иконите. Погледна разпятието. И задържа поглед върху прикования на кръста. Насили се да произнесе това, което трябваше да каже, но не успя. Рече:

— Рано си станал…

Свещеникът махна с ръка.

— Винаги ставам рано. Пък и днес има повод — допълни важно. Веждите на Алексей литнаха нагоре. — Венчавка, Альоша, венчавка! В десет ще имаме сватба в махалата.

— Кой? — ненадейно изпита радост Ленкер и тя пролича във въпроса му.

— Олга Долганова и Фьодор Ткачук. Сещаш ли се кои са?

Алексей смаяно поклати глава.

— Федя, луничавия, нали? И Олюшка с дългите плитки! Бре, кога пораснаха тези хлапета… — усмихна се неволно Ленкер. Опари го внезапна потайна мисъл. — Навярно много народ ще се събере, нали? — попита, криейки напрежението. Прозвуча достатъчно нехайно и естествено.

Дано са много. Защото имам подарък за младоженците и за всички гости. Царски дар им нося…

— Охо! Наистина много! Нещо рядко почнаха да се женят хората напоследък… — посърна попът. — И кръщенетата са редки. Не раждат младите. Викат, има време. То време има, да, но… — Внезапно погледна ранния посетител изпод вежди. — Казвай какво те доведе, Алексей. Кажи го. Тежък товар носиш. Не се мъчи.

Ленкер изправи гръб. Сведе глава. Неочаквано лесно стана.

— Съгреших, батюшка. Много съгреших. Убивах хора — призна сурово.

Отец Арсений внимателно се приближи и постави длан на рамото на Ленкер, без да подозира, че в този момент от тялото на посетителя във всички посоки се стрелкат невидими и безтегловни нанопакети за самоинсталиране. Или имплантиране, щом става дума за живи организми…

А свещеникът отвърна на откровеността на Алексей кротко и съчувствено:

— Войник си, момко. Казал е Исус и на митарите, и на легионерите: идете и си вършете работата и без грях ще бъдете.

Ленкер бавно поклати глава.

— Бях войник, батюшка. А станах касапин. Погубих невинни.

И съм дезертьор, добави наум. Че и диверсант. Само дето за първи път сея нещо друго, не смърт.

Попът въздъхна тихо, почеса пак сивата си брада.

— Да се помолим, Альоша. Да се помолим за прошка…

Пътят се издигаше до малка гърбица, точно край нея се ширеше поляна, дърветата се разреждаха. Отляво продължаваше ливада, удобна за косене и пасище, отдясно на стотина метра нататък гората отново се сгъстяваше и минаваше в широка и щедра дъга напред, за да пресрещне пътя. Именно там, зад рехавия елхов стобор се виждаше къщата на баба Альона. Ниска дървена оградка, боядисана в приятно зелено, сега в сумрака цветовете не личаха, още повече че Ленкер използваше монохромно нощно виждане. Широко спретнато дворче. Дървена къща — два етажа, просторни и с достатъчно стаи — в типичния за този край стил, тоест от трупи, с дърворезба около прозорците и по челните дъски на стряхата, парапетите на стълбището и верандата. И железен ветропоказател с формата на петле, кацнал най-отгоре на покрива. Традиционната баня-парилка не се виждаше, намираше се в дъното на двора, там където имотът опираше в малкото езерце, но през клонака Алексей различи високия й комин. Ех, да можеше сега да накладе печката, да плисне върху нажежените камъни кърчаг вода, в която са били накиснати билки и малко хмел, парата да изпълни помещението. Брезовата метла да заплющи по кожата, прогонвайки мръсотията и отровите без всякакви там наноприсадки за хигиена! И после — гмуркане в езерцето, в студената му вода!… А след банята — богатата и вкусна трапеза…

Алексей потисна сладката мечта и насочи вниманието си към другата сграда в ъгъла на двора, до портичката в оградата. Къщурка с две стаички и санитарен възел. Баба Альона я даваше „под наем“. Само че наемателите бяха специални. Винаги, когато Алексей пристигаше в отпуска, те си намираха някаква спешна работа и се омитаха от Уралски Ярославец, за да се появят отново след заминаването му.

Надзирателите.

Понякога двама, най-често — един или една. Дали бабушка се досещаше кои са всъщност?…

Алексей активира вътрешен екран за дълбоко сканиране.

Разбира се. Наемателят беше буден, ала се различаваше през стените на къщурката като блед прозрачен контур. Не излъчваше топлина, маскираше се. Вдигнали са го по тревога заради завръщането на Ленкер на Земята. Не защото са подозрителни. Рутинна процедура. За всеки случай.

Дезертьорът нареди на съпровождащите го микродронове да неутрализират надзирателя и неговите киберпомощници, да прекъснат комуникациите му и накрая да го превърнат в източник на разпространение на щамовете на феноморфа Сантов, без те да се инсталират в него.

Наново програмираният бордови компютър прати потвърждение на нареждането и обеща да се справи за три минути и половина.

Точно колкото да си стигна у дома и да ги събудя, прецени Алексей и закрачи по пътя.

Някъде отстрани сънено изкукурига петел.

Небето просветляваше.

… Стартът се състоя на четирийсет и осмата минута.

Юрка бе във възторг, че отиват на Марс. Витюша реши да се съгласи с брат си, но чак след като му бе обещано да прелетят край комета. Баба Альона охкаше, въздишаше и разпитваше все едно и също — ами как нататък, Альоша?

И само Дария засега не бе задавала въпроси. Беше твърде шашната, за да се сети какво да попита. И чак когато видя земното кълбо, синьо и красиво, се засмя, после заплака… и накрая пак се засмя.

— Сега вече ще живеем човешки, нали? — по-скоро констатира, отколкото попита тя брат си. Алексей само я потупа по рамото. Не беше сигурен дали „човешки“ е подходящо казано в случая.

Ала беше убеден, че ще е по-интересно.