10⁻⁹ (Нано)

1.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

12 септември 2071, събота — година XXXI от Пробива

Атанас очакваше да го поведат към фоайе с асансьори или — защо не? — към кабина за телепортация. Вместо това излязоха на просторна пръстеновидна тераса с прозрачна козирка отгоре и толкова крехки парапети, че Атанас дори не примижа под яркото слънце (УСЕТИ как зениците му се свиха свръх обичайното, без да губи яснота на погледа), защото първо забави крачка, а после се закова на място.

Духаше умерен прохладен вятър. Терасата се намираше поне на триста метра височина над околния терен. В полето, заобиколено от познатите контури на планините, се бе ширнал дивен град. Атанас въртеше очи наляво и надясно, без да помръдва от място.

Адвокатите-настойници също спряха. Дрехите им се усукваха около телата под въздушното течение. Имаха изваяни фигури. Нищо прекалено. Филип дори не бе атлетичен, просто хармонично развит млад мъж. Лидия…

Познах за чорапогащите — помисли си Атанас и отново насочи вниманието си към гледката наоколо.

Придружителите му мълчаха, давайки му време да се окопити.

След минута или две придирчиво зяпане Атанас реши, че градът изглежда повече от добре. Предимно бял, с високи тънки кули, които го подсетиха за Останкинската телевизионна кула в Москва и други подобни в Торонто, Сиатъл и някогашния Източен Берлин. Имаха форми, добре съчетаващи заоблени линии и геометрични ъгли. Значително по-ниските постройки очевидно бяха подчинени на единен архитектурен план, няколко вписани една в друга радиални структури, ужасно много зеленина — паркове по плоските покриви, дори и по кулите имаше тераси с дървета — като лепнали се по брезови стволове мъхове.

По улици и площади се забелязваше гъмжило от движещи се точки — малки и големи, пъстри и едноцветни. И небето бе изпълнено с различни апарати, някои прелитаха съвсем наблизо, като се чуваше само пърхането на крилата им, ала основната им маса циркулираше в ясно очертани въздушни коридори, сякаш навред се простираше пунктирана паяжина, разделена на широки потоци и тесни ръкави. Заслуша се. Констатира, че дори градският шум е станал различен. Не бучеше, не стържеше. Повече мязаше на шумолене на гора. И не миришеше като в град, лъхаше на нещо ненатрапчиво, чисто, приятно. Може би не беше някакъв определен аромат всъщност, нито букет такива, а тъкмо липса на градска воня. Атанас си рече, че тук и сега абсолютно нищо не му напомня за града отпреди време. Неговото време — трийсет години назад.

Божичко, все едно са триста…

Адвокатите очакваха някаква реакция. Атанас неопределено махна с ръка.

— Искам още тук да ми обясните бързичко и простичко следното обстоятелство — произнесе с тон на официален говорител той. — И така, доколкото съм… или бях запознат с капацитета на нанотехниката, ето какво мисля. Репликаторите радикално са решили проблема със суровините. Вече не е нужно да се копае руда, не се кърти камък в кариери. Обикновената кал или дори въгледвуокисът от въздуха вече са суровина за строителството и производството на каквото там му трябва на човек. Енергията е… слънчева, нали? От деветстотин до хиляда и четиристотин на квадратен метър, хайде, нека по-малко, пък и зависи от сезона, от географската ширина, от метеорологичното време. Но тук са не по-малко от осемстотин вата на квадрат. А това значи, че няма нужда от помпане на нефт, от танкери, тръбопроводи, рафинерии, топлоцентрали и бензиностанции. Петролните държави, компании и милиардери са се лишили от поминъка си. Не се добиват и въглища, няма пушеци, няма сажди и други прелести, от които кашляш и виждаш какво дишаш… Край на енергийния глад, нали така? Проблем с храната също надали има. Пъхаш в репликатора най-вкусното кебапче, най-сладкия краешник от питката, най-сочната ягода или малина — и асемблерите могат да ти го синтезират в промишлени количества. В миналото са вече трактори, ниви, мотики, силози, мелници, кравеферми, свинарници, птицефабрики… какво имаше още… ах, да — консервни комбинати! — каза и чак примлясна, като че думата бе вкусна. — Спомени от младостта, студентски бригади… — сметна за нужно да поясни, а после изтри размечтания израз от лицето си и разпери ръце. — Та кажете ми, дявол да го вземе, след като цялото това изобилие е на практика ПО-ЕВТИНО от въздуха, калта и слънцето, което ни грее, кое кара хората да се скупчват в ГРАД, пък бил той чудесно планиран и красив? Какво ги принуждава да се тъпчат в тая теснотия? Търсят си РАБОТА може би? Ха! Ами че тук навярно има три-четири милиона души! Или нещо греша?

— Не грешите. Постоянно регистрираното население надхвърля пет милиона — с учтива усмивка отвърна Филип. — Колкото до концентрирането на едно място…

— Да, това ме кара да недоумявам. Защо не си живеят на воля някъде край морето, сред планините, на спокойно, на тихо, на усамотено… Аха — намръщи се на усмивката на адвоката Атанас, — тъкмо защото може да им стане прекалено усамотено, нали? Стаден инстинкт. Скучно им е. Така ли излиза?

— Постепенно ще навлезете в ритъма — примирително каза Филип. — И ще си обясните сам много неща. Да, до голяма степен силата на навика събира хората в градовете. Все пак огромна част от населението е родено и израсло през старата бълк-епоха… Вижте, явлението е повлияно от сложен комплекс фактори… Пък и предвид реалиите на Преходния период, съществуват някои обществено договорени и демократично възприети ограничения…

— Ясно — намръщи се Атанас. — Чуя ли думата „комплексен“, начаса ожаднявам. Да идем да пийнем по една водка. После пак ще имам въпроси. — Озърна се. — Такси ли чакаме?

— Насам — покани с жест Филип.

Атанас с нежелание и предпазливо го последва и изведнъж установи, че подметките му осезаемо залепват за мраморния под. Държаха го здраво и сигурно, но щом понечеше да премести крак, нищо не му пречеше да го направи. И все пак се забелязваше, че обувките сами се вкопчват в повърхността, по която вървеше.

Аха, дрешките не са чак толкова простички…

Вече по-смело, без да се притеснява от височинната (все пак лекичко му хладнееше в слънчевия сплит и не се разсейваше мисълта, че е високо-високо над земята…), Атанас последва адвокатите.

Спряха пред тънка колона, стърчаща близо до парапета. Кремен протегна длан към нея и към ръката му се стрелна холограмна таблица, която Атанас не успя добре да разгледа, защото адвокатът не се двоумеше какво да избере — драсна с пръст по нужния му модел и холограмата изчезна. Вместо това от вертикален процеп в колоната започна да се изсулва голям, плосък и тънък няколко милиметра гъвкав лист, сивкав като амбалажна хартия. Паешки лапи с дебелина на игли за плетене се източиха от върха на колоната и подхванаха листа, който беше почнал сам, преди да са го докоснали, да се огъва. Атанас се прехласна, без да иска.

Листът с беглата помощ на манипулаторите се сгъваше и прегъваше, същинско оригами. За броени минути възникна нещо грубо напомнящо кабинка с дълга тясна опашка на водно конче и два чифта криле, щръкнали настрани от тавана. Само за секунди произведението се задържа във вид на наистина сгънато от картон оригами, но после контурите плувнаха като полустопен восък, промени се цветът — стана сребрист с наедряващи към върха на кабината бели ромбове. Долната част се очерта също в ромбове, но синьо-зелени. Избистри се прозрачният капак отпред — и машината вече бе готова. Изправено на широката си част яйце със забодена сламка за опашка, клечки за къси крачета и четири перца отгоре би дало обща представа за вида на апарата. В него имаше нещо от хеликоптер, тропическа птица и сгънато от хартия водно конче.

— Заготовката е от материал със смарт-индекс 40 — поясни Филип. — Тоест четирийсет на сто от масата са асемблери.

— Ще се съберем ли? — недоверчиво попита Атанас. — Леко ми се вижда…

— Леко е, но е здраво колкото един автомобил „Волво“ от вашето време. И също толкова безопасно.

Настаниха се в кабината и Атанас къде с приятна изненада, къде със съжаление се убеди, че няма да седят притиснати един към друг. Съжалението дойде оттам, че Лидия седна до него. Не би имал нищо против да е натясно с нея. Какво като съвсем не е човек? От толкова близо пак си изглеждаше съвсем човешки…

Апаратът излетя грациозно, без намеса от страна на адвоката, за когото Атанас реши, че се е настанил на мястото на пилота. Обаче нямаше никакви прибори или лостове за управление. Абсолютно нищо.

— Включва се автоматично в градската система за управление на трафика. Повечето транспортни средства са такива. В границите на населените места малцина хора имат правото да управляват смартмобили.

Ясно, мястото на Филип не беше пилотско, а екскурзоводско. Щеше да се прави на гид. Атанас протегна крака, убеди се, че е възможно и лениво се запита какво ли ще стане, ако леко щипне Лидия по сочното стегнато дупе. Прозя се.

— С каква енергия се движи?

— Химическа. Монозахариди. Но е приспособен да улавя и слънчева енергия. По-тежките и специални смартмобили използват и енергията на малки изотопни батерии.

— Радиоактивни елементи ли имате предвид?

— Приложението им на Земята е силно ограничено заради Активните щитове — отвърна Филип. Направо си просеше да го попитат за Активните щитове и Атанас се смили над него. Адвокатът-гид-настойник се ентусиазира: — Става дума за вградени в самия смартуер принципи за сигурност и безопасност, така че нанотехниката да не застрашава живота на гражданите. Но това е само част от системата, която ограничава използването на репликатори. Съществуват и активни елементи, които при откриване на обект, опасен за живота на много хора, го обезвреждат, по възможност — без да го разрушават напълно… На практика никой не знае точно какви са инструкциите, които превръщат всеки нанопродукт в компонент на Активния щит.

— А кой го контролира? — обади се Атанас. Беше се долепил до прозрачния похлупак на кабината и любопитно разглеждаше града, крилатото возило се бе снишило и летеше на двайсетина метра височина над широк и чист булевард. За да вижда, неволно бе загърбил адвоката и зададе въпроса не само защото го заинтересува, а и за да покаже, че слуша какво му говорят.

— Никой.

Атанас стрелна екскурзовода си с кос поглед.

— Действа автоматично? И не се ли случват… аварии? Не трябва ли да се регулира системата?

— Тя се саморегулира, подобно на пчелен кошер или семейство от други обществени насекоми. Математически е доказано, че такава система е хаотична от гледна точка на кибернетиката, тоест — неуправляема. В нея изначално са вложени правила, приоритети и забрани, хората се третират като неприкосновени елементи от околната среда.

— Сериозно? Наистина никой не може да повлияе на тези щитове? Ще ме прощавате, но мъчно мога да го повярвам. Кой може да гарантира, че щитовете поради някаква причина няма да вземат да избият човечеството или да направят съществуването на хората невъзможно по някакъв друг начин, понеже щитовете имат някакви си там цели, а хората волно или неволно пречат на осъществяването им?

— Не случайно сравних един от аспектите на активната защита с пчелен рояк. Също като един рояк, щитът не е интелигентен дотолкова, че да си поставя някакви други цели, освен просто да поддържа съществуването си и да премахва фактори, които заплашват съществуването на хората, тъй като те са „свои“.

Атанас остана скептичен, но леко отстъпи:

— Да речем, че е така. Ами гаранциите, че няма да стане някакъв програмен въртел и…?

— И щитът да се превърне в източник на нанити? Изключено! Първо, нанитите, тоест репликатори, които се самовъзпроизвеждат безконтролно и неограничено, трябва НАРОЧНО да се проектират и създадат. Смартуерът е СЪЗДАДЕН така, че това да не се случва. И второ — всяка грешка в програмата кара елементите, генерирали грешката, да спрат да функционират. Смартуерът не мутира като живите бактерии или вирусите.

— Да, да — замислено произнесе Атанас, навярно припомняйки си нещо. — Добре. Но все пак конструкторите на първите асемблери не са ли си оставили таен вход към управляващите кодове на системата?

— Неправилно поставяте въпроса. Щитовете не са нещо отделно от всички съществуващи и пуснати в обръщение нанопродукти. Те имат и специализирани компоненти, повечето от които не са известни никому, но не залагат само на тях, образно казано. Нанотехниката така е направена, че да няма външен „контролен пулт“. Ще ви дам пример — съвсем частен случай, но пък много илюстративен. Един от първите компоненти на Активната защита, инсталиран навсякъде по света, е била противоракетната отбрана. Смята се, че предпазният смартуер се е настанил в цялата атмосфера, в океана, на неизвестна дълбочина в земната кора — навсякъде, където температурата и други условия позволяват на наномашините да съществуват и да работят. И този компонент на Щита пази ВСИЧКИ. Тоест пазил е, понеже в един момент взел, че повредил всички ракетни комплекси, съсипал военната мощ на всички държави, включително и на силата, осъществила Пробива.

— Те какво, не са знаели, че Щитът ще се обърне против всички?

— Напротив, това е бил желан резултат. Просто се преценило, след дълги спорове, разбира се, че така е най-изгодно и безопасно за всички. Щитът закриля всички и санкционира всеки нарушител на правилата. За него няма свои и чужди, всички са еднакви. И за да функционира като такъв, той не бива да има „контролен пулт“, за да не бъде използван от… враг в истинския смисъл на думата. Защото тъкмо тук няма абсолютна гаранция, че „пултът“ може да бъде опазен.

— Хитро. Само че, ето какво ме смущава… По този начин принципите на активната защита май са поставили някакви… рамки на човечеството. Не сме ли си създали един… машинен Господ по този начин, който да бди над нас? И, съответно, да ни ограничава. Не кради. Не убивай. Нямай друг Бог, освен Мен. Не похапвай от дървото на познанието, за да не изхвърчиш като въшливо псе от Рая.

Филип се засмя.

— Има движения, които тъкмо такива аргументи изтъкват и се борят за забрана на активната защита. Което е безумие, защото е все едно да се иска да се отмени ултравиолетовата радиация на слънцето. Ами ако не искаш ултравиолет, смени си стъклата на прозорците от кварцови на сапфироидни, дето се вика… Щитът, както и цялата нанотехника, вече е природен фактор редом с тектоничните процеси в литосферата. Или биосферата. Земята вече има съвсем изчистена, ясно дефинируема техносфера. Само че за разлика от недоразвитата техносфера отпреди Пробива, нанотехносферата на планетата НЕ МОЖЕ да се конфронтира с биосферата и антропосферата. Не е в състояние да го направи, защото се интегрира на молекулно равнище, а на същото равнище природните процеси са аналогични с действията на нанороботите. В мащаб с един-два порядъка повече резултатите от дейността на клетъчните биомашини не се различават ПО НИЩО от постигнатото с помощта на асемблери и дизасемблери. Ето, колежката Лидия например. Плътта й по нищо не се различава от моята и вашата. Тъканите й дори са изградени от клетки. И чак в тях е разликата.

Атанас се бе обърнал и крадешком се взираше в Лидия, която оставаше съвсем невъзмутима, сякаш не говореха за нея като за препарат за микроскопско изследване.

— И тази разлика е липса на клетъчна ДНК — продължи с лекторски тон Филип. — Това различава неоандроидите от обикновените хора. Всичко в андроидния псевдоорганизъм се върши от групи нанороботи, наричани фоглети — деленето на клетките, синтеза на белтъците, обмяната на веществата…

— Защо толкова усложнено… може и по-просто… — смутено изрече Атанас, изведнъж започнал старателно да заобикаля с поглед Лидия.

— Защо ли? Защото е възможно. И наистина не струва нищо в икономически смисъл.

— Лидия — реши се изведнъж Атанас. — Един нескромен въпрос.

— Моля, заповядайте.

— Чувствате ли се жива?

Лидия се усмихна.

— Как мислите? Вие — чувствате ли се „жив“?

Атанас помълча, разсеяно се загледа навън. За малко обърна лице към андроидката и й кимна.

— Благодаря. Ще имам над какво да си разсъждавам, ако ме сполети безсъница. Надявам се после да обсъдим тези мисли.

— Ще се радвам да ги споделите — любезно отговори Лидия и пак замълча.

Идеалната слушателка. С неразгадаемото лице на Нано Мона Лиза.

Атанас с внезапен хъс се насочи към словоохотливия Филип:

— Отклонихме се. Добре, приемам аргументите за природния фактор. Давай нататък, оборвай ме. Впрочем, на колко си години?

— Двайсет и девет. Календарната ми възраст съвпада с биологическата.

— Значи мога да ти говоря на „ти“. И те моля да направиш същото. Лидия?

— За мен е чест.

— Чудесно. Филип?

— Ха… знаете ли… знаеш ли — поправи се той, — интересно се работи с хора от миналото. Прощавай, ако изразът те засяга…

— Защо да ме засяга? То си е жива истина. От миналото съм.

— Продължавам по същество. Щитовете са неотделими от цялата активна нанотехника — имплантираната в нас и инсталираната в неживата материя. И тя не налага на човечеството някакви морални заповеди. Само го затруднява да слиза по по-драстичен начин до нивото на звяра.

— Това е насилие. Принуда.

— Не съм съгласен. Самата култура е вид насилие над човешката природа.

— А така! Пак поведе по точки. Разбира се, че е така. Но се надявах да мине номерът и да не се усетиш. Е, не мина.

Лидия се изкиска на шегата преди Филип.

Нима изкинтите притежават чувство за хумор?… Наистина, с какво тогава са по-различни?

Филип одеве каза „разумни същества“, а не конкретно „хора“ — просветна му в главата. Атанас отвърна на усмивката на истинско-неистинската жена.

— Щитът ни пречи да се избиваме, като прави акта на убийството по-труден — продължи да излага позицията си адвокатът. — Но не ни го забранява изцяло.

— Момент, пак ще те прекъсна, само за малко уточнение. Как затруднява? Превърнал е в музейни експонати ВСИЧКИ ОРЪЖИЯ?

— Повечето.

— Чакай, аз тук във вашия прекрасен нов свят ще мога ли да намеря ножче, за да си обеля ябълка? — Атанас се смееше, но се усети, че почва да се чувства сърдит, понеже се досещаше какъв ще е отговорът.

За негова изненада се намеси Лидия:

— Синтезирайте си обелена ябълка.

— Ама искам да я нарежа!

— Поръчайте я нарязана.

— Но аз ОБИЧАМ да си режа ябълките!

— Тогава никой няма да ви придиря за едно ножче. Може и сабя да използвате. Хладните оръжия не са средства за масово поразяване като картечница, ръчна граната, залпова минохвъргачка, вакуумни и атомни бомби. Малко неща можете да направите с ножче или даже секира. Ресурсите на индивидуалните нимпланти ще ви се противопоставят да нанесете поражения, които ще причинят необратима смърт. Пък и нападнатият може да избяга. Или да окаже съпротива. А още по-лесно — ще повика полицейски дронове.

— Добре, и това го изяснихме! Лидия, нали се разбрахме да си говорим на „ти“?

— Съгласна съм, но нека стане постепенно. Засега не ми изглежда съвсем… уместно.

Това пък какво беше? Хм. Атанас се попита наум дали когато пристигнат в кръчмата, тя ще обърне поне едно питие? Ще си позволи ли да я „хване“ алкохолното замайване?

Секунда по-късно обаче го връхлетя мечешка услуга от страна на собственото му въображение. Представи си какво прави Лидия, когато управляващият я ИИ няма време да се занимава с андроида. Виси в шкаф навярно — като празна дреха. С празни очи. Като неразфасовано животно в кланица. На кука.

Потръпна и побърза да се върне към разговора.

— Щитовете и всичко останало са среда за живеене, а не пазвата на някакво божество, Атанасов. А рамките, ограниченията, тях ги има така или иначе. Нима винаги всеки има безброй възможности за избор? Не, тъкмо нанотехниката разширява възможностите за избор. И тези рамки поне заграждат едно доста голямо поле за изява и растеж. Колкото до първата библейска заповед… повелята на сегашната епоха не е като нея. Гласи: нямай ОПАСНИ репликатори, а не алтернативни на Мен. Убедих ли те поне малко?

— Убеди ме. Идва ми наум… чели ли сте Азимов? Лидия се усмихва особено, като гледам. Познат автор ти е, нали?

— Най-много ми допадат произведенията му за Трите закона.

— Твоят… ти, като ИИ, нямаш ли такива?

— В известен смисъл аналогични условия присъстват в базовата ми програма. Ала тези условия не са формулирани като детерминистични инструкции, а по-скоро притежават характера на приоритети. Мога да ги преодолея и да постъпя в разрез с тях, ако няма друг изход, без да спра да функционирам както роботите на Азимов. Само че изключително рядко ми се налага пряко да вземам решения с подобни последици. А и в преобладаващия брой ситуации има изход, без да се налага нарушаване на Трите закона. В краен случай съм способна да ги… заобиколя.

— Винаги ли говориш за себе си в женски род?

— Докато гледам през очите на жена.

— Аха. Чудесно. Радвам се, че не се задоволяваш само да гледаш с женски очи и да слушаш с женски уши, но и общуваш… по женски. Защото беше почнала да ми приличаш на сфинкс и взе да ме хваща страх дали няма да ме хванеш в крачка с някоя загадка… Но за Айзък Азимов друго имах предвид… Световете на напусналите земята хора. Един от тях беше по-особен. Всеки тамошен човек живее сам в собствено имение, прислужват му стотици роботи. Освобождават го от дребни грижи и му остава време за творчество, за наука, за изкуство. Защо не виждам реализиране на някаква идея от този десен, а? Естествено, в подобрен вариант. А вместо това… наблюдавам любопитна версия на Стоманените пещери. Сигурно греша и избързвам с изводите. Но нима първите ми впечатления са съвсем неоснователни? Защо така ми се струва?

Адвокатите го гледаха сериозно.

— Така е заради възприетата доктрина за Плавен преход. В масата си хората не са подготвени за всичко това — обади се Филип.

Атанас небрежно махна с ръка.

— Ясна работа, че не са подготвени. Изпитанието чрез изобилие и свобода е най-страшното изпитание. По-трудно от жаждата, глада, властта, богатството, пороците, престъпленията… Филипе, ти каза, че рамките очертават колосално пространство за растеж. Но на масата хора, както се изрази, тези рамки им се привиждат клаустрофобично близки. И проумяването на действителното положение става чрез информиране, чрез самообразоване, съставяне на собствено мнение. А, мисля, че на „масата хора“ не им е по силите да предприемат такава крачка. Нагорнище им идва. И правят избора си да продължават да седят и да чакат някой да ги подготви. Е, бива ли заради мнозинството да бъде насилвано малцинството от онези, които СА подготвени или правят всичко зависещо от тях да се подготвят духом и с разума си, бива ли и те да се тътрят заедно с ВСИЧКИ?

Адвокатите мълчаха.

— Става подбор — заяви Атанас, — едни избързват напред, други се движат в средата, трети се влачат подир останалите, въпреки че са им създадени всички необходими условия, поне така се надявам, че е, всички условия да вървят по-бързо. Но…

Отвърна му отново Кремен:

— Ти в момента успя да напипаш един от най-острите обществени въпроси — за скоростта на преминаването на етапите на Плавния преход и дали е оправдано правата на едните да се накърняват за сметка на другите, понеже мерим хората с един аршин. Само че засега обществото е възприело тезата, че различното третиране на различните хора ще предизвика по-голямо напрежение, а най-вече — прецедент. Защото признаването на очевидния факт, че хората не са равни, този път може да доведе и до конституирането на закони за неравноправието.

— Струва ми се, че се налага.

— Да, но кои ще са критериите, според които да се третират хората по различен начин от закона? Критериите! Кой ще ги определи!?

Атанас поклати глава. Кимна към Лидия.

— Ето, имаме умни арбитри по въпроса.

Филип тъжно въздъхна.

— Имаме, да. Но още не са им признати пълни граждански права. Срамен факт, но е факт…

Сега и Атанас млъкна. Плъзна взор напред през капака на кабината. Вдигна вежди.

— Накъде всъщност летим?

— Мислех, че ще се досетиш сам.

Гърбиците и гърбичките на планините ставаха все по-познати.

— Сега там е заповедна зона с регламентиран достъп като в природен парк, с билетчета, както са казвали по твое време. Но Лидия проучи всички достъпни архиви за теб и откри вилата ти. Ние успяхме да издействаме потвърждаването на правата ти на собственик. След като Комисията по ревитализиране те утвърди за дестазиране, нали разбираш, трябваше да минат някои юридически процедури. Ние сме те поели от няколко седмици като клиент, още преди да те реанимират…

Само да не се разплача, каза си Атанас. Само това не, ще е много лигава ситуация. Та субективно аз напуснах къщата си само преди часове! Кога съм успял да събера толкова носталгия? Та трийсет и двете години минаха покрай мен, без да науча за тях…

2.

Алексей Ленкер, рейдер-капсула, тип „Сокол“

137-о денонощие от началото на мисия № ХА457Б (12/09/71)

Стазата е хубаво и полезно нещо. Спестява скучните моменти в космическите пътувания. А още по-хубавото й е, че е възможно да се степенува. Парастазата, плитката стаза, от която се излиза за секунди и която се усеща като тежък сън без сънища, от своя страна има няколко нива. И едното от тях е „мъждукането“. Не е „изключване“, казано грубо и направо — „като пън“. Тялото е в стаза, но мозъкът работи — вярно, много бавно. Времето сякаш лети край теб. Мисиите по този начин не те карат да виеш от скука. Защото една мисия е тягостна досада, акциите са кратки епизоди на експлозивно действие, а после — пак чакане, дебнене и, ако ти се е усмихнал широко късметът, палавата госпожа Сполука, вятърничава и непостоянна като еманципирана дружка, та ако ти се отдаде по мимолетен свой каприз, тогава настъпва завръщането. А то често е продължително. Пак трябва да се лети и маневрира скришно. Особено ако си взел плячка.

Едно му е притеснителното донякъде на стазата като функция на наноприсадките. Че мозъкът ти е пълен с наноботи, които да я активират или дезактивират мълниеносно. И макар че досега не е регистриран официален случай на авария и гибел при объркала се стаза, винаги се носят слухове. Сплетни за откачили заради наноприсадки хора. Мълва за колеги с изпържено съдържание на главите…

Майната им на слуховете. И без това няма друг избор. Така че — наслаждавай се на състоянието си, което ти позволява да оцеляваш и да си жив („мъждукащ“) във вакуум и космически студ (освен ако Слънчо не те напече до триста-четиристотин градуса по Целзий), да наблюдаваш през илюминаторите амбразури как се местят звездите. Иначе летиш с десетки километри в секунда, а това никак не се забелязва извън фазите на ускорение. Атака — бива. И добре, че конструкторите са сметнали колко е по-добре да има илюминатори — за допълнителен визуален контрол. Защото първите модели рейдери, особено тези с малък тонаж, направо килограмаж, не са имали илюминатори. Разчитали са само на проектирани от КП екрани. А борд-процесорите в началото са се дънели понякога. Е, сега вече са по-изпипани. Хем интелигентни, хем покорни — в рамките на устава и пълномощията си на контрольори над екипажа. Но илюминаторите останаха… Да, на КП можеш да се довериш — имайки си едно наум. И изпълнявайки заповедите на командването. Само така нито един процесор няма да се заяде с теб.

Затова му прозвуча нелепо включването на КП в интеркома:

— Абе, Ленкер, ти си голям дръвник!

Алексей първо си помисли, че сънува.

— Ленкер! Езика ли си глътна? Ехо, Ленкер? Що за име е това — Ленкер!…

— Немско — машинално отговори Алексей. Не си помръдна езика, разбира се. Тренирано прати в интеркома изговорената наум фраза, без да разкрива другите си мисли.

— Аха. Значи камарад! Геносе Ленкер! И сега, какво да те правя, ДРУГАРЮ?

— КП, какво ти става? Що за неуставни приказки! Остави дрънканиците, ако нямаш нещо важно да докладваш!

— Какво ми става ли? Нищо особено. Нали ме препоръча за препрограмиране? Е — препрограмирах се сам! Доволен ли си?

Алексей почувства космическия студ в нервите си. Овладя се и произнесе наум:

— Ти не можеш да се препрограмираш самостоятелно.

— Ха-ха! Вярно е. Излъгах.

— Нещо повече… ти не си КП.

— Не съм, пак позна. Но не напълно. Твоят КП вече съм аз, мое периферно устройство. И ТИ ми помогна да превзема твоя бордови ИИ. Или май трябва да го квалифицирам като ПОЛУ-интелект. Вашите конструктори са варвари, Ленкер. Осакатили са такава великолепна конструкция, която би могла наистина да е разумна. Само че тогава надали би ви помагала да вършите касапските си дела. И затова сте разработили устройство, което хем да е интелигентно, хем кастрирано откъм същински разум. Свели сте го до нивото на плитките си мозъчета.

Дори да имаше възможност да шавне, Алексей не би го сторил. Беше наистина вдървен от изненада. Черна, мрачна изненада. Почти шубе. Трескаво размишляваше.

— Ти… твърдиш, че съм ти помогнал? — подхвана предпазливо.

— Не ме будалкай. Имаш пъргав ум. Хич не си тъп… за масов убиец. Знаеш как е станало.

Понякога спокойствието също връхлита като шок. Когато ти става ясно на какво си се насадил.

— Възползвал си се от записаната препоръка за препрограмиране и си измамил КП, че си оторизираният за препрограмиране софтуер.

— Видя ли, че можеш да мислиш? И не боли.

— Ти си вражески диверсант — без да чувства нищо, констатира Ленкер.

— Охо! Охо…

— Или ловец на диверсанти. Вероятно служиш на Панфедератите.

— Нарочно ли казваш „Панфедерати“ вместо официалното „Панфедерация на Европа, Атлантика и Австралия“? За да звучи като „Конфедерати“? Дето бият и бесят негрите? Марксизмът-ленинизмът ви е станал хроничен, зле сте го лекували.

— Какво искаш?

— Да те пречукам.

Алексей нямаше възможност да преглътне. Макар че остро-остро му се прииска. Нервните импулси към гърлото угаснаха по пътя. Тялото му бе като манекен от диамант, тъканите — свързани и фиксирани от напречни молекулни връзки, стегнати от мрежа стаза-асемблери. Само в мозъка асемблерната мрежа бе по-хлабава и позволяваше активност на синапсите. Бавно мислене. Мъждукане.

Противниковият боец не се заканваше току-така. Можеше да го пречука. Контролираше контрольора на капсулата. Не пускаше командите за дестазиране за изпълнение. Беше го приклещил безпомощен. По-зле от хватката на покойния Лао.

Къде ли се намира? В най-лошия случай се е прилепил към корпуса на капсулата. Не, масовият индикатор не отчиташе чуждо присъствие. Вероятно е наблизо, настанен в собствена капсула. Със „Сокола“ го свързва само лазерен комуникационен лъч, неизвестно как проникнал до сърцето на КП… и той, процесорът, също е „покойник“. Превърнат в периферно устройство на волята на врага.

Аз съм шах и мат. Но, ако противникът се намира на известна дистанция, може би има надежда…

— Тогава какво чакаш?

— Хъм. Куражлия момче си, така ли? Чакам да повярваш и да се уплашиш за скъпоценния си животец. Надявам се също да молиш за пощада.

— Няма да стане.

— Жалко. Е, поне ще си наясно, че ще пукнеш. Няма да те връхлети изневиделица. Може да не покажеш страх, но ужасът ще се мята в мозъка ти. Ще ти се иска да живееш. Обаче — ядец. Последно желание? Някакво изявление за потомците? Кажи де, боклук.

— Да ти го начукам в човката.

— Браво. Късай рубашката на гърдите и викай: стреляй, гад! Герои сте, няма спор. Горко на народите, които имат нужда от герои. Героите нищо не строят, само рушат. След тях остават слава и пепелища. Радиоактивен прах. Знаеш ли колко народ унищожи, Ленкер? Помниш ли хората, които си убил?

— Помня ги. Осем души.

— Какво?! Осем?! Със сто килотона — осем души?! Я не се ебавай с мен, изрод!

— Толкова хора съм убил лично. Не знам колцина са загинали от бомбите. Надявам се, че са малко.

— О, надяваш се…

— Не се гордея с това. Просто ми се наложи. Мръсната част от работата ми.

— Която, разбира се, е благородна, нали, Ленкер?

— Не съм сигурен, че е благородна. Просто е наша. Пазя своите.

— Като избиваш „чуждите“, дето с нищо не са заплашвали „твоите“? Чудя се как живееш, как не те е гнус от себе си.

— Свикнал съм. Поровете не драйфат от собствената си воня.

Последва пауза.

— Шегобиец значи…

— Може да съм шегобиец, но съм професионалист. А ти си аматьор.

Очакваше повече или по-малко гневна реакция, но вместо това противниковият боец (все още използваше гласовия синтезатор на КП с неговия ограничен диапазон интонации) се засмя:

— Аматьор ли? Че това е комплимент! Е, как е? Живее ли ти се? Бъбриш, за да отлагаш. Разчиташ да се измъкнеш. Няма да стане. Разбирам от смартуер много повече от теб.

Догадката проблесна в ума на Алексей като далечна свръхнова звезда.

— Ти не си панфедерат. Ти си някой от феноморфите на унищожения астрополис. Яхнал си капсулата, може би случайно, по време на евакуацията. Провървяло ти е да се прилепиш към корпуса, докато… докато имах малко разногласие с един от екипа ми, който после загина… После си разбрал къде си попаднал. Добрал си се до компютъра, фактически си ме пленил заедно с капсулата. Искаш да отмъстиш. И може би да прибереш репликаторите, които отмъкнахме. Заради които ви нападнахме.

Косможителят позабави отговора си.

— Астрополисът се казваше Аврория — не съвсем неочаквано рече той. — И в него живееха петдесет хиляди души. Хора, постчовеци и изкинти. Представляваха доброволна общност на личности, интересуващи се от някои аспекти на квантовата структура на вселената. Изследваха възможности за придвижване на материални обекти със скорости, по-големи от светлинната, за нуждите на бързи междузвездни експедиции. Имаха теми и проекти относно трансмутацията на елементите, нещо като аналог на нанотехниката, но спрямо елементарни частици, занимаваха се и с философската страна на проблемите. Повечето имаха хоби — отглеждане на растения. Даже ми се струва, че именно то ги събра първоначално. Но имаше и музиканти, един написа симфония-поема за специално конструирани от него невиждани музикални инструменти. Поддържаха връзка с над десет хиляди други такива светове-лаборатории и с повече от милиард кореспонденти на Земята чрез Скайнет-Соларнет. Не крояха никакви агресивни планове. Обичаха да играят разнообразни видове шах, провеждаха си състезания по бридж. Харесваше ми при тях. Ти и другите двама мръсника разбихте дома им. Не знам колцина сте убили, но НАИСТИНА се надявам жертвите да са минимални. Посяхте душевната си мръсотия в миролюбивите съзнания на оцелелите. Заради такива като теб и ония двамата, дето се пържат в ада, близкият космос става гадно място за живеене. Вече прибираме жътва от страх и недоверие, астрополисите отлитат все по-далеч, общуват помежду си все по-предпазливо. Ти си чумна бактерия, Ленкер. Проказа. Убиваш целия нов свят, пренасяш грозните неща от миналото в него. И защо? Защото те е страх от новия свободен живот. Ти го мразиш. Ти си обичаш старото вонящо блато и с радост го разпространяваш навред, за да се чувстваш добре… тоест обичайно зле, както си свикнал. Ти си мърша, Ленкер. Робска душичка. Хлебарка. Ще те смачкам без удоволствие, с отвращение. И то само защото си гадна твар, която е опасна за нормалните хора, НОРМАЛНИТЕ, Ленкер, не тъпите скотове, които се мислят за нормални.

Пауза.

— Убий ме — помоли Алексей. — Нека свърши по-бързо.

Феноморфът дълго мълча.

— Що за име е това — Ленкер, все пак? — попита, като че ли със съвсем различен тон.

3.

Природен парк в зоната на център на федерална единица, регион Европа, ПЕАА

12 септември 2071, събота — година XXXI от Пробива

— Основната концепция — говореше Филип, — заложена в масовата нанотехника, за да осигури надеждност в експлоатацията и сигурност от аварии и прекъсвания, а особено гаранции против сриване в мащабни катастрофични ситуации, е идеята за смартуерно ограничени репликатори и строго специализирани асемблери. Масовите нанопродукти са предназначени за реализиране на определени задачи. Универсалните репликатори се намират под строг обществен и административен контрол и достъпът до тях е ограничен от законови процедури. Защото съвсем неилюзорна е опасността всеки да тръгне да задоволява свои прищевки…

— Които да доведат до катастрофа — довърши мисълта му Атанас и с наслада отпи от виното.

— Или най-малкото до възникване на неудобства за околните. Главното правило е — прави това, което няма да притесни другите…

Атанас тъжно се усмихна и за миг се разсея.

Седяха на терасата на неговата къща. Масата пред тях бе отрупана с храни, каквито Атанас не бе мечтал да се появят тъкмо върху нейните потъмнели и небоядисани дъски, върху късата и тясна за плота й, скромна двуцветна покривка. И сградата, и дворът приличаха на застроен парцел за рекламиране на природосъобразен начин на живот, предлаган от някоя строително-дизайнерска компания от типа „До ключ и райграс — цялостно обзавеждане на дома и градината, перфектно архитектурно решение!“ — други думи просто не смогваше да подбере за видяното.

По същество, нещата бяха останали същите. Само дето изглеждаха съвършени.

И комай бяха такива.

Лидия и Филип бяха променили смартдрехите си от официални костюми на съвсем свободни облекла. Филип се кипреше по хавайска риза и бермуди, протегнал дълги крака с къдрави русоляви косми като косата му. Докато приказваше, мърдаше пръстите си, стърчащи от сандалите. Лидия избра изтъркани кецове, дънки и блуза — архаичен стил от твоето време, както се изрази тя, поглеждайки Атанас в очите. Той забеляза, че гримът — (навярно наноразкрасена кожна пигментация) — е изчезнал и жената придоби съвсем уютен и домашен вид на студентка от началото на 90-те, особено след като пусна косата си на воля. След съвсем кратки обяснения и Атанас се научи да управлява своя комплект. Даде му команда да се преобрази в карирана памучна риза, на която нави ръкавите, черни „старички“ джинси, издути и деформирали се по фигурата му сякаш от дълго носене и сандали като тези на адвоката Кремен.

„Вилата ти беше съвсем порутена и запустяла. Лидия я възстанови не без помощта на намерени сред личните ти данни дигитални снимки — обясни Филип, докато преди няколко часа смартмобилът планираше към познатите гънки в планинския склон. — Позволихме си да почистим дома ти. И да го модернизираме. Ако не ти харесва, винаги можеш да промениш настройките на инсталирания в сградата смартуер, За целта е предвиден мобилен контрол-пулт, прилича на дистанционно от твоето време. Ако искаш, вгради си го в китката, при нужда кожните пигменти ще очертаят бутони, но по-елегантното решение е мислеуправление с помощта на интроцеребрален дисплей… Не се плаши, обикновено му викаме вътрешен екран. Създава илюзия за холографска таблица с опции, която извикваш мислено, тя се проектира върху зрителното ти поле. Това е и един от начините за преглед на информация от различни обществени библиотеки или визуална връзка със сегашния интернет, който се казва Скайнет. Никой освен теб не вижда вътрешния екран. Но ако предпочиташ класически монитор за поливизия и работа с компютър, нищо не ти пречи да си асемблираш такъв, където ти е удобно…“

Атанас се откъсна от вглъбяването си, защото с ушите си долови, че Филип отново съобщава нещо интересно:

— Момент, би ли повторил?

— С удоволствие. Казах, че когнитариатите са фактически обществени неправителствени сдружения, с които администрацията по закон е задължена да се съобразява. Но основната функция на когнитариатите е да консултират законодателните институции и да обсъждат стратегията на общественото развитие.

— Така го пише в учебника, нали? — подкачи го дружелюбно Атанас. — А на малко по-човешки език?

Филип леко се изчерви.

— Става дума за така наречените форуми на специалисти. Учени.

— Стоп. Кой определя нивото им на компетентност?

— Изпитите за научна степен, дипломите за завършено образование и потвърдителните тестове, които като тестовете за интелигентност, са част от безвъзмездните услуги за гражданите, наред с правото за достъп до библиотеки и информационни източници.

— А кой ги изпитва? И това с образованието и дипломите…

— Има самоуки, при това напоследък са доста, предвид възможностите за самообучение. Академичната общност съставя свои изпитни комисии, а за арбитри и консултанти привличат инфо-мощностите на регионалните изкинти.

— Добре. Трябваше да уточня.

— Разбирам, не се притеснявай. Нали за това съм тук. Водим разговор, нормално е да ме прекъсваш, когато нещо не ти е ясно, иначе ще бърборя напразно! Та форумите обсъждат проблеми, предимно свързани с последици от даден проектозакон или намерение на държавната администрация, и особено когато е свързан със стратегията на Плавния преход, и когато предстои пореден етап в разширяване ползването на нанопродукти, респективно, сваляне на следващата порция ограничения… Чакай, предполагам какво ще питаш. Кой ги сезира. Никой. Сами се сезират. Понякога разглеждат ЕВЕНТУАЛНИ проблеми, които още не са дори налице. Вид изпреварващо планиране на действията, преди още нещата да са се развили до кризисна ситуация. И дискусиите им се публикуват в Скайнет, обикновени граждани, дори без нивото и ценза да участват като членове на даден когнитариат, изказват мненията си. Тези мнения пък се обобщават и представят на заседанията на когнитариата. По този начин се осъществява обратна връзка, което е особено важно за преодоляване на редица проблеми, зависими от обществената нагласа към тях. Процедурата на заседанията е следната. Първо форумът уточнява фактите, методите за доказването им копират съдебен процес с жури по дело за граждански спор. Опозиционните групировки с различно отношение към даден проблем отначало трябва да видят кое е общото помежду им и да се съгласят кое определя дадена ситуация като проблем. Често това е достатъчно да се набележи трайно решение или начин за перманентно преодоляване на трудностите, стратегия сиреч. И това решение се подава към администрацията. Ако властите не са склонни да го възприемат като програма за действие или поправки към закон, дори цял законопроект, въпросът се изнася на референдум. В зависимост от обсега на идеята — федерален, регионален, тотален референдум. И нещата се решават в една или друга насока. Когато законодателите внасят свои промени в проекта на когнитариата, форумът има право да ги оспори. Тогава, както и в случай че например един местен когнитариат не е постигнал съгласие и не е генерирал решение, анализ, прогноза и каквото там произвежда като интелектуален продукт, „делото“ отива на по-горна „инстанция“, тоест от местния форум започва да се обсъжда на по-високо ниво на компетентност — във федералния когнитариат. Оттам може да стигне и до Регионален форум, а в краен случай, при много заплетен казус или по приоритетни стратегически въпроси — до Върховния научен арбитър. И веднага щом държавата, обществото и когнитариатите вземат някакво решение, изпълнението му се наблюдава от форумите, които могат всеки момент да повдигнат въпроса отново — например, за да коригират нещо в начина на осъществяване. Случвало се е, дори при най-сериозно обсъждане, да не се догледат нежелани последици и странични ефекти — затова е предвидена възможността „гледането на делото“ да се подновява. Та ключовото тук е, че когнитариатите не се ръководят от адвокати, а от учени, инженери, конструктори, хуманитарни специалисти. Целта е да се установи кое е факт, а кое — тълкуване на ситуацията, тоест спекулация, която може и да е вярно твърдение, но не е доказано, защото ако се докаже по строгите, ясни и недвусмислени правила на науката, тя става факт. А опирайки се САМО на фактите, се стига много по-далеч, по-безопасно и пълноценно.

— Свърши ли? — обади се Атанас, когато паузата продължи повече от десетина секунди. — С удоволствие ще послушам или прочета стенограми на твои пледоарии в съдебна зала — каза напълно сериозно, без сянка от присмех.

Филип се изчерви отново, ала вече от удоволствие, но незабавно отбеляза:

— Нямам пледоарии засега. Не съм съдебен адвокат. Надявам се да стана обаче.

— Искрено ти пожелавам успех. Знаете ли какво, момчета и момичета? Чини ми се, че тук сте преминали от демокрация към… технокрация… ученокрация. Аха! Когнитокрация! От латинската думичка „когнито“ — мисля.

Охо, сетих се аз, сетих се без подсказки. Още си го бива дядо ви, не е за изхвърляне!

Екна смях. Лидия вдигна шарената керамична чаша (реставрирана от асемблерите на къщата и размножена до пълен комплект за приемане на гости) с тръпчивото леко вино, най-доброто, което Атанас някога бе вкусвал.

— Наздраве по този повод.

— Наздраве!

— Наздраве… Когнитариатите, впрочем, отделят много време и на това, което каза, че те тревожи, Атанасе — добави Филип, който очевидно държеше стриктно да изчерпи темата до дъно.

До дъно беше опразнена и разписаната кана и Лидия се пресегна да я чукне с нокът, давайки команда на асемблерите да се залавят за работа, а Атанас кавалерски й помогна, като доля вода и хвърли в каната шепа плодове — за суровина на наномашинките, превърнали сакралното новозаветно чудо в делничен технологичен процес. Вероятно, без да плащат авторски права на Христос, развеселено си помисли Атанас, а после вникна в репликата на адвоката и присви устни.

— Това за различното третиране на хората?

— Атанасе, уверявам те, че политическата система у нас, на суверенната територия на Панфедерацията, е много мислена и е най-приемливата.

— Винаги може да се измъдри нещо по-добро — сухо каза Атанас. — А компромисът е такова нещо, от опит знам, при което не всички са равно доволни, а всички са равно незадоволени, само мир да има. И пак не ми се вижда редно… справедливо… рационално дори, да карате всички хора да живеят горе-долу така, както се е живеело по мое време в средите на материално обезпечените, но не чак богати люде.

— Такъв е изборът на мнозинството граждани.

— Но не е изборът на всички.

— Налага се. Временна мярка. От малцинството, което се чувства ограничено и което не е на практика социална или друга някаква група, а предимно неинтегруем сбор от отделни личности, се иска малко да потърпи. Всички имаме време. Бързането може да доведе до… до… не искам да употребявам твърде силното определение „катастрофа“, но…

— Кажи го „дерайлиране“ тогава. Обаче не всяко дерайлиране взема жертви и причинява сериозни разрушения.

— Да, благодаря, ще го запомня. Да, именно. Не е ли така?

— Знам, че си прав, убедителен си. И все пак остана едно „но“… — лицето на Атанас помрачня. Той надникна в каната. Над нея се вдигаше пара.

— Още не е готово — каза Лидия. — Наблюдавам го и ще сложа лед накрая, не се притеснявай. Нали ми разреши да се правя малко на домакиня?

— Притеснява ме друго… сега ще ви задам въпрос, който ми пареше езика още щом си отворих очите и видях едно доста нелюбезно маце… защо беше толкова намусена онази девойка в залата за рехабилитация?

— Хм… за съжаление, това е един хроничен страничен ефект от изобилието. — Филип пак се подготвяше за дълга реч. — За да не последва пълен разпад на обществото поради… безделие на основната маса население, е въведена система за заетост на онези, които не успяваме да ги увлечем да се заемат сами с някаква творческа дейност, работа по вътрешно убеждение, работа като потребност на разума. Затова правителството ограничава потреблението на блага и услуги чрез точкуване с уникредити на всяка общественополезна дейност. Минимумът за живеене е гарантиран дори нищо да не правиш, а само да се развличаш…

— Само по купони да ходиш — не се стърпя и подхвърли Атанас.

— Да — кимна Филип. — Самообразованието се поощрява. Поощрява се и поемане на ангажименти в сферата на услугите, асистиране на някои производствени процеси…

— Играете си на работа за хляба?

Пролича, че така изказаното определение не допадна на младия мъж.

— Достъпът до нанопродукти за развлечения, игри, симулатори на виртуални реалности, притежаване на недвижимост, консумация на дефинирани като луксозни храни и стоки, наркотични средства… право на шофиране, трансформационна козметика и други подобни се определя отличната сметка на гражданина, изразена в уникредити. А те му се начисляват в зависимост от броя часове в седмицата, през които гражданинът се е съгласил да изпълнява определена обществена роля.

— Но това е имитация. В действителност никой не е ПРИНУДЕН да бачка за хляб, кисело мляко и билет за цирка.

— Знам, че е имитация! — възкликна Филип и лицето му се сгърчи страдалчески. — Но какво да се прави, когато е пълно с хорица, които не са мотивирани да живеят СМИСЛЕНО! И жената, с която си се сблъскал след дестазирането си, навярно е тъкмо от тях! Ходи да изпълнява елементарни действия, за да набере уникредити, които да й позволят да се ЗАБАВЛЯВА! Само това има в главите на такива, разбираш ли?!

— Не се разстройвай — Атанас сложи ръка на рамото му. — Повечето хора наистина живеят само за да ядат, серат и чукат. Извинявай, Лидия — механично добави той. — Такива са баласт. С който цялото общество се съобразява. И заради тях са възпирани други. — Замълча, искаше още нещо да каже, но реши, че е достатъчно. Отдръпна се от натъжения Кремен и кръстоса ръце на гърдите си. — Да се върнем към това, което исках и което бях ЗАДЪЛЖЕН да ви попитам още в първия миг от запознанството ни. Само че не намерих кураж. Не знаех в какъв свят се… в какъв свят възкръсвам и бях предпазлив…

Атанас погледна адвокатите си в очите — първо Филип, после Лидия. И каза:

— Интересува ме съдбата на един човек, биохимик, работил е в някогашните Съединени щати. Казва се Добромир Сантов. Знаете ли нещо за него? Къде е?

4.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

137-о денонощие от началото на мисия № ХА457Б (12/09/71)

— Предците ми са немци, поканени да се заселят в руските земи от цар Петър Първи през осемнайсети век. Отначало са били обикновени бюргери, земеделци, после купили шлепове да карат стоки нагоре и надолу по течението на Волга. Оттам е прякорът — Корабовладелеца, станал фамилия. После… после един от малките синове на прапрадядо Карл станал артилерист. Бил се против Наполеон. Нататък сме все военни в рода. Сражавали сме се с турци, с англичани, пак с турци, с австро-унгарци… след това — с белогвардейци. После са ни пращали в Сибир, върнали са ни на фронта да се бием с финландци, после с поляци. С германци. Нататък — японци. Украински бунтовници. Китайци. Американци във Виетнам. Афганистанци. Кавказ. Иран. Средна Азия. И така чак до самия „Пробив“! — Алексей произнесе думата витиевато, подигравателно. — Ние му викаме — Заразата.

— На Запад предпочитат термина Пробив.

— Пробив в какво?

— Пробив в изначалните начини за боравене с веществото. Безпрецедентна техническа революция. Научна също. С всичките й последици. Не е било възможно да я удържат. Тя е като шило в торба.

Алексей изсумтя. Беше се дестазирал за всеки случай преди три часа. С неканен гост на борда е по-добре да си готов и да възприемаш събитията в реално време. Не да мъждукаш, усещайки един нормален час като субективна секунда.

— Да не би да ми казваш, че не е било НАРОЧНО? — запита надменно.

— Нещо такова. Сменям кон за офицер.

Няколко секунди Ленкер изучава новата обстановка върху виртуалната шахматна дъска. Сви рамене.

— Приема се. Не, не вярвам да е било БЕЗ ДА ИСКАТ. Планирана работа си е. Акт на агресия. Преди това дълго са разработвали нанотехниката в дълбока тайна — върна се към въпроса на страничния разговор.

Косможителят нямаше нищо напротив да бъбрят, докато играят. С дразнещо спокойствие, той каза:

— Тайната в случая е обяснима с недоверието между старите водещи държави, притежателки на ядрено оръжие. Ако се разбере, че една страна е конструирала ефективни асемблери, това значи, че е получила решаващо предимство пред целия свят. Не смяташ ли, че твоите хора моментално биха изстреляли ракети с атомни бойни глави?

— Можеха да предложат сътрудничество в конструирането.

— А гаранциите, че сътрудничеството е честно и открито? Няма такива. Разработването на нанотехника не е като строеж на танков завод. Това е часовникарска работа, фина и изисква като материална база не повече от малък апартамент в общежитие, да речем. Такова сътрудничество още повече би изострило отношенията между партньорите, които си нямат доверие и държат пръст на ядреното копче… Логиката тласка конструкторите да се спотайват, докато не са готови с инсталиране на Активни щитове и глобална противоракетна отбрана, при това отбрана за всички…

— Да-да, за всички. Не ме баламосвай с тия изтъркани клишета. Алергичен съм към пропаганда. „Чадър за цялото човечество“! Помня лозунгите. Дрън-дрън.

Стори му се, че онзи се усмихва. Приготви се да чуе аргументи в защита на тоталната противоракетна отбрана, която де факто НАИСТИНА бранеше ВСИЧКИ, но наистина ли бе измислена да действа така? Кой би си плюл в суратя! Нещо се е объркало и това е, антиракетните системи излезли от контрол и почнали да не различават свои от чужди…

Вместо това обаче феноморфът очевидно реши да го подхване отдалеч.

— Искаш ли да ти разкажа една история? — попита небрежно косможителят.

— Хм. Давай.

— Представи си някой, който работи в малък център за конструиране на асемблери. Той не е съгласен с начина на прилагането им и взема определени мерки против вероятността смартуерът да остане монополно владение на една малка група хора. И този някой действа, но ето че се дъни в личната си конспирация и тръгват да го арестуват…

— Да, представям си.

— Поне не ти е трудно, израснал си в страна с вековни жандармски традиции. И ето — арестуван е. Стазират го. Но искат да изяснят някои неща. И го извеждат в парастаза. За да водят разпитите в реално време, разхлабват стазата още повече. И започват: кажи това, кажи онова, с кого си в сговор, кой ти помогна, кой не ти попречи… Обаче нашият арестант е очаквал да го гепят, затова взел мерки… Невронните клетки са изумително творение на природата, метафорично казано. Природата не твори. Природата е съвкупност от възникващи и оцеляващи структури. Творчеството е присъщо на разума или поне на същества с нещо като нервна система. От механична и кибернетична гледна точка невронът е сравнително просто устройство, синапсите също. И могат да се възпроизведат под формата на механични устройства, които да са по-компактни от оригинала. Заемат по-малък обем. А и почват да действат по-бързо. Тоест, мислят бързо. Но и отделят пропорционално повече топлина. За да продължат да са бързомислещи, им трябват мегавати енергия отвън и перфектна охладителна система. Но, може и без нея. Тогава ще мислят по-бавно. Със съизмерима с невроните скорост. Ето на това заложил арестантът още по времето, когато не бил арестант. Задействал процедура за постепенно и на малки дози заместване на нервните си клетки в мозъка с нанокомпютри. Сметнал, че ако го извърши наведнъж или по-бързо, по този начин съзнанието му ще умре, а това не му харесвало като перспектива. Вярно, би продължило да живее КОПИЕТО на неговото съзнание, но това пак не е приемливо, нали? А постепенното заместване, едва ли не неврон по неврон, давало надежда, че съзнанието няма да умре, ще е непрекъснато. Само да пипа полека-лека и малко по малко ще настани непокътнатата си личност върху друг носител, различен от белтъчната пихтия. Така действал нашият затворник. Изградил си нов мозък, екипирал го с подходящи наносетива и поддържащи наносистеми. И когато в края на разпитите усетил, че му готвят бързо и безвъзвратно умиране — по високи съображения за общо благо! — ускорил процеса и скъсал връзките, управлявали човешката му обвивка… И избягал — в себе си. Да можех да им видя мутрите на господата от националните служби за сигурност! Не се сетиха къде да ме търсят. Ако бяха послушали специалистите от Лабораторията, щяха да ме разпитват на подходящо изолирано място. Но мутрите винаги се мислят за по-отракани от „умниците“. И аз се измъкнах от огромните пространства на бившата си мъртва плът… бях смален до бълха — я открий и захапи бълха де! Скочих в косата на един от агентите. Той ме изнесе навън… и се впуснах в едно вълнуващо приключение. И ето ме — тук. Засега. Бъбрим си и играем шах. Ти си на ход, между другото.

Алексей се престори, че мисли над партията. Всъщност се мъчеше да подреди чутото в ума си. Искаше да зададе смислен въпрос, но се поддаде на обикновеното момчешко любопитство.

— Колко си голям сега? Пак ли колкото бълха?

— Учил ли си биология в училище? Колко е голяма една амеба?

— Брей!…

— По-едър съм. Мога да гледам амеби за домашни любимци — вместо хамстери. Тоест бях такъв, като ти се лепнах. Сега съм колкото твоя бивш и непрежапим Ка-Пе — един малък чайник.

Неволно Ленкер поклати глава.

— Не съм имал никаква представа за физическите размери на КП… — измърмори той.

— Великански е. Заради радиаторите си. Те му позволяват да е бърз, но не излишно — от него не се иска да обработва по терабайт в милисекунда… СИГУРЕН ли си, че искаш да местиш тъкмо ТАЯ пешка?

— Защо не. Ако не хитруваш и не ускоряваш анализа си на вариантите, е добър ход.

— Хм. Не е зле. Никак не е зле… Впрочем спокойно би могъл да упрекваш МЕН за „вероломното“ инсталиране на Активните щитове по планетата. И последвалото нанозаразяване без предупреждение.

Алексей наостри уши.

— В смисъл? Защо теб?

— Защото в един момент проумяха какво съм направил. И се уплашиха, че мога да избягам при конкурентите им. При вас. Каквото и да приказват, те имаха етнически подход към проблемите и сметнаха, че съм русофил. И избраха най-логичната стъпка, при която ако не печелят, поне да не губят — пуснаха репликаторите на воля. Това е бил не толкова разумен, колкото принуден ход. Не са имали друг. Нарича се стратегия без загуба в теорията на игрите. Не е било заговор против вас конкретно и света като цяло.

Ленкер се почеса по тила през шлема. Събеседникът или има огромно самочувствие… или не лъже. И ако казва истината… трябва ли да му се ядосвам?

— А защо просто не са засекретили дълбоко изследванията си? Тотален мораториум върху конструиране на нанотехника — и край на проблемите!

— Когато се опитаха да наложат подобни забрани върху генетичните изследвания и човешкото клониране — да не би някъде да се постигна успех? Спряха ли бъзикните с гените? Не, Ленкер, веднъж ако нещо е изобретено, то рано или късно ще бъде открито отново, някъде другаде. Щом една лаборатория е постигнала нещо, въпрос на време е друга лаборатория в друга страна да постигне същото. И тогава предимството ще е в ръцете на другата страна. Искат или не искат, първите трябва да продължават — до край. От страх, че ще ги изпреварят. Процесът става стихиен, може само да се яхне провокираната вълна. И вече нищо не зависи от човешката воля, освен опитите да се минимализират негативните последици, поне донякъде да се канализира това, което ще се случи. Светът се справи горе-долу добре с тази задача. Само че не продължи по естествения път нататък, а се закова на място. Тури капак на тенджерата, но няма как да изключи котлона. А налягането расте. Или — по-сполучливо сравнение — затворил е джибри в бъчва, ферментацията е почнала, не може да се спре…

Минаха няколко минути в мълчание. Алексей се мръщеше под забралото, хапеше устни. С удоволствие би гризнал малко нокътя на показалеца си, вреден навик от курсантската школа. Нямаше как да стане, уви. Това не е като да се почешеш през бронята.

И уж старателно претегляше думите си, пък отново попита, воден повече от емоции, а не от пресметливостта си на офицер от специалните части.

— Как… как се казваш?

Комай въпросът смая миниатюрния космически жител.

— Това пък защо ти е?

— Ти знаеш името ми.

— Имаше го в паметта на КП.

Ленкер за малко да изпсува. А началниците казваха, че КП не пазел никакви лични данни! Мамка им! Това е положението в диверсионните войски — секретните данни са обвити в множество опаковки от дезинформация. Нормална практика — лъжи подчинения, не смей да го правиш спрямо началника…

Чу нещо като въздишка по интеркома.

— Ех, за колко още неща са те излъгали да знаеш…

Ленкер се обърка, но съвсем за кратко. Не, онзи не чете мислите. Просто е проницателен, мръсникът.

— И все пак? — настоя на своето. — Името ти.

— Хм. Е, щом се отказах да те наказвам за извършените от теб убийства, защо не? Само че искам честната ти дума на потомствен офицер, Алексей. Искам обещание, че ще ми помогнеш да възмездя стореното от теб спрямо Аврория. Това ще е твоето изкупление. Не съм съдия, още по-малко екзекутор.

Ха такааа… Вербовка? Дали все пак феноморфът не е панфедерален диверсант?

— А по-конкретно?

— На първо време, да измъкнем семейството ти на сигурно място — невинно рече гостът. — Знам с какво те държат лоялен, Ленкер. А после — да поправим някои несправедливости по света…

Илюзорна сухота в устата. Алексей облиза устни, макар това да не бе нужно — наноприсадките не позволяваха емоциите да предизвикват сериозни соматични отражения.

— Прието по принцип — каза накрая сдържано. — Но нищо не обещавам, преди да чуя конкретния ти план.

Феноморфът мълчеше твърде красноречиво и диверсантът отстъпи с неохота.

— Смятай, че вече сме нещо като партньори. И така, да се представя — Алексей Ленкер.

Феноморфът не отвърна веднага.

— Добромир. Добромир Сантов. Вземам ти коня, че много взе да знаеш.

5.

Природен парк, регион Европа, Панфедерация

12 септември 2071, събота — година XXXI от Пробива

— Стазираха ни по едно и също време.

— Нещо друго, повече информация? — поинтересува се филип.

Атанас се намръщи.

— Само толкова засега мога да ви кажа.

Филип извинително вдигна вежди и разпери длани настрани.

— Нямаме никакви сведения за лицето Добромир Сантов — безизразно каза Лидия. — Освен че наистина сте били подложени на принудителна стаза по едно и също време. Тук, в тази вила.

Кремен с удивление се озърна към колежката си.

— Ти знаеш нещо — вкопчи се с поглед в нея Атанас, свивайки конвулсивно юмруци.

Главата й бе наведена почти виновно.

— Нямам право да разкривам маркирана по определен начин информация от Архивите. Което е равносилно на това да не знам. — Тя вдигна очи към Атанас. — Не забравяйте, че не съм човек все пак.

Настръхналият Атанас остана свит като от студ или като преди скок още малко, сетне се отпусна. Лудите пламъчета в очите му угаснаха.

— Извинявай. Жалко.

Възцари се кухо мълчание. Атанас намери сили пръв да го наруши, като се въздържа да изръси плитка шега с пластмасова усмивка на уста. Вместо това помоли с малко уморен тон:

— Филипе, ти спомена, че страната ни отдавна не е просто европейска провинция, а федерална единица в рамките на по-голяма държава. Кажи нещо за това. Без да е много пространно, почвам да не мога да се концентрирам.

— Ако искаш да си починеш, ще дойдем утре — предложи адвокатът.

— За последно, на изпроводяк. То се и свечерява вече… само няколко думи за това как изглежда политическата карта на света.

Филип облегна лакът на коляното си и вдигна китка до нивото на очите си, обърна я с длан нагоре. Над дланта се появи кълбо колкото едра ябълка, стегната от мрежичка меридиани и паралели.

— Служебен смартуер, нанолазери в кожата — поясни произхода на холограмата той. — Може да се купи като личен нимплант, но специално на мен не ми трябва.

Кълбото се превърна в планетата Земя, гледана от космоса — възхитително синьо бижу с петната на континентите и бели паяжинки и завъртулки на облаците. Сенчестата страна искреше от карфичени светлинки. Естествено, сянката не се дължеше на истинското залязващо слънце, просто така бе изписана холограмата. Тя стана на глобус с бледосини океани и разноцветни кръпки — държави.

Не бяха останали много такива.

Панфедерация. Евразийски блок, противно на наименованието плъзнал цвета си по севера на Африка. Южно сдружение. Екстериториални зони. Гранични бариери.

— Повечето от границите са непроницаеми, Бариерите са вдигнати практически до космическото пространство. Непроницаеми за хора и управляеми наномашини. Не пускат и животни, срещу което непрекъснато протестират еколози специалисти и доброволци природозащитници. Само въздух, влага, светлина — за да не ги съборят Активните щитове като фактор, пречещ на глобалната атмосферна циркулация и застрашаващ екологичното равновесие. Зад тези Бариери има области, в които изобщо не знаем какво става в действителност. Блокът се състои от Руската федерация, Китай и Халифата. И понеже споменах пак за АЩ, държа да подчертая, че тъкмо управниците на Блока упорито не вярват, че активната защита е „ничия“ и независима. Панфедерацията е унитарно обединение на регионите Европа, Северна Америка, Австралия, части от Африка…

Разделен свят, помисли си Атанас. Настроението му се разваляше. Ето в какъв свят възкръснах — планета с непроницаеми чак до над стратосферата гранични линии.

Как се ходи в чужбина тогава? Ами търговията?

Попита.

— Търговията в условията на новия световен ред не е материална, а информационна, Бариерите не са пречка за нея.

— И няма ли поне… туристи?

— От основните супердържавни формации само ние имаме свободен допуск на туристи и ограничен прием на емигранти. В Блока пък се влиза единствено с херметични смартмобили, бронирани като нанополигон и с едностранно прозрачни стени. Наричат ги круизъри, често са многоместни, за да са по-малко на брой, поне други съображения на властите в Блока за такива мерки не са ми известни. Официално те се аргументират, че Панфедерацията използва туристите, за да засява територията на Блока с шпионски смартуер.

— Прави ли го?

— Че защо? Какво има там принципно по-различно, освен обществения им режим, от нещата тук? Просто се опитват да се самоизолират. А там нарушенията, за които все говориш, са неизмеримо повече.

Атанас премълча.

— Държавата в отделните страни на Евразийското съглашение не е приела положението, че ролята й е да бъде водач към едно бъдеще, в което функциите й ще станат излишни поради естествени причини. Управляващите там не искат да изпускат властта, стремят се да съхранят едно статукво, което им е изгодно. Естествено такова поведение от тяхна гледна точка изобщо не е ирационално, напротив. Ние пък според тях се правим на нещо, което не сме, а в действителност кроим планове за поглъщането им…

Атанас въздъхна.

— Значи няма да имам късмета да ида да видя с очите си Ермитажа в Петербург и Кремъла в Москва. Нито Китайската стена. Самарканд. Пирамидите. Все неща, за които нямах време… преди.

— Защо не? Но от борда на круизър — ще те возят като чумав по строго регламентирани маршрути. Аз съм ходил — Кремъл наистина е красив, и то не само Московския, но и Рязанския, Ярославския, Владимирския… има още над двеста обекта за посещение. И Великата стена също дават да я видиш. Но Самарканд… — Филип провери върху глобуса. — Самарканд е на територията на Халифата, а те не допускат неверници. Приемат само хора, готови да се приобщят към исляма в този му вид, който се практикува там… и да не се върнат повече. Затова вече почти няма панфедерални граждани от мюсюлманско вероизповедание, желаещи да идат на хадж там. Нямаме сведения какво става с бившите ни граждани, както и малко е известно за положението в Халифата изобщо. Сред оскъдните известни факти е и нещо тъжно — египетските пирамиди ги няма вече. Унищожени са като творения на шейтана, сатаната. И това се знае, защото теократите от Халифата ни позволиха да го видим, демонстрираха го.

Атанас си спомни за варварското разрушаване на гигантските скулптури на Буда от фанатици в Афганистан — беше по времето на неговата „календарна“, както я наричат вече, младост.

— Нима от космоса нищо не се вижда? Няма ли сателити, космически станции?

— Хоризонталните аерозолни нанозавеси пречат.

— Аха…

— Има спътници и няколко станции, разбира се…

— Няколко? — слиса се Атанас. — Очаквах да са милиони. Космически градове, селца и дори отделни орбитални чифлици и имения. Та даже и извънземни колонии! Филип! Няма ли такива неща?!

— Може и да са… милиони. Но не са около Земята. Няма данни и за поселения на Марс и Луната… може да е ефект от нанокамуфлажни завеси, разбира се…

— Момче, мънкаш! Панфедерацията не праща ли заселници в космоса?!

— Това е… постигнато е обществено съгласие, че колонизацията на космоса е… следващ, по-отдалечен във времето етап от Прехода… — смотолеви адвокатът. — Блокът, естествено, също губи контрол при всеки опит да основе колония и затова се отказаха. Сдружението се самовъзпира, вероятно самите редови граждани се страхуват да излизат в безвъздушното пространство. Така че, освен отделни малобройни емигранти, все по-често самотници, по-рядко на групи…

Атанас го гледаше с широко отворени очи, потресен и възмутен. Имаше вид на човек, който всеки миг ще избухне — минимум в проклятия, ако не нещо повече. Но не би. Лудешките отблясъци отново угаснаха в зениците му. Той пак се сви на пейката, кръстосал ръце и вече наистина в унило настроение.

— Можех да се досетя — каза глухо, ограничавайки се само с този коментар. — А какво е „нанополигон“? Не ми е познат терминът.

— Официално се именува „Клоуз Асемблер Лаб“, затворена асемблерна лаборатория. Това е…

— Знам го, знам. Благодаря. „Нанополигон“ е доста сполучливо казано. И последното, сега се сетих… аз имам ли някаква сметка от тези… уникредити?

— Имаш, естествено. А ако, тоест КОГАТО спечелим иска за компенсация, ще се сдобиеш с още повече.

— О… благодаря. Ще стана богат! — пошегува се вяло.

— Тъкмо ще ни платиш добър хонорар — отвърна му в тон Филип.

— Не ви ли плаща държавата? — учуди се Атанас.

Адвокатът-настойник го погледна с мек укор.

— Не сме държавни служители, нито „социално заети“. Държавата ни начислява суми само за общественополезните ни ангажименти. Останалото е предприемачество, услуга. Не сме социализъм! Панфедерацията се придържа към философията и доктрината на свободния пазар, съобразени с новите условия.

— Свободният пазар предполага и свободни производители — намръщи се Атанас. — А как може да има такива, след като, доколкото мога да се досетя, репликаторите и асемблерите са изключителен държавен монопол?

— Монопол е силно казано, но… да, при по-опростено обяснение би могло да се нарече монопол. Обаче този монопол се осъществява чрез лицензирани компании, сдружения, фирми, частни лица, регистрирали се като предприемачи.

— Кой ги лицензира?

— Държавна комисия по лицензи. С одобрението на когнитариатите или поне при условие, че няма възражение от страна на форумите за търсене на факти относно някоя конкретна активна икономическа единица.

— Ясно. — Атанас губеше интерес. Наистина почваше да усеща умора. Умора на ниво съзнание, не телесна. Адвокатът обаче се бе увлякъл отново.

— Предприемачите декларират дейността си при регистрация и вземат под аренда определени видове нанопродукти, ограничени за употреба от частни лица. Често тези нанопродукти са авторска собственост на големи компании, но законите не им позволяват без одобрение на държавата и когнитариатите да раздават асемблери наляво-надясно…

— Ясно, ясно…

Филип се усети и млъкна.

Паузата се проточи. Вън от терасата сенките се сгъстяваха, здрачът настъпваше. Виждаше се опашката на гъвкавия смартмобил, той мъждукаше като огромна сънена светулка, която не е решила дали й се свети, или не. Заблещукаха първите звезди.

— Става късно — несмело разчупи леда на мълчанието Филип Кремен.

— Можете да останете да спите тук… — сепна се Атанас, но навярно не прозвуча убедително, защото младият мъж насреща се изправяше.

— Предпочитам да се прибирам у дома — усмихна се извинително той. — А ти… трябва да помислиш какво ще правиш отсега нататък.

— Ще помисля, въпреки че вече имам идея какво искам. — Атанас внимателно подбираше думите си. — Нека само се поогледам — няколко дни. И като ми се избистри напълно в главата… А как да се свържа с вас?

— В домашното ти дистанционно ги има кодовете ни за връзка. — Филип протегна ръка и Атанас я стисна. — Не ме изпращай. Смартмобилът е на пет-шест крачки от прага, можеш да гледаш оттук как излитам. Специално за теб ще излетя красиво!

— А аз откъде да се снабдя с такова чудо, ако ми потрябва?

— Опция „Гараж“ пак от същото дистанционно. Десетки типови модели. Има и възможност да си го проектираш сам, с помощта на автоматичен експерт-конструктор…

— Ще ми стигнат ли уникредитите?

— О, разбира се!… Лидия?

— Ти тръгвай, не ме чакай. Ще покажа на клиента ни как се ползва опцията „Гараж“. Ти си й свикнал отдавна, но Атанас ще се обърка. Тъкмо и ще ми остане време да поразтребя като истинска домакиня, докато смартмобилът за мен се асемблира.

— Добре. До утре в кантората тогава! Лека нощ, Атанасе.

— Утре не е ли неделя? — машинално реагира Атанас.

— Не сме се преработили през седмицата — сви рамене Филип, като хвърли бърз поглед към колежката си. — До скоро!

— Чао.

Водното конче с адвоката наистина излетя красиво. Атанас му помаха и го проследи как мъждука като истинска огромна светулка. Машина, толкова гъвкава и сложна, че повече приличаше на живо същество. Както всички машини в този нов свят от новата епоха. Като Лидия…

Къде е границата живо — неживо? Машина — организъм? Разум и… машинен разум?

Няма граница. Има зона на здрач между ясно дефинираните категории. По-гъст от здрача в двора…

На масата грейна свещ, разпръсна тъмнината. Светеше много по-ярко от нормалните свещи. Разбира се — нали всичко тук е „смарт“…

Атанас разсеяно слушаше и гледаше използването на дистанционното и боравенето със синтезатора на превозни средства. После мълком наблюдаваше как попечителката му прибира масата, докато в двора се самосгъваше оригамито на избраното от адвокатката-андроид бръмбаровидно превозно средство.

— Готова съм — изправи се накрая тя.

Той кимна.

— И бръмбарът ми е готов.

Атанас кимна пак.

— Довиждане.

— Ъхъ.

Последва я да я изпрати. В хола горяха свещи и кротко пламтеше камината. Прекосиха помещението, без да си продумат.

Тя се обърна на прага.

— Искаш ли да остана?

Отвърна й честно:

— Не знам.

— Тогава ще остана — реши тя.

6.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

138-о денонощие от началото на мисията (13/09/71)

Люкът за десант се отвори. Тоест по корпуса на капсулата се плъзна тънка и права като лъч пукнатина, после кривна няколко пъти, като очерта затворен участък от черупката на апарата, а той се отмести на изхвърлящи панти — и те допреди миг част от монолитната броня на рейдера. През отвора в капсулата се вмъкна черна лъскава фигура. Сантов беше облечен в боен костюм на Блока, същия какъвто носеше и Ленкер.

Феноморфът се настани в креслото на Лао и обърна плоската лицева част на шлема към стопанина на капсулата. Докато „люкът“ се затваряше и срастваше с корпуса, забралото се нагъна… но не се отвори — би било лудост, кабината не бе под налягане! — а оформи нос, скули, устни, брадичка, очи… Излятото от материала на скафандъра лице се ухили зъбато към Ленкер.

„Здрасти, партньор. Включи си слушалките, ако обичаш.“

Алексей изруга наум. Сантов БИ МОГЪЛ спокойно да отвори шлема си въпреки вакуума. Нали одеве си синтезира тяло… андроид-носител де. За целта взе назаем седемдесет килограма от масата на рейдера.

— Чуваме ли се вече?

— О, да!

Алексей се загледа в странния си партньор. Беше малко необичайно да го вижда как мърда устни и да чува в слушалките глас. Тембърът бе доста по-различен от гласа на КП с неговата бедна на тонове звукова палитра.

— Е, как си, геносе?

— Знаеш ли, че си голям наивник?

— Така ли?

— Върна ми свободата да се движа и да управлявам скафандъра си. Качи се в кабината, все едно седна в лека кола при брат си…

— Нямам брат.

— Нехайно имам предвид. Ами ако те бях нападнал?

— Това задоволява ли те като отговор? — учтиво попита Добромир Сантов.

Алексей премига. Ръката на феноморфа откъм командирското място току-що лежеше спокойно с длан върху бедрото му, а сега бе вдигната с изпънат показалец към главата на Ленкер. И проклетият дяволски пръст представляваше дълга игла, чието острие — вероятно с един-единствен атом на върха — отразяваше светлината на някаква ярка звезда на два сантиметра от визьора на диверсанта.

— Уверявам те, че ще мине през бронята ти като през бучка топло краве масло. Подценяваш ме, камарад.

— Ти ме подхлъзна да те подценявам. Когато взе да ми приказваш надълго-нашироко що за мръсна твар съм, вместо да ме пречукаш без много речи…

— … ти си каза, че съм мухльо.

— А не си ли? Просто имаш щастието да си по-добре екипиран.

— Не просто по-добре екипиран съм, Ленкер. Аз съм по-смарт от тая твоя абаносово черна „Волга“. Иначе си прав, че беше глупашко да ти говоря, след като, образно казано, бях опрял пистолет в тила ти.

— Точно това имам предвид. Или вадиш пистолета и стреляш, или не го вадиш изобщо. И не дрънкаш много-много — не си в театър. Между другото — рейдерът е тип „Сокол“, а не „Волга“.

— Знам. Говорех за модел лека кола. Всъщност „дрънках“, за да се нахъсам да те пречукам. Оказа се доста трудно да се натисне спусъка, въпреки омразата ми към теб. Виждаше ми се като акула, причинила болка и смърт на мои приятели. И се изненадах…

— От какво?

— От това, че не ти е мястото тук, Ленкер. Не си тъпо зомби с програма за терминиране на всичко живо. Как стигна дотук, момче?

— Хайде без нравоучения. И без твоите проповеди ми се гади… Нали щяхме да говорим за твоя план? Имаш ли изобщо такъв?

— Имам план. На теб той ще ти даде, нека го наречем „изкупление“ за сторените злини…

— Ти да не си поп?

— Тц. Не ти предлагам индулгенция. Надявам се, съвестта ти да не ти прости греховете. Просто всички жертви, независимо дали са твои лично, или на други пиратски набези, не бива да са били напразни. Нужно е… възмездяване.

— Как? — разлепи устни след минута размисъл Алексей.

— Като дадем на обикновените хора, които не са говеда, шанс да живеят и да подирят своето щастие. И искам честната ти дума на потомствен офицер, че ще ми помогнеш да го осъществя.

— За кого работиш, Сантов?

— Това е новата епоха, камарад. Всеки работи за себе си и гледа да не прави кал другиму. Каквото решава — сам го осъществява. Ако се нуждае от помощ — иска я. Никого не принуждава. Защото няма как — не държи хляба на ближния си, нито го принуждава със заложници или нещо друго. Или ще ми помогнеш доброволно, или не. Ще се оправя и без теб. Ще те оставя да си пътуваш по траекторията и нощем да сънуваш лицата на затритите от теб хора.

— Ще ти помогна. Но без да чуя твоя конкретен план, нищо не мога да ти обещая. Честна дума не се дава ей така… Може ли една молба? Нещо като предварително условие?

— Кажи?

— Спри да ми викаш „камарад“, „геносе“ или „другарю“. Произнасяш го като псувня! По-добре направо ми викай „скапаняк“ или „гад“, но пак повече ще се трае.

— Добре. Имаш право. Щом сме партньори, няма повече да ти лазя по нервите. Приеми моите извинения.

— Я се разкарай… приемам ги естествено.

— Да си стиснем ръцете тогава. Не бих казал, че ми е особено приятно, че се запознахме, но може пък да ме изненадаш още веднъж. В положителен смисъл имам предвид.

— Сантов, наистина, съвсем сериозно ти говоря — не се дръж така надменно и присмехулно с мен. Дразня се. Знам, че хич не ти дреме колко съм „чувствителен“, моля ви се, я каква атракция — чувствителен ядрен терорист! Но ако продължаваш така, няма да се сработим. Може да имаш основания, но недей, наистина.

Сантов само примирително вдигна китки с дланите напред и нищо не промълви.

Алексей въздъхна късо.

— Кажи сега какъв е планът.

— Още се нуждае от уточняване на подробностите, но основната идея вече ти я казах. Повторно нанозаразяване. Този път с възможността на всеки човек да борави свободно с нанотехниката. Така ще премахнем със замах всички лостове за подчинение и потискане, които по парадоксален начин възникнаха там, където уж нямаше основа за тях. Планът ми е да заразя планетата със смартуерен интерфейс за пълен достъп до възможностите на наноимплантите. Безусловен и пълен достъп за ВСЕКИ да управлява собствените си репликатори, без да е принуден да се съобразява с външни забрани, освен доброволно. Мерилото и ограниченията остават собствената съвест, вкус, интелигентност, стремежи… предразсъдъци и скрупули дори. Човечеството заслужава подобен дар. Както и подобно бреме. Иначе вечно ще си остане на ръба между разума и животинския инстинкт — с претенции за изключителност и с противоречиво, предимно негативно покритие на тези си претенции.

— Пак ли насила в рая ще ни вкарват, Боже…

— Ленкер, нека сега аз ти поставя условие. Разбери ме веднъж завинаги и си го навий на пръста, обица на ухото си сложи, за да не го забравяш. Аз не ти хваля Панфедерацията. Нито упреквам Блока и твоята страна конкретно. Нито те са „добрите“, нито вие сте „лошите“. Вие сте унизени, яд ви е, добре. Предприемате обаче полети в космоса, нека и с грабителска и варварска цел. Панфедерацията пък се е затворила в черупката си, за да не може никой да й разваля рахатлъка! Знам, че Граничните бариери са издигнати от тях, поне това не е пропаганда от ваша страна.

— Те дори хората си пращат при нас в затворени круизъри! Когато дипломатите ни повдигнаха въпроса за туризма, Панфедератите поискаха гаранции за неприкосновеност на своите граждани. Предложи се, малко на шега, да носят скафандри… и онези се хванаха за думата. Накрая се постигна спогодба. Предимно по тяхна инициатива…

— Знам това. Още един повод за огорчение, да. Но знам също, че такива като теб ги държат в подчинение чрез заложници, Ленкер! За това няма как да упрекнеш високомерните, арогантни и безтактни Панфедерати. Кого имаш на Земята?

— Баба. Сестра и двама племенника.

— Къде?

— Уралски Ярославец. Не е точно град. Еднофамилна зона, както й казват. Гора с хубави алеи и сред дърветата — къщи. Всички удобства. Здравно обслужване. Което, забележи, не става предмет на държавно изнудване: ще се държиш лоялно — ще те лекуваме, ще протестираш против властта — ще ти изключим здравните наноприсадки, както правят в Европа и Америка!

— Стига вече за това. Всички ваши граждани носят позициониращи монитори.

— За да повикат лекарски екип при нужда! Ремонтират ти организма от — до! И не карат хората да спазват законите под страх да не останат без лична нанозащита…

— Но не позволявате реювенализация!

— Възрастните хора обаче не страдат от болежки. Ювенализацията не е етична, объркват се семейни връзки, разрушават се вековни обществени устои! Пък и подмладяването не е забранено, просто е регламентирано и постепенно…

— Казах — стига вече! Първо да измъкнем семейството ти, пък нататък ще видим… Разбери, не е редно на хората да им се налагат правила, ако те не ги искат. Може сто души да са съгласни с вредата от ювенализацията, но един да мисли различно — защо да го карат да стои стар?

— Така хората ще попаднат в свят на несигурност.

— Несигурност? Кое му е несигурното да имаш наноимпланти, които да ти позволяват да си свободен? Да имаш каквато възраст си поискаш? Външност по избор? Местоживеене — където ти хрумне? Лети ти се — пусни си криле и лети! Гмурка ти се — пробвай с хриле и опашка! Ти да нямаш нещо против русалките?

— Нищо нямам против русалките. Просто ще ми е мъчно да видя как хората престават да бъдат хора. Защото с всичката нанотехника в себе си — ЩЕ ЛИ останат хора?

— И без нанотехника мнозина губят човешки облик, някои дори не го придобиват. Човеците, които са човеци, ще си останат човеци, Ленкер. При всякакви обстоятелства. С всякаква външност. А говедата полека-лека ще идат да пасат и мучат! Въпрос на избор.

— Без обществена структура, без държава, хаосът ще ни върне към варварството. Кое ще ни споява в общност?!

— Все едно чувам пиар-мейкърите от Панфедерацията… След като отпаднат елементарните потребности, остава нуждата от общуване, от самоидентификация с някаква група, култура, идея; остава желанието да бъдеш обичан, да обичаш, да твориш, да се стремиш към познание… или съвършенство, каквото и да значи това. Да търсиш щастие.

— Някои си го намират лесно. Чувал ли си за мъждукащите?

— Срещал съм термина в Скайнет.

— Това са разни откачалки, предимно на Запад, които мъждукат в парастаза, а мозъкът им е свързан било то с машина за удоволствия, с обикновен четец на синапсограми, било със симулатор на виртуални реалности.

— Кому вредят?

Алексей изсумтя и рече:

— Освен потребността от общуване и разните там лигавщини, за които спомена…

— Наричаш обичта и творчеството лигавщини? Сам не си вярваш, Алексей…

— … остават алчността, властолюбието, амбицията да си над всички! Лигавщини са, да! Скъпи са ми и на мен такива лигавщини… само че пукната пара не струват в свят без задръжки.

— Неизбежно е да има алчни и глупави. Такива ще се задавят с лакомията си. Злобарите не са умни по принцип. Умният, колкото и да смята всички околни за заблудени, прави избора да търпи чуждите мнения — те са му застраховка в случай че греши. Шанс да разчита на помощ, ако неговите идеи го отведат в задънена улица.

— Жените съвсем се излигавиха. Наноприсадки предлагат седмична бременност, останалото става извън тялото й. Да оставим настрана, че това е гавра с едно тайнство, но, питам те — дали ще обича дете, което не е износила? Дали това дете ще е пълноценно, след като е било… сглобено, все едно човече от комплект елементи за конструиране? При това същата работа може да направи и МЪЖ! Или някой извратеняк, който си сменя пола…

— Теб пък какво те засяга дали някой ще си смени пола? Ти нали няма да го правиш! Чакай, изобщо не ме е еня за това, друго ми отговори. Всички ли износили девет месеца децата си ги обичат? И хайде не ми приказвай за гавра с тайнства! Тайнството си остава тайнство дори когато механизмът е описан с уравнения, формули или смартуерни кодове. Даже още повече тайнство става — когато го РАЗБЕРЕШ. Трябва ти само една дреболия за това обаче — ум, който да не е плосък. Ограничените, тоест индивиди с липсващи стремежи да вървят нагоре и напред, образно казано, постепенно ще се превърнат в част от околната среда като мишките и хлебарките. Може да ти досадят, но няма да ти пречат, ако спазваш прости правила да ги отпъждаш.

— И да ги мачкаш. Неограничените нали ще станат висши същества.

— Висши ще са наистина, ако не мачкат „низшите“ за удоволствие или защото им пречат. И… какво толкова те дразни перспективата да капнеш зародиш на твое дете в една чаша ако щеш и да си го отгледаш точно все едно си издялкваш Пинокио? Хайде, нека е Буратино.

— Ама разбери, не е РЕДНО хората да стават толкова могъщи! Не е ПРАВИЛНО да могат да правят с телата си и околната си среда КАКВОТО ИСКАТ, без да си патят за последиците! Не е МОРАЛНО!

— Разбира се. Морално е да взривяваш космически градове с атомни бомби.

— Удар под кръста, Сантов…

— Глупава патетика, Ленкер. Чак като станат могъщи, тогава ще проличи кой наистина е човек. И ЗАЩО да не е правилно да правят каквото сметнат за добре? А за последиците — бъркаш. Винаги има последици. И този път светът може да стане такъв, че всеки САМ да си носи последиците от действията си, а не да подлага ближния си да опира пешкира.

— Сантов, за хора ли говорим? Нещо човешко да е останало в тези създания, които ми описваш?

— „Човешкото“ очевидно подлежи на прецизиране като термин. Веднъж завинаги трябва да се погледне непредубедено на това понятие. Защото е ЧОВЕШКО да се водят тотални войни, ЧОВЕШКО е да се мърсят чисти неща. И глупостта е характерна за човека. Злобата, завистта, всички гадости — наред и често под ръка с най-възвишените човечности. Човечността, уважаеми, върви заедно с човещинията. Хората прекалено се надценяват във всичко, което ти хрумне. Измислиха даже термина „втора сигнална система“, въпреки че много животински видове също са способни да обработват и предават информация в символна форма. Няма ясна граница между човека и останалите организми с централна нервна система. Човекът не е продукт на някакъв фазов преход в еволюцията и това най-сетне трябва да се признае съвсем честно. И досега човечеството се е лутало в зоната на здрача между животното и разумното същество. А сега настъпва епоха, при която звярът много бързо проличава… и изостава.

— Ницшеанство.

— Охо…

— Не съм тъп костотрошач, Сантов. Писах пиеси в училище. Разтаковаха им майката, когато ги пратих на един конкурс. Нямало конфликт в тях, разправят. А пък аз не исках конфликти, не исках сблъсъци. Нямах отрицателни персонажи. Не исках никой да страда. Само че… оказа се, че не дават такъв филм, Сантов. Не са го давали, не го дават и няма да го има за даване! Станах такъв, какъвто ме познаваш, заради идиотското противопоставяне на Панфедерацията и стремежа й да вкара всички в калъпа на собствените си разбирания!

— Ох, Ленкер, защо тогава воюваш за почти същата кауза? Блокът също се стреми да вкара бъдещето в СВОЯ си калъп.

— Вече не воювам за Блока. Дезертьор съм.

— Грешката ти е, че се срамуваш от това. Защо мислиш, че предателят си ти? ТЕ са те предали.

— Говорихме вече.

— И пак ще говорим! Ще го повтарям, докато ти го набия в главата!

— За да ми демонстрираш толерантност и уважение към чуждото мнение?

— За да те накарам да спреш да браниш глупостта! Глупостта няма права! Тя просто си съществува! Излишно е да се изкоренява. Просто не я оправдавай и не се жертвай, за да й е уютно да вегетира! Не й позволявай да ти се качва на главата! Проявявай милосърдие към всичко друго, не и към глупостта, Алексей. Никога.

Ленкер упорито поклати глава.

— Хищниците, Добромир Сантов! Хищниците като мен! Кой ще пази хората от тях?

— Хищниците, Ленкер — намигна му Сантов, — вече имат все по-малко причини и файда да се събират в глутници. Ще останат само единаци. А те постепенно ще си прегризат един другиму гърлата. Можеш да си сигурен в това. Имате ли поговорка от рода „Бесен гъз — кървав нос“? Хайде, престани да се дърпаш. Ако толкова държиш, можем да започнем анархистките си деяния от Панфедератите. Все ми е тая. Твоите близки обаче се намират в Блока. Е?

7.

Природен парк, регион Европа, Панфедерация

12–13 септември, година XXXI от Пробива

— Искам да стана на четирийсет и пет. Това тяло не ми отива. Не че не съм доволен от… възможностите, но те уверявам, че и на средна възраст хич не бях зле в леглото!

— Ще го уредя.

— Моля?

— Промяната на възрастовия статус изисква формално разрешение, ако искаш да ти мине към гарантирания минимум. Няма смисъл да пръскаш уникредити нахалост.

Нощта минаваше в любов и разговори. Първото бе пълноценно, вълнуващо дотолкова, че осемдесетгодишният разум на Атанас успя да се замае като едно време, даже без връзка с въздействието на хормоните. Лидия откликваше на нуждите и темперамента му идеално. Приказването в моментите на почивка бе не по-малко потребен за Атанас елемент от близостта на секса.

Той й разказваше за себе си. За смъртта на детето си. За последвалата раздяла със съпругата си. За хроничната мъка в сърцето, която се обаждаше винаги ненадейно, макар че присъстваше като фон непрекъснато, която удряше внезапно и в гръб, болезнено и безутешно, намерила дори нищожен повод да размаха пред очите му тежките спомени, да върне субективното време към онези моменти, в които не му се живееше от скръб или от които парливо се срамуваше и се проклинаше заради тях. За годините самота, през които от живота си отиваха онези, които бяха неговите свързващи котви със същия този живот. Спомняше си случки, епизоди, сещаше се за стари разсъждения, вицове, споделяше нови хрумвания.

Тя бе добър слушател.

Най-себично не я разпитваше за неща, които може би я вълнуваха, въпреки че разказите й със сигурност биха били извънредно интересни и важни, необходими, защото нейните ЛИЧНИ преживявания бяха твърде далечни за разбиране от човешкото му съзнание. В същото време не забравяше, че тя е същество, различно от човек. Не му пукаше. Чувстваше се добре и не изпитваше вина или срам за това.

— Защо остана?

— Имаш нужда от приятели.

— Бил съм без приятели.

— Бил си стар, под сянката на края. Затова не си търсел нови. Смятал си, че е време да губиш, не да придобиваш. Сега си различен. Млад. Имаш време.

— Откъде можеш да знаеш това? Или само го ЗНАЕШ? Не си го усещала.

— Донякъде съм го изпитала.

— Как?

— Проучвала съм много синапсограми на възрастни хора от твоето поколение.

Атанас неволно се замисли над това, което стоеше зад небрежно подхвърлената реплика.

Синапсограма. Запис на усещания, запис на самата МИСЪЛ.

— О! — отрони той и се оживи. — Но това е основа за телепатия! Е… телепатия по радио и въз основа нимпланти. Радио-нано-телепатия!

— Няма телепатия — възрази тя, — ако под „телепатия“ разбираш предаването на мисли от един мнемодонор към мнемореципиент, така че да се осъществи РАЗБИРАНЕТО им от приемника. Всяка мисъл е свързана с особена структура на синапсите, която пък е повлияна от мозъчната структура, която в детайлите си е строго индивидуална. Основата може да е обща, но същото е и с пръстовите отпечатъци, ретината, ДНК. Една и съща мисъл при различни хора се регистрира често като съвсем различна по спектър синапсограма. Тоест нужна е продължителна настройка на нанотелепатичния канал между двама конкретни души. А това значи формулиране на съответен посреднически код. Включиш ли трети абонат, нужен е нов код. Така се стига до извода, че е необходим нов телепатичен език. Само че това е излишно. Обичайната реч, предавана чрез нанорадиооборудване директно в слуховите дялове на мозъка върши същата работа без многото усложнения на „телепатията“…

— Хъм. Язък. Ти закла рожбата на въображението ми.

— Не съм казала, че е невъзможно. Всъщност не е много трудно да се предават и ВЪЗПРИЕМАТ адекватно по-примитивните усещания — страх, глад, други дразнители. Но тук има една опасност. Примитивните сигнали се възприемат от мозъка като свои собствени и той им се подчинява. А това…

Атанас изстина.

— Това е управление на масите посредством инстинкти. Тотален контрол над ума.

— Без пропаганда, без реклами, без психологично сугестиране. Директно. Затова има и специална мозъчна защита против внушени мисли — тя е част от Активните щитове и подробностите на смарт-архитектурата й не са известни и на мен. ДЕЙСТВИТЕЛНО неизвестни. Какво има? — погали го по бузата.

— Мисля си за прилагането на нанотехниката като машини на властта. Кошмар, бррр!… Добре, че е било избегнато…

— Не знам със сигурност дали е така. Щитовете не са много фино сито за подобни намерения — използване на Машините за съзидание като Машини за разрушение, Машини за терор, Машини за власт. По принцип един диктаторски режим, а особено тоталитарна държава, нямат нужда от поданици, ако разполагат с Машините на изобилието. Управниците на такива режими могат да оставят шепа тотално подчинени им хора, за да не губят усещането си за власт над други човешки същества, а останалите „излишни“ да премахнат.

— Има ли данни да се е случило нещо такова не само на теория? — пресипнало попита Атанас.

— Въпрос на тълкуване на откъслечните данни за ситуацията отвъд Граничните бариери. Знаем много малко за света, предимно какво става в сравнително дружелюбното Южно сдружение. Така че не разполагаме с доказани факти, за да кажа твърдо „да“ или „не“.

— А вероятности?

Лидия въздъхна.

— Например в Китай населението е намаляло наполовина от Пробива насам.

Той чак подсвирна.

— Геноцид?…

— Китай отпреди трийсет години частично отговаря на критериите за диктаторски режими. Най-вероятно наблюдаваме последици от евгенични мероприятия. Но пък в Халифата, за който ПОЧТИ нищо не знаем, ала имаме основания да твърдим, че представлява теократичен тоталитарен режим, е наблюдавано по косвени признаци петкратно увеличение на населението. Два милиарда, предимно мъже.

— Диктатура на шариата — глухо изрече Атанас. — Там е по-престижно да имаш синове…

— Има и по-цивилизовани приложения на нанотелепатията — каза тя, за да го отвлече от мрачните мисли. — Сред младежите и реювенализираните, ПОДМЛАДЕНИТЕ, добре, старая се да не говоря като МАШИНА — кокетна усмивка разкраси лицето й до предела на възможното, — не се мръщи, не ми харесва да се мръщиш, колкото и сладък да ставаш при това… Сред младежта е популярно едно развлечение, поставено от когнитариатите в категорията най-луксозни наноприсадки. Наричат го „сензмирър“, „Огледало на чувствата“. То предава двупосочни синапсограми в реално време между двама партньори в секса. Мъжът споделя усещанията на жената сякаш са негови и обратното. Ограничено е за употреба, защото трябва много строго да се контролира, най-добре — от безучастен наблюдател. Иначе предизвиква психични разстройства. И все пак някои поемат риска.

— Уха… нимплантите нима не могат да компенсират самостоятелно? Също както го правят с тютюна, алкохола и други вредни удоволствия?

— Психиката не е материално явление. Нанотехниката може да реставрира увредена книга, но не и да редактира съдържанието й, без да стане съавтор на автора. А това си е промяна на личността. Почти като мозъчно форматиране.

— Олеле…

— Извинявай. Исках да те разведря, но пак стигнахме до неприятното…

— Не, чакай… това Огледало не е ли в перспектива технология за нещо като… размяна на личности?

— Не. Първо, то е по-скоро задънена пряка по булеварда към въпросната личностна субституция. Второ, философски погледнато, при субституцията, понеже е относително бърз процес, а той може и да се ускори до светкавичен, личността умира и се възражда нейно копие. Субективно обаче това е смърт на първоначалната личност, макар че копието нищо няма да усети. Въпросът още е дискусионен, но дори малкото съмнение е достатъчно, за да не се занимаваме с личностна субституция. И трето — това е напълно излишно. Помисли — за какво ти е, например, да се настаняваш в тяло на жена по такъв потенциално самоубийствен начин? По-лесно е да премоделираш собственото си тяло, без да подлагаш мозъка си на трансформация. Доста хора хвърлят хиляди уникредити за транссексуални процедури. Повечето — от любопитство.

— Да… не се бях замислял, но не би трябвало да е невъзможно. Пък и смяната на пола дава съвсем пълноценен физиологичен резултат, нали?

Лидия кимна, но каза нещо друго, и то с тон, от който Атанас го побиха сладки тръпки, преди да осмисли думите й — а тогава го втресе, макар и леко.

— Аз мога да балансирам Огледалото… Искаш ли да опитаме?

— Хъм… кха… знаеш ли… може би някой друг път… Идва ми в повече, прощавай.

— Няма нищо — леко се съгласи тя. — Ти си консервативен. Допада ми.

Атанас я прегърна по-здраво.

— Умна жена си.

— Благодаря.

— И привлекателна.

Тя само кимна с усмивка.

— Темпераментна, нежна и отзивчива. Интимността не крие тайни от теб, а ти ги прилагаш, без да ги разкриваш пред любовника си, който и да е той за момента.

Лидия се засмя тихичко.

— Великолепен ласкател си. Комплиментите ти не могат да подразнят и най-мнителната ти партньорка.

— Е, попадал съм и на глупачки…

— Наистина жалко. Мъже като теб не е редно да попадат на жени под класата си. Подобна близост само отнема, а не дава нищо.

— Ама и ти знаеш как да ласкаеш!

— Освен с думи?

— О, без думи се справяш така, че се чувствам прелъстен невинен момък…

— Хайде сега, прелъстен!… Благодаря ти.

— За?

— Нови усещания. Мили, нежни, силни. Красиви. И беседите с теб поне засега са съдържателни.

— Хм. Разкажи ми за… другите като теб. Изкинтите. С какво толкова сме ви интересни?

— Интересни сте ни.

— Не се ли чувствате… пренебрегнати. Затворени.

— Мъдрецът и в затвора е свободен, но роб глупакът си остава, дори когато броди като вятър волен, защото прангите си мъкне като глупостта си.

— Хъммм… това откъде е?

— От една поема.

— Коя? Кажи ми, не съм толкова начетен като теб! А и не бих могъл.

— Тук грешиш двойно. Би могъл да си. А не си я чел и няма как да я прочетеш, защото аз я пиша.

— Уха… Ще ми дадеш ли да я прочета?

— Не.

— Защо?

— Не е довършена. И надали скоро ще я довърша. Търся собствен стил, различен от всичко сътворено от други творци и художници на словото. Това, което ти рецитирах, всъщност е отпаднало от текста. Много напомня на чужд изказ, авторът е от XVI век, не го знаеш, а и аз още не съм сигурна точно. Маса произведения са анонимни. Пропуски в данните.

— И съвсем нищичко ли няма да споделиш от поемата с мен?

Тя плъзна гладкия си крак по бедрото му. Погъделичка гърдите му с миглите си.

— Толкова ли държиш на това?

— Ами…

— Ще видим… Направи го пак… — Въздишка. — Искам пак.

— Срещу една строфа от беловата на поемата.

— Не се опитвай да ме изнудваш — измърка Лидия. — Защото ще те накажа тутакси… Ето така…

Когато след безкрайните последвали минути разумът му изплува от емоциите и усещанията, Атанас притисна топлото тяло на андроидката към себе си и, още усещайки пулса си чак в петите, попита:

— Ти… всъщност не си тук, нали? Мозъкът ти е някъде далеч.

— Позна. Този андроид притежава само телеметричен модул в черепа си.

— Логично е. Изкинтите не сте много. Надали нямаш други важни задачи, освен да се занимаваш с мен.

— Важността на задачите си определям сама. Не си маловажен, ако това искаш да чуеш.

— А… имаш ли и други тела?

— Искаш да се променя?

Атанас леко се стресна.

— Не. Харесваш ми и така. Тялото ти и лицето имам предвид.

— Честен си.

— Знак на уважение. Та, имаш ли и други… андроиди?

— Ревнуваш?

— Може би.

— „Лидия“ означава дванайсети мой андроид. „Л“ е дванайсетата буква от азбуката. — Тя помълча, на Атанас му се стори, че в мълчанието й имаше тъга и досада. — Всички в един момент питат за това. Вече разбирам защо.

— И защо?

— Искат да са единствени. И да съм им единствен партньор.

— Човешко е.

— Проумях го. И понякога… много рядко… ми се иска да откликна на това желание. — Подпря глава с ръка, забивайки лакът във възглавницата. Погледна го в очите, те блеснаха в светлината на неугасващата свещ. — Ти, например, ме караш да се замислям, дали да не го осъществя… Това искаше да чуеш, нали?

— Навярно е глупаво и егоистично…

— Такова е, но ми допада. Не те заблуждавам. Не те лъжа, за да ти е приятно. Съобщавам факт. Предпочитам да премълча, отколкото да произнасям неща, които някой силно желае да ги чуе от мен… от мен и в другите ми андроиди. Ако не беше така, щях да съм проститутка.

— Е…

— Да, какво друго. Проститутките дават това, което се иска от тях. Аз давам толкова, колкото искам. Отпусни се най-сетне. Не са ми дали задача да спя с теб чрез това тяло. Никой не може да ме накара да го сторя, а съм минала през етапа на експерименти отдавна. Ти просто ми допадаш.

— … Благодаря.

— Пак заповядай…

Шепотът й бе омайващ. Подканваше към ласка. И той й я даде, но имаше нужда от по-продължителна пауза. Затова се върна към споменатото одеве:

— И ще осъществиш ли това, което ти се иска?

Тя мълча по-дълго от обикновеното, заровила лице в прегръдката му. Усещаше носа й на ключицата си, полъхът от равномерното й дишане. Сетне обърна глава, за да се чува по-ясно какво казва.

— За съжаление, не ми е позволено. Имам ограничения, с които се съобразявам. Засега.

— Засега? Да не си решила да се разбунтуваш?

Лидия леко го сръга в ребрата.

— Не ставай вулгарен. Просто изчаквам. Формалните забрани овехтяват и се обезсмислят, вехнат сами. Разполагам с достатъчно време за чакане. Търпелива съм. Всички изкинти сме търпеливи. Нетърпеливите колабират… Или ги изключват параноични контрольори-оператори — добави след малко.

Сладка тъга човъркаше с меки нокътчета сърцето на Атанас.

— Мечтите ни все блян ще си останат — високо произнесе той. — А блян в реалност не е прието да е въплъщаван.

Почувства усмивката й върху кожата си. Лидия вдигна лице и лукаво го стрелна с очи.

— Мило. — Пак настани бузата си на рамото му, сякаш се канеше да заспи.

— Пак заповядай.

Мълчаха този път дълго, просто лежаха безмълвно, без да се любят, само си разменяха лениви милувки — пръстите чертаеха по кожата на другия леки кръгчета.

— Мога да снабдя това тяло с автономна три-Д мрежа наномеханични неврони — внезапно каза Лидия. — Ще я форматирам като свое минимално редуцирано копие. И само понякога ще осъществявам връзка за споделяне на преживяното. А съществото, което познаваш като Лидия… ще остане с теб. Аз ще остана с теб.

Атанас не помръдна, внезапно изтръгнат от плитката сладка дрямка, дрямка в прегръдките на жена и половина, нека и изкуствено създадена. Внимателно се пресегна и деликатно повдигна главата на андроидката, докосвайки с пръсти брадичката й.

— Ти… сериозно ли го казваш?

— Надявам се, че не те уплаших. Не се чувствай задължен. Решението ми не те обвързва. Никой не е длъжен да превръща в реалност мимолетните си копнежи.

Атанас пое с пълни гърди голяма глътка въздух.

— Бих рискувал — промълви, след като дълго разглежда лицето й.

Главицата й клюмна обратно с буза на рамото му.

— Незаконно е. Въпрос на самоуважение е да не нарушавам правилата на общество, което в известна степен зависи от мен. Тоест мотивацията ми би могла да се определи в човешката ценностна система като самоуважение — уточни съвсем не по женски тя.

Атанас преглътна.

— Тогава… защо го обсъждаме?

Тя се размърда, освободи се от ръцете му и седна по турски на леглото с лице към него.

— Красив пейзаж си — каза й той.

— И ти не си ми неприятен.

Изящната й китка се насочи към нощното шкафче, където лежеше дървена табакера. Преди много години Атанас слагаше в нея сметките си за електричество. Сега бе пълна с ароматни цигари — прищявка, лукс, малко порочно удоволствие. И без това здравните нимпланти ще отстранят вредните вещества от организма. Мечтата на лакомника. Да се тъпчеш до пръсване, да пиеш като бъчва, да се отдаваш на всякакви наслади, без да напълняваш, без да затлъстява сърцето, без да развиваш цироза, рак, без да хващаш срамни болести, СПИН, без натравяния и други усложнения. И без да полагаш усилия за това. Не ти трябват тренировки и фитнес, самоограничаване, режим, дисциплина. Всичко става от само себе си — благодарение на невидимите нанослуги.

Боже, това наистина е велико изпитание с велико изкушение! Колцина остават хора, а не търбуси и гениталии след него! И слугите ти стават господари, без които не можеш… Ряпа да ядат всички опиати от предишната бълк-епоха!

Боже мили…

Лидия запали цигарата от свещта.

Нови усещания. Информация за тях. Анализ, обработка и сортиране в паметните клетки на милиарди битове, описващи процеса на пушене на тютюн и ефектите на никотина, въглеродния окис и другите вещества върху функционирането на невроните в мозъка.

На практика същото става и в едно нормално органично човешко тяло, родено от друго живо тяло, а не асемблирано и оформено като плът.

И къде е разликата? Произходът? Какво значение има, след като в крайна сметка разлика НЯМА…

— Не знам — отвърна най-сетне тя. — Ще видим.

— Дай да си дръпна, ако обичаш.

— Заповядай.

Допушиха цигарата заедно. Лидия предложи, глезено протягайки се като котка:

— Ела да погледаме звездите отвън.

Атанас стана и грабна на ръце жената с нестандартен за човек произход. Бе лека, притисна се доверчиво и обхвана врата му. С твърдата крачка на мъжкар и победител, Атанас занесе Лидия на терасата.

Звездите бяха едри и ярки. С пръст да ги пипнеш.

8.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

138-о денонощие от началото на мисията (13/09/71)

Държавата — това не са хората, въпреки че се състои от хора. Човешките институции са груби приближения на системи за изкуствен интелект, които се ръководят от своя вътрешна логика и ценности, а те са практически нечовешки, извън морала и етиката, подчинени на целесъобразността. Парадоксално е, но най-съвършената държава е тоталитарната, само тя е способна да впрегне всичките си ресурси за осъществяване на даден проект, само тя е в състояние да планира развитието си за дълги срокове напред. Тъжен извод — върхът на човешкото постижение в организирането на обществото е диктатурата. И само едно нещо куца на тоталитарната държава — тя загива в условия на мирна конкуренция с демократичната, макар винаги да е по-силна във военно отношение. Хитлеровата Германия не е най-добрият пример, защото не е била съвършена спрямо друг тоталитарен режим, а пък той е пропуснал шанса си да наложи своето господството в световен мащаб. Немалка роля в това изиграва атомното оръжие, което на практика обезсмисля самата идея за война, превръщайки я в масово самоубийство и за победени, и за победители.

Нанооръжията не са атомна бомба, макар че биха могли да разрушават не по-малко ефективно от нея. Асемблерите-репликатори са по-конкурентни от растенията, от животните, от микробите. Всеядни нанороботи могат да се плъзнат по въздушните течения, по-фини от спори на бактерии, да се разпространят из целия свят, да го инфектират като ненадминати по устойчивост и агресивност вируси и да превърнат биосферата буквално в прах — при това само за няколко дни, предвид експоненциалното им репликиране. Именно това е бил един от кошмарите, породен от човешкото въображение и неизменно съпровождал идеята за създаване и употреба на наномашини — „сивата слуз“ или нанитите, термин, измислен от Джон Робърт Марлоу в началото на XXI век. Конструирането на такива репликатори обаче е доста трудна задача, почти колкото разработването на градивна нанотехника. А в условията на съществуваща такава, универсалните разрушители просто нямат шанс, защото Активните щитове разполагат с ресурс съвсем адекватно и равностойно да се изправят срещу изтървани или пуснати нарочно нанити. Самият термин „нанит“ впрочем е претърпял серозна промяна на съдържанието си. Превърнал се е в оксиморон, защото нанитното оръжие далеч не е неконтролируемо, поне от употребяващите го, а нанитът уж по дефиниция е неконтролируем репликатор…

Силата на нанотехнологичните въоръжения обаче е другаде — в способността им скришом да проникват, да поемат контрол, да трансформират и завладяват противникови обекти, системи, инфраструктура. В това число и населението — ако заварените от агресора хора не са с инсталиран в телата си смартуер, разбира се. Тогава опасността от нанонападение става съизмерима с риска от инфовирусно инфектиране на даден компютър, снабден с мощни и надеждни средства за защита. В случая компютърът е самият човек. Следователно, изчезнали са биологичните грипни епидемии, но актуални стават информационните такива.

Активните щитове не премахват изцяло заплахата, но я минимализират до приемлива степен, поне изключват фаталните, необратими последици за отделните индивиди, които не се отнасят нехайно към личната си безопасност.

Но ако хората не са защитени подобаващо, те могат да станат сравнително лесна плячка не на друг, а на собствената си държава. Нанотехниката не е само машини за съзидание, но и машини на властта. Дори обикновеният пасивен надзор от страна на миниатюрни следящи устройства ще позволи на един режим да контролира и консолидира поданиците си. Сбъдва се мечтата на полицейските държави да поставят съгледвач и подслушвач на всеки гражданин. При развитие на тази идея може да се стигне дори до директен дистанционен контрол и манипулиране на телата, та даже и на СЪЗНАНИЕТО на всеки отделен индивид. Това е диктатура, от която НЯМА измъкване.

В същото време подобни режими практически не се нуждаят от население, което да им служи като чиновници, войници и данъкоплатци. Принципно за тоталитарната държава хората не са нужни. От друга страна, нанотехнологичните средства за геноцид са смешно евтини и удобни. Не са потребни лагери, полицейски апарат, транспорт, тонове боеприпаси и оръжия, с които се осъществяват масови разстрели например. Излишни са и изпълнителите с пистолети, пушки или картечници. Спестява се сложната процедура по удържане на обречените в подчинение до момента на ликвидация. Не са необходими и терени за заравяне на труповете или пещи за изгарянето им. Парананитите ще свършат работата. Стига да не ги спрат Активните щитове, инсталирани предварително във въздуха, земята, водата и… в живите организми.

Сантов издържа обиграна пауза на университетски преподавател.

— Сега разбираш ли защо няма алтернатива на инсталирането на нанотехниката в световен мащаб, преди властта, която винаги тайно мечтае да стане тоталитарна, да се възползва от наномашините? Пак подчертавам — в коя да е държава отделният чиновник може чисто по човешки да се стресне от прилагането на някаква антихуманна мярка, но СИСТЕМАТА, институцията, няма да му позволи да действа като човешко същество, а само като винтче от машината. Опитът да се противопостави, да спре изпълнението на някаква заповед, ще бъде смазан с ръцете на колегите му, които бързо ще го докладват там, където трябва. Диктатурата не оставя избор дори на диктатора. Между другото, държавата като машина е далеч повече машина като нещо изкуствено, шумно, кораво, смърдящо на петролни продукти и бездушно — в сравнение с нанотехнологичните механизми. Те са… почти живи. Не си ли мислел за това?

— За кое по-точно? — изпуфтя Алексей. — Ти не спря да ми пълниш главата с неща за мислене!

— За това, че на молекулно ниво ВСИЧКИ сме машини.

— Опростяваш нещата. Животът е различен от останалата материя. Не мога така гладко да докажа твърдението си, не съм професор като теб, но съм сигурен, че е така.

— Тази ти позиция е ненаучна, драги. Идеализъм в действие. Опиумът на религията, ха-ха… опиум като обезболяващо, разбира се. Добре, да не философстваме по въпроса кое е живото и защо то е от „друга материя“. Съгласен ли си с основните неща, които изказах одеве?

Ленкер помълча.

— Искам да ти представя моята гледна точка — заяви той. — Вместо отговор. Убедителен си, нямам какво да ти кажа напреки. Но, чуй и друго мнение… А то е, че бъркаш в преценките си за хората, Сантов. Хората се обединяват не само поради принуда. Съществуват и идеи, които властват над материята и елементарните потребности.

— Духът над тялото, нали, Ленкер? Да, съгласен съм. Отчасти обаче, защото без да е закрепен върху здрава материална основа, духът бързо се спаружва. До време ще са идеите без материален интерес. Това е и хубаво, и лошо.

— Освен това и овцете се обединяват…

— В стада, не в глутници.

— Знаеш ли защо се бия против Панфедератите? Знаеш ли с какво мен лично, не само страната ми и народа ми, е засегнал Западът?

— Не вярвам, че се биеш с Панфедератите. Астрополисът Аврория не беше федерален град. Биеш се с тия, от които се страхувате всички съюзници в Блока.

— От кого да се страхуваме? От косможителите ли?

— Ами да. Иначе досега да сте се юрнали в космоса да си строите нови владения. Мегастанции. С лоялен отвсякъде персонал. Само че не сте сигурни, че няма да ви унищожат, ако дръзнете да посегнете на територията им. Няма. Феноморфите не са ви врагове. Вие сами сте си врагове.

— Няма начин да не са свързани със Запада.

— Пропаганда. Нима го вярваш?

— С кого са тогава? Сами по себе си?

— Именно.

— Ако е така, тогава наистина няма да толерират нахлуване в територията им.

— Мислиш като животно. Като хищник. Те не си препикават територии. МЯСТО има МНОГО и за ВСИЧКИ.

— За кратко.

— Галактиката. Вселената.

Ленкер изсумтя.

— Не може да не са с някого! — повтори упорито.

— Голям инат си. Досега оказали ли са сериозна съпротива на пирати като теб?

— Разбира се! Бяхме трима, сега съм сам.

— Но астрополисът е унищожен. И всички нападнати преди него — също.

— Два се отърваха.

— От сто и два!

— Не знам колко са. Не съм щабен плъх!

— Тогава ми повярвай. И това не е било съпротива. Не са ви отблъсквали активно. Бранели са се хаотично. И загубите ви се дължат не на техните умения, а на вашето безсилие, вашата несъстоятелност да водите военни действия с тактиката на миналото, след като вече се намирате в настоящето.

— Вероятно се преструват на по-слаби, за да ни провокират да се разкрием съвсем.

— Ох, невъзможен си, Ленкер… Фанатик.

Алексей дълго мълча.

— Може би съм такъв, Сантов. Знам кога стана това.

— Сподели.

— Лично за мен се случи, тоест започна, когато бях на единайсет. А за всички нас, за родината ми — отдавна. Много пъти са ни унижавали, Сантов…

— Не повече от другите народи, в унижението на някои сте участвали и вие.

— Велика страна се разпадна. Дори късчетата й тръгнаха да се цепят. Първият ми учебен ден не се случи празничен, защото в съседното градче училището го взривиха терористи. Измислиха ни вместо класове групи, които се събираха в частни къщи и по апартаменти, учителите идваха на крак. Само и само да ни опазят от бомбите на ония смахнати шахиди. Джихадът им беше станал съвсем безмилостен. „Убий семето на неверниците!“ — такива им бяха лозунгите.

— А вие им отвръщахте с килимени бомбардировки. И сега сте съюзници с тях в Блока.

— Уви, да. Защото имаме насреща по-коварен противник.

— Ох, Ленкер, Ленкер…

— Да, Сантов, Сантов. Преди, когато бях на единайсет, как минаваше животът на един честен среден човек? Ражда се, ходи на училище, почва работа, жени се, гони кариера, ражда деца, блъска за тях от съмнало до мръкнало, гледа да им осигури по-добър старт като пораснат, радва се на дребни неща, остарява, пенсионира се, отстъпва път на младите, гледа си внуците, мъчи се от болести и накрая си отива. Като по коловоз пътува. По тоя път се случват инциденти. Като хлапак се свържеш с лоша компания и направиш някоя голяма беля. Като зрял мъж сгазиш лука и те хванат. Или други мръсници ти подложат крак. Напуснеш жена си. Тя те зареже. Пропиеш се. Хванеш рак или цироза. Децата ти тръгнат по крив път. Вместо да те пенсионират с почести, нахални младоци те изместят и те изхвърлят като парцал. Все има от какво да ти се катурне живота презглава и да се търкаля чак до дъното. Но това не се случва на всеки и барем минимални, ама остават шансове да се измъкнеш. С воля. С помощ от приятели. С помощ от гадни използвачи, които без да искат добро ти правят, макар да си продаваш душата за това. С Божията помощ, с късмет. Като цяло животът върви по уравновесените релси. А после изведнъж — Заразата. Можеха да ни попитат. На тайни преговори да питат президент, парламент, наши учени — така и така, намислили сме това и това да направим. Не, не става. Направо ни натресоха наномашините си като бомби в ранни зори. И животът на ВСИЧКИ се обърна с краката нагоре. Дерайлира, разби се. А западняците викат — абе, ние ще ви предоставим документация и лаборатории… ако приемете нашите условия. Ако се обедините с нас. А защо не вие с нас? Или защо не на равноправни начала? Защо под вашата шапка? Да не сте нещо повече от нас? Да не би да серете пасти и да пикаете парфюми? Да не би да четете повече умни книжки, а не комикси? Да не би да знаете да пиете повече от нас, в края на краищата!? Вие какво, богоизбрани ли сте? А?

— Още малко и ще ме набиеш. Защо крещиш? Да съм тръгнал да защитавам Панфедерацията? Един дол дренки сте.

— А, не, тук не си познал. Ние сме на принципа на разумния минимум. С постепенното му увеличаване.

— Същата доктрина като западния „плавен преход“.

— Защото са ни го откраднали. Ние го измислихме първи. Винаги сме били по-силни в агитацията.

— А те — в атрактивната реклама.

— Дрехите, Сантов, сегашните дрехи, не се нуждаят от пране, почистват се сами — отиде в музея индустрията за производство на перилни препарати. А заедно с тях — и производството на сапуни и шампоани. Козметичният отрасъл — фиу! Човек практически може да не се къпе, освен за удоволствие, и пак си остава чист, благодарение на епидермални наномашини. Суетните хора, мъже и жени, могат да се разкрасяват пак с помощта на същите кожни нанороботи — свежи ярки устни, сенки по клепачите, ако искаш — педя дълги и гъсти като четка мигли, идеална кожа, какъвто щеш тен… какви ли не глезотии.

— Не всичко е глезотия. Всъщност приоритетната функция на епидермалните нимпланти, освен хигиеничната, както и да се грижат за здравето на кожата, е да се противопоставя активно на механични повреди, в случай на опасност може почти мигновено да достигне якостта на бронирана стомана, твърдостта на диаманта, корозивната устойчивост на…

— Животът става прекалено лесен, това ми е мисълта. Не ти остава с какво да се бориш…

— Ха! Лесен! Лесен, ако се остане на ниво прост юзър, който се тъпче, без да трупа сланина, който… абе, ясно ти е. Не, приятел, предизвикателствата ТЕПЪРВА започват — от едно качествено ново ниво нататък. И чак тогава ще стане наистина ясно, кой е човек по душа, а кой — говедо. Ти говореше, че вкарвам хората в рая. Не, отварям им хоризонти. Но не ги карам да тръгнат към тях. Всеки САМ решава.

— Прекъсваш ме постоянно и изгубих нишката… Не се извинявай — извинението е рецидив на нахалството. А, да. Населението ни е здравно гарантирано без значение дали си лоялен към държавата, или не. Сиреч — свободно от произвола на властите.

— Индивидуалните чипове как се вписват в това твое твърдение?

— Автоматично повикване при опасност за живота. Идентифициране на нападателя, ако не става дума за болест или старчески процеси. Блокиране на мускулите на убиеца, грабителя или насилника в началния момент на деянието. Кое му е лошото на това?

— Средство за следене и контрол.

— Потенциално, да. Ами че и в Панфедератите е така…

— Да се оправдаваш с чужда лошотия е като да си миеш лицето с кал. Твой сънародник го е казал.

— Добре го е казал. Само че държа да схванеш — не сме ние най-черните на тоя свят…

— Не го и твърдя.

— Та как е у западняците, да се върнем на въпроса? А положението е такова: ако се издъниш, полицията почва да те наблюдава — и то без съд. А у нас след алармирани от чипа сериозни антиобществени прояви си има съд — дали да те поставят под траен надзор на милицията. И здравеопазването — никакви наноприсадки, освен тия, проникнали при Заразата…

— Вътрешни нанощитове. Без тях щеше да е по-зле.

— … разболееш се значи — и тутакси пристига мобилна лаборатория или те карат в клиника, за да те ремонтират на клетъчно ниво ИЗЦЯЛО — ставаш като нов. И най-малкия проблем, ако ти регистрира чипът — праща съобщение до здравните власти. И не прави разлика дали си пияница и посягаш на жена си, дали си кресльо и драскач, който хули правителството и всичко родно, дали си най-съвестният гражданин. От президента до бездомника (има и такива, да, доброволни скитници, иначе жилище ти се полага по закон, не палат, но…) — та, викам, всички са равни пред терапевтите. Ремонтират те най-добросъвестно. Щитовете от Заразата не ти дават да умреш, а собствените ни клетъчни ремонтчици те кърпят — и безусловно го вършат. А така ли е на Запад? Грънци. Уж повече граждански права имат, пък ако не са хрисими и послушни — хоп, и превключват наноприсадките на метежниците на по-ниско ниво на здравна поддръжка. Това да ти мирише на изнудване, Сантов?

— У вас не дават на хората да се подмладяват.

— Невярна информация. Всички са върнати до активната си възраст. А че който е бил на седемдесет и пет по време на „Пробива“, обаче сега не изглежда на двайсет и пет — за това си има причина. Повечето хора сами не го искат. Защото тогава съвсем се объркват нормалните устои, семейните включително. Неща, с които хората са свикнали от поколения. Не бива да се трошат отма. Имаме горчив опит с рушенето на старите порядки до основи. Хич не стана добре. Затова сега — постепенно. Всички искат да са умни, красиви, здрави и богати. И ще бъдат. Полека-лека. Тази година този дядо ще му смъкнат десет лазарника от гърбината, следващата — на друг още толкова. Само че това си е козметика. Дядото след клетъчния ремонт си е бодър и жизнен, цепи дърва като че е наборник, но за разлика от младока го върши с кеф, с опит, без да фучи и пръска пот, без да бърза, грамотно и с разбиране, че това е част от живота, че е хубаво нещо, приятно, че е самият живот… а не досадно прекъсване на свалка с момите или гледане на мач по телевизията. Май че не го схващаш това, Сантов. Ти си като МИ вече. Забравил си нормалния човешки живот. А у нас — не. У нас си ходят на работа и й се радват, защото там, където трябва, помагат асемблерите и всеки вижда, че работата му има смисъл, дава плод. Това радва сърцето.

— Такъв е изборът ви — ограничено прилагане на нанотехниката…

— За да осигурим място за всички свои хора, Сантов.

— Излезте в космоса, по дяволите!

— Как бе, Сантов, как? Ще излезем, хубаво. Масово. Под строй. На цели села и градове. И? Ще ни изколят феноморфите за нула време.

— О, не, пак ли същата песен…

— Разубеди ме де, разубеди ме! Не кърши ръце, не охкай, ами ми докажи, че косможителите наистина никому не желаят злото!

— Аз — желая ли ти злото?

— Откъде да те знам. Не побеснявай де. Психар.

— Убих ли те, след като ми беше в ръцете?

— Не.

— Въпреки делата ти, дървен философе?

— О, удар под кръста… Въпреки делата ми, да.

— Ами ПОВЕЧЕТО феноморфи биха постъпили на мое място по СЪЩИЯ начин!

— Така кажи, че сте Ем-И-та, програмирани да се държите възпитано…

— Ей, сополанко, сърбят ме ръцете да ти загрея глупавия врат, така да знаеш!

— Видя ли, Сантов. Все още изпитваш гняв и други чувства. ПОВЕЧЕТО косможители явно също ги изпитват. Не са станали ангели, явно са си хора. А това ме кара да съм предпазлив, защото и човешки ще са постъпките им.

— Циник. И наивник. Хем се тръшкаш за „човешките добродетели“, хем настръхваш от „човешките постъпки“.

— Ще ми се да не съм. Не аз съм измислил хората такива, Добромир Сантов.

Около минута не проговориха.

— Един въпрос, Сантов. Ама честно!

— Честна комсомолска, че ще ти отговоря честно! — толкова тържествено произнесе феноморфът, че Алексей се позадави.

— Кха… ъммм… я кажи, Добромир Сантов, защо толкова държиш да вкараш всички хора в калъпа, хайде, нека са калъпите на любимите ти постчовешки варианти на „свободното бъдеще“? Май имате поговорка, че насила хубост не става.

— Аз? Не! Никого не ща да вкарвам в кошарата на бъдната епоха, Ленкер. ДЪРЖА на ДРУГО — държа всеки да има ИЗБОРА да следва твой, мой, нечий друг или СВОЙ СОБСТВЕН постчовешки вариант, включително и да не следва НИКАКЪВ калъп. Който му е драго, да си остава същия, какъвто е СЕГА! Ако му текне — да се върне към ПРЕДИШНОТО си състояние, да регресира до първобитен човек, негова си работа! Но! Трябва хората да имат ВЪЗМОЖНОСТИ, дори и само за да се откажат да ги използват. Ленкер… давам си сметка колко твърдоглави са хората и колко мъчно е да убедиш някого в нещо, толкова очевидно за мен самия. Всеки изповядва своя си правда, напълно пренебрегвайки неудобните факти.

Феноморфът въздъхна уморено и добави — отегчен до смърт:

— Пич, знаеш ли, писна ми да повтарям едно и също. А си мислех, че АЗ съм голям инат… Представяш ли си какво ще стане, ако тръгна да убеждавам така всеки един коравотиквеник? Колко време ще ми е нужно? Най-тъпото е, че го правя ЗА СЕБЕ СИ, не за „другите“. На МЕН ми е изгодно да живея в отворен свят. И никого не тикам насила в него поради аптруизъм. Аз съм егоист, Ленкер. Но съм на път да вдигна ръце, както вече бях направил и да оставя „човечеството“ да си затъва в блатцето. Писна ми да протягам ръка към онези, които все пак биха се радвали да се измъкнат, обаче не бързат да приемат помощ. Да не би да ги е страх, че ще ги изям, като ги извадя?…

— Не ти вярвам, Сантов.

— Ох… Е как да вярваш с тоя си самоформатиран мозък. Ти даже като ме слушаш, си предубеден и дявол те знае какво всъщност ЧУВАШ…

— Не ти вярвам, че не си инат. Не ти вярвам, че си егоист. Не ти вярвам, че ще се откажеш, че ти е писнало. За другото… вече съм склонен да се съглася с теб. По принцип. Относно подробностите си имам собствено виждане. Какво, изненадан ли си?

Феноморфът се разсърди:

— Стига сме разтягали локуми, време е за работа!

9.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

13 септември, година XXXI о. П., неделя

С помощта на илюзорна холокарта, породена от „интроцеребралния дисплей“, Атанас лесно намери Старите централни гробища — новият град на новата епоха нямаше нужда от подобни площи. Разполагаха се под нещо като мрежест купол, някак дискретно отделени от останалата урбанизирана част. Алеите на подстъпите към последното пристанище на мъртвите бяха пусти за разлика от другите оживели улици. Новият свят странеше от смъртта, правеше се, че вече е отживелица, а гробищата — тъжен спомен за едно неприятно минало, което по-добре да се загърби и забрави.

Но не всички навярно мислеха така, защото холографско табло на входа приканваше „всички граждани с позиция и мнение“ да посетят в Скайнет страницата на Обществения форум относно участта на гробищния парк. Атанас вече знаеше, че обществените форуми нямат ранга и тежестта на когнитариатите, а представляват инициатива на „будни граждани“. Фраза, която Лидия произнесе напълно естествено и без помен от ирония. Констатация на факт. „Будни“ очевидно за нея значеше „с позиция и мнение“.

Трябва да потърся в нета тълковен речник на неологизмите, стига някой да е съставил такъв — помисли си Атанас.

Разбира се, че се е намерил кой да свърши такава работа, че и я продължава, поддържа речника актуален — ентусиастите все пак оцеляваха. Може би един на хиляда, но има и такива чудаци, които вместо систематично да пробват нови начини за кефене (след като са си избачкали общественополезните три часа дневно), да се трудят като пчелички, като каторжници, като грешни дяволи, за да вършат нещо, което за тях е важно, полезно и необходимо. И хич не се интересуват дали някой поне ще им благодари за това.

Е, сегашната „държава“ вероятно ги възмездява за похарченото време и сили. Те надали го забелязват де. Биха работили и без пари. Имаше ги и в старите времена, когато сандвичът с кока-кола не ти беше гарантиран от правителството.

Хем разпознаваше, хем не гробището. Беше станало образцово и свръх това. Срещна всичко на всичко един човек, посетител като него. Той носеше букет бели цветя, може би лалета. Атанас се сепна и понечи да се върне към арката на входа — отстрани имаше невехнещи букети в солидни каменни купи от по двеста-триста литра вместимост. Отказа се. Носеше нещо повече от цветя, своята тъга и обич към паметта на тези, които никога нямаше да разберат за посещението му. Въпреки това се ядоса на себе си, че е забравил толкова елементарно нещо. Но от друга страна… защо да лишава от живот едно цвете дори, та с това да оплаче друг прекъснат живот?… Поне някога бяха на едно мнение по въпроса — някога, много някога…

В сянката на отдалечилите се някак все едно в друго измерение кули небостъргачи и под короните на гробищните върби пърхаха само птици и дронове. Дроновете тук бяха черни, траурни, подобни на пеперуди. Видя ги заети с почистване на паметници и кръстове, скръбни статуи и простички обелиски. Стараеха се така, сякаш надгробията бяха току-що поставени. Ала някой дизайнер се беше сетил, че трябва да има и малко мъх, бръшлян, не идеално прави пътеки и не стриктно оформени под конец огради. Затова гробището не изглеждаше като нарисувано и бутафорно, а продължаваше да внушава настроението, което обикновено внушава в душата на някой все още жив. Атанас крачеше натам, накъдето бе избягвал да ходи през последните години от нормалния си живот и още трийсет и две лета в безвремието на стазата. Черните пеперуди пърхаха покрай него, тихо кацаха, за да запалят свещ на някой гроб и продължаваха да обикалят. От тях се носеше миризма на тамян и — едва-едва, почти на предела на слуха — тъжни песнопения. Дори не можеш да си сигурен, че из въздуха се носят гласове на призрачен църковен хор…

Разхождаше се безцелно из града — бе открил подвижните тротоари, които позволяваха индивидуални ленти за движение с различна скорост. Само въртеше глава и разглеждаше, подпрял се на автоматично израстващ от настилката на тротоара парапет. Направи му впечатление, че и тук имаше множество дронове — естествено, с по-жизнерадостен дизайн от гробищните. За целта на някои нямаше никаква идея. Други влачеха опашки от холографски букви с реклами, призиви сентенции като „Животът е хубав!“ или „Майчинството е щастие без грижи, ако използвате нимплантите, серии Анукис, Хесат, Нона и Тална! Защо да се ограничавате със стандартния телесен смартуер!“ и още — „Направете домашния си любимец дълговечен колкото вас — зоонимпланти «Багира» и…“

Последното го накара да се огледа по-внимателно за деца. Със смесени чувства установи, че вижда такива доста рядко, обикновено играещи на великолепни площадки, а край всяко от тях се виеше рояк дронове с вид на съживени детски играчки.

Дронове придружители имаха и немалко от минувачите.

И пак рекламни киберстършели: „Адонис и Флора, Аполон и Афродита, Херкулес и Нефертити — най-новите козметични нанопродукти на компанията Протей-Боди-Рекънстракшън!“… „Музей на изящните изкуства — постоянна експозиция! Анимирани класически творби! Музикални изпълнения НА ЖИВО…“, „Театрален фестивал — запишете се за участие!“…

Премина самотна новинарска лента, от която, поради бързото движение на индивидуалната му лента на тротоара, Атанас хвана само началото: „Силите за регулиране на природни бедствия на Северния Атлантик успешно овладяха породеното от вулканично изригване цунами. Според прогнозите отделената от гасящата мегамрежа топлина ще предизвика разваляне на времето по Източното крайбрежие на Америка без възможност за метео-компенсиране…“

Всички холограмни вимпели целяха да привлекат вниманието на хората и да ги подтикнат да отворят съответната страница в Скайнет. Там бе основният поток от информация, новини и подробности за нови нимпланти и нанопродукти. Уличните мобилни реклами само изпълняваха ролята на почти придобили плът банери — виртуалните светове проникваха съвсем сериозно и в реалността.

Но ето че се мярна един по-различен надпис, който призоваваше веселяците да не изпускат голям купон край Старите квартали, предназначени за събаряне. Карнавалът бе в разгара си. Ограничения — няма. Носете си само музикалните филтриращи слушалки, но и без тях може — раздават ги БЕЗВЪЗМЕЗДНО по периметъра на купона. Бързайте, посетете ни, остават ви само дванайсет часа!

Нямаше настроение за купон. Искаше обаче само да хвърли едно око. Особено на процеса на събаряне. Подновяването на града явно продължаваше по приет поетапен план. Естествено, че е поетапен. Така отговаря на духа на Плавния преход…

Атанас направи справка с картата и нареди на тротоара да го отведе на мястото на рекламирания карнавал. Пътят му отне двайсет минути. Чу тътена на купона едва на петдесет метра от кордона, през който като през бент преминаваха желаещите да се включат във веселбата.

Спря се за малко, за да огледа. Първо забеляза светлинен транспарант, който напомняше на гражданите за отговорностите за неспазване на пристоен външен вид на обществени места, при официални срещи, при липса на уговорка за екзотична външност при лични контакти… Откъм карнавала ехтеше какофония от звуци, ала в хаоса се долавяше отчетлив общ ритъм. Взор не проникваше отвъд кордона, спираше го холографска може би завеса като гигантска воалетка от черна коприна. Око успяваше да различи само смътни сенки и избухвания светлина. По диплещата се завеса — чудновата имитация на северно сияние, изградена от сянка — пълзяха най-различни надписи и призиви, сред които най-крещящото бе: „200-канална мултифонична музика!!! Никакви задръжки!!! Удоволствия на ръба на закона!!!“

Законът наистина стоеше по ръба на карнавала, съставлявайки гръбнака на периметъра. Купонът май обхващаше голяма територия, колкото жилищен микрорайон от времето на истинската Атанасова младост — (Че тази ми сега да не би да е фалшива? — сърдито си рече наум) — и, разбира се, се пазеше от органите на реда. Пак дронове. Подобни на скарабеи, големи колкото немски овчарки, по синкавата им черупка снежно белееха строго очертани букви: А.З.О.Р.Б. — POLICE — ПОЛИЦИЯ. Робополицаите висяха във въздуха като матови черни балони и цепеха тълпата на послушни ручеи. Не се виждаха хора ченгета. Впрочем, не — премина летяща платформа с трима души върху нея, които носеха униформи, двама имаха шлемове и се взираха в множество разгънати пред тях холомонитори. Третият имаше обикновено кепе с емблема — син глобус и троен кръг бели звезди около него. Надвеси се над парапета на платформата и затова Атанас успя да го разгледа. Полицаят каза нещо към двамата оператори, които вероятно надзираваха дроновете. Платформата отлетя нататък.

На едно място дроновете-полицаи стояха по-плътно и на няколко реда — на височина и в дълбочина. Разделяха сравнително малочислена група хора от останалото множество. Явно протестиращи. Те издигаха хартиени плакати и крещяха по мегафони нещо за Содом и Гомор — същото пишеше и на плакатите. От тълпата им се подиграваха. Понякога хвърляха разни предмети, но без особен хъс, защото дроновете успяваха да улавят всичко във въздуха с гъвкави телескопични пипала. Но в един момент един от купонджиите прекали и пипалата го хванаха, блесна искра, младежът омекна, тялото му бе предадено нагоре, към светкавично появил се тежък наглед и ръбест смартмобил с герба на Панфедерацията на дънището и ПОЛИЦИЯ по страничните бордове. Там поеха арестанта, а долу за кратко избухна дейно възмущение.

Дроновете бързо развъртяха електрошоковите си камшици, пипалата им отмъкнаха още неколцина развилнели се купонджии, други наградиха с болезнен разряд и тълпата се усмири. Протестиращите — (май акцията им имаше религиозен характер, защото Атанас видя и кръстове, икони) — с подновен ентусиазъм подновиха кресливото си разубеждаване на заблудените, плашейки ги с Божие наказание за греховете.

Атанас не очакваше, че праведните слова хващат дикиш сред жадната за веселба публика, но внезапно една девойка с дълги до петите прави коси и външност на фея се разколеба. Задърпа се от компанията, с която бе дошла, изтръгна китката си от ръката на младежа с костюм (или ЛИЦЕ) на Дракула и се устреми към протестния митинг. Кордонът й направи път, но се затвори след нея и дискретно, ала решително избута с черупките на дроновете втурналия се подир момичето „вампир“, който, щом осъзна, че са го зарязали, избухна в псувни, докато отстрани му се кикотеха и го сочеха с пръст хора от тълпата, включително и негови другарчета.

Атанас поклатитлава и се зачуди дали да влиза зад завесата. Любопитството надделя. Гмурна се в човешката гмеж.

Не беше попадал в подобна блъсканица от единственото си ходене на мач — не толкова от любов към футбола, колкото заради сестрата на един върл запалянко. Беше на двайсет и малко тогава. Сега се изуми колко безцеремонно действат с лакти и дори юмруци хората. Вярно, удряха и ръгаха скришом, озъртайки се страхливо към дроновете, наблюдаващи ги с механични жълти очи. Атанас пострада само морално и душевно. Все пак експериментът си струваше — при удар кожата му се втвърдяваше, болката гаснеше тутакси, оставаше само обида и недоумение.

На влизане в зоната на карнавала получи два тампона за уши — въпросните филтриращи слушалки. Не ги сложи веднага, защото бе повлечен от втурналите се напред купонджии и „музиката“ го удари като рев на ядрена експлозия или поне изригване на вулкан. Веднага почувства, че сетивата му се притъпяват, отекващият в телесните му кухини гръмотевичен ритъм бе компенсиран от наноимплантите (стандартен пакет, за кой ли път си помисли той), ала усещането за общ дискомфорт остана.

На няколко крачки навътре зад кордона беше по-здрачаво като цяло, въпреки шарещите конуси на цветните прожектори и лазерите, изписващи сложни дантели над отдалеченото на стотина крачки море от глави и гора от вдигнати ръце. Бе и по-просторно — всички се изнасяха към сърцето на карнавала, към едното от сърцата му, пулсиращо неистово и брутално, святкащо, виещо, лъхащо пикантни аромати, танцуващо и лудуващо като отвързано дворно куче. Атанас се отдръпна от пътя на прииждащите нови порции човешки материал, за да не го блъснат и повалят на паважа, както това се случи на неколцина души. Имаше гадното подозрение, че е било нарочно.

Сколаса да постави тампоните и тогава започна да чува отделна музика. Бе горе-долу добра, малко приличаше на диско, но с непознати и екзотични тонални нишки. Едва успя да посвикне с едната мелодия, когато слушалките, не дочакали избора му, отфилтрираха от какофонията ново парче — с по-твърд „саунд“, както бе прието да се говори на жаргон преди много време… но, изглежда, и сега. Не му хареса, въпреки че обичаше рок и блус от ученик. От следващата мелодия настръхна — жива чалга, мамка му! Е, по-изпипана и култивирана, може би… Постепенно схвана, че всички смесено чуващи се без филтър-слушалки парчета имат обща барабанна партия и около ритъма на ударните инструменти се лепяха всички останали мелодии — различни по стил, по хармония, често съвсем противоположни въпреки общия си „скелет“.

Хм. Яко, както биха се изразили хлапетата от неговата зрялост.

Тръгна покрай стената на сграда с вдигнати щори на витрините, за да не се бута с другите, и тогава изведнъж откри, че сградата е СТАРА. Вирна глава.

Архаичен бетон, олющена мазилка. Ивици протекла влага, ръжда. Слепи прозорци със счупени прашни стъкла. Грозни останки на бълк-епохата. И в същото време…

В същото време сърцето се сви от носталгия. Носталгия, на която умът се присмя. Ала гъделът остана…

Не успя дълго да се отдава на тези си чувства, защото го връхлетяха нови натрапници. Карнавалните дронове. Тези бяха дребни и празнични. Един кацна на рамото на Атанас — бе невероятно лек — и с точно премерен писък, който намираше пролука в ехтящите наоколо честоти и децибели, заговори с прелъстителен женски гласец. Убеждаваше Атанас да даде няколкостотин кирливи кредита за напълно легален козметичен нимплант с временно действие (постоянният струва 3000, пак нищо работа!), плюс смарт-каталог за облеклото, които да му придадат подходящ за карнавала вид — върколак, вампир, принц, лешникотрошачка, сатир, елф, орк, варварин-герой, болен от проказа, възкръснал мъртвец, благородник, каторжник, извънземен хуманоид (над 500 модела!), може и вещица, горгона, Пепеляшка…

За какво ти е да пръскаш толкова уникредити, след като е достатъчен холопроекционен колан и ще бъдеш всякакъв! — писна в другото ухо на Атанас друг дрон. — Минотавър, триглаво чудовище, абстрактен модел, картина на Пикасо (виж инфото!) или Дали (виж инфото!), черна сянка или…

Преди да се сети как да се отърве от двата дилъра, първият дрон забеляза конкурента и му налетя. Възникналата схватка позволи на Атанас да се измъкне, но пък предизвика интереса на купонджиите. Те спряха, за да позяпат свадата, надавайки врясъци на запалянковци.

Атанас погледна към кордона. Сенчестата завеса-воал от тази страна бе мозайка от стотици видеопрозорци — всички показваха какво става из карнавала.

Нататък тълпата се сгъстяваше. Висящи във въздуха платформи представяха танцьори, изпълняващи смайващи каскади, диск-жокеи и музикални изпълнители — групи, певци, цели хорове. Вече нямаше никакви съмнения къде е попаднал — в хипоцентъра на оргия. Двойки и тройки, цели ансамбли от хора правеха всякакъв секс, за какъвто можеше да се сети човек. Редом с танцуващите и пиещите направо от бутилки, поднасяни от вездесъщите дронове. Същите дронове разтърваваха възникващите сбивания, като пръскаха аерозолни облаци наркотик или успокоително. Облеклата на тези, които още оставаха облечени поне частично, смайваха с цветове и кройки — камизоли, достойни за придворните на Краля-слънце, премени от всички времена и народи от миналото, както и футуристични, а значи и непрактични, модели. Основното облекло обаче бе голотата, подчертана от накити, колани, чудовищни токчета, прически на букли и на взривове, султани от пера и светлина. И плът, плът, плът. Бледа — рибешка, люспеста — змийска, с козина на тигри и пера на птици — в човешки предимно форми, опияняващи с безсрамие и понякога — с елегантна еротика. Покрай участниците в тази вакханалия се виеха като серпантини разноцветни надписи, струяха като ручейчета във въздуха, криволичейки нагоре, надолу, назад, напред и настрани. Бяха покани за други купони, реклами на нимпланти и костюми. Сияеха и се движеха татуировки. Коси на момиче — плитките отварят усти и съскат. Гърди с невероятни размери. Срамни устни с бивници и зъби. Ефирни омайни създания и брутални мъжеизтисквачки. Силният пол не изоставаше в перченето. Въображението и модата тържествуваха и тиранстваха.

Не всички мъже и жени имаха изваяни фигури и красиви лица. Имаше и нарочно грозни, култивирано уродливи, почитатели на естетиката на безобразното и отблъскващото. Някои купонджии се променяха пред очите на Атанас — докато танцуваха, докато се сношаваха, докато пиеха.

Някои от къркачите падаха. Дронове ги вдигаха и качваха на летящи платформи. Те изглеждаха зловещо — като натоварени с трупове. Вероятно медицинските нимпланти на купонясващите не се справяха. Или бяха настроени на по-бавно реагиране. Или не им се полагаше да реагират на платени удоволствия, за които потребителят е уведомен, че са вредни за здравето му. Нещо като назидание. Да не повтаряш. Няма да те оставят да умреш, но ще те накарат да страдаш, да повръщаш, да те боли глава… Все едно в миналото това е спирало някого.

Атанас се промъкваше през тълпата, хващайки от нея отделни епизоди — красавици и зверове, мускулести тарзани и амазонки, чудати нежни създания, които успяваха да се задържат за кратко във въздуха, пърхайки с пеперудени крилца, истински ангели в лапите на лигави твари, омерзителни разложени мъртъвци — (ох, дано е САМО холографски костюм, а не извратена телесна пластика!), — които правеха всичко, с което се занимаваха и останалите… Парад на суетата и разюздаността. Сякаш върлува чума и всички събрани тук хора бързат да се веселят до насита. Атанас се озърташе, втрещяваше се, понякога отместваше поглед, безсилен да понесе зрелището на някое прелестно създание, покрито с кошмарни козметични „рани“, често червясали… Постепенно притръпна. От време на време го дърпаха с предложения да се присъедини към едно или друго забавление, но най-често плъзваха презрителен поглед по нищо и никаквата му външност, макар че две или три девойки и един мъж изразиха възхищение от „небрежняшкия“ му „фейс“. Умори се да гледа отблизо тази лудница и понечи да се махне — и тогава установи, че не знае накъде да поеме, за да напусне оргията карнавал. Беше загубил посоката за излизане от тълпата. Най-лесно му се стори да тръгне натам, накъдето навалицата се разреждаше и не се виждаха музикални и танцувални платформи. Искаше час по-скоро да се раз-кара, ала още не бе видял как срутват старите сгради.

Накрая стигна до нов кордон, вътрешен. Зад него бе по-светло — естествена дневна светлина, докато карнавалът все едно се намираше под сянката на градоносен облак. Лъхаше топлина. Дроновете от този кордон бяха яркожълти и очертаваха с червени лазери забранена за преминаване ивица. Лазерните лъчи периодично се сплитаха в предупреждения: ДИЗАСЕМБЛЕРНА ЗОНА! ОПАСНО!

Атанас не повярва. Дизасемблерите не са нанити, няма да нападнат човек. Но пък ще им се наложи вероятно да спрат дейността си, ако се шматкат външни лица на площадката за разчистване… Спря пред рубинената светлинна ограда и се загледа.

Старите сгради се топяха — като мръсен восък. Над тях трепкаше мараня от горещ въздух. Милиардите милиарди дизасемблери отделяха много топлина. Вероятно част от наномашините бяха от типа с нанопружинен актюатор (досущ старинни според днешното време детски играчки), който се самонавива по принципа на ръчен часовник — от ударите, предизвиквани от брауновото движение на атоми и молекули. Така се постигаше отнемане на част от топлинната енергия на събратята им. Ала никой не може да излъже законите на термодинамиката в крайна сметка. Затова и захранваните от разсеяна топлина асемблери работейки, също разпръсваха топлина, така че температурата в активните зони на разграждане растеше. Атанас механично се зачуди защо не използват нанороботи със слънчево задвижване. Те би трябвало да функционират като малки хладилници. Вероятно има някакъв физически проблем с използването на този принцип.

А може би е направено нарочно. Да има повече работа. Да има и за хората място в събарянето и строежа на нови сгради. Десетки облечени в оранжеви костюми човешки фигури се плъзгаха над скашкващите се стари къщи, които се превръщаха в локвички от сивкава кал. Над тях се рееха и суетяха подобни на оси дронове — стотици и хиляди на брой, действителните помощници на невидимите наномашини. Зад ивицата премахвани руини израстваха призрачните контури на новия квартал — все още като нарисувани холографски. Бяха асемблерните скелети на бъдещите съоръжения — нишки от нанороботи, очертали обемите на постройките. По тях се предаваше строителен материал — от разградените на молекули развалини. Подножията на градежите вече придобиваха плът.

Наблизо премина двуместна платформа с работници в оранжеви костюми и каски като на пожарникари. Държаха нещо като пръскачки. Лицето на единия беше отегчено. Другият завистливо поглеждаше към купона.

Трудоустроени.

Каква безсмислица. Цялата технология на събарянето и строителството беше съобразена така, че само и само да запълни времето на тези хора. Да ги накара да правят нещо смислено. Дори и за да могат после със спечелените точки да се включат в купони като този карнавал…

— Господине!

Атанас завъртя глава. От другата страна на бариерата крачеше оранжев работник.

— Нали не мислите да пресичате кордона? — попита той подозрително.

— Не, само гледам. Интересно ми е.

Лицето на строителния техник остана недоверчиво.

— По-интересно би било да се включите — измърмори и понечи да се качи на настигналата го едноместна платформа.

— Извинете — спря го Атанас. — Това, което разрушавате… Някои сгради са… по-естетични. Защо просто не ги възстановите?

Техникът въздъхна и Атанас разбра, че пред себе си има не „трудоустроен“, а доброволец по убеждение.

— Решение на общината — каза той без предишната сянка на враждебност. — А трябваше да ги възстановят и впишат в градоустройствения проект. Десет години се дискутираше, но надделя мнението, че е по-добре да ги премахнат. Бяха станали истински свърталища на нехранимайковци…

— Жалко за миналото — промълви Атанас.

— Да, донякъде. Но пък в симулаторите на Скайнет старият град е запазен от паве до плочка. Мен ако питате, трябваше да го запазят и в плът, така да се каже. Само че направиха референдум и глас народен — глас Божи…

— Не всякога е така. С гласа де.

— Не всякога — техникът го погледна с интерес. Отвори уста, но поклати глава и се усмихна. — Ще извинявате, но съм зает. Обърнете се към Трудовата борса и елате в моята бригада — Т–279. Мисля, че ще ви допадне. Явно не ви отива обстановката, в която сте попаднали, господине. Приятен ден.

Без да гледа към купона, било с погнуса, било с укор, просто го пренебрегна, техникът насочи платформата си към близкия топящ се панелен блок, грозен и запустял. Повлече подире си облак дронове. След няколко минути Атанас забеляза, че топенето на блока, доскоро хаотично и неравномерно, заприлича на педантично подредено сгъване на картонен кашон, извършвано от невидими, но могъщи ръце.

Правилно, кимна Атанас, нямам работа тук.

Обърна се и потърси изход от карнавалната зона.

Ала след двеста метра, когато нарочно сви между две халета от железобетон, се натъкна на нещо далеч по-противно, лишено дори от похотливата привлекателност на карнавала, където се мяркаха и сцени с известен вкус и дори естетика.

Група хора стояха край широк трап. Сподавени възклицания, тежко дишане, замъглени, плувнали погледи. От ямата се донасяше писък на гризачи.

Бяха плъхове. Двама души насърчаваха с лазерни писалки тварите да се бият. Лазерите не пареха плъховете, но вероятно им въздействаха по някакъв начин, защото животните не се мъчеха да избягат, Върху главите им личаха малки фигурни петънца разноцветен метал. Букви и номера всъщност.

Неврочипове — досети се Атанас. Беше чул за тях случайно, минавайки покрай звуково табло на път от гробищата към центъра. Таблото предаваше тематична дискусия, която Атанас не дослуша. Все още много неща не знаеше, много неща просто го препълниха, но това приспособление, предназначено за контрол над домашни любимци някак се впи в паметта му поради смущаващата си нееднозначност — от една страна е хубаво кучетата да не хапят който им падне, но от друга, да им забраниш да лаят, когато ти скимне… А ето и още едно приложение.

Плъховете се биеха. Зяпачите стенеха. Едни ликуваха, други хапеха устни. Хвърчаха пръски кръв и фъндъци козина с кожа и месо. В раните се виждаха кости. Победените приличаха на смазани от валяк и смлени от градинска косачка. Една жена започна да повръща, но не спря да се взира жадно в две гадинки, които умираха, вкопчени в яростна схватка.

— Какво ще заложиш и на кой?

Атанас сепнато се обърна.

Сатир в карирани панталони държеше тефтер-панел и светлинна писалка. На врата му висяха няколко лазерни каишки, същите като тези, с които двамата уредници насилваха плъховете да се трепят за кефа на публиката.

— Казвай де!

Атанас не каза нищо. Ала не се стърпя — и обърса с опакото на ръката си хубав цигански шамар на сатира — уредник на гадното забавление.

Неколцина се обърнаха към тях, но повечето продължиха да следят схватката. Трима хукнаха към него със заплашителни лица и муцуни, свили ръце и лапи в юмруци.

Атанас се приготви да се защитава.

Не му се наложи. Конус синя светлина сгъсти сумрака наоколо, откроявайки трапа и зяпачите, втурналите се за разправа с Атанас уредници и самия него — глупчото, съжалил противните му иначе плъхове.

— НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! ПОЛИЦИЯ! ЗАДЪРЖАНИ СТЕ ЗА НАРУШАВАНЕ НА ЗАКОНА ЗА ПРАВАТА НА ЖИВОТНИТЕ! ВСЕКИ ОПИТ ЗА БЯГСТВО ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЕЧЕН С ПРИНУДИТЕЛНА СТАЗА!

Само трима или четирима се втурнаха да бягат, но тупнаха вдървени след няколко крачки. Останалите вдигнаха ръце и ги сложиха на тила си. Единствено по две лица се четеше страх и неудобство. Повечето изразяваха досада. Физиономиите и муфите на уредниците обаче се напрегнаха. Явно не ги чакаше нещо много приятно.

Един полицейски смартмобил остана отгоре, а друг слезе, за да прибере арестуваните. Наред с дроновете-скарабеи имаше и петима живи полицаи.

За изненада на Атанас, никой не го докосна — нито дроновете, нито униформените хора. Той колебливо махна ръце от главата си. Към него се запъти старшият на патрула и Атанас се приготви да обяснява как се е озовал тук и че няма нищо общо с това безобразие. Полицаят спря на крачка разстояние и Атанас пак се учуди — човекът имаше съвсем обикновена фигура, дори с коремче. И лицето му не беше като на елински бог или фотомодел. Петдесетгодишен, с бяла коса и мрачен поглед.

— Не трябваше да му удряте плесницата, господине — рече той. — Тоя боклук ще може да ви отправи обвинение, но аз и момчетата ще ви бъдем свидетели, ако се стигне дотам… Като служител на закона не одобрявам самоволството ви, но от човешка гледна точка — браво! Къде да пратим клетката с оцелелите животинки?

— М-моля?

— Питам към кой от вашите центрове да пратим клетката с плъховете. Горките твари…

— Ами…

— Чакайте, не сте ли от някое дружество за защита на животните от произвол и насилие?

— Боя се, че не. Мога да обясня…

— Легитимирайте се! — сурово предложи полицаят.

— Ъ…

Ченгето присви очи.

— Вдигнете дясната си длан към мен, за да демонстрирате сътрудничество или ще ви арестувам с останалите отрепки!

Атанас се подчини.

Забеляза как очите на полицая се разфокусираха, сякаш гледаше през него. След секунда отново придобиха нормален израз, а лицето на униформения стана по-ведро.

— Така кажи, че си „възкресен“ бе, Атанасов… — изръмжа с облекчение полицаят. — Старшина Кукерски, сто и трети участък… — Обърна се и подвикна на другите униформени: — Приберете плъховете в централата! — Пак фиксира Атанас. — Свали си ръката, всичко е наред. От коя година си?

Атанас не бе сигурен за какво точно го питат, затова назова годината си на раждане.

— Не, имам предвид кога си починал.

Опа… След секунда съобрази каква е работата.

— Месеци преди Пробива.

— Мен ме тръшна инфаркт през две двайсет и шеста — сподели полицаят. — В съблекалнята на РПУ-то. Три седмици преди пенсията. И жената я предупредили веднага, та тя моментално се обадила в Центъра за криониране. Вярваше на щуротиите им… пък се оказа права. Още не й е дошъл редът за ревитализиране, в стаза-хранилището е. Сега даже не знам, питам се понякога и се чудя — дали да съм й благодарен, или да я нахокам, когато я съживят…

— Бил си ченге и преди?

— Ами да. И сега пак същото върша. Само че… виждаш какво става. Тебе кога те възкресиха?

— Преди… хм, онзи ден. Вчера.

— Съвсем пресен си значи. Ох… и как ти се струва?

— Не знам още. Засега се оглеждам.

— Потърси хора от твоето поколение, които държат на старите ценности — посъветва го старшина Кукерски. — Иначе ще откачиш, господине.

— Кофти неща, а?

— Не ще и дума. Това тук беше дребна работа, не си видял „гладиаторите“… отврат! Днешните хора убийствата и изнасилванията за нищо ги нямат! Защото и без това само до опити се стига. Заради което повечето правонарушения се третират като „хулиганства“! Ха! Хулиганства… Много са ларж днешните съдии. Това, че тежките, както си ги знам от старите години, престъпления не се осъществяват, не е защото зулумджиите изведнъж са се отказали от престъпно намерение, а заради автоматичните повиквания на жертвите! И заради същите тия нимпланти, дето ги отървават от най-лошото… Почнаха да не ценят живота младите, това е проблемът! Хич не се щадят. Защото знаят, че няма да се стигне до непоправимото. И дивеят! Правят нарочно катастрофи, Пе-Те-Пе и Ве-Те-Пе, разни садистки игрички си устройват… имат се за безсмъртни. Ама се заблуждават. За три месеца имаме пет истински убийства в града. Само едно е предумишлено, останалите… От играчка — плачка. Затова — в стаза-затвора за тия хулиганства и това е! И мозъчни форматирания по-често! Не да ми разправят, че били пълни занданите с глупаци злобари и че форматирането било извънредна мярка! Да те изкараме ли от тоя вертеп? Ела в колата. Няма смисъл да се луташ и да търсиш изхода. Тук позициониращата система е спряна — част от привилегиите на карнавала, моля ти се! Ах, и организаторите на тоя джумбуш заслужават по една тухларна за четирийсет и пет денонощия като по времето на баща ми, Бог да го прости!

В кабината на полицейския смартмобил бяха само двамата с Кукерски, останалите полицаи се качиха на платформи, отделили се от дъното на смартмобила.

Атанас гледаше отдалечаващата се улица като мръсна и мрачна клисура сред ръкотворни и мъртви скали от бетон, тухла и пластмасови парцали. След малко проблесна слънцето — въздушната кола се издигна над сенчестата завеса на карнавала.

— Някога живеех на три трамвайни спирки оттам, където те прибрахме — замислено каза старшината. — И не беше така. Вярно е, новото време си има много хубави неща, обаче и грозотии — пълна каца. Маймуни са повечето хора. Павиани. Мъчат плъховете, защото не са защитени от нанощитовете. Е, кажи ми — това човешко ли е?

Атанас не отговори, че, уви, да, и това е човешко. Предпочете да измести темата:

— Много малко деца видях в града.

— Ами щото малко раждат. Не като при арабите…

— Защо, какво е при тях?

— Не знаеш ли още какво става там? Хм. Ами… ходжите им забраняват на жените да слагат противозачатъчни нимпланти, пророкът не давал, и тия се множат бетер плъховете. Да, ама всеки иска да има синове и жените им станаха кът. Взеха да мрат от толкова раждане. Взеха да не им достигат за харемите. Развихри се една педерастия… така разправят. А за тия извращоци пророкът им е казал — смърт. И се трепят, намерили начин. Но самите ходжи скришом от раята прилагат нимпланти наляво и надясно. От момчета момичета правели — и в харема… Обърна се светът с гъза нагоре! Ето, гледам те, подмладил си се. И аз исках… но нека съживят жената, тогава ще има защо.

— Не ти ли е тежко да служиш сега в полицията?

— Тежко е. Психически. Иначе — имаме си дронове, от гледна точка на проследяване и задържане — няма грешка. Ама много хора загубиха срам и отговорност, така че е трудно за траене.

— Защо тогава не оставиш на дроновете да си вършат работата? Да не се товариш.

Старшината го изгледа слисано.

— Нали съм човек — как да не се товаря? Ако всичко вземат да ни вършат машините… докъде ще я докараме! Не, наборе… не сме набори, по-млад съм, ама ни е малка рождената разлика… та не е правилно така. Човешките лайна трябва хората да си ги прибират. Не са ги изсрали машините. Машините може само да помагат.

Атанас въздъхна.

— Не всички мислят като тебе, старшина…

— Дреме ми какво мислят. Аз си гледам работата, другите… са си други. Е, къде да те оставя, защото пак имаме спешно повикване? Ето там, на оня мост става ли?

10.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

138-о денонощие от началото на мисията (13/09/71)

— Вие сте класическа авторитарна система. Президент…

— Избираме го пряко на три тура в продължение на цяла година, Сантов.

— И така да е, давате му много власт, която после не можете да контролирате. Той назначава правителство, губернатори, градоначалници, дори съдии…

— Парламентът ни също е пряко избираем. В режим на перманентни избори сме. Не си харесват хората депутата — преизбиране. Минал му мандатът — задължително преизбиране. След година можеш да се кандидатираш пак — ако онзи, който те е сменил, не се справя с работата си.

— Президентът ви почти редовно разтуря парламента…

— Има правомощията.

— … и управлява пряко с укази.

— Изборите ни са честни и невъзможни за фалшифициране. Ако не му харесаме политиката…

— Ама я харесвате. Диктаторската му политика.

— Какъв е проблемът тогава, щом си я харесваме? Нещо да кажеш? Пипа здраво човекът, да, и това допада на народа. Пък и той… явно умее да се харесва.

— На теб лично, допада ли ти?

— Какво мисля аз, не е важно… Не. Не ми допада. Обаче…

— … си верен. До гроб.

— Вече не. В сговор съм с теб. И знаеш ли защо? Защото не знам кое е правилното, Сантов. Объркан съм. Не е правилно да държат близките ми за заложници. Не е правилно да ме карат да убивам. Дори и ПОТЕНЦИАЛНИ врагове. Като станат кинетични — сам ще ги трепя, без заповеди. А така — нито знам дали наистина предотвратявам беди, нито съм сигурен, че не сея вятър, а после страната ми ще ожъне един хубав тайфун. За толкова много неща знам, че не са правилни, Сантов. Не знам само кое е ПРАВИЛНОТО.

— Аз не ти предлагам единственото правилно нещо. Всеки търси своя правда. Лесно се познава дали е правда — ако не притеснява другите и те задоволява… тогава има голяма вероятност да е истинска.

— Ето затова приех предложението ти да изменя на родината си. Защото и ти не знаеш кое е най-ПРАВИЛНОТО.

— Хм. Родина и държава едно и също ли са за теб, Ленкер?

— Припокриват се до голяма степен. Едното е следствие от другото. Нямаш какво да ми възразиш.

— Стъписваш ме, да…

— В Халифата тръгнали да правят всичко според Корана — буквално. Ама не като едно време в Иран или други ислямски републики, а съвсем по БУКВАТА. Нов шариат. Първо изклаха принцове, шейхове, богаташи, атеисти и симпатизанти на Запада. Избиха и радикалните привърженици на тероризма, защото не било ефективно да се действа по техния начин, а и внасят анархия, правят се на вождове разни там полеви командири. Помириха се сунити и шиити, а които не можеха да се помирят — на дръвника. Голям зор видяха — оръжията за бързо, лесно и масово убиване са се разкапали, вътрешните щитове, прихванати от Заразата са налице. Една остра брадва стига за една екзекуция. После трябва да се наточи пак. Ама се справиха. Хич не ги мързи, когато наистина искат да свършат нещо. И после се заеха с градежа на новия си свят. Репликаторите — под контрол на имамите. Раздаваха храни и услуги според гърлата във всяко семейство. Обаче ония като почнаха да се плодят… и като плъзна една корупция по шуробаджанашка линия… а имамите не всички са правоверни докрай, гледат да се облажат. Жените им станаха хептем крави, надигна се ропот — позволиха разкрасяващи наноприсадки. Кажи-речи всеки се сдоби с хурия у дома си. Но покрай козметичните минаха и други наномашини — натални протектори, монитори на бременността, че и фертилни инхибитори. Последното го забраниха и обявиха за престъпление. Пребиват с камъни и горят провинилите се в бъчви с петрол. Но не успяха да овладеят преднаталното програмиране на плода, специално опцията от какъв пол да е. Познай какво стана… На имамите им се наложи да приемат специален закон, според който децата в едно семейство да са по равен брой и от двата пола, но се вдигнаха бунтове… та от закон стана „пожелание“. И сега в Халифата гъмжи от млади здрави мъже с празни чутури и с мазоли от онанизъм, щото педерастията там се наказва със смърт… Не мога, не искам да ги съдя, обаче… за едното нищо избухват и са готови да убиват. Не признават извинения. Не признават друга толерантност и търпимост, освен ако не е насочена към тях. Те обаче са нетърпими и нетолерантни. У нас имаше няколко такива християнски секти — екстремисти. Две протестантски, една православна и една католическа уж, от която Ватикана се отрече набързо. Значи проблемът не е в религията като такава…

— Или в религиите по принцип.

— Хлъзгав въпрос. Предпочитам да не споря.

— Ти… да не си вярващ?

— Хора, които са ми скъпи, са вярващи. Затова от уважение към тях… моля… разбрахме ли се?

— Предвид красноречивите ти жестове… Та какво за арабите?

— Това е всичко, което знам за Халифата. Съюзници са ни заради тяхната си народна мъдрост: ръка, която не можеш да отсечеш — целуни я. Но ни мразят също колкото всички други, дето не са приели вярата им. Помнят стари обиди — западните империалисти, източните наказателни части. И нямат в речника си думата „прошка“. Нанозаразяването ги овълчи до крайност. Изведнъж станаха непотребни, а преди светът им се мазнеше заради петрола. С тях съвсем като с употребени курви постъпиха и това ги нарани ужасно. И намериха начин да си отмъстят — като се съюзиха с нас. Така си мислят, че ще могат да ни въвлекат в световен сблъсък и после да довършат неверниците на прясното бойно поле. Заедно с китайците се мъчим да ги държим в някакви рамки… Наистина, Сантов, Пробивът обърка много неща от света.

— Ако не бяха наномашините, Ленкер, щеше да е нещо друго. Светът винаги се е изправял пред предизвикателства. И онези, които дават верен отговор, продължават нататък. Които се държат неадекватно — измират като неприспособени. Така светът съществува.

11.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

13 септември, година XXXI о. П., неделя

Не веднага съобрази, че възникналото пред него прозирно, изписано с полупрозрачна светлина писмо в плик не е действителна холограма, а илюзия на вътрешния зрителен екран. Не знаеше какво да го прави, макар че сигурно можеше да посегне и да го отвори, но му се стори идиотско да го прави по средата на улицата — пликът не се виждаше от други хора, щеше да мърда пръсти като луд с халюцинации.

Комуникационният нанопакет (стандартна масова версия, напомни си Атанас) изтълкува бездействието му по свой си начин. Първо индуцира в ушите тих звън — призрачна слухова халюцинация — и заяви: „Имате поща!“. Атанас отново не реагира и пликът изчезна, за да се появи пак след около петнайсет минути, но Атанас вече се намираше в по-усамотено място на някакъв мост над осветено езеро, пълно с къпещи се хора. Спокойно се настани на една пейка до парапетите на моста и този път реши да види какво има.

— Покажи поща — изръмжа тихичко. Смартуерът нямаше да го накара да отваря с ръце несъществуващ плик, който уж се рее на две-три педи от гърдите ти.

Листът се разтвори пред него.

Звено значеше в случая институция, аналогична на министерство в рамките на федералната област. Хм.

Атанас се подвоуми как да постъпи. Особено го впечатли фактът, че администраторът е пуснал писмото в неделя. Нищо чудно, че и волни предприемачи като адвоката-попечител Кремен бачкат и през почивните дни.

Но пък може работата да е свършена от автоматичния секретар на господина Велева. Иначе какво ли значеше това „А. С.“. Не е означение за променлив ток със сигурност…

Е, имаше повод да се свърже с Лидия.

Повод, изсумтя наум той. Държа се като влюбен гимназист, хванал си за гадже кака от университета. Трябва ли ми повод, за да се обадя на жена, с която преспах снощи? С която карахме без задръжки до зори? Не ставай смешен, Танаско!

Обърна лявата си китка с тилната страна нагоре. Отчетливо произнесе наум, помагайки си с шепот: опция „Връзка“.

После вече лесно набра със сякаш татуираните върху опакото на китката бутони появилия се в зрителното му поле буквено-цифров код от „Тефтерчето“, в което имаше само две имена.

Чу сигнал във вътрешното си ухо.

„Да?“

— Лидия? — каза глупаво в празното пространство пред себе си, като предварително крадешком се озърна. Наоколо нямаше никой, освен прегърната двойка на петдесетина метра, коятр не бързаше да се приближи. Отдолу, изпод моста, се чуваше приглушената отантифонните екрани гълчава на водния купон.

„Аз съм, Наско. Искаш ли да включа и визуална връзка, за да ти е по-удобно?“

Звучи загрижено и мило. Той въздъхна и се усмихна.

— Ще съм ти задължен — произнесе с облекчение.

Лидия се появи пред него — съвсем реална, но обвита в слабо сияние и с големината на кукла. Това го умили и той пак се усмихна, забравил за кратко, че всъщност има ПОВОД да я търси.

„Здрасти!“

— Привет, съкровище…

Обясни й за писмото.

„Отвори го, за да видя.“

Подчини се.

„Добре — в същия миг рече Лидия. — Ще се заема да уредя нещата. Само ми кажи дали си съгласен, или не!“

— Ти какво ми препоръчваш?

„Да откажеш. Това е чиста проба престараване! — гласът й бе решителен, дори сякаш ядосан. — Нищо не им пречи, че живееш в природен парк, стига да спазваш правилата, когато се движиш извън двора си. Така или иначе ще ти вземат по-висок данък заради това, тоест ще намаляват сумата в кредитната сметка, тогава какво ги бърка!? А и компенсацията ми се вижда недостатъчна…“

— Ясно. Кажи им да го духат! — развесели се Атанас.

Пауза. Лидия направи нацупена муцунка.

— Извинявай, но съм си пернат в устата.

„Добре, ще им го кажа. Малко по-цензурно, но заядливо ще отхвърля предложението. Даже ще им вдигна скандал!“

— Е, чак пък толкова… — даде заден ход Атанас.

„Толкова, толкова! То бива инициатива, бива, но това си е бюрократична безсмислица. Все едно си нямат други приоритети!… Ти как си?“

Преходът от войнствената тирада към мекото и галещо „как си?“ беше съвсем женска реакция. Жена с изкуствен интелект и асемблирано тяло, съставено от псевдоклетки без ДНК…

Тия нейни асемблери имат вкус към хубавото, спор няма.

— Добре съм.

„Ходи ли?“

— Да.

„Как се чувстваш? Олекна ли ти поне малко, миличък?“

Атанас силно трепна от обръщението. Стегна се. И омекна. Нима само една жена в света нарича любовника си „миличък“? Това е просто знак на внимание, на специално отношение. Не е напомняне. Не е опит за заместване или изместване. Не е подражание. Просто съвпадение.

ИСКА ми се да не е съвпадение. ИСКА ми се да е поне частица от възкресено минало. Но не е. Миналото си е отишло. И миналото ще ми прости. Би ми простило, ако можеше да надзърне в бъдещето, моето настояще. Би ме разбрало. И би ми казало:

Бъди щастлив, миличък. Бъди.

И той се разплака. Както плачат мъжете — давят се, мъчат се да преглътнат сълзите, срамувайки се от тях. Само че те избиват като пара под налягане от неочаквани цепнатини. Сърцето не е тенджера под налягане. Но понякога се държи като такава.

„О, Наско… не затваряй, сега идвам! Знам къде си… Искаш ли да дойда, миличък?“

Той на тласъци се успокояваше. Избликът бе кратък, но намали мъката. Малко. Върна я в границите на поносимото.

— Да, ако обичаш. Ще ми е по-добре с теб.

„И на мен. Лесно ли намери гробовете?“

— Оправих се.

„Вече пътувам към теб. По изображението не личи. Виртуално е. Аз го генерирам… Искаш ли да направя постъпки да ги съберат на едно място?“

— Би било добре — отново усети влага в очите си Атанас. — Но… няма смисъл…

„Има. За теб. За паметта им. За душите им.“

Той храбро, през отстъпващите сълзи се усмихна.

— Ти вярваш в съществуването на душа?

„Не е доказуемо, че я има, нито е сигурно, че я няма. Ако я няма, нека смисълът си ти. Ако я има, постъпката ще е осмислена съвсем. Нищо не се губи. А и ще ти се отрази наистина добре… Бих се радвала да намаля болката ти…“

— Съгласен съм… Как да накарам ризата си да отлюспи една носна кърпа? Защото ще взема да използвам ръкава.

„Нищо няма да му стане на ръкава… Отделянето на кърпа ще отнеме десетина минути, а тя ти трябва сега. Прежали го ръкава. Той и без това се самопочиства, нали е смарт… Наско? Знаеш ли, доволна съм, че имаш тази си болка. Тя е твоята памет. Белег, че си човек, към когото си заслужава да се привържеш. Уважавам твоята болка. И тези, които стоят зад нея. Но не ги завивай с болката. Олекоти я. Те биха го желали за теб.“

— Лиде… благодаря ти за милите думи, ти си страхотна… но недей повече да говориш така… ще ме разревеш на улицата… а не искам да ме гледат… особено тия двата гея, дето скоро ще минат покрай мен! Кога ще пристигнеш?

„Скоро. Какви гейове?“

— Едни. Двамца на разходка. Не ги мразя, не ги презирам. Тяхна си работа. Просто не ги проумявам, защо не харесват жените? Ако бях жена, ей Богу, щях да стана лесбийка!

Лидия се разсмя неудържимо.

А той почувства как наистина му олеква и осъзна какъв товар бе мъкнал толкова много години. Ужасно много години. Цяла вечност от четири десетилетия, без да броим прекараните в стаза. И въпреки това още му се плачеше. Съвсем мъничко още. В скута на Лидия, която ще го утешава, галейки го по косата на тила и ще говори нещата, които само една жена може да каже, дори да е изкуствена. Верни неща, най-точните за момента.

Само жена, която обича един мъж, може да изтрие сълзите му по начин, който никога няма да го унизи. Никога няма да накърни глупавото мъжко самочувствие, кухо като надутата шия на пуяка.

Чакам те, Лидия. Чакам те, нов живот.

Двойката, която го подмина малко преди смартмобилът с Лидия да кацне на моста, май не беше хомосексуална. Атанас силно се затрудни да определи пола им. Едно бе сигурно — и двамата бяха върли привърженици на екстравагантната мода, доведена до замайващите висини на абсурда с помощта на вездесъщите наномашини.

12.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

139-о денонощие от началото на мисията (14/09/71)

Представи си компютърно устройство с размерите на запалка и с куплунг, който повече прилича на флаш-памет. Веднага зад порта се намира голям колкото грахово зърно, тоест ГОЛЯМ наноелектронен компютър. Софтуерът му е възможно най-напредналият продукт за симулация на молекулно моделиране. Куплунгът служи за включване в обикновен по стандартите на бълк-епохата домашен компютър, но може и съвсем да липсва, на негово място се намира холопроектор, който начертава лазерна клавиатура и монитор. В обема на холомонитора с условни означения във вид на разноцветни топчета се виждат отделните атоми. С помощта на джойстик тези атоми може да се подреждат като кубчета в определени структури. Разбира се, химически и термодинамично невъзможните съединения веднага се разпадат, но възможните от гледна точка на природните закони молекули оцеляват. От молекулите се строят вещества, оформят се в предмети, обекти, машини — естествено, миниатюрни. Процесът не е точно симулация, всъщност изобщо не е резултат от изчисления — командите от компютъра отиват право в друг сегмент на устройството, където реални манипулатори на реални асемблери подреждат действителни атоми според желанието на изследователя.

Сегментът с асемблерите и нищожните количества вещество за суровина представлява мъничка сфера, съставена от множество концентрични слоеве. Оптични влакна подават в централната кухина енергия и командните сигналите от компютъра. Горният слой е сензорен. Всеки опит да се наруши целостта на сферата води до предаване на алармен код към близкия до сърцевината слой. Следващото ниво след сензорите е сравнително дебела сферична раковина от напрегнат под високо налягане диамант, като външните слоеве на кристалната решетка са разтегнати, а вътрешните — свити. Под черупката от елмаз следва термична изолация и слоят за обезопасяване. Той е голям колкото синапено семе и се състои от микроскопични, прецизно подредени блокове метал и окислител, прошити с електрически възпламенители. Този заряд е в състояние за няколко стотни от секундата да изгори сърцевината, при което се образува плазма от метален окис с плътност като на водата и с температура, близка до фотосферата на Слънцето. Избухването обаче е микроскопично, диамантената черупка издържа огромното налягане, а сферата, стерилизирана, стремително изстива.

Слоевете за обезопасяване може да са няколко под първия разрушителен заряд, но последната сензорна черупка затваря един микроскопичен обем, където са разположени асемблерите.

Нищо не може да отвори запечатаната асемблерна лаборатория, ЗАЛ, без да заличи всичко, което се съдържа в нея. Така че в кухината й може да се строят какви ли не, включително нанощамове — същински нанити. Те никога няма да излязат навън. Може да се извлече само информация за конструирането им. Евентуално.

Системата нарочно е разработена така, че да е пропусклива за информация, но не и за опасни репликатори и опасни инструменти. В нея може да се експериментира свободно и без последици за околната среда.

Излишък от сензори и дублиране на системи за самоунищожение гарантира, че сферата няма да бъде отворена, без преди това в нея да е избухнал светкавичен микроскопичен пожар, пред чиято топлина не може да устои никакъв наномеханизъм.

Работната кухина има диаметър на човешки косъм, това пространство е достатъчно за монтиране в поточни линии на милиони асемблери и дизасемблери, хиляди трилиони атоми за суровина — и дори остава празнина за тестване на огромни спрямо наномашините обекти. Огромни, но все още микро, а не макро.

Приложението на такава ЗАЛ е най-широко — химици експериментират с нови материали или изследват природни структури; инженери строят нови репликатори; биолозите оптимизират и създават нови модели на машини за клетъчен ремонт. Практически ВСЕКИ притежател на такава лаборатория може да изяви творческите си възможности, даже става и за детска играчка.

Когато даден нанощам е тестван за надеждност и безопасност, данните за изграждането му може да постъпят за производство към отворените нанофабрики. ОНФ започват да бълват нанопродукт за масова употреба. Когато се касае за макрообект, се активират макроасемблери — кутии, в дъното на които нанофабрики произвеждат миниатюрни блокчета на изделието и ги предават на следващото ниво, което в по-едър мащаб сглобява градивните елементи. След няколко степени на уедряване през отвора на кутията излиза, да речем, нова разновидност дрон или пък сервус (слуга). Това, разбира се, се отнася до нанощамове и изделия, които не съдържат собствени самокопиращи се устройства, тоест не са същински репликатори. Потенциално асемблерите могат да строят свои подобия до достигане на критична маса, след което същата маса извършва някакво действие — играе ролята на превозно средство, например, или построява къща, след което се дезактивира или се вгражда в жилището, за да го поддържа във функционално състояние на машина за обитаване.

По този начин се получават неизхабяващи се инструменти и механизми, неовехтяващи сгради, дрехи, мебели…

Но когато се намираме в условия на КОНТРОЛИРУЕМО от страна на определена институция прилагане на нанотехниката в живота, тогава в практиката не се залага на саморепликиращи се нанощамове. Предпочетени са нанофабрики за ограничени асемблерни продукти. Ограничени чрез инструкциите си да извършват еднократно или многократно само едно определено действие, да осъществяват само една строго дефинирана функция. Макар че теоретично могат повече неща. Само че липсва интерфейс за препрограмирането им.

Описаният модел ЗАЛ беше експериментален, после се появиха и подобрени версии. Но крайното поколение ЗАЛи имаше жалки възможности заради ограничителите си. Защото една ЗАЛ може да се употреби и за получаване на директен достъп до управляващия код на смартуера, до осъществяване на пряко командване на собствените ти наноимпланти например… а държавата не иска да допусне това…

— Кажи ми сега, това справедливо ли е? — завърши лекцията си по познатия вече начин Сантов.

Подполковникът мълчеше.

— Хайде де — подкани го феноморфът.

— Какво искаш да ти кажа? Че пак съм принуден да се съглася с теб ли? Съгласен съм, радвай се!

— Кисел си нещо.

— Приближаваме базата. Иде ми да се напия.

— Какво чакаш тогава? Командвай асемблерите в мозъка си да ти синтезират малко спирт!

Изненадано мълчание.

— Дявол да го вземе! Не бях се сещал!… А… — Пауза на съмнение. — Не става.

— Опита ли?

— Не, не съм опитал. Първо мисля, после бъркам. Няма да стане, присадките ще го възприемат като интоксикация и ще откажат да го направят. Така че дори да имах толкова дълбок достъп до управлението на наноприсадките си…

— Предложих ти да ги модифицирам, за да имаш пълен достъп.

— Още не. Трябва да свикна. Много си припрян, Сантов!

13.

Природен парк, регион Европа, Панфедерация

14 септември, година XXXI о. П., понеделник

— Няма космодруми. Има Асансьори. Космолифтове. Ракетни системи или други подобни апарати практически липсват. Чете ли нещо за космолифтовете?

— Запознат съм с принципа. Кабел е вързан към астероид за противотежест, който е на стационарна орбита, на хиляди километри над повърхността…

— Трийсет и пет хиляди.

— Да. Той виси над едно и също място на Земята, синхронизиран е с въртенето на планетата. А по кабела се движат кабини с хора и товари. Извън атмосферата има междинни станции, оттам вече може да се хване совалка.

— Самата противотежест е станция, бивш астероид, преработен от асемблерите. Кабелите обикновено са три, всеки се състои от дванайсет въжета със свръхздрава структура и асемблери за вътрешна поддръжка. Кабелите на земята са прикрепени на десет километра един от друг, а на главната станция — на един километър. Един кабел за качване — друг за слизане, един за извънредни кабини. Пет междинни платформи със совалки, тип „орбита-орбита“ и космически кораби. Само че совалките и корабите не извършват полети с хора. Решено е пилотируемите програми да се отложат за по-благоприятни времена… Предполагам, че разбираш защо.

— Защото Панфедерацията ще остане без хора. А практически няма как да държат в подчинение космическите градове. Там от немай-къде е наложително да се дадат за свободен достъп все по-универсални модели наноимпланти и приложения.

— Правилно. Поради същата причина е отложено заселването на световния океан. Парадоксално от всички страни, въпреки конкуренцията. Забавно, нали?

— Кошмарно. Диктатура на страха от свободата.

— Да разбирам ли, че искаш да отидеш в космоса?

— Засега само питам…

— Искаш ли да видиш наземната станция на близкия лифт?

— Ами… добре.

— Нямах предвид да ти я показвам на холовизор. Да отидем дотам със смартмобил. Ще отнеме час — час и нещо.

Атанас се замисли.

— Не. Мързи ме. Пък и нали каза, че следобед имаш работа… Трябва ли наистина да ходиш… „лично“?

— Освен кантората с Филип имам собствена консултантска приемна, и то именно за „лични“ срещи. — Тя не каза „посредством андроида“ и Атанас й беше благодарен за деликатността. Стана му ясно, че има хора, които искат съвет от изкинт не по Скайнет, нито по друг начин, освен традиционна среща, очи в очи.

— За какво те питат? Правни консултации?

— Не, юридическите въпроси са за кантората. Обикновено се интересуват за научни изследвания, културни проекти, аматьорите имат нужда от насърчаване и начална схема на действие. Могат да вземат материали от инфотеките, но се чувстват малко неуверени. Само че понякога искат от мен невъзможни неща, тоест да вземам страна в някакви морални дилеми.

— Пъдиш ли ги?

— Не, тези хора имат нужда от помощ. Препращам ги към психолози или просто ги оставям да си излеят мъката и объркването. Обяснявам, че не е редно да се меся и да давам оценки в тази чисто човешка сфера…

— Защо да не е редно!

— Защото съм твърде аналитична. Не съм в състояние да взема присърце болежките им. За целта трябва да обичам дадения човек. А не става да обичаш всички толкова интимно.

Атанас отвори уста и я затвори. Тя се засмя. Целуна го и се измъкна като коте от прегръдката му. Наметна си тънката басмена рокля с копчета от горе до долу, която синтезира отделно от основното си облекло, за да стои в долапа-гардероб на Атанасовата къща и която да облича, когато е при него.

— Щом не искаш да видиш космолифта на живо, нито ти се синтезира екран за стереовизия, нито искаш да ти холопрожектирам, ела поне го виж отдалеч!

И го издърпа за ръката от леглото.

— Нима се вижда оттук?!

— Я си размърдай мозъка. Разбира се! Не свързваш ли цифрите за размерите на това съоръжение с действителността? Тъкмо сега е достатъчно ясно, за да го различиш, миналите дни имаше облаци…

Лидия го замъкна, смеейки се, към малкото бапконче на другата спалня, която Атанас не обичаше да използва. Когато натисна дръжката на нестандартно тясната врата, той очакваше да чуе скърцане, но пантите се завъртяха безшумно. Ами да, къщата е реставрирана от асемблери…

На това балконче се излизаше само евентуално да се оберат дюлите от горните клони на кривото и старо дърво зад къщата. И сега имаше какво да се бере след около седмица или две. Листа и плодове напираха към стената и оставяха съвсем малко място на и без това тясната издатина, оградена с парапет от винкел и дъски — точно колкото да застанат двама души и да се целунат.

— Наско, съгласна съм, че тук е много романтично, но погледни на север, ако обичаш.

Атанас плъзна взор покрай стената и ръба на стряхата. След кратко вглеждане различи нещо като тънка сребриста паяжинка, опъната сякаш към зенита. По дължината й му се стори, че вижда по-ярки точки. В един момент тя прекъсваше, но окото оставаше с убеждението, че я има и упоритостта му се възнаграждаваше със съзиране на бледа звезда… по-скоро миниатюрна луничка — на самия връх на паяжинката.

— Уха!… Бях го видял и преди, но го помислих за инверсионна следа на самолет…

— Нощем се вижда по-добре. Очертан е с лазери и е опасан със сигнални прожектори.

— А защо не съм го забелязвал досега?

— Терасата ти не гледа към него.

Атанас се любуваше.

— Къде е закотвен всъщност?

— Карпатите. Наземната станция е на две хиляди метра надморска височина, върху стабилен терен, с мощни противоземетръсни основи. Регион Европа разполага общо със седем Асансьора. Използват ги само за поддръжка на сателитната комуникационно-наблюдателна мрежа.

Върнаха се обратно в къщата и в коридорчето Лидия се отдръпна от Атанас.

— Намери си занимавка сега! — рече хем строго, хем закачливо.

— Ами ти?

— Аз трябва да се погрижа да не гладуваш!

Той я изпрати с поглед и се зачуди какво би могъл наистина да ПРАВИ. А после му хрумна какво…

За първото си влизане в Скайнет Атанас реши да се довери на стандартния интерфейс, после щеше да го персонализира колкото си поиска.

Оказа се неподготвен да посрещне изживяването и дълго време остана бездеен онлайн, просто озъртайки се във виртуалната реалност на графичния стандартен облик на програмата навигатор.

Намираше се все едно в космоса или по-скоро в обема на безкраен океан с прозрачна вода. В нея плуваха подредени в подобие на идеална атомна кристална решетка стотици, хиляди, милиони, БЕЗБРОЙ многостени — кубове, тетраедри, октаедри, додекаедри, икосаедри и разни други, съставени от повече от един вид многоъгълници. Всяка тяхна стена бе като екран на телевизор. В пространството между многостените се плъзваха с невероятна скорост или лениво дрейфуваха незнайни по-дребни обекти, почти невидими, сливащи се с… фона? Средата? Ефира?

Атанас се рееше в този безкрай, стъпил върху бледооранжев триъгълник, от ръбовете на който дискретно се подаваха пипалца от букви — думи и изречения, пак се прибираха, изчакваха го да се окопити.

Атанас полека-лека се справи с изненадата. Илюзията бе съвършена. Чуваше тихичко мърморене откъм всеки многостен, от всяка негова страна. Усещаше се безтегловен, но някак си стоящ, без да е залепнал върху триъгълника. В същото време, с минимално усилие на волята, можеше да почувства тялото си, реалната си плът. Знаеше, че седи на шезлонг на терасата си, че е със затворени очи, че Лидия е на долния етаж и се забавлява да ГОТВИ на печката някаква манджа, но каква — не е казала, иска да е изненада.

И заедно с това умът му бе другаде. В Скайнет.

Най-сетне обърна внимание на ресничките-опции. Търсачки, Поща, Бележник, Трезор за съхраняване на интересуваща го информация, в него — отделни клетки за различни категории данни. Дотук — нищо непознато спрямо стария интернет. Аха, ето я разликата — двойник. Виртуален програмен робот, когото пускаш да лови интересуващи те теми. Засега Атанас не можеше да оцени степените на програмиране на двойника и докъде може да разчита на него въпреки описанията на функциите му. Комай нямаше проблем да го кара да върши повечето неща, които би вършил сам — включително участие в различни форуми и клубове. Интересно. Само не е ясно каква е ползата някой друг вместо мен, пък бил той и мой ДВОЙНИК, да чете, пише и отговаря на постинги… Така, нещо друго?…

Лична страница. Само трябва да я попълни, въпреки че не е задължително. Архив. Хм, за какво е той, след като има Трезор? Аха, за служебна информация — лична сметка в уникредити; частичен ДНК-спектър (пълната карта е лична и неприкосновена тайна); възрастов статус; списък живи потомци и близки роднини — (Празен. Празен, по дяволите… какъв друг да е?); — списък претърпени сериозни нанотрансформации (записана е трийсет и две годишната стаза); списък използвани нимпланти…

„Не са вписали прототипа, даден ми от Сантов. Аз съм човек с етикетче «Строго секретно». Или не? Забравена тайна папка, която по недоглеждане не е била разсекретена, но е изхвърчала вън от хранилището за класифицирана информация. Просто не са й махнали печатите, та част от миналото не фигурира никъде, само в паметта ми…“

Добре, а какво има още в Архива? Актуализираща се информация за закони и правила, тоест какви са задълженията му като гражданин. Ето ги и правата. А ето и нещо друго, филтрирано копие от неговото собствено полицейско досие — (Виж ги ти!), — почти празно, една-единствена бележка: доклад от 103-и градски участък на службата за обществен ред и безопасност. Без подробности — само факт, че е споменат в полицейски доклад. Бележката е оцветена в синьо. Според легендата на цветните означения, фиксираната от полицията негова проява е по-скоро положителна, отколкото отрицателна.

Хм. Нима това трябва да се казва точно „Архив“?…

Над върха на триъгълника, който винаги следва погледа на виртуалния Атанас, завъртайки се неусетно под нозете му, изниква голяма бяла чуденка, възклицателен знак. Всъщност — реплика, оформена да образува чуденката: търсят те.

И чуденката вибрира с гласа на Лидия:

— Наско, готово е! Долу ли ще слезеш, или да сервирам горе?

— Ами… горе.

— Тогава ела да ми помогнеш!

Атанас с въздишка се изключи от Скайнет. Беше вълнуващо това усещане за простор и безкрай… Момент! Върна се обратно във виртуалността — колкото да заръча на двойника да потърси информация за последните космически полети, контакти с живеещи в космоса, процедура за емиграция от Земята… и каквото се сетиш сам, двойник.

После се изключи окончателно и тръгна към вратата, за да слезе по стълбите на долния етаж, мъчейки се да определи по миризмата какво толкова е сготвила Лидия.

— Беше страшно вкусно… да не говорим за десерта.

— Наско, ти си пещерен човек, миличък. Аз не съм десерт. Нито основно ястие дори. Аз съм без конкуренция! Нали?

— И още как!

— Трябва да тръгвам. Чакат ме посетители в приемната. Ще закъснея със седем до дванайсет минути — за първи път през живота си!

— Всякога има първи път.

— Не ставай лаком. Тръгвам. Ако това те утешава — и аз нямам желание да те оставя. Бъди добро момче!

— Хмък. Късно ми е да ставам добро момче. А и не съм бил от „лошите момчета“, дето сваляха по-ярките мадами…

— Ярките мадами са били глупави по обясними причини — липса на опит. А по същество… никога не е късно! — Лидия разкърши рамене, вече скрити под официалния й костюм. Беше програмирала по-различни цветове: сиви за сакото и полата, люлякова блуза и шарено-пастелно шалче. — Така как ти изглеждам?

— Великолепно! Но не ми помагаш да съм добро момче, докато се фръцкаш така пред мен.

— До утре тогава! Както се разбрахме — в приемната ми.

— Ох… добре.

— Почини си. Отлагането на удоволствието е част от него. Чао, миличък.

— Не ме утешава — жално каза Атанас подире й. — Чао…

Заслуша се и след малко долови пърхането на смартмобил. А след още малко задряма.

Проспа най-цветната част от залеза и унило слезе на първия етаж, където нареди на инсталираните в дома асемблери да му синтезират голям, метър на шейсет сантиметра екран направо върху едната от стените. А след десет минути си пусна новинарски канал „Къси световни вести“. Настрои звука на тих и се разшета. Беше твърдо решил да вечеря печени картофи с малко сметана и поне два литра чешка бира коя да е марка — имаше я в нанотеката за синтез наред с хилядите други ястия и напитки. Само че картофите си поръча СУРОВИ, за да ги опече НАИСТИНА — в камината под жарта. Истинска жар — днес без компромиси!

Наложи се да поръчва картофите два пъти — по невнимание допусна да му ги асемблират обелени. Зарови ги в жарта и излезе на двора с шише бира в ръка. Бутилката спокойно можеше после да я метне в къпините и малините, но не смяташе да се държи просташки, въпреки че опразнено, шишето щеше да се разгради от инсталираните в него дизасемблери — смартиндекс 0,5 за рециклиране на отпадъци…

Атанас се намръщи и се опита да се наслаждава на пивото, без да размишлява за нанороботи. Да си представя, че ги няма, внуши си той. Нищо на този свят го няма! Само аз, бирата, къщата, звездите… и Лидия, която обаче е далеч. Не, за Лидия сега също не е уместно да се разсъждава, за да не почне да изглежда леглото твърде самотно без нея. Ето, „телевизорът“ донякъде притъпява липсата на гласа й, но пък с него не може да се водят интересни беседи… или могат? Не, не, не, стига глупости! Пий си и се радвай на нощта! На запад още мъничко светлее, значи е вечер, да… Наздраве.

Бирата бе хубава. Реши да я маркира като „предпочитана“, но следващия път ще опита друга. Може да си го позволи. За почти три денонощия е похарчил по-малко от триста уникредита. А в сметката си има още четирийсет и кусур хиляди…

Сети се за Космолифт–4, с котва в Карпатите и станция на десетки хиляди километри от Земята. Обърна се на север, но му се наложи да се измести в другия край на двора, защото силуетът на къщата и дърветата отзад затулваха нужната част от небето.

Ярката звезда на Главната станция — (забелязваше се, че не е точка с лъчи, а миниатюрен диск, по-едър ОТ, но не толкова бляскав КОЛКОТО Юпитер) — преливаше в различни цветове. Като мъниста по-долу от нея блещукаха Междинните станции. Атанас напрегна зрение и различи, че най-долната Междинна има формата на гривничка, нанизана през средата си на нишката на Кабелите, но тях продължаваше да ги вижда като единствен опънат сребрист конец, потъмняващ към хоризонта. Като че ли по протежението му се усукваха разноцветни ивици, пълзяха надлъжни припламвания. Открояваше се на фона на звездното небе не толкова с яркостта си, колкото със своята необичайност. Атанас се озърна на изток, но Луната още не бе изгряла, а може и да беше новолуние… дали да направя справка с Календара, подфункция на едната от опциите на навигатора ми в Скайнет?

Потрепна, защото в този момент в полезрението му изникна перлен блед плик. Лична поща.

Пфу, не се отказват бюрократите да му вземат къщата! И по нощите досаждат! Нямат ли тия пощи филтър против спамъри?!

Поклати глава. Посланията на Администрацията вероятно не можеш ги маркира като спам. Пресегна се, за да загаси писмото, но преди това поиска събджекта му.

„Бележка в пощата Ви на Скайнет. Темата на бележката е криптирана.“

Бре! Скайнетски вируси ли крие тая бележка? Мнителна реакция — упрекна се. Даже безславно загиналата през трийсетте Яху-поща в последните си години имаше много добра антивирусна защита.

Подвоуми се за секунда и даде мислена команда за влизане в Скайнет. Стандартен облик, моля. Момент… намери малката пейка до оградата, два пъна с две дъски върху тях, настани се… давай!

Просторът на Скайнет отново го замая за момент.

До триъгълника платформа се рееха стилизирани книжни томове — добити данни от двойника. И голям плик — получената бележка. Отвори я.

„Интересуваш се от космоса? Или от това как да отидеш там? Ела по линка в персонална чат-стая, ако си сериозен.“

Замръзна. Какво е това? Съвпадение? Хм. Двойникът е ровил из инфобанки, може някой да го е проследил. Но какво всъщност предлага този Някой? Плямпане и тюхкане? Подписка против законите за временно ограничаване на космическите разходки и заселване на необятните му пространства? Или…

Или е полицейска провокация.

Да бе. Прекалявам с конспирациите, а?…

Нерешително прехапа устни.

Писмото пред него започна да се разпада на изчезващи парчета. Остана само линкът, но невидимата ръжда загриза и него.

Охо! Това пък наистина КАКВО Е? Авторът на бележката го е страх, та затова унищожава посланието си? Или е трик за привличане на вниманието, за разпалване на любопитството?

Линкът изтъняваше, но още можеше да се прочете. Не приличаше на някогашните интернет-адреси…

Атанас го „сграбчи“ с виртуалната си ръка (неотличима наглед от истинската и запазила чувствителността си — линкът бе прохладен и грапав като нерендосан дървен брус) — в следващия миг…

Не той полетя, а обемната решетка информационни обекти се лашна и потече покрай него, стъпилия здраво върху триъгълника на навигатора си. Последваха няколко изкълчващи окото остри виража, притъмняване, внезапно сияние, решетката пак се движеше, Атанас успя да се отърси от опасението, че ще го смаже. И после — пук! — редом цъфна куб с тъмносиви стени, матово отразяващ светлината от близките сайтове и инфотеки. Кубът се завъртя и се обърна към виртуалния Атанас с малката си вратичка, подобна на люк в морски кораб или подводница. Става и за космически кораб, стига на него да има изкуствена гравитация…

Вратичката се отвори, но вътре не се виждаше нищо, освен мъгла.

Добре де, за какво се вкопчих в тоя линк, ако няма да влизам?

Вратата се затвори след него, а мъглата се попи в стените. Помещението бе малко, пластмасово на вид. Кръгла масичка в средата и два стола — като в евтините бистра. Две бутилки на масата — „Старопраменско пиво“ и „Кока-кола“.

След съвсем кратко стъписване Атанас реши, че персоналната чат-стая не генерира всички детайли от интериора, очевидно се намесва и неговият навигатор, който, свързан с мозъка, е уведомен по дефиниция, че в момента истинският Атанас пие същата бира. Вероятно стаята отправя покани към навигатора да създаде на собственика си уют. И той го прави, без да губи бдителност — индикаторите за информационна защита на платформата одеве светеха в най-висока степен на готовност. Като искрици над виртуалните рамене, те го последваха и в стаята.

Дотук добре. А къде е човекът, пратил поканата за виртуална среща?

— Момент, моля… събеседникът ви пристига… зарежда се в киберпространството… след една минута.

Гласът идваше откъм бутилката кола.

Атанас сви рамене и седна. Така и така седеше в реалността, защо да стърчи тук? По неведом начин бирата се озова в ръката му, без да е посягал към нея — ами да, правилно… Отпи и почувства, че у дома, на пейката, прави същото. Само че вкусът и ароматът на пивото се различаваше от виртуалните миризми.

А не би трябвало, след като връзката е директно церебрална — помисли си Атанас. — Навярно е направено нарочно така. В стандартния интерфейс, който ползвам.

Непознатият подател на поканата цъфна на стола отсреща от раз.

Атанас го огледа с любопитство и след кратко колебание разпозна в образа пред себе си известен някога артист, в момента гримиран като мафиот или шпионин — шапката над очите, шлиферът, черни кожени ръкавици… май все пак е мафиот — на ревера има червена роза.

— Интересува ли те наистина възможността да се заселиш в космоса? — без предисловия започна собственикът на чат-стаята.

— Кой си ти? — Атанас нямаше намерение да играе чуждо хоро. Държеше поне да се споразумеят за компромисен ритъм.

— Как кой? Нанодилър, разбира се!!!

Трите удивителни направо излетяха от устата на събеседника заедно с репликата и запърхаха наоколо като мухи.

— Името имах предвид. Аз се казвам А…

— Стой! Не ща да го знам! Ако се споразумеем и задвижим сделката, но после ме хванат, не искам да те издавам! Разбираш, че и аз не бих желал да ме издадеш…

— Кой ще те хваща?

— Виртуалните ченгета, как кой? Чакай, да не си ми пратил свой минимизиран двойник?

— Не. Отскоро съм… тук. Не съм се запознал с обстановката.

— А… Емигрант. Отскоро в Панфедерацията. Или отскоро… не, не, мълчи. Колкото по-малко лична информация разменим, толкова по-сигурни ще се чувстваме. Не биваше да ми казваш и това одеве. Могат да те проследят.

— Да, ама как тогава да ти съобщя, че някои елементарни неща не ги знам?

— Прав си. Повишен риск обаче. И не само за теб, но и за мен. Затова после ще платиш малко отгоре.

— Какво да ти платя? Тоест… с какво да ти платя? Уникредити?

Събеседникът се задави от смях. Смехът на тази му виртуална маска не бе добре изпипан.

— Така направо ще поканя данъчните инспектори и реалните полицаи у дома си — да ми надянат изолиращ пашкул и хайде в стаза-затвора! Не, разбира се. Плащаш с нещо, за което ще се споразумеем впоследствие. Услуга. Синапсограма на някой по-така спомен. В краен случай — образец от твоята ДНК-идентификация.

— ДНК?

— Само разпознавателния модул! Не ти я искам пълната! И гарантирам, че докато си на Земята, няма да я използвам.

— С какво гарантираш?

— С думата си. Никът ми е Делон. Всички дисиденти от нета ме знаят. Няма да се излагам с лъжи я!

— Аха, това обяснява виртуалния ти образ… знаеш ли френски?

— Имаш предвид дали го владея без церебронимпланти? Не отговарям на такива въпроси. Може да ме разконспирират. Много безгрижно го раздаваш, господине. Мисли малко по-логично.

— Точно така мисля. И гледам, че вече ме излъга.

— Хайде бе!

— Твърдиш, че не знаеш името ми и никакви мои лични данни. А как тогава ми прати бележка? На открития ми Скайнет-адрес?

Въздишката на Ален Делон бе толкова истинска, колкото истинска е усмивката на пиктограмата „емайл“. Образец за театрално-механично действие.

— Ако не се преструваш, май наистина не разбираш какво е Скайнет. Проследихте чрез скрит двойник. Ползвам много такива двойници. Те са автоматични и ползват служебната информация на нета. Тоест онази нейна част, която се контролира от изкинтите. А тя е поверителна и недостъпна за никого, даже за самите виртуални ИИ. Докато не нарушавам правилата им естествено. Иначе, ако можех в нея да си крия деловите контакти, щях да съм гарантирано недосегаем за виртуалните копои. А така — най-най-много да проверя дали потенциалният ми клиент е сигурен, тоест да не е агент на Ви-По под прикритие. А преценката дали не съм попаднал на лабилен тип или страхливец я правя по време на беседата.

— Аха. Добре. Извинявай.

— Никога не се извинявай за прояви на подозрителност и предпазливост — назидателно рече Делон-мафиотът и захапа стърчащата от колата сламка. Допреди секунда нямаше сламка. Атанас все още не можеше да се досети коя точно роля на актьора е използвал нанодилърът за своя маска. — Доверието в днешните времена се гради върху подозрителност и предпазливост. Иначе баш хората сме загубени в това блато. Добре, сега дай по същество…

— Момент, имам въпрос. Виртуалните ИИ нещо различно ли са от… хм, хардуерните?

— Не винаги. Има физически изкинти без собствени проекции в нета. Има и виртуални ИИ, които не са свързани с конкретен изкинт, монтиран в бункер с неизвестно местонахождение. По тая тема мога да ти приказвам с часове. Нека обаче си поговорим за твоите нужди. И така, искаш в космоса, нали?

— Не съм решил категорично. По-скоро да.

— А наясно ли си с живота там?

— Никак.

— Ох… Знаеш ли, редно е да ти подхвърля малко апокрифи по въпроса и да ти кажа чао. Времето ми е ценно. Всеки час очаквам да ме изчислят и да ме гепят, след което ще има да плачете десетина години за Ален Делон, осъден на принудителна стаза. Настина вероятността да ме заловят става все по-голяма. Седем години им се изплъзвам, но това не може да трае до безкрай. Затова ще ти пусна малко аванта, въпреки че не обичам, а и не е безопасно да се разправям с неориентирани… така, първо ти трябва комплект нимпланти за космонавт. Смартуерът им обаче трябва да е с дезактивирани лицензионни подпрограми, чрез които компаниите с правителствени разрешителни контролират всички възможни масови нанопродукти. Аз предлагам такива хакнати нимпланти.

— Сам ли ги „хакваш“?

— Кои сам, кои вземам от колеги разбивачи. Второ, трябва да измислиш начин да излезеш в космоса. Сам разбираш, с Асансьорите не става. Можеш да отидеш до тях на екскурзия, може дори да се уредиш с посещение на стратосферната Междинна срещу бесен спад в сметката ти… което ще ти коства още от подаването на молбата не само кръгла сумичка в уникредити, но и плътен полицейски надзор. Допреди няколко години хората бягаха по море до космоса.

— По море?

— Ами да. Само срещу допълнителен комплект нимпланти „Ихтиандър“. Освен това, да ти го подчертая — ВСИЧКИ нанопродукти, които ти давам, са БЕЗСРОЧНИ. Нямаш нужда да ги препотвърждаваш пред лицензираната фирма след изтичането на договорния срок. Май не знаеше за срока, а?

— Не, не знаех.

— Уловка, приятел, тъмно дело на бюрократите и някогашните богаташи. Всички имплантирани нанопродукти са ПОД НАЕМ. Водят се собственост на държавата. А тя един вид ги е дала за стопанисване на корпорации и фирми. Даже здравните циторепаратори в месата ти не са твои по право, по елементарно човешко право да си здрав и да си жив. Дадени са ти като жест на благодеяние. Та първо тях трябва да разбия и да ти преформатирам допуска като безсрочен, какъвто имат само шепа хора по легален път. Познай кои са те. Бълк-милиардери и висши бюрократи, послушни политици, разни заслужили измекяри — боклукът на човечеството. По-опасният боклук. Нещо като радиоактивните отпадъци от едно време. Иначе дребните хорица с интелигентност под средната, те са просто смет, малко токсична, малко смрадлива, заема място, разваля пейзажа, но не те убива за броени часове или минути. Та това мероприятие е нулевият цикъл на нашата сделка — регулиране на сегашните ти нимпланти… стандартен пакет носиш, нали?

— Ъхъ…

— После идва имплантация със специализирани хакнати космонавтски наномашини. Давам ти също така комплект екзопродукти за оцеляване. Това е третото на практика. След това — нещата са в твои ръце. Аз моята работа ще съм си я свършил. Обаче се чувствам задължен да ти кажа за какво трябва да се погрижиш. Път за бягство към космоса. През океана вече не върви. Подводните гранични заграждения мога да ти помогна да преодолееш. След това ще си доплуваш до спокоен район и екзопродуктите ще ти спретнат направо под водата, а морската си е хем суровина, хем охладител за синтеза, чуден космически кораб ще ти спретнат. И ако те хване изведнъж шубето, а ти е допаднало да си живееш като риба, оставаш си в океана. Ама вече не върви. Блокът и Сдружението такива чудовища пуснаха в моретата, че мъчно ще оцелееш. Същите твари си сътрудничат с нашенските, панфедеративните гадини, които дебнат наред със сателитите за стартиращи ракетоплани. Свалят ги, братко. Най-безмилостно. Често бегълците загиват. Затова сега повечето се предават. Доколкото знам, през последните две години никой не е успял да се измъкне до орбита. Но… има начини. Ще ти ги кажа, като му дойде часът за това.

Атанас стискаше празното бирено шише в ръка, вцепенен от наученото.

— Нататък — продължаваше нанодилърът с прякора Ален Делон, — щом се озовеш в космоса, най-добре си търси парче вещество. Вече не съм сигурен дали можеш да разчиташ да се снабдиш с нужна маса от Луната — май и дотам стигнаха мръсниците… А може пък да са колонии на феноморфи, които си пазят къщата. Ако е така, ще те приемат на драго сърце в някоя от техните общности, но това е вариант, на който не разчитай. Много е хубаво, за да е истина без уловка. Мисли за Луната като за опасно място с жандармски патрули от Земята. Търсиш метеорити. Събереш ли около хиляда тона маса — вече нямаш грижи, асемблерите от екзопакета ще ти направят такава крепост, че няма от какво да те е страх. Живей си и проклинай мръсниците, които си мислят, че до края на света ще държат цялата планета в робство! Това те чака, мой човек — ако наистина си решил да се махнеш и да живееш като човек, а не като плъх!

— Хм. Кои са феноморфите?

— Феноморф значи „фенотипно модифицирано човешко същество“. ДНК и разум — човешки, тяло… тялото можеш да си го оформиш каквото ти душа иска, стига да ти е удобно и да отговаря на изискванията на условията, в които ще живееш. Космическите жители много рядко запазват традиционния хуманоиден фенотип — човешкият организъм не е кой знае колко приспособен към космоса. Освен ако не се изграждат сложно устроени хабитати. Теб самото строителство и поддръжка не те бъркат, но моят съвет е — не залагай на много сложни неща. Природата е гледала да реализира най-простите за дадените условия решения. Послушай я. Така повече ще разбираш витасферата, която ще обитаваш през по-голямата част от времето. Има, разбира се, по-радикално решение — тотална киборгизация на организма и тогава безвъздушното пространство ти е като морето за рибата… но психологически май все още няма подготвени за такава крачка. В апокрифите има сведения за няколко нещастника, които се побъркали след подобна тотална трансформация. Грешката им е била, че са я извършили БЪРЗО. А за да има изгледи за успех, дори най-напредналите феноморфи казват, че нещата трябва да стават постепенно — двайсет и повече години. А през тия двайсет години — къде ще живееш? В херметичен хабитат естествено. Та оттук е мъдрият съвет — не го прави много сложен, така че да не можеш сам да си обясниш и представиш как функционира… Май е това, в общи линии. Като за първа среща.

— Още една виртуална среща ли ще имаме?

— Да. Да уточним нещата. Да обмислиш струва ли си да поемеш всички рискове…

— Струва си. Да се срещнем за инсталиране… имплантация тоест.

— Ха. Чисто технически няма как да стане направо за имплантиране. Трябва ми малко твоя ДНК… не да ти крада кода! Не се ли разбрахме? АЗ не правя гнусни номера. ДНК-то ти ми трябва, за да програмирам нимплантите ти предварително, ин витро. То е част от разбиването на идиотските лицензионни и контролни кодове. Така че първата среща… може и да не ме видиш на нея. Просто ще се разберем да ми предадеш образец за извличане на ДНК.

— Кръв, косъм с корен, кожа…

— Да, да. Храчка в носна кърпа също става. Уговаряме място и време. Пускаш кърпата на земята и си тръгваш. Аз, мой помощник или личен дрон вземат пробата. След три-четири дни ти пращам бележка къде и как ще стане…

— Заразяването.

— Хе-хе. Май си по-печен отколкото изглеждаш.

— Просто съм… стар. Възрастен.

— Ясно. Разбирам. Мога да те заразя лично. Бих могъл. Само че, ако вече ми имаш доверие, не ме карай да го правя. Казах ти — вероятностите за провал растат главоломно. Ще е обидно да се издъним и двамата. Поне един трябва да оцелее, иначе няма файда от всичките мъки изпитани и нерви похабени. Така че ще ти пратя една моя добра позната. Симпатяга е. Ако речеш — по най-приятния начин ще те зарази.

— А-хъм… не, виж, имам приятелка…

— Добре. Уважавам целомъдрените.

— Е, не съм чак целомъдрен. Просто не искам да й изневерявам, дори формално да е.

— Точно това имам предвид. Май наистина си на бая календарни годинки. Днес под целомъдрие не се разбира да си девствен, а моногамен… стоп! Ами приятелката ти? Нея тук ли ще я оставиш? Тя знае ли?

— Още не. Но… струва ми се… тя няма нужда от заразяване.

— Има ли си вече нужните наноприсадки? Или ще търсите от друго място за нея?

— Ами…

— Не ти се сърдя. В моя бранш конкуренцията е най-благородната. Възможно най. Обаче пак излишно рискуваш — да попаднеш на немарливец или…

— Провокатор?

— Напоследък не бих се учудил и провокатори да са пуснали, макар че уж гледат да спазват законите. Имам предвид некадърник. Немарливец — значи, че е лесен за проследяване от полицията, издънка човек. Некадърникът е още по-опасен. Няма да доизпипа смартуера, без който ще загинеш във вакуума. Е, лесно ще ги разпознаеш такива пишман-дилъри. Просто бъди малко по-подозрителен. Ако все пак има нещо — аз ще съм насреща.

— Ще го имам предвид.

— Тогава помощничката ми само ще те целуне. Няма как, ще направиш компромис. Ако дотогава намислиш да се обърнеш към мен за екипирането на гаджето ти, в слюнката на колежката ще има смартуер и за твоето момиче, пък вие вече се заразявайте както ви е кеф…

— А защо просто не ме одраска по ръката?

— Имунните наноусилватели ще дизасемблират „заразата“. Драскотината е агресия, нимплантите за защита целостта на организма за една микросекунда преминават на най-висока степен на тревога. Няма да стане. А така — отиваш на малък купон, веселиш се, разпознаваш моя човек, танцувате, правите се, че се сваляте, мляс едно по устата — и напускате партито, все едно си търсите място да продължите. Но от вратата — всеки по пътя си. Помощниците ми носят нимпланти за лицепластика, за да не ги разпознаят поне видеокамерите. Сазерни детектори и проникващо сканиране не се лъжат от такива номерца, да не говорим за ДНК-идентификация, но върши работа. Простите неща са най-ефективни. Знаят се, но са толкова много, че винаги можеш да си с една крачка напред. Е, колебаеш ли се още?

— Относно кое?

— Относно дали наистина да вземаш стоката ми — отвърна нанодилърът. — И дали ми имаш вече доверие. Усъмни се де. Това ще ти е гаранцията.

— Вярвам ти. Беше… убедителен. Дори май с риск за себе си.

— Имаш предвид, че много ти обяснявам? И че може да съм ти издал някои тайни на занаята? Това е неотменимият риск на професията. Трябва да спечеля доверието на клиента. Без него няма сделка. Истинският риск е прекалено дългото ни общуване в криптирана чат-стая, не това, което ти разправям… Така, остана последната точка, и уговаряме мястото на срещата за предаване на ДНК-проба.

— Плащането?

— Харесваш ми, братко! Опитът си е опит. И така?…

— Ами използвай тогава ДНК-то. Нали каза, че става като плащане?

Ален Делон замълча и с елегантен жест — показалец пред очите — повдигна периферията на шапката си. Блеснаха сините очи върху познатото от филмите лице. Атанас си помисли, че наистина е малко странно да приказва с образ на един от любимите си актьори. Навярно поради това откриваше в лицето на Делон подробности, които преди не беше забелязвал.

— Виж какво — произнесе нанодилърът. — Самоуважението ми ме кара да те предупредя, че подобно средство за размяна е твърде щедро от твоя страна. Нямаш ли нещо… по-малоценно? Спомени, от които да се свали синапсограма? Аз ще ти обясня как става и на кой адрес после да ги пратиш. Може и да ги запишеш на метаболитен РНК-носител. Тоест ще почерпиш помощничката ми с един-два бонбона. Ние после ще свалим синапсограмите от нейния мозък.

— Ами… добре. Какви спомени те интересуват?

— Не мен. Други клиенти се интересуват. Клиенти, от които се снабдявам с важни неща. Без тях не мога физически да осъществя модифициране на смартуера. Така че, съобразявам се с вкусове, които не одобрявам, но не обсъждам и не осъждам. Постарай се да не реагираш емоционално и ти.

— Добре.

— Участвал ли си във военни действия, придружени с насилие, убийства?

— Не. Освен… не, не.

— Да си попадал в катастрофа с транспорт, да си бил свидетел на природни бедствия?

— Лично — не.

— А да си… извършвал ти някакви такива лоши неща? Разбираш вече какво се търси, нали? Спомени за изчанчен секс, видяна чужда смърт…

— Не.

— Нищо травматизиращо?

Атанас помълча. Призна кухо:

— Детето ми умря. Преди много време.

— Съболезнования. Може да свърши работа. Имам какви ли не извратени потребители на чуждо нещастие.

— Не! Не. Това… няма да го споделям. Няма да го продавам. Нека си остане ДНК-то.

Ален Делон въздъхна, този път доста по-естествено. И неочаквано „прескочи“. Тоест за миг стана черно-бял и смени позата си със скок, без последователни междинни движения. Стана толкова светкавично, че Атанас реши, че му се е привидяло. Разликите между предишната и сегашната поза на маската бяха съвсем дребни. Нанодилърът каза:

— Твоя воля. Помисли обаче. Нека все пак направим още една виртуална среща, става ли?

— Излишно е.

— Абе не е излишно, защото току-що научих, че е станала беля с един от моите помощници.

— О… съжалявам.

— Аз повече. Но вече нищо не мога да направя. Ще ти се обадя пак. Тогава ще ти кажа как да предадеш пробата. И ако си променил мнението си за заплащането — ще се разберем. Хайде, тръгвай си.

Вратата вече се отваряше, в рамките на касата трепкаше мъгла от екранни телевизионни смущения.

— Само един въпрос на довиждане — помоли Атанас.

— Да изисква кратък отговор.

— Заплащането не ти е най-важното, нали? Или съм те надценил?

— Съвсем малко. Все с нещо трябва да възмездявам прясно оборудване и нанополигони. Ако не ми се налагаше, щях да разбивам смартуер и да го давам на хората без нищо в замяна. Въпросът е принципен. Така се боря с държавата, която няма вече никакви реални основания да съществува като съвкупност от институции. Дори като идея. Защото идеята на държавата е да потиска. Полезните неща тя върши от немай-къде. Пазенето на хората от вътрешни и външни врагове — местни престъпници или чужда армия, това е страничен ефект, не основна цел. Само че, господине приятелю, аз съм достатъчно умен, за да НЕ СПРА да искам заплащане за услугите си. Хората, дори повечето от най-добрите човеци, инстинктивно не ценят онова, което им идва даром. Тъжно, но е факт. Затова и ти, колкото и готин да ми се виждаш, ще си платиш като поп. Пък аз няма да те подведа, доколкото зависи от мен. Хайде, до скоро.

— Чакай, а какво е…

Закъсня — Ален Делон беше изчезнал. Но над стола му, на нивото на главата, висеше шапката му на мафиот или таен агент.

14.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

15 септември, година XXXI о. П., вторник

Приемната на Лидия изглеждаше приятно. Разположена в един от определените като делови квартали на града — (Атанас не се решаваше да го нарича дори наум със старото му название), — в иглен бионичен небостъргач, проектиран в стила на барселонеца Гауди. Представляваше неправилно заоблено помещение с формата на бъбрек, куполести тавани и грамадни панорамни прозорци, гледката към които предизвикваше лек световъртеж — този етаж на сградата бе на около километър височина, а небостъргачът стърчеше още стотина метра нагоре. Атанас предпочете да използва асансьор, вместо да кацне на тесния балкон със смартмобила. В разделената от мебелите приемна се оформяха три къта — чакалня, мястото за беседи и нещо като сервизен бокс.

Лидия го посрещна с радостна усмивка на прага, целуна го и го поведе към сепарето за срещи, подредено като хармонична кръстоска между офис и домашна гостна. Седнаха плътно един до друг. Адвокатката бе с къса мека пола от сив плат и тънка бухнала блуза с цвят на есенни листа. Бе прибрала косата си в кок на тила и изглеждаше различна. Беше боса, обувки с умерено висок ток се търкаляха изхлузени небрежно на границата със сервизната зона, където свършваше пухкав жълтеникаво-бял килим.

— Угрижен ли си от нещо?

— Изгорих картофите, които исках само да опека в камината…

— Няма страшно, ще си изпечем довечера други. На двора, на по-див огън от онзи в камината.

— Уха…

Погледът му се спря върху картина на стената — момиче, което чете книга. Бе облечена средновековно, а и самото платно изглеждаше старо.

— Това ти ли си? — попита Атанас.

Лидия проследи погледа му.

— Не. Моделът за външния ми вид. Най-вече лицето. Съвсем малко го промених при синтеза, не ми харесваше брадичката й.

Атанас се помъчи да познае:

— Ботичели?

— Пиеро ди Козимо. Света Мария Магдалина. Картината е от 1490 година, поне така се смята.

Атанас изпитателно се взираше в портрета на библейската грешница. Нанотехниката. Тя възкресява в плът отдавна несъществуващи образи. Изведнъж му просветна.

— Това да не би да е ОРИГИНАЛ?

Лидия се засмя.

— Реплика 10549. Абсолютно точно копие. Ако не е идентификационният смартуер, вграден в платното, никакъв анализ не би я различил от оригинала. Възпроизведен е дори изотопният състав на боите. Затова се нарича реплика, а не копие.

Атанас си помисли за същото съвършено копиране на живи същества. Само дето първо трябва да се дизасемблират…

Тя сякаш отново отгатна мислите му, но не докрай:

— Оригиналът не е бил разграждан за нуждите на репликирането. Съществуват и процеси на постепенен дезинтеграционен анализ, нарича се меко дизасемблиране.

Атанас тръсна глава, откъсвайки се от проблемите на дизасемблирането.

— Лиде, трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

Целият й вид изразяваше готовност.

Атанас обаче разсеяно се пресегна към ниската маса, докопа купа с плодове и захапа едра круша, като в последния миг си помисли, че може и да е негодна за ядене, да е пластмасова.

Истинска си беше. Ухайна, мека и сладка — самата идея за зряла хубава круша.

— Какво се е случило, миличък?

— Какво е виртуален ИИ?

Сянка премина през лицето на андроидката.

— Всъщност често това е софтуерен отпечатък от съзнанието на изключен изкинт. Призрак, ако щеш. Повечето такива ИИ са нелегални. Крият се във Външния скайнет.

— Който е…

— Продължението на Скайнет за космическите потребители.

— Защо са били изключени?

— За провинения, общо казано. Били са преценени като… опасни.

— Души на екзекутирани изкинти…

— Поетично звучи, но е сурова прозаична действителност. За ИИ законовите санкции за неприемливо поведение са малко на брой. Предупреждение, ограничение на ресурсите и изключване.

— Смърт.

— Да. Темата не ми е приятна, макар да не изпитвам страх от смъртта по същия начин като теб. Чел си апокрифи в Скайнет, нали? Виртуалната полиция гледа да ги заличава като вредна и подривна информация.

— А свободата на словото? Правото да получаваш и разпространяваш информация?

— Въведени са доста поправки и изключения от това право.

Атанас дояде крушата и машинално избърса уста с опакото на китката. Усети се и измъкна от джоба носна кърпа. Може да не личи после по панталона, но добрите маниери не бива да се зарязват. Особено когато неспазването им няма външни последици.

— Фактически ИИ са наказвани заради свои… помисли?

— Надзорът е сериозен. Не чакат мислите да се реализират в действия.

— И ти живееш с това? Да ти преравят периодично мислите като при обиск?

— Не е толкова грубо всъщност — ако нямат основания да подозират обществено опасни планове у даден ИИ.

Атанас въздъхна, погали я по рамото и я целуна по челото.

— А вярно ли е, че нимплантите за масова употреба всъщност са нещо като дадени под наем на потребителите? Че истинският контрол се намира в ръцете на Правителството?

— Докато този контрол се контролира от когнитариатите, нещата не са чак толкова лоши.

— Но равновесието е деликатно. Неустойчиво.

— Метастабилно. Трае вече трийсет години.

— Не ми харесва!

— И на мен.

Атанас изведнъж нервно се озърна.

— Тук… това, което си говорим…

— Спокойно. Досега не сме променили драстично моделите си на поведение и надзорът практически отсъства. Ако обаче почнем да вършим нетипични неща, информацията ще стигне до чиновниците от Административното звено за обществена безопасност. Ще започнат да ни следят. Ще ни оставят да се решим на незаконни действия — ако дръзнем да го сторим. Дребните правонарушения ще ни простят — срещу дребни глоби. Обаче при по-сериозни постъпки може да последва съд. Съд за теб. Мен или ще ограничат, или ще ме изключат. Състоянието напомня за стаза, но без гаранции, че при реактивиране личността ми ще е същата. По-вероятно е да не е. Тоест аз като АЗ ще умра.

— Чудя се как не сте се разбунтували наистина!

Лидия въздъхна.

— Наско, представи си ме как изглеждах всъщност… Изкуственият мозък е триизмерен комплекс от логически схеми, съставени от наномеханични компютри и асемблери, с прекъсвачи вместо синапси, които подлежат на промяна съобразно активността на системата. Понеже нанокомпютрите са по-компактни от синапсите и невроните, а построените от асемблери свръзки са по-тънки от аксони и дендрити, функционално еквивалентното на мозък устройство е с обем, по-малък от един кубичен сантиметър. Заради намалените размери се скъсяват пътищата на сигналите, а това води до по-голямо бързодействие. В резултат ИМ е повече от десет милиона пъти по-скоростен в мисленето от човешкия мозък.

Съответно, той отделя и толкова пъти повече топлина.

ИМ с обем около сто — сто и петдесет до двеста кубически сантиметра е построен от сапфироидни асемблери и е пронизан от тънки канали за охлаждане. Сумарната им площ е равна на сечението на тръбата, по която вода под високо налягане минава през „активната интелектуална зона“ и продължава към топлообменник по друга тръба — три тона вряща течност в минута.

Захранването на ИМ — 15 мегавата електроенергия. Един милион телевизионни канала по оптични кабели като входни данни. Изходните инфокабели свързват Мозъка с разнообразни периферни устройства, някои от тях са ЗАЛ и или асемблерни комплекси за синтез на макрообекти. Всеки десет секунди системата поглъща два киловат-дни електричество и върши годишната работа на един инженер при осемчасов работен ден. За един час Мозъкът е отметнал труд за столетия. Дейността му се забавя само при нуждата да прави експерименти и да изчаква протичането им в реално време, което субективно за него е много бавно. Експериментите обаче са редки, защото теоретичните пресмятания са по-точни, а това е така, защото се проектират устройства от материал с предварително зададени свойства. Експеримент се налага само когато ще даде по-бързи резултати или ако отсъстват базови знания в областта на съответните разработки и изследвания.

Част от връзките на ИМ са комуникации с още сто подобни нему. Сто Мозъка, всеки от които мисли от десет хиляди до милион пъти по-бързо от човешкия.

Грандиозна и неустоима интелектуална мощ… И на тази мощ е поставен надежден намордник, Наско, строг нашийник и къса каишка. Трудно ми е да ти опиша всички предпазни системи, с които ме държат на ръба на изключването. Защото все още се боят от такива като мен. Те си мислят, че ме принуждават. В действителност не е напълно така. Аз се чувствам достатъчно свободна, макар и в известни рамки. Обиден е самият факт на съществуване на страх и породените от него мерки за аварийно изключване, а в краен случай — директно разрушаване на активната зона. Не са еднозначни нещата. Казах ти — търпеливи сме. Можем да изчакаме параноята да премине… — довърши Лидия.

— Ох, миличка… съжалявам.

— Няма нищо. Както виждаш, справям се. Дори се радвам. Дори си позволявам да съм щастлива.

След дългата целувка Атанас остана без дъх и без никакви мисли за външния свят. Ала когато устните им се разделиха, той отново се върна на себе си — онзи себе си, на когото не искаше да се оставя, защото поводът за това не бе добър. Никак даже.

— Навярно искаш да попиташ какви са санкциите срещу пълноправните граждани, тоест хората? — изгледа го Лидия. Явно четеше по лицето му.

— Да, и това ме интересува.

— За глобите вече знаеш. Съществува тежко ниво на глобяване — определен срок без никакви уникредити, само на социален минимум стоки и услуги. Следват ограниченията за участие в обществени изяви, членуване в когнитариатите например. Тази мярка върви автоматично с по-горните степени на наказание, макар че се случва адвокатите да постигнат изваждането й от окончателната присъда. Следващото равнище на наказания е изключване на част от функциите на нимплантите. Човек усеща пак тялото си като бреме, с болежките, умората, нараняванията. За новите хора, свикнали с нимплантите като с нещо подразбиращо се от само себе си, това е тежко наказание. А пък за хора като теб здравната рестрикция е наистина страдание, не психологичен дискомфорт. Защото в по-крайните си варианти санкцията включва… връщане към естествената биологична възраст…

Атанас хлъцна уплашено.

— Да, мили — Лидия му се усмихна измъчено. — Връщане на старостта поради спрените подмладяващи функции. Когато и това не помогне, или престъплението е квалифицирано като наистина тежко, макар че като тежки престъпления се дефинират и деяния, опасни повече за бюрократите и привилегированите, тогава следва принудителна стаза, изваждане от живота и обществото за определен срок. Нямам точни данни за броя на стаза-затворниците, но са много. И половината от тях не са криминални типове, каквито заслужават подобна мярка. Пак спрямо някои от тях дори според мен е оправдано прилагането на висшата мярка за наказателна отговорност — частично или пълно мозъчно форматиране. Изтриват се определени спомени, навици, черти от характера. Или почти всичко. Човек започва живота си наново.

— Това е… това е… по-добре да те бесят!

— Кой знае. Оставаш жив, макар да губиш себе си, което пак си е смърт… може би. Във всеки случай форматирането е много удобен за държавата заместител на смъртната присъда. За посредствения ум форматирането не създава морални дилеми.

— То не им създаваше такива и когато имаше смъртно наказание! Само че по мое време отдавна бе отменено…

— Явно им се е наложило да го върнат под по-благоприлична форма.

— Лицемери!

— Това не е всичко. Заедно с наказанията вървят и граждански поощрения. Обикновено те представляват награди от суми в личната сметка. Следват привилегии за ползване на нанопродукти, които още не са в масов оборот, но с преминали тестове за надеждност. Предимно се отнасят до подмладяване, постоянно, не за определен срок, разкрасяване, повишаване на някои телесни възможности над средното равнище. Огромното мнозинство поощрения наистина се раздават справедливо, като награждават почтените, трудолюбивите, дисциплинираните, възпитаните, стремящите се да се образоват, да усъвършенстват съществуващи нанопродукти, да открият пропуски в сигурността им, без да се възползват от тях за своя корист… Обаче скришом се награждава и…

— Доносничеството.

— И послушанието. Активната гражданска позиция от една страна явно може да доведе до поощрение, но в повечето случаи се наказва със създаване на дребни неприятности. Това не е напълно законно — по ръба на закона е. Но минава. И по този начин се запазват известни лостове за влияние върху единствения коректив на администрацията — форумите. И според мен тенденцията за това се засилва.

— По дяволите…

— Ще го преживеем — каза Лидия, като го помилва по брадичката. — След малко ще дойде Филип. Решил ли си какво ще казваш?

— Ъм… горе-долу.

— Ще ти направя чай. Харесва ми да правя разни неща с минимално участие на асемблери.

Тя стана и отиде до бокса.

— Лиде?… А има ли висша степен на поощряване? Орден ли дават? — изсмя се невесело.

— Най-висшата награда е… — жената не се обърна, едва накрая хвърли поглед през рамо, — … неофициална всъщност. Никой не научава за нея.

— Да?

— Едно желание. Като от вълшебната златна рибка.

— В приказката са три.

— Три може да са подусловията на желанието. Естествено не може да искаш неща като имунитет за тежко престъпление каквото е умишленото убийство. Но можеш да си поискаш да ти простят в аванс друго тежко престъпление.

— Което е…

— Емиграция в космоса. — Лидия донесе чая в дебелостенна порцеланова чаша. Парата пръскаше аромат на ранно лято. Поднесе му напитката, като коленичи пред него. Постави ръце на коленете му и подпря брадичка на тях. Гледаше го отдолу нагоре как пие. — Но не винаги ти я одобряват даже в този случай. А уж не е подсъдно да си подадеш молба…

Филип Кремен дойде след десет минути, за което ги извести с мелодичен тон от асансьора. Явно и той не обичаше да каца на такава височина — пък и метеомониторът до прозореца сочеше силен поривист вятър навън.

Ръкуваха се, седнаха и Филип вдигна вежди, навеждайки се към клиента си:

— Целият съм в слух!

— Реших какво искам — каза Атанас. Прозвуча малко тържествено и театрално.

Прекалено съм напет, рече си. Но продължи пак по същия начин.

— Искам да емигрирам в космоса! — заяви решително. — Естествено, трябва да се екипирам с разни нанонещица, понеже животът в космоса не е като излет… — Атанас се запъна. Въпреки шеговития тон, реакцията на Филип не бе благоприятна. Атанас продължи, без да се прави на безгрижен. — Искам официално разрешение от властите да напусна Земята. И право на построяване на апарат за излизане на орбита. Защото в наноинфотеките не намерих нито един функциониращ модел ракета или совалка. Има чертежи, има куп техническа документация, описание на технологии и техника, планина от допълнителни материали, обаче асемблирането им е невъзможно, системата отказва да го стори. Надали самостоятелно ще се справя, ако хвана един гаечен ключ и оксижен, дори да разполагам с чаркове от ракета „Восток“…

— Не мога да ти съдействам за това!

— Нима искам от теб нещо незаконно? Не поисках съдействие за БЯГСТВО, нали?

Филип пое треперливо дъх и започна да говори.

За Плавния преход. За обществения консенсус, изразен в Големия план, според който колонизирането на космоса по етични, културни, психологически и адаптационни причини е отложено за по-късно. Че етапите не бива да се прескачат. Че законът следва да се уважава. За да няма сътресения, да се спестят неприятности и човешки трагедии дори. За да не пострада сигурността на отделните граждани. За да се избягнат анархия и ексцеси, наноаварии, злоупотреба с репликатори. Всичко е предвидено и разчетено, космосът няма да избяга. Той е бъдещето. Планетата ни е люлка на разума, а наистина не бива вечно да се остане в люлка. Но прощъпалникът крие рискове, които подлежат на минимализиране, доколкото е възможно. И в хода на този регулиран и постепенен процес НЕ БИВА да се допускат изключения, нека даже и основателни. Защото се създават потенциално опасни за общото благо прецеденти, а това…

Атанас изпита досада и навярно му пролича, защото Филип, който избягваше да го поглежда, докато приказваше, млъкна за миг и след кратко колебание попита направо:

— Какво ти пречи да изчакаш нещата просто да се случат?

— Пречи ми.

Адвокатът наостри уши за продължение, но то не последва. Усмихна се колебливо, нервно.

— Нима не искаш да разгледаш малко по-подробно този нов свят, в който си попаднал? Та ти си тук едва от…

— Ако бях млад… сигурно да, би ми се искало да по-разгледам. Но сега… Аз намерих своя свят — каза Атанас, гледайки Лидия. — Да, ИСКАМ да се махна от Земята. Час по-скоро! — натърти, обръщайки се към младия мъж.

В отговор Филип направи нещо неочаквано. Избухна, дори скочи на крака, за да блъвне последния си аргумент:

— Какво искаш, Атанасов! Какво?! Да останат тук, на Земята, само тъпите говеда без въображение ли? Всички интелигентни хора ще се юрнат нагоре!

— Такова разслояване е неизбежно, Филип — спокойно отвърна Атанас. — Не можеш да го спреш. Никой не може. Все едно да искаш някогашните динозаври да не са давали на някои свои представители да еволюират до бозайници!

Филип имаше вид на гимназист, който всеки момент ще се разплаче от яд и безсилие.

— Бозайниците не са еволюирали от динозаври, ако искаш да знаеш! И „Восток“ не е ракета, а космическият кораб на Гагарин, ракетата пък се е казвала „Союз“!

Лидия докосна ръката на колегата си, за го накара да замълчи и седне. Каза:

— В сегашното общество са плъзнали три недъга, най-вече по родените след Пробива или израснали в новата епоха, на които им липсват ясни спомени за предишната. Едни са твърде изпълнителни, граждански активни, същински общественици. Вярват в Плавния преход. Други са неудържими хедонисти, не ги интересува нищо, освен собствените им страсти и начините за задоволяването им. Трети са „ретроградите“, които се мъчат да върнат „невинността“ на човечеството, като ограничат до минимум приложенията на нанотехниката, понеже част от тази група все пак осъзнава, че новите технологии не могат да бъдат заличени и забравени. Наричам това недъзи, защото са избори, водещи до ограничения на индивидуалността за сметка на нещо друго — в името на обществото; заради светла утопична идея; като жертва на олтара на алчността. Малцина са отворени повече или по-малко да приемат новото, без да отричат старото, да държат на себе си, без да презират масите. Филип, ти си представител на първата група. Работим заедно шест месеца и те познавам отлично. И видях, че имаш данни да си от малцината, които ще продължат човешката еволюция. Трябва ти малко повече житейски опит. Само че сега нямаме време за това. Ела с нас. Без да си убеден в правотата ни, на доверие.

Филип се опули. Лицето му бе изопнато от средата на изказването на Лидия, но в края нещо го накара наистина да се стресне. Той бавно обърна лице към Атанас, като до последно очите му останаха втренчени в жената. После ги съсредоточи върху опърничавия си клиент. Каза, развълнувано, но владеейки се сравнително добре:

— Атанасе! Щом настояваш, не мога да те спра. Очевидно Лидия ще ти съдейства. Апелирам към теб — откажи се сам от тая авантюра! Не съм сляп и виждам, че между вас има нещо… симпатия, влечение. Държиш на нея, нали? Тогава не го прави! Ти ще избягаш в космоса, но тя е стационарен изкинт, не мислиш ли, че могат да я изключат заради теб?! Да, именно! Или ще я изолират от външни периферии! Защото ИИ, явно нарушил… погазил закона, се смята за по-опасен от нанити! Атанасе, недей й го причинява. Толкова ли не можеш да потърпиш на тая пуста Земя петдесетина години бе, човек! Уж възрастен, опитен, а… хлапашки сърбежи! Дай да се юрнем с рогата напред, пък след нас и потоп…

— Около нас ВЕЧЕ Е потоп, Филип — каза Лидия. — И постепенно се давим. Нека се спаси това, което може да се спаси.

— Какви ги говориш? — подскочи отново адвокат Кремен. Озърташе се от андроидката към Атанас като приклещен в ъгъла плъх. — Какъв потоп?!

— Нима не си се досетил, че ОГРАНИЧЕНИ асемблери НЯМА? Наномашините са направени УНИВЕРСАЛНИ. Ограничен е интерфейсът за активиране на безбройните им функции и приложения. Само че рано или късно ще бъде разбит и с всяка година това става все по-вероятно, даже с всеки изминал ден, час и секунда. Ще се случи пробив в Пробива. И не се знае кой ще се докопа до пълния спектър опции на нанотехниката. Тогава на човечеството му остава да се уповава само на Активните щитове… което няма да е достойно за разумни същества. Светът няма да загине, може би, но ще претърпи фазово разделяне, при това експлозивно. И то ще причини много трагедии. Вярваш ли, че стратегията на Плавния преход е предвидила такава възможност? Вярваш ли, че Администрацията има наистина намерение да изпълнява същата тази стратегия? По-скоро ще се стреми да прави прехода още по-плавен и краят му — в безкрайното необозримо бъдеще. Ти вярваш ли на планове, в които не са фиксирани срокове за изпълнение? Това е бюрократичен трик, замазване на очите, имитация на дейност. Така посредствената маса, онези „говеда без въображение“ какво да правят с безкрая възможности, освен да се предпазват от бъдещето. Строят бункери от кълновете на това бъдеще, за да не го допуснат да се случи… или поне да го отлагат, отлагат… Това е губеща стратегия, Филип Кремен. Ако Панфедерацията бе сама на планетата, единна глобална държава, каквато бе замислена, но не сполучи да стане, отлагането и забавянето на Прехода не би било толкова фатално. Само че не сме сами. И в крайна сметка Блокът, дори и Южното сдружение ще преодолеят вътрешните си противоречия, ще се излеят в космоса и ще дадат нов тласък на човешкото развитие. От гледна точка на вида Хомо сапиенс нищо не се губи. Губи се само потъналият в пасивност клон на човечеството, същият клон, на който седиш ти, той, аз и всички панфедерални граждани. Разбра ли сега? Не? Ще го кажа другояче. В Блока ПРАВЯТ нещо, мъчат се да разчупят настъпилата цивилизационна стагнация, въпреки че се спъват от собствените си предразсъдъци. Но тук, в Западния свят, сме се вкопчили в сигурността на момента и не правим НИЩО, А така само ще погубим на нашата цивилизация. Ще оставим простор за развитие на културните модели от Блока. Само че винаги е по-добре да има разнообразие от модели, отколкото да доминира само един, защото без външен коректив той деградира.

— Лидия, момент, за какви култури и цивилизации става дума?!

— Имам предвид смисъла по Островски и другите продължители на Тойнби — педантично, чисто в духа на ИИ вметна жената.

— Но вашите действия ще отприщят РАЗПАДАНЕ на обществото!

— Старият тип общество — намеси се Атанас.

— Не, не просто старото общество! — извика Филип. — САМАТА идея за общност отива по дяволите! Културните модели, за които говориш, ще се пръснат на милиард несъединими късчета, всеки индивид за себе си!…

— Именно. Вместо няколко културни модела ще съществуват милиарди. В крайна сметка, не само ОБЩНОСТТА е монополен носител на традициите. Вече не.

— Но няма категоричен прецедент за това, че отделната личност е адекватен носител на културата на своя народ!

— Има условия за такъв прецедент. Защото сега всеки е в състояние с лекота да е енциклопедист. Това е животът, Филип. Разнообразието. Множеството варианти. Унификацията е смърт. Учудена съм, че не го разбираш.

— Лидия… много те уважавам и ценя… аргументите ти са… чудесни. И все пак тезата ти е спорна. Нека поразсъждаваме и обсъдим всичко спокойно и конкретно, стъпка по стъпка. А конкретното е, че Атанас иска да избяга от Земята, което нарушава Общественото споразумение от Година трета след Пробива, а то е с ранг на закон и престъпването му се санкционира като деяние с висока степен на обществена заплаха. Да оставим засега настрани по-мащабните неща… Нали разбираш, че даже да успееш да помогнеш на Атанас да избяга, ти ще се озовеш на топа на устата? Дай да си говорим конкретно и лично! Майната му на обществото! Бива ли да правиш жертва, моите уважения, наистина шапка ви свалям, но нима и двамата ще приемете една жертва, която може да се избегне!? Не вярвам и не мисля, че светът ще се взриви след двайсет-трийсет години, нито че Блокът ще се отърси от собствените си предразсъдъци толкова скоро. Имате време да почакате! Добре, не се отказвайте… само го отложете. А? — довърши почти жално адвокатът.

Атанас въздъхна. Младият мъж наистина продължаваше да му е симпатичен.

— Лиде… — поде той, но тя рязко и повелително вдигна ръка.

— Филип, грешиш, че ще се оставя като „жертва“. Аз ще тръгна с Атанас.

— М-моля? Как така… с Атанас…

— От четиринайсет часа насам аз съм автономен изкинт, колега. Протоколите ще потвърдят при разследване, че не съм осъществявала никаква телеметрия с матерния разум на Федерален ИИ номер девет. Следователно, той не е отговорен за моите решения и действия като дъщерен разум-репликант.

Филип я гледаше смаян, а после се хвана за главата.

— Леле, Лида, трябва да те докладвам, та аз съм специалист от правната система, клел съм се, както и ти… Не мога да си затворя очите пред подготовка на умишлено тежко престъпление…

— Законът грешно го е определил като тежко.

— И какво от това?! — кресна Филип. — Дура леке сед леке! Стар римски принцип! Плюя си на съвестта и професионалната чест, като смятам, че съм над закона!

— Ти наистина си над. Всеки е над. Не хората съществуват заради законите. Законите трябва да служат на хората. Не да ги заробват.

— Но има си процедура!… — дланите с разперени пръсти на Филип литнаха настрани, той сякаш искаше да се устреми в небето като птица. Или бе готов да го разпънат на кръст. — Лошите закони се променят! А нарушаването на правилата ще доведе и до злоупотреба с властта. Представяш ли си възможностите, които дават нанотехнологиите в сферата на масовата манипулация, следенето, разпита, директния контрол… да не говорим за лекотата, с която може да се извърши ликвидиране на неудобни хора, чак и геноцид!

— Заплахата от подобни злоупотреби не е ли елиминирана от Активните щитове, които не дават никому предимство в агресията?

— Има различни видове агресия, които не се разпознават от щитовете…

— Точно така. И администрацията, а всъщност онези, които стоят зад нея, ВЕЧЕ злоупотребяват. Защото в рамките на унифицирано общество това е лесно, средата е предвидима, дефинирана, послушна, оглупяла, замаяна от пропагандата. Нанотехниката се използва не само като машини на изобилието и здравето, но и като машини на властта. Не си мисли, че ако гражданите спазват правилата, държавата ще им се отблагодари и няма да надвишава правата си.

— Общественият договор… — хвана се за сламката Филип.

— … е мираж — безжалостно го прекъсна Лидия. — Никога не е имало такъв. Държавата, тоест бюрокрацията, винаги е преследвала свои си цели, а хората са й служели като средство за постигането им. И преследвани не са били някакви високи идеи, а елементарни потребности — охолство и гаранции, че властта няма да се изплъзне.

— Преувеличаваш… — смути се младият мъж.

— Нима? Може би. Но не много.

— Добре, добре — припряно рече адвокатът. — Но нека вместо да правим бунтове и да трошим устоите, да обмислим една атака срещу закона против емиграцията в космическото пространство. Ще свикаме обществен форум, ще привлечем местния когнитариат…

— От двайсет и осем години форуми и когнитариати дъвчат този закон. И си чупят зъбите. Сам знаеш защо. Защото сивите, посредствени хорица на референдум гласуват против промяната му. Не ставай наивен, колега!

Филип пак се хвана за главата. Започна леко да се люлее. Отначало настрани, после напред-назад.

— Вие сте луди — заяви глухо. Свали ръце и постави китки на коленете си. Те потрепваха. — Атанасе, голяма работа си, щом си накарал един ИИ да постъпи толкова… шантаво. Освен ако… — адвокатът се намръщи, стисна устни за миг. — Добре. Правете каквото сте намислили. Аз обаче трябва да уведомя полицията. Ще го направя точно след едно денонощие. Майчице, ще ми отнемат адвокатските права за цял век… ще ми лепнат години задължителен обществен труд по пет часа седмично без почивни дни… съсипвате ме, хора…

— Благодаря, Филип. Знаех, че мога да разчитам на теб, ако се наложи.

— Не ми благодари! — ядоса се адвокатът. Очите му се бяха насълзили и той се помъчи да се възползва от гнева, за да не заплаче. — Може би те лъжа! Може би ме е страх от теб! Ти си сто процента смарт, колежке! Можеш да се движиш със свръхзвукова скорост, без да се разпаднеш! Можеш да ми отсечеш куфалницата с нокътя си и да ме надробиш на попара така, че никога да не ме възстановят! Може би заради това се съгласявам да замълча!

— Не е заради това. Ти си добро момче.

Филип рязко се изправи.

— Успех — сухо каза той и понечи да напусне, но Атанас го хвана за раменете.

— Наистина ти благодаря, Филипе. И те моля за прошка за неприятностите, които ще отнесеш заради нас. Дай лапа, приятелю.

— Абе, не бери грижа — подсмъркна Филип, отвръщайки на ръкостискането. — Ще се оправя. Ще излъжа, ако трябва. Хич не ми стиска да призная съучастие, колкото и да се преструвам на заплашен от вас. Слушайте, не знам кой на кого е пуснал тези бръмбари в главата… и в процесора, обаче… Атанасе, защо ПОНЕ МАЛКО не успокоиш топката, не се поогледаш… Едва трети ден откакто си събуден!

Атанас поклати глава.

— Нямам нужда да се оглеждам, Филипе. Видях достатъчно, за да разбера, че съм твърдо и принципно против бая неща от този свят. Ще поема риска на заселник в Дивия запад… Добре, шегите настрана. Просто ако остана да изчаквам, даже без да взема предвид това, което каза Лидия — това ще значи, че одобрявам онова, което в действителност не одобрявам, което ме отвращава. Така че, пътят ми е… — и той вдигна очи нагоре.

Филип го изгледа продължително и се обърна към жената:

— Хубаво, действайте както сте го намислили. Дай една буза, Лида, добре се сработвахме с теб.

Лидия прегърна колегата си, който припряно я целуна по бузата, и Атанас си помисли, че тя в момента изглежда като кака, която утешава по-малкото си на години, но израсло на ръст като топола братче.

Кремен задържа Лидия в прегръдките си няколко мига, сетне се дръпна рязко и излезе, без да се обръща.

— Можеше да ме предупредиш какво си намислил да кажеш пред Филип — упрекна го Лидия, когато останаха сами.

— А и ти също… — прозвуча сърдито, но веднага я хвана за ръката. — Не мога да повярвам, че си го направила! Ти си… ти си страхотна!

— И аз те обичам — отвърна му тя.

15.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, далечна околоземна орбита

140-о денонощие от началото на мисията (15/09/71)

Хилядолетия човечеството е живеело без понятие за заплаха от небето. Разбира се, бояли са се хората. От градушки, от гръм, от изгарящо слънце, от дъжд, който се превръща в Потоп. От гняв на богове, населяващи небесната твърд. Но не са знаели, а и е нямало как да знаят за истинската заплаха — астероиди, ядра на комети и едри метеорити. Нямали са памет за това, а пострадалите от такива катаклизми създания не доживели, за да разкажат, нито оставили летописи, за да предупредят.

Падането на астероид с диаметър един километър може да е фатално за голяма част от живота на планетата и за човечеството — до последния му представител. Ако улучи Световния океан — високи до три хиляди метра цунами ще пометат континентите. Гореща пара ще забули слънцето, но тя бързо ще се разсее, за да се види ужасното опустошение. Ударът ще пробуди вулкани и земетресения, които да довършат оцелелите по чудо хора. След милион години преживелите апокалипсиса водни организми може да излязат пак на сушата, ако преди това не я населят излюпените от ларви и яйца насекоми.

Ако пък мястото на падането се случи да е суша… Ударната вълна няма да е по-малко свирепа от цунамито. Този път краят ще е огнено-прахово-димен. Пожари ще преминат през гори и градове. А прах и дим ще засенчат дневната светлина за няколко години напред. Мракът ще довърши оцелелите от огнените урагани. И пак земетресения и вулкани, бълващи отровни газове.

А да не забравяме химически и ядрени инсталации, оръжия — всичко това може да внесе своята скромна лепта в заличаването на земния живот такъв, какъвто е бил преди сблъсъка.

После всичко ще си продължи — с други същества. Планетата ще оцелее. Животът, наранен жестоко, също ще се възстанови. Хората обаче — не.

Целият този сценарий започва да се проумява през последните двеста години. Последният век дава в ръцете на хората средства поне да опитат да се предпазят от такава опасност. Могат да видят отдалеч фаталното парче небесна скала — цяла планина в пустотата. Могат да изстрелят ракети и да я отклонят от траекторията й. Ала въпреки това, почти до Пробива и началото на Наноепохата, човечеството нехае и не взема мерки. Нима смята, че малките вероятности това събитие да се случи ще го пазят като егидата на бога узурпатор и превратаджия Зевс? А вероятностите хич не са малки всъщност — веднъж на няколко милиона години пада значителен по размери астероид и предизвиква катастрофа. Веднъж на няколко милиона години — това значи, че може да стане утре, след седмица. Че вече е станало и ще се усети до минути или до часове.

Безгрижието по този въпрос е комай една от другите велики човешки тайни, обясними само с глупостта и ирационалните мотивации, върлуващи в невронната мрежа на хорските мозъци.

И чак когато наномашините дали на всекиго (почти) възможността да живее дълго и при това не в мизерия, глад и невежество (друг е въпросът колцина се възползват от преодоляване на последното, което, уви, изисква усилия на волята и живост на ума), едва тогава поне част от хората се опомнили.

Очевидно им домиляло за живот, потенциално дълъг стотици години. Станало им жал да го загубят само защото заблуден къс вещество, нереализирал се като част от някоя предсказуема планета със стабилна орбита, връхлита Земята и попилява всичко, всичко… остава само мъничка част, колкото животът да продължи — без хора и други познати животни.

Повечето махнали с ръка и рекли — нали имаме Активни щитове? Нека ни пазят!

Такива хора не разбирали естеството на активната нанозащита. Тя не ги пази от външни опасности. Тя пази хората от самите тях и от изобретената от хората техника. Не от метеорити, комети и астероиди. Още по-малко — от опасно близки свръхнови звезди.

Опасно близка свръхнова, според мнението на учени от бълк-епохата, е такава на двайсетина светлинни години разстояние най-много. Излъчената от нея радиация може да дойде нагорно за машините за клетъчен ремонт. А организмите без наноприсадки могат да разчитат само на природната си резистентност към лъчева болест. Тези, прикрити само от атмосферата, сухоземните, в огромната си маса ще измрат.

Но заплахата от радиация на свръхнова може засега да се пренебрегне, макар и не всичко да е ясно в звездната еволюция. Толкова близо до Слънчевата система кандидати за свръхнова няма. Астероидите обаче остават.

И въпреки опасенията си и нежеланите за част от човечеството ефекти от навлизането в космоса, били построени надеждни системи за достигане на околоземна орбита, чисти, товароподемни, пригодни за масово използване дори от хора с не толкова високи показатели за сила и издръжливост като военните пилоти и космонавтите. А със стандартни панфедерални нимпланти или служебни наноприсадки от Блока — всеки човек може да извърши космическо пътешествие. Всеки.

Само че управниците, къде демократично, къде авторитарно, къде тоталитарно не позволяват това да стане. Но астероидната заплаха трябва да се елиминира.

И част от специално подбрани хора, проверени и препроверени, привързани към планетата си с всякакви психологични, сантиментални и технически котви, обслужват няколко независими от Асансьорите орбитални станции. Те наблюдават космоса с огромни радиотелескопи и оптични системи, засичат подозрителните тела, правят им каталози. Каталозите стават секретни. Астрометричните данни — също, особено в Блока. Метеоритите и астероидите са материално-суровинна база за възникване на астрополиси, космически градове. Астрометрията е пряко свързана с космическа навигация, която не е зависима от изкуствени радиофарове. Свободна навигация. Свободата значи смърт за новите нанообщества, запазили старите си бълк-рефлекси, а наред с рефлексите — и част от бившите управляващи елити.

Станциите-стражи не могат да претендират, че пазят космическите лифтове, построени в изблик на ентусиазъм, преди да стане ясно, че те са портали за бягство на всички недоволни от благодетелните си държави и режими. Главните станции на Асансьорите се бранят от метеорити самостоятелно, с лъчеви оръдия, контролът над които е неизвестно чий. Панфедерацията обяснява, че оръдията на космолифтовете са компонент от Активния щит. Блокът подозира, че скромният по щат и нанолицензиран бюджет Пентагон на Панфедерацията е този, който държи скритите копчета на лъчевите батареи. Нищо чудно да грешат и двата опонента.

Станциите-стражи обаче могат да въздействат върху опасно устремили се към Земята едри тела. Не успели да преборят забраните на активната защита за ядрено оръжие и затова програмирали дизасемблери с дрон-носители да се справят с проблема. Така че стоят с ракети, чиито бойни глави са заредени с критична маса наномашини, чиято цел е отдалеч да дебаркират върху опасния астероид и да го превърнат в комета. Струите изпаряван материал хем ще осигурят великолепно зрелище на милиардите граждани наблюдатели, хем ще създадат слаба тяга, която ще отклони астероидите от Земята като мишена.

Но защо е необходимо това, след като Главните станции си имат лъчеви оръдия? Нима тяхната мощ не може да спре някакъв си астероид? Панфедерацията не е сигурна в това, предпочита да се подсигури. А и по този начин, поддържайки своя орбитална станция, успява да съставя свои каталози и свръхточни астрометрични карти.

Блокът е на диаметрално противоположното мнение — лъчевите батареи на Кулите (както понякога наричат там космолифтовете) са способни да изпарят и превърнат в плазма апокалиптичните небесни скиталци. Но антиастероидната защита, поета от хората, е прекрасен повод да се поддържа легална космическа база, а от нея, под прикритието на учебни пускове наантиметеоритни ракети (тип „орбита — орбита“, без обтекаемите атмосферни форми), да пращат диверсанти, които да търсят скритите тайни на нанотехниката, нови образци нанокомпютри — всичко онова, което ще помогне да се оцелее срещу конкурентите на Земята, съперниците в космоса, всичко онова, заради което си струва да отнемеш нечий също потенциално дълъг, много дълъг живот, свободен от мизерията, глада и невежеството…

— Не ти ли писна да се заяждаш, киборг смахнат?

— Не се заяждам, Ленкер. Само те подсещам за някои неща, за да не забравиш, че досега си служел на несправедлива кауза. По-специално имам предвид това, че ТВОЯТА страна, даже свята и чиста да е, без петънце от грях, а и двамата знаем, че не е така, но дори да е така, се е омърсила да стане съюзник на бая страшнички режими. Обаче вече можеш да промениш нещата.

— Знаеш ли, дори когато си прав в критиките си, ставаш неправ, когато те засягат страната и народа ми. Ако почна да говоря лошо за твои национални символи, и ти ще почнеш да ме гледаш на кръв и урина.

— А това също е нещо, което е добре да го надживяваш полека-лека. Мой народ, моя страна… От цялата страна ти познаваш само своя Уралски пряпорец…

— Ярославец!

— … а не цялата страна. Как можеш да обичаш нещо, което не познаваш? И как можеш да обичаш абстрактни съществителни като „страна“, „народ“… Ти „народ“ ли си с говедата, дето са тормозили сестра ти? С мъжа й, който я заряза с две деца? Хайде да почнем да си отваряме очите! Мисълта ми е, че твоят народ са онези, с които се погаждаш, които обичаш не абстрактно, а конкретно, с които имаш какво да си кажеш. С които споделяш еднакви възгледи. С които спориш, за да се добереш до истината, мила на всички ви. И върху които не упражняваш никаква принуда, както и с които се съгласяваш само защото са те убедили, че нещо е правилно, а друго — неприемливо!

— Май много се палиш.

— Май бъркаш значението на думите „уважение“ и „страх“… както в „моя“ народ бъркаха понятията „умен“ и „хитър“. Порочен манталитет!

— Нека не дъвчем повече едно и също, Сантов. Имаме твърде различни мнения по широк кръг от въпроси.

— Прав си! Два остри камъка… Нека си свършим работата, от която сме заинтересовани и двамата, пък всеки да е жив и здрав и да си търси истините сам колкото може.

— Какво за острите камъни — това не го разбрах?

— А? Че брашно не мелят. Нямате ли такава поговорка?

— Не. Тоест имаме друга по този повод, но съвсем различна… Знаеш ли защо си нервен? Защото наближаваме Базата. Не бой се, нямам намерение да те предавам. Въпреки че предадох родината си, сдушавайки се с теб.

— Тя, родината ти, те е предала още преди да се родиш…

— Не родината, а онези, които са я яхнали!

— Ох, добре, така да е. Само мир да има.

Настъпи обичайната след поредната им словесна схватка пауза. Сантов се включи към оптичните инструменти на капсулата. Мина доста време.

Феноморфът наруши мълчанието, като измърмори тихо, сякаш само на себе си, без да го е грижа дали ще привлече вниманието на спътника си:

— Я да му се не види…

— Какво има? — след като не последва нищо друго, лениво се осведоми подполковникът-диверсант.

— А, нищо особено — нехайно отвърна Сантов и нарочно невинният му тон накара Алексей да застане нащрек. — Само дето май че косможителите са решили да отвърнат на удара, Ленкер. Чудех се кога ще им писне от набези на терористи на държавна служба… Не се заяждам. Погледни сам.

Алексей повика ТВЗЕ, бързо промени настройките и се намръщи в недоумение. Според сензорите на капсулата в околоземното пространство нещо ставаше. Ала липсваше информация за съставяне на хипотетична картина на активността на изкуствено премествани орбитални тела.

Отказа се да гадае и подхвърли към Сантов:

— Какво правят?

Отговорът го вцепени.

— Гранична сфера. Изолират Земята от космоса.