10⁻⁹ (Нано)

Епилог

ГОДИНА ВТОРА ОТ РАЗСЕЛВАНЕТО,

28-и Змиеносец — 1-и Стрелец

Слънчевият вятър отвъд кристалната бронирана черупка на яхтата тихо плиска, възбудено ромоли, радва се — ти си идваш! Шушнат и метеоритите, почти задръстили траекторията в цислунарното пространство на газовия гигант с великолепните му пръстени, превръщайки последния етап от пътуването в шествие с фойерверки — здравей, здравей!…

(Странно е наистина да вижда метеори в безвъздушното пространство, ала огнените драскотинки се дължат на защитната сфера около космическата яхта — нормално приложение към всеки орбитален хабитат.)

Шуми сухо радиоефирът, част от пращенето се дължи на йонните двигатели на корабчето, които го тласкат по орбита на сближаване, същински вълшебен коловоз, в действителност непозната пътека в тези места, но пък толкова мила и желана! В радиофона сякаш се чува — идваш, идваш най-сетне! И напред по курса, зад извивката на Сатурн…

… Какви глупости. Протонната плазма от Слънцето, сега смалено от чудовищното разстояние, просто си преминава, завихряйки се покрай магнитните полета на планетите, метеоритите просто прелитат и изгарят във вид на метеори в сферата за сигурност, съставена от трилиони микросателити. Безброй други чакълени скиталци пък не я улучват, пустата й сфера — също случайно. И нито орбитата е вълшебна пътека-килимче, нито радиосмущенията са израз на примиране от радост. Тези неща просто си ги има, а някои ги няма — траекторията например си е една абстракция… е, не съвсем, йонните двигатели оставят някаква диря, очертават изминатия път. Ала всичко останало наоколо — звездите, метеоритите, планетите — просто ги има и толкоз.

Едно обаче е сигурно — има кой да го чака.

Хубаво е да те чакат. Да те чака някой, който те обича. Някой истински жив, който не метафорично като старата къщурка тръпне и въздиша — добре дошъл, приятел скъп!…

Атанас протегна ръка и погали свилия се в скута му котарак, който с готовност отърка главата си в дланта му. Хубав котарак. Красив. Риж, едър, горд — хералдичен. С независим характер, малко своенравен, но любвеобилен. Преди десетина месеца, комай вече година и кусур, беше малко мърляво котенце, което каза своето „мяу“ на нужния човек. А човекът излизаше от стаза-затвора, така и недочакал изпълнението на присъдата си.

Боже, какъв хаос цареше в града…

Сега нещата отдавна са се успокоили. В крайна сметка от хиляда души само един човек остана в космоса. Милиони не понечиха дори да направят екскурзия извън атмосферата. Може би им трябваше време да се престрашат, а може би нямаше никога да настъпи такъв момент за тях. Доста народ се завърна, не им понесе животът в откритото извънземно пространство, че даже и по спътници, астероиди и планети. По чисто психологически причини естествено. Не са повечето люде като Котаран. Той още в началото само се озадачи от безтегловността, но не се стресна. И без никакви нимпланти бързичко свикна да маневрира из помещенията на хабитата, превърнат насетне в яхта със соларни ветрила — и йонни двигатели за всеки случай. И камуфлажно покритие, то се знае, ала в момента изключено поради липса на повод да е активно.

— Ще те запозная с Лидия, котарачко — каза Атанас. — Вече сме близо.

— Мау?

— Именно, и аз точно така бих се изразил — „мау“.

— Мъррр… — котаракът примижа към илюминатора, разкрил диамантените посеви на звездите сред черната нива на всемира.

— Харесва ли ти Сатурн, батко Котаране?

— Мър-мяу.

— Мър-мяу ли? Е, ти какво друго очакваше? Не, виж, виж — объл, облачен, с меки цветове, прелива се, променя се, радва окото…

— Маууу…

— Разбира ти чутурката от естетика… Щом си отегчен, защо не идеш в отсека с гравитация да потренираш мускули? Не е хубаво да атрофират.

За негова изненада котаракът се превъртя небрежно и ловко във въздуха, отблъсна се от реещ се термос с вода (навиците на човек с елементарни потребности трудно се предаваха в душата на Атанас), като се насочи право към въртящия се около оста си отсек на яхтата, където инерцията създаваше гравитационен ефект, близък до земното притегляне. Вероятно не думите, а шумоленето на съживената смарт-мишка го привлече натам. Обожаваше да гони протеиновото роботче, здрави ловни инстинкти на роден убиец, не ще питане…

Атанас пък се взря в екрана — отново дан към навици и традиции. Както и интериорът на яхтата, да не говорим за външния й вид. Лидия ще каже, че е детински кич. Нека. Важното е, че този път май се намерихме. Въпреки уговорката, преди близо година никой не чакаше постчовека Атанас А. Атанасов на орбита с изглед към процепа Касини. Наложи се да обиколи почти цялата система. Пътьом редовно преравяше обявите в Соларнет и Скайнет.

Приключение за цял роман. Ако седна един ден да напиша мемоари…

Тъкмо съвсем беше готов да изгуби надежда, когато получи съобщението. Отвърна светкавично.

Къде си?!

Където се уговорихме. Чакам. Но не бързай особено.

Къде беше?!

Дълга история, миличък. Потърчи, ще ти я разкажа, като се видим.

Потеглям веднага!

За беля се намираше в другия край на Слънчевата система. Надделя благоразумието да пътува предпазливо и да не бърза. Бързаш — харчиш вещество за реактивна струя. Оставяш следа. А за съжаление, в пространството чат-пат се срещат задници, в преследването и изтребването на които Атанас с удоволствие би се включил заедно с общностите на по-ядосаните косможители. Ала не му беше до гонене на отрепки. Нито искаше да се забърка в каша с подобни такива.

Пет седмици път (преминали в стаза-мъждукане, за да не изгори от нетърпение) по колосална дъга над равнината на еклиптиката. „Над“, защото мина над северните полюси на повечето планети, условното „горе“ на всички светове, изобразявани все още с глобуси. Докога ли? Колко време мнозинството ще остане вярно на старите начини за представяне на научените неща?…

Светът се е променил. Светът продължава да се променя.

Хубавото е, че има неща, които по-добре да не се променят, поне като за начало.

Екранът даваше картината на краешника на Сатурн, иззад който трябваше да се покаже хабитатът на Лидия. Несъзнателно забарабани с пръсти по подлакътника на „капитанското“ си кресло, изтипосано в центъра на мостик, достоен за декор на космическа кавър-версия на „Островът на съкровищата“.

Очакваше да зърне своя остров със съкровището всеки миг и въпреки това се изненада, защото орбиталното живелище изникна внезапно. И го смая, слиса, зарадва.

Пръстен край пръстените. Да, важно е нещата да са простички. Обръч, блестящ като злато (НАИСТИНА е злато, не е необходимо да проверява, ала спектроскопите все пак услужливо му докладваха за факта), от вътрешната му страна — изписани две имена, свързани със знака „плюс“. Закикоти се, очите му се навлажниха. Голям кич. А се притеснявах за яхтата с дърворезбите по нея… Е, кич — не кич, но предизвиква приятни емоции… направо да ти е жал да го дизасемблираш насетне… а какво е това в средата на титаничната венчална халка (поне трийсетина метра диаметър, но може и да са сто, не, навярно е тънкостенен обект, няма как да е монолитен, но пък защо не… сто на сто не е обаче ЦЕЛИЯТ от злато, само покритието)?

Този път очите се замъглиха повече и за по-дълго.

Пръстенът ротираше величествено, като спасителен пояс, около обект с далеч по-слабо албедо. Беше къс земя. С градинка. Оградена. Вътре — дървета. Едва доловимо замъгляване — сферите за сигурност около парчето астероид удържат микроатмосфера, невероятно… впрочем, кое му е невероятното, след като ето го — налице. Атмосферен купол над селски двор. И къщата. Старата къщурка. Кой знае — може да е истинската, взета от Земята, изрязана от снагата на Стара планина като късче торта, а не репликант, който се рее над смайващите полета на сатурновите пръстени и дълбокия каньон на процепа Касини… Нищо чудно да е оригиналната, от Лидия може да се очаква подобна щуротия.

Ох, има ли значение!…

Максимално увеличение — поиска мислено Атанас.

И я видя. Лидия стоеше на терасата и се взираше към приближаващата се, още на хиляди километри далечина яхта. Правеше си козирка с длан. Носеше къса рокля на цветчета.

Някак е успяла да спретне и гравитация, що ли — неуместно помисли Атанас, трогнат, разнежен… и нищо повече не искаше от този свят, от този живот. Бе щастлив.

Съвсем се размаза, когато любимата му се усмихна и размаха ръка. Гледаше право към него. Към космоплавателя, който се прибираше от пътешествие в тихото, вече родно, пристанище.

Атанас изкомандва сервусите да разгънат слънчевите платна — всичките пет квадратни километра. Посрещачката заслужаваше това зрелище. И тя оцени жеста. Атанас разбра това по пратената му въздушна целувка.

Въздушна, разбира се, нищо че премина през безвъздушното пространство, за да стигне до адресата.