4-ти юли

Глава 1

Беше делничен ден, малко преди четири часа сутринта. Мислите ми препускаха още преди Джейкъби да промуши колата ни пред „Лорензо“ — скапан „туристически хотел“, наеман почасово, между две пресечки в „Тендърлойн“1, местен квартал на нощни заведения в Сан Франциско, толкова мрачен, че дори слънцето го отбягваше.

До тротоара бяха спрели три черно-бели полицейски коли и Конклин, първият полицейски служител на местопрестъплението, го отцепваше с лента. Помагаше му още един полицай, Лес Ару.

— Какво открихме? — попитах Конклин и Ару.

— Бял мъж, лейтенант. Към края на пубертета, фиркан. Довършен е без грешка — поясни Конклин. — Стая двадесет и едно. Няма следи от влизане с взлом. Жертвата е във ваната, точно както предишната.

При влизането ни с Джейкъби в хотела ни блъсна смрад на пикоч и повърнато. Тук нямаше пикола, нито асансьори и румсървис. Нощните птици се губеха из мрака, като изключим младата проститутка със сивкаво-белезникава кожа, която се лепна за Джейкъби.

— Дай ми двайсет долара — чух я да казва. — Имам разрешително.

Джейкъби извади десетачка в замяна на някаква хартийка и се обърна към администратора с въпроси за жертвата: имал ли е съквартирант, кредитна карта, навици.

Заобиколих един наркоман на стълбището и се качих до втория етаж. Вратата към стая 21 беше отворена и на прага й стоеше полицай.

— Добър вечер, лейтенант Боксър.

— По-скоро добро утро, Керести.

— Да, госпожо — каза той, въвеждайки ме вътре, като обърна картончето, на което да се подпиша.

В стаята с размери три и шейсет на три и шейсет метра беше по-тъмно, отколкото в коридора. Бушонът беше изгорял и пердетата висяха като димна завеса пред осветените от уличните лампи прозорци. Опитах се да наредя мозайката, разчиствайки веществените доказателствата от останалото, без да наруша нищо. Имаше дяволски много за виждане и твърде оскъдна светлина.

Насочих фенера към счупените стъкла на пода, килима, зацапан със стара кръв, вонящите купища боклук и разхвърляните навсякъде дрехи. В ъгъла се намираше нещо като кухненски бокс с все още запалено колело на печката и принадлежности за наркотици в мивката.

Въздухът в банята беше душен, почти воднист. Прокарах лъча на фенера по дължината на кабела на удължителя, който се виеше от контакта до умивалника, покрай задръстената тоалетна чиния до ваната.

Червата ми се преобърнаха, когато фенерът ми освети мъртвото момче. Беше гол кльощав блондин с безкосмена гръд, полуседнал във ваната с оцъклени очи и пяна около устата и ноздрите. Електрическият кабел свършваше в старомоден тостер за две филийки, който проблясваше през водата във ваната.

— Мамка му — обърнах се към Джейкъби, който влезе в банята. — Пак същата история.

— Добре са го препекли на тостера — възкликна Джейкъби.

Като висш по ранг служител в отдел убийства вече не се занимавах с черната работа по дадено разследване. Но в случаи като този просто не можех да стоя настрана.

Още едно хлапе беше убито с електрически ток, но защо? Беше ли случайна жертва на насилие или лично разчистване на сметки? В мислите си виждах момчето да се гърчи от болка, докато токът преминава през него и спира сърцето му.

Застоялата вода върху напукания теракотен под на банята се просмукваше по крачолите на панталоните ми. Повдигнах крак и затворих вратата на банята с върха на обувката си, ясно съзнавайки, че зная какво ще открия. Пантите на вратата, несмазвани никога, изскърцаха тъжно.

На вратата бяха изписани със спрей пет думи:

„НА НИКОЙ НЕ МУ ПУКА“.

За втори път от две седмици се питах какво по дяволите означава това.

Глава 2

Приличаше на много страшно самоубийство, само дето липсваше тубата с цветен спрей. Чух пристигането на Чарли Клапър с екипа криминалисти, които се заеха да разопаковат следственото оборудване в предната стая. Стоях встрани, докато фотографът направи снимки на жертвата, сетне издърпах кабела на разклонителя от контакта.

Чарли смени бушона.

— Слава богу! — въздъхна той, щом светлината заля това забравено място.

Претърсвах дрехите на жертвата, без да открия пукнат документ за самоличност, когато влезе Клеър Уошбърн, моя най-близка приятелка и главен съдебен лекар на Сан Франциско.

— Много е гадно — предупредих я, докато пристъпвахме в банята. Клеър беше слънчице в живота ми, нещо повече дори от родната ми сестра. — Едва се сдържах.

— От какво? — попита тя тихо.

Преглътнах тежко, опитвайки се да затисна топката, която се надигаше към гърлото ми. Свикнала бях на всичко, но не и на убити деца.

— Просто исках да бръкна и да издърпам запушалката на ваната.

На ярката светлина жертвата изглеждаше дори още по-измъчена. Клеър приклекна край ваната, при което й се наложи да свие тялото си в пространство с два пъти по-малки размери от нейните.

— Белодробен оток — отсъди тя по розовата пяна около ноздрите и устата на жертвата. Проследи леките натъртвания по устните и около очите. — Първо са го обработили, преди да му пуснат тока.

Посочих отвесния разрез върху скулата му.

— Това на какво ти прилича?

— Чакай да позная. Съвпада точно с лостчето за включване на тостера. Май са фраснали хлапака с уреда, преди да го метнат във ваната.

Ръката на момчето почиваше върху ръба на ваната. Клеър я повдигна внимателно и я обърна.

— Не е вкочанен. Тялото е още топло и синините избледняват. Мъртъв е от по-малко от дванадесет часа, вероятно по-малко и от шест. Няма видими следи, оставени от пръсти. — Тя прекара ръце през разчорлената коса на момчето, повдигна ударената му горна устна с ръката си в ръкавица. — Не е виждал зъболекар от сума време. Може да е безпризорен.

— Да — произнесох. После, изглежда, съм се умълчала.

— За какво се замисли, душко?

— Че това е поредният ми Джон Доу2.

Спомних си един друг Джон Доу — бездомен хлапак, убит на подобно място, още докато бях начинаеща в сектор „Убийства“. Беше от най-тежките ми случаи досега и десет години по-късно смъртта му продължаваше да се зъби насреща ми.

— Ще зная повече, когато положа младока върху масата ми — изрече Клер и в този момент Джейкъби пак мушна глава през открехнатата врата.

— Информаторът съобщи, че е установен частично регистрационният номер на някакъв мерцедес — обяви той, — черен на цвят.

При предишното убийство с електрически ток също беше забелязан черен мерцедес. Усмихнах се в прилив на надежда. Очевидно вземах случая навътре. Щях да пипна копелето, видяло сметката на тези хлапета, и да го обезвредя, преди да е извършило отново подобно нещо.

Глава 3

Изниза се седмица от кошмара в хотел „Лорензо“. Лабораторията по криминалистика продължаваше да отсява обилните веществени доказателства от стая 21, а непълният трицифрен регистрационен номер на колата, докладван от нашия информатор, беше или сгрешен, или просто измислен. Лично аз се будех всяка сутрин в отвратително настроение, защото грозният случай не водеше наникъде.

Мъртвите момчета не ми излизаха от ума, докато шофирах към „Сузис“ за редовната ни сбирка с момичетата тази вечер. „Сузис“ е квартално заведенийце, свежо и модно със стени в ярки тропически тонове, където предлагат пикантна, но вкусна карибска кухня.

Джил, Клеър, Синди и аз си бяхме харесали бара за наше убежище и клуб. Откровените ни момичешки разговори, освободени от съобразяването със служебни чинове и длъжности, ни спестяваха седмици бюрократични простотии. На това място сме разнищвали заедно не един случай.

Зърнах Клеър и Синди в „нашето“ сепаре в дъното. Клеър се заливаше от смях на нещо, което й казваше Синди — обичайна гледка, понеже Клеър обичаше да се смее, а Синди, освен първокласен разследващ журналист от „Кроникъл“, просто си беше забавна. Джил, естествено, я нямаше.

— Искам каквото пиете и вие — обявих, мушвайки се в сепарето на стола до Клеър. На масата имаше кана с коктейл „маргарита“ и четири чаши, две от които празни. Напълних моята, огледах приятелките си и усетих почти магическата връзка, изтъкана от всичко, през което бяхме преминали заедно.

— Май имаш нужда от трансфузия — подметна Клеър.

— И още как. Давайте интравенозния разтвор! — Отпих голяма глътка от ледената смес, издърпах вестника, който лежеше до лакътя на Синди, и запрелиствах страниците, докато не открих моята история, забутана на 17 страница в раздела новини от големия град, точно под прегъвката на вестника. „ТЪРСИ СЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА УБИЙСТВАТА В ТЕНДЪРЛОЙН“.

— Май историята изглежда голяма само в моите очи — рекох.

— Смотаняците от задънени улички не правят новина номер едно — отбеляза съчувствено Синди.

— Все пак е странно — споделих с момичетата. — Всъщност разполагаме с прекалено много информация. Седем хиляди отпечатъка. Косми, влакна, цял тон ненужна ДНК от килима, който не е чистен, откакто Никсън е минавал прав под масата. — Спрях да дрънкам, колкото да изхлузя ластика от опашката си и да разтръскам косата си. — От друга страна, всичките наши потенциални доносници, дето пълзят из „Тендърлойн“, успяха вкупом да ни набавят само една-едничка скапана следа.

— Отврат, Линдс — рече Синди. — Да не те е подгонил шефът?

— Не е — отвърнах, почуквайки с показалец краткото съобщение за убийствата в „Тендърлойн“. — Убиецът го казва точно: „На никой не му пука“.

— Я не се впрягай, душко — ободри ме Клеър. — Ще му видиш сметката и на този случай. Както винаги.

— Да, достатъчно по въпроса. Джил щеше да ме направи на пух и прах за хленченето.

— Тя казва „Няма проблем“ — обади се Синди, сочейки към празното място на Джил.

Вдигнахме чашите си и ги чукнахме.

— За Джил — произнесохме в хор.

Напълнихме чашата й и пихме от нея поред в памет на нашата Джил Бърнхард, забележителен компютърен факир и любима приятелка, убита само преди няколко месеца. Липсваше ни ужасно и го споделихме гласно. След малко нашата сервитьорка Лорета ни донесе нова кана с „маргарити“ на мястото на празната.

— Пърхаш от радост — обърнах се към Синди, която заразправя какви са новостите около нея. Запознала се с ново гадже, хокеист от „Шаркс“ в Сан Хосе, и сияеше. Ние с Клеър се опитахме да изкопчим възможно повече подробности, а през това време реге-групата загря и скоро всички запяхме парчето на Джими Клиф, почуквайки в такт с лъжичките по чашите си.

Накрая почти се изгубих в Маргаритавил, когато мобилният ми иззвъня. Обаждаше се Джейкъби.

— Срещни ме навън, Боксър. Аз съм на една пряка от теб. Нацелил съм оня мерцедес.

Трябваше да кажа: „Иди без мен. Не съм дежурна.“ Но това беше моят случай и трябваше да отида. Хвърлих няколко банкноти на масата, пуснах въздушни целувки на момичетата и хукнах към вратата. Убиецът грешеше в едно нещо. На един му пукаше.

Глава 4

Вмъкнах се на мястото до шофьора в нашия сив форд без полицейски знаци.

— Накъде? — попитах Джейкъби.

— Тендърлойн — отвърна. — Там са засекли да кръстосва черен мерцедес. Май не е от квартала.

По-рано инспектор Уорън Джейкъби беше мой партньор. Понесе доста добре служебното ми издигане предвид фактите: познаваше и кътните ми зъби за десетте години съвместна работа с мен плюс седемте години специален стаж. Все още си партнирахме по някои по-заплетени случаи и макар че бях старша по чин, на мен също ми се налагаше да му докладвам.

— Ударих няколко в „Сузис“.

— Бири?

— Маргарити.

— Колко много са няколко? — Извърна едрата си глава към мен.

— Една и половина — уточних, без да си признавам за третината от онази, която изпих за Джил.

— Ставаш ли за проследяване?

— Да, разбира се. Нищо ми няма.

— Не си и помисляй за шофиране.

— Да съм искала?

— Отзад има термос.

— Кафе?

— Не, за да се изпикаеш в него, ако ти се наложи, защото няма да имаме време за градски кенеф.

Пресегнах се за кафето през смях. Джейкъби си беше цапнат в устата. Докато пресичахме към Шеста улица точно на юг от улица „Мишън“, съзрях кола, отговаряща на описанието, в едночасова зона за паркиране.

— Виж, Уорън. Ето там е нашата количка.

— Око — рентген, Боксър.

На Шеста улица не се случваше нищо, освен че кръвното ми скочи. По олющената улична отсечка се редуваха кирливи дюкянчета с незаети стаи под наем, чиито прозорци чернееха слепи, защото бяха заковани с шперплат. Пешеходци се шляеха, а бездомници дремеха под купища дрипи. Колегата огледа лъскавата черна лимузина.

— Дано не задигнат това чудо — изразих надежда. — Бие на очи като роял в автомобилно гробище.

Обадих се в управлението и заехме позиция на половин улица разстояние от мерцедеса. Набрах регистрационния номер на колата в компютъра ни и този път той звънна и изплю адрес. Колата бе регистрирана на името на д-р Андрю Кабът, живеещ на „Телеграф хил“.

Свързах се с контролния пост, помолих Капи да провери въпросния д-р Кабът в базата данни на НИЦК3 и да ми съобщи резултата. Сетне с Джейкъби се настроихме за дълго чакане. Който и да бе Андрю Кабът, явно се увеселяваше в бедните квартали. По принцип полицейското наблюдение е привлекателно колкото вчерашен обяд, но аз седях търпеливо и потраквах с пръсти по таблото. Кой, по дяволите, е Андрю Кабът? И какво дири тук?

Двайсетина минути по-късно се зададе яркожълта машина за почистване на улиците, грамадно туловище колкото кола, същински броненосец с мигащи светлини и звукова сигнализация, изкатери се и се затъркаля по тротоара, както всяка друга нощ. Налягалите клошари се надигнаха, за да избегнат четките. Хартии се завихриха в мъждивата светлина на уличните лампи.

Чистачната машина закри видимостта ни за няколко секунди и щом отмина, двамата с Джейкъби видяхме едновременно картината: предните врати на мерцедеса тъкмо се затръшнаха.

Колата започна маневра.

— Време е за рокендрол — извика Джейкъби.

Изчаквахме на нокти изпречилата се между нас и обекта кафеникава тойота. Предадох съобщение по радиостанцията: „Преследваме черен мерцедес, Куийн Зебра Уиски Две Шест Чарли, насочва се по Шеста към «Мишън». Искаме подкрепление в района — ах, мамка му!“

Мислехме, че ще се измъкнем бързо, но преди да се усетим и без видима причина шофьорът на мерцедеса обърка сметките ни, оставяйки ни с Джейкъби сред прясно вдигнатия уличен прахоляк.

Глава 5

Не можех да повярвам на очите си, докато гледах как задните светлини на мерцедеса се смалиха в червени топлийки и продължиха да се топят в далечината, докато тойотата старателно паркираше на заден ход в свободното място и ни препречваше пътя.

Сграбчих микрофона и изревах по полицейската алармена система:

— Разчисти улицата! Разкарай се веднага оттам!

— Заеби тая работа — процеди Джейкъби.

Удари бутоните за габаритите и фаровете и с писъка на включената сирена изфучахме покрай тойотата, като отнесохме един от стоповете й.

— Това си го биваше, Уорън.

Прелетяхме кръстовището с улица „Хауард“, а аз повиках Код 33 да разчистят радиообхвата за преследването.

— Движим се на север от Шеста, южно от „Маркет“, преследваме черен мерцедес, опитваме се да го спрем. Всички екипи в района да се насочат натам.

— Причината за преследването, лейтенант?

— Разследване на убийство.

Адреналинът кипна в тялото ми. Ще заковем хубавеца, само се молех да не затрием невинни минувачи в акцията. Докато пресичахме „Мишън“ на червено с поне деветдесет и пет километра в час, екипите от радиовръзката започнаха да съобщават местонахождението си.

Натисках въображаема спирачка, докато Джейкъби даваше газ до дупка, пресичайки „Маркет“ — най-голямата и оживена улица в града, задръстена в този момент от автобуси, микробуси и късен градски трафик.

— Карай вдясно — извиках на Джейкъби.

Мерцедесът зави по „Тейлър“ при едно разклонение на пътя. Бяхме на две коли разстояние зад него, но не достатъчно близо в сгъстяващия се мрак, за да разберем кой кара колата и дали държи оръжие.

Последвахме мерцедеса по „Елис“, после той ни насочи на запад покрай хотел „Коронадо“, където беше извършено първото убийство с електрически ток. Явно убиецът бе на свой терен. Мръсникът познаваше улиците не по-зле от мен.

Спрели коли притискаха тротоарите, а ние хвърчахме със сто и тридесет километра през тесни пресечки с надута сирена и пълна газ по стръмно нагорнище, на върха за инфарктни секунди излетяхме във въздуха, преди да се приземим на низходящия път и въпреки всичко изгубихме мерцедеса от поглед при „Лавенуърт“, където кръстовището бе задръстено от коли и пешеходци.

Отново изкрещях в микрофона и благодарих на бога, когато една кола отговори по радиовръзката:

— Виждаме го, лейтенант. Черен мерцедес, насочва се към „Търк“, кара със сто и двадесет километра.

Още един екип се включи в преследването при „Хайд“.

— Според мен се насочва към „Полк“ — казах на Джейкъби.

— И аз така мисля.

Оставихме главния път на дежурните полицейски коли, профучахме край Палата на дрънкулките „Кримс и Крамс“ на ъгъла с „Търк“ и се втурнахме на север по „Полк“. От „Полк“ се разклоняват поне дузина еднопосочни улички. Обшарвах с поглед всяка от тях, докато подминавахме „Уилоу“, „Елис“ и „Олив“.

— Ето го къде си тътри задника — извиках на Джейкъби. Мерцедесът занесе на спукана задна дясна гума на завоя при театър „Мичъл Брадърс“, после пое по „Ларкин“.

Сграбчих таблото с две ръце, когато Джейкъби се спусна по петите му. Мерцедесът изгуби контрол, натресе се в малка товарна кола, отскочи при удара върху тротоара и отнесе една пощенска кутия. При врязването на кутията в шасито се разнесе пронизително стържене на раздран метал, колата спря с вирнат нос под ъгъл от четиридесет и пет градуса и килната надолу към канавката врата откъм страната на шофьора.

Капакът се отвори и от маркуча на радиатора изсвистя пара. Смрад на изгоряла гума и бонбонено-ябълков мирис на антифриз изпълниха въздуха.

Джейкъби спря нашата кола и се втурнахме към мерцедеса с насочени пистолети.

— Ръцете във въздуха — изкрещях. — Горе ръцете веднага!

Видях, че двамата пътуващи са притиснати от въздушните възглавници. Когато въздухът изпусна, хвърлих първи поглед към лицата им. Бяха деца, бели, на около тринайсет и петнайсет, побъркани от страх.

Докато ние с Джейкъби, стиснали пистолетите с две ръце, приближавахме мерцедеса, хлапетата се разреваха сърцераздирателно.

Глава 6

Почти чувах ударите на сърцето си, тъй като бях бясна от яд. Д-р Кабът явно не беше в колата, освен ако не бе на възрастта на Дуги Хаузър. Тези хлапета или бяха идиотчета, или откачени по високите скорости, или крадяха коли, а най-вероятно и трите.

Държах пистолета си насочен към прозореца на шофьора.

— Вдигнете ръце! Добре. Пипнете тавана! И двамата!

Сълзи като водопад се лееха по лицето на шофьора и с ужас осъзнах, че е момиче. Бе късо подстригано с боядисани в розово връхчета на косата, без грим и без халки по лицето: пънкарски вариант на списание Севънтийн, само че не беше го докарала съвсем. Когато вдигна ръце, забелязах стъклени дрънкулки да се мятат върху черната й тениска. Носеше името си на верижка около врата.

Признавам, че й се разкрещях. Току-що бяхме участвали в преследване, което можеше да убие всички ни.

— Какво, по дяволите, си въобразяваше, че правиш, Сара?

— Съжалявам — изхлипа тя. — Имам само разрешение за учебно шофиране. Какво ще ми направите?

Не вярвах на ушите си.

— Бягаш от полицията, защото нямаш книжка? Ти луда ли си?

— Той ще ни убие — изрече другото хлапе, дългурест тийнейджър, който висеше настрани и само коланът го държеше към седалката.

Момчето имаше огромни кафяви очи, над които падаше русолява коса. Носът му кървеше, вероятно счупен от удара на въздушната възглавница. По страните му се стичаха сълзи.

— Моля ви не ни обаждайте. Просто кажете, че колата е била открадната или нещо подобно и ни пуснете да си идем вкъщи. Моля ви. Татко наистина ще ни убие.

— И защо? — запита саркастично Джейкъби. — Няма да му хареса новата украса върху капака на колата му за шейсет хиляди долара ли? Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме, и излезте много бавно от колата.

— Не мога. 3-з-аклещен съм — изхълца момчето. Изтри носа си с опакото на ръката и размаза кръв по лицето си. След което повърна върху конзолата.

Джейкъби промърмори „мамка му“, когато инстинктът ни да окажем помощ надделя. Прибрахме пищовите в кобурите. Наложи се двамата да приложим цялата си сила, за да отворим смачканата врата на шофьорското място. Пресегнах се и изключих двигателя, след което извадихме хлапетата от колата и им помогнахме да се изправят на крака.

— Дай да видя учебното ти разрешително, Сара — наредих. Питах се дали баща им бе д-р Кабът и имаха ли основателна причина да се боят от него.

— Тук е — произнесе Сара. — В портмонето ми.

Джейкъби звънеше за линейка, когато момичето посегна към вътрешния джоб на якето си и измъкна тъй неочакван предмет, че кръвта ми замръзна.

Изкрещях „ОРЪЖИЕ!“ само част от секунда, преди да ме простреля.

Глава 7

Времето сякаш течеше на забавени обороти, всяка секунда отделна от предишната, но в действителност всичко се случи за по-малко от минута.

Дръпнах се и се обърнах настрани, когато усетих удара от забиването на куршума в лявото ми рамо. Тогава втори изстрел ме тресна в бедрото. Още се мъчех да разбера какво става, а краката ми се огънаха и паднах на земята. Протегнах ръка към Джейкъби и отбелязах шока на лицето му.

Не загубих съзнание. Видях как момчето стреля по Джейкъби — бум-бум-бум. След което пристъпи към него и ритна партньора ми в главата. Чух момичето да казва:

— Хайде, Сами. Да изчезваме оттук.

Не усещах болка, само ярост. Мислех ясно, както винаги в живота си. Бяха забравили за мен. Напипах 9-милиметровия глок, който още висеше на кръста ми, подхванах здраво дръжката и седнах.

— Хвърли пистолета! — извиках с насочено към Сара оръжие.

— Да ти го начукам, кучко! — изкрещя тя в отговор. С изкривено от страх лице насочи 22-милиметровия пищов и стреля три пъти. Чух как около мен гилзите отскачат от тротоара.

Прословуто трудно е да събориш мишена с пистолет, но аз направих онова, за което бях тренирана. Прицелих се в средата на целта, в центъра на гръдния кош и дръпнах спусъка два пъти: бум-бум. Лицето на Сара се сгърчи и тя се строполи. Опитах се да се изправя на крака, но успях само да се повдигна на едното коляно.

Хлапакът с окървавеното лице продължаваше да стиска пистолет в ръката си. Насочи го към мен.

— Хвърли го! — изкрещях.

— Ти застреля сестра ми!

Прицелих се и пак стрелях два пъти: бум-бум. Момчето изпусна оръжието и тялото му се отпусна.

Извика при падането.

Глава 8

На улица „Ларкин“ бе слегнала потискаща притаена тишина. Сетне изведнъж гръмнаха звуци. Някакво радио малко по-надолу пусна рап. Чух задавените стонове на момчето. До ушите ми достигна вой на приближаващи полицейски сирени.

Джейкъби изобщо не шаваше. Извиках му, но не отговори. Откачих мобилния телефон от колана си и събрах сили да съобщя:

— Двама полицаи са в безпомощно състояние. Двама цивилни са в безпомощно състояние. Нужна е медицинска помощ. Изпратете две линейки. Веднага.

Диспечерът ми задаваше въпроси: местонахождение, номер на полицейската значка, отново местонахождение.

— Лейтенант, добре ли сте? Линдси! Отговори ми!

Звуците ту прииждаха, ту заглъхваха. Изтървах мобифона и положих глава на мекия, много мек паваж. Бях застреляла деца. Деца! Видях шокираните им изражения, докато падаха. Господи, какво извърших?

Усетих топла кръв да се събира под шията и под крака ми. Отново отиграх в ума си сцената, само че този път блъсках децата върху колата и им слагах белезници. Претърсвах ги за оръжие. Постъпвах умно. По правилата!

Проявихме непростима глупост и сега всички ще умрем. Милостиво ме обгърна мрак и затвори очите ми.