4-ти юли

Глава 9

В невзрачна сива кола, спряла на пътя, пресичащ Залива на полумесеца, най-хубавия квартал в Калифорния, седеше притихнал един мъж. Беше от хората, които остават незабележими за околните, макар че в случая не бе на мястото си. И не му беше работа да държи под око обитателите на бялата къща в колониален стил със скъпи коли по входната алея.

Пред очите си Наблюдателя държеше фотоапарат, не по-голям от кибритена кутия. Беше превъзходен уред с голяма електронна памет и десеткратно фотоувеличение.

Той нагласи фокуса и натисна копчето, улавяйки движенията на семейството зад кухненския прозорец, които нагъваха здравословна закуска от мюсли и бъбреха в уютния си кът за хранене.

В осем часа и шест минути дъщерята Кейтлин О’Моли отвори входната врата. Носеше училищна униформа, морава раница и два часовника, по един на всяка китка. Дългата й кестенява коса блестеше.

Наблюдателя снима Кейтлин в момента, когато се настаняваше на мястото до шофьора в черния спортен джип „Лексус“, при което до слуха му достигна далечен звук на радио рокстанция.

Наблюдателя постави фотоапарата на таблото, извади от жабката син бележник и флумастер с тънък писец и взе да записва със старателен, почти калиграфски почерк.

Беше важно да запише всичко. Изискваше го Истината.

В осем часа и девет минути външната врата се отвори отново. Д-р Бен О’Моли бе облечен в лек сив вълнен костюм, червена вратовръзка пристягаше бялата му колосана риза. Обърна се към жена си Лорелай, млясна я по устните и се отдалечи по главната алея.

Всички се движеха в график.

Миниатюрният фотоапарат засне гледките. Ззззт, Ззззт, ззззт.

Докторът отнесе найлонова торба с боклук към синия контейнер за рециклиране до тротоара. Той подуши въздуха, огледа улицата нагоре и надолу, пропускайки сивата кола и обитателя й. Сетне седна до дъщеря си в джипа. Д-р О’Моли даде на заден, после потегли на север към магистралата „Кабрильо“.

Наблюдателя привърши бележките си и прибра тефтера, флумастера и фотоапарата в жабката.

Беше ги видял: дъщерята в току-що изгладена униформа и чисти бели три четвърти чорапи, в прекрасно настроение. Това трогна Наблюдателя и погледът му овлажня. Беше толкова реална и толкова различна от баща си, доктора, в неговата маскировка на спретнат гражданин от всекидневието.

Но едно нещо у д-р Бен О’Моли определено му се понрави: неговата хирургическа прецизност. Наблюдателя разчиташе на нея.

Просто не обичаше изненадите.

Глава 10

В главата ми прокънтя глас:

— Хей! Сара!

Събудих се стресната и се пресегнах за оръжието, само за да открия, че не мога да помръдна. Видях надвесено над мен тъмнокожо лице, осветено отзад от мъгляво бяло сияние.

— Феята на захаросаните сини сливи — изломотих.

— Наричали са ме и по-зле — разсмя се тя. Беше Клеър. Лежах върху нейната маса, което със сигурност означаваше, че съм пътничка.

— Клеър? Чуваш ли ме?

— Съвсем ясно, душко. — Тя ме притисна ласкаво в майчинска прегръдка. — Добре дошла отново.

— Къде съм?

— В Обединена болница, Сан Франциско. Реанимацията.

Мъглата се вдигаше. Спомних си студения мрак на улица „Ларкин“. Хлапетата. Джейкъби беше повален!

— Джейкъби — произнесох, извръщайки очи към Клеър. — Джейкъби не оживя.

— Той е в интензивното, душко. И се бори мъжки — усмихна се Клеър. — Виж кой е тук, Линдси. Само извърни глава.

Костваше ми огромни усилия, но успях да обърна надясно тежката си глава, при което зърнах хубавото му лице. Беше небръснат, с натежали от умора и тревога клепачи, но само при вида на Джо Молинари сърцето ми запя като пърхащо канарче.

— Джо, не трябваше ли да си във Вашингтон?

— Но съм тук, захарче. Дойдох веднага щом научих.

Целуна ме, а по страните ми се затъркаляха сълзи.

Опитах се да му обясня, че се чувствам разнебитена отвътре.

— Джо, момичето е мъртво. Господи, каква кошмарна издънка!

— Скъпа, доколкото разбрах, не си имала избор.

Потърка грапавата си буза о моята.

— Номера на пейджъра ми е точно до телефона. Линдси? Чуваш ли ме? Ще се върна утре сутринта — обеща той.

— Какво, Джо? Какво каза?

— Опитай се да поспиш, Линдси.

— Дадено, Джо. Ще се опитам…

Глава 11

Медицинската сестра, чието име беше Хедър Грейс, светица на светиците, ми беше осигурила инвалидна количка. Седях в нея край леглото на Джейкъби, а късното следобедно слънце нахлуваше през прозореца на интензивното отделение и огряваше синия линолеум на пода. Тялото му бе пронизано от два куршума. Единият бе поразил белия дроб, а другият бе продупчил бъбрека. Ритникът, който бе получил в главата, бе счупил носа му и лицето му бе придобило ярък цвят на патладжан.

Това беше третото ми посещение за три поредни дни и макар че правех всичко възможно, за да го ободря, настроението на Джейкъби си оставаше безпощадно мрачно. Наблюдавах го как спи, когато подпухналите му очи се отвориха колкото цепки.

— Здравей, Уорън.

— Здрасти, виртуозке.

— Как си?

— Като най-големият конски задник на света. — Закашля се болезнено и аз се намръщих съчувствено.

— Не се тревожи, приятелю.

— Драйфа ми се, Боксър.

— Зная.

— Не спирам да мисля за това. И да го сънувам. — Млъкна и докосна бинтования си нос. — Пустото му хлапе да ме гръмне, докато аз се държа за оная си работа.

— Хм. Бил е клетъчният ти телефон, Джейкъби.

Не се засмя, което беше лошо.

— Нямам никакво извинение.

— Поне сърцата ни са били на място.

— Сърца ли? Дръжки. Следващият път повече мозък и по-малко сърца.

Прав беше, разбира се. Поемах казаното и добавях още подробности наум. Като например щях ли отново да се чувствам нормално с пистолет в ръка? Щях ли да се колебая, когато не бива? Щях ли да стрелям, без да мисля? Подадох на Джейкъби чаша вода със сламка.

— Издъних се. Трябваше да закопчея онова хлапе.

— Такова нещо даже не бива да ти минава през ум, Боксър. Ние трябваше, а ти може би ми спаси живота.

На вратата се мярна фигура. Косата на шефа ни Антъни Трачио беше зализана на темето, носеше прост, спретнат цивилен костюм, а под мишница стискаше кутия бонбони. Приличаше на тийнейджър, дошъл на първа среща. Но не съвсем.

— Джейкъби. Боксър. Радвам се, че ви намирам заедно. Как сте, възстановявате ли се?

Трачио не беше лош човек и с мен се държеше добре, но не може да се каже, че отношенията ни бяха чак любовни. Той се повдигна на пръсти, след което се приближи до леглото на Джейкъби.

— Имам новини.

Веднага прикова вниманието ни.

— Хлапетата на Кабът са оставили пръстови отпечатъци в „Лорензо“. — Очите му святкаха. — А Сам Кабът е направил самопризнания.

— О, мамка му! Истина ли е? — изхриптя Джейкъби.

— Кълна се в майка си. Хлапакът казал на една медицинска сестра, че със сестра му си правели игричка с безпризорните. Наричали я „Куршум или баня.“

— Сестрата ще свидетелства ли?

— Да. Закле ми се.

— „Куршум или баня“. Мръсни копеленца — изпръхтя Джейкъби. — Игричка.

— Да. Е, играта свърши. Даже в спалнята на момичето в дома им открихме тетрадки, в които е колекционирала криминални истории. Откачалка на тема убийства. Чуйте, вие двамата се оправяйте, разбрано? И не се тревожете за нищо. О, а това е от екипа — каза, подавайки ми кутията шоколадови бонбони „Джирардели“ и картичка с надпис „Оздравявайте“ с много подписи. — Гордеем се с вас двамата.

Поговорихме още минута-две, предадохме благодарности на приятелите ни от следствието. Когато си тръгна, се пресегнах и стиснах ръката на Джейкъби. Това, че едва не умряхме заедно, беше изковало помежду ни интимност, надхвърляща приятелството.

— Е, били са мръсни гадчета — произнесох.

— Да, бе. Отваряй шампанското.

Нямаше как да споря с него. Фактът, че децата на Кабът бяха убийци, не променяше ужаса на стрелбата ни. Както не променяше мисълта, която таях вече от дни.

— Ще ти кажа нещо, Джейкъби. Обмислям да се оттегля. Да напусна работата.

— Хайде, на мен ли ги говориш тия!

— Сериозно.

— Няма да напускаш, Боксър.

Оправих една гънка на одеялото му и натиснах бутона за повикване на сестрата, за да ме откара обратно в моята стая.

— Гледай да си отспиш, партньоре.

— Зная. И не се тревожи за нищо.

Наведох се и целунах брадясалата му буза за пръв път, откакто го познавам. Знаех, че ще го заболи, но Джейкъби всъщност се усмихна.

Глава 12

Денят беше като откъснат от страниците на детска илюстрована книжка. Яркожълто слънце. Чуруликане на птички, а наоколо се носеше цветистият дъх на лято. Дори окастрените клони на дърветата в болничния парк бяха избуяли в зеленина от последното ми идване преди три седмици.

Не ще и дума — прекрасен ден. Но не успявах като друг път да примиря живота с пълзящото у мен чувство, че нищо не е наред. Параноя ли е или отрезвяване?

Зеленият субару форестър на Кет зави по овалната алея пред входа на болницата и видях племенничките ми да размахват ръце и да подскачат на задната седалка. Щом щракнах колана на мястото до шофьора, настроението ми се повиши. Дори затананиках „Ден като мечта…“

— Лельо Линдси, не знаех, че можеш да пееш — изписука шестгодишната Бриджит отзад.

— Разбира се, че мога. В колежа свирех на китара и пеех, нали, Кет?

— Викахме й „радиокласацията“ — обади се сестра ми. — Беше като подвижен джукбокс.

— Какъв джуууут бокс? — попита Мередит, която беше на две годинки и половина.

Обясних й през смях, че е нещо като гигантски Си Ди-плейър, на който се пускат плочи, а после изясних и какво са плочите.

Свалих прозореца на колата и оставих вятъра да духа дългата ми руса коса, докато се носехме на изток по Двадесет и втора улица към редицата двуетажни и триетажни викториански къщи в пастелни тонове със стълбища към „Потреро Хил“.

Кет попита какви са плановете ми и аз отвърнах с повдигане на раменете. Казах й, че съм отстранена, докато трае дознанието за стрелбата, водено от Бюрото за вътрешни разследвания, и че имам сума време като „пострадала при изпълнение на дълга“, което смятам да използвам полезно. Например да разтребя шкафовете си. Да подредя старите снимки в кутии от обувки.

— Имам по-добра идея. Остани у нас и се възстановявай — рече Кет. — Ние заминаваме за Аспен след една седмица. Моля те, използвай къщата! Пенелъпи ще се радва на компанията ти.

— Коя е Пенелъпи?

Децата се разкикотиха зад гърба ми.

— Кооояяяя е Пенелъпи?

— Тя ни е приятелка — извикаха в хор.

— Нека да помисля — казах на сестра ми, когато завихме по „Мисисипи“ и спряхме пред син викториански блок, който наричах свой дом.

Кет ми помогна да изляза от колата, когато Синди се появи на предните стъпала, а сладката Марта излетя пред нея.

Моето полудяло от радост куче едва не ме събори, заблиза ме и се разджафка толкова силно, че се надявах Синди все пак да чуе благодарностите ми, задето се бе грижила за него.

Помахах на всички за довиждане и се запрепъвах по стълбите, замечтана за горещ душ и дълъг сън в собственото ми легло, когато звънецът на входната врата иззвъня.

— Добре, добре — извиках недоволно. Дали ще позная? Носят ми цветя.

Затрополих тежко по стълбите и отворих вратата.

Непознат младеж, облечен в камуфлажни бермуди и тениска, стоеше на прага с плик в ръката. Дори за секунда не повярвах на широката му усмивка.

— Линдси Боксър?

— Не. Сбъркали сте адреса — отрязах го безцеремонно. — Мисля, че тя живее на „Канзас“.

Младежът продължи да се усмихва и аз усетих, че вятърът е променил посоката си.

Глава 13

— Убий го! — заповядах на Марта.

Тя вдигна поглед към мен и махна с опашка. Обучените овчарски колита реагират на много команди, но „убий“ не е сред тях. Взех плика от хлапето, което се дръпна назад с вдигнати ръце. Затръшнах вратата с бастуна.

Отнесох горе в апартамента си онова, което явно бе съдебна призовка, оставих го до тръбната масичка със стъклен плот на терасата със зашеметяващ изглед към залива на Сан Франциско. Внимателно наместих контузения си задник в един стол.

Марта положи глава върху здравото ми бедро, а аз я погалих, зареяла омаян поглед към искрящите вълни.

Минутите се точеха. Накрая не издържах, отворих плика и разгънах документа.

Докато се опитвах да вникна в написаното, пред очите ми заиграха правни термини около най-важното: „призовка, съд, искова молба“. Не беше сложно. Д-р Андрю Кабът бе завел срещу мен иск за „незаконно причинена смърт, прекомерна употреба на сила и полицейски произвол“. Той настояваше за предварително изслушване в едноседмичен срок, за да прикрепи към иска апартамента ми, банковата ми сметка и всяко мое имущество на този свят, докато не съм се опитала да ги укрия преди процеса.

Кабът съдеше мен!

Обля ме едновременно гореща и студена вълна, докато в мен се надигна чувство за нечувана несправедливост. Отново пресъздадох сцената в ума си. Да, сгреших, че повярвах на хлапетата, но прекомерна употреба на сила? Полицейски произвол? Незаконно причинена смърт?

Тези деца-убийци носеха оръжие.

Те простреляха мен и Джейкъби, докато пищовите ни бяха прибрани в кобурите. Заповядах им да хвърлят пистолетите, преди да отвърна със стрелба! Джейкъби ми е свидетел. Безспорен случай на самозащита. От ясен по-ясен!

И все пак бях уплашена. Даже напълно гипсирана.

Вече виждах заглавията. Обществото щеше да нададе вой: невинни дечица застреляни от ченге! Пресата щеше да прилапа случая като топъл хляб. Щяха да ме приковат на позорния стълб по съдебните телевизионни предавания.

Нямах време за губене. Трябваше да се свържа с Трачио, да наема съдебен защитник, да мобилизирам сили.

Но не бях в състояние да направя нищо. Седях вцепенена в стола, парализирана от нарастващото усещане, че нещо важно ми се изплъзва.

Нещо, което може да ме нарани истински.

Глава 14

Събудих се плувнала в пот, намачкала на топка памучните чаршафи. Взех две таблетки тиленол за болката и един небесносин валиум, предписан ми от психиатъра, след което се загледах в шарките по тавана, хвърляни от уличните лампи.

Обърнах се внимателно на здравата си страна и погледнах часовника: 12:15. Спала бях само час, а имах усещането, че съм изкарала в сън цяла дълга нощ.

— Марта, ела тук, момиченце.

Приятелката ми скокна на леглото и се намести във вдлъбнатината, оставена от тялото ми. Краката и потрепваха, докато гонеше насън овчици, а умът ми не спираше да превърта подредената версия „не се тревожи за нищо“ на Трачио. По точно:

„Ще ти трябват двама адвокати, Боксър. Мики Шърман ще те представлява от страна на Дирекция на полицията в Сан Франциско, но ще ти е нужен и личен адвокат да те защитава в случай че… е, в случай че си извършила нещо извън правомощията си.“

„Какво означава това? Сама ли оставам?“

Надявах се лекарствата да омотаят съзнанието ми и да ме унесат в успокояваща дрямка, но не би. В ума си вече отмятах набелязаните ми за деня срещи с Шърман и моята адвокатка, младата г-ца Кастеляно. Молинари даде високо мнение за нея, а превъзходната препоръка от устата на зам.-директора на Националната служба за сигурност наистина имат тежест.

Отново стигнах до извода, че се грижа за себе си добре, предвид обстоятелствата. Но задаващата се седмица щеше да е ад. Имах необходимост от приятно очакване.

Сетих се за къщата на Кет. Не бях ходила при нея, откакто се пренесе там веднага след развода си преди две години, но картините от мястото, където живееше, бяха незабравими. Само на четиридесет минути път южно от Сан Франциско, Заливът на полумесеца беше земен рай. Сърповидният бряг с пясъчен плаж, секвоеви гори и панорамен изглед към океана беше достатъчно топъл през юни, за да отмарям на обляната в слънце веранда на Кет, докато грозните образи избледнеят.

Не можех да дочакам до сутринта. Обадих се на сестра ми в един без четвърт. Гласът й беше дрезгав от сън.

— Линдси, разбира се, че наистина го мислех. Ела, когато поискаш. Знаеш къде стоят ключовете.

Налагах си да мисля за залива, но при всяко отклонение от сънищата ми за рая се стрясках с разтупано сърце. Истината бе, че предстоящото ми явяване в съда пъдеше от съзнанието ми всичко друго.

Глава 15

Буреносни облаци затискаха покрива на градския съд на булевард „Макалистър“ номер 400, а по улиците се лееше пороен дъжд. Бях захвърлила бастуна същата сутрин и затова, докато изкачвахме хлъзгавите стълби на палатата, се опирах на Мики Шърман, адвокат, защитник на община Сан Франциско. Опирах се на него в прекия и преносен смисъл.

Подминахме д-р Андрю Кабът и адвоката му Мейсън Бройлс, които даваха интервю за пресата под скупчени черни чадъри. Извадих късмет, че към мен поне нямаше насочени фотоапарати.

Хвърлих бърз поглед на Мейсън Бройлс, докато минавахме покрай него. Имаше подпухнали клепачи, буйна черна грива и вълча извивка на устните. Чух го да споменава нещо за „свирепата лейтенант Боксър“ и разбрах, че стига да може, щеше ме изкорми. Колкото до д-р Кабът, скръбта бе превърнала лицето му в каменна маска.

Мики отвори една от тежките врати от стъкло и желязо и се озовахме във фоайето на съда.

Мики беше стара кримка, печен и уважаван адвокат заради упоритостта, нахакания език и личния си чар. Мразеше да губи и това рядко му се случваше.

— Виж, Линдси — каза той, хвърляйки чадъра си, — Бройлс само се дуе, защото случаят е крупен. Само не му се връзвай. Ти имаш много приятели тук.

Кимнах, но мислех само как съм докарала Сам Кабът до инвалидна количка за цял живот и съм изпратила сестра му във вечността. На баща им не му трябваше моят апартамент, нито жалката ми банкова сметка. Той искаше да ме унищожи. И беше наел точния човек за това.

С Мики минахме по задните стълби и се вмъкнахме в съдебна зала „В“ на втория етаж. Само след няколко минути тук, в тази малка невзрачна стая със сивкави стени и прозорец с изглед към някаква глуха уличка, щеше да се разиграе всичко.

Върху ревера на тъмносиния си костюм носех значката на Дирекция на полицията, за да имам колкото може по-служебен вид, без да съм униформена. Заемайки мястото до Мики, взех да си преговарям инструкциите му: „Когато те разпитва Бройлс, не му давай дълги обяснения. «Да, сър, не, сър». Толкоз. Ще се опитва да те предизвика, за да покаже, че си избухлива и затова си дръпнала спусъка.“

Никога не съм се смятала за избухлив човек, но в момента ме тресеше гняв. Беше добро попадение. Добро попадение! Публичният обвинител ме беше разкрил! И сега отново се чувствах като мишена. Когато редиците от седалки взеха да се пълнят с народ, осъзнах усилващото се говорене зад гърба ми.

Ето ченгето, което застреля децата. Ей тази е.

Изведнъж усетих окуражаваща ръка на рамото си. Обърнах се и очите ми се навлажниха при вида на Джо. Сложих ръката си върху неговата и в същото време погледът ми срещна очите на другия ми адвокат — младата американка от японски произход с невероятното име Юки Кастеляно. Казахме си „здравей“, докато тя се настаняваше до Мики.

Шумът в залата стихна изведнъж, щом съдебният пристав произнесе високо:

— Всички да станат.

Изправихме се при влизането на нейна чест Роза Алджиери, която зае мястото си на съдийската скамейка. Съдия Роза Алджиери можеше да отхвърли иска и аз да си тръгна от съдебната зала по живо по здраво, да излекувам тялото и душата си, да възобновя живота си. Но можеше и да даде ход на делото и да очаквам съдебен процес, който щеше да ми коства всичко, на което държа.

— Добре ли си, Линдси?

— Супер съм — отвърнах на Мики.

Той долови сарказма и докосна ръката ми. Само след минута сърцето ми затупа лудо. Мейсън Бройлс се надигна, за да изложи обвинението си срещу мен.

Глава 16

Мейсън Бройлс измъкна навън ръкавелите си и остана в мълчание толкова дълго, че напрежението започна да вибрира като обтегната струна на китара. Някой в дъното се изкашля нервно.

— Ищецът призовава главния съдебен лекар, д-р Клеър Уошбърн — произнесе накрая Бройлс и най-добрата ми приятелка зае свидетелското място от страната на ищците.

Прииска ми се да й махна, да й се усмихна, да й намигна, каквото и да е, но, разбира се, оставаше ми просто да наблюдавам. Бройлс загря с няколко леки паса, но оттам насетне нанасяше само бързи подавания и къси удари.

— Вечерта на десети май извършихте ли аутопсия на Сара Кабът? — зададе въпрос Бройлс.

— Да.

— Какво можете да ни кажете за нараняванията й?

Всички погледи се впиха в Клеър, докато тя прелисти бележник в кожена подвързия, преди да отговори.

— Открих две огнестрелни рани в областта на гръдния кош, доста близо една до друга. Огнестрелна рана „А“ проникваше дълбоко в горната част на гръдния кош, на петнайсет сантиметра под лявото рамо и на шест сантиметра вляво от предната средна линия.

Свидетелските показания на Клеър бяха съдбоносни, но умът ми направи завой към миналото, извън съдебната зала. Видях се да стоя в мъждив кръг светлина под улична лампа на улица „Ларкин“. Наблюдавах как Сара вади пистолет от якето си и стреля по мен. Как падам и се изтърколвам по гръб.

— Хвърли пистолета!

— Да ти го начукам, кучко!

Произвеждам два изстрела и Сара се свлича само на метри от мястото, където лежа. Макар и невинна по обвиненията срещу мен, бях убила момичето и съвестта ми тежеше, тежеше, тежеше.

Слушах показанията на Клеър, която описваше втория изстрел, пронизал гръдната кост на Сара.

— Наричаме това К-5 — обясни Клеър. — Пронизал е сърдечната обвивка, преминал е през сърцето и се е спрял в четвъртия гръбначен прешлен, откъдето извадих полуобвит частично деформиран куршум среден калибър с цвят на медна сплав.

— Това отговаря ли на деветмилиметров патрон?

— Да.

— Благодаря ви, г-жо Уошбърн. Приключих със свидетеля, ваша чест.

Мики се подпря с длани върху банката на защитата и се изправи.

— Д-р Уошбърн, Сара починала ли е моментално?

— Така смятам. До един-два сърдечни удара. И двете огнестрелни рани са перфорирали сърцето.

— Така. Докторе, а починалата произвела ли е изстрел малко преди това?

— Да. Установих потъмняване в основата на показалеца й, което съответства на отката на огнестрелно оръжие.

— Как установихте, че е от изстрел?

— Както мога да различа майка си от вашата майка — отвърна Клеър с блеснал поглед. — Защото прилича на себе си. — Изчака да утихне смехът и продължи. — Освен това фотографирах потъмняването, документирах го и направих тест за налеп от изстрел с огнестрелно оръжие, който изпратих в лабораторията и получих положителен резултат.

— Възможно ли е починалата да е простреляла лейтенант Боксър, след като самата тя е била простреляна?

— Не виждам как едно мъртво момиче може да простреля някого, г-н Шърман.

Мики кимна.

— Успяхте ли да установите траекторията на въпросните огнестрелни рани, д-р Уошбърн?

— Да. Изстрелите са били произведени нагоре под ъгъл между четиридесет и седем и четиридесет и девет градуса.

— Значи, за да бъдем съвсем точни, докторе, Сара Кабът е простреляла първа лейтенант Боксър и лейтенантът е произвела изстрел нагоре от мястото, където е лежала на земята.

— По мое мнение, да. Така се е случило.

— Бихте ли нарекла това „прекомерна употреба на сила“, или „незаконно причинена смърт“, или „полицейски произвол“?

Съдията уважи възмутеното възражение на Бройлс. Мики благодари на Клеър и я освободи. Връщайки се при мен, върху лицето му играеше усмивка. Мускулите ми се отпуснаха и дори му отвърнах с усмивка. Но изслушването едва започваше.

Изтръпнах, когато съзрях погледа на Бройлс. Можеше да бъде описан само като предвкусващ. Нямаше търпение да повика своя втори свидетел да даде показания.

Глава 17

— Моля да ни съобщите името си — каза Бройлс на дребна брюнетка на тридесет и няколко години.

— Бети Д’Анджело.

Тъмните й очи зад големи очила с рогови рамки се стрелнаха първо към мен, преди отново да се върнат към Бройлс. Хвърлих поглед на Мики Шърман и свих рамене. Доколкото си спомнях, никога не бях виждала тази жена.

— Какво работите?

— Старша сестра съм в Обединена болница, Сан Франциско.

— Бяхте ли дежурна в интензивното отделение вечерта и през нощта на десети май?

— Да.

— Наложи ли се да вземете кръв от обвиняемата, Линдси Боксър?

— Да.

— И защо й беше взета кръв?

— Подготвяхме я за операция за изваждане на куршумите и прочие. Беше животозастрашаваща ситуация. Тя губеше много кръв.

— Да, известно ни е — прекъсна я Бройлс, отпъждайки коментарите й като домашна муха. — Разкажете ни за кръвния анализ.

— Вземането на кръв е нормална процедура. Налагаше се заради предстоящите кръвопреливания.

— Госпожице Д’Анджело, пред мен е медицинският доклад за лейтенант Боксър от онази нощ. Доста е обемист. — Бройлс тупна дебела купчина листа върху свидетелската банка и заби в тях показалец: — Това вашият подпис ли е?

— Да.

— Ще ви помоля да прочетете отбелязания ред.

Свидетелката отметна глава, сякаш подуши неприятна миризма. Персоналът на интензивното отделение често се чувстваше част от полицейския екип и се опитваше да ни защити. Не знаех за какво става дума, но тази сестра определено искаше да избегне въпросите на Бройлс.

— Ще ми кажете ли какво означава това?

— Това ли? Имате предвид „СЕА“?

— Това отговаря на „съдържание на етилов алкохол“, нали?

— Да. Точно така.

— А какво означава .067?

— Ъъ… Означава, че нивото на съдържание на алкохол в кръвта е шейсет и седем милиграма на децилитър.

Бройлс се усмихна и снижи глас до мъркане:

— В този конкретен случай се отнася до съдържанието на алкохол в кръвта на лейтенант Боксър, нали?

— Да, така е.

— Госпожице Д’Анджело, .067 означава пиян, нали?

— Всъщност го наричаме „под въздействие“, но…

— Да или не?

— Да.

— Нямам други въпроси — произнесе Бройлс.

Сякаш ме удариха по главата с чук. Боже мой, ония проклети маргарити в „Сузис“!

Почувствах, че кръвта се изцежда от лицето ми и едва не припаднах.

Мики се обърна към мен и в очите му се четеше въпросът: „Защо не ми каза?“.

Гледах го със зяпнала уста, гадеше ми се от угризение.

Струваше ми се, че няма да понеса неверието в погледа му, когато Мики, въоръжен единствено със своята съобразителност, скочи на крака и се приближи към свидетелката.

Глава 18

В съдебна зала „В“ в Централния градски съд имаше всичко на всичко дванадесет реда с места и липсваше ложа за съдебни заседатели. Едва ли можеше да се намери по-задушевна съдебна зала от тази. Мисля, че всички бяха спрели да дишат, докато Мики се приближаваше към свидетелското място.

Поздрави г-ца Д’Анджело, очевидно облекчена, че се е отървала от горещите въпроси, с които я засипа Мейсън Бройлс.

— Имам само няколко въпроса — заяви той. — Нормална практика ли е да се използват тампони с етилов алкохол за почистване на раните? Възможно ли е този алкохол да е бил объркан с алкохол в кръвта?

Бети Д’Анджело едва не се разплака.

— Ние използваме тампони с бетадин за промиване на раните. А не с алкохол.

Мики пренебрегна отговора и се обърна към съдията. Помоли за почивка и молбата му беше уважена. Репортерите се втурнаха към вратата и в настъпилото относително уединение аз му се извиних от цялото си сърце.

— Чувствам се адски глупаво — каза той незлобливо. — Видях медицинския доклад, но алкохолът ми е убягнал.

— И аз бях напълно забравила до този момент — рекох. — Явно се е изтрило от паметта ми.

Казах на Мики, че не съм била на работа, когато Джейкъби ми се обади в „Сузис“. Казах му също какво бях пила и че не съм била излязла от строя, защото притокът на адреналин при гонитбата напълно бе изчистил алкохолното въздействие, ако го е имало при качването ми в колата.

— Нали обикновено пийваш една-две чашки по време на храна? — попита Мики.

— Да. Няколко пъти в седмицата.

— Ето, видя ли! Пиенето по време на храна за теб е нещо обичайно, а и 0.67 промила си е гранична стойност. После обаче за теб настъпва съществен катаклизъм. Простреляна си. Боли те. Убиваш човек — и това се превръща в натрапчива мисъл. Половината от жертвите на престрелки изцяло заличават случката от съзнанието си. Ти добре се оправяш, като знаем през какво си минала.

Въздъхнах.

— И сега какво?

— Поне знаем с какво разполагат. Може да привикат Сам Кабът да даде показания и ако ме оставят да разпитам копелето, всичко ще е наред.

Съдебната зала отново се напълни и Мики се върна на мястото си. Балистичен експерт свидетелства, че куршумите, извадени от тялото ми, съвпадат с изстреляните от пистолета на Сара Кабът; чухме и записаното на видео изявление на Джейкъби от болничното легло. Той беше моят свидетел от местопрестъплението.

Макар видимо да изпитваше болки от огнестрелната рана, Джейкъби даваше обстойни показания за нощта на десети май. Първо описа автомобилната катастрофа.

— Обаждах се за линейка, когато чух изстрелите — каза той. — Обърнах се и видях как лейтенант Боксър пада. Сара Кабът стреля два пъти в нея, а Боксър нямаше оръжие в ръката си. После момчето ме простреля с револвер. — Ръката на Джейкъби предпазливо посочи омотаното му в превръзки тяло. — Това е последното, което запомних, преди да изгубя съзнание.

Разказът на Джейкъби си го биваше, но не беше достатъчен, за да обърне хода на делото.

Само един човек можеше да ми помогне оттук нататък. Аз носех нейните дрехи, седях в нейния стол. Гадеше ми се, раните ми пулсираха. Честно казано, не знаех дали ще успея да отърва кожата или само ще влоша положението.

Моят адвокат ме погледна с топлите си кафяви очи.

„Спокойно, Линдзи.“

Изправих се с олюляване, когато името ми проехтя в съдебната зала.

Мики Шърман ме викаше да дам показания.

Глава 19

Давала съм свидетелски десетки показания през кариерата си, но за пръв път се налагаше да браня себе си. Толкова години да защитавам обществото, а сега да бъда хваната така натясно. Беснеех вътрешно, но нямаше начин да го покажа.

Изправих се, заклех се в бог върху стара износена библия и оставих съдбата си в ръцете на моя адвокат. Мики пристъпи към въпроса без заобикалки.

— Линдси, беше ли пияна в нощта на десети май?

Съдията се намеси.

— Моля не се обръщайте към клиента си на малко име.

— Добре. Лейтенант, бяхте ли пияна същата вечер?

— Не.

— Добре. Да се върнем по-назад. Бяхте ли дежурна същата вечер?

— Не. Дежурството ми свърши в пет часа следобед.

Мики ме прекара през събитията от нощта с всичките мъчителни подробности и аз разказах всичко. Описах питиетата, които бях изпила в „Сузис“ и казах на съда за обаждането от Джейкъби. Заявих, че съм казала на Джейкъби истината, когато съм го уверила, че съм годна да работя с него през въпросната вечер.

Когато Мики ме запита защо съм отвърнала на обаждането, след като не съм дежурна, отговорих:

— Аз съм полицай двадесет и четири часа в денонощието. Когато партньорът ми има нужда от мен, се отзовавам.

— Открихте ли въпросната кола? — запита Мики.

— Открихме я.

— Какво се случи след това?

— Колата потегли с висока скорост и ние я последвахме. Осем минути по-късно колата загуби контрол и катастрофира.

— След катастрофата, когато сте установили, че Сара и Сам Кабът са пострадали, изплашихте ли се от тях?

— Не. Те бяха деца. Предположих, че са откраднали колата или са взели друго неправилно решение. Случва се всеки ден.

— И как постъпихте?

— Инспектор Джейкъби и аз прибрахме пистолетите си и се опитахме да им окажем помощ.

— В кой момент извадихте отново оръжието си?

— След като ни простреляха, мен и инспектор Джейкъби, и след като предупредихме заподозрените да хвърлят оръжията си.

— Благодаря, Линдси. Нямам други въпроси.

Премислих показанията си и си дадох оценка „добър“. Огледах залата и видях, че Джо ми се усмихва и кима, но Мики избегна погледа ми.

— Свидетелят е ваш — рече той на Мейсън Бройлс.

Глава 20

Между нас с Бройлс се проточи мълчание, докато той се взира толкова продължително в мен, че ми идваше да изкрещя. Беше стар трик при разпити и той го бе изпипал до съвършенство. От малката сива зала се надигаха приглушени гласове и съдията удари с чукчето, призовавайки Бройлс към действие.

Погледнах го право в очите, когато ме приближи.

— Кажете ни, лейтенант Боксър, какви са правилните полицейски процедури за пресичане на престъпление?

— Да се приближиш с извадено оръжие, да изкараш заподозрените от колата им, да ги обезоръжиш, да им сложиш белезници и да обезопасиш ситуацията, като я поставиш под контрол.

— Това ли извършихте вие, лейтенант?

— Ние действително се приближихме с извадено оръжие, но пътниците не можеха да излязат от колата без наша помощ. Прибрахме оръжията си, за да ги освободим от автомобила.

— Значи сте нарушили полицейските процедури, така ли?

— Длъжни сме да окажем помощ.

— Да, зная. Опитали сте се да бъдете добри към „децата“. Но признавате, че не сте спазили полицейските процедури, правилно ли разбирам?

— Вижте, допуснах грешка — изтърсих. — Но хлапетата кървяха и повръщаха. Колата можеше да се запали…

— Ваша чест?

— Моля ограничете отговорите си до въпросите, лейтенант Боксър.

Облегнах се тежко назад. Преди бях гледала многократно как действа Бройлс в съдебната зала и признавам, че гениално уцелваше точката на огъване в своя опонент.

Току-що беше напипал моята.

Продължавах да се обвинявам, че не закопчах хлапетата с белезници, а и Джейкъби, с повече от двайсет години стаж в отдела, също се бе подвел. Но за бога, правиш само каквото можеш да направиш.

— Ще перифразирам — изрече непринудено Бройлс. — Винаги ли се стараете да изпълнявате полицейските процедури?

— Да.

— И каква е полицейската процедура, когато си на работа в състояние на опиянение?

— Възразявам! — извика Мики, скачайки на крака. — Има доказателства, че свидетелката е пила, но няма доказателства, че е била опиянена.

Бройлс ми обърна гръб, ехидно ухилен.

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

Чувствах, че под мишниците ми са избили мокри кръгове. Слязох от свидетелското място, забравила за ранения си крак, докато болката не ми напомни за него. Закуцуках към стола си, чувствайки се по-скапана от всякога.

Обърнах се към Мики, който ми се усмихна окуражително, но знаех, че усмивката му е фалшива.

Веждите му се бяха събрали от тревога.

Глава 21

Потресе ме начинът, по който Бройлс изкриви събитията от десети май и хвърли вината върху мен. Биваше си го влечугото, наложи се да събера цялата си сила, за да запазя неутрално изражение и да си седя мирно на задника, докато Бройлс излагаше заключителните си аргументи.

— Ваша чест — произнесе той, — Сара Кабът е мъртва, защото Линдси Боксър я уби. А Сам Кабът, на тринадесет години, ще е в инвалидна количка до края на живота си. Обвиняемата признава, че не е следвала стриктно полицейските процедури. Допускаме, че може да е имало известни незаконосъобразни действия от страна на моите клиенти, но кой очаква от непълнолетни да имат вярна преценка за нещата? Полицейските служители, обаче, са обучени да се справят с всякакви кризисни ситуации, а обвиняемата не е могла да се справи с критичната ситуация, защото е била пияна. Или просто казано, ако лейтенант Боксър бе изпълнила задълженията си по правилата, тази трагедия нямаше да се случи и ние нямаше да сме тук днес.

Речта на Бройлс ме възмути, но трябва да призная, че беше убедителна и ако седях в галерията вместо на подсъдимата скамейка, щях да видя нещата като него. Докато Мики се надигаше, за да изложи своите заключителни аргументи, кръвта забуча в ушите ми, сякаш в главата ми вилнееше роксъстав.

— Ваша чест, лейтенант Боксър не е сложила заредените пистолети в ръцете на Сара и Самюъл Кабът — произнесе Мики с кънтящ от негодувание глас. — Те сами са го направили. Застреляли са невъоръжени полицейски служители, без да бъдат провокирани, и клиентката ми е отвърнала със стрелба при явна самозащита. Виновна е единствено в това, че е проявила прекалена доброта към граждани, които не са й отвърнали със същото. Ако трябва да сме справедливи, ваша чест, искът следва да бъде отхвърлен и този отличен служител да се върне към своите задължения, без вина и опетняване на забележителната служебна характеристика на лейтенанта.

Мики завърши обобщението си по-рано, отколкото очаквах. След последните му отекващи думи се отвори празнина, в която нахлу страхът ми. Докато заемаше мястото си до мен, съдебната зала се изпълни с приглушено като миши стъпки брожение: зашумоляха хартии, защракаха ключалки на лаптопи, размърдаха се телата по столовете.

Сграбчих ръката на Мики под банката и дори се помолих: Мили боже, моля ти се, нека съдията отхвърли иска.

Съдийката намести очилата на носа си, но не успях да разгадая изражението й. Когато проговори, речта й бе сбита, а гласът й прозвуча уморено.

— Вярвам, че обвиняемата е направила всичко по силите си, за да облекчи ситуацията, която се е развила ужасно зле — произнесе съдия Алджиери. — Но ме притеснява алкохолът. Един живот е бил загубен. Сара Кабът е мъртва. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да дадем ход на процес пред съдебни заседатели.

Глава 22

Вцепених се от ужас, щом узнах, че насрочената дата на процеса е само след няколко седмици. Всички станаха на крака, докато съдията напускаше залата, след което тълпата ме обгради плътно. Съзирах сини униформи в периферията й, както и очи, които ме избягваха. После пред лицето ми тикнаха микрофони. Продължавах да стискам ръката на Мики.

Трябваше да постигнем отхвърляне.

Трябваше да спечелим.

Мики ми помогна да се изправя на крака и го последвах, докато той проправяше път през множеството. Усетих ръката на Джо върху задника си, когато тримата с Юки Кастеляно се изнизвахме от залата и се отправихме към стълбището.

„Щом излезеш навън, дръж главата си изправена — посъветва ме Мики. — Когато те питат «Защо убихте онова момиче?», просто продължавай да вървиш бавно към колата. Не се усмихвай, не се подхилвай и не давай на медиите да ти се качат на главата. Не си извършила нищо престъпно. Прибери се вкъщи и не вдигай телефона. По-късно ще се отбия при теб.“

Когато се озовахме навън в мрачния късен следобед, дъждът беше спрял. Не трябваше да се шокирам от стотиците хора, насъбрали се пред сградата на съда, за да видят полицайката, стреляла и убила малолетно момиче.

Мики и Юки се откъснаха от нас, за да направят изявление пред пресата и бях наясно, че в момента мислите на Мики са заети с това как да отстоява Дирекцията на полицията и кметството на Сан Франциско.

Ние с Джо се провирахме през блъскащата се крещяща тълпа към алеята, където ни чакаше колата. Чух възгласи „Убийца на деца, убийца на деца!“ и въпроси, които валяха върху ми като камъни.

„Какво си въобразявахте, лейтенант?“

„Как се чувствахте, когато простреляхте децата?“

Разпознах лицата на телевизионните водещи Карлос Вега, Сандра Дюн, Кейт Морли. Всички до един ме бяха интервюирали преди, когато съм била свидетел на обвинението. Направих всичко по силите си да не им обръщам внимание сега, както и на включените камери и плакати с надписи „Виновна в полицейска жестокост.“

Просто гледах напред и вървях в крачка с Джо, докато стигнахме черната лимузина.

Щом вратите й се затръшнаха, шофьорът даде заден и бързо се изнесе по улица „Полк“. След това зави рязко и се насочи към „Потреро Хил“.

— Той ме унищожи там вътре — казах на Джо, след като потеглихме.

— Съдията те видя, видя що за човек си. Тя се чувстваше зле, задето трябваше да направи онова, което направи.

— Ченгетата ме гледат, Джо, ченгетата, които са ми подчинени и очакват от мен да постъпвам правилно. Как ще запазя уважението им след това нещо?

— Линдси, в този град хората с глави на раменете са на твоя страна. Ти си свестен човек, по дяволите, както и добро ченге.

Думите на Джо проникнаха в мен по начин, който острите стрели на Мейсън Бройлс не постигнаха. Отпуснах глава на фината му синя риза и оставих дълго сдържаните сълзи да потекат, докато той ме успокояваше.

— Вече съм добре — казах накрая. Избърсах сълзите си с хартиената салфетка, която ми предложи Джо. — Това е от сенната хрема. Винаги ме избива на сълзи от големи количества цветен прашец.

Молинари се разсмя и ме притисна здраво, докато колата се изкачваше към дома ми. Пресякохме Дванадесета улица и пред погледа ни се показаха неравните редици с пастелните викториански къщи.

— Готова съм веднага да напусна работата си — заявих, — но ще се изтълкува като чувство за вина.

— Ония деца са убийци, Линдси. Никой съдебен състав няма да гласува в тяхна полза. Просто няма начин.

— Обещаваш ли?

Джо отново ме притисна до себе си, без да отговори. Знаех, че вярва безрезервно в мен, но никога няма да обещае нещо, което не може да изпълни.

— Веднага ли си тръгваш? — попитах накрая.

— Много ми се ще да не се налагаше, но трябва.

Работата на Джо в Националната служба за сигурност рядко му позволяваше да се откъсне, за да бъде с мен.

— Някой ден ще имам собствен живот — произнесе той нежно.

— Да. Аз също.

Истина ли е? Или глупава фантазия? Сложих пак глава на рамото му. Стискахме си ръцете и се радвахме на последните си мигове заедно за седмици напред, без да говорим. Накрая се целунахме и си казахме тихо довиждане на прага на жилището ми.

Едва горе в апартамента осъзнах колко емоционално изчерпана се чувствам. Мускулите ме боляха от напрежението да се държа, а на хоризонта не се очертаваше облекчение. Вместо да изчисти очернената ми репутацията, изслушването се оказа само генерална репетиция на друг съдебен процес. Чувствах се като плувец на края на силите си и далеч от разбиващите се вълни на брега. Легнах си с Марта в голямото меко легло, придърпах завивките до брадичката си и се оставих на съня да ме обгърне като гъста мъгла.

Глава 23

Лъч ранно утринно слънце проби облаците, когато хвърлих последния куфар в багажника на колата, щракнах колана и изкарах експлоръра от алеята на заден ход. Нямах търпение да се махна от града, както впрочем и Марта, която надничаше през прозореца на седалката до мен и вече правеше вятър с опашката си.

Натовареният уличен трафик с безконечните спирания и потегляния бе типичен за работен ден, тъй че насочих експлоръра в южна посока и използвах времето, за да пресъздам мислено последния ми кратък разговор с шефа Трачио.

— На твое място щях да се изпаря от града яко дим, Боксър — каза ми той. — В момента си на ограничен работен режим, тъй че обяви го за ваканция и иди си почини.

Разбрах онова, което премълча. Докато делото ми беше висящо, щях да съм неудобна в управлението.

Да изчезна?

Да, шефе. Няма проблем, сър.

В главата ми се блъскаха объркани мисли във връзка с предварителното изслушване и страхове от предстоящия процес.

Сетне си помислих за сестра ми Кет, че у тях съм добре дошла и каква късметлийка съм заради това.

След двадесетина минути вече карах на юг по магистрала №1, която цепеше напряко през деветметрови канари. Вълните на Пасифика се блъскаха в скалистия склон отдясно, а отляво високо в небето се издигаха зелени планини.

— Хей, Бау — обърнах се към кучето си с галения му прякор. — Това се казва ваканция. Я кажи ва-кан-ция?

Марта извърна сладката си муцунка към мен и ме дари с любвеобилен поглед в кафявите си очи, след което отново изложи нос на вятъра и продължи да разглежда радостно крайбрежния път. Вече беше влязла в крачка и аз трябваше да последвам примера й.

Носех със себе си няколко неща, които да ми помогнат да го сторя: половин дузина книги, които отдавна исках да прочета; видеокасетите ми със смахнати комедии; моята китара — старата акустична „Сийгъл“, на която подрънквам от двадесет години, когато съм в настроение.

Щом слънцето огря пътя, открих, че настроението ми се качва. Денят беше ослепителен и изцяло мой. Пуснах радиото и затърсих по скалата, докато си избера една сред гъмжилото от възродени рокендрол станции.

Радиоводещият буквално четеше мислите ми и пускаше хитове от седемдесетте и осемдесетте години, връщайки ме към моето детство и колежанските ми дни, към десетките нощи, в които чисто женския ни състав свиреше по барове и кафенета.

Пак беше юни и училището беше свършило — този път завинаги.

Усилих звука.

Музиката ме грабна и запях с пълен глас „Ел Ей мъжки рок“ и други парчета от онези години. Тананиках „Хотел Калифорния“ и „С теб любовта е забавна“, а когато Спрингстийн ревна „Роден да бяга“, заудрях по кормилото, сливайки се тялом и духом с песента.

Даже насъсквах и Марта да вие заедно с „Изпразнен съм“ на Джаксън Браун.

Точно тогава се усетих.

Горивото ми наистина свършваше. Сигналната червена лампичка на таблото святкаше като полудяла, че резервоарът на колата ми е празен.

Глава 24

Спрях на една бензиностанция вече в пределите на Залива на полумесеца. Беше допотопна, неизвестно как успяла да избегне поглъщане от монополистите — самобитна и провинциална, с платнище над бензиновите колони, опънато на заварени стоманени пръти. На вратата на офиса се мъдреше изписана на ръка табела: „Лунният гараж“.

Мъж със светлоруса коса към края на двадесетте избърса ръцете си с парцал и се приближи, още докато излизах от колата, за да раздвижа схванатия си контузен крак.

Разменихме няколко приказки за октана и сетне се насочих към автомата за газирани напитки пред офиса. Огледах страничния двор, пълен с буренаци и едва крепящи се камари от износени гуми и няколко стари таратайки.

Тъкмо вдигах към устата си чашата студена диетична кола, когато забелязах в сенките на гаража кола, която накара сърцето ми да затанцува.

Беше понтиак бонвил’81 металик — близнак на колата, притежавана от вуйчо ми Дуги, когато бях в гимназията. Приближих се и надникнах в купето. Сетне надзърнах под отворения капак. Акумулаторът беше ръждясал, мишки бяха изгризали кабелите на запалването, но поне на пръв поглед чарковете й изглеждаха чисти.

Осени ме идея.

Подавайки кредитната си карта на бензинджията, посочих назад с палец към колата и попитах:

— Този стар бонвил продава ли се?

— Красавец, нали? — ухили се той изпод козирката на шапката си. Прикрепи върху бедрото си в джинси твърда подложка за листа, прокара кредитната ми карта през плъзгача и обърна бележката да я подпиша.

— Вуйчо ми си купи същата кола в годината, когато се появи на пазара.

— Без майтап? Това е класика, абсолютна.

— Върви ли?

— Ще тръгне. В момента я оправям. Предавките са в добра форма. Трябва й нов стартер, генератор за променлив ток, по малко от туй-онуй.

— Всъщност ми се ще сама да се позанимая с двигателя. Нещо като проект, тъй да се каже.

Бензинджията отново ми се ухили, явно доволен от идеята. Каза ми да направя оферта и аз му показах четири пръста. Той отвърна:

— Ще ти се. Тази кола струва хилядарка, ни повече, ни по-малко.

Разперих петте си пръста на повяващия бриз.

— Не давам повече от пет стотачки за нещо, купено на юнашко доверие.

Младокът се замисли продължително, давайки ми възможност да осъзная колко силно искам колата. Тъкмо щях да вдигна мизата, когато той произнесе:

— Добре. Но в този й вид, нали разбираш? Никакви гаранции.

— Имаш ли упътване?

— В жабката е. Прибавям и гаечен ключ и няколко отвертки.

— Готово — обявих.

Ударихме вдигнати длани и сключихме сделката.

— Между другото, казвам се Кийт Хауард.

— А аз съм Линдси Боксър.

— Е, къде да доставя тенекето, Линдси?

Ухилих се на свой ред. Беше на риск на купувача, естествено. Дадох на Кийт адреса на сестра ми и го упътих как да стигне до там:

— Караш нагоре по хълма, след това завиваш по „Мирамонте“ и сетне по Крайбрежния булевард. Синята къща вдясно, втората от края на пътя.

Кийт кимна.

— Ще я оставя вдругиден през деня, ако това те устройва.

— Отлично — казах, качвайки се в експлоръра.

Кийт наклони глава и ми хвърли игрив поглед.

— Не те ли познавам отнякъде, Линдси?

— Не — отвърнах през смях. — Но добър опит, все пак.

Бензинджията ме сваляше! Бях достатъчно голяма да му бъда… кака.

Хлапакът се разсмя заедно с мен.

— Както и да е, Линдси, можеш да ми се обадиш по всяко време, ако ти дотрябва да изтегля колата ти или нещо друго.

— Добре, ще се обадя — обещах, имайки предвид точно обратното. Но продължих да се усмихвам, когато натиснах клаксона за довиждане.

Глава 25

Крайбрежният булевард свързваше като пръстен поредица от задънени улички, отделени от извивката на залива от широк пояс тревни дюни. Отворих вратата на колата и още докато Марта изскачаше навън, ме зашемети упойващият мирис на алпийски рози и свеж океански бриз.

Застанала там, поглъщах с поглед приветливата къща на Кет с капандурите и верандите, с растящите край оградата в предния двор слънчогледи, преди да взема ключа от гредата над вратата и да надникна в живота на сестра си.

Вътре цареше уютна бъркотия от излишни мебели и претъпкани с книги лавици, като от всяка стая се откриваше разкошна гледка към залива. Почувствах как цялото ми тяло се отпуска и отново ме връхлита идеята да напусна полицейската служба.

Можех да живея на такова място.

Можех да свикна да се будя сутрин с мисли за живота, вместо за смъртта.

Нали?

Отворих плъзгащата се врата към задната веранда и видях навън детска къщурка за игра, боядисана в наситено синьо като голямата къща, с оградка от бели колчета. Тръгнах да слизам по задните стълби, следвайки Марта, която тичаше с наведена ниско до земята глава.

Имах предчувствие, че скоро ще се запозная с Пенелъпи.

Глава 26

Пенелъпи се оказа грамадна праска, виетнамска порода, цялата черна, с дебел тумбак и мустачки. Тя се заклати към мен, пръхтяща, грухтяща и аз се наведох през оградата да я погаля по главата.

— Здрасти, красавице — поздравих я.

Здрасти, Линдси.

Към кочината на Пенелъпи беше закрепена бележка, тъй че влязох вътре, за да се запозная отблизо с Правилника на прасешкия дом, „написан“ от Пенелъпи.

Бележката беше подписана с кръстчета и подпечатана с малко заострено копитце. Това се казва Правилник на прасешкия дом! Кет, голяма веселячка си!

Погрижих се за неотложните нужди на Пенелъпи, после се преобух в чисти джинси, сложих си бледолилава тениска и заведох Марта и китарата на предната веранда.

Докато подрънквах няколко акорда, уханието на розите и соленият дъх на океана ме отнесоха мислено към първото ми идване в Залива на полумесеца. Беше по това време на годината. Във въздуха се носеше същият плажен мирис, а аз работех по първия си случай на убийство. Жертвата беше младеж, когото бяхме намерили убит по жесток начин в стаята му в долнопробен хотел в „Тендърлойн“, където бе пребивавал временно.

Носеше само тениска и един бял къс чорап. Червеникавата му коса беше сресана, сините му очи оцъклени, а гърлото му бе прерязано от ухо до ухо. Беше почти обезглавен. Когато преобърнахме тялото, забелязах, че кожата на задните му части беше смъкната от бой с нещо от рода на камшик.

Обозначихме го като Джон Доу №24 и по онова време бях почти убедена, че ще открия убиеца му. Тениската на Джон Доу беше с надпис „Дистилъри“ — туристически ресторант, намиращ се в Мос Бийч, на север от Залива на полумесеца.

Това беше единствената ни реална следа. И макар че претърсих градчето из основи, както и околните общини, следата не ни отведе никъде.

Сега, десет години по-късно, Джон Доу №24 продължаваше да е неидентифициран, непотърсен, невъзмезден от правосъдната система, но за мен той никога нямаше да бъде поредния неразкрит случай. Беше като стара рана, която се обажда при дъждовно време.

Глава 27

Тъкмо се канех да ида с колата до града, за да вечерям, когато вечерният вестник тупна върху ливадата.

Вдигнах го, разгънах го и заглавието се наби в очите ми: ПОЛИЦИЯТА ОСВОБОЖДАВА ГЛАВЕН ЗАПОДОЗРЯН ЗА УБИЙСТВАТА В КРЕСЪНТ ХАЙТС.

Прочетох статията от край до край.

По-нататък в статията се казваше, че Руис, който е извършвал някакъв ремонт у семейство Долтри, твърдял, че са го принудили да направи самопризнанията. Отново се цитираха думите на полицейския началник Старк, според когото полицията „работи по други версии и заподозрени“.

Почувствах първично, първосигнално притегляне. „Работи по други версии и заподозрени“ ще рече „по следата сме“ и ченгето у мен поиска да узнае всичко: как, защо и най-вече кой. Вече знаех къде.

Кресънт Хайтс беше една от общините покрай магистрала №1. Намираше се в покрайнините на Залива на полумесеца, само на пет-шест мили от мястото, където бях.

Глава 28

Влез и излез за по-малко от пет минути. В никакъв случай над пет минути.

Наблюдателя засече точния час при излизането си от сивата кола, озовавайки се на „Оушън Колони Роуд“. Тази сутрин беше облечен като служител от паркинг: сиво-кафяв комбинезон с червено-бяла емблема върху горния десен джоб. Нахлупи козирката на униформената шапка. Потупа джобовете си, напипвайки в единия сгъваемия си нож, а в другия фотоапарата. Взе парче твърд картон и туба с маджун за стъкла и ги тикна под мишницата си.

Дишането му се учести, когато пое нагоре по пътеката към къщата на семейство О’Моли. После застана до приземния прозорец на мазето, сложи си гумени ръкавици и взе да отваря стъклото с размери шейсет на петдесет сантиметра с помощта на резец за стъкло и вакуумна помпичка.

Замръзна, изчаквайки лая на съседско куче да се укроти, след което промуши първо краката си и се озова в мазето.

Беше вътре. Без проблем.

Стълбите на мазето водеха към незаключената врата на кухня, пълна с луксозни уреди и смешно изобилие от домакински прибори. Наблюдателя забеляза кода на алармата, закачен до телефона. Запамети го.

Благодаря, докторе. Голям глупак си!

Извади превъзходния миниатюрен фотоапарат, нагласи го за три последователни снимки и го насочи наоколо към трите страни на помещението. Зззт-зззт-зззт. Зззт-зззт-зззт.

Наблюдателя изкачи стълбите и откри широко отворената врата на спалня. Застана за момент на прага, поглъщайки с поглед всички момичешки вещи: легло с балдахин, дипли в лавандуловосиньо и млечно розово. Плакати на „Крийд“ и „Застрашена дива природа“.

Кейтлин, Кейтлин,… какво мило момиче си ти.

Насочи фотоапарата към тоалетната й масичка, зззт-зззт-зззт, запечата разни предмети като червила, шишенца с парфюм, отворена кутия с тампони. Помириса момичешките й благоухания, прокара показалец по четката й за коса и сложи в джоба си дълго валмо златисточервеникави косми, които събра от бодлите.

Излезе от момичешката стая и влезе в съседната просторна спалня. Беше драпирана в наситени цветове и ухаеше на букет от аромати.

До долната част на леглото бе поставен телевизор с огромен плазмен екран. Наблюдателя отвори чекмеджето на нощното шкафче, поразрови и откри няколко пакета със снимки, стегнати с ластици.

Отвори един от тях и разпери снимките като колода карти. Сетне го върна на мястото му, затвори чекмеджето. Бавно обходи стаята с фотоапарата, правейки снимки.

Точно тогава забеляза малката стъклена шпионка, по-дребна от копче на риза, да блести на вратата на дрешника.

Изпита моментен страх. Дали не го записват?

Отвори вратата на дрешника и откри видеокамерата върху лавица на задната стена. Копчето за пускане и спиране беше на изключена позиция.

Устройството не записваше.

Страхът на Наблюдателя изчезна. Даже се въодушеви. Направи панорамни снимки с фотоапарата си, засне всяка стая на втория етаж, всяка ниша, всяка повърхност, преди да поеме надолу към изхода си през мазето. Беше прекарал вътре всичко на всичко четири минути и няколко секунди.

Вече извън къщата, прокара черта маджун по краищата на прозоречното стъкло и го притисна обратно на мястото му. Маджунът щеше да издържи, докато се подготви да влезе повторно в къщата — за да ги измъчва и убие.

Глава 29

Отворих входната врата на дома на Кет и Марта задърпа каишката тъй силно, че буквално ме изтегли вън на ослепителната слънчева светлина. Плажът беше на кратко разстояние пеш и ние се запътихме натам, когато някакво черно куче се появи изневиделица и се нахвърли върху Марта, а тя се отскубна от ръката ми и побягна.

Викът ми секна по средата, тъй като нещо ме блъсна в гръб. Паднах и нещо, всъщност някой, се стовари върху мен. Какво става, по дяволите?

Освободих се от купчината върху себе си и се изправих, готова да нанеса удар.

Мамка му! Някакъв идиот ми бе налетял с велосипеда си. Човекът се изправяше на крака. Беше на двадесет и нещо с оредяла коса и очила с розови рамки, които висяха от едното му ухо.

— Софи-и-и — викна той по посока на двете кучета, които вече търчаха към водната ивица. — Софи, НЕ!

Черното куче се спря и се обърна назад към велосипедиста, той намести очилата си и ме изгледа разтревожено.

— Много с-с-съжалявам. Добре ли сте? — запита. Забелязах, че се бори със заекването си.

— След малко ще ви кажа — процедих ядно. — Закуцуках по улицата към Марта, която препускаше към мен с опънати назад уши, обезумяла от страх, горкичката.

Опипах тялото й за евентуални ухапвания почти без да слушам обясненията на велосипедиста, че Софи била малко кутре и само си играела.

— Вижте — каза той — Ще с-с-си взема колата и ще ви откарам до болницата, с-става ли?

— Какво? Не, добре съм. — Марта също беше добре, но независимо от това бях бясна. Идеше ми да размажа тоя сръчко, но се овладях. Инциденти стават все пак, нали?

— А кракът ви?

— Не се тревожете за него.

— Сигурна ли сте…?

Човекът с колелото завърза Софи на каишка и ми се представи.

— Боб Хинтън — рече. — Ако ви е нужен добър адвокат, ето визитката ми. Много съжалявам, наистина.

— Линдси Боксър — представих се и взех картичката. — И действително ми е нужен добър адвокат. Някакъв тип с бебе ротвайлер ми налетя с колелото си.

Мъжът се усмихна неловко.

— Не съм ви виждал наоколо преди.

— Сестра ми Кетрин живее там — посочих кокетната къща. Сетне, тъй като бяхме в една посока, тръгнахме заедно по пясъчната пътека между тревистите дюни.

Обясних на Хинтън, че съм отседнала при сестра си, тъй като съм си взела няколкоседмичен отпуск от службата ми в Дирекция на полицията в Сан Франциско.

— Ченге значи? Дошла сте на точното място. Имам предвид всички убийства, които се случват напоследък.

Стана ми едновременно горещо и студено. Страните ми пламнаха, но вътре в мен всичко се вледени. Не желаех да мисля за убийства тук. Исках да се пречистя. Да си изкарам полагащата ми се реанимация и рехабилитация. И определено не ми се приказваше повече със смотания адвокат, нищо че изглеждаше симпатичен.

— Вижте, трябва да тръгвам — заявих и придърпах каишката на Марта така, че да върви до мен, след което бързо се отдалечих. — И умната — подвикнах през рамо. — Внимавайте къде карате.

Заслизах по пясъчния хълм към плажа, отдалечавайки се колкото може по-бързо от Боб Хинтън.

Не исках нито да го виждам, нито да мисля за него.

Глава 30

Водата беше твърде студена за плуване, но седнах с кръстосани крака до самите вълни и се загледах към хоризонта, където синкавозеленият залив се сливаше с необятния Пасифик.

Марта тичаше по извитата плажна ивица, пясъкът хвърчеше изпод лапите й, а аз се наслаждавах на слънчевата топлина върху лицето си, когато твърд предмет опря в тила ми.

Замръзнах.

Дори спрях да дишам.

— Ти застреля онова момиче! — произнесе някакъв глас. — Не биваше да го правиш.

Отначало не разпознах гласа. Умът ми се заблъска, търсейки името, някакво обяснение, точните думи, които да кажа. Пресегнах се назад, за да сграбча оръжието си и тогава зърнах лицето му за част от секундата.

Видях омразата в очите му. Страха му.

— Не мърдай — извика момчето и натисна още по-силно дулото на пистолета към гръбнака ми. Пот потече от лицето ми. — Ти уби сестра ми! Уби я без причина!

Спомних си безжизнения поглед на Сара Кабът, докато се свличаше на земята.

— Ужасно съжалявам — казах.

— Едва ли, но ще съжаляваш. И знаеш ли какво? На никой не му пука.

Смята се, че човек не чува куршума, който го уцелва, но това трябва да е мит. Гърмът от изстрела, който прониза гръбнака ми, тресна като бомба.

Свлякох се парализирана. Не можех нито да говоря, нито да спра потока кръв, който плисна от тялото ми и се смеси със студената вода на залива.

Как се стигна дотук? Има някаква причина, но тя ми убягва. Нещо, което е трябвало да направя.

Да им щракна белезниците. Това е трябвало да направя.

При тази мисъл се събудих.

Лежах на една страна и в юмруците си стисках пясък. Марта ме гледаше и душеше лицето ми.

На някого му пука.

Седнах и я прегърнах, зарових лице в шията й.

Лепкавият сън не ме оставяше. Не ми беше нужен психиатър, за да зная какво означава. Все още изживявах насилието от последния месец. Затънала бях в него до козирката.

— Всичко е наред — успокоих Марта и отдръпнах лице от малкото си куче.

Глава 31

Докато Марта гонеше морските птици, мислите ми се зареяха към небето и си представих, че се нося без усилие нагоре с кръжащите чайки. Размишлявах върху недалечното си минало и несигурно бъдеще, когато сведох очи и го видях.

Сърцето ми подскочи. Усмихваше се лъчезарно с присвити от яркото слънце сини очи.

— Здрасти, хубавице — поздрави той.

— О, боже, виж ти кого ни е докарал приливът!

Позволих му да ме изправи на крака. Целунахме се и почувствах онази невероятна топлина, която се разля в мен отвътре.

— Как така не си на работа? — успях да попитам, притискайки го силно.

— Не разбираш. На работа съм. Претърсвам бреговата линия за инфилтрирани терористи — пошегува се той. — Пристанища и плажове. С това се занимавам.

— Аз пък си помислих, че работата ти е да стряскаш хората.

— Това също — засмя се и размаха вратовръзката си към мен. — Нали виждаш? Сигнално жълто.

Харесваше ми как Джо се шегува с работата си. Иначе не би издържал. Нашата брегова линия беше доста пропусклива, а Джо откриваше пролуките.

— Не ме предизвиквай — каза и отново се целунахме. — Да не мислиш, че е лека работа?

Разсмях се:

— Ако не смесваш работата с удоволствията, затъпяваш.

— Хей, имам нещо за теб — обяви той, когато тръгнахме по кея. Измъкна от джоба си увито в хартия пакетче и ми го подаде. — Сам го опаковах.

Пакетчето беше залепено със скоч-лепенка като панделка и Джо бе изрисувал по нея кръстчета и о-та. Разкъсах хартията и изсипах в шепата си бляскава сребърна верижка и медальон.

— Да те пази — произнесе Джо.

— Сладурче, ама това е „Кокопели“! Как се сети? — Вдигнах малкия диск към очите си.

— Грънците из апартамента ти ми подсказаха идеята.

— Страшно ми харесва. Нещо повече, нужно ми е — уверих го и обърнах гръб, за да закопчае дългата сребърна верижка на врата ми.

Джо отмести косата от тила ми и ме целуна по врата. Допирът на устните му и грапавата буза по чувствителното място изпратиха тръпка по цялото ми тяло. Затаих дъх и отново се озовах в прегръдката му. Много ми харесваше в нея.

Целунах го първо нежно, после целувката стана страстна и нетърпелива. Накрая се откъснах от него.

— Я да махнем тези дрехи — промълвих.

Глава 32

Спалнята за гости на Кет беше феерична, в портокалов цвят, с голямо двойно легло досами прозореца. Сакото на Джо хвръкна към стола, последвано от сините джинси и жълтата вратовръзка.

Вдигнах ръце и той изхлузи внимателно оскъдното ми боди през главата. Взех ръцете му и ги поставих върху гърдите си. Топлината на допира му ме накара да се почувствам почти безтегловна. Вече се задъхвах, когато късите ми панталонки тупнаха на пода.

Наблюдавах от леглото как Джо довършва разсъбличането си и ляга при мен. Господи, добре изглежда това момче. Сетне потънах в прегръдката му.

— Имам още нещо за теб, Линдси — произнесе Джо. Очевидно. Разсмях се в трапчинката на врата му.

— Не е само подаръкът. А и ето това.

Отворих очи и го видях да сочи към дребните разкривени буквички, изписани с химикалка върху гърдите му. Беше написал името ми върху сърцето си.

Линдси.

— Голям образ си — рекох с усмивка.

— Не, романтичен съм.

Глава 33

С Джо нещата не опираха само до секса. Той беше твърде реална и твърде добра личност, за да мисля за него просто като за готин тип и приятно развлечение. Но плащах ужасна цена за това, че чувствах много повече. В моменти като този, когато службите ни го позволяваха, сме имали неописуеми мигове на интимност. После идваше утрото и Джо пак хващаше самолета за Вашингтон, а аз не знаех кога ще го видя отново и щях ли пак да се чувствам толкова добре.

Хората казват, че любовта те открива, когато си готов за нея.

Бях ли готова?

Последния път, когато бях обичала мъж толкова силно, той загина от ужасна смърт.

А Джо?

Той пък се бе опарил от развода си. Беше ли способен да се довери отново?

В момента лежах в ръцете му, а сърцето ми се разкъсваше между желанието да съборя всички стени и желанието ми да се предпазя от болката на една неизбежна раздяла.

— Къде си, Линдс?

— Тук съм. Тук.

Вкопчена в Джо, си налагах да се върна към настоящето. Целувахме се и се докосвахме, докато отново се сляхме в съвършена хармония. Изстенах и казах на Джо колко е хубаво да е в мен, колко е добър.

— Обичам те, Линдс — промърмори той.

Произнесох името му, казах, че го обичам, вълната на удоволствието ме понесе и пуснах уплашените, подкопаващи съзнанието мисли да отлетят от мен.

После дълго останахме прегърнати, затаили дъх се съвземахме от главозамайването, когато чухме звънеца на входната врата.

— По дяволите! — прошепнах. — Да се направим, че не го чуваме.

— Трябва да отворя — промълви тихо Джо. — Може да е за мен.

Глава 34

Претърколих се върху тялото на Джо, навлякох синята му риза върху късите си джинси и отидох до вратата. На предната веранда бе застанала привлекателна жена на около петдесетина години с очаквателна усмивка на лицето. Беше твърде стилна в тенис роклята и марковия си пуловер, за да е от Свидетелите на Йехова и имаше прекалено бляскав слънчев загар за федерален агент.

Представи се като Кароли Браун.

— Живея на пътя „Кабрильо“, на една миля северно от тук. Синята викторианска къща с дългата решетъчна ограда.

— О да, зная сградата. Училище е, нали?

— Да, точно така.

Не исках да бъда нелюбезна, но се чувствах неловко със зачервеното от чужда брада лице и разрошената ми от секса коса.

— С какво мога да ви бъда полезна, г-жо Браун?

— Всъщност съм д-р Браун, но моля ви, наричайте ме Кароли. Линдси, нали така? Ние с дъщеря ми се грижим за Пенелъпи, докато сестра ви отсъства. Това е за вас. — Подаде ми табла, покрита с алуминиево фолио.

— Да, Кет наистина ми спомена за вас. Извинявайте. Бих ви поканила, но…

— И дума да не става. Не идвам на гости. Просто в случая се явявам г-жа готвачката. Добре дошла в Залива на полумесеца.

Благодарих на Кароли и разменихме още няколко любезности, преди да си вземем довиждане и тя да се качи в колата си. Спрях се, за да вдигна сутрешния вестник и на връщане към спалнята хвърлих поглед към заглавията на първата страница. Слънчево през деня, котировките на ценните книжа падат с десет пункта, разследването на убийството в Кресънт Хайтс все така в задънена улица. Почти не бе за вярване, че на такова райско място може да бъдат убивани хора.

Разказах на Джо за убийствата и махнах алуминиевото фолио от купата.

— Шоколадови курабийки — обявих — от г-жа готвачката.

— Г-жа готвачката? Нещо като великденското зайче?

— Кажи-речи да.

Джо бе вперил в мен характерния си замечтан поглед.

— Страхотно изглеждаш в ризата ми.

— Благодаря, великане.

— А без нея изглеждаш още по-добре.

Ухилих се и спуснах таблата. Сетне бавно разкопчах хубавата синя риза на Джо и я оставих да се свлече от раменете ми.

Глава 35

— Някога имахме съвсем същото прасе — каза Джо, когато вечерта се надвесихме над кочината.

— Я стига! Ти си от Куийнс.

— И в Куийнс има задни дворове, Линдс. Нашето прасе се казваше Алфонс Пиньол и го хранехме с макарони, варена цикория и мъничко чинцано, което той обожаваше.

— Това си го измисляш!

— Нищо подобно.

— Какво стана с него?

— Изядохме го на едно от прословутите прасешки чевермета на клана Молинари. С ябълков сос.

Джо забеляза невярващия ми поглед.

— Добре де, последното беше попресилено. Когато отидох в колежа, Ал се сдоби с голяма кочина в северната част на щата Ню Йорк. Чакай, ще ти покажа нещо.

Хвана едно гребло, опряно на кочината, а Пенелъпи взе да грухти още щом го забеляза.

Джо също й отвърна с грухтене.

— Това е прасешки латински — обясни, поглеждайки ме ухилен през рамо.

Пресегна се с греблото над оградата и почеса Пенелъпи по гърба. Тя падна на колене, простена от доволство, след което се изтърколи по гръб и вирна крака.

— Твоите таланти нямат граници — рекох. — Между другото, мисля, че имаш право на три желания.

Глава 36

Залязващото слънце багреше небето, докато Джо, Марта и аз вечеряхме на верандата с изглед към залива. За пилето направих сос барбекю по една мамина рецепта, после си засладихме с няколко вида сладолед.

Седяхме часове сгушени един до друг, слушахме щурците и музиката по радиото и съзерцавахме пламъците на свещите как танцуват мамбо в лекия зноен бриз.

По-късно спахме на пресекулки, будехме се да се прегърнем, посмеем и да правим любов. Ядохме шоколадови курабийки, разказвахме си сънищата и пак заспивахме с преплетени крайници.

На разсъмване мобилният телефон на Джо ни върна с трясък към останалия свят. Джо произнесе:

— Да, сър. Добре. — И изключи телефона.

Разтвори обятия и ме прегърна. Надигнах се и го целунах по врата.

— Ясно. Кога пристига колата за теб?

— След няколко минути.

Джо не преувеличаваше. Имах на разположение сто и двадесет секунди да го погледам как се облича в тъмната стая, в която един лъч се прокрадваше изпод щорите, колкото да освети тъжното му изражение от това, че ме напуска.

— Не ставай — рече Джо, когато отметнах завивките. Придърпа ги обратно към брадичката ми. Целуна ме около единадесет пъти по устата, бузите, очите.

— Между другото, бях си пожелал три неща.

— И какви бяха те?

— Не казвам, но едното беше сладолед.

Засмях се и го целунах.

— Обичам те, Линдси.

— И аз те обичам, Джо.

— Ще ти се обадя.

Не попитах кога.

Глава 37

Тримата се срещнаха в „Кофи Бийн“ рано същата сутрин и се настаниха в леките столове на каменната тераса. Мъглата скриваше гледката им към залива. Бяха сами в заведението и оживено обсъждаха предстоящото убийство.

Единият, с прякор Истината, който носеше черно кожено яке и сини джинси, каза:

— Добре. Прочети ми го набързо.

Наблюдателя започна да чете съвестно от бележника записаните часове, навици и свои заключения за семейство О’Моли.

Търсача не се нуждаеше от убеждаване. Семейството беше негово откритие и бе доволен, че проучването на Наблюдателя потвърждава собствения му инстинкт. Започна да си подсвирква станалия банален блус „Кръстопътища“, докато Истината не го измери неодобрително.

Истината имаше деликатно телосложение, но налагащо се присъствие.

— Правиш логични съждения — отбеляза, — но не ме убеждаваш.

Наблюдателя стана неспокоен. Подръпна яката на трикотажната си риза, разрови се из снимките. Сочеше с резки движения на показалеца си заснетите в близък план подробности, ограждаше ги с кръгчета.

— Добро е като за начало — вметна Търсача в защита на Наблюдателя.

Истината махна пренебрежително с ръка.

— Не ме баламосвай, а ми достави стоката. — Сетне добави: — Дайте да поръчваме.

Сервитьорката на име Мади изскокна на терасата по опъната къса поличка и корсет, разкриващ голяма част от гладкия й корем.

— На това му викам коремно намигане — обади се Търсача, чийто чар помръкна от алчността в погледа му.

Мади му хвърли едва забележима усмивка, преди да им налее кафе в чашите. Измъкна тефтера и взе поръчката на Истината: бъркани яйца с бекон и прясно изпечено канелено хлебче.

Търсача и Наблюдателя също си поръчаха, но за разлика от Истината, когато храната пристигна, те едва-едва отчоплиха по хапка. Продължиха да говорят с приглушени гласове.

Изпипваха вариантите.

Разиграваха ги.

Истината се взираше в мъглата, докато слушаше напрегнато как планът се сглобява.

Глава 38

Денят се разстилаше като жълта плажна хавлия. Колко жалко, че Джо не можеше да го сподели с мен.

Подсвирнах на Марта да се качи в колата и поехме към града за провизии. Профучавайки по „Кабрильо“ мярнах надписа: „Училище Бейсайд, Отдел детски социални грижи, щат Калифорния“.

Голямата синя викторианска сграда се издигаше вдясно от мен. Импулсивно свих към паркинга и спрях колата.

Останах известно време вътре, обхождайки с поглед сградата, дворното игрище и високата решетъчна ограда. После заключих колата и тръгнах по чакълената пътека към тежката дъбова врата.

Отвори ми чернокожа жена със свръхтегло, тридесетинагодишна.

— Здравейте — казах. — Търся д-р Браун.

— Заповядайте. Тя е в учителската стая. Аз съм Мая Абуд, една от учителките.

— Какво е това училище? — запитах, докато я следвах из тесните тъмни коридори, а после и по стълби нагоре.

— Щатските власти събират тук предимно безпризорни деца. Тези при нас са от късметлиите.

Подминахме малки класни стаи, салон с телевизор, както и куп деца от съвсем малки до юноши. Беше като далечен отглас от „Оливър Туист“, но мисълта, че децата са бездомни, все пак бе тъжна и потискаща.

Г-ца Абуд ме остави на прага на светла стая с много прозорци, в която съзрях Кароли Браун. Тя скочи на крака и се приближи към мен.

— Линдси. Радвам се да те видя.

— Просто минавах наблизо и реших да се отбия и да се извиня, задето не бях много учтива вчера.

— О, стига. Всъщност аз те изненадах, а ти не ме познаваше. Радвам се, че дойде. Искам да те срещна с някого.

Обясних на Кароли, че съм дошла съвсем за малко, но тя ме увери, че няма да се забавим повече от минута.

Последвах я навън към спортната площадка и видях, че се насочваме към красиво около осемгодишно тъмнокосо момиченце, което седеше до маса под сянката на дърво и си играеше с фигурки на войници.

— Това е дъщеря ми Алисън — представи я Кароли. — Али, това е Линдси, лелята на Бриджит и Мередит. Тя е полицайка, лейтенант.

Момиченцето ме погледна с грейнали очи.

— Знам много добре коя сте. Вие се грижите за Пенелъпи.

— Точно така, Али, но само за няколко седмици.

— Пенелъпи е много умна, нали? Може да чете мисли.

Момиченцето се разбъбри за своята приятелка прасето, докато с майка й ме изпращаха към паркинга.

— Наистина е страхотно, че си полицайка — увери ме Алисън и ме хвана за ръката.

— Така ли?

— Разбира се. Значи можеш да оправяш всичко.

Почудих се какво ли иска да ми каже хлапето, а то стисна възбудено пръстите ми, след което се затича към колата. Марта въртеше опашка и лаеше, докато не я пуснах навън. Затанцува около Алисън, обсипа я с мокри целувки.

Накрая успяхме да ги разделим и се уговорихме скоро да се видим. Докато им махах през отворения прозорец, си помислих, че съм си намерила нова приятелка.

Глава 39

Наблюдателя гладеше нервно кормилото на колата, докато чакаше Лорелай О’Моли да напусне къщата. За негово съжаление се налагаше да влезе повторно вътре.

Най-сетне глупачката излезе през вратата в спортен тоалет, удобен за пазаруване, и заключи. Отпраши с малкия червен мерцедес по „Оушън Колони Роуд“, без да се оглежда назад.

Наблюдателя излезе от колата си. Беше със синьо спортно яке, памучен панталон и тъмни очила, каквито би носил районен инспектор от телефонна компания. Забърза към къщата.

Както и преди, Наблюдателя се наведе към приземния прозорец на мазето и си сложи ръкавици. След това прекара острието на ловджийския си нож през маджуна на прозореца, отмести стъклото и скочи вътре.

Движеше се бързо из къщата. Изкачи стъпалата към спалнята на семейство О’Моли. Щом се озова вътре, отвори дрешника, отмести настрани окачените рокли и заразглежда видеокамерата, поставена върху рафта на задната стена.

Наблюдателя извади касетата от камерата и я мушна в джоба си. Грабна наслуки друга касета от безразборната купчина върху същия рафт, устоявайки на изкушението да подреди останалите. Сетне взе една пачка снимки от чекмеджето на нощната масичка.

Беше в къщата не повече от две минути и двайсет секунди, когато чу хлопването на входната врата.

Устата му пресъхна. През всичките дни на наблюдение на къщата никой не се беше връщал обратно, след като веднъж излезете сутринта. Наблюдателя отиде до дрешника и приклекна под разклатената завеса от поли. Пресегна се и притвори вратата.

Килимът убиваше звука от стъпките и Наблюдателя се стресна, когато дръжката на дрешника се завъртя. Нямаше време да мисли. Вратата се отвори, дрехите се разделиха и го разкриха да клечи като крадец.

Лорелай хлъцна и притисна гърди, след което лицето й потъмня от гняв.

— Аз те познавам — извика. — Какво правиш тук?

Ножът бе вече в ръката му. Лорелай го видя и нададе пронизителен писък. Наблюдателя разбра, че няма избор. Замахна с ножа и докато дългото острие потъваше в корема й, копчета на синята й копринена рокля се разхвърчаха на всички страни.

Лорелай се мяташе, опитваше се да избегне ножа, но Наблюдателя я държеше здраво, може да се каже като в любовна прегръдка.

— Боже господи! Защо правиш това? — изстена тя и подбели очи, а гласът й заглъхна като въздишка.

Наблюдателя притисна ръка към задните й части, прекара острието през меките тъкани на коремната кухина на Лорелай и преряза аортата й. Кръвта не блъвна, а се изля от тялото на жената като вода от кофа, коленете й се подгънаха, тя се свлече върху обувките на пода в дрешника.

Наблюдателя коленичи и притисна с пръсти сънната й артерия. Клепачите й потрепнаха леко. След секунди щеше да е мъртва.

Имаше точно време, за да свърши необходимото. Той вдигна нагоре синята й пола, свали колана си и зашиба с него задните части на Лорелай, докато тя издъхваше в дрешника.

Глава 40

Можеше да стане само още по-лошо и точно така се получи. Наблюдателя седеше в пикапа на паркинга на улица „Кели“ срещу двуетажната къща, която докторът използваше за свой кабинет.

Хвърли поглед към Търсача, чийто вид на седалката до него беше замаян и объркан. Сетне отново огледа паркинга. Отбеляза нервно пазаруващите хора и няколкото влизащи и напускащи коли.

Когато Бен О’Моли пристъпи навън, Наблюдателя сръга Търсача. Спогледаха се.

— Приготви се.

После Наблюдателя излезе от колата. Затича се към доктора, изпревари го, преди онзи да достигне джипа си.

— Докторе, докторе, слава богу! Помогнете ми.

— Какво има, синко? — попита докторът, едновременно стреснат и раздразнен.

— Моят приятел. Нещо му стана. Не знам дали е пристъп, сърдечен удар или бог знае какво!

— Къде е той?

— Ей там — отвърна и посочи към близкия пикап. — Ще побързате, нали? Моля ви!

Наблюдателя се втурна напред, поглеждайки през рамо, за да се увери, че докторът го следва. Когато стигна до пикапа, отвори рязко вратата на мястото до шофьора и отстъпи встрани, за да му даде възможност да види просналия се на седалката Търсач.

Докторът надникна вътре, протегна ръка и повдигна единия клепач на Търсача. Отскочи изненадан, когато усети острието да пробожда врата му.

— Влизай! — заповяда Наблюдателя.

— Дума да не си издумал — нареди Търсача, очарователен, обезоръжаващ, нетрепващ, — или ще избием семейството ти.

Глава 41

Наблюдателя чуваше как завързаното тяло на доктора се блъска и търкаля в задната част на пикапа, докато изкачваха стръмния път.

— Какво ще кажеш за тук? — попита Търсача. Погледна в огледалото за задно виждане и отби встрани от пътя в закътано място между скупчени дървета. Наби спирачки.

Търсача изскочи от пикапа, издърпа назад плъзгащата се врата и подпря доктора в седнало положение.

— Хайде, докторе, време е да се поразтъпчем — произнесе и дръпна лепенката от устата му. — Ще обявиш ли последните си думи? Или ще затвориш завинаги уста?

— Какво искате от мен? — задъхваше се д-р О’Моли. — Само ми кажете. Пари ли искате? Мога да ви дам пари. Опиати ли? Давам всичко, каквото поискате.

— Е, това наистина беше тъпо, докторе — отвърна Търсача. — Дори като за теб.

— Не го правете. Помогнете ми — умоляваше. — Моля ви, помогнете ми.

— Моля ви, помогнете ми — присмя се Наблюдателя.

— Какво съм ви направил? — разхълца се д-р О’Моли.

Грубо блъскане изхвърли доктора извън пикапа върху пясъка край пътя.

— По-лесно е, отколкото си го представяш — изрече любезно Търсача, като се наведе към ухото на доктора. — Просто си помисли за нещата, които обичаш… и се сбогувай.

Докторът така и не видя големия камък, който издълба дупка в черепа му.

Търсача отвори ножа си сграбчи кичур от прошарената му коса и повдигна главата на доктора. Преряза гърлото на мъжа с лекота, все едно разряза пъпеш.

След това Наблюдателя използва колана си вместо камшик и го зашиба с все сила, като оставяше кафеникави ленти по яркобялата кожа на задника на О’Моли.

— Усещаш ли това? — изхъхри запъхтян над умиращия мъж.

Търсача избърса отпечатъците си по ножа в ризата на доктора. Сетне захвърли ножа и камъка надолу по склона, където те потънаха сред дървета, храсталаци и остри треви.

Двамата мъже вдигнаха тялото на доктора за ръцете и краката и го отнесоха до скалистия ръб на пътя. Залюляха безжизненото тяло и като преброиха до три, го метнаха в урвата. Ослушаха се да чуят удрянето му в гъстака долу и търкалянето му нататък до тъй отдалечено място, че да остане скрито, както се надяваха, докато койотите разнесат жалкия труп.

Глава 42

Седях на предната веранда и подрънквах на китарата, когато някакво оглушително трещене ме разконцентрира. Не беше за вярване, камион за извозване на автомобили дрънчеше по иначе спокойното платно на крайбрежния булевард. Смръщих се, докато не забелязах, че возеше бонвил от 1981 година.

Моя бонвил.

Шофьорът ми махна с ръка, щом ме забеляза.

— Здрасти, госпожо. Имам специална доставка за вас.

Аха, лунният човек. Бензинджията. Ухилих се, докато Кийт спускаше надолу колата с лостове. Щом колата стъпи на четирите си гуми, той се измъкна от кабината и се приближи към мен с кръшна походка.

— Какво те кара да си мислиш, че можеш да накараш тази таратайка да тръгне? — запита ме той и седна на едно стъпало.

— Вече съм бърникала няколко мотора — обясних. — Предимно патрулни коли.

— Значи си механик? — подсвирна той през зъби. — Абе, знаех си аз, че има нещо свястно в теб.

— Не точно механик. Полицайка съм.

— Лъжеш.

— Никога не лъжа — засмях се на страхопочитанието в погледа на хлапака.

Той протегна към мен мускулеста ръка и с едно безцеремонно „Може ли?“ взе китарата от ръцете ми.

Ами заповядай, приятелче.

Хлапакът я сложи в скута си, дрънна един-два акорда, след което изблея няколко строфи от сълзлива кънтри песен в стил „Моята любима ме остави“. Вложи в тях толкова емоция, че ме разсмя от сърце.

Кийт направи комичен поклон и пак ми връчи китарата.

— Та по каква музика си падаш? — попита.

— Акустичен рок. Блус. В момента точно разучавах нещо. Колкото да си запълвам времето с разни парчета.

— Имам идея. Защо не го обсъдим на вечеря? Знам един рибен ресторант в Мос Бийч.

— Благодаря, Кийт. Идеята ти не е лоша, само че вече съм обвързана. — Вдигнах ръка и докоснах медальона от Джо.

— Въпреки това ще ти кажа, че разбиваш сърцето ми.

— Аууу. Ще го преживееш.

— Не, истина е. Разбит съм. Красива, пък и механик в свободното си време. За какво повече да мечтае един мъж?

— Хайде стига, Кийт — казах и го потупах по ръката. — Я ми покажи новата ми кола.

Тръгнах да слизам от верандата, Кийт ме последва. Погалих бронята на бонвила, отворих вратата на шофьора и седнах вътре. Колата беше приятно просторна и комфортна на вид, а таблото й пълно с копчета и приспособления, точно както си го спомнях.

— Добър избор, Линдси — изтъкна Кийт и се облегна на покрива на колата. — Не бих ти продал боклук. Кутията с инструменти е в багажника, но се обади, ако имаш проблеми.

— Ще се оправя.

Ухили ми се глуповато, свали си шапката, разтърси русата си коса и след като пак я нахлупи на главата си, рече:

— И умната, хей.

Махах му, докато се тръгваше. После вкарах ключа в стартера на новото си бебе и го завъртях.

Двигателят не се запали. Даже не се закашля, не избръмча, ни вопъл, ни стон.

Беше мъртъв като прегазена жаба насред пътя.

Глава 43

Направих списък на частите, които трябваше да купя и прекарах деня в лъскане на моя бонвил с препарат от кутията с инструменти на Кийт. Бях на върха на щастието, че докарах захабеното кафяво до бляскав бронз.

Още се възхищавах от труда си, когато вечерният вестник изхвърча от прозореца на пощенската кола. Затичах се и успях да го уловя, преди да е тупнал, с което си спечелих похвала „Добро улавяне!“ от пощальона.

Бързо разгънах тънкия местен „Газет“ и заглавието прикова погледа ми:

Стоях като побита в ливадата, докато четях:

Сгънах вестника и се загледах с невиждащ поглед към красивите къщи в пастелни цветове по крайбрежния булевард. Инстинктът ми крещеше. Бях полицай без възложен случай, полицай без работа. Не исках да чета за убийства. Исках информация от първа ръка.

Прибрах инструментите, които бях използвала за лъскането на колата, влязох вътре и се обадих в телефонната компания да ме включат на конферентна връзка.

Изведнъж се почувствах самотна без момичетата.

Глава 44

Операторът ме свърза първо с Клеър, чийто мек глас ме сгря.

— Здрасти, кукличке. Отспиваш ли си? Поруменяха ли ти бузките?

— Опитвам се, пеперудке, но мозъкът ми върти на празни обороти като хамстер на колело.

— Не си пилей свободното време, Линдси, моля те. Господи, какво не бих дала за малко свободно време!

Синди се включи в конферентния разговор и младежкият й глас звънна, както обичайно, възбуден.

— Без теб не е същото, Линдс. Скапано е.

— Как искам да сте тук и вие! — уверих приятелките си. — Ако знаете какво е, само синьо небе и жълт пясък. А, да, Джо дойде и остана през нощта.

Синди сподели за втората си среща с хокеиста, като подсвирна многозначително, а аз им разказах за Кийт, русокосия бензинджия.

— Според мен е на двайсетина и малко, тип Брад Пит. Всъщност ми действа освежаващо.

Клеър се обади:

— Вие двете наистина ме карате да се чувствам като стара омъжена досадница.

— И аз искам да ми е досадно като на теб с Едмънд — вметна Синди. — Бъди сигурна.

Смехът и закачките ме накараха да се почувствам, сякаш трите сме в „Сузис“.

И както обикновено ставаше в нашето заведение, заговорихме за работа.

— Та какво ще кажеш за убийствата, за които чувам да се говори? — запита Клеър.

— Боже, градът е пощурял. Една млада двойка е била убита преди няколко седмици, а друга жена намериха мъртва тази сутрин само на миля оттук.

— Получихме съобщението — поясни Синди. — Кървава сцена.

— Да, все повече прилича на развилнял се маниак, а знаете как не понасям да съм с вързани ръце. Иде ми да претърся местопрестъплението. Мразя да гледам отстрани.

— Е, имам нещо, което ще те заинтригува — обади се Клеър. — Малък обмен на информация от съдебния лекар. Говорим за двойката, която е била убита в Кресънт Хайтс, нали така? Били са бити с камшик.

Сигурно съм онемяла за миг, тъй като умът ми отплува към Джон Доу №24.

Беше с прерязано гърло и шибан с камшик.

— Били са бити с камшик? Клеър, сигурна ли си?

— Абсолютно. По гърба и задниците.

В този миг в телефона се чу сигнал и с името на обаждащия се, което автоматично се изписа, миналото сякаш с трясък нахълта в настоящето.

— Не затваряйте — казах и превключих.

— Линдси, аз съм, Юки Кастеляно. Имаш ли време да говорим?

Хубавото бе, че връзката с Клеър и Синди още не беше прекъсната. Трябваше ми известно време, за да се настроя на разговор с адвокатката ми за стрелбата на улица „Ларкин“. Юки каза, че в такъв случай ще ми се обади на сутринта и аз се върнах към разговора си с момичетата, но умът ми вече се рееше другаде.

През последните няколко дни се бях откъснала от всичко — освен от предстоящия съдебен процес за моя живот.

Глава 45

Наблюдателя вървеше по пътеката през тревистите дюни под тънкия сърп на луната. Беше с вълнена шапка, черен анцуг и носеше микрокамерата с десеткратно фотоувеличение.

Използва я, за да огледа една двойка, разхождаща се в края на плажа, а сетне насочи обектива към къщите на около стотина ярда от външната дъга на крайбрежния булевард.

Нагласи фокуса към една определена къща: синя, квадратна, на етаж и половина с много прозорци и двойни плъзгащи се врати към верандата. Оттам виждаше как сержант Линдси Боксър снове из всекидневната.

Косата й беше вдигната нагоре и бе облякла бяла тениска. Подръпваше верижката, висяща на врата й, докато разговаряше по телефона. Виждаше очертанията на гърдите й под тениската.

Едри, но твърди.

Хубави цици, лейтенант.

Наблюдателя знаеше точно коя е Линдси Боксър, какво работи и причината да се намира в Залива на полумесеца. Но искаше да знае много повече.

Чудеше се с кого разговаря по телефона. Навярно с тъмнокосия мъж, който остана да спи при нея миналата нощ и си замина с черна държавна кола. Питаше се кой е той и кани ли се да се връща.

Искаше да знае и къде държи Линдси пистолета си.

Наблюдателя направи няколко снимки на Боксър: усмихната, намръщена, как разпуска косата си, как крепи телефона между рамото и брадичката си, как вдига нагоре ръце, за да прибере отново косата си, а гърдите й се раздвижват.

Докато я наблюдаваше, кучето прекоси стаята, легна до плъзгащата се врата и се вторачи през нея, сякаш гледаше право в него.

Наблюдателя повървя още малко по плажа към натискащите се влюбени, после сви през тревистите дюни към паркинга, където бе оставил колата си. Качи се, измъкна бележника от жабката и обърна страницата, на която името на Линдси бе изписано с педантичен почерк.

Лейтенант Линдси Боксър.

Отблясъкът от уличните лампи му стигаше, за да добави към записките си.

Ранена. Сама. Въоръжена и опасна.