4-ти юли

Глава 62

Пристигнах тъкмо когато изнасяха телата от къщата. Паркирах между две черно-бели коли на поляната и огледах изумителното архитектурно творение от стъкло и червеникава секвоя.

Зяпащата тълпа се раздели, за да направи път на санитарите, които свалиха носилките по стълбите плъзнаха чувалите в зиналата паст на линейката. Въпреки че не познавах Анемари и Джозеф Сардучи, налегна ме неизмерима тъга.

Проврях се между хората до входната врата, охранявана от униформен служител, който стоеше с ръце на гърба и се чувстваше в свои води.

Разбрах, че е професионалист, тъй като ми отправи любезна усмивка и изпитателен поглед. Пробвах късмета си и показах значката.

— Шефът е вътре, лейтенант.

Натиснах звънеца. Прозвучаха първите акорди от „Четирите сезона“ на Вивалди.

Вратата отвори началник Старк и щом ме видя, стисна челюсти.

— По каква шибана работа сте тук пък вие? — процеди през зъби.

Вложих цялото си сърце в отговора, тъй като казвах истината:

— Искам да помогна, по дяволите. Може ли да вляза?

Гледахме се един друг през прага, докато накрая Старк премигна.

— Някой да ви е казвал, че сте досадна като конска муха? — произнесе той и ми направи път да вляза.

— Да. И благодаря.

— Не благодарете на мен. Обадих се на един приятел от Дирекция на полицията в Сан Франциско. Чарли Клапър каза, че сте добро ченге. Излиза прав само в половината от случаите. Не ме карайте да съжалявам.

— Честно ли мислите, че може да съжалявате повече, отколкото в момента?

Минах покрай Старк през фоайето и влязох в дневна, цялата в прозорци към водната шир долу. Мебелировката беше в минималистичен скандинавски стил: изчистени линии, тънкотъканни килими, абстрактно изкуство и макар съпрузите Сардучи да бяха мъртви, усещах присъствието им в предметите, които бяха оставили след себе си.

Още докато подреждах в мислите си всичко видяно, забелязах какво липсва. На долния етаж не беше поставена никаква полицейска маркировка, нямаше конуси, етикети, тебешири и прочие. Тогава откъде беше влязъл убиецът?

Обърнах се към шефа.

— Ще имате ли нещо против да ми покажете местопрестъплението?

— Извергът се е вмъкнал през капандура на горния етаж — поясни Старк.

Глава 63

Голямата спалня изглеждаше не само студена, но и някак изпразнена, сякаш стаята страдаше от жестоката загуба.

Прозорците бяха отворени и вертикалните щори потракваха в бриза като кости на скелет. Смачканото снежно-синкаво спално бельо беше оплискано с артериална кръв, от което стаята изглеждаше дори още по-ледена.

Поне пет-шестима технически лица-криминалисти поставяха в пликове всевъзможни дреболии от разни лавици, вакуумираха килима, взимаха отпечатъци от повърхности. Като изключим кръвта, стаята имаше странно подреден вид.

Помолих за хирургически ръкавици и се наведох да огледам отблизо студийната фотография на семейство Сардучи върху бюрото. Анемари беше хубаво миньонче. Джо имаше вид на „добродушен великан“, прегърнал гордо съпругата и сина си.

Защо някой би пожелал смъртта на тази двойка?

— Гърлото на Анемари е прерязано — обади се Старк, прекъсвайки мислите ми. — Почти е обезглавена.

Посочи напоения с кръв килим край леглото.

— Беше паднала тук. Джо не е бил в леглото, когато е станало.

Старк отбеляза, че кръвта на Анемари е разплискана по леглото във всички посоки и че кървавите пръски са непрекъснати.

— Няма следи от борба — изтъкна шефът. — Джо си го е получил в банята.

Последвах Старк през светлобежовия килим към банята от бял мрамор. Ярка кръв се бе стекла в едната страна на помещението, а върху стената на височина до коленете имаше странично оплискване. То се стичаше по стената, свързваше се със съсирената локва на пода. Видях очертанието на тялото на Джо, където беше паднал.

Клекнах, за да го огледам по-добре.

— Убиецът трябва да е намерил жената сама в леглото — сподели с мен шефът хипотезата си. — Може да е сложил ръка върху устата й и да я е питал „Къде е съпругът ти?“ Или е чул шума от казанчето на тоалетната. Тогава е видял сметката на Анемари за нула време. После изненадал Джо в тоалетната. Джо сигурно е чул, че вратата се отваря, попитал е: „Скъпа?“ След което го е видял. „Чакайте, кой сте вие? Какво искате?“

— Тази кръв е от раната на врата му — изтъкнах аз и посочих кървавата следа ниско по стената. — Наложило се е убиецът да повали Джо на четири крака, за да има контрол над него. Джо е бил по-едрият от двамата.

— Да — произнесе уморено Старк. — Както изглежда, успял е да го свали, застанал е зад него, дръпнал е главата му назад за косата и… — прокара пръст през гърлото си.

Зададох въпроси и началникът ми отговори: Нищо не е откраднато. Момчето не е чуло и звук. Приятели и съседи дошли да кажат, че семейство Сардучи били щастливи и не са имали никакъв враг на този свят.

— Точно като семейство Долтри — изтъкна Старк. — Същата е и историята с О’Моли. Няма оръжие, няма улики, нищо нередно с финансите им, никакъв явен мотив. Жертвите не са се познавали помежду си. — Лицето на шефа посърна. За частица от секундата показа уязвимостта си и видях болката му. — Единственото общо между тях е, че са били брачни двойки — продължи. — И къде ни отвежда това? Осемдесет процента от хората в Залива на полумесеца са женени. Мамка му, целият град е потресен. В това число и аз.

Шефът завърши речта си. Извърна поглед, натъпка ризата отзад в панталона си и приглади косата си. Стегна се, колкото да не се показва в съвсем отчаян вид. Погледна ме в очите.

— А вие, какво мислите, лейтенант? Хайде, изненадайте ме.

Глава 64

Не видях телата, а лабораторните резултати за това варварско убийство щяха да започнат да се процеждат капка по капка едва след дни. Въпреки това отминах без внимание сарказма на шефа и споделих с него усещането, което трепкаше под лъжичката ми.

— Убийците са били двама — заявих.

Старк отметна глава назад. Почти изплю коментара си:

— Глупости.

— Вижте — започнах, — няма следи от борба, нали? Защо Джо не се е опитал да надвие нападателя си? Бил е грамаден. Планина човек. Да помислим по следния начин — продължих. — Джо е бил изведен от стаята с опрян в гърба нож и се е подчинил, защото не е имал избор. Убиец номер две е останал в спалнята с Анемари.

Очите на шефа зашариха наоколо, оглеждайки нещата от друг ъгъл, моя.

— Искам да видя детската стая — продумах.

Още с прекрачването на прага вещите на Антъни Стардучи ми показаха, че е интелигентно момче. Притежаваше стойностни книги, терариум, пълен със здрави влечуги, и мощен компютър върху бюрото си. Но онова, което най-вече грабна вниманието ми, бяха отпечатъците върху килима от обичайното място на стола до бюрото му. Столът е бил местен. Защо?

Озърнах се и го видях досами вратата.

Сетих се за полицая отвън на пост пред къщата на Сардучи и ме връхлетя внезапно прозрение.

Момчето не било чуло нищо.

А какво щеше да стане, ако е чуло?

Посочих стола на началника.

— Някой да е местил стола? — попитах.

— Никой не е влизал в тази стая.

— Промених си мнението — обявих. — Нападателите не са били двама, а трима. Двамата са се заели с убийствата, третият е трябвало да се справи с момчето, ако се събуди. Седял е точно тук на стола.

Шефът се обърна вцепенен, тръгна по коридора и се върна с млада специалистка по криминалистика. Тя остана при вратата с ролка в ръка, докато не напуснахме стаята, след което я отцепи с лентата.

— Направо не искам да повярвам в това, лейтенант. Достатъчно зле е да си имаме работа само с един психопат.

Задържах втренчения му поглед. Сетне, макар и мимолетно, той се усмихна.

— Не ме цитирайте, ама май казах „ние“.

Глава 65

Напуснах къщата на Сардучи едва в късния следобед. Карах на североизток по „Кабрильо“ и в ума ми жужаха подробности от престъплението и разговора ми с началника. Когато той потвърди, че семейство Сардучи, подобно на жертвите на другите двойни убийства, е било бичувано, споделих с него, че и аз съм имала досег с тези убийства.

Разказах му за Джон Доу №24.

Все още не се свързваха всички точки между убийствата в Залива на полумесеца и моя Джон Доу, но бях почти сигурна, че съм на прав път. Десетгодишната ми практика по разкриване на убийства ме беше научила, че извършителите им може и да се променят с времето, но почеркът винаги остава един и същ. Съчетаването на бичуване с прерязване на гърла беше рядък, навярно уникален почерк.

Светофарът светеше червено, когато наближих кръстовището на няколко преки от къщата на Сардучи. Натиснах спирачката и погледнах в огледалото за задно виждане, при което съзрях към мен да се приближава с висока скорост червена спортна кола. Очаквах, че ще спре, но тя дори не намали.

Не можех да повярвам на очите си какво се случи после. Бях приковала поглед в задното огледало и виждах как колата скъсява разстоянието и връхлита да ме блъсне.

Натиснах клаксона с тяло, но колата просто се уголемяваше в огледалото пред погледа ми. Какво става, по дяволите? Да не би водачът да говори по шибания си мобифон? Вижда ли ме изобщо?

В мен нахлу адреналин и времето се разцепи на елементарни частици. Натиснах газта докрай и мигновено извих волана, за да избегна удара, отлетях от пътя в предната поляна на някаква къща и пометох градинска количка, преди да закова до група борове.

Изкарах експлоръра на заден, омачквайки тревата и се върнах на пътя. След което се спуснах след бързо изчезващия маниак, който едва не се вряза в задната ми седалка и дори не спря, за да види каква катастрофа щеше да причини. Тоя задник едва не ме уби.

Не изпусках от очи колата и я доближих достатъчно, за да разпозная елегантната форма. Беше порше.

Лицето ми пламна от страх и гняв. Натиснах газта до дупка след поршето, което се провираше през уличното движение, прегазвайки през цялото време двойната жълта линия.

За последно видях същата кола, когато Кийт оправяше карбуратора й.

Това беше колата на Денис Агню.

Префучахме бясно още няколко мили. Все още настъпвах задницата на поршето, когато се заизкачвахме по хълмовете към Сан Матео, южно от „Ел Камино Реал“ — западнал пряк път покрай железопътната линия „Колтрейн“. След което, без да подава сигнал, поршето направи рязък завой надясно към търговския център.

Последвах го по завоя със свистящи гуми и спрях на почти изоставен паркинг. Изключих двигателя и докато сърцето ми си възвръщаше нормалния ритъм, се огледах наоколо.

Малкият търговски център представляваше къса уличка с евтини магазинчета: за авточасти, стоки за по един долар, дюкян за алкохолни напитки. В далечния край на паркинга се издигаше квадратна циментова сграда с червен неонов надпис на витрината: „Горещи партньорки. Палавници XXX“.

Пред облепената с афиши фасада на магазина беше паркирана колата на Денис Агню.

Заключих моята и изминах двадесетте ярда до порно магазина. Отворих вратата и влязох.

Глава 66

„Палавниците“ беше гадно място, осветено от дразнещи светлини и мигащ неон. Вляво от мен се издигаха рафтове с играчки за купон: вибратори и интимни стимулатори в крещящи цветове, отливки на пластични органи в реални размери. Вдясно имаше автомати за безалкохолни напитки и сандвичи — подкрепления за всички любители на порнофилмите, уловени в капана на малките видео-кабинки, хипнотизирани от сексуални фантазии и здраво стиснали в ръце бастуните си.

Почувствах как ме опипват погледи от главата до петите, докато пристъпвах по тесните пътеки между лавици, натъпкани с видеофилми. Бях единствената жена, свободно обикаляща магазина и предполагам, че биех повече на очи, както бях по блейзер и панталон, отколкото ако бях гола.

Тъкмо щях да се обърна към продавача пред мен, когато усетих нечие тъмно присъствие.

— Линдси?

Стреснах се, а Денис Агню изглеждаше впечатлен от присъствието ми.

— На какво дължа честта, лейтенант?

Бях в капана на лабиринт от пениси и вагини и като добиче в кланица моментално схванах, че единствения изход за мен е право напред.

Офисът на Агню беше ярко осветена кутийка без прозорци. Той се настани в стола зад бюро с изкуствен фурнир и ми посочи къде да седна — черно кожено канапе, познавало и по-добри времена.

— Няма да сядам. Бързо ще свършим — казах и за всеки случай се огледах от прага.

Всички стени бяха запълнени от рамкирани фотоси с посвещения „На Дългия Ранди“ от хубавици по прашки и от порнореклами, запечатали Дългия Ранди в разгорещени сцени на съвкупления с разни партньорки. Успях да видя и няколко моментални снимки на Агню, позиращ с ухилени мутри в костюми.

Взе да ми просветва, когато мислено сравних полицейските снимки в профил и фас на тези нахакани млади отворковци с гангстерите, които станаха впоследствие. Поне двама от „костюмите“ вече бяха мъртви.

Отне ми още няколко секунди, докато осъзная, че Денис Агню и по-младият и дългокос Дълъг Ранди от снимките бяха едно и също лице. Значи Агню беше шантава порнозвезда.

Глава 67

— И така, лейтенант, с какво мога да ти услужа? — запита ухилен Денис Агню, докато подреждаше книжата по бюрото си на спретнати купчинки, прехвърляше като монети от една ръка в другата пръснатите отгоре кондоми и отново ги изсипваше върху бюрото.

— Не зная какво се опитваш да направиш — отвърнах, — но там, откъдето идвам, избутването на кола от пътното платно се води престъпление.

— Сериозно, Линдси. Нали не възразяваш да ти викам Линдси? — Агню скръсти ръце и ме дари с ослепително бяла усмивка. — Нямам представа за какво говориш.

— Стига глупости. Преди двадесет минути ме изтика с колата си от пътното платно. Можеха да загинат невинни хора. Можеше да ме претрепеш.

— О, не. Няма начин да съм бил аз — рече Агню, сви вежди и поклати глава. — Все щях да забележа такова нещо. Не, според мен си дошла тук, защото ти се е дощяло да ме видиш.

Как да не побеснее човек? Агню беше не само мръсник с мощна кола, който пет пари не дава за нищо, а се държеше и нагло, от което кръвта ми направо кипна.

— Виждаш ли онези момичета? — рече той и посочи с палец към своята „стена на славата“. — Знаеш ли защо участват в тези филми? Имат толкова ниско мнение за себе си, че си въобразяват чрез самоунижение с мъжете да се почувстват по-силни. Да умреш от смях. Погледни себе си. Принизяваш се да идваш тук. Е, усещаш ли се по-силна?

Безочливите му брътвежи ме задушиха, успях само да избълвам едно „нахален конски задник“, когато дочух някакъв глас да произнася:

— Ау, маце! Моля те, кажи, че си дошла да кандидатстваш за работа!

Някакъв дребосък в евтино зелено яке, издуто над бирено шкембе, се появи на вратата на офиса. Облегна се на рамката, само на ръка разстояние и плъзна лепкав поглед по мен. Това ме изкара от кожата ми.

— Рик Монте, това е лейтенант Линдси Боксър. Тя е ченге от отдела за убийства в Сан Франциско — представи ме Агню. — Дошла е на ваканция или поне така казва.

— Добре ли си прекарваш, лейтенант? — обърна се Рик към бюста ми.

— Прекрасно, но във всеки момент мога да превърна визитата си в служебна.

Още докато произнасях думите, сърцето ми подскочи.

Какви ги върша?

Бях на ограничен режим и извън служебния ми периметър. Бях преследвала гражданин със собствената си кола. Нямах свидетели и ако някой от тези боклуци се обадеше с оплакване, отивах на кино, щяха да ми заведат дисциплинарно производство.

А това бе последното, от което се нуждаех преди процеса.

— Ако не бях наясно, щях да си помисля, че си разстроена — обади се Денис с мазен глас. — Знаеш, че нищо лошо не съм ти направил.

— Следващия път, когато ме видиш — процедих през стиснати зъби, — завий в обратна посока.

— О, пардон, май нещо не съм разбрал. Помислих си, че ти ме преследваш.

За една бройка да избълвам отрова, но този път си прехапах езика. Прав беше. Всъщност нищо не ми беше сторил. Даже не ми подхвърли обидна дума.

Напуснах офиса на Агню, идеше ми да се ритам, задето изобщо се появих в това вонящо свърталище. Насочих се към изхода на магазина с намерение да изхвърля отвратителната малка сцена от съзнанието си, когато пътя ми прегради млад мускулест тип с изрусени кичури и татуирани пламъци, подаващи се изпод деколтето на тениската му.

— Омитай се от пътя ми, хубавецо — изрекох, опитвайки се да се промуша покрай него.

Типът разтвори ръце за прегръдка, застанал като скала насред магазина. Пусна дръзка усмивка.

— Ела тук, майче. Ела при Роко — провикна се.

— Стига, Роко — намеси се Агню. — Дамата е мой гост. Ще те изпратя, Линдси.

Пресегнах се към вратата, но Агню се облегна на нея, запречвайки пътя ми. Беше толкова близо, че можех да видя само лицето му: всяка пора, всяко капилярче в кървясалите му очи. Тикна в ръцете ми видеокасета. Обложката й рекламираше епично изпълнение на Ранди в „Дълга тежка нощ“.

— Хвърли й поглед, когато имаш свободно време. На гърба е телефонният ми номер.

Проврях се покрай Агню и видеокасетата издрънча на пода.

— Разкарай се — процедих.

Той отстъпи назад, колкото да открехна вратата. Докато напусках, се хилеше с ръка върху чатала.

Глава 68

На следващата сутрин се събудих с мисли за онова гнусно влечуго Денис Агню. Изнесох кафето си на верандата и докато се поохлади, та да става за пиене, пуснах мотора на бонвила да го пипна тук-там и да излея напрежението си.

Бях с шублер в ръката и бърниках по клапите, когато някаква кола се плъзна край мен и паркира на алеята. Чух затръшване на врати.

— Линдси? Хееей, здрасти!

— Рекох си да не те е глътнал тоя грамаден златист змей!

Измъкнах се изпод капака, избърсах омазнените си ръце с гюдерията и разтворих обятия, за да сграбча Синди и Клеър в голяма обща прегръдка.

Пищяхме и подскачахме от радост, а Марта, която до този миг дремеше на верандата, моментално се присъедини към нас.

— Бяхме наблизо — съобщи Клеър, когато се откопчи от нас, — и решихме да проверим в какви каши си се забъркала. Я, какво е това чудо, Линдси? Мислех си, че тия бензинови змейове отдавна са излезли от движение.

— Да не съм чула такива думи за моето бебче — казах през смях.

— Движи ли се?

— Не, пеперудке, лети.

Момичетата ми връчиха кошница с панделка, пълна с маркови продукти за баня, от онези, дето оправят настроението и отпускат тялото и след като си стиснахме едновременно ръцете, се натоварихме в бонвила да покараме.

Спуснах автоматичните прозорци и когато големите гуми на колата се плъзнаха по пътната настилка, зефирът откъм залива се заигра с косите ни и ги разроши.

Изнизахме се от квартала на Кет и вече се изкачвахме към планината, когато Клеър ми показа един плик.

— За малко да забравя. Това ти го изпраща Джейкъби.

Хвърлих поглед към големия кафяв плик в ръката й. Предната вечер се бях обадила на Джейкъби и го бях помолила да ми предаде всичко, до което може да се добере, за Денис Агню, известен още като Дългия Ранди.

Осведомих Синди и Клеър за първата ми случайна среща с Агню в бар „Корморан“, за стълкновението ни в гаража на Кийт и как едва не се вклини в задницата на колата ми. След което им описах до най-малки подробности безумното ми посещение в „Палавниците“.

— Той ти е казал такова нещо?! — възкликна Синди, след като им цитирах думите на Агню за жените с тъй „ниско мнение за себе си, че си въобразяват чрез самоунижение с мъжете да се почувстват по-силни“. Страните й пламнаха от гняв. — Ама тоя тип направо си го проси, не, плаче за съд!

Изсмях се и й казах:

— Агню си има стена на славата, нещо като онази в офиса на Тони в Бада Бинг. Да можеше да видиш снимките, подписани от разни порнокралици и мутри! Не е за вярване! Клеър, ако обичаш, би ли отворила плика вместо мен?

Клеър измъкна от плика три листа, захванати с телбод. Към тях Джейкъби беше залепил бележка: „Да се изпратят по пощата“.

— Прочети ги на глас, ако не възразяваш — каза Синди и се наведе назад през облегната на предното място.

— Имал е дребни закононарушения: каране в нетрезво състояние, сбиване, домашно насилие, задържан е за наркотици, лежал е за кратко във „Фолсъм“4. Аха, ето го на, Линдс. Пише, че преди пет години му е било повдигано обвинение за тежко престъпление, убийство. Делото е прекратено.

Пресегнах се и отлепих бележката с почерка на Джейкъби:

Коментарът беше излишен. Всички знаехме кой е Бранкузи — прословут адвокат по углавни дела. Можеха да си го позволят само богаташите.

Бранкузи беше предпочитаният адвокат на мутрите.

Глава 69

Когато се върнахме в къщата на Кет, на алеята беше спряла патрулна кола и началник Старк закрачи към нас. Както обикновено беше навъсен, с мрачно сключени вежди и поглед, който не вещаеше нищо добро.

— Какво има, шефе? Какво се е случило сега?

— Съдебният лекар започва аутопсия на семейство Сардучи — съобщи, примижал от слънцето. — Вие сте официално поканена.

Прикрих прилива на вълнение от деликатност към шефа. Представих му Синди и Клеър.

— Д-р Уошбърн е главен съдебномедицински експерт на Сан Франциско — обясних. — Може ли да присъства?

— Разбира се, защо не? — съгласи се неохотно Старк. — Приемам всяка помощ. Бързо се уча, нали?

Синди изгледа трима ни и видя, че не е включена в поканата. Нямаше как, беше от пресата.

— Схванах — обади се добродушно тя. — Не се притеснявайте, ще се помотая тук. Имам си лаптоп, имам си срок. Нали съм прокажена.

Двете с Клеър се върнахме в бонвила и последвахме по магистралата колата на началника.

— Това е страхотно — казах аз, преливаща от ентусиазъм. — Пусна ме да участвам в разследването.

— А аз какво правя? — запита Клеър и поклати глава. — Помагам и подстрекавам абсолютно неразумната ти намеса, когато и двете много добре знаем, че трябва да си паркираш задника на верандата с джин и тоник в ръка и вирнати крака на перилата.

Разсмях се.

— Признай си — рекох, — че и ти си пристрастена като мен. Не можеш да зарежеш случая, не съм ли права?

— Ти си побъркана — изрече Клеър с неохота. Сетне вдигна поглед към мен и ухилената ми физиономия я зарази. — Ще ме убиеш, Линдси. Наистина. Но ти да му мислиш, душко.

След десетина минути последвахме колата на Старк, коя то се отклони от магистралата и навлезе и Мос Бийч.

Глава 70

Моргата се помещаваше в сутерена на медицинския център „Сетън“. Представляваше облицована с бели плочки зала с неосквернено и свежо излъчване като на щанд за замразени храни в супермаркет. В дъното й приглушено бръмчеше хладилник.

Кимнах на двамата криминалисти, които мърмореха срещу бюрократичните въртели, докато сгъваха дрехите на жертвите и ги прибираха в кафяви хартиени пликове за веществени доказателства.

Веднага ме привлякоха масите за аутопсия, където младият асистент на съдебния лекар изтриваше телата на съпрузите Сардучи с гъба и ги обливаше с маркуч. При моето приближаване той спря водата и отстъпи встрани.

Джозеф и Анемари Сардучи лежаха голи под яркото осветление. По лъскавите им тела липсваха други белези, освен грозните прорезни рани през шиите, а в смъртта лицата им изглеждаха спокойни като на спящи деца.

Клеър извика името ми и ме изтръгна от безмълвното общуване с мъртвите. Обърнах се, а тя ме представи на мъж в синьо работно облекло с найлонова престилка и мрежа върху посивялата коса. Беше слаб, леко прегърбен, с крива усмивка, сякаш бе прекарал паралич или инсулт.

— Линдси, това е Бил Рамос, съдебният патолог. Бил, това е Линдси Боксър от отдел „Убийства“ в Дирекция на полицията, Сан Франциско. Възможно е да има връзка между тези убийства и неин неразкрит случай.

Стиснах ръката на Рамос, а шефът Старк се приближи към нас.

— Докторе, кажете й каквото ми съобщихте по телефона.

Рамос произнесе:

— По-добре да ви го покажа. — Обърна се към асистента си. — Самир, искам да огледам гърба на жената, тъй че да я положим на една страна.

Самир кръстоса левия глезен на Анемари върху десния, а докторът я улови за лявата китка. После двамата завъртяха трупа така, че да застане в странично положение.

Вгледах се в седемте жълтеникави следи, които се пресичаха по задните части на жената, всяка широка около два и дълга около осем сантиметра.

— Нанесени са с огромна сила — произнесе Рамос, — а едва се забелязват. Самир, дай сега да обърнем и г-н Сардучи.

Лекарят и асистентът обърнаха мъжа странично, при което главата му се килна покъртително назад.

— Вижте сега — посочи д-р Рамос, — същите ги има и тук. Многобройни, трудно забележими, правоъгълни вдлъбнатини от охлузвания чрез натиск. Не са червеникавокафяви, както щеше да бъде, ако мястото е удряно, докато още е бил жив, но не са и пергаментово жълти петна, които се образуват при бой postmortem. — Патологът вдигна поглед към мен, за да се убеди, че следя мисълта му. — Ако ме фраснете в лицето и сетне ми пуснете два куршума в гърдите, няма да имам достатъчно кръвно налягане, за да получа ярко кръвонасядане по лицето, но ако сърцето ми е изпомпвало кръв дори още само миг, нещо все пак се появява.

Д-р Рамос приближи скалпела към една от следите по задните части на мъжа и направи разрез през незасегнатата тъкан и една бледа следа от охлузване.

— Нали виждате лекия кафеникав оттенък под охлузването — така наречената „кръговидно ограничено кръвонасядане“? Или иначе казано — продължи Рамос, — дълбоката прорезна рана, прекъснала сънната артерия и блуждаещите нерви, е спряла сърцето почти моментално, но не мигновено. При побоя с камшик сърцето на този мъж е ударило още веднъж за последно. Тези удари са били нанесени cum-mortem — точно преди и при самото настъпване на смъртта. В очите на убиеца жертвата все още е усещала бичуването.

— Изглежда доста лично — вметна Старк.

— О, да. Бих казал, че убийците са мразели жертвите си.

Залата притихна, докато думите на доктора заглъхваха.

— Следите по Джо са по-тесни от следите по Анемари — отбеляза Клеър.

— Да — съгласи се отново Рамос. — Различен инструмент.

— Като от колан — казах. — Възможно ли е да са ги били с различни колани?

— Не мога да кажа с положителност, но определено е правдоподобно — отвърна Рамос.

Клеър изглеждаше не само съсредоточена, но и тъжна.

— За какво се замисли? — попитах я аз.

— Неприятно ми е да го кажа, Линдси, но това наистина ме връща назад. Следите приличат на онези, които още помня върху твоя Джон Доу.

Глава 71

Преваляше полунощ, когато Наблюдателя тръгна от плажа към сушата. Изкачи песъчливата скала, извървя четвърт миля на изток от скалите по пътеката през дюните, гъсто обрасли с магарешки бодили и високи треви. Накрая съзря извивката на крайбрежния път.

Насочил цялото си внимание към една определена къща, той се спъна в един дънер на пътеката. Разпери ръце да запази равновесие, залитна тежко, падна по очи, шепите му загребаха пясък и остри тръни.

Наблюдателя бързо се вдигна на колене и потупа предния джоб на якето си — миниатюрният фотоапарат беше отхвърчал.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — крясна паникьосан.

Запълзя на четири крака и взе да опипва пясъка, усещаше как потта, избила по горната му устна, изсъхва в хладния въздух. С изнизването на минутите го сграбчи отчаяние. Най-сетне откри малката си скъпоценна вещ в пясъка, обективът беше обърнат надолу.

Издуха песъчинките, насочи фотоапарата към къщите и се втренчи в екрана. Видимостта бе замъглена от фини драскотини по лещата.

Много лошо.

Наблюдателя тихо изруга и погледна часовника си. 12:14 след полунощ. Пое към къщата, в която бе отседнала Линдси.

След като фотообективът, който скъсяваше разстоянието, се беше повредил, налагаше се да се приближи пеша.

Наблюдателя прескочи предпазния парапет, ограждащ полето, и се озовала тротоара под улична лампа, която освети темето му.

През две къщи от края на шосето домът на Кет светеше със запалени лампи.

Шмугна се в сенките, приближи къщата отстрани, като притича през странични дворове, и най-сетне приклекна в завета на живия плет досами всекидневната на Боксър.

Надигна се и с разтуптяно сърце надникна през панорамния прозорец.

Тайфата вътре беше в пълен състав: Линдси по тениска с надпис ДПСФ5 и трико; Клеър, чернокожата съдебна лекарка в златист кафтан; и Синди с вдигната нагоре руса коса по дълга хавлия, препасана през кръста, от която се подаваха само ръбовете на розовата й пижама и стъпалата й.

Жените разговаряха оживено, избухваха в смях, после пак ставаха сериозни. Само да можеше да разбере какво си говорят!

Наблюдателя прехвърляше в ума си фактите, последните събития, обстоятелствата. Столът в детската стая. Нямаше как да свържат който и да е от тях с каквото и да е, но бе допуснал грешка.

Безопасно ли е да се продължава?

Има да се свърши още толкова много.

Наблюдателя почувства натрупаното напрежение в тялото си. Ръцете му трепереха, към гърлото му се надигаха киселини. Не можеше да остане повече тук, просто не беше в състояние.

Озърна се, за да се увери, че никой не разхожда куче или излиза да изхвърли боклука, след което се отдели от живия плет и за секунди се мярна в уличната светлина. Прескочи предпазния парапет и тръгна по тъмната пътека към плажа.

Трябваше да се вземе решение за Линдси Боксър. Трудно решение.

Жената беше ченге.

Глава 72

Събудих се рано сутринта с неясна мисъл, изплувала от дълбините на съзнанието ми.

Пуснах Марта в задния двор, сложих да се вари кафе и включих лаптопа.

Боб Хинтън беше споменал, че преди две години в Залива на полумесеца са били убити още двама души — Рей и Моли Уитъкър. Идвали тук за лятото, по думите на Хинтън. Рей бил фотограф, а Моли се водела нещо като актриса, по-точно статистка в Холивуд.

Влязох в базата данни на НИЦК и ги потърсих вътре. Още бях в шок, когато минах по спалните на момичетата да ги събудя. Едва когато се облякоха и седнаха на кафето с кифлички, им разказах какво съм открила за Рей и Моли Уитъкър.

— И двамата са се занимавали с порнография. Рей снимал с камера изпълненията на Моли с деца — момчета, момичета, полът явно не бил от значение. За което са били арестувани и освободени. И кой е бил адвокатът им? Отново Бранкузи.

Момичетата ме познаваха твърде добре. Върнаха ме към ситуацията, в която се намирах, предупредиха ме да внимавам, припомниха ми, че в момента съм само и единствено цивилно лице и колкото и логично да изглежда желанието ми да проследя възможната връзка между съпрузите Уитъкър и Денис Агню, аз съм на чужда територия, никой не стои зад гърба ми и си вземам голяма беля на главата.

Сигурно съм повторила поне дузина пъти „знам, знам“ и докато си вземахме довиждане на алеята, дадох куп обещания да бъда послушна.

— Мисли как ще се върнеш, Линдси — рече Клеър на сбогуване и хвана с две ръце лицето ми.

— Добре — обещах, — ще мисля по въпроса.

Двете ме прегръщаха като за последно и, честно казано, това ми подейства.

Когато колата на Клеър се измъкна от алеята на заден ход, Синди се подаде от прозореца.

— Ще ти се обадя довечера. Помисли върху това, което ти говорихме. Мисли, Линдси.

Изпратих им въздушни целувки и се прибрах вътре. Открих чантата си окачена на топката на една врата и се разрових из нея, докато напипах мобилния телефон, полицейската значка и пистолета.

След минута запалих експлоръра.

Маршрутът ми из града беше кратък, мислите се надпреварваха в ума ми, докато не спрях колата на паркинга пред полицейските бараки.

Шефът беше в кабинета си, взираше се в компютъра с чаша кафе в ръката и кутия шоколадови понички на стола до него.

— От тия неща се умира — прекъснах го. Той премести поничките, за да седна.

— Ако питаш мен, смъртта от понички е хубав начин да си отидеш. Какво те води насам, лейтенант?

— Ето това — заявих. Измъкнах рапорта с досието на Агню и го треснах върху разхвърляната камара бумаги на бюрото му. — Рей и Моли Уитъкър също са били бити с камшик, нали?

— Да. Те бяха първите.

— Набелязахте ли евентуални заподозрени за убийството им?

Шефът кимна.

— Не можах да го докажа тогава, не мога да го докажа и сега, но наблюдавам този тип от дълго време. — Вдигна рапорта за Денис Агню и ми го върна. — Знаем всичко за Денис Агню. Той е главният ни заподозрян.

Глава 73

По залез-слънце подрънквах на верандата една мелодийка с китарата, когато от пътя завиха светлини на фарове, бавно плъзнаха по улицата и спряха пред къщата на Кет.

Вече бързах към автомобила, шофьорът излезе и отвори задната врата.

— Знам си — произнесох с поруменяло като залеза лице. — Минавал си наблизо.

— Точно така — каза Джо и обгърна талията ми с ръка. — А аз си мислех, че ще те изненадам.

Поставих ръка върху предницата на колосаната му бяла риза.

— Обадила ти се е Клеър.

— И Синди — засмя се глуповато Джо. — Хайде да те водя на вечеря.

— Хмм. Ами ако приготвя вечерята тук?

— Става.

Джо чукна по покрива на колата и тя потегли.

— Ела — каза той, грабна ме в прегръдката си, целуна ме и отново ме слиса това как една целувка може да разпали такъв пожар. Докато горещината изпълваше тялото ми, в главата ми се мярна една-едничка що-годе разумна мисъл: Ето ни пак заедно. Още една романтична интерлюдия в движение, докато ме лашка влакчето на ужаса — моят живот.

Джо взе лицето ми в ръце и отново ме целуна, а сърцето ми сдаде слабата си съпротива. Влязохме в къщата и затворих вратата зад нас с ритник.

Застанала на пръсти, обвила ръце около шията на Джо, аз се оставих той да ме отведе назад през къщата, докато не паднах по гръб в леглото, а Джо взе да сваля дрехите ми. Започна с обувките, целуваше всяка разкрита гола частица по пътя нагоре към устните ми.

Мили боже, той ме разтопи без остатък, остана само сребърната верижка!

Задъхана, понечих да го прегърна, беше изчезнал. Отворих очи и видях, че се съблича. Беше великолепен. Силен, със слънчев загар, стегнат. И целият мой.

Усмихнах се от радост. Само пет минути по-рано нямах търпение да се втурна в маратона на закона и реда. А сега! Разтворих ръце и Джо покри тялото ми със своето.

— Хей — прошепна, — толкова ми липсваше!

— Замълчи — отвърнах. Ухапах го леко по долната устна, сетне разтворих уста за неговата и обвих крайници около тялото му.

Когато след час се измъкнахме от спалнята боси и разрошени, навън беше тъмно като в рог. Марта шляпаше с опашка, все едно казваше „Нахрани ме“, което и направих.

После приготвих богата трицветна салата с горчица и сос винегрет с малко настърган пармезан и сложих да се варят спагети, докато Джо забъркваше доматения сос с босилек, риган и чесън. Скоро въздухът се изпълни с божествен аромат.

Ядохме на кухненската маса и си споделяхме основните новости от изтеклата седмица. Новостите на Джо много напомняха новините на Си Ен Ен. Ужасяващи взривявания на коли, прониквания през летища, политически разправии… не бе необходимо да имам специален достъп, за да ги слушам. Докато миехме заедно чиниите, разказах на Джо по най-краткия и необезпокоителен начин за срещите ми с Агню.

Той стисна челюсти, докато ме слушаше.

— Все едно не съм ти казала нищо — целунах го по челото отново напълних чашата му с вино.

— Все едно не съм бесен, че си се изложила на такава опасност.

Боже господи, всички ли са забравили, че съм ченге? При това добро. Първата жена лейтенант в Сан Франциско и тъй нататък.

— Гледа ли ти се Кари Грант? — попитах. — Харесваш ли Катрин Хепбърн?

Сгушихме се на дивана и гледахме „Да отглеждаш бебе“ — една от любимите ми щури комедии. Превивах се от смях, както винаги на сцената, в която Кари Грант се промъква зад териера, захапал кокал от динозавър, Джо се смееше с мен и ме държеше в прегръдката си.

— Не питай, ако ме видиш да правя същото с Марта — разсмях се аз.

— Толкова те обичам, Линдси.

— Толкова те обичам, Джо.

Късно през нощта заспах свряна в тялото на Джо с мисълта: „Колко ми е точно всичко. Просто не мога да му се наситя.“

Глава 74

Джо забърка яйца с бекон на ослепителната светлина, нахлуваща през кухненските прозорци. Напълних чашите ни с кафе, а той прочете неизречения въпрос в присвитите ми очи.

— Тук съм, докато ми се обадят. Ако искаш, мога да ти помогна да разнищим убийствата.

Качихме се в експлоръра — Джо на волана, а аз с Марта в скута ми до него. Осведомих Джо за семейство Сардучи, докато обикаляхме бавно около къщата им от стъкло край залива.

Сетне се насочихме към Кресънт Хайтс по черния лъкатушещ път, който ни изведе пред вратата на малката изоставена къща на съпрузите Долтри.

Опустошението от убийството личеше отвсякъде. Предната ливада беше буренясала, прозорците и вратите заковани с дъски, а тук-там из храстите пърхаха като жълти пеперуди остатъци от ограничителната лента на местопрестъплението.

— Съвсем различна социална класа от семейство Сардучи — отбеляза Джо.

— Да. Не смятам, че тези убийства са свързани с пари.

Насочихме експлоръра надолу по склона и само след минути навлязохме в Оушън Колони — квартала, опиращ в игрището за голф, квартала, в който бяха живели и загинали семейство О’Моли. Посочих му бялата къща в колониален стил със сини капаци, щом я наближихме. В предния двор вече имаше табела „Продава се“, а на алеята беше паркиран един линкълн.

Спряхме до бордюра и видяхме русокоса жена в розова рокля да излиза от къщата и да заключва предната врата. Когато ни забеляза, лицето й се разтегна в силно начервена усмивка.

— Здравейте — посрещна ни тя. — Аз съм Емили Харис от недвижими имоти „Пасифик Хоумс“. Съжалявам, но къщата е отворена само в неделя. Не мога да ви я покажа сега, тъй като имам ангажимент в града…

Явно на лицето ми се е изписало разочарование, а г-ца Харис ни виждаше като възможни клиенти.

— Вижте, на излизане пуснете ключа в пощенската кутия. Става ли?

Излязохме от колата и аз хванах под ръка Джо. Като същинска брачна двойка, която си търси ново гнездо, ние се изкачихме по стъпалата и отключихме входната врата на семейство О’Моли.

Глава 75

Вътре къщата беше хигиенизирана, пребоядисана и освежена — бе направено всичко необходимо, за да се вземе най-високата цена за един луксозен имот. Позабавих се в хола, след което последвах Джо по витата стълба.

Когато влязох в голямата спалня, го заварих да оглежда вратата на дрешника.

— Тук е имало малка дупчица на нивото на очите, виждаш ли, Линдс? Закърпена е. — Той изчегърта с нокът още меката замазка.

— Шпионка?

— Шпионка в дрешник — отвърна Джо. — Странно, не мислиш ли? Освен ако съпрузите О’Моли не са се снимали на домашно видео.

Замислих се за момент, правейки евентуална връзка между домашното порно и версията на Дългия Ранди. Дали ченгетата бяха забелязали инсталираната камера?

И какво ако бяха?

Няма нищо незаконно в доброволните сексигри на зрели хора.

Вмъкнах се в прясно лакирания дрешник и плъзнах телените закачалки настрани, придържайки ги да не тракат.

Точно тогава забелязах другата шпакловка под пресния лак. Издълбах я с пръст и почувствах как сърцето ми се разтупка. На гърба на дрешника имаше още една шпионка, която преминаваше през стената отзад.

Свалих една телена закачалка от пръта и я изправих като дълга жица, която проврях през дупката.

— Джо, би ли отишъл да провериш къде излиза това?

Усещах жицата в ръцете си като жива и очаквах подръпването от другата страна, което най-сетне се случи. Джо се върна след секунди.

— Излиза към друга спалня. Трябва да видиш нещо, Линдси.

Съседната стая още не беше напълно завършена, имаше едно разхвърляно легло с балдахин, тоалетка в същия стил и богато украсено огледало в човешки ръст на стената. Джо ми показа дупчицата, замаскирана като флорален детайл в рамката от дърворезба на огледалото.

— По дяволите, Джо. Това е стаята на дъщеря им. Да не би копелетата да са шпионирали Кейтлин? Да са я снимали?

Гледах през прозореца на колата, докато Джо ни откарваше обратно в къщата на Кет. Втората шпионка не ми излизаше от ума. Що за хора са били тия О’Моли? Защо ще монтират видеокамера на това дете?

Да не е останала от миналото, някаква маниашка родителска загриженост?

А ако е нещо далеч по-зловещо?

Умът ми правеше смели акробатики около шпионката, докато прехвърлях всяка възможност. Но всичко ме връщаше към единствения въпрос: Свързва ли се това по някакъв начин с убийствата?

Глава 76

Беше едва по обед, когато се прибрахме в къщата на Кет. Влязохме с Джо в спалнята на племенничките ми, за да използваме голямата коркова дъска и да подредим на нея известните ни факти за убийствата.

Открих цветни маркери и картончета и придърпах две пластмасови табуретки, за да седнем.

— И така, какво знаем? — попита Джо, забождайки жълто картонче на дъската.

— Веществените доказателства насочват, че убийците са трима. Според патоанатома вероятно са използвали различни ножове и каиши, което подкрепя хипотезата ми, че извършителите са били няколко, но всъщност не разполагаме с нищо друго. Няма нито един косъм, нито влакно, нито пръстов отпечатък, нито даже следа от ДНК. Все едно разследваме случай през четиридесетте години на миналия век. Криминалистите не ни помагат да го разплетем.

— Каква е схемата, която виждаш ти? Опиши ми я на глас.

— Не ми се очертава ясно в главата — отговорих и обгърнах с длани въображаема кристална топка. — Старк ми съобщи, че всички жертви са били брачни двойки. След което добави: „Това не означава нищо. Осемдесет процента от тукашното население са женени.“

Джо написа имената на жертвите върху листчета.

— Продължавай.

— Всички двойки са имали деца, с изключение на семейство Уитъкър. Уитъкърови са снимали детско порно, а Кейтлин О’Моли може да е евентуална жертва. Но това са си чисти догадки. Порно ракурсът ме навежда на мисълта, че е възможно да има връзка с местните мутри от порно бизнеса, а чрез тях и с организираната престъпност — също догадка. И последно, моят Джон Доу някак не се връзва с профила на жертвите.

— Може първото убийство да е било импулсивно — отбеляза Джо, — а по-сетнешните да са предумишлени.

— Хмм — промълвих и зареях поглед към прозоречния перваз, където във водни чаши растяха зародиши на сладки картофи и техните филизи и нежнозелени листенца пълзяха по ръбовете им. — Има логика. Може би моят Джон Доу е бил убит от страст. Ако е така, доста дълго време след това убиецът или убийците не са изпитвали подобна нужда. Почеркът е същият. Но каква е връзката?

— Още не зная. Опитай се да набележиш само най-същественото.

— Имаме осем свързани убийства в радиус от десет мили. Всички жертви са с прерязани гърла, с изключение на Лорелай О’Моли, която е била изкормена. Всичките осем плюс Джон Доу са бичувани. Мотивът е неясен. Има и главен заподозрян, който е бивш порно жребец и боклук с тефлоново покритие.

— Ще се обадя тук-там — каза Джо.

Глава 77

Щом Джо приключи телефонния си разговор с ФБР, взех маркера, а той обобщи бележките си.

— Нито една от жертвите не е свързана с някакви улики; нямат углавни престъпления, не са си сменяли имената, нямат връзки с Денис Агню. Колкото до онези субекти от „Палавниците“ — вметна Джо, — Рикардо Монтефиоре, или Рик Монти, е осъждан за сводничество, неприлично поведение на публично място, сбиване и това е всичко за него. Роко Бенуто, жребецът от порно магазина, е слаба ракия — веднъж е обвиняван за кражба и веднъж за влизане с взлом в супермаркет в Ню Джърси, когато бил деветнайсетгодишен. Невъоръжен.

— Едва ли е типичен профил на сериен убиец.

Джо кимна и продължи.

— И тримата са известни като „съучастници на разни бандити от дребна и средна величина“. Доставили момичета на няколко купона на мутри. За Денис Агню вече знаеш, че е имал повдигнато обвинение в убийство през 2000 година, което е било свалено.

— Адвокатът, който го е отървал, е Ралф Бранкузи.

Джо кимна отново.

— Жертвата е била начинаеща порнозвезда от Урбана, Илинойс. Била двадесет и няколко годишна, зависима от хероин, арестувана няколко пъти за проституиране. Била е една от любовниците на Агню, преди да изчезне.

— Изчезнала ли? Тялото й не е ли било открито?

— Съжалявам, Линдси. Липсва труп.

— Значи не знаем дали са й прерязали гърлото.

— Не.

Подпрях брадичка на ръцете си. Обезсърчително е да си на крачка от сърцевината на този парад на ужасите и да не разполагаш с нито една прилична улика, от която да тръгнеш.

Но една схема се оформяше ясно. Убийствата се сгъстяваха във времето. Моят Джон Доу бе убит преди десет години, семейство Уитъкър осем години по-късно, съпрузите Долтри преди месец и половина. А сега имахме две двойни убийства за една седмица.

Джо седна на табуретката до мен. Взе ръката ми в своята и двамата се втренчихме в бележките, забодени на корковата ламперия. Когато проговорих, гласът ми изкънтя в малката детска стая.

— Графикът им ескалира, Джо. Точно в този момент те планират да го извършат отново.

— Сигурна ли си? — попита.

— Да. Усещам го.

Глава 78

Събудих се от резкия звън на телефона до леглото. Вдигнах слушалката на второто позвъняване, забелязвайки, че Джо го няма, а на стола, върху който държеше дрехите си, бе оставена бележка.

— Джо?

— Юки се обажда, Линдси. Събудих ли те?

— Не, бях будна — излъгах.

Разговорът продължи пет минути в типичните за Юки сбит стил и скорост и след като затворих, бях окончателно разсънена. Прочетох милото послание на Джо за довиждане, след което навлякох леки спортни дрехи, сложих каишката на Марта и заедно се отправихме тичешком към плажа.

Откъм залива духаше освежителен бриз и с Марта затичахме в посока север. Не бяхме стигнали далеч, когато дочух, че някой вика името ми.

— Линдсиии, Линдсиии!

— Алисън! Здрасти детенце!

Тъмноокото момиченце ме прегърна силно през кръста, след което седна на пясъка, за да гушне Марта.

— Али, да не би да си тук самичка?

— Разхождаме се — обясни тя и посочи към група хора и чадъри нагоре по плажа. Когато ги наближихме, чух децата да пеят „Йоли-йоли-йоли“ — припева от филма „Непобедимият“. Видях, че Кароли се приближава към мен.

Разменихме прегръдки, след което тя ме представи на „своите“ хлапета.

— Ей, какъв е тоя помияр? — запита ме едно единадесет-дванадесет годишно момче с рошава русолява коса.

— Тя не е помияр. Сладуранката Марта е овчарско коли.

— Не прилича на Ласи — обади се малко момиченце с ягодовочервени къдри и избледняваща синина на окото.

— Не. Овчарските колита са друга порода. Те произхождат от Англия и Шотландия и вършат много важна работа — поясних. — Пазят овцете и стадата с крави.

Бях привлякла вниманието им и Марта вдигна поглед към мен, сякаш разбираше, че говоря за нея.

— Разбира се, овчарските колита се учат от стопаните си да изпълняват команди, но те са много умни кучета и не само обичат да се трудят, а даже разбират, че животните в стадото са техни и отговарят за тях.

— Заповядай й да направи нещо! Покажи ни как слуша, Линдси — замоли ме Али. Усмихнах й се.

— Кой иска да бъде овцата? — попитах.

Повечето хлапета се изкикотиха, но четири от тях, в това число и Али, си предложиха услугите. Казах на „овцете“ да се разпръснат по плажа, след което отвързах каишката на Марта.

— Марта, дръж ги — наредих й и тя побягна към групата деца. Те запищяха и се опитаха да й се изплъзнат, но не им се удаде. Тя беше бърза и ловка, навела ниско глава, без да ги изпуска от очи, лаеше по петите им, а децата се скупчваха във все по-плътна група.

— Дай ги насам — извиках аз и Марта подкара хлапетата по часовниковата стрелка по сушата към нас. — Изгони ги — заповядах и Марта ги накара да завият обратно към скалата, а децата прихнаха в смях.

— Стига толкова — викнах и малкото ми черно-бяло куче удържа хлапетиите в група, като обикаляше в кръг около краката им, и ги насочи, запъхтени и замаяни от гонитбата, да се върнат при хавлиите си на пясъка.

— Мирно, Марта — казах. — Отлично. Браво, сладуранке!

Марта се поздрави с радостен лай. Децата изръкопляскаха и подсвирнаха с уста, а Кароли ни раздаде чаши с портокалов сок и ни пожела да ни е сладко. Когато вниманието се отклони от мен и Марта, се уединихме с Кароли и й казах за разговора ми с Юки.

— Искам да те помоля за една услуга — обърнах се към нея.

— За теб — всичко — отвърна Кароли Браун, след което се почувства длъжна да добави: — Линдси, от теб ще излезе страхотна майка.

Глава 79

Само минути след като си взехме довиждане с Кароли и децата, с Марта се заизкачвахме по стръмния бряг, после прекосихме тревясалото поле и се насочихме към улица „Мирамонте“. Стъпвах на тротоара, когато забелязах някакъв мъж на около стотина метра от нас да насочва малък фотоапарат към мен.

Беше толкова надалеч, че зърнах само проблясването на фотообектива, оранжево горнище на анцуг и бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите му. А и той не ми даде възможност да се приближа. Щом видя, че съм го забелязала, се обърна и се отдалечи с бърза крачка.

Човекът може просто да е правел любителски снимки на околността или да е бил от жълтата преса, най-сетне попаднал на следите ми. Може и глождещото чувство в гърдите ми да е било просто параноя, но изпитах неясно безпокойство, когато поех към къщи.

Някой ме наблюдаваше.

Някой, който не искаше да го видя.

Щом се прибрах у Кет, оправих леглото и си събрах багажа. Сетне нахраних Пенелъпи и й смених водата.

— Имам добри новини за теб, Пени — съобщих на вълшебното прасе. — Кароли и Алисън обещаха да те навестят по-късно. В бъдещето ти те чакат много ябълки, бебчо.

Сложих бележката от Джо, с която си вземаше „довиждане засега“, в дамската си чанта и след като огледах най-внимателно наоколо, се запътих към входната врата.

— Прибираме се у дома — съобщих на Марта.

Качихме се на експлоръра и подкарахме към Сан Франциско.

Глава 80

В седем часа същата вечер отворих вратата на „Индиго“ — чисто нов ресторант, открит на улица „Макалистър“, само на две преки от съда, което би трябвало да убие апетита ми. Подминах облицования с дървена ламперия бар и влязох в самия ресторант с високи тавани. Шефът на заведението ме отметна в списъка си и ме придружи до банкетна маса с покривка от син плюш, на която Юки прелистваше някакви документи.

Тя се изправи да ме прегърне и когато й отговорих със същото, установих колко съм щастлива, че виждам адвокатката си.

— Как я караш, Линдси?

— Направо разкошно, като изключим факта, че процесът ми започва в понеделник.

— Ще спечелим делото — успокои ме тя, — тъй че престани да се тревожиш за него.

— Глупаво е да се терзая — съгласих се.

Усмихнах й се, но бях много по-разколебана, отколкото ми се щеше да узнае. Мики Шърман беше убедил големите шефове, че за всички нас ще е най-добре, ако ме защитава жена адвокат и че Юки Кастеляно е „точното момиче за тая работа“.

Щеше ми се и аз да съм толкова уверена.

Макар че я хващах в края на дълъг работен ден, Юки изглеждаше свежа и пълна с енергия, но най-вече млада. Стисках замислено сребърния си медальон, докато заедно с двадесет и осемгодишната ми адвокатка си поръчвахме вечерята.

— И тъй, какво съм пропуснала, след като се махнах от града? — попитах Юки. Избутах специалитета на заведението — печен костур на тиган с пюре от пащърнак — в единия край на чинията и бодвах по малко салата от каперси с копър в сос винегрет от моркови и тарагон.

— Радвам се, че не беше тук, Линдси, защото акулите бяха настървени за плячка — осведоми ме Юки. Забелязах, че ме гледа право в очите, но през това време ръцете й не спираха да се движат. — Уводни статии и телевизионни репортажи за обезумелите родители ни заливат по двадесет и четири часа седем дни в седмицата… Гледа ли „На живо в събота вечер“?

— Не следя това предаване.

— Е, просто да знаеш, че даваха някакъв скеч, пародия, в която ти беше Мръсната Хариет.

— Явно се е вдигнала голяма пушилка — изрекох с кисела физиономия. — Звучи сякаш съм била новина номер едно.

— Ще става още по-лошо — предупреди Юки и подръпна една къдрица на дългата си до раменете коса. — Съдия Ачакозо е дала съгласието си за пряко излъчване по телевизията от съдебната зала. А аз току-що получих списъка със свидетелите на ищеца. Сам Кабът е един от тях.

— Е, това е добре, нали? Сам призна, че е извършил убийствата с електрическия ток. Можем да го използваме!

— Боя се, че не, Линдси. Адвокатите му са подали възражение това да се взема под внимание, тъй като родителите му не са присъствали, когато се е изтървал пред медицинската сестра от реанимацията. Виж — каза Юки, стискайки ръцете ми, явно в отговор на шока, изписан по лицето ми, — жив ще го разнищя, бъди сигурна. Но не можем да се позовем на неговото самопризнание. Имаме твоите показания срещу неговите, той е само на тринадесет години, а ти си пияно ченге.

— И ми казваш „не се тревожи“, защото…?

— Защото истината ще излезе наяве. Съдебните заседатели са човешки същества, повечето от които са вземали по някое друго питие в живота си. Смятам, те ще осъзнаят, че имаш право, дори от теб се очаква от време на време и ти да пийваш по нещо. Опитала си се да помогнеш на онези деца, Линдси. А това не е престъпление.

Глава 81

— Не забравяй, че си подсъдима от момента, в който прекрачиш съдебната сграда — инструктира ме Юки, докато вървяхме заедно в прохладната вечер. Влязохме в гаража „Опера Плаза“ на булевард Ван Нес и взехме асансьора до мястото, където Юки бе паркирала своята сиво-кафява акура.

Скоро подкарахме на изток по авеню „Голдън Гейт“ към любимото ми подкрепително заведение, въпреки че през цялата вечер се придържах към кока-колата. За всеки случай.

— Ще пристигнеш с най-обикновена кола, не полицейска и не някой спортен автомобил.

— Имам експлорър на четири години. Ударен във вратата. Става ли?

— Това се иска — разсмя се Юки. — Идеално. Беше се облякла много подходящо за предварителното изслушване. Тъмен костюм, значка на ДПСФ, никакви други дрънкулки. Когато пресата ти наскача от всички страни, можеш да се усмихваш любезно, но не отговаряй на никакви въпроси.

— Да оставя цялото говорене на теб.

— Точно така — отвърна тя, докато паркирахме пред бар „Сузис“.

Прониза ме тръпка на щастие, щом прекрачихме прага му. Калипсосъставът бе повдигнал настроението на тълпата, както и на самата Сузи, която танцуваше лимбо в средата на дансинга, облечена в яркорозов малайски саронг. Двете ми най-добри приятелки ни махнаха да се присъединим към „нашето“ сепаре в дъното.

Запознах ги:

— Клеър Уошбърн, Юки Кастеляно; Юки, Синди Томас.

Момичетата протегнаха ръце и се здрависаха поред. Видях по напрегнатите им изражения, че дружките ми са не по-малко разтревожени за предстоящия процес от самата мен.

Клеър пое ръката на Юки и съобщи:

— Аз съм приятелка на Линдси и не е необходимо да ти казвам, че съм свидетел от страна на обвинението.

А Синди произнесе сериозно:

— Работя за „Кроникъл“ и ще й крещя грубиянски въпроси извън съдебната зала.

— И ще я накълцаш на кайма, ако се налага — вметна Юки.

— Сто на сто.

— Ще се грижа добре за нея, момичета — увери ги Юки. — Не ще и дума, чака ни много мръсна битка, но ние ще победим.

Плеснахме си дланите, сякаш предварително бяхме сигурни, че ще стане именно така.

— На борба, дружина! — обобщих аз.

Зарадвах се, че мога да се смея и че Юки свали сакото на костюма си, а Клеър сипа маргарити на всички, без мен.

— Тази ще ми е първата — произнесе Юки колебливо.

— Време ти беше, адвокат. Но ще я пиеш бавно и с наслаждение, нали? А сега — рече Клеър, — разкажи ни всичко за себе си. Започни от самото начало.

— Добре. Зная си. Откъде имам това смешно име? — рече Юки и облиза солта от горната си устна. — Първо трябва дави обясня, че японците и италианците са пълни противоположности, като двата полюса. Да вземем например храната им: сурова сепия и ориз срещу маринара скунджили върху лингуини. — Юки се разсмя — прекрасен звук като звън на камбанки. — Когато дребничката ми скромна майка-японка срещнала грамадният ми страстен баща — американски италианец на един студентски обмен, просто се привлекли като магнит — разказваше Юки по своя смешен начин като картечница. — Бъдещият ми баща казал „Дай да се оженим, докато сме още влюбени“, което и направили само три седмици след запознанството си. А аз съм се появила девет месеца по-късно.

Юки ни обясни колко силни били предубежденията срещу децата от смесени бракове в още консервативна Япония и как семейството й се преместило в Калифорния, когато била само на шест години. Но добре помнела какво е да те тормозят в училище заради това, че си „мелез“.

— Исках да стана адвокат от мига, в който бях достатъчно голяма, за да осъзная какво прави Пери Мейсън по телевизията — сподели тя с блеснали очи. — Повярвайте ми, не се хваля, казвам го просто за ваша информация, но изкарвах само отлични оценки в „Болт“6 и откакто съм завършила, съм постоянно на състезателната писта с Дъфи и Роджърс. Смятам, че мотивацията на хората е решаваща за техните изяви, тъй че вие трябва да разберете моята. Все доказвах нещо на себе си: че умът и добрината не са достатъчни. Трябваше да съм най-добрата. А колкото до Линдси, вашата стара и моя нова приятелка, зная с цялото си сърце, че е невинна. И ще го докажа.

Глава 82

Независимо от всичко, което Юки ми разказа за раздухания от медиите скандал, изтръпнах, когато на следващата сутрин видях струпания народ на площадката пред съда. Сателитни телевизионни коли бяха паркирани от двете страни на „Полк“ и доста заплашителната тълпа сновеше във всички посоки, блокирайки движението към сградата на кметството и градския съд.

Паркирах в гаража на „Ван Нес“ само през три преки от съдебната палата и се опитах да се смеся с народа като вървя пеша. Но не ми се размина. Щом ме забелязаха, репортерите ме притиснаха от всички страни, тикайки в лицето ми микрофони и камери, и закрещяха въпросите си, които не можех да чуя, камо ли да им отговоря.

Обвиненията в „полицейска бруталност“, подвеждащите въпроси и почти болезнения шум на тълпата ме зашеметиха, изпълниха ме с неопределена тъга. Та аз съм добро ченге, по дяволите. Как стана така, че хората, на които съм се заклела да служа, се обърнаха срещу мен?

Карлос Вега от „КРОН-ТиВи“ преследваше високия рейтинг с „Процеса на Мръсната Хариет“. Беше дребен мъж с фанатично излъчване, известен с това, че интервюира хората толкова ловко, че те не усещат изкормването. Но аз познавах Карл — беше ме интервюирал и преди — и когато ме попита „Обвинявате ли семейство Кабът за съдебното преследване срещу вас?“, за малко да му се озъбя.

Бях на косъм неразумно да се заям с него, тъкмо за новините в шест часа, когато някой ме измъкна за лакътя от тълпата. Извърнах се рязко и видях, че спасителят ми е приятел в униформа.

— Конклин — продумах. — Слава богу!

— Дръж се плътно до мен, Лу — каза той, насочвайки ме през тълпата към непробиваем полицейски кордон, който осигуряваше тесен проход към съдебната сграда. Сърцето ми запърха, когато колегите ми полицаи, стиснали се за ръцете, за да ми осигурят свободно преминаване, ми кимаха или ми казваха по някоя дума, докато се провирах.

— Разкажи им играта, лейтенант.

— Дръж се, лейтенант.

Съзрях Юки сред навалицата по стъпалата пред съда и се насочих право към нея. Тя ме пое от офицер Конклин и двете заедно вложихме цялата си сила, за да отворим тежката врата от стомана и стъкло на съдебната институция. Изкачихме се по мраморната стълба и след малко се озовахме във внушителната съдебна зала, облицована с ламперия от черешово дърво, на втория етаж.

При влизането ни към нас се извърнаха всички глави. Оправих наскоро изгладената си яка, прокарах ръка по косата си и заедно с Юки прекосихме застланата пътека към адвокатските маси най-отпред. През последните няколко минути си бях възвърнала външното самообладание, но вътрешно кипях.

Как е възможно да ми се случва това?

Глава 83

Юки застана встрани, докато се промъквах зад масата и заех мястото си до среброкосия Мики Шърман, известен с цветистия си език.

— Как я караш, девойко? Изглеждаш страхотно. Добре ли си?

— По-добре от всякога.

Но и двамата знаехме, че никой нормален човек не може да се чувства „добре“ на мое място. Цялата ми кариера бе заложена на карта и ако заседателите се обявяха срещу мен, животът ми отиваше на кино. Доктор Кабът и съпругата му настояваха за петдесет милиона обезщетение и въпреки че 49.99 милиона от тях трябваше да получат от кметството на Сан Франциско, аз пак щях да бъда разорена и навярно до края на живота си щях да нося прякора Мръсната Хариет.

Докато Юки сядаше до мен, шефът Трачио се пресегна през перилото и стисна рамото ми в знак на подкрепа. Не го очаквах и се трогнах. Сетне в залата се понесоха гласове, когато „великолепният екип“ на ищците премина в индианска нишка и зае местата от другата страна на пътеката. Миг след това в залата влязоха д-р и г-жа Кабът и седнаха зад адвокатите си. Върлинестият д-р Кабът и очебийно скърбящата му русокоса съпруга впиха погледи в мен.

Андрю Кабът беше като тресяща се скала от възпирана ярост и страдание. Изражението на Ева Кабът беше олицетворение на безкрайната мъка. Тя бе майката, загубила необяснимо как своята дъщеря заради мен, а освен това бях осакатила и сина й. В погледа на зачервените й сиви очи, който ми отправи, разчитах само бездънна ярост.

Ева Кабът ме ненавижда.

Иска ме мъртва.

Хладната ръка на Юки върху моята прекъсна зрителния ми контакт с г-жа Кабът, но не преди гледката на взаимно прикованите ни погледи да бъде запечатана на лента.

— Всички да станат — прогърмя гласът на съдебния пристав.

Чу се оглушително трополене при ставането на залата на крака, дребната очилата съдийка Ачакозо се изкачи към съдийската скамейка. Седнах зашеметена.

Това е, процесът ми започваше.

Глава 84

Изборът на съдебни заседатели отне почти три дни. След ден първи, тъй като не издържах повече на безспирно звънящия телефон и гъмжилото на медиите пред малката ми къща, с Марта си събрахме багажа и се преместихме в апартамента на Юки с двете спални, който се намираше на „Крест Роял“ в неголям жилищен блок с добра охрана.

Роякът журналисти се увеличаваше и с всеки изминал ден ставаше все по-гласовит. Пресата захранваше пощурялото обществено мнение с подробности за етническия произход, социалния статус и икономическото състояние на всеки избран съдебен заседател, като допълнително ни натоварваше и с неизбежните расови профили. Всъщност ми се повдигаше да гледам как двете страни в залата приемат или отхвърлят потенциалните заседатели заради някакви техни явни или въображаеми предразсъдъци срещу мен. След като освободихме подред четирима чернокожи и латиноамерикански мъже и жени, повдигнах въпроса пред Юки при първата почивка.

— Не ми ли разправяше оня ден какво е да те дискриминират заради расата ти?

— Тук въпросът не е до расата, Линдси. Всички, които освободихме, имаха отрицателно отношение към полицията. Понякога хората не съзнават предубежденията си, докато не ги попитаме. А понякога, в голям публичен процес като този, лъжат, за да се доберат до своите петнадесет минути слава. В случая извършваме предварително препитване, което е наше право. Имай ми доверие. Не играем ли твърдо, сме загубили още преди да започнем.

По-късно същия ден противниковата страна безапелационно възрази в три случая и освободи две бели държавни служителки на средна възраст, защото можели да погледнат на мен благосклонно като на своя дъщеря, както и един пожарникар на име Макгои, за когото предположиха, че няма да ме осъди, даже ако бях изпила цял галон маргарити.

В последна сметка нито една от страните не беше удовлетворена, но и двете приеха дванадесет мъже и жени и трима заместника. В два часа следобед на третия ден Мейсън Бройлс се изправи на крака, за да произнесе встъпителната си реч.

Оказа се, че и в най-страшните ми кошмари не си бях представила как това така наречено човешко същество ще изложи случая Кабът срещу мен.

Глава 85

Мейсън Бройлс имаше вид на човек, отспал си пълни осем часа предната нощ. Свежо избръснат, с класически тъмносин костюм от „Армани“. Светлосинята риза трептеше на него и подчертаваше очите му. Той стана и без да използва бележки се обърна към съда и заседателите.

— Ваша чест, дами и господа съдебни заседатели. За да разберете какво се случи през нощта на десети май, трябва да вникнете в мислите на две деца, на които е хрумнала една идея. Родителите им са отсъствали от къщи. Те откриват ключовете на новия мерцедес на баща си и решават да се повозят. Не е било правилно, но те са хлапета. Сара е на петнадесет години, а Сам Кабът, ученик в осми клас, само на тринадесет.

Бройлс извърна поглед от съдебните заседатели и го насочи към клиентите си, сякаш искаше да каже „Погледнете тези хора. Вижте лицата им след тежката загуба, причинена от полицейската бруталност.“

Бройлс отново се обърна към заседателите и продължи изложението си.

— През онази нощ Сара е била зад волана. Децата на семейство Кабът са карали из лош квартал, място на висока престъпност, известен ни под името „Тендърлойн“ и са шофирали скъпа кола. Изневиделица друга кола започва да ги преследва.

Ще чуете Сам Кабът да ви казва, че той и сестра му са били ужасени от преследващата ги полицейска кола с включена пронизителна сирена. Сигналните светлини и фаровете са святкали заслепяващо като дискотека от ада.

Ако Сара Кабът беше тук, щеше да свидетелства, че е била толкова изплашена от преследващата ги кола, че се е опитала да избяга, при което е загубила контрол над автомобила и е катастрофирала. Щеше да ви каже, че когато накрая е осъзнала, че я преследва полицията, е изпаднала в шок, защото е избягала от тях, защото е ударила колата на баща си и защото е карала без шофьорска книжка. И защото по-малкият й брат е бил ранен при катастрофата.

Страхувала се е и защото полицаите са имали пистолети.

Но Сара Кабът, която е изпреварила с цели два класа своите връстници, момиче с коефициент на интелигентност сто и шейсет, с почти безкрайни възможности, не може да ни каже нищо, защото е мъртва. А е мъртва, защото обвиняемата, лейтенант Линдси Боксър, е направила колосална грешка в преценката си и е простреляла два пъти момичето в сърцето.

Лейтенант Боксър е стреляла и по Сам Кабът, едва навлязъл в пубертета, умен, любимец на класа, капитан на отбора по футбол, шампион по плуване, изключителен спортист.

Сам Кабът никога повече няма да рита топка, нито да плува. Няма да може да стои изправен, да ходи, да се облича сам, да се къпе сам. Той никога повече няма да може да държи вилица или книга в ръцете си.

Из залата се понесе сподавен стон, когато така описаната от Бройлс трагична картина проникна в умовете на присъстващите. В продължение на цял един дълъг момент Бройлс остана безмълвен в полето, което бе очертал около себе си и своите покрусени клиенти, сякаш спря времето, действителността и истината — умение, овладяно до съвършенство през десетилетията му на бляскав адвокат.

Той сложи ръце в джобовете си, излагайки на показ тъмносините си тиранти и сведе поглед към лъскавите върхове на обувките си, сякаш самият той се мъчеше да асимилира ужасяващата трагедия, която току-що бе описал.

Имаше вид на човек, едва ли не вглъбен в молитва, което бях сигурна, че не е правил никога.

Можех само да седя мълчаливо, вперила поглед в нетрепващото лице на съдията, докато Бройлс ни освободи от това състояние, поглеждайки към ложата на заседателите.

Подготвил почвата за кулминацията, той я произнесе бързо и твърдо.

— Дами и господа, ще чуете свидетелски показания, че лейтенант Боксър не е била на дежурство през нощта на инцидента и че е пила алкохол. И въпреки това е взела решение да се качи в полицейската кола и да стреля с пистолет.

Ще чуете също, че Сара и Сам Кабът са носели оръжия. Факт е, че лейтенант Боксър е имала достатъчно опит да обезоръжи две изплашени хлапета, но през онази нощ тя е нарушила всички правила. Всички до едно.

Ето защо лейтенант Боксър е отговорна за смъртта на Сара Кабът, девойката, чиито забележителни възможности са били прекъснати в един унищожителен миг. Лейтенант Боксър е виновна и за осакатяването на Сам Кабът за цял живот.

Ние молим, след като изслушате свидетелските показания, да признаете лейтенант Линдси Боксър за виновна в прекомерна употреба на сила и в полицейски произвол, довели до неоправданата смърт на Сара Кабът и осакатяването на Сам Кабът.

Поради тази непоправима загуба молим да присъдите на подсъдимата петдесет милиона долара за доживотното медицинско поддържане на Сам Кабът, за неговата болка и страдания и за причинената мъка на неговото семейство. Ние молим за присъждането на още сто милиона, понесени като наказателни щети под формата на официално уведомление до местните полицейски органи и до всички други полицейски органи в страната, че това поведение е наказуемо.

За да не патрулирате из нашите улици пияни.

Глава 86

Когато чух да описват хладнокръвното психарче Сам Кабът като следващата голяма спортна надежда, така ми призля, та чак стомахът ми се преобърна. Помислих си: Шампион по плуване? Капитан на футболния отбор? Какво общо има това, по дяволите, с убийствата, които е извършил, или с куршума, който изстреля в крака на Уорън Джейкъби?

Направих усилие да запазя невъзмутимо изражение, когато Юки се изправи и взе думата.

— Вечерта на десети май е била петък вечер и краят на една трудна седмица за лейтенант Боксър — произнесе Юки с нежния си мелодичен глас, който звънна в залата. — В „Тендърлойн“ са били убити двама млади мъже и лейтенант Боксър е била силно обезпокоена от бруталността на убийствата и от липсата на качествени веществени доказателства.

Юки пристъпи към ложата на съдебните заседатели и плъзна ръка по перилото, докато се вглеждаше отблизо в очите на всеки отделен член на състава. Те следяха с очи слабичката млада жена със сърцевидно лице и блестящи кафяви очи и се накланяха напред при всяка нейна дума.

— Като ръководен служител в отдел „Убийства“ на Дирекция на полицията в Сан Франциско, лейтенант Боксър е отговорна за разследването на всяко убийство в града. Но тя е била особено разтревожена от факта, че жертвите на тези убийства са били непълнолетни. Във въпросната вечер — продължи Юки — лейтенант Боксър не е била на дежурство и е била взела с приятелки едно питие преди вечеря, когато по телефона й се обажда старши полицейският инспектор Уорън Джейкъби. Инспектор Джейкъби е бивш партньор на лейтенант Боксър и тъй като случаят бил сложен, двамата работели заедно по него. Инспектор Джейкъби ще свидетелства, че се е обадил на лейтенант Боксър, за да й каже, че единствената им следа, кола мерцедес-бенц, забелязана около мястото и по времето и на двете убийства, е била засечена отново на улица „Маркет“. Много хора в ситуацията на лейтенант Боксър биха реагирали така: „Забрави. Не съм на дежурство. Не искам да вися цяла нощ в полицейска кола.“ Но това е бил личен случай на лейтенант Боксър и тя е искала да спре убиеца на двете момчета, преди да отнеме нови животи. Когато лейтенант Боксър се качила в полицейската кола заедно с инспектор Джейкъби, тя го е уведомила, че е пила алкохол, но че способностите й не са нарушени. Дами и господа, ищците ще използват често думата „пияна“. Но те изопачават действителността.

— Възражение, ваша чест. Оспоримо.

— Отхвърля се. Моля, седнете, г-н Бройлс.

— Вярно — продължи Юки, застанала точно пред ложата на заседателите, — лейтенантът била изпила няколко питиета. Но не е била нетрезва, не е залитала, не е заваляла думите си, не се е държала неадекватно, нито нелогично. Освен това лейтенант Боксър не е шофирала. Питиетата, които изпила, не са имали абсолютно нищо общо със събитията, разиграли се през онази нощ. Тази полицейска служителка е обвинена в брутално застрелване на младо момиче със служебния си пистолет. Но вие ще научите, че лейтенант Боксър не е била единственото лице с оръжие в ръката на мястото на събитието. „Жертвите“ — Юки направи с ръка общоприетия знак за кавички — не само са носели оръжие, но и са стреляли първи, при това с намерението да убият.

Глава 87

Мейсън Бройлс скочи разярен.

— Възражение, ваша чест. Защитникът се гаври с жертвите и излиза извън предмета. Подсъдими тук са не Сам и Сара Кабът. Подсъдима е лейтенант Боксър.

— Затова става дума, че не би трябвало да е подсъдима — настъпи Юки. — Моята клиентка не е извършила нищо незаконно. Нищо. Тя е тук, защото ищците страдат и искат някой да плати за тяхната загуба, независимо дали е правилно или не.

— Възражение! Ваша чест! Оспоримо.

— Приема се. Г-це Кастеляно, моля запазете вашите аргументи за обобщението.

— Да, ваша чест. Извинете. — Юки отиде при масата и погледна бележките си, след което се завъртя обратно, сякаш не я бяха прекъсвали.

— През въпросната вечер примерните деца Кабът бягат от полицията, като шофират с над сто и двайсет километра в час по силно оживени улици в пълно безхаберие за обществената безопасност; това е углавно престъпление. Били са въоръжени — друго углавно престъпление — и след като Сара Кабът потрошава автомобила на баща си, на нея и на брат й им се оказва помощ да излязат от катастрофиралата кола от двама загрижени полицейски служители, чиито оръжия са прибрани в кобурите, полицейски служители, изпълняващи своя дълг да служат, защитават и преди всичко да оказват помощ. Ще чуете показанията на полицейския експерт по балистика, който ще ви каже, че куршумите, извадени по хирургически път от тялото на лейтенант Боксър и инспектор Джейкъби, са изстреляни съответно от пистолетите на Сара Кабът и Сам Кабът. Ще чуете също, че Сара и Сам Кабът са стреляли по тези полицаи, без да са били провокирани. През въпросната вечер, когато е лежала на земята, губейки почти една трета от кръвта си и почти умираща, лейтенант Боксър е наредила на ищците да пуснат оръжията си, което те не са сторили. Вместо това Сара Кабът е произвела още три изстрела, които, за щастие, не са улучили клиентката ми. Едва тогава лейтенант Линдси Боксър отвръща със стрелба. Ако някой друг — банкер, пекар, даже букмейкър — бе застрелял някого при самозащита, нямаше да има процес. Но ако полицейски служител защити себе си, всеки иска да го види на парчета.

— Възражение!

Но вече беше късно за възражения. Каменната маска на д-р Андрю Кабът се разтроши на късчета и лицето му се изкриви от ярост. Той скочи на крака и се хвърли към Юки, готов да я разкъса. Мейсън Бройлс възпря клиента си, но залата закипя, докато съдия Ачакозо напразно заудря с чукчето.

— Свърших, ваша чест — каза Юки.

— О, не, не сте. Няма да позволя този процес да се превърне в слободия. Пристав, опразнете залата! Двамата адвокати — в моя кабинет! — нареди съдийката.

Глава 88

Когато заседанието се възобнови, очите на Юки искряха. Останах с впечатлението, че съдийското мъмрене си е струвало заради спечелените точки с изложението.

Бройлс призова първия си свидетел: Бети Д’Анджело, сестрата от реанимацията, която се грижеше за мен в нощта на прострелването ми. Д’Анджело неохотно повтори казаното на предварителното изслушване — че нивото на алкохол в кръвта ми е било .067, че не е имало начин да разбере дали съм била в опиянение, но че .067 се смята за „под влияние на алкохол“.

Следващият призован от Бройлс беше приятелката ми д-р Клеър Уошбърн. Бройлс оповести длъжността й на главен съдебен лекар в града, както и факта, че тя бе извършила аутопсията на Сара Кабът.

— Д-р Уошбърн, успяхте ли да потвърдите причината за смъртта на Сара Кабът?

Използвайки скица на човешкото тяло, Клеър посочи откъде куршумите са проникнали в тялото на Сара Кабът.

— Да. Установих две прострелни рани в гръдната област. Изстрел А е проникнал в горната лява външна част на гърдите, точно тук. Куршумът е пронизал гръдния кош на Сара Кабът между трето ляво и четвърто ребро, перфорирал е горния лоб на левия бял дроб, навлязъл е в сърдечната обвивка, разкъсал е лявата сърдечна камера и се е спрял в гръдния отдел на гръбначния стълб от лявата страна. Втората прострелна рана — продължи Клеър, почуквайки по скицата с показалката — е в гръдната кост, на дванадесет сантиметра под лявото рамо. Куршумът е минал директно през сърцето и е спрял в четвърти гръбначен прешлен на торакалната област.

Съдебните заседатели бяха затаили дъх, докато слушаха какво е причинил куршумът ми на сърцето на Сара Кабът, но щом Бройлс приключи с въпросите, Юки бе готова да поеме Клеър за кръстосан разпит.

— Можете ли да ни кажете под какви ъгли са проникнали куршумите, д-р Уошбърн? — попита Юки.

— Изстрелите са били произведени нагоре от няколко сантиметра над земята.

— Докторе, моментално ли е била убита Сара Кабът?

— Да.

— Значи може да се каже, че Сара е била съвсем мъртва, за да застреля някого, след като е била простреляна?

— Съвсем мъртва ли, г-це Кастеляно? Доколкото зная, се казва просто мъртва.

Юки се изчерви.

— Нека да перифразирам въпроса. При положение че лейтенант Боксър е била простреляна два пъти от пистолета на Сара Кабът, логично е Сара Кабът да е стреляла първа, тъй като е починала моментално от изстрела на лейтенант Боксър.

— Да, г-ца Кабът е починала моментално при прострелването.

— Още един въпрос — каза Юки, сякаш споходена от нова мисъл. — Направихте ли токсикологично изследване на кръвта на г-ца Кабът?

— Да. Няколко дни след аутопсията.

— И какво установихте?

— В тялото на Сара Кабът имаше метамфетамин.

— Била е друсана?

— Ние не използваме думата „друсана“ като медицински термин, но да, тя имаше .23 милиграма метамфетамин на литър кръв. Това е висока стойност.

— А какъв е ефектът от метамфетамина? — поиска да узнае Юки от Клеър.

— Метамфетаминът е мощен стимулант на централната нервна система, който произвежда широк спектър от ефекти. Откъм приятната страна е прилив на еуфория, но дългогодишните му потребители изпитват много от неблагоприятните му ефекти, сред които са параноя, мисли за самоубийство и убийство.

— А извършване на убийство спада ли към тях?

— Безспорно.

— Благодаря ви, д-р Уошбърн. Приключих със свидетеля, ваша чест.

Глава 89

Бях въодушевена от финала на Клеър, но не за дълго.

Чух Мейсън Бройлс да призовава д-р Робърт Голдман и след като кестенявият мустакат мъж в светлосин костюм се закле, започна да дава показания относно жестоките поражения, които Сам Кабът бе получил от грозната цев на моя пистолет.

Като използваше схема, подобна на онази за Клеър, д-р Голдман посочи, че първият ми куршум е пронизал коремната кухина на Сам, оставайки в осми торакален прешлен, където продължава да се намира.

— Този куршум е парализирал Сам от кръста надолу — изтъкна докторът и приглади мустака си. — Вторият куршум е проникнал в основата на шията, преминал е през трети шиен прешлен и е парализирал всичко от шията надолу.

— Докторе — намеси се Бройлс, — Сам Кабът ще може ли отново да ходи някога?

— Не.

— Ще може ли някога да прави секс?

— Не.

— Ще може ли някога да диша самостоятелно или да се радва пълноценно на своя живот?

— Не.

— Той ще бъде в инвалидна количка до края на живота си, така ли?

— Точно така.

— Свидетелят е ваш — обърна се Бройлс към Юки, докато се връщаше към стола си.

— Нямам въпроси към този свидетел — произнесе Юки.

Хвърлих й разтревожен поглед, преди двете да обърнем лицата си към дъното на залата. Вратите се разтвориха и в залата влезе млада санитарка, тикаща инвалидна количка марка „Дженкинсън Сюприйм“ от блестяща хромирана стомана, кадилакът на този тип апаратура.

Сам Кабът изглеждаше крехък и смален в детското си спортно яке и с вратовръзка, нямаше нищо общо със злобния психар, убил няколко души за едното удоволствие, преди да повали с изстрел Джейкъби. Ако не беше горящият от омраза поглед, нямаше да го позная.

Сам ме изгледа с кафявите си очи и сърцето ми заби учестено от ужас, чувство за вина и дори жалост.

Сведох поглед към бръмчащия апарат за дишане, монтиран под седалката на инвалидната количка. Представляваше тежка метална кутия, снабдена с цифрово устройство и бутони, от която се проточваше тънка пластмасова тръба, закрепена до лявата буза на Сам.

Пред устата му беше поставен малък гласов апарат с електронно управление.

Сам обхвана с устни дихателната тръба. Дочу се зловещ звук от засмукването на сгъстен въздух, подаден от дихателния апарат към белите му дробове. Този звук се повтаряше на всеки три-четири секунди, при всяко вдишване на Сам.

Наблюдавах как санитарката избутва Сам до мястото за свидетели.

— Ваша чест — обади се Бройлс, — тъй като не знаем колко дълго ще отнеме вземането на показания от Сам, бихме искали да включим този дихателен апарат в електрическото захранване, за да не изтощим батерията.

— Разбира се — каза съдията.

Санитарката разви дълъг оранжев кабел и го включи в контакта на стената, след което седна зад Андрю и Ева Кабът.

Нямаше накъде другаде да гледам, освен към Сам.

Вратът му беше неподвижен, а главата му закрепена към облегалката на стола с помощта на пристягащо устройство, минаващо като ореол през челото му. Приличаше на средновековен уред за мъчения и бях сигурна, че за Сам беше точно това.

Съдебният пристав, висок млад мъж в зелена униформа, се приближи към Сам.

— Моля, вдигнете дясната си ръката.

Очите на Сам зашариха с обезумял поглед. Вдиша малко въздух и проговори в зелената гласова кутия. От нея се разнесе едно призрачно, безсилно, механично:

— Не мога.

Глава 90

Гласът на Сам вече бе изгубил човешкия си звук, но детското му лице и смаленото хилаво тяло му придаваха крехък и уязвим вид, какъвто нямаше никой друг в залата. Присъстващите в галерията зашепнаха съчувствено, когато съдебният пристав се обърна към съдия Ачакозо.

— Съдия?

— Помогнете му да даде клетва, пристав.

— Заклевате ли се да казвате истината, за да ви помага бог?

— Заклевам се — каза Сам Кабът.

Бройлс се усмихна на Сам, давайки на заседателите достатъчно време да чуят, видят и почувстват реално окаяното състояние на тялото му и да си представят в какъв ад се е превърнал животът му.

— Не се притеснявай — обърна се Бройлс към Сам. — Просто кажи истината. Разкажи ни какво се случи в онази нощ, Сам.

Бройлс преведе Сам през серия загряващи въпроси, изчаквайки всеки път, когато момчето обвиваше с устни дихателната тръба. Отговорите му идваха на накъсани фрази, чиято дължината зависеше от количеството въздух, поето в дробовете, преди всяко всмукване от устройството.

Бройлс попита Сам на колко е години, къде живее, в кое училище е учил, преди да стигне до сърцевината на разпита.

— Сам, спомняш ли си какво се случи вечерта на десети май?

— Никога няма да го забравя… докато съм жив — отвърна Сам, като поемаше въздух през тръбата и произнасяше думите на тласъци през гласовата кутия. — Само за това мисля… и колкото и да се мъча… не ми излиза от ума… В онази нощ тя уби сестра ми… и съсипа моя живот.

— Възражение, ваша чест — изправи се Юки.

— Младежо — произнесе съдията, — зная, че е трудно, но моля, опитайте се да ограничите отговорите си до въпросите.

— Сам, нека да се върнем назад — изрече любезно Бройлс. — Можеш ли да ни разкажеш събитията от онази нощ и моля те, направи го стъпка по стъпка.

— Много неща се случиха — каза Сам. Пое въздух от тръбата и продължи. — Но не си спомням… всичко. Знам, че взехме колата на татко… и се изплашихме… Чувахме, че сирената се приближава… Сара нямаше шофьорска книжка… После въздушната възглавница изведнъж… се наду. Помня само,… че видях как тази жена… застреля Сара… Не знам защо го направи.

— Добре, Сам. Всичко е наред.

— Видях присвяткване — продължи момчето с поглед, впит в очите ми. — И после сестра ми… Тя беше мъртва.

— Да, всички знаем това. А сега, Сам, помниш ли си кога лейтенант Боксър стреля по теб?

В тясното пространство, ограничаващо движенията му, Сам залюшка глава. После се разплака. Сърцераздирателното му хлипане се прекъсваше от всмуквания на въздух, а всички шумове механично се усилваха от гласовата кутия.

Звуците бяха злокобни, не бях чувала подобно нещо в живота си. Полазиха ме ледени тръпки, както без съмнение — и всички останали.

Мейсън Бройлс бързо се приближи към клиента си, измъкна носна кърпа от предния си джоб и попи очите и носа на Сам.

— Искаш ли почивка, Сам?

— Не… сър… Добре съм — изцвили той.

— Свидетелят е ваш, адвокат — процеди той, хвърляйки ни злорад поглед.

Глава 91

Юки се приближи до тринадесетгодишния убиец, още по-беззащитен и малък сега в очите на присъстващите заради зачервеното от сълзи лице.

— Чувстваш ли се малко по-добре, Сам? — попита Юки, поставяйки ръце на коленете си леко приведена, така че очите й да се изравнят с неговите.

— Мисля, че да… като се има предвид…

— Радвам се да го чуя — изправи се Юки и отстъпи няколко крачки назад. — Ще се опитам да задавам кратки въпроси. Защо беше в квартал „Тендърлойн“ на десети май?

— Не знам… госпожо… Сара караше…

— Колата е била паркирана пред хотел „Балбоа“. Защо е била там?

— Мисля, че… купувахме вестник… Щяхме да ходим на кино.

— Смятал си, че в „Балбоа“ има щанд за вестници?

— Май да.

— Сам, правиш ли разлика между лъжа и истина?

— Разбира се.

— И знаеш, че си обещал да казваш истината?

— Напълно.

— Добре. И тъй, можеш ли да кажеш на всички защо двамата със Сара сте носили пистолети в онази нощ?

— Това бяха… пистолети на татко — каза момчето. Спря, за да поеме въздух и може би да помисли. — Извадих пистолета от жабката на колата,… защото си мислех, че онези хора… ще ни убият.

— Не си ли знаел, че полицаите се опитват да ви спрат?

— Бях уплашен… не карах аз и… всичко стана бързо.

— Сам, онази вечер беше ли дрогиран?

— Моля?

— Метамфетамин. Нали знаеш — амфетки, дискобисквитки, кока.

— Не съм вземал наркотици.

— Разбирам. Помниш ли катастрофата?

— Не съвсем.

— Помниш ли дали си видял лейтенант Боксър и инспектор Джейкъби да ви вадят от колата след катастрофата?

— Не, защото имах кръв в очите… Носът ми се счупи… Изведнъж… видях пистолети и после… те ни застреляха.

— Помниш ли да си стрелял по инспектор Джейкъби?

Очите на хлапето се разшириха. Дали беше изненадан от въпроса? Или просто си припомни момента?

— Помислих си, че той ще ме нарани — изграчи Сам.

— Значи помниш, че си стрелял по него?

— Той не се ли канеше да ме арестува?

Юки не отстъпваше, изчаквайки дробовете на Сам да се напълнят с въздух.

— Сам, защо стреля по инспектор Джейкъби?

— Не. Не помня… да съм направил това.

— Кажи ми: наблюдава ли те психиатър?

— Да, наблюдава ме… Защото никак не ми е лесно. Защото съм парализиран… и защото тази жена уби сестра ми.

— Добре. Нека те попитам за това. Ти казваш, че лейтенант Боксър е убила сестра ти. Ти не видя ли сестра ти да стреля първа по лейтенант Боксър? Не видя ли, че лейтенант Боксър лежи на улицата?

— Не си го спомням така.

— Сам, нали помниш, че си под клетва?

— Казвам истината — отново се разхлипа той.

— Добре. Влизал ли си някога в хотел „Лорензо“?

— Възражение, ваша чест. Накъде бие тя?

— Г-це Кастеляно?

— След миг ще стане ясно, ваша чест. Имам само още един въпрос.

— Задайте го тогава.

— Сам, не е ли вярно, че в момента ти си основният заподозрян в разследването на няколко убийства?

Доколкото бе възможно, Сам извърна главата си от Юки и нададе сърцераздирателен, пронизително подсилен вик: „Г-н Бройлс!“

Викът увисна в залата поради изчерпване на въздуха му.

— Възражение! Безпочвено, ваша чест — надвика Бройлс понеслия се шепот и ударите на чукчето на съдия Ачакозо. — Настоявам този въпрос да отпадне от протокола. И моля ваша чест да инструктира съдебните заседатели да не обръщат внимание…

Преди съдията да се произнесе, Сам подбели очи като обезумял.

— Аз се ползвам от поправката — изхриптя хлапакът и вдиша нова порция въздух, преди да продължи. — Ползвам се от петата поправка на основание…

При тези думи изпод инвалидната количка запищя неистова аларма. Откъм галерията и ложата на заседателите се понесоха викове, когато цифровото устройство на дихателния апарат светна червено.

Андрю Кабът скочи от стола си и избута санитарката напред.

— Направете нещо! Направете нещо!

Всички затаиха дъх, когато жената коленичи, започна да върти копчетата и успя да включи наново апарата. Най-сетне алармата спря.

Чу се шумно свистене, докато Сам вдишваше животоспасяващия въздух.

После залата се изпълни с шума на повсеместното облекчение.

— Свърших със свидетеля — каза Юки, опитвайки се да надвие шума, изпълващ залата.

— Съдът се оттегля — обяви съдия Ачакозо и удари с чукчето. — Заседанието продължава утре в девет часа.

Глава 92

Когато съдебната зала се опразни, Юки се насочи изпънала ръст към съдията.

— Ваша чест! Ще изискаме съдебни действия за опорочаване на процеса — заяви.

Съдията й направи знак с ръка да се приближи към скамейката й и Юки заедно с Мики Шърман, както и Бройлс и вторият му заместник се скупчиха отпред.

Чух Юки да казва: „Съдебните заседатели не може да не са се повлияли от тази идиотска аларма“.

— Нали не обвинявате ищците в умишлено задействане на „идиотската аларма“?

— Не, разбира се не, ваша чест.

— Г-н Бройлс?

— Моля да бъда извинен за неприличния език, г-жо съдия, но такива лайняни инциденти се случват, а онова, на което съдебните заседатели станаха свидетели, е съпътстваща част от живота на Сам Кабът. Дихателният апарат може да се развали и детето да умре. Заседателите видяха това. Не смятам, че случката подсили тезата ни повече от факта, че Сам е в инвалидна количка, а сестра му е мъртва.

— Съгласна съм. Искането се отхвърля, г-це Кастеляно. Утре сутрин заседанието продължава по плана.

Глава 93

Не зная коя от двете, аз или Юки, се почувства по-попарена. Намерихме пътя към пожарния изход, заслизахме по бетонното стълбище и отворихме страничната врата, извеждаща на улица „Полк“. Оставихме Мики да се оправя с пресата.

Юки изглеждаше определено поразена и смазана.

— Свидетелските показания на Сам бяха повече от кошмар — произнесе тя с пресекващ глас. — Когато оная аларма запищя, целият ми кръстосан разпит отиде на кино. Имам чувството, че всеки си е помислил „Господи, какво е причинила на това дете!“

Вървяхме по най-обиколния и най-незабележим път до гаража. Трябваше да хвана Юки през кръста, за да я спра да не пресече на червено при въздушния тунел по „Ван Нес“.

— Боже мой — не спираше да повтаря Юки, като всеки път вдигаше ръце с обърнати към небето длани. — Боже мой, боже мой! Какъв фарс. Каква пълно изопачаване!

— Но, Юки — окуражих я, — ти успя да изложиш тезата си. Каза всичко. Сестричето и братчето са паркирали в „Тендърлойн“. Не са имали работа там. Носели са оръжие. Каза им, че Сам е обект на разследване и че ще му бъде повдигнато обвинение за убийствата. Отпечатъците му са открити по ръба на ваната, в която нещастното хлапе е било убито с ток. Сам и Сара са убили тези деца, Юки. Сам Кабът е опасен. Съдебните заседатели трябва да го знаят.

— Не съм сигурна дали го знаят. Не мога да им изляза отново с номера, че е заподозрян, защото не му е повдигнато обвинение. Заседателите даже може да са помислили, че му правя клопка, за да го изкарам от жалката му кожица. Което явно и направих.

Преминахме през „Опера Плаза“ — сграда със смесено приложение с ресторанти, книжарница и киносалон на приземния етаж. Като избягвахме погледите на тълпата, взехме асансьора надолу към гаража и след като се качвахме и слизахме няколко пъти между редиците с коли, най-сетне открихме акурата на Юки.

Щракнахме коланите и щом Юки превъртя ключа, моторът се задейства. Вече мислех за утрешния ден.

— Сигурна ли си, че идеята да бъда свидетел е добра? — попитах адвокатката си.

— Абсолютно. По този въпрос с Мики имаме пълно съгласие. Трябва да насочим симпатиите на съдебните заседатели към теб. А за да го направим, тези хора трябва да видят и чуят що за човек си. Точно заради това трябва да свидетелстваш.

Глава 94

На следващата сутрин гледката от прозореца от кухненския бокс на Юки беше сива от надвисналите над града тежки дъждовни облаци. Странно е, но харесвах Сан Франциско точно такъв — с гръмотевици и бури.

Изпих си кафето и нахраних Марта. После излязохме на кратка разходка по улица „Джоунс“.

— Трябва да побързаме, Бу — казах, попивайки влажната мъгла с цялото си тяло. — Днес ни чакат големи дела. Мама ще бъде линчувана.

Двадесет минути по-късно Мики ни взе с колата си. Бяхме пред сградата на съда в осем без четвърт, с което предвидливо избягнахме напора на тълпата.

В съдебната зала Мики и Юки седнаха един до друг и заспориха шепнешком, ръцете на Юки пърхаха във въздуха като подплашени птички. Аз се взирах през прозореца към леещия се дъжд на улицата, докато стенният електронен часовник отброяваше напрегнатите минути.

Почувствах докосване по ръката си.

— Честно казано, онази аларма беше едно от най-гнусните неща, които са ми се случвали в съдебна зала — каза Мики, навеждайки се през Юки, за да говори с мен. — Не ми се ще да вярвам, че Бройлс има пръст в това, макар че не бих се изненадал той да е организирал шмекерията с кабела.

— Не говориш сериозно!

— Не знам, но трябва да упражним контрол над понесените щети. Наш ред е да изложим своя казус и се налага да отправим две послания: че хлапето е опасно дори на колелца и че ти си голямо ченге.

— Виж, не се тревожи, че ще даваш показания, Линдси — обади се Юки. — Ако беше по-подготвена, нямаше да звучиш естествено. Когато ти дойде редът, просто разкажи случката. Не бързай и спирай да помислиш, ако не си сигурна в нещо. И не трябва да изглеждаш гузна. Просто бъди голямото ченге, което си.

— Добре — отвърнах и го повторих за по-сигурно.

Публиката, с влажни шлифери и отръскваща чадърите си, скоро изпълни залата. После опонентите ни влязоха един по един, като всеки стоварваше куфарчето си на масата. Бройлс ни кимна учтиво и едва прикри радостта си. Беше в стихията си. Съдебна телевизия. Кабелна телевизия. Всеки искаше да говори с Мейсън Бройлс.

С крайчето на окото си видях как Бройлс се здрависва с Андрю Кабът и целува Ева Кабът по бузата. Даже помогна на санитарката да настани инвалидната количка на Сам Кабът. Явно дирижираше всичко, тъй че защо не и алармата от вчера?

— Добре ли спа, Сам? Чудесно — обърна се той към момчето.

За мен кошмарът започваше отново.

Звукът, който издаваше Сам при всмукването на въздух през дихателния апарат на всеки две секунди, напомняше толкова болезнено и постоянно за стореното от мен, че самата аз едва дишах.

Изведнъж страничната врата на залата се отвори, дванадесетте мъже и жени съдебни заседатели и тримата заместници влязоха в ложата и заеха местата си. Съдията, с картонена чаша кафе в ръка, също зае своето и откри съдебното заседание.

Глава 95

Юки, спокойна и сдържана, ослепителна в сивия си костюм и с перли, изпълни началния удар в нашия казус, като призова за свидетел Карла Рейс — ветеран на длъжността полицейски диспечер. Юки зададе на Карла няколко общи въпроса относно задълженията й и как е минало дежурството й на десети май.

След това пусна касета със записа на моите съобщения по радиостанцията от онази страшна нощ: цели четири и половина минути с моя глас, подаващ сигнали до поделенията, както и на радиоповикванията от патрулните коли.

Отрязъците прекъсвани съобщения на фона на заобикалящата ни тишина в залата вляха адреналин в кръвообращението ми и запратиха мислите ми към тъмните завои, по които преследвахме неизвестните заподозрени в черния мерцедес през онази отминала нощ.

Гласът на Джейкъби, който викаше първа помощ за пътниците на катастрофиралия автомобил, бе прекъснат насред изречението от рязък пукот на огнестрелно оръжие.

Подскочих в стола при звука на гърмежите. Ръцете ми започнаха да се потят и усетих, че треперя.

След момент чух собствения си заглъхващ глас да вика линейка: „Двама служители повалени. Двама цивилни повалени.“

Последва тревожният глас на Карла Рейс: „Лейтенант, добре ли сте? Линдси, отговори ми.“

— Действително си помислих, че сме я загубили — обясняваше Карла на Юки от свидетелското място. — Линдси ни е една от най-добрите.

След вялия кръстосан разпит на Мейсън, Юки призова следващия ни свидетел, Майк Харт от балистичния отдел, който потвърди, че куршумите, извадени от тялото ми, отговарят на пистолета на Сара, а куршумите, извадени от Джейкъби, са изстреляни от пистолета, намерен до Сам Кабът.

Бройлс нямаше въпроси към Майк, тъй че Юки призова на свидетелското място Джейкъби.

В очите ми напряха сълзи, когато видях стария си приятел и партньор да се запътва към предната част на залата. Походката на Джейкъби беше тежка, въпреки че бе загубил много от килограмите си. С мъка се изкачи в свидетелската ложа.

Юки го изчака да си налее пълна чаша с вода, след което му зададе обичайните въпроси — откога работи в полицията и колко време е в отдел „Убийства“. Последва въпросът:

— Инспектор Джейкъби, от колко време познавате лейтенант Боксър?

— От около седем години.

— Случвало ли ви се е да работите заедно с нея преди въпросната вечер?

— Да. Бяхме партньори три години.

— Попадали ли сте с нея в други ситуации, при които е трябвало да използва пистолета си?

— Да. Няколко пъти.

— И как според вас реагира тя под напрежение?

— Тя е страхотна под напрежение. А трябва да знаете, че при всяко излизане на улицата ние сме под напрежение, защото най-неочаквано от нищо може да стане нещо, без никакво предупреждение.

— Инспекторе, когато лейтенант Боксър се присъедини към вас вечерта на десети май, усетихте ли да лъха на алкохол?

— Не.

— Знаехте ли, че беше пила?

— Да. Защото ми го спомена.

— А защо ви го е споменала?

— Защото искаше да зная и ако преценя, да я сваля от колата.

— По ваше мнение, след като сте работили с нея толкова години, беше ли напълно във форма?

— Разбира се. Умът й сечеше, както обикновено.

— Ако способностите й бяха по някакъв начин накърнени, щяхте ли да тръгнете с нея на онази задача?

— В никакъв случай.

Юки прекара Уорън през вечерта на десети май, от момента, в който ме взе от „Сузис“ до последното нещо, което си спомняше.

— Бях доволен, че извадихме онези хлапета от колата. Тревожех се, че бензиновият резервоар тече и всичко можеше да хвръкне във въздуха. Свързах се с диспечерската ни, Карла Рейс, която е тук, и й съобщих, че Сам Кабът е със счупен нос от въздушната възглавница, защото е експлодирала в лицето му, докладвах още, че хлапетата може би имат вътрешни травми. Слабо съм ги познавал.

— Моля, инспекторе?

— Представа си нямах, че докато викам бърза помощ, оня малък мерзавец ще почне да стреля по мен.

Естествено, на Мейсън Бройлс му гръмна тапата и съдията предупреди Джейкъби. А аз ликувах, че Джейкъби нарече Сам Кабът мерзавец. Когато се въдвори ред, Юки имаше един последен въпрос към моя стар партньор.

— Инспекторе, запознат ли сте с каква репутация се ползва лейтенант Боксър в полицейските среди?

— Накратко? Адски добро ченге.

Глава 96

Бройлс не успя да изцеди нищо от Джейкъби на кръстосания разпит. Той отговаряше с „да“ и „не“ и не се хвана на въдицата, когато Бройлс намекна, че е проявил немарливост според практиката и процедурите на ДПСФ.

— Направих всичко по силите си за двете деца и съм благодарен, че вашият клиент не излезе по-добър стрелец — натърти Джейкъби, — защото иначе щях да съм мъртъв, а не да разговарям с вас тук.

Когато съдът прекъсна за обедна почивка, намерих тихо местенце в един ъгъл на третия етаж между кафе машината и стената и разговарях по мобилния с Джо. Виртуалната ни прегръдка обхващаше три часови пояса. Той ми се извини поне половин дузина пъти за това, че в момента е зает с мащабно разследване, включващо заплахи за летища от Бостън до Маями, поради което няма възможност да бъде при мен в Сан Франциско.

Преглътнах няколко залъка от един сух сандвич и успях да пийна кафе от автомата, преди да седна до Юки на възобновеното съдебно заседание.

Тогава настъпи моментът, от който се плашех. Юки ме призова на свидетелското място. Когато седнах в ложата, тя застана пред мен така, че да прегражда видимостта ми към семейство Кабът и ме дари с лъчезарна усмивка.

— Лейтенант Боксър, вярвате ли в спазването на полицейските процедури?

— Да.

— Бяхте ли пияна през въпросната вечер?

— Не. Вечерях с приятелки. Изпих няколко питиета, преди да приема обаждането на Джейкъби.

— И не сте била на дежурство?

— Не.

— Когато не сте на дежурство, противоречи ли пиенето на някакви правила?

— Не.

— Когато се качихте в колата с инспектор Джейкъби, вие официално сте поели отново дежурството.

— Да. Но бях сигурна, че способностите ми са непокътнати. И сега твърдя това.

— Бихте ли се определила като ченге, което следва стриктно правилника?

— Да, но правилникът не обхваща всички обстоятелства. Понякога се налага да се справяш с конкретна ситуация и да се облягаш на най-добрата си преценка.

Насочвана от Юки, разказах историята до момента, в който с Джейкъби отворихме със сила вратата на разбитата кола и измъкнахме от нея децата на Кабът.

— Допуснах грешка, защото хлапетата изглеждаха много зле. Дожаля ми за тях.

— Защо ви дожаля за тях?

— И двамата плачеха. А Сам също така кървеше, повръщаше и ми се молеше.

— Бихте ли пояснили?

— Проплака „Моля ви, не казвайте на татко. Той ще ме убие“.

— И как постъпихте вие?

— Както каза инспектор Джейкъби, трябваше да ги извадим от колата. Имаше опасност от експлозия на бензиновия резервоар. Прибрах оръжието си, за да мога да стисна здраво вратата на колата, и заедно с инспектор Джейкъби ги изведохме навън.

— Продължете, лейтенант.

— Когато се озоваха вън от колата, трябваше да сложа белезници на Сара. Но вместо това се отнесох с нея като с жертва на тежко пътно произшествие. Поисках да видя шофьорската й книжка, а тя извади пистолет от якето си и ме простреля, първо в рамото и след това в бедрото. Паднах на земята.

— Къде беше инспектор Джейкъби, когато Сара стреля по вас?

— Инспектор Джейкъби викаше линейка.

— Къде беше оръжието му?

— Беше в кобура му.

— Сигурна ли сте?

— Да. Той говореше по телефона. Пистолетът бе прибран в кобура. Извиках му „Пистолет!“ точно преди Сара да стреля по мен. Видях, че Джейкъби се обърна и ме видя да падам. В този момент Сам Кабът стреля в него и го улучи два пъти.

— Сигурни ли сте, че сте видели всичко това, лейтенант? Не загубихте съзнание?

— Не. Бях в съзнание през цялото време.

— А инспектор Джейкъби изгуби ли съзнание?

— Да. Помислих, че е мъртъв. Видях как Сам Кабът го ритна в главата и той не се помръдна, нито се опита да се защити.

— Видели сте Сам Кабът да рита инспектор Джейкъби в главата. Продължете, моля.

— Навярно са помислили, че съм мъртва, защото явно напълно ме бяха забравили.

— Възражение. Свидетелката прави догадки.

— Приема се.

— Кажете просто какво сте видели, чули и направили — каза Юки. — Справяте се много добре.

Наведох глава, за да се съсредоточа.

— Чух Сара да казва на Сам, че трябва да изчезват — продължих. — Извадих пистолета си от кобура и заповядах на Сара да хвърли оръжието. Тя ме нарече кучка и сетне произведе още няколко изстрела по мен. Тогава отвърнах на стрелбата.

— Какво се случи след това?

— Сара падна на земята, а Сам започна да крещи, че съм застреляла сестра му. Отново му заповядах да хвърли оръжието, което той отказа да направи. Стрелях и по него.

— Кажете, лейтенант, искали ли сте да нараните децата?

— Не, разбира се. С цялото си сърце желая нищо от това да не се беше случило.

— Според вас, ако Сам и Сара Кабът не бяха носили оръжие, щеше ли да се случи тази трагедия?

— Възражение — извика Бройлс. — Призовава свидетелката към умозаключение.

Съдията се облегна в стола и се взря в тавана през дебелите стъкла на очилата си с черни рамки. След като взе решение, възвърна обичайната си поза.

— Поддържа се.

— Линдси, вярно ли е, че през десетгодишната ви служба в отдел „Убийства“ са ви давали за пример за отлично извършени арести в тридесет и седем случая и сте получили петнадесет почетни грамоти от поделението и двадесет пъти сте награждавани по служба?

— Не съм ги броила, но мисля, че са някъде толкова.

— Накратко, лейтенант Боксър, Дирекция на полицията в Сан Франциско ще се съгласи с определението на инспектор Джейкъби, че сте „адски добро ченге“.

— Възражение. Защитникът произнася пледоария.

— Благодаря, Линдси. Аз свърших, ваша чест.

Глава 97

Забравих за Юки още щом се извърна от мен. Върнах се назад във времето, усещайки болката от онази ужасяваща нощ. Свистящият звук от дишането на Сам въздействаше на моите отворени рани като солена вода, а залата ми заприлича на море от слети лица, което отразяваше собствената ми покруса.

Преброих шестима членове на семейство Кабът, които разпознах по приликата им със Сара и Сам и яростта в очите им. Беше пълно и с ченгета, мъже и жени, с които бях работила години наред. Улових погледа на Джейкъби, който не ме изпускаше от очи. Показа ми знака с вдигнат палец и ми се прииска да му отвърна с усмивка, но Мейсън Бройлс вече пристъпваше към мен.

Не изгуби време за любезности.

— Лейтенант Боксър, когато стреляхте по моя клиент и сестра му, имахте ли намерение да убиете?

Ушите ми запищяха, докато се опитвах да асимилирам въпроса му. Дали съм стреляла, за да убия? Е, как да кажа, че съм имала намерение да убия децата?

— Извинете, г-н Бройлс. Бихте ли повторили въпроса?

— Нека го задам по друг начин. Ако инцидентът се е случил както вие казвате, че Сара и Сам Кабът са отказали да хвърлят пистолетите си, защо просто не ги обезвредихте? Например да стреляте в ръцете или краката им.

Поколебах се, опитвайки се да си го представя. Сара, застанала с лице към мен на пътното платно. Изстрелите, които блъснаха тялото ми. Падането ми на улицата. Болката. Срамът.

— Лейтенант?

— Г-н Бройлс, стрелях при самозащита.

— Изумително е колко добре сте се прицелили. При положение че сте била пияна.

— Възражение. Той провокира лейтенант Боксър.

— Приема се. Внимавайте, г-н Бройлс.

— Добре, съдия. Лейтенант, не разбирам. Изстреляли сте два куршума в сърцето на Сара — твърде малка мишена, не смятате ли? Защо не сте я простреляли така, че тя да оживее? Защо с изстрела по Сам не избихте пистолета от ръката му?

— Ваша чест! Задава въпрос и отговаря сам.

— Оттеглям въпроса си. Разбираме какво сте извършили, лейтенант — произнесе ехидно Бройлс. — Разбираме точно какво се е случило.

Глава 98

Чух Юки да казва:

— Моля за допълнителни въпроси, ваша чест.

След което бързо се приближи до мен. Изчака да я погледна в очите.

— Линдси, когато сте стреляли по Сара и Сам, животът ви беше ли в опасност?

— Да.

— Каква е правилната полицейска процедура при такава ситуация? Как е „по правилника“?

— Стреляш в средата на масата, за да намалиш заплахата и щом заплахата бъде намалена, спираш стрелбата. Често тези изстрели в средата на масата са фатални. Не рискуваш със стрелба по крайниците. Има вероятност да не уцелиш. Лицето може все още да е способно да стреля, а ти трябва да си сигурен, че стрелецът няма да рани теб или други хора.

— Имали ли сте друг избор, освен да стреляте по този конкретен начин?

— Не. Никакъв, след като децата Кабът употребиха смъртоносна сила.

— Благодаря, лейтенант. Сега вече разбираме точно какво се е случило.

Бях отмаляла от облекчение, когато слязох от свидетелския подиум. Седнах на мястото си и чух съдията да разпуска съда.

— Ще се видим утре в девет часа — обяви тя.

Юки и Мики с неколцина адвокати от неговата колегия оформиха кордон около мен, когато напуснахме сградата на съда през задния вход и се качихме в черния линкълн-таун, който ни чакаше на „Полк“.

През тъмните стъкла на колата гледах яростно скандиращата тълпа, която носеше плакати с моя портрет и лозунги „Разпищолена жандармка“ и „Мръсната Хариет“.

— Справи се страхотно, Линдси — каза Мики, като се пресегна от предната седалка и ме потупа по ръката. Но кафявите му очи не се смееха и долната част на лицето му остана като маска.

— Не трябваше да се колебая. Аз… просто не знаех какво да кажа.

— Нищо лошо не е станало. Сега отиваме да вечеряме. С Юки трябва да премислим още малко заключителната й реч. Заповядай с нас.

— Ако не съм ви необходима, защо не ме оставите в апартамента на Юки? Тъкмо ще поработите на спокойствие.

Стисках ключовете на Юки в шепата си и се взирах през тъмните стъкла в прелитащия покрай нас град, който познавах толкова добре. Знаех, че съм прецакала работата. Само няколко секунди колебание и всички в залата прочетоха мислите ми.

Днес съдебните заседатели си тръгнаха с впечатлението, че съм стреляла, за да убия децата.

И разбира се, бяха прави.

Глава 99

Пронизителна аларма пресече кошмара, стегнал ме в злокобната си примка. Лежах вцепенена, докато дойда на себе си, когато сигналът запищя отново, този път не толкова шумен и дразнещ.

Сграбчих мобилния телефон от нощната масичка и го отворих, но който ме търсеше, беше затворил.

Будна и в лошо настроение до шест сутринта, разместих камарите дрехи на Юки в другата й малка спалня, докато открия спортния екип и маратонките си. Облякох се безшумно, закачих каишката за нашийника на Марта и заедно се измъкнахме от „Крест Роял“ в развиделяващото се утро.

Предварително пробягах в мислите си набелязания маршрут, убедена че съм в състояние да взема двете мили по равен и средно хълмист терен. Сетне с Марта поехме в бавен тръс на север към стълбите на улица „Джоунс“. Болката в ставата ми напомни колко мразя да бягам.

Отвързах Марта, за да не се мотае около краката ми и да ме спъва. Сетне си наложих да усиля бяг по нанадолнището на „Джоунс“, докато досадните болки в рамото и крака ми се разпростряха в обща мускулна недостатъчност.

Колкото и да го мразех, бягането беше единствената ми надежда да се отърся от натрапчивите мисли за процеса, тъй като бе най-добрият начин да преобразувам психическото си състояние в по-управляема физическа форма. Затова, макар че сухожилията ми крещяха, ми стана приятно да усетя как тупат маратонките ми по тротоара, а потта ми засъхва в прохладата на утрото.

Тичах на север по „Джоунс“, пресякох „Вайехо“ и стигнах върха на Руския хълм. Точно пред мен беше остров Алкатраз с мигащия фар и величествената гледка към Ангелския остров.

В този миг мислите ми се зареяха свободно, а сърцето ми заби учестено, но не от стрес и страх, а от физическото усилие.

Преминах с пълна скорост през оградата на „Хайд“ и магическите ендорфини ме загряха. Вдясно от мен се извиваше отсечката на „Ломбард“ — очарователна уличка, спускаща се по хълма към „Лавенуърт“. На светофара свих лакти и заподскачах равномерно на място, докато чаках да светне зелено, доволна, че съм изпреварила сутрешната навалица, която само след половин час щеше да задръсти улици и тротоари.

Светлината се смени и отново се спуснах да бягам. Пътят, който бях избрала, ме превеждаше през някои от най-хубавите части на града с разкошни стари сгради и гледки като за картичка, дори в мъглата, стелеща се откъм залива. С Марта се намирахме на границата с Китайския квартал, когато чух свистене на гуми по петите ми.

Някой ми извика:

— Г-це, трябва да водите кучето си на каишка.

Ядосана, че прекъсват новооткритото ми блаженство, се извърнах назад и видях черно-бялата патрулна кола, която ме следваше. Спрях да тичам и повиках Марта при себе си.

— О, мили боже, лейтенант, та това си била ти.

— Добро утро, Николо — поздравих задъхана младия въоръжен полицай. — Здрасти, Фридман — извиках на шофьора.

— Всички стоим зад тебе, Лу — обади се Фридман. — Не в буквалния смисъл, както сме сега — изломоти, — а просто наистина ни липсваш, човече, пардон, лейтенант.

— Благодаря — усмихнах се. — Това означава много за мен, особено днес.

— Нали не ми се сърдиш заради кучето?

— Ей, ти имаш право, Николо. Трябва да е вързана на каишка.

— Спазване на правилника, а?

— И още как.

— Успех, само така, лейтенант.

— Благодаря, момчета.

Фридман пусна фаровете, докато минаваха край мен. Стискайки каишката на Марта с две ръце, за да я държа плътно до себе си, завих по улица „Клей“ и поех обратно нагоре по хълма към „Джоунс“.

Когато влетях във фоайето в блока на Юки, всички схващания и спазми бяха изчезнали от тялото ми. След минути бях под горещия душ, който си заслужих и който се оказа изумителна награда.

Избърсах се с една от огромните хавлии на Юки и изтрих парата от огледалото.

Оглеждах се дълго и внимателно.

Кожата ми бе порозовяла, а очите ми се бяха прояснили. Пробягах милите за прилично време, заедно със спирането заради каишката на кучето. Чувствах се добре. Печеля или не, аз бях същия човек, както винаги.

Дори Мейсън Бройлс не можеше да ми отнеме това.

Глава 100

Като изключим звука от затрудненото дишане на Сам Кабът, съдебната зала беше притихнала, когато Бройлс се изправи до своята маса, вперил очи в лаптопа си, изчаквайки още един мъчителен момент, преди да започне заключителната си реч.

Накрая пристъпи към ложата на съдебните заседатели и след като ги поздрави с обичайния си мазен маниер, се впусна в обобщение на делото.

— Сигурен съм, че всички оценяваме факта, че работата на полицията е трудна. Право да си кажа, аз не бих я вършил. Полицията се занимава ежедневно с груби хора и грозни ситуации и всеки ден й се налага да взема трудни решения за части от секундата. Това са условията, които лейтенант Линдси Боксър е приела, когато са й поверили полицейската значка. Положила е клетва да спазва закона и да защитава нашите граждани. Не подлежи на съмнение, че човек не може да изпълнява тези задължения, както трябва, ако е пиян.

Някой от задните редици се намеси в риториката му с кашляне. Бройлс застана търпеливо с ръце в джобовете, изчаквайки кашлянето да спре.

Когато залата утихна, той поде, откъдето беше стигнал.

— Всички изслушахме свидетелските показания на лейтенант Боксър вчера и намирам за любопитно, че тя отрича нещо, което не може да признае и признава нещо, което не може да отрече. Лейтенант Боксър отрича, че не би трябвало изобщо да се качва в полицейската кола. Че не би трябвало изобщо да поема функциите на полицейски служител, след като е пила прекалено много. Но трябва да признае, че не е спазила процедурите. И трябва да признае, че е убила Сара Кабът и е съсипала живота на Сам Кабът. Дами и господа, съществуват полицейски процедури, създадени именно, за да предотвратяват смъртоносни престрелки като произведената в нощта на десети май. Тези процедури не са измислени след трагичния инцидент, който разглеждаме. Те са проверени във времето и се прилагат от десетилетия по определена причина. Всеки жив полицай знае, че трябва да се приближи към заподозрян автомобил с насочено оръжие, за да покаже на лицето, към което се приближава, че изпълнява служебни задължения. И заподозрените се обезоръжават, за да не бъде ранен никой.

Бройлс се приближи до масата си и отпи вода от поставената висока чаша. Идваше ми да скоча и да го разоблича, че изопачава истината, но вместо това го наблюдавах как мълчаливо се обърна към камерите, преди да се върне при съдебните заседатели, захласнали от думите му.

— Сам и Сара Кабът са били млади и самонадеяни деца и са си позволявали волности пред закона. Взели са колата на баща си без позволение и са избягали от полицейско преследване. Били са незрели и неспособни на правилна преценка. За мен това означава, че независимо от тяхната интелигентност, са се нуждаели от повече закрила, отколкото един възрастен човек в подобна ситуация. А лейтенант Боксър не е успяла да им я осигури, защото не е спазила основни полицейски процедури. Решила е „да служи и защитава“ в нетрезво състояние. В резултат на това решение една изключителна млада жена е мъртва, а един млад мъж със заложби да постигне всичко, което пожелае, е прикован в инвалидна количка до края на живота си.

Мейсън Бройлс притисна длани една о друга като за молитва и, дявол да го вземе, това разчувства. Пое дълбоко въздух и изля пред заседателите печалното си заключение като дълбока въздишка.

— Не можем да върнем Сара Кабът — промълви. — И видяхме какво е останало от живота на Сам Кабът. Нашата правна система не е в състояние да обърне щетите, нанесени на тези деца, но вие сте овластени да обезщетите Сам Кабът и неговите родители за загубата и страданието. Дами и господа съдебни заседатели, искрено ви моля да вземете правилното решение и да присъдите на моя клиент сумата от сто и петдесет милиона долара. Не го правете само заради семейство Кабът. Направете го заради вашето семейство и заради моето, и заради всяко семейство и всеки човек в този наш град. Да признаете подсъдимата за виновна, ще е единственият начин да сме сигурни, че подобна трагедия няма да се случи никога повече.

Глава 101

Юки затвори бележника си и пристъпи напред. Обърна хубавото си лице към съдебните заседатели и ги поздрави. Сключих здраво пръстите на ръцете си и се помъчих да не мисля за силната заключителна реч на Бройлс.

— Този случай е много емоционален — започна Юки. — От една страна имаме трагедия, която ще остане завинаги у семейство Кабът. От друга, един изключително добър полицай е обвинен несправедливо, че е предизвикал инцидента. Именно защото този случай е толкова емоционален и защото децата Кабът са били толкова млади, искам да изложа фактите отново, тъй като вашата работа е да решите това дело въз основа на фактите, а не на емоциите. Факт е, че ако един полицай пожелае да изпие няколко маргарити в петък вечер, когато не е на дежурство, в това няма абсолютно нищо незаконно. Ченгетата също са хора. И след като полицейските служители са на разположение на гражданите по двадесет и четири часа в денонощието, би било съвсем нормално лейтенант Линдси Боксър да каже на инспектор Джейкъби, че е заета. Но тази полицейска служителка е гледала изключително отговорно на работата си и е надхвърлила онова, което дългът й повелява, с което се е изложила на определен риск. Чухте ищците неведнъж да заявяват, че лейтенант Боксър е била пияна. В действителност тя не е била опиянена. И ако съдържанието на алкохол в нея може да е било условие за този инцидент, то не е било причината за него. Моля ви да не изпускате от внимание това разграничение. Лейтенант Боксър не е допуснала никакви грешки в преценката си вечерта на десети май заради забавени реакции или затруднено мислене. Ако лейтенант Боксър е извършила нещо погрешно в онази нощ, то е било, защото е проявила твърде много състрадание към ищците. Двамата човека, причинили смъртта и осакатяването на Сара и Сам Кабът, са самите деца Кабът. Факт е, че две млади, разглезени и богати деца не са имали да вършат нищо по-добро от това да излязат през въпросната вечер и да причинят нараняване и нещастие на други хора и в последна сметка на самите себе си. Дами и господа, Сам и Сара Кабът са причинили събитията от десети май със своето безразсъдно поведение и с употребата от тяхна страна на смъртоносна сила. В този инцидент те са прибягнали до смъртоносната сила, а не лейтенант Боксър. Този факт е ключов.

Юки млъкна и за една ужасна секунда реших, че може да е забравила насоката на своето изложение. Тя повдигна перлите над копринената си блуза и прокара пръсти по тях, след което отново се обърна към заседателите и аз разбрах, че просто е събирала мислите си.

— Обикновено когато полицай е изправен пред съда, става дума или за казус, сходен със случая на Родни Кинг или с този на Абнър Луима. Ченге дръпва спусъка прекалено бързо, пребива здраво някого или накърнява нечие достойнство. Линдси Боксър е обвинена в извършване точно на обратното. Тя е прибрала оръжието си в кобура, защото децата Кабът изглеждали твърде беззащитни и действително са били в опасност. А ищците искат да превърнат хуманността й към тези деца в „неспазване на полицейските процедури“. Простете, но това е гадост. Лейтенант Боксър е спазила процедурите, когато се е приближила към въпросната кола с насочено оръжие. След което, въз основа на видимата травма на Сам Кабът, тя оказва помощ на жертвите на пътнотранспортно произшествие. Това е правилното решение в случая. Инспектор Джейкъби, друг адски добър полицай с над двайсет и пет годишен стаж в ДПСФ, е постъпил по същия начин. Чухте го. Прибрал е пистолета си. След като двамата с лейтенант Боксър помогнали на децата Кабът да излязат от колата, той се е опитал да им осигури медицинска помощ. Не е ли това поведението, което всички искаме от нашите полицейски сили? Ако вие бяхте претърпели катастрофа? Ако това бяха вашите деца? Но вместо да благодарят на служителите, децата Кабът стрелят по тях с пистолети с намерението да ги убият. Сам е ритнал инспектор Джейкъби в главата, след като е бил прострелян. Дали тяхната злонамерена и потенциално смъртоносна агресия не е била причинена от употребата на наркотици? Или просто са склонни към убийства? Ние не знаем. Но знаем, че лейтенант Боксър е била простреляна първа и е отвърнала със стрелба при самозащита. Това е факт. А да защитиш себе си, дами и господа, е „правилната полицейска процедура“. Лейтенант Боксър ви каза, че би дала всичко на света Сара Кабът днес да е жива, а този млад човек да използва пълноценно тялото си. Но истината е, че събитията от десети май не са се случили заради огъня, открит от Линдси Боксър. Факт е, че тя се е опитвала да го избегне.

Заля ме вълна от благодарност и едва не рукна от очите ми. Мили боже, да бъдеш защитавана с толкова страст и красноречие! Прехапах долната си устна и не откъснах очи от Юки, докато не завърши пледоарията си.

— Дами и господа съдебни заседатели. Вие проявихте голямо търпение през тази седмица, заради изобилието от свидетелски показания и тормоза на медиите. Вече сте готови да вземете решение. Молбата ни е да признаете лейтенант Линдси Боксър виновна в това, че е полицай за гордост: състрадателен, всеотдаен и самоотвержен служител на закона. Молбата ни е да я признаете за невинна по възмутителните обвинения, повдигнати срещу нея.

Глава 102

— Какво ще кажеш днес да минем през парадния вход? — попита Мики, като ме хвана подръка. — Днес е петък, Делото ще престои през почивните дни, а това ме навежда на мисълта, че моментът е подходящ за „среща с пресата“.

Прекосих фоайето между двамата ми адвокати, слязохме по мраморните стълби и се озовахме на „Макалистър“. Ъгълът на централния градски съд е скосен така, че сградата има диагонален изглед към широкото кръстовище и перфектно поддържания парк срещу „Сивик Сентър Плаза“.

Слънцето блестеше ослепително в контраст с мрачината на съдебната сграда. И както в самото начало на процеса, „Макалистър“ беше толкова задръстена, че не виждах нищо отвъд представителите на пресата и колите на сателитните телевизии, обточващи тротоара.

Много ми напомняше на сцената извън съдебната сграда в процеса на О Джей Симпсън. Същата напомпана от адреналина лудост, която дегизира истината, каквато и да е тя. Настоящият процес не беше достоен за световна сцена. Отразяването в медиите се свеждаше до привличане на телевизионни зрители, рейтинги и долари от реклами. Както и да е, днес аз бях „обектът“.

Като хрътки по дирята на заек, пресата ме забеляза и стегна обръча около мен за смъртоносния лов. Мики беше подготвен с изявление, но така и не успя да го обяви.

— Колко време ще размишляват съдебните заседатели според вас, г-н Шърман?

— Не зная, но съм сигурен, че колкото и време да отнеме, заседателите ще отсъдят, че лейтенант Боксър е невинна по всички обвинения.

— Лейтенант Боксър, ако съдебните заседатели гласуват против вас…

— Няма изгледи това да се случи — отговори Юки вместо мен.

— Г-це Кастеляно, това е първото ви крупно дело. Как се справихте, по ваше мнение?

На тридесетина метра оттам също се бе оформила тълпа около Мейсън Бройлс, неговите колеги и заместниците му. Камерите жужаха, докато санитарката спусна Сам по дървената платформа и го натовари в пикапа. Репортерите ги следваха по петите, засипваха с въпроси Сам, а баща му правеше всичко възможно да закрие момчето.

Разпознах Синди сред тълпата. Тя си пробиваше път с рамо напред през натъпканите като сардели тела, опитвайки се да се приближи към мен. По тази причина не обърнах особено внимание на Мики, когато отговори на мобилния си телефон.

После той сложи ръка рамото ми. Лицето му беше посивяло.

— Току-що ми се обадиха от канцеларията — викна той в ухото ми. — Съдебните заседатели имат два въпроса.

Запровирахме се през тълпата, докато стигнем до колата на Мики, която ни чакаше. Ние с Юки седнахме на задната седалка, а Мики — отпред до шофьора.

— Какво искат да знаят? — попита Юки, щом затръшнахме вратите. Колата потегли бавно през тълпата към „Редуд“.

— Искат да видят вещественото доказателство за поетия от Линдси алкохол — отвърна Мики, обръщайки лице към нас.

— Господи — изстена Юки. — Как могат още да се занимават с това?

— А другото? — запитах настойчиво. — Ти каза, че имали два въпроса.

Видях, че Мики се колебае. Не искаше да ми каже, но се налагаше.

— Искат да знаят има ли горна граница за парично обезщетение, което могат да присъдят на ищците.

Глава 103

Беше като удар в стомаха и шокът се разнесе от слънчевия сплит по цялото ми тяло. Коремът ми се сгърчи и към гърлото ми се надигна жлъчен сок. Бях си представяла теоретично, че губя делото, но последиците ми се привиждаха твърде живописно: работя по улични панаири, чета книги в уединено бунгало на плажа и разни други измишльотини. Но не бях предвидила силата на емоционално въздействие от реалността на загубата.

Юки изплака до мен:

— Боже мой. Аз съм виновна. Не трябваше да казвам „да я признаете за виновна в това, че е полицай за гордост, дрън-дрън“. Беше просто ефектна фраза! Мислех, че е за добро, а съм грешила!

— Ти свърши голяма работа — казах й с натежал като камък глас. — Това няма нищо общо с твоите думи.

Обгърнах тялото си с ръце и наведох глава. Мики и Юки си говореха нещо помежду си. Чух Мики да я уверява, че е рано за вайкане, но за мен гласът му звучеше като развалена грамофонна плоча. Един-единствен въпрос се повтаряше непрекъснато:

Как е възможно всичко това?

Как е възможно?

Глава 104

Когато се върнах на вълната на разговора в колата, Мики обясняваше нещо на Юки.

— Съдийката им е дала цялата болнична документация и справката от медицинската сестра. И им казала да не се безпокоят за границата на присъдената сума. Това било нейна работа и не ги засягало.

Мики потърка лицето си, което изтълкувах като жест на нервност.

— Юки, ти свърши великолепна работа, наистина го мисля. Не мога да повярвам, че съдебните заседатели са се хванали на позьорството на Бройлс — каза той. — Просто не го вярвам. Не виждам как бихме могли да се справим по-добре.

Точно в този момент мобифонът на Юки иззвъня.

— Съдебните заседатели са се върнали в залата — съобщи тя. Сгъна телефона и го стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Готови са с присъдата.

Умът ми литна. Видях думата „присъда“ като изписана пред очите ми и се опитах да я разчленя на букви и срички, за да открия между тях нещо, на което да се надявам. Знаех от предишния ми опит в съда, че думата присъда7 означава да казваш истината.

Ще бъде ли тази присъда истина?

За хората от Сан Франциско щеше да е така.

Мики нареди на шофьора да обърне, той изпълни нареждането и само след няколко минути вече повтарях „Без коментар, без коментар, моля“, докато следвах Мики и Юки през тълпата, по стълбите и отново в съдебната сграда.

Заехме местата си в залата, а опонентите ни заеха своите.

Чух името си да пронизва мига, сякаш идваше от друго пространство и време. Обърнах се и погледнах назад.

— Джо!

— Току-що влязох, Линдси. Идвам направо от летището.

Протегнахме ръце и за кратък момент преплетохме пръсти през раменете на седналите зад нас хора. После трябваше да го пусна и да се обърна напред.

Покрай стените на залата фотографите нагласяха апаратите си на фокус и само час след като бяхме напуснали залата, съдията влезе откъм своя вход, а заседателите изпълниха ложата.

Съдебният пристав обяви подновяване на заседанието.

Глава 105

Съдебните заседатели дълго време оправяха поли и наместваха чанти, докато се настанят удобно на местата си. Най-сетне бяха готови. Забелязах, че само двама от тях погледнаха към мен.

Чух изтръпнала как съдията ги попита дали са готови с присъдата. Тогава старши съдебният заседател, петдесет и няколко годишен афроамериканец на име Арнолд Беноа, изпъна надолу спортното си яке и отвърна:

— Да, ваша чест.

— Моля, предайте решението си на съдебния пристав.

През пътеката дишането на Сам Кабът се учести, моето също удвои скоростта си с ударите на сърцето ми, когато съдията разгъна единствения лист хартия.

Тя го прегледа с безизразно лице, върна го на съдебния пристав, а той го връчи обратно на старши съдебния заседател.

— Предупреждавам присъстващите да не реагират на онова, което старши съдебният заседател има да каже — произнесе съдията. — Добре, г-н старши съдебен заседател. Моля, обявете решението.

Той извади очила от джоба на якето си, разтвори ги и ги намести върху носа си. Накрая прочете:

— Ние, съдебните заседатели по горепосоченото дело, признаваме подсъдимата, лейтенант Линдси Боксър за невинна по повдигнатите срещу нея обвинения.

— Всички ли са на това мнение?

— Да.

До такава степен бях претръпнала, че не бях сигурна дали съм чула добре. И когато си повторих наум произнесената присъда, почти очаквах съдията да отхвърли току-що казаното от старши съдебния заседател.

Юки стисна китката ми здраво и едва когато видях усмивка да огрява лицето й осъзнах напълно, че не съм си въобразявала. Заседателите бяха отсъдили в моя полза.

Един глас се провикна:

— Не! Не! Не можете да направите това!

Андрю Кабът бе станал на крака и се държеше за облегалката на предния стол, в който седеше Мейсън Бройлс, пребледнял, мрачен, победен.

Молбата на Бройлс за гласуване поотделно бе всъщност настояване и съдията го уважи.

— Когато чуете номера на мястото си, моля съобщете на съда как сте гласували — произнесе съдия Ачакозо.

Съдебните заседатели отговаряха един по един.

— Невинна.

— Невинна.

— Невинна…

Бях чула израза, но до този момент не бях сигурна, че съм го разбрала. В прегръдките на двамата ми адвокати ме понесе тъй пълно облекчение, че сякаш попаднах в друго измерение. Навярно такова усещане се изпитва само в моменти на избавление като този.

Бях свободна и сърцето ми искаше да полети.