4-ти юли

Глава 46

Слънцето едва руменееше на зазоряващото небе, когато остър звън ме изтръгна от съня. Затърсих опипом телефона и на четвъртото позвъняване хванах слушалката.

— Линдси, обажда се Юки. Дано не съм те събудила. В колата съм и това е единствената ми свободна минута, но мога да ти разкажа всичко набързо.

Юки беше експанзивна и умна и вече знаех, че приказва като картечница.

— Добре, слушам те — казах и се тръшнах обратно на леглото.

— Сам Кабът е излязъл от болницата. Вчера снех показанията му. — Гласът на Юки звучеше като ритмични картечни откоси — рът-рът-рът. — Отказва се от самопризнанията за убийствата в хотела, но това е проблем на прокурора. Колкото до заведения иск срещу теб, каза, че ти си стреляла първа, не си го улучила и той и Сара са отвърнали на стрелбата ти при самозащита. След това си ги застреляла. Пълни глупости. Ние го знаем и те го знаят, но това е Америка. Може да каже каквото си поиска.

Изстенах, сякаш ме душаха. Юки продължи да говори.

— Единственият ни проблем е, че това психопатче е невероятен манипулатор. Парализирано, подпряно в инвалидна количка, с гипсова яка и трепереща долна устна. Прилича на ангелче, влачено от…

— Злобна полицайка, която първо стреля, после мисли — вметнах аз.

— Щях да кажа от тежкотоварен камион, но както и да е — разсмя се тя. — Дай да се съберем и да изготвим стратегия. Става ли да се уговорим?

Програмата ми блестеше недокосната, направо девствена. А Юки бе наблъскала в своята снемане на показания, срещи, съдебни дела, почти нямаше незает час през следващите три седмици. Все пак уточнихме дата няколко дни преди процеса.

— Точно сега медиите мътят водата — продължи Юки. — Изпуснахме пред пресата, че си отседнала у приятели в Ню Йорк, тъй че няма да те намерят. Линдси? Там ли си?

— Да. Тук съм — потвърдих, втренчена във вентилатора на тавана, ушите ми бучаха.

— Гледай да се отпуснеш, дано можеш. Не се набивай в очи. Останалото остави на мен.

Добре.

Взех душ, сложих си къси ленени панталони и розова тениска и отнесох чашата с кафе в задния двор. Имах въпрос към Пенелъпи, докато забърквах закуската й в копанята: „Колко свинска кльопачка може да изкльопа една свинка, ако свинката кльопа свинска кльопачка?“

Разговор на градска мацка със свиня. Няма що.

Премислях разговора с Юки, докато бризът подухваше на верандата. Отпусни се и не се набивай в очи. Звучеше разумно, стига да не ме разкъсваше чудовищното желание да действам. Идеше ми да раздрусам всичко, да чупя глави, да оправям неправди.

Просто не можех иначе.

Подсвирнах на Марта да идва и запалих експлоръра. Подкарахме към една определена къща в Кресънт Хайтс — местопрестъплението на двойното убийство.

Глава 47

— Лошо куче — обърнах се към Марта. — Май няма да мирясаш, а?

Марта извърна към мен разтапящ кафяв поглед, помаха с опашка и възобнови наблюдението си на скалистия път.

Докато шофирах по магистрала №1, усещах как настръхвам от възбуда. След три мили завих при Кресънт Хайтс — характерна архитектурна пъстрота от къщи, накацали по лицевия склон на хълма над Залива на полумесеца.

Насочих експлоръра по камениста еднопосочна алея, налучквайки пътя, докато мястото на престъплението просто изскочи пред мен. Спрях и изключих мотора.

Жълтата къща с дъсчена облицовка беше прелест — с островърхи прозорци, потънала в цветя градина и дървена ограда с метален парапет. Фамилията Долтри беше изписана с боя върху ръчно направена пощенска кутия, а около всичко това все още бе опъната жълта найлонова лента, дълга около половин миля — американската мечта.

Местопрестъпление. Не влизай без полицейска заповед.

Помъчих се да си представя как двама души са били жестоко убити в тази уютна къща, но образите така и не успяваха да паснат. На такова място просто не биваше да се случва убийство.

Какво бе привлякло убиеца тъкмо тук? Дали е бил предумишлен удар или убиецът просто е попаднал случайно в това мило домашно гнездо?

— Стой тук, момиче — заповядах на Марта на излизане от колата.

Убийството се бе случило преди повече от пет седмици и полицията вече бе изоставила местопрестъплението. Всеки, който искаше да завре носа си там, би могъл да го стори, стига да не нахлува в къщата, а аз засякох признаци на надничане навсякъде: стъпки в цветните лехи, цигарени фасове по настилката, кутии от газирани напитки по ливадата.

Прекрачих през отворената порта, наведох се под лентата и обходих около къщата, пресявайки с поглед обстановката.

Под храстите имаше зарязана баскетболна топка, а на задните стълби бе захвърлена детска маратонка, още влажна от нощната роса. Забелязах, че стъклото на един от приземните прозорци на мазето беше свалено от рамката и подпряно на стената: вероятното място на проникване.

Колкото по-дълго стоях около къщата на семейство Долтри, толкова по-учестено биеше сърцето ми. Промъквах се скришом из мястото на престъплението, вместо да нося отговорност за него, а това ме караше да се чувствам в опасност и зле, сякаш престъплението не е моя работа и мястото ми не е тук. В същото време, заради онова, което Клеър бе споделила с мен предната вечер, нещо ме караше да действам.

Семейство Долтри от Кресънт Хайтс не бяха първите жертви, млатени с бич. Кой друг е бил подлаган на това варварство? Бяха ли свързани тези убийства с моя нерешен случай Джон Доу №24?

Отпусни се и не се набивай в очи, беше ме посъветвала Юки. Направо се изсмях с глас. Качих се в експлоръра, потупах партньора ми по козината и потеглих обратно надолу по каменистия път към магистралата.

За десет минути стигахме Залива на полумесеца. Исках да огледам къщата на О’Моли.

Глава 48

Пътят към Оушън Колони беше пълен от двете страни с патрулни коли. Означенията по вратите им ми говореха, че местните ченгета най-сетне са получили помощта, от която толкова се нуждаеха. Бяха привлекли щатската полиция.

Подминавайки ги, видях униформен полицай да пази предния вход на къщата, а друг полицай разговаряше с криминалиста.

Следователи и криминалисти влизаха и излизаха от къщата. На съседската поляна беше опъната палатка на медиите и местен репортер вече излъчваше на живо от Залива.

Паркирах колата по-надолу и се запътих към къщата, смесвайки се с тълпата зяпачи, които следяха действията на полицията на местопрестъплението от отсрещния тротоар. Беше удобен наблюдателен пункт и докато стоях там, пресявах впечатленията си с надеждата да ме връхлети важно прозрение.

Най-напред, къщите на жертвите имаха толкова общо помежду си, колкото тебешира и сиренето. Кресънт Хайтс беше работнически квартал, където магистрала №1 минаваше край непретенциозни жилища с изглед към залива. А Оушън Колони опираше в частно игрище за голф. Домът на семейство О’Моли и къщите наоколо блестяха с всички възможни екстри, каквито могат да се купят с пари. Какво общо можеха да имат помежду си двете жилища и хората, които ги обитаваха?

Изучавах елегантната къща на О’Моли в колониален стил с полегат покрив, изкусно подрязани чемшири в кашпи до входната врата и за пореден път се натъквах на първоначалния въпрос. Какво бе привлякло убиеца тук? Дали е било лична саморазправа или случайно открила се възможност за убийство?

Погледнах нагоре към прозорците със сини щори на втория етаж, където Лорелай О’Моли е била заклана в спалнята й.

И тя ли е бита с камшик?

Бях се умислила толкова дълбоко, че навярно съм привлякла вниманието върху себе си. Младо униформено ченге с червендалесто лице и сприхав вид се насочи към мен.

— Госпожице? Госпожице? Искам да ви задам няколко въпроса.

Мамка му! Ако трябваше да покажа значката си, ченгето щеше да ме потърси в базата данни. И веднага да пусне новината: Лейтенант Линдси Боксър от Дирекция на полицията в Сан Франциско е била на местопрестъплението. А след двадесетина минути медиите щяха да звънят на вратата и да се настаняват по ливадата на Кет.

Придадох си най-невинното изражение.

— Само минавах оттук, г-н полицай. Тъкмо си тръгвах.

Махнах небрежно с ръка, обърнах се кръгом и бързо се отдалечих към експлоръра.

Ядец. Видях го какво направи.

Ченгето си записа номера на колата ми, когато потеглих.

Глава 49

Малкият старомоден бар носеше името на горда морска птица — „Корморан“, — а елегантното й копие висеше от тавана над бара.

Заведението предлагаше аламинути, шест вида наливна бира, силна музика и тълпа народ в петък вечер. Огледах се наоколо и забелязах Кароли Браун на една маса до бара. Беше облечена в лек панталон и елегантен розов пуловер. На врата й дискретно проблясваше златно кръстче.

Госпожа готвачката в свободната си вечер.

Кароли ме забеляза миг по-късно, усмихна ми се широко и ми направи жест да седна при нея. Проправих си път през тълпата и я прегърнах леко, когато тя стана да ме поздрави.

Поръчахме си пиво „Питс Уикид“ и лингуини с миди и както понякога се случва с жените, станахме близки за нула време. Кароли беше инструктирана за мен от сестра ми Кет и знаеше за стрелбата, обрекла ме на бавно гърчене в калифорнийската съдебна система.

— Не прецених добре ситуацията, тъй като бяха деца — обяснявах на Кароли. — И след като стреляха по партньора ми и мен, трябваше да ги обезвредя.

— Това наистина е кошмарно, Линдси.

— И още как. Да убиеш дете. Никога не съм предполагала, че съм способна на такова нещо.

— Принудили са те да го сториш.

— Те бяха убийци, Кароли. Бяха очистили две деца и когато ги задържахме, вече нямаха друг изход. Как да повярва човек, че хлапетии като тях двете, облагодетелствани с всички предимства в живота, могат да стигнат дотам!

— Да, зная. Но ако съдя по стотиците деца, които са минали през моето училище, повярвай ми, психично увредени подрастващи се пръкват навсякъде — увери ме Кароли.

Когато заговори за увредените деца, нещо сякаш ме удари по главата. Видях себе си като малка как отхвърчам през стаята и се блъскам в бюрото си. „Не смей да ми противоречиш, госпожичке.“ Баща ми се клатушка на прага като господар-исполин. Самата аз бях увредено дете.

С усилие се върнах към атмосферата на „Корморан“.

— Та, Линдси, в какво положение си, неомъжена или разведена? — питаше ме Кароли.

— Разведена, от един човек, който ми е като брата, дето никога не съм имала — отвърнах и изпитах облекчение, че тя смени темата. — Но бих се оставила да ме придумат отново да се обвържа.

— Сега се сещам — рече Кароли с усмивка. — Ако не се лъжа, ти май си имаше компания, когато пристигнах със сладките.

Ухилих се при спомена как отворих врата по ризата на Джо. Тъкмо се канех да разкажа на Кароли за Джо, когато вниманието ми бе отвлечено от някакво раздвижване зад нея.

Бях забелязала на бара трима типа, които пиеха стабилно. Неочаквано двамата си тръгнаха. Третият, който остана, беше поразително красив: тъмна чуплива коса, правилни черти на лицето, очила без рамки, изгладен панталон и поло блуза марка „Ралф Лоран“.

Барманът изтри тезгяха с парцал и го чух да пита:

— Още едно?

— Всъщност искам да опитам онази брюнетка, дето е колкото една халба. Бих се пробвал и с високата блондинка.

Въпреки че подмятането бе придружено с мила усмивка, почувствах, че нещо в този тип не е съвсем наред. На вид го докарваше като банкера Морган, но звучеше като търговски пътник, който живее от комисиони.

Челюстта ми се стегна, когато той се завъртя на стола си край бара и впи поглед в мен.

Глава 50

Автоматично изготвих описанието му: от бялата раса, висок към метър и осемдесет и осем, тежък около осемдесет и пет кила, четирийсет-четирийсет и двегодишен, без особени белези, освен зарастваща рана между палеца и показалеца на дясната ръка. Сякаш е бил порязан с нож.

Мъжът слезе от стола на бара и се запъти към нас.

Прошепнах на Кароли:

— Грешката е моя. Погледнах го.

Направих всичко възможно да го откажа от намерението му, като демонстративно обърнах лице към Кароли, но той продължи да се приближава.

— Как са двете дами тази вечер? Толкова сте хубави и двете, че не можех да не ви кажа здрасти.

— Благодаря — рече Кароли. — Много мило — след което му обърна гръб.

— Аз съм Денис Агню — продължи да настъпва той. — Явно не ме познавате, но вижте, можем да променим това. Няма ли да ми предложите стол, момичета? Черпя ви една вечеря.

— Благодаря, Денис — казах, — но ние си прекарваме чудесно сами. Нали разбираш, излезли сме по женски.

По лицето му пробяга гримаса, като притъмняване от спад на тока. Но само след миг си възвърна нахалството и чаровната усмивка.

— Чак пък толкова прекрасно! Хайде. Даже да сте момичета, които не си падат по мъже, на мен не ми пречи. Просто една вечеря.

По някакъв шантав начин в Денис Агню се смесваха галантност и дебелоочие, но каквото и да бе намислил, вече ми бе писнало.

— Ей, Денис — подвикнах, като извадих от дамската си чанта полицейската значка и я тикнах под носа му, — аз съм полицейски служител и разговорът е служебен. Ясно ли е?

Видях как пулсът заби в слепоочията му, докато се опитваше да се измъкне с достойнство.

— Не бива да правите прибързани заключения, полицай. Особено за хора, които не познавате.

Агню се върна на бара, остави някакви банкноти и ни хвърли последен поглед.

— А сега умната, защото ще има да се виждаме.

Сетне отвори рязко вратата, която водеше към паркинга.

— Добре го отряза, Линдси. — Кароли сви пръсти като пистолет и издуха въображаемия дим от върха на показалеца си.

— Ама че лепка — отбелязах. — Видя ли изражението му? Сякаш не можеше да повярва, че го издухвам. За кого се мисли? За Джордж Клуни ли?

— Сигурно — съгласи се новата ми приятелка. — Неговото мамче и неговото огледало цял живот са му говорили, че е неустоим.

Голям майтап! Разсмяхме се и си чукнахме чашите. Чувствах се страхотно с Кароли, сякаш я познавах от години. Покрай нея спрях да мисля за Денис Агню, за убийци и трупове и даже за приближаващата дата на съдебния процес.

Вдигнах ръка и поръчах по още една бира.

Глава 51

Търсача скри новия си нож под предната седалка на колата, след което излезе от нея и отвори вратата на денонощния магазин. Моментално се почувства освежен от пуснатия климатик и от успокояващата гледка на високите хладилници, пълни с газирани напитки и бира.

Остана особено доволен, че вижда една дребна брюнетка, облечена в скъп спортен костюм, която се бе наредила пред касата.

Името й беше Анемари Сардучи и Търсача знаеше, че тя ще се прибере след последната си покупка за деня. Щеше да си купи бутилка вносна минерална вода, да се върне у дома пеша и да вечеря със семейството си в своята къща с изглед към залива.

Търсача вече знаеше много за Анемари: че е суетна по отношение на петдесет и един килограмовата си фигура; че се чука с личния си треньор; че синът й продава наркотици на съучениците си и че изпитва безумна завист към сестра си Джулиет, която има постоянна роля в дневен сапунен сериал, сниман в Лос Анджелис.

Знаеше още, че е авторка на електронен дневник под виртуалния псевдоним Порочната Роза. Навярно беше един от най-ревностните й читатели в течение на месеци. Даже се бе подписал в „книгата й за гости“ със собствения си интернет-псевдоним.

Търсача напълни една картонена чаша със силно черно кафе от машината в ъгъла на магазина и се нареди на опашката зад г-жа Сардучи. Блъсна се леко в нея, докосна гърдите й уж случайно.

— Съжалявам. О, вие ли сте, Анемари — изрече.

— Да, здрасти — отвърна му тя с отегчен поглед и кимване. Подаде петдоларова банкнота на русолявата касиерка, взе си рестото за бутилираната вода и напусна магазина, без да каже довиждане.

Търсача наблюдаваше как Анемари излиза от магазина, въртейки малкото си дупе, защото имаше този навик. След час-два вече щеше да чете дневника й онлайн с всичките ексцентричности, които тя не желаеше да разкрива пред хората от реалния й живот.

Доскоро, Порочна Розо.

Глава 52

Когато Кароли ми позвъни и ме помоли да наглеждам Алисън за няколко часа, ми идваше да й кажа: „Моля те, само не искай от мен да ставам детегледачка.“ Но Кароли ме хвана, преди да го изрека.

— На Али много й липсва прасето — каза. — Ако я пуснеш да гледа Пенелъпи, ще се забавлява сама, а аз ще мога да си оправя кътника при зъболекаря. Много ще съм ти благодарна, Линдси.

След половин час Алисън изскокна от миниджипа на майка си и се затича към входа. Тъмната й лъскава коса бе хваната на две опашки. Беше облечена от главата до маратонките в розово.

— Здравей, Али.

— Донесох ябълки — съобщи ми тя, втурвайки се в къщата. — Почакай и ще видиш.

— Ъ-хъ — измънках с престорен ентусиазъм.

Още щом отворих задната врата, Пенелъпи се спусна в тръс към оградата и загрухтя високо, а Алисън й отвърна, наподобявайки нейните звуци. Вече очаквах съседите да пратят при нас някой от дружеството за защита на животните, когато Алисън ми се ухили и каза:

— На това му казваме прасешки език.

— Да, обясниха ми.

— Ама това е истински език — настоя Алисън. Почеса гърба на свинята с греблото и Пенелъпи се изтърколи по гръб, вирнала крака в екстаз. — Когато Пенелъпи беше малко прасенце, живееше в голяма кочина до морето с прасета от цял свят — осведоми ме Али. — По цяла нощ стоеше и си приказваше с другите прасета, а през деня правеше педикюри, които се викат прасекюри.

— Сигурна ли си?

— Прасетата са много по-умни, отколкото си мислят хората — сподели Али. — Пенелъпи знае много неща. Много повече, отколкото хората си представят.

— Просто нямах идея.

— Виж какво — продължи Али, — ти я нахрани с ябълките, а аз трябва да й лакирам ноктите.

— Сериозно?

— Тя го иска. — След като Алисън ме увери, че няма нищо лошо да пуснем прасето на верандата, изпълних разпореждането. Подавах на Пенелъпи да хруска ябълки, докато Алисън бърбореше с двете ни и лакираше копитцата й с перлен розов лак.

— Свършихме, Пени — обяви Али, сияеща от гордост. — Сега ги остави да изсъхнат. И така — обърна се към мен, — какво може да прави Марта?

— Ами всъщност овчарските колита също си имат свой език. Марта е обучена да охранява стадо овце под команда.

— Покажи ми!

— Да виждаш наоколо овце?

— Ти си глупава.

— Така е. Но знаеш ли какво най-много обичам у Марта? Тя ми прави компания и ме предупреждава за лоши хора и даже за случайни злополуки нощно време.

— Ти имаш пистолет, нали? — попита Али с лукав поглед на прелестното си личице.

— Да. Имам пищов.

— Ау. Пищов и куче. Жестока си, Линдси. Май не познавам по-страхотната от теб.

Не издържах и се разсмях, отметнала назад глава. Али беше такова хубаво хлапе с невероятно въображение. Изненадах се колко много и бързо я харесах. Бях дошла в Залива на полумесеца да преосмисля живота си. А ме навести ярка фантазия за самата мен, Джо, дом, малко момиченце.

Прехвърлях шокиращата мисъл в ума си, когато Кароли се появи в задния двор с изкривена от зъболекарска упойка усмивка. Не можех да повярвам, че са минали цели два часа и ужасно съжалих, че Али си тръгваше.

— Ела пак — казах и я прегърнах за довиждане. — Али, ела, когато поискаш.

Глава 53

Останах на улицата да им махам, докато миниджипът на Кароли се скри зад завоя на крайбрежната. Но когато изчезна от погледа ми, една мисъл, която отдавна се въртеше в периферията на съзнанието ми, изведнъж се проясни.

Отнесох лаптопа в дневната, настаних се на удобен стол и влязох в базата данни на НИЦК. След минути установих, че д-р Бен О’Моли, четирийсет и осем годишен, е засичан няколко пъти от органите за превишена скорост и арестуван за шофиране в нетрезво състояние преди пет години. Два пъти е бил женен и овдовявал.

Първата му съпруга Сандра, майка на дъщерята Кейтлин, се обесила в двуместния им гараж през 1994 година. Втората г-жа О’Моли, Лорелай, по баща Бреен, убита вчера на тридесет и девет годишна възраст, била арестувана за кражба в магазин през 1998 година. Глобили я и я освободили.

В същия сайт се разрових и за Алис и Джейк Долтри и на екрана се появи изобилна информация. Джейк и Алис били женени от осем години и оставили две момчета близнаци, шестгодишни, когато ги открили заклани в жълтата им къща в Кресънт Хайтс. Представих си уютния им дом с късче изглед към залива, зарязаната баскетболна топка и детската маратонка.

Сетне отново насочих вниманието си към екрана.

Очевидно Джейк не е бил цвете за мирисане, преди да се ожени за Алис. Продължавах да се движа из съдебното му досие: склоняване към проституция, подправени подписи на чековете за социална осигуровка на баща му, заради което излежал шестмесечна присъда, но през последните осем години бил чист, на редовна работа в пицария в града.

Алис, трийсет и две годишна, нямаше съдебно досие. Даже не е пресичала на червено, нито се е удряла в кола при паркиране на заден ход пред супермаркет.

И все пак тя също беше мъртва.

Какво означаваше това?

Позвъних на Клеър и тя вдигна след първия сигнал. Веднага пристъпихме към темата.

— Клеър, можеш ли да се поразровиш заради мен? Търся някаква връзка между убийствата на О’Моли и на Алис и Джейк Долтри.

— Естествено, Линдси. Ще се свържа с някои мои колеги из щата. Ще видя какво може да се открие.

— Можеш ли да провериш и за Сандра О’Моли? Починала е през 1994 г., обесила се е.

Поговорихме още няколко минути — за съпруга на Клеър, Едмънд, който й беше подарил пръстен със сапфир за тяхната годишнина. Поговорихме и за едно малко момиченце на име Али, което осъществяваше контакт с прасета.

Щом затворих телефона, се почувствах сякаш дишам обогатен въздух. Канех се да затворя компютъра, когато нещо привлече погледа ми. Когато Лорелай О’Моли била съдена за присвояването на чифт двадесетдоларови обеци, я защитавал местен адвокат на име Робърт Хинтън.

Познавах Боб Хинтън.

Визитката му все още беше в джоба на шортите ми от онази сутрин, когато ми се натресе с велосипеда си.

И доколкото помнех, този тип ми дължеше услуга.

Глава 54

Кантората на Боб Хинтън се намираше на главната улица и беше голяма колкото кутийка, сплескана между луксозен магазин за кафе и сграда на банка. С надеждата, че може да работи и в събота, отворих със замах стъклената врата и видях Боб да седи зад голямо бюро, привел оредяващото си теме над „Сан Франциско Екзаминър“.

Той вдигна стреснато глава, при което лакътят му блъсна кафето и го разля по вестника. Мярнах снимката на първата страница, преди да се е превърнала в кафеникава цапаница. Едър план на русоляво момче в инвалидна количка.

Сам Кабът. Моят малък личен кошмар.

— Извинявай, Боб. Не исках да те стресна.

— Няма за к-к-к-акво — отвърна Боб. Намести очилата си с розови рамки и извади хартиени салфетки от бюрото си, за да попие кафето. — Заповядай, седни.

— Благодаря.

Боб ме попита как я карам в Залива на полумесеца и му отвърнах, че си намирам какво да правя.

— Тъкмо четях за теб, лейтенант — изрече, попивайки първата страница с топче хартиени салфетки.

— В свят на наносекунди няма скрито-покрито — отвърнах с усмивка. После го уведомих, че проявявам интерес към убийствата, станали само на няколко мили от вратата ми и се питам дали той може да ми каже нещо по въпроса.

— Познавах Лорелай О’Моли — заяви той. — Представлявах я по едно дело. Измъкнах я само с плясване през ръцете — рече със самоосъдителна усмивка. — Познавам Бен бегло. Хората приказват, че има нещо общо със смъртта на Лорелай, но аз не мога да си го представя да убие доведената майка на Кейтлин. Детето беше толкова травматизирано от смъртта на собствената си майка.

— Ченгетата винаги тръгват първо от съпругата.

— Определено. Зная. Имам приятели в полицейските среди. Израснал съм в Залива — обясни. — И започнах да практикувам тук веднага след университета. Обичам да съм малка рибка в малко езерце.

— Прекалено си скромен, Боб — махнах към снимките по стената, на които Боб се здрависваше с губернатора и други големци. Освен тях имаше и няколко грамоти в рамки.

— А, тези ли — каза Боб и отново сви рамене. — Е, изявявам се благотворително като служебно назначен адвокат на малтретирани или изоставени деца. Знаеш ги тия работи, представлявам ги в съда, за да съм сигурен, че правата им са защитени.

— Похвално — уверих го. Ставаше ми все по-симпатичен и забелязах, че и той започна да се чувства по-удобно с мен. След разливането на кафето вече не заекваше.

Боб се облегна назад в стола и посочи снимка от награждаване в залата на кметството. Ръкуваше се с някого, който му връчваше значка.

— Виждаш ли този човек? — запита, посочвайки ми един изтупан мъж на сцената, седнал в редица с други. — Това е Рей Уитъкър. Той и съпругата му Моли живееха в Лос Анджелис, но идваха тук за лятото. Убити са в леглата им преди две години. Линдси, знаеш ли, че всички тези хора са били бити с камшик и заклани?

— Чувала съм — отвърнах. Изключих за около минута, докато умът ми се опитваше да асимилира факта на още едно двойно убийство преди години. Какво означава бичуването? От колко време действа убиецът?

Мислите ми се върнаха при Боб, който продължаваше да разказва за семейство Уитъкър.

— … народни, много мили хора. Той беше фотограф, а тя малко нещо като актриса в Холивуд. Няма логика. Това са все добри хора и е трагично, че децата им завършват в домове за сираци или при роднини, които едва познават. Тревожа се за тези деца — той поклати глава и въздъхна. — В края на всеки ден се опитвам да оставя темата в кантората, но не се получава.

— Зная какво имаш предвид — доверих му. — Ако разполагаш с няколко минути, ще ти разкажа една история, която отнасям вкъщи всеки път след работа през последните десет години.

Глава 55

Боб се надигна и отиде до термоса върху една кантонерка. Наля на двама ни по чаша кафе.

— Разполагам с всичкото време на света — рече. — Не харесвам цените на съседния магазин за кафе — усмихна се. — И цялата му снобска обстановка.

Над хладкото кафе с мляко на прах разказах на Боб за първия ми случай на убийство.

— Открихме го в един скапан хотел в квартала около „Мишън“. Виждала бях трупове и преди, но не бях подготвена за онова, Боб. Беше съвсем млад, не повече от седемнайсет-двайсетгодишен, когато влязох в стаята, го заварих проснат по гръб, потънал и полуразложен в собствената си съсирена кръв. Целият накацан от мухи. Като гъмжащо одеяло от мухи.

Гърлото ми се стегна при спомена за гледката; беше толкова жива, сякаш в момента стоях в хотелската стая и се молех: Господи, измъкни ме оттук. Отпих от гадното кафе, преди да събера сили да продължа.

— Беше облечен само с две неща: обикновен хавлиен чорап, като стотици други чорапи от този вид, продавани из цялата страна по онова време, и тениска от „Дистилъри“. Знаеш ли заведението?

Боб кимна:

— Обзалагам се, че всеки турист, минал през Залива на полумесеца от 1930 година насам, е ял там.

— Да. Страхотна улика, няма що.

— И как е умрял?

— Прерязано с нож гърло. Имаше и следи от бой с камшик по задника. Да ти звучи познато?

Боб кимна отново. Слушаше ме внимателно, тъй че продължих. Разказах му как съм претърсвала в продължение на седмици града и Залива.

— Никой не потърси жертвата, Боб. Пръстовите му отпечатъци не бяха картотекирани, а стаята, в която е загинал, беше адски мръсна, класически пример за съсипани следи. Не разполагахме с абсолютно никакви улики.

Никой не потърси тялото, което не е толкова необичайно; същата година вече имахме двадесет и трима непотърсени Джон Доуовци. Но още помня колко невинно беше младежкото му лице. Беше със сини очи — уточних — и светлорижа коса. А сега, след толкова години, още убийства със същия почерк.

— Знаеш ли кое е най-смразяващото, Линдси? Да си мислиш, че убиецът може да живее в този град…

Телефонът иззвъня и прекъсна Боб насред изречението.

— Робърт Хинтън — обади се той.

В следващата секунда кръвта се изцеди от лицето му. Настана мълчание, прекъсвано от неговото „ъхъ, ъхъ“, след което каза:

— Благодаря, че ме осведомяваш — и затвори. — Един приятел, който работи в „Газет“ — обясни Боб. — Тялото на Бен О’Моли е намерено от някакви момчета, които били на излет в гората.

Глава 56

Родителите на Джейк Долтри живееха в жилищен комплекс в Пало Алто на тридесет минути шофиране от Залива на полумесеца. Паркирах експлоръра на улицата пред леката кремава еднофамилна постройка, една от десетките подобни на улица „Брайтън“.

Едър мъж със запуснат вид, дълга посивяла коса, облечен в трикотажна риза и син рипсен панталон отвори вратата.

— Г-н Ричард Долтри?

— Не искаме никого — рече той и тръшна вратата.

Затръшвали са ми и по-силно вратата, мой човек. Извадих полицейската значка и позвъних отново. Този път вратата отвори дребна женица с къносана коса с посивели корени, облечена в пеньоар на зайчета.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм лейтенант Линдси Боксър от Дирекция на полицията в Сан Франциско. Разследвам неразкрито убийство от нашите архиви.

— И какво общо има това с нас?

— Смятам, че има сходства между стар мой случай и смъртта на Джейк и Алис Долтри.

— Аз съм Агнес, майката на Джейк. — Жената отвори вратата. — Моля, извинете съпруга ми. Бяхме подложени на истинско мъчение. Журналистите са просто ужасни.

Последвах възрастната женица в къщата, която миришеше на безир и влязохме в кухня, непроменяна от времето, когато Хинкли стреля по Рейгън. Седнахме край маса с червен пластмасов плот и през прозореца виждах задния двор. Две момченца си играеха с камиони в оградена пясъчна площадка.

— Горките ми внучета — произнесе г-жа Долтри. — Как можа да им се случи!

Мъката на Агнес Долтри личеше в дълбоките бръчки по лицето и в приведените й рамене. Виждах колко отчаяно се нуждае да поговори с някого, който все още не беше чул цялата история.

— Разкажете ми какво се случи — насърчих я. — Разкажете ми всичко, което знаете.

— Джейк беше буйно дете — заразправя тя. — Не беше лош, но, нали разбирате, своенравен. Когато се запозна с Алис, сякаш порасна за една нощ. Бяха толкова влюбени и много искаха да имат деца. При раждането на момчетата, Джейк се закле да стане баща за пример. Много обичаше близнаците, лейтенант, и спази обещанието си. Беше толкова добър баща и имаха такъв хубав брак с Алис, ох…

Тя сложи ръка на сърцето си и заклати отчаяно глава. Не беше в състояние да продължи, а не бе споделяла с никого за убийствата.

Агнес сведе очи към масата, когато съпругът й влезе в кухнята. Той ми хвърли яден поглед, извади една бира от хладилника, тресна вратата и излезе.

— Ричард още ми е сърдит — поясни тя.

— За какво, Агнес?

— Аз извърших нещо лошо.

Просто умирах да разбера. Положих длан върху голата й ръка и при докосването ми сълзите й рукнаха от очите.

— Разкажи ми — настоях меко.

Тя сграбчи няколко хартиени салфетки от кутията и ги притисна към очите си.

— Бях тръгнала да взема момчетата от училище — изрече Агнес. — Първо се отбих до къщата на Джейк и Алис да проверя имат ли нужда от мляко или плодов сок. Джейк беше гол, лежеше мъртъв в антрето. А Алис беше на стълбището.

Гледах напрегнато Агнес, подканвайки я с поглед да продължи.

— Аз измих кръвта — изрече тя с въздишка. Погледна ме, сякаш очакваше самата тя да бъде набита. — Облякох ги. Не исках никой да ги вижда в този вид.

— Значи си унищожила сцената на престъплението.

— Не исках момчетата да видят всичката оная кръв.

Глава 57

Един месец по-рано нямаше да го направя. Щях да съм твърде погълната от мисли за работата, която ми предстои. Изправих се и разтворих ръце да прегърна Агнес Долтри.

Тя сложи глава на рамото ми и се разрида неудържимо. Вече разбирах. Агнес не получаваше от съпруга си утехата, от която се нуждаеше. Раменете й се тресяха толкова силно, че почти физически чувствах болката й, сякаш я познавах, сякаш обичах семейството й толкова, колкото самата нея.

Мъката на Агнес ме потресе толкова дълбоко, че изпитах отново самотата от загубата на близки хора, които съм обичала: майка ми, Крис, Джил.

Чух далечния звънец на входната врата. Все още държах Агнес в прегръдката си, когато съпругът й се върна в кухнята.

— Някой иска да се види с вас — изрече той. От тялото му струеше гняв като миризма на вкиснато.

— Да види мен?

Мъжът, който ме очакваше в дневната, беше като нагледно помагало по нюанси на кафявото: кафяво спортно яке и кафяв панталон, вратовръзка на кафяви райета. Имаше кафява коса, гъсти кафяви мустаци и непреклонни кафяви очи.

Но лицето му беше почервеняло. Изглеждаше, като че ще се пръсне от ярост.

— Лейтенант Боксър? Аз съм Питър Старк, шеф на полицията в Залива на полумесеца. Трябва да ме последвате.

Глава 58

Паркирах експлоръра на мястото „за гости“ пред сивия полицейски участък с архитектура в стил бараки. Началник Старк излезе от колата си и закрачи през чакъла към сградата, без да се обръща да погледне дали го следвам.

Толкоз за професионалната учтивост.

Първото нещо, което ми се наби в очи при влизането в кабинета му, беше девиз в рамка над бюрото му: „Направи правилното нещо и го свърши добре.“ Сетне огледах бъркотията вътре: камари книжа върху всяка възможна повърхност, стар факс и стара копирна машина, накривени прашни снимки по стената, на които Старк позираше с мъртви животни. Половин сандвич със сирене върху кантонерка.

Шефът свали якето си, излагайки на показ масивен гръден кош и чудовищни бицепси. Закачи го на една кука зад вратата.

— Седнете, лейтенант. Непрекъснато слушам за вас — отсече, ровейки се из натрупаните съобщения за телефонни обаждания.

От къщата на Долтри до този момент не ме погледна ни веднъж в очите. Махнах мотоциклетната каска от един стол встрани, оставих я на пода и седнах.

— Какво, по дяволите, си мислите, че вършите? — запита той.

— Моля?

— Какво, по дяволите, ви дава право да се намъквате в задния ми двор и да си врете носа навсякъде? — натърти с дълбаещ в очите ми поглед. — Вие сте на ограничен режим, нали така, лейтенант?

— При цялото ми уважение, шефе, просто не ви разбирам.

— Не се занасяйте с мен, Боксър. Приказките за вас ви изпреварват като изтървана стрелба. Нищо чудно да сте застреляли онези деца без причина…

— Ей, чакайте…

— Може да сте се изплашили, загубили сте самообладание, каквото и да е. Важното е, че това ви прави опасно ченге. Схващате ли?

Отлично схванах посланието. Този приятел имаше по-висок чин от моя и един доклад от него, че нарушавам полицейските процедури или не се подчинявам на преки заповеди, можеше много да ми навреди. Въпреки това запазих неутрално изражение.

— Мисля, че тези скорошни убийства имат връзка с мой неразкрит случай — изтъкнах. — Почеркът на убиеца изглежда същият. Можем взаимно да си помогнем.

— Не използвайте думата „ние“ с мен, Боксър. Вие сте подсъдима. И не се бъркайте в моите местопрестъпления. Оставете свидетелите ми на мира. Разхождайте се, прочетете някоя книга. Вземете се в ръце. Каквото искате. Само стойте далеч от мен.

Когато заговорих отново, гласът ми беше толкова изопнат, че въжеиграч би стигнал по него до другия край на стаята.

— Знаете ли, шефе, на ваше място бих мислила само за психопата, който се разхожда свободно из вашия район. Нямаше да ми дава мира мисълта „как да го закова завинаги.“ Даже щях да приветствам, ако един награждаван следовател по убийства пожелае да ми помогне. Но ние явно мислим различно.

Малката ми реч накара началника да примигне един-два пъти, тъй че се възползвах от сгодния случай да си тръгна с достойнство.

— Знаете как да ме намерите — казах и напуснах полицейския участък.

Чувах, сякаш наяве моята адвокатка да ми шепне в ухото: отпусни се, не се набивай в очи. Дръжки, Юки. Със същия успех можеше да ме посъветваш да започна уроци по арфа.

Запалих двигателя и отпраших от паркинга.

Глава 59

Карах по Главната улица и си мърморех под нос нови неща, които ми се щеше да бях казала на началника, когато забелязах, че лампичката за бензина свети плътно червено, сякаш крещи „Линдси, горивото ти свърши!“

Спрях в бензиностанцията на лунния човек, прекарах експлоръра през окачения звънец и когато Кийт не се появи, прекосих асфалтовата настилка и потънах в дълбините на работилницата му.

Парчето на Дорс „Ездачи в бурята“ гърмеше с все сила, когато отворих вратата към ремонтния стенд.

На стената вдясно висеше календар със снимка на мис юни с нищо по себе си, освен чупка в косата. Над нея се разкриваше прекрасна гледка: редки и красиви емблеми на разни марки коли — бентлита, ягуари, мазерати — върху лакирани дървени поставки, същински трофеи. Свит на топка в средата на една гума похъркваше тлъст оранжев тигров котарак.

Възхитих се на червеното порше, паркирано върху стенда и се обърнах към джинсите и работните ботуши на Кийт в канала под стенда.

— Бива си я — рекох.

Кийт се измъкна изпод колата с изцапано с машинно масло лице и сияеща усмивка.

— Бива си я и още как! — Излезе от канала, избърса ръце с парцал и намали музиката. — И така, Линдси, проблеми ли имаш с бонвила?

— Никакви. Смених генератора за променливия ток и свещите. Двигателят мърка като ей този приятел.

— Това е Косматко — поясни Кийт и почеса котарака под брадичката. — Бойният ми котарак. Преди няколко години пътува върху карбуратора на един пикап.

— Олеле!

— През целия път от Енсино. Изгори си лапите, но сега е като чисто нов, нали, приятелче?

Кийт ме попита дали ми трябва бензин и аз потвърдих. Излязохме заедно на мекото следобедно слънце.

— Снощи те видях по телевизията — подхвърли Кийт, докато висококачественото гориво заклокочи към обемистия резервоар на експлоръра.

— Не може да бъде.

— Вярно. Даваха адвокатката ти по новините и показаха твоя снимка в униформа — ухили се. — Значи наистина си ченге.

— Не си ми повярвал?

Младежът сви подкупващо рамене.

— Не че не съм ти повярвал. Но ми беше все тая, Линдси. Или си ченге, или просто си много печена.

Подсвирнах, а лицето на Кийт се набърчи от смях. След малко му разказах за случая Кабът — само в общи линии, без излишен патос и емоции. Кийт прояви разбиране, беше ми сто пъти по-забавно да се говоря с него, отколкото с началник Старк. Дявол да го вземе, вниманието му даже ми беше приятно. Брад Пит, какво да го правиш?

Той отвори капака на експлоръра, измъкна маслопоказателя и ме забоде с ясносините си очи. Вгледах се в тях достатъчно дълго, за да забележа, че ирисите му имаха тъмносин кръг по края и бяха изпъстрени с кафеникави петънца като златист прах.

— Имаш нужда от масло — чух го да произнася. Усетих, че се изчервявам.

— Ами да. Добре.

Кийт отвори туба „Кастрол“ и наля в мотора. Докато вършеше това, пъхна свободната си ръка в задния джоб на джинсите, заемайки заучена непринудена поза.

— Хайде, задоволи любопитството ми — настоя. — Разкажи ми за твоя приятел.

Глава 60

Съвзех се от каквото и по дяволите да се случваше помежду ни и му разказах за Джо: колко готин човек е, колко е забавен, мил и колко е умен.

— Работи във Вашингтон. Националната служба за сигурност.

— Впечатлен съм — каза Кийт.

Видях го как преглътна, преди да ме попита:

— Влюбена ли си в него?

Кимнах и си представих лицето на Джо, дадох си сметка колко ми липсва.

— Щастливец е този Маникоти.

— Молинари — поправих го с усмивка.

— Молинари, Маникоти, важното, че е щастливец — заяви Кийт и затвори капака. Точно в този момент един черен седни с номера на кола под наем спря пред гаража.

— Мамка му — промърмори Кийт. — Господин Порше пристига, а колата му не е готова.

Докато му подавах кредитната си карта, „г-н Порше“ излезе от наетия автомобил и попадна в периферното ми полезрение.

— Здрасти, Кийт — викна той. — Става ли работата, мой човек?

Чакай малко. Та аз го познавам. На дневна светлина изглеждаше по-стар, но беше същият противен тип, който ни се натрапваше в „Корморан“. Денис Агню.

— Дай ми само пет минути — отговори Кийт.

Преди да успея да го попитам за нахалника, Кийт се насочи към офиса, а Агню тръгна право към мен. Приближи се на една плюнка разстояние, спря, опря тежко ръка върху капака на колата ми и заби в мен поглед от упор. Последва бавна, многозначителна усмивка.

— Навестяваш бедняците, полицай? Или просто обичаш младо месо? — Тъкмо щях да му отвърна както подобава и Кийт се появи отзад.

— Месо ли ми викаш? — включи се Кийт, застана до мен и пусна слънчевата си усмивка срещу саркастичната на Агню. — А ти бе, стар мръсник.

Беше веселяшка размяна на реплики, при която всеки бранеше позициите си. Настъпи напрегнато мълчание. После Агню отмести ръка от капака на колата ми.

— Хайде, месо. Искам да видя колата си.

Кийт ми смигна и ми върна кредитната карта.

— Обаждай се, Линдси. Става ли?

— Разбира се. Ти също.

Качих се в колата и запалих мотора, но се помаях малко, колкото да видя, че Агню последва Кийт в работилницата. Нещо в този тип не беше наред, но не знаех колко ненаред и какво точно.

Глава 61

Спах лошо. Постоянно се будех от неспокойни, разпокъсани сънища. В момента се надвесвах над умивалника в банята и търках зъбите си с тъпо ожесточение.

Бях раздразнена и бясна и знаех причината.

Със своите заплахи началник Старк фактически ме спираше да проследя улики, които можеха да разрешат най-после случая с убийството на Джон Доу №24. Ако не грешах, убиецът на Доу продължаваше да действа в Залива на полумесеца.

Блъсках чаши и съдове из кухнята, нахраних Марта, направих кафе и дъвках моите пшеничени ядки.

Доглеждах програмата „Днес“ на малкия телевизор в кухнята, когато върху екрана светна червената ивица.

Предаване на ЖИВО. Извънредни новини.

Сериозна млада жена, местна ТВ репортерка, беше застанала пред облицована с червеникаво дърво къща, а зад гърба й сцената на престъплението бе отцепена от улицата с лента. Гласът й надвикваше шума на тълпата, напираща около очертания периметър.

— В седем и трийсет часа тази сутрин Анемари и Джозеф Сардучи бяха открити мъртви в дома им на „Аутлук Роуд“. Закланите им полуголи тела са намерени от тринадесетгодишния им син Антъни, който не е наранен. Преди минути разговаряхме с шефа на полицията Питър Старк.

На екрана се появи кадър пред полицейското управление, където Старк даваше изявление пред репортери. Всеки се блъскаше да излезе напред. Някои микрофони носеха знаците на каналите си. Беше си истинска обсада.

Усилих звука.

— Директор Старк, вярно ли е, че семейство Сардучи са били заклани като животни?

— Началник! Ето тук! Тони Сардучи ли ги е открил? Детето ли е открило родителите си?

— Ей, Пит, имате ли заподозрян?

Наблюдавах като хипнотизирана как Старк лавира на косъм. Да каже истината или да излъже и после да си плаща, но да опази общественото спокойствие и да не изпусне никаква информация, от която да се възползва убиецът. Бях виждала това изражение на лицето на полицейския началник Муз, когато във Вашингтон вилнееше на свобода един снайперист.

— Вижте, не мога да ви кажа нищо повече от това — заяви Старк. — Още двама души са загинали, но не мога да съобщавам подробности от следствен характер. По следите сме. И ще осведомяваме обществото, щом имаме нещо съществено налице.

Сграбчих един стол, издърпах го пред самия екран и седнах. Въпреки че бях видяла толкова убити хора, този случай ме засягаше дълбоко.

Не вярвах, че съм способна на такава реакция. Бях толкова потресена от наглостта на убиеца, че се тресях.

Чрез моя посредник, телевизора, се присъединих към стълпотворението пред полицейския участък. Улових се, че разговарям с тринадесетинчовия „Сони“ и посърналия екранен образ на началник Старк.

— Кой върши това, шефе? Кой, по дяволите, убива всички тези хора?