4-ти юли

Глава 106

Небето над нас беше сиво и навъсено, когато с Марта излязохме от апартамента и напуснахме Сан Франциско. Включих радиото на колата и хванах прогнозата за времето, която слушах с половин ухо, докато се провирах през утринната суматоха на градското движение.

Пълзях по улица „Потреро“, замислена за шефа Трачио. Вчера, когато се видяхме в съда, той ми предложи да се върна на работа, с което ме развълнува, сякаш ме канеше на среща.

Само трябваше да му стисна ръката в знак на съгласие.

Ако го бях сторила, тази сутрин щях да карам към управлението, да държа реч на полицаите колко важно е да продължаваме напред и да затъна в камарите бумаги върху бюрото ми по нерешени случаи. Щях да съм поела отново нещата в ръце.

Но въпреки че шефът беше настоятелен, му отказах.

— Имам още ваканция на разположение, шефе. Добре ще ми дойде.

Каза, че ме разбира, но едва ли. Самата аз още не бях наясно какво искам да правя с живота си и имах чувството, че ще е все така, докато не стигна до дъното на убийствата в Залива на полумесеца.

Тези неразкрити убийства също бяха част от мен.

Усещах под лъжичката, че ако свърша онова, за което ме бива, ако съм настойчива, ще открия кучия син, видял сметката на моя Джон Доу и на всички останали.

В момента ме интересуваше единствено това.

Хванах шосе №280 в южната посока и след като се изнесох от града, свалих прозорците и смених станцията.

Към 10:00 часа косата ми плющеше през лицето, а Сю Хол въртеше любимите ми стари парчета по канал 99.7 FM.

— Тази сутрин не вали — мъркаше тя, — денят е първи юли, прекрасен сив ден, обвиващ Сан Франциско в перлена мъгла. Не обожаваме ли точно мъглата на Сан Франциско?

След това от тонколоните се разля подходящата песен: „Полети като орел“.

Пригласях с пълно гърло, докато мелодията вливаше кислород в кръвта ми и изстрелваше настроението ми отвъд озоновия слой.

Свободна съм.

Ужасният процес бе в огледалото ми за обратно виждане и изведнъж бъдещето ми се разстла като пътя пред мен.

На тридесетина километра от града Марта вече имаше нужда от спирка за почивка и спрях на паркинга на някаква мексиканска закусвалня „Тако Бел“. Беше дървена барака, строена през шейсетте години преди поземлената комисия да се усети накъде вървят нещата. Тъй че в едно от най-красивите кътчета по крайбрежието сега стърчеше една от най-грозните постройки на света.

За разлика от магистралата, прокарана високо над нивото на океана, паркингът на ресторанта за бързо хранене беше на морското равнище. Група скали отделяше асфалта от плажа, отвъд който наситеносиният Тихи океан се ширеше до хоризонта.

Взех си чуро с канела и захар, на което не можах да устоя, голямо черно кафе и се настаних върху скалата. Наблюдавах татуираните мускулести тела на сърфистите как се носят по вълните и Марта как тича по ослепителния сивкав пясък, докато слънцето стопи мъглата.

Когато запечатах този неповторим момент в паметта си, повиках Марта да се връщаме в колата. След двадесет минути навлязохме в покрайнините на Залива на полумесеца.

Глава 107

Минах с колата под окачения звънец на площадката пред „Лунния гараж“ и натиснах няколко пъти клаксона. Кийт се появи от офиса. Вдигна бейзболната си шапка, разтърси златистата си коса и пак нахлупи шапката, докато пристъпваше усмихнат към мен.

— Брей, брей. Я виж ти кой е дошъл. Жената на годината — изрече Кийт и сложи ръка върху главата на Марта.

— Самата аз — казах през смях. — Радвам се, че всичко свърши.

— Много добре те разбирам. Гледах онзи Сам Кабът по новините. Жив да го оплачеш. Наистина се тревожех за теб, Линдси, но това е вече зад гърба ти. Сега ти е ред е за поздравления.

Измърморих благодарности за проявения интерес и помолих Кийт да напълни резервоара ми. През това време извадих гъба от една кофа и измих предното стъкло.

— И така, накъде си се запътила, Линдси? Не трябва ли да си на работа в големия град?

— Не веднага. Още не съм готова…

С изричането на тези думи забелязах някакво червено петно да се движи през кръстовището. Шофьорът намали и погледна право към мен, преди да даде газ и да отпраши по Главната.

Нямаше и пет минути, откакто бях в града, а Денис Агню пак ми се наби в очите.

— Оставих бонвила в къщата на сестра ми — рекох, загледана след реактивната диря на поршето. — Имам да свърша и още някои неща тук в града.

Кийт се обърна и видя, че следя с очи изчезващото по улицата порше на Агню.

— Ей това не го разбирам — рече той, вкара накрайника на маркуча в резервоара и поклати глава. Чу се звънче, когато бензиновата колонка започна да отчита галоните. — Този си е направо кофти чешит. Чудя се защо жените се лепят по такива и само си търсят белята.

— Не се занасяй. Да не си мислиш, че си падам по този тип?

— А не си ли падаш?

— Много. Само че не както ти си мислиш. Интересът ми към Денис Агню е чисто професионален.

Глава 108

Когато наближихме къщата на Кет, Марта заподскача напред-назад и залая като пощуряла. Щом паркирах в алеята, тя скокна през отворения прозорец на колата и се втурна към входната врата, като махаше с опашка и надаваше радостен лай.

— Спокойно, Бу — рекох й. — Имай малко търпение.

Превъртях ключа и отворих предната врата, а Марта се спусна вътре.

Позвъних на Джо и му оставих съобщение: „Здрасти, Молинари. Аз съм в къщата на Кет. Обади ми се, когато можеш.“ Оставих съобщение и на Кароли, с което я уведомявах, че тя и Алисън вече могат да ми отстъпят прасешкия караул.

Прекарах деня в размисъл за убийствата в Залива на полумесеца, докато разтребвах къщата. За обяд си приготвих спагети с грах от консерва и си набелязах да напазарувам хранителни продукти на сутринта.

След това внесох лаптопа си в стаята на племенничките ми и го инсталирах върху плота, служещ за бюро. Забелязах, че филизите на сладките картофи, виещи се по прозорците, са пораснали с още няколко сантиметра, а бележките, които бяхме заболи с Джо по корковата ламперия, си стояха непокътнати.

Нашите драскулки, описващи подробности от обстоятелствата и жестоката смърт на семействата Уитъкър, Долтри, Сардучи и О’Моли, продължаваха да не водят наникъде. Разбира се, моят самотен Джон Доу също си оставаше все така прикован към ламперията.

Включих лаптопа и влязох в базата данни на Програмата на ФБР за обхващане на тежките престъпления. Тя представлява национален уебсайт с единственото предназначение да помага на служители от органите на реда да правят връзка между частичните сведения за серийни убийства. Сайтът има яка търсачка и в него постоянно се вкарва нова информация от полицаи из цялата страна.

Въведох ключови думи, които да завъртят информационния поток и някои отговори да си дойдат на местата.

Опитах всичко: бичувания, нанесени при смъртта, двойки убити в леглата им, прерязани гърла и, естествено, ми се изля лавина от информация. Прекалено обилна.

Изминаха часове, погледът ми взе да блуждае, тъй че оставих компютъра на режим „зимуване“ и полегнах на едно от детските легла, за да си почина малко.

Когато се събудих, вън беше тъмна нощ. Имах чувството, че нещо ме беше изтръгнало от съня. Лек необичаен шум. Електронния часовник на детското видео показваше 2:17. Настръхнах от неясното усещане, че съм наблюдавана.

Примигнах в мрака и в мислите ми се мярна червено петно — остатъчен спомен за червеното порше, което извика асоциации за обезпокоителните ми срещи с Агню. Сцената в „Корморан“ и онази от гаража на Кийт. Отърваването на косъм от сблъсък по магистралата.

Явно не спирах да мисля за Агню. Това бе единственото обяснение за усещането ми, че съм наблюдавана.

Канех се да стана и да се преместя в моята стая за останалата част от нощта, когато картечен откос и звук на строшено стъкло раздраха нощната тишина.

Наоколо ми се посипаха парчета от счупен прозорец.

Пистолетът! Пистолетът! Къде, по дяволите, ми е пистолетът?

Глава 109

Рефлексите на Марта се оказаха по-бързи от моите. Тя скочи от леглото и се свря под него. Последвах я моментално, като се претърколих по пода, ровейки в шокираното си съзнание да си спомня къде съм оставила оръжието си.

Тогава се сетих.

Беше в дамската ми чанта в дневната, където се намираше и най-близкият телефон. Как можах да се оставя толкова беззащитна? Нима ще умра в капана на тази стая? Сърцето ми биеше до пръсване, чак ме болеше.

Вдигнах глава само на сантиметри от пода и на невзрачната светлина от електронния часовник се огледах наоколо. Взирах се във всяка повърхност и предмет из стаята в търсене на нещо, каквото и да е, което да използвам за защита.

Стаята беше пълна с големи плюшени животни и една дузина кукли, но нямаше пукната бейзболна бухалка или стик за хокей — нищо, с което да се бия. Даже не можех да метна телевизора, защото беше завинтен за стената.

Придвижих се на лакти по грубия дъсчен под, пресегнах се и заключих вратата на спалнята.

Точно в този момент прокънтя нов залп от изстрели — от автоматично оръжие, обстрелващо предната част на къщата, отново насочено по дневната и стаята за гости в края на коридора. Чак тогава осъзнах истинската цел на нападението.

Можеше, а и трябваше, аз да спя в онази спалня.

Като се придвижвах сантиметър по сантиметър по корем, сграбчих крака на един дървен стол, придърпах го, наведох стола на задните му крака и подложих облегалката под дръжката на вратата, за да я залостя. Сетне улових другия стол и го треснах в скрина.

С парчето счупен крак от стол в ръка се промъкнах приклекнала, с гръб, опрян в стената.

Беше направо покъртително. Като изключим кучето под леглото, единствената ми защита беше крак от стол.

Ако някой влезеше през вратата и се прицелеше в мен, бях мъртва.

Глава 110

Като се вслушвах за звук от стъпки по дъските пред стаята, си представих как вратата се отваря с ритник и аз замахвам по нападателя с дървото, молейки се на господ да успея да размажа мозъка му.

Но докато електронният часовник отброяваше минутите с примигване, адреналинът ми спадна.

Тогава в мен се надигна яд.

Стоях заслушана до вратата и когато не чух нищо, я отворих и тръгнах опипом по дългия коридор, като използвах порталите и стените за прикритие.

Щом стигнах дневната, грабнах чантата си от дивана, където я бях подпряла. Пресегнах се и обвих пръсти около дръжката на пистолета.

Благодаря ти, боже.

Докато звънях на 911, надникнах през процепите на щорите. Улицата изглеждаше пуста, но ми се стори, че видях нещо да проблясва на поляната. Какво ли е?

Казах на диспечера името си, своя чин и кодов номер и че е стреляно по къщата на улица Крайбрежна 265.

— Има ли ранени?

— Не. Добре съм, но се обадете на директор Старк за инцидента.

— Вече е съобщено, лейтенант. Подкрепленията са на път.

Глава 111

Чух сирените и видях приближаването на святкащите буркани. С пристигането на първия брониран автомобил отворих предната врата и Марта се стрелна покрай мен. Тя се затича към змиевиден предмет, лежащ на поляната под лунната светлина.

Подуши го.

— Марта, какво откри? Какво е това, момиченце?

Бях коленичила до Марта, когато началникът на полицията Старк излезе от полицейската кола. Приближи се с фенера си и клекна до мен.

— Добре ли си?

— Да. Нищо ми няма.

— Дали е това, за което си мисля?

Двамата огледахме мъжкия колан. Беше тънък, кожен, дълъг към деветдесет сантиметра и широк около сантиметър и половина, с четвъртита матовосребриста тока. Най-обикновен колан. Вероятно половината мъжко население в щата имаше такъв в гардероба си.

Но точно този имаше тъмночервеникави петна по металната катарама.

— Няма ли да е велико — вметнах, отказвайки да мисля за преживяния само преди минути ужас, за стрелбата, която със сигурност бе насочена по мен, — няма ли да е страхотно, ако този колан се окаже веществено доказателство? — обърнах се към началник Старк.

Глава 112

Три патрулни коли бяха спрели до тротоара. Подвижни патрулни радиостанции бръмчаха и пукаха, а по цялата Крайбрежна лампите светнаха една подир друга, хората наизлязоха навън по пижами и халати, тениски и шорти, с разчорлени коси и уплашени в съня лица.

Предният двор на Кет беше осветен от прожектори, а патрулните коли се разпръсваха една по една след допитване до шефа. Няколко униформени полицаи се заеха да събират гилзите, а двама следователи тръгнаха да обхождат съседите.

Заведох Старк в къщата и двамата огледахме счупените прозорци, строшените мебели и надупчената от куршуми ламперия в „моята“ спалня.

— Да имаш някаква идея кой може да е извършил това? — попита Старк.

— Никаква — отвърнах. — Колата ми е на алеята, където всеки може да я види, но не съм казвала на никого, че съм в града.

— А защо все пак си тук, лейтенант?

Чудех се как най-добре да отговоря, когато чух Алисън и Кароли да викат името ми. Младо ченге с щръкнали зачервени уши се появи на прага на стаята и съобщи на Старк, че имам посетители.

— Не могат да влязат вътре — отсече Старк. — За бога, някой отцепи ли улицата?

Униформеният полицай поклати отрицателно глава и лицето му почервеня.

— Защо, по дяволите? Първо правило: Стабилизирай обстановката. Заемете се с това!

Последвах патрулния до прага, където Кароли и Алисън ме сграбчиха в нетърпелива двойна прегръдка.

— Едно от хлапетата ми засече полицейската радиостанция — обясни Кароли. — Пристигнах тук веднага щом научих. Боже мой, Линдси, ръцете ти!

Погледнах към тях. Имах драскотини от строшените стъкла над лактите и кървавите струйки бяха изцапали блузата ми.

Изглеждаше доста по-зле, отколкото бе в действителност.

— Добре съм. Само няколко драскотини. Сигурна съм.

— Нали нямаш намерение да останеш тук, Линдси? Защото това е пълна лудост — изрече Кароли с изписани на лицето й тревога и страх. — В училището има предостатъчно място, където да те приютя.

— Добра идея — намеси се Старк, появил се зад гърба ми. — Иди при твоята добра приятелка. Аз имам да провеждам разговори с криминалистите, които ще вземат проби от стените и ще претърсват всичко цяла нощ.

— Няма нищо. Тук съм в безопасност — отвърнах му. — Това е къщата на сестра ми. Никъде няма да ходя.

— Добре. Само не забравяй, че случаят е наш, лейтенант. Все още си извън твоята юрисдикция. Не ни се прави на каубойка, става ли?

— Да се правя на каубойка? С кого си мислиш, че разговаряш?

— Виж. Съжалявам, но някой току-що се опита да те убие.

— Да. Схванах това.

Шефът приглади коса по навик.

— Ще оставя една патрулна кола да дежури на алеята през цялата нощ. А може и по-дълго.

Докато си вземах довиждане с Кароли и Алисън, шефът отиде до колата си и се върна с хартиен плик. Използва химикалка, за да вдигне колана и го набута в плика. Загърнах се плътно в достойнството си и затворих входната врата. Легнах си, но естествено, не можах да заспя. Ченгета сновяха напред-назад из къщата, тръшкаха врати и се смееха, а умът ми се блъскаше като луд.

Погалих разсеяно главата на Марта, която потрепери до мен. Някой обстрелва къщата и остави след себе си послание.

Дали е предупреждение да стоя далеч от Залива на полумесеца?

Или стрелецът наистина бе направил опит да ме убие?

Какво ще се случи, когато се окаже, че съм жива?

Глава 113

Един слънчев лъч се промъкваше под необичаен ъгъл и ме накара да отворя очи. Видях син тапет, портрета на майка ми над скрина и всичко си дойде на мястото: лежах в леглото на Кет, защото в два часа в къщата бяха свистели куршуми и се бяха забили в таблата на леглото, само на сантиметри от мястото, където трябваше да се намира главата ми.

Марта завря влажна муцуна в ръката ми, докато не скочих от леглото. Навлякох някакви дрехи на Кет — избелели дънки и блуза в коралов цвят с дълбоко изрязано деколте, обрамчено с ресни. Не беше моят цвят и определено не моят стил.

Прокарах гребен през косата си, измих си зъбите и влязох в дневната.

Криминалистите все още вадеха куршуми от стените, тъй че направих кафе и препечени филийки за всички, докато задавах целенасочени въпроси, които очертаха основните факти.

Бяха изстреляни дванадесет 9-милиметрови патрона, разпределени поравно между дневната и спалнята за гости, както и един през малкия горен прозорец на детската стая. Патроните и гилзите бяха поставени в торбички и номерирани, а дупките фотографирани. Балистичният екип приключваше работа. След час всичко накуп щеше да бъде изпратено в лабораторията.

— Добре ли сте, лейтенант? — попита ме един от криминалистите, висок, тридесетинагодишен мъж със светлокафяви очи и зъбата усмивка.

Огледах щетите, строшените стъкла и праха от мазилката, покриващ всичко наоколо.

— Не, не съм. Направо ми се драйфа — отвърнах. — Трябва да чистя, да поправям прозорци и да подреждам… цялата тая бъркотия.

— Казвам се Арти, между другото — представи се криминалистът, протягайки ми ръка.

— Радвам се да се запознаем — отвърнах с ръкостискане.

— Чичо ми Крис си има фирма „Майстор Сръчко“. Искате ли да му се обадя? Ще разчисти всичко за нула време. Пращам ви при истински майстор, лейтенант. Вие сте една от нас.

Благодарих на Арти и реших да се възползвам от предложението му. Сетне грабнах чантата си и излязох през задния вход. Нахраних госпожица Праска, обиколих патрулната кола на алеята и се наведох към прозореца.

— Наближава обед, а?

— Да, госпожо.

— И още сте дежурен?

— Да, госпожо. Ще поостанем тук. Цялото поделение ви пази, лейтенант. Шефът и всички ние. Тази история вони.

— Оценявам загрижеността.

Което беше истина. На ярката дневна светлина изстрелите изглеждаха още по-реални. Някой бе дошъл с кола до тази тиха квартална уличка и бе направил на решето къщата на Кет с автомат.

Бях изплашена и трябваше да се махна оттук, за да си възвърна самообладанието. Дръннах с ключовете от колата, при което Марта изпъна уши и лудо замаха с опашка.

— Трябва да купим нещо за ядене — обърнах се към нея. — Искаш ли да побръмчим с бонвила?

Глава 114

Марта скочи върху предната седалка на „златистия кораб“. Закопчах колана и завъртях ключа. Моторът запали от втория път и аз насочих аристократичния нос на бонвила към града.

Тръгнах към деликатесния магазин на Главната улица, но докато шофирах из тесните пресечки в квартала на Кет, забелязах в огледалото за обратно виждане, че ме следва един син форд таурус. Нарочно се движеше бавно, но не се отлепяше от мен.

Отново ме полазиха тръпки от усещането, че ме наблюдават.

Следят ли ме?

Или съм в такова състояние, че все се чувствам като мишена под прицел?

Завих по „Магнолия“, която пресича магистралата и се влях в Главната, профучах покрай разни дюкянчета за музика, за вестници, за храни и гориво. Исках да се убедя, че просто си въобразявам, но, по дяволите, дори да загубех тауруса от поглед за една-две преки, на следващия завой отново се появяваше зад мен.

— Дръж се здраво. Ще има малко надбягване — казах на Марта, широко усмихната срещу вятъра.

Към края на Главната свих вдясно по шосе №92 — пъпната връв на Залива на полумесеца с останалата част на Калифорния.

Движението по този криволичещ двулентов път се носеше с висока скорост и аз се вмъкнах между две почти нанизани една зад друга коли с осемдесет километра в час при разрешена скорост за отсечката четиридесет. Пред мен се простираха пълни осем километра непрекъсната двойна жълта линия преди шосе №92 да пресече кръстовището и да се влее в магистралата.

Продължих да карам, без много да си давам сметка за обраслия с дървета и храсталаци стръмен склон вляво и шестметровата урва само на крачки вдясно от колата ми. През три коли зад мен синият таурус не ме изпускаше от полезрение.

Не си въобразявах. Имах опашка.

Дали не е тактика за сплашване?

Или стрелецът се намира в колата, изчаквайки удобна позиция?

Краят на шосе №92 пресече „Скайлайн“ и на близкия завой вдясно имаше отбивка с чакълест паркинг и пет маси за пикник.

Не сигнализирах, че правя завой, а просто извих волана надясно. Исках да се махна от пътя, да оставя тауруса да ме подмине, за да видя регистрационния номер и лицето на водача. И да се измъкна от него.

Но вместо сцепление с настилката, както щеше да реагира моят експлорър, бонвилът поднесе по чакъла, завъртя се обратно, при което излезе на шосе №92 и пресече с нос двойната жълта линия право в насрещните коли.

Таурусът сигурно ме подмина, но така и не успях да го видя.

Стисках кормилото на въртящия се автомобил, а светлините на таблото святкаха неестествено.

Кормилната система и спирачките сдадоха, генераторът за променлив ток свърши, моторът загря, а аз се въртях на място насред шосето.

Натисках спирачките, един черен товарен пикап изви рязко, за да избегне страничния удар в колата ми. Шофьорът натисна клаксона с тяло и избълва нецензурни ругатни през прозореца си, но аз бях толкова щастлива, че не ме улучи, та ми идваше да го разцелувам.

Поднеслата ми кола най-сетне спря встрани от пътя сред облаци прах, от които не виждах нищо през предното стъкло.

Излязох от бонвила с омекнали крака и се облегнах на него. Ръцете ми трепереха.

Поне засега преследването свърши. Но знаех, че в действителност не е приключило. Някой ме бе взел на мушката и нямах представа нито кой, нито защо.

Глава 115

Позвъних по мобилния на човека от „Лунния гараж“ и се свързах с телефонния секретар на Кийт.

„Кийт, малко съм загазила. Линдси е. Ела да ме изтеглиш.“

Кийт отговори на обаждането и му дадох координатите си. Двадесетте минути преди да спре при мен камионът му за теглене на буксир, ми се видяха цял час. Той закачи бонвила за позорното му връщане у дома, а аз се настаних в кабината до него.

— Това е луксозен автомобил, Линдси — поучаваше ме Кийт. — С него не се очаква да правиш лупинги. На повече от двайсет години е, за бога.

— Добре, де.

Последва дълго мълчание.

— Хубава блузка.

— Благодаря.

— Наистина — повтори той и ме разсмя. — Трябва да носиш по-често такива дрешки.

Вече в гаража, Кийт отвори капака на бонвила.

— Ха. Скъсал се е ремъкът на охладителя.

— Ха. Зная.

— А знаеше ли, че при нужда можеш да го замениш със завързан чорапогащник?

— Да. Но колкото и да е чудно, в аварийния ми комплект с инструменти нямам чорапогащник.

— Имам идея. Защо не взема да купя обратно колата от теб? Ще ти дам стотачка над цената, която ми плати.

— Ще помисля по въпроса. Не.

Кийт се засмя и ми предложи да ме закара вкъщи. Нямаше как да не приема. След като така или иначе щеше да разбере, му разказах онова, което все още не бях споделила с приятелките си, даже не и с Джо.

Казах му за стрелбата от предната нощ.

— И сега мислиш, че някой те следи? Защо не се прибереш у вас, Линдси? Сериозно.

— Защото не мога да оставя този случай нерешен. Не и сега. Особено след като някой изстреля поне дузина куршуми по къщата на сестра ми.

Кийт ме изгледа съчувствено и подръпна козирката на шапката си, докато маневрираше ловко по завоите на пътя.

— Някой да ти е казвал, че си инат?

— Неведнъж. Смята се за добра черта у ченгето.

Разбрах накъде бие. Вече и аз не знаех дали това е признак за смелост или глупост.

Но не бях готова да свия платната.

Глава 116

С Кийт спряхме пред къщата на Кет, алеята беше пълна: експлоръра, камионетката на стъкларя с надпис „Поставяме прозорци“ и голям пикап в цвят син металик, на чиито врати бе изписано „Майстор Сръчко“.

Благодарих на Кийт, че ме докара, и влязох в къщата, следвана по петите от Марта. Вътре заварих грамаден мъж с къси мустачки и тъмна ивица косица около голото теме, който чистеше дивана с прахосмукачка. Загаси уреда и се запознах с „чичо Крис“.

— Изтърсиха се една камара любопитни журналисти. Казах им, че си се изнесла, докато къщата се приведе в ред. Така добре ли е?

— Идеално. Гениално.

— Началник Старк беше тук само преди няколко минути. Каза да му се обадиш, щом можеш.

Пренебрегнах многобройните съобщения, мигащи на телефонния секретар, и се обадих в участъка от кухненския телефон. Вдигна дежурният полицай.

— Шефът дава интервю — съобщи ми. — Става ли да ви се обади той?

— Наистина много бих искала.

— Ще се погрижа, лейтенант.

Затворих и се запътих по коридора към стаята на племенничките ми.

Завивките все още се намираха на пода. Един прозорец беше строшен, а на земята вехнеше филиз от сладък картоф. Здравата бях изтърбушила скрина със стола. Из цялата стая се въргаляха плюшени животинки, които сякаш ме укоряваха.

Ами ако децата бяха вътре?

Какво щеше да стане тогава, Линдси?

Издърпах здравия стол до корковата ламперия, седнах на него и се вторачих в бележките за убийствата. Очите ми попаднаха право на онова, което най-много ме смущаваше.

Понякога най-очебийните факти убягват от погледа, докато не си готов да ги видиш.

И ето че ми се яви гледка в тунела — през шпионките в дрешника на семейство О’Моли.

Преоблякох се и изкарах Марта навън при Пенелъпи. „Играйте си двете и бъдете послушни“. След това внимателно изведох експлоръра покрай камионетката на стъкларя и се измъкнах на улицата.

Подкарах към града.

Глава 117

Наблюдателя насочи тауруса на север по магистрала №280 през Хилсборо. Мислите му бяха какви ли не, но повечето се въртяха около Линдси Боксър.

Тя будеше у Наблюдателя сложна гама от чувства. По някакъв извратен начин повдигаше неговото самочувствие с умението си да оцелява, да се изкопчва. С това, че не отстъпваше, не падаше по гръб и не се предаваше.

Но не беше добре, че се заинати да им бъде проблем. Не беше добре за нея.

Всъщност те не искаха да я убиват. Убийството на ченге, още повече на това ченге, би означавало поголовно преследване. Цялата полиция на Сан Франциско щеше да залее града и да работи по убийството й. Нищо чудно и ФБР също.

Наблюдателя намали при знака за излизане от магистралата към Траусдейл Драйв, след което здравата малка кола се плъзна надолу по отбивката. След около миля и половина зави надясно при грамадното здание на болница „Пенинсюла“ и после пак надясно по „Ел Камино Реал“ в южна посока.

Откри бензиностанция „Ексон“ две преки по-нататък и влезе в минимаркета към нея. Повъртя се няколко минути, взе си дребни неща: бутилка минерална вода, шоколад и вестник.

Плати на тийнейджърката с пищна гръд на касата 4,20 долара за покупките и още 20 долара за бензин. Щом излезе от магазина, разтвори вестника и видя заглавието на първа страница: ИЗСТРЕЛИ НАДУПЧИХА КЪЩАТА НА ИНСПЕКТОР.

Към репортажа имаше снимка на Линдси в униформа, а в дясната колонка се проследяваше случаят Кабът.

Наблюдателя постави внимателно вестника на седалката до себе си и напълни резервоара. След това подкара колата към къщи. По-късно щеше да говори с Истината. Може би няма да убият Линдси по същия начин, както другите. А може просто да направят така, че да изчезне.

Глава 118

Кабинетът на покойния д-р О’Моли се помещаваше в двуетажна тухлена къща на улица „Кели“. Името му бе гравирано на месингова плоча вдясно от входната врата.

Натиснах звънеца леко притеснена. Знаех, че началникът на полицията ще ме срита, задето действам през главата му, но трябваше да направя нещо. По-добре да го моля за прошка по-късно, отколкото сега да му искам разрешение, а той да ми откаже.

Автоматът избръмча, натиснах входната врата и я отворих. Чакалнята беше вляво: малка, квадратна, със сива мека мебел и безброй съболезнователни картички по стените.

Зад приемното бюро на фона на отворения прозорец седеше жена на средна възраст с прошарена коса и прическа в стил шейсетте години.

— Аз съм лейтенант Боксър от полицията на Сан Франциско — представих се и показах значката си.

Обясних, че работя по неразкрито убийство, което има прилики със злощастната смърт на д-р О’Моли.

— Вече разговаряхме с полицията — рече тя и изгледа внимателно значката и чаровната ми усмивка, която пуснах специално заради нея. — Разпитваха ни часове наред.

— Ще ви отнема само няколко минути.

Тя затвори прозореца с матово стъкло зад себе си и след малко застана на прага към вътрешния кабинет.

— Аз съм Ребека Фалконе — представи се. — Заповядайте тук.

Зад свързващата врата седяха други две жени на средна възраст.

— Това е Минди Хелър, медицинска сестра — посочи тя жена в бяла престилка с изрусени кичури и килограми грим на очите, която изхвърляше в кошчето пластмасови подноси с остатъци от сладкиши. — А това е Хариет Шварц, нашият административен управител — посочи Ребека към могъща жена по червен анцуг, седнала зад стар компютър. — Всички работим с д-р Бен открай време.

Здрависах се с тях и повторих името си и причината за идването ми.

— Съжалявам за загубата ви — уверих ги. Сетне обясних на жените, че се нуждая от тяхната помощ. — Всичко, което е по силите ви, за да хвърлите поне малко светлина.

— Значи искате истината? — рече Хариет Шварц. Отдръпна се от компютъра и се облегна назад да събере мислите си. — Той беше като картина на Пикасо. Купчина линии, от които си вадиш заключение за някаква личност. А между линиите — празно пространство.

Минди Хелър се включи:

— Като лекар беше порядъчен, но иначе беше стиснат, не беше по услугите, беше голям всезнайко. И се държеше кофти с нас, неговите роби. — Тя хвърли поглед към колежките си. — Но не вярвам да са го убили, защото беше гадняр, пък и цялата му лошотия стигаше дотам.

— Аха. Значи мислите, че семейство О’Моли са станали жертви по случайност?

— Именно. Нацелили са ги случайно. Все им го повтарям.

Попитах дали някои от другите жертви на убийства не са били пациенти на д-р О’Моли, но мигом ме отрязаха.

— Известно ви е, че трябва да защитаваме поверителната информация за пациентите — отвърна г-ца Хелър. — Но съм сигурна, че началник Старк може да ви каже всичко, което искате да знаете.

Добре тогава.

Надрасках номера на мобилния си телефон и го оставих върху бюрото на Хариет Шварц. Благодарих им за отделеното време, но си тръгнах обезсърчена. Д-р О’Моли сигурно е бил всичко, което подчинените му казаха за него, но всъщност бях ударила в още една задънена улица.

Тъкмо отварях вратата към улицата, когато някой ме хвана за ръката. Беше Ребека Фалконе, лицето й — настойчиво изопнато надолу.

— Трябва да говоря с вас — пошушна. — Насаме.

— Може ли да се видим някъде?

— В „Кофи Къмпани“. Знаете ли заведението?

— На късата търговска отсечка в края на Главната ли?

Тя кимна:

— Излизам в почивка в дванадесет и половина.

— Ще ви чакам.

Глава 119

Коленете ни почти се допираха под малката масичка в дъното на ресторанта близо до тоалетните. Пред нас имаше сервирани салати и кафе, но Ребека не се хранеше. И още не бе готова да говори.

Подръпваше нагоре-надолу тънката златна верижка на врата си.

Мисля, че разбирах вътрешния й конфликт. Държеше да разкрие достоверната информация, но не желаеше приятелките й да научат за това.

— Не зная нищо, разбирате ли? — най-сетне промълви Ребека. — Още по-малко за убийствата. Но напоследък на Бен нещо му тежеше.

— Може ли по-конкретно, Ребека?

— Ами беше необичайно изнервен. Държа се рязко с няколко пациента, което, в интерес на истината, е рядкост. Когато го запитах какво става, той отрече да има някакви проблеми.

— Познавахте ли Лорелай?

— О, да. Те се срещнали за първи път в църквата и право да ви кажа се изненадах, че Бен се ожени за нея. Мисля, че беше самотен, а тя го гледаше в очите — въздъхна Ребека. — Лорелай си беше много простодушна, като дете. Най-много обичаше да ходи по магазините. Никой не я мразеше.

— Интересно наблюдение — подхвърлих. И това се оказа насърчението, от което Ребека имаше нужда, за да сподели, каквото й тежеше.

Имаше вид на човек, който се кани да скочи в басейн от много, много висок трамплин.

Пое си въздух и скочи.

— Знаете ли за първата госпожа О’Моли? — попита. — Знаете ли, че Сандра О’Моли се самоуби? Обеси се в собствения си гараж.

Глава 120

Усетих плъпването на познатите тръпки в корените на косата, което винаги предвещаваше разкритие.

— Да — казах, — прочетох, че Сандра О’Моли е извършила самоубийство. Какво знаете за него?

— Беше тъй неочаквано — отвърна Ребека. — Никой не знаеше… нямахме представа, че е била толкова отчаяна.

— Защо според вас е посегнала на живота си?

Ребека побутваше с вилица салатата „Цезар“. Накрая остави прибора, без да хапне.

— Така и не разбрах. Бен не говореше за това, но ако трябва да предположа, бих казала, че я е малтретирал.

— Как я е малтретирал?

— Унижавал я е. Отнасял се е с нея като с кръгла нула. Когато го чувах как разговаря с нея, се свивах. — Показа го нагледно, като скри глава в раменете си.

— А тя оплаквала ли се е?

— Не. Сандра никога не би го сторила. Тя беше толкова отстъпчива, толкова кротка. Дума не обели, когато той започна любовна връзка.

Колелцата в главата ми се превъртяха, но все още не зацепваха. Ребека сви неодобрително устни.

— Той се виждаше с оная жена от години, продължи и след женитбата му с Лорелай, сигурна съм. Тя се обаждаше в кабинета до последния му ден.

— Ребека — промълвих търпеливо, въпреки че едва се сдържах, — Ребека, как се казваше другата жена?

Ребека се облегна назад, докато някакви мъже ни отминат на път към тоалетната. Когато вратата на тоалетната се затвори, тя се наведе напред и прошепна:

— Емили Харис.

Името ми беше познато. Припомних си устните с яркото червило и розовия тоалет.

— Не работи ли в недвижими имоти „Пасифик“?

— Точно тя е.

Глава 121

Емили Харис седеше зад бюрото си, когато влязох в дългия тесен кабинет с бюра покрай стената. Хубавите й устни се разтеглиха в дежурна усмивка, която стана дори още по-широка, щом ме разпозна.

— О, здравейте — приветства ме тя. — Не се ли срещнахме с вас и съпруга ви преди две седмици в къщата на „Оушън Колони Роуд“? Имате чудесно куче.

— Точно така — отвърнах. — Аз съм лейтенант Боксър. Работя в полицията на Сан Франциско — след което й показах значката си.

Лицето на жената моментално се стегна.

— Вече разговарях с полицията.

— Чудесно. Значи няма да имате нищо против да го направите пак.

Издърпах стола до бюрото й и се настаних в него.

— Разбрах, че вие и д-р О’Моли сте били много близки приятели.

— Не се срамувам от това, което намеквате. Този човек нямаше щастлив брак, а и аз не бях заплаха за брака му и, по дяволите, нямам нищо общо с убийството.

Докато я наблюдавах, г-ца Харис изравни всички бележници, химикалки и листове по бюрото си. Разтребваше. Поставяше всяко нещо на точното му място. Какво ли се въртеше в ума на тази чистофайница точно в този момент? Какво знаеше за семейство О’Моли?

— И вие сте брокерката, обявила къщата му за продан?

— Това още не е причина да убиеш някого, за бога. Луда ли сте? Аз съм един от най-успешните брокери в този район.

— Успокойте се, г-це Харис. Не съм намеквала, че сте убили някого. Опитвам се да опозная жертвите, тъй като работя по друг неразкрит случай.

— Добре. Още ми е прекалено прясно, разбирате ли?

— Естествено, разбирам. Всъщност успяхте ли да продадете къщата?

— Не още, но имам работна оферта.

— Добре. А бихте ли ме развели из къщата, г-це Харис? Имам няколко въпроса, на които се надявам да ми отговорите. Възможно е да помогнете за разкриването на убийството на Бен О’Моли.

Глава 122

По масичката в коридора бяха пръснати рекламни листовки на „Пасифик Хоумс“ и цветята бяха сменени след импровизираното ни идване с Джо в тази красива къща на „Оушън Колони Роуд“.

— Бихте ли се качили с мен на горния етаж? — попитах агентката на недвижими имоти.

Г-ца Харис сви рамене, хвърли връзката ключове до лилиите и тръгна по стъпалата пред мен.

Когато стигнахме до вратата на голямата спалня, тя се отдръпна назад.

— Не искам да влизам в тази стая — каза и хвърли бегъл поглед към зелената спалня с чисто нов зелен килим.

Можех да си представя сцената на убийството не по-зле от нея. Само преди три седмици тялото на Лорелай О’Моли лежеше изкормено на десетина стъпки от мястото, където стояхме.

Емили Харис преглътна тежко и ме последва до близкия дрешник. Показах й замаскираната с лак шпионка на вратата и още видимия отпечатък от нокът, оставен от Джо върху дървения пълнеж.

— Говори ли ви нещо това? — попитах я.

Гласът на Емили изтъня и стана почти писклив.

— Говори ми, че ме убива. Ясно е, нали? Записвал е на видео секса с Лорелай. Каза ми, че вече не спял с нея, но явно ме е лъгал.

Лицето й се сгърчи и тя се разрида тихо в цял сноп сини носни кърпички, които извади от чантата си.

— Божичко, божичко — хлипаше. След малко издуха носа си, прокашля се и каза: — Връзката ми с Бен няма нищо общо с убийството. Може ли да се махаме оттук?

Не, доколкото зависи от мен. Ако можех да науча нещо от Емили Харис, това беше моментът и мястото.

— Г-це Харис.

— Господи, наричайте ме Емили. Казвам ви най-съкровени неща.

— Емили, наистина трябва да узная твоята страна на историята.

— Добре. Нали знаете за Сандра?

Кимнах и все едно включих радиото.

— Да не мислите, че не съм страдала, задето тя се самоуби заради връзката на Бен с мен? — Попи подпухналите си очи, но бликнаха нови сълзи. — Бен казваше, че Сандра е клиничен случай и затова не се развежда с нея. Но след като тя се самоуби, престанах да го виждам в продължение на година. После пък на сцената се появи Лорелай. Принцесата. Бен мислел, че колкото по-скоро се ожени, толкова по-добре за Кейтлин, тъй че какво да му кажа? Аз още бях омъжена, лейтенант.

— И после всичко започна отначало.

— Най-често у нас. Ходехме и по мотели. Странно, но мисля, че на Лорелай не й пукаше за Кейтлин. С Бен се възползвахме максимално от ситуацията. Превърнахме я в игра. Той ме наричаше Камила. Аз му виках Чарлз, негово кралско величество. Беше забавно. Толкова ми липсва. Зная, че Бен ме обичаше. Сигурна съм.

Не добавих „Колкото един гаден, подъл мръсник може да обича някого“, но отворих вратата на дрешника и я поканих да влезе вътре.

— Заповядай, Емили.

Показах й втората шпионка на задната стена на гардероба.

— Тази шпионка минава през стената към стаята на… Кейтлин.

Емили изхълца и скри лице в ръцете си.

— Никога не съм виждала това нещо. Не знам нищо за него. Трябва да си тръгвам. — Обърна се и побягна от стаята. Чух токчетата й да чаткат по стълбите.

Догоних я, когато грабваше ключовете от масичката в коридора и отключваше предната врата. Излезе навън.

— Емили.

— Това ме разби — каза запъхтяна. Затвори вратата след нас и я заключи. — Прекалено болезнено е. Не разбирате ли? Аз го обичах!

— Разбирам. — Вървях до нея, после останах до вратата на колата, докато тя палеше мотора.

— Кажи ми само още нещо — настоях. — Бен познаваше ли някого на име Денис Агню?

Емили отпусна ръчната спирачка и обърна към мен обляното си в сълзи лице.

— Какво? Какво ми говорите? Да не е продал нашите видеофилми на онова влечуго?

Не изчака отговор. Завъртя кормилото и натисна газта.

— Приемам това за „да“ — извиках след отдалечаващия се линкълн.

Глава 123

Подминах спрялата патрулна кола в края на Крайбрежното авеню, вдигайки ръка за поздрав. Направих десен завой към алеята на Кет и паркирах експлоръра до бонвила. Явно Кийт бе върнал старата госпожица в мое отсъствие.

Пуснах Марта в къщата и й дадох бисквитка. После насочих вниманието си към мигащия телефонен секретар. Пуснах го и започнах да си водя бележки върху кубче листчета.

Джо, Клеър и Синди се бяха обаждали и разтревожено ме молеха да им позвъня. Четвъртото съобщение беше от Кароли Браун, която ме канеше на вечеря в училището.

После следваше съобщение от началник Старк, чийто глас прозвуча уморено по микрофона. „Боксър, получихме лабораторните резултати от колана. Обади ми се.“

Със Старк си играехме на телефонни съобщения цял ден. Изругах, докато разлиствах бележника да намеря номера му. После го набрах.

— Изчакайте, лейтенант — каза дежурният полицай. — Ще се свържа с него по пейджъра.

Чух бръмченето на полицейската радиочестота, докато потраквах с нокти по кухненския плот и преброих до седемдесет и девет, преди шефът да се включи в линията.

— Боксър.

— Този път много бързо докладваха от лабораторията — отбелязах. — Какво сме получили?

— Имаше причина да бързат. Няма отпечатъци, което не ме изненадва. Но ако не броим телешката ДНК, няма нищо друго. Линдси, копелетата са накапали телешка кръв по токата.

— Е, това ме довърши!

— Зная. Мамка им. Виж, трябва да тръгвам. Кметът иска да говори с мен.

Шефът затвори и бог ми е свидетел, че в този момент му съчувствах.

Излязох на верандата, седнах на един пластмасов стол и подпрях крака на перилата, както ме бе посъветвала Клеър. Зареях поглед над сандалите си към съседските дворове и синия хоризонт на залива.

Мислите ми се въртяха отново около колана на ливадата тази сутрин и кървавите петна, които се оказаха кръгла нула.

Едно беше ясно.

Убийците не са искали да ме убиват.

Коланът беше предупреждение, предназначено да ме сплаши, за да се оттегля.

Питах се защо си правят труда.

Не бях разкрила убийството на Джон Доу и десет години по-късно все още пиех студената вода.

През това време убийците бяха на свобода, а белите фуражки разполагаха само с шепа измамни надежди, които се свеждаха до „ами ако“ и „как така“, и водеха наникъде.

Не знаехме защо.

Не знаехме кой.

И не знаехме къде ще ударят отново.

С други думи си играехме на котка и мишки.

Глава 124

Семействата са проклятието на съвременната цивилизация, където мръсната пяна на миналото се пази жива, отглежда се и се рафинира. Поне такава бе отправната точка на Наблюдателя тази вечер.

Той отвори мокрото помещение и влезе в розовата къща високо горе на „Клиф Роуд“. Тази вечер семейство Фарли бяха излезли навън, но, самоуверени в своя пашкул от богатство и привилегии, дори не си бяха направили труда да заключат вратата.

Помещението водеше към кухня, цялата обзаведена в стъкло и озарена от последните лъчи на залеза.

Това е само оглед, напомни си Наблюдателя. Влизане и излизане в рамките на пет минути. Както винаги.

Извади фотоапарата от вътрешния джоб на мекото си кожено яке и обходи с него стаята, правейки серии дигитални снимки на многобройните високи прозорци с достатъчно широки стъкла, през които спокойно можеше да мине човек.

Ззззт, ззззт, ззззт.

Бързо се прехвърли от кухнята в голямата дневна на семейство Фарли, издадена на колони над планинския склон. Кехлибарена светлина огряваше горите и придаваше на набраздените стволове на евкалиптите почти човешко присъствие, сякаш прастари стражи следяха движенията му. Все едно разбираха и одобряваха.

Просто оглед, отново си напомни той. Точно сега нещата бяха твърде сложни и напечени, за да продължат с плановете си.

Бързо изкачи задните стълби към спалните и отбеляза стъпалата, които скърцаха най-силно, както и здравината на парапета. Продължи по коридора на втория етаж, като прекрачваше прага на всяка от отворените врати, правеше снимки, запаметяваше подробностите. Претърсваше стаите като ченге, обискиращо заподозрени.

Наблюдателя погледна часовника си при влизането в голямата спалня. Бяха изминали почти три минути. Бързо отвори шкафовете, подуши уханията на „Вира Уонг“ и „Хермес“, затвори ги обратно.

Слезе на бегом по стълбите към кухнята и се канеше да напусне, когато му хрумна мисълта за мазето. Имаше достатъчно време за бърз оглед.

Отвори вратата и припна надолу.

Вляво се намираше обширна винарска изба, а пералното помещение беше право напред. Но очите му се залепиха на вратата вдясно.

Тя беше в сянката, заключена с катинар с шифър. Наблюдателя беше много добър с шифровите ключалки. И изключително сръчен. Завъртя шайбата наляво, докато усети едва забележимо съпротивление, после надясно и пак наляво. Куката на катинара отскочи и се отвори, а Наблюдателя освободи вратата.

Разпозна оборудването в полуосветеното мазе: компютър, лазерен принтер и топове висококачествена хартия. Видеото и дигиталните камери, пригодени и за нощно виждане.

На един рафт стоеше спретната дебела купчина снимки.

Бързо влезе вътре и затвори вратата след себе си. Натисна ключа и пусна осветлението.

Това е само една безобидна мисия за оглед, нищо повече, една от многото.

Но онова, което видя, когато светнаха лампите, едва не го събори на земята.

Глава 125

Във въздуха се носеше ухание на сос маринара, когато тръгнах по пътеката към викторианската сграда на училището-общежитие. Направих козирка с ръка срещу последните слънчеви лъчи, отразяващи се в многобройните прозорци, и почуках на входната врата с месинговото чукче.

Около дванадесетгодишно тъмнокожо момче отвори и произнесе:

— Здравейте, госпожо полицай.

— Ти си Еди, нали?

— Еди-повреди — отвърна той ухилен. — Откъде знаете?

— Имам добра памет.

— Това е хубаво, щом като сте ченге.

При влизането ми в „мензата“, обширна трапезария с изглед към магистралата, екна шумно приветствие.

Кароли ме прегърна и каза да седна начело на масата.

— Това е мястото за „почетни гости“ — обясни. Почувствах се добре дошла и у дома си в това огромно „семейство“, когато Алисън побърза да сграбчи стола от лявата ми страна, а Фърн — дребно червенокосо момиченце — успя да се пребори за стола отдясно.

По масата се разнасяха чинии със спагети, а една огромна купа салата, подправена с оцет, олио и италиански кротони минаваше от ръце на ръце, докато децата ме отрупваха с въпроси и гатанки — на някои от тях отговарях успешно, други отбивах обратно.

— Когато порасна — прошепна Али, — искам да стана точно като теб.

— А знаеш ли какво искам аз? Когато пораснеш, да станеш точно като себе си.

Кароли плесна с ръце, смеейки се весело.

— Не досаждайте на Линдси — намеси се. — Оставете горката жена да си изяде вечерята. Тя е наш гост, а не десерт да го излапате.

Кароли се надигна, за да вземе литър кока-кола от бюфета, сложи ръка на рамото ми и се наведе към мен.

— Нали не те притесняват? Те те обичат.

— И аз ги обичам.

След като съдовете бяха разчистени, а децата се качиха на горния етаж да учат, с Кароли изнесохме чашите си с кафе на покритата веранда с изглед към игрището. Седнахме в два люлеещи се стола и се заслушахме в песента на щурците в притъмняващата вечер. Хубаво бе, че имам приятелка в града и тази вечер почувствах Кароли особено близка.

— Някакви новини кой е стрелял по къщата на Кет? — попита Кароли със загриженост в гласа.

— Никакви. Но помниш ли оня тип, на когото попаднахме в „Корморан“?

— Денис Агню?

— Да. Той ме преследва, Кароли. А началникът не крие, че е нарочил Агню за убийствата.

По лицето на Кароли се изписа изненада, дори шок.

— Така ли? Трудно ми е да си го представя. Тоест че е гаден, гаден е — произнесе тя и млъкна, — но не го виждам като убиец.

— Така казваха и за Джефри Дамър — засмях се аз.

Забарабаних с пръсти по страничната облегалка на стола, Кароли скръсти ръце пред гърдите си и двете потънахме в мисли за убийците, които дебнат някъде навън.

— Тук е много тихо, нали? — промълви Кароли накрая.

— Забележително. Харесва ми.

— Ще хванеш този психопат колкото може по-скоро, нали?

— Чуй, ако нещо, каквото и да е, те разтревожи, Кароли, дори и да смяташ, че просто си въобразяваш, обади се на деветстотин и единадесет и после на мен.

— Разбира се, благодаря. Ще се обадя. — След кратко мълчание добави: — Накрая винаги ги хващат, нали, Линдси?

— Почти винаги — отвърнах, макар това да не беше самата истина. Най-умните не само не ги залавят, но дори не ги забелязват.

Глава 126

Сънят ми през нощта бе неспокоен, изпълнен с кошмари за гонитби, стрелби от коли, бичувани трупове и незнайни убийци без лица. Събудих се в мрачно сивкаво утро от онези, в които не ти се измъква от леглото.

Но с Марта се нуждаехме от раздвижване, тъй че нахлузих синия си джинсов комплект, затъкнах пистолета в кобура под мишницата и пъхнах мобилния телефон в джоба на якето.

После поехме към плажа, сладката Марта и аз.

От запад нахлуваха буреносни облаци, притискаха небето толкова ниско над залива, че прелитащите чайки се стрелкаха като бойни самолети от документални филми за Втората световна война.

Видях няколко смелчаци да бягат или просто да се разхождат далеч пред нас и зад нас, тъй че отвързах каишката на Марта. Тя се затича след малко ято дъждосвирци, а те се пръснаха подплашени, аз се насочих на юг в умерен тръс.

Не бях изминала и четвърт миля, когато дъждът заваля. Скоро рехавите капки се сгъстиха, започнаха да образуват дупчици в пясъка, а неговата повърхност взе да се втвърдява.

Обърнах се назад да нагледам Марта, тичах обратно достатъчно дълго, за да видя, че се движи точно зад гърба на някакъв мъж с жълта мушама с качулка, на около стотина метра зад мен.

Подложих лице на косите струи дъжд и отново влязох в крачка, когато силният лай на Марта прикова вниманието ми. Беше се лепнала за петите на човека зад мен. И му определяше посоката на движение!

— Марта — извиках, — престани!

Това беше командата да се върне до мен, но Марта изобщо не ми обърна внимание. Вместо това подкара мъжа под прав ъгъл по-далеч от мен, нагоре по хълма към затревените върхове на дюните.

В този миг осъзнах, че Марта изобщо не си играе с него, а ме предпазва.

Кучият му син!

Отново ме следяха!

Глава 127

Викнах: „Хей, спрете да тичате и тя ще се махне от вас!“, но нито кучето, нито мъжът ме чуха. Накрая хукнах след тях, само че изкачването по шейсетметров пясъчен склон бе като да бягаш под вода.

Приведох се ниско, залавях се за пясъка и най-сетне се изкатерих върху тревистото плато на къмпинга „Франсис Бийч“. Шибащият дъжд разплескваше косата по лицето ми и за момент не можех да видя нищо.

Докато отмахна кичурите от лицето си, усетих, че ситуацията се изплъзва от контрола ми. Огледах се объркано наоколо, нямаше и помен от мъжа, който ме следеше. По дяволите! Пак ми се изплъзна!

Точно тогава в полезрението ми се мярна някакво жълто петно иззад бунгалата и Марта по петите му. Мъжът се опита да я изрита от себе си, докато прекосяваха поляните, но не успя.

Измъкнах деветмилиметровия пистолет и изревах: „Спри на място! Полиция!“, но мъжът с жълтата мушама профуча покрай няколко маси за пикник и хукна към един шарен пикап на паркинга.

Марта ръмжеше и не се откопчваше от него, хвърляше се да го хапе по краката, за да му попречи да се вмъкне в колата. Отново изкрещях „Полиция!“ и продължих да тичам с насочен зареден пистолет.

— На колене — заповядах, щом наближих. — Вдигни ръце така, че да ги виждам. Залегни по корем. Веднага!

Мъжът с мушамата се подчини и аз светкавично се озовах до него под камшиците на проливния дъжд. Дръпнах качулката му назад с насочено в него оръжие.

Моментално познах русолявата коса, но просто не исках да повярвам на очите си. Той вдигна лицето си към мен, а погледът му мяташе искри.

— Кийт! Какво правиш? Какво става?

— Нищо, нищо, нищо. Само се опитвах да те предупредя.

— Така ли? Защо не ми се обади по телефона? — попитах задъхана.

Сърцето ми почти щеше да изскочи от гърдите: бу-бум, бу-бум. Мили боже. В ръцете си държах заредено оръжие — отново.

Разтворих краката на Кийт с ритник, опипах ги и попаднах на двадесет и три сантиметров ловджийски нож в кожен калъф на бедрото му. Измъкнах страшното оръжие и го хвърлих встрани. Играта загрубяваше с всяка изминала минута.

— „Нищо“ ли каза?

— Линдси, позволи ми да говоря.

— Първо аз. Арестуван си.

— За какво?

— За носене на скрито оръжие.

Застанах така, че Кийт да вижда ясно както моето оръжие, така и изражението на лицето ми, показващо, че ще го използвам.

— Имаш право да мълчиш. Всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб пред съда. Ако нямаш адвокат, ще ти бъде назначен. Разбираш ли правата си?

— Разбираш ме съвсем погрешно.

— Разбираш ли правата си?

— Да.

Бръкнах в джоба на якето си, за да извадя мобилния телефон. Кийт се извъртя, сякаш искаше да ме спре. Марта оголи зъби.

— Стой на място, Кийт. Не искам да ми се налага да стрелям.

Глава 128

Тримата се намирахме в „кутията“ — малка стая за разпити в полицейския участък, облицована със сиви плочки. Началникът вече ми беше казал, че е имал съмнения.

Познавал Кийт Хауърд от доста години като автомеханик от „Лунния гараж“, който не се е интересувал от нищо друго, освен от солидни пари и добре поддържани коли.

Слава богу, шефът се осланяше и на моя инстинкт, а погледът, който видях в очите на Кийт, ме плашеше до смърт — празен поглед, който бях виждала и преди в очите на разни социопати.

Седях срещу Кийт до издрасканата метална маса, от двама ни се стичаше дъждовна вода, а началник Старк стоеше облегнат в ъгъла на стаята. Зад витрината наблюдаваха други полицаи и се надяваха да съм права, за да имат скоро да се хванат за нещо повече от един нож и едно голо предчувствие.

След ареста Кийт беше изпаднал в регресия и изглеждаше доста по-млад от своите двадесет и седем години.

— Не ми трябва адвокат — обърна се с фалцет към мен. — Просто вървях след теб. Момичетата винаги разбират, когато някой ги харесва. И ти го знаеш, тъй че просто им кажи, хайде?

— Искаш да кажеш, че си ме дебнал — натъртих. — Това ли е обяснението ти?

— Не. Вървях след теб. Разликата е голяма, Линдси.

— Какво да кажа? Нещо не разбирам. Защо вървеше след мен?

— Знаеш защо. Някой се опитва да те нарани.

— И затова ли стреля по къщата на сестра ми?

— Аз? Не съм го направил. — Гласът на Кийт се пречупи, сложи пръсти през лицето си. — Харесвам те, винаги съм те харесвал. А сега ти ще използваш това срещу мен.

— Я стига си се лигавил, нещастен малък посерко — избухна шефът. Пристъпи напред и перна Кийт по тила. — Дръж се като мъж. Какво си извършил?

Кийт се сви в себе си. Отпусна глава на масата, заклати я насам и натам, простена глухо, а викът му се понесе издълбоко, като от бездънна пропаст на мъка и страх.

Стенанията нямаше да му помогнат. Неотдавна се бях подвела по крокодилски сълзи и бях направила ужасна грешка, която никога повече нямаше да повторя.

— Кийт, плашиш ме бе, човек — произнесох с равен тон. — В момента си загазил здраво, тъй че не бъди глупак. Кажи ни какво си направил, за да ти помогнем, като уведомим прокурора, че си ни съдействал. Ще ти помогна, Кийт. Наистина. Затова ми кажи. Ще намерим ли кръв по ножа ти?

— Неее — ревна той. — Не съм извършил нищо нередно.

Отпуснах лице. Усмихнах се. Покрих ръката на Кийт със своята.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти свалим белезниците?

Погледнах към шефа, който кимна. Той извади ключове от джоба на ризата си и отключи белезниците. Кийт възвърна самообладанието си. Разтърси ръце, смъкна ципа на мушамата си и я метна върху облегалката на стола. След което свали пуловера под нея.

Ако бях права, краката ми щяха да се подкосят и щях да се срутя.

Кийт носеше оранжева тениска с лого „Дистилъри“ — туристическия ресторант по шосе №1 в Мос Бийч. Беше същият черен надпис като на фланелката на Джон Доу №24, когато преди десет години го бяха били с бич и го бяха убили.

Глава 129

Кийт видя, че не откъсвам очи от тениската.

— Харесва ли ти? — оживи се той и върху лицето му отново цъфна усмивка, все едно се намирахме в гаража му. — Може да се каже, че е класика. „Дистилъри“ не продават тениски вече.

Може и да не продават, но нейният кървав близнак стоеше заключен в отделението за веществени доказателства в следствената служба.

— Къде беше по-предната нощ, Кийт? — настоях аз.

— Притежаваш ли пистолет?

— За какво си искал да ме предупредиш?

— Кажи ми нещо, на което да повярвам.

Отначало се държеше предизвикателно, после беше като зашеметен, сетне се разциври и накрая просто онемя. Часовете се изнизваха и Старк пое разпита, като целта му бе да разбере дали Кийт познава жертвите на неотдавнашните убийства.

Кийт призна, че познава всичките.

Освен това каза, че познава всеки жител в Залива на полумесеца, както и всеки човек, спирал в малката му бензиностанция на кръстовището.

— Имаме свидетел — обяви шефът, постави ръце върху масата и втренчи тъй проницателен поглед в Кийт, че можеше да пробие и стомана. — Видели са те, приятелю, да излизаш от къщата на Сардучи в нощта на убийствата.

— Я стига, Пит. Не ме разсмивай. Много са ти плитки хватките.

Не напредвахме нито на йота и Кийт всеки момент можеше да каже: „Повдигнете ми обвинение за ножа и ме пуснете“ и щеше да е в правото си да плати гаранция и да си излезе.

Станах от масата и заговорих към шефа над главата на Кийт със съчувствени нотки в гласа.

— Знаеш ли какво? Не го е извършил той, шефе. Ти беше прав. Не става за тази работа. Виж, нито има акъл, нито е психически стабилен. Тоест извинявай, Кийт, добър си да въртиш гайките, ама трябва да сме луди да си мислим, че пипето ти сече достатъчно, та да извършиш убийствата. Пък и да не оставиш никаква следа! Не мисля.

— Да, губим си времето — хвана се за думите ми шефът. — Тоя жалък мухльо няма да се измъкне даже и ако окраде автомат на паркинг.

Кийт извърна глава към шефа, после към мен и пак към шефа.

— Разбирам накъде биете — отбеляза.

Без да му обръщам внимание, продължих да излагам разсъжденията си пред шефа.

— Мисля, че беше прав и за Денис Агню — продължих. — Виж, на тоя тип му стиска да види сметката на някого в упор. Да го гледа как се гърчи. Как умира. Щрака му мозъкът и да се измъкне.

— Така е. Съобразителен е и прочие — отбеляза шефът, поглаждайки се по тила. — Има логика.

— Какви ги приказвате, бе! — измърмори Кийт.

Извърнах се към него с въпросителен поглед.

— Кийт, ти познаваш Агню — произнесох. — Как мислиш? Той ли е нашият човек?

Сякаш часовников механизъм задейства и взриви бомба дълбоко под земята. Първо люшна трус, после се надигна тътен, накрая всичко хвръкна във въздуха.

— Кой, Денис Агню? — избълва Кийт. — Тоя ебалник има кур вместо мозък, той е изстискан порно парцал! Има късмет, че не му видях сметката. Повярвайте, мислех си го.

Кийт плесна ръце и ги стовари тежко върху масата, от което химикалките, бележниците и кутиите с газирана вода подскочиха.

— Виж какво, крушката ми святка по-ясно, отколкото си мислиш, Линдси. Да убия ония хора беше най-лесното нещо, което съм правил в живота си.

Глава 130

По лицето на Кийт бе изписано същото изражение на студена ярост, което видях, когато опрях дулото на пистолета в тила му. Този Кийт ми беше непознат.

Но трябваше да го опозная.

— И двамата сте тотално заблудени спрямо мен — заяви той. — Зная, че ме работехте, но ми е все тая. Писна ми от цялата история. На никой не му пука.

Когато Кийт произнесе „на никой не му пука“, се облегнах тежко на стола. Хлапетата Кабът бяха изписали със спрей същите думи на стената, където бяха убили жертвите си. Същото бе написал и убиецът на Джон Доу №24 преди десет години.

— Какво искаш да кажеш с това „на никой не му пука“?

Кийт ме изгледа настойчиво със сините си очи.

— Нали си голяма умница? Сама се сети.

— Не ме бъркай другите, Кийт. Защото на мен ми пука. И наистина те слушам.

Докато видеокамерата записваше самопризнанията, всичко беше като сбъднатата мечта на едно ченге. Кийт разкри всичко: имената, датите, детайлите, които можеше да знае само убиецът.

Разказа как е използвал различни ножове, различни колани, описа всяко убийство, включително как бе подмамил Бен О’Моли.

— Да, размазах главата му с камък, преди да му прережа гърлото. Хвърлих ножа встрани от пътя.

Кийт изложи подробностите систематично, сякаш разиграваше партия карти, и беше достатъчно убедителен, за да получи куп присъди. Но все още ми бе трудно да повярвам, че е извършил тези кървави убийства сам.

— Ти ли уби Джо и Анемари Сардучи? Без да се съпротивляват? Кой си ти, да не си човекът-паяк?

— Започваш да вдяваш, Линдси. — Наведе се напред и столът изскърца по пода, а той приближи лицето си до моето. — Омаях ги да ми се подчинят. По-добре повярвай, работих сам. Подхвърли това на прокурора. Да, аз съм човекът-паяк.

— Но защо? Какво са ти направили тия хора?

Кийт поклати глава съчувствено.

— Няма да разбереш, Линдси.

— Пробвай ме.

— Не — отсече. — Свърших с приказките.

Толкова. Прокара пръсти през русата си коса, гаврътна остатъка от колата и се усмихна любезно, все едно се покланяше на публиката.

Идеше ми да го ощипя по лицето, та да не изглежда тъй самодоволен. Толкова изклан народ, че чак умът ми не го побираше.

Защо не иска да каже каква е причината да го направи?

Все пак това беше един хубав ден за добрите. Кийт Хауърд вече имаше полицейско досие, взеха му пръстови отпечатъци, фотографираха го и отново му щракнаха белезниците, после го вкараха в килията на ареста да чака да го призоват.

На тръгване се спрях пред кабинета на началник Старк.

— Какво има, Боксър? Къде ти е шампанското?

— Нещо ме притеснява, шефе. Той прикрива други хора, сигурна съм.

— Това е твоя теория. Знаеш ли какво? Аз пък му вярвам. Той каза, че е по-хитър, отколкото си мислим, и аз ще го приема за умника, който твърди, че е.

Усмихнах му се уморено.

— Стига, Боксър. Той призна. Радвай се. Тази гъска я пиши сготвена. Нека да съм първият, който те поздравява, лейтенант. Голям улов. Голям разпит. Най-сетне всичко свърши, слава богу.

Глава 131

Телефонът иззвъня и ме изтръгна от бездънен сън, който ме бе отнесъл някъде в Канзас. Едва напипах слушалката в тъмнината.

— Кой е? — попитах с пресипнал глас.

— Аз съм, Линдси. Съжалявам, че те будя толкова рано.

— Джо — дръпнах будилника към себе си. Показваше 5:15 с червени светещи цифри. Изведнъж се стреснах. — Добре ли си? Какво има?

— Аз съм екстра — отвърна той със спокоен, сгряващ секси глас. — Но пред твоята къща се е насъбрал народ.

— Това по сателитната система ли го засече?

— Не, просто включих телевизора.

— Почакай.

Прекосих стаята и повдигнах ъгълчето на щорите.

Няколко репортери се бяха разположили на ливадата, а операторски екипи свързваха кабели с колите на сателитната телевизия, които напомняха военен обоз.

— Да, видях ги — казах, мушвайки се отново под завивките. — Пълна обсада. Мамка му.

Сгуших се на леглото с мобилния телефон под брадичката и почувствах Джо толкова близо, сякаш беше до мен.

Говорихме цели двайсет минути, направихме планове да се видим, щом се върна в града и си пратихме въздушни целувки. След което станах, облякох някакви дрехи, сложих си малко грим и се появих пред входната врата на Кет.

Репортерите се скупчиха, тикайки микрофоните в лицето ми. Премигвах на утринната светлина и повтарях единствено „Съжалявам, че ви разочаровам, господа, но не мога да коментирам, нали разбирате? Случаят е на главен инспектор Старк и трябва да разговаряте с него. Това е всичко, хора!“

Отстъпих навътре в къщата, усмихнах се на себе си и затворих вратата пред гъмжилото и викането на собственото ми име. Пуснах резето и изключих звънеца на телефона. Тъкмо свалях бележките за престъплението от корка в детската стая, когато Синди и Клеър позвъниха на мобилния ми за конферентен разговор.

— Всичко приключи — осведомих ги, повтаряйки думите на началника. — Или поне така ми казаха.

— Какво всъщност става, Линдси? — попита моята изключително интуитивна и скептична приятелка Синди.

— Ей, много ти сече!

— Ъхъ. Е, каква е работата?

— Да не се записва. Младокът страшно се гордее, че е превзел портрета и славата на убиеца-психопат. А аз не съм съвсем сигурна, че ги е заслужил.

— Призна ли за убийството на Джон Доу? — намеси се Клеър.

— Право в целта, пеперудке. Още една умница!

— Е и?

— Не, това не е признавал.

— Тогава как излиза твоята сметка?

— Не зная какво да мисля, Клеър. Наистина вярвах, че който и да е убил тези хора, е убил и Джон Доу. Но може да съм грешила.

Глава 132

Рядко ми се е случвало да седя на това място. Намирах се на задната седалка на патрулна кола заедно с Марта. Свалих прозореца и разкопчах блейзера си, попивайки с очи вълнението, което изпълваше Главната улица.

Страничната, където бойскаути и пожарникари украсяваха камиони за шествия, се огласяваше, от маршируващ оркестър. Мъже, покатерени на подвижни стълби, окачваха знамена по улицата, а от уличните стълбовете се вееха флагчета. Почти надушвах мириса на скари за хотдог. Беше четвърти юли.

Моят нов побратим, офицер Нунан, ме остави пред полицейския участък, където бе застанал началник Старк, почти скрит от тълпата зяпачи и репортери.

Докато си проправях път из множеството, кметът Том Хеферън излезе от участъка по бермуди в маскировъчна окраска, ризка с къс ръкав и шапка за риболов, която прикриваше плешивината му. Той ми стисна ръката и каза:

— Надявам се да изкарате цялата си ваканция в Залива на полумесеца, лейтенант.

След което чукна по микрофона и тълпата утихна.

— Внимание. Благодаря ви, че дойдохте. Това е истински ден на независимостта — произнесе той с пресекващ от вълнение глас. — Ние сме свободни. Свободни да продължим живота си. — Вдигна ръка, за да усмири аплодисментите. — Има думата нашия директор на полицията Питър Старк.

Началникът беше в пълна униформа, с месингови копчета, лъскава значка и пистолет. След като стисна ръката на кмета, ъгълчетата на устните му помръднаха нагоре и най-сетне се усмихна. После се прокашля и се приведе над микрофона.

— В ареста имаме заподозрян, който призна за убийствата, тероризиращи жителите на Залива. — В утринната мъгла се понесоха радостни възгласи, а някои присъстващи не издържаха и се разплакаха от облекчение. Малко момченце внесе на подиума горящ бенгалски огън и го връчи на шефа. — Благодаря, Раян. Това е моето момче — обяви той на тълпата със сподавен глас. — Ето на какво трябва да държим, нали? — Шефът притисна детето до себе си, постави ръка върху рамото на сина си и продължи речта си.

Каза, че полицията си е свършила работата, останалото е в ръцете на прокуратурата и съда. Сетне ми благодари за това, че съм била „неоценим ресурс на това полицейско управление“ и посред още по-силни и възбудени възгласи подаде на сина си месингов медал с лента. Един полицай държеше бенгалския огън, докато момчето окачваше медала на шията на Марта. Първото й награждаване.

— Браво на кучето — произнесе шефът.

След това Старк почете всички служители на негово пряко подчинение, както и щатската полиция за това, че „спряха вълната от престъпления на убиеца, отнел живота на много невинни граждани.“

Колкото до мен, с доставянето на убиеца отново си спечелих всеобщо благоразположение.

Продължавах да съм „адски добро ченге“.

Но дори потопена в радостта на мига, се налагаше да потискам една тревожна мисъл. Чувствах се малко като момченцето, размахващо бенгалския огън, което се държи за ръкава на баща си и иска внимание.

Глождеше ме въпросът:

Ами ако вълната от „престъпления на убиеца“ не спре?

Глава 133

Цяла нощ гърмежите над „Пилар Пойнт“ не стихваха, изригваха фойерверки и разцъфваха в небето. Покрих главата си с възглавница, за да се скрия от шума, но и това не помогна.

Моето куче-герой се бе навряло в най-далечния ъгъл под леглото и бе притиснало гръб о стената.

— Няма страшно, Бу. Ей сега ще свърши. Бъди юначага.

Унесох се в сън, но скоро ме стресна металическия звук от превъртане на ключ в бравата.

Марта също го чу и се изниза от спалнята към входната врата с яростен лай.

Някой се вмъква през вратата.

Всичко стана много бързо.

Стиснах дръжката на пистолета, изтърколих се от леглото на килима и с биещо до пръсване сърце запълзях към предната стая.

Опипвах стените и броях вратите между моята стая и дневната, усетих пулса си в гърлото, когато зърнах сянка да се прокрадва в къщата.

Свих се и приклекнах, стиснала с две ръце пищова, насочен напред, и изкрещях:

— Вдигни шибаните си ръце, така че да ги виждам. Веднага!

Последва пронизителен писък.

Нахлулата през вратата лунна светлина освети лицето на ужасената ми сестра. Малкото дете, което носеше на ръце, писна заедно с нея.

За малко и аз да сторя същото.

Изправих се, махнах пръста си от спусъка и отпуснах ръката с пистолета надолу.

— Кет, аз съм. Ужасно съжалявам. Стига, Марта! Престани!

— Линдси? — Кет пристъпи към мен, докато нагласяше Мередит в прегръдката си. — Този пистолет зареден ли е?

Бриджит, която бе само на шест години, пристъпваше зад сестра ми. Тя притисна някакво раздърпано плюшено животно пред лицето си и ревна с все сили.

Ръцете ми трепереха, кръвта ми пулсираше в ушите.

Господи, за малко да застрелям сестра си.

Глава 134

Сложих пистолета на масата и сграбчих Кет и Мередит в свирепа прегръдка.

— Съжалявам — казах, — толкова съжалявам.

— Аз ти се обаждах безброй пъти — произнесе Кет на рамото ми. Сетне се отдръпна от мен. — Хей, не ме арестувай!

Вдигнах Бриджит на ръце и я притиснах до себе си, като я целувах по мократа бузка и придържах скъпата й главица.

— Марта и аз не искахме да те изплашим, миличка.

— Ще останеш ли при нас, Линдси?

— Само за тази нощ, съкровище.

Кет светна лампите и се огледа наоколо. Забеляза дупките в стената.

— Ти не вдигаше — каза, — а телефонният ти секретар даваше заето.

— Заето за репортерите — уточних с все още разтупкано сърце. — Моля те да ми простиш, че ти изкарах ума.

Сестра ми се пресегна, притисна главата ми със свободната си ръка и ме целуна по бузата.

— Знаеш ли, че си дяволски страшно ченге?

Влязох с нея и още подсмърчащите деца в детската стая и там се успокоихме взаимно. Облякохме им пижамите и ги завихме в леглата им.

— Слушах новините — каза Кет, след като затвори вратата зад нас. — Вярно ли е? Заловила си престъпника и той се е оказал Кийт? Познавам Кийт. И го харесвах.

— Да, аз също го харесвах.

— А каква е оная кола в алеята? Прилича на колата на чичо Дъглас.

— Зная. Подарък е за теб.

— Стига бе. Наистина?

— Домашен подарък, Кет. Искам да я имаш.

Отново прегърнах силно сестра си. Искаше ми се да й кажа „Вече всичко е наред. Хванахме кучия син.“ Но вместо това обявих:

— Утре отиваме на пробно каране.

Пожелах лека нощ на сестра си, докато пускаше крановете на ваната. Поведох Марта по коридора и отворих вратата на спалнята. Запалих лампата и замръзнах на прага.

Всъщност за втори път едва не изпищях.

Глава 135

Алисън, дъщеричката на Кароли, седеше на леглото ми. Това само по себе си беше достатъчно стряскащо, но видът й бе още по-плашещ. Али беше боса, само по тънка прозирна нощница и плачеше безутешно.

Оставих пистолета, приближих се до нея, паднах на колене и прегърнах слабите й раменца.

— Али? Али, какво има? Какво е станало?

Осемгодишното момиченце притисна телцето си до мен и обви здраво ръце около врата ми. Цялата трепереше и тялото й се разтърсваше от хълцане. Притиснах я още по-силно и я засипах с въпроси, без да й дам време да отговори.

— Нещо лошо ли ти се случи? Как дойде тук, Али? Какво стана, за бога?

Али отвърна:

— Вратата беше отворена и влязох.

При което бликнаха нови сълзи, за които нямах обяснение.

— Разкажи ми, Али. — Отдръпнах я от себе си. Огледах я, за да проверя дали не е ранена. Краката й бяха порязани и мръсни. Къщата на Кет беше на цяла миля от училището и от другата страна на магистралата. Алисън бе извървяла цялото това разстояние.

Опитах се да изкопча някакви отговори, но тя реагираше все по-несвързано. Притискаше се до мен, поемаше си тежко въздух и се давеше в сълзи. Хвърли ме в пълно недоумение.

Навлякох джинсите върху синята копринена пижама и нахлузих маратонките. Тикнах „глока“ в препаската през рамо и метнах отгоре дънковото си яке.

Загърнах Али в моя джемпер с качулка и я вдигнах на ръце. Оставих Марта в спалнята и тръгнах с детето към входната врата.

— Миличка — казах на изпадналото в истерия дете, — водя те вкъщи.

Глава 136

Форестърът на Кет бе паркиран зад експлоръра и блокираше пътя му. Ключовете на бонвила бяха на стартера, а големият му златист нос гледаше към пътя.

Тъй че положих Али на задната седалка, седнах зад волана и запалих двигателя. Моторът забръмча и потеглихме плавно. На магистрала №1 дадох сигнал за завой на север към училището под пукащото, осветено от ракетите небе. В този миг чух ужасения вик на Али „НЕ!“

Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях бледото лице и широко отворените й очи. Тя сочеше с пръст обратно, на юг.

— Натам ли искаш да карам?

— Линдси, моля ти се. Бързай!

Страхът и настойчивостта на Али бяха наелектризиращи. Не ми оставаше друго, освен да се доверя на детето и да подкарам на юг, докато Али не прошепна от задната седалка „Завий тук“, като посочи към една безлюдна отбивка.

Картечният пукот на четвъртоюлските фойерверки вливаше адреналин в и без туй пренапрегнатото ми тяло. Прекалено много стрелба ми се беше насъбрала през последните дни и всеки гърмеж отекваше в мен като експлозия.

Дадох газ и бонвилът се стрелна нагоре по криволичещ черен път, поднасяйки на завоите като талига по трева. В мислите си чух гласът на Кийт да ме гълчи: „Не бива така, Линдси. Това е луксозна кола.“

Навлязох в беззвезден тунел от евкалиптови дървета, който накрая ме изведе на открита планинска панорама. Отпред и вляво от нас, сгушена в хълма, изникна обла къща с гипсова мазилка.

Пак погледнах в огледалото за задно виждане.

— А сега накъде, Али? Колко още ще пътуваме?

Алисън посочи към кръглата кула на къщата. После закри очите си с ръце и произнесе едва чуто:

— Пристигнахме.

Глава 137

Спрях колата досами пътя и огледах къщата — триетажна постройка от стъкло и гипсова замазка. На най-долния етаж се мяркаха и изчезваха два тънки снопа светлина.

Лъчи на фенер.

Иначе къщата тънеше в мрак.

Очевидно вътре се намираха външни хора. Потупах джоба на якето си и ми призля още преди да се уверя, че съм права: бях забравила мобилния си телефон на масичката до леглото. Представих си го как лежи до будилника.

Това беше много лошо.

Нямах радиостанция, нито подкрепление и не носех бронежилетка. Ако в момента се извършваше престъпление, влизането ми сама в къщата нямаше да е добра идея.

— Али, трябва да извикам помощ.

— Не може, Линдси — прошепна. — Всички ще умрат.

Пресегнах се и докоснах лицето й. Всеки момент щеше да се разплаче, доверието в очите й беше покъртително.

— Залегни на задната седалка — наредих на момиченцето. — Чакай и не шавай, докато не се върна.

Али залегна с лице в седалката. Сложих ръка на гърба й и я потупах нежно. После излязох от колата и затворих вратата след себе си.

Глава 138

Ярка лунна светлина обливаше хълмистия терен и хвърляше дълги сенки, които създаваха илюзията, че на всяка крачка ме дебне пропаст. Движех се плътно до храстите встрани от пътя, като заобикалях откритото пространство. Така приближих къщата откъм сляпата й страна на по-високо ниво.

Досами къщата пред обикновена дървена врата беше паркиран скъп джип. Топката се превъртя лесно в ръката ми и аз отворих вратата към мокро помещение. Тръгнах опипом в тъмнината и влязох в просторна кухня. Оттам попаднах в огромна дневна с висок таван, огряна от луната.

Продължих пътя си покрай стената, внимавах да не закача дългите кожени канапета и големите саксии с палми и пампасова трева. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя как лъч от фенер изчезна зад горната площадка на стълбите.

Измъкнах пистолета и се изкачих по тях, вземайки по две стъпала наведнъж. Приклекнах на най-горната площадка.

Чувах само собственото си дишане, после долових тих говор откъм стая в дъното на коридора.

Изведнъж пронизителен вик разцепи въздуха. Спуснах се към вратата, завъртях топката и я отворих с ритник.

Мълниеносно обиколих с поглед сцената. Вътре имаше огромно легло и на него седеше жена с гръб към горната табла. Фигура, облечена в черно, държеше нож до гърлото на жената.

— Ръцете горе — изкрещях. — Хвърли оръжието, веднага!

— Вече е твърде късно — произнесе някакъв глас. — Обърни се и напусни, по дяволите.

Пресегнах се към ключа за осветлението и щракнах лампата.

Онова, което видях, беше шокиращо, страшно, невероятно.

Нападателят с ножа беше Кароли Браун.

Глава 139

Кароли се канеше да извърши убийство. Умът ми се вцепени, докато се опитваше да асимилира невъобразимото. Щом се съвзех, се хвърлих в действие, изревах с пълно гърло командата:

— Отдръпни се от нея, Кароли! Вдигни ръце така, че да ги виждам!

— Линдси — произнесе тя с влудяващо спокоен глас. — Моля те, иди си. Тази жена е мъртва така или иначе. Не можеш да ме спреш.

— Давам ти последен шанс — предупредих я и издърпах спусъка. — Хвърли ножа или ще те убия.

Жената в леглото изхлипа, когато Кароли измери с поглед разстоянието помежду ни, преценявайки колко време ще й трябва да пререже гърлото на жената, преди да съм пуснала куршум в главата й.

Аз правех същите изчисления.

— Ужасно грешиш, Линдси — каза Кароли със съжаление. — Аз съм добрата. А това нещо, което виждаш тук, Мелиса Фарли, е измет.

— Хвърли ножа много внимателно — повторих, стискайки глока до побеляване на кокалчетата. Можех ли да застрелям Кароли ако се наложи? Наистина не знаех отговора.

— Ти няма да ме застреляш — каза тя тогава.

— Май забравяш коя съм.

Кароли понечи да проговори отново, но изписаната на лицето ми решителност я възпря. Щях да я застрелям и тя бе достатъчно умна, за да го схване. Усмихна се вяло. Сетне хвърли ножа на килима в краката ни.

Ритнах ножа под бюрото и заповядах на Кароли да коленичи.

— На колене! — изкрещях. — Ръцете отпред!

Свалих я на пода, наредих й да сключи пръсти зад врата си и да кръстоса глезени, обискирах я и не открих нищо друго, освен кожения ремък около кръста й.

После хвърлих поглед към жената на леглото.

— Мелиса? Добре ли си? Позвъни на деветстотин и единайсет. Кажи им, че се извършва тежко престъпление и един полицай има нужда от помощ.

Жената не сваляше очи от мен, дори когато се пресегна към телефона до леглото.

— Той държи съпруга ми — рече. — В банята има един мъж с Ед.

Глава 140

Проследих погледа на Мелиса, сочещ към вратата вляво от леглото.

Вратата се отвори бавно и един мъж пристъпи вдървено в спалнята с див поглед зад изпръскани с кръв очила.

Отбелязвах всичко, докато се движеше към мен: черна тениска, напоена с кръв; изваден от панталона колан, който висеше от лявата му ръка на сребърната си тока; опасен ловджийски нож в дясната.

Умът ми препускаше, зает с мисълта не къде е ножът в момента, а къде ще е в следващия момент.

— Хвърли оръжието! — кряснах. — Веднага или ще стрелям!

Устните на мъжа се разтеглиха в мрачна усмивка — смразяващото изражение на човек, готов да умре. Продължи да пристъпва към мен с насочен кървав нож.

Присвих очи, за да се съсредоточа върху онова, от което зависеше оцеляването ми. Прекалено много бяха нещата, за които да внимавам, и прекалено много — да контролирам.

Кароли беше зад гърба ми, необезопасена.

Мъжът с ножа също го знаеше. Устните му отново се разтеглиха и той произнесе:

— С-с-с-тани. Можем да я хванем.

Преценявах какво ще стане, ако стрелям в него. Беше на по-малко от десет стъпки от мен. Дори да го уцеля право в гърдите, дори да спра сърцето му, разстоянието беше кратко.

А той приближаваше още.

Вдигнах оръжието с пръст на спусъка, когато Мелиса Фарли изпълзя по леглото и се спусна към банята.

— Не! — изревах. — Стой на място!

— Трябва да ида при съпруга ми!

Не чух кога вратата зад мен се бе отворила.

Не чух някой друг да влиза в стаята.

Тя се появи изневиделица.

— Боби, недей! — извика Алисън.

В продължение на дълъг миг всичко сякаш застина.

Глава 141

Мъжът, когото Алисън нарече Боби, замръзна. После се посъвзе, но видях върху лицето му да се изписва объркване.

— Алисън — изрече, — защо не си вкъщи?

Боби! Не познах заекването, но сега разпознах лицето му. Беше Боб Хинтън, адвокатът от града, който ми налетя с колелото. Нямах време да мисля как се вписва в картината.

Алисън пристъпи иззад гърба ми като насън. Приближи се до Боб Хинтън и обгърна кръста му с ръце. Поисках да я спра, но преди да успея, Хинтън протегна ръце и прегърна силно Алисън.

— Сестричке — прошепна, — мястото ти не е тук. Ти не бива да виждаш това.

Краката ми омекнаха и спусъкът стана хлъзгав в потните ми длани. Продължих да се целя в Хинтън.

Преместих се, за да имам по-добър ъгъл, при което Хинтън обърна с лице към мен замаяното момиченце. Той също изглеждаше замаян.

— Боб — произнесох и вложих в думите си цялата убедителност, на която бях способна, — ти избираш. Но ще ти пръсна мозъка, ако не хвърлиш ножа и не паднеш веднага на колене.

Боб се наведе и скри лице зад главата на Алисън, превръщайки я в щит. Знаех, че в следващия момент ще прокара острието през гърлото й и ще ми каже да хвърля пистолета си. Трябваше да го направя.

Но не бях подготвена за изражението на безкрайна тъга, което се появи върху лицето му, когато притисна бузата си о нейната.

— О, Али, Али, още не си пораснала достатъчно, за да разбереш.

Али поклати глава.

— Знам всичко, Боби. Трябва да се предадеш. А аз трябва да разкажа всичко на Линдси.

Мярна се червено петно, което внезапно откъсна вниманието ми от натрапчивата сцена пред мен. Мелиса Фарли се препъна през вратата на банята. Предницата на нощницата й бе потъмняла от кръв.

— Линейка — едва успя да произнесе тя. — Извикайте линейка. Моля ви! Ед е още жив.

Глава 142

След десетина минути се чу вой на сирени и по виещия се път под нас се зададоха патрулни коли със святкащи буркани. Над главите ни бръмчаха хеликоптери за спешна евакуация.

Мелиса Фарли се върна в банята при съпруга си.

— Алисън — казах, — моля те, слез долу и отвори вратата на полицаите.

Боб продължаваше да притиска силно Алисън в прегръдката си. Тя ме погледна с големите си кръгли очи. Мъчеше се да сподави плача си и устните й трепереха.

— Хайде върви, скъпа — подкани я Кароли от мястото си на пода. — Няма страшно.

На десет крачки от мен лицето на Боб сякаш хлътна. Изражението му бе на човек, претърпял поражение. Стисна раменете на Али и аз неволно изстенах. После пусна детето.

Щом Али напусна стаята жива и здрава, гневът ми се отприщи.

— Кои сте вие двамата? Как така решихте, че ще се измъкнете безнаказано?

Пристъпих към Боб Хинтън, изтръгнах ножа от ръцете му и му заповядах да сложи ръце на стената. Докато го обискирах, разясних какви са законните му права.

— Разбираш ли правата си?

Разсмя се с писклив, язвителен смях.

— По-добре от мнозина.

Намерих у него инструменти за рязане на стъкло и фотоапарат, които прибрах. Сетне го накарах да легне на земята и приседнах на ръба на огромното легло с насочен към него и Кароли пистолет.

Още не си бях поела дъх, когато чух тежки стъпки да трополят нагоре по стълбите.

Глава 143

Минаваше три сутринта, когато се върнах в полицейския участък. Началник Старк беше с Боб Хинтън в стаята за разпити, където Боб описваше подробно многобройните убийства, които той, Кароли и Кийт бяха извършили в Залива на полумесеца.

Аз седнах с Кароли в кабинета на шефа. Върху разхвърляното бюро на Питър Старк помежду ни бе поставен стар магнетофон марка „Сони“. Един детектив внесе в стаята чаши кафе в картонена кутия, след което зае позиция от вътрешната страна на вратата, докато водех разпита на Кароли.

— Мисля, че трябва да говоря с адвоката си — рече невъзмутимо Кароли.

— Искаш да кажеш Боб? Ще трябва да изчакаш — срязах я аз. — В момента той те предава и искаме всичко да бъде записано.

Кароли ми се усмихна замислено.

Отметна кичур коса от високата си черна копринена яка, след което кръстоса пръсти с изряден маникюр и ги положи в скута си. Зяпнах от удивление.

Кароли ми беше приятелка. Бяхме споделяли съкровени неща. Казах й да ми се обади, ако има нужда от мен. Обожавах дъщеря й.

Дори в момента бе запазила достойнство, владееше се и имаше вид на нормален човек.

— Може би ще поискаш друг адвокат? — попитах я.

— Все едно е — отвърна. — Няма да има значение.

— В такъв случай защо не поговориш с мен?

Пуснах магнетофона, произнесох името си, часа и датата, номера на полицейската си значка и името на арестуваната. Сетне превъртях лентата обратно и пак ги прослушах, за да съм сигурна, че устройството работи. Удовлетворена, облегнах се във въртящия стол на шефа.

— И тъй, Кароли, слушам те.

Красивата жена в перфектен марков тоалет помълча малко, колкото да организира мислите си и започна показанията.

— Линдси — произнесе замислено, — трябва да разбереш, че те си го навлякоха сами. Уитъкърови произвеждаха детска порнография. А съпрузите Долтри на практика моряха близнаците си от глад. Участваха в някаква идиотска религиозна секта, според която децата ми не бивало да ядат твърда храна.

— Не помисли ли да се обърнеш към детските социални грижи?

— Докладвах отново и отново. Само че Джейк и Алис Долтри бяха хитри. Зареждаха къщата си с храна, а не хранеха децата си!

— А д-р О’Моли? Какво ще кажеш за него и жена му?

— Докторът продаваше собственото си дете в интернет. В стаята й имаше видеокамера. И тъпата Лорелай знаеше. Кейтлин също знаеше. Дано баба й и дядо й успеят да й осигурят помощта, от която се нуждае. Самата аз съм готова да го направя.

Колкото повече говореше, толкова повече осъзнавах дълбочината на нейния нарцисизъм. Кароли и нейните съмишленици бяха поели върху себе си мисията да разчистят Залива на полумесеца от детското насилие и действаха в пълен съдебен състав: съдия, съдебни заседатели и изпълнители на присъдата. И както тя го описваше, звучеше почти разумно.

Стига човек да не знаеше какво е извършила.

— Кароли. Ти си убила осем човека.

Прекъсна ни почукване на вратата. Детективът я открехна само на сантиметри и видях шефа отвън. Лицето му бе посивяло от умора. Излязох в коридора.

— Обадиха се от болница „Коустсайд“ — съобщи той. — Хинтън все пак е успял да нанесе смъртния удар.

Върнах се в кабинета на шефа. Седнах на въртящия стол.

— Пиши ги девет, Кароли. Ед Фарли току-що е починал.

— И слава богу! — отвърна Кароли. — Когато вашите хора отворят хамбара в задния двор на семейство Фарли, ще трябва да ми окачите медал. Семейството върти трафик на малки мексиканчета, продава ги за секс из цялата страна. Обади се на ФБР, Линдси. Работата е дебела.

Тялото на Кароли се отпусна, а аз се опитвах да се справя с новия шок от поредната бомба. Тя се наведе поверително напред. Искреността върху лицето й просто ме зашемети.

— Откакто те срещнах, все исках да ти кажа нещо — произнесе. — И то няма значение за никой друг, освен за теб. Твоят Джон Доу! Това отвратително лайно си имаше име. Браян Милър. Аз го убих.

Глава 144

Трудно проумявах току-що казаното от Кароли.

Тя е убила моя Джон Доу.

Смъртта на това момче терзаеше мислите ми вече десет години. Кароли беше приятелка на сестра ми. Опитвах се да проумея факта, че убийцата на Джон Доу и аз се бяхме движили по съседни пътеки, които накрая се пресякоха в този кабинет.

— Нали има традиция осъдените да запалят една цигара, Линдси?

— Да, по дяволите. Пали колкото щеш.

Пресегнах се към кантонерката, върху която лежеше стек „Малборо“. Отворих го и с престорена непринуденост сложих кутия цигари и кибрит до лакътя на Кароли.

Чувствах се смазана да чуя за момчето, чийто погубен живот съм носила в душата си толкова години.

— Благодаря ти — произнесе Кароли, училищната директорка, мамчето, спасителката на малтретирани деца.

Тя обели целофана и горния станиол от кутията и извади цигара с почукване. Припламна кибритена клечка и във въздуха се разнесе мирис на сяра.

— Кийт беше само на дванадесет години, когато дойде в моето училище. На същата възраст като сина ми Боб — промълви. — Прекрасни момчета, и двете. Обещаващи.

Слушах напрегнато, докато Кароли описваше външността на Браян Милър, по-голямо момче, безпризорен, който спечелил доверието й и после станал училищен съветник.

— Браян изнасилвал многократно и Боб, и Кийт, но освен това изнасилвал и умовете им. Имаше нож от специалните военни сили. Заплашвал ги, че ще ги превърне в момичета, ако кажат на някого какво е вършил.

По лицето на Кароли се търкулнаха сълзи. Тя разнесе дима с ръка, сякаш сълзите й идваха от него. Когато отпи от чашата с кафе, ръката й трепереше.

Единственият звук в стаята беше тихото свистене на навиващата се магнетофонна лента.

Когато заговори отново, гласът й бе станал по-тих. Наведох се напред, за да не пропусна нито дума.

— Щом им се насити, Браян изчезна и отнесе невинността, достойнството и самоуважението им.

— Защо не се обади в полицията?

— Докладвах случая, но когато Боб ми сподели, вече бе изминало много време. А полицията не се интересуваше кой знае колко от моето училище за безпризорни. Минаха години, преди Кийт да започне да се усмихва отново — продължи Кароли. — А Боб беше още по-уязвим. Когато си преряза вените, вече трябваше да взема мерки.

Кароли си играеше с верижката на часовника си, изящен женствен жест, но чертите й бяха изкривени от гняв, който, изглежда, не се беше уталожил цяло десетилетие.

— Продължавай. Слушам те, Кароли.

— Открих, че Браян живее временно в един хотел в „Тендърлойн“. Продаваше тялото си. Поканих го на ресторант и го нахраних богато. Поляхме обилно яденето с вино. Отпуснах се в спомени колко много съм го харесвала навремето и той ми повярва. Беше убеден, че продължавам да съм му приятелка. Помолих го приятелски да ми обясни. Според разказа му излезе, че било „романтична любов“. Представяш ли си?

Кароли се изсмя и изтръска пепелта в пепелника от алуминиево фолио.

— Върнах се в хотела заедно с него — продължи. — Бях му донесла някои негови вещи: тениска, книга и няколко други вещи. Когато се обърна с гръб, го хванах. Прерязах му гърлото с неговия собствен нож. Той не можеше да повярва какво правя. Опита се да извика, но му бях прерязала гласните струни, нали разбираш? След това го нашибах с колана си, както беше проснат и умираше. Беше хубаво, Линдси. Последното лице, което Браян видя, беше моето. Последния глас, който чу, беше моят.

След разказа на Кароли си представих образа на Джон Доу като жив човек. Дори и да бе такъв, какъвто го описваше тя, пак си оставаше жертва, осъдена и екзекутирана без съд.

Последното съвпадение, което ме уби, беше, че Кароли бе надраскала върху хотелската стена „На никой не му пука“. Надписът се появи по всички вестникарски страници. Десет години по-късно изрезките от вестниците бяха открити в странната колекция от статии за реални убийства на Сара Кабът. Тя и брат й бяха откраднали фразата.

Метнах към Кароли един бележник и й подадох химикалка. Започна да пише с трепереща ръка. След малко вдигна красивата си глава:

— Ще напиша, че всичко, което съм извършила, е било заради децата. Че съм го направила само заради тях.

— Добре, Кароли. Хубаво. Това е твоята версия.

— Но все пак разбираш ли, Линдси? Някой трябваше да ги спаси. Аз бях тази. Аз съм добра майка.

Около нас кръжеше дим, а тя ме гледаше в упор.

— Мога да разбера какво е да мразиш хора, причинили ужасни неща на невинни деца — казах. — Но не и убийство. Това не мога да го разбера. Нито как можа да причиниш това на Алисън.

Глава 145

Вървях по тясната неприветлива уличка „Голд“, докато стигнах неоновия надпис „Бикс“ с грамадните сини букви. Влязох през облицования с тухли вход и меланхоличните звуци на малкия роял ме изпълниха с трепет.

Високите тавани, цигареният дим, носещ се над дългия махагонов бар, мебелите и украсата в стил ардеко ми напомниха холивудската версия на питейни заведения от двайсетте години на миналия век.

Приближих се до шефа на заведението, който ме осведоми, че съм първата пристигнала.

Последвах го по стълбите на втория етаж и седнах в богато тапицирано сепаре с форма на подкова, от което се виждаше оживената сцена на бара под нас.

Поръчах си ром „Гослингс“ черен етикет и джинджифилова лимонада, от които отпивах, когато най-добрата ми приятелка се приближи.

— Ей, познавам те — рече Клеър, вмъкна се в сепарето и ме притисна в силна прегръдка. — Ти си ченгето, дето отиде далеч и спипа цяла банда убийци без помощта на дружките си.

— И остана живо, та да разказва — допълних.

— Само в общи линии.

— Почакайте — обади се Синди, шмугвайки се в сепарето от другата ми страна. — И аз искам да чуя. Нали ще се записва в историята, ако не възразяваш, Линдси. Май предстои кратка характеристика на нашия ас по убийствата.

Мляснах я по бузата.

— Трябва да искаш разрешение от пиара ми — закачих я.

— Ей, с теб не се говори — отвърна тя и също ме целуна.

Клеър и Синди си поръчаха по едно от екзотичните питиета, с които барът се славеше, когато пристигна и Юки направо от офиса. Беше в строгия си адвокатски костюм, но в черната й лъскава коса имаше закачлив червен кичур.

Донесоха стридите и скаридите фламбе, а на масичката до нас келнерът гарнира пържолата тартар. Докато ни сервираха храната и напитките, разказах на момичетата за залавянето в бялата къща на хълма.

— Фатално беше, че я мислех за приятелка — говорех за Кароли, — а всъщност изобщо не съм я познавала.

— В такива случаи човек престава да слуша интуицията си — обади се Синди.

— Така е. Беше подвела и сестра ми.

— Значи мислиш, че не те е изпускала от очи, защото си разследвала онова убийство на Браян Милър? — попита Клеър.

— Да. Тя дебнеше „приятелката“, но още повече врага.

— Да пием за Джон Доу номер двадесет и четири. Неговият случай е приключен.

— Приключен — повторихме и чукнахме чаши.

Поръчахме и прясна риба, морска лисица с аспержи, раци със спагети по френски, черен шотландски стек по нюйоркски и някак си, докато нагъвахме специалитетите и говорехме една през друга, всяка от нас успя да запознае другите със своите работи.

Синди пишеше очерк за един банков обирджия, когото хванали, защото написал „Давай парите!“ на гърба на собствената си заемна разписка.

— Оставил разписката и си заминал с плячката — разказваше Синди. — Ченгетата го чакали, когато се прибрал вкъщи. Тоя води класацията в рубриката ми „Тъпи мошеници“.

— Давам ти още един! — подхвърли Юки. — Моят клиент (ще го оставя анонимен) е доведен син на един от партньорите ми и се наложи да го защитавам — каза и отметна червения кичур. — Две ченгета позвънили на вратата му, защото търсели заподозрян в кражба. А моят човек ги поканил „Заповядайте“, спокоен, че няма нищо общо с никаква кражба. После им казал „Търсете навсякъде, но без тавана“.

— И какво станало? — нямахме търпение ние. Юки отпи от ликьора „Жермен Робен Сидекар“ и огледа масата.

— Съдията издал заповед за обиск и какво открили ченгетата на тавана на клиента ми? Отглеждал си човекът марихуана в изкуствена почва на изкуствено осветление. Присъдата ще бъде произнесена следващата седмица — съобщи тя сред шумния ни смях.

Разговорът на масата не спираше и аз бях щастлива, че съм отново с тайфата. На всички ни беше хубаво заедно, споделяхме си толкова неща, дори с новата ни приятелка Юки, която приехме единодушно в групата, защото ми спаси задника, а и живота, ако питат мен.

Канехме се да поръчаме десерт, когато видях така добре познатия ми побелял и леко накуцващ мъж да се приближава към нас.

— Боксър — каза Джейкъби, без дори да погледне останалите, — трябваш ми веднага. Оставил съм колата на включен двигател.

Обгърнах замислено с ръка вече празната си чаша. Пулсът ми отскочи и пред очите ми пробягаха гонитбата с колата и престрелката.

— Какво има? — попитах.

Той наведе глава към мен, но вместо да ми прошепне в ухото, ме целуна по бузата.

— Няма нищо. Исках да изскоча от една торта, но тия твои момичета ме разубедиха.

— Благодаря ти. Джейкъби — казах, превивайки се от смях. Сложих ръка върху неговата — Хайде, включи се за десерта.

— Май добре ще ми дойде.

Джейкъби се вмъкна в сепарето и всички се сгъстихме, за да му направим място. Келнерът донесе изстудено шампанско „Дом Периньон“ от Джейкъби и когато напълнихме чашите си, моите стари и нови приятели вдигнаха тост за завръщането ми.

— За Линдси. Добре дошла у дома!