7 и 37 чудеса

Чудо първоЕГИПЕТСКИТЕ ПИРАМИДИ

Египетските пирамиди са най-известните постройки на Земята. По-забележителни няма да намериш. Освен това те са и най-древни от известните. Гигантските гробници на фараоните от IV египетска династия — Хуфу (Хеопс) и Хафра (Хефрен) — са издигнати преди около пет хиляди години и нито времето, нито завоевателите са могли да направят нещо с тях. Почти три хиляди години след това съществувала египетската държава: сменяли се на престола фараони и царе, но пирамидите, издигнати в зародиша на египетската цивилизация, си останали най-могъщите съоръжения в страната, както и в целия свят. Днес, когато казваме, че през 1889 година Хеопсовата пирамида престанала да бъде най-високата сграда в света, като отстъпила първенството на Айфеловата кула, прикриваме несъизмеримостта на съоръженията с абстракцията на мъртвите цифри. Височината е само една от характеристиките на пирамидата. 137-метровата грамада (по-рано е достигала 147 метра, но върхът й се срутил) е изградена от 2300000 старателно обработени блокове от варовик, всеки от които тежи повече от два тона. Практически без никакви механизми, само с помощта на клинове и чукове грамадните каменни блокове били изсичани в каменоломните на другия бряг на Нил, обработвали ги там на място, след това ги примъквали с папирусни въжета до водата, влачели ги на строителната площадка и по полегатия склон на хълма, който растял заедно с пирамидата, ги измъквали на върха. Херодот уверява, че пирамидата е строена двадесет години, а в строителството били заети едновременно сто хиляди души, които подменяли всеки три месеца, а колко са останали живи след тези три месеца, знаели само писарите на фараона — до нас не е достигнал броят на хората, принесени в жертва на пирамидата, преди тя да стане гробница на един човек. Фараонът е отвел със себе си в тъмното царство на смъртта десетки, а най-вероятно стотици хиляди поданици. Затова пък точно е известно, че към този двадесетгодишен подвиг на народа, подвиг според мен безсмислен, но грандиозен, никой освен египтяните и робите от съседните страни не е имал никакво отношение. Всеки етап от строителството бил отбелязан от художници и в наши дни е потвърден от археолозите. При нужда пирамидата може да се построи отново, като се повторят точно всички действия на строителите; в каменоломните са намерени папирусни въжета, с които са изтегляли от там грамадните каменни блокове, и инструменти на каменоделците.

Ние възприемаме египетските пирамиди като факт, без да мислим за произхода им. Можем да ги обясним от икономическа гледна точка: натрупал се принаден продукт, обществото в лицето на неговите управници не виждало по-доброто му използуване освен възвеличаване на земната и небесната власт. Можем да обясним появяването им психологически: фараонът, живият бог, трябвало да получи място за успокоение, което изцяло да подтиска човешкото въображение. Но защо именно пирамиди? Защо именно тази масивна гробница, в която като червейче в голяма ябълка е скрит саркофагът на фараона? Нали някой е трябвало да измисли пирамидата, да я обоснове, конструира, нали не пришълци все пак са склонили фараона към такова нещо?

Името на гения, на първия гений, отбелязан в историята на човечеството, и дори външният му облик са известни. Признали са го приживе и са го помнили хилядолетия след смъртта. А щом е така, то си заслужава и ние да помним името му — Имхотеп. Леонардо да Винчи е имал достоен предшественик.

Имхотеп по призвание и по делата си е бил гений — универсален и щедро надарен гений. Бил е съвременник на Джосер, основателя на третата династия (едва по-малко от три хиляди години пр.н.е.). Дотогава в Египет, който бил обединен четири века преди първата династия, почти не са строили сгради от камък. Жилищните помещения били дървени, от тръстика или глина, а дворците и мастабите — погребални сгради във формата на кибритена кутия — от сурови тухли, а отчасти и от изпечени.

Джосер, както се и полага на фараон, също започнал да си строи приживе гробница — солидна мастаба, която донякъде се е запазила. Гробницата била построена, но не използувана по предназначението си.

Вероятно Имхотеп е бил по-млад от фараона (известно е, че Джосер е умрял много стар и е управлявал осемдесет години) или е напреднал и станал известен едва по средата на царуването на Джосер, а когато пътищата на фараона и архитекта се пресекли, мастабата била почти завършена. Само така може да се обясни фактът, че фараонът започва всичко отначало, като изоставя старата гробница и строи първата истинска, изобретена от Имхотеп пирамида. Строи я от камък.

Пирамидата изглеждала така. Върху традиционната мастаба, наистина с невиждани по-рано размери, е поставена втора, по-малка. И така нататък до шест намаляващи се мастаби — и ето че се родила стъпаловидната пирамида с височина по-малко от седемдесет метра.

И второто изобретение на Имхотеп в областта на строителството е свързано с пирамидата на Джосер. За пръв път около гробницата на фараона бил създаден храмов комплекс, изграден също от камък. Наистина Имхотеп не е могъл да скъса изведнъж с дървената архитектура — колоните, покривите, корнизите, стените на тези сгради копират точно всички структурни и орнаментални детайли на традиционните дървени и тухлени форми на египетската архитектура. Ще бъдат необходими още столетия, за да забрави камъкът напълно какви са били по-рано сградите и след като ги забрави, да намери нови форми.

Геният на Имхотеп не се ограничавал само в строителството. Както много хора на древността, и той бил служител на религията и потомците го помнят като велик магьосник и вълшебник, а по-точно учен — зората на науката неизбежно е свързана с магията. Бил е и писател. „Поговорките“ на Имхотеп, възходът на древноегипетската литература са се запазили във фолклора. Интересно е въплъщението на писателската му слава. След смъртта той се превърнал в бог — покровител на писарите. Преди да започнат работа, те изливали на пода вода от блюдо, като по този начин принасяли безкръвна жертва на своя бог-покровител. Имхотеп дори станал два пъти бог. Помнели го и след две и половина хилядолетия — древните гърци го почитали като бог на медицината. Статуята на Имхотеп, изглежда, била първата статуя на учен в света, нейни части са намерени в заупокойния храм на фараона — още едно доказателство, че истинският гений често получава признание приживе. Що се отнася пък до по-късните статуи, то е трудно да се намери голям музей в света, където да няма бронзова или каменна статуя на Имхотеп. А в Мемфис в негова чест имало храм.

Чудо второГРАДИНИТЕ НА ВАВИЛОН

Висящите градини на Вавилон са по-млади от пирамидите. Те били строени по времето, когато вече съществувала „Одисеята“ и се издигали гръцките градове. И в същото време градините са къде по-близо до египетския древен свят, отколкото до гръцкия. Те бележат залеза на асирийско-вавилонската държава, съвременница на древния Египет и негова съперница. И ако пирамидите са надживели всички и съществуват и до днес, то висящите градини се оказали краткотрайни и изчезнали заедно с Вавилон — величествен, но нетраен гигант от глина. Захарният град, Снежанката на древността…

Вавилон бил вече на залез. Той престанал да бъде столица на велика държава и бил превърнат от персийските завоеватели в център на една от сатрапиите, когато в него влезли войските на Александър Македонски — човекът, който, макар и да не е построил нито едно от чудесата на света, е герой на тази книга, разтърсил е целия Изток и в една или друга степен е повлиял върху съдбата на великите паметници от миналото, върху тяхното създаване или гибел.

През 331 година пр.н.е. жителите на Вавилон изпратили при македонския владетел пратеници с покана да влезе с мир в града. Александър бил поразен от богатството и величието на града, който, макар и западнал вече, все още бил най-големият в света, и той се задържал там. Във Вавилон посрещнали Александър като освободител. А пред него се простирал целият свят, който той трябвало да покори.

Не минали десет години и кръгът се затворил. Владетелят на Изтока, Александър, изморен, измъчен от нечовешкото напрежение през последните осем години, но пълен с планове и идеи, се завърнал във Вавилон. Той бил вече готов за завоюването на Египет и за поход на Запад, за да подчини Картаген, Италия и Испания и да стигне до пределите на тогавашния свят — Херкулесовите стълбове. Но в разгара на подготовката за поход се разболял. Няколко дни Александър се борил с болестта, съвещавал се с пълководците, подготвял за поход флотата. В града било горещо и прашно. Лятното слънце нажежавало през маранята червеникавите стени на многоетажните къщи. През деня затихвали шумните пазари, удавени от невиждан поток от стоки — евтини роби и скъпоценности, докарани от воините от индийските граници — лесно спечелена и лесно прахосвана плячка. Жегата и прахът прониквали дори през дебелите стени на двореца и Александър се задъхвал — през всичките изминали години той така и не успял да свикне с горещините в източните си владения. Страхувал се да не умре не затова, че треперел от смъртта — с нея, чуждата и своята, той свикнал в боевете. Но смърт, разбираема и дори допустима преди десет години, сега била немислима за него, живия бог. Александър не искал да умира тук, в прашния зной на чуждия град, така далече от сенчестите дъбрави на Македония, без да е завършил своето предопределение. Ако половината свят се простирал тъй покорно в краката на неговите коне, това означавало, че втората половина на света трябва да се присъедини към първата. Той не можел да умре, без да види и покори Запада.

И когато на властелина му станало съвсем зле, той се сетил за онова единствено място във Вавилон, където би трябвало да му олекне, защото там той доловил — спомнил си, а спомняйки си, се учудил — аромата на македонската гора, напоена със светлото слънце, с ромона на ручейчетата и с дъха на тревите. Александър, още велик, още жив, на последната спирка по пътя към безсмъртието, заповядал да го пренесат във висящите градини…

Навуходоносор, който създал тези градини, се ръководел от благородната приумица на деспота, тъй като и деспотите също имат приумици: благородни само за едни, но никога за всички. Навуходоносор обичал младата си жена — индийската принцеса, тъгуваща, както и Александър, в прашния и лишен от зеленина Вавилон за свеж въздух и шумолене на дървета. Вавилонският цар не пренесъл столицата при зелените хълмове на Мидия, а направил това, което е недостъпно за другите смъртни. Пренесъл тук, в центъра на знойната долина, илюзията за онези хълмове.

В строителството на градините — убежище за царицата — били хвърлени всичките сили на древното царство, събраният опит на неговите строители и математици. Вавилон доказал на целия свят, че може да създаде първия на земята паметник в чест на любовта. А името на царицата по приказен начин било сбъркано от потомците с името на друга, асирийска владетелка, и градините се прочули като „градините на Семирамида“ — може би в това се изразявала ревността на човешката памет, за която великото дело трябва да бъде свързано с велико име. Царица Тамара никога не е живяла в замъка, наречен с нейното име, и никога, тъй като била жена благочестива, обичаща втория си мъж и децата, не е и помисляла да хвърля от скалите злополучните си любовници. Но трагедията трябва да бъде осветена от велико име, иначе не й достига драматизъм.

Градините, създадени от строителите на Вавилон, били четириетажни. Сводовете на етажите се опирали на колони, високи двадесет и пет метра. Терасите на етажите, направени от плоски каменни плочи, били застлани с пласт камъни, залети с асфалт и покрити с листа от олово, за да не се просмуква вода на долния етаж. Отгоре бил насипан пласт земя, достатъчно дебел, за да могат да растат големи дървета. Етажите, издигайки се на отстъпи, се свързвали помежду си с широки полегати стълби, облицовани с цветна керамика. Още се строело, още димели тухларниците, в които се изпичали широките плоски тухли, още се влачели от устието на Ефрат безкрайните кервани от коли с плодородна наносна почва, а от север вече пристигнали семена от редки треви и храсти, фиданки от дръвчета. Зимата, когато ставало по-прохладно, на тежки коли, теглени от бикове, започнали да пристигат в града големи дървета, внимателно увити във влажни рогозки.

Навуходоносор доказал любовта си. Над стометровите стени на Вавилон, толкова широки, че можели по тях да се разминат две колесници, се издигала зелената корона на дърветата от градината. От горния етаж, излежавайки се в сенчестата прохлада, слушайки ромоленето на водните струи — денонощно роби изпомпвали вода от Ефрат — на много километри наоколо си царицата виждала само скучната, плоска земя на своето царство. Била ли е щастлива в тези градини?

Александър не бил щастлив. Той се борел отчаяно с болестта. Трябвало да предвожда армията си по-нататък. И умрял. Но може би преди смъртта, когато под сенките на дърветата край неговия одър минавали старите другари, да му се е струвало, че най-после се е върнал в своята Македония.

Със смъртта на Александър тутакси се разпаднала империята му, разграбена на късове от високомерните пълководци. И на Вавилон не се случило да стане отново столица на света. Той западнал, животът постепенно го напуснал. Наводнение разрушило двореца на Навуходоносор, тухлите на бързопостроените градини се оказали недостатъчно изпечени, рухнали високите колони, пропаднали терасите и стълбищата. А дърветата и екзотичните цветя загинали още преди това, защото нямало кой да изпомпва денонощно вода от Ефрат.

Днес екскурзоводите показват един от глинените тъмнокафяви хълмове, натъпкан, както и всички хълмове във Вавилон, с отломки от тухли и парчета от кахли, като останки от градините на Семирамида.

Чудо третоХРАМЪТ НА АРТЕМИДА ЕФЕСКА

С храма на Артемида Ефеска отдавна е възникнало объркване и затова не е ясно за кой от тях да пиша: за последния или предпоследния? Открай време авторите, които са писали за това чудо на света, не са имали представа какво именно е изгорил Херострат и какво е построил Херсифрон. Затова трябва накратко да разкажа за два храма, двама архитекти и един престъпник. Историята е драматична и е трудно да се реши точно кое тържествува в нея — злото или доброто.

Ефес, обогатен от културата на Изтока, бил един от най-големите гръцки градове в Йония, може би най-развитата и богата област в гръцкия свят. Именно от малоазийските градове произлезли смели мореплаватели и колонисти, пътуващи по Черно море и до африканските брегове. Богатите полиси на Йония строили много. В античния свят всеки знаел за храма на Хера в Самос, за храма на Аполон в Дидима, близо до Милет, за храма на Артемида в Ефес…

Последният храм бил строен многократно. Първоначалните дървени сгради овехтявали, горели или се срутвали от честите земетресения и затова в средата на VI век пр.н.е. било решено да се построи, без да се жалят средства и време, великолепно жилище на богинята покровителка. Още повече, че съседните градове и държави обещали да участвуват в това толкова солидно начинание. Плиний в описанието си на храма, направено, разбира се, няколко столетия след построяването му, между другото казва:

„… ограждат го сто двадесет и седем колони, подарени от същия брой царе“. Едва ли са се намерили наоколо толкова благожелателно настроени към Ефес царе, но очевидно е, че строителството станало в някаква степен общо дело на съседите на Ефес. Поне най-богатият от деспотите — Крез, цар на Лидия — внесъл щедра лепта.

Архитекти, художници и скулптори имало достатъчно. За най-добър бил признат проектът на знаменития Херсифрон. Той предложил да се строи храм от мрамор, като се използува необичайният за тогава принцип на йонийския диптер, т.е. храмът да се обкръжи с два реда мраморни колони.

Печалният опит от предишното строителство в Ефес принудил архитекта да се замисли как да осигури дълъг живот на храма. Решението било смело и нестандартно: храмът да се построи върху блатото до реката. Херсифрон разсъдил, че меката блатиста почва ще послужи като амортизатор при бъдещите земетресения. А за да не се забие в земята мраморният колос под собствената си тежест, била изкопана дълбока строителна шахта, която запълнили със смес от дървени въглища и вълна — получила се възглавница, дебела няколко метра. Тази възглавница наистина оправдала надеждите на архитекта и осигурила дълготрайност на храма. Не на този, наистина, а на другия…

Строителството на храма очевидно било непрекъсната инженерна главоблъсканица, за което съществуват сведения в античните източници. Да не говорим за изчисленията, които е трябвало да се направят, за да бъдат сигурни в толкова неортодоксалния фундамент. Например трябвало е да се реши проблемът за транспортирането на многотонните колони по блатото. Каквито и коли да конструирали строителите, те неизбежно затъвали под тежестта на товара. Херсифрон намерил гениално просто решение. В края на стволовете на колоните вбивали метални пръти, а на тях надявали дървени втулки, от които към биковете водели раздвояващи се ’окове. Така колоните се превърнали във валяци, в колела, които послушно се затъркаляли след впряговете от десетки чифта бикове.

Когато сам великият Херсифрон се оказвал безсилен, на помощ му се притичвала Артемида — тя била заинтересованото лице.

Въпреки всички усилия Херсифрон не успял да постави на място каменната греда на прага. След няколкогодишен труд, борба с недобросъвестните инвеститори, с бащите на града, с тълпите туристи и завистливите колеги нервите на архитекта били на границата на изтощението. Той решил, че тази греда е последната капка и започнал да се готви да се самоубие. Артемида трябвало да вземе бързи мерки — сутринта при заключилия се в „стаята на техническия ръководител“ архитект дотичали граждани с викове, че през нощта гредата сама легнала в нужните жлебове.

Херсифрон не доживял до завършването на храма. След преждевременната му смърт функциите на главен архитект преминали към сина му Метаген, а когато и той умрял, храмът довършили Леонид и Деметрий. Той бил завършен приблизително през 450 година пр.н.е.

Ние не знаем как е бил украсен, какви статуи е имало в него и какви са били фреските и картините, как е изглеждала статуята на Артемида. И по-добре да не вярваме на онези автори, които подробно описват уредбата на храма, украсените му с резби колони, създадени от забележителния скулптор Скопас, статуята на Артемида и така нататък. Това няма отношение към описания храм. Всичко, което е направил Херсифрон и приемниците му, е изчезнало заради Херострат.

Историята на Херострат като че ли е една от най-поучителните и драматични притчи в историята на нашата планета. С нищо незабележителен човек решава да постигне безсмъртие, като извърши престъпление, което никой никога не е извършвал (поне като се има пред вид, че Херострат е действувал без помощта на армия, жреци, апарат за принуждаване и палачи). Именно заради славата, заради безсмъртието, той изгаря храма на Артемида, построен преди по-малко от сто години. Това станало през 356 година пр.н.е.

Дървените части на добре изсушения от слънцето храм, запасите от зърно, намиращи се в подземията, даренията, картините и дрехите на жреците — всичко това се оказало отлична храна за огъня. С трясък се пукали гредите на покритията, падали, разтрошавайки се, колоните — храмът престанал да съществува.

И ето че пред съотечествениците на Херострат застанал проблемът: какво страшно наказание да се измисли за негодника, че повече никому да не идват наум подобни идеи?

Ако ефесците не били надарени с богата фантазия, ако сред тях не е имало философи и поети, блъскащи главата си над проблема и чувствуващи отговорност пред бъдните поколения, възможно е да са убили Херострат и толкоз. Още няколко години жителите да са говорили: „Имаше един безумец, изгори нашия прекрасен храм… само че как ли се казваше…“ И ние да сме забравили Херострат.

Но ефесците решили да свършат с претенциите на Херострат с един удар и извършили трагична грешка. Те разпоредили да се забрави Херострат. Да не се споменава името му никъде и никога — да се накаже със забрава човекът, който мечтаел за безсмъртна слава.

Боговете се посмели над мъдрите ефесци. По цяла йония, в Елада, в Египет, в Персия — навсякъде хората разказвали: „А знаете ли какво невероятно наказание измислили в Ефес за този подпалвач? Сега всички ще го забравят. Никой няма да знае името му. А между впрочем как се казваше той? Херострат? Да, този Херострат непременно ще го забравим.“

И, разбира се, не го забравили. Ефесци решили да построят храма отново. Втория храм строил архитектът Хейрократ, знаменитият фантазьор, на когото приписват изработването на плана на Александрия — образцовия град на елинския свят, и идеята да се превърне планината Атон в статуя на Александър Македонски със съдина в ръка, от която се излива река.

Този път строителството наистина траело броени години. Заслугата била на отдавна умрелия Херсифрон. Сега нямало гатанки и технически изобретения. Пътят бил утъпкан. Трябвало само да се повтори направеното по-рано. Така и постъпили. В по-големи мащаби, разбира се, отколкото по-рано. Новият храм бил дълъг 109 метра и широк 50. Ограждали го в два реда 127 двадесетметрови колони, при това част от тях били с резба, а барелефите по тях изработил знаменитият скулптор Скопас…

Този храм бил признат за чудо на света, макар че за това звание може би повече основания имал първият, построеният от Херсифрон.

Историята на възстановяването на храма и събитията от следващите години станали предмет на сплетни, клюки и слухове в целия античен свят, Приятелите и недоброжелателите на ефесци кръстосвали словесни копия по площадите…

„След като някой си Херострат изгорил храма, гражданите построили отново друг, по-красив, като събрали за това украшенията на жените, пожертвували собственото си имущество и продали колоните от предишния храм“ — пише Страбон, Информацията му била от доброжелателни източници. А ето че Тимей от Тавромений утвърждавал, както съобщава Артемидор, че „ефесците построили отново храма със средствата, оставени им от персите за съхраняване“. Същият този Артемидор отхвърля гневно подобни подозрения. „Те не са имали по това време никакви пари за съхраняване! — възкликва той. — А ако са имали, то те са изгорели заедно с храма. Ами че след пожара, когато покривът бил разрушен, кой би искал да държи пари под открито небе?“

В разгара на тези събития до Ефес стигнал Александър Македонски. Той умеел да пристига навреме. Като разгледал строителството и желаейки да покаже уважението си към светилището, а едновременно и да спечели политически капитал, Александър веднага предложил да поеме всичките досегашни и бъдещи разходи по строителството при едно условие: в надписа-посвещение да се споменава името му. Положението било деликатно. Как да се откажеш от благотворителността, когато зад нея стоят закалените фаланги на македонците? И любимите жени са без украшения, а и сребърните съдове са продадени на съседите… Трябва да се предполага, че в града се провеждали трескави тайни съвещания — колкото и да е добър македонецът, честта на града е по-скъпа.

И ето че се намерил един хитър и умен гражданин в славния Ефес.

— Александре — казал той. — Не подхожда на бог да издига храмове на други богове.

Усмихнал се пълководецът, повдигнал рамене и отговорил: „Е, както знаете…“

Храмът вътре бил украсен със знаменити статуи, изработени от Праксител и Скопас, но още по-великолепни били картините.

В нашето въображение гръцкото антично изкуство представлява на първо място скулптура, след това архитектура. А ние почти не познаваме гръцката живопис с изключение на няколко фрески. Но живописта съществувала, била разпространена широко, ценена високо от съвременниците си и ако се вярва на отзивите на ценителите, които не могат да се обвинят в невежество, често пъти е превъзхождала скулптурата. Може да се предположи, че живописта на Елада и Йония, която не е достигнала до наши дни, е една от най-големите и горчиви загуби, които е трябвало да понесе световното изкуство.

За да загладят обидата, нанесена на Александър, ефесците поръчали за храма негов портрет на художника Апелес, който изобразил пълководеца с мълния в ръка, подобно на Зевс. Когато онези, които били заръчали платното, дошли да го приемат, те били толкова поразени от съвършенството на картината и оптическия ефект (изглеждало, че ръката с мълнията се подава от платното), че броили на автора двадесет и пет златни таланта — през следващите двадесет и три века май че нито един художник не е успял да получи такъв хонорар за една картина.

В храма също се намирала и картина, на която Одисей в припадък на безумие впряга вол с кон, и картини, които изобразявали мъже, потънали в размисли, или воин, поставящ меч в ножница, както и други платна…

Изчисленията на архитектите, които построили храма върху блато, излезли точни. Храмът издържал още половин хилядолетие. Римляните много го ценели и с богати дарове допринасяли за славата и богатството му. Известно е, че Вибий Салутарий подарил на храма, по-известен в рамките на римската империя като храм на Диана, много златни и сребърни статуи, които по време на големи празници излагали в театъра за всеобщо разглеждане.

Славата на храма до голяма степен се явила причина за неговата гибел по време на ранното християнство. Ефес дълго си оставал опора на езичниците — Артемида не искала да отстъпва славата и богатството на новия бог. Казват, че ефесци изгонили от града си апостол Павел и неговите последователи. Такива прегрешения не могли да останат ненаказани. Новият бог изпратил в Ефес готите, които разграбили светилището на Артемида през 263 година. Укрепващото християнство продължавало да ненавижда дори запустелия храм. Проповедници подбуждали тълпи от фанатици против това олицетворение на миналото, но храмът все още си стоял.

Следващият етап от гибелта му настъпил, когато Ефес попаднал под властта на християнска Византия. Започнали да разграбват мраморната му облицовка за разни постройки, бил разглобен покривът и нарушено единството на конструкцията. А като започнали да падат колоните, парчетата им били погълнати от същото блато, което спасявало по-рано храма от загиване. А след още няколко десетилетия под рядката каша и наносите на реката се скрили последните следи от най-красивия храм на Йония. Постепенно било забравено дори мястото, където се е намирал.

На английския археолог Ууд били необходими дълги месеци, за да открие следите на храма. На 31 октомври 1869 година му провървяло. Фундаментът на храма бил напълно разкрит през нашия век. Под тях се намирали следи от храма, изгорен от Херострат.

Чудо четвъртоХАЛИКАРНАСКИЯТ МАВЗОЛЕЙ

Мавзолеят в Халикарнас бил съвременник на втория храм на Артемида. Нещо повече — едни и същи майстори ги строили и украсявали. Най-добрите майстори по онова време.

Ако се говори формално, този мавзолей също е паметник на любовта както Вавилонските градини или индийския Тадж-Махал. Но ако мидийската принцеса едва ли е могла да причини зло на човечеството, дори и да е искала — и ни е приятно да мислим, че е била мила, добра и достойна за този паметник, то по отношение на мавзолея отдавна са възникнали тежки подозрения. Проспер Мериме, говорейки за Халикарнас, столицата на Кария, славен град, знаменит с това, че там се родил Херодот, пише: „Мавзол умеел да изстисква жизнени сокове от подвластните му народи и нито един пастир на народа, изразявайки се с езика на Омир, не е могъл по-гладко от него да стриже стадото си. Той извличал доходи от всичко във владенията си, дори за погребенията определил специален данък… Въвел данък за косите. Натрупал огромни богатства. С тези богатства и с постоянното общуване на карийците с гърците се обяснява защо гробницата на Мавзол била причислена от последните към седемте чудеса на света.“

Но в Кария имало все пак един човек, който обичал царя — Артемизия, родната му сестра и жена (нерядък обичай — същото е било и в древен Египет), И когато Мавзол умрял, след като царувал двадесет и четири години, Артемизия била убита от скръб.

„Казват, че Артемизия изпитвала към съпруга си необикновена любов — писал Авъл Гелий, — любов, която не може да се опише, любов, каквато няма в летописите на света. Когато той умрял, Артемизия, прегръщайки трупа и проливайки сълзи над него, заповядала да го пренесат с невероятна тържественост в гробницата, където и бил изгорен. В изблик на най-голяма мъка Артемизия заповядала след това да се смеси пепелта с ароматни смоли и да се счука на прах, който тя изсипала в чаша с вода и изпила. Пламенната й любов към мъртвия се изразила и по друг начин. Без да щади никакви средства, тя издигнала в памет на покойния си съпруг знаменита гробница, която била прибавена към седемте чудеса на света.“

Римският историк очевидно не е съвсем точен. Работата е там, че Артемизия починала две години след смъртта на Мавзол. Последните месеци от царуването й изминали в непрекъснати войни, в които тя се проявила като отличен военачалник и въпреки сложността на положението на малка Кария, заобиколена от врагове, успяла да запази царството на мъжа си. В същото време е известно, че Александър Македонски двадесет и пет години след смъртта на Мавзол, отбелязани в Кария с отчаяна борба за власт, смутове и дворцови преврати, разгледал мавзолея, който бил готов и изцяло украсен. По-вероятно е да се предположи, че мавзолеят е започнат да се строи още докато Мавзол е бил жив, а Артемизия само го е довършила. Съоръжение от такъв мащаб би трябвало да се строи няколко години.

Халикарнаският мавзолей, запазвайки в много неща гръцките традиции и начин на строителство, за разлика от храма на Артемида Ефеска и други сгради в Мала Азия, явно е повлиян от източната архитектура — в гръцката архитектура няма негови прототипи, но последователи имал много — съоръжения от подобен род се изграждали след това на различни места в Близкия Изток.

Архитектите построили гробницата на Халикарнаския тиранин във формата на почти квадратно здание, първият етаж на което бил същинската гробница на Мавзол и Артемизия. Отвън тази грамадна камера с площ от 5000 квадратни метра и височина около двадесет метра била облицована с плочи от бял мрамор, одялани и полирани по персийски начин. В горния край на първия етаж имало фриз, изобразяващ битката на елините с амазонките — „Амазономахия“, изработен от великия Скопас. По думите на Плиний освен Скопас там са работили Леохар, Бриаксид и Тимотей. На втория етаж, ограден от колонада, се пазели дароприношенията; за покрив на мавзолея служела пирамида, увенчана с мраморна колесница: в нея, запрегната с четири коня, стояли статуите на Мавзол и Артемизия. Около гробницата се намирали статуи на лъвове и на препускащи конници.

Мавзолеят бележел залеза на класическото гръцко изкуство. За да стане истински красив, вероятно той е бил много богат и тържествен. Дори на рисунките-реконструкции изглежда също такъв тежък и статичен, както и персийските гробници — в него има повече от Изтока, отколкото от Гърция. Причина за това възприятие може да е пирамидата, а може и високите стени на долния етаж без отвори. За пръв път в гръцкото изкуство били обединени в една сграда всичките три прочути архитектурни реда. Долният етаж се поддържал от петнадесет дорийски колони, вътрешните колони на горния етаж били коринтски, а външните — йонийски.

Плиний твърди, че мавзолеят достигал на височина сто двадесет и пет лакти, тоест шестдесет метра, други автори сочат по-големи или по-малки цифри.

Мавзолеят се намирал в центъра на града, който се спускал към морето. Затова откъм морето мавзолеят се виждал отдалече и изпъквал добре до другите храмове на Халикарнас — колосалното светилище на Арес, храмовете на Афродита и Хермес, които се издигали по-високо, на хълмовете отстрани на мавзолея.

Из целия античен свят се строили копия и подражания на мавзолея в Халикарнас, но както подобава на копия, те не били така сполучливи и затова скоро се забравили. Той станал толкова прочут, че римляните наричали мавзолеи всички големи гробници. Мавзолеят бил построен така здраво, че макар и овехтял, просъществувал почти две хиляди години. За това, как е бил разрушен, е известно от хрониките на историк от късното средновековие, където се говори за последните дни на ордена на йоанитите на остров Родос.

„През 1522 година, когато султан Сюлейман се готвел да нападне родосците, Великият магистър, като предупреждение за опасността, изпратил няколко рицари, за да подсилят укрепленията и да попречат, доколкото е възможно, слизането на неприятеля на брега. Като пристигнали в Мезина (така се наричал тогава Халикарнас — б.а.), рицарите веднага се заели с укрепването на замъка. Като нямали подходящи материали, те се възползували от мраморните плочи и грамадните каменни блокове, от които се състояла древната полуразрушена постройка недалече от пристанището. Като сваляли блок подир блок, след няколко дни стигнали до някаква пещера. Запалили свещи и влезли вътре. Видели прекрасна четириъгълна зала, украсена с мраморни колони, корнизи и различни орнаменти. Промеждутъците между колоните били украсени с разноцветен мрамор, а по стените и на тавана се виждали мраморни релефи, които изобразявали различни сцени и дори цели сражения. След като разгледали всичко, рицарите обаче използували и този материал по съшия начин, както и външните блокове. След тази зала намерили друга, по-малка, към която водела нисичка вратичка. В нея видели четириъгълен мраморен надгробен паметник с урна на него. Той бил направен много изкусно от бял мрамор, който светел чудно в тъмнината. Влезлите рицари нямали възможност да останат там по-дълго, тъй като през това време забила призивната камбана. Като се върнали на другия ден, те намерили паметника разрушен и гроба открит. На земята били разхвърляни парчета от златен брокат и златни плочки. Това ги накарало да предположат, че пиратите, които сновели по крайбрежието, са влезли там през нощта и са намерили много скъпоценности …“

Така до нас достигнало единственото автентично описание на погребалната зала на мавзолея, направено от „археолози“ в кавички — последните, които са видели мавзолея цял и които са направили всичко, за да не остане нищо от паметника.

През средата на XIX век на пътешествениците по Мала Азия правело впечатление, че стените на малката турска крепост Бодрум, престроена отново от йоанитския замък на свети Петър, са изградени не толкова от грамадни каменни блокове, колкото от мрамор. Това не е чудно: останките от антични градове винаги са служили за строителен материал отначало на византийците, а след това на арабите и турците. Но мраморните плочи в стените на Бодрум били наистина много красиви и необикновени: неизвестен гений населил барелефите им с яростни хора и богове.

Когато слуховете за това достигнали до английския посланик в Турция, той пристигнал в Бодрум и след дълги преговори и много подкупи получил разрешение да извади от стените дванадесет плочи и да ги закара в Британския музей. Английските учени според запазилите се описания и отзиви на съвременници бързо се досетили, че пред тях са части от знаменития фриз на Скопас — „Амазономахия“.

Като се убедил, че Халикарнаският мавзолей трябва да се търси в Бодрум, сър Нютън, пазител на Британския музей, се отправил за там. Първото, което видял, като слязъл на брега, били прочутите два мраморни лъва, зазидани в стената на крепостта с муцуни към морето. Лъвовете също някога били взети от другаде от кръстоносците за военно строителство. Нютън не си губел времето напразно. Той пребродил цялата крепост, издирвайки и определяйки „крадените“ плочи и статуи. В очакване на разрешение за изземване на плочите, което се уреждало мудно, както винаги, той започнал да търси мястото, където някога бил мавзолеят, което трябвало да се намира близо до крепостта. Иначе било безсмислено йоанитите да влачат от там плочите и грамадните каменни блокове.

За деветте месеца, които прекарал в Бодрум, Нютън открил развалините на мавзолея, а под слой от земя и смет — още четири плочи на Скопас. Когато разкопките били към края си, намерили най-ценната находка, която разсеяла всички съмнения — начупените на много парчета двуметрови статуи на Мавзол и Артемизйя, намиращи се по-рано изправени в колесница отгоре на мавзолея, почти цяла мраморна конска глава, дълга един метър, с бронзова позлатена юзда и накити.

Било чудно, че главата се оказала деформирана. Нютън се досетил, че конете, впрегнати в колесницата на карийските монарси, се намирали на шестдесетметрова височина. С това се и обяснявала несъразмерността — конят трябвало да се гледа отдалече и отдолу.

Чудо петоРОДОСКИЯТ КОЛОС

Родоският колос е по-млад съвременник на мавзолея и храма на Артемида. Идеята за създаването му се родила през пролетта на 304 година пр.н.е., когато жителите на малкия остров, намиращ се край самия бряг на Мала Азия, стоейки върху натрошените от дългата обсада стени, гледали как се скриват в морето корабите на единия от наследниците на държавата на Александър Македонски, сина на управителя на Предна Азия и Сирия — Деметрий Полиоркет.

За да покори родосци, Полиоркет докарал край града обсадни машини — последна дума на много развитата по онова време военна техника. Гордост за обсаждащата армия била хелеполидата — обсадна кула със стенобитни машини и подвижен мост, катапулти, площадки за десант. Три хиляди воини пускали в движение обкованата в желязо хелеполида.

Изоставяйки острова след неуспялата обсада, Полиоркет зарязал на брега огромната хелеполида (това в известно отношение било също чудо на света), която не изпълнила предназначението си. Тя именно донесла на града не само полза, но и слава. Търговците, които се събрали в града след победата, предложили да купят хелеполидата за „вторични суровини“, предлагайки за желязото триста таланта — приказна за онова време сума. По случай избавянето на града било решено с парите от продажбата на кулата да се издигне статуя на Хелиос — покровителя на Родос. Населението на Родос вярвало, че островът е издигнат от дъното на морето по молба на този бог.

Решили да поръчат статуята на скулптора Харес, ученик на Лизип. Харес предложил да изработи Хелиос прав. В лявата си ръка държал спускащо се до земята наметало, а дясната бил поставил на челото си, взирайки се в далечината.

За основа на тридесет и шест метровата статуя послужили три масивни каменни стълба, скрепени с железни греди на нивото на раменете. Основите на стълбовете се намирали в краката на статуята и в наметалото. На височината на раменете и на кръста те се съединявали с напречни греди. На стълбове и греди се крепяло желязното скеле, което покрили с гравирани бронзови листове.

Колосът растял на брега на пристанището върху изкуствен хълм, облицован с бял мрамор. Дванадесет години никой не видял статуята, защото веднага щом на скелето се закрепвал поредният пояс от бронзови листове, повдигали ограждащия колоса насип, за да могат майсторите по-удобно да се катерят нагоре. И едва когато бил изчистен насипът, родосци видели своя бог-покровител, чиято глава украсявал лъчист венец.

Блестящият бог се виждал на много километри от Родос и скоро мълвата за него се разпространила из целия античен свят. Но само след половин век силно земетресение, което разрушило Родос, съборило колоса на земята. Най-уязвимото място на статуята се оказали колената. От тук е произлязъл и изразът „колос на глинени крака“. Родосците се опитвали да вдигнат колоса. Известни са благородните опити на съседите да помогнат. Египетският цар изпратил няколкостотин медни таланта и майстори. Но нищо не направили. Колосът така си и лежал на брега на пристанището — главната туристическа забележителност на острова. Плиний Стари, който бил там през I век, видял поваления гигант. Плиний бил поразен най-много от това, че няколко души можели да обхванат с ръце едва палеца на статуята.

Лежащият на земята колос се покривал с патина и легенди. В разказите на очевидците той се оказвал много по-голям, отколкото бил в действителност. В римската литература се появили легенди, разказващи, че той отначало бил толкова голям, че корабите минавали между краката му.

Хиляда години лежал разцепеният колос до Родос, додето през 977 година нуждаещият се от пари арабски наместник не го продал на един търговец. За да го откара за претопяване, търговецът го нарязал на части и натоварил с бронз 900 камили.

Чудо шестоАЛЕКСАНДРИЙСКИЯТ ФАР

Последното от класическите чудеса, по един или друг начин свързано с името на Александър Македонски, е Александрийският фар.

Александрия, основана през 332 година пр.н.е., се е разпростряла в делтата на Нил, на мястото на едно малко египетско градче. Това бил един от първите градове от епохата на елинизма, изграден по единен план. В Александрия бил саркофагът на Александър Велики, също тук се намирал и музейонът — жилище на музите, център на изкуствата и науката. Ето така се проточва етимологическата нишка — от музите до съвременната дума „музей“. Музейонът бил едновременно и академия на науките, и общежитие за учените, и технически център, и училище, и най-голямата в света библиотека, в която имало около половин милион свитъци. Дори днес, при информационния взрив, за който е така приятно да се говори, в света няма много библиотеки от такъв мащаб. Преди двеста години нямало нито една.

Цар Птолемей II, страстен любител на книгите и суетен човек, страдал от това, че в библиотеката му нямало някои уникални ръкописи на гръцки драматурзи. Той изпроводил пратеници в Атина, за да му заемат атиняни временно свитъците, докато ги откопира. Надменната Атина поискала баснословен залог — 15 таланта е почти половин тон сребро. Птолемей приел предизвикателството. Среброто било доставено в Атина и от немай-къде се наложило да се изпълни договорът.

Но Птолемей не простил недоверието към библиографските му наклонности и честната му дума. Той оставил залога на атиняни, а ръкописите — за себе си.

Пристанището на Александрия, може би най-оживеното и делово в целия свят, било неудобно. Нил влачи много тиня и за плитчините между камъни и пясъчни възвишения били необходими способни лоцмани. Било решено да се построи фар на остров Фарос на подстъпа към Александрия, за да се направи плаването безопасно. През 285 година пр.н.е. съединили острова с континента с помощта на дига и архитектът Сострат Книдоски започнал работа. Строителството отнело само пет години. Александрия била водещ технически център и най-богатият град в тогавашния свят, строителите имали подръка огромна флота, каменоломни и постиженията на академиците от музейона. Фарът изглеждал като триетажна кула, висока 120 метра (първият и най-опасен „съперник“ на египетските пирамиди). Основата му била квадратна с дължина на страните по тридесет метра, първият шестдесетметров етаж на кулата бил изграден от каменни плочи и поддържал четиридесетметрова осмоъгълна кула, облицована с бял мрамор. На третия етаж в кръгла, оградена с колони кула, горял вечно буен огън, който се отразявал в сложна система от огледала. Дървата за огъня доставяли горе по спираловидна стълба, толкова полегата и широка, че по нея на стометрова височина се изкачвали коли, теглени от магарета.

Фарът бил и крепост — предна позиция на Александрия и наблюдателен пост: светлината му се виждала от десетки стадии, а от върха му можело да се види неприятелската флота далеч преди приближаването й до града.

На кулата имало много остроумни технически приспособления: ветропоказатели, астрономически прибори, часовник.

Фарът бил така великолепен, че Сострат Книдоски, страхувайки се, че може да потъне в забрава, предприел рисковано нарушение на предписанията на Птолемеите. В основата на фара издълбал надпис: „Сострат от град Книдос, син на Дексифон — посвещава на боговете — спасители за благополучието на мореплавателите“. Той скрил надписа под слой мазилка, върху която било издълбано името на Птолемей Сотер. Сострат не се надявал да доживее времето, когато ще се олющи мазилката, пък и не било в негов интерес да разбере реакцията на управника на тази негова постъпка. Но в бъдещето…

Надписът на Сострат бил видян от римски пътешественици. През това време фарът още работел. С падането на Римската империя той престанал да свети — пропаднала овехтялата през столетията горна кула, но дълго още били здрави стените на долния етаж, които се разрушили от земетресение през XIV век. Руините на древния фар били използувани при постройката на турска крепост, където съществуват и досега.

Реконструкциите на Александрийския фар приличат малко на нюйоркския небостъргач Емпайър Стейтс Билдинг.

Чудо седмоСТАТУЯТА НА ЗЕВС ОЛИМПИЙСКИ

Статуята на Зевс Олимпийски е единственото чудо на света на европейския континент.

Нито един от храмовете на Елада не се сторил достоен на гърците за титлата „чудо“. А като избрали за чудо Олимпия, те запомнили не храма, не светилището, а само статуята, която се намирала вътре.

Зевс имал най-пряко отношение към Олимпия. Всеки местен жител помнел отлично, че именно тук Зевс победил кръвожадния Кронос, родния си баща, който от страх, че синовете ще му отнемат властта, започнал да ги яде. Зевс се спасил така, както са се спасявали героите от приказките на всички народи — винаги ще се намери добро сърце, което да съжали младенеца. Ето че и Рея, жената на Кронос, незабелязано пъхнала на мъжа си голям камък вместо Зевс, който той глътнал. Кронос очевидно гълтал децата си цели.

Когато Зевс пораснал и победил баща си, той го накарал да повърне всичките му братя и сестри, включително и злополучния камък. Жестоки времена, жестоки нрави!

Олимпийските игри били уредени именно в чест на това събитие и те започвали с жертвоприношения на Зевс.

Храмът на Зевс със статуята му, изработена от великия Фидий, била главната светиня на Олимпия. Фидий бил известен не само със статуята на Олимпийски, но и със статуята на Атина в Партенона и с релефите по стените му. Заедно с Перикъл Фидий изработил план за преустройството и украсата на Атина, което струвало скъпо на Фидий — враговете на могъществения му приятел и покровител станали и негови врагове. Отмъщението им било банално и мръсно, но еснафите били жадни за скандал — Фидий бил обвинен, че укрил злато и слонова кост при издигането на статуята на Атина в Партенона.

Славата на скулптора се оказала по-силна от зложелателите му. Жителите на Елада внесли залог за затворника и атиняни сметнали този предлог за достатъчен, за да пуснат Фидий да работи в Олимпия. Той останал там няколко години, за да извае статуята — синкретична по материал и известна ни по описанията и изображенията върху монети.

Статуята на Зевс се намирала в храм, чиято дължина достигала шестдесет и четири метра, широчината — двадесет и осем, а височината на вътрешното помещение била около двадесет метра. Седящият върху трон Зевс в края на залата подпирал с глава тавана. Голият до кръста Зевс бил изработен от дърво. Тялото му покривали пластинки от бледорозова, топла слонова кост, дрехите му били от златни листове, в едната си ръка държал златна статуя на Нике — богиня на победата, а с другата се опирал на висок жезъл. Зевс бил толкова величествен, че когато Фидий завършил труда си, се приближил до статуята, която сякаш плувала над черния мраморен под на храма, и попитал:

— Ти доволен ли си, Зевсе?

В отговор се разнесъл гръм и подът в краката на статуята се пукнал. Зевс бил доволен.

Остана да се опише тронът на Зевс, който бил украсен с барелефи от слонова кост и златни статуи на богове. От двете страни тронът бил изрисуван от художника Панайн, роднина и помощник на Фидий.

По-късно византийските императори преместили статуята много внимателно в Константинопол. Макар и да били християни, никой не вдигнал ръка срещу Зевс. Дори християнските фанатици, врагове на езическата красота, не посмели да разрушат статуята. Византийските императори отначало си позволявали да ценят високото изкуство. Но за дълбокото удовлетворение на християнските проповедници бог наказал езическия си съперник, като отмъстил по този начин на изоставилите праведния път императори. През V век дворецът на император Теодосий II изгорял. Дървеният колос станал плячка на огъня: само няколко овъглени костени плочки и люспици от разтопено злато останали от творбата на Фидий.

Така загинало и седмото чудо на света…

Може да се помисли, че съдбата била особено безмилостна именно към чудесата на света, чиято орис се оформила толкова трагично. Но това не е така. Купчините от натрошени тухли, многото високи хълмове, издигащи се в Близкия Изток, в Средна Азия, в Индия, Китай са следи от съществувалите някога там, но напълно изчезнали от лицето на земята градове, от които не е останала нито една къща или храм, а понякога дори и името. Всяка година се появяват известия за нови забележителни открития на археолозите, таещи в себе си като правило и нотка тъга. Стенната живопис в Пенджикент разказала за дворец в този град, който никой никога няма да види; статуята на лежащия Буда, открита в Средна Азия, съобщила за много будистки храмове, от които не е останало и следа; лъвските капители на колони и останките от масивни олтари в града-храм, намерен в Колхида, говорят за сгради и скулптури, загинали безвъзвратно…

Ако се съберат заедно всички забележителни паметници от древността, ще се окаже, че от сто едва ли един е доживял до наши дни.

За щастие това никога не е възпирало хората от нови опити да построят, изработят, издялат, нарисуват — да изразят себе си и своето време чрез голямото изкуство.

И малкото, което се е запазило до наши дни, ни дава възможност да си представим изкуството на Изтока, дава ни право да се гордеем с великите майстори от миналото, където и да са творили — в Индия, Сирия, Япония, Бирма, Етиопия…