7 и 37 чудеса

ФРЕСКИТЕ НА ТАСИЛИУбийцата се казва Сахара

Историята на човечеството е дълъг експеримент, по-точно серия от експерименти, повечето от които са неуспешни, несвоевременни и дори трагични. Но ако ги нямаше, от къде щеше да се вземе цялото богатство на опита ни, разнообразието на цивилизациите ни. Тази банална истина се повтаря тук, защото историята на фреските в Сахара е история на един от тези експерименти, заложени от хората и от природата, експеримент неуспешен, забравен преди хиляди години, чието откритие в наши дни кара да се прекланяш и пред размаха и значението му, и пред неговите участници.

Няколко хиляди години преди новата ера — всеки район на Земята си има своя дата — първобитните хора, ловците и риболовците навлизат в период на велики открития. Изнамерено било как да се запазва огънят, как да се опитомяват животните, да се правят различни оръдия от камък и кости и най-после било открито земеделието…

Най-благоприятен за прогреса на първобитните хора се оказал, по израза на известния историк Брестед, „плодородният полумесец“. Брестед, живял в началото на нашия век, включвал в него долините на Нил, Тигър, Ефрат и някои райони на Близкия Изток. По-късно с развитието на археологията станало ясно, че в полумесеца трябва да се включи долината на Инд и долините на великите китайски реки. За всички тези места бил характерен топъл климат и ясно изразени годишни времена, плодородни земи и главното, наличието на речна вода.

Плодородният полумесец се простирал от източните предели на Азия до долината на Нил и там именно са възникнали най-ранните от великите цивилизации. А по на запад от Нил не е могло да има цивилизации, както мислели съвсем доскоро: грамадната пустиня карала хората да се притискат до бреговете на Средиземно море. Бедни земи, малобройно население…

Изглеждало, че в Сахара винаги е било така. През V век пр.н.е. Херодот писал за пясъчните дюни, солните хълмове и пустотата на нажежения свят на пустинята. Страбон, който живял четири века по-късно, разказвал как жителите на Сахара съхраняват водата: чергарите закрепвали мехове с вода под корема на конете. След още сто години Плиний описвал реки, появяващи се само след редките дъждове, кладенци в пустинята… Сахара изглеждала вечна, непоклатима и постоянна с враждебността си към човека.

Но от време на време, с навлизането на изследователите все по-дълбоко в пясъците, започнали да се появяват съобщения, че в Сахара съществуват някакви рисунки по скалите — свидетелство за това, че в най-безводните места на света някога са живели или са идвали хора.

В средата на миналия век французинът Дюверие видял петроглифи близо до оазисите Гат и Ин-Салах в Либия, след няколко години немският пътешественик Нахтигал забелязал изображения на бикове и камили. Още по-често намирали петроглифи и рисунки на скали през нашия век, обаче те не предизвикали особено внимание, тъй като никой не се замислял за древността им и не отдавал голямо значение на художествената им стойност. Какво ще говорим за Африка! Когато били намерени великолепните първобитни стенни рисунки в пещерата Алтамира в Испания, тази същата, с която днес започва всяка история на изкуствата, авторитетите, като ги разгледали, разбиращо се усмихнали, обядвали със собственика на местността, където се намира пещерата, и като се прибирали по домовете си, единодушно заявили, че всичко това е нарисувал гостоприемният им хазаин, понеже такова нещо не е по силите на първобитния човек, а и за какво му е на него, клетия, изкуство?

Но вече към тридесетте години на нашия век положението се изменило. Новите находки на първобитна наскална живопис в Европа и в други места на Земята убедили учените, че нашите прародители не само са обичали, но са и умеели да рисуват отлично. Експедициите, завръщащи се от Сахара, донасяли все повече материали — копия от фрески и петроглифи, които не само променили представата за първобитното население на пустинята, но и предизвикали недоумяващи въпроси: защо например на фреските са изобразени такива животни, като хипопотам, щраус, слон, носорог и дори жираф? Нима авторите им са ходили толкова далече на юг, за да видят тези екзотични за Сахара зверове? Откъде се вземат на рисунките коне и колесници? Защо на една от тях е изобразена египетска мумия?

През 1932 година младият френски офицер Бренан пристигнал при платото Тасили-н-Ажер в Алжир, близо до Фезан, за да отбие скучната колониална служба. Бренан се оказал човек любознателен, енергичен и нелош рисувач. Той обиколил в търсене на фрески много райони на платото и изпращал рисунките си на най-големия познавач на първобитната живопис А. Брьой. Рисунките били толкова интересни, че Брьой започнал да действува за разрешение да изпрати там, в самото сърце на Сахара, специална експедиция. Обаче започнала войната, разговорите за експедицията от само себе си се прекратили и едва десет години след свършването на войната в Сахара се отправила експедиция, начело на която стоял пътешественикът и историкът Анри Лот.

Тя била солидна, съвременна експедиция и на първо място именно за това трябва да сме благодарни на френския изследовател. Той отишъл в Сахара за дълго, като имал намерение да прекопира колкото се може повече фрески и да направи това по възможност точно — не рисунки с произволен размер, а точни цветни копия. Не е чудно, че експедицията, в чийто състав имало няколко художници, фотограф, кинооператор, за година и половина непосилна работа открила за света изкуството на Сахара и извършила революция в нашите представи за тази част на света.

Има нещо общо между такива хора като Хейердал, Лот, Бомбар, Тазиев, Кусто — съвременната генерация пътешественици и изследователи. Те не само че не се страхуват от трудности, риск, не само че умеят да намират необикновени пътища за разрешаването понякога на неразрешими, както изглеждало, въпроси, но и умеят да разкажат за постиженията си по такъв начин, че да приобщят към делото си десетки милиони привърженици. Обаче специалистите, признавайки самия факт на мъченичеството, често не могат да им простят неортодоксалните пътища и гръмката известност.

Така се случило и с Лот. Именно работите на неговата експедиция ни обогатиха с изкуството на древна Сахара. Но колко често чуваш за тяхната неточност и дори фалшификация!

Всичко това е казано не за оправдаване на грешките и неточностите на Хейердал или Лот, а да се напомни: ако те не бяха направили това, което са направили, животът ни би бил явно по-скучен и по-беден.

Тасили на езика на туарегите означава „плато на реките“. Истината е, че там няма и помен от реки. Анри Лот пише: „Структурата на масива — дълъг 800 километра, широк 50–60 километра — е твърде различна за една или друга от частите му. Неговият южен край се спуска отвесно към подножието на Хогар, господствувайки на 500–600 метра над него. Масата от пясъчник, която го образува, се снишава от юг към север и определя тази главна посока за всички долини. Многобройни каньони са били издълбани от водите и тяхната дълбочина е по-голяма, когато се отдалечават от хребетите. Но работата, извършвана от водата, не е завършила с това. Тя е атакувала целия масив и нейните струи буквално са насекли неговата повърхност, прерязали са го по най-чудноват начин и са го подрили, пробили, превръщайки на места огромни блокове в дантели. Водата? В страната, където почти никога не вали?

Но да, водата. Това е станало твърде отдавна, защото от милиони години тези маси от пясъчник стоят тук, изложени на стихиите, и цялата тъй ефектна ерозия не е станала от вчера.

Ние се движехме посред този недействителен декор и нашият тежък конвой минаваше покрай високи колони, които напомняха за развалини от средновековни постройки, покрай кули, островърхи черковни кубета, сводове на катедрали, причудливи хералдични знаци, представляващи алегорични животни, покрай архитектурни творения с най-странни форми…

… Особеностите на терена, многобройните малки пещери подсказваха за съществуването на нещо като площад, около който са били разположени жилищата, и не бе трудно да се предположи, че примитивното население е използувало тъй подходящите условия.“12.

Имало е няколко проблема и не е известно кой от тях е по-важен и по-мъчителен. Горещината.

Все пак е могла да се търпи поне заради това, че е неотменима черта на Сахара, така да се каже, емблема на фирмата. Студът. Той бил не по-рядък гост от горещината: през нощта на платото водата замръзвала в манерките и спалните чували понякога се покривали със скреж. Ветровете. По-точно бурите, засипващи с пясък лагера, разкъсващи хартията и събарящи палатките. Наводненията. Да, дори наводненията. След няколкогодишна суша на два пъти се изсипвали страшни проливни дъждове, преобразяващи каменния град в множество ревещи потоци. Змиите и скорпионите. Лот уверява читателите, че змията с рогче, заселила се до палатката му, била миролюбива и страхлива, както и скорпионите, които художникът Гишар всяка сутрин изваждал от спалния си чувал, също се отличавали с миролюбие, макар че не е толкова лесно да се повярва в това. Проходите. Там падали от умора и умирали камили, там е трябвало да се разтоварва керванът и да се мъкнат на ръце хранителните запаси и металическите маси за рисуване по безкрайните каменни сипеи. Жаждата и гладът. Честите спътници на експедицията, когато се е налагало да се пие мръсотия от дъното на пресъхнали, гъмжащи от насекоми резервоари, и тъй нататък…

А за какво ли година и половина без прекъсване, почти без почивни дни, много пъти рискувайки живота си, боледувайки, гладувайки, Лот и другарите му пълзели, подобно на мухи, по покривите и стените на пещерите и на скалните вдлъбнатини, налагайки на фреските грамадни листове хартия, копирайки върху тях очертанията на фигурите и оцветявайки ги след това, за да се постигне точното съответствие? Те правели това, защото били поразени и омагьосани от таланта на древните художници, защото смятали за неотменим дълг да споделят възхищението си с човечеството и едва ли някои от тях са били обезпокоявани от мислите за слава. Апропо, Лот не е страдал от недостиг на доброволци и в експедицията работели предимно младежи. Не всички издържали каторжните условия в Сахара, но тези, които издържали и останали до края, се научили да се радват на редкия дъжд, на случайното дърво, на изгрева или на чистото изворче под скалата и главното, не се уморявали да се възхищават от намереното и търсели нови шедьоври на древното изкуство.

Днес хилядите фрески на Тасили, прекопирани от експедицията на Лот и заели почетно място в Музея на човека в Париж, и хилядите други копия и снимки, направени от учени, отишли там по следите на Лот, дават възможност не само да се оцени равнището и размахът на направеното от древните обитатели на центъра на Сахара, но и да се научи немалко за историята на тази пустиня, оказала се съвсем различна от това, което се е предполагало.

Най-ранните от фреските на Тасили са създадени поне преди седем хиляди години. На тях са изобразени, отначало схематично, а след това с все по-голяма точност и изразителност ловци (кръглоглави) и животни — слонове, муфлони, антилопи, носорози.

Заедно с изследванията на геолозите тези фрески позволили да се направи неочакван извод: през онова време Сахара била многоводна и зелена!

След това настъпва период на упадък на стила на „кръглоглавите“, но той носи в себе си учудващи открития: художниците като че ли се откъсват от действителността и създават образи на богове или на някакви фантастични същества, достигащи колосални размери. Художникът, сякаш за пръв път замислил се над смисъла на заобикалящия го свят, е потресен от него и се опитва да възпроизведе в творбите си вътрешната взаимна връзка и отношенията на частите му. Като призраци се издигат на височина пет метра фигурите на „марсианските богове“, дали изобилна храна на привържениците на извънземни пришълци, от стените на пещерата се озърта четириметров лъв, понякога се срещат хибриди — антилопа с туловището на слон, щраус с лъвска муцуна… Към този период Лот отнася великолепната фреска, която нарекъл „Бялата дама“ — леко тичаща чернокожа жена със странна шапка на главата.

Изкуството се преплита с първобитната магия и властта му излиза извън пределите на разума.

Художниците от Сахара отлично умеели да използуват естествените бои — бяла глина, охра и разноцветни шисти, чието излизане на повърхността не е рядко в Тасили. Те смесвали охра с растително лепило или с мляко и рисували фрески по стените на скалните вдлъбнатини и пещерите, често пъти високо на покрива или на няколко метра над земята, като избирали умело най-изгодната точка за обзор, без да се грижат за удобствата на бъдещите копировачи. С течение на времето се променят вкусовете на художниците, палитрата става все по-богата.

Скотовъдният период, който обхващал хиляда и петстотин години и завършил преди около хиляда години преди новата ера, означавал не само смяна на стила и цветовете на фреските, но и съвпадал с изменението на климата на Сахара. Пустинята приближила селищата на жителите на Тасили, пресъхвали могъщите реки Тафсасет и Соро, носещи водите си в Палеочад, по-маловодни станали изворите в планините. В изсъхналите корита на реките и езерата, останали на мястото на реките, още се въдели хипопотами, в саваната се срещали жирафи и слонове, но условията за земеделие се влошили.

На фреските от този период често се срещат стада бикове и антилопи, които художниците се научили да изобразяват с удивителна сила и лаконизъм. На една от фреските Лот преброил шестдесет и пет глави добитък. Сред дивите животни, освен известните по-рано, са изобразени газели, антилопи, магарета, а на една от фреските може да се видят хора в пирога, които преследват три хипопотама. Много фрески изобразяват жителите на Сахара: жени пред огнище, играещи деца, мъже, сечащи дърва, съвет на старейшините, събрали се в кръг, съпружески двойки, жени, работещи на полето… Масовите сцени са пълни с малки изразителни подвижни фигури, отделни фигури на стрелци с лъкове, разговарящи жени са изрисувани в човешки ръст. Край стените, по които били нарисувани фреските, Лот често намирал воденични камъни, дикани, чирепи от съдове, кухненски остатъци, остриета на стрели, малки наковални и останки от украшения.

На късните фрески се появяват коне, колесници, после камили, а след това… след това хората си отишли оттук, защото не могли да живеят повече в изсушената пустиня, отишли или на юг, или на север към Средиземно море. Животът замрял. Само редките шатри на туарегите може да се намерят в тази пустиня. Но туарегите не помнят кой и защо е създал тези картинни галерии и не познават животните и хората, изобразени там, хора различни — и с негроидни черти на лицето, и приличащи на египтяни или на либийци13.

Най-голямата в света картинна галерия, проточила се на стотици километри, е спомен за тукашното развитие на човешката цивилизация, сгрята от слънцето и напоена от реките, създавана от неизвестни ни народи, влели се по-късно в други култури. Фреските разказват подробно и правдиво за възможностите на сахарската цивилизация, за това, че тя е заемала западния рог на „плодородния полумесец“ и че се е развивала също като културите на Египет, Инд и Хуанхъ, но експериментът завършил с неуспех: природата се оказала по-силна от хората и им отнела плодовете на труда.

Сахарската цивилизация се прекъснала, без да построи градове и храмове… Но и това, което е създала, ни кара да се прекланяме пред художествения гений на тези чергари, скотовъдци и ранни земеделци, които с много надминали съседите си и извършили художествен подвиг. И не е възможно да се обяснят тези стотици хиляди рисунки само с религиозни подбуди. Художниците се радвали на красотата на заобикалящия ги свят, те били първите, които могли да възпеят истинската хармония на човешкото тяло, грацията на звяра, пластиката на танца, да разкажат подробно и колоритно за света, който бил убит от пустинята.

КАРНАКХилядогодишната луковица

Тива — столицата на фараоните от XVIII династия, се намира на седемстотин километра южно от Кайро, на брега на Нил, върху земите на четвъртия ном14 на Горен Египет. Оттам вече е близо до първите прагове на Нил, до нубийските земи, чужди по времето на строителството на пирамидите, но покорени към средата на второто хилядолетие преди нашата ера.

XVIII династия е може би най-известният период в живота на древен Египет. Фараоните му ни са познати от училище и с техните имена е свързана за нас историята на тази страна: Тутмос III и гордата му съуправителка Хатшепсут, Аменхотеп IV, бунтовник, известен под името Ехнатон, прекрасната му жена Нефертити, младият Тутанкамон, покорен на жреците на Амон…

Днес Тива, известна по времето на фараоните под името Уасет, се нарича Луксор. Това красиво име няма отношение към Египет. Някога римляните, като дошли до тези места, нарекли изградения тук укрепен лагер „кастра“, откъдето тръгнало арабското име Ал-Кусур, преиначено по-късно от европейците като Луксор.

Загубените в пясъците на близката пустиня храмове и сгради на Тива били забравени през Средновековието, само фелахите от съседните села ги почитали като сътворени от духове. На границата на миналия век, разгромявайки мамелюците край пирамидите, Наполеон хвърлил след тях дивизията на генерал Дезе. Войниците, уморени от безкрайния път покрай великата река, веднъж видели издигащи се от пясъка гигантски пилони. И загорелите, изпечени от слънцето и вятъра войници на революционна Франция без команда салютирали паметника, защото покорителите на пирамидите и на Долен Египет още не били виждали такова нещо.

Вероятно войниците отначало са видели колонадата на Луксорския храм — южния дом на бог Амон. А може би главния храм на Тива, известен сега като Карнак по името на разположеното до него арабско село.

Започналото в Европа след египетските походи на Наполеон увлечение по Египет — не само от изкуството му, но и от тайните му, мистиката, с която невежите покривали всичко свързано с тъмните колонади на храмовете, с геометричната правилност на пирамидите, с мумиите и гробниците, в значителна степен било свързано именно с Луксор и Карнак — най-театралните, изисканите, сложните и загадъчните от храмовете на древен Египет, От линиите на лотосовите капители и строгите пилони е повлиян в много отношения ампирът от началото на миналия век — часовниците върху камините и императорският порцелан, безбройните сфинксове и пирамидки, които украсявали петербургските и парижките дворци.

И наистина, ако в основата си египетските паметници са прости, логични и не предизвикват асоциации за театър или лабиринт, то Карнак е може би изключение. В Египет няма да намериш по-сложен паметник, в който можеш да се заблудиш като из тесни улички на средновековен град, с много коридори, с тесни ниши и камери, с гори от колони, със стотици статуи на богини, с галерии от сфинксове, със спокойния блясък на свещени езера и развалини на изрязани от релефи блокове.

Причината за това се изяснила след разкопките на Мариет, Шеврие, Легрен и други известни археолози от миналия век. Оказало се, че храмът на Амон в Карнак прилича на луковица; той, централното светилище на главния бог на страната, се строил, достроявал и допълнял в течение на две хилядолетия от стотици фараони и управници, всеки от които смятал за свой дълг да остави там следа, макар и статуя, пристройка, барелеф, но непременно да остави. Великите фараони не се ограничавали с колона или статуя, те като че ли участвували в грандиозно съревнование, проточило се столетия: кой може по-добре от другите да угоди на Амон.

Очевидно основаването на Карнакския храм е от времето на XI династия, когато Тива се превърнала от незначително селище в голям процъфтяващ град на средното течение на Нил, където се кръстосвали пътищата от Нубия, Пунт, Червено море и от големите оазиси на западната пустиня. В началото на XII династия (2000 година пр.н.е.) главният култ към Амон е вече в Тива. Към същото време спада издигането на първите значителни постройки.

При разкопките на централната част на стоящия сега храм са намерени следи от храм от времето на фараона Сенусерт I. Освен това от Сенусерт бил издигнат малък храм — от тези, които се наричат от египтолозите „будки“. Той също не се е запазил, но блоковете му, използвани за изграждане на по-късни светилища, дали възможност на френския архитект Шеврие да го сглоби и изправи отново.

Фараоните се отнасяли без каквото и било уважение към труда на своите предшественици, винаги били готови да разрушат чуждия храм заради собствената си слава. Това било в случаите, когато лично нямали нищо против предшественика. А ако се прибавяли лични обиди или вражда… Тази драма се вижда нагледно в Карнак — паметник не само на египетската архитектура, но и монумент на драмата в египетската история.

След като изгонили от страната хиксосите, фараоните от XVIII династия отново обединили Египет и в резултат на редица завоевателни войни го разширили далеч зад пределите на Нилската долина. Египет станал богат и могъщ и това веднага се отразило върху строителството на храма на Амон.

Аменхотеп I строи там алабастров храм, също намерен в наше време на блокове и възстановен от археолозите. Тутмос I оставя три великолепни пилона, водещи към храма, и хипостилна (колонна) зала, царица Хатшепсут строи зала от кварцитови блокове за ритуалната ладия на Амон, редица други постройки, както и четири високи обелиска.

Но наследникът на Хатшепсут и неин съуправник Тутмос III най-напред старателно се заема да заличи от лицето на земята всичко, което е свързано с името на леля му. Тутмос имал причини да я ненавижда.

Когато умрял великият фараон Тутмос I, оставил царството на сина на наложницата си, Тутмос II, и той, за да заздрави правата си върху престола, веднага се оженил за сестра си, младата и прекрасна принцеса Хатшепсут, дъщеря на главната жена на баща му. Осемнадесет години управлявали Египет братът и сестрата, и когато през 1501 година пр.н.е. Тутмос II умрял, то престолът трябвало да се предаде на сина му, десетгодишния Тутмос III, чийто произход също не бил от най-добрите: майка му била неблагородна наложница.

През първите две години от управлението на младия Тутмос в държавата нищо не се променило: управлявайки страната, Хатшепсут действувала от името на племенника си. Но след това на царицата й омръзнало да стои на заден план, извършил се безкръвен преврат и жената се обявила за фараон. Царицата била подкрепена от могъщите велможи, които се страхували, че заедно с младия фараон до управлението на страната ще се доберат жадни за власт и уморили се да чакат своя час алчни хора.

Почти двадесет години Тутмос не могъл да направи нищо с леля си. Животът си отминавал, а енергичната царица се оказала необикновено жизнеспособна и никак не искала да върне трона на племенника си. Едва тридесетгодишен мъж, Тутмос успял да се отърве от лелята, която умряла или била убита.

През следващите години на своето управление Тутмос III търсил из царството барелефи, статуи, надписи на леля си и ги разрушавал, за да заличи от лицето на земята спомена за нея.

В Карнак Тутмос решил да се отърве от грамадните тридесетметрови обелиски на Хатшепсут. Изглежда, най-простият начин за борба с тях било да се съборят и да се заменят със собствени. Но кой знае защо, може би поради противодействието на могъщите жреци на Амон, Тутмос не се решил на това, а предприел страшно непроизводителна акция: заповядал да се издигнат стени и да се зазидат в тях обелиските — никой не трябвало да ги вижда.

За да се зазидат тридесетметровите обелиски, трябва да се построят стени, отговарящи на височината им. Стената се издигнала на 20 метра и неизвестно защо изграждането на затвора на обелиските било прекратено. Върховете им се извисяват над стената на затвора като глави на жирафи.

Затова пък с барелефите и надписите на Хатшепсут Тутмос се справил безпощадно. Образите на царицата са заличени с длето, а също и картушите15 с нейното име. Наистина, не навсякъде: понякога каменоделците били немарливи или сред жреците съществувала някаква опозиция — Тутмос не успял да унищожи всичките следи от царуването на Хатшепсут.

Като се справил със спомена за лелята, Тутмос пристъпил към собствения си принос в храма. Били поставени два обелиска и няколко статуи, построена разкошна зала за „хебед“ — царския юбилей, престроени повечето от наличните съоръжения, издялани барелефите, разказващи за военните подвизи на Тутмос, и най-после изградена зала, наречена „ботаническа градина“, защото върху стените й били изобразени растенията и животните на Египет.

Двамата следващи фараони от тази династия не внесли особени изменения в храмовия комплекс, затова пък Аменхотеп III (1411–1375 година пр.н.е.) се захванал с ентусиазъм с престрояването му. Той издигнал нов храм, ограден от полумесеца на свещено езеро, в което поставил 600 двуметрови гранитни статуи на богинята Сохнет. Кой знае защо, на тези статуи и в наше време им се паднало много да пътешествуват — във всички най-големи музеи в света има делегати от това многобройно семейство. Една от тях се намира и в ленинградския Ермитаж. Край свещеното езеро Аменхотеп направил внушителна статуя на свещения бръмбар — скарабей — и най-после издигнал централна колонада, увенчана с капители във вид на разтворени цветове на лотос. Двадесетметровите дебели колони са толкова грамадни, че върху капитела на всяка от тях могат да се съберат сто души.

Аменхотеп III не се ограничил само с дейност в храма на Амон. Не по-малко известен е и собственият му заупокоен храм, построен на другия бряг на Нил, до който има две грамадни статуи на фараона, известни като „Мемноновите стълбове“. Тук е въздигнат грамаден трети пилон и храм на Монт.

Когато днес отдаваме дължимото на Аменхотеп III, ние най-напред сме задължени на другия Аменхотеп, сина на Хапу, на човека с плоското скулесто лице, големи, рязко очертани, почти негърски устни, ярка брадичка и тесни изпъкнали очи. Статуята на този грозен, пълен човек се е запазила в един от храмовете в Карнак.

Ако Имхотеп е първият гений на историята, изобретател на пирамидите и каменната архитектура на Египет, то съименникът на фараона завършва създаването на нов тип класически храм. Архитектът Аменхотеп, синът на Хапу, бил ценен от фараона толкова високо, че му било позволено да си построи собствен заупокоен храм в Тива, където в опростена и ясна форма се вижда всичко, което е постигнала египетската архитектура, Принципът на храма, замислен от архитект Инени и разработен в окончателен вид от Аменхотеп, бил следният:

Храмът започвал от Нил. Там се строял вълнолом, където могли да спират ладиите, превозващи в празнични дни статуята на божеството. От водата към храма водела алея от сфинксове, която завършвала при високите тържествени пилони, украсени с барелефи и надписи. Пред пилоните обикновено стоели колосите на фараоните. Като минеш под пилона, се озоваваш в обширен двор, ограден от трите страни с колони, след това попадаш в хипостилната зала с два реда странични колони, образуващи базилика, и с още няколко реда странични колони. След това следва зала за ритуалната ладия на Амон и зала за статуята на божеството. Освен това в задната част на храма са разположени много други помещения: съкровищници, складове, архива и така нататък. Комплексът на храма се допълва от парк и свещено езеро.

Тази схема могла да се изменя. Понякога имало по-малко зали, понякога повече, но в уникален храм, подобен на Карнак, се оказват много повече пилони и статуи на фараони, отколкото е възможно за друго светилище, докато в заупокойния храм на самия архитект Аменхотеп броят и размерите на помещенията са скромни и малки.

В тази система всичко било обмислено и проверено от опита на поколенията. Създавайки върху нейната основа великите храмове на Тива, архитектите на първо място са имали пред вид въздействието на храма върху молещия се.

Когато тържественото шествие се изкачвало между редиците строги сфинксове към пилоните, те израствали като че ли до небето и подготвяли за среща с тайнственото. Неподвижните колоси на фараона доказвали нищожеството на човека, влизащ в храма. След просторния величествен светъл двор човек се озовавал в полумрака на загадъчната гора на хипостилната зала, в гората от съединяващи се на приказна височина колони, на които зеленината на пищните капители се разтваряла в небесния лазур на тавана, блестящ от златни звезди.

Следващите помещения на двореца били по-тесни, по-ниски и по-тъмни от предишните, само в хранилището на свещените реликви понякога се предвиждал отвор в стената или тавана, откъдето лъч светлина падал върху статуята на бога…

По-нататъшната история на Карнак отново ни връща към борбата на идеи и партии. Аменхотеп IV (Ехнатон), бунтовник, който провъзгласил култ към Атон и преместил столицата в Тел-ел-Амарна, където се родил странният трогателен, реалистичен и в нещо декадентски стил на новото, обвеяно от хуманни, но нежизнеспособни идеи изкуство, не обичал храма на Амон — въплъщение на властта на жреците. Източно от карнакския храм той построил храм на Атон. Но от него не е останало нищо: след гибелта на смелия и обречен на неуспех експеримент жреците и следващите фараони изравнили храма на Атон със земята. Но както и навсякъде, в Карнак нищо не изчезнало безследно. Причина за това била практичността на следващите строители. При разкопките били намерени статуи от еретика Ехнатон, а много блокове от храма му, украсени с барелефи в стила на амарнската школа, се оказали вградени в по-късните постройки за прослава на Амон.

Измолвайки прошка за греховете на Ехнатон, наследниците му Тутанкамон и Ейе набързо издигнали в Карнак стели и обелиски в чест на възвърналия се на власт Амон. Фараоните от следващата XIX династия Сети I и Рамзес II също добавили към славата на Карнак, като издигнали още една хипостилна зала. Освен това Рамзес оставил следа в Карнак, издигайки два свои колоса — седящи статуи, в чиито крака се намират мъничките фигури на жена му Нефертари.

И така нататък… сменяли се династии, сменяли се фараони, а Карнак продължавал да обраства със стели, обелиски, пилони, храмове и кьошкове. Особено се стараели фараоните, които не били сигурни в правата си на свещения престол. Така нубийският фараон Тахарка предприел строителството на колонада в първия двор на храма, от която се е запазила само една, не много красива, приличаща на бъчва двадесетметрова колона. И Александър Македонски, който от политически съображения почитал чуждите богове, посетил този храм. Той заповядал да се преустрои едно от помещенията след залата на Тутмос III, което и днес се нарича „молитвена стая на Александър“. Много построили в Карнак и Птолемеите, на които Египет се паднал при подялбата на империята на Александър. Именно с тяхната дейност е свързана странната находка на територията на храма, намерена през 1903 година от френския археолог Легрен.

До единия от пилоните Легрен открил яма с натрошени стели и статуи. В това нямало нищо чудно: в течение на хиляди години храмовете овехтявали, разрушавали се от неприятели (например през 663 година пр.н.е. асирийският цар Ашурбанипал изцяло разграбил и опожарил Тива). Тежките, ненужни за работата късове било възможно да бъдат и закопани. Но учудващи били мащабите на находката. Когато Легрен извадил от земята късовете, се оказало, че под тях се намират други статуи и барелефи. Месеци наред се трудили работниците, измъквайки от невероятната яма, по-точно пропаст, все нови чудесни паметници на древния Египет. На дълбочина четиринадесет метра се наложило да се прекратят разкопките, тъй като в скривалището нахлула подземна вода. Само каменните статуи наброявали седемдесет и пет, без да се смятат многобройните стели и барелефи.

Ето тази яма се приписва на Птолемеите, които привеждали в ред полученото от тях стопанство… Чак толкова не ги е било грижа за труда на далечните фараони.

По това време Карнак станал туристически център. А туристите, както се знае, не се изменят с течение на времето, „професионалната“ им болест вилнее днес със същата сила, с каквато е вилняла преди две хиляди години. Така върху стените на Карнак са се запазили много антични надписи от типа на „Вася + Петя посетили“. Наистина днешните археолози се отнасят към тях къде по-търпимо, отколкото към надписите, оставени по стените на Карнак от нашите съвременници — а те, за съжаление, не са малко.

АБУ-СИМБЕЛДва пъти чудо

Античните автори, които причислили пирамидите към чудесата на света, не отминали без внимание Александрийския фар на остров Фарос и писали много за Александрийската библиотека, не са споменали нито дума за Абу-Симбел. Те просто не са знаели за него. И спътниците на Наполеон не известили за този храм — полковете им не стигнали дотам. И затова, когато през 1813 година швейцарецът Буркхардт, който пътешествувал нагоре по Нил, преоблечен като арабин, достигнал третите прагове на Нил и чул за храма Ебсамбала, помолил да го отведат при тази постройка. Но храмът, който той видял, макар и да му се сторил красив, не му направил голямо впечатление. В Долен Египет Буркхардт видял храмове, които впечатлявали къде по-силно.

Както стоял на брега на Нил между първите и вторите прагове, почти до южната граница на Судан, Буркхардт гледал пилоните, издялани в стръмно спускащата се към брега скала. Между пилоните, пазейки входа на храма, се възвишавали шест статуи — четири на мъже и две на жени, засипани с пясък до колене. Статуите също били издялани в скалата.

Буркхардт надникнал вътре. Обширна ниска зала се сливала с тъмнината и светлината на факлите, които донесли със себе си водачите, изтръгвала фини, тук-таме оцветени барелефи, Под краката хрускали въгленчетата от огньове и шумолели пресъхнали парцали. Водачът обяснил на Буркхардт, че фелахите от околността се крият в този храм от нападенията на бедуините. Било задушно и прекрасните царици простирали към бога тънки дълги ръце, без да обръщат внимание на загърнатия в наметало с качулка пришелец. В дълбочината на храма, в тясната тъмнина на коридорите, Буркхардт не влязъл. С облекчение се измъкнал през планина от пясък обратно към брега и замижал от ослепителното слънце.

Като се спускал към очакващата го лодка, Буркхардт се обърнал, за да хвърли последен поглед към каменните статуи, стръмните наклони на скалите и пясъчните езици, навявани през хилядолетията от пустинята. И изведнъж отляво, там, където склонът на платото отстъпвал от водата, видял нещо необичайно.

Езикът на пясъка, влял се в долината като водопад и достигнал до водата, бил с дебелина няколко метра. Огромна глава, увенчана с двойна корона на фараон, гледала от пясъка пътешественика, по-далеч от брега се съзирали още две корони, потънали в пясъка.

— Какво е това? — обърнал се Буркхардт към водача.

Той повдигнал рамене. Статуите на духовете били скрити от пустинята открай време.

— Там също ли има храм?

Водачът не отговорил, хванал се за високия нос на лодката, той чакал кога този любопитен хаджия ще тръгне след него. Но Буркхардт вече тичал, затъвайки в пясъка, към погребаните колоси…

Буркхардт не видял нищо повече. Той дори не разбрал, изправени ли са статуите, които пазели скрития вход в храма, или са седящи, както Мемноновите стълбове в Тива…

Изминали четири години и италианският пътешественик Джовани Белцони направил втората крачка към откриването на колосите край градчето Абу-Симбел. Италианският авантюрист бил в по-различно положение, отколкото предшественика си: имал документ от английския генерален консул и потвърден от турските власти. Разрешавало му се да издирва антики за Британския музей.

Белцони знаел за откритието на Буркхардт и предположил, че статуите на Абу-Симбел вардят храм, в който се крият съкровища, запазени от пустинята от крадци.

Като пристигнал в Абу-Симбел, Белцони наел работници и започнал да копае пясъка между статуите. След няколко дни се открил вход в колосален пещерен храм, състоящ се от няколко обширни зали с десетметрови статуи. Това бил, както писал Белцони, „един от най-великолепните храмове на света, богат с чудесни релефи, картини и гигантски фигури“. Белцони влязъл навътре с бележник, като се надявал да нарисува това, което вижда, но горещината в храма била такава, че от потта хартията веднага се разкиснала и се наложило да се спасява с бягство, за да не загуби съзнание от задухата.

В храма нямало саркофази, мумии, скъпоценни съкровища.

След няколко години изчистили една от статуите, намираща се пред входа в храма — тази, която била по-близо от другите до реката. Статуята достигала двадесет и пет метра височина и била изрязана, както и целият храм, от скала. Теглото й (което ще узнаят много по-късно и то няма да е без значение за тези, които ще дойдат тук в средата на XX век) надвишавало 1200 тона. Станало ясно, че статуята изобразява Рамзес II, един от последните велики строители на Новото царство, който изградил този храм тринадесет столетия преди новата ера.

Оттогава Абу-Симбел станал едно от най-популярните места за посещение на туристите в Египет и най-южната точка, до която те достигали.

Туристка била и Амелия Едуърдс, която се оказала там в един от октомврийските дни на 1870 година. Тя влязла в храма сутринта, когато още негорещото есенно слънце се издигало иззад Нил, осветявайки постепенно фасадата на храма. В този момент, когато Амелия Едуърдс преминавала между високите пилони, слънцето тъкмо осветявало лицата на статуите — три еднакви гигантски лица, главата на четвъртия колос била паднала и стояла в краката на статуята.

Амелия не бързала. Въпреки горещината и задуха в храма, тя вървяла бавно, като се спирала пред барелефите и водачът търпеливо осветявал с факел стените, принуждавайки статуите да правят гримаси. Най-после Амелия достигнала до последната зала — светилището… И изведнъж й се сторило, че я настига огън: ослепителна светлина я ударила в гърба и слънчев лъч се вторачил във фигурите на Рамзес и бог Амон, седящи до задната стена на светилището. Няколко минути статуите се къпели в слънчева светлина, след това лъчът изчезнал и светилището отново потънало в тъмнина.

Така било направено откритие. Оказало се, че храмът е построен с такова пресмятане, че два пъти в годината изгряващото слънце сутрин пронизва цялата анфилада от подземни скали и осветява статуите на светилището. Изчислено е, че за пръв път слънцето е осветило статуите на 20 октомври 1274 година пр.н.е., в деня на тридесетгодишния юбилей от царуването на Рамзес II.

Може би и с това би могло да се завърши разказът за Абу-Симбел, допълвайки го с няколко изречения как е строен и боядисван този храм или с разсъждения (впрочем нищо не обясняващи) защо Рамзес е избрал за място за такова гигантско строителство граничен район на държавата си, пустинен и безлюден…

Но на съдбата било угодно с Абу-Симбел да бъде свързана драматична история от наши дни. Вече в началото на строителството на Асуанския язовир било ясно, че създаденият от хората язовир — езерото Насър — постепенно ще залее крайбрежието на Нил над първите прагове и под водата ще се окажат редица паметници на Горен Египет и Нубия. И навярно храмовете на Абу-Симбел — малкият храм, видян от Буркхардт, построен в чест на царица Нефертари, и големият храм — на Рамзес и Амон.

Когато това станало известно, възникнали много планове за спасяването на Абу-Симбел. В ЮНЕСКО, която оглавила кампанията за спасяването на храмовете, постъпвали проекти от всички краища на света. Освен серията от просто фантастични или фантастично скъпи, съществували и реални проекти. Например френският проект предлагал издигането около храма на каменна, запълнена с пясък дига. Обаче скоро станало известно, че ако изграждането на самата дига е напълно осъществимо, то стойността на системата за отвеждане на просмукващата се през дигата вода ще надвиши стойността на самата дига, но няма да гарантира безопасността на храма. Италиански инженери предложили да се изрежат от скалата двата храма изцяло и да се издигнат с крикове. Но за това трябвало да се направят крикове, способни да издигнат два блока, тежки 330000 тона и 60000 тона. Имало проект да се изградят грамадни понтони, да се изчака, когато водата стигне до храмовете и сама ги повдигне по-високо. От Полша дошъл проект, който предлагал да се оставят храмовете под водата, но да се покрият с железобетонни похлупаци. Най-накрая англичаните предложили да се залеят храмовете, но да се оградят с тънка стена, която да не пропуска към тях мътните води на Нил, а да създаде нещо като аквариум от чиста вода, за да могат туристите да се любуват от параходите на потопените храмове. В резултат на дълги преговори и обсъждане на стотици проекти ЮНЕСКО и правителството на АРЕ се спряло на италианския проект — храмовете да се повдигнат с крикове. Но последната дума била не на инженерите, а на финансистите. Стойността на италианския проект била деветдесет милиона долара — сума, която било невъзможно да се задели.

Времето не чакало — още малко и трябвало да започне пълненето на язовира. И тогава се наложило да се приеме компромисният план, предложен от шведите: храмовете да се разрежат на блокове, да се вдигнат подред нагоре и там, на новата площадка, отново да се сглобят.

Обаче и този план излязъл твърде сложен. Може да се каже без преувеличение, че спасяването на Абу-Симбел стана едно от забележителните инженерни постижения на XX век.

В началото, успоредно със строителството на градчето за инженерите и работниците, транспортирането на оборудвания и материали били направени и пясъкопроводи — тръби с голямо сечение, през които отивал пясък към храмовете на Абу-Симбел. Строителите, колкото и странно може да се стори това, имали намерение да върнат храмовете към онова състояние, в което ги видял Буркхардт преди сто и петдесет години. Едва след като статуите пред храма били изцяло погребани под хиляди тонове пясък, започнала работата: трябвало да се взриви скалната козирка, надвиснала над статуите, за да се изчисти излишната скала над самия храм.

След като козирката била взривена и каменните маси се свлекли по пясъчния склон до изкачващата се вода, започнали разкопките: трябвало да се стигне до пещерния храм отгоре, през многометровата дебелина на скалата. В същото време бързо поставяли ограда от стоманени пилоти;

Нил се издигал вече толкова високо, че през пролетното пълноводие би могъл да залее храма. До пилотите насилвали дига: през пролетта на 1965 година Абу-Симбел изчезнал съвсем — зад дигата и пясъчната планина.

И тогава, като завършили подготвителната работа, започнали най-главното — рязането на храма.

Пясъчникът, от който се състои скалата, е сравнително мек, но това, като облекчавало работата, в същото време призовавало и към особено внимание. Мекотата и податливостта на камъка заплашвала с опасности, нали главата на втория колос до реката паднала още докато Рамзес бил жив.

Преди да се започне разглобяването на храма, специалистите изследвали с почукване и така проверили всеки квадратен сантиметър на паметника, съставили подробни схеми, на които отбелязали всяка пукнатина и черупка от мида, а всички съмнителни места заздравили с полимерни лепила. За да бъдат точни и тънки разрезите, поканили от Италия резачи на камъни от мраморните кариери — известни майстори в тази работа. Италианските работници и помощниците им — египетските каменоделци — внимателно пилили камъка с тънки пили, при което понякога им се налагало да работят свити под покривите на помещенията на храма, сред тесни стоманени скели, с които били оградени отвътре храмовете.

Настъпил знаменателният ден 10 октомври 1965 година. През тази година светилището на храма не дочакало светлинния лъч да проникне там отвън: покривът вече бил свален и издигнат на блокове върху подготвената площадка. Там били наредени в редици блокове: еднакви павиани с човешки ръст, които доскоро образували портиката на храма, преномерирани, забинтовани като мумии колони и пиластри от долните етажи… На 10 октомври подемният кран протегнал кука към лицето на крайната статуя… Журналист, който присъствувал, записал в дневника си: „… Разсъмването привлече на площадката участниците в събитието. Слънцето едва се бе вдигнало над хоризонта, когато кранистът получи заповед да започне. Бавно, бавно лицето на бога цар се отдели от ушите… Това беше зрелище, което никога няма да забравя. За някакво мигновение ме овладя дивата мисъл, че съвременни варвари се опитват да унищожат великия фараон. Увисвайки на стоманеното въже, грамадното лице бавно се завърташе около оста си. Като че ли изражението на лицето под лъчите на слънцето се преобразяваше от играта на светлината и тъмнината… След това поставиха лицето на фараона върху постилката на специален влекач, за да го откара на платформата, където вече се пазеха другите части на храма.“ А за строителите лицето на фараона е само блок номер еди-кой си, един от хилядите блокове, всеки от които трябва да се достави на новото място цял и невредим. Това не значи, че инженерите и работниците не са могли да чувствуват по същия начин величието и красотата на колоса, както и пристигналият журналист — те просто нямали време. Цялата операция по спасяването на Абу-Симбел протичала като непрекъснато надпреварване, съревнование с Нил: в началото на август 1966 година цялата работа трябвало да бъде завършена, иначе водата на езерото Насър щяла да нахлуе през временната дига и всичко, което не били успели да вдигнат нагоре, щяло да стане нейна плячка.

За пръв път от много хилядолетия отворените за слънцето и въздуха помещения — залите и колонадите на храмовете — учудвали преди всичко с това, колко сили и умение са изразходвали художниците и скулпторите на древен Египет, за да украсят вътрешните помещения. Стотиците барелефи и фрески са рисувани в задушна тъмнина на светлината на факли или светилници — там, където е трудно да се издържи и половин час. Всички стени са изрисувани навсякъде и титаничният труд е извършен в прослава на фараона бог. В тези отдалечени места рядко са идвали поклонници и държавни чиновници. И само понякога през залите, покрай статуята на Рамзес, преминавал жрец, светлина от езика на пламъка се докосвала до фреските върху стените и отново храмът потъвал в тъмница.

Храмът е построен за ознаменуване на „седа“ на фараона — тридесетгодишнината от възкачването му на трона. „Сед“, както предполагат, бил спомен за тези далечни времена, когато вождът на племето достигнал старост, бил убиван, за да се предадат функциите му на по-млад управник. Затова „сед“ в древен Египет означавал нещо като възобновяване на царската власт, ново царуване. За да премине не по-малко успешно от предишното, трябвало да се покаже на боговете колко струва великият фараон. Затова са толкова грамадни колоните пред входа, затова барелефите в храма толкова тържествено разказват за победите над хетите, които в същност били само отбранителни боеве. Всичко това било предназначено не за посетителите, а трябвало да напомня на боговете, виждащи и в тъмното, че фараонът е достоен да принадлежи към кохортата им.

Успоредно с пренасянето на храма египетските археолози се занимавали с изучаването му, Рядко се случва такова нещо: пред очите на учените целият храм се изважда на светлина и може да се изучи не само всяка буква на надписите, но и всяка пукнатина, всяка грешка на художника, всеки каприз на фараона, грижливо скриван от смъртните. Например успели да видят на един от барелефите, че първоначално фараонът бил изобразен прав пред седналите на престол бог Амон и богиня Мут16. След това дошла заповед да се смени листата на ранговете. Скулпторите прекроили барелефа по такъв начин, че сега Рамзес бил седнал между боговете като равен. А за да има място за новия бог, трябвало богиня Мут да се измести вдясно и да се намали.

Станало ясно, че по време на строителството и украсата на вътрешните помещения на храма умряла любимата наложница на фараона Исет-Неферти. Работата се състои в това, че дъщерята на Рамзес и Исет-Неферти е изобразена на барелефите в главната зала като принцеса заедно с майка си и баща си. А във вътрешните помещения са намерени фрески, изобразяващи я вече като царица. Това могло да се случи само след смъртта на майка й. Обичаите, които разрешавали на фараона да се жени за сестрите и дъщерите си, имали определени етични ограничения.

Скоро след завършването на строителството, изглежда, фараонът още бил жив, главата на един от колосите паднала в краката му. Строителите на храма недоогледали някаква пукнатина или каверна в пясъчника. Оказало се невъзможно да се постави главата на място. Не е известно дали фараонът възприел това като лошо предзнаменование, или като бог бил над подробностите, но от всичко, което могло да се разбере от разглобения храм, е, че конструктивните недостатъци и частичните разрушения, открити в първите десетилетия след изграждането на храма, така и не били поправени.

Още триста години храмът продължавал да действува: в него живеели жреците и веднъж в годината изнасяли към Нил ладията със статуите на божествата, включително и на Рамзес, но след това Египет загубил властта си над Долна Нубия, храмът бил изоставен и пясъкът на пустинята започнал на ручеи да се стича от платото, издигайки се постепенно към статуите.

По време на работата бил открит още един любопитен детайл: към началото на IV век пр.н.е. пясъчната планина стигнала до бедрата на колосите. Тогава по тези места минавал отряд от гръцки и финикийски наемници, изпратен за поредното покоряване на Нубия. Явно армията не бързала: двама от наемниците се покатерили по пясъчния склон до бедрото на Рамзес и като поработили доста с ножове, изсекли върху бедрото на фараона-бог следното „комюнике“17: „Цар Псаметих дойде при Елефантина и тези, които бяха с Псаметих и плаваха нагоре по реката, докато беше възможно, написаха това. Потасимто предвождаше чужденците18, а Амасис — египтяните. Написахме това ние: Архон, син на Амоибихос, и Пелкос, син на Удамос.“

Това е един от най-ранните гръцки надписи.

… Строителите успяха. В дните, когато водата на езерото Насър вече се промъкваше към площадката, на която доскоро беше храмът, започна сглобяването на блоковете, а след това и на колосите на горната тераса, където в скалите беше изсечена ниша, способна да побере огромния храм. Вече други проблеми вълнуваха строителите: какво да направят с падналата някога глава на втория колос? Как да се заличат белезите между блоковете?…

Директорът на Египетския археологически департамент, като разсъждаваше гласно по втория въпрос, каза: „Повредите, нанесени на фараона, ще бъдат заличени. Съединителните шевове ще бъдат запълнени с разтвор включително до няколко милиметра от повърхността. Ние бихме могли да постигнем и повече: не само да излекуваме раните, но и да направим шевовете незабележими. Но ще бъде ли това справедливо към нашите прародители, към нас самите и към тези, които ще дойдат след нас?“

ТИМГАДОбразцовият римски град

В древността в Северна Африка съществували няколко цивилизации, които се сменили, поглъщайки и, разбира се, взаимно обогатявайки се, независимо дали са желаели това, или не.

Египет не е разпростирал властта си на запад по-далече от Либия, но идеите и пратениците му достигали дори до Атлантическото крайбрежие. Ненапразно върху фреските на Тасили са намерени следи от египетското влияние.

След египтяните в тези краища се появили финикийците — най-големите търговци и мореплаватели на древния свят. Градовете им възникнали преди пет хиляди години по бреговете на днешните Ливан и Сирия.

Преведена, думата библия19 означава „книги“, Тази дума дължи своя произход на финикийския град Библ (Гублу), в който, макар че не всички езиковеди са съгласни с това, е била създадена фонетичната писменост20.

Финикийците, за разлика от другите създатели на фонетичното писмо, не само го „внедрили“ в употреба, но го и разпространили по цялото Средиземноморие.

Именно финикийците две хиляди години преди Васко да Гама заобиколили Африка, при това по заповед на египетския фараон Нехо, от изток на запад, който искал да възстанови стария канал, съединяващ източния канал на Нил с Червено море. Като преминали канала, финикийските кораби с остри носове и приличащи на полумесеци, вдигнали квадратни платна и се отправили на юг край бреговете на Африка. Когато по техните сметки настъпила есента, моряците слезли на брега, засели пшеница, изчакали реколтата, прибрали я, напълнили трюмовете със зърно и заплували по-нататък. Като пътешествували по този начин, финикийците не се страхували от глад и дългият път не бил страшен. Изминала още една година в плаване, финикийците отново слезли на брега и гребците се превърнали в земеделци. Едва на третата година те се върнали в Средиземно море през Херкулесовите стълбове.

Херодот чул за пътешествието, но не повярвал на разказа. И имало защо да не се вярва. Ето какво пише мъдрият грък: „Като се върнаха, те казаха (някои им повярваха, а аз — не), че когато плавали около Либия, слънцето било от дясната им страна“.

Разбира се, слънцето изгрявало отдясно, както се полага в Южното полукълбо. Херодот, който смятал, че земята е плоска, възприел това най-хубаво и безспорно доказателство за истинността на разказа на финикийците като фантастична измислица.

Където и да се озовавали предприемчивите и делови жители на финикийските градове, основавали колонии или търговски селища, лесно свиквали с новото място, донасяли нови занаяти, знания и страст към промяната на местата. Търговските им селища се превръщали в градове и веригата от финикийски колонии се проточила по цялото Средиземноморие. По времето, когато корабите на пътешествениците около Африка се завърнали в Средиземно море, те могли да се чувствуват като у дома си в която и да е негова точка: финикийски селища имало на Родос, Кипър, Крит, Малта, Сардиния чак до Испания и Тунис. Завръщайки се у дома, мореплавателите навярно са надникнали и в Картаген, основан от финикийците триста години преди смелото пътешествие.

Финикийците са отивали навътре в Атлантическия океан и никой не може да каже колко далеч са навлизали те във водите му. Знае се поне, че са ходили в Англия, където купували калай и олово, и на Азорските острови, тогава, когато гърците и римляните нямали още представа за тях. Съществува хипотеза, според която финикийците са посещавали и Америка.

Картаген, един от най-големите градове на античния свят, постепенно разширил властта си върху цяла Северна Африка и станал главен съперник на Рим. Тази търговска република, управлявана от богати търговски къщи, си приличала по нещо с Венеция от Средните векове. Корабите й били стопани в Средиземно море, а керваните отивали от Картаген във вътрешността на Африка, достигайки до саваните, откъдето Картаген си набавял слонове, черни роби, злато и желязо.

Пуническите войни, известни на всеки ученик, славните имена на картагенските пълководци Хаздрубал и Ханибал, битката пред Рим, морските сражения — титанската борба на най-силните държави по това време — довели до унищожаването на Картаген. На прага на новата ера той паднал и бил разрушен, но финикийските колонии в Северна Африка не изчезнали. Населението им било смесено, финикийците били малцинство: там живеели либийци, бербери, преселници от Азия и Италия, араби и негри; като създали свой свят на африканския бряг, финикийците умело се втъкавали в съществуващите връзки, като постепенно заемали ръководно положение и подчинявали местните династии.

По този път тръгнали и римляните, които сменили картагенците — третата власт в Северна Африка. Римският ред се оказал дори по-ефикасен и здрав, отколкото властта на Картаген. Подобно на кушанското царство, което възприело външно египетския пантеон, египетското изкуство, египетските концепции за власт, така и градовете, създадени от Рим на мястото на финикийските в Северна Африка, външно не се отличавали от римските градове в Европа или Азия; римляните били опитни организатори на империята.

Въпреки че населението на градовете на Магриб си оставало смесено и римляните никога не били мнозинство, атрибутите на римския град тук са толкова очевидни, че ако такъв град би бил пощаден от времето и враговете, не би било лесно веднага да се определи в кой район на Римската империя е построен.

Характерен пример за подобен град в Северна Африка бил Тимгад. Основан през 100-тната година на мястото на картагенско селище от император Траян, той скоро получил правото на римски град, тоест признаване на гражданите му за почти равноправни граждани на империята. Разширила се до крайните предели на могъществото си, империята се грижела за верността на покрайнините.

На Тимгад му провървяло: когато западнал и загубил значението си, сравнително бързо го изоставили и забравили. След падането на Римската империя минал под властта на Византия, но когато земетресение разрушило част от града, той вече умирал.

Икономическата система на Римската империя била разрушена, износът на пшеница, с който се поддържала Северна Африка, спаднал, климатът станал по-сух, пресъхнали изворите, подхранващи града, и загубила смисъл сложната водопроводна система, дълга повече от тринадесет километра, която с помощта на акведукти подавала вода от извора в планината до фонтаните и резервоарите на Тимгад. И това, което в римско време изглеждало проста инженерна задача — да се намерят нови извори и да се прокарат още няколко километри акведукти, в началото на Средновековието вече не било възможно. Сахара взела своето. Хората напуснали града и го забравили. А тъй като нямало наблизо вода, то и селяни не се заселвали до развалините и не разграбили скъпоценните плочи за стопански постройки, както се случило по други места. Сахара, която погубила града, го запазила както лавата запазила Помпей.

Тимгад, образцовият римски град, бил построен с линия и пергел: две широки централни улици го пресичали, срещайки се в центъра. До тях, като шахматни квадрати, чак до градските стени, които подсещат, че Тимгад отначало е бил военен лагер както и много колониални градове на империята, били разположени еднакви жилищни квартали. По-късно, когато градът станал център на района, военният лагер бил пренесен в Ламбезис, където се е запазила внушителна триумфална арка, която по нещо прилича на средновековен замък.

Сред еднообразните квартали, сред малките къщички на гражданите, се издигат големи обществени сгради: на римския град му се полагало да има пълен комплект от тях. Градски бани, където са се запазили мазетата на парните котли, от които идвала пара, затопляща помещенията с ваните. Там и днес се разпознават топлите и горещите басейни, залата за изтриване и площадките за бавни беседи на „истинските“ римски граждани, които никога не били виждали Рим. Една от главните улици на града — декуманус, в чиято каменна настилка са се запазили дълбоки белези — вековни следи от каруци, води до величествената арка на Траян — как може римски град без триумфална арка? Статуите, които са я украсявали, са изчезнали, но колоните стоят както по-рано и улицата минава под три отвора — широк, централен, за колите, странични — за пешеходците. Убедихте ли се? При нас всичко е както в Рим! В самия център се намира… разбира се, форумът. От главната зала се е запазил само пода на курията21, където заседавал муниципалитетът, и насреща базиликата, където се намирали съдът и борсата. Тимгад бил главно търговски град. Търгувал със зърно. От статуите на императорите и на други знатни и достойни лица са останали само основите, но броят им говори, че и в това римските граждани от различни националности са се стараели с нищо да не изостават от столицата. Две гигантски колони увенчават хълма, на който някога е бил Капитолът — храм, посветен едновременно на трима богове: Юпитер, Юнона и Минерва. Някога пред предната фасада на Капитола имало шест колони, вътре в храма огромната зала се разделяла на три притвора — за всеки бог отделен.

Пазарът в Тимгад, който се е запазил по-добре, отколкото в други римски градове, е интересен и необикновен: запазили са се дюкянчета с каменни маси и тезгяхи вътре. Дюкянчетата са украсени богато с орнаменти и релефи, които замествали фирмите. Не е трудно да си представим как е шумял пазарът, когато тук са се събирали керваните от пустинята и от крайбрежието.

Римските граждани се стараели да подражават на европейските си съотечественици и в изкуството. Грамадният театър на Тимгад бил с диаметър шестдесет и три метра и побирал до четири хиляди зрители. Едва ли такива размери са се диктували изключително от суетност — градът бил културен център на цялата околност. Към паметниците на културата се отнася и тимгадската библиотека — полукръгла двуетажна сграда с ниши за свитъци, шкафове за книги и дори с книжен склад в двора. Строителството на библиотеката, както се вижда от намерения там надпис, струвало 400 хиляди сестерции и я финансирал някой си Марк Юлий Квинтан. Фондовете на библиотеката били големи дори и в сравнение със съвременните мащаби — около двадесет и пет хиляди тома.

Изглеждало, като че ли градът е умрял, без да остави следи. Заличил се споменът за форума, шумния пазар и ромона на фонтаните, за мъдрите беседи на терасите на баните. Завоевателите, които дошли тук, след като изчезнал споменът за римляните, не се интересували нито от книгите им, нито от боговете им, нито от театрите им…

И все пак това не е така. Градът бил африкански в какъвто и „същински римски“ външен вид да се е гиздил. И когато го напуснали последните римски граждани — либийци, финикийци, бербери, негри, тоест търговците, робите, занаятчиите, те отнесли със себе си спомена за статуите, книгите и театралните маски и този спомен, видоизменен в поколенията, отишъл в други области на черния континент, влял се като ручейче в широкия поток на африканската култура. Иска ми се да вярвам, че в скулптурите на Нок, в главите на Ифе, в стените на Зимбабве, макар не пряко и несъзнателно, но се е отразило това, което е съществувало тук преди едно и половина хилядолетие, така както потомците на творците на фреските на Тасили, отивайки в други земи, са донесли със себе си опита и спомена за своето високо изкуство, което никак не намалява постиженията на други времена и други народи и не лишава скулптурите на Ифе и Бенин от неповторимата им оригиналност.

МЕРОЕШлаката от топилните пещи

Гръмката слава на страната на фараоните, богатото изкуство и величието на паметниците на Египет затъмнили спомена за страните, намиращи се по на юг, заемащи територията на днешен Судан. И на първо място за страната Куш.

Пепи II, фараон от шестата династия, живял почти две и половина хилядолетия пр.н.е., получил послание от наместника на Юга, Хуефхор, който се завръщал от поход оттатък праговете на Нил. Наместникът изброявал богатата плячка — черно дърво, слонова кост, тамян, щраусови пера и черно джудже пигмей. Фараонът, след като изслушал посланието, веднага продиктувал отговора — единственото писмо от древното царство, което е достигнало до нас, тъй като било издълбано върху стената на запазилата се гробница на Хуефхор,

„Тръгни на север към нашия двор — призовавал фараонът. — И вземи със себе си онова джудже… когато то ще плава с теб надолу по реката, назначи специални хора, които да стоят с него на борда на кораба, нека го пазят, за да не падне във водата. Когато то ще спи през нощта, назначи специални хора, които да спят до него, проверявай ги по десет пъти през нощта. Ние искаме да видим това джудже повече, отколкото всички дарове на Синай и Пунт.“

Писмото е ясно, ако се вземе пред вид, че фараонът бил само на осем години. Фараоните също бивали момчета, на които били безразлични даровете на Пунт, след като може да се види истинско черно джудже.

В началото на средното царство, петстотин години след като фараон Пепи (апропо, доживял едва ли не до сто години) видял най-после джуджето, Египет утвърдил властта си над нубийските земи южно от първите прагове на Нил. Изминали още петстотин години — в ония времена историята размотавала нишката си къде по-бавно, отколкото днес — и Тутмос I преминал с поход четвъртите прагове на Нил и оставил гранични постове в областите, където живеели кушанските племена. Изминали още петстотин години и Египет, който влязъл във фаза на неуспехи, загубил властта над кушаните. По това време те създали собствена държава.

… Надолу по Нил, малко по на юг от днешния град Шенди, железопътната линия преминава през район със странни хълмове. На едно място тя пресича два от тях; на десет метра отстрани на железопътния насип се издигат почти черни, блестящи стени от скала. Тези хълмове са стопроцентово създание на човешки ръце. Черната скала е шлака от работилите тук столетия топилни пещи.

По-далече, зад хълмовете, се виждат развалините на някакъв храм, напомнящ египетски, а също така и пирамиди: в тях има нещо от египетските и в същото време рязко се различават от тези, които се намират на хиляди километри на север. Пирамидите са малки, високи няколко метра, много по-стръмни от египетските и понякога отрязани отгоре. Мястото прилича на детска площадка на гиганти. Тук те са си играли, като са строели с кубчета — еднометрови издялани блокове от варовик.

Английският историк Базил Дейвидсън, който посетил Мерое, мъртвия град, една от столиците на държавата Куш22, така описва този малко известен досега град: „В Мерое и близките около него райони има развалини от дворци и храмове, които са родени от цивилизация, процъфтявала преди повече от две хиляди години. А около развалините, все още запазили някогашното си величие, се намират гробничните възвишения на тези, които са създали храмовете и дворците. Дори няколко часа, прекарани сред развалините на Мерое, дават да се надзърне с крайчеца на окото в тази далечна епоха. Стелите от червен базалт, изпъстрени с тайнствени писмени знаци, фрагментите от барелефи от бял алабастър, някога украсявали великолепните крепости и храмове, парчетата от боядисани глинени съдове, камъните, не успели да загубят ярките си рисунки, са следи от велика цивилизация. Навсякъде печално стоят изоставените гранитни статуи на Амон-Ра, бога на Слънцето, и вятърът на пустинята носи над тях облаци от кафеникавожълт пясък…“

В Мерое са започвали много пъти разкопки, но и до днес тази столица на Куш, както и други градове на държавата, възникнала на южните граници на Египет, не са изучени достатъчно. Когато през 1958 година директорът на суданския Департамент на старините представил на правителството доклад за паметниците, които подлежат на изследване и разкопки в Мерое, списъкът им надвишавал двеста обекта. Неотдавна археолози от ГДР направили по-нататъшни допълнения към него.

Но все пак в днешно време, когато археологията се е превърнала от ловец на ценни предмети в наука за миналото на човечеството, в Мерое не е направено малко: разчистен е от развалини и пясък гигантският храм на Слънцето, изследвани са ограбените в незапомнени времена пирамиди на управниците на Куш и са открити сложни подземни ходове, които водели до гробниците на цариците. Намерен е списък на царете на Куш, който доказал, че държавата са я управлявали местни династии непрекъснато от 1200 година пр.н.е. до 200 година. Изучени са керамиката, стелите и барелефите, разчетени са надписите… Днес най-после може да се каже, че развалините от храмовете и градовете на Куш не са неми — те проговориха… Проговори първата велика африканска цивилизация южно от Сахара, възприела много от Египет, развила се под негово влияние, но по-късно намерила собствени пътища и в някои аспекти надминала учителите си.

Първите векове от историята на Куш са свързани с египетското владичество. Собствената аристокрация, жреците, царският дом много заимствували от египетските моди и обичаи, макар че едва ли северните повеи са прониквали на дълбочина в обществото, тъй като то не само се отличавало от египетското етнически, но и самите занимания на кушанското население често били по-други: кушаните не били приковани към реката — дарителка на живота. Саваната спомагала за скотовъдството — много племена, зависими от Куш, си оставали чергари.

Както изглежда, към 800 година пр.н.е.23 слабите фараони от XXII египетска династия били принудени да дадат на Куш независимост. Столица на Куш станал град Напата, намиращ се край четвъртите прагове на Нил, център на култа към Амон, когото кушаните изобразявали като овен.

Не изминало много време и кушанските царе сами започнали да се придвижват на север. Първият от „великите“ царе на Куш на име Кушта воювал в южните номи на Египет. Синът му Пианхи провел редица кампании срещу египетските владетели, при което има основание да се предполага, че се е ползувал от подкрепата на жреците от храма на Амон, предпочитащи в Египет да управлява силен господар, който почита техния бог. А властта на Амон, както е известно от надписите и по-късните съчинения, била по-голяма в Куш, отколкото в Египет, много от действията на управника се диктували от предписанията на жреците на Амон, които имали голям опит в управлението не само на храмове, но и на владетели.

Скоро паднала Тива, по-късно, след обсада, и Мемфис, при което Пианхи се проявил като умел пълководец, способен не само да намира слабите места в отбраната на противника, но и умело да маневрира с армиите си, да сключва съюзи с враждуващите князчета и царчета, без да забравя да почита египетските жреци.

Египет бил обречен на поражение, войната с кушаните се водела примерно така: египтяните се затваряли зад могъщите стени на градовете и крепостите, а както се знае, няма непристъпни крепости. Рано или късно крепостта, лишена от подкрепа отвън, непременно ще падне. Пианхи знаел това.

След като победил последния от египетските фараони, кушанският цар основал поредната XXV „етиопска“ династия и в разстояние на половин век Египет бил управляван от африканци. Наистина това господство, кратко според мащабите на онова време, се прекъснало внезапно и драматично. В земите по долното течение на Нил се появил нов враг, опасен и жесток — кушаните и египтяните не могли да се сравняват с него.

Асирийците, които нахлули в Африка, били въоръжени с железни копия и мечове — положението приличало на онова, което след много векове ще направи безнадеждна борбата на източните народи против европейските отряди: разликата в равнището на въоръжението била фрапираща. Бронзовите и каменните оръдия на египтяните и кушаните били безсилни срещу желязото.

За щастие на кушаните асирийците не ги преследвали нагоре по Нил и Куш запазил независимостта си.

Тази неуспешна война изиграла и положителна роля в развитието на кушанското общество: именно оттогава започват да растат планините от шлака пред леярските пещи на Мерое и на други градове. Този процес продължил векове и Мерое, по израза на английски археолог, постепенно се превръща в „Бирмингам“ на Африка. На границата на нашата ера държавата Куш става източник на разпространяване на желязото в Африка. То било толкова обикновено в Куш, че правели дори железни сгъваеми столове.

Откъснатостта от други големи държави на Изтока (враждебните армии, за да достигнат до кушанските градове, трябвало да изминат много стотици километри по негостоприемни страни) спомагали за запазване самостоятелността на Куш, докато в това време по на север от него се сменяли империи и рухвали държави.

На границата на нашата ера Куш, като нахлува в Египет, подвластен на Рим, и разбива римските отряди, отново се намесва в близкоизточната голяма политика. Предприетата от римската армия наказателна експедиция разгромила град Напата и, както отбелязват историците на този поход, макар че не успяла да покори или присъедини Куш, освободила пленените римляни, а също така си върнала взетата по-рано от кушаните статуя на император Август. Изглежда, че статуята не е била единствена, защото в един от дворците на град Мерое при разкопките е намерена бронзова глава на същия император.

По това време столицата на Куш се преместила по на юг, в Мерое. Главно доказателство за това станали гробниците на богините царици, които започват да се издигат по-често в Мерое, отколкото в Напата. Възможно е за това да е била виновна бавно напредващата пустиня.

В Куш по онова време процъфтявали и други големи центрове. В пустинята, на тридесет километра от Мерое, се намират величествените развалини на двореца на един от управниците на Куш — тук също има няколко още неразкопани хълма, сред които се издигат останки от могъщи стени и редица ниски, дебели колони. Дори от това, което се е запазило, е лесно да си представиш залеза на древноизточната цивилизация, достигнала второто си хилядолетие, изтънчена, слабееща и чакаща тласък отвън, за да загине. Останките от напоителни системи показват, че около дворците имало обработени поля, зелени дървета хвърляли сянка върху каменните тераси и стаи. Търговците, които идвали от Индия и дори от Китай, докарвали екзотични стоки. За това подсеща китайската чаша, намерена в Мерое.

На още тридесет километра от тези дворци се намират развалините на храмовете на Нагаа. Те са издигнати в началото на нашата ера, когато египетската култура практически завършила пътя си, а кушанската още съществувала. Главен и най-добре запазен от храмовете на Нагаа е храмът на Лъва. Всесилният Амон отстъпва първенството на кушанските богове. Върху пилоните на храмовете кушанските царе извършват забравени подвизи, а на задната стена на храма се намира странният барелеф на триглавия четирирък лъвски бог Апедемаака (учените четат надписите на кушаните, но още не са се научили да ги разбират), който от пръв поглед навява аналогия с боговете на Индия. Може би това е случайно съвпадение, но може и да не е случайно: индийските стоки стигали до Куш и обмяната на идеи и художествени образи между тези страни била неизбежна.

Изминали сто или двеста години след войната с римляните и се появил опасен съсед — растящото етиопско царство Аксум. Укрепвайки, Аксум затворил търговските пътища от Куш за Индийския океан и по този начин окончателно подкопал могъществото на най-древното от съществуващите по това време царства. Куш още се съпротивявал, но към VI век изчезват надписите на царете му и вече не се споменава в съчиненията на древните автори. Куш нямало откъде да очаква помощ: античният свят загивал под ударите на варварите, падането на кушанската държава минало незабелязано за околния свят. Европейците, които малко знаели за Африка, не правели голяма разлика между държавата Аксум и предшествениците й — кушаните; всички били наричани етиопци.

С падането на градовете на Куш пропаднали напоителните системи, пустинята бързо погълнала дворците и храмовете, а овчарите, които сменили земеделците, нямали нужда от храмове, не знаели надписите им и боговете. И на историците и археолозите ще бъдат необходими още много години работа, преди ние да можем да оценим напълно значението на държавата Куш — посредника между Египет и Африка.

АКСУМНебостъргачи за души

Отношенията на Европа с Етиопия се формирали необикновено. Загубвали я, без да я забравят, и, намирайки я, я забравяли.

Преди хиляда и петстотин години Етиопия се смятала за една от четирите велики държави в света и едва ли за това знаят много. Но персийският пророк Мани писал, че съществуват четири велики царства в света: персийско и вавилонско царство, римско царство, царство Аксум и китайско царство. Пророкът не може да се обвини, че не е знаел географията, той бил осведомен човек. След падането на Рим за етиопската държава Аксум окончателно забравят. И не си спомнят почти до кръстоносните походи, когато из Европа започва да се разпространява слухът за християнското царство на презвитер Йоан, намиращо се някъде на изток и търпящо бедствия от неверниците. Освен освобождаването на Ерусалим било необходимо да се окаже помощ на едноверците.

Смятали, че християнската държава се намира някъде на изток. Африка тогава практически не била известна — в края на XV век ще се наложи португалците да откриват това, което не е предизвиквало съмнения в александрийските лоцмани и дори в кормчиите на египетската царица Хатшепсут, а да не говорим за индийските търговци и моряците на Южна Арабия. Затова, ако под царството на свети Йоан се подразбирала Етиопия, то я търсели не там, където се намирала, завземането на Ерусалим незначително приближило кръстоносците към етиопските църкви. Християнството било живо и активно не само в Етиопия, но и по средното течение на Нил, в нубийските и коптските владения, които паднали под ударите на мюсюлманите едва през XIV век.

Етиопия останала християнска.

В това се убедили португалците едва след като най-прозорливият от португалските крале Енрико Мореплавателя започнал да разпраща пратеници и шпиони във всички краища на света, за да подготви пътешествията към Изток, който турците отрязали от Европа. Скоро, вече знаейки за съществуването на християнска Етиопия, натам се устремили португалски мисионери, нямащи търпение да утвърдят в Етиопия (която се оказала не толкова християнска, колкото се искало на католиците) християнската етика. Със старанието си те предизвикали такъв гняв в Етиопия, че били изгонени оттам. В Етиопия не останали следи от католицизма. Каквото не могли да направят враговете за хиляди години, не било лъжица и за устата на португалците, затова пък останали записките на португалски мисионери, които проникнали в далечни области на страната.

Мисионери попаднали и в Аксум.

… Пътят за Аксум води от крайбрежието, от древното пристанище Адулис, което е много по-старо от самата аксумска държава: по-точно то възникнало много векове преди нашата ера, когато племената на Етиопия били известни на египтяните под името хабашани (етиопци). Чрез пристанището Адулис, чиито развалини, в това число и черните базалтови колони и обелиски, са се запазили до днес, са прониквали в Етиопия не само търговци, а понякога и завоеватели. Сред търговците и моряците имало и много сабейци и други жители на Южна Арабия, които се заселвали там, и възможно спомагали за създаването на своеобразния етнически тип на съвременния етиопец. Арабите донесли някои занаяти и строителни навици, религията — всичко онова, което в допир с кушанската култура, нрави, обичаи, изкуство и вярвания на абисинските племена създало основа за аксумската цивилизация. Етиопия е пример за учудваща непоколебимост на държавата. Независимо какви ручейчета са се вливали в руслото на етиопската култура, каквито и завоеватели (те са били сравнително малко — Етиопия е много изолирана) да са идвали, всичко се е разтваряло в просторите на прохладните плата и горещите степи.

… Слизайки от корабите, португалските мисионери се насочвали в дълбочината на страната. Пътят от морето сигурно им е правил силно впечатление. За Аксум пътят е богат със стели, менхири24, развалини от крепостни стени и дворци. Наистина мисионерите могли да се утешават с това, че всичко, което са видели, е рожба на благотворното християнство. Ако така са мислили, то са грешили дълбоко: сухият климат на Етиопия съхранил постройките от онези времена, когато за християнството никой и не бил чувал.

В развалините на древния град Колое, един от най-големите центрове на Аксумската държава, мисионерите открили язовир, облицован с плочи от варовик. Той се състоял от две части: отгоре елипсовидно изкуствено езеро с диаметър петдесет метра събирало водата на планинския поток, откъдето се спускала долу в квадратен басейн с площ 5000 квадратни метра, който се преграждал от каменна стена, дълга седемдесет метра, със сложна система от шлюзове. Цялото това съоръжение било изградено без свързващ разтвор, но плочите били така добре пасвани, че през тях не прониквала вода.

Край град Йехе мисионерът Алвареш видял каменен дворец, който го смаял. Той запомнил „голямата кръгла кула, изумителна по височина и акуратност. Тя била оградена от големи къщи с тераси, приличащи на замъците на големите сеньори“. Сега дворецът и „къщите на сеньорите“ са разрушени, само останки от кулата се издигат на петнадесет метра над фундаментите и мраморните стълбища. Мисионерът бил сигурен, че вижда останки от величието на християнството, но в наши дни археологът Мюлер разчел надпис до двореца, който определил като сабейски от VI-V век пр.н.е., епохата на зараждането на Аксум.

Самият Аксум, столица на този почти неизучен свят, се слави днес не с развалините си и дори не с гигантските си каменни кресла или пиедестали на статуи, или ако се вярва на легендата, място за заседание на съдиите на Аксум — не с подземния си мавзолей, не с руините на двореца с четирите кули, а с обелиските си.

… Годините от царуването на цар Езана били удивителни. В тях с учудваща за тези времена плътност са концентрирани значителни събития в живота на младия и агресивен Аксум. Всички следващи столетия като че ли са продължение и разяснение на събитията от тези двадесет-тридесет години.

Именно на тези години се пада издигането на Аксум като велико царство. Завоювана е държавата Куш и от покорения Мерое керваните возят в Аксум желязо и произведения на занаятчиите, войските на абисинците воюват край планините на Южна Арабия, покорявайки древните царства на Азия, появяват се първите аксумски монети с езическите символи на Астар и другите богове на Аксум, дошли от Азия и Куш, издигат се дворци и крепости. Адулис става едно от най-големите пристанища на света. Може да се посочи един пример на международни връзки на Аксум. През 1940 година в манастир близо до Аксум било намерено съкровище — касичка със стотина златни монети. Но не аксумски, а кушански. Кушаните владеели по това време Централна Азия и Северна Индия.

През тези години обелиските и сравнително простите монументи, издигани в Аксум, изведнъж се видоизменят в толкова оригинални и необикновени паметници, че досега поразяват пътешествениците…

А след това за броени години всичко се изменя.

Издигането на обелиски спира. Луната и звездите върху монетите отстъпват място на кръста, в надписите гордият цар Езана, възхваляващ древните богове, говори за бог единен, всеведущ, всесилен. Може да се спори, както още спорят учените, значи ли това, че цар Езана, покорявайки се на пророците на свети Фермантий, си е сменил вярата за един час или е измислил друга, междинна, още не християнска (абисинците станали християни едва след няколко десетилетия), но това сега не е важно. Важно е друго: разцветът на езическото изкуство на Аксум съвпада именно с последните години от съществуването на езичеството, с периода на полета на аксумската държава, ознаменуващ едновременно смъртта на старите богове, чиито храмове никой не е разрушавал, обаче те се лишили от енориашите си — новата вяра се оказала по-жизнеспособна.

Но издигнатите през тези години обелиски в Аксум си останали.

Наистина само един от тях стои на старото си място, другите са паднали или са се счупили.

Може би най-широко е разпространено мнението, че обелиските на Аксум са свързани с култа към мъртвите, че са нещо като погребални паметници. Височината на единствения изправен обелиск е 21 метра. Това е сплескан четиристранен стълб, напомнящ по-скоро леко одялана от единия край дъска, забита в земята с широкия си край. Отгоре на „дъската“ има нещо като ветрило, обърнато с широката част нагоре. Когато изследвали обелиските, се оказало, че някога ветрилата са били покрити със златни пластинки: запазили са се дупките от гвоздеите, с които листовете са били закрепени за камъка.

Удивителни са изображенията на обелиските. Те са еднакви — това е небостъргач, къща. На Големия обелиск на Аксум къщата е девететажна. Отдолу с обратен релеф е изрязана врата, която не може да се отвори, по-нагоре, в редица по два, са прозорците с рамки и кръстообразни черчевета. Ако обелискът беше кух, той точно щеше да съответствува на размерите на девететажна кула. Обелиските са къщи, но не за хора, а за безплътни души. Това предположение се потвърждава от съществуването на единствения по рода си архаичен обелиск, намиращ се на земята. Дължината му е девет метра, ширината — два и половина. На тази плоча доста грубо е изрязан растителен орнамент, който напомня лотос, а над него се намира „къща“, в която има сандък. Може да се предположи, че това е изображение на погребална камера със саркофаг, а от едноетажната къщичка до небостъргача не е толкова далеч, както изглежда, стига да има въображение. И ако появяването на тази форма — кулите за мъртвите — е свързано с името на царя Езана, който се стараел да намери нова вяра, съответствуваща повече на младата империя, то ние сме свидетели на неуспешен, но въпреки това величествен опит.

Обелискът е забит още на няколко метра в земята така, че общата дължина на монолита достига тридесет метра: той е по-масивен и по-голям от най-значителните обелиски на Египет.

В Аксум обелиските са оградени от платформи, в които са изрязани вдлъбнатини, за да се стича, както смятат археолозите, кръвта на животните, принасяни в жертва по време на заупокойните служби.

Ако учените са прави в предположенията си, то небостъргачите на Аксум са къщи за души (всичко в тях прилича на истинско, но е условно: условна е вратата — защо да се стараят, след като душата и така си преминава през камъка, условни са прозорците, през които могат да надничат нетленните призраци). Къщата, както би се изразил съвременен фантаст, е построена в друго измерение.

Английският пътешественик и художник Хенри Солт, който посетил Аксум в началото на миналия век, писал, че обелискът е „най-удивителният монумент, който съм виждал“.

В християнска Етиопия се запазили обелиските в чест на езическите богове. Веротърпимостта на етиопските царе била известна далеч извън пределите на страната. За това има интересен пример: когато през първите години на съществуването на исляма роднините и близките на Мохамед били изложени на опасност, пророкът им заповядал да потеглят на юг. „Бягайте в Етиопия — казал той, — чийто цар не потиска никого.“ И пророкът излязъл прав както винаги. Царят на могъщия Аксум приютил бегълците и през следващите години, докато ислямът не възтържествувал в Близкия Изток, Мохамед изпращал там постоянно нови бежанци.

В интерес на справедливостта ще кажем, че след като мохамеданите станали стопани на родината си, забравили благодарността. През 702 година между арабите и Аксум се води война, етиопските армии завзели Джида и в Мека, чието падане изглеждало неизбежно, започнала паника. Обаче скоро фортуната изоставила Аксум и надвилите араби завзели и разрушили пристанището Адулис.

ЛАЛИБЕЛА И КАЙЛАСАНАТХАРазличните близнаци

Ахмед Гран, имамът на Зейла, бил на поход срещу страната на етиопците, последните неверници в Северна Африка, които трябвало да бъдат наказани жестоко за това, че не са приели вярата на пророка. Храбрият имам, разбира се, не помнел думите на пророка Мохамед, който изпращал роднините си под закрилата на етиопския крал и когото ценел за търпимостта му към изповядващите друга вяра.

Имамът вървял с меч по земите на етиопците и другите имами също бързали да довършат съпротивяващото се с последни сили царство.

И веднъж воините на исляма стигнали до ручей, който, по думите на водача, се наричал Йордан. Имамът се усмихнал на съвпадението.

— Свята река — казал той с насмешка, но думите му не учудили водача.

— Това е свято място — отговорил той. — Тук са построени свещени храмове, равни на които няма в света.

Имамът кимнал. Като няма, няма. Той се бил нагледал на какво ли не в тази упорита страна и мислел, че едва ли нещо ще го учуди… Над градчето Лалибела се издига планината Абуна-Йосиф, петната червена вулканична лава кървят върху зеленината на склоновете. Не се виждат никакви чудеса. Водачът помолил да се изкачат с него по склона на планината. Войниците изпреварвали имама, за да проверят дали няма отпред засада, и докато предводителят на арабите се изкачвал към чудото, обещано от водача, те събрали на широкия, изсечен в скалите двор монасите и криещите се в манастира старци и жени с деца.

Пред имама се издигала църква на християнския бог — не много голяма и не много старателно украсена, червена, както и планината.

— Е — обърнал се имамът към водача. — Къде е чудото?

Монасите и жените се притискали до стената. Плачели изплашените деца.

— Благоволете да слезете от коня.

— Защо?

— Влезте вътре.

Имамът се подчинил.

И едва преминал под арката на портала на църквата, разбрал. Имамът прекарал дълго в църквата, преминавайки от статуя към статуя, разглеждайки барелефите и опипвайки с длан колоните и стените. А след това заповядал да се вкарат в храма монасите и бежанците.

Било му мъчно и обидно, че хората са прахосали толкова усилия и са проявили такова майсторство за възхвала на лъжливия бог.

— Тук има единадесет църкви — казал водачът. — Съединени са с подземни ходове и галерии и ако заповядате…

Имамът махнал с ръка. Не искал да гледа другите църкви. Достатъчна му била една, издялана от тази скала изцяло, включително и арките, колоните, статуите, барелефите — вечен паметник на бога и на строителите на храма.

Имамът заповядал да се донесат дърва и да се запали клада върху пода на храма.

Сухите съчки бързо пламнали и светлите петна на пламъците накарали суровите лица на светците да се мръщят и да се смеят.

— Вие можете да изрязвате камъни в прослава на бога си — казал имамът. — А кой от вас го обича дотолкова, че доброволно да стъпи в огъня?

Монасите мълчали.

— Е!

И тогава една от жените прекрачила в разгорялата се клада.

Имамът се отвърнал от огъня и викнал на войниците да я извадят от кладата.

„За съжаление — пише арабският летописец — лицето й вече беше обгорено от едната страна. И имамът решил да не разрушава тези храмове, а само да откъсне саваните, да вземе събраните скъпоценности и да повреди лицата на изображенията на идолите.“

По този начин неизвестна жена спасила от разрушение храма на Лалибела. И това било именно така, защото историята е записана от арабски летописец, който нямал нужда да възхвалява християнските деяния: тема на съчиненията му били подвизите на славния имам Ахмед.

… Войските на арабите се придвижвали към столицата на Етиопия. Отслабналата държава нямала сили да издържи на нашествието. Но неочаквано дошла помощ от океана. От едноверците.

Проникването на португалците в Индийския океан е една от най-кървавите и трагични страници в историята на Изтока. Нахлувайки в океана, корабите на Васко да Гама и ескадрите, които вървели след него, разграбвали, потапяли, подпалвали корабите и градовете на индийците и арабите, унищожавали всичко по пътя си, тъй като имали за цел да изплашат, да слисат предишните стопани на океана.

Само за Етиопия било направено изключение, обявили я за съюзник на Португалия — разногласията в тънкостите на религията били оставени за бъдещето. И затова, когато негусът се обърнал към португалците с молба за помощ, на брега на Етиопия слязъл португалски отряд от петстотин войници, моряци и благородни хидалго. Начело бил лично дом Крищован, петият син на адмирал Васко да Гама, в панталон и жилетка от червено кадифе и златна сърма, френско наметало от скъп черен плат, бродиран със злато, и с черна шапка, посипана със скъпоценни камъни. На дом Крищован му било много горещо, но той представлявал тук най-християнския крал и затова търпял тези мъки. Арабските имами били разбити.

За няколко години португалците като скакалци наводнили Етиопия. Пред войниците и търговците вървели християнските мисионери. Португалците се стараели да превърнат Етиопия в доброволна колония и се престарали. Недоволството от високомерните и алчни съюзници растяло с всяка измината година и когато йезуитите успели да направят католик един от негусите, избухнал взрив. Етиопия въстанала, много от мисионерите били избити, а останалите живи седем хиляди португалци трябвало да напуснат страната.

Португалските мисионери, както се е случвало много пъти, се проявили не откъм най-добрата си страна, за което си и платили. Обаче те помогнали съществено на съвременната историческа наука. Като разузнавачи били майстори. Вече през XVI век мисионерите проникнали в най-отдалечените кътчета на Етиопия, в която след тях нямало европейци чак до началото на нашия век. И оставили подробни описания на всичко, което видели.

А един от мисионерите — Алвареш, достигнал и до Лалибела, която едва не била разрушена от имама Ахмед Гран.

Като посветил няколко страници от труда си на възторженото описание на църквите в Лалибела, той го завършва с думите: „Аз завършвам, чувствувайки умора от труда си и пребивавайки в увереност, че никой няма да ми повярва, ако напиша повече, а и за това, което написах, ще ме упрекват като лъжец. Но кълна се в името господне, че всичко, което е написано тук, е истина, аз бих могъл да напиша къде повече, ако не се страхувах от обвинения в лъжа.“ След това, видимо решил, че репутацията му все едно е погубена, мисионерът все пак не издържал и добавил: „Подобни на храмовете на Лалибела няма да намериш в целия свят“.

Лалибела — странна, направена като че ли от звънчета дума — е не само географско название. Това е името на един от етиопските царе от династията Загве, управлявал от 1182 до 1220 година (понякога се срещат други дати на царуването му, което се дължи на разликата между етиопския и европейския календар).

Негус Лалибела с нищо особено не изпъквал над другите царе и ако по-късно църквата го провъзгласила за светец и му приписала съответни черти, причина за това са храмовете на Лалибела.

Понякога създаването на този или онзи паметник е разбираемо, логично и обяснимо с напълно реални причини. Карнакският храм е станал именно такъв, какъвто е, защото представлява главното светилище на страната. Тадж-Махал е трябвало да бъде построен, тъй като е гробница на жената на Великия Могол. Тези паметници биха могли да бъдат и други, но възникването им е закономерно. А ето че появяването на храмовете на Лалибела не може да се обясни с нищо, дори и заради това, че в Етиопия нямат предшественици и единственият в света техен прототип и близнак се намира на другия бряг на Индийския океан и е отделен не само от няколко хиляди километри, но и от половин хилядолетие.

За съжаление подбудите на цар Лалибела не могат да се опишат, затова пък последиците са налице.

Така или иначе, приблизително през 1200 година царят намислил да създаде чудо на брега на ручея с претенциозното име Йордан. По всяка вероятност по тези места вече е имало пещери, в които живеели християнски отшелници, дори някакъв изключителен със светостта си аскет, чието име историята не е запазила. Тук бил използуван необикновен начин на строителство. В склона на планината се издълбавал окоп, дълбок десет-петнадесет метра, който като квадрат обхващал грамадната монолитна скална маса, а от тази монолитна маса изсичали църква. Постигали две цели наведнъж. Първо, не било необходимо да се решават проблеми, възникващи пред обикновения строител, тъй като авторът получавал уникалната възможност да вае целия храм като статуя. Второ, което не било без значение по онова тревожно време, църквите били скрити: всяка от тях се намирала в яма. Между тях в планината били прокарани подземни пещери и ходове, по които можело бързо и незабелязано да се мине в съседния двор.

От единадесетте църкви десет са построени при цар Лалибела, а единадесетата — в негова чест от вдовицата му. Църквите не се повтарят, но всички са етиопски, нито една от тях не могла да бъде построена другаде. Лаконичността и строгостта на етиопската архитектура, която възникнала в Аксум и съхранява до ден-днешен определени черти, помага на учените да реконструират древните постройки. Ако възникват съмнения какъв е бил дворецът в Колое или Аксум, е достатъчно да се видят средновековните замъци на Гондар, за да се познаят древните традиции в назъбените стени, изпъкващите пиластри и квадратните колони, а и съвременната каменна къща с арките и колоните, с терасите се строи по същите канони, по които и дворците на Аксум. Тържеството на етиопския стил впечатлява още повече, ако се припомни, че цар Лалибела, който замислил грандиозно строителство, извикал чуждестранни майстори да помагат на етиопските.

В летописите са се запазили сведения, че при Лалибела са дошли петстотин строители и художници от Ерусалим. И още един любопитен детайл са запазили летописите: инструменти за строителството са се събирали из цялата страна и в специални работилници са правели нови. И никак не е чудно, че строителството е продължило двадесет и четири години.

Храмовете са се запазили почти напълно, ако не се смятат повредите на някои статуи и барелефи, причинени от мюсюлманските завоеватели. С изключение на тези тъжни епизоди християнските монаси никога не са напускали Лалибела и старателно са пазели църквите.

Не е възможно да се разкаже за всичките единадесет църкви-скулптури, но трябва да се спомене, макар и кратичко, за двете най-интересни.

Църквата на свети Георги се намира малко по встрани от другите. Докато не я доближиш съвсем, тя е абсолютно невидима.

Представете си, че вървите по полегат склон на планина, между редки дървета с големи яки корени и изведнъж се озовавате на края на пропаст-траншея. В този каменен кладенец, дълбок дванадесет метра, се намира църква, чийто покрив е на равнището на склона на планината. След като са отчели необикновеността на точката, от която зрителят може да види храма, строителите са го изградили във вид на правилен кръст. Ето този кръст, дълъг дванадесет метра, с геометричен орнамент по него, виждаш в краката си. Освен четирите фасади, като всяка друга сграда църквата има и пета — покрива — обърнат към небесата.

Ако се спуснеш в кладенеца, то ще се окажеш пред висок червен храм, чиито стени са раздвижени от корнизи, пиластри и разнообразни прозорци (майсторите не са мислили за такива детайли, като рамки или черчевета, затова се появили прозорци във вид на кръстове, квадрати, свастики, овали…).

Най-голям от лалибелските храмове е Медане Алем. Едната му страна е повече от тридесет метра. От четирите страни е ограден от колонада. Десетметровите квадратни колони поддържат украсения с проста рисунка портик, а фасадата, скрита зад колонадата, е изсечена така, като че ли е построена от дебели дървени греди, краищата на които дори се подават от стените.

Тук неведнъж са се повтаряли думите: по света няма нищо подобно. Но по отношение на храмовете на Лалибела това не може да се каже, защото такъв храм има. Съвпадението е толкова учудващо, че ще си позволя да обединя двете съоръжения, разделени от времето и пространството, в една глава, за да подчертая капризността на пътищата на творчеството, можещи да доведат творци от различни места на земята към поразяващи сходни решения.

… Традициите на пещерната архитектура в Индия са се сформирали много векове пр.н.е., а с укрепването на будизма пещерният храм станал толкова обичаен, че в началото на Средновековието били построени няколко хиляди. Най-известни са пещерните храмове на Аджанта и Елора. Водещи началото си от скромните пещери на будистките отшелници, пещерните храмове постепенно се превърнали в значителни съоръжения. Има период, когато те стават основен вид на индийската култова архитектура и оказват такова влияние върху развитието на индийската архитектура, че дори в храмовете, отдалечени от скалите и планините, се разпознават прародителите им — пещерите. Самият храм, приличащ на стръмна пирамида, сложно украсена със скулптури и барелефи, напомня планина, а вътрешните му помещения, притиснати от плоски прикрития, предизвикват асоциации за пещери.

Към средата на първото хилядолетие пещерните храмове станали изискани, сложни и огромни. Достатъчно е да се каже, че будистката пещера-храм Тхин-Тхал в Елора се издига на три етажа, всеки с площ 800 квадратни метра. Площта на пещерата Дас Аватар е около хиляда квадратни метра.

В началото на Средновековието са се строили все по-малко пещерни храмове. Затова има няколко причини — упадъкът на будизма, привършването на запасите от подходящи скални пропасти и желанието на индуските управници да строят храмове в столиците си, а не в неудобни места, диктувани от капризите на природата.

И ето, на залеза на ерата на пещерните храмове в Южна Индия се появил храмът Кайласанатха в Елора, издигнат по заповед на раджата Кришна от рода на Ращракутите. Това се случило в края на VIII век.

Храмът Кайласанатха съединил в себе си две направления в индийската архитектура. В него се слели пещерният и надземният храм, традициите на храмовете на Аджанта и храмовете на Канчипурам.

Съчетавайки пещерната и надземната архитектура, Кайласанатха е построен също като църквите на Лалибела: в полегатия склон на планината издълбали окоп, който оградил монолитния къс, а след това този къс скулпторите превърнали в храм с две вътрешни зали, много статуи и барелефи.

Храмът Кайласанатха, построен петстотин години по-рано от църквите на Лалибела, ги превъзхожда по размери, сложност и изисканост на формите. И не е чудно, тъй като етиопските майстори били изобретатели — всеки храм бил пръв и единствен. В Индия архитектите не само че имали опит в строителството на подобни съоръжения (макар че никога преди това не бил строен храм по този начин), но и използували подробни трактати на строителството, където били изложени всички норми и правила. Това, разбира се, ограничавало инициативата на архитектите, лишавало ги от право да експериментират, но пък им осигурявало увереност. При това на царя на Лалибела, управляващ обедняла Етиопия, се наложило да събира из страната инструменти, да се пазари с майстори, да докара скулптори и каменоделци от други страни, а господарите на Деканската империя имали в свое разпореждане десетки хиляди опитни майстори и излишък от инструменти.

За сравнение е достатъчно да погледнем към размерите на храма Кайласанатха. Кладенецът, в който е изправен, е дълъг почти сто метра и широк петдесет. Фундаментът на храма е шестдесет и един на тридесет и три метра, а височината му — тридесет метра. Тоест в храма на Елора биха могли да се съберат почти всички лалибелски сгради, при това по брой на скулптурите и барелефите Кайласанатха е по-богат, отколкото всички етиопски църкви, взети заедно.

За щастие тези аритметични сметки нищо не означават. Произведение на изкуството не се измерва с кубически метри. Лалибела и Кайласанатха не са съперници. Не бива да се сравняват, но е съблазнително да се обърне внимание на читателите върху това, че по каквито и различни пътища да върви човешката мисъл, по тях се срещат учудващи съвпадения.

ЗИМБАБВЕРудниците на цар Соломон

Както много разкази за Африка и този също започва със записките на португалец.

„В центъра на тази страна — разказва португалският пътешественик от XVI век ди Гоиш, повествувайки за тази част на Африка, където сега се намира Южна Родезия25 — се издига крепост, построена от големи тежки камъни… Това е твърде интересна и добре построена сграда, при чийто градеж, по налични сведения, не са били използувани никакви свързващи разтвори… Крепости, построени по такъв начин, се извисяват и в други райони на равнината. Навсякъде царят има свои наместници… Царят на Бенамотапа владее огромна държава…“

По-вероятно е португалците да не са навлизали толкова навътре в континента и сведенията за Зимбабве, срещащи се в трудовете от онова време, да са взети от търговците на Източноафриканското крайбрежие, които често са посещавали царството на мономотапа (така се произнасяла титлата на царя, а португалците го наричали бенамотапа), могъща средновековна африканска държава.

Разказите на следващите европейски пътешественици за царе и крепости не били интересни: Европа изстисквала от Африка богатствата й, на първо място роби, И в течение на няколко столетия в Европа не постъпвали никакви сведения за тайнствената крепост…

Едва преди сто години английският пътешественик Адам Роджърс попаднал случайно в долината на река Лимпопо и на триста километра от реката, в шубраците, открил развалини от гигантски каменни съоръжения, които дори не могъл да опише както трябва, тъй като не бил виждал по-рано нищо подобно. Нещата изяснил немският геолог Маух. След няколко години той попаднал в същите места, разгледал руините и обявил, че без съмнение е видял копие на храма на цар Соломон, а в долината, под крепостта — копие на двореца на Савската царица, в който тя благоволила да отседне по време на пребиваването си в Ерусалим.

Сега е трудно да се досетиш откъде у геолога Маух се е появила теорията за храма на цар Соломон и местопребиваването на Савската царица, но в Европа, обхваната по това време от интерес към Африка, която си делили европейските държави, слуховете за откритието на Маух станали сензация. Очевидно вдъхновен от този разказ, английският писател Райдър Хагард написал известния роман „Рудниците на цар Соломон“.

През 1980 година в долината на река Лимпопо се появил отряд от англичани и фактическата страна на разказите на Маух се потвърдила. В този район наистина се издигали грамадни каменни постройки, а в съседство живеели племена, които изобщо нямали представа кой и кога е могъл да сътвори тези съоръжения.

След военните отряди на земите на народите машона и матабеле дошли и първите бели преселници: почвата тук е плодородна, а климатът е много по-добър, отколкото в Западна Африка. Преселниците в доста самотния си живот се утешавали и от мисълта, че не са първите колонизатори в този край. Още цар Соломон се е опитвал да присъедини тези земи към короната си. „Сега — писал един от тях — в страната Офир се намират англичани, които отново откриват съкровищата на древността.“

Сведенията за това, че именно тук се намира библейската златна страна Офир, не били измислица на англичаните. Когато Васко да Гама измъчвал зинджите, пленени от него край бреговете на Мозамбик, един от тях признал, че златото, изнасяно от Африка през източното пристанище Софала, наистина идва от дълбочината на континента: той самият видял стари книги и свитъци, от които ставало ясно, че се отнася за същите онези рудници, от които веднъж на три години получавал злато цар Соломон.

Когато тези сведения стигнали до португалския крал Мануел Щастливия, той незабавно заповядал да се вземат всички мерки, щото златото да постъпва само при него. От 1489 година в португалските документи Софала официално се наричала „Земя, в която се намират златни рудници“.

Португалските крале получавали от Африка злато далеч не в такива количества, каквито желаели: пречели конкурентите — местните търговци. Те били толкова много, че не било възможно да се премахнат всички. Но основен враг на португалския крал си оставали собствените му поданици. Пресметнато било, че три четвърти от получаваното в Африка злато засядало в джобовете на чиновниците и комендантите на крепости.

Легендите за Офир се възродили вече на границата на нашия век. Златната треска, обхванала земите на машона и метабеле, по своя размах не отстъпвала на калифорнийската или аляската — тя само нямала свой Брет Харт или Джек Лондон и затова е малко известна. Но достатъчно е да се каже, че през 1900 година в тези краища били регистрирани 114 хиляди заявки за златоносни участъци, главно на мястото на златоносните рудници, които се стрували на златотърсачите най-верен път към богатствата на Офир. За няколко години от рудниците не останало и следа, а злато се намерило малко, тъй като рудниците често пъти били изчерпани преди много години. Заедно с това златотърсачите разрушили всички старинни пещи за топене, работилниците и жилищата на рудокопачите.

Дошъл редът на развалините от древни крепости и дворци. Пръв се досетил да търси там съкровищата на цар Соломон някой си Поселт, който започнал работа през 1888 година. Той обиколил руините на Зимбабве, злато не намерил, затова пък откопал няколко изображения на птици от сапунен камък (стеатит), към който водачите се отнасяли със суеверен ужас.

… Златотърсачът видял за пръв път цитаделата на Зимбабве от върха на скалисто било, което се издигало над долината като гръб на крокодил. Намиращата се там крепост, която археолозите по-късно нарекли Акропол (Маух я смятал за храм на цар Соломон), била издигната на самото било на „крокодила“ по такъв начин, че скалите му, съединени с връзки от неодялани монолитни блокове, влезли в съставната й част. Спускайки се след това по склон с десетметрова дебелина, стената като полупръстен обхващала големия вътрешен двор. Отгоре върху стената са се запазили парчета от колони, а в крепостта — много помещения, където се криели в тежки дни жителите на долината.

И ето от там, от височината, която била оградена от много разрушени каменни сгради, се открила чудна елиптична постройка — самото Зимбабве.

Маух и другите пътешественици след него били убедени, че Зимбабве било построено от пришълци от север. Поразяваща е силата на самохипнозата, нали не е лесно в класическата форма на африканския краал — в овала, произлязъл от преградите за добитък, от тръстиковите огради, да се разпознаят ъгловатите, ясни линии на архитектурата на Близкия Изток.

Грандиозната каменна крепост, като че ли начертана с чертожна кривка, с една конична кула, е оградена от стена, дълга почти триста метра, дебела в основата си пет метра и висока десет, е почти напълно запазена — така старателно и умело били наредени каменните монолитни блокове. (Изчислено е, че в стените на Зимбабве са наредени петдесет хиляди тона камък.)

Входът в цитаделата отдавна е разрушен, но ако влезеш в закръглящия се навътре отвор в стената и се изкачиш по стъпалата, отляво ще видиш „тайния“ вход в кулата — тясна цепнатина между основната и допълнителната стена, дълга шестдесет метра. Поселт видял кулата цяла, видял и други постройки вътре в Зимбабве, които ние вече никога няма да видим. И отново са виновни цар Соломон и геологът Маух…

След Поселт при реката Лимпопо дошли други ловци на скъпоценностите на юдейския цар. Вярата в съществуването им била толкова силна, че всички нови групи плячкаджии преобръщали старинните сгради, изравнявали със земята крепости и разрушавали дворци. Повече от другите е известен златотърсачът Нил, основал „изследователска компания за древни развалини“. За пет години от дейността си, по думите на самия Нил, само тази компания „изследвала“ четиридесет и три района от развалини и открила 500 унции злато в различни предмети, които били претопени и продадени като „нямащи художествена стойност“. Но както пише Базил Дейвидсън, „никой не успял да разбере колко златни предмети са намерени, тъй като цялата тази тълпа, подобно на Нил, ги претопявала и продавала“. Някой от златотърсачите не бил заинтересуван от преувеличаване на находките си и по този начин да привлича вниманието на властта и на конкурентите. Къде по-изгодно било да се преструваш на беден. И ако Нил си признал за петстотинте унции (все пак повече от десет килограма златни изделия), то може да се добие представа колко безценни произведения на негърското изкуство са унищожени.

Но към „заслугите“ на любителите на старинни развалини се отнасят не само унищожаването на златните изделия — за да се домогнат до тях, планомерно са разрушавали всички срещани паметници. От повечето от четиридесет и трите, ограбени от Нил, не останала и следа. Дори в Зимбабве — на което времето и враговете нищо не могли да направят — Нил унищожил няколко постройки вътре в цитаделата и съборил върха на коничната кула.

Любителите поработили славно и продължили да се трудят, само че тайно и след 1902 година, когато бил издаден указ за охрана на паметниците от древността. Пример за това наистина щастливо изключение е историята с находките на хълма Мапунгубве.

Този хълм е разположен на юг от Зимбабве. Там сред селищата на племето бавенда били разпръснати редките ферми на бурите.

През 1932 година фермерът Ван Граан, който бил слушал много за светостта на хълма Мапунгубве, решил да се изкачи на него и да види няма ли нещо за припечелване. Дълго фермерът се мъчил да намери пътя към върха на хълма, който се издига с отвесни стени над равнината. Местните жители отказвали да му покажат пътя. „Когато бели започвали разговор от хълма, те внимателно се обръщали с гръб към него. Смятало се, че този, който се изкачи на него, го заплашва сигурна смърт. Само за онези велики, които са предвождали прадедите им и са заровили горе своите тайни съкровища, е открит достъпът дотам.“

Най-после Ван Граан успял да намери човек, който показал тайния път за хълма — обрасла с храсталак, скрита в скалата цепнатина. Изсичайки си път през драките, Ван Граан, синът му и трима спътници достигнали до цепнатината. В нея имало изсечени в скалата стъпала. След няколко минути иманярите се оказали пред висока каменна стена и отминавайки я, излезли на плосък връх.

Наскоро бил валял пороен дъжд, който измил праха и пред очите им се разкрило поле, покрито със счупена керамика, парчета желязо и мед. Тук-таме блещукали златни зрънца.

Иманярите се нахвърлили да ровят земята с ножове. Скоро до тях вече се намирал куп златни находки — фигурки на носорози, златни пластинки, жица… Изникнал скелет, но се разпаднал от грубото докосване.

Събрали се два килограма злато и „изследователите“, разбира се, решили да не споделят с никого хубавата новина. Тази находка също би потънала в забрава, ако синът на Ван Граан не се оказал студент-историк и не се издал пред професора си в Претория.

Професорът съобщил на властите, на мястото отишъл чиновник, който успял да намери участниците в „експедицията“ и да ги убеди да не претопяват находките.

Археологическата експедиция, която по-късно работила там, стигнала до извода, че върхът на хълма е древен некропол, където погребвали вождовете на племената и родовата аристокрация. Тук се оказали повече от десет хиляди тона земя, изнесена отдолу специално за погребенията. В едното от старинните гробища археологът Ван Тонден открил двадесет и три скелета на „кралско“ погребение. Два от скелетите били оковани с двукилограмова златна верига, краката на третия били обвити със стотици златни гривни, също там намерили много златни пластинки и около 12 хиляди златни мъниста. И досега погребенията в Мапунгубве не са разкопани докрай.

… А на руините на Зимбабве продължавали да им отказват негърски произход. Какви само предположения не възниквали за произхода им! Разбира се, цар Соломон си оставал претендент номер едно, но с течение на времето все по-често го заменяли сабейците от Южна Арабия, финикийците и египтяните — смятало се, че сградите не са по-млади от две хилядолетия. Изобщо била направена съществена крачка назад в сравнение с португалците, които през XVI век не се съмнявали, че Зимбабве е издигнат в царството на мономотапа.

Като глас в пустиня прозвучало изявлението на познавача на Африка Селоус, който твърдял, че някои африкански племена и днес строят каменни сгради от същия тип. През 1905 година Британската научна асоциация решила да внесе ясност по този проблем и за развалините на Зимбабве бил командирован опитният археолог Дейвид Рендъл Мекайвър. Ученият заявил, че всички предположения за чуждоземен или древен произход на Зимбабве са абсолютни безсмислици. По негови предположения крепостта е построена от африканци през XIV-XV век.

Изглеждало, че въпросът е решен, но нищо подобно. Много учени и историци-дилетанти в Англия, а особено в Родезия и Южна Африка посрещнали изявлението на Мекайвър крайно враждебно. И били толкова активни, че през 1929 година се наложило да се изпрати още една експедиция начело с Гертруда Кейтън-Томпсън. Въз основа на изследванията си Кейтън-Томпсън написала станалата класическа книга „Културата на Зимбабве“, в която изцяло подкрепила Мекайвър.

Тя определила постройките за средновековни и за техни автори смятала народа банту. Следващите разкопки с използуването на радиовъглероден анализ установили, че първите постройки в Зимбабве датират от VI-VII век, а укрепленията били изоставени приблизително през 1750 година. Апропо, това не означава, че привържениците на „страната Офир“ са капитулирали. Аз видях издадена преди десет години в ОАР разкошна монография на Зимбабве, чийто автор не си е поскъпил времето и труда, за да възкреси сенките на финикийците и други благородни „бели“ хора.

Досега все пак остава нерешен един важен въпрос: не знаем точно създателите на Зимбабве. Съществуват няколко напълно обосновани теории, свързващи създаването на комплекса с един или друг африкански народ, обаче като вземем пред вид, че през Средновековието е имало постоянна миграция на африкански племена и народи, насочена главно на юг, и при отсъствието на писмени паметници, днес още не може да се каже кой от тези народи е започнал строителството на Зимбабве. Най-вероятно е права Кейтън-Томпсън, която смята, че основателите на Зимбабве и първите строители са прадедите на народа банту. Около XII век банту очевидно са били изместени или покорени от народа машон, чийто управник носел титлата мономотапа. Строителството тук и в други райони на царството на мономотапа продължавало. Появили се каменни фонтани и сгради в Налетал, Регина, Кама и други места — стотици населени места и крепости покриват страната на юг от Лимпопо. Към тази или към сродна култура се отнася и некрополът в Мапунгубва.

Държавата на мономопотапа загинала през 1693 година под ударите на народа барозви (баротсе) и към този период се отнася последният възход на цитаделата Зимбабве, преустроена и разширена по заповед на мамбо Чангамир. След това се появили нови завоеватели и Зимбабве бил изоставен…

Както и да се изменя за в бъдеще тази картина, допълвайки се и уточнявайки се от нови изследвания и разкопки, няма съмнение в едно: Зимбабве е забележителен паметник от миналото на Африка, създаден от африкански народи и нямащ прототипи.

ИФЕ И БЕНИНБронз и глина

Краят на миналия век е период на окончателната подялба на Африка между европейските държави. Бързайки, сблъсквайки се фронтално, замирайки на новите граници на империите при вида на топовете на конкурентите и развихряйки се във вестникарски статии в „благородно“ негодувание по адрес на съперниците и на онези „отвратителни“ обичаи, които царят в още независимите райони на Африка, държавите настоявали за незабавно спасяване на диваците и за привнасяне в Африка на благородната атмосфера на неделното църковно училище.

Една от последните придобивки на Великобритания била негърската държава Бенин, останки от могъщата някога горска империя. Безкръвна и бърза експедиция във вътрешността на страната хвърлила Бенин в подножието на британския трон под бурните приветствия на мисионери, журналисти и търговци. Записките на участниците в похода ставали бестселъри. Описанията на последните дни на Бенин приличали на страници от романите на ужасите и карали мирните жители да настръхват.

„… Приближавайки се към град Бенин, ние минахме покрай няколко човешки жертвоприношения, видяхме разпънати робини с разпрани на кръст кореми… нещастните жени умираха под горещото слънце. На земята се гърчеха роби със завързани на гърба ръце… когато нашите бели воини минаваха покрай тези ужаси, човек може да си представи какъв ефект оказваха те върху младите войници — някои изпитваха неукротим гняв, на други прилошаваше… Мъртъвци имаше дори в кралския двор. Изглеждаше, че всичко е натрупано с мъртви осакатени тела… Да не ми дава господ някога да видя пак такова зрелище. Непосредствено преди да се сблъскаме с тези ужаси, някакъв старец излезе иззад дървото. Той се прицели в нас с лък, предполагайки (както после ни обясниха), че е неуязвим. Въпреки това го застреляха…“ Така писал военният хирург на Бенинската наказателна експедиция.

Разбира се, трупът на застреляния старец и на другите последни защитници на Бенин били прибавени към жертвите на бенинската диващина.

Още с първите вестникарски кореспонденции Бенин бил наречен „град на кръвта“. С това наименование привикнали и станало почти официално, макар че, както пише съвременен английски историк, „членовете на наказателната експедиция преуспяха в създаване на впечатление, че народът бини прекарвал по-голяма част от времето си, като принасял в жертва хора в застрашителни количества. В действителност всичко това е твърде далеч от истината, въпреки че човешките жертвоприношения съществували на практика в бенинската религия, както и в други райони на света, включвайки между другото и далечните времена на Британските острови…“

За да се разбере какво представлява Бенинската държава, трябва да се припомни историята й, която има пряко отношение към следващия разказ.

Някога Бенин бил най-могъща от държавите, възникнали извън сферата на арабското и европейското влияние. Първият европеец, португалецът Жоао Афонсо да Авейро, който посетил Бенин през 1486 година, го заварил в разцвета си.

Преданията на Бенин разказват, че първите му царе — „оба“ — произлизали от Ифе — свещения град на народа йоруба. В първата династия се наброявали дванадесет царе, после, след преврат и смутни времена, отново „оба“ завзел престола от Ифе и основал династия, управляваща народа бини доскоро26. Жоао Афонсо да Авейро бил в Бенин по времето на царуването на петнадесетия „оба“ от тази династия, по този начин основаването й се отнася към XII век, а възникването на държавата вероятно към X век.

„Оба“ на Бенин обединявали заедно светската и духовната власт, царската особа била свещена и дори „оба“ можел да напуска двореца си само в изключително тържествени случаи. Социалната система на бенинското общество била разработена ясно. Ръководно положение заемали съветниците на царя, жреците, „управниците на града“, „управниците на двореца“, а също и наместниците на васалните провинции.

Градът Бенин бил заобиколен от висок насип и ров и заемал около двадесет и пет квадратни километра. Бил правилно планиран и застроен с глинени къщи с фасади, обърнати навътре към изолиран и засаден с палми двор. В къщите непременно имало олтари на многобройните богове на Бенин и на духовете на прадедите. Най-голямата постройка в столицата бил царският дворец, до който се опирали обширни вътрешни дворове, оградени с високи стени и галерии. Също тук се намирали жилищата на сановниците, конюшните, казармите и много олтари и светилища, които едновременно служели за място на съхраняване на историята на държавата.

Бенин е една от първите големи африкански държави, сблъскали се с европейците, което изиграло в по-нататъшната й история фатална роля.

Ако в страните на Югоизточна Азия и в Индия португалците на първо място се интересували от подправки, то в Африка — от злато и роби. Експедициите за доставка на роби във вътрешността на континента били опасни и не винаги продуктивни. Къде по-удобно било да се намери посредник, африкански вожд, съгласен да продава роби срещу оръжие, тъкани, барут. И „оба“ на Бенин станал за португалците такъв посредник. Възникнала причинно-следствена верига — управникът на Бенин продавал на португалците роби, а португалците го снабдявали с оръжие. Това давало възможност на Бенин да води завоевателни войни и да пленява нови роби, като опустошавал съседните земи и подкопавал собственото си благополучие. И когато португалците били изместени от холандците, след това от англичаните, тази странна, не винаги мирна и като резултат пагубна за Бенин симбиоза продължила. Постепенно империята западнала. Покорените области били обезлюдени, стопанството разрушено, а самия Бенин — една военизирана империя — царял застой, а велможите и жреците благоденствували, богатеейки от грабежа на съседите. Те често не жалели и собствените си селяни — народът бягал от страната. Цели селища, дори райони на Южна Нигерия били заселени с емигранти от Бенин. Избягалият от Бенин царски син Гинува дори основал „емигрантско“ кралство Вари.

През последните десетилетия държавата Бенин загубила могъществото си, скрила се в горите, станала анахронизъм — със старателно поддържаната власт на „оба“ и жреците, с господството на старите богове, робството, изостаналостта. Английската експедиция, която нахлула в Бенин, накарала велможите и жреците да потреперят от страх пред неизбежната гибел на държавата. И както пише английският историк Ян Бринкуортс, „масови жертвоприношения в Бенин се правели само по време на велики бедствия: наказателната експедиция била най-великото бедствие в историята на Бенин може би в течение на хиляда години. Като резултат обхванатият от паника обезумял двор се обърнал за спасение към боговете…“

А нали преди това Бенин бил посещаван от много пътешественици и търговци, които оставили негови описания, където няма нито дума за особената кръвожадност на управниците му.

В описанията на празната смърт на държавата, в пламъка на изгорялата в дните на разгрома столица някак си се изместило на заден план откритието, направено от завоевателите в двореца. „В кралския дворец — пише военният хирург Рот — на висока платформа или олтар по цялата му дължина намерихме забележителни идоли. Всичките бяха покрити с кръв… Сред тях се намираха множество бронзови глави с отверстия отгоре, в които бяха вложени покрити с резба слонски зъби с невероятни размери. Трудно е да се представи какво впечатление ни оказаха… Ние разбивахме тези олтари…“

Започнал грабеж. Бронзови глави и плочи, изделия от слонова кост се превозвали в Англия и изчезвали в къщите на офицерите и чиновниците. Нещо от тези произведения на изкуството попаднало в музеи, нещо бенинци успели да скрият… Нигерийското правителство през последните години се старае, доколкото е възможно, да върне в страната откраднатите ценности. Неотдавна например на публичен търг в Лондон нигерийците успяха за пет хиляди лири стерлинги да купят бронзова скулптура — портрет на кралицата-майка от XVI век.

Изкуството на Бенин е уникално явление не само поради особеностите на изобразителните средства. Работата е там, че в голямата централизирана държава с отдавнашни традиции, с развит пантеон на богове нямало писменост. Изкуството, най-вече бронзовите отливки и резбата върху кост, било призвано да компенсира това: бронзът на Бенин е летописът на държавата, зашифриран в символиката на обобщените образи.

Многофигурните композиции на Бенин се делят на две групи.

Първата са паметниците, посветени на един или друг управник или велможа. Най-често това са бронзови плочи с високи барелефи — статични, закаменели фигури: в центъра се намира самият „герой“ на разказа с всички знаци на царското достойнство, отстрани — съратниците и жените му, всяка фигура е решена условно и лаконично, като че ли се рисува не човекът, а представата за неговото величие. Такива са и портретите на управниците със слонски зъби, извисяващи се над главата като гигантски тиари — тук е същият условен стил, същият стремеж към обобщаване на образа — грубо моделираното лице се губи във високата яка от огърлици и под изискания боен шлем. Изображенията, изрязвани върху еленските зъби, са условни — тези рисунки ги дели една крачка от пиктограмата.

Условността се нарушава в някои многофигурни композиции. В кръглия олтар Енуа фигурата на самия герой на разказа е статична като на бронзова плоча, статични са и съратниците му, но горната част на композицията неочаквано се взривява от движение — фигури на воини и хора от народа като че ли са се смесили в танц. Също такива са например известната скулптура на ловеца с кучето, който носи на раменете си убита антилопа, или фигурите на леопардите.

Втората група паметници представлява портрети и маски от слонова кост. Те рязко се различават от другите находки в двореца, като че ли майсторът е имал други задачи — престава да бъде историк, забравя за строгите канони на прославата и се превръща в художник и само в художник.

Маските от слонова кост са възхвалени не от едно поколение ценители на изкуството. Те заслужено се нареждат наравно с Нефертити. Слоновата кост придава мекота на линиите и нежност на кожата, създава се странно усещане, че тези лица с широко отворени, изпъкнали очи, са познали дълбок, полусънен покой.

До маските с нещо се приближават портретите на крале, отнасящи се очевидно към XVI век. Моделиращият ги художник като че ли е забравил за величието на кралицата — пред нас е свенлива замислена млада жена с висок калпак — корона, с плитчици, стърчащи изпод нея. Погледът на черните очи (зениците са направени от желязо), полуприкрити от клепачите, е насочен надолу и замислен, капризно са извити устните — бронзовата „Джоконда“, почти нейна връстница, е потънала в тайни мисли.

Когато гледаш тази глава, толкова далечна от тържественото, рязко изкуство на Бенин, си спомняш, че царете на този град са дошли някога от Ифе, че според преданията първият леяр е бил изпратен на царя на Бенин Огуола в края на XIV век от царя на Ифе — свещения град на народа йоруба, че царствата на йоруба винаги са граничели с Бенин и че между Бенин и Ифе винаги са се запазвали най-тесни връзки.

По това време, когато бронзът на Бенин вече бил известен в цял свят и за него се пишели първите статии, в Европа още никой, с изключение на колониалните чиновници и офицери, не бил чувал за Ифе — едно от многобройните владения на Британската империя.

И ето няколко години след покоряването на Бенин се разнесла вестта за откриването на Атлантида.

Немският археолог Лео Фробениус провеждал разкопки в Западна Нигерия върху територията, заселена от йоруба. Разкопките продължили само две или три седмици, но за това време Фробениус успял да намери парчета от стъклени мъниста, керамика, тигли за топене на стъкло, други предмети и най-накрая бронзова глава, изработена толкова реалистично и строго, че Фробениус, запознат с условността и символиката на африканското изкуство, веднага разбрал — само извън пределите на Африка са могли да я изваят. Но къде?

През 1913 година Фробениус издал книгата „Гласът на Африка“, в която, както му се струвало, убедително доказал, че в Ифе е намерена древногръцка колония и тази колония, загубена и забравена от античните автори, е била Атлантида. Главата принадлежала на статуя на един от боговете на атлантите.

Така бил направен поредният опит да се лиши Африка от нейната култура. При това Фробениус, голям учен, не може да бъде причислен към съзнателните врагове на Черния континент. Той се оказал жертва на убежденията от онова време — за Африка е характерно само примитивното изкуство.

През последните години гледната точка на Фробениус тържествувала напълно. Наистина, както и в случая със Зимбабве, претендентите за авторство се сменяли. Те се оказвали финикийци, сабейци, етиопци, кушани и дори перси.

Обаче в последствие столицата на йоруба подарявала на изследователите все нови находки, които постепенно разрушавали стройната теория на Фробениус. Когато през 1939 година се работело върху мястото на отдавна разрушен дворец и свещена горичка, строителите намерили съкровище, което се състояло от тринадесет бронзови глави. Пристигналите археолози успели да открият още четири глави и портрет до кръста на управника на Ифе в церемониално облекло.

През 1947 година била създадена Нигерийската служба за старините и започнали планомерни разкопки на мястото на древната столица. С всяка година се увеличавал броят на находките, но най-голям успех очаквал изследователите през 1957 година — бронзови и теракотови скулптури, които разширили чувствително представата за изкуството на йоруба, тъй като сред находките се оказал портрет на управник в цял ръст, двоен портрет на цар и царица и освен това крайници на ритуални жезли, изобразяващи две глави на роби, свързани с връзчица.

По време на разкопките станало ясно, че главите на Ифе нямат отношение към атлантите — те били създадени тук, в Нигерия, и изобразяват съвсем конкретни хора. Сега било възможно да се говори за определени връзки между изкуството на Ифе и Бенин.

Но въпреки това си оставало тайна как, защо и кога скулпторите на Ифе са започнали да моделират реалистични, изразителни, ярки портрети в естествена големина, да ги отливат от бронз или да ги изработват от теракота? Изглеждало, че изкуството на Ифе тръгва от някаква висока точка, без да има източници, предшественици и учители.

Народът йоруба дошъл от изток не повече от преди хиляда години. Предшествуващата история на този народ практически е неизвестна и не може да се определи дали йоруба са донесли със себе си това изкуство, или са се научили на нещо от народите, които са живели по-рано тук.

Наистина през тридесетте години се появила надежда да се проследят някакви нишки в миналото. Тогава в Централна Нигерия, в селището Нок, били намерени случайно няколко малки теракотови глави. А през 1944 година английският археолог Фег, като разкопавал по тези места древните калаени рудници, намерил още няколко майсторски изработени портрета.

Древната култура на селището Нок е свързана с калаените и железни рудници. Тази култура се разпространява върху значителна територия. Някои предмети от културата на Нок датират от първото хилядолетие пр.н.е., други — от първите векове на новата ера.

Сходството на културите Нок и съвършената пластика на Ифе ни дава основание да се предполага, че йоруба, идвайки в този район, са намерили многобройно цивилизовано население, от което възприели много и след това го развили.

Скулптурите на Ифе се делят на две основни групи. По-известни и по-често репродуцирани са бронзовите глави на царе и царици, приличащи си, горди, моделирани точно и величествено. Понякога царете са увенчани с корони и на лицата им са нанесени тънки вертикални линии, които или имитират татуировка, или изобразяват тънки нишки с дребни мъниста, прикачени като воал към короните.

Втората група е теракотовата скулптура на Ифе. Тук художникът се чувствува къде по-свободно, резултатите са по-живи и разнообразни. Фробениус, като разглеждал първата от намерените глави в Ифе, тръгнал по пътя на външната аналогия. И никак не е чудно, че скулптурата на Ифе с трактовката на човешкото лице по нещо прилича на античната гръцка скулптура. Това говори само за родството на човешките стремежи и за приликата на начина на мислене на художниците от различните култури.

Фробениус бил смутен от майсторството на скулпторите, смутен от съвпадението на резултатите, родени на различни етапи на еволюцията. Йоруба създали своя Атлантида, която не потънала.

От всички континенти на Земята, изглежда, досега най-много тайни пази Африка. Тя вече е нарязана от автомобилни пътища, горите й са оредели и еколозите бият тревога: все по-малко остават пасища за слоновете и носорозите, гъсталаци за окапите и горилите. Но обширни области на Африка още не са докоснати от археолозите. Това особено се отнася до Северна Африка, в чиито пустини и планини е твърде възможно да се крият следи от неизвестни цивилизации. И дори в отдавна опознатите райони ще има немалко открития.

Свидетелство за това са успехите на съветските и полските археолози, работещи в Нубия по керванските и речни пътища, свързващи Египет с южните му съседи. Само в зоната на завиряване на Асуанския язовир за доста кратко време бяха открити стотици паметници.

Утрешният ден на Африка е ден на исторически открития.