7 и 37 чудеса

КОЛОНАТА НА ЧАНДРАГУПТАПак пришълци

„В Делхи видях прекрасна желязна колона — пише Еренбург. — Построена е през пети век. Валели дъждове, пекло южното слънце, но ръждата не засегнала желязото. Няма да скрия — учудих се, не знаех, че древните индийци с такова съвършенство са познавали тайните на металургията…“ Понякога ни е свойствено да гледаме на древните от височината на научните знания и опита, натрупани през следващите столетия. Да, учудват ни пирамидите на майя и Великата китайска стена. „Чудо — казваме, — как са могли да го сътворят по онова време, когато не е имало булдозери и сметачни машини?“ Склонни сме да забравяме, че и пирамидите, и календарът, и стените не са се появили върху празно място, творците им са разполагали с опита на много поколения. Някои най-древни цивилизации са достигали учудващи висоти в различни области на знанията, но са загивали, без да съобщят тайните на потомците, защото потомци най-често не е имало — хуните или монголците не са се затруднявали с мисли за бъдещето на покорените от тях народи. Хората нерядко е трябвало да се връщат към първопричината на откритието и да започват всичко отначало.

Именно неверието във възможностите на древните цивилизации подпомага раждането на космически теории за произхода на земните чудеса. Появяват се доброжелателни марсианци или филантропи от околностите на Сириус. Желаейки да оставят следа на Земята, те одялват плочи в Баалбек, изчисляват календар за маите и позират на живописците на фрески в пустинята Сахара.

Не е отбягнала подобна съдба и желязната колона в покрайнините на Делхи. Тя не ръждясва, хиляда и петстотин години стои като нова. С железни колони, толкова древни, това не може да се случи. Поне да беше малка, а тя е седемметрова. И диаметърът й е почти половин метър. Няколко тона неръждаемо желязо.

От центъра на Делхи до колоната е половин час път. Отначало — нов, добре планиран град със светли вили, грамадни обществени сгради и залят от зеленината на парковете. Постепенно вилите се мяркат все по-рядко, смесени с бедни къщици, оградени от глинени стобори. Неочаквано отдясно се появява полето на летището, отрупано с разнообразни самолети. Къщите стават все повече и все по-бедни.

И ето, над дърветата и покривите виждаш Кутб-минар, който с размерите и формите си напомня съвременна телевизионна кула.

Като начало си заслужава да се изкачиш на върха на едно от най-високите минарета в света. Наистина не е много приятно, особено в горещ ден, да преодоляваш седемдесетметровата му височина, катерейки се по тясна стръмна спираловидна стълба. Навивките й стават все по-тесни и по-тесни, главата ти се върти и ти се струва, като в кошмар, че си попаднал в безкрайна тръба, от която няма изход. Но когато вече свикваш с тъжната мисъл, че няма да стигнеш до края, когато разбереш, че без помощта на духове не е било възможно да се построи — нали докато работниците се качвали на върха на минарето, денят свършвал и ставало време да слизат надолу, — неочаквано се озоваваш на горната площадка.

Вятърът се мъчи да те бутне долу, там, където в рижата лека мъгла се вижда отдалечената земя.

Гледаш надолу и осъзнаваш колко стара е тази страна — Индия. Купчинки бели и червеникави къщички, петна от дървета и до самия хоризонт — развалини от мъртви градове и крепости.

Долу, недалече от подножието на минарето, в двора на древен храм, е изправена черна кибритена клечка — така изглежда колоната от седемдесетметровата височина. Колоната е излята от прадедите на тези, които са въздигнали към небето Кутб-минар, построили са Тадж-Махал, от съвременниците на тези, които са изрисували пещерите на Аджанта и са изсекли в скалите храмовете на Елора… Действително, понякога е по-леко да се издигне грамаден храм, отколкото да се постигнат изплъзващите се тайни на металите, да се научи да се подчинява на властта ти огънят и желязото.

Наистина много е малка тази колона, когато я гледаш отвисоко. По-добре е да слезеш долу, да се запознаеш с нея отблизо, да я докоснеш.

На височината на човешка гръд тъмната повърхност на колоната ярко блести: поклонниците и туристите са я шлифовали с длани. Колоната е проста — едва стеснявайки се, тя се издига до непретенциозен капител. Изпъстрена е от редовете на два акуратни надписа. Кой е оставил спомен за себе си върху желязото? Кой е изрязал тези тънки букви?

— Преди деветстотин години в Делхи управлявал мъдрият цар Аианг Пал — казва Хасан, който се преструва, че знае всичко.

Хасан е облечен в контешко черно сако и бели дхоти. Запознахме се на върха на Кутб-минар, иска да бъде гостоприемен и още — да получи адресите на мои познати студенти, за да си разменят марки.

— Ананг Пал — повтаря Хасан внушително, за да разсее съмненията ми. — При него процъфтявали науките и изкуствата. Легендите гласят, че дори зверовете и птиците му се подчинявали. Обаче аз смятам, че това е преувеличено.

— Аз също мисля така.

— Ананг Пал заповядал да излеят колона от чисто желязо и да я сложат върху главата на закопана в земята грамадна змия. Сигурно змията е била каменна.

— Намерена ли е?

— Не, възможно е това също да е легенда. Та ето, отлели и поставили колоната. Но след много години един от потомците на царя бил обзет от съмнение и заповядал да се отмести колоната, за да види там ли е змията. Бил наказан за неверието си — династията рухнала.

— Значи колоната винаги е стояла тук?

— Не знам. Но ето надписа, по-малкия мога да го прочета, отбелязва името Ананг Пал и годините на управлението му. Във всеки случай в легендата, както често се случва, има зърно истина. Значи тя е на деветстотин години. Имате ли молив? Ще ви дам адреса си.

— А вторият надпис? — попитах. Не отричах зърното истина, скрито в легендите. Исках да получа максимум зърно. Този стремеж ме заведе в библиотеката и ме накара да прелистя няколко тома от Известията на Индийското археологическо дружество. Там намерих и факсимилето и превода на втория надпис.

Направен е от знаци, които са използувани в староиндийското царство на Туптите. В това учените не се съмняват. Значи се отнася към V век и мъдрият Хасан до известна степен е сбъркал.

Надписът е епитафия на цар Чандрагупта II, умрял през 413 година. Колоната, както се казва в текста, е издигната в чест на този цар в планината, наричаща се Кракът на Вишну, и е посветена на бог Вишну. Особеностите на азбуката, начертанията на буквите говорят, че колоната първоначално се е намирала в Аллах-абад, Източна Индия. Сега оставало само историците да намерят планината, наричана Кракът на Вишну.

И я намерили. Оказва се, че колоната някога се е намирала пред вишнуитски храм и е била украсена отгоре с изображението на свещената птица Гаруда. В този район били намерени и други подобни колони, но те били каменни, а не железни. Цар Ананг Пал наистина съществувал. Той докарал колоната в Делхи, но нямал никакво отношение към-изработването й.

И така, преди хиляда и петстотин години в Индия била отлята седемметрова желязна колона. Качеството на метала, от който е направена, е толкова високо, че досега в трудовете по металургия я описват като образец, достоен за подражание, а специалистите по борба с корозията разперват ръце, прекланяйки се пред феномена.

За да се разбере как е могла да се появи колоната, ще трябва да се обърнем към историята и да видим какво е представлявала Индия преди хиляда и петстотин години, в епохата на Туптите.

Без да говорим за високото равнище на знания в различните области на хуманитарните науки, за твърде интересната литература, за изкуството — нали това няма пряко отношение към колоната на Чандрагупта, — ще се спрем на металургията.

Индийците по време на Туптите са познавали много метали. Умеели са да позлатяват и посребряват украшения, да правят сплави от благородни метали. Освен златото и среброто са познавали желязото, медта, оловото, калая и „неразшифрирания“ досега метал под името „вайкринта“. В най-старите писмени паметници на Индия — Ведите — се споменава бронзът, а желязото, съдейки по неотдавнашните археологични разкопки, било известно още през X век пр.н.е. От металите правели оръжие, съдове, украшения. Живакът също се е употребявал от древните индийци главно в медицината. В индийски текстове има описания на различни химически процеси, свързани с получаването на киселини и основи. Към металите индийците отнасяли и асфалта, който използували широко в строителството. Смятали, че асфалтът е смес от четири метала, които под действието на слънцето отделят „маслена нечистота“.

В описанията на похода на Александър Македонски се говори, че управниците на едно от пенджабските княжества поднесли на Александър сто таланта стомана (талантът е равен приблизително на 25,9 килограма). За нашите мащаби подаръкът е скромен — четвърт тон, но по онова време стоманата се ценяла къде повече, отколкото днес.

Ако по времето на Александър Македонски металургията била вече толкова развита, значи корените й трябва да се търсят много по-дълбоко. И наистина, за топенето на стомана се говори в Брахманите — свещените книги, отнасящи се приблизително към IX-VI век пр.н.е. По този начин по времето на създаването на колоната металургията в Индия имала поне хиляда и петстотингодишна история и желязото било толкова обичайно, че го използували за изработка на плугове.

Но по-голямата част от изделията на староиндийската металургия не са се запазили до наши дни: били унищожени от корозията — смъртния враг на металите, която по сметките на съвременните учени за една година изяжда метал в света на стойност повече от милиард и половина рубли. Ръждясват релси и пилони, стават негодни машини… А колоната на Чандрагупта си стои.

Случвало ми се е да чувам: „Досега не са се научили да правят нещо подобно. Ето индийската колона, чудесна стомана… Къде е сега? Нима тайните са изгубени завинаги?“

Първо, ние вече отдавна сме се научили да правим и неръждаема стомана, и желязо с такава чистота, която не са и сънували индийските майстори. Второ, едва ли древните металурзи са имали някакъв особен секрет. Обаче имайки голям опит в топенето на металите и старателно изработени, предаващи се от поколение на поколение традиции, индийците са постигнали много. Не е изключено също, че те са могли да получават чисто желязо по метод, подобен на съвременната прахова металургия. И сигурно при отливането на такава специална поръчка, постъпила от царя, металурзите са се старали с всички сили желязото да бъде от чисто по-чисто.

Освен надписа, посочващ времето и мястото на изработката на колоната, има още едно доказателство, че тя е направена в Индия, и то точно в епохата на Туптите. Това доказателство ни връща към времето на Александър Македонски. Като разбил персите и срутил границите на държавите, великият завоевател предизвикал не само големи преселения на хора, но и дал възможност на идеите в новия елинистичен свят да пътешествуват по-бързо и по-просто. Възникването на монументалната архитектура в Индия, създавана първоначално с помощта на гръцки и персийски майстори, било до голяма степен като резултат от походите на Александър. Това се проследява особено в архитектурата от епохата на Маурите — североиндийска династия, възникнала скоро след походите на Александър Македонски. Така колоната на Чандрагупта е увенчана с капител, в който лесно се разпознават персийските канони. Това е така наричаният лотосов или камбановиден капител, каращ ни да си спомним за колонната зала на Персепол. Очевидна е връзката на времената, но връзката е земна.

Колоната обаче не е уникална. Като нея не са се поддали на корозията и едни железни греди, дълги десет метра и с диаметър двадесет сантиметра, които били използувани при строителството на храма в Канарак (Конарак), за който ще стане дума по-нататък.

ХРАМЪТ В КАНАРАКЧерната пагода

Принцът бил красив, умен и весел. Боговете го наградили с всички таланти и достойнства. Бил роден браман и имал всички съответствуващи на браманското достойнство белези. Оженил се много сполучливо и нямало съмнение, че ще наследи короната на баща си.

Но в един нещастен ден принцът ранил слон. И никой не знае случайно или нарочно направил това, боговете не изяснили причините, и разгневеният Вишну, приел образа на Индра, наказал невнимателния принц с проказа. Щом се появили първите признаци на проказа върху лицето му, баща му го изгонил от двореца и стражата изблъскала нещастника извън чертите на града. Бил отхвърлен.

Много години се скитал принцът из страната и дори хората от най-низшите касти му обръщали гръб.

Веднъж на разсъмване принцът пристигнал на брега на океана. Легнал без сили върху пясъка и си затворил очите. Изведнъж през спуснатите си клепачи почувствувал ярка светлина — първият лъч на изгряващото слънце се изтръгнал иззад океана и осветил ивици от пясъка.

— Суря! — извикал тогава принцът с отчаяние. — Суря, боже на Слънцето, помогни ми! Ще построя тук храм, най-хубавият на света, който ще прилича на твоята колесница, и ти всяка сутрин, като в колесница, ще се изкачваш с него на небето! Помогни ми, излекувай ме и ми дай възможност да се върна в двореца!

Богът, който летял на блестящата си колесница над морето, се спрял и погледнал надолу. Малката фигурка върху широката пясъчна ивица се гърчела от болка и мъка и видът й натъжил и трогнал всемогъщия бог.

Освен това в онези древни времена в Индия дори боговете от голямо разстояние можели да отличат истинския принц от простолюдието, а не е изключено да са познавали и всички принцове. Сигурно отдавна никой не бил обещавал да построи на бога на Слънцето храм в такова удобно място и при това най-големият в света.

Суря махнал с ръка и принцът веднага почувствувал облекчение. Навел се над локвата, която била останала след прилива, и видял, че лицето му е чисто и няма следи от проказата. Принцът отишъл в близкото село и съобщил на рибарите, че не е никой друг, а бъдещият им властелин и рибарите, които понякога били не по-малко съобразителни от боговете, веднага му дали най-добрата кола и го закарали в столицата.

Бащата на принца се зарадвал много, като видял, че синът му е оздравял, и веднага потвърдил правата му върху престола. И не само ги потвърдил, но и скоро умрял. Принцът станал цар.

Той бил могъщ цар, покорил много народи, но нито за миг — нито в боевете, нито в радостите — не забравял за обещанието, което дал на бога на Слънцето.

Щом в съкровищницата му се събрало достатъчно злато, а в колибите около столицата — достатъчно роби, той извикал архитект и му заповядал да проектира грамаден храм, който едновременно би могъл да служи и за колесница на бог Суря. И без да дочака да бъдат завършени работните чертежи, царят събрал роби, художници и скулптори и заповядал на селяните да докарат много хиляди коли, натоварени с камъни, и строителството започнало.

Храмът-колесница с дванадесет колела, в която били впрегнати седем небесни коня, се строял на мястото, където някога лежал нещастният прокажен, край самия бряг на океана, а вълните по време на прилив трябвало да мият стъпалата на стълбището му. Богът на слънцето, сядайки в колесницата си, със задоволство отбелязвал всяка сутрин, че за изминалия ден стените са станали по-високи с още един ред камъни.

Растял храмът, растяло и царството на бившия принц. На царя му се налагало повечето от времето си да прекарва в боеве и походи, защото такава е съдбата на завоевателите — нито един от тях не е могъл да завоюва всичко, което е искал. Щом завоювал княжество или държава, веднага се оказвало, че зад него се намира още едно, по-богато и по-голямо, достойно да бъде включено в империята. На царя не му било до храма. А и как да намери време да посети строежа и да наругае ленивите десетници, ако остават броени дни до битка или тактическо отстъпление?

А през това време десетниците крадели, както се и полага на десетници. Старейшините на селата забравяли да докарат нови обози с камъни, скулпторите тихомълком се разотишли в съседните градове, където се строели по-малки храмове, а се плащало повече. А и самата строителна площадка не била най-хубавото място в Индия. Там било скучно — нито градове, нито села имало наоколо, само пясък и море. Нови роби царят също не изпращал: трябвали му за другаде — или крепост да се построи на далечна граница, или да се издигне летен дворец в далечните Хималайски планини. И веднъж Суря, прелетявайки с колесницата си над строежа, обърнал внимание, че работата е спряна и последните зидари връзват във вързопи простата си покъщнина.

Суря бил оскърбен в най-хубавите си чувства. А, така ли, помислил си той, ето я хорската благодарност! Не искате да ми строите храм, е, не е нужно. Той замахнал и с един удар разрушил намиращата се до храма кула. Тя се разпаднала върху пясъка. Още веднъж махнал с ръка Суря — и водата на океана отстъпила от недовършения храм, като го оставила сред пясъка. И с третия удар, както и трябвало да се очаква, лишил царя от могъществото му.

Царят бързо се досетил какво е станало. Сравнително слаб противник му нанесъл значително поражение. Отстъпвайки, царят срещнал вестоносци. Те му разказали за печалния инцидент с бог Суря.

— Ще строя! — викал царят. — Целия си живот ще дам, но ще построя!

Но кой ще повярва на човек, не удържал такова просто обещание? Суря, естествено, не повярвал.

Царят скоро загинал в едно от сраженията, като напразно се стараел да задържи нахвърлилите се от всички страни врагове върху царството му, а храмът останал на брега, близо до океана, рушейки се постепенно, страшен, празен, изоставен и от бога, и от хората.

Жителите от крайбрежието на Ориса го нарекли Черната пагода.

От пагодата впрочем не само се страхували, свързвайки запустяването й с гнева господен. Случайните посетители на тези места, историците и пътешествениците намирали за нея други думи, думи на възхищение. „Дори тези, чието мнение е недоброжелателно — писал Абдул Фазъл, историк на император Акбар през 1585 година, — дори тези, които трудно се учудват и възхищават, като видят този храм, се спират изумени.“

Но има и други отзиви. Християнските мисионери, на които не били по вкуса смелите от тяхна гледна точка сюжети на скулптурите, украсяващи храма, смятали, че той бил построен от извратени хора, лишени от морални концепции, вкус и такт. С мисионерите били съгласни и колониалните чиновници. А широката публика не познава този храм, не е видяла изображенията му. Тадж-Махал е известен. Известни са и пещерите, и Боробудур, но много малко хора са чували за храма на Слънцето в Канарак или за Черната пагода.

„Пред нас се простираше широка плоска равнина — разказва съвременен пътешественик, посетил Канарак, — губеща се в безкрайното пространство под бледата светлина на новия ден. Почти голата равнина на хоризонта беше ограничена от щрихите на дърветата, обещаващи сянка и прохлада «Там, зад дърветата — каза коларят, — е Черната пагода.»

Преди слънцето да се издигне високо над главите ни, ние заобиколихме неголямо възвишение и видяхме невероятно величествената, изоставената и великолепна Черна пагода. Горда със силата си, тя плуваше над върховете на ограждащите я дървета — фар за безбройни поколения рибари, извор на митове и легенди, символ на върховете на един от най-енергичните периоди на индийската архитектура. Това беше велик храм, обединил в себе си елементите на индуизма и тайнствените ритуални фрагменти на тантризма, промъкнал се в дебрите на основната религия.“

… Тя стои, видима от много километри, сред невисоки пясъчни хълмове на брега на океана в индийския щат Ориса. Наоколо — пясъци и блата. Тук рядко идват хора. Само ако случаен рибар се спре пред стените й или ежегодният пагоден фестивал я оживи.

Ако се приближиш, ще видиш, че грамадната сграда като че ли се намира върху колела. Четириметровите колела — по шест от всяка страна — са изсечени като барелефи в нейния фундамент.

Храмът наистина символизира колесница. Пред него има останки от широки стъпала с пиедестали за коне. Някога седем коня, каменни исполини, извивайки грациозно шии, опрели се с копита в камъка, са теглели храма колесница към морето.

За да си представим как би изглеждал канаракският храм след завършването му, трябва да видим други храмове на Ориса, тъй като всички те — и малките, и големите — са се строили по един образец, по едни закони.

Типът на южноиндийския храм се е оформил приблизително през VII век. От тогава в течение на стотици години храмовете на Ориса се състояли от две части — от основна сграда с пирамидален покрив, която се нарича джагамохан, и от кула — деула — до нея, тъй че заедно се получавало нещо като руска църква с отделна камбанария, съединена с църквата чрез коридор.

Олтарът и изображението на бога, на когото е посветен храмът, не са в главната сграда, а в камера, разположена в кулата, и тази камера се нарича гарбхагриха… Освен тези основни части на храма пред входа му се строели обикновено и други сгради, например Зала за танци и Зала за дароприношения.

Символиката на индийския храм е много сложна. Всяка негова част има особено название, посочено в специални трудове, имащи силата на закон за строителите. Едва ли някъде по света строителите на храмове са били така сковани от многобройни закони и правила. Например било необходимо да се подчиняват на две числа — четири и седем. Четири са страните на квадрата, който се намирал в основата на която и да е сграда. Едновременно сградата представлявала човешко тяло: този, който строи храм; по-точно, който дава пари за строителството му, било раджа, браман или просто богаташ, трябва да знае, че частите на храма са части на собственото му тяло. Съществувало поверие — ако работата по храма не е завършена или някаква част е лошо изградена, то съответните части на тялото на строителя ще бъдат поразени от недъг.

Да се върнем към Канарак. Върху висока платформа, с грамадни колела от двете страни, се извисява джагамоханът. От кулата са останали само отделни плочи. Според размера на фундамента и основите, знаейки законите, на които са се подчинявали индийските архитекти, е лесно да се изчислят размерите й — кулата е достигала височина седемдесет и пет метра. Невероятна височина за храм, върху пясък край океана. Можеш да си представиш как се е разпаднала някога тази кула, колко далече са се разхвърчали плочите на покритието…

Но тези плочи, всяка тежка по няколко десетки тона, се намират до самата платформа. Разположени са една до друга, като че ли са подредени специално от някого, а не са паднали от огромна височина. Чисто и просто не са ги вдигнали горе — само са ги приготвили, а след това строителите са изоставили площадката.

Значи е права легендата? Значи наистина царят в походи и войни забравил за обещанието си, дадено на бога, за което и бил лишен от силата си? Тогава легендата вече се преплита с поверието, че незавършеният храм заплашва със смърт строителя. А ако не е била завършена кулата, то значи, че на опасност била изложена именно главата на царя.

Учените, които изследвали храма, потвърдили единодушно: канаракският храм никога не е бил довършван. Недовършеният храм — рядко явление в Индия — неизбежно пораждал в ума на тези, които го виждали, представа за печалната съдба на царя, който заповядал да го построят. И се родила легендата.

Но какво се е случило с храма в същност? През Средните векове източноиндийската провинция Ориса била разделена на няколко малки, враждуващи помежду си княжества. През 1106 година в едно от тях на престола се възкачил княз Чода Ганга, който управлявал благополучно повече от седемдесет години и обединил повечето княжества на Ориса и няколко граничещи с нея държави. По негово време били построени много храмове, които далеч отстъпвали на канаракския, но въпреки това били много внушителни и украсени с ценни скулптури и барелефи.

На потомците на основателя на династията не било леко. Северът на Индия станал мюсюлмански, последователите на исляма, обединени под властта на делхийския султан, организирали походи в Югоизточна Индия, като се стараели да подчинят цялата страна. Един от последните императори на Ориса — Нарасимха-Дева I — се прославил с това, че в средата на XIII век отблъснал нашествието на мюсюлманите.

По времето на този император и била построена Черната пагода.

Императорът Нарасимха-Дева е историческа личност и е добре известно, че никога не е боледувал от проказа и че е избягвал войните. Той цял бил отдаден на политика, като се стараел да отсрочи нашествието на мюсюлманите. Бащата на Нарасимха-Дева обичал сина си и никога не се е опитвал да го изгони от двореца, така че ако императорът е ходил на младини на плажа на Ориса и се е срещал с бога на Слънцето, то не е било като изгнаник, а като законен наследник на престола.

Храмът, който бил намислил да построи Нарасимха-Дева, трябвало да стане най-големият в страната, обаче скоро след като започнали строителните работи, било открито, че пясъкът не е много сигурна основа. Но тъй като мястото за строителството на храма било посочено от самия император, никой не посмял да го измени.

Изминали месеци, години, била готова масивната платформа, на която предстояло по замислите на строителите да приеме и разпредели невероятното тегло на храма. От двете страни на платформата изсекли колелата на слънчевата колесница. След това започнало издигането на джагамохана. Успоредно с него легнали първите плочи в основата на кулата. Строителството на джагамохана вървяло много по-бързо от издигането на кулата — той нямало да бъде толкова висок и толкова тесен в основата си. А ето че работата по кулата спряла.

Не е известно на колко метра все пак била издигната, преди строителите да се откажат от по-нататъшната работа, за да не съсипят направеното вече. Тя явно започнала да се сляга. Още малко и щяла да рухне не само кулата, но и вече наполовина построеният джагамохан.

Обаче строителството трябвало да се продължи. Заповед на императора. Какво да се направи, та сградата да стане стабилна и здрава? И ето, строителите, които по всяка вероятност са разполагали с много средства, решили да използуват нови материали, изобретение, което отличило храма от другите сгради на Ориса. Направили му желязно скеле.

Плочите на стените на храма са закрепени с железни пръти и клинове, а таванът на главната зала на джагамохана се крепи върху метални греди. При това гредите, невиждани в източната средновековна архитектура, достигат дължина десет метра и имат сечение двадесет сантиметра. Едни от тях са ковани, други са съединени по студен начин чрез широки железни ленти.

Интересен е и самият начин на строителство, който давал възможност да се издигат на голяма височина тежките монолитни маси и плочи. След като наредили първия ред плочи, строителите насипвали върху строителната площадка пясък на височината на този ред. Едновременно с растежа на стените растяла и планината от пясък, тъй че стените не се виждали: изобретението на строителите на пирамидите било повторено.

По склоновете на пясъчната планина с влачене издигали плочите и ги нареждали върху стените. С пясък била запълнена и вътрешността на сградата. Това още повече увеличавало сигурността и здравината на конструкцията, която все още не била съединена отгоре с покрив. Джагамоханът бил завършен. От кулата се наложило да се откажат.

… И никой не знае как императорът се е отнесъл към вестта за прекратяване на строителството. Наистина ли спокойно? Той разбирал, че храмът представлява неговото тяло и ако кулата не се дострои, ще умре и той самият. Възможно е да е заповядал да накажат строителите, като е решил, че прекъсването на строежа е косвено покушение върху живота му. А може царят да е бил умен човек и когато се запознал с пресмятанията, да се е съгласил, че е по-добре да запази построеното вече и да не отсече ничия глава.

След това, когато храмът бил напуснат от строителите и по всички краища се разпръснали многобройните търговци, общите работници, бедните монаси — всичките, които в голямо количество съпътствуват строителството на храмовете, рибарите създали легенда, че кулата била разрушена от разгневения бог на Слънцето.

„… И дори в полуразрушено състояние, подобно на торса на някаква известна класическа статуя с изгубени ръце и глава, този храм, овехтял и прекършен, полузасипан с пясък, все пак, без съмнение, е произведение на голямото изкуство“ — така е казал за Черната пагода най-големият познавач на индийската архитектура Пърси Браун.

На пръв поглед джагамоханът, украсен със скулптури и барелефи, може да се стори сложен, изискан, но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че е сравнително прост. Състои се от бада — кубично тяло, и пида — пирамидален покрив. Дължината на основата е равна на общата височина на сградата, тоест джагомоханът напълно се нанася в куб със страна тридесет и шест метра. Пирамидалният покрив се състои от три тераси, към всяка от тях водят стъпала. На терасите са изправени статуи на музиканти, по-високи от човешки ръст. Това е новаторство за индуския храм, в другите храмове няма такива скулптури. А и в Индия изобщо малко храмове са толкова богати със скулптури. Възможно е строителите да са решили, че храмът, посветен на Слънцето, трябва да бъде по-пищен от другите храмове на Ориса. Освен седемте коня, теглещи храма-колесница, в двора на храма имало скулптурни групи, изобразяващи слонове в естествена големина, коне, лъвове. Тези статуи пазели входовете в храма.

Канаракският храм е известен също с барелефите и статуите, които украсяват стените му. Ако в ранните храмове на Ориса скулпторите са изобразявали само богове, макар и в човешки образ, танцьорки и музиканти, развличащи боговете, то в по-късните храмове, а към тях се отнася и храмът в Канарак, голяма роля играе човекът. Животът и обикновената му дейност стават сюжети, достойни да бъдат отразени в скулптурата на храма. Индуският скулптор, като е изобразил сцени от живота на заобикалящите го хора, е смятал, че тяхната любов и всекидневна работа са толкова важни, колкото и делата на боговете. Върху скулптурата на храмовете е оказал голямо влияние тантризмът — учение, придаващо особено значение на ритуалите и заклинанията, с чиято помощ човек може да стигне до истината. В Тантра има елементи и от анимизма, и от черната магия. Тантра разглежда човешкото тяло като въплъщение на истината на цялата вселена. Затова в храмовете, попаднали под влиянието на Тантра, скулптурите понякога се стрували неприлични на добре възпитания английски пътешественик. Любовните сцени били за него, възпитан в целомъдрие от християнската църква, недостойни за дома на бога, недостойни за съзерцание. Това, което векове се е скривало в тъмнина, за което може да се шепне, но не може да се говори на глас — всичко е изнесено върху стените на индийските храмове. Не е чудно, че и мисионерите, и чиновниците страшно са ругаели канаракския храм и ако са имали възможност, са щели да го разрушат.

За индусите бог и човек са едно цяло и в живота на човека няма такива страни, които да не могат да бъдат изобразявани върху стени на храм. Въпросът се състои в друго — и тук се е намесило изкуството: животът на човека трябва да бъде красив, достоен за боговете.

Никъде другаде в Ориса няма да се намерят толкова съвършени скулптури и барелефи, никъде не е постигнато такова пълно единство на архитектурата и скулптурата. Черната пагода, недовършена и забравена, е най-високата точка, която е достигнало изкуството на Ориса, с нея е завършила и историята на една от великолепните индийски школи.

ФАТЕХПУРСИКРИГрадът на бунтаря

Фатехпурсикри (Фатехпур-Сикри) бил измислен от Акбар, построен от Акбар и изоставен от Акбар.

Бащата на Акбар — Хумаюн, вторият Велик Могол, върховен управник на Индия, господствувал в страната кратко, макар че в учебниците по история срещу името му са отбелязани годините на управление 1530–1556. През 1530 година той сменил на престола великия Бабур и решил да продължи делото на баща си — обединяването на Индия в една държава. Хумаюн бил мюсюлманин, но отлично разбирал, че без съюз с индусите и с представителите на другите индийски религии не може да обедини страната. Едновременно с походите против непокорните князе на Индустан започнал да привлича на служба индуси, да им предоставя длъжности на големи чиновници и съветници. Но в един от походите претърпял поражение и без да е царувал и десет години, бил принуден да избяга в Персия през пясъците на Раджпутана, търпейки лишения, страхувайки се от разбойници и отмъстителни врагове. По пътя се родил синът му Акбар. Той попаднал в Персия като пеленаче и живял там петнадесет години, докато баща му успее да си възвърне престола.

Семейството се завърнало в Индия и Хумаюн се гласел да възстанови прекъснатата си дейност, но нищо не успял да направи. Умрял една година след завръщането си. Тронът наследил петнадесетгодишният Акбар.

Държавата, която наследил Акбар, била съвсем малка. Поне половин дузина други индийски държави били и по-големи, и по-богати. Юношата Акбар, възпитан в персийския двор, привикнал към свободолюбието и широтата на възгледите в страната, която му дала подслон, се оказал почетен пленник, заобиколен от мюсюлмански сановници, фанатични молли и чиновници, пазещи изгодата си. Регентът Байрам-хан покорил за Акбар малките съседни княжества Гвалиор и Джаунпур и вземал решения вместо него. До обединяването на Индия било още далече…

Четири години царувал юношата, но не управлявал. На петата, неочаквано за околните, разгонил съветниците, отстранил регента Байрам-хан и завзел властта в собственото си царство. От този момент в историята влязъл Великият Могол Акбар, най-големият от Великите Моголи.

Като станал стопанин на царството, Акбар продължил политиката на баща си, дори нещо повече, започнал да я развива по-нататък, и то така, че недоволните молли скоро се раздвижили, без да смеят да противоречат гласно на твърде решителния монарх. През 1562 година двадесетгодишният Акбар се оженил за раджпутска княгиня, дъщеря на раджата Амбер. Годеницата не била мюсюлманка. Моллите били шокирани. Акбар направил някои индуси свои приближени, като им предоставил длъжности, достъпни по-рано само за правоверните мюсюлмани. Назначил синкха Ман Сингх за управител на мюсюлманския град Кабул, Акбар отменил данъка на глава върху индусите, а също така данъка върху индусите поклонници. За пръв път от много години индусите престанали да се чувствуват нежелани гости в страната си. Понятието „Индия за мюсюлманите“ забележимо губело значението си. Но не бива Акбар да се смята за филантроп, който безкористно съчувствува на бедите на индийците. Той бил политик и не искал да има врагове сред поданиците си. Искал индуските раджи да му станат съюзници. И се оказал прав. Когато въстанали Бенгалия и Бихар и когато афганците, използувайки това, нападнали Индия от север, войските на раджпутските князе не изоставили Акбар.

Но не всичко било наред в индийското кралство. Акбар не бил щастлив. Нямал още и тридесет години, но десет от тях прекарал в походи, вече опознал и предателството, и вероломството, и ненавистта. Бил самотен, както може да бъде самотен човек, който не вярва дори и на най-близките си приятели, който току-що е победил собствения си брат, от когото е бил нападнат предателски.

Да си представим Акбар — младежа, който прекарал детството си в чужда страна, в чужд двор, презиран и гонен от принцовете с по-голям късмет. Да си представим Акбар, чието юношество изминало в самота в индийския дворец, където бил само пионка в придворните интриги на мюсюлманските велможи. Да си представим Акбар, който по своему обичал Индия, но не само Индия — родината на Тимуридите, един от който бил и той, но и Индия на император Ашока, на раджпутите и маратхите, където толкова често се чувствувал чужд, но не искал да бъде така.

Акбар обичал да си хапне добре и да се повесели, но по-голямата част от живота си прекарал в походи. Обичал добре да си поспи, но това рядко му се случвало, обичал поезията и науката, но бил неграмотен. Стараел се да намери смисъла на живота, опитвал се да създаде универсална религия, но не могъл да скъса с исляма.

Акбар живял в Агра, столицата на Моголите, но я ненавиждал. Тя прекалено му напомняла за четирите години почетен плен, била прекалено препълнена с всезнаещи молли и надути придворни. Не обичал Агра и заради това, че именно тук неотдавна умрели синовете му — близнаци.

А през същото време наблизо, в малко селце, живеел отшелник. Той обитавал скалите на края на селото, от време на време предсказвал дъжд или суша и се хранел от доброжелателната милостиня на селяните. Неизвестно защо на отшелника му хрумнало да разпростре предсказанията си и върху императора. И казал, заобиколен от селяни, че на императора скоро ще се роди син, който ще стане наследник на престола.

По-нататък всичко станало като в източна приказка. И не е чудно, защото източните приказки се подхранват именно от такива действителни истории. Акбар научил за предсказанието. Толкова му се искало да повярва, че незабавно закарал жена си в това село. Скоро се родило здраво момче. Отшелникът излязъл прав.

И тогава Акбар, в който ненавистта към Агра, съчетана с желанието да извърши невиждано чудо, се изляла като изблик на яростна енергия, решил веднага да построи нова столица. Още несъществуваща, я нарекли Фатехпурсикри.

Най-добрите архитекти на Индия и Персия строили столицата. Четиринадесет години строили Фатехпурсикри строго по план и затова тя по-скоро прилича на Ленинград или град Бразилия, отколкото на средновековните индийски градове. Не притежавала нито тесните улички, нито натрупаността на средновековния град. Всичко е разумно, всичко е подчинено на общата мисъл, всичко е рационално, рационално от гледна точка на Индия от XVI век.

Първото, което искал Акбар в новия град, бил просторът, просторът на военния лагер, имащ възможността да побере и армията със слоновете, и конете й. и разкошните процесии, и радостните тълпи. В града има много площади и на главния се извисява огромна джамия, построена специално за проницателния отшелник.

Градът никак не е скучен. И не само защото в него няма еднакви сгради. Фатехпурсикри, по-точно основните му сгради, построени от червен пясъчник с впръскан мрамор, е разположен на различни нива, за което са използувани частично изравнените хълмове. Главната улица на Фатехпурсикри, от двете страни на която са наредени сградите, не е права, а леко извита. Всичко това прави града живописен и красив. Фатехпурсикри се издига над равнината и се вижда отдалече.

Интересно е как строителите са разрешили проблема за водоснабдяването на града, който се намирал на възвишение сред безводна равнина. Наблизо било изкопано изкуствено езеро, откъдето водата се подавала във верига от резервоари и след това се разнасяла из града по мрежа от канали и канавки. В града имало и подземни язовири. Столицата на Акбар за няколко години се превърнала в един от най-зелените градове на Северна Индия — дърветата растат много бързо в тропиците.

… Влизате в града през Високата порта, която също се наричала и Порта на победата. Тя се издига на шестдесет метра над земята. От двете й страни започват ниски стени със зъбери. Озовавате се на голям площад. Той е ограден от галерия, дълга половин километър. Галерията се прекъсва от входа в голямата джамия, до която се намира гробът на прославения отшелник.

Можеш да се скиташ с часове, да откриваш все нови и нови сгради, да преминаваш от галерия в галерия, да се катериш по стените, да влизаш в леките беседки, да пресичаш изоставените площадки, широките улици и да надникваш в конюшните, в преградите за слонове, в килерите. Почти всичко се е запазило изумително добре в сухия въздух. Само дърво и метал няма да намериш във Фатехпурсикри; четиристотин години, откакто градът е изоставен, наоколо са живели бедни хора, дървото и металът са много необходими в стопанството на селянина.

Градът е празен и мъртъв. Понякога преди обяд на централния площад се появява група туристи. Но площадът е приспособен за голямо количество хора — туристите се губят в просторите му. След това туристите се разпръскват по улиците на града и той си остава толкова тих и празен, колкото и вечерта, когато последният турист напуска стените му.

Човекът, който е планирал града, участвувал в строителството му и го е ръководил, бил млад и енергичен. И ти се струва, че Фатехпурсикри е запазил духа на Акбар. Градът е светъл, просторен и здрав. В него учудващо са се слели персийските и индийски мотиви. Нали Акбар бил възпитан в Персия, оттам извикал и много архитекти. Но индийски майстори строили града. Още не се бил оформил напълно този стил на Моголска Индия, който ще намери пълната си изява при потомците на Акбар в разкошни постройки, величествени и леки.

Някои сгради заслужават да се надникне вътре в тях. Те са свързани, както и целият град, с младостта на Акбар, с времето на съмнения и обърканост на чувствата.

Залата за приемите се намира на един от площадите, оградени от галерията. Според фасадата изглежда двуетажна и по ъглите на покрива е украсена с четири беседки, но в същност е само на един етаж. В средата на залата се намира странна, невиждана колона, която не достига до тавана. Капителът, който я увенчава, прилича на долната половина на гъба-пумпалка или на широка чаша. Капителът е по-голям от колоната и без съмнение също е измислен от индийски архитект. От капитела към четирите ъгли на сградата водят висящи галерии-мостчета. Казват, че по време на аудиенция младият император седял върху капитела, министрите му се разполагали на мостчетата, а всички други седели долу, на пода. Може би това е било продиктувано от съображения за безопасност, може би от каприза на Акбар, но във всеки случай подобна тронна зала, в която тронът да стои над главите на придворните, няма никъде другаде по света.

На съседния площад се намира изящният дом на Бирбал с два купола — той бил беден скитник, певец-индус, и за ума и съобразителността му младият император го обикнал и го направил свой приближен. Обаче мъдрият и весел Бирбал бил лош пълководец, а по времето на Акбар всеки министър трябвало да може да печели битки. Бирбал загубил битка на север и самият той загинал.

В столицата имало и Дом на дискусиите. Акбар искал да знае в кой бог да вярва; за да намери истината — рядко желание за източен монарх, — той, мюсюлманинът, привиква във Фатехпурсикри представители на основните религии в известния му свят и ги кара да водят дискусии, в които взима живо участие. В тази зала са спорили и двама отци-йезуити и казват, че не им е било леко. Теолозите на източните религии често били по-силни в аргументите си, а йезуитите не могли да повикат на помощ оръдията на приятелите християни. С армията на Акбар не би посмял да си премери силите нито един европейски крал.

Тази къща сега я няма. Била разрушена по заповед на самия Акбар, когато разбрал, че истина няма нито при християните, нито при индусите, нито при мюсюлманите, нито при джайнистите27, нито при будистите. Това не значи, че разочарованият император се отказал изобщо от религията — формално си оставал мюсюлманин и посещавал джамията повечето от политически, отколкото от други подбуди. Той се поддал на съветите на приятеля си — мъдреца Абдул Фазъл, който създал „Божествената вяра“. В нея на Акбар се предоставяла ролята на „Върховен настойник“. „Божествената вяра“ съчетавала елементи на всички известни в Индия религии и трябвало да спомогне за обединяването на страната. Акбар я приел, но също по политически съображения. По-нататъшната съдба на вярата и на основателя й била печална. Наследникът на Акбар, Джахангир, подчинявайки се на исканията на моллите, след качването си на престола най-напред отсякъл главата на мъдреца и забранил „Божествената вяра“.

Изчезнал Домът на дискусиите. Изчезнала и библиотеката. Може би се е намирала в една от оцелелите къщи? Императорската библиотека била сред най-големите в средновековния свят. По времето на Акбар наброявала повече от двадесет хиляди тома, много от които били преписани и илюстрирани специално за младия император. Самият той не можел да чете и четци до късна нощ, сменявайки се, напевно разчитали везмото на мъдрите редове.

Свечерява се. Ние се връщаме. Отново минаваме по площади, застлани с грамадни, точно пасвани каменни плочи. Ето малките дворци на императриците. Веднага можеш да различиш дворците на индуските от дворците на мюсюлманките. Акбар разрешавал на жените си да си строят дворци по свой вкус…

Празнотата на града тревожи. Иска ти се да го населиш с хора, да го възвърнеш към живот, да видиш войници, поети, чиновници, зидари. Мъжката мода от времето на Акбар обединявала индийските дхоти или мюсюлманските шалвари с късички широки полички или дълъг до коленете камизол. На кръста меч, на главата — най-често тюрбан. Жените с фереджета били мюсюлманки, с открити лица — индуски. Полуголи слуги, търговци и навсякъде хора, хора…

Но така било за кратко време. Четиринадесет години се строила столицата и за една година била изоставена. Казват, че пресъхнали резервоарите с водата. Едва ли е истина. Акбар разполагал с най-добрите инженери. Нищо не им струвало да продължат каналите, да сложат допълнителни колела за качване на водата. Просто император Акбар възмъжал. Свършил се периодът на обърканост и търсене. Вече по-малко го интересуват старите приятели, намерени в този град и тук изгубени. Акбар е вече над четиридесетте. Завоювал е почти цяла Индия и никой не ще посмее да посегне върху властта му. Синовете, които ще наследят престола, растат. Те дори са прекалено много — как да не започне кървава борба след смъртта на императора за престола. Забравени са и обидите на младини. Сега никой не ще смее да унищожи Великия Могол…

И градът умрял.

ТАДЖ-МАХАЛБялата половина на чудото

До затворническия прозорец стоял Великият Могол Шах-Джахан, владетелят на Индия, чието величие било безгранично, името му хвърляло в трепет, а погледът му бил по-страшен от мълния.

До затворническия прозорец стоял болен, немощен старец, в живота на когото били останали две радости: чорбата — нея ще я донесат привечер, и тесният прозорец-бойница в каменната стена.

Прозорецът не побирал нито рижите прашни долини, нито тъмните храсти на манговите дървета пред храмовете, нито глинените кубчета на селските къщи. В тежката каменна рамка на прозореца се е вместил само лекият, бял като облак Мумтаз-Махал, мавзолеят на отдавна умрялата жена на Шах-Джахан.

Преди шест години Шах-Джахан, внук на Акбар и продължител на политиката му, се разболял тежко. Изникнал въпросът, кой от синовете му ще заеме престола? По-големият син, Дара-Шикох, бил съмишленик на баща си, дядо си и прадядо си. Искал единството на страната, мир с индусите, съюз с раджпутските и маратхските раджи. Мюсюлманските молли и велможи, раздразнени от либерализма и търпението на двора на Великия Могол към различните вери, като стена стоели зад Аурангзеб, третия син, мюсюлмански фанатик, жесток и мрачен. Аурангзеб победил брат си и влязъл с войските си в Агра. Тук разбрал, че баща му е оздравял и не мисли да освобождава трона.

Колко ще живее още баща му? Ще дочака ли Аурангзеб смъртта му? Властта, веднъж попаднала в ръцете ти, трудно се дава доброволно, Аурангзеб заповядал да арестуват баща му и да го заточат в крепостта. Шах-Джахан попаднал в затвора. Била 1659 година…

— Кой е за Агра? Кой е за Агра? Вие за Агра ли сте?

Шофьорите сикхи клатят тюрбани, стоейки пред извехтелите фордове и шевролети.

Аз съм за Агра. Трябва да видя мавзолея Мумтаз-Махал, по-известен с името Тадж-Махал. Едва ли някой си спомня за печалната съдба на Шах-Джахан и жестокия му син Аурангзеб, но едва ли има някой, който да не е чувал за Тадж-Махал. Рисуван е от художници при светлината на слънцето и при светлината на луната, фотографиран е отдалеч и отблизо, изучаван е, измерван е, описван е. Тадж-Махал до такава степен се е превърнал в символ на красота, изящество и съвършенство, че без да искаш, започваш да се отнасяш с някакво недоверие към него.

От Делхи до Тадж-Махал, който се намира в град Агра, бившата столица на Великите Моголи, има двеста километра. Изгребах от джоба си рупиите. Стигаха. Шофьорът се огледа в огледалцето и си поправи чалмата. Бавно се измъкна на асфалта и зави към Арката на независимостта.

Мярна се забилият се в горещото небе Кутб-минар, най-високото в света минаре, и градът остана зад нас. Шосето задмина последните къщички на делхийските покрайнини и се затича по сухата индийска равнина, където в течение на хилядолетия цивилизациите са се сменяли една с друга, където почти всеки хълм е следа от град или крепост, стоели тук преди стотици години. Хълмовете се състоят от няколко пласта. Много пъти тук са идвали строители, издигали се стени на храм или крепост и за основи им служили развалините на други стени, разрушени от завоеватели или от времето.

Бедните къщички не се различават от цвета на земята, такива са били и преди хиляда години. Само понякога с неочакван дисонанс прониква в тъжния светлокафяв колорит на селото бялото кубче на ново училище или болница.

Понякога склоновете на хълма преминават в стени на останала до наши дни малка крепост или полуразрушен храм. Дърветата се сгъстяват над пътя и долу край стъблата им в сянката се излежават маймуни. Те с любопитство поглеждат в прозорците на минаващите коли, очаквайки милостиня. Полето е пусто. Зима е.

Няма да се отбиваме по отклоняващите се пътища и пътечки. Всяка втора води до крепостта, двореца или джамията. Всяка пета води до паметника, който е достоен за специална монография. Ако е малко времето, трябва да се избира най-интересното.

Агра започва внезапно. Град като град, индийски, от средна ръка, с пазар, двуетажни къщи на търговци и чиновници, с бедни къщички в покрайнините, многобройни будки и прах, покриващ кафявите крака на рикшите и плетените кошници на укротителите на змии.

Градът отдавна би забравил, че е бил столица на велика империя, ако не беше Тадж-Махал.

Стените на крепостта. Тук е бил заточен Шах-Джахан. Оттук до Тадж-Махал е един хвърлей място. Но не го виждаш, не му усещаш близостта, докато не се озовеш на площада пред високата арка, водеща към него.

Площадът е отрупан с коли, блести с разноцветни сари и се суети с кръговрата на дървените табли, кошниците на дребните търговци. Преди да си видял истинския Тадж, можеш да го купиш в милиони образи: като пощенска картичка, боядисана с анилинови бои, като малък модел, направен от мрамор или отлят от гипс, като ковьорче, мастилница, изрезка от хартия, гравирана кутия и дори като геврек.

Потокът от туристи, сред който преобладават индийците, като ручей навлиза под арката, сливайки се с реката на поклонниците на изкуството. Моментът на срещата с чудото донякъде плаши с възможното разочарование. Когато от детските години гледаш картини и снимки, изобразяващи световноизвестен паметник, в ума ти малко по малко се съставя определена, труднозаменима представа за него. Всеки, който не е виждал кулата в Пиза, си има своя кула на Пиза, а за който не е бивал в Египет, съществуват негови египетски пирамиди. Въображението допълва картината, изменя нещо в нея, и ако след това се случи да се види оригиналът, се оказва, че съвсем не е такъв, какъвто трябва да бъде. Понякога изпитваш разочарование. Честно да си кажа, така се случи с мен с египетските пирамиди. Очите скриваха действителните им размери и ми се сториха по-малки, отколкото предполагах. Тадж-Махал винаги съм си го представял сладникав и прекалено правилен…

Присъединих се към група индийски студенти и стъпих под червения камък на арката. И се спрях.

Тадж-Махал се оказа именно такъв, какъвто съм го виждал на снимките и картините: същите минарета и куполи — един голям в средата и четири малки, притиснали се до него. Същият топъл бял мрамор. Но нито снимките, нито картините не предаваха главната му черта — безтегловността. Куполите леко плаваха в синьото небе, стените едва-едва докосваха земята. Гладка водна пътечка водеше до подножието на мавзолея, втори Тадж, също такъв лек и безтегловен, прекатурен, плаваше в нея. Тадж-Махал беше чисто и просто съвършен. Няколко минути стоях, без да помръдна, вдишвайки очарованието на Тадж-Махал, на когото нямаше равен на Земята.

Веднъж попаднах на учебник по история на архитектурата. Беше стар, минал през много студентски ръце. Като разглеждах снимките, стигнах до изображението на Тадж-Махал. Един от бившите стопани на книгата, тласкан от недоверие към авторите, беше прекарал няколко линии под снимката. И макар че издраскал книгата, поне се бе убедил в учудващото майсторство на строителите на мавзолея.

Учебниците по архитектура не грешат — Тадж-Махал е построен така, че общата му височина е равна на широчината на фасадата, тоест, нанася се точно в квадрат със страна седемдесет и пет метра, при което височината на портала е равна на половината височина на сградата. Може да се прекарат още много линии и да се открие цяла редица учудващи закономерности и съответствия в пропорциите на Тадж-Махал.

В момента, когато видях Тадж-Махал, не мислех за геометрията. В това, разбира се, се състои великата заслуга на строителите му. Те са постигнали зрителят да не възприема Тадж като сложна и правилна геометрична фигура, той усеща само красотата му.

Вървях по перваза на тесен басейн и Тадж израстваше. Вече не можеше да се обхване с поглед. Започваш да се вглеждаш в детайлите — в белия мрамор на стените на някои места е впръскан орнамент от червен пясъчник, който не е дотеглив, а сдържан.

При входа на платформата, ограждаща мавзолея, ме настигна висок индиец в бели дхоти. Беше учудващо слаб, като че ли изсушен от слънцето, и много тъжен. Тъгата му особено се усещаше в контраста с високия смях на студентите, снимащи се, както се и полага, на фона на високия портал.

— Салам — каза той тържествено и аз с ужас разбрах, че той е гид като тези дейни и много шумни хора, чиито услуги щастливо избягнах при арката.

— Искате ли да разгледате мавзолея отвътре? — попита той.

— Вече бях там — излъгах. — И знам какво да гледам.

Човекът в бяло тъжно се усмихна.

— Водили са ви гидове — каза той, — те са като папагали. Повтарят чужди думи, без да знаят смисъла им. Аз съм хадим.

— А — отговорих разбиращо, макар че думата „хадим“ не ми говореше нищо.

— Аз съм потомствен пазач на мавзолея. И дядо ми, и прадядо ми са живели тук. Знаете ли какво значат тези надписи над входа? Това са гирлянди, които трябва да легнат на раменете ви. Седем врати ще минете, докато стигнете до епитафията на платформата, и седем гирлянди ще легнат върху раменете ви, смирявайки гордостта.

— Тадж-Махал, Тадж-Махал — носеше се от всички страни. Туристите се омагьосваха с това име.

— Слушайте — каза хадимът. — Тадж-Махал — това е лъжа. Тадж-Махал не съществува. Императрицата се е наричала Мумтаз-Махал, а това е раозата й. Тази дума има много значения — тя е арабска. А англичаните нарекли гробницата Тадж-Махал.

— Вие сигурно много сте видели тук — рекох, без да мога да се отърся от неловкостта, като в присъствието на учител, който предварително знае, че не съм си научил урока.

— Князе и царе скланяха глава пред хадимите на Мумтаз-Махал. — Замълча за секунда, а после с неочаквана живост добави: — Виждате ли кипарисите? Това също скоро го измислиха. По-рано тук растяха огромни дървета…

— Но от тях не се е виждала Тадж… раозата?

— Те казваха същото — осъждащо отговори хадимът. Сигурно нещастните английски чиновници са се преобърнали в гробовете си, чувайки този гневен глас. — Големите дървета скриваха раозата от любопитни очи, но я пазеха. Въздухът около раозата беше влажен и вятърът не достигаше стените. А сега мраморът се пука…

— Вие гид ли сте? — запита пълен европеец в шорти, съпроводен от ято начервосани бабички с шапки с цветя.

— Аз съм хадим — отговори събеседникът ми.

— Покажете ни вътрешността. Колко струва?

— Сами ще оцените труда ми — каза строго хадимът, кимна ми и тръгна пред туристите, без да ги удостои с дума. И те, почувствували важността на момента, притихнаха и заситниха към входа.

Почаках, докато отминат няколко метра, и влязох под сянката на портала. Първата гирлянда легна върху раменете ми, усмирявайки гордостта…

Вътре Мумтаз-Махал (не посмях повече да го наричам Тадж) не е толкова лаконичен, колкото отвън. Изглежда, че изцяло е покрит с килими — стените, подът, кенотафите. В главната зала на Мумтаз-Махал се намират само кенотафите — богато украсени лъжливи гробници. Истинските гробници, където лежат Мумтаз-Махал и Шах-Джахан, който бил погребан до жена си, се намират долу, в подземието на музея. Те изцяло са инкрустирани с полускъпоценни камъни. Клони на приказни дървета се преплитат с цветя, в чудновати рисунки са плъзнали по стените листа и листенца на цветя. Инкрустацията е направена по същия топъл бял мрамор, от който е построен целият мавзолей, и камъните слабо светят с червени, зелени и сини огънчета. Лазурит от Шри Ланка28 и Памир, нефрит от Китай, аметисти от Иран — двадесет хиляди работници, художници и резбари са се трудили осемнадесет години по създаването на Мумтаз-Махал.

Когато казваме „Тадж-Махал“, имаме пред вид не само сградата на мавзолея. Тя е само център на комплекса, В него влиза и платформата, върху която е поставен мавзолеят, и четирите еднакви минарета в ъглите й, и голямата платформа, която побира не само Тадж с минаретата, но и джамията, и покритата галерия от червен пясъчник. Тези съоръжения са красиви сами за себе си, но архитектът е избрал за тях не белия мрамор, а червения пясъчник, за да отстъпят сградите назад, за да не засенчват мавзолея, а да подчертаят белотата и лекотата му. В комплекса влиза и голяма градина с басейни и фонтани, планирани така, че мавзолеят по-добре да се вижда от най-различни места. В градината вече ги няма дърветата, за които говореше хадимът, но и кипарисите тук не създават впечатление за гробище, изглежда, не са излишни.

Построяването на Мумтаз-Махал било събитие от държавно значение. Архивите на Великите Моголи дават възможност да се добие представа как е било. Мумтаз-Махал е умряла през 1629 година при раждането на четиринадесетото си дете. Опечаленият Шах-Джахан пожелал да събере на съвет най-добрите архитекти на източния свят. Бързи пратеници препуснали за съседните страни със заповед на всяка цена да доведат майстори за съвета. Пратениците на шаха чукали по домовете в Шираз и Бухара, Самарканд и Багдад, Дамаск и Стамбул. Други куриери бързо (колкото е възможно за онова време) донесли в Агра плановете и изображенията на всички известни в Азия съоръжения (за това така и пише в хрониките),

Най-после съветът се събрал. Били обсъдени многобройни варианти, изпробвани и бракувани стотици схеми и планове. Императорът искал да построи сграда, каквато нямало в света, а и нямало и да има.

В края на краищата се спрели на проекта на индийския архитект уста Иса. Той предложил вариант, който се харесал и на всички майстори, и на императора. Шах-Джахан заповядал да се изреже от дърво моделът на бъдещия мавзолей и когато бил одобрен, започнала подготвителната работа.

Майсторите чертаели линиите на бъдещите куполи, чиновниците събирали работници, в кариерите на Раджпутана са изрязвали едри монолитни късове от най-хубавия мрамор. Главните зидари дошли от Делхи и Кандахар, архитектите Хан Руми от Стамбул и Шариф от Самарканд ръководели изграждането на куполите, помагал им майстор от Лахор, декоративните работи ръководели бухарци и делхийци, градинар докарали от Бенгалия, калиграфи и художници — от Дамаск, Багдад и Шираз. Главен архитект бил местният майстор, авторът на проекта, уста Иса,

Достатъчно е да се прочете този списък, за да се разбере защо Мумтаз-Махал съчетава в себе си най-хубавото, което била достигнала дотогава архитектурата на Изтока — опита на Бухара, Дамаск, Самарканд, Багдад, Шираз пренесли на строителството майстори от градове, всеки от които се слави с джамиите, минаретата, мавзолеите, дворците си. Ясно е и защо Мумтаз-Махал си е останал неповторимо индийски — повечето от майсторите били от Индия, както и главният архитект, художникът, резбарите, работниците. Строителството по мащаби било световно, но същевременно си оставало индийско.

Навярно малко от строителите са мислили, че строят именно мавзолей, погребално съоръжение — в резултат на техния труд се изправила сграда, възпяваща живота. Ненапразно в градината му почти винаги ще чуеш смях.

И когато императорът видял какъв е станал мавзолеят, решил да построи и за себе си същия, но само че от черен мрамор. Сигурно и той би бил също така прекрасен. Сигурно двата мавзолея един до друг биха били съвсем необикновено зрелище. Но втори Тадж няма. И без това хазната била изтощена, селяните разорени, велможите и моллите недоволни. В страната назрявала война, която завършила трагично за Шах-Джахан. Разказът за Черния Тадж е разказ за едно от чудесата, които ги няма по света.

Преди смъртта си, както съобщава летописецът, императорът помолил да го донесат до затворническия прозорец и „потънал в дълбок безкраен сън“.

… Късно вечерта, преди да се върна в Делхи, отново дойдох на площада пред Тадж. Пред портата се люшкаха езичетата на свещите, запалени от търговците. По същия начин течеше върволицата от хора към арката, тъй като под лунната светлина мавзолеят е още по-приказно зрелище, отколкото денем. Небесносин, той висеше над черната земя и големите звезди се притискаха към леките му куполи.

АНУРАДХАПУРАИзгревът на планината Шрипада

Пътешествието започва през нощта. От пътя, бягащ сред чайните плантации, се отделя тясна, добре утъпкана пътечка. Тя полегато се издига нагоре и по-нататъшният й път е отбелязан с верига от палми. Лампи висят на стълбове, на дървета, на скали и синджирчето им, избледнявайки, като далечни звезди, води напред и нагоре, към зенита, прекъсвайки се на високото.

Тишина, само тропането на хиляди боси крака, на сандали, вдигащи в тъмнината нагоре светли облачета прах.

И внезапно пронизителен вик разкъсва тишината:

— Садху! Саа-дху! С-аа-а!

— Са-аа … — подхващат гласове в тъмното.

— Са-а! — кънти нагоре и надалече. Пътеката се стеснява. Стената на джунглите се приближава. Отпред са каменни стъпала: от едната им страна — скала и пропаст, откъдето към пътеката се протягат върховете на дървета, а от другата — лиани. Сега пътеката става черна, влажна, горещ тунел, и ако не са редките лампи и светилниците в ръцете на пилигримите, би изглеждало, че си се загубил в безкрайна пещера.

Хорската верига се влачи бавно. Има много стари хора. Водят ги под ръце, спирайки се за почивка през няколко стъпала. Понякога движението се прекъсва, значи отпред има къщичка, където можеш да изпиеш чаша чай, или навес за почивка — те са много по този дълъг път.

Но времето подканва — трябва да се стигне върхът, преди да е разсъмнало.

На едно място стъпалата на каменната стълба са съвсем нови; доскоро пилигримите преодолявали този отрязък от пътя — стръмни скали с надвиснала отгоре козирка — по дебели вериги, прехвърлени над пропастта. Ако неочаквано връхлитал поривист вятър, а на високото той не е рядкост, хората падали в дълбокия дол и душераздирателните им викове карали цялата процесия да замира за няколко минути.

На изток небето започва да синее и на фона му върхът Шрипада, закъдето води и пътят на пилигримите, изглежда особено черен и величествен. Светлината на лампите всяка минута става все по-жълта и нереална. Още няколко крачки и стигаме върха.

Върхът на планината представлява плоска площадка, по средата на която под навес се намира продълговата вдлъбнатина, дълга два метра. Това е „следата на Буда“. При изгрева на слънцето на площадката се събират хиляди хора. Те стоят плътно един до друг и нарастващо вълнение обхваща пилигримите, които вече не забелязват нито изгарящия вятър на почти трихилядната височина, нито умората след трудния път.

Понякога над върха се заражда и се влачи в синия въздух дълбокият звън на висящата тук камбана. Така закъснелите пилигрими известяват за завършването на пътя си.

Небето бледнее и ето вече се различават мургавите лица, върховете на околните планини и ранните леки облаци.

И изведнъж, както винаги неочаквано, иззад планината се изтръгва сноп от слънчеви лъчи, позлатява върховете на планините, лицата на хората и след секунда — на екватора изгревът на слънцето е стремителен, такова нещо жителят на умерения пояс никога няма да види, — след секунда на небето излита като изстреляно от прашка слънцето.

Този момент очакваха всички. Въздишка на възхищение, облекчение — като че ли хората вече не се надяваха, че слънцето ще изгрее — се разнася над върха на планината. И веднага стотици гласове подхващат:

— Садху! Садху! Саааа!

На отсрещната страна на планината — натам сега са обърнати пилигримите — се появява сянката на върха. Изглежда като обемен конус от тъмен въздух.

В тишината, която настъпва на върха, нахлува гласът на монаха, четящ молитва. Монахът (гласът му е усилен многократно от високоговорители — техниката неотдавна е дошла по тези места, но е пуснала корени) произнася думите, повтаряни от стотици гласове:

— Няма да открадна…

Тълпата коленичи.

— Няма да убия нищо живо…

Хората допират чела до студените плочи.

— Няма да излъжа…

А монахът междувременно продължава молитвата:

„… Обладателят на безкрайната мъдрост, грижейки се за спасението на Ланка, трижди е идвал тук… И затова този остров, озарен от светлината на истината, високо се извиси в слава на вярващите.“

Така е написано в ланкийската хроника Махавамса.

Три пъти посетил Буда остров Шри Ланка и на всяко от местата, където се е спирал, по-късно били издигнати храмове. Когато напуснал острова третия път, се докоснал с крак до върха на планината Шрипада и оставил на нея следа от крака си. Оттогава към това място бавно вървят пилигрими, които в празника на майското пълнолуние бързат насам, за да видят изгрева от светата планина и сянката на върха в първите слънчеви лъчи.

Върхът Шрипада, или както още го наричат, Адамов пик, се извисява като конус сред острова. От него се откриват безкрайни хълмове, обрасли с джунгли, чайни плантации, села, безчислени пагоди и храмове. Храмовете на чудната страна…

Шри Ланка е капка, откъснала се от Индия, мост между нея и страните, които се намират по-нататък на изток. Тези страни са взели много от Индия, културата им се е развивала под индийско влияние, идеологията и религията им до голяма степен са заимствувани от Индия.

Будизмът се е родил в Индия 600–500 години пр.н.е. За негов основател смятат Гаутама-Буда, принц на една от индийските държави, който решил да даде на хората учение за справедливост и истина.

По това време религията, която господствувала в Индия, с нейните усложнени и неразбираеми от простите хора обреди, с делението й на варни (касти — бел.ред.) и с отричането на равенството на хората дори пред лицето на божеството, преживявала криза. Навсякъде се раждали секти, чиито водачи проповядвали равенство. Ереста се размножавала… Една от тези секти първоначално е бил будизмът. Съдбата му в някаква степен прилича на съдбата на християнството: и едното, и другото учение се обръщали към угнетените; и едното, и другото обещавало на хората утеха. Не е известно дали Гаутама е бил историческа личност, или е също такъв събирателен образ на пророк като Христос. Много учени са склонни да смятат, че Буда наистина е съществувал. На учението му провървяло повече, отколкото на други, които се раждали по това време в Индия, но умирали заедно със смъртта на идеолога.

Будизмът, който обявил всички хора за равни по рождение, борещ се против сложните ритуали и върховенството на жреците брамани, спечелил много привърженици. Сред тях имало дори князе и царе, но главно били търговци и занаятчии. За броени години будизмът се разпространил на по-голямата част от територията на Индия.

Особено ревностен привърженик на будизма бил индийският цар Ашока, който живял през III век пр.н.е. Той се смята от будистите за светец. По негово време, както казва традицията, се събрал будистки събор, който изработил правилата за живот и поведение на вярващите, в много страни били изпращани мисионери, проповядващи будизма.

Една от тези мисии стигнала до Шри Ланка. Според преданието, което не противоречи на историческите факти, тя била възглавявана от сина на Ашока — Махинда (на санскритски името звучи „Махендра“).

Преданието, отбелязано в хрониката Махавамса, гласи, че Махинда срещнал недалеч от мястото, наречено Михинтал, царя на Шри Ланка, Деканампиятиса, който бил на лов. Царят поканил пътешественика, който много бързо направил от Деканампиятиса будист.

Махинда се заселил в Михинтал. Живял в пещера и царят идвал при отшелника, за да се съветва. Царят построил няколко храма и манастира, а когато Махинда умрял, то над гроба му била издигната най-високата в страната дагоба. Около нея израсъл град Анурадхапура.

По-късно Анурадхапура се превърнал в един от най-големите градове на Изтока и процъфтявал няколко века. Изоставен от жителите, когато столицата била преместена на друго място, градът оставил на Шри Ланка най-почитаната колекция от будистки паметници, посещавана всяка година от поклонници от всички краища на острова и от другите будистки страни. Много се е запазило в Анурадхапура, а каквото времето разрушавало, периодически се подновявало и се подновява.

Премествали се столиците на Шри Ланка, сменяли се династиите, отивали си и идвали завоеватели, но религията не се сменила повече от две хилядолетия. Будизмът, както и преди две хиляди години, е господствуваща идеология. Нито мюсюлманството, нито християнството не могли да пуснат корени сред сингалите. Подобна приемственост е обусловила създаването на уникална галерия от паметници. Всички те — и построените преди много векове, и едва вчера — се пазят старателно.

Оттук, от Шри Ланка, се отправяли мисии в страните на Югоизточна Азия, възраждайки будизма там, където бил претърпял поражение или западнал. Те носели свещените текстове, които трябвало да следват будистите — и светските хора, и монасите, — и каноните, по които са се строили свещените съоръжения.

Анурадхапура била столица на царете от династията Махавамса. Ако Махинда се е появил там през III век пр.н.е., то Анурадхапура прекратила съществуването си като столица през VIII век, тоест била е хилядолетна, надминавайки в това отношение всички останали градове на света. Някои учени смятат, че в периода на разцвет в нея са живели повече от три милиона души.

Най-стар от паметниците на Анурадхапура се смята дагобата Тхупарама. Тя, уверяват будистите, била построена още по времето на Ашока, когато Махинда изискал от Индия ключицата на Буда, за да я погребе в достойно място.

Дагобата, както и индийският кутел и бирманската пагода, е произлязла най-вероятно от надгробната могила. Ранните дагоби и кутели представляват полукълба, понякога наистина неразличаващи се от хълмовете и надгробните могили. След време могилите започнали да се издължават и да обрастват с допълнителни детайли, всяка от които имала точно определен смисъл и значение. В края на краищата в Бирма и Тайланд пагодите се изтеглили в тънки изящни конуси.

Щом като дагобата е надгробна могила, то, естествено, вътре няма и не може и да има никакви помещения освен погребалната камера. Но тук изникнала сложността: ако дагобата е гроб на Буда, то само една може да изпълнява тази роля, другите стават кенотафи — лъжливи гробници. Но всяка будистка страна, всеки район и дори що-годе солидна пагода искат да бъдат истинската гробница.

И започнали да делят Буда. В бирманската пагода Шведагон съгласно преданието са погребани осем негови косъма. В Канди, на Шри Ланка — негов зъб. Още един зъб е в Китай. В Тхупарама — ключица, и така нататък. Ако днес се заемем със статистика и преброим колко всичко ключици, зъби и пръсти на Буда са погребани в света, може да се окаже, че Буда е имал много повече крака, ръце и зъби, отколкото се полага на човек.

Заради мощите на Буда някога възниквали международни скандали и конфликти, които трябвало да се разрешават с война, макар че будизмът ги отрича. Бирманският крал Анируда водил война, и то неведнъж, с княжество Тароп, за да отнеме от управителя му скъпоценния зъб. Ланкийците подарили принадлежащия им зъб на бирманците, обаче после се оказало, че зъбът бил фалшив, а истинския оставили за себе си.

Дагобата Тхупарама не е най-голямата от дагобите на Анурадхапура, обаче мнозина я смятат за най-красивата и съвършената. Наистина съвършенството й не датира от самото начало — както е известно, дагобата е била реставрирана през XIII век. Тя се състои, както и другите дагоби, от три части: от основа — полусфера, над нея каменен куб — хранилище на свещените реликви (именно там се пазят мощите и другите свещени предмети), и връх. Висока е двадесет метра и е обградена с каменни стълбове. Сигурно по-рано стълбовете са ограждали дагобата в няколко концентрични кръга и са поддържали навес.

Цар Дутхагамани, известен в историята на Шри Ланка като освободител на острова от южноиндийски племена, бил един от основните строители на Анурадхапура. След няколко успехи на бойното поле царят пристъпил към издигането на будистки паметници. Той построил дагобата Миришавети и започнал строителството на дагобата Руанвелисея, но до завършването й не доживял. Била завършена от по-младия брат на царя.

Руанвелисея е с невероятни размери: диаметърът й е почти сто метра и височината — шестдесет. Представете си бяло полукълбо, увенчано с куб, и позлатен връх, които, съчетани с бездънното синьо небе, създават с нищо несравнимо зрелище.

Изминали още няколко години и племенникът на войнствения Дутхагамани пристъпил към изграждането на дагобата Абхаягири (Джетавана) в северната покрайнина на Анурадхапура.

Царят, както се и полага на цар на голяма страна, уверен във величието и мощта си, решил да изгради най-голямата в света дагоба. Фундаментът на всяка дагоба се строи от камъни или тухли… Ланкийският цар заповядал да се направи фундамент от редуващи се слоеве сребро, мед, кварц и глина…

В хранилището на свещените реликви в дагобата били изсечени думите: „Цветята тук никога не ще увехнат, ароматите няма да се свършат, лампите няма да угаснат — тук нищо не ще пресекне“. Царят умрял без да довърши строителството. Но децата му продължили работата, събрали на строежа десетки хиляди работници, облагали острова със специални данъци. Дори след завършването на дагобата строителите отново и отново се връщали към нея. Известно е, че след триста години по заповед на цар Гаджабаху I покрили полукълбото на дагобата с нови слоеве тухли.

По думите на английския изследовател Тенетет „Материалите, изразходвани за строителството й, са достатъчни да се построят 800 сгради, всяка от които ще бъде с фасада, дълга 20 фута, и тези къщи ще образуват тридесет улици по една миля всяка. Като резултат би се получил град с размерите на Ковънтри.“

Дагобата Абхаягири по грандиозност дори надминава Хеопсовата пирамида. Заедно с платформата и върха дагобата се издига на сто и петнадесет метра. Диаметърът й е сто и двадесет метра.

Едновременно с дагобите бил построен и Медният дворец. Той представлява чудно, странно зрелище. В града сред дагобите расте гора. Гора от каменни колони. Всичките стълбове са с еднаква височина — четири метра. Наброяват точно хиляда и шестстотин парчета, тоест четиридесет реда по четиридесет колони във всеки. Това е всичко, което е останало от Медния дворец. Някога стълбовете са били обковани със сребърни пластинки, а покривът, който поддържали — медни листове, откъдето дворецът и получил името си.

Това са останки от огромен манастир.

Ето какво съобщава хрониката Махавамса за Медния дворец:

„Корнизите му бяха украсени със скъпоценни камъни и злато. Имаше сто хиляди стаи, всяка с ярки като очи прозорци.“

И все пак за ланкийците най-свято място в Анурадхапура не са дагобите, колкото и високо да се ценят, не са останките от дворците и манастирите, а свещеното дърво бо-бодхи-баниян29 — според преданието това е израстък от дървото, под което Буда размишлявал. За дървото в Анурадхапура са писали средновековните хроники и първите европейски пътешественици — още тогава то било безкрайно древно, — може би само секвоята от калифорнийските гори може да му съперничи по възраст.

След падането на Анурадхапура Шри Ланка преживяла тежки времена — нахлуване на врагове от Южна Индия, войни и опустошения. Столицата била пренесена в друг град — Полонарува. Тази столица, така както и Анурадхапура, се слави със сградите си, дагобите, манастирите. Но най-вече със статуите и барелефите си. Там се намира петнадесетметровият Буда, изсечен в скала. Но и Полонарува паднала през XII век, когато южноиндийските армии начело с цар Мадха слезли на брега на Шри Ланка.

„И този Мадха като свиреп вихър — съобщава хрониката — повел армията си към остров Ланка и бил подобен на стихиен пожар, нахвърлил се върху гора… Той разрушавал дагоби и чупел статуи и търсел скрити съкровища… Уви! Уви! Така тамилските гиганти разрушили кралството и религията на острова.“

Сингалите отстъпили в укрепените крепости в дълбочината на острова. Там от долината била пренесена главната реликва — зъбът на Буда. Бил скрит в селището Канди, в специално построен малък храм. След това дошли португалците и холандците…

Но през войни и беди, през вековете на колониално подчинение жителите на Шри Ланка пренесли верността към националните традиции, култура, вяра. И на големите празници, както и преди хиляда години сингалите се стичат пред безбройните храмове, дагоби, чудесни паметници на будисткото изкуство. По-рано до тези дагоби отивали пеша. Сега не се спазва така строго правилникът: хората са заети и малко от тях могат да си позволят да загубят няколко дни, за да стигнат до дагобите на Анурадхапура.

През различните дни пътищата, водещи от Коломбо към Анурадхапура, са задръстени от коли и каруци. Край пътищата се правят много навеси, под които може да се почине и похапне. И почивката, и храната по пътя е безплатна — местните жители специално пекат сладкиши и варят ориз за този ден. Обичаят е останал от древността, когато поклонничеството към Анурадхапура било дълго и трудно.

През дните на празника на майското пълнолуние — Весак — всяка къща, всяка селска колиба е украсена със знаменца и вечерно време с маслени лампи. В градовете напряко на улиците са препречени гирлянди от хартиени фенери и са направени декоративни арки.

И така по целия древен остров. Но най-много пилигрими се стичат в град Шрипада, вечерта се запалват гирляндите на огньовете и започва изкачването. Нали нощта е кратка, трябва да се успее до разсъмване да се изкачи планината, да се види изгревът на слънцето над страната на гигантските дагоби.

СИГИРИЯДвадесет и една красавици

Чудесата, за които се разказва в тази книга, са създадени от народа и принадлежат на целия народ. Постижението на индийския народ са фреските на Аджанта, на китайския народ — фреските на Дънхуан, на ланкийския — фреските на Сигирия. И все пак…

Фреските на Дънхуан и на Аджанта са създавани векове. Тези картини не са паметници от някакъв кратък период, това е школа за живопис, проточила се с векове, която положила основата на по-нататъшното развитие на изкуството в страната. Колкото и да са възхитителни фреските на Аджанта, то в някакъв друг храм биха се родили подобни тълкования на будистката митология, формите и движението на многобройните фигури. Зад тези фрески, както и зад барелефите на Ангкор, се скриват много майстори и първият, най-талантливият създател на новата школа, се губи в тълпата на учениците си и подражателите. Разрушителят на каноните става създател на нови.

Но има изключения. Има гении, които нямат нито последователи, нито ученици.

И ако такъв художник е работил преди много столетия в Азия, където не е било прието да се фиксира името на създателя на произведението на изкуството, никога не ще узнаем името му. Пример за това са фреските на Сигирия, фреските на скалната крепост в центъра на Шри Ланка.

Историята на Сигирия е трагична и не съвсем ясна. За да се появят на бял свят тези фрески, е била необходима и появата на царя бунтовника, царя отхвърления.

Време на действието — V век. Място на действието — Шри Ланка.

„… Живял някога един цар. И имал две царици…“

Така започва легендата за Сигирия, легенда, в която истината се преплита с измислицата, но истината е повече.

„… Имал две царици. Едната била прекрасна, но от нисък произход и царят я обичал. Другата не била красива, но кръвта й била благородна и обичала царя. И имал царят двама сина. Синът на прекрасната царица бил красив, но зъл и коварен. Синът на грозната царица бил безобразен, но мъдър и добър. И имал царят дъщеря с изумителна красота, която той пазел като зеницата на окото си.

Царят омъжил дъщеря си за командуващия кралската конница, но принцесата не била щастлива. Свекървата я обиждала. Научил за това царят. А трябва да се каже, че той можел да бъде много добър човек и когато бил такъв, от него нямало по-добър на света. Но, ако се разсърдел, то на земята по-зъл от него също нямало.

Царят разбрал, че с дъщеря му се отнасят лошо. И се разсърдил. Видял следи от камшик върху бялото й тяло и тогава заповядал да изгорят жива мъчителката на принцесата. Така и било направено.

Командуващият царската конница бил най-близък приятел на красивия, но зъл принц. Подтикван от мъст, той склонил принца към заговор срещу баща си. Принцът завзел трона, убил баща си и го зазидал в крепостната стена. Новият цар се опитал да си разчисти сметките и с по-малкия си брат. Но той бил, както вече беше казано, много умен. Почувствувал лошото и избягал от страната.

Новият цар не бил щастлив. Страхувал се от отмъщението на по-малкия си брат, страхувал се от народа, който бил недоволен от убийството на стария цар. И тогава той намерил непристъпна скала, извисяваща се сред долина, покрита с непроходими джунгли, и построил върху скалата града Сигирия, новата столица, където никой не би могъл да се добере: така хитро била устроена, че двама-трима войници могли да я отбраняват срещу цяла армия.

Осемнадесет години царят живял на скалата, като управлявал оттам остров Шри Ланка. Той водел разгулен живот и прекарвал времето си в пирове и забави, за да заглуши гласа на съвестта и страха.

И ето веднъж патрулите известили, че откъм морето се приближава голяма армия. Тогава царят събрал отрядите си и им заповядал да слязат в долината, за да срещнат врага в полето.

Начело на настъпващата армия бил по-малкият брат. Започнала битка. Бойното щастие се наклонило на страната на по-малкия брат. Виждайки неизбежното поражение, царят се обърнал, за да се скрие в непристъпната крепост, но в последния момент го обхванал срам и решил да умре като цар, а не като изгнаник. Извадил меча си и го забил в гърлото си.

По-малкият брат, като отмъстил за смъртта на баща си, се върнал в столицата Анурадхапура и започнал да управлява. Хората бързо забравили скалата, където живял отцеубиецът, забравили и пътя за там.“

Така или почти така било наистина. Цар Касапа (478–496 г.), реформатор, личност, надарена и трагична, след убийството на баща си построил върху скалата град-крепост и живял в него, чиито пещери и къщи били надупчили като пчелни килийки каменните пропасти, скривайки входовете зад монолитни късове.

През 496 година по-малкият брат на царя, Монолан, се върнал от Индия, където бил избягал по време на борбата за престола, и победил Касапа.

Скалата Сигирия с останките от древната столица се намира на двеста километра от столицата на Шри Ланка — Коломбо, и на седемдесет километра от главната средновековна столица Анурадхапура. От двете страни на пътя, водещ към Сигирия, се е приближила джунглата, и трябва да се отиде много близо, за да се види как сто и петдесетметровият връх на скалата се издига над гората. Пътят изведнъж свършва пред стръмна стълба, тук-таме изсечена в камъка, тук-таме иззидана от тухли. До стълбата израстват от скалите ноктите на приказна птица колкото три човешки боя.

Стълбата дълго заобикаля, огъвайки се на завоите, докато не доведе до дълга криволичеща галерия. От едната страна тя е ограничена с тясна стена, от другата — с каменен парапет. Галерията се вие като планинска пътека, като заобикаля скалните издатини. На едно място са се запазили фрески, които са били създадени по време на царуването на Касапа. Намират се на височина петнадесет метра над галерията в голяма труднодостъпна ниша.

Към нишата по-рано водела неустойчива дървена подвижна стълба. Днес там може да се стигне (прогрес, който е реализиран от туристическото управление на Шри Ланка) по метална спираловидна стълба, оградена за безопасност с телена мрежа. В нишата се намират фреските на Сигирия — чудото на острова.

Фигурите на двадесет и една жени са единственият пример за светска живопис на средновековния Шри Ланка и абсолютно уникален образец на изкуството на средновековна Азия,

Фреските на Сигирия понякога ги сравняват с индийските фрески на Аджанта. Но това никак не е правилно. Фреските на Аджанта, колкото и талантливи да са, не излизат извън рамките на позволеното от религията и са свързани с нея. Те не са бунт, а подвиг на талантливи майстори, които съумели да оживят религиозните сюжети, без да са въстанали против каноните.

В Сигирия не е така. Досега учените не са стигнали до единодушно мнение какво изобразяват фреските — или това са небесни танцьорки аспари, които от небето обсипват земята с цветя, или са богини на дъжда и мълниите, или погребална процесия, или церемония в двореца на Касапа, или просто девойки, които се къпят в езеро. Вече подобно различие в тълкуването на сюжетите — а учените се оправят толкова уверено в будистката митология, че практически няма фрески, които да не са били отнесени със сигурност към един или друг канонически сюжет — навежда на мисълта, че тук са нарушени религиозните канони.

Разголени красавици в човешки ръст стоят на двойки. При всяка двойка една от девойките е с тъмна кожа, другата — с бяла. Вероятно художникът с това показва, че едната от тях е благородна дама, другата — нейна прислужница. Девойките са разположени свободно върху плоскостта на стената, което е необичайно за азиатската живопис, и се движат и живеят като че ли в мъгла — по-долу от бедрата фигурите на девойките потъват в бял непрозрачен облак или във вода. Именно „движат се и живеят“ — аз не знам друго средновековно произведение на изкуството, в което на художника да се е отдало така вярно да запечата живота и движението.

Стандартите за красота се изменят не само от столетие на столетие, от страна в страна, но и в продължение на десетина години. Но има някои особено големи произведения на изкуството, които побеждават и модата, и вкусовете, и столетията. Венера Милоска, Венера на Ботичели, Нефертити са винаги прекрасни, и то за всички. Същото е и с девойките на Сигирия.

Художникът е искал да създаде красота. Той е направил това и е победил времето.

Ето защо съм убеден, че в Сигирия не е имало нито група от майстори, нито школи със своите канони и закони. Имало е само един майстор.

Както Микеланджело, който месеци наред е рисувал Сикстинската капела, извит върху скеле, в напрегната поза под покрива, но работещ и работещ, за да победи материала, да се измъкне от властта на условностите и да създаде неповторимото, така и майсторът на Сигирия сигурно месеци се е люлял върху несигурно скеле над недостъпната ниша и със смели мазки е рисувал галерията на своите красавици. Не е важно как ги е нарекъл, как е обяснил на царя що за жени са оживели пред вратата на двореца му. Може би наистина е казал, че това са аспари, или богини на мълниите. От наименованието не се изменяло съществото на фреските — те били земни, те не призовавали към смирение и размисли за преходността на живота, те можели да накарат дори най-скучния от хората да обича живота и да му се радва.

Художникът, разрушавайки всички канони и закони, рисувал познати му, земни и желани жени. Между тях няма еднакви лица, няма еднакви фигури и ръцете с тънки пръсти са толкова подвижни, пластични и изразителни, че не можеш да се отърсиш от впечатлението за движение, за бавен и грациозен танц.

Галерията, над която са нарисувани жените, се извива около скалата и се превръща в широка тераса. Оттук започва трудно изкачване нагоре, покрай гигантската статуя на лъва, който дал името на цялата скала.

Ако преодолеете стръмнината, ще се окажете на плоския връх на скалата, където някога е бил дворецът на Касапа. Запазили са се резервоарът и прецизно планираната система за водоснабдяване на двореца.

А около скалата са останките от града, краткотрайната столица. Кулите на стените му, разрушени, и сега се издигат по-високо от десет метра над върха и останките от рова достигат тридесет метра ширина. Някъде тук се е намирал тронът от розов гранит, някъде тук са били павилионите и затворите…

Преди няколко години някакъв маниак поискал да убие красавиците на Сигирия и преди да го спрат, успял значително да повреди фреските. Любопитно е да се отбележи, че маниаците не обичат великите произведения — спомнете си кого нападаха: „Нощният патрул“ на Рембранд, „Джокондата“.

Отдавна е изчезнал споменът за гордия цар, загинал и градът му, но фреските останали. Едва ли цар Касапа би позволил на художника да ги рисува, люлеейки се над пропастта върху неустойчивото скеле, ако е знаел, че градът му ще се слави само с тях — за царете е обидно да съзнават, че властта на изкуството надвишава властта на царете и правителствата.

Но нищо не може да се направи. Колко пъти в историята изкуството е побеждавало в такива двубои.