7 и 37 чудеса

ПАГАНПетте хиляди храма

През лятото на 1975 година Бирма я сполетя поредното безпощадно земетресение. Особено пострада древният град Паган. Във вестниците, съобщавайки за бедствието, се появиха имена, които по-рано едва ли са били известни на много хора: разрушен е храм Ананда, станала е жертва и пагодата Бупая, падайки в Иравади…

Те извикваха в паметта ми величествените силуети на фона на утринното небе, прохладните, извисяващи арките си нагоре, екливи зали на храмовете и шумоленето на тревата под солидните пагоди.

Възстановяването на повредените храмове вече е започнало и много ще бъде спасено. Много, но не всичко…

Паган е известен несравнено по-малко, отколкото заслужава, макар че е един от най-удивителните паметници на човешката култура. И щом като съществуват популяризатори на другите чудеса на света, то нека на мен остане да прославям Паган и тази моя страст да се зачете в бъдещото ми съществуване (така казват будистите) за добро дело.

Бирма се намира южно от Китай и източно от Индия. Цялата, от север на юг, я пресича могъщата река Иравади. Тя се спуска от Тибетските възвишения, пресича зелените хълмове в северната част на страната, като се разлива в широката долина, напоява сухите равнини на централна Бирма и се влива в Индийския океан, разделяйки се в много ръкави на делта.

В центъра на страната, в сухия пояс, на брега на Иравади, се намира чудесният град Паган. Най-вероятно е да са го основали първите племена на бирманците, дошли преди хиляди години в страната, която сега се нарича Бирма.

През 1044 година Паган станал столица на Бирма, която тогава се е наричала Паганско царство, и след двеста и петдесет години, в края на XIII век, подир рухването на държавата под ударите на монголските войски, градът бил изоставен от жителите.

Изгнили и се разпаднали дървените дворци и къщи, обрасли със суха трева и кактуси улиците, изсъхнали изкуствените езера и резервоарите, но храмовете и пагодите на града, на брой около пет хиляди, още са здрави.

Малко хора извън пределите на Бирма са чували за Паган, сравнително малко са били там. Причините са няколко. И това, че Бирма дълги години била настрана от търговските пътища, и това, че дори в Бирма Паган не е много достъпен — до там няма железопътна линия. И най-накрая, на Паган не обръщали особено внимание, докато Бирма била колония: тя се е смятала за крайна провинция на Британска Индия и индийските паметници и храмове, по-известни, засенчвали далечния Паган.

Но непроходимите джунгли не скрили Паган, както се случило с храмовете на Ангкор и пирамидите на маите, пясъците на пустинята не го засипали като Хара-Хото или Хорезъм. Вече 700 години, откакто Паган не е столица на Бирма, но той и сега е едно от най-тачените в страната места и с думите „това се е случило в Паган“ започва всяка втора бирманска приказка.

Великият пътешественик Марко Поло пръв от европейците е видял Паган. Макар че някои историци се съмняват ходил ли е там, Марко Поло, който се намирал тогава на служба при императора Хубилан хан, внук на Чингис хан, оставил в книгата си отчет за войната на монголците с Паган и описание на града.

След това изминало почти половин хилядолетие, преди Паган отново да бъде видян от европейски пътешественици. Но ако за късмет на Марко Поло му се паднало щастието да намери града жив, то англичанинът Саймс, който нарисувал няколко от храмовете на Паган, видял в края на XVIII век мъртъв град. Наистина Паган още не бил ограбен от английските туристи и различните търсачи на приключения.

През първата половина на миналия век Паган бил посещаван от англичани-мисионери, офицери, шпиони, дипломати. Англия се стараела да покори Бирма и затова английското правителство било заинтересувано от събиране на сведения за тази страна. За Паган писали повърхностно — древността и красотата не интересували деловите хора, те често изразявали съмнение, че градът е построен от бирманци, било прието те да се представят за полудив народ, който трябва бързо да се приобщи към европейската цивилизация.

След разузнавачите, щом Бирма била покорена през 1885 година, тръгнали не учени, а обирачи. Това били и войници, вдигащи от прахта статуетки, и офицери, които откарвали в родните си места по-големи статуи, и лъжеархеолози, опитващи се да превозят в европейските музеи цели стени с фрески.

Учените се заели с Паган едва в началото на нашия век. Преди Бирма да стане независима, те били единици и макар че историците научили много за Паган, той в много отношения си оставал все още тайнствен и неразгадан град.

Сега в Паган е открит музей, всяка година се извършват разкопки и реставрации, на практика идват бирмански студенти — архитекти, художници, филолози, изкуствоведи, стремят се да дойдат туристи. И с всяка година Паган става все по-известен и славата му, скрита във вековете, отново се връща при него.

… Помня първата си утрин в Паган. Слънцето още не беше изгряло и въздухът зад прозореца беше с наситен сив цвят. Към прозорците на малкото хотелче, намиращо се сред града, се бяха стекли храмовете на Паган. Стояха, където и да погледнеш, небесносини и виолетови, с отблясъци на настъпващия ден по върховете. Съвсем наблизо се издигаше към небето, към перестите облаци, острият игловиден връх на Татбиню. От земята до върха на чадъра са седемдесет метра, но цялата грамада изглежда лека като приказен дворец, построен за една нощ. Без съмнение тук са се трудили добри вълшебници. Като завладял южните земи на Бирма, населени с мони, първият цар на Паган, Анируда, докарал в столицата си майстори от всички краища на държавата. Паган трябвало да надмине градовете на всичките известни на Анируда земи. Оттогава всеки цар на Паган, за да възвеличи името си, строил голям храм и няколко малки. Велможите, министрите, пълководците, богатите се стараели да не изостават по-назад от царете.

Паган станал един от най-големите културни центрове на Азия. Университетите му видели студенти от далечни страни. Тук са се учили ланкийски и тамилски принцове, бонзи от Тямпа и пилигрими от Китай. В Паган имало няколко библиотеки и сградата на една от тях е единствената светска постройка в Паган, която се е запазила до наши дни.

Първото голямо съоръжение на Паган е пагодата Швезигон, грамадна пирамида, построена от Анируда. А по-късно били издигнати и първите храмове. Най-известен от паганските храмове е Ананда, построен в края на XI век. Представете си правоъгълна лаконична сграда на два етажа, чиито гладки стени са прорязани тук-таме от прозорчета с разкошни, приличащи на пламък портали. От средата на всяка стена започва едноетажна покрита галерия, през която може да се стигне в центъра на храма, тъй че храмът по план представлява правилен кръст. Покривът на храма е във вид на няколко намаляващи покриви-тераси, украсени по ъглите с малки пагоди и скулптури на приказни лъвове. На последната, най-малката тераса, се намира конична кула — сикхара, увенчана с остър игловиден връх. Височината на храма е шестдесет метра. Отвън е лек, светъл и изглежда почти безтегловен.

Вътре е съвсем друг. Минавате през висока врата и се озовавате в дълга, слабо осветена галерия. Тук е тихо и прохладно. Изведнъж ви обхваща чувство за тайнственост. Отпред нещо блещука. Пресичате два концентрични коридора, които обикалят сградата покрай стените, и се озовавате в краката на грамадна десетметрова позлатена статуя на Буда. Тя е осветена едва-едва, само прозорчето в стената на височина на главата й хвърля лъч светлина върху лицето и изглежда, като че ли Буда се усмихва загадъчно. Тук всичко е пресметнато така, че да се подтисне човекът, да се накара да чувствува собственото си нищожество пред лицето на съдбата и висшите сили. Коридорите, които се разотиват встрани, са тесни, но високи и с арките си се сливат в полумрака над главата. В нишите са скрити неголеми статуи и всяка крачка отеква в коридорите звънливо и ясно.

Но щом напуснеш храма и отново се озовеш на слънце, сградата с целия си вид, с лекотата си отрича тъмнината и строгостта на утробата си.

А на другия край на Паган (храмовете са разхвърляни доста свободно по крайбрежната равнина и затова градът заема площ няколко десетки квадратни километра) се намира друг храм, който е построен едновременно с храма Ананда.

Това е храмът на Мануха, царят на моните, пленен от Анорат през един от първите походи на бирманците. Анорат оставил на царя на моните придворните му и част от хазната; Мануха бил почетен пленник. Но все пак пленник, лишен от трон, родина, бъдеще. И както гласят хрониките, Мануха продал кралския си рубин и с парите построил храм.

В Паган няма друг такъв храм. Сградата е лишена от украшения, строителят й не си е поставял за цел да направи храма красив. Три куба, по-големият в центъра, по-малките — отстрани. Малка врата. Когато влизаш в храма, очакваш да се озовеш в квадратно помещение, отговарящо на очертанията на стените. Това е така, и в същото време зрелището, откриващо се пред очите ти, е необикновено и почти невероятно. Цялата централна зала на храма е изпълнена със статуята на седящия Буда. Главата му се опира в тавана, лактите и коленете — в стените, а в съседната зала може да се мине само провирайки се през пролуката, образувана от стената и от пръстите на ръката на Буда, която лежи на коляното му. На десетметровия, широкоплещест и набит Буда е много тясно в храма, стените го притискат, още малко и няма да издържи, и едва раздвижвайки рамене, ще разруши този страшен затвор. Но Буда е неподвижен.

И на мен ми се струва, а аз не съм единственият, който мисли така, че плененият цар Мануха е построил нарочно такъв храм. Притиснатият Буда — олицетворение на пленения цар и реалното усещане за робство, неудобство и мъчение, което те обзема, когато гледаш смазания от стените и тавана великан — веднага поражда в твоите представи образа на пленник.

В страничните зали е същото. Още две статуи и на тях също така им е тясно, също така стените са се притиснали до гърбовете им, лактите, коленете — никога не ще изправят нозе и ръце… А когато заобиколиш храма, отзад те очаква още една среща. Покрай всичките три зали се е проточила четвърта, дълга и ниска. Заточеният в нея Буда лежи — постигнал е блаженият покой, нирвана. И пак чувствуваш иронията на думите „покой“ и „блаженство“, нали Буда лежи в тесен ковчег и капакът му е само на няколко сантиметра от главата.

Храмът на Мануха е самотен в Паган. Другите храмове, както големите, така и малките, приличат повече на Ананда. По тях съдиш как се е развивала бирманската архитектура, как са се променили вкусовете. По-късни храмове са летящият, лек красавец Годопалин, великанът Татбиню, Хтиломино, Джамаязеди. Те са осветени по-добре от Ананда. Коридорите им са по-широки, прозорците повече и в тях се диша по-леко. Малките храмове, които наброяват десетки, обикновено са украсени богато с фрески — те като ковьори покриват храма от пода до тавана. Макар че фреските изобразяват сцени от живота на Буда, те разказват за живота на Паган, за хората му, къщите му, тъй като майсторите заселвали митологичните личности в познати им къщи и дворци и дори ги задължавали да пътуват именно в такива каруци, каквито са се движели през тези дни по улиците на първата бирманска столица.

Твърде важно изобретение на бирманските строители, което се е явило като една от главните причини за много доброто съхранение на бирманските храмове, била арката, почти неизвестна в средновековна Индия и Югоизточна Азия. Бирманците са измислили използуването й за много неща, разработили са множество нейни типове и видове и затова храмовете им в конструктивно отношение далеч превъзхождат всичко, което е било построено в древността и средните векове в Източна Азия.

Още една доста интересна и характерна черта на паганските храмове са огнените им портали. Всяка врата, всеки прозорец в Паган са украсени отгоре с пищен портал, приличащ на езици от пламък, който се изтръгва от сградата. Понякога в пламъка може да се различи главата на приказния змей Нага. Някои учени смятат, че именно пожарите в древните храмове са вдъхновили архитектите да създадат такъв странен портал. Други мислят, че по-рано храмовете са били украсявани с палмови листа. Но във всеки случай по тези портали може без грешка да се познае паганският храм.

В Паган има и няколко храма, които се различават от другите, макар че носят в себе си отпечатъка на паганската архитектурна школа. Един от храмовете не е измислен от бирманци. Това е преработеното от пагански архитекти копие на индийския храм в Бодхгая. Именно там, в свещеното за всички будисти място, се намира храмът, въздигнат на мястото, където се е родил Буда. Паганските майстори ходили там и със средствата на паганските царе възстановили овехтелия индийски храм. Като се върнали, построили същия в Паган. Други храмове, различаващи се от обикновените пагански, са храмовете на небудистките религии. Паган бил голям търговски и политически център на Югоизточна Азия и в него имало колонии на търговци, монаси, учени от различни страни — индуисти, поклонници на огъня, джайнисти. Те също строили в Паган свои храмове, но тъй като архитектите все пак били бирманци, то и тези храмове имат характерните за паганската архитектура черти.

Въпреки всичко в града няма да се намерят и две еднакви постройки — всеки храм е неповторим и уникален. Нагайон прилича на ладия с издължен висок нос, Джамаянджи изглежда могъща крепост, Паятонзу — лека играчка, присънила се във весел сън…

Освен храмове в Паган има много пагоди. От малки, колкото човешки ръст, до многометрови, издигнати върху няколко тераси. Около големите пагоди са минавали великолепните шествия в дните на празниците.

Градът отдавна е мъртъв, но това не значи, че хората са си отишли от тези места. Върху територията на Паган по-късно били построени малко градче и няколко села. Между храмовете са се прострели ниви, пасища, градини, палмови горички и децата тичат на училище, по навик заобикаляйки хилядолетните грамади по тясна пътечка. Тромави биволи теглят плуг зад ограда от възлести кактуси, а надолу по Иравади, без да бързат, пъплят джонки и дългокоминести параходчета.

Ако се озовеш в Паган, обикновено е прието да се изкачиш на горната тераса на храма Годопалин и от шестдесетметрова височина да обгърнеш с поглед великата столица и да дочакаш залеза на слънцето. То се спуска към сините хълмове на другия бряг на реката и докато се търкаля все по-близо до тях, все по-дълги и гъсти стават чудноватите сенки, докато се слеят в еднородна вечерна синева. Слънцето расте и червенее, скривайки се зад гърбицата на хълма; ето то изчезва, но още няколко минути безкрайното небе пази цвета му — то е червено, ярко, синеещо се към зенита и вече тъмносиньо зад гърба ти.

Долу, в селото, се запалват първите огньове, лаят кучета и радиото в една от къщите — в тази приказна тишина се чува на километри — започва да предава последните новини.

А Паган заспива и ти се струва, че сенките на умрелите преди седемстотин години царе, велможи и художници запълват широките му площади. Нощта принадлежи на миналото.

ШВЕ ДАГОННай-златната пагода

На архитектурните паметници понякога е свойствено да създават със силата на изключителното си значение съвсем определена, но за съжаление понякога лъжлива представа за страната. Ако говорим за Египет, то въображаемият му пейзаж е свързан неизбежно с пирамидите. Пустини, пирамиди, сфинксове… А това не е така. Милиони жители на Египет не са виждали пирамидите, живеят много далече от тях. Когато си спомняме за Америка, то мислено си представяме иглите на небостъргачите и Статуята на свободата над залива. А Съединените щати са страна, за която Ню Йорк не е най-типичният пейзаж. Много хора, мислейки за Русия, я свързват с храма на Василий Блажени или дори по-скоро с Кремъл…

Приблизително такъв е случаят и с Бирма. Златната пагода Шве Дагон толкова поразява попадналия там човек, че той едва ли не в половината очерци и статии нарича Бирма Страната на златните изгоди. И това е лъжа, макар и красива. Позлатените пагоди са само единици.

Налагало ми се е да пътувам много из Бирма и мога да кажа със сигурност, че ако трябва да я наречем Страната на пагодите — пагоди там наистина има много — и то, разбира се, Страната на белите пагоди, защото деветдесет и девет процента от тях са варосани обикновено.

Но Шве Дагон е златен. Шве Дагон е от всички най-висок, от всички най-величествен, от всички най-забележим. Намира се на върха на хълма и се вижда от което и да е място на Рангун, той присъствува във всяка книга за града и страната, във всеки рекламен проспект. Шве Дагон стана символ не само на столицата на Бирма, но и на цялата държава.

Неговата история е история на Бирма и никои не знае на колко години е, кога и от кого е бил построен, макар че за това има много легенди. Ето в какво се доближават те: преди две и половина хиляди години двама братя-търговци от Бирма — Таписа и Бхалика, посетили Индия. Там видели Буда, който седял под свещеното дърво бо. Буда им дал осем косъма от главата си и им заповядал да ги пазят в родния си град — Окала, който се намирал на мястото на сегашния Рангун.

Братята незабавно си тръгнали обратно. Но връщането не се оказало лесно. Царете на държавите, покрай които минавал пътят на търговците, научили за дара на Буда и с всички средства се опитвали да им отнемат свещените косми. Два от тях взел царят на Аджанта, два завладял царят на змиите: той се превърнал на човек и се промъкнал на кораба.

Но четири косъма все пак стигнали до местоназначението си. Само какви тържества започнали в Бирма, щом жителите й разбрали за дара на Буда! Дори Сака, владетелят на небесата, се спуснал на земята и помогнал да се избере достойно място за строителството на светилище, където да се пазят космите. Най-после мястото било избрано и когато цар Окалапа отворил ковчежето с дара, за да го вгради в специално построената пагода, открил всичките осем косъма вместо четири… Те литнали на височина колкото седем палми, от тях се разпространили силно светещи лъчи, глухите чули, немите проговорили, а земята се покрила с бисери.

В действителност преди две хиляди и петстотин години в Бирма още не е имало бирманци — те дошли в страната много по-късно. Не е имало и цар Окалапа. А и едва ли Шве Дагон е толкова стар.

Напълно е възможно, но вече през първите векове от новата ера на мястото на сегашния Шве Дагон да е имало малка пагода и със сигурност е известно, че през 1372 година царят на град Пегу посетил пагодата и заповядал да я възстановят. След него царете на Пегу — моните — и царете на Горна Бирма от време на време отивали там и давали заповеди за подновяване и позлатяване на пагодата. Всеки път пагодата, върху която натрупвали нов слой тухли, се уголемявала, докато през средата на XV век достигнала днешните размери.

Външно пагодите в Бирма приличат на детски пирамидки от разединяващи се халки. По структура те са по-близо до египетските пирамиди или пирамидите на древните маи: нямат вътрешни помещения и в тях не може да се влезе. Само някъде в дълбината на всяка пагода се намира малка камера, където са зазидани светините. Всички церемонии, празненства, богослужения се провеждат върху ограждащата я платформа.

Колкото по-високо се издигала пагодата Шве Дагон — а в крайна сметка тя достигнала височина над сто метра (над равнището на платформата) и станала най-високата пагода в света и изобщо една от най-големите сгради на Средновековието (окръжността на основата й е четиристотин и шестдесет метра), — толкова повече злато отивало за реставрирането й. Златото се полагало върху пагодата във вид на тънки листчета и всеки път за това отивали стотици килограми от скъпоценния метал.

И ето, отвсякъде видима, пагодата се рее над Рангун — ту червенееща при залеза, ту ослепително жълта през деня.

Комплексът от пагодни сгради Шве Дагон започва след стотина метра от конуса й. На километър наоколо са се пръснали манастири, жилища за богомолците, паркове и градини, малки пагоди и неизбежното свещено езеро.

… Край пътя, зад ниска каменна ограда, е яркозеленият правоъгълник на водата. Сред него върху дебели колове се издига малка бяла пагода. Повърхността на изкуственото езеро е толкова гладка и спокойна, че изглежда като че ли не е пълно с вода, а със зелено желе. На едно място към водата водят каменни стъпала. Там стои момче в карирана пола-лоунджи и пред него има кошница. Тя е пълна с царевични топчета. Ако сте намислили да слезете при водата, купете си от момчето няколко топчета — ще ви дотрябват. Достатъчно е да хвърлите във водата царевичното топче и изкуственото езеро моментално се преобразява. Водата кипва като в тенджера върху печка и се оказва, че езерото не е чак толкова спокойно, както е изглеждало на пръв поглед. То е буквално препълнено с риба. Дълги дванадесет сантиметра, приличащи на малки сомчета, тъмнозелени, покрити със слуз, мустакати риби се преплитат на повърхността на водата като плътна маса — не се вижда водата. Бият се за парчето царевица, отхапват от топчето и, изглежда, че след няколко секунди от него няма да остане нищо. Но в този момент голяма черна маса разблъсква рибите, от водата се подава клюн, разтваря се и нахапаното топче изчезва. И веднага езерото се успокоява… Но ето още няколко топчета летят във водата и около всяко отново закипява езерото и почти сигурно там се появява, разпъждайки рибите, черният клюн. Сложете парче хляб или царевица до самия бряг и тогава ще видите притежателя на черния клюн — голяма стара костенурка, дълга повече от метър.

Изкуственото езеро е на много години, каменните му брегове са извехтели и между плочите са порасли трева и храсти. Такива езера, където можете да извършите добро дело и да нахраните безсловесните твари, има при всяка голяма пагода.

Зад изкуственото езеро започва площад. Там са колите и автобусите, докарали туристи, количките и велосипедистите; има много будки — продават цветя, може и да се закуси.

Два лъва-чинте, високи до десет метра, пазят стълбата, която води до пагодата. Лъвовете са бели, само муцуните и ноктите им са боядисани. Кръглите очи гледат в далечината. Те пазят пагодата не от хората — очите им търсят нещо по-голямо. Може би очакват да дойде истински дракон или зъл великан. Тогава те ще му дадат да разбере.

Между лъвовете се намира портал, от него нагоре води дълга стръмна стълба, от двете страни на която има безбройни търговски дюкянчета. Тук, на тъмната стълба, продават и книги, и дребни сувенирчета, и цветя, завързани за бамбукови пръчици, за да стоят по-изправени в блестящите медни кани, намиращи се пред статуите на будите, и чадърчета от станиол — също дарове за Буда, и свещи.

Под навес, при светлината на самотна електрическа крушка, седи хиромант. Голям чаршаф с грубо изображение на длан, изпъстрена с черни линии, надвисва над него като авангардистки декор. Хиромантът се поклаща над наредените върху килимче вълшебни книги, като че ли си пее наум провлечена източна песен.

Ето продавача на талисмани и омайващи напитки от билки. Над шатрата му са разпънати скъсани кожи от леопарди. Черепи на елени и диви биволи целят с рогата си минувачите, купчини от коренчета и клончета, приличащи на снопчета дърва, мъниста, костилки и тъмни фигурки са нахвърлени накуп, предпазващ вълшебника от обикновените смъртни.

В ъгъла се е скрил татуировачът, наредил пред себе си мостри от рисунки. Той е строг и сериозен. Професионално, като медицинска сестра, държи в ръката си машинката за татуиране, която прилича на спринцовка или малък вибрационен свредел. Прогресът прониква дори в тази област на приложните изкуства.

Сега в градовете няма много желаещи да се украсят с татуировка, макар че рисунките пред майстора са цветни и самото татуиране е механизирано и ускорено стотици пъти, а преди сеанса майсторът изчиства кожата на пациента със спирт, за да не проникне, не дай боже, инфекция. Сред старците и бабичките, изкачващи се по стълбата към пагодата, има много татуирани. И днес в селата или в планинските райони с татуировка покриват изцяло краката и ръцете си — като че ли човек е облечен в син, изпъстрен дантелен плат. Стълбата извежда на площадка, залята от слънце. От другата й страна е прилепнал навес, под който блещукат позлатени статуи. Необятният склон на пагодата се издига, закривайки небето като с плътна завеса.

Пагодата е оградена от платформа, постлана с мраморни плочи. Тя е четириъгълна и е застроена нагъсто с навеси, светилища, малки храмове така, че около пагодата остава само пътечка, широка десет метра. По нея вървят туристите и поклонниците. Едни седят на мраморните плочи, размишлявайки за живота, други се молят, като държат в ръцете си цветя или свещички, някои са се укрили на сянка да почетат вестник или да похапнат. Шляпането на многобройните боси крака по мраморните плочи, преливането на тихи гласове, далечният звън на камбана, шумоленето на хартиени цветя и чадъри създават тържествен и особен фон на пагодата. Особеността и тържествеността се подчертават от изобилието, многообразието и гъстотата на боите, от които е създаден този свят: зеленината на палмите, чиито корони се прокрадват до платформата и надничат през бариерата, и на малкото дървета, допуснати на самата платформа. Белотата и златото на пагодите, ярката червенина и синевата на покривите, оазисите на цветята, пъстротата на статуите и стълбовете (на върховете им стоят статуите на пазителите на пагодите с мечове в ръце) и над всичко — великолепното блестене на потъналия в самото небе Шве Дагон.

Да заобиколим пагодата по платформата, както правят всички, които идват тук, — от селянина от далечните хълмове до чуждестранните президенти. Пътешествието, макар и кратко — половин километър — е наситено доста, тъй като за две хиляди години пагодата е събрала много върху платформата си.

Право пред нас е тазундаунът, приличащ на елха навес под осем намаляващи се покрива. Под тях е полутъмно и прохладно. Тазундаунът се е притиснал с гръб до самата пагода и златните буди внимателно гледат влизащите с присвитите си очи. Статуите са полускрити зад каните с цветя и пъстрите чадърчета. Върху платформата има десетки такива тазундауни.

Ето малка пагода. В осемте й ниши се намират статуи на седящия Буда, над всяка — скулптурата на звяр или птица и всяка ниша изобразява планета, а също така и един ден от седмицата. Необходимо е разяснение. Бирманската традиционна наука за произхода на света се различава от тази, с която сме свикнали, в нея има осем планети, като към тях се отнасят и Луната, и Слънцето, осем страни на света и осем дни в седмицата. Осмият ден е вмъкнат в обикновената седмица не без трудности, за да се оправдае съществуването на осмата планета. Този ден започва след залеза на слънцето в сряда и свършва в четвъртък на разсъмване. Символизира се от Рах, слон без зъби. Означава североизток и като несъществуващ отговаря на несъществуваща планета — на хипотетичното небесно тяло, което предизвиква затъмненията на Луната и Слънцето.

Зад пагодата на осемте планети върху подставка се намира камбаната на Махагант, излята през 1778 година. Тя тежи шестдесет тона, висока е два и половина метра и стените й са дебели тридесет сантиметра. Това е една от най-големите и красиви камбани в света. По времето на англо-бирманската война, когато англичаните завзели Рангун, извлекли камбаната от пагодата, натоварили я на параход и искали да я откарат в Англия, но параходът се преобърнал и камбаната потънала. Англичаните се опитвали да я извадят, но не могли. Само когато бирманците се захванали с тази работа, реката върнала камбаната и тя така и не напуснала Бирма. От време на време някой се приближава до камбаната и удря по нея три пъти. Тогава, ако се вярва на бирманците, ще се изпълни съкровеното му желание.

По-нататък се извисява голям тазундаун. Залата под този навес е толкова голяма, че побира десетметровата статуя на седящия Буда и остава място, където различни организации провеждат събрания и митинги — религията е доста търпелива към светските интереси.

Ето че излязохме на ъгъла на платформата. Тук, върху площадка, оградена от две страни с пагоди, а от другите две — с парапет, се намира свещеното дърво бо. Според преданието то е издънка на същото онова дърво, под което у Буда настъпило прозрението: той разбрал смисъла на живота и създал учение, водещо към спасение. Това дърво било засадено в деня на празнуване независимостта на Бирма — 4 януари 1948 година, На рождения ден на Буда тук се извършва тържествена церемония: членовете на правителството и известни бирманци поливат дървото.

От тази площадка се открива градът, който се вижда през ивиците светлина между старите дървета, покрили склона на Шведагонския хълм. В далечната лека мъгла тъмнеят покривите на църквите и лентата на реката блести на хоризонта.

Склоновете на Шведагонския хълм са също свързани тясно с историята на страната. Англичаните, които завзели Рангун, направили тук гробище на войниците, загинали при щурмуването на пагодата — трудно би било да се измисли по-голямо оскърбление за бирманците. През годините на английското колониално господство на склоновете се провеждали митинги и стачки и тук сега се намира мавзолеят на Аун Сан и другите министри от първото правителство на Бирма, убити през 1947 година.

Ако изминем още няколко метра, ще се намерим пред малка пагода, която според преданието е най-старата постройка върху платформата. Пред пагодата се намира камъкът на желанията. Ако след като се поклоните на камъка, си кажете наум: „Нека този камък ми се стори лек и тогава ще ми се изпълни желанието“ — и го вдигнете, ще можете сами да се убедите дали е лек, или тежък, всичко зависи от силите и въображението ви. Наистина, остава свободата на избора. Имате право да кажете: „Нека този камък ми се стори тежък, и тогава ще ми се изпълни желанието“.

Под следващия тазундаун може да се види статуята на Буда с различни по големина очи. Казват, че статуята е поставена в чест на великия учен от паганско време Шин Итцагон, който можел да превръща оловото в злато. Интересите на алхимиците по целия свят били приблизително еднакви.

Пред пагодите и тазундауните на стълбчета са поставени кутии за дарения. А до тях дежури някой от членовете на съвета на Шве Дагон. Той тържествено благодари на всеки дарител.

Изведнъж се открива странно зрелище. Сградата на края на платформата е правилно кубче, без украси, без цветя, без статуи на Буда и дори без дух-пазител. Вратата се отваря и отдолу се показва покривът на кабината на най-обикновен асансьор. Бил монтиран преди дванадесет години, за да може да се изкачва по-удобно високия хълм…

Е, какво пък, време ни е да си ходим. Може би ще ми се удаде да се върна тук, когато има голям празник, когато платформата е запълнена с народ и когато пеят и танцуват. Може би ще ми се удаде да дойда някак си вечерно време, в онзи тайнствен и очарователен час, когато слънцето вече е залязло, но краткият тропически здрач още не е изчезнал и всичко е залято с топла синева, в която като златни звездички блещукат стотиците свещи пред пагодите и на платформата. Отразявайки с върха си последните слънчеви лъчи, пагодата като език на пламък отлита в синьото небе.

ПАГОДАТА МИНГУНПредсказанието

Вече към десет часа сутринта въздухът над Иравади помътнява и трепти от горещина и реката става оловна, почти безцветна. Катерът, който се спуска по Иравади от Мандалай, столицата на последните бирмански крале, плува в сивата замъгленост и бавното потракване на мотора потъва в гъстия въздух. Насреща, като нереални сенки, изникват кафявите платна на джонки с високи като на каравели носове, от време на време ще изшляпа с дългите спици на колелата си старо параходче с цигара-комин, влачещо сал от тиково дърво с колиба по средата.

Плоските брегове, по-близо до града засети с ориз, а по-надолу по реката пустинни, с редки оазисчета от храсти или пръсти на кактуси, стърчащи от пясъка, се простират еднообразно, скучно и безлюдно.

След това местността се изменя. Десният бряг започва да се издига от сивосинкавите и охрените гърбици на хълмове, увенчани с малки бели пагоди. Тук климатът вече не е така сух и над не особено дълбоките пропасти се появяват зелените поля, засети с фъстъци, пипер и царевица. Колонади от палми с кичести капители крият в сянката си малки селца. Светът придобива конкретност, мъглата се оттегля, небето синее и на него започват да се очертават редки, почти прозрачни облаци.

Неясна, безформена постройка, полузакрита от мангови дървета, се вижда върху фона на хълмовете. Пред нея са се разположили малък манастир, целият в зеленина, навеси за богомолците, малки пагоди, но всичко това се губи, изглежда като играчка, като неистинско редом с гигантския каменен куб, поставен върху пет намаляващи тераси.

По-рано тук са стоели лъвове-чинте — изглежда, най-големите в света скулптури на животни. Всеки лъв бил висок тридесет метра. Еднометровите бели мраморни нокти са се впивали в камъните на пиедесталите и еднометровите блюда на мраморните очи са се взирали в суетещите се в краката им човечета. Лъвовете били разярени. И не е чудно: те са предопределени да пазят най-голямата пагода в света, най-голямата постройка в света, а пазели разцепен грозен куб. И ако не са летописите и разказите на монасите от съседния манастир, хората така и нямало да разберат какво се е случило в градчето Мингун.

… Кралят на Бирма Бодопая се възкачил на престола през 1782 година. Неговият предшественик, крал Сингу, бил човек избухлив, невъздържан и освен това обичал да си попийва. Това не му пречело да си остане дълбоко вярващ будист и да строи из цялата страна пагоди и манастири. И трябва да се каже, че народът не се отнасял лошо със своя крал. Работата е там, че Сингу, качвайки се на престола, прекратил проточилата се дълго време война със Сиам, върнал войниците по домовете им и в страната настъпил дългоочакваният мир.

Затова пък на придворните и велможите не било леко. Много от тях изгубили главите си, не можейки да угодят на царя, други рискували да ги сполети съдбата на нещастните им събратя.

В двореца се зародил заговор. Придворните знаели, че кралят обичал да напуска омръзналия му дворец, като взимал със себе си само няколко войници, и със седмици не се показвал в столицата.

И ето, веднъж Сингу заминал за пагодата Хтихадо, на три дни път от столицата, и дълго не се завърнал. Една нощ към портата на двореца се приближила група ездачи. Отпред яздел човек в кралски дрехи. Стражата отдала чест и се отместила, пропускайки го в двореца.

Като влязъл в тронната зала, кралят свалил нахлупения над очите му шлем и заповядал да донесат леген с вода. Един от спътниците му донесъл вода. Кралят измил боята от лицето си и се оказал осемнадесетгодишният Маун Маун, князът на Паунга. Съпровождащите го войници били велможи-съзаклятници. Заговорът бил обмислен до най-малки подробности. Същата нощ били убити най-близките помощници на Сингу и новият крал Маун Маун заел официално трона.

Когато новината достигнала до Сингу, той отначало решил да бяга зад граница, но майка му, която пристигнала при него, го убедила да се опита да си върне трона, а ако не успее, да умре както се полага на истински крал. Сингу я послушал.

Сам, без оръжие, без стража, се приближил до портата на двореца и казал на войниците, които скръстили копия пред него:

— Не ме ли познахте? Аз съм Сингу — законният господар на този дворец.

Стражата се отместила и се поклонила до земята.

Кралят влязъл в двора и насреща му излязъл един от главните заговорници, бивш негов министър. Кралят се нахвърлил върху него с викове:

— Предател, аз се върнах, за да се възкача отново на трона!

Изглежда, че в тази минута в двореца царяла паника. Придворните трескаво пресмятали как ще свърши тази сцена, на чия страна да застанат, на чия страна е силата, на коя страна може да се оцелее. Не загубил самообладание само министърът заговорник. Той нямал абсолютно нищо за губене. Извадил меча си и разсякъл краля на две.

Но с това не свършила борбата за престола. Младият Маун Маун бил само една играчка в ръцете на заговорниците. Всеки момент най-силният от претендентите можел да му отнеме трона. И това се случило на седмия ден от царуването на Маун Маун и на третия след смъртта на Сингу. Крал станал Бодопая, като убил Маун Маун. След убийството на краля-марионетка последвали убийствата на тези, които го възкачили на престола, след това убили онези, които биха могли да претендират за трона, в това число всички роднини и жени на Сингу. Бодопая не искал да повтори участта на предшественика си.

Той царувал дълго, почти тридесет години, но именно първите дни на царуването определили по-нататъшния му живот. Бодопая се заклел да не се доверява на нито един от смъртните и неотменно следвал това правило. Никой — нито жена му, нито синът му, нито брат му — не бил посветен в плановете му. В течение на тридесет години кралят нито веднъж не бил спал две нощи подред в една и съща спалня. И никой не знаел в коя от многобройните стаи на двореца ще нощува.

Година след възцаряването си Бодопая решил да пренесе столицата на страната на ново място. Това било нещастие за цялата държава. Без да се говори за това, че жителите на половинмилионната столица трябвало за своя сметка да разрушат къщите си и да ги построят на новото място, намиращо се на повече от десет километра от старото, останалите бирманци били обложени със специални данъци — в новата столица Амарапутра ще се строят нов дворец, нови пагоди, нови манастири — и всичко трябва да бъде по-хубаво и по-богато, отколкото в старата столица Ава. Кралят искал да се прослави във вековете: корените на душевната болест — мания за величие, която ще го срази на стари години — се проследяват още през първите години на царуването му. Страната била отслабена от извънредни, непосилни данъци: все нови пагоди се строели в различни краища и най-после Бодопая решил да построи такава пагода, каквато светът не познавал.

Височината на мингунската пагода трябвало да достигне почти двеста метра. Дори пирамидата на Хеопс щяла да й отстъпва с петдесет метра.

Пагодата била строена от цялата страна — хиляди коли с камъни и тухли пристигали от Таунгу, Прома, Швебо и Шанските планини. Зидарите, докарани от всички провинции, денонощно зидали тухли ред след ред. Тринадесет години продължавала тази немислима работа. Първите седем години кралят често идвал на строителството. По средата на Иравади, на остров, бил издигнат специален дворец, в който живеел кралят, като се наслаждавал на шума на великия строеж и наблюдавал с умиление как педя по педя растяла любимата му рожба.

За тринадесет години била построена една трета от пагодата. Кубът върху пет тераси се извисявал на седемдесет метра. За него били изразходвани повече тухли, отколкото за строителството на столицата и на много градове. До него израснали три двадесетметрови лъва.

И тук, в измъчената от непосилното бреме страна, все по-широко и по-широко започнали да се разпространяват слухове за едно предсказание. Не е известно къде се е родило. Може би в далечно село, може и в самия дворец, може и сред работниците на строежа. Това било едно от онези предсказания, които се очакват дълго преди появяването им. И нищо чудно, че след месец за него знаел всеки бирманец.

„Ако пагодата бъде построена, ще загине велика страна“ — гласяло то.

В предсказанието имало немалко частица истина. Бюджетът на страната бил напълно нарушен, хазната — празна, трудовата повинност пречела на селяните да сеят и прибират ориза, хората гладували… Още малко и целият организъм, наричан държава, нямало да издържи на напрежението. Не било известно в какво ще се изрази — в селско ли въстание, в поражение ли във войната със съседа, или в дворцов заговор. Очевидно това разбрал и самият крал, колкото и тежко да му било да признае. След тринадесет години заповядал да прекратят строителството.

Отишли си зидарите, като оставили купища неупотребени тухли, напуснали строителството художниците, скулпторите и архитектите, които живели около него няколко години, затворили се дюкянчетата и складовете на възникналия в съседство град…

През 1838 година стихийно бедствие — земетресение — постигнало Бирма. Най-силно пострадала недовършената пагода. Възможно е да е повлияло именно това, че била незавършена, или пък в самата конструкция имало грешка — такъв гигант е много тежък, за да стои устойчиво на земята, — пагодата се пукнала и заприличала на разчупен хляб. Рухнали и лъвовете, като разхвърляли по земята еднометровите си нокти.

Само отлятата специално за пагодата камбана с височина четири метра и тегло деветдесет тона, най-великото постижение на бирманските леяри, стои върху каменната подложка, неподвластна на времето и земетресенията. Това е най-голямата в света от „работещите“ камбани (единствено „Иван Велики“ я надминава по тегло и размери). Специално била отлята толкова грамадна, за да отговаря на пагодата.

Ако отидеш при камбаната и я удариш три пъти със специално намиращото се до нея дървено клепало, ще се изпълни заветното ти желание.

Над паметника на суетността, струвал живота на хиляди хора, се разнася нисък, чист ехтеж.

МАНДАЛАЙСКИЯТ ДВОРЕЦПоследната прищявка на краля

Това бил най-прекрасният и най-големият от дворците, построени някога в Бирма. И сега го няма. Той бил построен не много отдавна и съвсем наскоро бил разрушен. Историята му е една от най-горчивите истории в Бирма.

… Кралете на Бирма имали обичая да пренасят столиците си от място на място. Градовете в тропическа Азия по-бързо растат, но и по-бързо остаряват, отколкото на север. Почти всички къщи са от тръстика или от дърво. Само пагодите и храмовете се изграждат от тухли и камък. След няколко десетки години градът излиза извън определените му граници и започва да расте, катерейки се по хълмове или завирайки се в блата, притискайки се навътре, стеснявайки улиците и площадите, раждайки невероятна бъркотия и теснотия на малките пресечни улици, блъсканица и смрад на пазарите, нечистотия по улиците и кюшетата, струпаност на къщите и колибите — благодатна почва за буйните пожари, за опустошаващите епидемии.

Но като са пренасяли столицата на ново място, бирманските крале никога не са обяснявали това с грижи за хигиената. Случвало се е просто затова, че кралят искал да се разграничи от делата и лошата слава на предшественика си или защото му се е явявало знамение свише, или защото е искал със своята столица и с делата си да надмине другите властелини.

В течение на няколко столетия столицата на Бирма се е разхождала по средното течение на Иравади — ту слизала до Паган, ту спирала в Сагайна, ту се преселвала в Ава, ту се хвърляла в Амарапура, за да се върне отново в Ава. Последната столица на кралска Бирма бил град Мандалай, известен в Европа май че повече от който и да е друг бирмански град — в края на миналия век в много страни се е говорело за него, натам са се стремили английските войски по време на третата англо-бирманска война, след която Бирма загубила независимостта си. А след като станала английска колония, за Мандалай са забравили, както и за другите столици на покорените от Великобритания държави, но градът отново изплувал в добре известното стихотворение на Киплинг, „По пътя за Мандалай…“ — започва то.

Когато говорят за столицата на бирманските крале, си представяш град, отбелязан с печата на източното дълголетие, побелял със старите храмове и джамии, отежнен с пръстените на вехтеещите крепостни стени. А Мандалай съвсем наскоро отпразнува столетието си.

През 1852 година английските войски за втори път в течение на четвърт век слезли на суша в Рангун и като разгромили войските на бирманския крал Паган Мина, анексирали богатите южни провинции на страната и отрязали Бирма от морето. След тази война Бирма от голяма държава се превърнала в изолирано от целия свят планинско кралство и дните му били преброени. Преброени преди всичко заради това, че Великобритания не мислела да се спира на постигнатото. Щом имала възможност да започне настъпление срещу Бирма, веднага се намирал хуманен повод — ту лошото държане на бирманския крал с английските търговци, ту парични спорове на бирманското правителство с английска фирма, ту лошият, жесток характер на краля. Великобритания никога не е нападала чужда страна просто така. Тя винаги е воювала на страната на висшата справедливост, на страната на слабите и поробените — били те английски търговци или роднини на краля. Англия веднага екипирала голяма ескадра и на бойните полета учила краля да се държи както подобава.

Година след поражението на Бирма при двора на Паган Мина назрял заговор. Съзаклятниците се групирали около Миндон, разумен и просветен принц, поддръжник на реформите и посредник на по-гъвкава политика.

Съзаклятниците победили, защото на тяхна страна били не само реформаторите, но практически цялата благородна класа, чиновническият апарат, който бил разочарован от загубилия войната крал, и селячеството, което най-много от всички страдало от непосилните военни данъци.

Като се изкачил на престола, Миндон запазил живота на по-големия си брат, двореца и свитата.

Миндон искал мир. Той разбирал, че откъснатата от морето, изостанала Бирма няма да издържи още една война с англичаните и напълно ще загуби независимостта си. Миндон многократно изпращал пратеници при вицекраля на Британска Индия с молба да се върнат откъснатите провинции и, разбира се, получавал рязък отказ. Но това съвсем не означавало, че се е примирил със загубата на южните провинции. Миндон смятал, че Бирма, след като създаде истинска съвременна армия, промишленост и намери съюзници сред европейските държави, ще може да си върне загубените области. До края на дните си така и не ратифицирал предложения от англичаните мирен договор, съгласно който южните провинции се обявявали за английски владения. Нещо повече — при двореца винаги се намирала група чиновници, очакващи момента, когато ще бъде възможно да пристъпят към изпълнение на задълженията си на юг — те официално се смятали за губернатори, съдии и военоначалници на Пегу, Рангун и Аракан.

По едно време Миндон дори приютил в двореца християнски мисионери — надявал се, че те ще му помогнат в борбата за справедливост. Кралят изпратил синовете си в английско училище. Те пристигали в училището върху слонове, заобиколени със свита от ездачи. Съвсем скоро Миндон се убедил, че мисионерите са склонни да получават, без да дават нищо. И той загубил интерес към тях.

Няколко години столица на Бирма си оставала Амарапура, която била свързана с печалната съдба на по-стария му брат. На Миндон през цялото време му се искало да премести столицата на ново място: старата вече не побирала жителите и кралят смятал, че на Бирма е необходима нова столица, която да отговаря повече на надеждите на държавата. Най-после, както гласи преданието, крал Миндон сънувал пророчески сън. В него имало планина, по-точно хълм, намиращ се на брега на Иравади, малко по на север от Амарапура, Там, подчинявайки се на пророческия си сън, Миндон изместил столицата.

Преместването на столицата на ново място се извършило по следния начин. Отначало кралят създал комисия от пет главни министри и под нейно ръководство най-добрите архитекти на страната започнали изготвянето на генералния план на града, който трябвало да надмине всяка от столиците на Бирма и в същото време да следва същите принципи и традиции, каквито и старите столици.

Дворецът, ограден от стена и ров, трябвало да стане център. Стената на двореца била квадрат със страна по 6666 лакти, тоест примерно два километра. Височината на стената, учудващо приличаща на московската кремълска стена, достигала десет метра и на нея през всеки двеста метра се намирали кули с многоетажни покриви, украсени със златни игловидни върхове.

Преди да се положи основата на стената, по старинен обичай трябвало да се заровят под ъгловите кули няколко живи роби, та духовете им да пазят двореца. Но Миндон забранил този обред. Вместо това в ъглите на стените били изгорени гърнета с масло и до кулите били построени малки къщички със статуите на духовете-пазители.

Докато издигали стените, работниците започнали да копаят ров около двореца. Със стометровата си ширина той бил в състояние да спре всеки злосторник. През него към четирите главни порти били прехвърлени подвижни мостове.

Когато стените били готови и ровът запълнен с вода, в крепостта пренесли на части кралския дворец от Амарапура. Пренесли и позлатените колони, покрити с изящна резба, и ажурните покриви, и кралските тронове.

Бирманският кралски трон се различава много от европейския трон, с който сме запознати. Представете си кръгла платформа, по-точно барабан със странна форма с диаметър три метра и със същата височина. Отстрани на барабана се издигат езици на пламък, изрязани от дърво. Отзад е петметровата облегалка, богато украсена с резба и инкрустирана с цветни стъкла и камъни. В облегалката има врата.

Кралят се качвал на седалището на трона по стълба, скрита зад облегалката, и сядал по турски на барабана. Ако видим старинните гравюри, които изобразяват краля върху трона, може да ни се стори, че сме жертва на оптическа измама. Барабанът с облегалката би могъл да бъде трон, обикновено кресло, ако кралят би имал съответствуващ ръст. А така виждаме малко джудже, изгубило се на седалището, върху което свободно биха могли да се разположат пет-шест души. Детайлите на Амарапурския дворец, докарани в Мандалай, трябвало да станат съставна част на новата постройка. Но редът им още не бил дошъл. През 1857 година Миндон с двора си се преместил в Мандалай и се настанил да живее във временен дворец. Кралят не искал да остава в старата столица.

След краля се заточили придворните, чиновниците, търговците и не изминало и година, когато стотици хиляди жители на Амарапура сменили мястото си на живеене. За мнозина било лесно да го направят, особено за тези, които били по-бедни. Къщата може да се разглоби: гредите да се натоварят на колата, в която са впрегнати биволи, и върху тях да се нахвърлят на купчина бамбуковите и тръстиковите рогозки — покривът и стените на къщата. Жалко е да се остави градинката, кладенецът, зеленчуковата градина, всичко уютно и привично, но чиновниците бързат — който не слуша, нека се сърди на себе си.

Жилищните квартали на Мандалай били планирани предварително и специални чиновници посочвали място за къщата на всеки нов преселник. По-близо до двореца, на улиците, водещи от крепостта към реката, и на правите магистрали, които ги пресичат, се полагало да се заселват по-богатите хора, по-нататък, по изпънатите като конци улици, изниквали редиците на бедняшките къщи. Новият град бил непривично правилен и строг. Прахът се носел свободно по дългите широки улици и нямало нито дървета, нито храсти, които да го задържат.

Най-после настъпил денят на официалното пренасяне на столицата от Амарапура в Мандалай.

„Татанабайни, саядо, поунджи (църковни чинове и будистки монаси), повече от петстотин на брой, минали в дълго шествие, носейки статуите на Гаутама-Буда и питаките (свещени книги). Големите статуи возели върху платформи. Над статуите се извисявали по осем златни чадъра, а над питаните — по шест. Главният саядо шествувал под четири бели чадъри, а всеки от петстотинте монаси — под два. Кралят, кралицата, кралицата-вдовица, наследникът на престола, всички принцове и министри посрещнали шествието пред портала.“ Така разказва за събитието бирманската хроника.

И така, Мандалай станал столица. Центърът на Мандалай бил неговата крепост, а центърът на крепостта — дворецът, най-великолепната от дървените постройки в Югоизточна Азия.

Дворецът, който бил завършен скоро след пренасянето на столицата, бил ограден от вътрешна стена, а също така и от стобор от тикови греди, високи седем метра. Бил построен върху обширна каменна платформа, дълга триста и широка двеста метра, и се състоял от сто и двадесет сгради.

На пръв поглед можело да се стори, че дворецът е сложен комплекс, а в действителност е прост по идея. Линията, прекарана по средата, разделя двореца на две части: източната част е мъжка, западната — женска, където от мъжете може да влиза само кралят. Между половинките се намирал „Центърът на вселената“ — тронните зали с осемте кралски трона и най-разкошната от тях — залата за приемите.

От двете страни на оградата, където се намирали тронните зали, били разположени казармите на кралските телохранители. След това следвали съкровищницата, библиотеката, къщите на кралиците и много други сгради — едни кипели от живот, а други със седмици не виждали никого. В двореца се намирали големи конюшни и прегради с ясли за слоновете.

Да се опитаме да си представим, че сме влезли в двореца в деня, когато кралят дава прием на бирманското висше общество — това се е случвало три пъти в годината.

… Изкачваме се по широки стълби и влизаме във висока зала, ограничена от позлатени колони, които крепят троен покрив. В края на залата се издига Лъвският трон — най-големият от бирманските кралски тронове. Лъвският трон засега е празен, но местата от двете му страни са вече заети. Наследникът на престола седи на трон, приличащ на люлка, като се е наклонил към страната на празния трон. Зад него са принцовете и принцесите по произход, по-далеч са местата на министрите и висшето общество. Чиновниците и придворните от по-нисък ранг изпълват страничните колонади.

Появяването на краля се известява от звуци на музика и равномерно тропане на гвардията — „мускетарите“. Музиката се приближава, става все по-силна и всички в залата падат ничком. Като че ли от само себе си се отваря вратата в облегалката на трона и кралят в златен шлем и облекло, обсипано със скъпоценни камъни, бавно се качва по стълбата, водеща към трона. Отдясно шествува главната кралица, а отляво е любимката му — по-малката дъщеря. В Бирма обичат децата и никога не се стесняват да го покажат. На трона освен краля и кралицата могат да седят и децата.

Кралят сяда на трона. Веднага иззад колоните излизат придворните брамани, облечени в бяло със злато, и започват да пеят, по-точно — да мърморят химн, който възхвалява краля… Когато браманите отстъпват назад, мястото им заема „Пратеникът на кралския глас“ — „херолдът“. Той говори за заслугите на краля пред страната и за величието му. Всичко това е ритуал и едва ли някой от присъствуващите се вслушва в това, което става.

След кратка пауза напред излиза най-възрастният от принцовете и прострял се на пода пред трона, се кълне във вярност на краля. След това чрез специалния чиновник при двора той обявява на присъствуващите какви дарове поднася на краля… След най-възрастния принц следват по-младите, след това велможите, губернаторите на провинции, князете на васалните племена.

По-нататък ходът на церемонията зависел до голяма степен от настроението на краля и плановете му за деня.

Такива церемонии се повтаряли от година на година, произходът им се губи в дълбините на вековете. Поне от надписите върху камъни е известно, че преди шестстотин години церемонията на приема в голямата тронна зала е била в общи линии същата, която са видели европейските пратеници в края на миналия век.

Както вече беше казано, освен главната зала в двореца имало още седем тронни зали. Патешката зала с Патешки трон: колоните били боядисани в червен цвят, на стената имало червени килими, а с ален килим бил застлан подът. В третата постройка се намирал Слонският трон. Тук се събирал министерският съвет, кралят назначавал чиновниците и известявал от чии услуги държавата повече няма да се нуждае. Имало още зала с малък трон. Той се наричал трон на Охлюва. Стените били украсени с мидени черупки и изрисувани с морски сцени. Тази зала използували много рядко — имала само едно предназначение: тук кралят обявявал наследника на престола. Понякога това се случвало веднъж през царуването.

Що се отнася до самия Миндон, то през неговото царуване назначаването на наследника на престола се превърнало в трагедия, която в края на краищата дала възможност на англичаните да намерят повод за окончателното завоюване на страната.

Както и другите бирмански крале, Миндон искал да отбележи царуването си със съоръжение, което да остане във вековете. Близо до Мандалай започнало изграждането на поредната гигантска пагода. Работата вървяла бавно. Миндон повикал случайно оказалия се в столицата френски инженер и го попитал кога според него ще бъде построена пагодата. Инженерът решил да каже истината:

— Ако пет хиляди души ще я строят така, както я строят сега, то тя ще бъде завършена след осемдесет години.

Казват, че кралят известно време обмислял дали да отсече главата на дръзкия инженер, или да отсече главите на онези, които са проектирали пагодата. В края на краищата той не направил нито едното, нито другото, а прехвърлил цялото си внимание върху мраморната статуя на Буда, която трябвало да се извисява над града.

Миндон прекарвал край статуята дни и нощи и дори заповядал да му построят до нея временен дворец. А управлението на Мандалай и на страната по времето на отсъствията си предал на назначения по-рано наследник на престола, на по-малкия си брат. Въобще Миндон не искал да назначава наследник — много крале и принцове се карали за трона и ако назначи наследник от по-рано, ще изникне реалната опасност да искат да го премахнат. Но по-малкият брат му помогнал на времето да заеме царския престол и заради това Миндон бил принуден да го назначи за свой наследник, пренебрегвайки синовете си.

Отсъствията на Миндон създали благоприятна почва за заговор в Мандалаиския дворец. Оглавили го двамата големи синове на Миндон, на които омръзнало да живеят в сянката на баща си и чичо си.

И ето, на 18 юни 1866 година в опразнения дворец заседавал наследникът на престола с министрите. Занимавали се с текущи държавни работи. Внезапно се втурнал бърз пратеник с вика: „В града има пожар!“

Когато наследникът изтичал от тронната зала, видял, че насреща, убивайки малобройните гвардейци, тичат въоръжени хора. Вече самото им появяване говорело, че се е случило нещо необичайно. Нито един човек, освен кралските гвардейци, нямал право да се яви зад дворцовата стена с оръжие. За това имало само едно наказание — смърт.

След няколко минути наследникът на престола бил мъртъв. Един от принцовете заговорници вдигнал отсечената му глава и извикал:

— Ние победихме!

Министрите и принцовете, които се намирали в двореца, били убити и сега на заговорниците им оставала само една крачка до пълната победа — да стигнат до двореца в предградието и да убият нищо неподозиращия Миндон.

В града, запален от заговорниците (почти половината столица горяла този ден), едва ли някой бил забелязал, че в двореца има преврат и метежниците стигнали до временния дворец без никакви трудности. Там на прага ги посрещнала стражата начело с министъра Кинвун Минджи (много голям бирмански политически деец от миналия век, който по-късно възглавил две бирмански пратеничества в Европа да иска помощ за Бирма от Франция и Русия).

Охраната била избита, а Кинвун загубил съзнание от раните си и това го спасило: нападателите решили, че министърът е мъртъв. Но няколкото минути, през които охраната се опитвала да задържи заговорниците, решили съдбата на краля. Миндон успял да избяга от временния дворец през задния вход и с верни офицери се устремил към града.

Заговорниците допуснали фатална грешка. Не оставили отряд в Мандалайския дворец.

Миндон успял да стигне там пръв. От всички страни се стекли слуги, войници, чиновници, които се били скрили от заговорниците в безбройните помещения на двореца. За няколко минути Миндон успял да организира отбраната на двореца и когато заговорниците се върнали, било късно. Щурмът бил отблъснат. Трябвало да бягат към Иравади, където завзели кораб и отплавали с него надолу по реката, ограбвайки селата по крайбрежието. А след няколко дни, настигнати от верни на Миндон части, се прехвърлили през границата в Британска Бирма (в южните области, които били завзети от англичаните). Там поискали политическо убежище, което им било дадено. За англичаните било изгодно да имат подръка претендентите за престола.

След този печален инцидент Миндон не се осмелил да назначи предварително наследник. Така и умрял, без да назове нито един от принцовете, и това довело до открита борба за трона веднага след смъртта му. В борбата победили роднините на един от по-младите принцове Тибо и той — със слаба воля, играчка в ръцете на придворните интриганти — заел бирманския трон.

Когато през 1885 година англичаните започнали последната война против Бирма, се мотивирали с жестокостта на Тибо, с дивашките нрави, които царели в Мандалайския дворец, и така нататък…

Дърветата, посадени около дворцовите сгради, не успели да пораснат, като и колоните в безкрайните коридори да се напрашат, не успяла да потъмнее и позлатата на многоетажните покриви, когато дворецът опустял. Бирма загубила независимостта си.

Англичаните, които се изкачили с канонерки нагоре по Иравади, сломили съпротивата на гарнизоните в крайбрежните крепости. Войната свършила след няколко дни — старинните тежки едрокалибрени пушки и разнообразните топове на бирманците не могли да съперничат с далекобойните оръдия на нейно величество.

Беззащитният Мандалай посрещнал завоевателите с напрегнатата тишина на прашните улици. Портата на двореца била широко отворена. Английският полковник влязъл в Залата за приемите, където на грамадния трон го очаквал победеният крал. Полковникът не искал да преговаря, той заповядал.

Същата нощ арестуваният крал на Бирма бил откаран надолу по Иравади.

Английските войници разграбили двореца. Някои дворцови сгради били разрушени, други изгорели, но като цяло дворецът все пак се запазил и просъществувал още няколко десетилетия изоставен, прашен, но въпреки всичко великолепен.

През 1942 година по време на Втората световна война, заобикаляйки от север Сингапур — непристъпна английска база в Югоизточна Азия, — японските войски нахлули в Южна Бирма. След няколко седмици английските войски изоставили цялата южна част на страната и отстъпили към Мандалай. Но и тук се задържали за кратко, английските части бързали към Иравади, към главния й приток Чиндвину, към проходите, водещи в спасителната Индия.

Една сутрин жителите на Мандалай се събудили от взривовете на бомби и картечна стрелба. Японската авиация бомбардирала града. Няколко фугасни бомби улучили двореца.

Сухото дърво бързо се разгоряло. Като грамадни до небето факли пламнали многоетажните покриви и позлатените колони на тронните зали,

До вечерта дворецът изчезнал.

Копието му, пет на пет метра, построено от тиково дърво, се съхранява в Рангунския национален музей.

АНГКОРПо тези места са живели гиганти

Природата, която в пустинята и сухите степи с хилядолетия запазва консервираните от пясъка храмове и крепости, съвършено по друг начин се отнася с тях в тропиците, в джунглите. Достатъчно е хората да напуснат къщите, града, и вече след година храстите и филизите на бамбука ще разместят плочките на площадите, лианите ще обвият стените на къщите и зелените петна на тревата ще украсят покривите. Ще изминат няколко десетки години и стените, разкъртени от могъщи корени, ще се срутят, ще рухнат покривите и бързоразвиващите се дървета ще затулят с короните си останките от сградите. Още по-бързо обрастват каналите и резервоарите, изгубват се между храстите пътищата и се покрива с невидимата плесен на времето хорската памет.

Така почти изчезнали следите на монските държави на Южна Бирма и Тайланд, Ченла, Тямпа, Фунан — градовете им някога били населени със стотици хиляди хора, храмовете им гордо се извисявали на площадите и дворците — позлатени, просторни, с лабиринти от стаи и зали, изглеждали неподатливи на властта на времето.

В Азия има две изключения. Това са Боробудур и Ангкор. Единствено кутелът, построен преди хиляди години на Ява и храмовете на средновековната столица на Кампучия не са се предали на натиска на гората. Само наистина велики строители са могли да създадат тези сгради. И най-великите от тях са творили в Ангкор.

Преди сто години почти никой не е знаел за Ангкор. Нито европейските учени, нито самите кхмери. Толкова хубаво го били скрили джунглите.

Френският естественик Анри Муо, пътешествувайки из отдалечените области на Кампучия, чул легенди за „изгубения град“. Легендите, обикновени за източните народи, нямало да привлекат специалното му внимание, ако не се повтаряли отново и отново с точния адрес на града, който били видели и ловци, и рибари, и селяни от селата край езерото.

Естественикът бил настроен скептично, но когато чул легендата от захвърления от съдбата в този край мисионер, се съгласил да отиде в града заедно с един пастир.

Отначало пътували с лодка, след това пеша през гората по тясна пътечка и в един прекрасен ден, като разтворил храсталаците, французинът се вцепенил от учудване. Видял града, който ние сега познаваме с името Ангкор.

Исполински храмове се извисявали над най-високите дървета и дори обвилите ги лиани и прерасналите в стените възлести стволове не могли да скрият величественото благородство на кулите. Просторните тераси били осеяни с чудесни барелефи и статуите на танцуващи жени заничали от запълнени с листа и боклуци ниши. Под черните портали излитали птици, а под таваните на храмовете загадъчно шумолели прилепи.

Френският естественик не видял и една десета част от града: оказало се невъзможно да се промъкне по улиците и площадите му. Но и това, което видял, го разтърсило, толкова необикновено било всичко, неповторимо и неприличащо на нищо друго в света. Преди заминаването си дълго разпитвал жителите на близкото село, които знаели за съществуването на града в джунглата:

— Кой го е построил? Защо хората са напуснали града? Кога е било?

Но селяните отговаряли само:

— Градът е дело на ръцете на царя на небесните пратеници Пра-Юна.

— Този град е построен от гиганти, които някога са живели по нашия край.

— Сам се е построил, защото това не е по силите на хората.

… През 802 година в княжество Индрапура пристигнал кхмерски принц. Сигурно дошъл не току-така в княжеството — едно от множеството малки независими държави на страната. Възможно било да са живели негови роднини или просто престолът да се е оказал свободен и той с помощта на въоръжен отряд би успял да го завладее без труд. Това на пръв поглед бил обикновен династичен преврат в незначително княжество и се случил толкова отдавна, че за историците, дори за най-любознателните, времето стигнало, за да го забравят.

Принцът се коронясал с името Джаяварман II. Като си осигурил властта, той се заел да увеличава владенията си. Присъединявайки съседното княжество, Джаяварман основал столица на петнадесет километра от мястото, където по-късно ще бъде построен Ангкор. Районът привлякъл княза с изгодното си стратегическо положение. Оттук извършвал походи. Изминали няколко години и Джаяварман, кой знае защо, се разочаровал от избраното за столица място. Преместил се с няколко километра встрани и се опитал да основе нов град. Но и това място не му се харесало. Тогава се преместил на планината Пхном-Кулен, където задължил жреците да го провъзгласят за жив бог. Един от наследниците му, Яшоварман I, отделял много внимание за укрепване, дори за обожествяване на царската власт. Това можело да се осъществи само с пълната поддръжка на жреците. И царят основал десетки манастири, строял храмове на различни религии и най-накрая започнал издигането на нова столица, достойна за живия бог. Нарекли я Яшодхарапура. Сега е известна с името Ангкор.

Кхмерите прокопали много канали, изкопали големи изкуствени езера, прокарали пътища към града. Той бил ограден отвсякъде с висок насип и заемал шестнадесет квадратни километра. Върху тази площ са намерени останки от осемстотин малки изкуствени езера и резервоари.

Четири широки павирани пътища водели в града и покрай тях се разполагали къщите на гражданите и дворците на богаташите. А в центъра на града, там, където се събирали пътищата, на хълма, бил построен храмът Пхном-Бакхенг. Велможите на царството гледали да не изостават от царя и след няколко десетки години всички хълмове около града били увенчани с храмовете на знатните.

След смъртта на Яшоварман настъпил продължителен период на междуособици и борба за власт. И претендентите за престола се заели да строят свои столици, като взимали за образец столицата на Яшоварман. Двадесет години Ангкор бил в занемара, но новият цар, както гласи надписът, „възстановил свещения град Яшодхарапура и го накарал да блести с несравнима красота, като построил къщи, украсени с бляскаво злато, дворци, трепкащи със скъпоценните си камъни…“

По това време се отнася създаването в Ангкор на няколко известни храма, в това число на малкия, но смятан за архитектурен шедьовър храм Бантеай Срей. Най-грандиозните храмове на Ангкор обаче били построени след още сто години в периода на разцвет на могъщата Ангкорска империя.

Ако строителството на Ангкор (което в превод означава просто „град“) е било завършено по времето на първите царе, то така и да си е останал — един от многобройните, изгубени в джунглата градове, които (ако ги намерят) предизвикват жив интерес у археолозите и сдържан у другите представители на човешкия род, заети с работата си.

Но през 1113 година на престола се възкачил Суряварман II. За него надписът гласи: „Още млад, не завършил занятията си, той носел в себе си жаждата за царско величие, а бил тогава зависим от двама повелители“. По това време, когато Суряварман се изкачил на престола, ангкорската държава преживявала поредна криза, свързана с борбата за власт на трима претенденти за престола наведнъж — най-младият от тях бил Суряварман. Като победил съперниците си, Суряварман поднесъл големи дарове на църквата. „Той — продължава разказа друг надпис — извършил богати жертвоприношения и подарил на жреците паланкини, ветрила, пръчки с парче кожа на края за убиване на мухите, корони, висулки, гривни, пръстени и токи. На различните храмове раздал украшения, църковна утвар, земя, роби и стада…“ След това Суряварман, както се и полага на истински цар, събрал армия и се отправил да завоюва съседите. Но те не поискали да се покорят на Ангкор. Армията, която била изпратена във Виетнам, претърпяла тежко поражение и била изгонена оттам, флотата от седемстотин съда, изпратена през следващата година, също била принудена да се върне. Тогава Суряварман се съюзил със съседа си — държавата Тямпа, но в решаващия бой тямпите преминали на страната на врага и на царя му се наложило да бяга. Той решил да си отмъсти на неверните съюзници. Организирал срещу тях поход и завзел столицата им. Оттеглилите се на юг тямпи не само че оказали неочаквана съпротива, но и разбили поред всички отреди и армии на Суряварман.

Не успявайки да постигне военна слава, царят се ориентирал към вътрешни работи. Започнал да укрепва култа към бога-царя и за тази цел построил Ангкор-Ват — най-голямата религиозна постройка в света. Да, Ангкор-Ват е по-голям от който и да е европейски храм, от която и да е мюсюлманска джамия, зикурат, пагода или пирамида. При това е построен толкова здраво, че напълно се е запазил.

Храмът представлява светилище, високо 65 метра, което е разположено върху тринадесетметрова платформа. Под нея има още една платформа, голяма един хектар, с четири кули в ъглите, съединени с галерии помежду си и с централен храм, и всичко това е оградено от два реда стени с порти, кулички и стълби, тъй че общата площ на Ангкор-Ват е един квадратен километър.

Трудно е да се опишат самите кули на Ангкор-Ват, тъй като в световната архитектура няма нищо подобно. Като че ли най-много приличат на царевични кочани, отрязани отдолу до половината или на върхове на пшенични класове с невероятни размери. По-рано са били покрити със златни листове, а барелефите на терасата — богато украсени. Храмът бил ограден от двестаметров ров и се отразявал в него шарен и величествен…

Името на автора на Ангкор-Ват (а може би и на няколко автори) не е отбелязано в нито един надпис. Наричаме създател на храма човека, който не е имал нищо общо с голямото творчество, който се е грижил само за прославата си на всякаква цена — или със завладяването на съседни страни, или с издигането на гигантски храмове. И тази историческа несправедливост очевидно никога няма да бъде поправена. Узурпаторът — Суряварман II — е застанал стабилно на почетния пиедестал на историята, както това са направили много други царе и императори преди него. Сега не се знаят и едва ли са се знаели преди осемстотин години имената на хората, наистина създали Ангкор-Ват. Държавната власт не е била заинтересувана от това. Още повече, че това е било по-високо от нейното разбиране — богът-цар на земята е един, поне в границите на държавата. И никой не се е съмнявал, че неговата воля и неговата хазна строи храма.

На архитектите въобще не им е вървяло много в историята. Дори в случаите, когато имената им са останали в надписи, книги или платежни ведомости, авторството на сградите се приписва на властелините. Малцина помнят създателя на пирамидите или на Тадж-Махал, затова пък имената на Хеопс и Шах-Джахан са известни. Тази печална традиция се е запазила практически до наши дни — архитектът не се подписва върху цокъла на сградата, както скулпторът върху пиедестала на статуята, не поставя името си, както писателят върху корицата на книгата, и дай боже да му провърви, както на Айфел, и да нарекат кулата с неговото име. Но това е изключение…

Като трилистник на приказно растение се издигат все по-високо към небето кулите на Ангкор. С приближаването си към него виждате централната кула и две от тези, които се намират в ъглите на терасата. Отстрани на пътя са се проточили дългите шии на каменните дракони Нага, които някога са гледали във водата на рова. Подпорите на дългата галерия на външната стена водят към центъра, към пищния портал на входа. Пътят до храма е дълъг. Преминали сте дълбокия ров, стъпили сте под портала на входа и сте се озовали във външен двор. Пресичате го, отново минавате под арка и започвате изкачване по широка стълба към храма. Той е построен така, че изкачващият се към него усеща, без да иска, нарастването на могъществото и дори всесилието му. Хората винаги са свързвали понятието за бога с представата си за несравнимостта на мащабите на човешкото битие с битието господне. Дори древните гърци, като създали богове със свой ръст и свой характер, ги заселили на Олимп и в небесата. Когато религията става държавна, тоест едно от най-важните средства за подчинение на поданиците на царя, големината на храмовете започва да расте — те олицетворяват не само величието на божеството, но и величието на представителя на бога на земята, стопанина на живота, царя. В Ангкор царят официално бил изравнен с бога и храмът — домът на бога — бил и дом на царя, в който не живеел той, а божественото му начало.

Суряварман, който претърпял редица съкрушителни поражения във военните авантюри, хвърлил всичките сили на държавата за създаване на илюзия за непобедимостта и могъществото си — не могъл да си позволи да се ограничи с храм със скромни размери. Скромните храмове се създават от млади религии, още несвързани с борбата за светски блага, в държави, където новата религия още не се ползува от поддръжката на властта.

Храмът на Изтока много често по външен вид произлизал от понятието планина. Това е свързано с ролята на свещената планина Меру (Олимпът на източния свят) и с по-важната функция на планините в митологията на Изтока, отколкото на Европа. Планината е символ на мощ и величие и затова индийските средновековни храмове са като планини, затова е като планина петглавият Ангкор-Ват.

Суряварман заповядал вътре в храма да се постави статуята на бог Вишну. В лицето Вишну прилича на Суряварман. Това е традицията на Ангкор. Царете му не само духовно се оприличавали с бога, но се смятали и за негово физическо въплъщение.

Построяването на храма и всичко, което го заобикаля, е само част от работата, извършена в Ангкор. Изненадващо е колко таланти се били струпали преди осемстотин години на малката кампучийска земя. Постиженията на древните художници не са по-малко, ако не и повече, в украсата на храма, в статуите и барелефите му.

Барелефите са много изразителни. Всеки, който е бил в Ангкор, не е могъл да не усети общото движение, тяхната променливост, точността на изобразяването на света.

Барелефите възпроизвеждат не само митологични сцени, но и исторически събития от царуването на Суряварман. Особено изразителни са сцените на битките. Ето, кхмерските войски нападат от засада тямпите в гората и кратка, но яростна схватка бушува сред тънките стволове. Отдолу — морско сражение: сблъскват се бойни галери с високи носове, завършващи с глави на дракони, и падналите във водата бойци се опитват да се задържат на повърхността. До един от тях незабелязано се е приближил крокодил отзад и кракът на воина вече е в челюстите на чудовището. А ето сцена на отблъскване нашествието на тямпите. Разярени слонове тъпчат воини, които са се вкопчили в смъртна схватка: загубилите оръжието си хващат врага за гърлото… А ето и самия Суряварман. Седи на трон под царски чадър, около него слуги и ветрила, министри, които са се събрали пред трона и внимателно слушат очевидно мъдрите и много важни слова на монарха.

Изобщо по времето на Суряварман, сигурно защото делата му не били блестящи, придворните, а след тях послушно изпълняващите своите задължения художници и писари са се стремили към възхвала на царя. Той бил не само „най-добрият от царете и букет от достойнства“, но дори „във всички науки и всички видове спорт, в танците, пеенето и във всичко друго толкова преуспял, като че ли сам го бил измислил“. И като видял това, бог казал с почуда: „И защо съм си създал в лицето на този цар такъв съперник?“

Неудържимата възхвала на царя, както това се е случвало не само в древна Кампучия, довело до фатални последици. За самохвалството на Суряварман се наложило неговите потомци да плащат. В записките на един арабски пътешественик е разказана история, която се отнася към далечното минало на Кампучия, но ситуацията в нея много напомня тази, която се оформила в страната при наследниците на Суряварман.

Много преди Суряварман кампучийският престол (страната тогава се наричала Чанла) се заемал от млад и дързък цар. Всички заобикалящи му казвали, че е могъщ и непобедим. И ето веднъж царят казал:

— Имам едно заветно желание, което ми се иска да се осъществи?

— Какво е, царю?

— Бих искал сега пред мен на поднос да се намира главата на царя на Ява.

След дълго ли, след кратко ли, но думите на царя стигнали до ушите на управника на Ява. Той екипирал хиляда кораба и пресякъл пролива. Стигнал до стените на столицата на младия цар и в битка лесно разбил войските му, а царя пленил. И му казал:

— Ти искаше да видиш главата ми на поднос. Добре. Ако заедно с това искаше още и да завладееш страната ми, да опожариш градовете ми и да поробиш поданиците ми, то аз щях да направя същото с твоята страна. Но ти изрече само първото желание. Ще взема със себе си само твоята глава на поднос. Страната ти няма да пипна. А ще помоля министрите ти да издигнат на престола някой, който би отговарял за думите си.

Така и направил.

Приемниците на Суряварман наследили самомнението му. След неговата смърт тямпите разгромили гордата империя на кхмерите и завзели столицата. Страната не могла да се съпротивява — тя се задъхвала под тежестта на допълнителните данъци, въведени от царя във връзка с войните и гигантското строителство. Селата били останали без хора: кой отишъл войник, кой отработвал ангария в строителството; започнали селски бунтове. Затова нахлуването на тямпите било само последната капка, която нарушила равновесието на колоса с глинени крака.

Именно с този като че ли смъртоносен удар за държавата е свързан и новият й разцвет. Когато столицата била завзета, жителите й отвлечени в робство и златните плочки от кулите на Ангкор-Ват откъртени от завоевателите, кхмерите, които били разгромени, но не и покорени, се обединили около Джаяварман VII. Това била най-любопитната фигура в историята на Кампучия.

На времето той доброволно се отказал от престола, който му се падал по право, и напуснал столицата, което, съгласете се, не е съвсем типична за цар. И изгнанието, както и отказът от трона наистина били доброволни — за това има солидни доказателства.

Но когато страната била заплашена от поробване, Джаяварман обединил в планините остатъците от разгромените отряди, създал селско опълчение и започнал борба със завоевателите. През 1181 година той нанесъл на тямпите съкрушителен удар, потопил флотата им и убил царя.

През същата година Джаяварман бил коронован за цар. Той полагал геройски усилия да спаси страната — прекопавал нови канали, строял язовири, въдворявал ред сред чиновниците. Надписите говорят, че бил построил сто болници. Джаяварман възстановил разрушения от враговете Ангкор и го обградил с могъща стена. Оттогава тази част на града е известна под името Ангкор-Том — укрепен град.

Стената на града, дълга повече от тридесет километра и дебела осем метра, с квадратна проекция, е построена от камъни и се е запазила досега. Около нея имало ров със стометрова ширина, в който живеели много крокодили — първата линия от отбраната на града. Мостовете, които водели към портата, били широки петнадесет метра и отстрани вместо балюстрада имало по петдесет и четири гиганта, държащи в ръцете си много дълга — на всички великани едва стигали силите — змия Нага. По площ Ангкор-Том, построен за няколко години, бил по-голям от който и да е град на средновековна Европа.

В центъра на града, прославен с храмове, дворци и с известната тераса на слоновете, бил издигнат Байон — нов вид храм за Кампучия. Също такива храмове са били издигнати по-късно в други части на страната.

Храмът Байон представлява фантастично, странно и противоречиво зрелище, както и всичко, което правел Джаяварман. Строил болници и приюти и в същото време обирал селяните, за да изпраща отново и отново в поход армиите си; въвеждал по-демократичния и разбираем за народа будизъм и запазвал култа към царя-бог.

Храмът Байон е последното съоръжение на Ангкор. И в него, със сложността му, мрачността и грамадността му се вижда вече залезът на империята.

Петдесет грандиозни кули, устремени към него, и на всяка от четирите му страни — исполинското изображение на лицето на бодхисатва Локешвара. Двеста лица, усмихващи се с еднаква загадъчна усмивка, гледат града и всички те, ако се вярва на преданията и хрониките, са лицето на самия Джаяварман, последния велик строител на Ангкор.

Джаяварман живял дълго и умрял на деветдесетгодишна възраст. Той оставил на наследниците си обширна и могъща империя, но с всеки следващ властелин границите й се намалявали и мощта отслабвала. Най-накрая, след един от набезите на сиамците през 1431 година, които разграбили града, жителите напуснали Ангкор.

Още живеели в него, но тревата започнала да се промъква през плочите на павираните улици, зараствали с трева резервоарите и рововете, гладните, забравени от всички крокодили излизали на сушата и издъхвали сред лианите на мъртвата столица. Или достигали до закътана горска рекичка и там се аклиматизирали, като плашели рибарите и ловците.

След това джунглата погълнала напълно града и пътищата към него били забравени, както бил забравен и култът към царя бог. И жителите на местните селца, натъквайки се в гората на усмихващите се кули, мислели, че не хора, а духове са създали този град. Или сам се е създал.

А градът не искал да умира. Храмовете му отблъсквали притискащите се корени на дърветата, стягали камъните, за да не пропуснат филизите на бамбука. Това била дълга борба и завършила с победата на града.

Градът издържал. Отначало сведенията за Ангкор се смесвали с легендите и приличали на легенди. Но след няколко десетилетия упорит труд, разкопки, изучаване на полуизтритите надписи, историци от различни страни могли да съберат такова количество факти, че сега знаем не само кога е управлявал и с кого е воювал този или онзи цар, но и как са се обличали, в какво са вярвали, за какво са мислили многобройните му поданици.

БОРОБУДУРЗа очите на бога

На четиридесет километра от индонезийския град Джокякарта, там, където долината, покрита с квадратите на оризовите полета, се среща с планината, върхът на полегатия предпланински хълм е увенчан със сивия шлем на Боробудур.

Боробудур не прилича на нищо. Може да се сравни със стъпаловидна пирамида, но сравнението ще бъде много относително, изкуствено и няма да даде възможност да се изгради що-годе правилна представа за Боробудур. Той е възприел някои черти на индийската архитектура, в него могат да се проследят детайлите, които го сродяват с храмовете на една от най-древните държави на Югоизточна Азия — Фунани. Но независимо от това Боробудур е чудо на света, което се е появило именно в Индонезия, на остров Ява, и не е могло да възникне никъде другаде. Боробудур толкова приляга на пейзажа, така е неотделим от зелените хълмове, сините планини и оризовите полета на Ява, като че ли се намира на това място, откакто свят светува.

Ако ви се е случвало да бъдете във Владимир и да видите църквата Покров на Нерли, белите стени на която се отразяват в тихата старица Клязма, то сигурно сте изпитали чувството на неотделимо единство на природата и творението на човешките ръце, на хармонията, която поражда красота. Разбира се, има много чудесни сгради, които според идеята на архитекта не са свързани с пейзажа. Тадж-Махал си останал насаме с небето. Дърветата и басейните са прибавени към него, но никога няма да могат да станат равноправни с него. В Япония всички храмове са част от пейзажа. Част от него в някакъв смисъл се явяват и египетските пирамиди. Опитайте се да издигнете такава пирамида в планината или в нашите гори — няма да се получи този ефект, който се получава от намиращата се наблизо пустиня. Може да се отбележи следната закономерност: колкото е по-разнообразен пейзажът, толкова по-изискани и сложни са формите на сградите. Смелите плоскости на пустинята, строгостта на пясъка и скалите раждат лаконични, монументални сгради, раждат пирамиди, отсечеността на Вавилон. Полегатите, като че ли нарисувани с чертожна кривка линии на явайските предпланини помогнали на Боробудур да стане това, което е. Боробудур е кутелообразно светилище от времето, когато на Ява господствувал будизмът. Кутелът е извънредно сложна постройка, която, изглежда, е произлязла от надгробния хълм. Това не е храм, дори и за това, че в него не може да се влезе. Интересно е, че принципът на такава постройка се е развивал успоредно в различни части на земното кълбо. Намираме компактно еднородна постройка в Египет много векове пр.н.е., в Индия, на Шри Ланка — на границата на н.е., в Латинска Америка, в Близкия Изток (зикуратите на Вавилон).

В основата си Боробудур е квадрат със страна сто и двадесет метра — като пирамидата на Хеопс. Но за да се изкачите на върха му, ще трябва да изминете няколко километра и да разполагате както с време, така и с търпение. Пътят към върха на кутела се вие спираловидно, обикаляйки светилището толкова пъти, колкото тераси има то. Обаче височината на Боробудур от върха на хълма, на който е издигнат, до връхната точка на кутела, е сравнително малка — четиридесет метра.

Изкачваме се на първата тераса. Намираме се в коридор, който е ограден от едната страна с украсената с барелефи стена на терасата, а от другата — с парапет. Сто и двадесет метра вървиш покрай стената, без да се отбиваш, но пътят не е уморителен и скучен. Лентата на барелефа като че ли се движи насреща и разкрива все нови картини. Стената свършва. Завой. След ъгъла започва нов сто и двадесет метров разказ в картини. Нов завой и — нов разказ… Най-после се изкачваме на следващата тераса. Всяка следваща е по-малка от предишната с ширината на коридора, който я опасва.

Обиколихме шестата тераса. Коридорите свършват. Предстои изкачването на още три тераси, но ако изминалите шест бяха квадратни, то трите вътрешни са кръгли. На всяка се намира пръстен от решетъчни каменни „камбани“ — дагоби. Вътре във всяка дагоба е заточена каменната статуя на Буда. Докато се изкачим на върха, ще минем покрай седемдесет и две дагоби. Индонезийците вярват, че ако си провреш ръката в дагобата и пипнеш статуята, ще ти се изпълни заветното желание.

Ето ни на плоския връх на кутела. Съвсем близо са върховете на сините планини. Далече долу се зеленеят мъхнатите топки на палмовите корони, в чиито сенки се крият приличащи на играчки къщички. Ако се гледа на земята отгоре, тя е къде по-далеч, отколкото върха на Боробудур, гледан от земята. Така е почти с всяко високо съоръжение.

Боробудур се е прославил с барелефите на шестте долни тераси. Общата дължина на барелефите е около два километра. Високи са по три метра. Барелефите на Боробудур представляват шест хиляди квадратни метра скулптура, изрязана върху камък.

По тематика барелефите на Боробудур са илюстрация към животописа на Гаутама-Буда. Но скулпторите не знаели как са живели, с какво са се обличали и как са изглеждали съвременниците и земляците на Буда в Северна Индия. Затова на барелефа вместо индийски се намира явайски цар, заобикалящите го велможи са явайски велможи, селяните и гражданите са също местни. Религиозната история била адаптирана. Като резултат освен художественото им значение барелефите на Боробудур станали чудесен учебник по история. Може с най-големи подробности да се добие представа за живота на явайците по онова време… Воините отиват в бой под строй, големи многопалубни кораби с платна браздят океаните, селяните орат, князът раздава правосъдие…

Но кога е било всичко това?

… В началото на XVI век, стремейки се към подправки, на Ява дошли португалските конкистадори.

След повече от сто години португалските войници били сменени от холандците и англичаните. В борбата за острова победили холандците. Интересувала ги вече не само търговията, било им малко да строят крепости по бреговете. Почувствували, че могат да завземат цялата страна. Така и направили. Едно след друго изчезнали явайските султанства и княжества. Ява станала част от Нидерландска Индия.

Стотици години Боробудур си оставал загадка, забравен и изгубен храм… През пукнатините в каменните плочи се промъквали стволове на дървета и храсти и Боробудур все повече изглеждал като връх на хълм, а не творение на човешки ръце.

Холандските учени обърнали внимание на Боробудур сравнително неотдавна, в края на миналия век. Но изостаналите според тях явайци не могли да построят такова нещо. Значи някой е идвал и им е построил Боробудур. Кой може да бъде? Сигурно индийците, нали и будизмът е дошъл от Индия. По-късно по различни причини индийците били принудени да напуснат Ява, загубили власт над нея и явайците се върнали към примитивното си съществуване. Тази теория в „чист“ вид могла да съществува само дотогава, докато историците не разполагали с факти за това, което се е случило в същност в Индонезия преди X век до появяването там на исляма.

Историците, изучавайки китайските хроники, открили в тях текстове за пратеничества от държавата Шилифоши (Шривиджайя), пристигащи в Китай от средата на VII век. В столицата на тази държава живеели повече от хиляда будистки монаси. При съпоставката на китайските сведения с текстовете на разчетените и намерени по това време индонезийски надписи могло да се изясни, че държавата Шривиджайя се е намирала отначало на остров Суматра, но по-късно толкова укрепнала, че завладяла други острови, в това число и Ява.

Шривиджайя била една от най-големите азиатски държави по онова време и нейните управници, Шайлендрите, разпростирали властта си върху цяла Индонезия, Малайзия и възможно и върху част от Тайланд, по-точно — върху териториите, които сега заемат тези държави.

Шривиджайя поддържала търговски и дипломатически отношения с Китай и Индия, нейните кораби пресичали Индийския океан и излизали в Тихия. Жителите й били най-добрите мореплаватели на тогавашния свят.

Историята на създаването на Боробудур сега е известна. Бил построен през седемдесетте години на VII век. Будизмът бил внедрен в Централна Ява на територията на подвластната на Шайлендрите държава Матарам през VIII век и се задържал там около сто години. След това намалял броят на богомолците, разрушили се къщите, които окръжавали светилището, и малко по малко Боробудур потънал в забрава.

Не всички тайни на Боробудур са разкрити. Най-интересна от тях е тайната на „десетата тераса“. Съвсем случайно било открито, че под земята върху стените на основите на Боробудур също са изсечени барелефи, както и на шестте долни тераси на кутела. Под земята се оказали скрити още хиляда и петстотин квадратни метра много ценни барелефи.

Отначало го обяснявали с това, че в течение на хиляда и повече години храмът поддал и барелефите, които по-рано се намирали отвън, изчезнали от погледа. Но ако това е така, кой и защо тогава е прикрил намерените под земята барелефи с каменни плочи?

Някои учени смятат, че това е резултат от грешки на конструкторите. По време на строителството станало известно, че основите няма да издържат кутела и трябвало да се подсилят за сметка на долната тераса, като я спуснат на земята,

Има и друго мнение. Подземният етаж на барелефа разказва за задгробния живот и може да се смята, че затова не бил предназначен за човешките очи. Колосалният труд съзнателно бил скрит от хората, нали на барелефите могли да се любуват само всевиждащите божества. Привържениците на тази теория дори смятат, че съгласно цялостния план на Боробудур трябвало да се гледа отгоре. Терасите му са ниски и цялата красота и смелост на архитектурния замисъл се разкрива само когато видиш Боробудур отгоре. Но по времето на Шривиджайя не е имало нито вертолети (още), нито приказни птици Рух (вече), и да летят можели само небесните жители.

Сега Боробудур е реставриран. Придаден му е този вид, който е имал преди хиляда години. Той се охранява от държавата като един от най-ценните паметници на културата на Индонезия.

Разчистени са и са направени достъпни за гледане барелефите на „десетата тераса“. До Боробудур води шосе и всеки, който посети Ява, се старае да включи в маршрута си светилището. Но колкото и хора да дойдат тук, попаднали на терасите на Боробудур, те като че ли се разтварят в безкрайните му коридори и сивата грамада си остава също такава спокойна и безмълвна, както и през изминалите векове. Гущери притичват по плътно наредените плочи и се греят върху кръглите хълбоци на дагобите, в които вече второ хилядолетие седят като пленници статуите.

Понякога над Боробудур ще прелети самолет и пътниците, възхищавайки се от чистотата на линиите на храма, не подозират че като гледат светилището отвисоко, те се оприличават на богове.

ДЪНХУАНПещерите на хилядите буди

Историята на Дънхуан по нещо прилича на историята на долината Гьореме в Турция. Наистина пещерите на Гьореме са разпръснати по цялата долина, а в Дънхуан са изсечени във висока пропаст. В пещерите на Гьореме са живели много хора, в Дънхуан само малка част била предназначена за живеене. За Гьореме са чували малцина дори и в Турция, за Дънхуан са написани десетки книги, издадени са много репродукции и изследвания (по едно време в КНР съществуваше институт по изучаване на тези пещери). Но и единият, и другият паметник са били създавани в продължение на много стотици години. И в едните, и в другите пещери са се запазили фрески, които са уникални по възраст и ценност.

В Дънхуан Великият копринен път от Китай се разделял на две. Единият водел на северозапад, през пустинята Гоби към Турфан и Персия, другият пресичал пустинята Лобнор и отивал към Хотан, за да прехвърли после планините и да достигне Индия.

Тук открай време са се спирали керваните. В последния преди пустинята оазис, подхранван от водите на планините Алтън-даг, керванджиите проверявали товара и се запасявали с вода. Именно тук дошъл, преодолявайки пустини и планини, Марко Поло, измъчен от дългия път, от разредения въздух на памирските височини, от жаждата и праха.

В древността керванските пътища са били главните артерии, които обединявали света. И най-главната от главните била именно тази — Великият копринен път, на чиито краища се намирали Китай и Рим, а спирки били Персия, Индия, Арабия, Сирия.

Когато човек пътува, той научава по-бързо новините от този, който си седи на едно място, той среща десет пъти повече хора, по-бързо от другите е склонен да се вслуша в новото, да разбере мислите на чужденците. По керванските пътища пътешествували и религиите. И няма нищо чудно, че именно Дънхуан, град и оазис в самия край на Китай, се оказал това място, където за пръв път се укрепил родилият се в Индия 500 години пр.н.е. будизъм и откъдето после се разпространил по цялата страна. По същия път проникват в Китай християнството, манихейството, учението на Мохамед.

През последните векове пр.н.е. будизмът бил силно разпространен сред търговците, преминаващи с кервани през Дънхуан. Те се молели преди опасния път в пустинята, молели се и след завършването на прехода — благодарили на боговете, които ги превели през страшните пясъци и ги защитили от нападенията на разбойници, от жаждата и студа. Пътищата на керваните били опасни и нямало на кого освен боговете да поверят съдбата си.

Будистите строели тук, край оазиса, първите си светилища и статуи на Буда и статуите били последното нещо, което виждали керванджиите, заминавайки в сивата жега.

Статуите трябвало да се прикриват от слънцето и вятъра. И веднъж един от будистите изсякъл в отвесната стена, която се издигала на дванадесет километра от град Дънхуан, преди изхода в пустинята, пещеричка, за да скрие в нея направената по поръчка или докараната от Индия статуйка на Буда.

Разбира се, за този случай китайските будисти имат легенда. Тя гласи, че през 366 година монахът Ло Цун сънувал странен сън. Като че ли хиляди буди се спуснали върху светещи облаци на върха на каменната стена от другата страна на долината. И именно този монах, продължава легендата, озарен от видението, склонил жителите на града да изсекат в скалата първата пещера.

Легендата си е легенда, но почти е сигурно, че първите пещери са се появили в Дънхуан много десетилетия преди съня на монаха. Когато бил жив Ло Цун, се случило друго събитие, което изиграло голяма роля в по-нататъшната съдба на пещерите, но за него ще разкажа по-късно.

Скалистата стръмнина, висока седемдесет метра, се е проточила тук на два километра. Мекият материал, от който се състои скалата, сухият въздух и близостта на водата създали идеални условия за направата на пещерни светилища. Отначало статуите на будите поставяли в малки прости вдлъбнатини, след това и първите монаси започнали да се заселват наблизо. И колкото повече монаси оставали за постоянно в Дънхуан, с толкова по-голяма слава се ползували пещерите сред будистите, толкова повече търговци, убедили се в силата на закрилящите ги светци, носели дарове на отшелниците или изсичали нови пещери, за да сложат в тях статуя.

Най-после в средата на IV век, именно по времето, когато живял Ло Цун, на един от търговците му хрумнало да поръча на художник украсата на новата пещера. Така възникнал първият будистки храм на Дънхуан. Поне именно тогава, както смятат учените, бил създаден първият от храмовете, който се е запазил до наши дни.

Слухът за храма се разнесъл сред търговците, намерили се последователи и скоро в град Дънхуан се увеличило търсенето на художници. Те пристигали отдалеч, от Лънчжоу и Турфан, Урумча и други градове.

Идвали тук майстори, изсичали в скалата квадратна ниша, изрисували я, поставяли до стените шарени скулптури. И когато храмът бил готов, зазиждали го завинаги, като оставяли тясна вратичка. И оттогава само светилниците на монасите и кандилата с ароматни смоли опушвали по малко тавана и стените. Изминали хиляда или повече години, но фреските не видели слънце. Това ги запазило — цветовете не са избелели.

Храмовете на Дънхуан са подаръци на божеството от хората. И не е трудно да се представи трагедията на художника, живял и творил преди хиляда и петстотин години.

Зад гърба му са месеците на работа. Най-после след дълги години на учение, след размисли, неуспехи, открития той е създал фреска, която надминава всичко, което ръцете на човека са създавали преди него. Художникът стои пред завършеното платно. А до него вече се суетят зидарите, вече започват да издигат предната стена. Ето последният слънчев лъч е огрял лицата на хората, изобразени на фреската (колко било трудно да се намери нужният оттенък за тях!), и край. Повече никога и никой не трябва да вижда тези бои на дневна светлина. И дори творецът на фреската, който помни и боите, и детайлите, но само помни — очите не виждат нито нюансите на синьото небе, нито прозрачността на платовете на дрехите на хубавицата.

… Много от предните стени на храмовете сега са се изронили. И храмовете са се превърнали в ниши в скалата. Слънцето отново се е настанило в тях и осветява избледнелите, но все още чудесни бои.

За хиляда години все нови и нови будистки храмове се появявали в каменната стена и най-накрая станали повече от петстотин. Петстотин пещери, пълни с фрески, картини върху коприна, глинени нашарени статуи с различни размери… Раждали се и се засипвали с пустинните пясъци градове, забравяли се керванските пътища, изниквали нови пътища, светът извън пределите на Дънхуан се променял и растял, а неизвестни художници вече така рисували стените на пещерите, монасите кадели с ароматни смоли пред безстрастните статуи, удряли медни гонгове и проточено монотонно повтаряли безкрайни молитви.

Славата на пещерите се разпространила из целия Китай и будистите от цялата страна смятали за свой дълг да посетят Дънхуан и да се поклонят на святото място. По време на будистките празници десетки хиляди вярващи от Китай, Монголия и Тибет, от западните пустини и степи, заселени с казахи, уйгури и дунгани, идвали тук.

През последните петдесет години започнали да се появяват и западни туристи, и пътешественици, привлечени от разнеслата се надалеч слава на пещерите. И пещерите, както често се случвало на Изток, се лишили от много манускрипти и картини, които се преселили в музеите на Европа и в частни колекции.

Пътешествениците понякога били подбуждани от научни интереси, от грижа за спасяване на ръкописи и картини, забравени в овехтелите пещери, понякога ги ръководел стремежът към слава и дори просто към забогатяване. От Дънхуан били изнесени много древни ръкописи и картини върху коприна, купени за грошове от монасите. Немският пътешественик фон Льо Кок търсил сред пустините на Синцзян старинни фрески. И ако намирал такива, то ги изсичал от стените. Точно така постъпил сънародникът му Томан в Бирма, който изрязал най-ценните фрески в един от паганските храмове. Такива обирачи в Китай действували почти официално — разпадащата се империя зависела от европейските държави. След като войските на Англия, Германия, Русия и Франция влезли през 1900 година в императорския дворец в Пекин, малко хора в Китай се осмелявали да противоречат на европейците, още повече, че на управляващите кръгове в Пекин не им било до опазване на културните ценности на страната.

На пещерите на Дънхуан им провървяло: когато през 1905 година фон Льо Кок вече се приближавал до тях, неочаквано получил писмо. Молели го да отиде в главния лагер на експедицията, намиращ се на повече от хиляда километра от Дънхуан. Льо Кок известно време мислил дали да отиде в пещерите, или да замине направо за лагера. Най-после решил да хвърли монета: ези — пещерите, тура — връщане. Монетата (явно не без помощта на задгробни сили) показала тура. Льо Кок се отправил в лагера и фреските на Дънхуан били спасени.

През 1920 година пещерите служели известно време за скривалище на избягалите от Средна Азия руски белогвардейци и досега таваните на някои храмове са опушени; окъсаните и изнурени бели офицери палели в храмовете огньове и пекли овни.

Но белогвардейците си отишли, разтворили се сред безкрайните степи Синцзян; пътешествениците престанали да идват в този край, далечен и почти недостъпен в обхванатата от войни страна. Керваните също изчезнали — пътят Ланчжоу — Урумчи поел ролята на основна транспортна артерия, а тя минава на сто километра северно от Дънхуан. Отдавна са минали времената на многохилядните шествия на поклонници към пещерите и опустелите светилища станали музеи.

В центъра на каменната стена, от подножието й до върха, се намира десететажният главен храм на Дънхуан. Той е построен сравнително скоро, но постоянно приковава към себе си вниманието, защото главният храм е единствената постройка в Дънхуанската стена, която не само че е изсечена в скалата, но се и издава навън. Тя прилича на гъба-нарастък върху стъблото на дърво, само че гъба от много слоеве, много етажи. Целият храм почти до тавана е зает от изрязана от скала шестдесетметрова статуя на седящия Буда. Тя не е най-древната от статуите на Дънхуан, няма повече от две столетия, но затова пък е най-голямата в Дънхуан и една от най-големите не само в Китай, но и в цяла Азия. Пред статуята има редица от ниски масички, на които се изгарят ароматични смоли, и всичките стени на грамадната ниша на храма са изписани с фрески. Отстрани на статуята се намират ниши, в които стоят божества от по-нисък ранг.

Пещерите на Дънхуан са не само паметник от ранния будизъм, но, което е най-главното, са историята на китайското изкуство, най-добрата и най-пълна монография от такъв род, която се е запазила в Китай. А и не само в Китай — в света няма място, където може да се проследи изкуството в продължение на хиляда и петстотин години.

Най-ранните фрески се намират в двадесет и две пещери в южната част на стената. Пещерите са малки. Отнасят се към династията на северните Вей (386–534 г.). Фреските са се запазили добре, боите им са достатъчно ярки и чисти. Основните цветове са малахитов, зелен, син, черен и бял. Фонът на фреските най-често е тъмночервен. Рисунката често е още примитивна, фигурите са статични. Статуите изглеждат по-големи, отколкото са в действителност, защото встрани от тях са изрязани в редица много „микрониши“ — всяка голяма по десет-двадесет сантиметра — и във всяка се намира нашарена фигурка. До тавана са изобразени „щастливите души“. Те блажено се усмихват, седейки върху прозрачни облаци, и леките им одежди се развяват под нежния райски ветрец.

Двадесетте и две пещери представляват голяма част от запазилите се произведения на изкуството от вейския период. Интересни са не само за изкуствоведа и за специалиста по будизъм. Значението им е неоценимо за историците. Ярък пример за това може да служи пещера 285, която се отнася към първата половина на VI век. Върху тавана й е изобразена голяма многофигурна сцена — битка с разбойници. Окръжени от разтревожените демони на вятъра и гръмотевиците, яздят сковани в ризници разбойници. За всеки човек, за всеки кон е намерен свой, неповторим ракурс, често толкова съвременен и необикновен, че е трудно да се повярва, че това са древни фрески, а не майсторска, талантлива шега на наш съвременник. Тук е и градът, и разтревожените жители, и слугинята, която се е изкачила на терасата, за да съобщи на господарите си страшната новина, и малобройните защитници на града, които се стараят да спрат нападателите.

Зад пещерите от вейско време започват пещерите от времето на династиите Суй (589–618 г.) и Тан (618–907 г.). Тези триста години са златният период на китайското изкуство, разцветът на пещерния град, императорите покровителствували будизма и стотици монаси се заселили в оазиса. Пещерите от династията Суй са осемдесет и седем, от танската епоха — сто седемдесет и седем. Пещерните храмове от това време си приличат. Строени са по много строги образци — малко квадратно помещение с площ шест-осем квадратни метра, пред задната стена на което стои група различни нашарени статуи, представляващи бодхисатви. Много от скулптурите са повлияни от гръцката и персийска култура. Великият копринен път е функционирал много активно и така наричаните елинизирани държави на Северна Индия и Персия са влияли косвено върху развитието на китайската скулптура, особено по западната граница на Китай.

На страничните стени са нарисувани сцени от живота на Гуатама-Буда и „Западния рай“, чиито обитатели блаженствуват до изящни павилиони край бреговете на прозрачни езера. В пещерите има много портрети. Това са ктиторите, с чиито пари е изсечена и изрисувана пещерата. За тях също се е намерило място сред небесните жители и светците.

Ктиторите бавно се разхождат, заобиколени от слугите си. Облечени са модно и се държат непринудено и уверено. Художникът е искал да поласкае ктиторите и семействата им и затова по женските фигури например може да съдим за образците на женска красота в Китай преди хиляда и петстотин години. Красивите жени трябвало да бъдат тънки, високи и стройни. Дългите рокли с висока талия свободно падали до пода, косите били събрани в голям кок на тила.

Все по-смели стават сюжетите на фреските и скулптурите. Художниците вече не се задоволяват с поръчаните сюжети и „жития“ на Буда. Образец на живописта от това време служи пещера 220, която се оказала в по-изгодно положение, отколкото съседните. Фреските й, сто години след създаването им, с нещо не са харесали на неизвестен нам будист. Или модата се изменила, или той намерил по-добър според него художник, и ето че заповядал да се замаже още почти незасегната от годините фреска и да се нарисува върху нея нова. И само преди двадесет години се откъртило парче от по-късния период и под него се оказала фреска от периода на ранните тани.

Може смело да се твърди, че никъде в света по това време не е имало живопис, равна на живописта в пещерите на хилядите буди. Рим паднал и традициите му се забравили. Аджанта и Паган се подчинявали на много строги канони. А в Дънхуан художниците правели експерименти и от една пещера към друга се вижда как и кога са се извършили откритията в живописта, които след това, след хиляда години, отново ще открият художниците на Ренесанса. Ето че е изобразена перспективата, картините стават все по-дълбоки и по-живи, реките, изтичащи от снежните планини, се разливат сред оголени дървета на преден план, пилигрими се спират да пренощуват в хана, под крепостта, на фона на далечни хълмове, воини тренират фехтовка. Пред трона-лотос са се събрали придворните и слугите в бъбрива и жива тълпа…

И изведнъж празнота — сто години как не са се строили нови пещери и не са се подновявали старите; могъщият Тибет завладял западните земи и пещерите почти били забравени — нямало богати ктитори, опустели керванските пътища.

Някъде през IX век изкуството, така бурно развиващо се през предишните векове, забавя хода си и се спира. За това говори интересна черта: все по-често фреските започват да копират копринените паравани. Художникът се бои от широките смели мазки, той старателно рисува вратичките на параваните, дори извехтялостта на коприната. Изкуството се изнежва и все повече се затваря в канони, все повече се подчинява на изработените от майстори класици правила. Сто пещери са останали от династията Сун (960–1279 г.) и сред тях оригиналните са много малко. Като че ли ги е рисувал един и същ художник, много по-скучен и спазващ правилата човек, отколкото прадядо му.

Разликата между танските фрески и фреските от по-късните епохи се вижда отлично в тези пещери, в които живописта е нанесена върху стара фреска. По-късната се отчупва на големи парчета, разтрошава се на пода и виждаш една до друга две половини от стена, изрисувани с разлика от двеста-триста години. Долните слоеве печелят. Тук се е случило почти същото, както с руската религиозна живопис на времето. Докато била млада, докато била единствен път за художника да се прояви, да каже нещо на хората, се създавали шедьоври, творили Рубльов и Дионисий. Когато църквата се превърнала в закостеняла организация, притиснала художниците в тесни схеми и правила на рисуване, иконите започнали да се израждат, а художниците, най-добрите от тях, започнали да търсят други начини за изразяване и се обърнали към светската живопис.

С пещерите в Дънхуан е свързано едно от най-интересните открития на нашето време. То няма пряко отношение към фреските или скулптурите и затова във възторжените описания на пещерите обикновено не се споменава.

В края на миналия век един будистки монах, който чул да се говори за прискръбното състояние на пещерите, решил да ги възстанови. Той слабо си представял мащабите на замисленото предприятие, но бил решителен и настойчив човек. Няколко години обикалял градовете на Китай и събирал дарения за това добро дело. През 1900 година монахът пристигнал в Дънхуан и се заловил за работа.

В една от пещерите мазилката била паднала на някои места и монахът решил да я изчисти, за да измаже отново пещерата. Под слоя на мазилката вместо скала се оказала зазидана с тухли врата. Зад нея имало малка сводеста стая, затрупана с ръкописи.

Монахът не се интересувал много-много от ръкописи. Той ги оставил в пещерата и само някои от тях отнесъл в съседния манастир. Но и там те не потрябвали. Повечето от тях били толкова стари, че никой не можал да ги прочете.

Когато след седем години английският пътешественик Стейн изследвал пещерите, той научил за стаята с ръкописите и подредил част от тях. Разбрал, че са били поставени в пещерата не по-късно от XI век, в един от най-размирните периоди в историята на района, когато учените будистки монаси се страхували, че библиотеката на Дънхуан може да загине. Тук са се струпали и запазили в идеално състояние няколко хиляди скъпоценни трудове на десетки езици на Изтока. Нали Дънхуан бил пункт, откъдето се прехвърляло билото, където се срещали керваните от Средна Азия, Китай, Индия. И книгите, докарани тук през била и пустини, оставали в пещерите за радост на учените монаси.

Учените сериозно се заели със съкровището на Дънхуан и открили, че най-интересна била „Елмазната сутра“, индийски труд, преведен на китайски език през IX век. Това е свитък, който се състои от шест слепени листове текст и един лист с изображението на седящия Буда. В края е написано, че свитъкът е направен през 868 година от майстор Ван Чи „безплатно за увековечаване паметта на покойните му родители“.

Ценността на хартиения свитък не е в съдържанието („Елмазната сутра“ се среща и в по-ранни списъци), не е в картината, изобразяваща Буда — в тази същата стая може да се наброят десетки по-добри картини. Но именно този свитък е първата печатна книга в света.

Майстор Ван Чи, за който не е известно нищо повече, изрязал върху шест дървени дъски огледалното изображение на йероглифите и като намазал дъските с боя, наложил върху тях листове хартия. Това се случило през 868 година, преди хиляда и сто години, шестстотин години преди първата книга на Гутенберг.

КИТАЙСКАТА СТЕНАНай-голямото чудо

„… Въпреки че е построена с пълно пренебрежение към законите на фортификацията, тя е толкова солидна и непристъпна, кулите и портите й са толкова разумно разположени, че дори съвременна армия, първокласно екипирана за щурмуване на крепости, може да се спре пред нея при условие, разбира се, че бъде направен какъвто и да е опит за отбраната й“ — така говорел през втората половина на миналия век английският генерал Уилсън. Той бил трезв човек и гледал на Великата китайска стена, която още тогава била архитектурен паметник, само като на фортификационно съоръжение. Генералът пресмятал количеството войници, необходими за щурма на стената, и я виждал сред взривовете на снарядите и пламъците на изстрелите…

Съществува следната закономерност: докато държавата е силна, не й трябват непристъпни крепости, съседите не смеят да я нападнат. Когато държавата отслабне, никакви крепости не могат да се задържат дълго. И колкото и да са храбри защитниците им, колкото и да са пълни складовете и дълбоки кладенците, ще измине месец или година — и в резултат на слабост, предателство, подкопаване, взрив, — крепостта непременно ще падне. Паднала е Рязан под натиска на Батия, паднали са Вавилон, Ерихон, не изиграли ролята си линията Мажиио и линията Зигфрид… В Азърбайджан, близо до село Чукуюрт, върху отвесна скала се издигат развалините на замък. Няколко години един млад учител от местното училище търсил път към непристъпния връх. Едва на третата година стигнал до първата площадка, покрита с парчета керемиди, стъклени гривни и глинени гърнета. Тук някога местните князе са се крили от Сасанидите. Но не са могли да се спасят…

Великата китайска стена е трагичен паметник, разказващ за приказното богатство, надменността и могъществото на китайските императори, за невероятното трудолюбие и търпение на китайските майстори и за безполезността на безбройните жертви, тъй като стената така и не изпълнила определената й роля.

В древността и в средните векове степите и пустините на Северен и Западен Китай били населени с непокорни чергари. През периодите на засилване на Китайската империя войските й превземали и временно подчинявали жителите на тези места, но династията отслабвала, Китай се разпадал на враждуващи области, селските въстания довършвали отслабващия колос и тогава ролите се сменявали: северните и западните чергари нахлували във вътрешните области, отвличали пленници и добитък, а понякога завземали столицата и поставяли на престола свое протеже. Така са се основали монголските и манджурските династии. Китай пък възприемал победителите, разтварял ги в милионите маси китайци, учил ги на своята култура, на своята религия и след няколко десетилетия отново намирал свободата… или забравял, че на престола седят потомците на неотдавнашните завоеватели.

Но дори и в мирно време чергарите представлявали опасност за районите, които граничели със степта и пустините. Джоу и особено хуните периодично опустошавали граничните райони. Хиляда години пр.н.е. племената джоу вече разгромили Ниската държава и вождовете на джоу, като основали династия, взели в ръцете си властта в Китай. През периода на враждуващите царства китайските князе и губернаторите на граничните райони се опитвали да намерят средство против набезите — държавите, на които бил разделен Китай, не могли да заделят достатъчно войска за опазване на дългата граница.

Известно е, че чергарите не могли да щурмуват градове. Те нямали свои градски селища и били свикнали да воюват на седлото. Умението да щурмуват крепости ще дойде по-късно, когато техните потомци и роднини ще тръгнат на запад, покорявайки азиатски, руски и европейски княжества и държави.

Управниците на китайските държави започнали да строят през IV-III век пр.н.е. крепостни стени при проходите и на традиционните пътища, по които чергарите прониквали в Китай. Тези стени, по-точно отначало земни насипи, достигали понякога внушителна дължина, се проточвали на десетки километри.

Не е изключено отрядите на чергарите да са се спирали пред насипите и дори да са отстъпвали. Обаче тук му е мястото да се припомнят думите на английския генерал, казани след много столетия. Първите насипи въпреки цялата им мощ показали слабост — нямало кой да ги пази. Заети с междуособици, управниците на Китай забравяли за западните граници. Насипите показали и друга слабост — можели да бъдат заобиколени.

През IV век пр.н.е. сред враждуващите царства се откроила държавата Цин. Царството бързо укрепнало и този процес бил свързан с името на министъра Шан Ян, който реорганизирал цялата страна по военен маниер. Всеки пет семейства се обединявали в едно „у“, десет — в „ши“. Вътре в подразделенията била въведена колективна отговорност. Ако един член на някое от семействата извършвал простъпка, отговаряло цялото „подразделение“. По този начин (а това има пряко отношение към създаването на Великата китайска стена) вместо един престъпник държавата получавала наведнъж няколко.

След редица войни през 318 година пр.н.е. управникът на Цин победил обединените армии на другите държави и съюзниците им хуните. Само царството Джоу, както уверяват хрониките, продължавало да се съпротивява. Войските на Джоу командувал непобедимият дотогава генерал Лин Бо. Седемдесет години след разгрома на коалицията, когато вече нищо, както изглеждало, не могло да спре войските на дините, Лин Бо оглавил половинмилионната обединена армия. Няколко седмици цините не могли да направят нищо. Всичките им опити да предизвикат Лин Бо към сражение в открито поле се проваляли. Генералът си мълчал, предпочитайки да изчаква зад сигурните укрепления и след като избере най-изгодния момент, сам да премине в настъпление.

Тогава цините променили тактиката си. Там, където не помага военната сила, трябва да помогнат интригите. Цините не се скъпели на пари и подаръци за придворните велможи на царя на Джоу. Те пък честно си отработвали подкупите: щом видели царя, веднага започвали да хулят с последни думи стария генерал, като уверявали монарха, че се таи в крепостта от страх. Най-после царят повярвал на придворните и уволнил командуващия, като го заменил с млад генерал, храбър и бърз в действията. Младият генерал, който бързал да се отличи, извел войските в полето и веднага бил обкръжен. Армията на Джоу била голяма, но армията на цините била два пъти по-голяма. Четиридесет дни се сражавала армията на Джоу в обкръжение. Няколко пъти войниците се опитвали да разкъсат обръча, но царят на цините, който бил мобилизирал в армията си всички свои поданици от мъжки пол над петнадесет години, имал, както се казва, превъзходство в жива сила. Най-после останките от разгромената армия на Джоу били пленени и една част от тях убити, а друга част поробени (което също има най-пряко отношение към Великата китайска стена).

През 246 година пр.н.е. на престола на Цинската държава се възкачил Джен, който продължил да укрепва младата държава и след няколко години, като покорил последните независими княжества на Китай, се обявил за „пръв император на Цин“. Бил коронясан под името Цин Шъ-Хуан и така влязъл в историята.

Това бил човек с нестихваща енергия и тщеславие. По негово време се вършело колосално строителство. Наистина от постройките на Цин Шъ-Хуан практически нищо не се е запазило, обаче е известно, че в двореца на императора, на втория етаж, се намирала зала, в която можело да се съберат десет хиляди души, а залата на долния етаж на същия дворец била толкова висока, че намиращите се в нея пилони със знамена достигали височината петнадесет лакти.

Цин Шъ-Хуан успял да си построи приживе и мавзолей, висок петстотин лакти, с окръжност повече от пет хиляди лакти. Върху тавана му били изобразени съзвездията, а по пода течели реки от живак, които се вливали в морета от живак.

За такова строителство трябвало много работници. Този проблем Цин Шъ-Хуан разрешил също с присъщия му размах и простота. Цифрите, които се налага да се използуват при разказа за строителството, приличат на астрономически, което поразява, особено ако си припомним кога е било това — преди две хиляди години.

В строителството на мавзолея били заети седемстотин хиляди души. В строителството на двореца, иригационните съоръжения и Великата китайска стена — милиони. При набирането на такова количество хора на императора му помогнали както войните (стотици хиляди военнопленници), така и разделянето на държавата на „у“ и „ши“. Ако законът се нарушавал от един човек, в робство попадали десет семейства. И десетте семейства се изпращали на великите строежи на Цин Шъ-Хуан.

Там от хората изстисквали всичко, което било възможно: мавзолеят, дворците, каналите и на първо място Великата китайска стена са построени буквално върху костите на работниците. Ежедневно загивали хиляди, десетки хиляди хора, но на тяхно място идвали нови. Не е чудно, че синът на императора, който наследил жестокостта му, но не и силата му, заплатил с живота си за политиката на баща си. Империята на Цин рухнала и се разсипала на прах, като просъществувала малко повече от половин век.

Цин Шъ-Хуан успял да построи основите на Великата китайска стена, най-великото в света фортификационно съоръжение, което така и не могло да изпълни предназначената му роля — да противостои на набезите на хуните, затова пък изискало толкова сили и човешки жертви, че нито една война не би могла да се сравни със загубите при строителството му.

Отначало Великата китайска стена обединила в едно цяло съществуващите по-рано насипи, съоръжени от губернаторите и князете. Освен това върху нея имало построени кули. Цялото това многокилометрово съоръжение се нарича Вътрешна китайска стена.

След падането на династията строителството се прекъснало временно и се подновило вече при следващите императори, когато станало ясно, че набезите не спират и чергарите заобикалят стената от юг и север и я преодоляват в местата, които не се пазят.

След хилядагодишно строителство стената приела сложна разклонена форма. Когато днес говорим за Китайската стена, то имаме пред вид Външната китайска стена, строена по-късно, завършена при династията Мин в средата на XVI век.

Щом в Китай идвала на власт що-годе силна династия, способна да мобилизира няколко стотици хиляди души за строителството, към стената отново се проточвали кервани и умирали от глад и болести робите и събраните от всички краища селяни.

А в промеждутъците между тези династии стената не изпълнявала задачата си. Преодолявали я и отрядите на алтайските тюрки през VII век, и монголците както през XIII век, така и през 1499 година, когато Есен, вожд на монголското племе ойроти, стигнал стените на Пекин.

Последната война накарала императорите от минската династия да побързат със завършването на стената. Императорите били убедени, че щом тя стане толкова дълга, че да не може да се заобиколи от фланговете, и щом в нея не остане нито едно слабо място, което могат да преодолеят чергарите, Китай ще бъде в безопасност.

Най-после стената се проточила в непрекъсната линия, дълга две хиляди и седемстотин километра, а общата дължина с всичките й израстъци, разклонения и успоредни насипи достигала шест хиляди километра.

… Не минало и половин век от деня на окончателното й завършване, когато я преодолели манджурите и като се възползували от разпадането на императорската армия и несъгласуваността в действията на селските вождове, завзели Пекин. При това е важно да се отбележи, че още преди окончателното покоряване на Китай манджурите често прехвърляли Великата китайска стена и отвеждали пленници и добитък. При един такъв набег отвели със себе си четвърт милион души и половин милион глави добитък.

Изображенията на Китайската стена, известни на всеки от детските му години, не създават съвсем правилна картина. Всичките се отнасят за части, намиращи се близо до Пекин, където стената се е запазила добре или е реставрирана. Това е най-късата й част. Тук тя достига стандартна височина петнадесет метра и ширина четири метра с такова пресмятане, че скривайки се зад зъберите й, отгоре да могат да минат волски коли или войнишки отряди. През всеки сто-сто и двадесет метра над стената се издигат квадратни ниски кули, доминиращи над околната местност. Тук-таме в стената има порти. Те са разположени на керванските пътища и край градовете.

Петте основни порти на петте главни кервански пътища се смятали за вратите на Китай. Една от тях се намира близо до Пекин, край град Шайхайгуан. Тук и до ден-днешен докарват китайците, починали в „областите извън стената“. В съзнанието на много от китайците до ден-днешен областите, които не са заградени от стената, не са Китай. Градовете край петте порти като правило имат грамадни гробища.

Обаче далече от големите градове, не по главните направления, стената не изглеждала толкова внушителна, както край Пекин. Тук-таме тя представлява просто полуразрушен земен насип. Това се отнася особено до израстъците и разклоненията й, които били построени преди хиляда, та дори и преди две хиляди години. Най-добре са се запазили частите от стената от синкави тухли и камъни, запълнени със земя.

Но и в местата, където стената се е разрушила, са останали кулите. Някога е имало шестдесет хиляди кули, поне така твърдят китайските историци. Сега наброяват около двадесет хиляди — също внушителна цифра.

Изчислено е, че за строителството на стената са изразходвани седемстотин милиона човекочаса, сто осемдесет милиона кубически метра земя и шестдесет милиона кубически метра камъни и тухли. Не споменавам количеството работници, които са умрели там — те са стотици хиляди. Нито един египетски фараон не е и сънувал такъв обем работа.

И сега, както и преди хиляда години, стената тича през целия Китай, срещайки на пътя си планина, тя не я заобикаля, а се изкачва на върха й, за да се спусне от другата й страна, пресича сухи степи и преминава край градове. Тя е чудесна и по моему трагична. Това е най-великият в света паметник на многовековния труд на целия народ, но едновременно е и паметник на човешката мъка, безправие и на безполезността на начинанието, в чието създаване никой не можел и не поискал да се спре.

ТОДАЙДЖИДърво, бронз и камък

Културите на народите неизбежно се срещат, „обменят опит“, сливат се. Търговците, скитащите богомолци, учените монаси и дезертиралите войници разнасяли по света архитектурата и изкуството.

… Завоевателите донасяли норми на красота и задължавали победените да издигат на площадите храмове на боговете им. Завръщайки се от походите, царете докарвали роби и между тях от край време най-ценни се смятали учените и художниците. Художниците продължавали да работят по време на робството и в чуждия град храмът или дворецът получавал нови черти. Влиянието било взаимно и с течение на времето привнесеното отвън се разтваряло в опита на народа, като се обогатявало, но никога не заменяло културата му.

Някога в Китай и в Япония заедно с будизма проникнали понятията за структурата на будистките храмови помещения. Китайски поклонници посещавали Индия, а индийски търговци достигали до източните предели на Поднебесната империя. Но будистките доктрини в архитектурата и изкуството, приспособявайки се на китайска и японска земя, губели много от чисто индийските черти, неразбираеми тук, и се вливали в течението на японската култура, зародила се много преди появяването на учението на Буда.

Кутеловидната сграда, дагобата в Индия, която е произлязла от надгробната могила, придвижвайки се на изток, се източвала нагоре от ланкийското полукълбо до бирманския конус, тайските „кегли“ и до многоетажните кули — пагоди на Китай и Япония. По-късно ще се върне от Китай в Бирма и ще съществува успоредно с пагодата, заимствувана от Индия, само че ще измени вида и функциите си: вместо каменна ще стане дървена и вътре, под навес, ще стоят като в храм статуи на Буда.

Дървото. В него се крие главната разлика между архитектурата на Южна и Югоизточна Азия и Далечния Изток. Разбира се, и в Китай, и в Япония има много каменни огради, храмове и крепости, но все пак, ако си представим японски храм, то въображението незабавно ще ни поднесе изградения образ — дървени стълбове, тънки стени и голям, с повдигнати краища керемиден покрив, може би дори няколко покрива, намаляващи се един над друг. Въображението ще ни подскаже и задължителната акуратна градинка наоколо, с камъни (разхвърляни на пръв поглед случайно, а в същност по старателно обмислен план), мъх и извити ниски борове.

Ако архитектурата на Индия е произлязла от скали и пещери и е запазила това много векове, то архитектурата на Япония е архитектура на народ, близък на гората, на природата с горските долини и на морския вятър.

Индийският храм плътно изолира човека от останалата природа, затваря го в себе си. Стените на храма са сигурна преграда, а вратите му са тесни като прорези в крепостна стена.

Японските архитекти са си поставяли за цел да направят постройката като част от природата. Японският храм е гора, стълбовете му — тънки и леки — са стволове на дървета, покривът — голям и пищен — е короната, а вътре е просторно, светло и чисто. Градината, неотменима принадлежност на всяка постройка, така е планирана, че да изглежда не дело на човешки ръце, а част от природата. Интересно и характерно в това отношение е учението за камъните в архитектурата на Япония. Камъкът се разглежда като живо същество, но само дотогава, докато не е одялан. Обработеният камък е мъртъв. В градинската архитектура на Япония са известни десетки „типови“ наименования на камъните: Костенуркова глава, Лунна сянка, Сянка на играещи риби, Завеса от мъгла, Дефиле с тигри… Съществува тип градинка, който се нарича „Градина на газещи по плиткото тигърчета“. Единият от камъните е по-голям — това е тигрицата, другите се проточват след нея в неравна върволица. Тези камъни „газят по плиткото“ площадка, която е посипана с равен пясък. Камъните в градината играят толкова голяма роля, че един от японските архитекти от XV век публикува в труда си пример на образцова градина, където изобщо няма нищо освен камъни и пясък. През пясъчните площадки са прокарани пътечки. Те са покрити с големи валчести камъни на разстояние една крачка един от друг. Отстрани на площадките са разположени дървета, малки изкуствени езера, малки постройки и всичко това заедно е едно цяло с къщата, храма или двореца.

За архитектурата на Япония, за нейното изкуство може да се разказва дълго, но тук става дума за чудесата на света. И тя ще бъде за едно от тях — за храма Тодайджи в Нара и за статуята на Буда, заради която бил построен този храм. Всичко, което се каза по-горе, се отнася за този храм в същата, ако не и в по-голяма степен, както и за другите храмове на Япония, от които се различава само по това, че е най-голямата дървена сграда в света и в нея се намира най-голямата бронзова статуя в света.

… Будизмът се е появил в Япония през VI век, идвайки от Китай и Корея. Появата и внедряването му не минали гладко. Сложната философия на будизма имала не само поддръжници, но и яростни противници, особено между жреците, които обслужвали старите, познати богове.

Скоро обаче спорът бил решен все пак в полза на будизма. През VIII век, тоест двеста години след появяването си в Япония, будизмът достигнал там върхове. И този разцвет е свързан с град Нара. В течение на седемдесет и четири години Нара била столица на Япония. През това време на царския престол се сменили седем императори, един от които, Шому, в средата на 700-те години обявил будизма за държавна религия.

По това време Япония поддържала много тесен контакт с Китай и оттам през цялото време идвали „подкрепления“ на будизма. Императорът не жалил нито средства, нито сили, за да утвърди новата религия. Той решил да създаде в столицата си паметник, равен на който (така се и полагало да мисли един император — с такова явление нееднократно сме се сблъсквали на страниците на тази книга) няма да има на света.

През октомври на петнадесетата година на ерата Темпьо (743 година) император Шому издал рескрипт, който предписвал издигането на огромна бронзова статуя на Буда. Било избрано място близо до столицата, където майстори започнали да строят дървения модел на статуята и след четири години непрекъснат труд била изработена статуя, висока шестнадесет метра. На части я прекарали в столицата; статуята била толкова голяма, че жителите на Нара и сега казват: „Може да се мине през ноздрата на статуята с разтворен чадър“. Отливането на статуята заело още две години. Във всички краища на империята медните рудници доставяли метал и казват, че самият император е участвувал в работата и е носил в широките ръкави на кимоното си пръст за леярските каси.

Най-после през октомври на първата година на ерата Темпьо-Шохо, тоест през 748 година, работата била завършена и майсторите леяри отлели, а скулпторите завършили докрай работата по монумента, като загладили стърготините и заличили и бездруго тънките като конци фуги между слоевете — пръстени, от които била съставена бронзовата статуя. За изработката на Буда отишло повече от петстотин тона бронз и работата продължила точно шест години.

Блестящ от чистота, още незагрубял от вятъра и неумит от дъжда метал, Буда седял на хълма, кръстосал крака и сложил върху коляното лявата си ръка с разтворена нагоре длан, което означава изпълнение на молитвите. Дясната ръка е вдигната и протегната с дланта напред. Този жест означава освобождаване от суетата и вълненията. Очите му, леко прикрити от широки клепачи, изглеждат устремени в далечината и ясно очертаната уста с едва приповдигнати ъгълчета на устните е извита от недоловима усмивка. Буда е загадъчен и спокоен.

Шестнадесет метра — по-високо от пететажна сграда се извисявал над Нара бронзовият исполин. Но как да се скрие от лошото време, как да се запази?

И по повелята на императора скоро започнало изграждането на храм, в който би могъл да се побере Буда.

Още шест години се градил над Нара храмът Тодайджи — къщата на бронзовия бог. И най-после храмът бил построен. Височината му е четиридесет и осем метра, дължината и широчината — петдесет. Ако се продължат сравненията със съвременността, то храмът е равен по височина на съвременна шестнадесететажна сграда. Площта му е 2,5 хиляди квадратни метра. И нито един камък не бил използуван при строежа му.

Според замисъла на императора храмът и статуята в него трябвало да подчертаят величието на новата религия, да осигурят на него и на дома му вечно царуване в Нара…

Но нищо подобно не се случило. Династията не се задържала дълго. Не се задържали за дълго храмът и статуята. На храма била отредена чудна и драматична съдба. Било му съдено два пъти да загива и два пъти да възкръсва от пепелта.

Към края на VIII век се засилили позициите на японските феодали. Те все повече ограничавали императорската власт, докато най-после не я ликвидирали съвсем. Последните императори от династията били почетни пленници на силния феодален род Фуджиуара, а столицата пренесли от Нара в град Киото (тогава Хейанке). Там също се изграждали храмове и статуи и казват, че статуята на Буда в Киото, която не се е запазила до наши дни, надминавала по размери нарския Буда.

Нара, която си останала голям град, била лакома стръв за феодалните клики. В междуособната война религиозните съображения често отстъпвали на втори план: феодалите се интересували от манастирите и от храмовете по-скоро като от места, където може да се припечели нещо.

На двадесет и осми декември 1180 година по време на щурма на града от армията на клана Тайра над Нара пламнал колосален огън. Горяла най-голямата в света дървена сграда. Изсъхналите през столетията отбрани дървени трупи горели като кибритени клечки. Гредите се събаряли и се трошели сред искри върху бронзовата глава на Буда и в плющенето на пламъка спокойното му и отчуждено лице оживявало и изглеждало, че прави гримаси.

Пожарът не бил случаен. Агентите на Тайра съобщили, че жреците от храма Тодайджи са в таен съюз със съперничещата им клика на Минамото. За разрушаването на храма бил изпратен отряд от четиридесет хиляди войници. Те изпълнили заповедта. От храма останала купчина пепел, която войниците старателно изравнили със земята. Войниците и тези, които издали заповедта, били будисти. Това не играело никаква роля.

Сред пепел и въглени се издигала грамада от почернял от огъня бронз — обезглавената и обезобразена статуя.

Унищожаването на храма Тодайджи бил един от последните подвизи на армията на Тайра. Скоро войските на Минамото я разгромили и главата на клана Йоримото Минамото, който практически отстранил императора, започнал да управлява страната, като пренесъл столицата в Камакура. Камакура — Върбовата столица — била град на самураите, които се славели с простотата на нравите си и със суровостта на законите си. Тук била издигната друга статуя на Буда — тя се е запазила и до днес и дори е по-известна, отколкото статуята в Нара, защото е под открито небе и много туристи, които идват в Япония, отнасят със себе си снимките на тази статуя, винаги заобиколена от тълпа.

Но Минамото не се ограничил с възхвалата на будизма в столицата си. Дали от благодарност за подкрепата, която му оказали жреците на Тодайджи, дали, грижейки се за религията изобщо, сьонът, управникът на страната, заповядал да възстановят храма в Нара. Той бил построен отново, наистина се получил малко по-малък, отколкото бил — нали главата на Буда се стопила, а нова не му направили, бронзът отишъл за съперника — Будата в Камакура.

Отново храмът станал един от най-важните центрове на будизма в Япония, малко по малко били възстановени и другите сгради наоколо. Манастирите и храмовете забогатявали и разширявали владенията си…

Ново нещастие неочаквано връхлетяло храма. Наистина неочакваността била най-обикновена. Пак в околностите на Нара се водело сражение между феодалите и войниците притичвали, укривайки се зад дърветата на храмовия парк. Една от стрелите с горящ накрайник се забила под мертеците на храма. И не успели жреците, които стоели в готовност до бъчвите с вода, да стигнат до покрива, когато храмът лумнал. Били изминали триста години от второто раждане на Тодайджи и гредите успели да изсъхнат отлично… Това се случило през 1567 година. Храмът отново изгорял докрай. И отново обезглавеният, поизтъркан от битки и пожари Буда се издигал над пожарището.

Този път дълго не могли да възстановят храма, в страната нямало силна централизирана власт, способна да направи такива разходи.

Сто и петдесет години жреците извършвали богослуженията в малки храмове, които се спасили от огъня, а осакатеният Буда обрасъл с храсти и високи дървета, които скривали ръцете и торса на великана.

Второто и последно възстановяване на храма феникс става през 1709 година.

Малко неща се били променили за хилядата години, изминали от деня на първото раждане на храма. През 1709 година Япония била същата затворена, отрязана от външния свят държава. Ще изминат още сто и петдесет години, преди революцията от 1868 година да помете феодалната древност, и Япония, събуждайки се, ще се хвърли да настига останалия свят.

Храмът бил построен точно такъв, какъвто бил и миналия, и по миналия път. И не само защото архитектите искали да възстановят древната светиня. И през XVIII век навсякъде в Япония издигали храмове, подобни на Тодайджи.

През 1709 година към обгореното тяло на Буда била заварена нова глава. Но няма да има никаква грешка, ако се напише, че храмът Тодайджи, този същият, който е в покрайнините на Нара, е построен не през XVIII, а през VIII век.

Наистина внимателното око ще открие, че главата на статуята е малко по-нова от туловището и ръцете, а някои малки храмове и сгради, намиращи се около Тодайджи, изглеждат къде по-древни, отколкото големия храм.

В Нара освен храма със статуята има много други чудесни паметници. В парка с площ тридесет и шест хектара, който е собственост на храма, са разположени около сто различни архитектурни и скулптурни паметници, обявени за национална собственост на Япония. Тук се намира и старинната съкровищница и Нандайомон — голямата порта на комплекса, а също така много интересните статуи на бодхисатвите, на божествените стражи и на други членове на будисткия пантеон.

За тях Иля Еренбург пише: „В музея на Нара до възхитителната глава на Бодхисатва се намират статуите на учениците му: всяка статуя е биография, разкриване на характера и съдбата. Не знам дали в седми век е съществувала думата «реализъм», но реализмът е съществувал — достатъчно е да се види скулптурата на Нара.“

… Ако днес отидеш в парка, ограждащ храма на Буда, преминеш през високата дървена порта, покривът на която повтаря покрива на храмовете, и прекрачиш кирпичената стена, неизбежно ще се окажеш пред грамадата на главния храм. Двуетажният му покрив е увенчан по краищата с позлатени дървени украшения, но освен за тях, за стените му или покрива не е употребен нито грам боя. За разлика от Китай японските архитекти не обичали да скриват под слоя ярки бои фактурата на материала — независимо дали е дърво, тъкан или камък. Японците отдавна са постигнали истинската прелест на вещите в тяхната естественост и я ценят.

В една от съседните малки сгради можете да видите странни статуи: стражите на небето са облечени в ризници на средновековни японски феодали, те са сърдити, войнствени и непреклонни. Възможно е художникът тук да е изпълнявал специална поръчка — енориашът, чувствуващ връзката между стражите на небето и разпоредителите на съдбата му на земята, става по-послушен. Пазачите гледат на хората отвисоко, отпуснали надолу краищата на устните си. Те не обичат туристите.

А пред храма ще срещнете елени. Някои поклонници на Нара твърдят, че градът и храмовете му биха изгубили половината от очарованието си, ако нямаше елени. Те бродят по парка, отбиват се в храмовете и спокойно задминават леките коли по улиците. Елените знаят, че те са стопани на града, а не муниципалитетът, многобройните туристи или жреците.

Елените са се появили в Нара заедно с великия Буда и делят с него първото място сред забележителностите. До Тодайджи се намира малкият храм Касуга. Той бил светилище на рода Фудживара. Ако се вярва на древната легенда, божеството, на което е посветен храмът Касуга, дошло в Нара от далечни земи, яздейки елен. Затова членовете на могъщия феодален род почитали елените като свещени и хванали няколко животни, за да ги заселят при храма. Елените се харесали на жителите, с тях свикнали и те свободно си живеели в града почти със същите права, както и кравите в Индия. През средните векове с елените се отнасяли дори по-добре, отколкото с хората. Известно е, че преди няколкостотин години един от жителите на Нара бил обезглавен за това, че убил елен… Дори висшите чиновници излизали от носилките и се кланяли на срещнатите животни.

В Нара разказват такава история — по-точно легенда, — много приличаща на истина и по-скоро тъжна, отколкото смешна. Казват, че жителите на Нара ставали по-рано от другите жители на Япония. Но не защото били по-трудолюбиви. Просто всеки бързал да се убеди на разсъмване, че до къщата му няма умрял или убит от някого елен. На никой не му се искало да загине заради това, че до къщата му се намира мъртъв елен… А ако се случвало наистина пред вратата да лежи елен, то стопанинът на къщата бързал да го замъкне до вратата на най-злия си враг.

Елените спокойно преживели повече от хиляда години, но през последните сто години на два пъти почти били изтребвани.

За пръв път заплаха за съществуването им се появила през 1868 година, в годината на революцията Мейджи. След падането на феодалните управници авторитетът на поддържащата ги религия бързо спаднал. Жителите на Нара започнали да отмъщават на невинните елени, като свързвали с тях доскорошното си не много приятно минало. Всеки, който не го мързяло, убивал елени, още повече, че животните били опитомени и били свикнали да смятат хората за свои приятели. Десет години след революцията от хиляда животни останали само тридесет и осем. Тогава губернаторът на провинцията издал специален указ, който защищавал елените, и останките от стадото били спасени. В началото на Втората световна война броят им отново достигнал няколко стотици. Обаче по време на войната забравили за забраната: хората гладували и бракониерствували по парковете. Все пак елените преживели и тези години. Няколко животни подивели и като не допускали наблизо хора, останали живи. След войната било създадено дружество за защита на нарските елени и сега стадото им наброява хиляда глави.

Колкото и да е парадоксално, но съдбата на елените в Нара по нещо е близка на съдбата на храма Тодайджи. И елените, и храмът се появили в Нара преди хиляда и двеста години. И два пъти ги унищожавали, и два пъти те се връщали в града.

Храмът Тодайджи се издига над старинния град прост и сив. Той е прекрасен и денем и вечер и сутрин. Но най-прекрасна е Нара на 15 януари, когато тук се провежда фестивалът на подпалването на планината Вакакуса.

Това е планина — по-скоро хълм, висок по-малко от 500 метра, която се издига като гърбица над града. По нея няма дървета — само висока трева покрива склоновете й. И ето, през януари открай време, вече няколкостотин години, жреците се изкачват на планината и запалват тревата по нея. На фона на оранжевата планина като черни силуети се извисяват храмовете и искрите, излитащи като ракети към небето, създават приказен фойерверк.