7 и 37 чудеса

ВАВИЛОНСКИЯТ ЗИКУРАТСъществувала ли е кулата?

Опитайте се да направите прост опит: помолете някого да изброи седемте чудеса на света. Най-вероятно първо ще ви назоват египетските пирамиди. След това ще си спомнят за висящите градини на Семирамида и почти сигурно ще споменат Вавилонската кула. И ще сгрешат. Вавилонска кула не е имало. В библията се казва, че започнали да строят кула, но се случило вавилонското стълпотворение; ръководството на строителството не могло да намери необходимия брой преводачи и пред вид на езиковите бариери работите били прекратени.

Всичко това е така. Ако, разбира се, се вярва на библията.

Е, ами ако не се вярва? Ако се направи опит да се изясни какво все пак в същност е било там, във Вавилон?

Отначало да прелистим страниците на историята и да видим как са си представяли хората тази загадъчна кула, как полека-лека се изменял нейният вид…

Най-ранното изображение на Вавилонската кула, което е достигнало до наши дни, се е запазило на барелефа на Салернската катедрала в Южна Италия. То се отнася до XI век. Там е изобразена малка, колкото два човешки ръста, правоъгълна постройка, която прилича на незавършена европейска крепостна кула. Двама души отдолу подават плосък съд с разтвор, а третият, който едва се е наместил на горната площадчица, е протегнал ръце, за да поеме този съд. А отляво на кулата, на нейна височина — строителите достигат едва до кръста му — стои самият бог. Той назидателно е протегнал ръка към кулата. Авторът на барелефа не е имал голямо въображение. Оставил го е за зрителите, които били длъжни да повярват, че заради тази неугледна постройка е могло да започне вавилонското стълпотворение.

През следващите сто години образът на Вавилонската кула не е претърпял много изменения. Върху сицилианска мозайка от XII век кулата не е пораснала, само са допълнени два детайла: врата и строително скеле до нея. По-нагледно кулата била представена като илюстрации към пражката Велиславска библия (XIV век). По нея може да се изучава крепостното строителство на средновековна Чехия. Кулата тук е висока колкото двуетажна къща и художникът дори е намерил място да изобрази самото вавилонско стълпотворение. Отгоре от облак се е подал до кръста господ бог. Той е закачил с гега току-що поставената тухла и иска да я откърти. От облаците се показват също така ръце на ангели, които избутват от кулата изумените зидари. Останалите строители продължават работата си като че ли нищо не се е случило.

Изминали още сто години. В Европа започнал Ренесансът. Хората взели да се интересуват не само от това, което става непосредствено до тях, но открили за себе си други страни и други времена, дори разбрали, че тези страни и времена не са по-лоши от ония, в които живеят. Изображенията на Вавилонската кула от XV век не са така примитивни. Кулата дотолкова израства на рисунките, че за нея може да се говори с уважение. Появяват се нови, интересни детайли. Френски художник от средата на XV век нарисувал до кулата натоварено магаре — разяснение, че действието се развива на Изток. На околните хълмове се намират вятърни мелници, издигнати са скелета, за да се изкачва по-удобно на кулата и да се повдигат тежести, и броят на работниците достига двадесетина души.

Но истинска революция във възпроизвеждането на Вавилонската кула извършил известният фламандски художник Питер Брьогел през 1563 година. Именно на него му дошла мисълта, че Вавилонската кула трябва наистина да бъде невероятно голямо и необикновено съоръжение, за да отразява с целия си вид борбата на хората и на бога, и не само величието на бога, но и величието на хората, спорещи с него.

Брьогел бил вдъхновен от образа на римския Колизей, когото видял по време на пътешествието си из Италия. Той увеличил Колизея многократно, разтеглил го на височина и не само че нарисувал кулата отвън, но я показал и в разрез. Това било първата действително „вавилонска“ кула и корабите изглеждали като играчки до нея.

След още едно столетие „реконструкциите“ на Вавилонската кула станали вече съвсем умозрителни. Наивността на Средновековието и поетичността на Ренесанса отстъпили място на нов, трезв и делови подход. Вавилонските кули от XVII-XVIII век били инженерни конструкции — кулата се рисувала такава, каквато авторът, ако би имал възможност, вероятно сам би проектирал. Най-високи били кулите на Атанасий Кирхер. Дори в незавършен вид те се издигали над земята на височината на телевизионната кула в Останкино.

През хилядолетията хора, които никога не са виждали Вавилонската кула и са имали само повърхностна представа за Вавилон, а често и никаква, много пъти са я рисували, но нито един от художниците не познал каква в същност е била.

… Херодот, който написал за седемте чудеса, посетил Вавилон. Дори нещо повече, той видял тази легендарна и като че ли изобщо несъществувала кула. Това се случило преди четири и половина века пр.н.е. Макар че Херодот не включил кулата в броя на чудесата, той оставил нейно кратко описание: кулата се издига над града, тя е осеметажна и всеки етаж е по-малък от предидущия. Именно затова художниците, които били запознати с описанието на Херодот, като се започне от Брьогел, се стараели да я направят осеметажна.

Херодот писал, че видял кулата здрава. Когато след десетина години във Вавилон влязъл с войските си Александър Македонски, той открил, че кулата се руши… и заповядал да се разчистят развалините. Не, той не е искал да унищожи кулата. Напротив, Александър Македонски решил да я възстанови, да я направи център на новата си столица, където трябвало да се намери място за всички велики богове на Изтока, но умрял в самото начало на работата.

… Покрай пътя кретат една след друга камили. Те са с цвета на степта, гърбиците им са протрити и висят на една страна. Прахът от профучаващите коли ги покрива като облак и камилите равнодушно се обръщат. Степта — сива, скучна… слива се в хоризонта със същото сиво и скучно небе. Нито хълмче, нито низина. Именно тук някога, много отдавна, хората решили, че Земята е плоска.

Пътят води от юга на Ирак към Багдад — столицата му. Назад е пустинята, нефтените кули, факлите от горящия газ и черните палатки на чергарите. До столицата са сто километра.

След град Хила пътят се оживява. Срещат се все повече леки коли. Към покрива на всяка втора е завързан ковчег. Колите отиват в Кербела, свещения град на мюсюлманите. Мнозина смятат за чест да бъдат погребани до джамиите на Кербела и Неджед.

Изведнъж се появява стрелка — завои наляво. Обикновен упътващ знак, дори отначало не схващаш цялото значение на написаната на него дума: „Вавилон“.

И тогава започват хълмовете. Невисоки, закръглени като гърбове на китове. Те скриват под себе си развалините на най-великия град в света — Вавилон.

И нищо не се вижда освен хълмове — нито Вавилонската кула, нито градините на Семирамида, нито дворците, нито една колона, нито една стена — няма град, единственото веществено доказателство за съществуването му е дъсчицата-указател.

Пътят свършва пред двуетажна сграда, скрита в сянката на финикови палми. На нея пише: „Музей“.

Стар арабин отваря вратата на музея — само една дълга стая — и с предварително научено бързо говорене казва всичко, което туристът трябва да знае за цар Хамурапи и Вавилонската кула, „която не се е запазила до наши дни поради исторически и природни условия“.

На музея във Вавилон не му провървяло. Разкопките се осъществявали главно от европейски експедиции, преди Ирак да стане самостоятелна държава, и затова най-интересните находки са се преселили в музеите на европейските столици.

Ако се изкачиш на хълма зад музея, ще видиш целия Вавилон, тоест тези негови части, които са разкопали археолозите. Хълмовете са отворени, прорязани от траншеи с различна дълбочина и широчина, едни са се появили преди петдесет или сто години, други са отскоро. Градът изглежда обърнат с главата надолу — отгоре е почти равен, а в дълбочина се виждат къщи с различна височина. От хълмовете се показват арки на дворци, останки от стени, пещери на подземия…

— Ето — казва старият арабин, като показва верига от хълмове, които с нищо не се различават от другите — това са висящите градини на Семирамида. А сега да минем по улицата на Шествията.

Той прави няколко крачки и ни показва със знак да се приближим.

… Пред краката ни се е разтворила пропаст.

Улицата са я разкопали старателно, до дъното й, до истинската й настилка, и стените, като че ли построени вчера от равни тухли и украсени с барелефи на приказни зверове, скривани с хилядолетия под слоя от градски развалини и пясък, отиват много метри надолу.

Близо до улицата на Шествията се намира площад, изровен като лабиринт от тесни плитки траншеи. Лаконичният старец, на когото вече му омръзнало да се тътре в жегата, казва:

— Вавилонската кула.

И ето тогава се убеждаваш лично, че кулата я няма, нито тухла не се е запазила от нея. Александър Македонски старателно е разчистил площадката и дори е подготвил основите за нова кула, по-точно за зикурат — вавилонски храм на бог Мардук. Властелинът на Изтока се грижел да се поддържат и процъфтяват култовете на източните богове, за чието въплъщение се смятал.

Вавилонската кула са я издирвали и първите археолози, и просто търсачите на съкровища, които се натъквали на хълмовете на Вавилон. Разкопки във Вавилон се правят вече двеста години и първите десетилетия били посветени на търсене именно на кулата. Археологът, намерил мястото, където била кулата и открил основите й, бил Колдевай, който започнал разкопки през 1899 година в състава на немска археоложка експедиция.

През първата седмица на разкопките на хълмовете, които представлявали купчина от тухли, чирени и прах, Колдевай се натъкнал на колосална стена. Провървяло му, той попаднал на същата стена, за която Херодот пише, че на нея могат да се разминат две колесници, запрегнати с четири коня. Но по-нататъшните разкопки не вървели така гладко, както му се искало. И това е естествено: Вавилон е покрит със слой от земя и развалини, дебел от дванадесет до двадесет метра. За да се изясни какво се намира в долните слоеве, трябва да се прехвърлят хиляди тонове земя и смет.

Стената, открита от Колдевай, е най-голямото от градските укрепления на древността. На нея е имало триста и шестдесет кули, разстоянието между които достигало петдесет метра. Значи дължината на стената била осемнадесет километра.

Тухленият град, постепенно разрушен от случайни проливни дъждове, земетресения, пясъчни бури в течение на две хилядолетия, служил за строителен склад на жителите от околността. Те изваждали от руините тухли и си строели жилища. И днес в стените на къщите в град Хила и околните села може да се видят тухли с печата на вавилонския цар Навуходоносор.

Един такъв печат видях случайно. Вятърът се стремеше да откъсне залепения за стената афиш, на който красив брюнет целуваше красива блондинка, без да изпуска от ръцете си красив пистолет. Заинтересувах се каква духовна храна предлага американската кинематография на мирните заселници на Хила и когато притиснах пляскащия се от вятъра афиш към стената, то с дланта си почувствувах, че тухлата не е гладка. Пуснах афиша. Клинописният знак — печатът на Навуходоносор — се показа под лакътя на брюнета.

Колдевай намерил Вавилонската кула, по-точно основите на Вавилонския зикурат. Но заради това му се наложило да работи във Вавилон освен онази първа седмица, когато открил градската стена, още единадесет години. Колдевай дори оставил примерно описание на кулата, което направил на основата на единадесетгодишното изучаване на града, архитектурата му и начините на строителство.

Големите открития в която и да е наука, в това число и в археологията, обикновено не се правят от единици. И винаги остава място за учения, който ще допълни откритието и ще каже и своята дума.

Английският археолог Лиънард Уули разкопал зикурата в град Ур, в южната част на Вавилонската империя. За разлика от Вавилонската кула той толкова бил запазен, че можело със сигурност да се твърди какъв е бил първоначално. И Уули могъл точно да възпроизведе урския зикурат. Рисунката му почти напълно съвпадала с възпроизведеното от Колдевай. По такъв начин завършил хилядолетния труд на художниците, които са рисували Вавилонската кула.

Вавилонският зикурат бил най-големият от многобройните зикурати на Двуречието. Представлявал пирамида със седем стъпала, завършваща с малък храм. Съгласно плана първата тераса била квадрат със страни, дълги деветдесет метра. Достигала височина тридесет и два метра. Вторият етаж отстъпвал малко на първия по площ, но бил много по-нисък — само осемнадесет метра, отдалече двете тераси изглеждали като един каменен куб. Следващите етажи били още по-ниски — по шест метра. Накрая, на горната площадка, се намирал петнадесетметровият храм на Мардук. Той бил покрит със злато и облицован с небесносини гледжосани тухли. Общата височина на кулата била равна на дължината на страната на квадрата — деветдесет метра.

Хеопсовата пирамида със своята форма скрива размера си. Тя завършва постепенно. Точните форми на зикурата не позволявали на окото да се плъзга по страните му, погледът неизбежно се местел рязко и бързо, зрителят бил принуден да осъзнае грандиозността на съоръжението и петнадесетметровият храм на върха на зикурата, ярко блестящ и виждащ се от десетки километра, бил толкова величествен, че бедните чергари юдеи го считали за олицетворение на хорското могъщество, богатство, знатност и високомерие. И като смятали така, осъждали изнежените и богатите жители на града, които говорели на непознат за тях език и презирали скотовъдците. А осъждайки ги, мечтаели техният бог, също такъв строг и беден като тях, да накаже и самия Вавилон, и неговото олицетворение — зикурата на Мардук — Вавилонската кула.

А когато много искаш нещо, то приемаш желаното за действително. Отначало съществувала приказка за това, как бог ще накаже вавилонците, А после, когато минали столетия и кулата, пощадена от Кир, разрушена от Ксеркс и изравнена със земята от Александър, престанала да съществува, приказката за гибелта на Вавилонската кула била потвърдена с документи.

Зикуратът във Вавилон бил смятан за главна светиня на царството. Молебствията започвали долу пред златната статуя на Мардук, която тежала, ако се вярва на Херодот, двадесет и четири тона. Към кулата като триъгълник била опряна каменна стълба, която водела направо на третия етаж. Оттам, от тераса на тераса, пилигримите се изкачвали на горната площадка, където се намирал небесносиният храм и откъдето на много километри наоколо се виждала страната. В небесносиния храм не можел да влиза никой освен жреците. В него живеел самият Мардук. Там се намирали ложето му и позлатената маса.

Площадът, на който се намирал зикуратът, бил ограден от големи сгради, където живеели поклонниците, тук били и къщите на жреците — най-могъщите хора в империята. А по-нататък шумял милионният град, уверен във вечността и целостта на стените си.

Апропо, въпреки че Вавилонската кула я няма, все пак тя може да се види и днес, достатъчно е само да се отиде на тридесет километра от Багдад. Над сивата осолена равнина се издига странно съоръжение с гигантски размери.

Това е зикуратът Ахар-Хуфа, по-точно, развалините му.

Зикуратът е толкова голям, та някои пътешественици смятали, че това е Вавилонската кула, недостроена и затова приела тази странна форма.

Когато, минавайки покрай приличащите на вавилонските полегати, наситени с чирепи и парчета от тухли хълмове и окопи, останали от скорошни разкопки, провеждани от Иракското археологично управление, се приближиш до хълма, образуван от свлеклата се от зикурата глина, ти става ясен произходът на толкова закръглената форма на колоса. Ветровете и времето са рязали фундамента на кулата, като че ли са го пристегнали близо до земята с конец. Ако се изкачиш по полегатия склон към „пристегнатото“, ще видиш надвисналите отгоре тухли. Между тях са се запазили черните слоеве на асфалта и палмовите листа, които строителите са наредили в зида.

Археолозите са уточнили, че зикуратът се е намирал в столицата на каситската държава — град Дур-Куригалза, и е построен петнадесет века пр.н.е. По големина ахархуфският зикурат отстъпвал на храма на Мардук във Вавилон, размерите му в основата били шестдесет и девет на шестдесет и седем метра, но по форма и предназначение бил съвсем същият — археолозите дори успели да открият следите на тройната стълба, която водела към върха, към жилището на бога. А околните храмове, складовете, жилищата на жреците и царският дворец, открити при разкопките, дали възможност още веднъж да се убедят в правилността на изводите на пионерите на вавилонската археология. А днес вече никой не се съмнява как е изглеждала онази, най-главната, Вавилонската кула.

БЕХИСТУНСКИЯТ НАДПИСПредвидливият цар

Царят на царете Дараявауш, царят на персите, властелинът на много народи, когото враговете му — гърците — наричали Дарейос (Дарий), пръв избрал за своя паметник най-хубавото място, което изобщо може да се измисли.

В долината на Керманшах се простира тесен хребет, който завършва с двуглава планина на мястото, където е минавал пътят на керваните от Хамадан за Вавилон. В подножието на стръмната планина чисти извори се вливат в езеро. От него изтича ручей, минава покрай селото Бехистун и изчезва в долината.

Планината също се нарича Бехистун.

Керваните винаги са се спирали до изворите и старите камили няколко километра преди това знаели, че ще почиват, и бързали към водата, към гъстата група дървета под скалата. Тук са спирали да почиват и армиите, минаващи през Персия, и войниците дълго време помнели двуглавата скала над тихата долина и чистия прохладен ручей.

Дарий решил да си построи паметник, докато е още жив, защото, макар че бил уверен в трайността и непоклатимостта на държавата си, нямал доверие в благодарността на потомците. Той намислил да създаде паметник неповторим, вечен, и това му се удало по-добре, отколкото на по-голямата част от деспотите както преди, така и след него.

Когато Дарий стъпил на престола през 521 година пр.н.е., негови противници били други девет претенденти. Той жестоко се разправил със съперниците си и станал след бога — мъдрия Ахурамазда, вторият по могъщество във вселената. Точно тази борба за престола Дарий заповядал да се отрази в паметника.

За осъществяване на волята на царя скулпторите избрали отвесен участък в скалата и на него издялали огромен равен правоъгълник. От долната страна на правоъгълника до земята има петдесет метра и затова паметникът може да се разглежда само отдалече. След като скулпторите на Дарий прибрали скелето, никой не се е приближавал до паметника две и половина хилядолетия. С едно изключение, за което ще бъде разказано по-нататък.

На каменното платно изсекли барелеф: няколко фигури с човешки ръст. Най-едър от всички бил Дарий — скулпторите строго спазвали каноните. С големи очи и извити вежди, брадата му накъдрена, а на главата му военна корона, издълбана фино и старателно; Дарий изисквал точност на детайлите. Короната, както е известно, била златна и обсипана с овални скъпоценни камъни.

Дарий е вдигнал ръка към крилатия бог, който се рее плавно над царя, а с крак е стъпил върху главния си враг Гаумата. Кракът на царя тежко е натиснал корема на Гаумата и той се е сгърчил от болка и унижение.

Зад гърба на Дарий стоят двама придворни. Държат му лъка и копието. С лице към царя, победени и унили, са се наредили останалите осем злополучни претенденти. Ръцете им са завързани, а вратовете са стегнати с общо въже.

Но Дарий бил предвидлив и възможно да е предполагал, че без надпис значението на горната картина няма да е ясно за потомците. Той заповядал останалата площ от стената да се запълни с надпис на три езика. На староперсийски — езика на царя и двора, на акадски (вавилонски) — езика на държавата, макар и разгромена, но толкова велика и известна, че езикът й продължавал да се признава в древна Персия, и най-накрая — на еламски език. И тук се случило нещо непредвидено.

Едвам скулпторите привършили работата си, калиграфите издълбали дългия надпис, когато Дарий, който през това време не седял със скръстени ръце в двореца си, се върнал от поход като победител на скитския цар, „носещ островърха шапка“. Последвала заповед: да се добави към разгромените царе и скитския цар.

Ръководителите на работите се изплашили. Да оставим настрана това, че работата, която завършили, била невероятно трудна, че току-що е махнато скелето и е вдигнат лагерът и ще трябва отново да се докарват в степта работници и ваятели, да оставим всичко това настрана — за скитския цар нямало място на паметника. Цялото свободно пространство било запълнено с надписи.

Навярно Дарий и не узнал за тези трудности! Деспотите не търпят възражения и не е изключено въпросът да се е решавал на по-ниско равнище. Отново към Бехистун се проточили кервани, отново се строяло огромно скеле и отново скулпторите, като използували донесените от столицата изображения на скита с висока островърха шапка, започнали работа. Наложило се да се заличи еламският текст и на негово място като последен във веригата от царе да се настани скитът. Барелефът излязъл по-плосък, отколкото другите, но нищо — отдолу разликата била незабележима. А частично заличения текст издълбали отново на друго място.

Царят разгледал паметника и останал доволен.

За всеки случай надписът съдържал текст, забраняващ повреждането на паметника под заплаха от сурово наказание. Но за да се повреди, първо трябва да се стигне до него, а това никому не е по силите. Отдолу по никакъв начин не можеш да прочетеш надписа. И дори няма да узнаеш, че самият Дарий, царят на царете и царят на персите, не разрешава повреждането му.

Изминали години. Умрял Дарий, рухнала империята, разрушили се дворците на Персепол — могъщата столица на Ахеменидите. Забравили се езиците, надписите, но самият паметник останал неразрушим, защото бил издълбан върху твърда и непристъпна скала.

Керваните все по-рядко и по-рядко минавали под скалата, армиите все по-рядко се спирали до извора. И никой, нито един човек на света, не умеел да чете клинописни текстове.

Пръв, който обърнал внимание на клинописа, бил италианският пътешественик Пиетро дела Вале, един от последните хуманисти на Ренесанса. Като пътешествувал през XVII век из Близкия Изток, той видял клинописния текст и дори прекопирал част от него в книгата си. След него много пътешественици виждали такива знаци на забравени паметници и гробници, върху печени глинени плочки, които в изобилие се срещали из древните развалини. Най-известният от тях е Нибур, немски учен, който бил изпратен през 1760 година от датския крал Фредерик V заедно с други историци на Изток. Година след започване на пътешествието всичките участници, с изключение на Нибур, починали. Сега бил подходящият момент да се изплаши и да бяга в къщи, в Европа, но Нибур продължил пътешествието сам и още шест години пътувал от страна в страна. Издал книгата „Описание на Арабия“. Тя била много популярна, многократно я преиздавали. Нали авторът й бил първият учен, посетил местата, където от времето на кръстоносците не бил стъпвал нито един европеец? А в Европа искали да знаят за тези полуприказни страни — Европа се стремяла към Изтока. И не е чудно, че отправяйки се в египетската експедиция, Наполеон Бонапарт взел със себе си книгата на Нибур и не се разделял с нея, с тази енциклопедия на Близкия Изток. Нибур също писал за клиновидните текстове и ги свързвал с развалините на Персепол — древната столица на Персия, за която споменавали гръцки автори. Там, както и в развалините на Вавилон и на други градове на Двуречието били намерени много плочки с клинопис.

Първата крачка към разкриване тайната на клинописа направил Георг Гротефенд, човек, който спокойно може да бъде причислен към „гениите за една нощ“. Дългият му живот външно е пример за педантичност, а кариерата му — от помощник гимназиален учител до директор на гимназия — може да служи за образец на почитателите на „златната среда“. Дори научните съчинения на Гротефенд (основал е дружество за изучаване на немски език и написал редица статии по немска филология) никога не се издигали над средното равнище на подобни работи и скоро след появяването им на бял свят били забравяни. И трябвало може би така да се случи, че когато Георг Гротефенд навършил двадесет и седем години, се обзаложил с приятелите си, че ще разчете тайнствените клинописни значета, за които толкова говорят и пишат. Това станало през 1802 година.

Гротефенд бил извънредно съвестен и сериозен човек. Ако обещаел да направи нещо, правел го. И ето че, ще не ще, трябвало да стане гений, защото само за гения било по силите за няколко дни да реши, както изглеждало, нерешима задача. По няколко лошо откопирани фрагменти на клинописни текстове, без да има представа за строежа на езика, без дори да е сигурен, че разполага с надписи, а не с орнаменти, без да знае букви ли изобразяват знаците, или понятия като китайските йероглифи, без да знае в крайна сметка нищо, Гротефенд определил, че надписите са направени на староперсийски език, че клинописът се чете отляво надясно, а текстовете, попаднали при него, са надгробни надписи на Дарий и Ксеркс.

Като спечелил облога, Гротефенд направил доклад в Гьотингенската академия, който минал почти незабелязан, и се върнал към учителската работа и проблемите на немската филология.

Гротефенд разполагал само с малки фрагменти от надписи, и при това само на един от основните езици на клинописа — староперсийски. За да се провери откритието му и да се завърши съставянето на староперсийската азбука, бил необходим дълъг текст. Такъв се оказал надписът на Бехистунския монумент. Той се състои от 515 реда на староперсийски, 141 реда на вавилонски и 650 реда на еламски език. Но за това още никой не знаел…

След като слуховете за съществуването на паметника и на големия надпис достигнали до Европа, френски изследователи се опитали да го откопират. Те прекарали няколко дни в Бехистун, изподрали си до кръв дланите, изпочупили си колената, забили в скалата много колове и като резултат се върнали обратно във Франция с официалното съобщение, че не е възможно да се стигне до надписа. Французите не са знаели, че по времето, когато, напълно отчаяни, изоставили надписа, той бил вече грижливо прекопиран и човекът, извършил този алпинистки и научен подвиг, седи близо до тях, стараейки се да разчете текста. Това бил Ролинсън.

Откритието на Гротефенд било само началото на изследването на клинописа. По-нататъшните стъпки в тази насока са свързани с името на Ролинсън. Той бил английски офицер, имащ щастието на седемнадесетгодишна възраст да срещне на кораб, пътуващ за Индия, Джон Малкълм, губернатор на Бомбай и известен ориенталист. През дългите седмици на плаване губернаторът успял да вдъхне на юношата страст към изследванията на Изтока. Пътищата на Ролинсън и на Дарий се пресекли през 1837 година край село Бехистун, където е изсечен на скалата познатият ни вече паметник. От този ден води началото си историята на научното изследване на древна Персия и Вавилон.

Ролинсън, преместен от Индия в Персия, узнал от местните жители за Бехистунския надпис. Когато взел кратък отпуск и пристигнал в Бехистун, веднага разбрал, че именно този текст може да помогне да се разчете клинописът. При това е необходимо непременно да се уточни предварително следното: Ролинсън още не е знаел нито за откритието на Гротефенд, нито за френската експедиция, която стягала в Париж многобройни куфари.

Всичките опити на Ролинсън да достигне до надписа отдолу, по пътя, който малко след това избрали французите, били неуспешни. Но Ролинсън не мислил да се предава. От ручея до надписа има сто метра. Петдесет от тях са отвесна скала. Не, така няма да прекопира надписа. Но ако не отдолу, то може би отгоре? И Ролинсън се запасил с въже, извършил трудно изкачване по обратната страна на стръмната скала и след няколко часа стоял на върха й. Долу, в ниското, на триста метра, били невидимите отгоре Дарий и враговете му.

Ролинсън се спускал към надписа по въже, като завързал за гърба си рула хартия. Като стигнал до надписа, той, ту люлеейки се над пропастта, ту намествайки се върху тесния корниз, час след час, обливайки се в пот, рискувайки всеки момент да падне, копирал знаците. Като скицирал девет от тринадесетте колонки на текста, Ролинсън прибрал въжетата и рулата хартия, върнал се в Техеран и седнал да дешифрира. По това време получил и списанието с доклада на Гротефенд, който много му помогнал.

След няколко години работа Ролинсън, по това време вече консул на Великобритания в Персия, известен изследовател на Изтока, представил на Лондонското азиатско дружество не само копието на по-голямата част от Бехистунския надпис, но и превода му.

Разбира се, с това изследването на надписа не било прекратено. Нали Ролинсън превел само един от текстовете му — староперсийския. Над останалите два се наложило да се потруди известно време, още повече, че вавилонското писмо се оказало не буквено като староперсийското, а със съвсем сложна система, в която един и същ знак в зависимост от положението можел да означава и буква, и сричка, и дума. Сред учените настъпило известно смущение, но някои, а между тях и Ролинсън, вярвали, че и тази езикова система може да се разгадае. Така и станало. След няколко години били намерени глинени плочки — училищни учебници, в които за учениците на древна Персия тази система на писане била преведена в буквена. Находката се оказала толкова навременна и така уместна, че се намерили скептици, които се съмнявали в нейната автентичност и уверявали, че с помощта на „речници“ не може да се прочете никакъв текст.

Тогава Лондонското азиатско дружество се решило на рядък експеримент. Новооткрит вавилонски надпис изпратили на четирима различни специалисти, в това число и на Ролинсън. Всеки бил помолен да преведе текста, като използува древните речници. При това нито един от четиримата не знаел, че същият текст е получен от още трима негови колеги. Учените изпълнили молбата на дружеството и когато сравнили отговорите, се оказало, че практически те са идентични.

Така завършил първият етап от дешифрирането на клинописа.

Изследователите още не могли да кажат, че знаят всичко за клинописа. Количеството текстове — староперсийски, вавилонски, асирийски, шумерски, еламски — растяло като лавина: всяка нова експедиция донасяла хиляди плочки. Сега в музеите по света се наброяват едва ли не стотици хиляди, а находките продължават — древните жители на Месопотамия били хора образовани и пишещи. Всичко, включително до касовите бележки в магазините на Вавилон, се изписвало на глинени плочки и се изпичало. За хилядите години от своето съществуване великите древни цивилизации са ги оставили в неизброимо количество.

Изглеждало, че на учените отдавна не им е до Бехистунския надпис. Но отново и отново при скалата пристигали експедиции, устройвали лагери и разопаковали сложна алпийска екипировка…

Големите експедиции на Джексън през 1903 година и на Уилям Кинг през 1904 година копирали надписите, като се стараели да разгадаят съмнителните и разрушаващите се редове. Последната от големите „копировачески“ експедиции под ръководството на професор Камерон се озовала при скалата през 1948 година. Историците с помощта на нефтени работници забили много куки в скалата, направили стълби до самия монумент и измайсторили люлки, подобно на бояджийските, в които можело що-годе свободно да се придвижват надолу по полето на надписа. Тази експедиция не прерисувала надписите, а взела от тях отпечатъци.

Повече от сто години продължило изучаването на монумента. Наистина трябва да се отдаде заслуженото на Дарий: дал на учените нелека задача. Но те се отнесли с уважение към молбата му: доколкото е известно, не е имало никакви опити да се повреди гордият надпис, разказващ за победите на древния цар над съперниците му.

ПЕРСЕПОЛГората от колони

Ако Бехистунският надпис е паметник на апотеоза на персийската държава на Ахеменидите, то драматичните събития, свързани с Персепол, бележат края не само на тази държава, но и на този древен свят, възникнал на бреговете на Нил и Ефрат, който бавно и високо се издигнал в пирамидите и храмовете на Карнак, Ниневия и Вавилон и се разпаднал под яростния удар на малката армия на македонския пълководец. Ще доживява века си Вавилон и ще се сменят владетелите на египетския трон (от съратниците на същия този Александър), но огънят, който погълнал персеполския дворец, отбелязал не само пълното унищожаване на този великолепен паметник на архитектурата. Тогава, както пише английският археолог Мортимър Уилър, „загинала цялата средноизточна цивилизация, за която отминало времето на творчески порив…“

Персеполският дворец е връстник на Бехистунския надпис. През същите години, когато Дарий се домогнал до безгранична власт в Ахеменидската империя, като унищожил съперниците си, отлично съзнавайки важността на парадното оформяне на властта и обединената благодарение само на военната сила държава, разпростряла се от Кавказките планини до Египет, си поставил за цел и създаването на достоен център на империята.

Суза, столицата на империята, макар и да бил голям и богат град, отстъпвала несъмнено и на Вавилон, и на Тива, и възможно и на някои елински градове като Ефес или Милет. Обаче за Дарий не бил толкова важен размерът на града, колкото съответствието на центъра на империята на всесилието на властелините й. Затова като образец за новата столица той не взел съществуващите градове, а тръгнал по стъпките на предшественика си Кир II, който намислил строителство на мемориал в Пасаргади в чест на победата си над индийците — решаващата битка за господство над Близкия Изток. Там и бил погребан Кир, който загинал през 530 година пр.н.е.

Несъмнено Пасаргади не бил предназначен за постоянно пребиваване на царя и на двора. Разкопките на хълма открили грамадна каменна платформа, към която от долината се издигат две широки стълби. В подножието на хълма са намерени останки от малък дворец и кула, известна в тези места под името „Затворът на Соломон“ (още едно свидетелство за стремежа да се приписва всичко неясно на известни имена). На юг от Пасаргади, сред пустинна равнина, се намира проста каменна постройка върху терасовиден фундамент. Това е гробницата на Кир.

Останките от двореца в Пасаргади говорят, че градът бил временно жилище. По-точно Кир възнамерявал да построи там истински дворец, но от войни и походи нямал време. Синът му Камбиз покорявал Египет, гледал да запази империята на баща си и също нямал време да достроява Пасаргади. Като се домогнал до властта, Дарий отначало обърнал внимание на Пасаргади и започнал там строителство, но след като построил временен дворец от сурови тухли, изоставил работата.

Изминали няколко години, преди Дарий да открие друго място за двореца: величествени тераси, спускащи се от планината Рахмед към река Пулвар на петдесет километра от днешния Шираз.

Там се намирал храмът, а може би и малък град, основан от Кир. Гърците нарекли новата столица с името „Персепол“ — град на персите, което ни е известно от записките на Клитарх, историк на Александър Македонски. Персите са го наричали Парса.

Древният персийски обичай да се издигат светилища върху хълмове е спазен и в Персепол. Терасите, на които е разположен градът-дворец, градът-светилище на живия бог — царя на царете, са укрепени с грамадни каменни блокове, изравнени, павирани и съединени с широки мраморни полирани стълби, от двете страни на които имало стени с барелефи — еднообразни, скучни, но величествени. Тук всичко е подчинено на една цел — да се подтисне зрителят не само с богатството и могъществото на царя на царете, но и с организираността, с реда в тази държава, където всичко е подчинено на единен план, на единна воля.

В ахеменидска Персия се трудили много художници и занаятчии, събрани от всички краища на света. Когато Александър Велики стигнал до Персепол, видял край пътя огромна тълпа осакатени хора — това били пленени от персите гръцки художници, скулптори, резбари. За да не избягат, ги осакатявали жестоко: лишавали ги от част от тялото или лицето, която не била необходима за работата. На едни художници били отсечени левите ръце, на други — стъпалата на краката, носовете, ушите. Осакатените гръцки майстори в Персепол били повече от осемстотин. Но освен тях на строежа на двореца работели египтяни, мидийци, вавилонци, юдеи, набатейци, арменци — всички племена и народи, чиято съдба била прекършена от персийското завоевание. Но едва ли ще се намери друг дворец в света, в който така точно и последователно да се е прокарвала централната идея — идеята за персийското могъщество. Тук волята на художниците чужденци била окончателно смазана от главната задача и не е трудно да си представим, че освен физически мъки осакатените художници са изпитвали и морални мъки — на клиента и господаря били необходими само техническото им умение и занаят, но не и творческото начало. Резултатът от това били колони и стени на стълби, украсени с безкрайни, майсторски и точно изработени, еднообразни барелефи, които повтарят в общи черти един и същ мотив: царят на царете на трон и върволица от еднакви воини, еднакви данъкоплатци, еднакви поданици. Дори по това, което се е запазило от Персепол, е очевидно пълното тържество на чинопочитанието, редът и войнишкият строй.

Последователността на идеята най-силно се проявява в главните сгради на съоръженията на Персепол — залата за приемите — ападана — и тронната зала.

Ападаната е квадратна зала, толкова огромна, че по време на тържествени аудиенции в нея се побирали десет хиляди души. Покривът на залата, намиращ се на недостижимата височина на седеметажна сграда, се поддържал от седемдесет и две колони. Те били изобретение на ахеменидските архитекти — Египет или Елада не познават подобни. Това са отвесни каменни стълбове, израстващи от високи, леко закръглени пиедестали и завършващи в горната си част с капители с възглавнички във вид на лъвски фигури или фигури на бик, съединени в гърбовете си. Колоните не отстъпвали встрани, както е прието, за да открият перспективата на пространствения обем. Те стоели равномерно из цялата зала като гора, заради което се губела перспективата и се получавала замръзнала вкаменена гора, която придавала допълнителна статичност на двореца, където времето трябвало послушно да спре в краката на властелина на света.

Не е чудно, че археолозите досега не могат да намерят отговор на елементарния сякаш въпрос: а къде е мястото на царския трон в тази зала? Тя е еднаква от всички страни, сама за себе си е свят без край и начало, тронът би могъл да бъде навсякъде и никъде. Изказвали се дори предположения, че залите на Персепол са съкровищници, нещо като музеи на заграбеното и докарано от целия свят имущество.

Дарий не довършил постройката на персеполския дворец. Строителството било продължено от Ксеркс и Артаксеркс, за което тези царе оставили съответни надписи. То заело няколко десетилетия. Като не се задоволили със залата на Дарий, Ксеркс и Артаксеркс пристроили до нея втора. Но с изключение на големия размер на залата и няколко по-различни барелефи, нищо не било изменено. Идеята тържествувала.

По това време, когато разноплеменните майстори одялвали еднообразните стволове на колоните за мъртвата гора и изрязвали еднакви барелефи, повелителят на персийската държава Ксеркс, опитвайки се да завоюва Елада и да я ощастливи с принадлежността си към света на реда, опожарил Атина. Това се случило през 480 година пр.н.е. Гърция не могла да бъде покорена — персийската флота загинала при Саламин и Ксеркс отстъпил, но унищожението на Атина се пазило толкова трайно в паметта на гърците, че гибелта на Персепол се свързва почти без изключение от всички антични автори именно с това събитие.

За елините борбата с Персия на Ахеменидите приела характер на принципен конфликт. Това не било просто война, каквито доста много са се случвали в съдбата на Гърция, това бил смъртоносен конфликт между два свята. Споменът за опожаряването на Атина бил жив и след столетие и половина, когато Александър Македонски се прехвърлял на азиатския бряг, за да унищожи армиите на поредния Дарий, поредния цар на царете на застиналата, каменна, но изтощена и вече нежизненоспособна ахеменидска държава. Възможно е конфликтът, чието описание е достигнало до нас през призмата на гръцкото възприятие, да го идеализираме, но когато Диодор Сицилийски пише, че Александър решил да унищожи напълно Персепол, то това намерение е свързано в нашето въображение с драматичната сцена на срещата на Александър с осемстотинте художници; Александър искрено отказвал правото на съществуване на града с казармените барелефи, който осакатява художници. Не вярвам в случайността на пожара и гибелта на Персепол, макар че много автори, види се, пазейки репутацията на великия човек, подчертават случайността в разказите за последния ден на ахеменидската столица.

Версията за буйния пир в Персепол, където възлюблената на Птолемей атинянка Таис грабва факел и призовава да се унищожи Персепол като отмъщение за гибелта на Атина, и Александър, подчинявайки се на общото настроение, пръв хвърля факела в каменната гора на тронната зала, изглежда като драматичен апокриф. Александър е пресметлив и въздържан. Всичко, което върши до деня на пожара, говори за това, че е прав Диодор Сицилийски, който уверява в предварително взето решение от Александър. Иначе защо е заповядал няколко дни преди пожара да се превози от Персепол в Суза цялата съкровищница на персийските царе, защо предоставя на войниците си града на пълно разграбване, въпреки че се е предал без бой? И в момента на пожара градът бил празен, мъртъв и пуст.

Така или иначе, дворците изгорели. Пожарът приключил сутринта. Срутили се покривите на тронните зали, изгорели заобикалящите ги постройки и само мъртвата гора от колони останала сред пепелището.

И макар че оттогава изминали повече от хиляда години, гората от колони, оредяла от времето, все още стои. И останките от барелефите те карат да се спреш пред ужасния строй от войници и пленници, крачещи в неизвестността, крачещи хилядолетия, макар че няма нито армии, нито дворци. Античните истории разказват, че Дарий, умирайки от ръката на своя сатрап, в последните минути на живота си могъл да открие сред заобикалящите го само едно лице, трогнато от съчувствие — лицето на настигналия го най-после Александър Македонски. И именно към него се обърнал умиращият Дарий с молба да се погрижи за семейството му.

Александър покрил тялото на царя на царете с плаща си и заповядал да го погребат в изгорения Персепол.

Наистина съществува и друга версия: че Александър закъснял. Когато настигнал царския керван, Дарий вече бил мъртъв.

БААЛБЕКФантастичните плочи

Ще започнем с дълъг цитат:

„В някои места на Земята са се запазили останки от древни постройки, които смайват с мащабите си, особеностите на конструкциите и други «загадъчни» детайли. Трилитите на Баалбекската тераса например, разположени в подножието на планината Антиливан, представляват гигантски, грубо обработени блокове, дълги до двадесет метра и тежки около хиляда тона. Тези блокове са докарани от кариера и са издигнати на височина до седем метра — задача, която е трудно да се реши дори с помощта на мощните средства на съвременната техника. В самата кариера е останал огромен, одялал, но неотделен от скалата камък. Дължината му е 21 метра, ширината — 4,8 — и височината — 4,2. Биха били необходими обединените усилия на 40 хиляди души, за да се помръдне такъв блок от мястото си.

Досега не могат да се смятат решени въпросите: от кого, кога и с каква цел са изсечени тези «циклопични» плочи?“.

Всичко, което е казано по-горе, съм взел от статията на М. Агрест „Космонавти на древността“, в която на преден план се изтъква мисълта: не са ли построили такива съоръжения като Баалбек пришълци от далечни планети и не са ли те унищожили при излитане Содом и Гомор? По отношение на Баалбек тази хипотеза изглежда така:

„Може да се допусне, че космонавтите са извършвали изследването на Слънчевата система с малки кораби, стартирайки от Земята. Не е изключено за целта да им е било необходимо да получат на Земята допълнително ядрено гориво и да построят специални площадки и складове. Те също несъмнено трябвало да оставят спомен за пребиваването си на Земята. Не се ли отнасят назованите необикновени съоръжения, като например терасата на Баалбек, към тези паметници?“.

И така, при планината Антиливан (по-точно при хребета й) в Южен Ливан се намира тайнствената Баалбекска тераса, която е възможно да е построена от космонавти като площадка за кацане на малки ракети. А ако не е, то "не може да се смятат решени въпросите „от кого, кога и с каква цел са изсечени тези «циклопични» плочи?“

Но хайде да направим пътешествие из този край и да видим на място какво представлява Баалбекската тераса.

Упътвайки се за Баалбек, ние оставяме брега на Средиземно море и се изкачваме по сухите склонове на Ливанските планини, като следваме пътя, по който са вървели преди две хиляди години пети македонски и трети галски легион на Август. Покорени са крайбрежните финикийски градове и новият град-лагер Бейрут, наречен Колония Юлия Августа феликс Бейрутус, тоест щастливата колония Бейрут на Юлия Августа (дъщерята на императора), останал назад, където флотата сигурно охранявала легионите откъм тила. Отпред е Хелиополис — малък, но богат семитски град, наречен така от Селевкидите, наследници на Александър Македонски в чест на бога Слънце. По-рано градът се е наричал Баал Бек — Градът на Ваал.

Римляните знаят, че Хелиополис е древен център на финикийската религия, чиито мъже са известни с красноречието си, а жените — с красотата си. Тук живеят най-добрите флейтисти в света и се извисяват прекрасни храмове, посветени на Слънцето.

От седловината се вижда широка долина — до десет километра широчина и около сто дължина. От другата й страна са рижите и виолетовите склонове на Антиливанската верига, на чиито върхове по половин година не се стопява снегът. Южната част на долината представлява обраснало с тръстика езеро; към север местността се издига и там, сред реки, стичащи се към езерото, се намира градът — редица от къщи, заобиколени от каменни огради, покриви на пазари и по средата — хълмът на Акропола, увенчан от няколко малки храма, построени по елински образци.

Легионерите се спускат надолу, без да се грижат за охрана и без да се престрояват в бойни редици. Походът не е дълъг и труден, и легионерите, починали си след боевете, загрубели от вятъра и загорели, весело си разменят шеги. Не можеш да си спомниш улиците на колко градове са видели тези легиони. Един град повече, един по-малко…

Главният храм на Баал Бек, построен в незапомнени времена, бил посветен на арамейския бог Хадад, бог на мълнията и гърма, който бил властен да изпрати дъжд на полята, за да зрее реколтата, и порой, за да унищожи тази реколта. Главата на Хадад била увенчана с лъчи, по времето на селевкидите го отъждествявали с бога Слънце и затова храмът на Хадад станал храм на Юпитер Хелиполитанус. Реконструирали го и го разширили, броят на поклонниците растял и получилият известност храм дал ново име на града — Хелиополис.

След завоюването на Близкия Изток от римляните значението на Хелиополис продължавало да расте. И не само заради това, че тук се намирал храмът на Юпитер-Хадад. Хелиополис контролирал плодородната долина, богата с изворна вода, гори, лозя, бил най-големият пункт, където спирали за почивка керваните, пътуващи от крайбрежието към вътрешността на страната, освен това служил за военна база на римляните. Оттук римските пълководци тръгвали в походи срещу царството на Партите.

През 116 година при оракула на храма на Юпитер в Хелиополис се явил император Траян. Решил да провери всезнаещия пророк и вместо въпрос му предал чиста плочка за писане, завита в плат. В отговор получил също такава; това уверило императора в проницателността на оракула.

— И тъй, какъв ще бъде окончателният отговор? — попитал императорът.

На Траян дали връзка съчки, увити в парцал. Следващата година императорът загинал в Киликия. Тялото му изгорили на огън от съчки. Предсказанието се сбъднало. Така гласи преданието. Разбира се, императорът би могъл и да не загине и тогава същите съчки можело да бъдат изтълкувани другояче. Но за нас е важно друго — през II век храмът в Хелиополис станал толкова известен в древния свят, че дори римските императори се обръщали към неговия оракул.

Император Антонин Пий (138–161 г.) заповядал на мястото на стария храм на Юпитер да се започне построяването на нов, най-големия в света. Били нужни огромни средства и множество роби. Вниманието на римския двор към строителството в долината на Ливан се засилвало още и от това, че през тези години самите римски императори не били чистокръвни римляни: Септимий Север се сродил с ливанската фамилия на Юлий Басиани от Емеса и синът му, император Каракала, бил вече наполовина ливанец. И за следващите императори от династията на Северите далечната ливанска долина престанала да бъде чужда, това била къщата на тяхната майка и на жените им. Майката на Каракала, умната и властна Юлия Домна, помагала на мъжа си Септимий Север, а след това и на сина си да управляват държавата. В Рим се появяват много учени и държавни дейци от Ливан и Сирия. Предприемчивите потомци на финикийците завземат ключовите позиции в империята. Ливанци и сирийци командуват легиони, търгуват, заседават в сената.

Каракала и майка му пишели думата „Хелиополис“ на монетите си. По тяхно време се и разгърнало с пълна сила строителството, започнато от Антонин Пий. Храмът на Слънцето, а и целият акропол, построен от императора, възхищавал пътешествениците и пилигримите. Нищо не могло да се сравни с този акропол в цялата Римска империя, дори в самата столица. И след много години, когато Баалбек бил завладян от арабите и акрополът превърнат в крепост, те били сигурни, че той е построен от великия цар Соломон. Нали нито един, с изключение на Соломон, нямал власт над духовете, а освен тях никой не би могъл да построи такъв храм. Сигурно арабите не са знаели за съществуването на пришълци от други планети.

Акрополът не бил довършен. Строителството му се проточило и войнишките императори, които управлявали империята през годините на залеза й, не могли, а и не искали да влагат луди пари в създаването на храма. Но завършването му било толкова близо, че вече при Каракала започва да действува и малцина се досещали, че първоначалните планове на архитектите не били изцяло осъществени и храмът не бил въздигнат толкова великолепно, колкото се искало на Каракала.

… Огромна стълба, на която би могъл да се събере цял легион, водела към колонадата над главния вход в акропола. Арката на входа, украсена със скулптури, била висока петнадесет метра и широка десет. Като минел под нея, посетителят се озовавал в шестоъгълен двор, също ограден от колонада. След него се намирал още един двор на акропола — главният. Той заемал повече от хектар. По средата му се издигал грамаден олтар.

Колоните, ограждащи площада, се ценели едва ли не като златни. Тези порфирови колони били изсечени в кариерите на Египет, близо до Червено море. Обработили ги и ги шлифовали в Египет, след това ги довлекли до Нил, превозили ги върху шлепове до Александрия, после ги натоварили на кораби и отпращали към Бейрут. От там, отново чрез влачене през планините, били закарани в Хелиополис.

Също такива колони са намерени в Рим и дори в Палмира. В сравнение с колоните на храма на Юпитер те не са големи, но все пак тежат няколко тона. Очевидно транспортирането на далечни разстояния на тежести от такъв мащаб е било напълно по силите на древните.

Главният двор се затварял от храма на Юпитер — център на акропола и на целия Хелиополис.

Храмът стоял върху грамадна платформа, която се разполагала върху плочи. Всяка от тях е с дължина двадесет метра, височина пет и широчина четири. Да се изсече и достави на мястото на строителството такава плоча, не било леко, но архитектите били замислили това не заради създаването на легенди за духовете на цар Соломон или за извънземни пришълци. Под храма се намирали обширни подземия и плочите служели за тяхно покритие. Освен това районът на Хелиополис бил подложен на чести и силни земетресения (по-късно те разрушили голяма част от храмовете). Затова било решено фундаментът на храма да се издигне колкото се може по-здрав.

Обемът на работата се оказал не по силите дори на най-добрите строители на Римската империя. Само три плочи били наредени във фундамента на храма. Те и получили след това името „трилитон“. Всяка от тях тежи почти хиляда тона и от нея може да се построи сграда, дълга двадесет и висока петнадесет метра и с дебелина на стените половин метър.

Внимателният наблюдател ще забележи, че във фундамента на храма е трябвало да има четвърта плоча. Мястото й е заето от няколко други плочи със значително по-малък размер. Защо е станало така? Материалът ли не е стигнал, или космонавтите са бързали? Обаче се оказало, че четвъртата плоча съществува — тя се намира в каменната кариера близо до Баалбек. Теглото й надхвърля хиляда тона. Плочата е толкова голяма, че изкачилият се на нея човек прилича на мравка върху куфар.

По плочата могат да се забележат следи от секачи, с които хилядите каменоделци са дялали страните й. И тук вече не остава никакво място за космонавтите. Дори най-запаленият им привърженик няма да твърди, че любимото оръдие на звездните пришълци били секачите.

Храмът на Юпитер е разположен върху платформа, образувана от плочите гиганти и по-малките им сестри. Към него води стълба с три платна. Ограден е от колони, които, макар и не толкова известни, колкото плочите на трилитона, заслужава да се споменат и те. Диаметърът им е около три метра. С височината си надвишават двадесет метра, т.е. шестетажна сграда. Всяка се състои от три части, тежи почти колкото една плоча и при това е увенчана с грамаден великолепен капител, поддържащ фриз и корниз, тежки по няколко тона. Колоните са тъй прекрасни, че един съвременен френски писател е казал: „Ако ги нямаше, то щеше да има по-малко красота в света и по-малко поезия под небето на Ливан“. Но тези колони — къде по-сложно творение на инженерния и архитектурния гений, отколкото плочите тераси — никой не приписва на космонавтите. Защото иначе би се наложило прелитането на пришълците да се обвърже с конкретно време и място — оживено, пребродено, описано и преди, и по време, и след строителството на акропола, би се наложило да им се припише познаване на коринтския архитектурен ред и дори поклонение на Юпитер.

Вътре в храма се намирала златната статуя на бога. Античните автори пишат, че бил млад, голобрад, облечен в туника на водач на колесница, в дясната си ръка държал бича на гърма, а в лявата — мълния и сноп пшеница. В дните на годишното празненство най-знатните жители на Хелиополис, които дълго се готвели за този ден, обръснати до голо, съблюдавайки пост и въздържание, изнасяли от храма статуята върху раменете си. В съкровищницата на храма били скрити също така свещените черни камъни. Храмът бил богат, известен като никой друг в Римската империя. Жреците му владеели обширни земи, роби, подземията на храма били напълнени със зърно, вино, масло и други стоки.

Отляво от храма на Юпитер и малко по-ниско от него се намирал друг известен храм на акропола, храмът на богиня Венера. В наши дни този храм погрешно се нарича храм на Бакхус. Така се именува в историческите трудове и записките на пътешествениците. Той отстъпвал на храма на Юпитер и изглеждал малък в сравнение с него, но това съвсем не значи, че наистина е бил малък. Запазилата се врата на храма, висока петнадесет метра, вече говори за размерите му. Фризът на храма бил облицован от каменни панели, украсени с барелефи с изображенията на Марс, Бакхус с венец от лозови листа, Меркурий, Плутон и Венера, която притиска към гърдите си гальовен купидон.

През късноримската епоха на триста метра от акропола бил издигнат още един, но вече малък храм, представлявал кръгло изящно съоръжение и бил посветен на Фортуна — богиня на съдбата.

Хелиополис процъфтявал дотогава, докато християнството не изместило многобройните свирепи, понякога весели, често неразумни и несигурни антични богове. Идването на християнството означавало залеза на Хелиополис. Известно време жреците на акропола господствували над града, но с всяка година все по-бедно и по-скромно минавали празненствата, все по-малко ставали привържениците на златния Хелиос.

Гибелта на езическия Хелиополис съвпадала със сгромолясването на Западната Римска империя.

Източната Римска империя, Византия, като християнска държава, не насърчавала култа към античните богове.

Но град Хелиополис продължавал да живее и акрополът се запазил, макар че статуята на Юпитер била изнесена и претопена на кюлчета и подземията на храмовете били разграбени. Докато Хелиополис си оставал важен търговски град на империята, той не можел да съществува без храмове. Затова в него се строили и нови църкви, сега вече християнски, а по-рано построените храмове се преправяли в християнски.

През IV век император Теодосий заповядал да се издигне катедрала в средата на централния площад на акропола. Катедралата би трябвало да ознаменува победата на истинската вяра над езичеството. Построена набързо, по-евтино и по-просто, тя се разрушила след няколко десетилетия почти без да остави следи. Храмът на Фортуна бил преправен в християнска църква. Нарекли го църквата на света Варвара.

Император Юстиниан заповядал да се извадят порфировите колони от площада на акропола и да се откарат в Константинопол. Колоните пак извървели дълъг път. Отново прехвърляне през планините, отново товарене на кораби в Бейрутското пристанище, отново пътешествие по море към новата столица. Тези колони се използували за строителството на „Света София“ — християнската катедрала в Константинопол. Те и сега се намират там заедно с други колони, докарани от целия източен свят, сред останки от велики и прекрасни паметници на архитектурата, унищожени от християнството.

Враждебните сили на природата като че ли очаквали отслабването на Хелиополис. Няколко земетресения едно след друго разрушили града, всяко разрушавало къщи и църкви. Но храмът на Юпитер се крепял.

След няколко столетия християните византийци били принудени да напуснат западналото градче, което било загубило предишното си значение. На тяхно място дошли арабите. Тъкмо тогава се и родила легендата, че храмовете и огромните платформи са построени от духовете на цар Соломон.

Арабите с нова сила се заловили да престрояват и прекрояват акропола. По-точно това, което било останало от него. По времето на тяхното идване построените преди повече от петстотин години сгради загубили здравината си. Паднали няколко великолепни колони от храма на Юпитер и капителите им се търкулнали надалеч из двора на акропола. Земетресенията разрушили по-голяма част от стените на акропола и унищожили входа.

Арабите превърнали акропола в крепост. Високият храм, укрепен с грамадни каменни плочи, като че ли примамвал фортификаторите да го използуват. От разрушените плочи и колони направили нови стени и крепостни укрепления. Сред развалините била построена джамия. Друга, по-голяма, израснала извън границите на акропола. Още веднъж се сменили боговете и още веднъж прекланящите се пред тях били сигурни, че именно техните богове действително са истински и достойни да господствуват над света.

Но на колоните на Юпитер се паднало още веднъж да видят смяната на знамената и на боговете. Армията на кръстоносците на Боемунд Антиохийски и Раймунд Едески превзела крепостта и се задържала в нея известно време, отбранявайки се от дамаската армия. Кръстоносците успели да опустошат джамиите и на бърза ръка да възстановят властта на християнския бог. След няколко седмици те отстъпили и в джамиите се върнали моллите. А оределите колони на храма на Юпитер равнодушно се извисявали над това стълпотворение.

Боговете, в чиято чест били издигнати, измрели толкова отдавна, че и помен не останало от тях по тези места. И срещайки изображението на Юпитер или Марс, християните и мюсюлманите в зависимост от настроението и полета на фантазията си ги възприемали или за дяволи, или за герои от древността.

Забравило се името на града — Хелиополис. Върнало се старото — Баалбек. Един английски пътешественик, който видял развалините на Баалбек през 1751 година, съобщил в записките си, че в една долина, в средата на мръсно бедно градче стърчат девет огромни колони, наоколо се търкалят много камъни и плочи.

Друг пътешественик, французин, тридесет години по-късно изброил само шест от тези колони: поредното земетресение през 1759 година съборило останалите три. Същият обърнал внимание на руините на бойна кула, която някога се извисявала сред колоните. Той не знаел, че кулата била построена през XII век от Бахрам-шах, господаря на Дамаск. По времето, когато тук се появили първите европейски пътешественици, Баалбек отдавна бил загубил военното си значение.

От Хелиополис благоволил да се заинтересува негово императорско величество кайзерът на Германия. Това се случило през първите години на нашия век. Немски археолози започнали планомерни разкопки на града. Те разчистили между другото малкия кръгъл храм на Фортуна. Със столетия той се е криел сред жилищните сгради, полузатрупан със земя и затулен от огради. Оказало се, че почти не бил пострадал от времето. По-късно тук работили френски археолози и най-накрая щафетата била поета от ливанския Департамент по старините.

А какво представлява Баалбек днес? Колкото и да е чудно, бурната и плачевна съдба на акропола не е успяла да го заличи напълно от лицето на земята. Римските и ливанските архитекти са строили толкова солидно и сериозно, че в Баалбек е останало най-много от римската епоха, а не от времето на християните и мюсюлманите.

Това не значи, че от римско време се е запазило много, но като се има пред вид, че нито от Византия, нито от кръстоносците, нито от халифата не е останало почти нищо, става очевидно сравнителното могъщество на езическите богове.

Шестте исполински колони, стълбата и платформата на храма на Юпитер и днес правят потресаващо впечатление на всеки, който е бил в Баалбек. Жълтеникавият топъл камък се запалва при залез слънце и колоните, които се виждат от много километри, изглеждат като триумфална арка, като врата, която не води заникъде.

Олтарят на централния площад на акропола, изчистен от руините на християнската катедрала, се извисява над плочите и парчетата от колони, които са се изтъркулили отгоре, от храма. Част от порфировите колони на централния площад са цели и до днес, като прикриват достъпа до нишите, в които някога са стояли статуи на герои и богове. Християнските пуритани от първите векове на византийството разрушили статуите. Каквото не успели те — довършили го мюсюлманските дервиши.

От големите храмове на Хелиополис най-добре се е запазил храмът на Бакхус. Отдалече той изглежда невредим. Това не е така. Само от две страни са останали стени и колони. Храмът е толкова здрав и внушителен — именно като храм, като произведение на изкуството, а не като живописна руина, — че сега в него се провеждат международни фестивали на драмата и музиката. Всяка година в Баалбек пристигат най-добрите театри и опери на света и в езическия храм, по-голям от която и да е съвременна концертна зала, се събират зрители. Веднъж в годината Баалбек оживява. И ако в този храм по-рано са се прекланяли пред веселите и непостоянни богове на античността, след това — пред божата майка, след това — пред Мохамед, то сега езическите времена на Венера и Юпитер са се върнали в Баалбек. Храмът е възвърнат на музите.

ПАЛМИРАВъстаналият оазис

Още от детството си помня добре цигарите „Северна Палмира“. Върху капака на бялата кутия се извисяват рострални колони1 пред сградата на борса. Това беше тайнствена кутия. Знаех, че Ленинград е „Втората Венеция“ и това лесно се обяснява: във Венеция също има канали и морето е близо, тя също е разположена на острови. Но Палмира? Ако такъв град е съществувал, то най-вероятното е там да са расли палми, а в Ленинград не растат.

… Съдбата на Палмира, най-красивият град на древния Изток, град-приказка, ефимерен, прелетял като метеор по страниците на историята на човечеството, прилича по нещо на съдбата на Петра и Баалбек. Може би за това, че са възникнали дълго преди нашата ера и разцветът им (или второто им раждане) съвпада с времето на римското господство. Може би и за това, че по местоположение са близо и сухите ветрове духат по улиците на Баалбек така, както и между колоните на палмирския форум.

И все пак името на Палмира е по-известно, отколкото имената на другите градове, макар че малцина знаят какво е представлявал градът, къде се е намирал и с какво се е прославил. Съдбата на Палмира е трагична. Този град не е умирал, не е западал в течение на много векове като съседите си. Той е изчезнал за една нощ.

Да се върнем към римската провинция Сирия. Бяхме там, когато разглеждахме Баалбек, и сега ще се наложи да минем по пътищата й от Дамаск на североизток. Към пустинята.

По тези места и днес е жив споменът за времето на древния Рим. Помпей завоювал част от Сирия през 64 година пр.н.е. Римските легиони за пръв път установили лагерите си по склоновете на сухите планини. За дълго. Римляните били заинтересовани Сирия да им се покори завинаги. Сирия била ключът към великия търговски път от древността, който започвал край бреговете на Атлантика — в долините на Англия и в планините на Испания, — минавал през Рим и Гърция и тук, на източния бряг на Средиземно море, се сливали маршрутите на корабите от запад — Италия, Гърция, Египет, Тунис, и от изток — Арабия, Индия, Китай. От изток идвали копринени платове, подправки, благовония, порцелан, скъпоценни камъни. Вносът от Индия достигал сто и петдесет милиона сестерции годишно. „Толкова ние харчим за разкош и жени“ — се оплаквал Плиний. Освен това самата новообразувана провинция трябвала на Рим като доставчик на зърно, плодове, зехтин, смокини, фурми и вино. В Сидон се произвеждало най-хубавото стъкло, в Тир — пурпурни вълнени туники.

Повече от сто години продължило постепенното асимилиране от Римската империя на малките царства и княжества, които граничели със Сирия. Признало властта на Рим и царството на набатейците със столица в Петра. Признало я и царството Палмира.

Ненадминатите палмирски стрелци с лъкове участвували в похода на Траян в Дакия. Набатейските отряди пазели южните граници. Императорите на Рим раздавали на ветераните парчета сирийска земя и роби. Животът бил евтин в плодородния сух край. Едно семейство можело да преживее със сто и петдесет сирийски динара за година.

Сирия се превръщала в най-богатата от римските провинции. Араби, евреи, арамейци, набатеи, перси, арменци, египтяни, римляни, гърци живеели в градовете и селата й. Антиохия, столицата на провинцията, имала повече жители, отколкото Дамаск, Алепо или Бейрут днес. Големите градове били двойно повече, отколкото сега. Само в Апамей, от който останала купчина почти неизследвани развалини, по сметките на археолозите, са живели около половин милион души. Археологът Лоурънс преброил сто и двадесет мъртви градове в радиус тридесет километра от съвременния Алепо.

Римският император Диоклециан (284–305 г.) заповядал да се създаде укрепена граница (наречена страта Диоклециана) от Басра, недалече от Ерусалим, до Мосул на река Тигър. Дължината й била около хиляда километра. Укрепленията трябвало да пазят провинцията от набезите на персите. През тридесетте години на нашия век границата била фотографирана от самолет — тя представлявала верига от крепости и укрепления. Във всяка крепост имало басейни с вода, казарми и подслони за преминаващите кервани. Укреплението се намирало в пределите на видимостта на следващия пост. Постовете се съединявали с ниска стена — конете на персите не били научени да прескачат препятствия.

Главните градове били свързани с павирани пътища, повечето от които могат да се използуват дори сега. Пътищата се поддържали добре. Край тях поставяли стълбове, а в низините ги ограждали със стени, за да не бъдат заливани от пролетните води.

Самолетната снимка показва също, че голяма част от сега безлюдната степ и пустиня била напоявана. По целия път от Дамаск до Палмира се срещат безкрайно много запустели и полузасипани с пясък резервоари, басейни, канали и акведукти — водата и тогава не достигала в пустинята, но сега жителите на тези места могат само да мечтаят за изобилието от вода, което съществувало тук преди две хиляди години. Римските акведукти минават над села, където сега водата, извлечена от дълбоки кладенци, се докарва отдалече, и съхраняват като съкровище в бутилки.

Пример за инженерно изкуство от това време може да служи язовирът в Ел Харбак. Той бил построен в пресъхваща през лятото клисура, където по време на дъжд тече буен поток. Язовирът се е запазил напълно. В основата си стената е дебела двадесет метра, толкова е и висока, а е дълга седемдесет метра. Езерото е събирало сто и четиридесет хиляди кубически метра вода. През двете хиляди години са се отлепили и са паднали в дефилето само няколко плочи от облицовката. По седемметровата стена на язовира сега минава път.

Не било лесно да се охранява голямата провинция. Границите й преминават по планини и пустини. Съседите и съперниците й — отначало нартите, а след това персите — винаги са завиждали на Сирия заради богатите полета и градове.

Римляните избрали тук политика, която се оправдала в течение на много десетилетия. Те не лишили напълно от самостоятелност по-рано независимите царства и княжества. Оставили на престолите местните династии, които се заклели във вярност на Рим. Юдея, управлявана от династията на Ирод, набатейска Петра, градовете Декаполиса в Южна Сирия и Палмира станали буферни държави. Те трябвало да плащат данък на Рим и да охраняват пътищата на керваните. В замяна управниците им си задържали доходите, които получавали като посредници в търговията. В случай на непокорство римските легиони нахълтвали в царството и доказвали правото си на власт над целия свят.

… Оазисът, намиращ се на сто и петдесет километра от съвременния Дамаск, на кръстовището на няколко кервански пътища, бил заселен много преди нашата ера. Там се намирал малкият град Тадмор, чиито жители се прекланяли пред Ваал, бога на небето, и на Бел, бога на Слънцето. В града имало няколко подслони за кервани, храм на бог Бел и двеста-триста глинени и каменни къщи. В оазиса имало много вода. Градът можел да изхрани и главното да напои десетки хиляди хора. И затова той растял и забогатявал. Тук се кръстосвали керванските пътища от юг, от Арабия и Египет, с пътя за Изток. Не е чудно, че в града влиятелни били хората, които имали, както гласят надписите, титлата „началник на керван“ и „началник на пазар“.

Легионите на Помпей не стигнали до оазиса. Това успял да направи след четвърт век Марк Антоний. Но и на него му се наложило да отстъпи от стените на Тадмор. Минали още двадесет години и градът признал хегемонията на Рим. На тадморските царе не било по силите да се борят без съюзници с колоса, който по това време бил покорил всички царства на Изтока. По времето на император Хадриан (началото на II век) Тадмор вече бил васал на Рим и никой не го наричал със старото име. Сега бил Хадриана Палмира. Така се преименувал градът в чест на посещението от императора Хадриан през 130 година. Императорът Септимий Север превърнал Палмира и подчинените й оазиси в провинциални градове на империята. А след няколко години Палмира получила статута на императорска колония.

Палмира обаче пазела неутралитет във войните между Рим и партите. Колкото и да били лоши отношенията между гигантите на античния свят, колкото и жестоко да се сражавали римските и партански войски, каквито и заплашителни ноти да си разменяли правителствата, римските патриции еднакво имали нужда от коприна, подправки и благовония, а на партанските велможи трябвали римски стоки. И именно тук, в Палмира, се срещали керваните и на пазарите царувало изгодно и за двете страни търговско примирие.

В града се строели грамадни храмове, театри, хиподроми, бани, дворци. Римската мода прониквала в града и децата ги кръщавали с римски имена. Но главният храм в града си оставал храмът на Бел — местен, а не римски бог, и децата получавали едновременно с римското и свое, родно име. И като че ли най-прекрасното и внушително място в града бил не форумът, както в римските градове, не акрополът, а пазарът. Той бил огромен, ограден с колонади и магазините му приличали на дворци. Театърът на града, запазил се до днес, бил не по-лош от най-големите театри на античния свят. А храмът на Бел с централна зала от двеста квадратни метра отстъпвал само може би на храма на Юпитер в Хелиополис. Градът се гордеел с красотата, славата, богатството си и признавайки властта на Рим, го смятал по-скоро за съюзник, отколкото за господар.

Палмирците не били воини. Знаменитите им стрелци с лъкове не били многобройни и главно изпълнявали караулна служба. Понякога се отправяли с римляните в походи, но щом отпадала острата нужда от тях, се връщали обратно. Те били данъкът, който плащала Палмира за правото си да трупа богатства. Това разбирали и римляните, и партите. Но се случило така, че съседите на Палмира трябвало да променят мнението си за жителите на оазиса.

През 260 година персийският цар Шапур I пленил римския император Валериан, разгромил легионите му и окупирал по-голямата част от римска Сирия. Персийските войски наближавали палмирския оазис и римляните се обърнали към палмирския владетел Оденат с молба за помощ. Верен на думата си, Оденат събрал войската си, тръгнал срещу персите, разгромил ги и ги гонил чак до вратите на персийската столица Ктесифон. Като заграбили богата плячка, палмирските войски се прибрали. Продължителната война с Персия не била в интерес на Оденат, от нея печелили само римляните. Войната обаче не могла да бъде избягната. Като се оправили от разгрома, персите отново тръгнали против римляните и важна роля в победите на римските войски пак имала палмирската армия.

От благодарност новият римски император провъзгласил Оденат за „Редител на целия Изток“, втори човек в Римската империя. Благодарността била по принуда. Римляните се страхували, че ако палмирската армия ги изостави, ще загубят владенията си в Азия. Император Галиен стигнал дори дотам, че признал на Оденат правото да се нарича не цар, а император и го направил равен на себе си. Освен това Оденат бил обявен за главнокомандуващ всички римски легиони в Азия. От този ден Оденат получил пълна власт над Сирия, Арабия и дори Армения. Палмира станала пръв град в Азия, столица на Близкия Изток.

Дружбата с римляните не била дълготрайна. Рим разбирал каква опасност крие признаването на властелина на Азия за равен, но нямало за какво да се отнеме титлата и армията. Оденат бил лоялен. С всяка година растял авторитетът му, растяло могъществото му. Рим вече не смеел да го обяви за враг. Оставал сигурният и проверен път — убийството.

През 266 година Оденат и големият му син били поканени в Елиса и там предателски убити. Изпълнителите убийци не били римляни и от Рим били получени „искрени съболезнования“. Римският император скърбял за смъртта на най-добрия пълководец на Изтока. Изглеждало, че опасността е отстранена. По-малкият син на Оденат е още момче. Палмира трябвало да се примири с понижаването й в ранг на второстепенно княжество.

Но римляните не отчели едно обстоятелство. Вдовицата на Оденат Зенобия, която имала и арабско име Зубайдат, се оказала не само красавица, но и една от най-умните и енергични жени на древността. Тя издигнала на престола по-малкия си син и се обявила за царица на Изтока.

Римляните не осъзнали веднага опасността. Царицата била още млада, пък и армиите на Оденат едва ли ще тръгнат в бой, предвождани от жена. Трябвало да се изчака какво ще кажат двамата палмирски военачалници — Забей и Забда. Военачалниците положили клетва за вярност на прекрасната царица. На нейна страна преминала и армията.

Римските гарнизони бягали от сирийските градове. Палмирската армия тръгнала в поход да отмъсти за предателски убития цар.

Три години продължила борбата на палмирците и съюзниците им с цялата грамадна военна машина на Римската империя. Зенобия начело на войските си завоювала цяла Сирия и Палестина, покорила Египет и почти цяла Мала Азия. През 270 година римските гарнизони отстъпили в района на днешна Анкара. Синът на Зенобия бил коронясан за цар на Египет и до наши дни са достигнали парите му, които се различавали от римските: били без профила на императора.

Борбата на Зенобия срещу Рим се облекчавала от това, че много жители на покорените от римляните страни посрещали палмирските войски като освободители и се присъединявали към отрядите на Зенобия.

Но колкото и да била храбра царицата, изходът на войната бил предопределен. Във всички времена изходът на войната решавала в края на краищата икономиката, а не храбростта на военачалниците. Палмирските съкровища не стигнали, за да се нахранят многобройните съюзници. А освен това и съюзниците не били винаги верни и надеждни. Римляните подкупили някои, други заплашили, трети разгромили. Обширната територия, завладяна от Зенобия, била конгломерат от различни, често враждуващи помежду си държави, а верните на царицата отряди били разпръснати на хиляди километри.

След няколко битки армията на Зенобия под командуването на Забда претърпяла поражение край Антиохия, а през следващата 272 година останките от войските били разбити под Емеса, там, където преди шест години загинал Оденат. През същата година паднала Палмира.

Гордата арабска царица избягала в пустинята. След дълго преследване римляните все пак я хванали и когато император Аврелиан се завърнал в Рим, то я превели пред колесницата на императора, окована със златна верига.

Преди да се завърне в Рим, на Аврелиан се наложило още веднъж да отиде в Палмира. Не успяла войската му, която откарвала пленената царица, да стигне до брега, когато известие настигнало римляните, че Палмира въстанала и привържениците на царицата завзели отново властта. Аврелиан се върнал в града, втори път го превзел, изравнил със земята градските стени, разрушил част от храмовете и изцяло разграбил столицата на оазиса. Всичките съкровища от храма на Бел откарали в Рим и ги предали на храма на Юпитер.

Палмира, къщите и храмовете на която били разрушени, а жителите или избити, или отведени в робство, опустяла за една нощ. Но римляните нямали взривни вещества и затова им се наложило да оставят непипнати големите храмове, театрите, пазара, триумфалните арки и колонадите. За Палмира никога вече не се върнало миналото величие. Но през хиляда и седемстотинте години, които изминали оттогава, тя не се е променила. Сухият въздух на пустинята я е запазил почти такава, каквато е била през онзи ден, когато последният римски легионер изоставил развалините й. Името на този град, в който жителите му така и не се върнали, останало синоним на красота и човек, попаднал там днес, като стъпи върху камъните на мъртвите настилки, завинаги ще остане в плен на прекрасното видение сред сирийската пустиня.

НИМРУД-ДАГЧетирите бога и Антиох

През пролетта на 1097 година шестдесет хиляди кръстоносци, събрани от цяла Европа, стигнали до Хераклея. Там ги очаквала турската армия. Храбрият Боемунд начело на нормандците се хвърлил срещу езичниците. Турците се изплашили от широкия строй на рицарите и напуснали полесражението. Пътят към Сирия, към Ерусалим бил открит.

Вечерта след сражението предводителите на кръстоносците се събрали на съвещание в шатрата на Адемар, епископ дьо Льо Пю, личният представител на папата. Обсъждал се един въпрос: Как да се върви по-нататък?

Вратата на шатрата била отворена, за да влиза свеж вечерен въздух. Наблизо тихо пеели нормандците. Армията си почивала — за пръв път през похода в Мала Азия кръстоносците се озовали сред едноверци-арменци, Храна и вино имало до насита.

Най-краткият път на юг минавал през Киликийските порти, през планината Тавър. Ако се тръгне по този път, може да се спечелят няколко дни, но съществува риск да се загуби армията: именно в тази посока отстъпили турците и в тесния проход дори малък турски отряд би могъл да спре рицарите.

Епископ Адемар съветвал кръстоносците да се насочат на север, към Цезарея, през арменските приятелски селища на Кападокия, към християнските долини на Гьореме, към изворите на Ефрат, към Едеса. Агентите на византийския император съобщили, че по тези места няма големи турски отряди.

Неочаквано на това предложение се възпротивил Танкред, племенник на Боемунд, предводител на нормандците от Южна Италия.

— Нямаме право да се страхуваме от сарацините — викал той силно на съвета. — Един път щом се изплашим, ще предадем делото господне. Ерусалим не може повече да чака!

— Гробът господен е чакал хиляда години — отбелязал тихо разумният Раймонд Тулузки, приятел на византийския император. Раймонд бил по-богат от другите предводители, графството във Франция му носело повече доходи, отколкото владенията на всички останали рицари, взети заедно, и на Раймонд не му трябвала собствена империя на Изток.

На Танкред обаче му трябвала империя. Макар и най-малката. Племенникът на управника, колкото и храбър да бил, не можел да очаква земя в Европа. Танкред искал да изпревари спътниците си и да нахлуе пръв в сирийските градове. След няколко дни, като изпратил основната армия на север, Танкред с нормандците си, помитайки по пътя си турските прикриващи части, се хвърлил на юг, към Киликийските порти, и ги преминал благополучно. Скоро след това, като се скарал с останалите предводители на кръстоносците, към Киликийските порти обърнал и Балдуин, по-малък брат на Готфрид Булонски, потомък на Карл Велики, светлорус красавец, авантюрист и любимец на рицарите. Той отвел със себе си фламандците и лотарингците.

Основната армия вървяла дълго по планинските долини, като се спирала за квартируване в гостоприемните арменски села и ги ограбвала. Обаче агентите на византийския император, като съобщили за лекия и приятен път, кой знае защо, забравили да кажат за планинските проходи на арменския Тавър.

„Ние влязохме в дяволски планини — писал летописец за този последен преход преди равнината, — те бяха толкова високи и стръмни, че нито един от нас не се решаваше да стъпи на пътеката преди другите… конете падаха в пропастта.

Благородните рицари се биеха с юмруци по гърдите с голяма мъка и печал, без да знаят какво още им е подготвила съдбата, и за да се облекчат, продаваха щитове, мечове, шлемове и ризници на най-ниски цени. А тези, които не можаха да ги продадат, изхвърлиха тежките неща.“

В планините загинали повече кръстоносци, отколкото при обсадата на Антиохия и щурма на Ерусалим. Най-после стените на прохода се оттеглили и армията на кръстоносците, изтощена като че ли след дълга битка, излязла при разклоненията на арменския Тавър, в някога плодородната, но през последните столетия обезлюдена и изсъхнала долина на изчезналото царство Комагена. На изток над планините на нисък хребет се издигал правилен сребърен конус.

— Нимруд-даг — казали водачите. — Планината на Нимруд. Свещено място.

— Сарацинско ли е?

— Не. Там са непознати богове.

Раймонд заповядал на рицарите да отидат до планината.

Рицарите бързали. Искало им се да се завърнат в лагера по светло. Свещената планина със сребърния връх стояла далеч от хребета. Те дълго се движели по стара, обрасла пътека, но след това неочаквано тя се разширила и се открил старинен павиран път. Той свършвал при голям каменен мост. Изглежда, мостът бил построен много отдавна. Петър Пустинникът, който вървял с рицарите, генерал без армия (събраните от него в Европа отряди от бедняци били унищожени от турците край Босфора), казал, че мостът е римски.

След моста пътят отново се изгубил. За планината на Нимруд той минавал покрай изоставени поля, пресъхнали канали и пръснати тук-там сиромашки села.

Рицарите не стигнали до боговете. Тясната пътечка била затрупана от скални отломъци. Освен това вече се смрачавало и рицарите се страхували, че могат да ги забележат сарацинските стражи. Отдолу при светлината на залязващото слънце те забелязали до сребърния връх малки фигурки, седещи в редица на тераса…

Няколко години след това планината видял светлорусият красавец Балдуин. Той все пак си извоювал източно царство. Като се отделил от останалите сили на кръстоносците с отряда на фламандците, отишъл на изток и като завзел Едеса, основал в нея християнска държава.

Едеса се намира на река Ефрат, близо до планината на Нимруд. През време на един от походите си Балдуин стигнал до върха на планината. Там наистина седели в една редица пет идола. Главите на три от петте се търкаляли сред одяланите блокове в подножието на терасата. Идолите не били сарацински: мюсюлманите, подчинявайки се на забраната на корана, не изобразявали хора. Статуите не били и християнски. Лицата им били спокойни, величествени и невероятно красиви. Балдуин заповядал да се разруши светилището на идолите, но поданиците му не могли да свършат тази работа. Те само съборили петметровата глава на младия красавец с висока конусовидна шапка. После си отишли…

Изминали още осем века. Загинало царството на Балдуин, разрушили се и запустели замъците на кръстоносците, построени на бреговете на Средиземно море и едва през 1882 година Нимруд-даг отново бил открит, но вече от учени. Светилището забелязали и започнали да го разкопават немски и турски археолози, обаче скоро разкопките били прекратени. Труднодостъпната планина, липсата на вода и главно богатите находки изплашили археолозите.

Отново тези места опустели за седемдесет години. Най-после през 1953 година тук дошла грижливо подготвена американска експедиция под ръководството на геоложката Тереза Хел, която провела разкопки и разчистване на чудния паметник в течение на пет сезона. Сега много от тайните на светилището са разкрити, макар че една тайна, може би най-интересната, все още чака своя изследовател.

… Когато през 1953 година експедицията се отправила от малкото турско градче Самсат, намиращо се в подножието на Нимруд-даг, Тереза Хел прекрасно знаела какво именно ще разкопава. Четиринадесетгодишната подготовка за работа й позволила да научи всичко, което било възможно и за светилището, и за държавата, и за властелина, който създал това чудо на света.

Тихият Самсат не винаги е бил такова неугледно градче. На границата на нашата ера той се наричал Самосата и бил столица на малката богата търговска държава Комагена, която, подобно на Палмира и Петра, израснала на търговските пътища от Запад на Изток, от Римската империя за Индия.

Комагена била разположена на бреговете на Ефрат, като владеела едно от местата за преминаване на реката. Тук, където си почивали след дългите планински пътища керваните от Гърция, Сирия и Персия, се заселили търговци прекупвачи, лодкари, чиновници от персийския двор. Градът растял и забогатявал и вече търговците му сами снабдявали с всичко необходимо керваните до всички страни на света.

Когато се сгромолясала под ударите на Александър Македонски персийската държава, а след това се разпаднала създадената от Александър краткотрайна империя, Близкият Изток и Централна Азия се превърнали в множество от малки и големи царства и империи. Едно от тях станала независимата Комагена, в която дошла на власт династия от смесен гръцко-персийски произход.

По-късно Комагена станала буферна държава между Римската империя и царството на партите.

Тя била желана плячка и за едната, и за другата страна, но все пак дълго време запазила самостоятелността си, използувайки противоречията между силните съседи, като търгувала и с едните, и с другите и угаждала и на едните, и на другите. Ефрат бил източник за напояване, многобройни канали прорязвали долината, ограничена от север от планината Тавър, зад която започвали владенията на арменските царства. На юг и на изток се простирали необятните земи на Партското царство, а на запад, по крайбрежието на Средиземно море — сирийските колонии на Рим.

Господарите на Комагена — горди и хитри потомци на велики владетели — в течение на няколко века балансирали между враждуващите колоси и в 64 година пр.н.е. царят на Комагена, Антиох, дори съумял да сключи договор с Помпей, съгласно който римляните обещавали да пазят неприкосновеността на търговското царство. Изминали повече от сто години преди Рим през 72 година все пак да присъедини Комагена и да я включи в границите си като провинция. Но и след това Комагена продължила известно време да цъфти и търговците й да изпращат кервани в Индия и Армения.

После, с падането на Рим и изчезването на търговските пътища, Самосата загубва своето значение и тази местност се съживила само веднъж, когато в съседна Едеса се установил с рицарите си Балдуин. Казват, че и сега по тези места често се срещат селяни със светли коси и сини очи — потомци на кръстоносците.

Комагена е малко изследвана, но едно е ясно — на тази държава й е провървяло. Търговският кръстопът на древния свят е също място и за среща на култури. Комагена се оказала именно такава точка, където се сблъскали и смесили културите на западния и източния свят — на Гърция, Рим и Персия, Партското царство, Двуречието.

Едва ли изкуствата са процъфтявали в това малко царство, чието население се състояло предимно от селяни и търговци. Но веднъж, когато имало благоприятни обстоятелства, Комагена дала живот на голямо произведение на изкуството, двойно по-ценно, защото се родило в страна лилипут и в същото време останало уникално, нямащо прототипи или аналози в нито една страна на света.

За всичко била виновна необузданата суетност на цар Антиох, управника на Комагена. По майчина линия младият цар бил потомък на Александър Македонски, а от страна на баща си произлизал от персите и принадлежал към славната династия на Ахеменидите.

Царят бил млад и горд. Той искрено смятал себе си за съвършено изключителна личност, обединила в едно лице Дарий и Александър и родена за велики дела и безсмъртие.

Но как ще реализираш гордите си мечти, когато всичките ти поданици са няколкото хиляди селяни и търговци? Те не са склонни към бойни подвизи и съседите с тях няма да покориш; един римски легион е достатъчен, за да затрие от лицето на земята царството на Антиох.

Царят преминавал по шумните тесни улички на столицата си и търговците послушно падали ничком…

И Антиох се обявил за бог.

Поданиците възприели новината сдържано. Не възразили. В края на краищата на какъв цар ще се подчиняваш — на обикновен или безсмъртен — практически е безразлично.

Пантеонът на комагенските богове бил доста сложен. От една страна, гърците донесли със себе си култовете към Аполон, Зевс, Фортуна. От друга, населението се прекланяло и пред персийските богове — Митра, Ахура. Дори повече, обединявайки се, тези богове получавали допълнителни имена и почти всеки бог представлявал няколко наведнъж. Това било много удобно и за жителите на търговското царство, които нямали време да се задълбочават в теологически въпроси, и за малобройните жреци, които получавали за всеки бог възнаграждение — както от поклонниците на първото му име, така и от поклонниците на второто, и от поклонниците на третото.

Цар Антиох, след като успял да се споразумее с римляните да оставят на мира владенията му, прибавил себе си към пантеона на главните богове. Това събитие трябвало да остане във вековете.

Царят направил големи жертви. Заложил част от владенията си, продал семейните скъпоценности, събрал извънредни данъци и заповядал да се започне издигането на светилище за всички богове на планината Нимруд, която се извисявала над Самосата. Царят предварително дори намислил надписа за светилището си. Той трябвало да гласи: „Аз, Антиох, въздигнах този храм, за да възхваля себе си и моите богове“.

И ето че започнало строителството на чудното светилище, посветено на боговете на Европа и Близкия Изток и на един жадуващ за слава жив човек — човек млад, енергичен, но незнаещ къде да приложи енергията си.

На върха на планината Нимруд, която се издига на две хиляди метра, били изсечени в скалите три тераси, всяка широка по няколко метра. На горната тераса били поставени в редица пет колоса с размерите на пететажна къща. Те са толкова големи, че главите им имат над пет метра височина. Терасите били украсени с барелефи, изобразяващи самия цар, прадедите му с техните истински и измислени подвизи, а също така и хороскопи, по които учените успели да определят, че изграждането на светилището започнало през 62 година пр.н.е.

Статуи на лъвове и орли пазели терасата. Когато строителството било завършено, царят заповядал да се прокара калдъръмен път до светилището и „отсега и во веки веков“ два пъти в месеца да се извършват от целия народ тържествени богослужения при статуите. Всеки месец на десето число в чест на възкачването на бог Антиох на престола и на шестнадесето — в чест на неговото раждане.

Известно време жителите на столицата, разбира се, не всички, покорно се катерили по планината, учудвайки се очевидно, защо ли бог е пожелал да избере за своя земна резиденция именно тяхната малка мирна държава и да мъчи в планината земните си поданици. А след това… Какво е било след това не е известно на никой. И не е известно дори кога за последен път шествието начело с жреците се е изкачило в планината. Или царят умрял, или наистина бил безсмъртен и когато му омръзнала Комагена, отишъл да управлява на небето. Тогава жителите на Комагена погребали тленния му прах на върха, като издигнали над гробницата блестяща петдесетметрова мраморна пирамида и полека-лека забравили за Антиох и неговите чудатости.

… Пътят към светилището не е лек. Рано сутринта археолозите на Тереза Хел прекосили край село Есикарър чудесно запазилия се мост на римския император Септимий Север и минали Карак — могила-гробница на цариците от династията на Антиох, която се пази от кацнали върху колони каменни орли. Тук са погребани осемнадесет царици. По-рано статуите им се намирали върху колоните до могилата. Сега са се запазили само две от тях.

След гробницата започва изкачването на планинската верига на арменския Тавър. Нимруд-даг ясно се откроява на фона на другите планини с геометричната правилност на очертанията си. Изкачването е много сложно и уморително. Горещина обърква дишането, камъни падат надолу от тясната пътечка. И изведнъж, след поредния завой, се показва светилището, величествено дори и сега, след две хиляди години. Под блестящия бял конус на пирамидата на горната тераса има пет статуи. Само на едната се е запазила главата. Това е щастливата Фортуна. Останалите статуи са загубили главите си; в течение на две хиляди години не един път земетресения са карали върха на планината да трепери, воини от чужди армии са се старали да разрушат неясното и затова враждебно светилище.

Основните статуи, релефите и фигурите на зверовете са изработени от прекрасни майстори; цар Антиох не е жалил пари за най-добрите скулптори и архитекти на Персия и Рим. А може би ги е намерил сред своите малобройни поданици? Това никога няма да узнаем. Царят е оставил надписи и за себе си, и за прадедите си, но никъде няма имената на художниците.

Археологическата експедиция, която работила на върха на планината наистина при много тежки условия — през деня температурата се покачвала до петдесет градуса, нощем падала под нулата, без вода, без никакво петънце от сянка на много километри наоколо, — за пет сезона разчистила разрушеното светилище, освободила терасата от парчетата и изправила шест търкалящи се на земята грамадни глави. Четири на богове и две на пазачите на светилището — лъвът и орелът.

Главите на боговете, изправени на терасата до телата им, приличат на главата чудо от „Руслан и Людмила“, особено главата на Зевс-Ахурамазда — бащата на боговете. Късата му брада на пръстени обвива брадичката и очите под високата персийска шапка гледат отчуждено и надалече. До него е главата на бог Антиох — още млад, красив и също с висок персийски калпак тиара. В лицето прилича на Александър Македонски, а тиарата говори за това, че принадлежи към рода на Ахеменидите. Малко по-надалече е главата на бога на Слънцето Аполон-Митра-Хелиос-Хермес (може би това е най-сложният от боговете — съединил в едно четири имена) и най-накрая главата на полубога, на любимия герой на Антиох — Херакъл-Артагон-Арес. Лицата на всички статуи са изработени според каноните на елинистичното изкуство, но всички богове, като се започне от бащата на боговете Зевс и се завърши с Антиох, имат на главите си високи персийски калпаци тиари.

Експедицията на археолозите завършила работата си. В резултат на петгодишния труд е разкопано и подредено най-слабо известното от чудесата на света. Но въпреки че през 1958 година археолозите напуснали върха на планината, една от тайните на Нимруд-даг останала неразгадана. Не е отгатната тайната на петдесетметровата пирамида. Защо е построена? Наистина ли там е погребан Антиох, както предполагала Тереза Хел, която открила до светилището надпис: „Най-висок връх се оказва този, който се намира до небесния трон на Зевс“.

Експедицията направила опит да проникне до центъра на пирамидата, но блоковете се разместили и срутване скрило започнатия тунел. Трябвало да се отстъпи. Никой не знае какво се крие под пирамидата.

ПЕТРАРозовият град на Мойсей

В началото на миналия век Отоманската империя още здраво държала в ръцете си Близкия Изток. Европейските пътешественици, които прониквали в дълбочината на турските владения, рискували главата си. И все пак интересът към източните страни, който пламнал в Европа с експедицията на Наполеон в Египет, бил толкова голям, че все нови и нови пътешественици, шпиони, мисионери слизали в ливанските и сирийските пристанища и заедно с керваните, преоблечени като мюсюлмански търговци, дервиши или пилигрими се стараели да се доберат до Мека, Медина и до забравените приказни градове на пустинята, споменати в библията, но които не били видени почти от никакъв европеец от времето на падането на Римската империя.

Чернобрад и окъсан пилигрим бил и Йохан Буркхардт, швейцарски учен ориенталист и пътешественик, който решил през 1812 година да премине с керван от Дамаск до Кайро. Той научил арабски език, безупречно извършвал намаз2 и по ученост можел да съперничи на който и да е молла. Разбира се, това не го спасило от най-различни фатални случаи и по време на дългото странствуване на няколко пъти животът му висял на косъм. Ако разберели религиозните фанатици, че сред тях има неверник, нямало да го заведат до най-близкия град, за да го предадат в ръцете на съдиите; смъртта в пустинята е честа спътница на керваните и едва ли някой би забелязал, че пилигримите са станали с един по-малко.

Синайските планини, изсушени от слънцето, са еднообразни и безкрайни, а кладенците, напълнени с възгорчива вода, са толкова далече един от друг, че ако един от тях пресъхне, керванът никога няма да стигне до следващия. Швейцарецът чел библията внимателно — именно тук минавал пътят на евреите, които вървели с Мойсей от Египет. Тук сред сивите скали и каменистите сипеи са гладували, измъчвали са се от жажда и са умирали уморените бегълци.

Но тук ли? Могли ли са да оцелеят хора в тази каменна пустиня?

— Утре ще пристигнем във Вади-Муса — казал началникът на кервана.

— Там ли ще денуваме?

— Не, ще устроим лагера ей в онази долина. Там има извор.

Зеленото петно в подножието на планината потвърждавало думите на керванбашията.

Йохан знаел, че керванът ще мине през долината на Мойсей. Може би там са се запазили следи от пророка. Но как да изостави кервана, без да събуди подозрения?

Коя е тази планина отпред, по-висока и по-стръмна от другите? Швейцарецът я познал. За нея не веднъж бил слушал и в Дамаск, и по пътя дотук. Това е свещената планина на мюсюлманите, планината на Гарун, на която не смее да се изкачи никой освен правоверният мюсюлманин. Когато разтоварените камили легнали под оскъдната сянка на дърветата, а керванджиите се събрали в кръг пред огъня, чернобрадият пилигрим се приближил до началника на кервана.

— Искам да се изкача на планината на Гарун — казал той.

— Това е трудно.

— Искам да принеса в жертва на Гарун коза. Дадох такъв обет още в Дамаск.

— Твоя работа — отговорил керванбашията. — Само че до настъпването на нощта се върни. На разсъмване потегляме.

Козата силно блеела, изплашена от тишината на мрачните скали, и опъвала въжето. Буркхардт едва дочакал да се затули лагерът. Ето най-после пътеката свила зад голям камък. Хайде, върви де, нещастнице, не е ли все едно как ще загинеш — дали ще те принеса в жертва на Гарун, или на чакалите. Да, тук вече няма да ни видят. Швейцарецът заклал козата, скрил я в малка пещеричка и ускорил крачките си. Слънцето се издигало високо, дългият халат пречел на движенията на пилигрима, а манерката го удряла силно по крака.

Пътникът скоро изоставил пътечката, която водела към сивата планина, и побързал надолу, към тъмнеещия се сред скалите проход. Зад него се криел Синай, библейският град. Проходът Сик е скалата, разцепена от жезъла на Мойсей, откъдето бликнала вода. Така казвали керванджиите, които не за пръв път минавали по тези места. Наистина малцина от тях са надзъртали в страшния проход …

Сигурно жезълът на Мойсей бил чепат, помислил си пътешественикът, защото черният проход с двадесетметрови пропасти бил тесен и криволичещ. На сянка скалата била влажна — извор се промъквал на капки и няколко храстчета висели на стената. Дъното на прохода — плоско, посипано с камъни, някои леко овални — говорело, че наистина в прохода някога е текла вода. Внезапно проходът свършил и пред пътешественика се открил вълшебен град. Той бил розов, жълт, охрен, небесносин — разноцветните скали незабелязано преминавали в къщи, украсени с колони и великолепни портики, и скалите, надвиснали над града, тъмнеели с четириъгълниците на прозорци и врати, като че ли жителите току-що са заминали оттук, забравяйки да ги затворят.

Но първото впечатление се оказало измамно. Градът бил мъртъв, отдавна и безвъзвратно. Застланите с плочи улици били засипани с чакъл, фонтаните и басейните празни и прашни, капителите и стените на къщите и храмовете нащърбени от безжалостния горещ вятър.

Йохан се спрял пред двуетажна сграда. Тя се била запазила почти изцяло, само една колона била паднала изземи. От пръв поглед личало, че сградата била построена под силното влияние на римската архитектура, ако не от самите римляни. Именно такива, си мислел Йохан, са били дворците на Рим. Но го учудвала една черта, обща за всички сгради. Всичките — и дворците, и храмовете, и дори гробниците — били изсечени в скалите, всичките били от цели парчета, монолитни.

Сградите били врязани плътно в скалите, понякога само старателно обработената фасада създавала илюзия за дворец; зад нея освен малка ниша нямало нищо. Получил се театър — град-декорация, който някакъв шегаджия, без да си жали труда, дълги години е изрязвал за собствено удоволствие.

Не всички фасади напомняли римските. Буркхардт се натъкнал на цяла улица от постройки; приличащи на египетски храмове. Други били с непозната архитектура, каквато пътешественикът не бил срещал по-рано.

Но ето че започнали да се срещат и истински къщи, също изрязани в скалите. Те били на два етажа и до втория очевидно трябвало да се стига по стълба. Стълбите не се запазили.

В целия град Буркхардт видял само две съоръжения, които се намирали отделно: малък храм и триумфална арка от римско време. Храмът, полузасипан с чакъл, излизал от земята с кръгъл купол. Ако бил от римско време, то значи, че това било една от първите в света куполни сгради.

Слънцето залязвало и трябвало да се връща. На пътешественика му се искало да се изкачи на една от околните скали: там можело да има останали следи от пребиваването на Мойсей. Макар че Буркхардт вече не бил сигурен, че именно древните евреи са основали този град и са живели тук.

Буркхардт се спрял в амфитеатъра. Долните редове и сцената били засипани с пръст, но все пак не било трудно да си представи този театър, пълен с народ. Дори някак си го дострашало. Намирал се в празен, от много столетия празен град и изведнъж му се сторило, че сега ще се появят сенките на законните стопани на това тайнствено място.

… Чернобрадият човек в дълга дреха на пилигрим забързал към изхода на града, към тесния проход. Залязващото слънце обагряло стените на приказните дворци в червен, кървав цвят и стените се приближавали все по-близо, стараейки се да погълнат неканения пришълец. Последните два километра Буркхардт тичал по криволичещия проход и му се струвало, че зад него се чуват тежки стъпки…

Керванджиите посрещнали пилигрима с шеги. Много бил изнемощял и побледнял, като че ли бродил седмица в пустинята без вода.

Отчетът на Буркхардт за града на Мойсей бил публикуван едва след десет години, вече след смъртта на пътешественика. И колкото и кратък да бил, веднага предизвикал интерес към тайнствения град в Синайската пустиня. За него говорили, писали, правели предположения. Буркхардт бил последван от други пътешественици, към древните ръкописи се насочили историците и пламнал лют спор.

Поддръжниците на библейската версия твърдели, че този град, наричан от римляните Петра, е същият онзи Синай, който се споменава в библията (Петра на гръцки значи „скала“). Именно тук са се спирали евреите по време на извеждането и от тях бил построен тайнственият град. Били намерени и документи, в които се казвало, че Фулчер, свещеник и хроникьор на краля на кръстоносците Балдуин I, бил там през 1101 година и също смятал, че градът именно е Синай.

Но колкото повече хора посещавали града, открит от Буркхардт, колкото повече се изнамирали документи, отнасящи се до историята на Петра, толкова по-слаби ставали позициите на поддръжниците на библейската версия. И вече първите разкопки в началото на нашия век напълно разгромили позицията на библейците. Петра нямала никакво отношение нито към Мойсей, нито към извеждането на евреите от Египет. В началото на VI век пр.н.е. в Синайските планини се преселило арабското племе на набатейците. Пришълците от север изместили племето на едомитите. Главният град на едомитите — Села — се намирал в оазис. Скрит от планините, встрани от търговските и военните пътища, богат на изворна вода, този оазис се оказал идеална крепост, тъй като единственият път, който водел за там — Сик, двукилометров проход — можели да го защитят само няколко войници. След това набатейците покорили съседните племена и разпрострели властта си над целия район на Синайските планини. Села се превърнала в най-големия търговски център по пътя от Южна Арабия за Сирия и Ливан. Към 312 година пр.н.е. набатейците станали толкова силни, че успели да отблъснат два военни похода, предприети срещу богатото планинско царство на Антигон, цар на Сирия, наследник на Александър Македонски. Набатейците били съюзници на египетските Птолемеи, а после и на Рим и войските им участвували в похода на римския император Гал срещу Арабия. Юлий Цезар молил царя на набатейците Малик да изпрати кавалерийски отряд за египетската война. Столицата им станала известна в цял свят под името Петра.

Върховете на могъществото си набатейското царство достигнало на прага на новата ера, когато границите му достигали до Дамаск. Набатейците обаче не могли да устоят пред Рим. След покоряването на Сирия и Палестина дошъл ред и на Петра. Последните й независими царе са се отбранявали в течение на няколко десетилетия, като използували за укрепления заобикалящите я планини, но в края на краищата били принудени да се предадат. През 105 година император Траян завзел Петра, царството на набатейците се подчинило на Римската империя.

Това не означавало, че Петра изцяло загубила самостоятелността си. Римляните били заинтересувани малките царства като Петра, Палмира и Комагена да си запазят определена автономия, прикривайки източните владения на Рим от войнствени съседи. Петра служила за заслон преди всичко от партите и от номадските бедуински племена, нападащи керваните и заплашващи оживената търговия на Рим с Изтока.

Набатейците принадлежали към арабските племена и пишели на арамейски език, който бил вместо латински по тези места и именно тяхната писменост, развила се от арамейската, послужила за основа на съвременната арабска писменост. Най-голям разцвет Петра достигнала през годините на римското господство. Почти всеки керван, идващ от Арабия, се спирал в града, където имало много вода: всички ручеи и извори от околните планини старателно се контролирали и нито капка влага не се губела напразно. В многобройни цистерни и резервоари целогодишно се съхранявала прясна, чиста вода, по-ценно богатство, отколкото златото.

Първите жители на град Села очевидно са живели в пещери — скалите от мек пясъчник се обработвали добре, а дървото почти не се среща по тези места. Градът не е могъл да се разширява: скалите надеждно ограждали тясната долина, а върховете им били заети от светилища, древни олтари. Налагало се да се прониква в скалите.

Скотовъдците едомити живеели в пещери. Нямали време да мислят красива ли е пещерата, главното е, че в нея било топло през зимата, когато горял огън, а прохладно в зноя. Мазките на чернилката от пушека шарили с черни езици скалите, димът се разстилал, излизайки навън.

Набатейците искали да си направят столицата красива. Отначало украсявали гробовете: асирийските и египетските пилони и гладките стени били заменяни с изравнения откос на скалата. След това някой изрязал портал над вратата на пещерата. Появил се първият пещерен храм…

Най-великолепните съоръжения в града са храмовете и разкошните гробници на царете, римските губернатори, богатите търговци. Тук са идвали търговци от цял свят и не е чудно, че набатейците, които не обичали да си седят по домовете, отлично знаели как и какво се строи в другите страни. Затова в течение на столетия стилът на скалните сгради се изменял — от лаконизма на Египет и Асирия до изисканите разкошни храмове на късния Рим и Византия.

С падането на Рим замрели оживените търговски пътища, изгубила значението си и Петра. Била обитаема още две-три столетия след гибелта на Рим и тук дори се намирала резиденцията на византийския епископ, но вече по времето на кръстоносците Петра бил напълно забравен и мъртъв град. Водата в кладенците и изворите, за които никой не се грижел, постепенно намаляла, пустинята погълнала оазиса. И само легендите, че по тези места Мойсей е разсякъл с жезъла си планината и се е спрял с народа си, за да си почине от дългия път, се запазили сред рядко срещащите се чергари, които били поразени от величието на града.

Днес Петра не е така недостъпна и далечна, както по времето на смелия швейцарец. От Аман до тук е прокаран път и от време на време възторжени тълпи на туристи запълват улиците на Петра, фотографират се на фона на колоните на царските гробници и на стъпалата на театъра. През последните години археолозите са разчистили главните улици на града, разкопали са олтарите и храмовете по върховете на околните хълмове, поставили са на място падналите колони и са подновили триумфалната арка. И все пак в града има работа още за не едно поколение археолози и изкуствоведи.

Когато туристите се приближават до Сик, биват предупреждавани: бъдете внимателни! Петра не винаги с желание приема гости. Не, не духовете на отдавна загиналите набатейски войници пазят прохода в скалите. Самата природа, по-рано покоряваща се на хората, е станала отмъстителна и коварна. Ако в планината падне случайно пороен дъжд, което макар и рядко, но се случва, водата се стича надолу, към Петра. По-рано е имало басейни и цистерни, които разпределяли и укротявали водата, колкото и много да била. Сега потокът, смесен с камъни и кал, се устремява към Сик — единствения изход от котловината. Пътникът, който по това време се оказва там, е обречен на смърт. Петметрова водна стена внезапно, без всякакво предупреждение, запълва прохода и няма накъде да се отстъпи, няма накъде да се избяга от потока: стените са отвесни. Така неотдавна загинала голяма група туристи на път за Петра.

Но дъжд вали рядко, много рядко. „Розовият град, стар като самото време“ — така писал един английски поет за него преди сто години. Градът, нерушим като скалите, в които е изсечен, стои подобно на паметник на малкия народ, който обичал и разбирал красотата.

ХАДРАМАУТГрадовете на небостъргачите

Някои езиковеди уверяват, че думата „хадрамаут“ може да се преведе, като „присъствие на смъртта“. Може и да не е така, но едва ли на земята ще се намери сурова пустееща местност по-малко пригодена за живот на хората, отколкото каменистите долини на Южна Арабия — Арабия феликс, „щастливата земя“, както я наричали древните гърци, знаещи за нея от разказите на водачите на кервани, които докарвали от там благоухания и екзотични тъкани.

Пътникът, който прониква към Хадрамаут от Аден, трябва предварително да се подготви за трудния път. Сега по тези места се появиха някакви пътища и до някои градове на Хадрамаут може да се стигне с кола, но допреди няколко години керваните, отиващи в Хадрамаут, наемали солидна въоръжена охрана и се запасявали с вода и храна. В пустинята могли да се натъкнат на разбойнически банди, организирани от някой шейх, който не виждал в разбойничеството нищо позорно за истинския воин.

От кладенец до кладенец, обозначени от редки дървета и ниски бедуински шатри, покрай гробища, приличащи отдалече на разпилени камъни, по склона на сухи рижи скали, по пресъхнали корита на стихийни водни потоци, влачещи камъни, тиня и дървета, покрай кулите на рядко срещащи се села — покрай целия този враждебен и негостоприемен свят се нижат редките кервани. В пясъчните и каменисти равнини миражите са чести: пътниците виждат колебливите картини на небесносини езера, села с финикови палми около тях…

Но как се е оказал тук миражът, който се издига в края на равнината до стръмните планини — редици небостъргачи, бели и розови, създадени от широкия размах на таланта на съвременен архитект?

И керванджиите, равнодушни към обичайните миражи, се оживяват, ускоряват крачките и подканват камилите да избързат.

— Шибам — се разнася по кервана. — Пред нас е Шибам.

… На самия край на света, в безводните и диви планини на Южна Арабия, на двеста километра непроходима пустиня от Персийския залив, се намира градът на небостъргачите, невероятен, но въпреки това жив, съществуващ вече няколкостотин години, имащ собствен султан, пазар и горички от финикови палми. Това е най-чудният от миражите в света — той съществува.

Миналото на Арабия феликс не е много изучено. В наши дни там работят експедиции от археолози, които се стараят да разплетат дългата и сложна история на многобройните държави, съществували в южната част на Арабския полуостров дълго време преди новата ера. Оттук Савската царица е ходила при цар Соломон с безценни дарове, а царството й, тайнствено и недостъпно, географите дълго време разполагали в най-фантастични места на Земята, включително и в Южна Африка.

Сега вече съвсем точно е известно, че Южна Арабия била населена отколе с арабски племена от семитската група, които доста се различавали от северните араби; дори езикът им се различавал от класическия арабски език — бил близък до етиопския.

За пръв път за тези държави се споменава в литературата към 288 година пр.н.е. В труда на гръцкия философ Теофраст се говори за най-древната от тях — държавата Саба.

Сабейците, които заемали крайбрежните райони на най-южната част на Арабския полуостров, били финикийците на южните морета. Царството им напреднало значително по-рано от другите арабски държави поради изгодното си географско положение. Сабейските заселища били разположени на пътя от Египет за Индия. Тук минавали търговски пътища, по които се пренасяли перли от Персийския залив, тъкани от Индия, коприна от Китай, маймуни, слонова кост, злато и щраусови пера от Етиопия. А и самата сабейска земя давала ценни продукти за търговия. Тук растели подправки, получавали миро и благовония — най-ценните стоки на древния свят.

В книгата „Перипъл на Еритрейско море“3 — основен географски справочник на древността (I век пр.н.е.) — за сабейските пристанища се говори като за богати селища. Сабейците имали монопол над мореплаването във водите на Персийския залив, за който в същия перипъл е казано: „Мореплаването покрай бреговете на Арабия е опасно. Там няма пристанища, места за хвърляне на котва и подслоните за кораби не са добри, скалите и подмолите са ужасни.“ Сабейците отлично познавали морето и по-добри моряци от тях нямало в цяла Южна Азия.

Стоките обаче не винаги са могли да бъдат превозени по море. Често корабите се разтоварвали в сабейските пристанища и стоките се препращали по-нататък по кервански пътища. Те били също така изследвани за пръв път от сабейците и водели на север — към Петра и в Сирия; на запад — през Синай и Египет; на североизток — в Месопотамия и Индия.

В южната част на Арабия се образували малки търговски арабски държави, сред които най-известни били Маин, Катабан и Хадрамаут. Катабан и Хадрамаут, изглежда, нямали излаз на море и се осланяли на оазисите в пустинните планини на полуострова.

Южноарабските държави не били силни във военно отношение. Подобно на Петра, Палмира и Комагена това били градове на търговци, селяни и занаятчии. Те били заобиколени от горички с финикови палми, а зад тях се простирали безводни планини — царството на бедуините, независими и бедни.

Отначало тези държави били теократични, Управниците им носели титлите „мукариб“, което можело да бъде изтълкувано като върховен жрец. Арабите се прекланяли пред богове, приличащи на боговете на Месопотамия. Главни били богът на утринната звезда Астар (вариант на вавилонската Ищар, само че в мъжки облик) и богът на Луната, който се наричал различно във всяка държава (в Саба — Алмаках, в Хадрамаут, както и във Вавилон — Син, в Катабан — Ам). Освен главните в пантеона на арабите се наброявали много богове от по-нисък ранг, някои от които нямали дори собствени имена. За боговете се строели светилища. Едно от тях е намерено в Мариб, столицата на Саба, което представлява овален каменен храм.

Основен проблем на арабските държави, както и днес, бил проблемът за водата. Арабите строели канали, диги и резервоари и един от язовирите бил толкова голям и известен, че се споменава често в античната литература.

Арабите много време преди новата ера създали своя писменост, за чието съществуване в Европа станало известно през XVIII век. Пътешествениците донасяли в Европа копия от надписи и през 1837 година Емил Рьодигер започнал разчитането им.

В южноарабската писменост всеки знак означавал буква и азбуката съдържала всичко 29 знака. Учените смятат, че южноарабската азбука се е отделила от така наречената синайска — свързващо звено между финикийската азбука и египетското йероглифно писмо. И наистина някои нейни букви приличат на буквите от финикийската азбука, но тя се е развивала съвсем самостоятелно и разликата между нея и финикийската е много голяма, каквато е например разликата между славянската и латинската писменост.

Ако първите сабейски градове са възникнали, както смятат изследователите, през II хилядолетие пр.н.е., то сабейското царство е просъществувало повече от хиляда и шестстотин години. Приблизително през V век пр.н.е. властта в Арабия преминала от жреците в ръцете на светските владетели — царете — и оттогава държавите се управляват от малка група най-богати и знатни семейства.

С течение на времето едно от царствата, разположено в центъра на района — Саба, започнало да покорява околните царства и да ги включва в границите си. Първо загубила независимостта си намиращата се на север държава Маин. По-късно, през I век пр.н.е., в Саба бил включен Катабан и най-накрая, вече в началото на новата ера, загубил независимостта си и най-отдалеченият, скритият в планините и пустинята Хадрамаут. Към III век сабатейците обединили цяла Южна Арабия в една държава.

По това време в живота на държавите от Южна Арабия все по-голяма роля започва да играе Етиопия. Близко по култура и език, етиопското царство винаги било тясно свързано с Южна Арабия. В културата и архитектурата на Етиопия и арабските държави ясно се проследява взаимното им влияние. Етиопците спохождали съседите си под предлог за помощ на тази или онази страна във вътрешните конфликти, но предпочитали да не си отиват от тези богати места и се стараели да контролират арабските държави.

От полза за Етиопия били и религиозните разногласия в Южна Арабия. Старите богове на арабите губели влияние, още повече, че властта на жреците вече била подкопана. Тук проникнали юдейството и християнството и почитателите им водели отчаяна борба. Постепенно юдейството взело надмощие и последният сабейски цар се опитал да го обяви за държавна религия. За християнска Етиопия този акт се оказал удобен предлог, за да завземе Южна Арабия. През VI век сабейското царство престанало да съществува.

По това време икономическото значение на арабските градове намалявало. След сгромолясването на Римската империя замрели керванските и морските пътища: Европа не се нуждаела повече от коприна и благовония. С разрушаването на великия Марибски язовир през VI век — чудото на инженерното изкуство на древността, запустели някога плодородните полета. Градовете все повече се отделяли един от друг и пътищата до тях се забравяли, засипвали се с пясък и обрасвали с бодили.

През 575 година етиопците били сменени от персите, а след още сто години дотук стигнали вълните на исляма. Южна Арабия станала крайна провинция за арабската империя.

Когато след няколко десетилетия се появили първите трудове на арабските историци, преселници от север, то в тях вече нямало нищо нито за Хадрамаут, нито за Катабан: — славни и богати царства, чиито надписи се срещат от Етиопия до Сирия и чиито търговци стигали до Китай, нито за страните, построили язовири и канали, каквито дори римляните не познавали.

Но във вътрешността на пустинята, в долината на някогашното царство Хадрамаут, се запазили няколко града. Те съществували главно от керванната търговия, която се оживила много след VIII век, а също така от отглеждането на финикови палми и развъждането на камили.

Там управлявали шейхове и султани, които ставали все по-независими с отслабването на властта на арабския халифат. Но нито един от тях не успял да се издигне над съседите си: прекалено бедни били пустинните градове на Хадрамаут, прекалено малобройно населението им. То не могло и да се увеличи. В страна, в която всяка капка вода се цени като злато, прирастът на населението се определя от максималното количество хора, което тя може да напои. И ето тъй станало, че „излишните“ млади араби започнали да заминават за Индия и Сингапур — още повече, че в жилите им тече кръвта на древни мореплаватели и търговци. Затова днес в градовете на Хадрамаут благосъстоянието на жителите зависи не само от количеството вода в кладенците, но и от изгледите за реколтата и оживеността на търговията в Калкута и Сингапур. Ако работите вървят добре, то капитан на сингапурски плавателен съд или собственик на калкутско дюкянче ще преброи пачка рупии и ще ги изпрати в никому неизвестния, изгубен в пустинята град Шибам. А на старини и той ще се върне в родината…

Може да се предположи, че по време на сабейците къщите в Шибам не са били високи и не са се притискали така плътно една до друга. Но според това доколко обеднявала страната и ставало трудно да се живее, всяко село, всяка къща строяла непристъпна кула: заседналите жители ги заплашвали набезите на бедуини, а и съседът често пъти ставал враг, защото нито земята, нито водата не стигали и на двамата.

Не е било необходимо град Хадрамаут да се загражда със стена: тази роля изпълнявали задните фасади на къщите, които плътно се допирали една до друга. В града можело да се влезе само през единствената врата.

Всеки си строял крепост. Първите й етажи със стени, дебели няколко метра — това са складовете, хамбарите, оборът. В стената има една малка врата и бойници от двете й страни. Бойници има и на втория, и на третия етаж. И едва от четвъртия, където няма да се изкачи враг, започват редица прозорци — там живеят хората. Голямото семейство, живеещо в къщата, населява всичките горни етажи — обикновено в небостъргачите те са седем-девет.

Животът на върха на собствената крепост е удобен и от хигиенна гледна точка. Тесните улички, по които не може да се провре дори каруца и където по средата тече ручейче от нечистотии, миришат лошо и са задушни. Горе, под самото небе, е по-чисто и по-прохладно.

Над Шибам, най-големият от градовете на Хадрамаут, се издига многоетажният дворец на султана, който се различава от другите къщи по това, че върху бялата вар е нашарен с червени ивици.

Сега времената на междуособиците са вече минало, но традициите са силни. Ако се срути от старост някой небостъргач, на негово място строят друг, също такъв или дори по-висок. На широчина градът не расте: оазисът е малък, земята е нужна за финиковите палми. А и населението почти не се увеличава: макар че вода има в изобилие, тя е дълбоко под земята и все още не може да се достигне — няма нито техника, нито сили.

… Главната улица на Шибам е корито на стихиен воден поток, който влачи камъни, кал, дървета и разрязва града на две. Тук, в пясъка, са направени кладенци и към тях от сутринта се точат жени с глинени стомни, с фереджета, в дълги дрехи — сини в Шибам, зелени, червени или черни в другите градове.

Сутрин на пазарния площад пристигат кервани и бедуини от пустинята. Селските жители се различават от градските по високите шапки с периферии. Бедуините се ограничават със забрадки на главите, жените им не си закриват лицата. Те са украсени със сините точки на татуировката. А градските жени на Хадрамаут си боядисват лицата: рисуват зелени и кафяви ивици надлъжно на носа и върху веждите и си покриват бузите с блестяща жълта боя. Затова те изглеждат (на този, който ги види без фередже) като оживели страшни идоли. Казват, че този обичай е останал от времето на Савската царица. На европейска журналистка, която била поразена от обичая, й показали в Шибам алабастрова скулптура отпреди две хиляди години. Женската главичка била боядисана по същия начин, както се боядисват днес жените от града на небостъргачите.

От древността се е запазил и обичаят да се украсяват къщите. Те са се извисили към небето, но вратите им са малки и двете им крила, а също и черчеветата, и капаците на прозорците са украсени богато с дърворезба, на горните етажи има много колони с резба, по стените се вижда орнаментална украса.

И това не е чудно, нали Южна Арабия е била прочута със скулптурите си, някои от тях и сега красят музеите на света. В Хадрамаут са красиви и джамиите, и мавзолеите, в които през традиционните мюсюлмански форми прозират правите линии на абисинските обелиски — дори хилядолетието на мюсюлманството не е могло напълно да заличи древните връзки на тези страни.

… Керваните напускат града късно вечерта, за да преминат през нощта проходите. Въпреки че сега бедуини не нападат търговците, към морето все пак се стремят да тръгнат през нощта, така е прието и сигурно докато по пустините на Хадрамаут кретат кервани от камили, те ще напускат градовете през нощта. Макар че вече никой няма да помни защо.

ДОЛИНАТА ГЬОРЕМЕПещерите на Кападокия

Случва се, че големи центрове на цивилизацията, градове, забележителни паметници се оказват встрани от големите пътища. Жителите ги напускат, пътищата обрасват… Ако хората се завръщат тук след много години, те често пъти нямат никаква представа за това, кой е построил този храм или е изсякъл в скалата онази пещера. И смятат, че са го направили духовете на цар Соломон или дори пришълци от космоса.

Така се случило с Петра, с Баалбек, така се случило и с долината Гьореме. И това съвсем не означава, че долината е обрасла с джунгли или е засипана с пясъци. В нея има турски села и хората се изкачват по тесните стълби на изоставените храмове, където съхраняват зърно и сушени кайсии. Но жителите не знаят кой, кога и защо е създал това чудо на света, едно от най-необикновените и като че ли от най-малко известните.

Долината Гьореме „открил“ само преди петдесет години белгиец йезуит и известно време учените смятали странните му съобщения за шега или грешка на мисионера.

… Почти в самия център на Турция, в провинция Анадола, самотно стърчи четирикилометровият изгаснал вулкан Ерджияс. Снежният му връх ясно се откроява на чистото синьо анадолско небе. При великана се събират три турски провинции — Кайсери, Невшехир и Нийде.

Някога си, в предисторическите епохи, вулканът обилно изригвал и залял с много метри лава широката долина. С течение на времето дъждовете и ветровете прерязали слоя лава, раздробили го на много хълмове, стълбове, конуси и стени. Когато тук дошли хора, а това се случило преди няколко хиляди години, и заселили долината, разбрали, че е по-удобно да се издигат къщи в кулите от лава, отколкото да се строят долу, на плоската земя. Още повече, че почвата е плодородна и всяко късче земя, която ражда и зърно, и грозде, и други плодове, е ценно.

И се е получил град, по-точно цял фантастичен свят, който напомня едновременно лунни планини, мравуняци на гигантски термити, капризни творения на скулптор авангардист или гигантско легло на факир с набити гвоздеи. В него има къщи гъби, къщи пирамиди, къщи обелиски, къщи куполи, къщи стени, къщи захарни бучки, къщи ракети. Те се издигат от долината на групи или самотно и никой не знае точно колко пещери има тук — те са хиляди.

Историята на заселването на долината Гьореме, или както са я наричали в древността Корема, наброява няколко хилядолетия. Вече през римско време град Кайсери (Кесария), разположен в края на долината, бил оживен търговски център, през който минавали керваните от Черно море за Сирия и от Армения за Бейрут. Тук се сблъсквали хора от много народности и зараждащата се християнска религия намерила сред тях много привърженици. През III век тук се образувала голяма предимно гръцка християнска община. Слуховете за нея се разнасяли от керваните по целия свят. Отшелници и монаси се стичали тук от цялата Източна Римска империя.

Фанатиците и анахоретите4 от ранното християнство сметнали пещерите на Гьореме идеални за отшелнически живот. Самите пещери са сухи и удобни, в тях е прохладно през най-голямата жега и топло през зимата, а долу, в падината, има вода, плодове и местното население с нищо не пречи на брадатите дрипави аскети, които са най-вече незлобливи и прекарват дните си в молитви към своя бог. А свободни пирамиди и кули има много — ще стигнат и за десет хиляди отшелници.

Към IV век тук се образували първите манастири и като постеснили малобройните кападокийци, заели значителна част от обширната долина.

Манастирите се множели и процъфтявали в течение на двеста години, докато през VI век в този край не нахлули персите, които разпръснали много християнски общини. После тук се появили арабите и град Кесария не можел вече да дава подслон на християните.

Но преследването на християните почти не засегнало манастирите и пещерите. Нито персите, нито арабите се опитвали да установят здрава власт в лабиринта от хълмове и кули, където дори денем е лесно да се заблудиш, особено ако се вземе под внимание, че долината заема площ от почти двеста квадратни километра.

От Кесария и други градове на Анадола тук се стичали преследвани хора и се разселвали по пещерите. Предполага се, че към края на I хилядолетие в Гьореме живеели приблизително тридесет хиляди християни.

Кулите и конусите сега давали подслон не само на един аскет, а на няколко семейства. Изсичали се все нови и нови етажи, пещерите се съединявали със стълби, преходи, тунели, мостчета. В тежките времена на първия етаж на кулата никой не живеел и стълбите се прибирали в момент на опасност. Затова пък по-горе се населявали по пет, десет, петнадесет етажа и дори се е запазила една двадесететажна „къща“, продупчена вътре като мравуняк от стаи, зали и преходи.

Някогашните килии на отшелниците се разширявали и превръщали в просторни църкви, украсени с колони и фрески. Бегълците се разделили на няколко секти и всяка се стараела да надмине съперниците си по богатството на църквите и манастирите…

А отвън непосветеното око не би могло да види нищо. Тук-таме по стените на конусите и пирамидите се чернеят четириъгълниците на прозорчета и тесни врати и никога няма да се досетиш, че там, в глъбината и полумрака, са скрити стаи, зали, църкви, складове. Това бил лъжовен свят на фасадна бедност, на малки прозорчета, свят, в който малцина от външните лица били допускани и малцина могли да оценят истинската му сила и размах.

А и полята, по-точно парчетата земя, разпръснати между скалите, изглеждали малки и във всеки случай не толкова плодородни и богати, каквито в същност били. Най-голямото селище в Азия на ранните християни напълно се самозадоволявало, а манастирите забогатявали, въпреки че властта в страната принадлежала на „неверниците“.

Войните на мюсюлманите и кръстоносните походи, залезът и гибелта на Византия — всичко това минавало встрани и както и по-рано учените богослови се усъвършенствували в теологичните спорове, селяните си отработвали данъка на манастирските полета; виното, отлежало в каменните зимници, се извозвало с бъчви в градовете, където се ценяло добре.

Но нови пришълци единоверци нямало, а старите постепенно се разотивали, понякога сменяли вярата си, напускали обитаемите пещери. В градчетата по покрайнините на долината се заселвали турци, те използували запустелите пещери като складове. Още няколко столетия функционирали две или три църкви, но през 1923 година при размяната на населението съгласно Лозанския договор гърците християни напуснали Гьореме. В някои пещери се заселили турски селяни, но повечето останали празни и в тях се развъдило невероятно количество гълъби. Селяните събират от пещерите птичия тор и наторяват нивите.

… Още действували църквите и последните монаси се трудели в манастирските лозя, но в Европа, отрязана от турските вътрешни провинции чрез многовековната религиозна вражда, забравили за долината Гьореме. И когато белгийският мисионер неочаквано се натъкнал в сърцето на Турция на доизживяващата последните си дни християнска община, бил поразен до дъното на душата си. И не толкова от църквите, изсечени в лавата, колкото от самия факт на така продължителното съществуване на християнска община в центъра на мюсюлманския свят, при това община, която не могла да се похвали с голям брой мъченици и светци: повече от хиляда години почти никой не се е интересувал от долината и нито един „жесток мохамедански цар“ не е организирал кланета на последователите на Христос.

Досега изследователите (трябва да се признае, че не са били много) не могат да кажат със сигурност, че са изучили поне по-голямата част от скривалищата. Гьореме все още остава пещерата на Аладин, чиито съкровища са разпилени в различни стаи.

В кулите на Гьореме, невидими зад четириъгълниците на вратите, са скрити три сравнително големи куполни църкви. Всичките изцяло са покрити с фрески — това е един от най-древните и добре запазили се образци на византийското изкуство. Най-богата и интересна се смята църквата на Тъмата. Фреските й са в ярки и светли тонове, меките и дори нежни линии напомнят фреските на руските катедрали. Църквите са създадени далече от бедствията и сътресенията на големия свят. Това се чувствува, като гледаш фреската, изобразяваща елегантен юноша с бастунче, в развяващо се наметало, макар че юношата не се намира на разходка — това е св. Георги Победоносец, който точно в този момент се бори с дракона, наистина твърде миролюбив наглед.

Спокойствие цари и на голямата, чудесно нарисувана фреска, изобразяваща Пантократора в чашата на купола. Пророците са издължени и извити, защото са извити старателно изрязаните в лавата колони и пиластри.

Втората църква от този род е Ябълковата. Монасите много не се замисляли как да нарекат храмовете си. Църковните власти на Византия били далече и не могли да упрекнат отшелниците в лекомислие. Затова голямата църква, където било тъмно, нарекли църквата на Тъмата, а втората, пред чийто вход растели ябълки, нарекли Ябълкова. А ако е имало и други имена, официални, за тържествени случаи, никой не ги е запомнил.

В църквите не всички фрески са се запазили така, както би трябвало да се запазят при равномерната температура и сухост на пещерите. Не са виновни езичниците. Никой съзнателно не е осквернявал църквите. Но като се тръгне от XVII век, когато повече от манастирите и църквите били празни, започнали да идват гости. Ту селянин ще надникне, ту случаен пътешественик. А туристите от памтивека ги обединява стремежът да оставят на потомците спомен за себе си. Туристът грижливо или нехайно се подписва на най-видното място. Кой не е виждал тези надписи, не се е учудвал на покъртителното им изобилие и еднообразие? През петстотинте години, колкото и редки да са били туристите, немалко са посетили Гьореме. Още повече през последните години, когато транспортът даде възможност за няколко часа да се стигне от Анкара дотук, а пресата разтръби из целия свят съобщението, че пещерите на Гьореме си заслужава да бъдат видени. Сега много от фреските до височината на човешки ръст са унищожени от слелите се в бели петна драскотини на автографите.

Днес долината е населена от турски селяни. Не така нагъсто, както преди хиляда години, и затова доста от пещерите са празни. Селяните, така както и християнските отшелници преди тях, отглеждат едни от най-хубавите в света сортове грозде, маслини и кайсии. Вратите и прозорците на някои от пещерите са зазидани с камъни заради любимото милионно население гълъби в долината, за да живеят те спокойно и в пещерите да се събира ценен тор. Без черните правоъгълници в стените кулите изглеждат монолитни като мравуняци на термити, проядени вътре от проходи.

Никой не дълбае нови пещери, но по-богатите семейства разширяват прозорците и вратите и строят фасади като на истински къщи. Дори с балкони. Задните стаи на пещерите се използуват за килери, там никога не прониква светлина. По-бедните селяни само поставят каса и закачват врата на скалата и веднъж в годината варосват стаята, за да изглежда по-светла и по-голяма, но димът от огнището отново я очерня.

Както и по-рано, жителите на пещерите се изкачват на горните етажи по изсечени в скалите стълби и в многоетажните пещери небостъргачи издяланите в стените стъпала се издигат по тъмни шахти на десетки метри нагоре.

На равните тераси на долината — не на всички им харесва животът в пещера — са израснали през последните години няколко градчета. Кулите на пещерните небостъргачи стърчат сред тях, като им придават неестествен, приказен вид и промъкващият се по тесен виещ се път автобус от Кайсери подплашва със сирената си облаци от сиви и синьосиви гълъби… Той спира пред отвореното кафене със столове на каменната тераса и сянката на двадесететажния небостъргач, смесвайки се със сянката на редките смокини, го прикрива от вечерното слънце.

ШАХИ-ЗИНДАЧовек — това са делата му

Рицарят Рюи Гонзалес де Клавихо закъснял. Закъснял с двеста години — той не заварил Афрасиаб, нито стените му, нито минаретата, нито мавзолеите, нито дворците. И все пак, когато вечерта на горещия, дълъг, прашен ден испанското пратеничество при двореца на великия Тимур видяло в далечината Самарканд, рицарят бил смаян. „Толкова градини и лозя има тук, че когато наближаваш града — писал той, — виждаш сякаш гора от високи дървета, а сред тях и самия град.“

Пратеничеството влязло в чуден град, неповторим, несравним с нито един град от Средновековието. Било през 1404 година. Железният куц Тимур, който завоювал половината свят, докарал в новата столица роби: художници, архитекти, зидари, дърворезбари, златари… Властта на Тимур била голяма, могъществото му необятно, високомерието — необуздано. Селата около Самарканд били преименувани. Вече се наричали Багдад, Кайро, Дамаск — най-големите градове на света трябвало да изглеждат като села в сравнение със столицата на Тимур.

Над Самарканд надвиснал прахът на строителството — в скели били мавзолеите Шахи-Зинда, върволици от роби носели тухли за стените на джамията Биби-ханъм, умели хорезъмски майстори поставяли плочки върху Регистан. Градът бил с цвят на охра, а небесносините и сините глазирани керамични плочи на джамиите и квадратите на изкуствените езера хаузи изглеждали късчета небе, метнати върху жълтата земя. Наоколо шумели тринадесет градини — широк зелен пръстен. Най-голямата от тях — Бехи-Джехан — била толкова голяма, че както уверяват летописците, веднъж конят на архитекта се заблудил там и го намерили едва след един месец.

Но Тимур умрял, изминали още няколко десетилетия и потомците му преместили столицата на държавата в Бухара. Останали само сградите, въздигнати от майстори, чиито имена никой не знае. Но думите на самаркандския историк, отнасящи се за джамията на Тимур: „Човек — това са делата му“, са справедливи. Делата надживели и великата империя, и хората, които са я създавали, и спомена за завоеванията и битките.

… Ако някога ви се случи да слезете от самолета или автобуса в днешен Самарканд, ще си спомните думите на испанския рицар: „Колко градини и лозя има тук…“

Самарканд е голям град, съвременен, с университет, училище, театри, зеленината отдавна се е преселила върху обикновените му асфалтирани улици. И все пак Самарканд на Тимур е жив и силуетът на приказните джамии учудващо естествено се вплита в съвременния му облик.

Зеленият пръстен на градините го обкръжава както и преди петстотин години. Но това не са същите, които е видял Рюи Гонзалес де Клавихо. През многохилядната история на града градините неведнъж са израствали около него и неведнъж градът се е превръщал в пустиня.

Огромният гол хълм на север от града — това е всичко, което е останало от Афрасиаб, прародителя на Самарканд, връстника на древния Рим. Петнадесет метра културни пластове, чирени, тухли са рай за археолозите, а също и разказ за многото столетия живот на Афрасиаб. Пред стените му са стоели армиите на Александър Македонски, тук са идвали кушанските царе и отрядите на първите халифи. Още през античната епоха в Афрасиаб бил прокаран оловен водопровод, който векове подавал вода за цитаделата. Разкопките открили останки от разкошни дворци и мавзолеи…

През 1220 година градът бил сполетян от страшна катастрофа — монголското нашествие. Той оказал съпротива и бил така разрушен, че на повърхността на земята в последна сметка не останало нищо — сринати били крепостните стени, разрушен водопроводът, изгорени къщите и дворците. В течение на сто и петдесет години градът влачил жалко съществуване и там, където шумели градини, вече се движели пясъчни хълмове.

Но от края на XIV век всичко се променило. Денят, когато Тимур решил да направи Самарканд своя столица, станал втори рожден ден на града. За някакви си двадесет-тридесет години Самарканд наистина се превърнал в столица на Азия, в център на търговията и занаятите, в господар на съдбите на далечни и близки народи. И отново се разраснали градините.

Смъртта на Тимур още не означавала смъртта на Самарканд. През времето, когато управлявал Улугбек, внук на Тимур, в Самарканд било построено може би не по-малко, отколкото по времето на великия дядо. По времето на Улугбек, най-удивителният от монарсите, учен, астроном, хуманист, били изградени много медресета5 — Самарканд се превърнал в център на азиатската култура.

Сравнително неотдавна учените са успели да открият най-голямото от творенията на Улугбек — обсерваторията му. За нея е известно много: и това, че там са работили най-големите умове на епохата, и това, че въпреки отсъствието на телескоп в обсерваторията под ръководството на самия Улугбек била съставена „Книга на звездните таблици“, която не е загубила значението си до ден-днешен. Но за това после…

Дори след като столицата била преместена в Бухара, в Самарканд не спряло строителството, макар че се осъществявало в по-малки мащаби. В Самарканд има джамии и мавзолеи, които се отнасят и към XVI, и към XVII век, но все пак основните му архитектурни шедьоври са свързани с времето на Тимур и Тимуридите.

Всеки, който е бил в Самарканд, си има места, които особено са му харесали. Един сънува развалините на грандиозната джамия Биби-ханъм. Друг си спомня за квадрата на Регистан, ограден от трите медресета. Трети за цял живот е запомнил гордата простота на мавзолея Гур-Емир. И е трудно да се спори, и не бива да се спори.

И все пак ще се осмеля да си призная страстта. Готов съм отново и отново да идвам в Самарканд само затова, за да се върна в тишината на Шахи-Зинда, вълшебната улица на мавзолеите. Шахи-Зинда не може да се похвали с размерите си или с величието на замисъла си. Та тази улица не е и замисляна — ансамбълът е възникнал от само себе си, строен е стотици години, мавзолей след мавзолей.

Шахи-Зинда значи жив цар.

Култът му съществувал отколе, много преди идването на исляма, още по времето на разцвета на Афрасиаб, и бил толкова популярен, че проповедниците на исляма сметнали за по-добре да не се борят с него, а да го използуват за прослава на новата религия. Така била създадена легендата за Мохамед Кусам ибн-Абас, братовчед на пророка.

Легендата разказва, че войските на Мохамед Кусам били настигнати от неверниците в светата минута, когато всички воини били коленичили и извършвали намаз — молели се. Неверниците се възползували от временната небоеспособност на противника и съсекли всички мохамедани. Останал без глава и Мохамед Кусам ибн-Абас. Но загубвайки главата си, той не загубил присъствие на духа. Взел главата си и се спуснал в дълбок кладенец, оттам минал в рая, където живее и досега. Много герои се опитвали да се спуснат в този кладенец, за да узнаят тайните на обезглавения цар.

Мазарът6, гробницата, по-точно кенотафът7, тоест лъжливата гробница (истинският Мохамед Кусам никога не е идвал в Самарканд), е станал първият мавзолей от комплекса гробници на Шахи-Зинда. Погребването до гроба на светията трябвало да осигурява допълнителни блага на оня свят и затова много велможи и молли се стараели да получат правото да бъдат погребани там. Успявали малцина, но те били богати и знатни и мавзолеите им са най-хубавите в Средна Азия.

Шахи-Зинда е строен два пъти. Първия път — преди завземането от монголците. Улицата на мавзолеите стръмно се спуска от мазара на Мохамед Кусам и авторът на „Захарната книга на историята на Самарканд“ подробно описва молитвите и обредите, които трябва да извършиш, ако вървиш от гробница на гробница. Археолозите са намерили останки само от първия комплекс Шахи-Зинда — нито един мавзолей не се е запазил изцяло.

Монголците, като завзели Самарканд, не докоснали мазара на „живия цар“, страхувайки се от отмъщението на чуждия за тях, но възможно силен светия. Затова пък из основи разрушили другите мавзолеи. Отново Шахи-Зинда бил създаден главно при Тимур и Улугбек.

Тук са погребани роднините на Тимур и знатни духовни лица. Всеки мавзолей е шедьовър на ислямското изкуство. Новите мавзолеи не бивало да надвишават мазара на Мохамед Кусам и затова размерите на паметниците са строго ограничени. Това задължило строителите да вървят по пътя на усъвършенствуване на формите и украсяване на гробниците. Създаденият ансамбъл изглежда като издигнат по единен проект.

Мавзолеите на Шахи-Зинда са главно квадратни съоръжения под разнообразни куполи. Куполът, порталите, колоните и дори стените са покрити със сини и шарени глазирани керамични плочки.

Мавзолеите са общо двадесет и пет. Над всички се извисява мазарът на Мохамед Кусам, за който още през XIV век е писал знаменитият арабски пътешественик и географ, Херодотът на арабския свят, Ибн-Батута: „Гробът е благословен. Над него е издигнато четириъгълно куполно здание, на всеки ъгъл са направени по две мраморни колони, мрамор със зелен, бял и червен цвят. Стените на зданието също са от разноцветен мрамор със златни орнаменти; покривът е от олово.“

Оттогава зданието неведнъж е престроявано и облицовано със сини и шарени глазирани керамични плочки и мозайка.

Мазарът на Мохамед Кусам е ограден от други мавзолеи — тясно им е там, всеки собственик е искал неговата гробница да се намира колкото се може по-близко до мавзолея на светията. Най-много от всички е провървяло на три мавзолея: на Туман-ак — жената на Тимур, на известния религиозен деец Ходжа Ахмал и на „момичето, умряло в целомъдрие“ през 1360 година. Повече за това момиче според мен нищо не е известно.

Много е красив мавзолеят на Туман-ак. Глазираните керамични плочки и мозайката му са връх на декоративното изкуство на тимуровската епоха. Порталът е богат, с чисти бои, килим, в който се преплитат цветя, клонки и надписи. Той не е небесносин като другите, а преобладава виолетовото и затова още повече изпъква в света, където има два цвята: охрата — пясъкът, и небесносиният — небето.

По-скромен е мавзолеят на емир Бурундук — един от военачалниците на Тимур. Военачалникът много забогатял по време на походите, но потомците му може би не са посмели да построят мавзолей по-хубав, отколкото на членовете на царския род, а може би просто са запазили парите за живите.

Колкото по-надолу се спускаме по улицата-стълба, на която никой досега не е живял, толкова по-изискани стават формите на мавзолеите, толкова по-фини са орнаментите по глазираните керамични плочки, макар че често се губи чистотата, лаконичността и благородството на линиите — изменя се времето, изменят се вкусовете и модата. Мавзолеите, които са построени в долната част на улицата, са издигнати вече през следващия век, след смъртта на Тимур.

Архитектите н историците на архитектурата могат да отнасят мавзолеите към различни школи и направления, могат да разказват подробно за изящните полукръгли арки и щитовидните им пандативи, но когато бях там, ме вълнуваше друга мисъл: прищявката на съдбата е събрала тук гробниците на различни хора, от царицата на воина, моллата и „момичето, умряло в целомъдрие“. И все пак от всички мавзолеи най-висок е този, който е построен долу, почти на края на улицата — мавзолеят на астронома Руми.

Руми бил приятел и съратник на Улугбек. През живота си той не е спечелил нито богатства, нито земя, нито принадлежал към знатен род. Но бил най-великият математик и астроном на своето време и затова Улугбек построил гробницата на Руми до мавзолеите на хановете и цариците и я направил, макар и мъничко, по-висока.

В последна сметка най-хубавият мавзолей принадлежи на учения, на труженика, който бил къде по-близо до тези, които чертаели плановете на гробниците и джамиите, отколкото до тия, които са погребани в другите мавзолеи.

Шахи-Зинда е красив отвсякъде. И от върха на хълма, откъдето се виждат две синджирчета небесносини куполи; и отдолу — тясна разноцветна улица зад арка от портали; и отдалече, от града, когато изглежда като присънила се страница от приказките на Шехеразада, и отблизо, когато учудва с буйството на фантазията и богатството на багрите. Той е малък, а впечатлява повече, отколкото пищните джамии и грандиозните минарета на други източни столици.

ОБСЕРВАТОРИЯТА НА УЛУГБЕКПалачи и съзидатели

Върху гравюрите от епохата на Възраждането го рисували от дясната ръка на алегоричната фигура на науката, сред най-великите учени на света, тъй като нито един астроном в течение на столетия не може да се сравни с великия самаркандец по точността на изчисленията и наблюденията, които извършил в обсерваторията си.

Но когато през 1908 година руският археолог Вяткин решил да намери останките от тази обсерватория, никой в Самарканд не могъл да каже къде е била. Изглеждало, че следата й безвъзвратно била загубена в онзи трагичен месец на рамазана през 853 година по хеджра8…

По времето на седмия рамазан на 853 година по хеджра, а преведено на наше летоброене — на 24 октомври 1449 година, управителят на Самарканд, внукът на Тимур — Улугбек, пристигнал на кон пред двореца си, слязъл от него и кротко се спрял пред портата.

Пазачите се засуетили на входа и началникът на караула изтичал при Абдал-Латиф, нелюбимия син на управника, да съобщи очакваната вече от няколко дни новина: Улугбек се отказва от понататъшна борба и се предава на милостта на победителя.

Същия ден Улугбек се явил пред съда на шейховете. Абдал-Латиф, както се и полага на победител, който не може да убеди нито себе си, нито подчинените си, че е достоен за победата, бил груб и рязък. Обвинявал баща си в жестокост, в несправедливост, крещял му и го заплашвал със смърт.

Улугбек молел само за едно — да му разрешат да остане в Самарканд, където би могъл да се занимава с наука. Решението на съда гласяло: за да измоли греховете си, бившият хан трябва да извърши поклонение в Мека. Синът обещал да запази живота на баща си.

Нощта на същия ден, когато Улугбек най-после заспал, изнурен от бягството и равнодушието, унижен от съда на хора, които само преди месец са пълзели в краката му (а съдът на такива хора е най-жесток), се състоял друг съд, таен. На него най-злите врагове на Улугбек, усърдните защитници на исляма, шейховете, решили да убият хана. Мъртвият хан е по-добър от живия учен, дори ако стане хаджия. На тайния съд Улугбек бил осъден на смърт.

След три дни Улугбек с хаджи Хусроу напуснал славния Самарканд. В най-близкото село пътниците били настигнати от пратеник. „От името на новия хан ти се заповядва, мирза Улугбек, да оставиш коня си — гласяло посланието. — Не прилича на внука на Тимур да отива на поклонение в такова скромно обкръжение. Ти няма да продължиш по-нататък, докато не завърши подготовката за пътешествието, което трябва да предизвика одобрението на всички правоверни.“

Улугбек слязъл от коня. Нямало къде да бяга.

А през това време към селото препускал Абас от рода на Сулдузите. Баща му бил убит преди няколко години по заповед на Улугбек. В пояса му имало разрешително за убийството на Улугбек. Той се осъждал на смърт за отстъпление от заветите на исляма.

Придружвачите на Абас видели отдалече седящия в сянката на чинара старец. Те го познали. Довели завързания Улугбек на брега на напоителната вада и го накарали да коленичи. Абас се приближил отпред, като се надявал да види страх в очите на пленника, и замахнал с меча. Главата на господаря на вселената се търкулнала към мътната вада, оставяйки тъмна пътечка на прашния пясък. Един от придружвачите се навел сръчно, бързо уловил главата и я хвърлил в краката на палача.

След час вестта за смъртта на бившия управник стигнала до Самарканд. Вечерта я чул и звездоброецът Али-Кушчи — най-близкият помощник, ученик и приятел на Улугбек. Като юноша Али-Кушчи служил на хана като ловец соколар и се харесал на Улугбек с ума си и стремежа си към знания. Ханът го направил приближен и не съжалявал за избора си.

Съобщението за смъртта на хана поразило Али-Кушчи. Той разбрал, че смъртната присъда на Улугбек е смъртна присъда на учениците му и на всичките негови трудове и книги.

Али-Кушчи облякъл върху ризницата си по-скромен халат и скрил в широкия пояс кама. Конят го понесъл по затънтените улички към хълма, от чийто връх се виждал целият Самарканд…

От върха на хълма се виждал целият Самарканд. Над ниските глинени къщи се издигали иглите на минаретата. Вяткин още веднъж обиколил плоския връх на хълма, който едва чуто откликвал с глух екот под краката, сякаш през обгорялата грапава земя се промъквало ехото на скрита пещера. Археологът вдигнал парче от глазирана керамична плочка и на дланта му то изглеждало като огледало — така съвпадал цветът му с цвета на утринното небе.

Вяткин не дошъл случайно на този хълм. Търсейки следите на обсерваторията, той дълги месеци изучавал околностите на Самарканд, ровил се в архивите, разпитвал старците. Най-накрая решил да разгледа архивите на Земското управление.

След привършване на работния ден, когато изнемощелите от жега и прах чиновници напускали Земското управление, археологът се вмъквал в архивата и методично, без да пропуска нещо, преглеждал документи с многогодишна давност. Те миришели на птичи тор и на разяждащ самаркандски прах. Вечерно време на слабата светлина на газената лампа прелитали прилепи и драскали с криле по олющените стени.

След няколкомесечна работа Вяткин открил документ от XVII век, в който се говорело за продажбата на парцел под наименованието „тал-и-расад“, което значи „хълм на обсерваторията“. Този парцел се намирал на хълма Кухак, в съседство с мазара „Четиридесет девственици“.

… В подножието на хълма селяни очаквали Вяткин. Те вече час стоели на слънце и следели странния русин. Вяткин казал, че ще му трябват работници изкопчии — добре ще им плати. Губернаторът лично разрешил да се правят разкопки. Това било истина. Канцеларията на губернатора отделила осемстотин рубли — нищожна сума, но Вяткин не очаквал и толкова.

— Тук не бива да се копае — казал стар узбек. — Свято място е. Тук е бил мазарът…

— Но нали мазарът не е могъл да заема целия хълм.

— Не знаем, не знаем…

— Още по-рано тук е била обсерваторията на Улугбек. Голяма обсерватория, много повече от мазара. Нея искам да намеря.

Старците недоверчиво клатели глави. Решили, че русинът ще търси съкровище.

… Али-Кушчи, като пришпорвал коня, бързо изкачил хълма на обсерваторията. Черните дървета около грамадната кръгла сграда шумели от вятъра с есенните си листа като с люспи на ризница.

Пазачът изплашено се показал от процепа на вратата, познал Али-Кушчи и му помогнал да слезе от коня,

— Страшни ми са сънищата — казал старецът. — Сега притича Юсуф от селото.

— Всичко е истина — отговорил Али-Кушчи, — господаря го няма…

Върху сивото от прах лице на ловеца соколар като ледени парчета били замръзнали очите.

— Къде са звездобройците? — попитал той.

— Някои се крият по къщите зад вадата, а други се скриха още сутринта.

Али-Кушчи изтичал по широките стълби. Кръглите блюдца с мазнина горели както винаги — пазачът не забравял задълженията си. От стените гледали познатите картини на небеса и съзвездия. Неотдавна Улугбек с помощника си умували как по-добре да украсят дома на науката.

Налчетата на ботушите изчуквали неравномерни, бързи, прекъсващи се звуци по мраморните плочи. Течението извлякло от килия листче оризова хартия с наниз от цифри и го хвърлило под краката на Али-Кушчи. Онзи не се спрял. Той бързал нагоре, към стаята на Улугбек.

След половин час Али-Кушчи слязъл долу. Пазачът влачел след него чувал, яко натъпкан с книги.

— Дай питки за из път — рекъл ловецът соколар, привързвайки с ремъци чувала към седлото. — Не успях да взема от къщи.

… Повече никой не се приближил до сградата, не се изкачил на плоския й покрив, за да наблюдава движението на светилата в черното небе. Покривали се със сив прах сложните прибори и празни били залите и килиите, изрисувани с картини и схеми, изобразяващи планетите, звездите и земното кълбо, разделено на климатични пояси: хората не смеели да се приближат до прокълнатия от шейховете хълм. Засега не смеели… Но една сутрин ходжите обявили волята на шейховете: обсерваторията, пристанище на неверие и осквернение, трябва да бъде разрушена. Споменът за Улугбек трябва да бъде затрит от лицето на земята.

… До подножието на хълма първи стигнали дервишите. След тях се проточили вярващи и любопитни. Дервишите беснеели, настървявайки тълпата. С тежки мотики, пръчки, нокти те изкъртвали глазираните керамични плочки, украсяващи обсерваторията, чупели приборите. Скоро на хълма дотътрили докараните по заповед на Абдал-Латиф стенобитни машини. Известно време яките стени се съпротивявали на ударите, но все повече тухли и плочки отскачали от фундамента и най-накрая стената рухнала, като вдигнала към нажеженото небе облаци от жълт прах. А после настъпила нощта и хълмът бил празен, и не останала на земята следа от Улугбек, и шейховете си легнали да спят спокойно.

… В Херат Али-Кушчи бил посрещнат от приятели. Там познавали звездоброеца Али-Кушчи, който неведнъж бил ходил в други страни по поръчение на Улугбек, за да се запознае с това, което правят астрономите и математиците. Ловецът соколар стигнал дори до Китай. В Херат бил в безопасност.

След няколко години Али-Кушчи, по това време вече известен в Изтока с името „Втория Птолемей“, се преместил в Константинопол, отскоро завзет от турците и преименуван от тях в Стамбул. Там завършил основното дело на живота си: направил печатно издание на трудовете на Улугбек — книгата за звездните таблици и въведението към тях.

Книгата на загиналия хан веднага препечатали в Дамаск и Кайро. През XVII век три пъти я преиздавали в Лондон, печатали я в Париж, Флоренция, Женева… Точността на звездните таблици е толкова поразителна, че много учени се съмнявали в автентичността им: изглеждало невероятно, че през XV век, преди изобретяването на телескопа, тя била постижима.

Книгата се разпространила по целия свят. Веднъж я видял махараджата на Джайпур — Джайсингх II. Той обичал книгите, а Аураигзеб, Великият Могол, суров фанатик, изпепеляван от жажда за власт и страх да не загуби империята, презрително се надсмивал над прищевките на момчето — Джайсингх бил само на петнадесет години. Но момчето било храбро и отрядите му верни. След една от битките Аурангзеб прегърнал петнадесетгодишния командуващ джайпурската конница и го нарекъл най-храбър от храбрите.

А най-храбрият от храбрите след това се измъкнал от шумните тържества в чест на победата и се скрил в шатрата си. Четял книгата на хан Улугбек за звездите и това било къде по-интересно и важно от пира и славата.

Годините минавали. Джайсингх воювал много, но щом настъпвала пауза в безкрайната верига от войни и походи, махараджата изоставял армията и се завръщал у дома — в една от своите къщи в Делхи или в Джайпур. Там за кой ли път разтварял поизтърканата книга на Улугбек. Пълководецът се учел.

При двора на Джайсингх живели и работили най-големите индийски учени: Удамбри Худжарати — автор на първите индийски логаритмични таблици и преводач на Улугбек на индийски, великите астрономи и математици Пундарик Ратнакар и Джаганатх. Знаейки за образоваността и мъдростта на младия махараджа, учени от всички краища на разорената страна се стичали при него в двореца и за всеки там се намирала стая за работа, чашка ориз и главното, общество от подобни нему.

И през 1724 година Джайсингх започнал строителството на първата си обсерватория. Той построил пет и четири от тях са се запазили до ден-днешен…

Книгата, разказваща за чудесата на Индия, се намирала на масата на археолога Вяткин заедно с трудовете на Улугбек и Али-Кушчи. В нея под стари гравюри, изобразяващи странни, като че неземни, геометрично правилни здания, пишело: „загадъчни“, „тайнствени“. Авторът на книгата, немски пътешественик, разказвайки за тези, изглеждащи лишени от смисъл съоръжения — за огромните каменни пръстени, триъгълници и величествени стълби, водещи към небето, — ги смятал за родени от мистични увлечения на Джайсингх II, махараджата на Джайпур.

Вяткин не се интересувал от размислите на некомпетентния по астрономия пътешественик. Той знаел, че Джайсингх бил велик астроном и в трудовете си неведнъж подчертавал, че е ученик на Улугбек, макар че са ги разделяли триста години.

Нещо повече, Джайсингх пишел, че много от инструментите му, по които се проверявали звездните таблици на Улугбек, са копия от инструментите на великия самаркандец. Джайсингх, макар и да знаел за съществуването на телескопите и другите оптически прибори и дори да си изписвал консултанти от Португалия и Англия, им нямал доверие. Предпочитал да използува грамадните каменни съоръжения, които смятал за по-точни и сигурни.

Вяткин, след като изучил инструментите на Джайсингх, предположил, че в обсерваторията на Улугбек трябва да са се намирали същите прибори. А ако това е така, то никакъв фанатизъм на моллите и дервишите не би могъл изцяло да унищожи обсерваторията.

Минавали скъпоценни дни, но следи от обсерваторията не се намирали. И трите изкопа, прокарани от периферията на хълма към центъра му, се забивали в счупени тухли, парчета от глазирани керамични плочки, цимент и изглеждало, че това няма да има край. Като че ли някой старателно е изгризал и предъвкал всичко това, което някога е било сграда или група сгради. Нямало дори цели тухли.

Два метра, три метра… над изкопите вече не се виждат главите на изкопчиите, а картината оставала същата. Четири метра — и тук лопатата на единия от работниците ударила в скала в повърхността на хълма. През това време изкопите се проточвали все по-близо един към друг, сближавайки се към центъра на хълма. На долната граница на пласта от боклук трите изкопа опрели в останки от някаква тънка стена. Това бил фундамент на сграда, при това явно ниска и лека: стената се оказала дебела само една тухла.

„Да не би сградата да е била кръгла?“ — си помислил Вяткин. Обсерваториите станали кръгли едва в наше време — това се обяснява с необходимостта да се даде обзор на телескопа. По времето на Улугбек не е имало телескопи и едва ли е могла да се появи необходимостта от кръгла голяма сграда. По-точно тухлите били останки от така наречения хоризонтален кръг, приспособление за определяне азимута на една или друга звезда. В отчета си Вяткин съобщава, че за да направи проверка, решил да изкопае десет дупки по окръжността, начертана през трите допирни точки на изкопите с линията на тухлите. Всичките десет кладенеца се опрели в реда тухли.

Сега можело да се твърди със сигурност, че сградата е част от обсерваторията. За какво още е било нужно през XV век да се прави кръг с диаметър почти петдесет метра?

Една от дупките се различавала от другите. Дъното й се намирало с няколко сантиметра по-дълбоко и като открил стъпало, което отвеждало надолу, Вяткин решил да продължи разкопките именно в тази точка. Не бива да се забравя, че той нямал възможност да разкопава планомерно целия хълм — парите привършвали.

Новият изкоп откривал всеки ден все нови стъпала и все по-дълбоко отвеждал в земята. Било трудно да се копае. Види се, тук продължително са изхвърляли боклук, който се уплътнил и мотиките и лопатите се чупели в чирепи и камъни. От двете страни на стъпалата се спускали надолу облицовани с мрамор перила. Върху мрамора били нанесени по арабски цифри и означения на градусите. Колкото по-дълбоко отивала стълбата в земята, толкова по-полегата ставала, Вяткин разбрал, че вижда част от вертикалния кръг — сектанта или квадранта за определяне точната височина на светилата, И наистина върху подземната част на дъгата се запазили означенията от осемдесет градуса, а в боклука на земята се намерили още мраморни плочи с означенията на двадесетия и деветнадесетия градус. Размерите на обсерваторията вече се изяснявали: дъгата на квадранта била дълга шестдесет и три метра и радиусът на окръжността — четиридесет метра. И станало очевидно, че част от дъгата някога била подземна, а част излизала на повърхността и се опирала в четириъгълна четиридесетметрова кула, останките от фундамента на която били открити.

Това е всичко, което успял да открие Вяткин. Разкопките трябвало да се прекратят и работниците си отишли, като оставили изровената площадка на хълма и тясната пропаст на квадранта. Площадката не се пазела от никого и когато след пет години дошъл астрономът Сикора, намерил обсерваторията, тоест тези й части, които били открити от Вяткин, напълно занемарени. Някои мраморни плочи изчезнали, а вятърът се заловил полека-лека отново да натрупва в изкопа пясък и камъни.

Статията, която написал Сикора за пътешествието до обсерваторията на Улугбек, предизвикала неприятен за губернатора шум. Над изкопа на квадранта построили „калъф“ от тухли, който все още е там.

На Сикора принадлежат и думите за впечатлението, което прави обсерваторията на астроном от нашия век: „От обсерваторията на Улугбек — пише той — е останало малко — само няколко градуса от пътя на квадранта. При все това всеки астроном, който попадне при развалините на обсерваторията, ще се смае от величието на основната идея за инструмента на обсерваторията и на нейния създател.“

Разкопките на обсерваторията започнали отново чак през 1941 година, преди войната, но били прекъснати на 22 юни. Подновили се през 1948 година. Този път археолозите не били толкова притеснени финансово. Освен това те разполагали, независимо от материалите на Вяткин, и със събраните по малко сведения от средновековни исторически и астрономически трудове, и дори с изводите на архитект Засипкин, който заявил, че хоризонталният кръг, открит от Вяткин, в същност е външната облицовка на самата сграда на обсерваторията, която била кръгла и грандиозна по размери.

Последните разкопки най-после позволили напълно да се реконструира обсерваторията на Улугбек.

На хълма, който се вижда от което и да е място на Самарканд, се издигала кръгла сграда, самотна и тайнствена. Формално била триетажна, но истинската й височина достигала четиридесет метра — височината на десететажна сграда, диаметърът надминавал петдесет метра. На покрива се намирали малки прибори, а в центъра — открития от Вяткин квадрант. Изкопът на квадранта започвал под земята, излизал нагоре и извивайки се все по-стръмно, се издигал като стълба до покрива, сливайки се с дебелата основна стена. От двете страни на квадранта се намирали различни помещения за наблюдение на звездите и слънцето, а също за теоретични занимания.

Цокълът на обсерваторията бил облицован с мрамор, а порталът и арките — по тридесет и две на всеки етаж — с глазирани орнаментирани керамични плочки. По горната част на сградата минавала широка керамична лента с надпис.

Отвътре стените на сградата били покрити с картини, схеми, изобразяващи седем небесни сфери, девет небеса, седем планети, звезди и земното кълбо, разделено на климатични пояси. В средата имало също и богата библиотека, нали обсерваторията била не само място за наблюдения, тук се трудели най-добрите умове на онова време — математици, философи и, разбира се, астролози, понеже астрологията по времето на Улугбек била дори по-компетентна наука, отколкото астрономията и математиката. По-точно, последните били приложни науки, които обслужвали всесилната астрология. Две от петте части на основната книга на Улугбек са посветени на астрологията, на предсказването на съдбите с помощта на звездите.

Сред астрономите на Улугбек били математиците Джемшид, който е написал известната в превод на латински „Книга с таблици за големината на неподвижните и блуждаещите звезди“, мувлянът Мухинадин и синът му Мансур, астрономи и учители на астрономи, бил и Али-Кушчи, който спасил по-късно архива на обсерваторията, и много други, и най-великият от всички — Руми.

От трудовете на по-късните астрономи е ясно, че всички следващи обсерватории на Индия и арабските страни са строени, като са имали пред вид приборите, съществуващи в самаркандската обсерватория, Джайсингх изброява сред приборите, с които си е служил Улугбек, армилата — прибор, състоящ се от няколко кръга и служещ за определяне положението на звездите; трикветъра и шанилата — съединение на астролабия с квадрант. Имало е без съмнение и други инструменти за измерване на ъгли, слънчеви и водни астрономически часовници и т.н. Във всеки случай за съставянето на таблиците и написването на другите астрономически трудове, прехвърлили стените на първия астрономически университет, се е изисквало уникално за онова време оборудване.

… Шейховете изгубили войната с учения. Обсерваторията била разрушена. Улугбек убит, но Али-Кушчи спасил звездните таблици и разказал на света за своя учител. Улугбек продължавал да живее чрез трудовете си и славата му растяла. Тази слава на учения, а не Тимуридът, довела на хълма археолога Вяткин, който загубил няколко години от живота си, за да докаже, че през XV век Самарканд бил един от главните центрове на науката. И пак тя довела през юни на четиридесет и първа, пет дни до началото на войната, няколко учени, лекари, криминалисти и историци в мавзолея Гур-Емир, построен от Тимур като място за собственото си погребение и на своите потомци.

Една от плочите съдържа надпис: „Този свят гроб… е място за последно успокоение на господаря, със слизането на когото са усладени райските градини, ощастливен е цветарникът на райските обители, той същият е опростен султан, образован халиф, помагащ на света и вярата, Улугбек султан — да озари Аллах гроба му… Синът му извършил спрямо него беззаконие и поразил бащата с острието на камата, по причина на което го настигнала мъченическа смърт… на 10 число от месец рамазан на 853 година на пророческата хеджра.“

Към плочата с този надпис се приближили членовете на комисията. Подвижните прожектори осветили мрачното подземие на мавзолея. По стените, извивайки се, се мятали черни сенки. Работниците повдигнали плочата и капака на саркофага под нея. В него могло да бъдат останките на Улугбек.

Комисията трябвало да изясни погребан ли е в саркофага Улугбек и ако е така, доколко са прави историците, разказващи за събитията през месец рамазан, на Абас, който с един удар отсякъл главата на хана.

На пръв поглед скелетът бил цял. Главата се намирала там, където й се полагало да бъде. Медицинският експерт, който се намирал в групата, се наклонил над скелета, внимателно се докоснал до черепа и го повдигнал: шийният прешлен бил разсечен наполовина. Отсечена била и част от долната челюст. Разказът за обстоятелствата на смъртта на великия астроном се потвърдил. Абас от рода на Сулдузите бил силен, но неопитен палач.

По черепа известният скулптор Герасимов направил портрет на Улугбек. Ханът се оказал старец с продълговато лице, голям нос, ясно очертани устни и големи очи под тежки надвиснали клепачи. Такъв го и рисуват Улутбек сега в учебниците по история.

Потвърдило се и това, че година след смъртта на астронома синът му Абдал-Латиф бил свален от престола и убит и тогава дошлият на власт нов хан от политически съображения заповядал да се погребат останките на Улугбек в родовия мавзолей на Тимуридите с всички полагащи се почести и да се прокълне от всички минарета синът, отцеубиецът. Шейховете, най-злите врагове на учения, които произнесли присъдата и подготвили убийството, останали живи и здрави. И както се случва в историята, играли не последна роля при пренасяне останките на реабилитирания Улугбек в мавзолея.

ХИВАУлиците и кулите на музея

Пролетните дъждове, проливните краткотрайни дъждове на пустинята, подкопават глинените стени на цитаделата. Случва се, казват, в изровеното от водата място да се оголи човешки череп. В стените, за да траят по-дълго, суеверните деспоти са зазиждали роби или военнопленници…

Това било жестоко, скрито в самия център на средноазиатските пустини ханство. Изглежда, дори времето не могло да проникне там през безкрайните пясъци. Водата била на цената на златото; по каналите, плитки и мръсни, тя течела десетки километри от дивата река Амударя. Дворецът на хивинския хан се намирал в крепост и самият приличал на крепост; стените, с цвят на пясък, без нито едно прозорче, завършвали с гъсти зъбци. Ханът бил безграничен властелин на невежествен, измъчен народ. На недоволните разпаряли гърлото на пазарния площад, провинилите се роби приковавали за ушите към портите и минувачите били длъжни да ги плюят по лицето.

Слуховете за забравеното в пустинята ханство стигнали до Петър I. Било в самото начало на XVIII век. Царят търсел пътища към външния свят. Новата столица на Балтика вече се строяла, руските армии си пробивали път към Черно море. И тогава пътешественици съобщили на царя, че река Амударя, вливаща се в Аралско море, по-рано текла към Каспия. Петър решил да върне реката обратно и да открие търговски път за Индия, за Китай.

Изпратил в Хива княз Бекович-Черкаски с казаци.

„Да се отиде при хивинския хан — се казвало в заповедта, — като се върви покрай онази река (Петър имал пред вид Узбой — древното русло на Амударя)… Ако е възможно, оная вода пак да се насочи по старото течение, освен това другите русла, които отиват в Аралско море, да се затворят.“

Отрядът вървял няколко седмици от кладенец към кладенец, докато измъчен от прехода най-сетне се добрал до Хорезъмския оазис, до Хива. Ханът приел пратеничеството радушно и доброжелателно, предложил да си отдъхне и под предлог, че жилищата не стигат, разделил казаците. Нищо не подозиращите Бекович и офицерите поканил на угощение.

И по време на угощението започнало клане. Само преводачът туркменец се спасил от смъртта. Амударя продължавала свободно да тече в Арал. А хивинските ханове, които по-късно признали васалната си зависимост от Русия, продължили да управляват оазиса и заобикалящите го пясъци. Така било до 1918 година, когато въстаналите хивинци провъзгласили народната република. Това била чудна република. В нея например били пуснати копринени пари: коприната била по-евтина и по-достъпна от хартията. Един старец ми разправяше, че когато делегация на Хорезъмската република през 1920 година пристигнала в Москва, то цял час делегатите в пъстри халати, със саби на хълбок, не могли да си пробият път през гостоприемната любопитна тълпа от московчани — подобно нещо в столицата още не били виждали.

… Пътят за Хива върви през памучните ниви на Хорезъмския оазис. Беше май, краят на пролетта, но пустинните ветрове още не бяха напрашили зеленината на нивите и градините. Поникналият памук заемаше акуратни квадрати карти на нивите, оградени с невисоки валове пръст. Картите са учудващо равни: при поливането водата не трябва да изтича от нивата, тя равномерно се разпределя по цялата й площ. Днешният Хорезъм е един от важните памукопроизводителни центрове в СССР.

Пролетният оазис е като картина. Като че ли специално са го изчистили, измили — дори небето са изплакнали, за да е по-ярко. Тракторите, без да бързат, като бръмбари работят встрани от сивкавото шосе и напоителните вади деловито бърборят, тичайки покрай черничевите дървета. А в сенките им се крият къщите — и новите, с ококорени очи прозорци, и традиционните, приличащи на малки крепости, прохладни и полутъмни, запазили се от времето, когато селянинът е бил и воин.

Хива се изправя отпред в люлеещата се мараня. Отначало виждаш само минаретата подобно на кибритени клечки, след това нивите отстъпват място на сгушилите се къщи, по-високите сгради се показват над короните на дърветата и ето ни в града — малък тих град, който първоначално учудва със съвременността си, с липсата на каквито и да било следи от древността и от връзка с многовековната история.

Двуетажните нови къщи надничат зад бързорастящи дървета, бетонни мостчета над вадите се устремяват към цветни лехи и много обикновени надписи на най-обикновени къщи — „Ресторант“, „Книги“, „Хляб“ — по узбекски и по руски подчертават обикновеността на града.

Това впечатление се засилва след като влезеш в двуетажния хотел, чийто администратор седи на пейката пред входа и разговаря със съседите. През прохладния възтесен хол рядко ще мине работник по нефтодобива или художник с голяма папка…

Но случайният порив на вятъра ще отхвърли перденцето на прозореца в стаята и ще видиш, че дворът на хотела опира в старинна градска стена. Зъбците тук-таме са се оронили, стената се е слегнала — и на самата нея й е странно да стърчи днес в центъра на съвременния град. Някога е ограждала глинени къщички, пазела ги е от пустинята и войнствени съседи. Днес се е загубила сред надрасналите я къщи. Но самото й съществуване бързо ни връща към историята. Жестокостта на хановете, мръсотията, безизходицата на откъснатия, затворен в себе си свят са изчезнали преди много години. Но останали стените, кулите, джамиите, медресетата, дворците, минаретата — плод на ръцете на много поколения хорезъмци.

В нито един град на Средна Азия не съм виждал толкова много цветя, както в пролетна Хива. Те растат на цветните лехи, запълват сравнително големия по тамошните мащаби парк, устремяват се към пътя. Най-много са розите. И главната улица, опираща в кинотеатъра, срещу който над широка вада като мост е надвиснала чайната, изглежда нагиздена и празнична.

Покрай чайната, покрай парка, покрай лятното кафене над хауза — изкуствено езеро — преминава границата между новата Дишан-Кала — външния град, и Ичан-Кала — цитаделата. Това мое твърдение формално е неправилно, защото до входа в крепостта има да се върви и върви. Но някъде тук се смесват, оказват се един до друг елементите на старата и на новата Хива. От площада до кинотеатъра се виждат и съвременните сгради, и правата улица, и дворецът на един от последните ханове, намиращ се извън крепостта, и останалите от миналото тесни улички, които се изкачват нагоре, и самият хълм, увенчан от стените на Ичан-Кала.

Още десетина метра, след това по пътя покрай стената, в която за стотиците години дъждовните струи са пробили пътечки, и улицата завива под прав ъгъл към пропастта. В това място къщите на новия град са отстъпили по-близо до водата. Врата отдавна няма, входът в крепостта е широк и полегат. Но всичко останало се е запазило.

Хива, по-точно вътрешният й град — Ичан-Кала, — град музей, е единствен по рода си. Ако в Самарканд джамиите и медресетата отдавна са се загубили сред къщи и улици, събирайки се само тук-таме в групички, ако в Бухара старинните паметници силно са разредени със съвременни постройки, то Ичан-Кала, ограден със стена, се превърна в резерват на архитектурата.

Върху територията на древния град са се запазили няколко дворци, множество медресета, минарета и джамии, бани, покрити пазари, затвори и жилищни сгради. Там не е само музей — там и сега живеят хора. На върха на хълма са прокарани вода и електричество, децата всеки ден се спускат от хълма в новия град на училище, но дори не е необходимо да си затваряш очите, за да си представиш как по тесните криволичещи улички, покрай многопластовите гробища, задънените глинени стени, покрай тюркоазените глазирани керамични плочки прелитали конниците на хана, нижели се към покрития пазар дервиши и просяци, ситнели, притискайки се до стените, плътно забулени жени, шествували, увенчани с чалми молли и над всичко това сутрин се възвишавал пронизващият глас на муезина9.

Уличките тук са толкова тесни, че каретата, подарена от руския цар на своя васал — хана, така си останала да си стои в двореца: тя не би се вместила в нито една от тях. През цялото време, докато вървиш по Ичан-Кала, усещаш контраста между току-що напуснатия нов град и резервата. Там има буйна растителност, от която и къщите не се виждат, тук храсти и цветя има само в дворовете; там към улицата гледат прозорци, тук — нито един прозорец, само врати с резба оживяват охрената монотонност на кривите стени. Там — многообразие на цветове. Тук — два цвята. Глината и синевината на глазираните керамични плочки. И все пак градът е неповторимо прекрасен, еднообразен, многолик, както са многообразни еднаквите на пръв поглед, а в същност неповтарящи се хивински глазирани керамични плочки.

… Вечерното слънце позлатява стените, улиците се потапят във виолетова сянка. Отдалече, от парка, достига бухтенето на оркестровия тъпан. В крепостта идва тишината и, изглежда, че тясно сгушилите се сгради си спомнят за миналото.

Медресето Ширгази-хан се вглежда в града с тъмните си хлътнатини на аркадите. Ханът се върнал от хоросанския поход с огромна плячка, с много роби — повече от пет хиляди. Робите построили медресето. А за да се отличи пред Аллах, да извърши богоугодно дело, ханът обещал да освободи всичките роби, щом се свърши строителството. Робите изпълнили заповедта на хана, медресето било построено преди срока. И тогава на хана му се досвидяло да пусне петте хиляди роби. Заел се да им измисля допълнителна работа, да довършват нещо в медресето, започнал да се заяжда за всяка тухла и глазирана керамична плочка. Робите роптаели, но изпълнявали заповедите. Най-после търпението им се свършило. Когато ханът дошъл в медресето и измислил нова работа, робите се нахвърлили върху него и го разкъсали.

А ето, блестейки в светлината на залязващото слънце с ярките ленти на глазурата, като грамадна висока бъчва се издига Калта-Минар — паметник на суетността. То трябвало да стане най-голямото минаре в света. Всичките сили на хивинското ханство били хвърлени в строителството на гиганта. Но ханът умрял и наследниците му предпочели да харчат парите за други цели. Така си и стои в средата на града странното съоръжение, което дори недовършено, поразява с размерите и смелостта на замисъла.

А най-красив от всички в Ичан-Кала е гумбезът Пахлаван Махмуд — гробницата на хановете от Кунградската династия. Небесносиният му купол изглежда като копие на небосвода и отраженията на облаците тичат по хълбоците му както по истинското небе. Пахлаван Махмуд — юнак Махмуд — бил много интересен човек. В съдбата му трудно може да се намери нещо общо със съдбите на жестоките му наследници. Живял е преди шестстотин години и се е прославил не с войни или набези, а с литературни и спортни постижения. Известен е като професионален борец и като поет. Като борец не е познавал равни на себе си в Хорезъм и е ходил да се бори в Индия. Като поет ни е оставил диван10 на персийски език, в който четем:

Но най-много този поет и борец обичал да шие кожуси. В крепостта имал кожарска работилница и завещал да бъде погребан на нейното място. Тук се и издига построеният след много години мавзолей. А до него — по-малки мавзолеи, гробници, приличащи на колиби; в Хива подпочвената вода е близо до повърхността и затова от памтивека са погребвали не в земята, а на земята, в гробница.

Грамадният покрит пазар с куполи и дълбоки ниши е толкова просторен и прохладен, че и днес в него има магазини. Той не е единствен. Има и друг. Данъците от него отивали за комплектуване на ханската библиотека, с тези пари се купували свещени книги.

Многобройните медресета в града били доста богати. Хановете не се скъпели за подаръци на бога. Например медресето на Ала-Кули-хан владеело девет хиляди хектара поливни земи — богатство, което с нищо не може да се сравни в пустинята.

Обиколката из града довежда до тесен коридор, чиито стени като че ли се събират над главата. Това е улица между два двореца. В единия от тях — този, който се намира срещу пазара, си струва да се влезе.

Това е крепост в крепостта. След теб се затваря ниската врата с резба и се озоваваш на тъмно. Още една врата. И веднага — друг свят. Като че ли и въздухът тук е друг, по-прохладен, по-свеж, макар че вътрешният двор е ограден отвсякъде със стени.

Дворът е застлан с плочи, които тук-таме отстъпват място на дървета. Наоколо — галерии, подпирани от старинни колони с резба. На галериите излизат вратите на дворцовите помещения — хазната, харемът, тронната зала, ханската стая. И навсякъде небесносини глазирани орнаментирани керамични плочки. Глазурата им е прекрасна. Такива няма дори в прочутите с керамиката си Бухара и Самарканд. „Цветята на тези рисунки — писал един летописец — служат за мостри на пролетта.“

Главният двор не е единствен в двореца. Ако преминеш няколко полутъмни коридори и зали, ще се озовеш в друг, с джамия и кръгло възвишение по средата, приличащо на лобно място. Тук идващите с поклон туркменски и каракалпакски васални вождове спирали покритите си коли: те не обичали стаите. Същото възвишение има и в главния двор, пред харема. Казват, че там живяла в покрита кола една от жените на хана, чергарка.

Сега в двореца е разположен историческият музей. Той е интересен и поучителен. До инструментите на палачите се намират изящни глинени вази, глинени кани с източени гърла, висят везани халати.

Зад масичка в голямата зала седи възрастен пълен мъж с тюбетейка и бавно рисува нещо върху лист хартия. Това е един от най-добрите майстори на хорезъмската резба. Когато в Ташкент строили оперния театър, там се събрали майстори от всички области на републиката и оформили залите на фоайето. Една от тях е покрита с хивинска резба върху ганч11.

Старите занаяти сега се възраждат. В художественото училище старците обучават на резбарство върху ганч, на гравьорство върху метал и е малко странно в магазин до прахосмукачката да се види кана, покрита с филигранната гравюра на йероглифите, чиято форма хилядолетия се е предавала от майстор на майстор.

А когато слънцето се скрие зад стената, на прощаване трябва да се изкачиш на една от запазилите се кули, откъдето се вижда и старият, и новият град. Старият скоро ще навърши хиляда години. Град Хейва се споменава от арабски географи още през X век. Новият — правите улици, оградените със зеленина къщи — е съвсем млад. Пред кулата долу е буйната зеленина на Дишан-Кала, отпред е потъналата в сянка заплетеност на глинените улици. Само върховете на минаретата и небесносиният купол на Пахлаван-гумбез са осветени от слънцето.

Оттук се виждат и нивите, наобиколили града, и езерата, образувани от изтеклата след поливането вода — в тях развъждат риба и ондатри, — и тънките като конци канали, и широките като ленти главни канали.

А ако се издигнеш над Хива със самолет, ще видиш колко се е приближила пустинята до оазиса, като го е притиснала до реката. И колкото по-високо ще се извисяваш, толкова по-малък ще става оазисът, и толкова повече в зрителното ти поле ще попадат малки зелени петна — на селца и дори на самотни сгради, свързани с тънките нишки на пътищата, препускащи през сивото и жълто безлюдие на пустинята. Лентите на каналите и точките на кладенците дават влага на тези островчета от зеленина. С всяка година островчетата стават повече и се разширяват. А разширявайки се, завладяват развалините на глинените мазари и крепости, на хълмовете, скриващи в себе си пластове чирепи и тухли, дебели няколко метра — пустинята, която отстъпва днес, някога е била цветущ край и преди да възникне Хива, тук са шумели други градове, открити от археолозите през последните десетилетия. Градът-музей служи за мост от техните развалини до днешните улици на нова Хива.

Градът от „Хиляда и една нощ“ заспива. Само понякога ще изръмжи катереща се по хълма кола или ще се изсмеят младежи, идващи от парка…

А след това ще настъпи утрото и гостите на грамадния музей ще защракат с фотоапарати, художниците ще седнат на сянка, изразходвайки охра и ултрамарин, и първата екскурзия ще се приближи до ниската врата в стената на двореца.