Абсолютен контрол

МАГИЯ

Мери си мислеше за Тайланд. Преди две години. Друг живот или поне друго битие, различно от това, което водеше в момента.

Ко Самуи.

Водите около гористия остров в Южнокитайско море преливаха в десетки оттенъци на синьото, а пясъкът беше като топло кадифе. От обраслите с дървета склонове полъхваше уханен ветрец, но все се усещаха и нотки на дим и тамян, свидетелство за постоянната война на човека със самия него. Мери обичаше всичко това, но най-много харесваше небето по здрач.

Толкова близо до Екватора денят бързо преминаваше в нощ. Когато слънцето започваше да потъва зад хоризонта, по небето плъзваше тъмнина, а синьото се превръщаше в тъмно- виолетово. Звездите се появяваха една по една, сякаш светваха далечни лампи. Вятърът утихваше, а въздухът ставаше изключително чист и прозрачен. Целият свят притихваше. За няколко мимолетни минути тя си мислеше за всичко хубаво от изминалия ден и за обещанията на идващата нощ.

Магическо. Точно такова беше небето миналата Коледа, преди всичко да се промени.

Мери слезе от верандата на хотелската стая на плажа и се затича по пясъка, за да отиде при семейството си и да запалят фенерите. Виждаше ги на около петдесетина метра напред, окъпани от онази специална светлина. Джо беше висок и мускулест, с крака толкова загорели от слънцето, че кожата му беше потъмняла като на местните, предлагащи на туристите разходки с дългите си дървени лодки с извънбордов двигател. Черната му коса беше съвсем късо подстригана, сякаш отново се беше върнал в армията. Джеси подскачаше край него, широките й къси панталони се бяха смъкнали прекалено ниско, косата й беше разрошена до бъркотия и дори в този момент гледаше нещо на телефона си. Грейс, фина като фея, беше поизостанала и край почернелите си баща и сестра приличаше на призрак с рижаво-русата си коса и млечнобелите си крака.

- Изчакайте ме - помоли Мери, когато ги доближи. - И внимавайте с кибрита.

- Не се притеснявай, мила - успокои я Джо, като се обърна и разклати кутийката с клечките. - Мисля, че момичетата са достатъчно големи и могат сами да запалят свещ.

- Само казвам.

Мери хвана Джо за ръката и сплете пръсти в неговите. Вървяха край водата, вълните се плискаха в глезените им. Беше едва пет часът, а океанът беше топъл като вана. От откритото фоайе на хотела се дочуваше музика, разнасяха се тайнствените и мистични тонове на решат ек, тайландски инструмент, подобен на ксилофон.

- Благодаря ти - каза тя и се сгуши в рамото му.

- За какво?

- За това.

- Чакат ни още шест месеца в големия лош Банкок.

- Ще издържа шест месеца неприятности.

- Корав пич си, а?

- Най-коравият. Нали се омъжих за теб.

Джо се спря и я погледна.

- Сигурна ли си, че взе правилното решение?

- Сигурна съм - отвърна Мери без колебание.

- Не те улесних особено.

- Не, никак. Но всичко е наред. Вече съм решила, нали?

- Така е.

- Добре ли ти е с мен?

- Страхотно.

- Не искам нищо повече.

Мери погледна как момичетата подскачат из водата, пусна ръката на съпруга си и се затича по плажа.

- Сигурна ли си? - провикна се Джо след нея.

- Да - отвърна тя, като се обърна и пробяга няколко крачки заднешком. Сигурна беше. Съвсем.

Бяха прекарали последните шест дни в лудуване из водата, плуване, печене на слънце и разходки с лодка покрай брега. Момичетата си направиха косите на плитки, лакираха си ноктите, оплетоха си поли от трева и събираха мидени черупки. Мери и Джо се разхождаха по брега, обядваха само двамата, играеха тенис и дори успяваха да се измъкнат за някои занимания като за възрастни. В един момент тя забрави, че това е първият случай за последната година, в който вижда мъжа си за повече от три поредни дни, че им предстои ново преместване в град, който все още не беше определен. ФБР си беше ФБР и винаги щеше да заема повече място в живота на Джо, отколкото тя.

- Пипнах те!

Джо я настигна, хвана я за кръста и я опръска с вода по краката.

- Тате, престани - възпротиви се Джеси. - Съвсем ще разрошиш мама.

- На мама й харесва да бъде рошава - каза Джо, като придърпа Мери към себе си и притисна лице във врата й.

- Не, не й харесва - настоя Грейс. - Харесва ли ти, мамо?

- Тате, престани - повтори Джеси. - Без публични прояви на любов. Гадно е.

- Момичета, идете да си вземете фенерите - подкани ги Мери.

- Наричат ги фенери кунмин - обясни Грейс. - Хората ги палят, за да празнуват.

- Както и да е, дребосък - прекъсна я сестра й, обърна се към родителите си и завъртя красноречиво очи: - Кога е станала толкова умна? Все едно има мозък вместо харддиск.

- Кой ми го казва, Били Гейтс - не й остана длъжна Грейс и й направи физиономия. - Джаджохолик.

- Забрави за Бил Гейтс. Викай ми Грубиянина.

- Как?

- Грубиянина. Той е най-добрият хакер в света. Печелил е „Плени знамето“ на хакерската конференция „Деф Кон“ пет години поред.

- За какво въобще говориш? - размаха ръце Грейс.

- Няма значение - каза Джеси. - Така или иначе няма да го разбереш, ако не е русалка или вампир.

- И двете сте невероятно умни - рече Джо с ясно изразения си носов бостънски акцент. - Метнали сте се на баща си.

Той беше роден и израснал в бостънския квартал „Саут Енд“ и се гордееше с това. Семейството му беше дошло в САЩ през двадесетте години на миналия век. Тогава фамилията им била Джанини, но преди няколко поколения я бяха сменили на Грант.

- Ей! - изнегодува Мери. - Аз съм магистърът по химия в компанията.

Някога си беше мечтала да стане лекар, по-точно детски хирург.

- Така си е, госпожице Айнщайн - съгласи се Джо.

Той я стисна по задника, а тя му каза да внимава, за да не получи за Коледа подарък, какъвто не очаква и не иска. Роман- тиката не беше сред силните му черти.

- Побързайте, момичета - каза Мери. - И да не забравите да вземете фенери за мен и за баща ви.

Джеси я изгледа, присви подозрително вежди и беше на път да се възпротиви. Погледът беше достатъчен да подскаже на Мери, че ги чакат нелеки години. За нейна изненада Джеси хвана Грейс за ръката и двете изтичаха към групичката гости на хотела, които се събираха на двайсетина метра нагоре по плажа.

- Видя ли? - попита Мери.

- Видях - кимна Джо. - Сигурно е от духа на Коледа.

- Сигурно - съгласи се Мери.

Беше сигурна, че е видяла нещо специално, колкото и да го омаловажаваше.

Грейс и Джеси. Различни като черното и бялото.

Грейс беше тяхното бебче и тъкмо наближаваше пубертета. Беше тиха, мила, вежлива, със силно обострено чувство на съпричастност, което чак й пречеше. Грейс беше момичето, което се качваше в скута ти и те прегръщаше точно когато имаш най-голяма нужда от това.

При Джеси нямаше сядане в скута и прегръдки. Тя беше по- скоро необщителна, свадлива до грубост и сякаш се чувстваше най-добре сама. Беше одрала кожата на Джо - тъмна коса, кафяви очи и структура, която напомняше твърде много за сицилианските му предци. Грейс я наричаше „джаджохолик“, и с основание. Джеси обичаше математиката, компютрите и прекарваше цялото си време в кроене на планове как да отмъкне смартфона на майка си. На дванадесет вече беше израснала до метър и шейсет и пет, а ако можеше да се съди от номера на обувките й, щеше да се изравни, ако не и да задмине баща си с неговите горди метър осемдесет и три.

- Днес получих новини - каза Джо.

- О? - изненада се Мери и се взря в лицето на съпруга си, като се опитваше да отгатне дали са добри или лоши. - Не знаех, че твоите хора работят и на Коледа.

Въпросът, който ги вълнуваше, беше къде ще ги прехвърлят. До момента кариерата му ги беше отвела в Балтимор, Ричмънд, а през последните две години и в Банкок, където Джо работеше с тайландската полиция в звено за борба с пиратството. Тя знаеше, че той много иска да го върнат в главната квартира на ФБР във Вашингтон и да стане ръководител на програмата за специалните агенти в чужбина. За момче от „Саут Енд“ да ръководи мрежата от свързани с Бюрото агенти или легати, назначавани в посолствата, беше възможно най-далечната кариерна точка от Бостън, без да броим Банкок.

- Сакраменто - каза накрая той с крива усмивка.

Мери преглътна. Сакраменто беше затънтено място, девета глуха. Това не беше коледният подарък, който и двамата бяха искали. Тя се стегна, за да не се разкрещи.

- За колко време?

- Две години.

- Две? А след това във Вашингтон?

- Ами, да - отвърна той с пресилен оптимизъм. - Не могат вечно да ме държат настрани.

Мери му се усмихна. Тя знаеше, че той е съкрушен, много по-разочарован, отколкото тя въобще би могла да бъде.

- Ще се справим - каза тя. - В Сакраменто нали има баскетболен отбор?

- „Кингс“. Но са слаби.

- Значи билетите ще са евтини. Ще си вземем хубави места близо до игрището за мача с „Бостън Селтикс“.

- Така те искам - усмихна се Джо по-сърдечно и тя видя как нещо проблесна в очите му.

- Хайде, да вървим. Не искаме да пропуснем големия момент.

Пред тях около двадесет от гостите на хотела се бяха наредили в рехав кръг до прибоя. Повечето вече бяха сглобили фенерите си и държаха големите бели рамки, нетърпеливи да им позволят да запалят свещите вътре.

- Справяте ли се, момичета? - попита ги Мери.

- Джеси вече направи нейния - каза Грейс.

- Беше лесно - рече Джеси и вдигна фенера си да го покаже.

Фенерите представляваха високи правоъгълни кутии от промазана оризова хартия. Във всеки от ъглите трябваше да се промушат бамбукови пръчици, за да ги изпънат добре. Друга пръчка, достатъчно дебела, за да може върху нея да се закрепи свещ, придържаше дъното отворено. Щом свещта бъдеше запалена, горещият въздух се вдигаше нагоре, а хартията го улавяше и задържаше. Той се натрупваше и фенерът постепенно политаше.

- Дай да ти помогна, мишле - каза Мери.

Грейс й подаде фенера и Мери бързо откри, че задачата по сглобяването му е по-трудна, отколкото беше очаквала.

- Мамо, дай на мен.

Джеси взе фенера на Грейс и го завърши за секунда.

- Да сглобя ли твоя и на татко?

- Ние ще се оправим - каза Джо.

Управителят на хотела размаха ръце и помоли за вниманието на гостите.

- Време е - каза той. - Моля, запалете свещите.

Небето беше потъмняло значително за последните няколко минути. Хоризонтът беше обрамчен със синя ивица, а хилядите звезди примигваха над главите на хората. Джеси драсна клечка кибрит и запали свещите една по една. Четиримата застанаха един срещу друг с протегнати ръце, като държаха фенерите си съвсем леко с връхчетата на пръстите.

- Дами и господа, желая весела Коледа на всички ви - поздрави ги управителят на хотела.

Зад тях някой пусна първия фенер и извика. Всички се обърнаха и проследиха как забулената светлинка се издига в небето. Още един фенер полетя, после още един и скоро над десетина бледи сенки се носеха нагоре като свенливи души, възнасящи се към рая.

- Сега ли? - попита Джеси.

Джо погледна Мери, а тя кимна:

- Сега.

Те пуснаха фенерите си едновременно. За миг прозрачните кутии зависнаха на място пред очите им, без нито да се издигат, нито да падат, и Мери прехапа устни, като се надяваше, че не са ги пуснали твърде рано, но скоро всеки се завъртя и се понесе нагоре.

- Тръгвайте - каза Джеси.

- Вървете - додаде Грейс.

Сбралите се гости се смълчаха. Никой не продума. Само вълните нашепваха своя ритъм по пясъка. Мери хвана Джо за ръката, той улови Джеси, а тя Грейс. Грейс се усмихна и пое ръката на майка си. Бяха свързани. Един кръг, едно семейство.

Мери си помисли, че това е всичко, което някога е искала, зачуди се как е имала такъв късмет и се помоли мигът никога да не свършва. Държаха се за ръце, фенерите се издигнаха високо в небето и се отнесоха далеч над морето. Блещукащите светлинки избледняха, примигаха една по една за последен път и изчезнаха.

Някъде край тях гръмна фойерверк, след това още един. Резките звуци нарушиха транса им и плажът внезапно оживя. Мъже и жени викаха, радваха се и крещяха: „Весела Коледа!“ Навсякъде царяха суматоха и веселба.

Мери изгледа семейството си, но никой не каза и дума. Стояха сякаш онемели. След много-много време тя си мислеше, че по някакъв неопределим начин бяха усетили, че това е последният им такъв общ момент. Че светът, какъвто го познаваха, щеше да свърши и някъде зад хоризонта вече се спотайваше сянка, надигнала се да се изпречи на пътя им.

- Весела Коледа - каза Мери.

- Весела Коледа, мамо - отвърна Грейс.

- Обичам ви - усмихна се Джеси.

- И аз ви обичам - каза Джо. - Всичките ми момичета.

И последните фенери се скриха в тъмнината. Накрая четиримата пуснаха ръцете си.

Беше просто магия.