Абсолютен контрол

70

Мери паркира в гаража, както й беше казано, и остана в колата, докато вратата зад нея се смъкна докрай. Излезе тихо, понеже не искаше да буди момичетата или да се издаде на някой, който можеше да я чака вътре. Беше безсмислен ход, тъй като, ако някой я наблюдаваше, щеше да я види, че се прибира. Ако вътре имаше някого, вече щяха да са го уведомили, макар че и тупването на гаражната врата щеше да го предупреди.

Тя влезе през пералното помещение и затвори фоайето. Светлините бяха приглушени и беше съвсем тихо. Тя се спря и се огледа. Пистолетът на Джо тежеше в ръката й, а сърцето й биеше толкова силно, че ако полицаите го чуеха, щяха да пристигнат с виещи сирени.

Дръж се сякаш нищо не е станало, беше я предупредил Танк. Никакви обаждания, никакви есемеси. Приеми, че те подслушват всичко. Не им давай основание да се задействат. И без това скоро ще разберат за Макнеър.

Тя провери дали всички врати са заключени и задиша по- леко. В дневната нещо светеше и тя се стресна, но се оказа, че е телевизорът с намален докрай звук. Тя посегна да го изключи, но се върна до стълбите. Събу строгите кафяви обувки, които я убиваха повече дори от онези с десетсантиметровите токове. Държеше пистолета пред себе си, едната ръка на дръжката, а другата под цевта. Ако видеше някой, различен от дъщерите й, който и да е, щеше да натиска спусъка, докато изпразни пълнителя.

Вратата на стаята на Грейс беше леко отворена. Косата на малкото й момиченце светеше по възглавницата. Мери пристъпи в стаята, приседна на ръба на леглото и се заслуша в равномерното дишане на дъщеря си, като си мислеше, че това е най- прекрасният звук на света.

Един налице, докладва тя на адмирала.

Мери пресече коридора към стаята на Джеси. Завесите бяха дръпнати, а под завивките се очертаваше някаква купчина.

- Джес? Будна ли си?

Тя прекрачи някаква камара дрехи, а очите й постепенно привикваха с тъмнината.

- Джес?

Отдолу се чу леко звънтене и почукване по стъклената врата. Танк Потър беше дошъл.

Мери излезе от стаята, като пътьом вдигна и мръсните дрехи. Потър стоеше до плъзгащата се врата, приведен като тийнейджър, който се промъкваше в къщата на гаджето си. Мери врътна ключалката и дръпна вратата.

- Влизай.

- Сега ли ще переш?

Мери пусна дрехите на пода.

- Не ми обръщай внимание.

Танк посочи пистолета.

- Това може също да го махнеш.

- Извинявай - каза Мери и пъхна пистолета в кобура на кръста.

- Наред ли е всичко?

- И двете са горе, спят.

- Трябва да тръгваме. Всеки момент ще открият Макнеър, ако вече не са го открили.

- Мамо.

Мери се обърна и видя Грейс долу на стълбите, притиснала розово пони до гърдите си.

- Здрасти, мишле. Да не те събудихме?

Грейс погледна към Танк и отново към майка си. Изведнъж започна да плаче. Мери бързо отиде при нея и я прегърна.

- Още ли си разстроена? - прошепна тя.

Грейс поклати силно глава.

- Какво има тогава?

- Съжалявам - отвърна тя приглушено.

- За какво? - попита Мери, като се дръпна на една ръка разстояние и изтри сълзите на дъщеря си с палец.

Грейс преглътна тежко.

- Трябваше да ти кажа, но тя рече, че ще се върне. Обеща ми.

- Миличка, за кого говориш?

- За Джеси - опита се да продължи Грейс, но нов пристъп на плач я задави.

- Какво за Джеси, скъпа?

- Няма я. Отиде да търси хакерите.

- Никой не вдига.

Мери стоеше до леглото на Джеси с телефон в ръката, а стомахът й се беше свил от страх и от хилядите майчини тревоги.

- Напиши й есемес - каза Танк.

Мери бързо набра: „Джес. Обади ми се веднага. Няма да ти се карам. Трябва да знам, че си добре. Обичам те. Мама.“ Помисли малко, добави „Моля те“, но после го изтри и прати съобщението.

- Не се притеснявай - опита се да я успокои Танк. - Просто е излязла с момче. Как му беше името... Гари.

- Гарет - поправи го Мери и се обърна към Грейс. - Знаеш ли му фамилията?

Грейс поклати глава.

Мери чак се възхити на хитро наредените възглавници и на тъмната шапка на бейзболния отбор „Ред Сокс“ върху тях, за да изглежда, че Джеси си е в леглото.

- Джес не харесва момчета - обясни тя колкото на Потър, толкова и на себе си. - Имам предвид, харесва ги, но те не я харесват, така че тя... нали ме разбираш. Тя харесва компютри, хакерството и да гледа стари епизоди на „Досиетата X“.

На Мери й се искаше телефонът в ръката й да избръмчи и да покаже отговора на дъщеря й.

- Ами ако те... - започна тя и погледна Танк.

- Не прави прибързани заключения. Нямаш основания да си мислиш, че...

- Нямам основания ли? - просъска Мери шепнешком. - Джо е мъртъв. Твоят приятел е бил убит преди шест часа. А и мен почти не ме...

Тя си прехапа езика и се овладя, тъй като Грейс стоеше на прага на вратата зад тях.

- Хакерите ли са, мамо?

Дъщеря й споменаваше хакери за втори път.

- Извинявай, миличко, но какво искаш да кажеш с това „хакерите“?

- Хората, които са изтрили съобщението на татко, хората, които Джеси търси. Те ли са я хванали?

Хакерите. Най-модерните въображаеми кошмарни врагове на американците след „червенокожите“, „нацистите“ и „отвлякоха ме извънземни“.

- Не са хакерите. Господин Потър е прав. Джес сигурно е с Гарет.

- И с асистента й - добави Грейс. - Така че е в безопасност.

Грейс за пръв път споменаваше преподавателя на Джеси от курса.

- Какво каза? Имаш предвид Лайнъс ли?

- Тя каза, че ще се види и с асистента си. Той щял да й помогне да разбере уликата.

Мери включи нощната лампа на бюрото на Джеси и се огледа за бележник или за брошура от курса, където би могла да намери номера на преподавателя. Имаше по един брой на „PC Magazine“ и на „Wired“, но нищо от университета или от курса на Джеси. Какво беше станало с тетрадките с твърди корици и с онези, подшитите с тел?

Тя отвори чекмеджето. Вътре цареше пълен хаос от химикали, моливи, гумички и бележки. Мери измъкна една фотография. Джес и Джо на симпозиум за бъдещето на интернет, който бяха посетили миналата година. Върна снимката и продължи да рови из бъркотията. Пръстите й докоснаха нещо хладно и кръгло, тикнато чак в дъното.

- Това пък какво е?

- Електронна цигара - отвърна Танк.

- Какво?

- Вътре се слага нещо като течност, която се изпарява от електрическа искра. Най-новата мода.

- Дъщеря ми не пуши.

- А, тя и момчета не харесва.

Мери пусна електронната цигара обратно. Знаеше, че трябва да е шокирана или разочарована, но всъщност изпита само лека изненада. В момента електронните цигари бяха някъде на дъното на личния й списък с провинения, заслужаващи наказание. Тя затвори чекмеджето и претърси пода и шкафа.

- Раницата й я няма - каза тя. - Взела си е лаптопа.

Танк стоеше на прага и хапеше устни.

- Наистина трябва да тръгваме.

- Не още.

Мери го бутна да мине и слезе долу. Седна в работния си кът и чукна два пъти с мишката върху полето за търсене.

- Недей - предупреди я Танк. - Те виждат всичко.

- Не ми пука - отсече Мери и влезе в сайта на Тексаския университет. - Трябва да намеря Джес. Нямам време да играя игричките им.

След няколко секунди тя намери описание на курса и конспекта на лекциите. Името на професора беше най-отторе с адреса на кабинета и телефонните номера. Под него беше същата информация за асистента Лайнъс Янковски, доктор от Масачузетския технологичен институт със специалност изкуствен интелект и теория на игрите.

На мобилния му телефон се включи гласова поща.

- Господин Янковски, обажда се Мери Грант. Разбрах, че дъщеря ми може би се е срещнала с вас по-рано тази вечер. Вече е почти един през нощта, а тя още не се е прибрала. Ако сте я видели, или имате някаква идея къде би могла да бъде,моля, обадете ми се на този номер. Не се притеснявайте колко е часът, няма да съм заспала. Моля, имайте предвид, че е спешно.

- Мамо, къде отиваме? - попита Грейс. - Трябва ли да се обличам?

- Къде отиваме, г-н Потър? - обърна се Мери към Танк.

- Все още не съм сигурен. Но първо отиваме до колата ми.

- Само секунда.

Мери отвори онлайн телевизията и избра филма „Разговорът“ с Джийн Хекман.

- Това пък за какво е? - недоумяваше Грейс, объркана от стария филм.

- Разправя се за един човек, който тайно подслушва други хора - обясни Мери и погледна към Танк през рамо. - Би трябвало да им хареса.

- Леле? И какво става?

- Онези хора започват тайно да го подслушват, той разбира и побеснява.

71

Беше минало полунощ.

Йън беше сам в офиса си и гледаше онемял как животът на Мери Грант се разгръща пред него в триизмерна холограма. Това не беше физическо подобие в обичайния смисъл на думата, а изобразяване на всекидневния й живот, представен от онлайн активността й. Това беше много по-цялостен портрет. В известен смисъл беше нова форма на изкуство. Да Винчи беше усъвършенствал перспективата. Моне беше дал на човечеството импресионизма. Пикасо - кубизма. Но независимо от стила си художникът винаги се стараеше да надзърне в най- потайните кътчета на душата. Сега Йън беше навлязъл точно в тези съкровени дебри.

Той се завъртя в кръг, лицето му беше окъпано от зловещо сияние. Беше програмирал малуера да влезе във всеки един сайт, посетен от семейство Грант, и да ги подреди по честота. Така кулата стана дори още по-висока, а екраните се редяха един зад друг по два, по три или по четири в дълбочина, докато накрая се оказа заобиколен от прозрачни изображения на височина колкото него самия, но простиращи се чак до ъглите на кабинета. Това не беше наука. Беше изкуство. Той го наричаше киберреализъм, точен до последния дигитален щрих.

Йън отпи от чая си, докато очите му пробягваха нагоре-на- долу по екраните. Търсеше начин да проникне, издирваше най- уязвимото място на жертвата. Проблемът не беше, че такива места бяха твърде малко, а че бяха твърде много. Откъде да започне?

От банките? Имаше неограничен достъп до сметките й и можеше да прави каквото си поиска с парите й. С кредитните карти? Щеше да изкара лимита й на червено само с няколко покупки. От социалните медии? Една по-неблагоприлична снимка или твърде язвителен коментар можеха да съсипят репутацията й само за час. Погледът му скачаше от екран на екран и накрая се спря не върху сайт на банка, компания за кредитни карти или социална мрежа, а върху икона на приложение за снимки.

Той вдигна ръка и посегна, но след секунда се спря, а пръстите му изтръпнаха като от токов удар. Не още. Снимките бяха за десерт. Трябваше да заслужи наградата си.

Завъртя глава и се спря върху имейла на Мери. Докосна екрана и чукна върху новите писма. Повечето бяха от приятели и изразяваха съболезнования. Прочете няколко, мина на по- старите и се зарови назад, като не знаеше какво точно търси.

Продължи да преглежда стари писма от семейството, приятелите, банки, училищата, докато накрая вниманието му беше привлечено от думите „Лешникова бърлога“. Имейлът беше адресиран до Дж. С. Грант с копие до Мери. Йън го отвори веднага. Беше лично писмо от една световноизвестна болница, която информираше бившия си пациент Джоузеф С. Грант, че има просрочени задължения, и питаше кога ще уреди баланса си за престоя преди три години.

Йън се обърна, влезе в сайта на застрахователната компания на семейство Грант и извади историята на старите плащания. Почти всички бяха за лечение на децата, а общата им сума беше стотици хиляди долари. Той се върна три години назад и намери иск за седемдесет и четири хиляди долара за девет-десетдневен престой в отделението на „Лешниковата бърлога“ за възстановяване от зависимост от алкохол и медикаменти. Застрахователната компания беше платила шестедест хиляди долара, а семейството трябваше да покрие останалите четиринадесет хиляди.

Йън се извърна и откри синята иконка, която беше подминал преди малко. Докосна я с върха на пръста си и екранът се изпълни със снимки на семейство Грант. Повечето бяха на момичетата, двете заедно или сами. По-малкото русо дете беше вечно слънчево и усмихнато, а по-голямото с тъмната коса излъчваше воля, предизвикателен нрав, дори злост на моменти. Фотографиите показваха семейството на плажа или докато се спускаха с лодка по бързеите на някаква река.

После идваха задължителните снимки от първия учебен ден. Голямата дъщеря Джеси (той вече знаеше името й) беше облечена с торбести черни дънки и тениска на някаква рок група. Малкото момиче беше с плисирана пола и розова ризка с копчета. На Вси светии голямото дете не носеше костюм, а по- малката й сестра беше облечена като странно жълто същество с едно око. Според Йън това беше Миньон, герой от популярно филмче, който все правеше бели. Още по-надолу се натъкна на кадрите от Деня на благодарността. Снимка на бащата с дъщерите. Той чукна върху нея, тя се увеличи и изпълни целия екран. Ето го и Джоузеф Грант. Най-накрая се срещаме. Той беше висок, силен и изглеждаше добряк, въобще не приличаше на човек, който постоянно си вре носа, където не му е работа. Шило в торба не стои. Мъж, който би пожертвал живота си заради кариерата.

Йън чукна отново снимката и се върна към директорията. Коледа. Кадър на семейството пред скромно украсена елхичка. Госпожо Грант, не можете ли да се справите по-добре, помисли си строго Йън. Четиримата бяха облечени в най-хубавите си дрехи за случая - тъмен костюм за бащата (не му стоеше съвсем по мярка, а и качеството беше съмнително) и червен пуловер със сводобно падаща яка и наниз перли за майката. Малката дъщеря беше с бяла рокля, а голямата по дънки и с развлечена тениска.

Йън продължи да разглежда снимките, изумен колко са много. Имаше ли въобще случай или събитие, което да не е увековечено с няколко кадъра? Печене на кюфтета за бургери на общо барбекю? Изработване на картички за Свети Валентин от цветен картон? Отлична оценка в училище? Гледане на телевизия от дивана?

Погледът му се спря на снимка на Джоузеф Грант и дъщерите му. Беше правена отблизо с добро увеличение, агентът от ФБР ги беше прегърнал през раменете и ги притискаше към себе си. Йън извърна очи, засрамен, сякаш го бяха спипали да надзърта в нещо лично. След малко погледна отново. Бащата се беше обърнал към по-голямата си дъщеря и точно това го накара да реагира и предизвика позната емоция.

Йън приведе глава и се загледа през калейдоскопа от екрани към далечния ъгъл на кабинета си. Откри очуканата черна кожена чанта и се помъчи да извика образа на баща си Питър Принс. Не се вълнуваше дали ще го гледа с очи, искрящи от бащина гордост. Всеки образ щеше да е хубав, намръщен, засмян, спящ... какъвто и да е.

Но спомените му както винаги го предадоха. Той беше човек с чудовищен интелект, но успяваше да изстиска от паметта си само една-единствена картина. Беше от сутринта, ко- гато баща му излизаше за работа. Йън виждаше костюма на тънко райе, обувките, вратовръзката с изящната вдлъбнатина на възела, а накрая и идеално сресаната коса. Отнемаше му няколко секунди, за да си припомни лицето на баща си, но когато го направеше, пак не можеше да възстанови изражението. Без значение колко се стараеше, не можеше да накара Питър Принс да го погледне с нещо различно от неутрална празнота. Не можеше да види гордостта и безусловната обич, с която Джоузеф Грант гледаше дъщерите си.

С херкулесовско усилие си наложи да се съсредоточи отново върху снимката на Джоузеф Грант и децата му. Но сега Йън съзираше в чертите му не обич, а високомерие. Не гордост, а самолюбие. Агентът на ФБР сам си беше виновен. Беше предупреден. Едуард Мейсън му беше дал да разбере, при това ясно, че трябва да спре и да прекрати разследването си. Грант знаеше какво го чака.

Йън се ядоса и затвори папката със снимките. Съчувствието можеше да изиграе лоша шега на човек с неговата позиция. Той изпъна раменете, потръпна недоловимо и се концентрира върху непосредствената си задача - да придобие абсолютен и неприкосновен контрол върху друго човешко същество.

Йън се завъртя, докато не откри сайта на банката на семейство Грант.

Това беше най-доброто място, от което да започне.

72

Мери сви кокалчетата на пръстите си и потропа отсечено като картечница по стъклото на плъзгащата се врата на Креймърови. Три бързи почуквалия, три с кратка пауза между тях и отново три бързи. Морзовият код за SOS, помощ. След минута светна лампа и Кери надникна иззад ъгъла, а съпругът й се криеше зад нея.

- Какво правиш тук? - попита я тя, като бутна вратата и я отвори.

- Трябва да ми помогнеш - помоли Мери.

- Един през нощта е. Защо не се обади?

- След малко ще ти кажа - рече Мери и се озърна през рамо. - Идвайте.

Танк и Грейс се появиха от сенките и побързаха да влязат в кухнята.

- Заключи - каза Мери.

Кери затвори вратата и врътна ключалката.

- А къде е Джес?

Петнадесет минути по-късно след две чаши кафе и едно смислено обяснение Мери седеше с Танк в кабинета на съпруга на Кери. Бяха придърпали столовете си по-близо до неговия аймак. Грейс вече беше в леглото, стиснала телефона до гърдите си, в случай че сестра й се обадеше.

Мери постави диска със снимките от охранителните камери от „Ореховокафявото кафене“.

- Мислиш ли, че вече са го намерили?

- Със сигурност.

- Дали ще дойдат у дома?

- Ще дойдат.

Мери се огледа, като си повтаряше, че тя и Грейс са в безопасност, но всъщност не беше особено убедена. Сигурно за десети път набра номера на Джеси от телефона на Кери, но отново беше препратена към гласова поща и тя затвори.

- Защо не вдига?

- Не иска да ти каже какво прави.

- Къде ли би могла да е?

- Опитва се да помогне, като разгадае смъртта на баща си. Поне така си мисли.

- Само да ми падне в ръчичките тая млада госпожичка, ще я...

Мери се опита да си представи какво жестоко конско щеше да чете на дъщеря си, но колкото и да се стараеше, осъзнаваше, че гневът й щеше да се стопи.

- Аз съм виновна. Трябваше да съм тук. За кого се мисля? Макнеър сам го каза. Думите му бяха „Мери, помни, че ти си майка“. И аз съм точно това. Не съм Джо.

- Смяташ, че Джеси нямаше да излезе, ако ти си беше у дома?

- Може би... Не знам.

- Да, така мислиш.

Мери кимна. Щеше да постави Джеси на място в мига, в който я помолеше да излезе и да се опита да възстанови гласовото съобщение от Джо. Не знаеше какво очаква да направи Джес, но дълбоко в себе си осъзнаваше, че се надява да измисли нещо, да намери някакво решение, да извади някакъв трик от лаптопа си.

- А ти? Добре ли си?

- А, вися си тук - отвърна Танк с измъчена усмивка, но очите му бяха уморени и зачервени. Някога колосаната му риза беше ужасно измачкана и изцапана с петна от кафе и пръски кръв. Не беше сама. Танк също не можеше да се прибере у дома си. Името му беше в същия списък като нейното.

- Дай да погледнем този диск.

Мери чукна два пъти с мишката върху първия клип. Той продължаваше петнадесет секунди и показваше как Джо влиза в кафенето, последван от мъжа, наречен от сервитьорката „Ботуша“. Мери даде на пауза и Ботуша, или надзираващ специален агент Ф. К., замръзна втренчен в камерата.

- Познавам те - каза тя и посочи екрана с пръст. Проучи лицето на мъжа - увисналите бузи, непокорната сресана на една страна коса и тъжните подпухнали очи. Спомняше си, че говореше гръмогласно, обичаше да разказва истории и да се смее. „Веселяк“, би казал адмиралът, като имаше предвид някой, който твърде спокойно си налива от чуждото пиене.

- Фред... Франк... Флойд - започна да изброява Танк с нов ентусиазъм. - Феликс...

- Чакай - спря го Мери. - Нека помисля.

- Фелгън... Филип...

- Стига, престани - прекъсна го Мери остро, без да отлепя очи от монитора.

- Извинявай. Забрави, че се обадих. Само последно - Финиъс и Фърг. От анимационното филмче.

- Какво каза?

- Финиъс и Фърг. От анимационното...

- Точно така. Казва се Фъргъс.

- Фъргъс? Сигурна ли си?

- Виждала съм го веднъж, беше миналата година в Сакра- менто. През есента. Още преди Джо да започне да пътува до Сан Хосе. Спомням си името, понеже е единственият Фъргъс, който познавам.

- Надзираващ специален агент Фъргъс...

- Можем да видим що за птица е.

- Къде?

- В бюлетина на ФБР. Това е месечно онлайн издание. В него се посочват повишенията, обвинителните присъди и големите случаи, по които са работили. Ако през последните десет години е направил нещо важно, ще бъде посочен.

Мери влезе в сайта на бюлетина на ФБР и пусна търсене на „надзираващ специален агент Фъргъс“.

- Надявам се, че паметта ти е по-добра от моята - каза Танк.

- Аз съм нямала толкова мозъчни сътресения.

Появиха се два линка. Първият беше „Надзираващ специален агент Фъргъс Кийф поема поста на помощник-ръководител на регионалното управление в Сан Хосе“. Вторият гласеше „Заместник-директорът Дилън Уолш и специален агент Фъргъс Кийф стартират новия отдел на Бюрото за разследване на киберпрестъпления“.

- Фъргъс Кийф - прочете Танк. - Направо го закова.

Мери усети тръпка на въодушевление. Тя чукна два пъти върху първия линк, който ги отведе към кратка статия, нищо по-различно от обикновено съобщение за пресата, в която се казваше, че през юли миналата година Кийф е станал помощник-ръководител на управлението в Сан Хосе, след като от 2007 г. е работил с Дилън Уолш в отдела за разследване на киберпрестъпления. В кариерата му имаше и назначения в Балтимор и Ню Йорк. Кийф беше завършил академията на ФБР в Куонтико през 2002 г.

Мери чукна два пъти върху втория линк, който беше към статия за основаването, или „стартирането“ на отдела за разследване на киберпрестъпления. В статията се споменаваше и неформалното му име „Специални интернет дейности“.

- Специални интернет дейности - повтори Мери. - СИД. Това е имал предвид.

- Нали се казваше Фъргъс.

- Не, СИД не е нечие име, а съкращението на „Специални интернет дейности“. Джо каза, че това са добрите. Мислех си, че Сид е агент, с когото е работил, но всъщност е екипът, от който и Джо е бил част.

- Ако Фъргъс Кийф все още е бил прикрепен към този отдел, това обяснява защо е бил пратен в Сан Хосе.

- Да, и защо Джо все е пътувал до Силициевата долина. Въпросът е какво е довело Джо и Кийф чак тук?

- „Семафор“?

Мери въведе „Кийф“ и „ФБР“ в Гугъл и натисна ентер. Появиха се десетина съвпадения. Първото беше статия от „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „ФБР прекратява разследването по обвиненията в изнудване при придобиването на „Мериуедър Системс“.

Датата беше миналия десети декември, а статията започваше така: „ФБР прекрати разследването по обвинения в изнудване, повдигнати срещу „УАН Технолоджис“ и основателя и главния изпълнителен директор на компанията Йън Принс, във връзка със скорошната покупка на „Мериуедър Системс“, базиран в Сан Хосе производител на суперкомпютри и интернет хардуер, твърди „Димящото дуло“, сайт за онлайн разследвания. Няма да бъдат повдигнати никакви обвинения.

През ноември адвокат, представляващ Уилям Мериуедър, син на Джон Мериуедър, основател и изпълнителен директор на „Мериуедър Системс“, информирал ФБР, че клиентът му е бил заплашван от непознати хора, че ако не гласува за продажбата на компанията на базирания в Остин, Тексас, технически гигант, ще му се случи нещо лошо. Уилям Мериуедър притежава шест процента от акциите на „Мериуедър Системс“.

Фъргъс Кийф, специален агент от управлението на ФБР в Сан Хосе, е посетил офисите на „Мериуедър Системс“ в Съни- вейл, Калифорния, както и на други места. Според неогласен публично документ, с който „Димящото дуло“ се е сдобил, разследването е водено от управлението на ФБР в Сан Хосе. Говорител на ФБР заяви, че според политиката на Бюрото той не може нито да потвърди, нито да отхвърли, че се води разследване.

Йън Принс, основател и главен изпълнителен директор на „УАН Технолоджис“, засега не отговаря на съобщението ни с молба за коментар. Говорител на „УАН Технолоджис“ помоли всички въпроси да бъдат насочвани към ФБР.“

- Джон Мериуедър е мъртъв - каза Танк.

- Бащата? Честно казано, никога не съм го чувала.

- Около смъртта му се вдигна доста шум. Излязъл от зимната си къща в Северна Калифорния, за да лети до Сан Хосе, и изчезнал. Не го откриха седмици наред.

- Какво се е случило?

- Самолетна катастрофа. Времето било лошо и се разбил в склона на планината.

- Смяташ ли, че Джо би могъл да е работел с Фъргъс Кийф по разследването за изнудване?

- Възможно е. Седалището на УАН е тук, в Остин. Имат офиси и в Силициевата долина, но така или иначе всички имат.

Мери се сети за думите на Макнеър.

- А УАН контролира ли интернета в Сидър Вели?

- Потърси на „цифрова абонатна линия“ и „Сидър Вали“.

Мери въведе ключовите думи и натисна ентер. Оказа се, че три компании предлагат цифрова абонатна линия или ди ес ел в Сидър Вали - „Ей Ти енд Ти“, „Геслър Кейбъл Системс“ и „УАН Технолоджис“.

- „Геслър“ е местна фирма - каза Танк. - Не мисля, че имат клон в Силициевата долина. Задраскай я от списъка.

- Значи останаха две. Да хвърляме ли ези-тура?

- Имам нещо по-добро наум - каза Танк и извади златен ръчен часовник от джоба си. - Взех го от къщата на моя приятел Карлос.

Мери огледа часовника.

- Негов ли е бил?

- Оказва се, че Карлос е бил крадец. Взимал е вещи от работата си и ги е продавал. Етикетът от торбичката за веществени доказателства показва, че Карлос е откраднал часовника от моргата преди два дни. В деня след като съпругът ти е бил убит.

- Искаш да кажеш, че е крадял личните вещи на умрелите'?

- Горе-долу.

- Чуден приятел.

Танк посочи часовника.

- Обърни го.

Мери обърна часовника в дланта си и прочете посвещението. „НаХ. С. Благодаря. Й.“

- Моята догадка е, че X. С. е бил информаторът на съпруга ти.

- А Й.?

- Й. е Йън Принс.

- Самият Йън Принс?

- Доколкото знам, има само един.

- Значи Джо е разследвал „УАН Технолоджис“?

- Съвпада. УАН е била целта на разследването на Кийф миналата година. Той и съпругът ти са работили върху нарушения в технологичната индустрия и са се занимавали с компания, която има офиси в Силициевата долина и Остин. А и УАН контролира поне част от кабелните системи в Сидър Вали.

- Кой тогава е X. С.?

- Има и още нещо - продължи Танк. - Не само ти знаеш как да откриеш някого.

Мери дръпна стола си настрана, за да направи място на Танк, който влезе в сайта на „УАН Технолоджис“ и намери под- страницата с имената и биографиите на мениджърите, като се започне с Йън Принс. Танк слезе надолу по списъка, като прескочи фотографиите на изпълнителния председател, главния бизнес директор, старшия вицепрезидент по корпоративното развитие и главния правен съветник. Нито един от тях не беше с инициалите X. С.

Мери посочи по-надолу.

- Ами старшите ръководители?

Танк чукна два пъти върху новия списък. Излязоха още снимки. Старши вицепрезидент по информацията, старши вицепрезидент по рекламата и търговията...

- Спри - нареди Мери. Тя гледаше фотографията на мъж на средна възраст с очила с рогови рамки и буйна прошарена коса, щръкнала нагоре, сякаш току-що беше бръкнал в контакта.

- Харолд Дж. Старк. Старши вицепрезидент по специалните проекти и инфраструктурата.

- X. С. - каза Танк. - Който работи за Й. Колко приятно звучи.

- Има ли биография?

Танк чукна два пъти върху снимката и прочете кратката биография на глас. „Харолд Старк е старши вицепрезидент по специалните проекти и инфраструктурата и представител на УАН в „УАН Технолодокис“. Преди да се присъедини към УАН е бил преподавател по компютърни науки в Тексаския университет в Остин. Има докторат по компютърни науки от Стан- фордския университет, където изследва мащабни и енергийно ефективни мрежи за събиране на данни.

- Само толкова?

- За Старк ли? - Танк пусна търсене на името в мрежата. - Двадесет и пет хиляди съвпадения стигат ли?

Сред линковете имаше такива към статии от рода на „Как да направим мрежата по-бърза“, „Способността да съхраняваме неограничени количества данни“ и „Открита интернет среща“. Изведнъж нещо различно привлече окото й.

- „Хал Старк - прочете тя на глас. - Геният зад Йън Принс“.

- Съпругът ти е имал адски информатор - отбеляза Танк. - Старк е бил дясната ръка на Принс, като Нейтън Мирволд за Бил Гейтс.

- Нейтън кой?

- Няма значение. Това е все едно Юда да порти шефа си.

Той отвори страницата на Старк в „Уикипедия“ и започна да чете:

- Старк е двадесет и първият служител на УАН и първият инженерен вицепрезидент на корпорацията. Той до голяма степен е оформил инфраструктурата на УАН. През последните четири години е работил рамо до рамо с Йън Принс, за да очертае навлизането на корпорацията в суперкомпютрите и играе ключова роля в придобиването на „Мериуедър Системс“.

- Пак тази компания - отбеляза Мери. - С какво се занимава?

- Джон Мериуедър създаваше наистина бързи компютри. Суперкомпютри. Най-бързите и най-мощните в целия свят.

- Все още само предполагаме, че Джо е разследвал УАН. Не знаем дали е било така.

- Наистина ли вярваш, че не е било?

Под биографията на Старк имаше линк към личната му страница в „УАН X“ с най-различни снимки и събития, които той беше сметнал за интересни. Някъде по средата имаше негова фотография пред червена спортна кола. Отдолу пишеше „Аз и моето бебче за милион долара“.

- Старк е карал този автомобил, когато се е срещнал със съпруга ми.

- „ЛаФерари“? Откъде знаеш?

- Можеш да я видиш на снимката от местопрестъплението на първата страница на вестника ти.

- Сега доволна ли си?

- Хал Старк е бил информаторът на Джо - кимна Мери. Но защо е трябвало да се срещат толкова далеч извън града? Защо Старк просто не му е пуснал имейл с каквото там е имал да му казва?

- Всички компании за технологии шпионират висшите си служители - усмихна се мрачно Танк. - Старк е бил директор по специалните проекти и е бил наясно с всички произвеждани продукти - кое работи, кое не и какъв ще е следващият хит. За параноята на Йън Принс се носят легенди. Чувал съм, че кара служителите си да минават през детектор за метали и да изпразват джобовете си всеки път когато напускат сградата. Старк просто не е можел да прати имейл на съпруга ти, без значение какво е имал да му казва. Трябвало е да го предаде лично. Джо е имал нужда от солидни доказателства. Това е ключът към загадката.

- Но ние никога няма да... - започна Мери и си прехапа езика. Ключът. В съобщението си Джо беше споменал, че не е успял да вземе нещо, нали? Тя не се сещаше за точните му думи, но из ума й се въртеше нещо, което беше видяла съвсем наскоро, нещо, което й напомняше за „бебчето за милион долара“ на Хал Старк.

- Покажи ми отново снимката на колата.

Танк чукна два пъти върху нея и тя се увеличи. Старк стоеше пред новия си спортен автомобил, гледаше право към обектива и се усмихваше нагло.

- Какво има... нещо по колата ли? - попита Танк.

- Не е колата. Кончето.

- На снимката няма никакъв кон.

- Има, на предния капак. Знакът на „Ферари“ - посочи Мери и увеличи, за да покаже черния жребец, изправен на задните си крака на жълт фон. - Виждала съм го и преди.

- Всички са го виждали.

- Не, имам предвид, че съм го виждала у дома - тръсна глава Мери и се изправи. - Ти стой тук. Трябва да взема нещо.

73

Питър Бригс паркира беемвето си в сянката на една върба на сто метра по-надолу от къщата на семейство Грант. Огледа улицата, извади пистолета си от кобура и нави заглушителя. Според Къртицата Мери Грант и по-малката дъщеря бяха у дома си, а по-голямото момиче било излязло с някакъв приятел. Планът на Бригс беше да влезе, да стигне до спалните и да елиминира и двете цели, като остави оръжието и нагласи нещата като убийство и самоубийство. Съкрушената вдовица отнема живота на дъщеря си, а после посяга и на себе си. Такива неща се случваха постоянно. Отсъствието на по-голямото момиче щеше само да заплете загадката.

Бригс прещрака затвора, за да вкара патрон в цевта, и бутна лостчето на предпазителя за всеки случай. Не му харесваше да не се подчинява на Йън, но нямаше особен избор. Хората като Йън нямаха никакво понятие от конкретиката на проблемите. Бяха забравили, че за да се окоси една ливада, са нужни човек и косачка. Виждаха само резултата - безупречно равна трева, висока половин-един сантиметър. Всичко се свеждаше до основните нагласи. Йън вярваше, че технологиите могат да разрешат проблемите му, но Бригс беше по-наясно. Имаше неща, които човек трябваше да свърши със собствените си ръце.

Той излезе от колата и потъна в сенките. Затича се леко, като се придържаше близо до къщите. Отдавна не беше излизал сам на задача и адреналинът бушуваше в кръвта му. Някога го правеше заради страната си. Тази вечер беше заради компанията, но предаността му беше не по-малко страстна. Може би в крайна сметка всички онези глупости, които Йън надрънка за корените на човешката лоялност, не бяха съвсем празни приказки. Може би държавите наистина бяха нещо изостанало.

Две минути.

Мери се пусна от оградата и се приземи несръчно, като стъпи накриво. Докуцука до плъзгащата се врата, отвори я да влезе и се стовари в първия стол, който й попадна пред очите. Телефонът й беше на масичката, уловка, оставена в случай че преследвачите засичаха местоположението й. Провери екрана, но Джес все още не се беше обаждала.

„Две минути - беше казал Танк. - Влизаш, намираш какво- то търсиш и се връщаш.“

Тя се надигна с усилие и отиде в кабинета на Джо. Седна на бюрото му, извади чекмеджето с разните дребни неща и го обърна върху плота. Навсякъде се разпиляха флаш памети. В тъмнината тя различи няколкото с по-необичайна форма - като пакетче дъвки, медальон с формата на сърце и ключ за кола. Вече знаеше, че това не е какъвто и да е ключ, а точно за „Ла Ферари“, каквото имаше г-н Харолд Дж. Старк, старши вицепрезидент на „УАН Технолоджис“ по специалните продукти. И да не беше истински ключ, беше точно копие.

Тя включи нощната лампа. Ключът беше черен и дебел, а знакът на „Ферари“ беше под прозрачната сфера в средата. Мери натисна кончето с палец и сгънатата флаш памет изскочи навън.

Планът на Джо й стана ясен, сякаш беше неин. Видя как Харолд Старк влиза в кабинета си, мушва флаш паметта в компютъра и копира доказателствата, които Джо беше изискал. В края на деня просто хвърля ключа в пластмасовия панер с другите си лични вещи и съвсем спокойно минава през проверката на охраната. Доста хитро.

Някакъв шум прекъсна мислите й. Звук от падането на един от дървените й столове. Мери погледна нощната лампа.

Светлината...

Вратата на кухнята беше открехната.

Бригс пристъпи в стаята. Беше извадил пистолета си, държеше го ниско долу, а пръстът му галеше скобата на спусъка. Без да иска, бутна един от столовете и го преобърна. Той изтропа ужасно силно и Бригс побърза да го вдигне от земята. Замръзна на място, като се ослушваше и си мислеше, че май твърде отдавна не е излизал на оперативна работа. Изчака, до- като се увери, че в къщата никой не помръдва и всички спят, и чак тогава остави стола на земята. Прекоси кухнята и мина през фоайето към гаража, за да се увери, че колата е вътре. Върна се обратно по същия път, като забеляза, че телевизорът в дневната работеше без звук, но никой не го гледаше.

Бригс вдигна пистолета и започна да се изкачва по стълбите с максимално напрегнати сетива. Вратите на стаите на момичетата бяха затворени, както и тази на спалнята в дъното на коридора. Той се спря при първата врата вдясно. Според Къртицата това беше стаята на по-малката дъщеря. Бригс се стегна. Щеше да приключи бързо. Не искаше нещата да стават грозни, емоционални или да излязат извън контрол.

Отвори вратата и влезе вътре, включи лазерния прицел и насочи лъча червена светлина към възглавницата. Стреля два пъти и се приближи към целта. В леглото нямаше никого, а завивките и чаршафите бяха дръпнати надолу. Бригс се обърна внимателно на пета. Реши, че няма нищо странно в това, че момичето не е в леглото си. Тя беше малка, уплашена, същинско агънце и имаше нужда от майка си. Той се придвижи бързо към края на коридора. Завъртя топката на вратата, видя, че е отключено, пое си дъх и отвори. Тръгна към леглото, като държеше пистолета с изпъната напред ръка, но този път не стреля. В стаята нямаше никого.

Бригс бутна микрофона по-близо до устата си и се обади на Къртицата.

- Тук няма никого.

- Видях я, че се прибира с колата. Все още виждам телефона й в къщата.

- По-умна е, отколкото си мислехме.

Бригс свали оръжието. Мери Грант им се беше изплъзнала. Ако наистина беше умна, щеше да изчезне колкото се може по- далеч. Но надали го беше направила, не беше в стила и.

Той слезе на първия етаж и забеляза светлина в стаята до предния вход. Дали я беше пропуснал, или лампата е била включена и по-рано?

- Само да проверя още нещо - каза той и тръгна по коридора. - Не прекъсвай връзката.

Танк стоеше до прозореца в дневната на Креймърови, надничаше иззад завесите и държеше под око алеята към къщата на Мери. Бяха изтекли вече пет минути, с три повече, отколкото би искал. Не виждаше причина да се притеснява. Не бяха минавали никакви коли, не беше забелязал нито някаква фигура, нито пък сянка или силует да се промъква към предната врата на дома на Грант. Въпреки това не можеше да се успокои. Не толкова заради закъснението на Мери, колкото заради безнадеждната ситуация, в която се намираха. Бяха затънали до гуша и нямаше към кого да се обърнат. Не можеха да се свържат нито с някой вестник, нито с полицията, а за ФБР не ставаше и дума. Всичко зависеше само от него и Мери. Шансовете им бяха не просто минимални, а направо незначителни.

- Танк?

Уплашеният глас го накара да подскочи.

- Не можеш да заспиш ли? - попита той Грейс.

Момиченцето стоеше на прага, прегърнала плюшената си играчка.

- Къде е мама?

- Веднага ще се върне. Трябваше да прибере нещо от вашата къща.

- Аз си взех розовото пони.

- Нещо друго.

Грейс не помръдна, бледа и крехка като фин майсенски порцелан.

- Добре ли си? - попита я Танк.

Грейс поклати глава.

- Не се притеснявай за сестра си. Джеси ще се оправи.

- Не е за това.

- Аха. Искаш ли да ми кажеш какво е, или ще поседнеш да изчакаш майка си?

- Кракът ме боли.

- Кракът? Да не ти е изтръпнал, докато си спяла?

Грейс отново поклати глава. Танк хвърли още един поглед към алеята пред къщата на Мери. Нищо не се беше променило. Беше отворил прозореца няколко сантиметра, но целият квартал беше притихнал като гробище.

- Я ми покажи.

Тя внимателно повдигна подгъва на нощницата си и разкри синината в долната част на бедрото.

- Къде си се ударила така?

- Паднах на батута.

- Изглежда все едно те е блъснал камион - каза Танк и видя как очите й се насълзяват. - Съжалявам, миличка, просто се шегувах. Но не изглежда особено добре.

- Джеси каза, че прилича на изакано от гарга.

- Трябва да е била някаква много голяма и силна гарга.

За секунда усмивката проби гримасата на болка по лицето на Грейс.

- Страх ме е.

- Това е просто синина.

- Ти не разбираш. Може би отново се разболявам.

- От грип ли?

- От ОЛЛ. Получава се, когато тялото ти не произвежда достатъчно кръвни телца. Лекарите са почти сигурни, че ще се оправя. Осем от всеки десет деца под петнадесетгодишна възраст, които са се разболели, оздравяват.

- Това е хубаво - кимна разбиращо Танк, като се надяваше, че усмивката ще прикрие шока. Знаеше какво е ОЛЛ - остра лимфобластна левкемия. - Сигурен съм, че вече си наред. Дай да намерим малко лед за синината.

Танк хвана детето за ръчичката и двамата отидоха в кухнята. Докато вървяха, той погледна часовника си.

Осем минути.

Нещо не беше наред.

Мери чу стъпките на мъжа да отекват тежко надолу по стълбите и се скри под бюрото, като се прилепи колкото се може по-навътре. Стъпките прекосиха фоайето. Вече не можеше да угаси лампата. Ако някой наблюдаваше къщата, щеше да забележи, че прозорецът на кабинета изведнъж става тъмен.

На прага се появиха чифт обувки, спряха за точно три удара на сърцето й и пристъпиха към бюрото.

- Какво пък е това? - прошепна учудено мъжът.

В бързината Мери беше оставила флаш паметите на бюрото.

Мъжът седна в стола на Джо и краката му почти я докоснаха. Тя затаи дъх и замръзна. Лицето й беше на сантиметри от панталоните му.

Нещо тупна върху бюрото. За втори път тази нощ Мери усети мириса на барут и знаеше, че идва от дулото на пистолета на мъжа и че онези звуци бяха изстрели със заглушител. Той беше дошъл да убие нея и момичетата.

- Проверихте ли Старк за скрити флаш памети? - попита мъжът с по-силен глас.

Мери зачака някой да отговори, ужасена, че в къщата има още някой.

- Трябва да е имал - продължи мъжът след кратка пауза. - Нямаше да кара чак до Дрипинг Спрингс само да си поговори с Грант.

Гласът беше с южноафрикански акцент и тя знаеше, че мъжът говори с някого по телефона или по-вероятно по радиостанция с близък обхват.

- Кийф не знаеше как Старк изнася доказателствата. Онзи мръсник Грант не е казал на никого. Знаел е, че Мейсън играе с нас. Беше доста потаен.

Щом чу името на Фъргъс Кийф, Мери едва не ахна. Сега й стана ясно защо не го беше видяла в болницата. Кийф беше предал Джо.

- По-добре огледайте телата.

Южноафриканецът разлюля крак и връзките на обувките му я погалиха по лицето.

- Ако се появи някакво доказателство, твоето име е първо в списъка на заподозрените... Няма да се изненадам, ако Йън реши, че си се продал. Аз също бих могъл да си го помисля... Радвам се, че си сигурен. Значи няма от какво да се притесняваш. Защото съм абсолютно уверен, че Старк е носел доказателствата със себе си, а вие, нещастни аматьори, сте ги пропуснали.

Точно тогава телефонът на Мери иззввъня от кухнята.

Столът се плъзна назад. Обувката се залюля покрай носа й още веднъж.

- Чакай малко.

Телефонът продължи да звъни и южноафриканецът излезе забързано от кабинета.

Джеси.

Мери погледна часовника си. Беше два и половина. Предполагаше, че Джеси се прибира и точно сега е на улицата. Дори и да не беше така, мъжът в къщата можеше да разбере къде е. Той беше убиец. Мери нямаше да позволи някой да нарани дъщерите й.

Тя изпълзя бързо изпод бюрото, без да се старае да не вдига шум. Нямаше време за това. Посегна да извади пистолета на Джо, но той беше в къщата на Креймърови заедно със сакото и чантата й.

- Ало - каза южноафриканецът по телефона. Акцентът му беше изчезнал и звучеше като адмирала. Аристократ от Анаполис.

Мери взе купата от масичката до вратата. Беше стоманена купа за готвене от Тайланд, тежка, със скосени стени и остри ръбове. Откакто се бяха върнали, я ползваха да държат ключовете си в нея.

Тя влезе в кухнята. Мъжът беше висок и стегнат, облечен в черно и обърнат с гръб към нея. С едната си ръка държеше телефона до ухото си, а пистолетът беше в другата. Ако се обърнеше, щеше да я застреля. Вече би трябвало да я е чул, че се приближава, но тя знаеше, че е по-съсредоточен да слуша какво казва Джеси, а и смяташе, че в къщата няма никого.

Мери вдигна купата високо с две ръце и я стовари върху темето на мъжа. При удара по черепа изръмжа, както правеше, когато на софтбол успееше да прати топката с бухалката далеч и да вземе направо две бази, а китките и ръцете я заболяваха. Мъжът падна на колене, Мери изтърва купата и тя издрънча по пода. Той се обърна и тя видя черните сенки по лицето му и бледосините очи, които светеха дори в тъмното. Мъжът мигна, вдигна пистолета и се срути на земята. Движението му беше по рефлекс, не се опитваше да стреля, а да се хване за нещо, дока- то губеше съзнание. Мери отскочи назад. Южноафриканецът се стовари тежко върху бузата си и повече не помръдна.

Мери изтръгна телефона от ръката му.

- Джеси? Мама е. Къде си?

Отговори й мъжки глас:

- Госпожо Грант? Казвам се Лайнъс Янковски. Връщам обаждането ви. Успокойте се, става ли? Всичко е наред.

- Лайнъс? Тя с вас ли е? Мога ли да говоря с нея?

- Не, госпожо. Не е с мен. Помислих си, че ви се е обадила, за да ви каже.

- Къде е тя? Добре ли е?

- Съвсем добре е, госпожо Грант. Или поне беше добре, когато тръгна. Казах й да ви се обади.

- Как така е тръгнала? Къде е?

- Предполагам, че в момента сигурно каца във Вегас.

- В Лае Вегас?

- Да, госпожо. Отива на конференцията „ДефКон“.

74

Йън остави чашата си чай. Очите му се бяха насълзили от усилието да се взира в толкова много екрани толкова дълго време. Беше приключил работата си. На сутринта Мери Грант щеше да установи, че животът й се е променил значително. Тя беше твърде горделива и упорита, но не беше глупава. Щеше да избере моркова, не пръчката.

Йън се прозя, прекоси кабинета си и приседна на ъгъла на бюфета. Щеше да се гордееш, татко, каза той тихо, като гледаше черната чанта. Аз не съм някакъв кръвожаден дивак. Не си ме отгледал, за да наранявам хората. Аз съм дипломат, като теб. Или поне така ни караше да смятаме. Но аз знам, нали? Точно затова си оставил чантата, искал си да разбера.

Йън коленичи и внимателно откопча месинговите токи. Отвори чантата, както някой учен би разгърнал древен ръкопис. Вътре имаше папки. Всекидневните циркулярни писма от консулството в Прага от около 1988 година. Предстоящите празници. Работното време. Строго написано комюнике, в което се казваше, че само началникът на станцията и неговият помощник могат да използват наскоро сложената телефакс машина. Имаше и чекова книжка. Балансът беше седемстотин и петдесет паунда. Проучването на банковите регистри показа, че чекове са били редовно изписвани в полза на компанията за залагания „Оф-трак бетинг“. Сумите стигаха до четиристотин паунда, но по-задълбоченото изследване установи, че Питър Принс е правил и доста по-големи залози. Казано по-точно, сто тридесет и седем хиляди паунда за период от петнадесет години. Почти двеста и петдесет хиляди долара. Днес това бяха жълти стотинки, но в онези дни това е била много сериозна сума за дипломат, печелещ по тридесет и осем хиляди паунда на година.

Йън остави чековата книжка. В чантата имаше още нещо. Той го извади и го задържа в дланта си. Веществено доказателство

Питър Принс не е бил второразряден дипломат или комарджия неудачник. Той не беше напуснал семейството си и не ги беше зарязал да мизерстват, след като е пропилял спестяванията. Поне такива бяха слуховете за самоубийството му. Но това беше само прикритие. Част от внимателно избродиран гоблен, целящ да прикрие истинския му пост. Бащата на Йън е бил шпионин. Загинал е при изпълнение на служебния си дълг към правителството на Нейно Величество. Йън беше убеден, че е така.

Утре щеше най-после да разполага със средствата да узнае дали е бил прав.

Той се усмихна с очакване, върна пистолета в чантата и я затвори.

Точно тогава чу гласа.

- Бригс? - попита той. Ти ли си?

Йън се огледа, но беше сигурен, че е сам в кабинета.

Гласът на Бригс идваше от един от екраните в холограмна- та кула. Йън се върна в стола си зад завесата от уебсайтове и ги разгледа един по един от горе до долу. Бригс се обади отново и Йън бързо откри източника.

Беше екран, показващ картината от къщата на Грант, получавана благодарение на завладения компютър и камерата му.

Не беше изненадан, просто разочарован. Технологията не лъжеше.

Йън се изправи в стола и умората му изчезна. Засега само гледаше и внимаваше, докато вече нямаше за какво.

75

- Какво има? Какво е станало?

Мери влезе в кухнята и завари Кери Креймър да притиска торбичка лед върху крака на Грейс, а Танк се въртеше край тях като угрижен чичо.

- Просто синина, мамо - отвърна Кери. - Всички ще сме наред.

Танк тръгна към нея и я закри с грамадното си тяло, за да не ги виждат.

- Защо се забави толкова?

Мери пристъпи по-близо до него.

- Те се опитаха отново - прошепна тя. - Трябваше да го нокаутирам.

- Да те убият? Той още ли е там?

Мери преглътна с усилие и гърлото я заболя.

- Ей сега ще ти разкажа всичко.

Тя мина край него и седна до дъщеря си.

- Как си, мишленце?

- Кракът ме боли - рече Грейс. - Опитах се да не му обръщам внимание. Съжалявам.

- Недей да съжаляваш - успокои я Мери и я прегърна. - Ако нещо те притеснява, ми казвай веднага. Обещаваш ли?

- Обещавам.

- А сега дай да погледна.

Грейс махна торбичката лед от крака си. Мери някак си успя да се усмихне.

- Знаеш ли какво мисля? Мисля, че това е просто една голяма и гадна синина от падането на батута.

Мери лъжеше. Никога не беше виждала толкова голяма синина от някакво обикновено падане. Молеше се да е реакция на организма към новото лекарство, което Грейс взимаше.

Дъщеря й я бутна по крака.

- Нали болестта не се връща, мамо?

- Доктор Роджърс каза, че си добре. Но, честно казано, може би трябва да отидем до болницата, за да погледнат.

- Веднага ли?

- Смятам, че ще е най-добре.

- Могат ли да ми дадат нещо, за да спре да ме боли? Кери ми даде „Адвил“, но няма никаква полза.

- Сигурна съм, че могат. Би ли почакала тук с Кери, докато аз поговоря с Танк?

Грейс пак сложи леда върху крака си.

- Откри ли Джеси?

- Да. Тръгнала е на малко пътешествие, но е добре.

- Къде е?

- Ще ти кажа след малко.

- Говори ли с нея?

- Още не.

Грейс се замисли с угрижено изражение.

- Тогава откъде знаеш, че е добре?

Мери се засмя на въпроса, сякаш беше просто дреболия от някакво по-голямо и забавно недоразумение, и отиде при Танк в трапезарията. Щом влезе, усмивката й се изпари и тя се строполи в някакъв стол.

- Какво се случи? - попита я Танк и седна срещу нея. - Изглеждаш ужасно.

- Джеси е в Лас Вегас. Отишла е с приятеля си Гарет да участва в някакво хакерско състезание. Явно там има някой, който може да й помогне да разбере кой е хакнал телефона ми.

- Чакай малко. Поеми си дъх.

Мери се хвана за главата и изчака дишането й да се успокои и цветът да се върне по бузите й. Още по-добре беше, че предмишниците спряха да я болят от удара на металната купа в черепа на онзи мъж.

За десет минути разказа всичко, което беше станало в дома й - как беше открила флаш паметта във формата на ключ за „Ферари“, как чута, че някой влиза, качва се горе и стреля, как се скрила под бюрото на Джо, а мъжът седял на сантиметри от нея и казвал на някакъв от хората си, че у Старк не били открити никакви доказателства, как накрая телефонът й звъннал, тя си помислила, че е Джеси, но бил Лайнъс Янковски, и как ударила мъжа.

- Бил е Кийф - каза тя. - Той е предал Джо. Той им е казал, че Старк е информаторът. Южноафриканецът рече, че Кийф не е знаел как информаторът на Джо успява да изкара доказателствата и че Джо знаел за двойната игра на Едуард Мейсън. Ти беше прав. Те няма да се спрат, докато не избият всички ни.

- Мразя, като съм прав за такива неща - въздъхна Танк.

Мери се изправи, като се чувстваше по-силна, макар и само защото знаеше какво се иска от нея.

- Може би ще успея да се свържа с нея. Лайнъс ми даде номера на Гарет.

- Кажи й да иде на някое безопасно място. При шерифа или в полицията. Ако ще и в пожарната.

- Но южноафриканецът не говори с Лайнъс. Те не знаят къде е Джеси.

Танк се изправи и се приближи до нея в изблик на внезапен гняв.

- Ако са ти хакнали телефона преди, защо мислиш, че не го подслушват и в момента? Ако ти знаеш, че тя е във Вегас, значи и те знаят.

Мери излезе да вземе телефона на Кери Креймър и влезе с него в банята. Въпреки молитвите й Гарет Кларк не вдигна, затова му остави съобщение: „Гарет, обажда се Мери Грант. Чуй ме. Няма значение, че ти и Джес сте във Вегас, но трябва да напуснете срещата и да отидете някъде на безопасно място. Хората, които раниха съпруга ми, мъжете, които убиха бащата на Джеси, знаят къде сте. Не се плашете, просто веднага идете в полицейското управление. Ще се кача на първия полет сутринта и ще дойда да ви прибера. Просто идете в полицейското управление и стойте там. Ох... и не използвайте телефоните си. И двамата.“

Мери остави телефона и се погледна в огледалото. На нищо не приличаше. Очната й линия се беше размазала, а кръговете под очите й бяха тъмни като асфалт. Тя наплиска лицето си с вода, изми останалия грим, намери гребен и се опита да приведе косата си в ред. Поизправи рамене и се взря в очите си, като се опитваше да намери някакъв непокътнат резерв от смелост, да изстиска последни силици или поне малко надежда. След секунда сведе поглед. Не откриваше нищо, беше напълно изчерпана. Но какво да прави? Да се предаде? Да хвърли кърпата? Не можеше. Беше майка.

Откри Танк задрямал на дивана. Тя го събуди и му каза какъв е планът й.

- Сигурна ли си? - попита я той, когато обсъдиха всичко.

- Сещаш ли се за нещо по-добро?

- А приятелката ти ще ти помогне ли?

- Така мисля. Заради Грейс.

- Ами, добре. Да тръгваме тогава.

- Все още не си ми казал къде е колата.

- Онова ферари ли? Не се притеснявай, знам точно къде се намира.

- Откъде знаеш?

- Вчера го видях.

76

Цицината на главата му беше колкото граната.

Питър Бригс се изправи е мъка на крака, опипа скалпа си и отпусна ръце. Нямаше кръв, но главата го болеше, сякаш някой го налагаше дивашки е чук. Реши, че в крайна сметка може би ще е по-мъдро да поседне за минутка. Стовари се в най-близкия стол, помисли и реши, че е бил в безсъзнание около пет минути.

Бригс знаеше, че е получил мозъчно сътресение. По принцип трябваше вече да е в линейка и да бърза към болницата, за да му направят ядрено-магнитен резонанс, но идеята никак не му допадаше. Всъщност направо го отвращаваше, сякаш ставаше дума за някаква гадна срамна болест. Йън Принс нямаше да се зарадва да научи, че шефът на охраната му е бил пратен в безсъзнание от жената, с която му беше забранено да се занимава, камо ли да я убива.

Болницата отпадаше като вариант.

Бригс намести слушалката на радиостанцията и приближи микрофона до устата си.

- Там ли си?

- Какво стана? Звучиш като мъртвец. Опасна е тази жена. Убила е Джолана, а и теб те е подредила добре.

- Забрави жената. Кажи ми, че си прехванал входящото обаждане.

- Всичко съм записал.

- Кой се обади?

- Ти не помниш ли?

Последният спомен на Бригс беше как седи в кабинета на Джо Грант и разглежда флаш паметите.

- Просто ми кажи кой беше.

- Някакъв си Лайнъс Янковски. Асистент и преподавател в Тексаския университет.

- За какво си говориха?

- Тя искаше да разбере къде е по-голямата й дъщеря.

- А той знаеше ли?

- Според Янковски тя се качила на самолет за Лас Вегас. Проверих полетите. В два и петнадесет там трябва да кацне самолет на „Югозападни авиолинии“ от Остин.

- Имаме ли потвърждение, че тя е на борда?

- В момента работя върху списъка с пътниците.

На Бригс това му звучеше почти невероятно. Той смяташе, че по-голямата дъщеря просто се е измъкнала с гаджето си.

- Защо във Вегас? И защо точно сега?

- Отива на „ДефКон“.

- Шегуваш ли се? Защо?

- Нямам представа.

Бригс се насили да стане и да се раздвижи, докато Къртицата му разказваше какво беше разбрал за интереса на Джеси Грант към хакерството и, че е разпитвала за някакъв ред от код.

- Защо преди нищо не си ми казал за това?

- Не знаех, че се интересуваме и от хлапето.

- Е, трябвало е да знаеш.

- А онзи ред от код, от който се интересувала...

- Него го остави - каза Бригс. - Ще се занимаваме с това по-късно. Трябва да се махам оттук.

Бригс взе пистолета си и излезе навън. На улицата се опита да се сети какво му се беше случило в къщата, но краткотрайната му памет беше напълно изключила. Прекалено голямо натоварване и твърде малък ресурс на процесора. Постоянно се препъваше и не след дълго се отказа от промъкването през цветните лехи и от защитата на сенките и стъпи на по- безопасния за краката му тротоар.

Забеляза колата си и пресече улицата, като все още залиташе като пиян. Изведнъж някакъв автомобил го освети с фаровете си и набра скорост.

- Карай по-бавно - викна той тъкмо когато очуканият джип „Чероки“ профуча край него. Успя да се извърне бързо и различи голяма рошава глава зад волана и женски силует на дясната седалка.

Танк Потър и Мери Грант.

Бригс се метна зад волана и хвърли пистолета на другата седалка. Главата вече не го болеше, зрението му се избистри и усети прилив на енергия и решителност. Излезе с колата на улицата и ускори, без да включва фаровете. Зави зад ъгъла, видя стоповете на джипа по лекото изкачване сто метра напред и бързо съкрати дистанцията.

Джипът пред него подмина някакъв знак стоп, без дори да намали.

Леле Боже, помисли си Бригс, наново въодушевен от преследването. Ама че сме се разбързали.

Той смъкна една предавка и също подмина знака, без да спре. Знаеше защо карат толкова безразсъдно. Доказателството беше у тях. Мери Грант беше рискувала да се върне в къщата, за да вземе информацията, която Хал Старк беше измъкнал от кабинета си.

Бригс стисна яростно волана. Това беше шансът му. Ако успееше да се сдобие с доказателството, Йън щеше да е съвсем чист. Ако се провалеше, с Йън беше свършено, а Бригс щеше да го последва. Всичко се свеждаше до едно нещо - да спре Потър и жената на всяка цена.

Джипът подмина някакво училище, зави надясно по „Андерсън Мил Роуд“, а гумите му изсвириха толкова силно, че Бригс ги чу чак на сто метра зад него. Движението беше слабо, но все пак имаше коли и това му пречеше да предприеме по- активни мерки за елиминирането на джипа. Освен това наоколо беше пълно с електронни свидетели, на всеки светофар имаше камери.

Той последва Потър и жената по четирилентовия булевард и включи фаровете си. Познаваше пътя. Напред имаше отсечка без никакво наблюдение, дълъг и плавен завой, който пресичаше някакво поле с хилави храсталаци. Нямаше никакви светофари, нито пък камери. Щеше да има един-единствен шанс да се справи с тях.

Настъпи педала на газта и се залепи за задницата на джипа. Пътят започна да завива и Бригс със задоволство установи, че наоколо нямаше други коли. В огледалото за обратно виждане не светеха никакви фарове. Той мина вляво и ускори, като бързо настигна джипа и се залепи плътно зад него. Отвори десния прозорец и хвана пистолета с дясната си ръка. Между двете коли имаше едва двайсет-трийсет сантиметра. Бригс се прицели в Танк Потър. Очакваше джипът да извърти рязко вдясно, за да го избегне, но той продължи да се движи напред. Един последен поглед го увери, че наоколо няма други коли и може да стреля, без никой да го види.

Той настъпи газта и се изравни с джипа. Забеляза профила на шофьора - силна челюст, загоряло на слънцето лице. Добре, значи наистина е той. Бригс изпъна ръка. Три изстрела щяха да са достатъчни. Прицели се ниско с първия, за да компенсира отката и подскачането на цевта за следващите два. Пръстът му обгърна спусъка и той усети изблик на оптимизъм.

Щеше да свърши с тях... най-накрая.

Шофьорът се наведе и показа глава от прозореца. Беше красива жена на тридесет и осем-девет години и изглеждаше ядосана и неотстъпчива. До нея седеше бледо момиче с ленено- руса коса и уплашени широко отворени очи.

Това въобще не беше Танк Потър. А и къде беше Мери Грант?

Жената протегна ръка през прозореца и му показа среден пръст.

Бригс натисна спирачката и изгледа как джипът се отдалечи и изчезна в нощта.

77

- Ти му показа онзи пръст - ужаси се Грейс и чак се смъкна в седалката си от неудобство.

Кари Креймър следеше огледалото за обратно виждане и не откъсна очи от него, докато беемвето не се изгуби зад тях.

- Точно така, сладурче. Той си го заслужаваше.

- Какво направи той?

- Уплаших се от това, което искаше да направи.

- Сега всичко наред ли е?

- Сега да.

Грейс въздъхна и се поизправи.

- Можеш да ми викаш „мишле“. Мама така ми вика.

Кери я помилва по главата.

- Добре, мишле.

Зави на юг и излезе на булевард „Рисърч“. Въпреки късния час движението беше натоварено и в двете посоки. Гледката на толкова много фарове й донесе невероятно облекчение. Тя потръпна и напрежението се отцеди от раменете й. Планът на Мери беше проработил, но не напълно. Не беше сигурна дали да каже на приятелката си за мъжа с пистолета.

- Как си? - попита тя Грейс.

- Мисля, че съм добре.

- Добро момиче си ти.

Грейс кимна със светнал поглед.

- Когато караш бързо - каза тя, - съвсем забравям, че ме боли кракът.

Кери скочи на педала на газта.

- Така кажи, мишле.

78

- Сигурен ли си, че е тук? - попита Мери.

Танк се огледа през прозореца.

- Сигурен съм.

Беше три и половина през нощта. Двамата седяха във високопроходимия „Лексус“ на Кери, паркиран на банкета срещу сградата на компанията за пътна помощ и изтегляне на автомобили „Булдог Рекър“ в южната част на авеню „Конгрес“, на около осем километра от реката, по-скоро извън града. Дворът за конфискуваните автомобили беше с плътна метална ограда, а около целия комплекс от сгради имаше свободни парцели. На всеки няколко минути пристигаше камион влекач, помъкнал плячката си. Шофьорът натискаше звънец, поглеждаше в камерата и изчакваше вратите да се отворят с тропот.

- Във вторник вечерта си взех колата оттук - каза Танк. - Ченгетата бяха викнали да я изтеглят, след като ме окошариха заради шофиране в нетрезво състояние. Струваше ми четиристотин долара да си я получа обратно.

Мери се огледа. Кварталът беше не просто съмнителен, а й се струваше направо опасен.

- Какво да направя?

- Същото каквото и в „Ореховокафявото кафене“. Влизаш вътре, размахваш си значката и казваш, че искаш да огледаш колата.

- Но сега е посред нощ.

- Ти си федерален агент, който работи по убийството на твой колега от правоохранителните органи. Не ти пука колко е часът. Ако си убедителна, няма дори да се усъмнят.

- Ами ти?

- Ще бъда в колата, ако ти потрябвам.

Мери се огледа за идващи автомобили, направи обратен завой и спря до вратата. Натисна звънеца и вдигна значката на Джо пред камерата. Секунда по-късно вратата изскърца и се отвори с тропот по релсите. Мери влезе и подкара към офиса през двора от отъпкана пръст и чакъл. Двама шофьори се подпираха на броните на камионите и си почиваха. Бяха запалили по цигара, подаваха си плоско шише, а от стереоуредбата гърмеше мариачи музика. Тя видя ферарито в другия край на двора, оставено до една тойота и форд пикап.

- Май си прав.

- Познавам колите.

- Пожелай ми късмет.

- Не ти трябва късмет - каза Танк. - Ти си законът.

Мери излезе от автомобила и подръпна сакото си, за да прикрие пистолета на Джо. Влезе в офиса и звънчето над вратата издрънча. Зад рецепцията стоеше жена испански тип. Тя също носеше пистолет на кръста си, но искаше всички да го видят.

- Затворено е. Отваряме отново утре в осем.

- Случаят е спешен. Ще оценя помощта ви - рече Мери и показа значката. - Дошла съм да огледам автомобила, който ви докарахме преди два дни. Виждам, че е отпред.

- Съжалявам, ключовете са в сейфа. Не мога да ги взема преди утре сутринта.

- Ами ключовете от колите, които ония момчета докарват? Какво правите с тях?

Жената погледна двата ключа на бюрото и сви рамене, победена в собствената си игра.

- Имате ли данните?

Мери се наведе към плота.

- Тук да не би да имате две ферарита?

Жената отиде до компютъра си и доста време чука нещо по клавиатурата.

- На кого е регистриран автомобилът?

- Харолд Старк.

- А вие сте?

- Специален агент Мери Грант.

Жената надникна иззад монитора.

- Имате същата фамилия като агента, когото убиха.

- Нямаме роднинска връзка.

Жената се замисли. Беше ниска, но със здраво телосложение и татуировки по двете ръце. Най-голямата изобразяваше орел, загърнал се с мексиканското знаме. Тя се усмихна и разкри зъб със златна коронка.

- И аз искам да бъда полицай. Подала съм си молбата в полицейското управление на Остин, в отдел „Магистрална безопасност“.

- Желая ви успех.

- Стрелям по състезания. Това не би трябвало да е проблем. Вие какво носите?

- Моля?

- Оръжието ви... пистолета... патлака. Както го наричате вие, федералните.

- „Глок“.

- Хубав пистолет. С девет, единадесет или шестнадесет?

- Извинете?

- С колко патрона е?

Мери си погледна часовника.

- Ако не ми дадете ключовете от онази кола, единственото число, от което ще се вълнувате, е едно, защото точно толкова куршума ще изстрелям, за да се размърдате.

Жената изведнъж стана сериозна.

- Да, госпожо.

- Благодаря ви, госпожице...

- Гарса. Йоланда Гарса.

- Благодаря, госпожице Гарса. Ако ми се удаде възможност, със сигурност ще кажа някоя добра дума за вас.

Йоланда Гарса отключи едно шкафче на стената зад себе си. Когато се обърна, държеше дебел гумен ключ, какъвто Мери беше видяла по-рано в кабинета на Джо.

- Заповядайте, специален агент Грант - каза тя и сложи ключа на плота. - Трябва да видя личната ви карта и шофьорската ви книжка.

Мери се потупа по сакото и се намръщи. Преди беше забравила да вземе снимка на Джо, но това беше доста по-сериозен пропуск.

- В чантата ми са. Веднага се връщам.

- Оставете ключа.

Мери пусна ключа от ферарито на плота.

- Заповядайте. Връщам се след минутка.

Гарса вече беше седнала на компютъра и разглеждаше някаква страница с присвити очи.

- Не бързайте. Първо трябва да се обадя на началника ви.

Мери се спря на вратата.

- Извинете?

- От вашата служба не за пръв път оставят коли при нас. Не мога да ви дам нищо, докато не говоря с ръководителя на управлението. Политика на компанията. На вашата при това.

- Играете си с огъня - каза Мери, като се опитваше да звучи весело, но без особен успех. - Дон Бенет не обича да го будят посред нощ.

- Тогава не биваше да идвате толкова късно.

- Както искате - сви рамене Мери.

Шофьорите на камионите влекачи все още се подпираха на броните и пушеха. Като видяха Мери, се опитаха да скрият плоското шише, но без много-много да се стараят. Мери ги изгледа строго, като през цялото време си налагаше да върви, а не да тича.

- Трябва да тръгваме - каза тя, като сядаше зад волана. - Тя ще се обади на Дон Бенет. Има нужда от позволението му, за да ни допусне до автомобила.

- Взе ли го?

Мери отвори юмрук.

- Размених ключовете, когато не ме гледаше.

- Започвам да си мисля, че си си объркала кариерата.

- Да тръгваме, преди да се е обадила на Бенет. Жената носи пищов колкото базука.

Тя включи на скорост и се насочи към изхода, като мина върху сензорите за натиск, които отваряха портите. Вратата потрепери и започна да се плъзга по релсите. По-бързо, помисли си Мери.

- Да видим дали сме били прави.

Мери му подаде ключа. Той натисна с палец прозрачната полусфера по средата. Нищо не се случи.

- Опитай отново.

Той натисна сферата този път по-силно. Отново нищо.

- Имаш ли други идеи?

- Дай на мен.

Мери грабна ключа и впи палец в издутината. Усети как нещо поддава и флаш паметта се подаде от долната страна на ключа.

- Жена трябва да пипне.

- Исусе. Права беше.

- Ти не ми ли вярваше?

- Честно ли? Не - призна си Танк и се извъртя в седалката, за да погледне към вратата на офиса. - А, по дяволите.

- Какво?

- Не си се майтапела за пистолета.

Зави сирена и вратата се закова на място. В огледалото за обратно виждане Мери видя как Йоланда Гарса изскача от вратата на офиса с извадено оръжие. Жената крещеше нещо на шофьорите на камионите, които бързо се отгласнаха от броните и изтичаха до кабините си. И двамата се появиха с пистолети в ръце. Чу се звънтене на метал и изстрел. Още един.

Страничното стъкло рухна на сол. Гръмна гума и колата се килна наляво. Мери се приведе към волана.

- Направо сме в престрелката в шибания О. К. Корал.

- Излезте от колата - извика Гарса. - Отворете вратите.

Мери се подчини.

Танк се пресегна и я трясна обратно.

- Няма да се оставя да бъда заловен тук от някаква жена каубой.

- А какво ще направиш, ще я застреляш ли? Излез от колата, Танк. Всичко свърши. Дотук сме.

Танк измъкна пистолета й от кобура.

- Дявол да го вземе, нищо не е свършило. Дори не сме близо до края.

- Танк!

- Чуй ме. Прави, каквото тя ти казва. Излез от колата. Изглеждай кротка и мирна. Не забравяй, че си майка, а не агент на ФБР. Като преброя до три, падай на земята.

- По никого няма да стреляш. Няма да го позволя.

- Честна скаутска, няма.

- Никъде не можем да отидем. Предната гума е спукана. Колата е съсипана.

- Тази кола е съсипана - каза Танк и измъкна ключа от фе- рарито от ръката й. - Но тази не е.

- Но...

- Искаш ли да прекараш следващите пет до десет години в затвора? Днес достатъчно си насили късмета, а това беше дори преди да убием Макнеър. Може аз да съм натиснал спусъка, но ти си ми съучастник.

- Но той щеше да ме убие.

- Нещо много „но”-та се насъбраха.

- По дяволите - изруга Мери.

- Поне ме остави да опитам да се измъкнем оттук.

Мери погледна към Гарса, която ги чакаше и се беше прицелила в тях от около девет-десет метра. Шофьорите стояха доста по-благоразумно назад до камионите си. Отвращението й към Мейсън я заля отново, а с това и гневът. Ако спреше сега, ако се откажеше, преди да се е възползвала от всяка една възможност, щеше да ги остави да спечелят. Да спечелят Йън Принс, Едуард Мейсън и Фъргъс Кийф. Джо щеше да бъде запомнен като неподходящ за работата или дори като пълен провал. Още по-лошо - смъртта му щеше да остане неотмъстена.

- Без да стреляш по когото и да било - повтори тя.

- Да, госпожо. Сега отвори вратата. И помни...

- На три падам на земята.

- Имай ми вяра - кимна Танк.

Мери протегна крака навън и стъпи на земята. Вдигна ръце, без да я подканят. Хрумна й, че за последните двадесет и четири часа вече за трети път насочваха оръжие към нея.

- Стой там - излая Гарса и викна към шофьорите: - Рей, в бюрото ми има чифт белезници. Иди ги вземи и ми ги донеси.

- Едно... - започна Танк.

- Разгърни сакото, за да виждам пистолета ти - нареди Гарса. - Внимателно и бавно. И кажи на партньора си също да излезе.

- Две.

Гарса се приближи, предпазливо присвила очи. Мери разкопча сакото и го разгърна широко.

- Танк, излез, моля те - каза тя.

- Три.

Мери се хвърли на земята. С крайчеца на окото си забеляза как Танк изскача от колата с пистолет в ръка. Не се целеше в Гарса или в шофорите, а го беше насочил към някакъв цилиндричен железен варел до вратата на двора. За секунда тя мерна върху него някаква лепенка с формата на ромб и думата „запалимо“, но само толкова. После чу изстрел и варелът експлодира.

Мери зарови лице в пръстта и усети как взривната вълна минава над нея. Горещината беше силна, но за кратко. Надникна изпод ръка и видя, че Танк тича към ферарито. Гарса лежеше на земята пред нея, без да мърда. Шофьорите на камиони бяха изчезнали. От варела в нощното небе се издигна огнено кълбо като гигантски фойерверк.

Чу как спортният автомобил запали. Беше уникален звук, ниско, мощно ръмжене, което отекна чак в стомаха й. Това не беше толкова кола, колкото звяр. Тя се надигна тъкмо когато Танк спря до нея и отвори вратата.

- Влизай.

- Тя да не би... - посочи Мери към Гарса.

- В безсъзнание е.

- Сигурен ли си?

- Дявол да го вземе, Мери, влизай в колата.

Ферарито беше толкова ниско, че тя направо падна на седалката. Интериорът не приличаше на нищо, което беше виждала. Всякакви циферблати и прибори светеха в електрикови нюанси на зелено и жълто.

Звънтенето от експлозията в ушите й заглъхна и тя чу друга сирена.

- Полицията - каза Танк и насочи колата към изхода. - Дръж се.

Вратата беше запратена чак по средата на улицата, усукано и разкъсано парче желязо. Отдясно към тях се носеше полицейски автомобил със светещ буркан, но още беше далеч. За неин ужас зад него се движеше още един.

- Карай наляво - викна тя.

Танк се озърна, но оттам се приближаваше друга патрулка.

- Някъде наблизо сигурно има магазинче за понички, та се навъртат наоколо.

- Накъде ще караш?

- Мисля на север.

- А после?

- Едно по едно.

Той излезе на улицата и внимателно заобиколи вратата. Полицейските коли се приближаваха бързо, но той не помръдна. Просто чакаше по средата на улицата с угасени фарове и муцуна обърната право към тротоара и храсталаците зад него.

- Хвани се за подлакътника.

Мери стисна силно кожата. Фаровете на полицейските коли светеха право към тях и тя отмести очи.

Танк настъпи газта, извъртя волана наляво и потегли на север. Чу се свирене на гуми и двигателят изрева сатанински. Главата на Мери се удари в облегалката и тя стисна подлакътника още по-силно. Пътят сякаш изчезна изпод тях, а линиите се замъглиха. Това не беше автомобил, а космически кораб.

Шест секунди по-късно подминаха друга идваща полицейска кола, а километражът вече сочеше двеста и десет километра в час. Фаровете на колите зад тях избледняха и се загубиха. Танк мина на червено, продължи да кара още няколко преки, натисна рязко спирачката, зави надясно и отново скочи на газта.

След две минути вече караха бавно из тих, сънлив квартал. Танк държеше волана с една ръка и се подпираше на вратата.

- Добре ли си? - попита го Мери.

Той се пипна отстрани и се намръщи.

- Не, госпожо.

- Какво има? Какво става?

Той вдигна окървавената си ръка.

- Май ме простреляха.

79

Полет 79 на „Югозападни авиолинии“ кацна на международно летище „Макарън“ в Лас Вегас в два часа и петнадесет минути местно време. Джеси и Гарет слязоха първи, изтичаха през терминала и по ескалатора, а Джеси се спря на банкомата на изхода и изтегли максималния си дневен лимит от осемстотин долара.

- Откъде имаш толкова пари? - учуди се Гарет.

Джеси натъпка банкнотите в джоба на дънките си.

- Мъжете сякаш са ненормални. Само това ще ти кажа.

Гарет държеше телефона до ухото си.

- Гласова поща от майка ти. Казва, че трябва да отидем в полицията. Не можем да участваме в „ДефКон“, защото трябва да се пазим от хората, убили баща ти.

- Само се опитва да ни сплаши.

- Мислех, че информаторът го е прострелял - каза Гарет и й протегна телефона. - По-добре чуй сама.

- Не искам.

- Джес...

- Гарет, дойдох тук, за да накарам Грубиянина да ми помогне да разбера кой е хакнал телефона на майка ми. Кое от това не ти стана ясно?

- Онова, че може би сме в опасност.

- Ти със сигурност не изглеждаш като страхопъзльо.

- Какво? - възмути се Гарет. - Кой е страхопъзльо?

Джеси излезе навън и тръгна към редицата таксита.

- Каза ли на родителите си?

- Ти шегуваш ли се? - подскочи Гарет. - Ако не се прибера, досега нашите да са се обадили на Националната гвардия. Майка ми чака до вратата, за да се увери, че съм у дома преди полунощ. Не се майтапя. До вратата. Може да не съм от най- послушните, но не съм жесток.

Гарет се усети как Джеси може да изтълкува последните му думи и побърза да се поправи:

- Съжалявам. Не исках да кажа това.

Джеси никога не беше мислила за себе си като за жесток човек.

- Майка ми е откачила, защото не й казах къде отивам. Щом стигнем до „ДефКон“, се озъртай за типове в тъмни костюми и черни очила, които ни гледат странно. Ако видиш, ми кажи и изчезваме оттам.

Гарет пусна гласовата поща отново.

- Просто я чуй.

- Не искам.

- Това е майка ти. Тя те обича.

Джеси грабна телефона от ръката му и изтри съобщението.

- Майка ми ме смята за някакъв изрод. Не може да понесе, че не нося тесни сини дънки, не си слагам грим, не си изправям косата, мразя певицата Тейлър Суифт, че съм дебела, но не обичам да бягам или да ходя на фитнес. Така добре ли е? Може да й пука за мен. И, да, знам, че се притеснява. Но тя не ме обича. Не и истински. Тате ме обичаше. Затова съм тук. Ако искаш да си тръгнеш, върви си. Аз оставам.

Тя се качи в миниван с реклама на стриптийз бар на тавана.

- Какво си зяпнал такъв? - сопна се тя.

- Нищо... Искам да кажа... О, забрави - тръсна глава Гарет, качи се в таксито и затвори вратата. - Оставам.

- Закарайте ни в хотел „Рио“ - каза Джеси.

- За „ДефКон“, нали? - попита шофьорът, като въртеше незапалена цигара из устата си. - Ей, от година на година ставате все по-млади. Скоро бебета ще почна да возя натам.

- Ей, приятел, просто карай - каза Джеси.

- Много сте оригинални.

Излязоха на булевард „Лас Вегас“ и подминаха „Мандалей Бей“, „Мираж“ и „Беладжио“, греещите храмове на неона. Светлините й напомниха за Банкок, за нощните пазари и хотелите по брега на река Чао Прая. Всъщност двата града въобще не си приличаха. Може би единственото общо между тях беше, че и в двата беше горещо денем и нощем и имаше множество високи сгради. Но сега това я натъжаваше. В Банкок татко й беше още жив, а Мишлето не се беше разболяла. А и тя не беше направила така, че майка й да не получи последното съобщение от баща й.

- Добре ли си? - попита я Гарет, като сложи длан на ръката й.

- Просто мълчи - каза Джес и изтри бузите си.

- Извинявай.

- Нямах това предвид. Просто съм уморена.

- И аз.

- Благодаря - кимна тя и облегна глава на рамото му.

- За какво?

Джеси искаше да каже хиляди неща, но думите се препъваха една в друга.

- Просто благодаря.

Таксито зави по „Фламинго Роуд“ и Джеси видя хотела в края на пряката, извисяващ се пред тях като ярко осветена празнична торта. Беше голям и красив, но не изглеждаше толкова бляскав като останалите. Това се връзваше. Хакерите и компютърните маниаци също не изглеждаха бляскави. Бяха само по-умни.

Таксито зави още веднъж и спря пред колоните на главния вход. Джеси плати, добави само долар за бакшиш и слезе, преди шофьорът да успее още веднъж да изкоментира колко е оригинална. Тръгна напред през огромното фоайе с размерите на футболно игрище и забеляза плакатите за „ДефКон“ при входа към източния коридор.

- Ето го - каза тя с въодушевление и се затича по коридора. Над входа към балната зала „Миранда“ висеше огромен банер с надпис „Плени знамето“. Джеси набра номера на бившия съотборник на Лайнъс и съобщи, че са пристигнали. Няколко минути по-късно един нисък и слаб мъж с няколкодневна набола брада и рошава коса излезе от залата.

- Ти ли си Джеси? - попита той, като гледаше Гарет.

- Всъщност аз съм Гарет. Тя е Джеси.

Макс се обърна към нея.

- Ти си Джеси?

- Лайнъс не ви ли каза, че съм момиче?

- Предполагам, че е забравил да го спомене. Каза само, че умът ти сече като бръснач и ще сме идиоти, ако не ти позволим да се присъединиш към отбора.

- Предполагам, че скоро ще разберете.

- Макс - представи се той и протегна кльощава ръка. - Радвам се, че дойде. Ето, сложи си тениската.

Макс й бутна в ръцете тениска в оранжево, жълто и черно.

- Добре дошла в „Нинджинер ите“. Ето го и пропуска ти. Носи го на врата си винаги когато си в зоната на играещите.

Джеси навлече тениската и метна пропуска на врата си. Тъгата и притеснението й изчезнаха. Никога през живота си не беше усещала такова вълнение. Беше на „ДефКон“. Беше „нинджинер“ и щеше да играе в „Плени знамето“ срещу Грубиянина. Това беше най-готиният момент в целия й живот.

- А Гарет? - попита тя. - И той е доста добър с кодовете.

- Съжалявам - поклати глава Макс. - Допускат по осем човека в отбор. Гарет, ако искаш да гледаш, около цялата игрална зона има места. Залата отваря в седем и половина, тридесет минути преди началото на играта.

- Не се притеснявай - каза Гарет и пъхна ръце в джобовете си. - Ще ида да взема нещо за ядене. Ще се видим.

- Доскоро - отвърна Джеси и го загледа тежко, за да не му хрумне да направи нещо лигаво, като например да се опита да я целуне.

- Доскоро - рече Гарет и тръгна по коридора. Джеси пона- мести тениската и се наведе, за да огледа картинката на нинджа от анимационен филм, който пронизва лаптоп със самурайския си меч. Рисунката беше неумела, но на нея не й пукаше. Сега и тя беше „нинджинер“ и нямаше да допусне някой да каже и дума срещу отбора й.

- Ела с мен - подкани я Макс. - Тъкмо тренираме и загряваме със задачки от „Завладей кутията“. Стандартните неща. Трябва да се срещнеш с всички и да кажеш какво можем да очакваме от теб.

Той отвори вратата и Джеси го последва в грамадната бална зала. За финалите се бяха класирали само осем от общо две хиляди отбора. Всеки от тях заемаше няколко маси, наредени във формата на и и събрани около команден квадрат в средата. На стената имаше табло с резултатите с имената на отборите. Освен „Нинджинерите“ участваха още „Пионерите с виолетово каре“, „Отбор мутант X“, „Големите лоши татета“, „Мумиите“, „Отбор Ко Тек Рай“, „Дас Бут“ и накрая Грубиянина.

- Тази година има нови правила - каза Макс. - Имаме телевизионна аудитория, така че играта е съкратена. Имаме осем часа, за да решим четири задачи. Всяка от тях е раздробена на части или на „знамена“, които трябва да пленяваш.

- Това ли е всичко?

- Кратко и ясно. По-малко хакове, но пък по-трудни.

Макс стигна до командната маса на „Нинджинерите“. Шестима души в тениски на отбора работеха и се приготвяха - свързваха мрежови кабели и лаптопи и подреждаха кутийки „Ред Бул“ на една ръка разстояние. Макс представи Джеси на всеки от отбора. Всички бяха учтиви, но никой не се постара да прикрие скептицизма си. Джеси огледа другите отбори. Разбира се, тя беше единственото момиче.

- Разделяме се на три екипа - обясни Макс. - „Атака“, „Проучване“ и „Защита“. „Атака“ анализира дадените задачи, обикновено е администраторски код, за уязвими места. Щом открием такова, предаваме задачата на „Проучване“ и те намират възможните начини за използване на пробойната. „Защита“ държи под око системата, за да не позволи на другите отбори да ни откраднат знамената, щом ги пленим.

- Аз съм в „Атака“ - поиска Джеси.

- Аз ще реша къде ще бъдеш - каза Макс и отвори една задача на лаптопа си. - Покажи ни колко си добра, младо дарование.

Джеси се взря внимателно в кода. За минута откри три „пробойни“ или уязвими места и показа всяка една от тях на Макс.

- Как се справих?

- Както казах, ти отиваш в „Атака“ - одобри Макс, дръпна си стол и седна до нея. Озърна се заговорнически през рамо и се приведе към нея. - Лайнъс каза, че искаш да биеш Грубиянина.

- Трябва да го победя.

- Никой не го е побеждавал досега - каза Макс. - Но ако забелязваш пробойните толкова бързо и когато играта започне, може пък да имаме шанс.

80

Танк паркира ферарито под сянката на един стар дъб в пуста странична уличка в източен Остин.

- Вдигни си ризата и дай да погледна - каза Мери.

- Добре съм. Да проверим ключа.

- Ключът може да почака.

Танк се пресегна за таблета на задната конзола, но Мери му попречи, бутна го внимателно обратно в седалката и вдигна предупредително пръст, за да му покаже, че ще съжалява горчиво, ако се опита отново. Отвори жабката и измъкна фенерчето. Бежовата седалка беше прогизнала от кръв.

- Господи, Танк. Сериозно си ранен. Ела, нека огледам.

Танк повдигна пешовете на ризата си и разкри понапълнял торс с бледа кожа. Кръвта капеше от дупка с диаметър колкото гумичка в една от гънките тлъстина. Тя му помогна да се наведе напред. От другата страна имаше изходна рана в меките тъкани точно над таза.

- Куршумът е излязъл.

- Знаех си, че има защо да отложа влизането във форма за есента.

- Довечера ще трябва да кажеш една молитва и да благодариш.

Мери отвори аптечката на колата и извади марля, бинт, ножици и дезинфектант. Тя внимателно приготви две превръзки и ги сложи на централната конзола. Отряза още едно парче марля и го намокри с дезинфектант.

- Стой мирно. Това може и да боли.

- Играл съм американски футбол, нали си спомняш.

- Едно... две...

Танк извика и удари с юмрук по подлакътника.

- Не каза три.

- Стар номер. Сега се отпусни. Вторият път няма да е толкова зле.

- Вторият?

- А аз си мислех, че си играл американски футбол.

- Това беше много отдавна. Бъди внимателна.

Танк отмести поглед, очите му се насълзиха, но прехапа устни и устоя на болката, докато Мери превързваше раната.

- Опитай се много-много да не мърдаш. Не съм сигурна колко здраво държи лепенката.

Танк дръпна ризата върху раната.

- Сега вече може ли да проверим ключа?

Мери грабна таблета и мушна флаш паметта. На екрана се появи иконка на твърд диск с име „Доносник“.

- Да видим какво г-н Старк е щял да предложи на ФБР.

Тя чукна два пъти върху иконата. На екрана се появи директория с три папки.

- „Мериуедър“, „Орка“ и „Титан“ - прочете Танк.

- Мериуедър. Това е човекът, обвинил УАН в изнудване.

- Твоят приятел Фъргъс Кийф е водил разследването, изкарало УАН чиста като сълза.

- Не ми е приятел.

Мери чукна два пъти върху папката. Тя съдържаше списък от над сто документа, Word файлове, снимки и таблици. Погледът й падна върху един, наречен „Заповед на Принс към Бригс/Ноем. 10“. Беше вътрешен имейл от Йън Принс до шефа на корпоративната сигурност Питър Бригс. В него пишеше: „Питър, във връзка с нашия разговор относно М. следвай прикачения списък с целеви акционери с оглед постигането на положителен резултат - нашите интереси.“

- Хитро - каза Танк. - Принс казва всичко, но и нищо. Не посочва кой е М „ не излиза на преден план и не казва: „Измъчвай нежелаещите да сътрудничат копелета, които няма да са съгласни с програмата.“

Мери отвори следващия файл с име „Седмично обновление/Кийф за Принс“. Беше имейл, пратен от личната поща на Фъргъс Кийф до Йън Принс и представляваше подробно резюме за последното развитие на разследването на УАН от ФБР.

- Принс е държал Кийф в джоба си през цялото време.

- Съжалявам.

- От това може и да се получи материал.

- За материал ще ми трябва много повече от това - рече Танк и запали двигателя. - Но едно е сигурно - не можем да седим тук и да четем.

- Къде отиваме?

Танк потегли и продължи надолу по улицата, без да пуска фаровете.

- Изключваме се от мрежата.

81

- Ед, Дон Бенет се обажда.

- Дон... чакай малко... Исусе, колко е часът?

- Тук, в Тексас, е пет сутринта.

Едуард Мейсън се прокашля, за да се разсъни.

- Пет часът. Да, добре. Изчакай за секунда.

Дон Бенет стоеше на задната си веранда и гледаше своето късче от американската мечта - голям неравен квадрат спечена пръст, обрасъл с пълзящи плевели, който представляваше задният му двор на дома му в Уестлейк Хилс. Навсякъде имаше разпилени играчки. В тъмното можеше да различи триколка, още една с голяма предна гума, бейзболни ръкавици и опъната широка лента твърд найлон. Когато по него се пуснеше вода, ставаше много хлъзгав и играеше двойната роля на водна пързалка и домашен басейн.

Той вдигна ръкавицата на най-големия си син, черна „Ролингс Голд Глав Геймър“. По негово време се играеше със „Стив Гарви“ с оплетка между палеца и другите пръсти. Дон Бенет беше запален привърженик на бейзболния „Доджърс“ цял живот, като млад слушаше коментара на Вин Скъли и макар че не беше живял в Лос Анджелис от осемнадесетата си година, все още беше заклет фен на отбора. Той се потупа с ръкавицата по крака.

Гарви. Валенсуела. Кършоу. Все велики играчи.

Всичко се свеждаше до лоялност.

- Здрасти, Дон. Съжалявам, че се забавих, трябваше да изляза по-далеч от жена ми. Не си представям, че по това време на нощта ми звъниш с добри новини.

- Става дума за Мери Грант.

- Господи Боже... Сега пък какво? Случило ли й се е нещо?

- Отбила се е през наказателния паркинг, където държим ферарито, и се е представила за агент на ФБР.

- Разпитвала е за колата?

- Да, сър. Подробностите са неясни, но в някакъв момент е имало престрелка и сериозна експлозия. Една жена е леко ранена.

- Успяла ли е да го вземе?

- Да, сър, откраднала е ферарито.

- Мери Грант е откраднала шибаното ферари?

- Била е с някакъв висок тъмнокос мъж. Предполагаме, че е Танк Потър, репортерът, който я докара до летището вчера. Оказва се, че неговият автомобил е бил изтеглен до същия паркинг, след като го арестували за шофиране в нетрезво състояние. Трябва да е видял ферарито, когато е отишъл да си прибере колата.

- И кога се е случило всичко това?

- Преди едва тридесет минути. Работя с местната полиция и се опитвам да открия автомобила, но засега сме с празни ръце.

- Отишла е там в три и половина и се е преструвала на агент на ФБР, за да открадне колата?

- Горе-долу така излиза, сър.

- Мамицата му - процеди Мейсън почти на себе си. - Ето къде е било. Той сигурно й е казал.

- Извинете?

- Нищо, Дон. Просто размишлявам на глас.

- Значи имате идея защо е искала колата?

- Този проблем не засяга управлението в Остин.

- Въпрос на национална сигурност. Да, сър. Не съм забравил.

- Точно така.

- Но, виждате ли, Старк е работел в УАН. Дори и да е въпрос на национална сигурност, като ръководител на управлението тук, в Остин, смятам, че трябва да съм осведомен за случай, в който е въвлечена една от най-големите корпорации в района ми. Поне в каква насока се движеше Джо Грант?

- Ако беше нужно да знаеш, вече щяхме да сме ти казали.

Дон Бенет пусна ръкавицата на сина си на верандата и закрачи по ливадата, а росата студенееше на краката му. Напомни си, че е човек, който следва заповеди. Вярваше в йерархията. Беше надежден мъж. Но най-вече беше лоялен към собствените си хора. А това включваше Джо Грант.

Бенет мислеше за обаждането, за което го беше питала Мери Грант, когато се бяха срещнали за обяд преди два дни. Кой, беше настояла тя, се беше обадил на 911, за да се погрижат за Джо?

Бенет не беше отговорил, макар че вече беше прослушал разговора. При убийство стандартната практика беше да съберат данните от спешните центрове. Оттогава беше прослушал записа толкова много пъти, че го беше запомнил наизуст.

- Обажда се специален агент Джоузеф Грант, ФБР. Пратете линейка в ранчо „Летящите рога“ на магистрала 290 на точно петнадесет километра извън Дрипинг Спрингс. Спрял съм със син „Шевролет Тахо“. Жертвата е с огнестрелна рана.

- На каква възраст е?

- На четиридесет и две. Вижте, нямам време. Трябва да се обадя и другаде.

- Раната животозастрашаваща ли е?

- Все още не знам... Тоест, да, така е, вероятно е смъртоносна. Пратете някого. Побързайте.

- Сър, знаете ли името на жертвата?

- Жертвата съм аз. Разбирате ли? А сега действайте. И побързайте.

Бенет потръпна при спомена. Джо Грант е знаел, че ще бъде убит, и се беше обадил сам, за да му помогнат и да го отнесат. А другият разговор? Той беше с жена му. Мистериозно изтритото гласово съобщение от телефона й. Съобщението, за което Едуард Мейсън му нареди по никакъв начин да не помага да бъде възстановено. Точно затова Бенет беше толкова разстроен - защо Джо не се беше обадил на него или на някой от другите агенти в остинското управление? Защо вместо това беше звъннал на жена си?

- Къде са те момента? - сепна го Мейсън.

- Нямам представа. Полицаите се опитали да ги преследват, но нито една от колите им не е можела да се мери с ферарито.

- Това е огненочервен спортен автомобил. По това време на нощта едва ли има много такива по улиците. Добре тогава. Пратете екип до дома й, както и до къщата на Потър. Искам да доведете и двамата за разпит.

- Съмнявам се, че са там. Искам да кажа, предвид обстоятелствата...

- Тя все трябва да е някъде. Тя е майка, а не престъпен гений. Просто си върши работата. Намери я.

- И колата, сър.

Бенет едва успя сподавено да измърмори още нещо, но Мейсън затвори.

Дон Бенет се върна в дома си и си наля малко уиски. Взе чашата и седна на кухненската маса, като барабанеше с пръсти по плота. След минута телефонът му звънна. Той погледна номера и вдигна.

- Записа ли това?

- Всяка дума.

- А сега?

- Върши си работата.

82

Йън Принс седеше в пилотската кабина на „УАН 1 “ и завършваше предполетната проверка. Излитането беше насрочено за шест и половина сутринта. Според прогнозата щеше да бъде ясно и спокойно през целия път, времетраенето на полета се очакваше да е два часа и половина, така че щеше да кацне в Юта приблизително около осем часа сутринта местно време. Той остави списъка и се загледа как слънцето пролазва нагоре по хоризонта.

Днес беше денят.

Серина, старшата стюардеса, подаде глава в кабината.

- Всички са на борда, никого не чакаме.

- Господин Бригс е успял да се качи? - учуди се престорено Йън. Въпросът беше реторичен. Беше видял, че Бригс пристига в зоната за поддръжка и плете забързано крака по асфалта, сякаш беше пиян. Трябваше да се отбележи още, че Бригс не беше дошъл в пилотската кабина да поздрави за добро утро или да даде обичайния отчет.

- Изглежда, сякаш е прекарал доста тежка нощ - отбеляза стюардесата.

- Е, всички знаем какъв е Питър.

- Катарина е готова и ще се заеме с вас, когато решите, щом излетим, но каза да побързате, ако искате да приемете всички течности. Господин Голд и г-н Волкович спят в покоите за гости. Предната врата е обезопасена и сме готови за излитане.

Йън изрулира до главната писта и поиска разрешение по радиото от кулата. Получи го и ускори самолета. Щом скоро- стомерът докосна 190 километра в час, Йън дръпна леко лоста на щурвала към себе си. Носът на самолета се повдигна без никакво усилие, колелата се отлепиха от земята и „УАН 1“ се заизкачва в безоблачното синьо небе.

Йън остана при приборите и управлението, докато самолетът не достигна крейсерската си височина от единадесет хиляди и петстотин метра и предаде отговорността на втория пилот.

- Щурвалът е твой.

- Поемам управлението.

Йън отиде в основния салон. Бригс седеше с изпънати рамене в седалката и четеше нещо от таблета си.

- Интересна нощ? - попита Йън, като седна срещу него.

- И по-лоши съм имал.

- А Мери Грант?

- Нищо ново за докладване. Топката е в твоето поле, нали?

- Така е. Не очаквам да имам повече проблеми с нея.

- Щом казваш.

- Ще се видим, като стигнем в Юта - каза Йън, потупа Бригс по рамото и тръгна към личните си помещения. Чувстваше се като човек, прогледнал отново след дълги години на слепота.

Най-накрая можеше да вижда.

83

Черният път водеше към колиба, построена върху малка полянка, самотна като единствена къщичка върху дъска за игра на „Монополи“. Бяха подминали последната обитавана постройка преди десетина километра и вече бяха на поне тридесет километра източно от магистралата.

- Не си се шегувал, като каза, че се изключваме от мрежата - каза Мери и излезе от колата. - За какво точно идваш тук?

- За пъдпъдъци. Наричам я моята ловна хижа. Не изглежда особено добре по това време на годината, но през пролетта потокът е пълноводен, а тревата израства до кръста.

- И никой не знае?

Танк се измъкна от джипа и закрачи нестабилно към къщичката.

- Много хора знаят, но те са ми приятели. Няма никакви документи, съдебни записи или дела, които Йън Принс или Едуард Мейсън могат да издирят и проверят, за да се сетят, че се крием тук. Водата е от собствен кладенец, а електричеството е от генератор. Нищо не могат да проследят.

- Виждам.

Мери стоеше зад Танк и го чакаше да изрови ключовете си от джоба на панталоните. Мислеше си за плаката на стената в стаята на Джеси и надписа за „информацията, която иска да бъде свободна“. Вярваше, че разбира какво означава. Думите, идеите и фразите имаха собствен живот или поне зачатък на такъв, който крещеше за внимание. Може да ги смълчиш за малко, но самото им съществуване беше борба за изразяване и разпространение. Същото се отнасяше и за доказателствата, които Старк беше записал върху флаш паметта.

Танк отключи и бутна вратата.

- След вас.

Обзавеждането се състоеше от диван, маса, тумбеста печка на дърва и шкафчета.

- Хубаво е - одобри Мери. - Ейбрахам Линкълн би се почувствал като у дома си. Липсва ти само нощно гърне.

- Тоалетната и банята са отзад. Тук не е хотел „Четири сезона“.

- Забелязах. На вратата има дори нарисувано полукръгло прозорче.

- Стремим се да ви удовлетворим.

Танк заключи вратата и се стовари на дивана.

- Кафето и чашите са над мивката.

- Добре ли си?

- Ще се оправя.

Мери сложи трески и клечки в печката, запали огън, загря вода и направи кафе, докато Потър седеше и четеше увлечено файловете на Старк.

- Записал е всичко необходимо, няма две мнения.

Мери седна до него. Всяка от трите папки - „Мериуедър“, „Орка“ и „Титан“, съдържаше цяло гъмжило от стотици файлове. Започнаха с „Мериуедър“.

В директорията имаше имейли от Йън Принс до Едуард Мейсън и от Мейсън до Принс; от Принс до Питър Бригс и от Бригс до У Макнеър. Тъкмо Бригс му беше пратил есемеса „Приключи ли?“. Имаше и имейли от Принс до Харолд Старк. Следваха над десет файла за случаи на ФБР, които в никакъв случай не би трябвало да се появят в сървъра на частна корпорация. Джо беше работил по случая „Мериуедър“ заедно с Ранди Бел и Фъргъс Кийф и се оказваше, че Принс беше получавал всеки разпит на свидетел, всеки доклад за развитието на разследването и всяка молба за доказателства, които агентите бяха пращали.

Беглият преглед показа, че разследването беше започнало обещаващо. Някои от ключовите акционери бяха дали писмени показания под клетва, че са получавали чести заплахи от хора, за които смятат, че работят за „УАН Технолоджис“. Друг акционер беше признал за анонимна заплаха, че ако не гласува с дела си за УАН, зависимостта на сина му от наркотици ще излезе наяве. Имаше и показания под клетва от главния финансов директор на „Мериуедър“, че от сървърите на компанията са откраднати поверителни данни за продажби, а към тях беше прикрепено и оплакване от техническия директор за кражба на тайни инженерни данни от проект, наречен „Титан“. Мери и Потър предположиха, че документите за проекта са в папката, която Старк беше озаглавил по същия начин.

След това обаче разследването беше стигнало до задънена улица. Един от свидетелите беше оттеглил показанията си, като твърдеше, че са фалшиви и дадени под принуда. Друг се беше разболял и не можело да бъде разпитан. Запитванията за информация относно УАН оставаха без отговор. Призовките се оспорваха. Всичко сочеше, че това е класически пример за прикриване. Но вместо да увеличи усилията си, какъвто беше обичайният модус операнди, или начин на действие на ФБР, Бюрото беше направило точно обратното. Записка от Фъргъс Кийф до Джо и Ранди Бел изискваше да прекратят разследването. И двамата бяха възразили, но без никаква полза. Седмица по- късно Джон Мериуедър беше изчезнал в самолетна катастрофа и случаят беше официално приключен. Скоро след това беше одобрена и продажбата на компанията на „УАН Технолоджис“.

Тук се криеше и още нещо, а Харолд Старк се беше постарал Джо да го открие. Разкъсвана от гняв и неможеща да повярва, Мери прочете поредица имейли от Йън Принс до Едуард Мейсън, изискващи заместник-директорът на ФБР да „затапи“ разследването „Мериуедър“. За Йън лобираше и директорът на Агенцията за национална сигурност, който определяше придобиването на „Мериуедър“ от УАН и разработването на суперкомпютъра „Титан“ като „първостепенно за продължаването на превъзходството на разузнаването на САЩ и събирането на данни от целия свят“. Мейсън беше отвърнал, че до момента разследването не е събрало достатъчно доказателства за престъпни действия и ще направи всичко по силите си да доведе случая до бързо и благоприятно разрешаване.

Мери изруга отвратена и попита Танк има ли друг случай, когато действащ заместник-директор на ФБР да е представял какъвто и да е свой коментар на генералния директор на компания, която всъщност разследва. Да не говорим за обещанието да помогне за прекратяването на разследването.

Откриха причината секунда по-късно. Горещата улика беше писмо от Йън Принс до Едуард Мейсън, което потвърждаваше превода на десет милиона долара в кодирана сметка в Лихтенщайн. Единственият бенефициент на сметката беше именно Мейсън.

- Десет милиона - свирна изумено Танк. - С толкова пари ще изпие доста коктейли „Маргарита“.

- Явно Йън Принс наистина много е искал за придобие „Мериуедър“.

- Започвам да се сещам защо.

- Заради „Титан“?

Той кимна мрачно.

Мери сложи таблета в скута си и отвори папката „Титан“. В нея нямаше документи и имейли, а сложни схеми по компютърно инженерство и диаграми на плановете и производството на вътрешните компоненти на „Титан“. Големи части бяха акцентирани с жълт фон и изпъстрени с думи като байпас, задна вратичка и овъррайд. За окото на лаика плановете бяха напълно непонятни, но и внушителни. Хал Старк си беше дал сметка за това и на една страница беше обяснил всичко на разбираем език.

- Това е главната жила - каза Танк, след като спряха да четат. - Тук има всичко - от-до.

- Хората в правителството знаят ли, че той е направил компютрите им уязвими?

- Да, бе. Не ми се вярва, че ще се зарадват, ако Йън Принс им наднича зад рамото.

Мери отпусна глава на облегалката и въздъхна.

- Виж това - каза Танк след малко. - От Мейсън до Принс. За Джо е.

Мери подскочи и се наведе да погледне. В това съобщение Мейсън предупреждаваше Принс, че Дилън Уолш, шефът на отдела за разследване на киберпрестъпления, или както го наричаха още „Специални интернет дейности“, е създал таен екип, за да проучи УАН и по-специално хакването на сървърите на ФБР преди шест месеца, точно когато компанията е придобивала „Мериуедър Системс“. Екипът се казвал „Семафор“.

- Джо е разследвал УАН през цялото време - каза Танк. - Знаел е точно какво е замислил Принс.

- Ето ти историята за материала.

- Материал? Та това е цяла книга - възкликна Танк. - Но ще започна с материала. Как ти звучи за начало: „През миналия декември Едуард Мейсън, заместник-директор на ФБР, е получил плащане в размер на десет милиона долара от Йън Принс, основател и главен изпълнителен директор на „УАН Технолод- жис“. Парите са преведени в кодирана сметка в Националната банка на Лихтенщайн и срещу тях Мейсън задържа разследване срещу компанията по обвинения в изнудване и заплашване на акционери при придобиването на „Мериуедър Системс“?

- Добре ми звучи.

- Първа страница. Чело на вестника.

Мери разглеждаше отново папката „Мериуедър“.

- Има нещо, което сме пропуснали.

- Какво?

- Нещо много по-лошо от изнудване - каза Мери и премести курсора върху иконката на документ с име „Катастрофа“.

Документът беше от една страница и представляваше скрийншот на компютърен код. Най-отгоре имаше един-единствен ред с пояснение: „Малуер, използван срещу бордовата навигационна система на Джон Мериуедър (сериен номер ХХХ77899). Инсталиран на 12/15 от Йън Принс.“

Мери вдигна поглед от екрана.

- Ти каза, че Джон Мериуедър се е блъснал със самолета си в планински склон. Пилотска грешка.

- Явно не е било.

- Историята ти току-що стана още по-добра.

Тя погледна часовника си и скочи на крака, изненадана от часа.

- Трябва да тръгвам. Полетът ми е в седем петдесет и пет.

- Почакай - спря я Танк. - Все имаш пет минути. Нека погледнем и „Орка“.

Трябваха им точно пет минути, за да узнаят за плановете на Йън Принс да създаде най-големия супертанкер, строен някога. Дори не и супертанкер, а всъщност цял остров, ако се съдеше по зададените височини. Остров с домове за няколко хиляди души, с фабрики, офиси, самолетна писта, плаж, собствена атомна електроцентрала и с внушителна планина в средата. Остров или кораб, това нещо беше съвсем ново.

- Защо Старк е кръстил файла „Орка“? - попита Мери.

- Защото си пада малко шегаджия. „Орка“ е името на лодката на рибаря от „Челюсти“ - обясни Танк. - От филма. Нали си спомняш какво казва Рой Шайдер, когато са с Робърт Шоу и Ричард Драйфус по средата на океана и той вижда акулата за първи път?

- Не, какво?

- „Ще ти трябва по-голяма лодка“ - отвърна Танк и остави таблета. - Йън Принс си е построил най-голямата лодка на света.

- А от каква акула се бои тогава?

Танк сви рамене и се оттласна от дивана.

- Време е да потегляш, при това бързичко.

- Не мога да карам онова нещо. Дори и да можех, няма как. Полицията ще търси колата навсякъде.

- Вземи пикапа ми. Отвън под навеса е. Ключовете са на таблото.

- А ти?

- Аз ще намеря как да се върна в града.

Мери стана и отиде с него до вратата.

- Добре се справихме.

- Съпругът ти се е справил добре. Но работата ни няма да е завършена, докато историята не стигне до вестник.

- Няма ли начин просто да пратим файловете?

- Тук нямаме връзка. Няма обхват, нито пък безжичен интернет. Както казах...

- Изключени от мрежата.

- Да.

Мери целуна Танк по бузата.

- Благодаря ти.

- Не ми благодари. Казах ти, аз участвам заради себе си. Сега иди и доведи дъщеря си.

Мери излезе навън и прекоси двора до порутения навес. Пикапът беше стар „Форд“, още по-очукан от джипа, с ръчна скоростна кутия и подаващи се от седалките пружини, но двигателят запали от първия опит. Мери спря пред хижата.

- Напиши материала си.

- Нашия материал - поправи я Танк.

Мери включи на първа и потегли по черния път. Вятърът се беше усилил и изпълваше салона с мирис на бодили и пръст. Хвърли поглед към огледалото и видя, че Танк й маха. Стори й се, че й вика нещо. Не беше сигурна, но й прозвуча като „камшик“.

84

- Мое.

Официалното му название беше „Цялостна инициатива на разузнавателното общество за националната киберсигурност“, но беше известен просто като „Център за данни Юта“. Простираше се на почти сто хектара сред хълмовете точно над магистрала 71 между градовете Блъфдейл и Солт Лейк Сити. За прикриването на огромното съоръжение не бяха предприемани никакви мерки. Хилядите сървъри, необходими за съхраняване на океана от събрана информация, бяха в четири зали за данни с площ от над девет хиляди квадратни метра, разположени успоредна една на друга. За охлаждането се грижеше отделна инсталация, а електричеството идваше от собствена централа. За незапознат човек комплексът изглеждаше не по-различно от дистрибуционен център на „Уолмарт“, „Костко“ или „Таргет“, като огромните еднообразни складове, изникнали покрай магистралите из целите Съединени щати.

Собственикът обаче беше Агенцията за национална сигурност, което означаваше, че центърът принадлежи на комбинираните разузнавателни служби на САЩ.

А след успешната демонстрация на суперкомпютъра „Титан“ той вече щеше да принадлежи на Йън Принс.

- Това е - каза Боб Голдфарб, грозният като гном асистент на Императора. - Време е да видим какво ще ни дадат всичките ексафлопи.

- Все едно да счупиш орех с чук - каза Йън. - Подобреният стандарт за шифриране няма никакъв шанс.

- Надявам се, че си прав - кимна Голдфарб, а очите му блестяха от мечтата за световно господство. - Президентът също се надява.

Не всичко в Центъра за данни Юта се виждаше с просто око. Оперативната зала беше в непроницаем за лъчения и вълни бетонен бункер на деветдесет метра под земята. Това беше съоръжение за защита на поверителна информация, вложено в друго такова, но по-голямо. Мониторите покриваха стените от пода до тавана, работните места на анализаторите бяха редица след редица, а по ъглите имаше знамена.

Тази сутрин оперативната зала беше изпълнена до краен предел, по столовете се бяха настанили хора на правителството и военни, а останалите стояха до стените. Брифингът беше по-секретен от свръхсекретен, улзрасекретен или какъвто там беше последният термин за най-висшия достъп до информация. Присъстваше и вицепрезидентът, заобиколен от свитата си, седнал до генерал Тери Улф. Дори самият президент щеше да следи срещата в компанията на съветника си по националната сигурност и директора на ЦРУ, макар и от три хиляди и двеста километра от стратегическата зала под Белия дом.

Йън стоеше до задната стена, скръстил ръце. Беше оставил Бригс във фоайето за посетители заедно с десетина други висши офицери и служители, които обаче нямаха нужния достъп. Йън беше част от мозъчния тръст, генерал Улф го наричаше негов собствен Опенхаймер. Но докато другите говореха само на теория, Йън беше създал проклетото нещо.

Преди седемдесет години една подобна група се беше събрала сред дюните на Уайт Сендс, Ню Мексико, за да наблюдават един кръгъл обект, поставен върху висока кула, и да станат свидетели на първата ядрена експлозия в историята на човечеството. Бомбите „Малчугана“ и „Дебелака“, разрушили Хирошима и Нагасаки, бяха само черно-бели спомени. Новата звезда се казваше „Титан“.

АНС го беше закупила с една-единствена цел - да разшифрова информация, съхранена в дебрите на мрежата или дълбоката мрежа, невидими за обикновения човек. В дълбоката мрежа бяха всички защитени с пароли данни, правителствени и корпоративни, всички комуникации на САЩ и на чуждите правителства, както и всички файлове без търговска стойност, обменяни между доверени пиъри. Проблемът не беше в събирането на информация и никога не бе бил. АНС имаше сита във всички транзитни точки на всеки комуникационен хъб по света и можеше да събере каквото си поиска. Проблемът беше в дешифрирането.

Всичките данни от дълбоката мрежа бяха криптирани според подобрения стандарт на шифриране, или ПСШ, неразби- ваема на теория черупка, обграждаща всяко съобщение, за да го предпази от неканени гости и да е сигурно, че то ще бъде прочетено само от желания получател. До момента нито една машина не беше способна да разбие ПСШ, поне не бързо и ефективно.

„Титан“ щеше да промени това.

„Титан“ имаше огромна изчислителна мощност, неописуем интелект, несравнима скорост и можеше да разбие всеки код за секунди. „Титан“ беше чукът по черупката на ПСШ. Един удари и прас! Черупката щеше да се разпадне.

По скептичните изражения Йън съдеше, че малцина от присъстващите тук тази сутрин вярват, че „Титан“ ще проработи. Йън нямаше никакви съмнения. Той знаеше.

- Дами и господа, моля за внимание - започна генерал Тери Улф, като се изправи пред залата и побутна суетно очилата си. - Днес сме се събрали тук, за да станем свидетели на първия работен тест на новия суперкомпютър „Титан“. Ще започнем с прехванато съобщение, което дръпнахме от нашите приятели в Москва. Ако съдя по формата, е от директора на Федералната служба за безопасност Громов до човек на висок пост в Киев. Занимаваме се с него вече два дни и не можем да разбием черупката.

Той се обърна към техника и кимна.

- Започвайте. Да видим какво може да направи „Титан“.

Техникът подаде съобщението към компютъра. Редове криптиран код изпълниха екрана - букви, символи, цифри се объркаха в наглед хаотичен миш-маш. В долния край на екрана светна „Обработване“ и „Титан“ пусна съобщението едновременно през множество програми за дешифриране.

- Два дни и още нищо не можем да постигнем - прошепна Голдфарб. - Не всички умни руснаци работят в Гугъл.

Йън се загледа в екрана, стиснал ръце зад гърба си, докато секундите отминаваха една по една. Изтече минута, после още една. Някой прочисти гърлото си. Друг протътри стола си по пода, чу се и кашлица. Слуховете за суперсилите на „Титан“ явно бяха преувеличени.

- Поне оправихте проблема с прегряването - каза Голдфарб. - Пак е нещо за начало.

- Хей! - възкликна някой.

Цялата зала се смълча.

- Ето го и него - каза Императора.

Изражението на Йън не трепна дори когато миш-машът от букви, символи и цифри беше заменен от редовете на съобщението, не само дешифрирано, но и преведено на безупречен английски.

- Кой, по дяволите, е Иван? - включи се президентът от стратегическата зала.

- Смятам, че е кучето му - отвърна директорът на ЦРУ - Ирландски вълкодав.

Всички се засмяха.

Йън усети нечие присъствие. Озърна се и видя, че вицепрезидентът го гледа настойчиво.

- Значи построихме център за данни за милиард и половина долара с най-модерния суперкомпютър в света, за да научим какво обича да яде кучето на премиера на Русия.

Вицепрезидентът отдавна се противопоставяше на увеличението на бюджета за разузнаване и беше срещу изграждането на Центъра за данни Юта.

Смехът заглъхна.

- Сега доволен ли сте, г-н Принс? - прошепна той. - Ще добавите още една нула към състоянието си. Всички сте шарлатани. Само вашата играчка може да спаси света. Я стига. Какво ще правим с всичко това?

- Според мен пропускате основния момент - каза Йън. - Не е важно какво пише в съобщението, а фактът, че можем да го прочетем.

Вицепрезидентът се обърна към Императора.

- Да криете още някое асо в ръкава си, генерал Улф? - сопна се той.

Директорът на АНС се притесни и отново намести очилата си.

- Постарай се да ни впечатлиш, Дейв - подкани той един полковник от военновъздушните сили, седящ наблизо.

- Да, сър - каза той и започна да трака по клавиатурата. От уредбата се разнесоха гласове. Йън разпозна езика като мандарин, но със северен диалект. На основния екран се появи превод на разговора в реално време.

- Срещата започна преди петнадесет минути - каза някой, идентифициран само като Говорител 1. - Присъстват вицепрезидентът, директорът на Агенцията по национална сигурност и много други правителствени функционери. На снимките се вижда, че през последния час на обекта са пристигнали шестнадесет автомобила, Смятаме, че тестват наскоро инсталирания нов хардуер.

- Какъв е? - попита Говорител 2. - „ Титан “?

- Все още не сме сигурни, но най-вероятно е по-сложна изчислителна апаратура,

- Изложени ли сме на риск?

- Абсолютно не. Никой не може да проникне в системите ни.

- Господа, слушаме генерал от китайското министерство на държавната сигурност в Пекин и разговора му с Ху Бао, вицепремиер на Китай, по сигурна и криптирана линия. Обикновено би ни отнело няколко часа да разбием кода, ако въобще успеем. Както всички сме свидетели, преводът се извършва в реално време. Изглежда, господин президент, че китайците говорят за нас. Обсъждат демонстрацията на „Титан“. Тук. Днес. Сега, Снимките, за които говорят, са от един от шпионските им сателити, който ни наблюдава от няколкостотин километра височина. Всъщност ние шпионираме как враговете ни шпионират нас - и се справяме по-добре.

В стратегическата зала президентът дори не се постара да прикрие гордостта си.

- И това е възможно заради тези нови машини? - попита вицепрезидентът.

- Да, сър - каза Улф. - Така е. Ето още един разговор. Започнал е преди три минути и продължава и в момента.

Този път езикът беше арабски, но преводът беше бърз и точен като преди. Улф обясни, че слушат разговор между министъра на отбраната на Саудитска Арабия и мъж, наречен Мохамед Фавзи, алжирец, отлавяващ „Ал Кайда“ в ислямски Магреб в Северозападна Африка.

- Избиват воините ми - каза Фавзи. - Няма къде да се крием.

- Търпение, приятелю - отвърна саудитецът.

- Майната му на търпението. Времето е скъпа стока, Трябват ни пари, за да го купим, пари за по-добро комуникационно оборудване, за по-сигурни убежища и за да плащаме на мъжете, за да заемат местата на загиналите мъченици.

- Кралят ще даде обичайния си принос.

- Пет милиона долара не стигат. Трябват ми поне десет, за да можем да продължим с Париж, както желае кралят.

- Кралят не харесва Париж. Веднъж го помолиха да напусне един хотел там. „Мюрис Той е собственост на евреи. Трябва да продължите с Париж.

Улф спря разговора.

- Моля, имайте предвид, че Централното разузнавателно управление е наясно със заговора за Париж от известно време.

Вицепрезидентът вдигна ръка, за да привлече вниманието на залата.

- Само един въпрос. Ако можете да подслушвате китайците чак от Шанхай, Пекин или където там, по дяволите, се намират, или хората от „Ал Кайда“, където и, по дяволите, да се намират, а всички те говорят по сигурни криптирани линии, какво ще ви попречи да подслушвате президента ни, когато разговаря с британския премиер по нашата собствена сигурна криптирана линия?

- Да - обади се и президентът. - Откъде да знам, че няма да ме подслушвате?

Генерал Улф подръпна маншетите си и намести очилата си. Очите му се стрелнаха към Йън и Боб Голдфарб и се върнаха отново към екрана.

- Няма, г-н президент - започна той тържествено, сякаш бойскаут полагаше клетва, - защото това би било незаконно.

В тези времена, помисли си Йън, законът е последното убежище за мошеника.

Един час по-късно Йън беше отново на борда на „УАН 1 “ и седеше в залата към опашката. Катарина му беше дала добавките, а по венозната система течеше фосфатидилхолин и къпеше теломерите му с хранителни вещества. Лаптопът беше отворен пред него и той нетърпеливо разглеждаше екрана.

Това беше седмата година.

Давид Голд влезе в салона, слаб, загорял и силен.

- Йън, искал си да ме видиш.

Йън вдигна очи и си отбеляза наум докъде беше стигнал.

- Да, Давид. Един въпрос - всичко ли получаваме?

- О, да - отвърна израелският компютърен учен. - Машините ни прехващат всичко, което постъпва в оперативната зала или излиза от нея. Точно това прави „Кларус“.

- Значи наистина бих могъл да подслушвам президента и британския премиер по сигурната им линия?

Голд сведе глава обидено и брадичката му опря в гърлото.

- Защо не, разбира се. Кажи ми има ли нещо, с което „Титан“ би могъл да ти помогне? Нещо належащо?

Йън потропа с пръсти по масата. Хрумна му едно име. Един гневлив червенокос ирландец с голяма уста и опасни разсъждения.

- Всъщност има.

85

Гордън Мей обиколи самолета си „Бойна брадва“, като спираше тук-там и се надигаше на пръсти, за да излъска огненочервения фюзелаж. До последното състезание за сезона оставаха три дни. Стюардите бяха отхвърлили контестацията въпреки яростните му протести. Беше объркан как така не можеха да разберат, че Йън Принс го беше засякъл от вътрешната страна, беше го избутал от линията му на полет и беше застрашил живота му. Това решение завърза интригата в шампионата, сега и двамата имаха по три победи.

В неделя залогът щеше да бъде всичко или нищо.

Мей се качи в кабината и стартира двигателя. Винтът се позапъна, после се завъртя, осембуталният двигател оживя и изрева като бик със заклещени в менгеме топки. Той излезе от хангара и се насочи към пистата. Беше поредният слънчев и безоблачен ден в пустинята на Северна Невада.

Планираше кратък полет, колкото да натовари двигателя максимално и да види дали е способен да поддържа скорост от 550 възела, или хиляда и осемнадесет километра в час за продължителни периоди от време.

Той погледна приборното табло. Отвън неговият P-51D изглеждаше като в деня, когато беше излязъл от фабриката. Интериорът обаче беше съвсем различен. Беше оборудвал „Бойна брадва“ с модерната авионика на изтребител F-16. Стъклени дисплеи и тъчскрийн монитори.

Освен това към крака му имаше прикрепен таблет, свързан безжично с двигателя. Така можеше да регулира подаването на гориво, горивно-въздушната смес и налягането на маслото, като настройва въртящия момент съвсем прецизно, докато е във въздуха.

- Кула, това е Голф Браво 415. Искам разрешение за излитане.

- Разбрано, Голф Браво 415. Вие сте първи за излитане. Пистата е ваша.

- Разбрано, кула.

Гордън Мей продължи до края на пистата и направи обратен завой. Спря, за да провери приборите за последен път, и започна ускорението. При 90 възела, или 166 километра, в час носът подскочи нагоре и самолетът се изстреля в небето с вой на побесняло банши.

Взе курс на североизток към Пирамид Лейк. Въздухът беше спокоен, възходящите течения и турбуленциите, които често се носеха от Сиера Невада на север, не се усещаха. На четири хиляди и петстотин метра той прекрати изкачването и се наслади за малко на езерото Тахо на запад и границата с Орегон на север.

Мей пристегна коланите си и се намести в седалката. Днес проверката беше за скорост. Щеше да изстиска всичко от „Бойна брадва“.

Провери приборите отново. Налягането на маслото беше нормално, а стрелката за температурата на двигателя беше далеч в безопасната черна зона. Доволен, че бебчето му е готово за танци, той хвана лоста за газта и го натисна напред, като увеличи скоростта си до 400 възела, или седемстотин и четиридесет километра, в час. Усмихна се. Двигателят никога не беше звучал по-добре. Усещаше, че все едно е закачен за ракета. Йън Принс нямаше никакъв шанс.

Мей увеличи въздушната си скорост до 500 възела, или 926 километра, в час, а после ускори до 520 възела. Летеше с над 960 километра в час, но носът на самолета беше стабилен, а конструкцията му оставаше солидна като скала без никакво разтърсване. Натисна лоста още и скоростта скочи до 550 възела, или почти хиляда и двадесет километра, в час. В миналото състезание му липсваха точно тези последни няколко възела, заради това го беше задминал Принс. Погледна таблета, обогати горивната смес, като добави високооктаново тестово гориво и намали кислорода. Резултатът беше увеличение на въртящия момент и сега самолетът разполагаше с онзи тласък на ускорение, за да изпревари съперник.

Машината реагира според очакванията му.

Нямаше търпение да дочака неделя.

Точно тогава носът се гмурна рязко надолу. В един момент летеше успоредно на земята, а сега се носеше към водите на Пирамид Лейк.

Изумен, Мей дръпна щурвала към себе си и изравни самолета. Погледна таблета, но екранът беше потъмнял. Почука стъклото, но нищо не се промени. Двигателят се закашля и самолетът трепна, сякаш някой го беше ударил отдолу.

Мей си пое дъх, като се опитваше да се успокои. Допреди десет секунди всичко работеше прекрасно. Наземният му екип беше проверил всички модификации. Това беше просто нещо дребно, нищо повече.

Той започна плавен завой обратно на юг. Беше време да се прибира и да върне „Бойна брадва“ обратно на земята. Отново погледна таблета, но екранът беше напълно черен. Отклони очи към таблото и видя, че приборите му също са тъмни. Нищо не светеше по целия дисплей. Щурвалът изведнъж се заби напред и самолетът се спусна стръмно надолу. Мей хвана щурвала с две ръце и с всички сили го дръпна към себе си, но той дори не помръдна. Носът се наведе още, после още и сега самолетът се носеше отвесно право към земята.

Мей прекъсна притока на гориво, но двигателят не само че не спря, но сякаш увеличи оборотите си. Започна да натиска педалите, да се опитва да регулира задкрилките, пробваше всичко, за да измъкне самолета от пикирането, но нищо не се получаваше. Самолетът вече не беше негов.

- Кула, тук е Голф Браво 415, докладвам за спешен случай. Намирам се в неконтролируемо спускане.

Кулата не отговори.

Мей почуства, че започва да му причернява и да губи съзнание от претоварването при ускорението. Усещаше натиска върху гръдния си кош и очните ябълки, беше му трудно да диша. За пръв път си позволи да не гледа приборите и се взря през предното стъкло. Водата се приближаваше с главоломна скорост. Вече беше на по-малко от триста метра.

Мей направи още един опит да дръпне щурвала към себе си.

- Моля те! - извика той.

Щурвалът поддаде. Носът се издигна.

- Слава Богу.

Дори не успя да си поеме дъх, когато щурвалът отново се заби напред и Гордън разбра, че всичко е загубено.

Водата се носеше стремглаво към него, цялото предно стъкло се изпълни в синьо и той осъзна, че това не е повреда. Авиониката и приборите не го бяха подвели, някой някак си беше успял да поеме контрола върху самолета му. Сещаше се само за един човек. Самолетът се вряза във водата и се разби на хиляди парчета.

- Принс! - изпищя Мей.

86

Джеси Грант седеше на мястото си в отборната станция на „Нинджинерите“ и гледаше как часовникът отброява секундите до началото на „Плени знамето“. Лаптопът й беше включен в мрежата и напълно зареден. Телефонът й също беше зареден и готов за ползване, ако се наложеше да работи едновременно с два браузъра.

- Две минути - обяви говорителят. - Ако трябва да отидете до тоалетната, вече е твърде късно. Ще трябва да стискате.

Джеси изпуфтя. Компютърни гении. Беше си купила достатъчно храна, за да й стигне за играта - безалкохолно „Маунтън Дю“, бонбони „Скигьлс“ и десетина дъвки „Базука“ с картинки от комикси. „Базука“ беше любимата дъвка на баща й.

Балната зала беше претъпкана до пръсване, по трибуните, издигнати край трите стени, нямаше свободно място. В двата противоположни края на помещението бяха поставени камери, а един репортер обикаляше от отбор на отбор и интервюираше играчите.

Тя огледа трибуните, като търсеше Гарет, но й беше трудно да различи лицата в приглушеното осветление. А и Джеси се интересуваше много повече от друг човек и се обърна към самотната фигура на най-отдалечената станция от „Нинджинерите“. Той носеше тъмен суичър и беше нахлупил качулката ниско над лицето си, освен това седеше с гръб към нея и всички останали. Другите отбори бяха в пълен състав от по осем души, но той седеше сам, дори нарочно беше оставил мястото за емблемата празно. Това беше без значение, всички в залата знаеха кой е.

Макс се доближи до нея, изглеждаше нервен, както и се чувстваше.

- Готова ли си, хлапе?

- Надявам се.

- Това може да е нашата година. Разчитаме на теб!

Джеси забоде поглед в монитора на лаптопа, твърде смутена от комплимента, за да отвърне.

- Добре, давай да го направим! - каза решително той и протегна костелив юмрук. Джеси неохотно го чукна със своя. Този преигран ентусиазъм не й допадаше, ако спечелеха, сигурно щеше да иска да скачат и да се бутат във въздуха гърди в гърди. Да имаш да вземаш, помисли си Джес.

- Една минута.

Всички отбори щяха да получат първите задачи по CTF. net, специално създадената за състезанието мрежа, в секундата, в която надпреварата започнеше, но засега екранът светеше в синьо и показваше логото на „Плени знамето“. Тя си пое дъх. Отборът й разчиташе на нея.

Изсвири сирена.

Първият хак се появи на екрана. Беше задача от типа „Завладей кутията“, подобна на онези, които бяха решавали с Лайнъс в курса. Джеси прегледа кода, като търсеше пробойни- те, оставени нарочно като тайни проходи към сърцевината на кода. Веднага забеляза една.

- Получих - каза „Проучване“ и веднага се зарови в програмите си, за да открие начин да се възползва от нея.

Джеси се усмихна вътрешно. Първата задача беше винаги най-лесната. Не можеше да си позволи да бъде самонадеяна, но все пак...

Хакерството някак си винаги й се беше удавало, в много отношения й напомняше на играта „Познай какво е скрито“ в списание „Хайлайтс“, което четеше при зъболекаря. Спомни си как се взираше в картинката - на стопански двор, на цирк или на карнавал, твърдо решена да открие скрития гребен, монета, тенис ракета или платноходка. След това й допаднаха книгите „Къде е Уолдо?“. Никой не забелязваше Уолдо и червената му плетена шапка по-бързо от нея. Не само Уолдо, Джеси можеше да посочи също Уенда, кучето му Бау и всички други скрити герои, при това толкова бързо, че изглеждаше чак плашещо. Скритите изображения сякаш й се набиваха в обичет сред целия хаос на рисунките. Тази необикновена способност не можеше да бъде обяснена с нищо, освен че просто си беше такава.

Хакването на мрежа не беше по-различно. Трябваше да знаеш кое си е на мястото, кое - не, и да имаш специална връзка между окото и мозъка, за да го забележиш първи.

- Пипнах те! - извика Джеси, като забеляза още една про- бойна. Секунда по-късно от „Проучван“ вече бяха проникнали в първата и „Нинджинерите“ плениха първото си знаме. Публиката избухна в овации. Джеси си позволи да хвърли поглед наоколо за миг и видя, че Гарет не отлепя очи от нея. Тя му се усмихна, но се изненада от мрачното му изражение. Не виждаше ли таблото? „Нинджинерите“ бяха пленили първото си знаме.

Гарет поклати глава и посочи таблото. Грубиянина имаше вече три знамена.

Сърцето на Джеси замря.

- Мамка му! Току-що го отмъкна! - извикаха от „Защита“ и Джеси усети пулса си чак в гърлото.

Знамето на „Нинджинерите“ изчезна от таблото.

Грубиянина го беше откраднал.

87

Мери скочи от седалката в секундата, когато самолетът се долепи до гейта, и си проби път през претъпкания салон, като се привеждаше, промъкваше и се извиняваше на избутаните хора, докато не стигна до предната врата.

- Май бързаме, а? - подкачи я стюардесата.

Мери се промуши край нея, без да отвърне, и се втурна по рампата. Полетът до Лае Вегас беше кацнал с тридесет минути закъснение. Беше десет сутринта, а беше оставила последното съобщение на гласовата поща на Гарет преди почти четири часа. Нямаше никаква представа откога Джеси е в полицейското управление и дали въобще я е изчакала.

В летището Мери се вмъкна в първия магазин за електронна техника и си купи телефон с предплатена карта за 29,95 долара. Пусна кутията на лентата, сложи кредитната си карта до нея и потропа нетърпеливо с крак, докато касиерката маркираше поръчката.

- Извинете, госпожо, но тази карта е отхвърлена.

- Опитайте отново - каза Мери. - Ако обичате.

Касиерката прекара картата за втори път през четеца.

- Съжалявам, госпожо. Картата е отхвърлена.

- Сигурна ли сте?

- Съжалявам.

Точно сега ли... Мери прибра картата в портфейла си и извади друга. Проблемът беше в касата, не в картата й. Тя помнеше баланса си, както заклет фен помни резултатите и головата разлика на любимия си отбор.

- Тази трябва да е наред.

Обърна се и огледа тълпите, суетящи се във всички посоки. Никога не беше харесвала Лае Вегас. Самата идея за това място дразнеше калвинистките й корени. Не заради греховност- та или порочността, а заради прахосничеството. Почти всички хора, които виждаше, изглеждаха така, сякаш трябваше да се мъчат да спестят пари, а не да ги дават на едноръкия бандит.

Тя се прозя. Не беше спала от повече от двадесет и четири часа, но по време на полета не успя дори да дремне, колкото и да се опитваше. Беше твърде притеснена за Джес и за всичко.

- Госпожо?

Тонът на младата жена подсказа на Мери, че нещо не е наред.

- Да?

- И тази карта е отхвърлена.

- Сериозно? Никога не я използвам, това е картата ми за спешни случаи.

- Мога да кажа само какво се изписва на четеца.

Мери си взе картата по-скоро ядосана, отколкото объркана.

- Мога ли да ви дам друга? Наистина сигурна съм, че проблемът е в машината ви.

- Госпожо, моля ви - касиерката погледна зад Мери, където вече се беше образувала опашка. - Приемаме и пари в брой.

Мери плати за телефона с последните си две банкноти по двадесет долара. Минута по-късно вече беше на ескалатора и се спускаше към стоянката на такситата. Набра номера на Гарет, но обаждането се прехвърли към гласова поща. Хлапета, помисли си тя сърдито. По цял ден бяха забили носове в телефоните си, но не вдигаха, когато някой им звънеше.

- Отново е майката на Джеси. Надявам се, че си й предал съобщението ми. Току-що кацнах и отивам в полицейското управление. Моля, обадете ми се на този номер веднага щом си прослушаш пощата.“

Тя мина покрай лентите за получаването на багажа и се насочи към изхода. През витрината видя, че се е извила огромна опашка за таксита. Тя забави крачка, като разбра, че девет долара и някакви центове няма да й стигнат за сметката до полицейското управление.

До стената забеляза банкомат. Тя пъхна картата в процепа и потръпна. Стори й се, че някой я хваща със студена ръка за рамото, а един ужасен глас й шепне в ухото, че картите й са отхвърлени и това не е никаква грешка. Тя тръсна глава. Разбира се, че беше грешка. Машините постоянно грешаха. Всичко с кредита й беше наред.

И с телефона ти всичко е наред, а?

Тя въведе ПИН кода си и екранът светна без никакви проблеми. Мери въздъхна облекчено и натисна бързо теглене на шестдесет долара. Машината зажужа и се забави. Накрая изплю картата й със съобщение, че тегленето не е възможно заради недостатъчна наличност.

Това просто не може да е вярно, каза си тя, като отказваше да повярва на съобщението на банкомата, че проблемът е точно в кредитните й карти. Пъхна отново картата си и влезе в менюто за проверка на баланса. На екрана се изписа „-27,98“.

Картата беше с превишен лимит.

Пълни глупости. Мери никога не си беше позволявала да излезе на червено. Преди два дни балансът й беше почти три хиляди долара. Щеше да знае, ако има някакво непокрито голямо плащане.

Значи беше грешка... или пък не.

Усети как паниката я обзема за пръв път.

Върна се към главното меню и натисна за проверка на спестовната си сметка, където имаше четиринадесет хиляди долара и някакви дребни. Беше безумно малка сума за семейство на около четиридесет години с две деца, а и не покриваше все още неплатените болнични сметки.

Екранът мигна.

Нула.

Мери се загледа онемяла в екрана, неспособна да проумее новата действителност, която й се натрапваше от тази единствена нула. Парите бяха нейна отговорност. Джо ги печелеше, а тя ги пазеше като орлица.

Без пари. Без кредитни карти. Без спестявания.

Очите й се насълзиха, въпреки че гласът на адмирала в главата й нареждаше да не изпада в паника. Семейният кораб на Грант не беше пробит и водата не нахлуваше в трюма с тонове всяка минута.

С треперещи пръсти набра проверка на последните транзакции. Целият баланс от четиринадесет хиляди четиристотин петдесет и девет хиляди долара беше прехвърлен към нещо, наречено „М. Дж. Г. Ентърпрайсис“. Нямаше друга информация.

М. Дж. Г. Мери, Джеси и Грейс.

Провери кредитните карти и видя, че всичките й пари са пратени към същата организация.

Мери извади картата си и излезе навън в овладения хаос. Тротоарът гъмжеше от пешеходци, такситата свиреха с клаксони, чуваха се и полицейски свирки. Не е честно, каза си тя, това е удар под пояса. Съкрушена, тя седна на бордюра и се хвана за главата. Знаеше, че хората я гледат, но никой не я попита добре ли е. Отчаянието беше просто обратната страна на радостта. В Града на греха двете се сменяха постоянно.

Планините не стават по-малки, като ги гледаш...

Тя се стегна и си наложи да престане да си повтаря думите на адмирала. Беше време да разчита на себе си.

Отвори чантата си и се опита да прецени ситуацията. Първо добрите новини. Беше се объркала, че има само девет долара. Всъщност имаше десет долара и осемдесет цента. Не беше кой знае колко по-хубаво, но когато започваш от нулата, всеки долар е от значение. Пусна портфейла си обратно в чантата и видя, че нещо проблясва в ъгълчето. Нещо като месинг или злато. Тя се разрови из ментовите бонбони, мокрите кърпички и внимателно сгънатите касови бележки и пръстите й докоснаха нещо кръгло, с обли ръбове и гладко.

Тя затвори чантата си. Докато се самосъжаляваше, опашката за таксита се беше увеличила още повече. Тя я подмина и пресече към островчето между платната, където бяха паркирани десетина лимузини в очакване на богаташите.

- Добро утро, госпожо - поздрави я шофьор в костюм и и отвори вратата. - Изглеждате така, сякаш сте тръгнала право към булеварда с казината. Нека позная... „Уин“?

- Не, съжалявам...

- „Беладжио“? Знаех си.

- Не отивам в хотел или в казино - каза Мери.

- Аха. Къде мога да ви закарам?

- В заложна къща - нареди Мери и седна в климатизираната прохлада на задната седалка. - При това по-бързо.

88

Часовникът „Патек Филип“ лежеше в кутийка с подплата от зелено сукно върху прозрачна витрина, в която бяха наредени огърлици, обици, гривни и други часовници.

- Рядко ни предлагат такова качество. Производството е ограничено до пет или шест часовника на година. Това е наистина рядък модел.

Мъжът се казваше Ал и по собствените му думи беше експертът по часовници на заложната къща. Ал беше нисък и започваше да надебелява. Имаше месести предмишници и рошава черна брада като на пират. Приличаше на човек, който вероятно разбира от коли и със сигурност знае много за моторите, но в никакъв случай не и за часовниците.

- Радвам се, че ви харесва - каза Мери.

- Мога да разпозная качеството - кимна Ал, надраска някакво число в бележника си и го обърна към нея.

- Мисля, че може да направите и по-добро предложение.

- Тридесет цента за долар е щедра оферта. Но като имаме предвид марката, бих могъл да я повиша малко. Ако се интересувате от продажба, ще ви дам по-привлекателна сума.

- Не, само заем.

Ал взе часовника и го вдигна, за да го огледа отново, както ценител на виното би се взирал в чаша бордо.

- Изключителен е.

- Беше на един приятел.

- Съжалявам - каза Ал.

- Няма защо, беше гадняр.

Ал върна часовника в кутийката, зачеркна първата сума и написа нова.

- Това е най-доброто ми предложение.

Мери откъсна листчето.

- Съгласна.

- Попълнете документите, а аз ще отида до касата и ще ви издам чек.

- Бих предпочела пари в брой.

Ал я изгледа изненадано и поглади брадата си.

- Цялата сума?

Мери кимна.

- В наши дни човек не може да има доверие на банките.

Ал я покани в личния си кабинет. Попълването на документите отне няколко минути и още толкова за обработката им. Условията бяха достатъчно ясни. Часовникът беше залог срещу заем. Имаше шестдесет дни, за да върне цялата сума с годишна лихва от двадесет и два процента и половина. Не беше кожодерство, но почти.

В кабинета влезе някаква жена и остави кафяв плик на бюрото. Ал изсипа съдържанието му - стегнати пачки банкноти по сто долара, все още с бандерола от банката. Той преброи внимателно парите и ги подреди на ветрила от по десет хиляди долара.

- Десет... двадесет... тридесет... тридесет и шест хиляди долара.

Мери кимна одобрително, Ал събра парите ловко като крупие, което подрежда колода карти, и ги сложи в по-малък и по- дискретен плик. Тя го пусна в чантата си и почувства кратко облекчение. Парите не бяха нейни. Часовникът принадлежеше на семейството на Хал Старк и щеше да ги върне веднага щом се прибереше с Джеси у дома, а Танк публикуваше статията си.

Дано някак си дотогава успее да си върне спестяванията, помоли се тя.

- Мога ли да ви помогна с нещо друго? - попита Ал, когато се върнаха в залата.

Мери отиде спокойно до една близка витрина. В нея нямаше огърлици, обици, гривни или часовници.

- Да - каза тя и посочи предмета, привлякъл вниманието й. - Бих искала ето това. Продавате го, нали?

89

Танк издърпа листа А4 от старата си пишеща машина „Ъндърууд“ и прочете последния абзац на материала си.

„Суперкомпютърът „Титан“, разработен от Джон Мериуедър и усъвършенстван от Йън Принс, е ключов фактор в системата за наблюдение от ново поколение на Агенцията за национална сигурност и ще може да дешифрира дори най-строго криптираните съобщения на съюзници и врагове. Данните, осигурени от инженерите на УАН, показват, че „задните вратички“, вградени в „Титан“ (а и в почти всички други устройства, произведени от „УАН Технолоджис“), осигуряват на всеки с точния код на паролата неограничен достъп до съобщенията и до цялата информация, минаваща през компютъра. До този момент от ФБР и „УАН Технолоджис“ не са върнали обажданията за коментар.“

Той взе химикал и написа „30“ в долната част на листа - стар вестникарски жаргон за „Край. Да се прати за набиране“.

Той се изправи със стон и отиде до мивката. Не беше предполагал, че рана от куршум, който просто беше минал през мускулите и тлъстините, може да боли толкова. Не само раната, цялото му тяло тръпнеше и се тресеше, сякаш наистина се беше блъснал с колата, както беше разказал на Ал Солетано. Изпи чаша вода, но тя само го освежи за малко, не го накара да се почувства по-добре.

Той се облегна на плота и погледна към старата машина „Ъндърууд“ в другия край на стаята. Беше тежка, неудобна, можеше да ти докара артрит на пръстите от силното удряне по клавишите, истинска реликва. Напомняше му за някого, когото познаваше.

Той се върна при бюрото и събра листовете. Статията беше около две хиляди думи и твърдеше, че Йън Принс беше ръководил кампания по изнудване и заплашване на акционерите в „Мериуедър Системс“, за да ги убеди да гласуват за продажба на компанията на „УАН Технолоджис“. Освен това той стоеше и зад хакването на мейнфрейма на ФБР във Вашингтон, довело до кражбата на над хиляда поверителни файла, и беше платил десет милиона долара на Едуард Мейсън. Всичко това беше част от плана му де факто да завладее „Центъра за данни Юта“ на АНС и да установи абсолютен контрол над него.

Нямаше нужда да се спекулира за какво Йън Принс щеше да използва достъпа си, действията му в миналото говореха предостатъчно - заплахи, кражба, саботаж и убийство бяха едва началото на списъка.

Не биваше да се забравя и малуерът, който според Хал Старк Йън Принс беше инсталирал в електронните системи на самолета на Джон Мериуедър. Той се беше разбил в планинския склон точно заради това. Пълното доказване на твърдения беше възможно единствено с пълно проучване на компютрите на Принс, но той щеше да даде уликите на ФБР и да остави Бюрото да се оправя.

Каква ирония, помисли си Танк.

Статията щеше да му донесе голяма награда дори и без обвиненията в убийство. Поне „Пулицър“. Щом излезеше, целият ад щеше да се отприщи. Танк щеше да е ангажиран месеци, ако не и години, за да отрази всички допълнителни разкрития и истории, които неминуемо щяха да завалят. Чувстваше се като герой във филм за Втората световна война - безстрашният войник, който открива кабела на детонатора в пясъка, разравя го с опасност за живота си и тръгва по него до взривателя.

Вече чуваше как Ал Солетано се извинява: „Знаеш ли, Танк, аз не бях на себе си, когато ти казах, че вече не ставаш. Ти беше не просто приличен репортер, а направо страхотен. Нека забравим тия глупости за съкращаването на персонала. Вестникът желае да се върнеш.“

Танк се наслади на мисълта. Честно казано, не беше съвсем уверен, че иска да се върне на старата си работа. Можеше да остане на свободна практика, да си осигури тлъст договор за книга и да развърти кариера като разследващ журналист.

Той докуцука до шкафа и потърси някакви чисти дрехи, и се спря на дънки, макар и леко изкаляни долу по крачолите, и фланелена риза, която миришеше на нафталин. Наплиска лицето си с вода и се среса. Последните два дни се оказаха доста дълги, но въпреки това видът му го порази. Изглеждаше, сякаш го беше газил камион, при това бавно.

Той отмести поглед, дозакопча ризата, взе статията и бележките си и ги сложи върху таблета. Внимателно отвори флаш паметта и я включи. Без нея всичко написано беше просто слухове и брътвежи. Без нея Танк Потър беше мъртвец.

Все още жаден, той отвори шкафчето с надежда да намери кола или джинджифилова бира, нещо за освежаване. Нямаше никакво безалкохолно, но на горния рафт почти в дъното видя две малки високи дървени касетки. Той се изправи на пръсти и сърцето му заби лудешки. Текила. И то не „Куерво Голд“, как- вато държеше като запас в джипа си, а „Хосе Куерво Ресерва де ла Фамилия“, еликсир, достоен за крале, с цена от над сто долара за бутилка.

Танк стъпи нормално. Внезапно болката в раната стана почти непоносима и перипетиите от изминалите дни се стовариха отгоре му. Сети се как се сблъска с Едуард Мейсън на летището, как откри обезобразения труп на Карлос Канту и как изпразни и двете цеви в гърдите на Макнеър. Всеки човек би имал нужда от питие, ако е преминал през всичко това.

Само едно малко, колкото да си успокои нервите и да попритъпи болката.

И все пак... Той се поколеба. Колкото и да му се искаше да си пийне, само една глътка, съзнаваше, че трябва веднага да излезе, да се качи във ферарито и да кара като луд право в Остин. Неговата задача беше да занесе доказателствата на властите. Животът му зависеше от това, не само неговият, но и на Мери.

Тръгвай. Веднага.

Краката му станаха като от олово.

Той си напомни, че е журналист и имаше дълг към истината. Въпреки това ръката му сякаш сама посегна и хвана една от дървените касетки. Смъкна я внимателно. Повече от сто долара бутилката... Отнесе я до мивката, тялото не го слушаше, действаше на автопилот. Не мислеше как да отнесе доказателствата на властите, не се сещаше за Мери. Фактът, че беше журналист, при това дяволски добър, не значеше нищо за него.

Трябваха му няколко минути да отвори касетката, да измъкне шишето и да махне корковата тапа. Миризмата почти го накара да падне на колене. Намери си чаша, наля си глътка, после още една и още една, като облизваше лакомо устни, докато кехлибарената течност се издигаше към ръба.

Хвана чашата и я вдигна с благоговение към устните си.

- Наздраве - каза той на Мери, Ал Солетано и дори на Пе- дро от грил бара. - Пипнахме ги.

Едва тогава чу хрущенето на гуми на кола по чакъла. Двигателят спря, затръшна се врата, по верандата отекнаха стъпки и някой почука.

- Господин Потър. ФБР. Моля, излезте.

Танк се огледа из стаята. Нямаше къде да бяга. Скри флаш паметта на единственото място, което му хрумна.

- Отворете, г-н Потър.

Танк отвори. Веднага разпозна агента, беше го видял предишната нощ, но тогава той не държеше пистолет.

- Вие? - изненада се Танк.

Специален агент Фъргъс Кийф го простреля в коляното. Танк се строполи на пода и се хвана за крака.

Кийф го прекрачи и влезе в стаята.

- Смятам, че паркираният отвън автомобил ни принадлежи.

90

Грубиянина 17, „Нинджинери “ 16.

Десет минути преди края битката щеше да се реши между два отбора. Първият, пленил двадесет знамена, печелеше. През цялата игра бяха в ролята на догонващи. Всеки път, когато Джеси и съотборниците й се сдобиваха със знаме, Грубиянина го открадваше.

- Кажи на „Защита“ да се стегнат - обади се Джеси. - Няма достатъчно „пробойни“, за да спечелим, ако продължаваме да си губим знамената.

Тя изпука кокалчетата на пръстите си и отпи глътка „Маунтън Дю“. Биеше Грубиянина в „Атака“ и пленяваше по две знамена за всяко едно негово. Отборът й обаче нямаше късмет в опазването им и той ги крадеше. Тя си спомни как баща й седеше пред телевизора и гледаше мачове на баскетболния „Бостън Селтик“. „Мачовете се печелят от защитата“, казваше винаги той.

Тълпата избухна в овации. Още едно знаме за Грубиянина.

Тя забеляза, че Макс я гледа с очакване. Разчитаме на теб. Един оператор насочи камерата си към нея и я заслепи с прожектора.

- Разкарай се - изкрещя тя.

Последната задача се появи на екрана й. Джеси веднага разбра, че е загазила. Това не приличаше на нищо, което беше виждала. Трябваше й цяла минута просто да прочете кода. Нищо не й идваше наум. Прочете го пак, но само се обърка още повече. Изглеждаше й напълно безсмислен.

Тя огледа и видя, че Гарет я гледа, стиснал юмруци, сякаш да я накара да побърза. Джеси отново насочи вниманието си към монитора и тогава забеляза... нещо познато... Не знаеше какво означава, но усети, че е крачка по-близо до решението. И тогава го съзря.

Джеси грабна телефона си и отвори откъса от код, останал от човека, изтрил съобщението на баща й. Сравни го със задачата и видя, че е права. Двата кода съвпадаха напълно, с изключение на последния ред. Ето я „пробойната“!

- Намерих една - извика тя, оцвети грешката в жълто и я прати на „Проучване“.

- Това е вариант на Линукс - отвърна й съотборникът. - Миналата година правих такъв в Калифорнийския технически институт. Това е телекомуникационен протокол. Хаквахме телефонната компания.

Джеси скочи от стола си и седна при „Защита“.

- Дръпни се - каза тя и се приведе, за да вижда по-добре екрана. - Гледай, пробива през черната матрица.

Грубиянина проникваше в системата им. Тя го блокира с лъжлива следа и докато той се чудеше какво става, успя да влезе в неговата система и за секунда откри пролука. Минута по- късно беше откраднала знаме.

- Върнах едно.

„Нинджинери“ 18, Грубиянина 18.

- Реших го - извика „Проучване“.

Бяха повели за пръв път в играта - „Нинджинери“ 19, Грубиянина 18.“

Малко по-късно обаче публиката отново изригна. Грубиянина беше пленил поредното знаме.

- Дай ми малко „Скитълс“ - помоли Джес.

Макс сипа цяла купчина в ръката й и тя ги метна бързо в устата си. Задъвка ожесточено и се върна на предишното си място.

- Открадни му едно от знамената - викна тя през рамо.

- Работя по въпроса!

Оставаше само едно знаме за пленяване. Всичко зависеше от това кой щеше пръв да открие последната „пробойна“ и да я реши.

Джеси прокара пръсти по бюрото и проучи следващия код. Телекомуникационните протоколи не бяха силата й, тя не се вълнуваше от хакване на телефони. Обичаше да прониква в мрежи и компютри.

- Една минута - обяви реферът по високоговорителя.

Ако играта свършеше сега, резултатът щеше да е равен, но това не я устройваше. Не и когато беше толкова близко да донесе първата победа на „Нинджинерите“. Не и когато беше толкова близо да победи Грубиянина.

- Взе ли го?

- Блокира ме. Ти намери ли „пробойна“?

Джеси не отговори. Трябваше й време да я открие. Успокой се. Концентрирай се. Ще я видиш.

Залата отново се разръкопляска. Тя хвърли поглед към таблото и видя, че Грубиянина беше пленил двадесетото си знаме. Тя изтича при „Защита“ и го изблъска от стола. Единствената й надежда беше да открадне едно от знамената на Грубиянина.

Тълпата започна да отброява последните двадесет секунди.

- Двадесет... Деветнадесет...

Джеси усещаше, че Макс и другите са се скупчили зад нея. Отново и отново се опитваше да пробие системата му, но той я блокираше.

-Десет... Девет...

Ето го! Пролука, достатъчно широка да мине влак! Тя бързо набра решението. Само още няколко секунди...

- Шест... Пет...

Тя дописа последната дума и натисна ентер. Беше успяла. Беше заковала Грубиянина и беше откраднала знамето му. Резултатът щеше да е равен.

-Две... Едно...

Прозвуча сирена и обяви края на състезанието. Джеси се изправи от стола. Таблото с резултатите беше същото. Грубиянина 20, „Нинджинерите“ 19.

- Но аз го взех - каза тя. - Пробих му защитата. Плених знаме.

- Не - каза Макс. - Има грешка в последната дума.

- Какво?

Джеси седна и погледна екрана. Макс беше прав. Беше пукнала „с“ вместо „х Вината отново беше нейна.

- Съжалявам.

„Нинджинерите“ се срутиха унили по столовете. Никой не й каза и дума. Беше ги накарала да повярват, че могат да спечелят и ги беше подвела.

Тълпата се изсипа от трибуните и хората се скупчиха в залата. Тя мерна как Грубиянина мина край съдиите, пренебрегна протегнатата ръка на рефера и не обърна никакво внимание на опитите да го поздравят. Промъкна се покрай подиума и тръгна към изхода.

Сега или никога.

Джеси се прехвърли през масата и си проби път през тълпата. Трябваше да говори с него. Беше толкова близо. Едно знаме. И то заради някаква правописна грешка.

Видя черната качулка отново в коридора. Забърза се към него, като се затича и заобикаляше хората, напускащи залата. Той зави и тя го видя до асансьора, с ръце в джобовете и с гръб към нея.

Тя се спря и се стегна, като изпъна рамене. Беше си повтаряла какво ще му каже стотици пъти, а сега не се сещаше и за дума.

- Както и да е, Джес, просто говори с него - измърмори тя.

Някой я хвана за рамото.

- Джеси!

Тя се обърна и стомахът й се сви. Не сега, не и тук.

- Мамо? Дошла си?

- Чаках ви цели часове в полицейското управление. Постоянно звъня на Гарет, но той не отговаря. Не получихте ли съобщенията ми? Добре ли си?

Джеси кимна. Искаше да каже, че е наред и почти беше спечелила „Плени знамето“ - една тъпа правописна грешка! - но нямаше време.

- Трябва да тръгваме - каза Мери. - Толкова се радвам, че си тук и че те открих.

Тя протегна ръце и Джеси забеляза сълзи в очите й. Отстъпи и избягна прегръдката. Озърна се през рамо и видя, че вратите на асансьора се отварят и Грубиянина влиза вътре.

- Не сега. Съжалявам, но трябва...

- Джеси, чакай - не!

Джеси избута майка си и хукна.

Успя да влезе в претъпкания асансьор тъкмо когато вратите се затваряха.

91

- Къде е? - настоя Кийф.

Танк лежеше на една страна и гледаше шарката на дървото по пода. Да те прострелят два пъти, и то за един ден, мислеше си той. Късметът ми трябва да се подобри, няма накъде по-лошо.

- В колата ли беше? - продължи Кийф. - Господин Мейсън не вижда друга причина ти и жената на Грант да направите нещо толкова колосално глупаво като кражба на правителствено имущество посред нощ. Той смята, че откраднатите от Старк файлове са били в ключа на колата. Каза, че трябва да са на флаш памет или на нещо подобно. Къде е тя между другото?

- Не знам. Няма я. Тръгна преди час.

- После ще се върнем на този въпрос. Сега ми трябва ключът или на каквото там устройство е съхранил информацията Старк.

- Как ме откри? - попита Танк.

- С едно съвсем ново изобретение, наречено „ЛоДжак“. Всяка кола над двайсет бона има такъв чип. От десет години насам.

- Наскоро не съм се оглеждал за нови коли.

Кийф затвори вратата и я заключи. Коленичи, претърси Танк, взе му портфейла и изтърси всичките му кредитни карти на пода. Не откри нищо, изправи се и обиколи стаята внимателно. Спря се на кухненската маса и прочете статията.

- Добра работа - каза той. - Джо Грант щеше да е на седмо- то небе и най-накрая да получи повишението във Вашингтон, което искаше. А може би не. Той беше твърде добър в работата си, за да го залостят зад някакво бюро.

Кийф разгледа таблета, на който Танк беше презаписал всички файлове на Старк.

- А ето те и теб, дошъл чак тук без интернет връзка.

- Даже и дайъл-ъп модем нямам.

Кийф взе чашата с текила и изпи половината на един път.

- Малко ми е рано, но пък обикновено до обяд не стрелям по никого.

Той се обърна и коленичи пред Танк.

- Ще сътрудничиш или не?

Танк затвори очи и притаена чело в пода.

- Не.

Кийф опря пистолета в лявото му коляно и стреля.

- В ИРА правят така. Наричат го да „махнеш коляното“ на някого. Боли, нали?

Танк не можеше да говори, превит от агония.

Кийф довърши текилата и остави чашата в мивката.

- Знаеш ли - каза той, - всъщност няма особено значение дали ще получа ключа или не. Важно е никой друг да не го намери. Но ако си тръгна без него, всички нагоре по веригата ще си помислят, че е у Мери Грант. Не знаем къде е тя в момента, но не си представям, че ще успее да се крие дълго. Така че, ако нямаш открадната от Старк информация, няма да имаме друг избор, освен да приемем, че е у нея.

Танк се разплака. Не толкова от болка, колкото от разочарование и от отчаяние.

- В пишещата машина е - каза той. - Ключът е в пишещата машина.

Кийф я огледа и извади ключа от „ЛаФерари“.

- Хитро копеле - отбеляза той, като извади флаш паметта. - Само да знаеш, че така или иначе ще убием Мери Грант и дъщерите й. Господин Мейсън не харесва неща извън контрол. Нито пък Йън Принс.

- Да не сте посмели!

Кийф застана над Танк и насочи пистолета към главата му.

- И как точно смяташ да ни спреш?

92

Асансьорът беше претъпкан и задушен. Джеси стоеше с лице почти опряло във вратата, притисната от всички страни. Знаеше, че Грубиянина е някъде зад нея, но имаше твърде много хора, за да го заговори. Едва можеше да обърне глава. Асансьорът спираше често и бълваше хора. Последните двама слязоха на двадесет и първия етаж. Вратите се затвориха и желанието й се сбъдна. Беше насаме с Грубиянина.

- Хм... - започна неуверено тя, като се обърна към него и се усмихна. - Хубаво име.

Грубиянина остана с приведена глава и не каза нищо.

- Аз бях от „Нинджинерите“. Защитата ни трябваше да е по-добра.

Все още никакъв отговор.

Джеси се извърна към вратата, като цялото й същество искаше да потъне вдън земя и да умре от срам.

Асансьорът продължи към покрива и надстройките. Вратата се отвори и Грубиянина се промуши край нея. Джес го последва.

- Чудех се дали не бих могла да поговоря с вас за секунда. Не знам как успявате едновременно да се справяте с атаката, проучването и защитата. Направо е страхотно.

Джеси стисна зъби. Звучеше като някаква глупава фенка.

- Всъщност аз дойдох, за да играя срещу вас - продължи тя упорито, като забърза крачка, за да не изостава. - Мислех, че ако спечеля, вие може да поискате да говорите с мен. Виждате ли, имам един проблем. Става дума за хакване, но сама не мога да разбера как е било осъществено. Дори преподавателят ми не може. Който и да го е направил е направо свръхумен. Истината е, че не знам кого друг да питам.

Стигнаха до края на коридора.

Президентския апартамент.

Джеси остана малко назад, докато Грубиянина плъзна картата си през ключалката и отвори вратата. Тя успя да зърне мрамор, много растения и аквариум, който изглеждаше като истински океан. Грубиянина влезе вътре и остави вратата отворена. Джеси надникна, но не посмя на прекрачи прага.

- Моля ви - каза тя, но без да звучи сякаш се унизява. - Става дума за семейството ми. За баща ми всъщност. Имам нужда от помощта ви.

Грубиянина се обърна и тя видя лицето му за пръв път. Тъмни, дълбоко разположени очи, малка нервна уста с болно червени възпалени устни.

- Влез - каза той. - Затвори вратата.

Джеси пристъпи вътре и дръпна вратата. Аквариумът представляваше стена между фоайето и дневната, която й се стори голяма колкото цялата им къща на „Пикфеър Драйв“. Прозорци от тавана до пода разкриваха гледка към булевард „Лас Вегас“ и отвъд него.

- Значи искаш да говориш с Грубиянина? - попита той.

Джеси кимна. Странен въпрос, беше очевидно, че иска.

- Той е там - каза Грубиянина или поне човекът, който тя си мислеше, че е Грубиянина, и посочи към вратата.

- Но вие не сте ли...

Вратата се отвори и към Джеси закрачи мъж, който беше виждала хиляди пъти по телевизията и в интернет.

- Здравей, Джеси - каза той. - Фантастична игра. Почти ме спипа.

- За една буква - кимна Джеси.

- Понякога трябва само толкова - съгласи се Йън Принс.

- Вие сте Грубиянина?

- От пет години. Вече шест.

- Но вие не бяхте в залата.

- Трудно е. Твърде много внимание. Моят помощник заема мястото ми. Помага ми малко, но аз му давам отговорите. Ти си надарен играч, млада госпожице. Може би един ден ще работиш за мен.

- Това ще бъде готино.

- В крайна сметка и двамата живеем в Остин.

Джеси се обърка и загуби присъствие на духа. Йън Принс стоеше на метър и половина от нея и тя разговаряше с него. Хотелският апартамент беше направо умопомрачителен, а в аквариума плуваше акула.

- Откъде знаете името ми?

- Знам всичко за теб. Знам, че харесваш „Лед Цепелин“. Аз също. Коя е любимата ти песен?

- „Разбивач на сърца“.

- А моята е „Стълба към небето“.

Отговорът не струваше, но Джеси не искаше да коментира.

- Знам, че посещаваш летни курсове в Тексаския университет и че имаш по-малка сестра, която се казва Грейс - продължи той. - Освен това знам, че и двете обожавате ленивци.

- Извинете, но малко ме плашите.

-А и знам, че наскоро си загубила баща си. Съжалявам.

Преди Джеси да успее да отвърне каквото и да било, на вратата се почука рязко.

- Простете - каза Йън Принс, отиде във фоайето и отвори.

- Влезте - каза той сърдечно и протегна ръка. - Каква изненада.

Майката на Джеси влезе в апартамента. Зад нея стоеше слаб и груб на вид човек с ниско подстригана руса коса.

- Мамо? Какво правиш тук?

Мери не отговори.

- Пусни я - каза тя на Йън Принс.

- Колко е хубаво, че най-накрая се срещаме. Имам чувството, че сякаш вече ви познавам.

Джеси гледаше ту към единия, ту към другия.

- Мамо, какво става? Откъде познаваш Йън Принс?

- Баща ти го е познавал. Сега замълчи, Джеси.

Джеси отстъпи крачка назад. Нямаше представа какво се случва, но никога не беше виждала майка си толкова притеснена.

Йън Принс отпусна ръка.

- Затвори вратата, Питър - каза той на русия здравеняк. - Мери и аз трябва да си побъбрим.

93

- Не е необходимо нещата да свършват зле. Стига да получа това, което ми трябва, не виждам причина защо да не можем да върнем всичко, както си беше преди.

Мери седеше в кожен стол с ниска облегалка с лице към Йън Принс в библиотеката на втория етаж на президентския апартамент.

- Съпругът ми е мъртъв. Ти си наредил да го убият. Нещата не могат да се върнат както са си били.

- Ти нямаш пари. Нямаш спестявания. Кредитът ти е съсипан, а сметките от болниците са цяла планина. А сега Грейс е отново в болница в компанията на своя пазител госпожа Креймър, чиято кредитна карта ти използва, за да си запазиш билет за полета до Лае Вегас. Не ме питай откъде знам.

Мери се опита да овладее страха си. Знаеше откъде той знае всичко. Вгледа се в очите на Йън Принс, а част от нея се запита дали той въобще е човек. Приветливата усмивка, блестящите очи и лъскавата коса - всичко излъчваше здраве и благосъстояние, но беше някак изкуствено, не съвсем живо.

- Готов съм да поправя тези нещастни стечения на обстоятелствата - продължи той. - Сметката ти ще бъде захранена отново, както и спестяванията. Освен това ще платя болничните сметки на Грейс до последния цент. Дори ще ви осигуря щедра помощ, за да можете да си стъпите на краката след тази тежка загуба.

Йън Принс помълча, протегна ръка и я докосна по коляното.

- Искам само най-доброто за вас.

Мери отблъсна ръката му.

- Да беше помислил за това, преди да накараш да убият Джо.

Йън Принс се засмя, сякаш това беше дребно недоразумение между приятели.

- Едуард Мейсън ми каза, че си упорита.

- Той няма никаква представа.

Погледът в очите на Йън Принс се промени, сякаш изгасна някаква светлинка.

- Разбира се, стои и въпросът с пенсията на съпруга ти - каза той.

- Какво за нея? - попита Мери. Всичките им пари бяха откраднати от банката и те имаха единствено пенсията на Джо. Мери беше изчислила, че ще е около три хиляди долара на месец. Ако Едуард Мейсън спазеше обещанието си за посмъртно повишение в старшето ръководство, сумата щеше да се повиши до почти пет хиляди долара. Пенсията беше единствената им останала спасителна мрежа.

- Ако съм разбрал правилно, във ФБР смятат злоупотребата с алкохол или наркотици по време на служба за наказуемо деяние. Джо е прекарал известно време в „Лешниковата бърлога“, нали така? Шестдесетдневен курс на лечение, удължен на деветдесет дни заради сериозните пристрастености... да, в множествено число. Алкохол. Медикаменти с рецепта. Дори марихуана.

- Джо не е пил или ползвал каквито и да било вещества от две години и половина. Всичко започна заради една работна злополука. Получи дискова херния...

- Докато е вдигал шкафче с документация и е местил доказателства - довърши Йън Принс. - Знам, знам. Тези неща често започват по най-невинния начин. Но Едуард Мейсън ме информира, че стандартната процедура включва и анализ на кръвта от времето на настъпване на смъртта. Ако във ФБР открият нещо нередно, ще имат пълното право да намалят пенсията му, ако не и въобще да я спрат.

- Заплашваш ли ме?

- Отдавна отминахме фазата със заплахите, Мери - каза Йън и се усмихна. Светлинката в погледа му се възвърна. - Що се отнася до Грейс, за малко да забравя да ти кажа. Намерих един многообещаващ лекар в Хюстън, който може да се погрижи за нея. Д-р Шендър, доктор по медицина в клиниката „Андерсън“ от Центъра за борба с раковите заболявания на Тексаския университет. Истинско светило в областта си. Просто брилянтен.

- Грейс е добре.

- Ти казваш така. А и с радост бих поканил Джес да работи при нас в УАН. Тя е природен талант, точно като мен на нейната възраст. Можем да започнем със стаж през следващото лято. Разбира се, ще й плащаме таксата за колежа, както и курсовете за допълнителна квалификация, които би искала да запише. Всичко. Ще й поемем и разходите.

- Не, благодаря - каза Мери. - Няма да е необходимо.

Йън присви очи.

- Не мисля, че си в позиция да отхвърляш предложението ми.

- Смятам, че съм.

- Наистина?

Мери се приведе към него.

- Във ФБР се мръщят и на още нещо и това са подкупите. Ти си платил на Едуард Мейсън десет милиона долара, за да спре разследването на съпруга ми по случая с „Мериуедър Системс“. А да не забравяме и казуса, че си хакнал мейнфреймо- вете на Бюрото. Въобще не споменавам първите обвинения в изнудване на акционерите на „Мериуедър“. Не ме питай откъде знам.

- Ти заплашваш ли ме?

- Отдавна отминахме фазата със заплахите, Йън. Разполагам с всички файлове на Хал Старк. Всичко, което е копирал от твоите компютри, за да го даде на Джо. Всеки момент помощникът ми ще даде на вестника статия, както и копие от файловете с подробности за извършените от теб престъпления - натърти Мери, изправи се и си взе чантата. - Бих посъветвала Едуард Мейсън да остави кръвта на съпруга ми и да не я пипа по никакъв начин. А сега, ако ме извиниш, ще сляза долу и ще отведа дъщеря си.

Мери тръгна да излиза от стаята, когато вратата се отвори и се появи шефът на охраната.

- Мисля, че сме се срещали - каза Мери, като се разминаваха. - Снощи. У дома. Аз бях онази със стоманената купа.

- Скоро ще се видим отново.

- Съмнявам се.

Мери слезе по стълбите и видя, че Джеси седи на дивана и работи на лаптоп до човека е хлътналите очи.

- Хайде, фъстъче. Махаме се оттук.

- Тъкмо говорехме за кода, който открих в твоя телефон. Това е Грег. Бил е в Масачузетския технологичен институт. Той ми обясни напълно.

- Здравей, Грег. Впечатлена съм - каза Мери, хвана Джеси за ръката и я дръпна от дивана. - Отиваме си у дома.

Джеси измъкна ръката си.

- Добре. Няма нужда да си толкова агресивна - възмути се тя и се обърна към Грег от Масачузетския технологичен институт. - Благодаря ти, че ми показа. Не го открих никъде в ГитХъб.

- Много жалко за онази правописна грешка - усмихна се Грег и Мери си помисли, че прилича на хиена. Искаше да се махне от Йън Принс повече от всякога.

- Трябва да си взема лаптопа - каза Джеси. - Оставих го в балната зала, дано Гарет се е погрижил.

- Чудесно. Нека просто си ходим.

Йън Принс беше слязъл по стълбите и стоеше до аквариума. Бодигардът му мина край него и тръгна към Мери.

- Трябваше да си държиш устата затворена - изръмжа той с южноафриканския акцент, който беше чула снощи.

Мери дори не видя замахването за удара. Усети, че нещо кораво и тежко я удари по челюстта и всичко пред очите й се размаза. Когато се осъзна, разбра, че лежи на пода, а от устата й тече кръв.

Джеси пищеше, но изведнъж спря. Силни ръце дръпнаха Мери да се изправи. Тя видя, че Джес се превива на дивана и се държи за стомаха. „Приятелят“ й Грег от Масачузетския технологичен институт се беше изправил над нея.

- Опасявам се, че имам лоши новини - каза Йън Принс. - Господин Мейсън ми съобщи, че вашият приятел г-н Потър е бил убит. Доказателствата, за които споменахте, са в ръцете на ФБР. Били са на флаш памет в ключ за кола. Това ме кара да смятам, че го е измислил Хал Старк. Или може би е било идея на съпруга ви? Така или иначе е много хитро.

Принс направи крачка-две и погледна към охранителя си.

- Господин Бригс, мисля, че тук приключихме - рече той и се обърна към Мери. - Трябваше да приемете предложението ми, докато имахте тази възможност. Страхувам се, че вече не е валидно.

Мери го заплю в лицето със слюнка и кръв.

- Ето какво мисля за предложението ти.

Йън отскочи, като бършеше лицето си.

- Никога няма да успеете да ме спрете - каза той. - Аз съм бъдещето.

- Господи, дано не е така.

Йън се обърна и излезе от апартамента.

Бригс поведе Мери към един стол и я накара да седне. Извади чифт пластмасови белезници и ги пристегна върху китките й, но пред тялото, без да извива ръцете зад гърба й, и залепи устата й със скоч лента. Джес скочи от дивана и се втурна към вратата. Грег я събори и я задържа, докато Бригс завърза ръцете й и запуши устата й.

- Изчакай, докато се стъмни - каза Бригс на Грег от Масачузетския технологичен институт. - Ще пратим някой да ти помогне. Дотогава са твои. Само не цапай.

94

Танк Потър все още не беше мъртъв. Лежеше на една страна на пода в хижата си, потънал в адското море на болката.

Фъргъс Кийф стоеше над него и тъкмо натискаше бутона за край на обаждането.

- Чу ли това, Потър? Указания от самия шеф. Всичко несигурно да се елиминира. А това означава теб, приятелю.

Танк се обърна по гръб.

- Дай ми да пийна. За последно.

- Не искаш ли вместо това да се помолиш на Бога?

- Двамата нещо не се разбираме.

Кийф наля два пръста текила в чашата и му я подаде.

- Хубава стока. Няма две мнения.

- По долар шишето.

- Да, бе. Надявам се, нямаш нищо против и аз да си налея.

Кийф понадигна Танк и поднесе чашата към устните му.

Той се опита да отпие, но текилата вече не ухаеше толкова за- пленяващо. Хрумна му, че ако не се беше забавил да си налее едно, вече щеше да се е измъкнал. Сега щеше да кара някъде към Хъто, листовете със статията щяха да са на седалката до него, а файловете на Хал Старк да са на сигурно място в ключа и на таблета. Помисли си за Мери и за момичетата й и осъзна, че Кийф или някой като него скоро щеше да ги навести.

Танк отблъсна чашата с последни сили.

- Какво има? - попита Кийф.

- Не мога - отвърна Танк.

- Както искаш - сви рамене Кийф, изпи текилата с наслаж- дение и се изправи. - Готов ли си?

Танк оброни глава. За пръв път от много години насам започна да се моли. Молеше се за Мери и за нейните момичета. Молеше се Йън Принс и Едуард Мейсън да умрат от ужасна смърт. Молеше се и за прошка. Не му отне много време.

- Когато решиш.

По верандата глухо отекнаха стъпки. Кийф бързо отиде до вратата.

- Кой е това? Мери Грант още ли е тук?

Той вдигна пистолета и рязко отвори вратата. Танк видя как очите му се разшириха. Чу се ужасен, оглушителен звук и Фъргъс Кийф падна на пода, докато куршумите на автоматния ред разкъсваха гърдите му.

Дон Бенет влезе в хижата и пусна още един къс откос в проснатото тяло на Кийф.

- Само не и ти - изстена Танк и сърцето му замря.

Бенет приклекна край Танк.

- Дръж се - каза той. - Скоро ще дойде линейка.

Появи се още един мъж, по-възрастен, с рошава побеляла коса и пълен в корема. Той се наведе и вдигна ключа от ферарито от пода.

- Това ли е? - попита Ранди Бел.

- Това ли е, Потър?

- Всичко е там - кимна Танк.

Бенет викна на Бел да донесе алтечката от колата и отново се обърна към Танк.

- Сигурен съм, че ще прочетем за историята във вестниците.

Но в момента Танк не се интересуваше от вестника, от написването на статията, която ще му спечели наградата „Пу- лицър“, или от тлъстия договор за книга. Той се пресегна и хвана Бенет за ръката.

- Намерете Мери.

95

Къртицата докосна меката торбичка под окото на Джеси с острието на ножа. Кожата й беше толкова гладка. Тя беше чиста. Недокосната.

- Стани. Не искам да те излагам пред майка ти.

Момичето не се изправи. Той видя омразата в очите й и усети възбуда. Къртицата натисна върха на ножа в кожата, видя и страх, а това го развълнува още повече.

Джеси стана.

- Отиди в спалнята.

Мери Грант се надигна и се хвърли срещу него. Къртицата я ритна и тя падна назад през масичката за кафе. Той скочи върху нея и притисна ножа във врата й. От порязването потече струйка кръв и обагри острието.

- Стой тук. Не мърдай. Не издавай и звук. Ако те чуя, ще забия ножа толкова дълбоко в корема на бебчето ти, че няма да мога да го измъкна. А после ще дойда и ще го забия и в твоя.

Къртицата превъртя ножа в ръката си, опря утежнената дръжка в челото на Мери и леко затвори умоляващите очи. Имаше планове и за нея.

Изправи се и бутна Джеси напред към леглото в спалнята. Обърна се и затвори вратата зад себе си, но не съвсем. Ако Мери Грант се опиташе да вика, щеше да я чуе.

Мери се изправи секунди след като вратата се затвори. Беше замаяна, но нищо повече. Ако не друго, болката й действаше отрезвително. Тя изхлузи обувките си и се плъзна безшумно през стаята. Чантата й беше на пода, паднала там, където Бригс я беше ударил. Тя падна на колене и я отвори, бръкна със завързаните си ръце, избута настрани портфейла си, плика с тридесет и шестте хиляди долара и напипа дръжката на никелирания револвер тридесет и осми калибър. Старомоден подарък срещу неприятности в събота вечер, струваше й двеста деветдесет и пет долара в заложната къща.

Тя измъкна оръжието, стисна го здраво и запъна петлето с двата си палеца.

Раната на врата й кървеше ужасно и наръси алена огърлица по пода.

От другата стая се дочу шум.

Мери не се затича. Стъпка по стъпка тя се приближи до спалнята и до притворената на сантиметър-два врата. Видя голите бедра на мъжа и се забърза. Нямаше да позволи на никого да нарани дъщеря й.

Тя беше прекрасна.

Беше негова.

Къртицата държеше телефона си в лявата ръка, а ножа в дясната. Искаше да заснеме първия си път. Предвкусваше как щеше да гледа клипа отново и отново. Гледането беше дори по- приятно.

Джеси лежеше на леглото, както й беше наредил. Той се приближи внимателно, готов зарезки движения и удари. Плъзна ножа под тениската на „Нинджинерите“ и я сряза надлъжно през средата на гърдите.

- Точно така - каза той. - Стой мирна и гледай в обектива.

Той се приближи още малко, вдъхваше миризмата й, искаше я цялата.

Джеси се опита да го изрита. Той избягна ударите с лекота и притисна ножа в тялото й.

- Сега махни другата тениска - нареди той.

Искаше и да я целуне, но не можеше да махне скоч лентата от устата й. Щеше да я целува по-късно, докато беше все още топла.

Джеси не помръдна и той я резна леко по бузата.

- Следващия път ще боли повече.

Джеси смъкна тениската и извърна поглед.

- Отвори очи, Джес - каза той. - Искам да видиш всичко.

Искаше, когато гледа клипа по-късно, да вижда как животът се отцежда от очите й.

Къртицата погали сутиена й с ножа и го смъкна по-надолу до дънките й. Чувстваше се силен, властен. Той контролираше ситуацията, той нареждаше, не някой друг. Не Бригс. Не Йън Принс. Целият свят правеше каквото му каже, сякаш беше програмирал всяко негово действие.

- Сега тези.

Джеси изхлузи дънките си. Той я погледна в очите и я докосна. Искрица на страх, на очакване. Внезапно страхът изчезна. Той зърна някакво отражение в зеницата й, сянка на движение зад него.

Джеси извърна глава на една страна и стисна очи.

Нещо твърдо и студено докосна главата му над тила.

Къртицата започна да протестира, искаше да се обърне и да види кой е зад него и не се подчинява на програмата му.

Последва ярка светлина. Експлозия. Слънце.

И настъпи мрак.

96

Мери държеше Джеси в прегръдките си и я остави да се наплаче, докато сълзите й пресъхнаха.

- Как е Грейс? - беше първото нещо, което дъщеря й я попита. - Тя ми прати съобщение, че отива в болницата.

- Все още не знаем.

- Но ти си тук.

- Разбира се, че съм тук - кимна Мери.

При тези думи Джеси се разплака отново.

- Обичам те, мамо - промълви тя.

- И аз те обичам.

Мери беше завела Джеси обратно в дневната. Вратата на спалнята беше плътно затворена. Надяваше се само дъщеря й да не е видяла твърде много.

Джеси изхлипа за последен път и избърса очи.

- Съжалявам. Трябваше да ти кажа, че ще идвам. Знаех, че няма да ми позволиш.

- Права си. Но за това ще говорим по-късно.

- Добре.

- А що се отнася до онази електронна цигара, млада госпожице...

- Ровила си ми в бюрото? - сепна се Джеси.

- Джес.

- Няма нищо. Знам, че просто си се притеснявала - каза тя и се поизправи. - Защо дойде? Защо Йън Принс иска да ни причини зло? Заради татко ли? Той знаеше името ми.

- Татко ти го е разследвал - каза Мери. - Йън Принс е наредил да го убият, за да го спре.

На Мери й трябваха цели десет минути, за да разкаже на Джеси всичко, което се беше случило през последните четиридесет и осем часа. Не й спести нищо. Говореше с Джеси като с възрастен, защото така щеше да говори с нея и адмиралът.

Джеси щеше да навърши шестнадесет едва след няколко месеца. Ако дори малко приличаше на майка си, щеше да може да се оправя сама в мига, в който получеше шофьорската си книжка. В живота на всеки родител идва момент, в който трябва да остави децата да поемат по собствения си път. Мери все още не беше готова за него, но нямаше думата по въпроса.

- Танк наистина ли уби онзи тип? - попита Джеси, след като помълча малко, за да се опита да осмисли чутото.

- Трябваше. Онзи щеше да убие мен.

- А ти наистина ли удари Бригс по главата със стоманената купа?

- Налагаше се.

- Стига бе - изуми се Джеси. - Майка ми е Жената чудо.

- Не - каза Джеси. - Просто майка ти. Това е достатъчно.

- Но откъде Йън Принс знаеше толкова много за мен?

- Някак е успял да хакне компютъра ни и се е сдобил с всичките ни пароли. Предполагам, че е можел да види всичко.

- Взел е всичките ни пари.

- Поне засега.

- Това е преебана работа - каза Джеси. - Съжалявам, но е така.

- Права си - съгласи се Мери. - Наистина е преебана.

- Мамо!

- Мислех, че съм Жената чудо.

- Жената чудо няма толкова мръсна уста.

Джеси опря глава в рамото на Мери. След около минута започна да се смее.

- Какво има? - попита я Мери.

- Имам една идея.

- Каква?

- Знам как е хакнал компютъра ни.

- О?

- Казах на Грейс да не отваря имейли от хора, които не познава.

Джеси стана от дивана, отиде до бюрото, седна и започна да чука по клавиатурата на лаптопа на Грег от Масачузетския технологичен институт.

- Какво правиш? - не разбра Мери.

Джеси дори не вдигна глава.

- Разчиствам сметки. Поне да сме квит.

97

Йън Принс ликуваше.

„Семафор“ вече беше зад гърба му, в миналото. Мери Грант вече не беше грижа, а и „Титан“ работеше.

Беше вече в Остин, седеше доволен на бюрото си и отвори софтуера, създаден от Давид Голд, Менахем Волкович и мозъчния тръст в „Кларус“, неговата преторианска гвардия. Той влезе в програмата за пръв път и създаде потребителско име и парола. Секунди по-късно вече беше вътре.

Хората от „Кларус“ бяха запретнали здраво ръкави и проследяваха като сенки всяка операция. От Агенцията по национална сигурност не губеха време и бяха подали за дешифриране хиляди прехванати съобщения, Йън виждаше, че са над петдесет хиляди. Бяха групирани по геополитически белег и по приоритет с една до три звезди, като тези с три бяха най- важните. Имаше заявки от Европа, Азия и Близкия изток, както и от всички „клиенти“ на АНС - Пентагона, ЦРУ, ФБР, МИ-6 и много, много други.

Йън влезе направо в икономическата директория, отвори подсекцията за корпорациите в САЩ и избра „Интернет“. Беше възнаграден с истински рог на изобилието от прехванати съобщения на основните му конкуренти. Имаше новини за предстоящи сливания, за договори с чужди правителства и за разработването на нови продукти. Това беше всевиждащо око в кабинета на всеки изпълнителен директор, във всяка изследователска лаборатория и отдел по стратегическо планиране.

Йън не смяташе да действа прибързано. Засега щеше само да събира, да съхранява и да проучва. Възнамеряваше да остане напълно невидим поне още няколко години. Знанието беше сила дори само по себе си.

Той се вгледа в черната чанта в другия край на кабинета си. Баща му беше изчезнал преди почти двадесет и шест години. Щом опознаеше системата, щеше да надникне във файловете на британското разузнаване. Не таеше особени надежди, че ще намери нещо в британското външно министерство, документите от 1989 г. щяха да са доста назад в списъка за дигитализация и качване в мрежата, а сведенията от второстепенните консулства в Брюж и Лайпциг щяха да са съвсем на дъното.

МИ-6 беше друга история. Йън знаеше, че там ще намери всичко, което му трябва. Проблемът беше, че партньорството между Великобритания и САЩ беше едва ли не свещено. Двете страни си разменяха информация „по заявка“. МИ-6 беше клиент на АНС, точно както ЦРУ беше клиент на Правителствения комуникационен щаб, съответстващата на АНС организация в Челтнъм, Англия. Те не се шпионираха едни други. Проникването в МИ-6 щеше да бъде просто въпрос да види кой е подходящият протокол за разменените съобщения. Нищо извън неговите умения. Не и когато разполагаше с „Титан“ на повикване.

Йън избута стола си, прекоси кабинета и седна до чантата. Даде клетва на баща си, че ще открие досието му и светът ще узнае за постиженията му.

- Шефе. Искал си да ме видиш.

Йън вдигна глава и видя, че Питър Бригс е влязъл в кабинета.

- Да, няма да те задържам дълго. Всичко под контрол ли е?

- Когато за последно се чух с Мейсън, неговият човек беше взел флаш паметта. Имам потвърждение, че Къртицата се е погрижил за проблемите ни във Вегас. В момента хората ни трябва да са в хотела. Ситуацията е уредена, веднъж и завинаги.

- Добре - каза Йън. - Значи моментът е съвсем подходящ. Освобождавам те, Питър.

- Моля?

- Недопустимо е началникът на охраната ми да действа зад гърба ми и съвсем явно да не ми се подчинява. Работата ти е да ме пазиш, а не да ме въвличаш в неприятности.

- За какво говориш?

- Ами, като начало за тази гадна цицина на главата ти. Така се случи, че докато снощи вършех една работа, те видях в дома на Мери Грант. Знаеш как работи наблюдението. Чух те да говориш с Къртицата и с г-н Макнеър. Казах ти да я оставиш на мира.

- Просто се опитвах да ти прикрия гърба. Ти си зает човек. Понякога... оставаш доста далеч от действителния начин, по който се случват нещата.

- Заповядах ти дори да не пипаш с пръст Мери Грант или децата й. Ти не ми се подчини. Няма какво повече да си кажем освен „довиждане“.

- Освобождаваш ме... Въпреки всичко, което знам?

- Платено ти е добре. Едно обаждане до Едуард Мейсън ще блокира всички обвинения, ако си толкова глупав да се разприказваш.

- Аз се погрижих за Мериуедър и Грант. Без мен никога нямаше да получиш договора с АНС.

- Довиждане, Питър.

Но Бригс не си тръгна. Той разкопча сакото си и тръгна към Йън, а червендалестото му лице пламна в кървавочервено. Изгледа чантата подигравателно.

- Откри ли нещо за баща си?

- Това не е твоя работа.

- А може би не искаш да търсиш прекалено усилено?

- Какво намекваш?

- През цялото време се блещиш в тая скапана чанта и мечтаеш за баща си. Откажи се, Йън, няма смисъл. Той не е бил таен агент. Бил е пияница. Удавил се е с лице в собствения си бълвоч в канавка до един бардак в Брюксел.

- Това е смехотворно.

- Питай майка си.

- Не си говорим.

- Тя ти е казала истината преди двайсет години.

- Лъжеше. Тя го мразеше.

- И е имало за какво - рече Бригс и вдигна чантата. - И аз се поразрових. Сам. Исках да ти помогна да разбереш истината. Тя ми каза всичко. За хазарта и залозите, за побоищата.

Но най-вече за пиенето. Все пак исках да ти вярвам, повечето жени така или иначе са мръсници. Но всичко е описано в документите на белгийската полиция. На излизане ще се постарая да ти оставя копия.

Йън дръпна чантата от ръцете на Бригс.

- Той не беше пияница. Това е било само прикритие. Бил е агент от МИ-6 и е убит при изпълнение на служебните му задължения. Тялото така и не е било открито.

Бригс му се смееше в лицето.

- Разбира се, че са го намерили, само че майка ти е отказала да го вземе. Британското правителство също е отказало. И знаеш ли защо? Защото баща ти е бил уволнен шест месеца по-рано. Скъпото ти старо татенце е заровено в анонимен гроб някъде извън града или където там ги хвърлят такива като него в Белгия.

- Лъжеш.

- Така ли?

Бригс пристъпи до Йън и го бутна с пръст в гърдите.

- Ще разкажа на целия свят, Йън. Ще кажа на всички истината за Питър шибания Принс. Всички ще разберат какво пропаднало пиянде е бил баща ти.

- Не, няма да го направиш.

- О, да, ще го направя. Бъди сигурен, ще го уредя.

Йън стреля в него. Питър Бригс се олюля и отстъпи крачка назад. Йън пусна чантата, хванал стария „Валтер“ с дясната ръка. Стреля отново. Бригс падна. Беше мъртъв дори преди да докосне пода.

- Уредено е. По конец.

Гърмежите от пистолета сепнаха Йън и го накараха да се съвземе. Яростта му се изпари. Сега беше важно да се погрижи за себе си. Той клекна, извади пистолета на Бригс от кобура и го сложи в ръката му. Чиста самозащита. Всеки щеше да го види.

Изчака помощниците му да дотичат на помощ, но вече беше почти осем вечерта и всички си бяха тръгнали. Никой не беше чул изстрелите. Той отиде до бюрото си и се обади на Едуард Мейсън. Щеше да му каже, че Бригс го е заплашил, че ще отиде при властите, и Мейсън щеше да прати някого. Бяха заедно в тази работа, нямаше друг избор.

Обаждането се прехвърли към гласова поща. „Ед, Йън с. Обади ми се. Случаят е спешен.“

Йън пусна пистолета в горното чекмедже на бюрото и се върна при трупа. Бригс не беше женен, нямаше нито приятелка, нито семейство в града. Нямаше да липсва на никого, при това дни наред. Може би нямаше да извърти случая като самозащита, имаше предостатъчно време да се отърве от тялото. Дори би могъл някак да го свърже с Мери Грант.

Личната му телефонна линия звънна. Беше осем вечерта, значи това беше всекидневното обаждане от децата му в Лос Анджелис. Идеално съвпадение, щеше да каже, че по времето на смъртта на Бригс той е говорел със семейството си. Йън отмести камерата, така че да не е обърната към тялото на пода, и се настани пред обектива.

- Здравейте на всички - вдигна той с престорено весел глас.

Екранът оживя и Принс видя момчетата си Тристан и

Тревър в кухнята в къщата в Бел Еър.

- Тате, тате - викаше по-малкият Тристан. - Имаме изненада!

Йън се постара да се усмихне.

- Сериозно? Каква е?

- Знаем, че каза никакви животни повече, но това е много специално.

- Още нещо ли сте взели? Какво е този път? Дано не е още едно куче.

- Само почакай, татко - каза Тревър. - Направо ще откачиш. Толкова е готино.

- Познай де - подкани го Тристан.

- Не мога... Котка?

- Разбира се, че не.

- Змия?

- Лесно е, татко. Нали нарочно ни прати онзи видеоклип.

- Така ли? Какъв видеоклип?

Точно тогава Тристан вдигна животното и го задържа с изпънати ръце. Беше едро и космато, с големи лапи с дълги нокти и тъжни черни очи.

- Кажи здрасти на Джоуи. Той е трипръст южноамерикански ленивец.

- Ленивец? - изуми се Йън и примига. Беше уверен, че му се привижда.

- Не се ядосвай, тате - продължи Тристан. - Нали затова ни прати клипа с ленивеца, който се опитва да се покатери по пръчките на детската кошарка? Знаел си, че няма да можем да му устоим.

Това беше клипът, който беше пратил на момичетата на Грант с прикрепения малуер. Но как, по дяволите, го бяха получили синовете му?

- Сигурни ли сте, че аз съм ви го пратил?

- Да, тате - каза Тревър. - Много добре знаем, че не бива да отваряме имейли от непознати.

- Аз накарах мама да отиде до магазин за екзотични домашни любимци в Бевърли Хилс. Не смяташ ли, че е сладък?

Йън се втурна към компютъра си. Ако бяха свалили видеоклипа с ленивеца, щяха да заразят всичко с малуера. Всички устройства в семейството бяха свързани и малуерът щеше да даде на потребителя пълна власт върху всичко в домашната мрежа - настолни компютри, лаптопи и таблети. Сдобиването с паролите му щеше да е детска игра и някой можеше да получи достъп до всичките му файлове - както личните, така и от работата, и да открие всичко.

Йън влезе в пощата си и видя, че казаното от синовете му е вярно. Беше им изпратил клипа. Или по-скоро го беше изпратил човекът, хакнал компютъра му.

Той си пое въздух и се зачуди как може да се е случило. Как въобще беше възможно?

Някъде от кухнята зад момчетата се чу писък.

- Йън!

Беше жена му Уенди. Тя се появи откъм шкафа с напитките, стиснала лаптопа си с отворен екран.

- Какво си направил? Има го навсякъде.

- За какво говориш?

- Истина ли е? Кажи ми, Йън, истина ли е?

Уенди обърна лаптопа към камерата, но той едва виждаше изображението.

- Нямам представа за какво говориш - каза той.

- Застреля ли го? Застреля ли го?

- Кого да съм застрелял?

- Бригс! Застреля ли го?

Уенди крещеше истерично и викаше на момчетата да излязат от кухнята.

Йън отвори „Райвълфокс“, сайт за най-модните теми и личности в мрежата. За негов ужас името му беше на първо място. Той чукна два пъти върху него и се отвори линк към видеоклип в Ютюб, озаглавен „Йън Принс убива хладнокръвно Питър Бригс“.

Той го пусна и видя как седи в кабинета си и говори с Питър Бригс едва преди пет минути.

- Той не е бил таен агент - казваше Бригс. - Бил е пияница.

Йън не помръдна, докато гледаше всичко останало, записано с висока разделителна способност от камерата на компютъра му.

Малуерът.

- Скъпото ти старо татенце е заровено в анонимен гроб някъде извън града или където там. ги хвърлят такива като него в Белгия.

-Лъжеш.

-Така ли?

Бригс пристъпи до Йън и го бутна с пръст в гърдите.

- Ще разкажа на целия свят, Йън, Ще кажа на всички истината за Питър шибания Принс. Всички ще разберат какво пропаднало пиянде е бил баща ти.

- Не, няма да го направиш.

- О, да, ще го направя. Бъди сигурен, ще го уредя.

Йън стреля в него. Питър Бригс се олюля и отстъпи крачка назад. Йън пусна чантата, хванал стария „Валтер“ с дясната ръка. Стреля отново. Бригс падна. Беше мъртъв дори преди да докосне пода.

- Уредено е. По конец.

Той отмести поглед от екрана. Само един човек можеше да е направил това. Джеси Грант. Беше пратил клипа с ленивеца и на нея. Тя имаше уменията, почти го беше победила на „Плени знамето“. Но тя беше мъртва в хотелския апартамент в Лае Ве- гас. Бригс беше потвърдил.

Или... може би не беше мъртва,

Йън зареди страницата отново. Броят на гледанията растеше главоломно нагоре.

Две хиляди,.. Десет хиляди... Сто хиляди...

Клипът набираше популярност. Целият свят го гледаше.

- Йън, това истина ли е? - продължаваше да крещи Уенди Принс. - Йън!

Той прекъсна връзката.

Някъде отдалеч се чу сирена, после още една. Той отиде бързо до прозореца и видя, че десетина необозначени автомобила минават директно по Моравата към офис сградата.

Телефонът му звънна. Едуард Мейсън.

- Ед, здравей, слава Богу, че се обади. Има...

- Господин Принс, казвам се Дилън Уолш. Аз съм ръководител на отдела за разследване на киберпрестъпления към ФБР. Едуард Мейсън се намира в ареста. Сградата ви е заобиколена от наши агенти. Настояваме да се предадете незабавно. Моля, излезте през предния вход с вдигнати ръце.

Йън затвори. Мейсън беше в ареста. ФБР разполагаше с файловете на Старк. Знаеха всичко. Кабинетът му беше обграден.

Броят на гледанията продължаваше да расте.

Петстотин хиляди... Шестстотин хиляди.

Скоро щяха да стигнат милион, а това беше само началото. Наблюдаваше как един клип със сигурност щеше да стане най- гледаният в историята на интернет.

Йън отвори горното чекмедже и впери очи в пистолета на баща си.

98

Кануто с балансьори се поклащаше по вълните на ранния сутрешен прилив.

- Това ли е мястото? - попита Грейс.

- По-добре да е това - изсумтя Джеси. - Аз няма да греба повече.

Мери плъзна поглед над океана към зелените склонове на Мауи. Лекият бриз духаше откъм острова и носеше аромата на гардении и плумерии. Слънцето изгряваше зад пролива и позлатяваше брега на Ланаи с наситената си топлина. Тя прибра веслото.

- Мисля, че баща ви би харесал мястото.

- А сега какво ще правим? - попита Джеси.

Мери отвори раницата си и извади малка желязна кутия. От смъртта на Джо и последвалите събития бяха минали пет месеца. Погребалната служба беше в Бостън, но тя беше решила да няма официално погребение с почести. Джо трябваше да бъде някъде, където се чувстваше най-щастлив, а това беше плаж, на който да играе с момичетата. Тя подаде кутията на Грейс.

- Не забравяй, не всичко наведнъж.

Грейс задържа урната над водата и внимателно изтърси малко пепел. Потопи ръка във водата и се засмя на някаква си нейна мисъл.

- Чао, тате.

Джеси пое кутията след нея. Задържа я в скута си задълго, без да казва нищо, само се взираше във фината прах. Внезапно протегна ръце над океана и обърна урната, като разсипа пепел в кръг и пак така рязко бутна кутията в ръцете на Мери.

Тя я задържа в длани. Беше се сбогувала отдавна. Вдигна очи към дъщерите си, към вече шестнадесетгодишната Джеси и към Грейс, на дванадесет години... дъщерите на съпруга й... и му благодари за тази неизмерима благословия. Наклони урната и я потупа, докато и последната прашинка от пепелта на Джо не се понесе над Тихия океан.

- Добре, а сега цветята.

Джеси смъкна своя венец от врата си и го пусна в океана. Грейс направи същото, после и Мери. Това бяха леи, хавайски гердани от цветя, и пускането им във водата означаваше, че човек принадлежи на океана и на земята. С тях даряваха и гостите, за да се върнат отново в земния рай. Четвърти венец полетя във въздуха и падна във водата сред разсейващото се облаче пепел.

- Добро хвърляне, Танк - похвали го Грейс.

Танк Потър се усмихна. Косата му беше късо подстригана, а в болницата беше свалил повече от двадесет килограма. Мери го беше посещавала често и двамата се бяха сближили. Момичетата го обожаваха. Той беше част от семейството.

- Може ли вече да си тръгваме? - попита Джеси. - Тук няма обхват.

- Взела си телефона си? - не повярва Грейс.

- Че защо не?

Мери се загледа някъде далеч над океана. Искаше да вярва, че всичко ще е просто чудесно. Че Грейс щеше да остане в ре- мисия. Че Джеси ще преодолее ужасите, които беше изстрадала. Че един ден Танк ще проходи без бастун, а може би дори ще спечели наградата „Пулицър“ за поредицата от статии за Йън Принс и УАН. Бъдещето беше колкото обещаващо, толкова и тайнствено.

Но засега тя мислеше единствено за настоящето. Йън Принс беше мъртъв. „УАН Технолоджис“ беше обект на ожесточено разследване по какви ли не престъпления. Едуард Мейсън гниеше в затвора. В знак на признателност към Джо, а и към Мери от ФБР бяха й дали не пенсия, а пълната заплата на съпруга й, каквато щеше да бъде към момента на пенсионирането му. Освен това някаква неизвестна ръка се беше намесила, беше възстановила кредитния баланс и спестяванията на семейството каквито си бяха, а и беше покрила задълженията им към болниците. Мери отказа да приеме повече, макар че разреши на неизвестната ръка да си купи нов лаптоп, нов айфон и да подари на по-малката си сестричка домашен любимец - трипръст южноамерикански ленивец. Грейс го нарече Сънльо.

Единственото важно в момента беше, че Мери е с дъщерите си и с мъжа, който не й беше безразличен.

Утрото беше наистина красиво.

- Да - каза Мери. - Можем да си тръгваме.

Танк потопи веслото си във водата и загреба.

Мери влезе в ритъма му и заедно потеглиха към сушата.