Абсолютен контрол

11

На следващата сутрин Мери седеше на края на леглото си и четеше вестника. Заглавието беше „Агент на ФБР убит при престрелка в Дрипинг Спрингс“.

„Ветеранът специален агент Джоузеф С. Грант е бил убит вчера при изпълнение на служебния си дълг. Престрелката се е случила приблизително около три и петнадесет следобед в покрайнините на Дрипинг Спрингс на територията на бившето ранчо „Летящите рога“. Говорителят на ФБР Доналд Г. Бенет заяви, че Грант е разпитвал информатор, който е бил смятан за склонен към сътрудничество и неопасен, но той е извадил оръжие и е прострелял Грант в гърдите. Информаторът, чието име се запазва в тайна заради естеството на водещото се разследване, също е загинал на място. Наскоро Грант беше прехвърлен в Остин от Сакраменто, където е бил заместник-началник на местното бюро“.

В горната част на страницата имаше цветна снимка на колата на Джо със счупеното предно стъкло и дупката от куршум. Няколко полицаи бяха попаднали в кадъра, но на земята между тях се виждаше покрито с чаршаф тяло. Информаторът, чиято самоличност не беше известна.

Мери се вгледа в снимката, като се опитваше да си представи какво се беше случило и как Джо е допуснал някакъв информатор да го изненада. Тя се взря и забеляза, че тялото на информатора е на няколко крачки от колата на Джо. От петното кръв до главата му можеше да се съди, че е бил прострелян там, а не в колата. В главата на Мери започнаха да се зараждат въпроси. В нервните и противоречиви обяснения на Бенет имаше неточности.

В съзнанието й отново прозвуча гласът на Джо и накъсани фрази от съобщението. „Всичко е тип-топ. Кажи на Сид. Той е от добрите.“

А кои тогава бяха лошите?

Вратата на спалнята й се отвори и в стаята влезе приятно заоблена привлекателна жена в клин за йога и яке на „Лулулемън“.

- Добре - каза Кери Креймър. - Стига толкова. Долу се е събрала групичка момичета, които те чакат, за да ти предложат рамо, на което да поплачеш. Донесли са достатъчно храна за два хладилника. Надявам се, че ти и момичетата харесвате пилешки пан и грис. Тук това минава за храна, от която да се почувстваш уютно.

Мери остави вестника.

- Ще пропусна.

- А малко кафе?

- Може би по-късно.

Кери седна на леглото до нея. Тя беше съседката, до която се бяха нанесли и се беше превърнала в най-добрата й приятелка от Бог знае откога. Кери беше на нейната възраст, майка на две момичета и съпруга на мъж, който също като Джо работеше твърде много. Марк Креймър преподаваше електроинженерство в Тексаския университет, а наскоро беше поел и работа като консултант в новия комплекс на „Епъл“. Джо си имаше „работата“, а Марк, съпругът на Кери, си имаше „лабораторията“. Също като Мери и тя беше на практика самотна майка.

Двете си приличаха и на външен вид. Бяха блондинки с по два-три килограма над „спортната фигура“ и носеха косите си до раменете. Бяха горе-долу еднакво високи, синеоки, с приветливи усмивки и излишък от енергия. Не можеха да излязат някъде, без някой да ги попита дали не са сестри, а това водеше до разпалена шеговита препирня коя от двете изглежда по-стара. В действителност Мери беше с една година по- възрастна, но в името на добросъседските отношения решиха да отвръщат, че са на едни години. Наричаха се „Тексаските близначки“.

- Тук ли ще висиш? - попита Кери.

- Не мога да спра да си мисля - започна Мери - какво би станало, ако просто бях вдигнала телефона.

- Не си виновна, че си пропуснала обаждането на Джо. Такива неща се случват.

- Не бях до него, когато имаше нужда от мен. Знаех си, че е грешка да оставя Джеси да си играе с телефона ми. Знаех си.

Кери прегърна Мери през раменете.

- Не можеш да върнеш нещата, скъпа. Станалото - станало. А и няма как да знаеш дали въобще си можела да му помогнеш.

- Той ми се обади в четири часа и три минути. Не бях чула съобщението му, докато Дон Бенет не звънна два часа по- късно. Дяволски съм сигурна, че бих могла да направя нещо.

- Ти ми каза, че той не ти е съобщил къде е или какво му трябва. На кого щеше да се обадиш, ако беше чула съобщението по-рано?

Мери се изправи.

- Не знам... На някого, на когото и да е. Това са два часа, Кери. Защо не го прослушах по-рано?

- Защото ти е излязло от главата. Защото е нямало как да знаеш за какво ти звъни Джо. Защото си човешко същество като всички нас.

- А след това съм изтрила съобщението. Не знам как, но съм го направила.

- Откъде знаеш, че ти си го направила? Тия джаджи постоянно се прецакват. Айпадът на Марк понякога просто се изключва. Той постоянно вика, че все губел тази или онази информация.

- Джаджите не губят избирателно последното съобщение, което ти е пратил съпругът ти.

Кери я изгледа изпитателно.

- Какво искаш да кажеш?

Мери отпусна ръце и направи няколко крачки из стаята, вбесена, че не може да си спомни какво е направила.

- Знам само, че съобщението беше там, а в следващия момент го нямаше.

- Значи някой друг го е изтрил?

- Когато отидох в болницата, си оставих телефона в колата. Предполагам, че някой е влязъл в колата след мен, изтрил е съобщението и отново я е заключил. Но дори и така да е, пак щеше да се запази като час и номер в списъка със съобщенията.

Мери знаеше как се мисли логично. Елиминирай невъзможното и това, което остане, е истината, колкото и невероятна да ти изглежда.

- Права си. Трябва да е било от телефона. Няма какво друго да е. Нещо просто се е случило.

- Занеси го в службата на Джо. Дай го на онзи, как му беше името... Дейв.

- Дон Бенет. Шефът на Джо.

- Нека той да го погледне.

- Не го харесвам. Снощи той на практика се опита да изтръгне телефона от ръцете ми. Плаши ме.

- Тия от ФБР ме плашат и мен, мила, но им вярвам.

- Познавам ги по-добре от теб.

Мери се постара да си спомни думите на Джо. Затвори очи и се опита да си представи, но те й се изплъзваха.

- Просто не мога да си спомня всичко, което ми каза.

- Не се мъчи. Ще се сетиш.

Кери кимна към вратата.

- Как са момичетата?

- Джеси се е заключила в стаята си. Грейси се събуди и плака, докато не заспа отново. В шок са.

- Джеси знае ли за съобщението?

- Не - каза Мери насила и чак се изненада от себе си. - Няма да й кажа. Тя не е виновна, че аз пропуснах обаждането. Тя просто правеше това, което винаги прави.

- Наистина много разбира от тия техники - съгласи се Кери. - От програмиране и създаване на приложения.

- Преподавателят й от летните курсове ми каза, че някои хора просто проумяват нещата и Джеси е един от тях. Каза, че тя има дарба.

- Марк беше същият. За него се оказа добре, макар че все още е чудак.

Кери стана и се приближи до Мери.

- Какво ще правиш, мила?

- Не съм сигурна. Не мога да си представя, че пак ще се местим. Училищата са добри, а Грейс харесва новия си лекар. А и къде да отидем?

- Помислих, че може би ще искаш да си по-близо до вашите.

- Всички вече ги няма. Имам брат, който плава на самолетоносач някъде из Тихия океан, а Джо има две сестри в Бостън. Нямам други роднини. Нямам и къде да отида.

- Тексас се отнесе добре към нас. Защо да не е така и с теб?

- Трябва ли да стана републиканец?

- След петата година тук е задължително, иначе ще те изритат.

Кери отиде до вратата.

- Не мога да карам фен клубът ти да чака вечно.

- Слизам след пет минутки.

- Нека да са десет. Ще ги задържа - намигна й Кери и затвори вратата.

Мери отново взе вестника и погледна счупеното предно стъкло и тялото на земята. Сравни снимката с мъглявите обяснения на Бенет какво се беше случило. Нещо не съвпадаше. „Има нещо гнило“, както казваше един стар познат.

Мери отиде до банята, изми си лицето, сложи си грим и се среса. Нямаше да е правилно да им показва колко е съсипана. Адмиралът не би го одобрил. На излизане от спалнята взе телефона си и се спря на вратата, за да отвори папката с обаждани- ята. Веднага видя нужния номер.

- Федерално бюро за разследване. С кого бихте искали да ви свържа?

- С Дон Бенет, ако обичате.

12

В Англия не беше така горещо.

Йън се опита да не бърза, докато пресичаше голямата тревна площ, известна като Моравата. „Крайст Чърч“ и удобствата на климатизирания му офис бяха на едва десет крачки зад гърба му, а той вече се потеше. Продължи по Пътеката на мъртвеца, мина по ул. „Мъргън“, като подмина Ориел и университета преди да стигне до Хай Стрийт.

„Оракъл“ имаше своя „Смарагдов град“, „Гугъл“ своя „Гугълплекс“, но Йън имаше свой собствен личен Оксфорд.

Там бяха още Новият колеж, сградата на Радклиф камера и Боддианската библиотека, течеше дори река Айсис. Постройките бяха точни копия на оригиналите, изградени от същия английски варовик и хоросан на площ от сто двадесет и един хектара над езерото Травис, на осем километри от Остин. Едно малко късче Англия в Тексас Хил Кънтри.

Той пресече ул. „Хай“ и навлезе в лабиринта от улички към „Брейсноус“, „колежа“, в който бяха лабораториите на УАН за изследване и развитие. Във всеки „колеж“ имаше офиси, кафене и място, където служителите можеха да излязат навън и да починат. В „Ню Колидж“ беше сървърното отделение, „Ориел“ беше домът на онлайн продажбите и така нататък.

Камбаната „Големия Том“ удари за четвърт час. Както и оригинала в Том Тауър, тя тежеше шест тона и беше отлята от разтопено желязо. И както Големия Том биеше над сто пъти в девет часа всяка вечер, макар и не в памет на някой от първите преподаватели в колежа „Крайст Чърч“, а за да отбележи всеки милиард долара от годишните продажби на УАН. В лето Господне 2015-о камбаната щеше да бие по двеста и един път всяка нощ.

- Йън! - повика го Питър Бригс, който тъкмо излизаше от „Уайт Стаг“.

- Идвай - подкани го Йън. - Вече ме чакат.

Бригс закрачи редом до него.

- Подхвърлянията на онова копеле Мей са попаднали в статията за състезанието във вестниците в Рино.

- В спортните страници - уточни Йън, който беше видял материала, докато правеше леко проучване на Гордън Мей. - Точно преди частта, в която пише, че съдиите са отхвърли контестацията му.

- Звучи доста сериозен.

- Както казах, не умее да губи. Сега вече всички го знаят. Ако от устата му излезе още една дума за Джон Мериуедър, ще го съдим за клевета и ще го накараме да млъкне веднъж завинаги.

- Това искам да чуя.

- Ще речеш - каза Йън, като отхвърли чудовищните обвинения на Мей, - че Джон Мериуедър му е бил скъп приятел.

Мъжете отминаха още няколко улички, излязоха от основния кампус и продължиха по павиран път към развойния център, правоъгълник от черно стъкло с размерите на жилищен блок, заобиколен от шестметрова ограда.

- Значи сега ще оправите системата на охлаждането? И това е всичко?

- Точно това ще разберем.

- По-добре да са я оправили. В Юта вече са готови за танци. Във Вашингтон не харесват забавянията.

Йън пренебрегна предупредителната нотка в гласа на Бригс.

- Нека аз се притеснявам за Вашингтон.

- Както кажеш, ти си шефът.

Беше истинска красота. Йън прокара ръка по предната част на машината. Вълнообразната линия от касетъчни отделения от черен титан, съблазнителна като извивките на фотомодел, проблясваше под мекото осветление в лабораторията. Съчетание от форма и функция. Логото на УАН беше изрисувано върху панелите е електриковосиньо мастило и сякаш изпъкваше релефно. Апотеоз на дизайн и интелект.

„Титан“. Най-мощният суперкомпютър в света.

Няколко инженери извършваха последни проверки на оборудването. Всички носеха дебели комбинезони с качулки или вълнени дрехи, а един беше облякъл дори пухенка. Температурата навън гонеше тридесет и осем градуса, но вътре беше почти мразовито и едва четиринадесет градуса.

- А, Йън, добре дошъл - посрещна го Дев Пател, главният програмист на проекта „Титан“, като се забърза срещу него. - Искаш ли да ти донесем пуловер?

- Добре съм - отвърна Йън. - Всичко свързано ли е?

- Всичко е според твоите инструкции.

Пател сложи ръка върху „Титан“. Той беше нисък и закръглен човек, родом от Мадрас. За да стигне до УАН беше минал през Индийския технологичен институт, през Калифорнийския технологичен институт и през Националната лаборатория „Оук Ридж“.

- За днешния тест сме свързали двеста машини. Разпрострели сме се общо на триста и седемдесет квадратни метра.

- Двеста? Толкова стигат ли?

- О, Боже, стигат.

Пател подръпна посивяващия кичур коса, който падаше на челото му и го караше да прилича на застаряващ ученик.

- Стигат, че и остават.

Йън го потупа по гърба. Ударът на Джон Мериуедър беше да съчетае графичните процесори с централните процесори и да създаде хибрид, който беше по-ефективен енергийно от всичко преди това и увеличаваше изчислителната мощност хиляди пъти. „Титан“ използваше двадесет и пет хиляди 16-ядрени процесора „АМД Оптерон“ и двадесет и пет хиляди графични процесора „Нвидиа Тесла“.

- Колко памет имаме?

- Седемстотин и десет терабайта - отвърна Пател. - И още четиридесет петабайта място за съхранение на твърдия диск.

Седемстотин и десет терабайта беше еквивалентът на знаците в текста на купчина книги от Земята до Луната.

- Какво ни дава това?

- Теоретично максималното натоварване ще доближи десет ексафлопа - около двайсет хиляди трилиона изчисления в секунда.

- Това означава, че сме най-добрите, нали?

- Никой друг не е дори близо зад нас.

- Подгответе пиар информация - каза Йън през рамо. - Искам това да се качи в интернет минута след като приключим теста.

Той сложи ръка на рамото на Пател и го отведе в един по- отдалечен ъгъл.

- Готов ли е?

- Аз ще спазя моята част от уговорката, ако и ти спазиш твоята.

Частта на Йън беше да се погрижи системата на охлаждането да работи според обещанията. А частта на Пател беше да натовари „Титан“ до предела и да изцеди двадесет хиляди трилиона изчисления в секунда. Отново беше време да вкарат стрелките на приборите в червената зона.

- Добре, тогава. Нека стартираме това бебче.

Инженерите се върнаха по работните си места зад стъклената стена и си сложиха шумоизолиращи слушалки. Жуженето, което Йън беше забелязал, когато влезе в лабораторията, се засили. От машините се чу метално щракане, което се учести, шумът се усилваше с всяка секунда, сякаш някой разбъркваше стотици метални плочки за домино.

- Откъде бихте искали да наблюдавате демонстрацията? Може би от друго място?

- От „Еверест“?

Йън се бореше с желанието да запуши уши с длани.

- Става - извика Пател.

Двамата минаха по коридора до една по-малка и по-тиха стая. Тя беше празна, а едната й стена беше от тъмно прозрачно стъкло. Това беше „Еверест“ - „експериментална визуализационна среда за наука и технологии“. В действителност представляваше тридесет и седем мегапикселова стереоскопична стена, изградена от осемнадесет отделни дисплея.

Максималните способности на „Титан“ щяха да бъдат тествани с три авангардни кода. S3D моделираше молекулярната физика на вътрешното горене в опит да се намалят вредните емисии газове от изкопаемите горива. WL-LSMS симулираше взаимодействията между електроните и атомите в магнитните материали, а CAM-SE симулираше специфични сценарии за промени в климатичните условия и за един ден компютърно време можеше да даде стойности за метеорологичните условия за пет години напред.

- Пускаме CAM-SE - каза Пател. - Между другото можем да открием дали Земята ще я има след петдесет години.

- Бихме могли.

Честно казано, Йън се вълнуваше повече дали след петдесет минути „Титан“ ще бъде годен за работа, или ще представлява купчина пламтящ силиций. Той скръсти ръце и се обърна към стената от черно стъкло. По дължината й преминаваха шест близо разположени линии - червена, жълта, оранжева, зелена, синя и виолетова.

Светлината в стаята помръкна.

В горния ляв ъгъл започна да мига надпис „Фаза едно стартирана“. „Титан“ беше започнал да работи.

Отдолу се отчиташе вътрешната температура на суперкомпютъра. Засега беше двадесет и четири градуса.

Линиите по стъклото се раздвижиха, започнаха да се преплитат и да танцуват една с друга, сякаш подложени на слаб ток. Датчикът за температурата показа двадесет и седем градуса, след това се промени на тридесет. Движенията на линиите станаха по-трескави, всяка сякаш водеше собствен живот и се гънеше по синусоида и косинусоида - с редуващи се големи и малки амплитуди на вълните. Линиите бяха визуално представяне на изчисленията на „Титан“, докато машината напредваше през сложния код и анализираше милиарди възможни климатични модели. Линиите вече не бяха само шест, а двадесет, после станаха тридесет, а накрая не можеха да се преброят и се сляха в спираловидна цветна дъга.

Температурата продължаваше да се покачва. Чу се нов звуков сигнал и надписът се промени на „Фаза две“. „Титан“ вече работеше по-бързо.

Сякаш по команда линиите се изплъзнаха от примката на двуизмерната стена и изскочиха в стаята. Йън и Пател бяха заобиколени от море от многоцветни гънещи се вълнови функции, озоваха се окъпани в неонова светлина.

49°.

65°.

Машината загряваше твърде бързо.

Йън не каза нищо. Ако си беше отворил устата, щеше да изкрещи, затова само погледна косо Пател. Програмистът вече не приличаше на ентусиазиран ученик. Диво виещите се линии осветяваха облото му и доскоро доволно лице в полутъмната стая, но сега изражението му беше като на обречен затворник, очакващ ужасяваща присъда.

77°.

82°.

Йън си тананикаше нещо и примигваше неволно при всяка смяна на показателите. Ако вътрешната температура на „Титан“ надхвърлеше деветдесет и три градуса в продължение на тридесет секунди, суперкомпютърът щеше да се изключи сам. Нямаше да има никаква, среща във Форт Мийд, а гигантското съоръжение в Юта щеше да бъде демонтирано и върнато за поправка. Преработването на охлаждащата система щеше да отнеме месеци.

Въпреки притеснението си Йън усети как успява да се откъсне и да се почувства част от по-голяма схема. Не знаеше как да я нарече, може би интелект или вселена. А защо не прогрес. Първите компютри използваха перфокарти, за да подредят в табличен вид резултатите от изборите. После дойде времето на чиповете, на силициевите платки и на микрочиповете. Последното достижение бяха наночиповете, тънки като човешки косъм, толкова дребни, че трябваше да се гледат с електронен микроскоп. Днес един смартфон за сто долара притежаваше изчислителната мощ да изстреля „Аполо 11“ и двама души да кацнат на лунната повърхност.

„Титан“ беше един милиард пъти по-мощен.

Бог е в машините.

„Еверест“ светна в синьо. Звуковият сигнал прозвуча отново, а ужасният шум се усили. Надписът се промени на „Фаза три“.

„Титан“ беше достигнал максималната си скорост. За една секунда той извършваше толкова операции, колкото първият мейнфрейм компютър за една седмица.

93°.

- Изключи го! - изкрещя Пател. - Ще изгори!

- Чакай - спря го Йън.

Всичко или нищо. Беше време да вкара стрелката в червената зона.

Минаха десет секунди. Петнадесет.

- Йън... Моля те. Изключи го.

- Още секунда.

- Трябва да го изключиш!

В този миг се случи нещо чудесно.

88°.

Температурата започна да спада.

82°.

Числата продължиха да намаляват.

Пател сграбчи Йън за ръката. Той не помръдна и не възрази. От син панелът стана червен. Пател започна да се смее.

- Работи! - възкликна той, макар че гласът му потъна сред оглушителното тракане.

Йън не каза нищо и само кимна. Притеснението му изчезна и спокойствието му се възстанови. Чувстваше се по-уверен от всякога. Искаше му се да каже „Разбира се, че работи“. Все пак той го беше създал.

13

За краткото време в Остин Джо беше приел „При Тредгил“ на улица „Ламар север“ като дом извън дома си. Ресторантът беше местна забележителност, помещаваше се в сградата на стара бензиностанция, беше боядисан в светли тонове и светеше от неон. В мига, в който предложи да се срещнат там, Мери съжали за думите си, но Дон Бенет се съгласи толкова бързо, че тя нямаше време да промени мнението си.

Когато тя пристигна, Бенет вече я чакаше. Беше облечен в костюм с жилетка, седеше в едно от сепаретата и си играеше с джубокса на масата.

- Какво ще пуснеш? - попита тя, като се мушна край масата на коженото сепаре.

- Елвис.

Бенет пусна четвърт долар в процепа и натисна един бутон. Елви Пресли запя „Хрътката“.

- Искаш ли да хапнем?

- Имаш ли време? - изненада се Мери. - Мислех си, че ще искаш да отидеш на местопрестъплението.

- Закрито е.

- Значи си разбрал какво се е случило?

- Вече ти казах.

- Снощи не изглеждаше толкова сигурен.

Бенет я изгледа, но не каза нищо. По бузата му имаше резка, сякаш се беше порязал при бръсненето.

- Информаторът е прострелял Джо, а Джо го е гръмнал, преди да умре. Още ли твърдиш това? - попита тя.

- Такива са фактите.

Мери замълча за момент. Сервитьорът дойде и им даде менюта, но тя остави своето на масата. „При Тредгил“ предлагаха домашна кухня - пържено пиле, сом и листни зеленчуци. Тя и Джо винаги поръчваха едно и също - пилешка пържола на тиган. Тя си взе бисквита от кошничката и я намаза с масло, объркано с мед. Вече нямаше никакво значение дали малката черна рокля й ставаше.

Бенет също остави менюто.

- Как мога да ти помогна?

- Бих искала да погледнеш телефона ми - каза Мери. - Ако все още те интересува, разбира се.

- Няма да е необходимо - отвърна Бенет.

- За теб или за мен? Моля те за услуга.

- Не мога да използвам ресурсите на Бюрото заради цивилно лице.

- Не аз оставих съобщението. Съпругът ми го остави минути преди да бъде убит при изпълнение на служебния си дълг. Мислех, че ще си адски заинтригуван.

- Съжалявам, Мери, но Бюрото не може да ти помогне.

- Не може или не иска?

Бенет се приведе към нея.

- Мери, съпругът ти почина преди двадесет часа. Бюрото изказва своите съболезнования. С удоволствие ще поговоря с теб за последните суми, които трябва да му бъдат изплатени, за застраховката и за всички обезщетения за семейството ти. Но това е всичко. Сега си иди у дома. Бъди с дъщерите си. Дай воля на мъката си.

- Ти не ми казваш какво е станало - настоя Мери.

- Случаят е приключен.

- Кой казва така?

Мери извади сутрешния вестник от чантата си и разгъна челната страница на масата, като я обърна към Бенет.

- Доста гледах тази снимка. Веднага разбрах, че нещо не е наред, но ми отне малко време да осъзная какво. Виждаш ли, Дон, ти ми каза, че информаторът се е качил в колата и нито един от двамата не е излязъл. Погледни, едно от телата е на земята. Добре, това го приемам, сигурно е въпрос на семанти- ка, а ти не си подбрал точните думи. Но ми обясни следното - кога точно информаторът е прострелял Джо? Когато вече е бил извън колата? Не е улучил с първия изстрел и е счупил предното стъкло или е стрелял втори път, след като Джо го е гръмнал? Виждаш ли всичката кръв по чаршафа откъм главата му? Бих казала, че първият изстрел на информатора е улучил Джо, за- щото е адски сигурно, че не е стрелял пак, след като Джо го е уцелил в главата. Питам, защото вчера в болницата хирургът д-р Алекзандър ми каза, че Джо е бил застрелян от упор и не е могъл да дръпне спусъка, след като куршумът го е ударил. Джо би нарекъл това „проблем с хронологията“. Така че, Дон, кажи ми отново какво е станало там.

Бенет замълча.

- Чакам - подкани го Мери.

- Мери, моля те.

- Не ми се моли! - отряза го тя и бутна телефона си през масата. - Да не би да те е страх от това, което можеш да чуеш?

Бенет примига, без да отделя очи от нейните, като избягваше да сведе поглед към телефона.

- Има ли нещо друго, с което мога да ти помогна?

- В интерес на истината, да. Кой точно се е обадил на 911? Ако Джо е бил съвсем сам в Дрипинг Спрингс, то според мен никой не би могъл да го открие часове след престрелката. Никой не му е пазел гърба, нали така? Ти ми го каза. Но екипът на Бърза помощ е бил на мястото двадесет минути след като са го простреляли.

- Разследването е приключено.

- Твоето може и да е.

Бенет се надигна от мястото си.

- Приключихме ли?

- Не - отвърна Мери. - Ни най-малко.

14

Дон Бенет беше на четиридесет и пет години, ветеран от Федералното бюро за разследване с двадесет и три години стаж, специален агент начело на управлението в Остин, бивш лекар от флота, кавалер на „Бронзова звезда“ за храброст, участник в първата война в Залива, запален фен на отбора по американски футбол „Далас Каубойс“ и на Елвис Пресли, а освен това имаше пет деца. Той стоеше под палещото слънце с телефон до ухото и се чудеше какво да каже.

Беше един часът и няколко минути по обед, а Бенет беше пиян. Беше изчакал Мери Грант да потегли от паркинга, върна се в ресторанта, поръча си бърбън „Джак Даниелс“ с лед и го обърна наведнъж. После повтори. Алкохолът не успяваше да замъгли съзнанието му. Той си задаваше същите въпроси като Мери Грант, макар и по не толкова рязък начин. Разполагаше с информация, която тя нямаше, и имаше отговори на въпросите й. На някои... не на всички, но на достатъчно да притеснят дисциплинираната му и спазващата чинопочитание натура.

Бенет вдигна поглед към небето. Беше побеляло от жега, ослепителното петно на слънцето се мержелееше пред очите му. Отново си повтори въпросите, които знаеше, че господарят му ще зададе, и изрецитира отговорите. Бенет се смяташе за тънък познавач на характери и можеше да различи боец, когато го види. Както и костелив орех. Мери Грант беше човек, който би направил нещо само защото си й казал, че няма да успее, и не би се отказала, дори и да си навреди. Това не беше отговорът, който искаше да даде, но беше истината.

В слушалката прозвуча третият сигнал.

Бенет си напомни, че той също е боец. Костелив орех. Беше се измъквал от ситуации, в които братята му по оръжие се проваляха. Но въпреки това имаше правила, които трябваше да бъдат спазвани. Той вярваше в йерархията на командването и че трябва да се подчиняваш на по-висшестоящите. Целият му живот беше изграден на това да прави каквото му казват. И беше успешен живот. Щастлив. Нямаше причина да го променя точно сега.

- Да, Дон - вдигна господарят му.

- Тя задава въпроси.

- Не успя ли да я убедиш по някакъв начин?

- Тя не вярва на официалната версия. Той й се е обадил преди инцидента. Явно е знаел, че нещо се готви.

- Какво й е казал?

- Не съм сигурен. Оставил й е съобщение, но тя го е изтрила. Помоли за нашата помощ да го възстановим. Отказах й.

- По-добре да не знаем.

- Да, сър.

- Ти държа ли си устата затворена?

- Държах я.

- Разбира се, че си - каза господарят му. - На теб може да се разчита, Дон. Оценявам го.

- Благодаря ви, сър.

- Един последен въпрос...

- Сър?

- Тя ще ни създава ли грижи?

Ето го. Въпроса, който предвиждаше, че ще бъде зададен. Би било лесно да излъже, но Дон Бенет следваше заповеди. Той вярваше в чинопочитанието.

- Тя ще продължи ли да задава въпроси? - повтори господарят му.

- Да, сър. Смятам, че няма да спре, докато не разбере истината.

Дълго време в слушалката не се чу нищо. Бенет можеше да усети безпокойството на господаря му и то бързо се предаде и на него.

-Сър?

- Това е всичко, Дон. Почини си до края на деня. Виж си семейството. Смятай, че това е заповед.

Бенет затвори.

Имаше истина и чест. Никога не беше виждал двете да се сблъскват.

15

Проработи.

Йън стоеше в средата на кабинета си и чувстваше как потта засъхва по челото му. Нервите му бяха приятно отпуснати, сърцето му вече не биеше лудо. Какофоничното тракане на „Титан“ беше просто далечен спомен.

- Проработи.

Той превъртя думата из устата си, сякаш беше бонбон. Максималната вътрешна температура на „Титан“, измерена в пика на божествено подредените изчисления на машината, ко- гато всеки от петдесетте хиляди централни и графични процесори беше притиснат до ръба на възможностите си в напън да се реши едно от най-сложните уравнения в света и в отговор генерираше своя „киберпот“ под формата на излъчена топлина, беше точно 96,6°С, с цели десет градуса по-ниска от измерената преди това.

Йън отиде до бюрото си и седна на стола. Стоеше кротко, осъзнал значимостта на момента.

Проработи.

Дума, която даваше ключа към бъдещето... а можеше да отключи и миналото.

От говорителя се разнесе гласът на секретарката му.

- Господин Бригс иска да ви види. Имате обаждания от г-н Роурк от Ню Йорк и от г-н Тагарт от Холивуд. След петнадесет минути лрябва да излезете, за да стигнете навреме за срещата си в центъра.

- Ще върна обажданията, докато пътувам. Кажи на Бригс да ме почака пет минути.

Бригс можеше да почака. Преди това Йън искаше да сподели новината за триумфа си. Той се завъртя бавно със стола и се загледа в чантата в ъгъла на кабинета.

Беше черна, износена и стара, кожата се беше надраскала и напукала, но все още беше здрава. Чанта, направена да издържи векове, но такава беше и самата Британска империя. Затваряше се със закопчалка и кожен ремък. Над закопчалката в кожата беше изрисувано златно листо с релефни инициали ПСП. Бяха открили чантата в гаража до колата на баща му.

Той си помисли, че може би точно това беше шансът му след всичките години, след безкрайните проучвания, безплодните опити, след като беше проследил една по една всички недотам законни пътечки и винаги беше стигал до задънена улица.

Йън повдигна очи, сякаш беше видял нечия сянка. До чантата стоеше мъж - висок и с изправен гръб, облечен в син костюм на тънко светло райе, кафяво-червената вратовръзка завързана с перфектната вдлъбнатина под възела, а черните му обувки с връзки бяха излъскани до блясък.

- Лоб от Лондон. Само най-доброто, нали така, сине?

Черната коса на Питър Принс беше къса, разделена на перфектен път наляво и лъщеше от брилянтин. Той беше джентълмен за пример. Мъж с власт. Не беше човек, който една сутрин излиза от дома си и изчезва безследно. Не беше човек, който си оставя чантата до колата.

- Проработи - каза гордо Йън на баща си. - Аз го оправих.

Питър Принс сведе поглед. Очите му се присвиха, докато оглеждаше стаята.

Йън вдигна ръка за поздрав и лека усмивка заигра по лицето му.

- Татко... тук съм...

- Пет минути, друг път!

Йън се извъртя към вратата, а Питър Бригс нахлу в кабинета му.

- Цял ден ли ще ме караш да чакам? - озъби се той. - Или си мислиш, че съм се отбил просто да си побъбрим? И аз знам как се ползва телефон. Не всички сме идиоти, които не знаят какво означава „Еверест“. Исусе!

- Какво има? - попита Йън.

- Спешно е.

Бригс седна в стола за гости и щракна с пръсти.

- Слушаш ли ме? Това нещо изисква вниманието ти. „Семафор“.

Йън се обърна през рамо. Баща му беше изчезнал, само черната чанта си стоеше в ъгъла.

- Какво за него? Нали каза, че всичко е уредено. По конец.

- Съпругата. Тя задава въпроси.

- Моля? „Съпругата“? Какво имаш предвид?

- Жената на агента. Госпожа Джоузеф Грант. Доста е настоятелна.

Споменаването на съпругата на мъртвия агент подейства на Йън като студен душ.

- Как така? - попита той, като насочи вниманието си изцяло към Бригс.

- Тя не вярва, че съпругът й би могъл да бъде убит от информатор. Твърди, че в историята на ФБР има несъответствия. Иска да знае какво е станало.

Бригс гребна шепа бадеми от купата на бюрото и започна да ги мята в устата си един по един.

- Знаеш какъв тип хора са това. Врат си носа навсякъде. Не знаят кога да спрат и да оставят нещата както са.

- Има ли нещо във версията на ФБР?

- Несъответствия ли? -уточни Бригс и сви рамене. - Не знам. А и няма значение. Заради обаждането е. Той трябва да й е казал нещо.

- Не си спомням нещо подобно.

Йън беше прослушал съобщението на Джоузеф Грант няколко пъти и беше сигурен, че не е забелязал нещо за „Семафор“ или за УАН.

- Както и да е, аз го изтрих от телефона й. Там няма улики.

- Тя е жена. На нея не й трябват улики или доказателства. Тя има интуиция.

- А другото... освен съпругата?

- Уредено е.

Йън извърна поглед. Започваше да му писва от този израз и да го презира.

- Не можем да си позволим никакви проблеми. Нищо, което би застрашило делата ни.

- Разбирам - каза Питър Бригс.

- Знам, че разбираш - съгласи се Йън. - Значи е само съпругата?

Бригс кимна.

- Как се казва?

- Мери Грант.

- Какво е цялото й име?

- Мери Маргарет Олмстед Грант.

Йън си записа името в бележника.

- Давай тогава. Само че внимателно. Без грубости. Първо ниво и стига толкова. Не искаме да разлайваме кучетата.

Йън се изправи в знак, че срещата е приключила.

- Тя така или иначе не може да открие нищо. „Уредено е“, нали? - натърти той, като изгледа Питър Бригс тежко.

- По конец.

Йън се загледа в името в бележника.

Той знаеше какво е да загубиш обичан човек при мистериозни обстоятелства. Знаеше каква е силата на въпросите без отговор. Знаеше, че любопитството се превръща в мания. Освен това знаеше, че не бива да подценява никого, дори и една обикновена домакиня.

Йън се обади на секретарката и й нареди да отложи всичките му ангажименти с петнадесет минути. Той въведе името в търсачката и му излязоха три съвпадения - във Фейсбук, в регистрите на имотите в Остин и един акаунт в Шатърфлай.

Профилът във Фейсбук беше с името Мери Олмстед Грант, личната информация беше достъпна само за приятелите. Обещаващо начало. Имаше снимка на тропически плаж с две деца, вървящи през прибоя. Той предположи, че е правена някъде в Южно Мексико, Коста Рика, филипинските острови или Тайланд. В пейзажа в задния план на снимката на плажа беше монтирана фотография на жена, за която Йън предположи, че е Мери Грант. Беше странен кадър, нарочно изрязан наполовина, така че да прикрие самоличността на човека. Все пак той можеше да се ориентира, че тя е руса, красива и жизнена. Гледаше в обектива.

Като професия беше посочила „домакиня инженер“. Беше учила в Джорджтаун и живееше в Остин. Харесваше Стиви Рей Вон, „Колдплей“ и Алфред Брендел. Освен това беше харесала страниците на Американското общество по клинична онкология, на Детската болница в Сакраменто и на фондацията „Надпревара за лечение“ на Сюзън Г. Комен. Имаше четиридесет и трима приятели.

Пак не беше много, но беше някакво начало.

Явно това беше жена, горда с възпитанието си, която не искаше да се откаже от моминското си име и от всичко, което то означава за нея. Интелигентна и образована жена, която беше пътувала по света. Жена, чийто живот в някакъв момент е бил белязан от рака. Може би не е болна тя, а някой от семейството й. Жена, която цени личното си пространство и не желае да споделя лична информация с непознати. Жена, която подбираше приятелите си внимателно.

Безпокойството на Йън се засили. Това беше опасна жена.

Той отвори дневника на работата си от вчера и откри номера, на който Джоузеф Грант се беше обадил минути преди да умре. Забеляза, че в момента Мери Грант не е клиент на мобилния оператор УАН, макар и това да не му беше попречило да използва оборудването на конкурентния оператор, за да получи достъп до телефона й. Трафикът между различните оператори изискваше сътрудничество дори на най-интимно технологично ниво. Имаше почти неограничен достъп до сървърите, рутерите и предавателните станции на конкурентите си. „УАН Мобайл“ държеше солиден пазарен дял в Сакраменто. Може би е била негов клиент, но при идването си в Остин е сменила оператора.

Той влезе в базата данни на „УАН Мобайл Сакраменто“ и въведе името й. Бинго. Мери Грант наистина е била клиент на „УАН Мобайл“, докато е живяла в Сакраменто.

Той изтегли обичайната информация - дата на раждане, домашен адрес, банкови операции (сметката на Мери Грант се плащаше автоматично по банков път) и номера на социалната й осигуровка. Йън се усмихна вътрешно. Това последно късче информация беше особено важно. Номерът на социалната осигуровка на човек беше ключ, кой можеше да разкрие купища лични, а често пъти и поверителни данни.

Той продължи да търси още няколко минути и смъкна списъка е разговорите й за последните две години. Разрови се по-дълбоко и се сдоби и с паролата за гласовите й съобщения: 71700. Предположи, че това е или датата на сватбата й, или рожденият ден на някой от семейството й, най-вероятно на някое от децата.

На акаунта в Шатърфлай имаше само две снимки, но те се сториха важни на Йън. И на двете се виждаха две момичета, седнали заедно. Едното беше тъмнокосо и с тъмна като маслина кожа, а другото беше русо и болно бледо. Дъщерите на Мери Грант.

Регистрите на имотите показаха, че преди деветдесет дни господин и госпожа Джоузеф Грант са закупили дом на „Пикфеър Драйв“ в северозападната част на Остин за сумата от четиристотин двадесет и пет хиляди долара.

Цялата информация щеше да бъде запазена в отделен файл. Все още нямаше нищо полезно, но можеше да му влезе в работа по-късно. Той я прехвърли в нова папка в своя акаунт „УАН Платинум“ и звънна на отдела за разследвания.

- Йън се обажда. Имам един номер на социална осигуровка. Искам пълна разработка. Това е приоритетна задача.

16

- Господин Бригс - опита се да го спре охраната, - баджа ви.

Питър Бригс профуча покрай будката на охраната на

„Брейсноус“ и продължи към асансьорите. Беше му писнало. Има си някакви граници в това да се мотаеш около пораснали мъже, които се възбуждаха сексуално от разговори за петафлопи, твърди дискове и графични процесори. Беше убеден, че Пател получаваше ерекция, когато се докоснеше до „Титан“.

Бригс се качи на третия етаж и тръгна към оперативната стая. Десетина мъже седяха зад бюра, подредени покрай стените на кабинета. Нито един от тях не даваше и пукната пара за петафлопи, твърди дискове или графични процесори. Бригс беше сигурен в това.

- Пожарът в Куала Лумпур овладян ли е?

- Щетите са ограничени до склад за чипове.

- Заводът възобнови ли работа?

- Да, сър.

- Чудесно.

Да си началник на охраната на УАН беше денонощна работа. Бригс ръководеше хиляди служители, които пазеха офисите и съоръженията на корпорацията в двадесет страни по света. Отговорностите му обхващаха три области - заводи и производство, киберсигурност и лична охрана.

Тези дни киберсигурността му създаваше най-големи главоболия. Сървърите на УАН бяха подложени на непрекъснати хакерски атаки, като повечето идваха от Китай или Източна Европа. Китайските атаки бяха от едно военно подразделение, натоварено със събирането на тайни чрез индустриален шпионаж на западни компании. Атаките от Източна Европа бяха от България и Румъния, където по-малки компании плащаха на организираната киберпрестъпност, за да крадат разработките на УАН. Само от тези места УАН отразяваше по повече от пет хиляди опита за проникване на ден.

При всяко влизане в оперативната стая Бригс по навик поглеждаше към електронната карта на света, която показваше местоположението на директорите на компанията. Днес забеляза, че десет от тях бяха в Остин, четирима в Пало Алто, двама в Мумбай, двама в Гуандун, двама в Берлин и един в Непал.

- Подгответе самолета за Вашингтон - каза той на отговорника за пътуванията. - Петима души и екипаж. Летим призори. Шефът иска да отиде и швабката. Кажете й да бъде на летището в пет сутринта и да си носи чантата с шарлатаниите.

- Чантата с какво? - вдигна поглед отговорникът.

Бригс го потупа по рамото, доволен, че е в компанията на хора, чийто речник беше ограничен почти колкото неговия.

- Няма значение, момче. Просто се обади на Катарина и уреди подготовката на самолета.

- Да, сър!

На картата имаше нов символ, който Бригс не беше видял сутринта. Символът представляваше силует на реактивен самолет и показваше накъде се движат директорите или откъде щяха да хванат полет. Той докосна самолета и информацията се появи на екрана.

УАН 7 беше реактивен бизнес самолет „Боинг“ с регистрационен номер N415GB , който излиташе от Йерусалим в седем часа сутринта местно време и кацаше в Остин в седем часа утре вечерта.

Израелците идваха.

Бригс усети как пулсът му неволно се ускорява. Йън беше прав. Не можеха да си позволят повече грешни стъпки. Не и сега, когато „Титан“ вече работеше. Не и щом израелците пристигаха.

Бригс продължи към кабинета си. Първата му задача беше да погледне браузъра „УАНскейп“, после да провери софтуера, а накрая и хардуера - сървъри, рутери и суичове. Това бяха машините, които изграждаха гръбнака на интернет. Следваше „УАН Мобайл“, безжичният телефонен оператор, а от няколко месеца насам трябваше да се грижи и за „Алайд Артисте“, най-голямото филмово и телевизионно студио на компанията.

Всичко това обаче беше просто прелюдия към израелците. Йън ги наричаше своята преторианска гвардия и говореше за „нов Йерусалим“. Бригс не смееше да пита има ли и нов месия.

Той седна на бюрото си и придърпа доклада от връзката си във ФБР. „Семафор“. Това беше случай, който не искаше да потъне в миналото.

Йън беше казал да внимава и да не прибягва до грубости.

Бригс обаче не беше стигнал до настоящата си позиция, като пипа с кадифени ръкавици. Той извади телефона си и натисна бутона за бързо избиране на отдел „Пожарен“.

- Трябва ми екип, който да свърши малко проучване. Местна работа.

- Ниво?

Първо ниво, или Н1, беше просто следене и прослушване на интернет трафика и обажданията на обекта.

Н2 включваше и безжично следене, както и физическо наблюдение на обекта през определени периоди от деня.

НЗ вече беше пълен дигитален обиск - всичко от предишните нива плюс двадесет и четири часово наблюдение и проникване в дома или офиса на обекта с цел инсталиране на малуер или зловреден софтуер, който да поеме изцяло контрола върху дигиталните устройства на обекта - таблети, лаптопи, настолни компютри, сървъри и устройства за мобилни комуникации.

- Н2 - разпореди се Бригс.

- Кога искате да започнем работа?

- Незабавно.

- Имате ли някого предвид?

В крайна сметка имаше само един екип, на който той можеше да повери работата.

- Джолана и Къртицата да дойдат при мен.

17

Време е за шоу.

Танк Потър спря в дъното на паркинга на редакцията и провери в огледалото как изглежда. Изкъпана коса. Леко зачервени очи. Ризата чиста и изгладена. В крайна сметка не беше особено зле след дванадесет часа в дранголника. Той бръкна в чантата на седалката до него и извади кутийка лейкопласт. Ръцете му потрепериха, когато извади един, и трепнаха още по-силно, докато се опитваше да го разлепи.

Имаше нужда от подкрепително.

Той пусна лепенката, бръкна под седалката за тайните си запаси и се наведе чак под таблото, за да отпие от бутилката текила. Сега ръцете му бяха стабилни като скала, той измъкна лейкопласта от опаковката и го лепна на челото си.

- Благодаря ти, X.

Хосе Куерво, не Христос.

Около минута Танк гледаше редакцията на „Стейтсмън“. Още тридесет дни и всичко това щеше да бъде история. Не беше изненада. Всеки вестник в страната орязваше щата си, а той не беше печелил „Пулицър“. Но все пак мислеше, че ще бъде по-лесно.

Още глътка да си успокои нервите и беше готов.

Той прибра бутилката, порови в жабката за ментовите дражета за освежаване на дъха, отброи пет и ги метна в устата си. Излезе от колата с прилив на сили, чувстваше се способен, спокоен и съвсем леко махмурлия.

- Потър!

Ал Солетано стоеше извън остъкления си кабинет в средата на нюзрума с ръце на хълбоците, а лицето му беше тъмночервено като домат. Танк махна за поздрав, докато вървеше по средната пътека. Нюзрумът беше море от безлюдни работни места. Все едно е вилняла чума, помисли си той и влезе в кабинета на Солетано.

- Седни.

- И така ми е добре.

- Казах да седнеш.

Танк се настани в стола за гости.

- Как се чувстваш?

Солетано беше нисък, с коремче, чернокос, но олисял по темето, а като викнеше, се чуваше в шест окръга наоколо.

- Не зле, като вземем всичко предвид.

- Как ти е главата?

- Боли, но ще се оправя.

Танк се беше обадил на Солетано веднага щом го пуснаха от ареста. Беше си съчинил и история, че се е чукнал леко с колата, ударил си главата и прекарал нощта в спешното отделение.

- Не е нужно да караш бързо, за да се нараниш.

Танк внимателно докосна лепенката.

- Напълно си прав.

- Ей, приятел, направи ми услуга. Би ли ми подал чашата с вода, че ожаднях.

Танк се озърна надясно, където на ръба на бюрото беше оставена пълна до ръба чаша с вода. Солетано се беше облегнал на стената и го гледаше. Танк вдигна чашата. Водата се разля по бюрото и той я остави.

- Чакам.

Танк си вторачи в ръката си, като му се искаше тя да спре да трепери. Стана, взе чашата и тръгна към главния редактор. След две крачки ръката му трепна в нов спазъм и водата се плисна по пода.

- И това е, след като си си сръбнал на паркинга - каза Солетано. - Между другото, къде си се ударил? Не видях чукнато по колата. Поне не и ново.

Танк замълча.

Солетано се доближи до него и дръпна рязко лепенката от челото му.

- Чух, че снощи си се видял с един мой приятел. Ланс Бъроус. Младо момче. Детектив.

Солетано заобиколи бюрото и вдигна лист хартия.

- Това е докладът за арестуването ти - обясни той. - Дре- герът е показал 1,34 промила. Това е четири пъти над допустимото от закона. Трябва да съм честен, Танк. Бог ми е свидетел, че и аз обичам да удрям по една-две чашки, но 1,34 промила... И Годзила ще припадне от толкова пиене.

- Последните няколко дни бяха доста стресиращи.

- Нощите също. Имаме федерален агент, убит под носа ни, а аз плащам за историята на сътрудника на „Асошиейтед прес“ от Далас. Малко е смущаващо.

- Поне ще знаеш как става, когато костюмарите завършат сделката - каза Танк.

Костюмарите бяха частни инвеститори от Уолстрийт, които през последния месец управляваха вестника и измисляха начини за намаляване на разходите.

Солетано не отвърна на заяждането. Стоеше с кръстосани ръце и поклащаше глава.

- Едно време беше приличен журналист.

Танк се обиди силно от тона. Беше много по-добър от „приличен“.

- По-късно днес следобед има нова пресконференция - каза той. - Ще отида. Прочете ли официалното съобщение? Бе- нет ни разиграва. Щом открием самоличността на информатора, бързо ще разберем какво са търсили федералните. За Бога, това е станало в Дрипинг Спрингс. Това говори ли ти нещо?

- Може информаторът да е бил от Дрипинг Спрингс.

- На мен ми говори, че случаят е доста голям, щом се срещат с тайния си информатор на четиридесет километра от града, за да са сигурни, че никой няма да ги види.

Танк започваше да се поти въпреки климатика.

- Знаеш ли колко федерални агенти са били убити при изпълнение на служебния си дълг през последните двадесет години?

- Четирима.

- Да, четирима. Не са много. Тази история няма да приключи скоро. Усещам, че има нещо скрито. Нека аз да я поема.

Танк се усмихна стеснително.

- На всеки му се е случвало да го пипнат с алкохол зад волана. Не е голяма работа.

- Малко си позакъснял, друже. Казах ти да прочетеш внимателно писмото.

- Едно шофиране под влияние на алкохол. Стига, де. Това е дребна простъпка.

Солетано щракна с пръсти към доклада.

- Забрави да споменеш, че това ти е второ нарушение. За десет години два пъти те хващат с алкохол. Това вече не е дребна простъпка и се наказва с отнемане на книжката за една година и глоба до десет хиляди. Това, което си направил, е повече от достатъчно за едностранно прекратяване на взаимоотношенията.

- Уволняваш ли ме?

- Ти сам се уволни. Видя костюмарите тук. Ако имат възможност да си спестят сто бона разходи, няма да я пропуснат.

Танк вдигна ръце. Обезщетението му гарантираше по една месечна заплата за всяка година работа във вестника. Общата сума леко надхвърляше сто хиляди долара.

- Дай ми историята, Ал. Ще ти докажа, че съм същият репортер като едно време.

- Каква история? Това, че от Бюрото не изплюват името на информатора, не означава, че има история. Вероятно изчакват ден-два да си подредят нещата, да съобщят на семейството на човека и после ще го оповестят. Това не е Уейкоу и обсадата на сектата „Клонка Давидова“, нито пък престрелката в Руби Ридж. Не те чака „Пулицър“. Просто един агент е допуснал тъпа грешка.

- Не съм толкова сигурен...

- Аз съм - отряза го Солетано. - Нима история. Ти си свършен. Духнал си 1,34 промила на дрегера. Не си някакъв сладур, който се е напил за пръв път. Ти си чудовище. Проумяваш ли го? Промил и тридесет и четири. Изненадан съм, че не си избухнал спонтанно в пламъци. Не ми трябва репортер, който кара пиян из целия град. Думата надеждност нещо говори ли ти?

Солетано отвори вратата и махна на Танк да си върви.

- Махай се оттук. Изчезвай. Потърси помощ. Ти си болен човек.

Танк вървеше към колата си с ръце в джобовете, а раменете му бяха изправени като дъска, в случай че Солетано го гледаше. Отвори вратата и се метна на седалката. Внезапно цялата напереност го напусна и той опря чело във волана.

Ръката му напипа тайната бутилка и Танк отпи солидна глътка. Майната му на Солетано. Да гледа каквото си ще.

Пусна бутилката и взе днешния брой на вестника от дясната седалка. Заглавието беше „Агент на ФБР загива при престрелка в Дрипинг Спрингс“. Под статията стояха инициалите на „Асошиейтед прес“, но нямаше име. Бъдещето на печатната журналистика, помисли си Танк унило.

Уводната част на текста преразказваше пресрилийза от Бюрото, а в изложението нямаше нищо, което да напомня за истинска репортерска работа. Нямаше предположения по какъв случай е работил агентът, нито пък някаква информация за него освен сухите факти. Не беше включен и ред думи на вдовицата, но най-важно за Танк беше, че нямаше и намек за самоличността на информатора. Би могъл да напише такъв материал и от килията в ареста.

Танк чукна вратичката на жабката с юмрук и извади плика с неговото име. Преди час писмото съдържаше обещание за нов живот. Сто хиляди долара стигаха за много работи. Беше пресметнал, че след данъците ще има пари да виси в „При Пе- дро“ по пет нощи в седмицата, през есента да отиде на лов в Накодочес, да отскочи на юг до Саут Падре Айлънд за Коледа, че дори и от време на време да се подстригва. Рецепта за висок стандарт.

Той запали двигателя и леко го форсира.

Приличен журналист.

Думите на Солетано засегнаха нещо дълбоко погребано в него. Не беше сигурен дали е гордост или честолюбие. Но така или иначе събудиха нещо, което беше потискал дълго време. Предполагаше, че това беше амбиция, която преди години имаше в изобилие.

Той целуна плика, скъса го на две и хвърли парчетата през прозореца. Мечтаното бъдеще се беше изпарило. Сега зависеше само от него да си изгради друго.

Танк развъртя капачката на бутилката текила и я долепи до устните си. Дявол да го вземе, той беше журналист и половина.

Свали бутилката и по някаква неизвестна причина изхвърли и нея през прозореца. Ал Солетано можеше да му почисти боклуците.

Танк включи на скорост и натисна педала на газта. Докато излезе до паркинга, вече беше вдигнал телефона до ухото си. Дон Бенет увърташе за едно нещо и това беше информаторът. Танк все още имаше една връзка, която можеше да му помогне.

- Патологията на Остин.

- Свържете ме с Карлос Канту - помоли Танк. - Кажете му, че е спешно.

18

Мери стоеше в преддверието на дома си, а полъхът от кли- матика не можеше да укроти гнева й. Беше си тръгнала от срещата е Дон Бенет преди четиридесет минути, но все още беше бясна от поведението му. В един момент изтръгваше телефона от ръцете й, а в следващия не искаше и да го погледне. Не трябваше да си гений, за да се сетиш, че нещо или някой беше променил мнението му.

Мери тръсна глава, като се зарече, че няма да остави работите така, и влезе в кухнята. Хвърли чантата си на плота и извади бутилка вода от хладилника. Погледът й се спря на шарените кутийки с енергийни напитки, подредени спретнато в ъгъла в дъното. Напитките на Джо. Тя мислеше да ги изхвърли, но след това се отказа. Имаше нужда още малко да го усеща до себе си. Или може би още дълго време.

Телефонът й изжужа. Номерът беше на един стар приятел. Още едно обаждане за изказване на съболезнования. Не вдигна, а остави да се включи гласовата поща. Имаше по-важни неща на главата си - трябваше да подготви нещата за погребението, да запазва билети за самолети и хотелски стаи. Нямаше кога да скърби, имаше твърде много задачи. Но първо трябваше да обърне внимание на нещо друго.

Ако Дон Бенет не искаше да й каже с какво се е занимавал Джо, тя можеше дяволски добре да го открие и сама.

Мери бутна вратата на стаята на Джеси и я отвори.

- Здравей, сладурчето ми. Може ли да вляза?

Джеси лежеше на леглото си, а ръцете й висяха отстрани.

- Махни се.

Мери пристъпи малко по-близо. Сега не беше време да спорят. Имаше световно примирие между всички майки и дъщерите им тийнейджърки.

- Имам нужда от помощта ти - каза тя. - Търся моя домашен ИТ екип.

Единственият отговор беше изсумтяване.

Тя влезе внимателно в стаята. Целият под беше покрит с дрехи. На бюрото стоеше чаша сладка безалкохолна бира, а до нея се виждаше и опаковка от сладолед. Картините на коне и плакатите на момчешки банди ги нямаше отдавна. На едната стена имаше литография с цитат от Джулиън Асандж за „информацията, която иска да бъде свободна“, а на другата беше закачена улична обява за „ДефКон“, хакерската конференция в Лас Вегас. Стаята беше истинско бойно поле, фронтова линия в сблъсъка между подрастващите и възрастните.

Мери седна на леглото. Тя очакваше гневен изблик, нареждане да стане веднага или просто едно жаловито „Мамо!“, но Джеси не проронваше и звук. Има напредък, помисли си Мери. Тя погали дъщеря си по гърба. Петнадесетгодишна, но вече по-висока от майка си. Първородното дете на Мери вече беше млада жена.

- Става дума за телефона ми - продължи тя. - Мисля, че едно съобщение ми е изчезнало.

- И?

Мери се пребори с рефлекса си да дръпне ръка.

- Беше от баща ти.

- Откога?

- От вчера.

Минаха още няколко секунди, без Джеси дори да помръдне. Мери бавно стисна чаршафа в юмрук. Щеше да изчака до три Джеси да направи някакво движение или да покаже поне намек за цивилизовано държание.

Едно... две...

Джеси изсумтя отново и се надигна на лакът.

- Дай ми го.

Мери й подаде телефона си.

- Мислех си, че ще можеш да ми кажеш как точно е изчезнало и дали мога да го възстановя.

- Може и да мога.

Мери седна и стъпи на пода. Тя хвана телефона с две ръце и приведе глава към него, сякаш свещеник благославяше свещен гост.

- Той се обади в четири часа и три минути - каза Мери. - Но аз не проверих съобщението докъм пет и половина.

- Виждам го.

Сърцето на Мери прескочи.

- Съобщението?

- Не, обаждането - отвърна Джеси.

Мери потисна разочарованието си. Надникна в екрана и видя редове букви, цифри и символи, неразбираеми като клиновидно писмо или санскрит. Дъщеря й беше истински Шамполион.

- Тук няма съобщение - каза Джеси.

- Реших, че съм го изтрила, без да искам.

- А след това си изтрила и папката с изтритите съобщения? Е, това щеше да е наистина куцо.

- Не съм го направила. Можеш да провериш.

- Старите съобщение са си все още там. Мога да чета.

- Прослушах го веднъж у дома, а след това още веднъж, когато отидох в болницата да видя баща ти. Казах на г-н Бенет, че съм го получила и...

- Защо?

Джеси се поизправи, отметна косата от лицето си и прибра кичурите зад ушите си. Погледна майка си в очите за пръв път, откакто тя беше влязла в стаята. На Мери й се стори, че невинният й поглед излъчва ужас.

- Помислих си, че ще му е интересно да разбере какво е казал баща ти.

- Какво е казал татко?

- Няма значение. Беше нещо за неговата работа - въздъхна Мери. - И когато се върнах в колата и проверих телефона, съобщението вече го нямаше.

- Защо тогава толкова си се разбързала да го възстановяваш?

Мери се поколеба, а ченето й направо увисна. Как Джеси беше успяла да поеме контрола върху разговора?

- Баща ти каза, че може би е в беда. Каза, че обича всички ни много.

- Бил е в беда? Каква?

- Не знам.

- Какво е казал?

- Не си спомням съвсем точно. Бях много разстроена, ко- гато го чух.

Мери посочи телефона си, като нямаше търпение да се измъкне от тези опасни води.

- Смяташ ли, че можеш...

- Значи ти се е обадил, докато аз разкодирах телефона ти?

Мери кимна.

- И това е било преди...

Джеси се спря. Очите й пробягаха разсеяно по стаята, докато си подреждаше картинката.

- Искаш да кажеш, че аз съм виновна?

- Не, мила, разбира се, че не. Просто те моля да ми помогнеш и да видим дали няма начин да възстановим съобщението.

Джеси й хвърли телефона, изправи се и мина край нея, като леко я закачи.

- Опитваш се да ми кажеш, че ако не бях разкодирала телефона ти, си щяла да получиш съобщението и може би сме щели да можем да направим нещо, за да помогнем на татко.

Мери се изправи.

- Разбира се, че не. Ти нямаш нищо общо.

- Наистина? А защо тогава ми казваш?

- Защото от ФБР не искат да ми помогнат. Защото не знам кого другиго да попитам.

- Той е мъртъв. Какво значение има? Тате е мъртъв.

Джеси се хвърли обратно на леглото.

- Защо ми каза за съобщението?

Мери седна и сложи ръка на рамото й.

- Джес, моля те.

Джеси отблъсна ръката й.

- Вината не е моя. Махай се.

- Джеси.

- Чу ли ме? Излез от стаята.

Джеси зарови глава във възглавниците и гърдите й се разтресоха от ридания.

Мери тръгна към вратата. Грейс стоеше до нея и надничаше с разширени очи.

Мери се върна до леглото и коленичи до Джеси.

- Вината не е твоя - прошепна тя. - Никога не си го и помисляй.

От възглавницата се дочу плач, който можеше да разбие сърцето на една майка.

- Защо ми каза, мамо? Защо?

19

Мъжът на име Джолана караше по „Пикфеър Драйв“. Беше късно следобед и кварталът беше пълен с деца на велосипеди и с майки с колички по тротоарите. Никой не обърна внимание на буса по поддръжката на най-големия мобилен оператор и интернет доставчик в страната.

Джолана паркира на ъгъла на „Пикфеър“ и „Локърби“, от другата страна на улицата, срещу дома на обекта.

- Стигнахме - каза той.

Откъм работното отделение не се чу никакъв отговор. Той погледна през рамо към Къртицата, който се беше настанил в отсека за наблюдение и не откъсваше очи от монитора.

Джолана се измъкна от седалката и отиде до плъзгащата се врата. Беше едър и силен, а гръдните му мускули опъваха униформата на техник. Спря се и почука на вратата, преди да я отвори.

- Давай да свършваме. По улицата има твърде много хора, а това не ми е по вкуса.

- Обектът е в къщата, но в момента не използва телефона си. Същото се отнася и за момичетата.

Къртицата не отлепяше поглед от монитора. Той беше дребен, жилав и блед. Ако униформата на Джолана беше твърде тясна, неговата беше прекалено широка. Всеки сантиметър от тънките му дълги ръце беше покрит с татуировки на змии, ками и черепи.

Джолана се наведе навътре в буса, за да види монитора. Екранът беше изпълнен с десетина деветцифрени номера. Това беше „Кингфишър“, протокол за безжично прехващане, който работеше, като излъчваше сигнали, които имитираха тези на най-близката клетка, и така обираше всички обаждания от мобилни телефони.

- Какви са тези момичета? - попита Джолана.

- Тя има две дъщери. Те също имат телефони.

Джолана излезе от буса, без да пита откъде Къртицата знае за момичетата.

- Просто се концентрирай върху жената. Господин Бригс каза Ниво 2. Не се увличай.

Къртицата отмести поглед към Джолана.

- Ти заповеди ли ми даваш?

Джолана беше израсъл в Кабрини-Грийн в Ниър Норт Сайт в Чикаго. По онова време кварталът беше известен като „Малкия ад“. Беше служил в армията, а след това беше минал и през трудностите на щатския затвор във Флорида. Беше виждал доста корави типове, но нито един от тях нямаше очи като на Къртицата. Бяха черни като еднодневна съсирена кръв и потънали дълбоко в орбитите.

- Направи каквото трябва и да мърдаме оттук.

Къртицата стана от седалката и взе работнатата си чанта на излизане от буса. Разпределителната кутия беше на няколко метра от ъгъла и представляваше бежова колонка, малко по- ниска от метър. Той отиде до нея и махна пластмасовия капак. Захапа фенерче и огледа терминалите и връзките, като четеше ръчно изписаните адреси до всеки от тях. В ръцете си държеше обикновени инструменти. Едно време беше истинска звезда сред студентите в Медийната лаборатория за компютърни науки на Масачузетския технологичен институт. Любимият помощник на основателя й Николас Негропонте. Сега обаче беше жичкаджията.

Къртицата се спря на „10602/Грант“ и откачи фиброоптичния кабел, който доставяше стационарния телефон, интернета и кабелната телевизия в дома. Със свободната си ръка извади от чантата парче троен у-кабел и свърза единичния му край с терминала. Прикрепи фиброоптичния кабел към едното от разклоненията, а към другото закачи малка черна кутийка. Провери дали връзките са стегнати и сложи капака на място.

- Давай - подкани го Джолана, който му пазеше гърба и се озърташе за нежелано внимание. - Никой не те гледа.

Къртицата избра един близък дебел дъб, от който се откриваше чиста видимост към къщата на обекта и прикрепи към кората му микрокамера с висока резолюция. Тя беше колкото копче за риза и щеше да бъде напълно незабележима, щом я маскираше с малко кафяв маджун.

Камерата и черната кутийка бяха само първите мерки. Камерата предаваше безжично изображения на къщата с висока резолюция, като сигналът се улавяше в радиус от осем километра. Кутийката пък улавяше целия цифров трафик към и от дома на обекта и го препращаше към Питър Бригс - стационарния телефон, кабелната телевизия и интернета. Записваше какви номера бяха избирали целите, какви разговори са провели по телефона, кои уеб страници са посетили, какви статии са чели, какви шоупрограми са гледали онлайн по „Нетфликс“, „Хулу“ и „Амазон Прайм“, какви книги са поръчали - абсолютно всичко.

Това обаче можеше да даде само мъглява идея за действията, а и по-важно, за намеренията на обекта. Имейлите не можеха да бъдат разкодирани, нито пък банковите трансакции. Всичко, което изискваше парола, беше извън достъпа им. Но имаше и по-добър начин. Начинът на Къртицата.

Той се вгледа в къщата и си представи обитателите й. Един възрастен и две деца. Беше си написал домашното и ги беше проучил. Толкова лесно беше да разбере всичко за тях. Казваха се Мери, Джеси и Грейс. Можеше да стигне до предната врата за три секунди, а след още десет вече да бъде в къщата. Имаха поне един лаптоп, вероятно и таблет, както и телефон за всеки от семейството. Всяко такова устройство беше точка за достъп, вратичка, през която да проникне в живота им и да задълбае в него.

Къртицата се замисли за момичетата. Едното беше на петнадесет, другото на единадесет. Щеше да бъде много интересно да разбере нещо повече за тях. Например дали харесваха момичета или момчета, дали пиеха или взимаха наркотици, дали гледаха порно. По-голямото момиче беше смугло и високо. Малкото беше русо, с бяла кожа и фино. Харесваше му да си представя тънките й китки и нежното й лесно ранимо вратле.

- Приключи ли? - попита го Джолана. - Не ми се ще някой да почне да ме пита какви филми ще дават по специалния канал този месец.

Къртицата се качи в буса, без да отговаря. Секунда по- късно беше седнал отново на мястото си, а тъмните му, потънали в черепа очи се бяха вперили в машините, сякаш беше някакъв дроид, който се зареждаше.

Джолана знаеше за какво си мисли партньорът му. Не беше нищо хубаво.

20

Джеси седеше на леглото си и гледаше разсеяно през прозореца. Беше със слушалките, а музиката беше толкова силна, че изтикваше всякакви лоши мисли. Думите на майка й се въртяха отново и отново като основен мотив в тежката музика, заглушаваха баса, потискаха китарите и надвикваха всичко. Всичко освен баща й.

Татко й разбираше. Татко й знаеше за кодовете, софтуера и колко готина беше технологията. Той не смяташе за странно, че тя харесва нещата, които харесва. Той беше напълно наясно с онази нейна частица, която обичаше да потъва в интернет и която оживяваше, когато хванеше телефон. Когато се беше свързала.

А сега го нямаше. Беше мъртъв. А мъртъв значеше, че го няма завинаги. Тя се опитваше да разбере „завинаги“, но не можеше. Беше твърде плашещо.

Джеси взе своя смартфон, евтин апарат с платформа на „Андроид“, и отвори имейла, който си беше пратила. В него беше скрийншотът на лога от телефона на майка й. Смарт- фоните помнеха всичко. Някъде из тях имаше запис за всяко обаждане, за всяка посетена интернет страница, за всеки бутон, който потребителят беше натиснал. Можеш да изтриеш есеме- сите, имейлите или гласовите съобщения, но не можеше да изтриеш следите, които те оставяха. Единственият начин беше да унищожиш самия телефон, да го разбиеш на хиляди парченца. Дори и тогава обаче оставаше запис при интернет доставчика, а вероятно дори и в безжичния оператор.

Тя доближи екрана до лицето си, за да прочете вихрушката от букви, числа и наклонени черти. Знаците, показващи целия трафик към телефона, бяха достатъчно ясни - изходящи обаждания, входящи обаждания, гласови съобщения, време, продължителност. Тя забеляза обаждането на баща й в 16:03:29 часа до 16:04:05 часа (телефоните използваха двадесет и четири часовата скала). Пресметна, че гласовото съобщение е било двадесет и пет секунди, тъй като поздравленията на майка й при включването на гласовата поща траеха цяла вечност.

- Здравейте. Аз съм Мери. В момента не мога да приема обаждането ви, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас при първа възможност. Желая ви страхотен ден - произнесе Джеси на глас. Майка й беше толкова жизнерадостна, толкова оригинална... толкова досадна. Ей, мамо, помисли си тя, имам една новина за теб - те знаят, че си ти. Нали са избрали твоя номер. Джеси прегледа следващите редове код и видя, че няма други гласови съобщения. В 17:31 часа майка й най-после беше прослушала съобщението от баща й. В 18:30 часа го беше чула втори път. Джеси обаче не забеляза никъде в редовете на кода указание за изтриване на съобщението. Майка й поне не я лъжеше. Но пък с възрастните никога не може да си сигурен.

- Вината не е моя - смъмри Джеси майка си. - Твоя е, за- щото не си прослушала съобщението по-рано.

Тя се върна към един ред код, който беше по-различен от останалите. Представляваше пълна бъркотия от букви и символи. Нямаше никакъв смисъл. Беше сигурна, че познава почти всеки вид компютърен език, но такъв не беше виждала.

Тя пусна кода с есемес до Гарет, единственият друг гимназист от курсовете й в Тексаския университет. Не беше Грубиянина, но имаше ум в главата си. „Г. КПД е това? Намерих го в телефона на майка ми. Помощ.“

Джеси пусна смартфона на леглото, смъкна слушалките и стана. Чувстваше се различна, чувстваше се като преди. Осъзна, че докато гледаше телефона си, не беше мислила за баща си. Това обаче беше достатъчно да я накара да се разплаче отново. Хлипа около минута и спря. Беше твърде уморена, за да плаче повече.

Тя си обу дънки и си облече тениска на „Лед Цепелин“ (турнето „Стълба към небето“ от 1974 г.). Среса си косата и се огледа старателно в огледалото, за да се убеди, че няма пъпки и лицето й не е подпухнало или на петна. Дръпна тениската стегнато около гърдите. Ненавиждаше колко големи ставаха.

Излезе от стаята си и мина по коридора. Вратата на стаята на Грейс беше отворена. Тя лежеше на леглото и четеше.

- Ей - каза Джеси, като надникна вътре.

Грейс я погледна и продължи да чете.

Джеси видя, че на корицата пак имаше някаква русалка. Уф. Тя приседна на ръба на леглото.

- Хубава ли е книгата?

Нямаше идея откъде й дойде този въпрос. Тя мразеше русалки и Грейс го знаеше, но нямаше никакво понятие какво друго да каже. Тя беше голямата сестра и трябваше да утешава малката.

Грейс остави книгата.

- Ако искаш, да ти я дам да я прочетеш, като я свърша?

- Да бе, как ли пък не - каза Джеси, но след това смекчи тона си. - Искам да кажа, не, благодаря.

- Няма нужда да си мила с мен.

- Напротив, има - настоя Джеси, като потисна импулса си да стане и да излезе. - Как си, мишле? По-добре ли се чувстваш?

- Мисля, че съм добре - отвърна Грейс и се обърна на една страна. - Онзи път май само ми беше станало лошо от колата.

- Трябваше да почистя изцапаното.

- Няма проблеми. Мама го почисти.

- Нямах това предвид. За татко говоря.

- Мъчно ми е. Не мога да говоря за него, защото започвам да плача.

- И аз съм така.

- Мама как е?

- Мама си е мама. Тя ще се оправи.

- Каза, че ще трябва да си облечеш рокля за службата и погребението.

- Знам.

- Ще облечеш ли?

- Да. Заради татко.

Джеси погледна към празната клетка върху масичката на Грейс.

- Ще си вземеш ли нов хамстер?

- Може би. Лъки все още ми липсва.

- Лъки не правеше кой знае какво, само ядеше и спеше. Като го хванеш, се изакваше в ръката ти. Защо не си вземеш нещо по-добро? Игуана, да речем?

- Не!

- Ами змия? Боа удушвач?

Очите на Грейс се разшириха от ужас. Преди да успее да отговори, телефонът на Джеси извибрира. Беше есемес от Га- рет.

- Трябва да тръгвам.

-Но...

Джеси изтича в стаята си и тръшна вратата. Есемесът гласеше „Леле. Това е сериозна работа. Мисля, че е НИТРОН.“

- Да бе, няма начин. НИТРОН е за БО.

НИТРОН беше софтуерен език, използван изключително от безжични оператори, или БО, а по-точно от мобилни оператори като „Спринт“, „Ей Ти енд Ти“ и „УАН Мобайл“.

„Да не си бъзикала слушалката? Това може да ги е ядосало“, написа Гарет.

Джеси никога не беше помисляла, че съобщението на баща й може да е било изтрито заради нещо, което тя е направила.

„Не съм я пипала. Кълна се.“

„Не бери грижа. Ще питаме Лайнъс от курса.“

Лайнъс беше Лайнъс Янковски, асистентът, който водеше летните компютърни курсове на Джеси. Курсът се наричаше „Упражнения по извънучилищно програмиране“, но всички му викаха Хакерската бърлога.

„Да, той ще знае със сигурност“, написа Джеси. Тази мисъл й донесе известно облекчение. Никой не беше по-наясно с хакването от Лайнъс. Миналата година той почти спечели „Плени знамето“ на „ДефКон“.

„Наистина съжалявам за баща ти. Гадно е.“

„Добре съм.“

„Не, наистина. Съчувствам ти.“

„Благодаря.“

„Ще се видим по-късно.“

Джеси се облегна на вратата. Молеше се Гарет да греши, че кодът е НИТРОН. Беше излъгала, че не е пипала апарата. Ако кодът идваше от мобилния оператор, това означаваше, че го бяха изпратили, понеже тя беше разкодирала телефона, а това не беше по правилата. Кодът вероятно представляваше автоматичен отговор, за който тя не знаеше, и сигурно правеше нещо шантаво с телефона.

Джеси се плъзна надолу, докато седна и покри главата си с ръце. Може би наистина е виновна, че последното съобщение на баща й е било изтрито.

21

Мери стоеше в коридора пред кабинета на Джо. Беше четири часът следобед, а цялата къща беше прекалено тиха. По това време Джеси трябваше да рови из хладилника и да се оплаква, че няма нищо за ядене. Грейс трябваше да е в дневната и да гледа епизод на „Малки сладки лъжкини“ за Бог знае кой път. Вместо меланхолия и чувство на загуба я обзеха гняв и желание да направи нещо. Тишината й подейства като призив „На оръжие!“, наелектризиращ като бойна тръба. Тя осъзна, че никой няма да й помогне.

Мери чукна ключа на осветлението. Кабинетът на Джо беше малка стая с облицовани с дърво стени, плътни вертикални щори и ратанов вентилатор на тавана. Тя се огледа и седна зад бюрото. По него имаше списания, папки, няколко книги с меки корици, както и последните сборници от „Хоум Депо“ за десетина проекта „направи си сам“. Не видя нищо интересно, което може да беше свързано с работата му. Нямаше съдебни заповеди, папки със случаи, призовки или искания за съдебно разпореждане.

Някъде трябваше да има следа към нещата, с които се беше занимавал. Джеси каза, че всичко, което правиш с телефона, оставя следа. Хората също оставяха следи.

Мери отвори чекмеджето. Вътре беше пълна бъркотия от моливи, химикали, гумички и ластичета, все още неразопаковани нови дивидита и блистери „Зантак“ срещу стомашни киселини. В една кутийка стояха визитките му, а в друга бяха онези, които беше получил, повечето от други агенти и от колеги от правоохранителни служби. Тя мушна ръка по-навътре и пръстите й напипаха още една кутийка, пълна с най-различни флаш памети. Някои бяха съвсем стандартни, но други бяха изработени с повече въображение и дизайнът им прикриваше обикновения алуминий. Откри сребърен медальон във формата на сърце, голям и масивен ключ от кола, кутийка кибрит и опаковка дъвки, които тя толкова харесваше.

Мери отнесе флаш паметите в кухнята и ги провери една по една в настолния компютър. Всички бяха неизползвани, в нито една нямаше съхранена информация. Още една задънена улица.

Тя се върна в кабинета на Джо. На бюрото имаше само един предмет за украса - малка пиринчена статуетка на ухилен Буда, сувенир от годините в Банкок. Двамата често бяха канили на гости тайландските му колеги, правеха барбекюта на терасата на апартамента им с изглед към река Чао Прая. Джо имаше обичай да облъчи всички с чара си още при пристигането на новото място. Канеше специалния агент начело на местното бюро, хората, с които работеше, както и всички други на по-важни постове. Едва сега Мери осъзна, че Джо не беше довел на гости нито един от новите му колеги в управлението в Остин.

Имаше и нещо друго. Хрумна й, че Джо беше спрял да говори за работата си пред нея. ФБР не гледаше благосклонно, ако агентите споделяха подробности по случаите с половинките си, но разпорежданията не бяха толкова строги, колкото в ЦРУ В Бюрото нямаше нещо такова като абсолютно мълчание, агентите не бяха обвързани от свещена клетва да не продумват нищо освен един на друг. Въпреки това тя не можа да се сети кога Джо й беше споменал за нещо конкретно, по което работи, ако не броим епизодичните пътувания до Сан Антонио по належащи бюрократични дела.

Тя остави статуетката на Буда на мястото й и стана. На вратата се спря и се огледа още веднъж. Нещо не й изглеждаше наред, но разбра какво е едва след малко. Отговорът беше „нищо“. Просто стаята беше твърде чиста.

Джо беше прибран колкото осемгодишно дете. Беше се случвало да чисти кабинета му цял час, а след само десет минути той пак изглеждаше сякаш през него беше минал ураган. Последният й опит да въведе някакъв ред в хаоса беше преди пет дни. Знаеше, че Джо беше стоял до късно няколко нощи оттогава досега, но подът не беше заринат от хартии, а в кошчето нямаше празни кутийки от „Ред Бул“.

Е, и? - запита се тя. - Какво от това?

Не знаеше. Но имаше нещо... сбъркано.

Всичко... и всички... оставяха следа.

Мери пристъпи отново в стаята и започна да я обхожда покрай стените. Бутна библиотечката, за да види няма ли нещо зад нея, надникна зад фотьойла и пролази на четири крака да огледа и под бюрото. Откри каквото търсеше, затиснато между машината за унищожаване на документи и стената. Смачкан на топка лист хартия. Тя го разгъна трескаво и го изпъна върху бюрото, като го приглади с длани.

Страницата беше изпълнена с почти нечетливия почерк на Джо. Повечето бяха номера, един адрес, няколко имена и какви ли не драсканици. Не приличаше на скритото съкровище, което беше търсила.

В горния край на страницата беше изписан телефонен номер с името „Карузо“ под него и бележка „Експ. потвърдено 7/29“.

Какво беше „Експ.“? Експедиция? Двадесет и девети юли беше преди едва няколко дни.

Няколко сантиметра по-долу имаше адрес, изписан диагонално по листа - „17990 по магистрала 290 Изток. 3 сл. обд.“ А още няколко сантиметра по-долу пишеше „ФК. Ореховокафявото кафене. 1 сл. обд.“.

Мери поклати глава. Само в Тексас можеше да има „Ореховокафяво“ кафене.

Под адресите следваха поне десетина драсканици на чертички и триъгълници.

Мери отиде забързано до спалнята си, взе си айпада и се върна в кабинета. Въведе адреса в полето за търсене. Появи се сателитна снимка на изгорената от слънцето пустош в Централен Тексас, а бялата линия по средата обозначаваше магистрала 290. Кръстчето, показващо местоположението на адреса, се падаше по средата на някакви шубраци. Тя увеличи изображението и се появи пунктир, очертаващ границите на частен имот. Следващото увеличение показа и името - ранчо „Летящите рога“.

Мери намали снимката, докато на запад се появи градчето Дрипинг Спрингс.

Джо беше убит точно в ранчо „Летящите рога“.

Мери въведе „Ореховокафявото кафене“ в полето за търсене и се оказа, че то имаше собствен сайт и се представяше като ресторант и място за музика на открито. На снимките се виждаше дълга и ниска постройка встрани от магистралата. Името беше изписано върху големия бял сенник, а един шестметров неонов каубой, въртящ ласо, приветстваше посетителите. Тя чукна върху адреса и се появи карта, на която се видя, че кафенето е на магистрала 290 на двайсет и пет километра източно от Дрипинг Спрингс.

ФК. Ореховокафявото кафене. 1 сл. обд.

Тя предположи, че вчера Джо се беше срещнал с някого в кафенето в един следобед. Дали пък той не беше „ФК“?

Тя прехвърли наум имената на колегите на Джо, като се опитваше да се сети за някого, чието име започваше с „Ф“. Не успя и въведе в търсачката „УАНЛуук“ „списък с имена на момчета с Ф“. Излезе дълъг списък, но тя не се сещаше за някой Фарли, Франк или Фредерик.

Дали пък „ФК“ не бяха инициалите на информатора? Мери не смяташе така, понеже нямаше логика да се срещаш с таен информатор на публично място, а после да отидеш с колата до скрито ранчо, за да се видиш с него отново няколко часа по-късно.

Тя погледна телефонния номер най-горе на листа и го набра от своя апарат. След четири прозвънявания някой вдигна:

- Анджело Карузо слуша.

- Здравейте, г-н Карузо.

- Кажете за какво ме търсите.

Гласът беше като на възрастен човек, дрезгав и пресипнал от тютюн.

- Аз съм Мери Грант.

- Познавам ли ви?

- Съпругът ми беше Джо Грант.

- Кой?

- Специален агент Джоузеф Грант от ФБР. Беше убит вчера.

Карузо помълча и се прокашля.

- Съжалявам за загубата ви, госпожо. Но не смятам, че бих могъл да ви помогна.

- Видях името и номера ви в бележника му и...

- Значи тогава знаете, че аз съм съдия във Върховния съд на щата Тексас, окръг Травис. Каквато и работа да съм имал със съпруга ви, трябва да остане и ще остане поверителна. Мога ли да ви попитам защо се обаждате?

- Имам няколко въпроса относно неговата работа. Видях вашето името в бележника му. Помислих си, че може би...

- Госпожо Грант, съпругът ви беше федерален агент. Като такъв неговата работа не засяга семейството му. Предлагам ви да прекратите тези проучвания. Лек ден. Още веднъж - наистина съжалявам за загубата ви.

Карузо затвори.

Мери смъкна телефона от ухото си, поразена от рязкото сопване на съдията. Ако бяха очи в очи, сигурно щеше да й удари шамар. Кой беше той, че да твърди, че работата на Джо не я интересува и че трябва да прекрати проучванията си?

- И на теб да ти го начукам, съдия Задник - изруга тя на глас.

В този миг Мери Маргарет Олмстед Грант възприе официално ролята си на адвокат и защитник на съпруга си и на негов глас пред света.

Ще открия какво ти се е случило, Джо, обеща тя на духа му. Нямаше никаква идея в какво би могла да се забърка, но точно сега не й пукаше. Някой се опитваше да скрие нещо от нея и тя искаше да узнае какво.

Мери огледа отново намачкания лист и очите й се спряха на драсканиците в долната му част. Триъгълниците бяха два по два, оцветени в тъмносиньо, а от едната страна стърчаха чертички.

Не, не беше това, не беше разбрала правилно. Чертичките се допираха под ъгъл в единия си край като стрелките на ръчен часовник, а всяка водеше към един от сините триъгълници. Те обаче бяха разположени различно. Ако бяха в кръгъл циферблат, първият щеше да покрие сектора от дванадесет до три часа, а вторият щеше да заеме мястото между четири и единадесет. Това можеше да означава какво ли не. Джо беше драскал нещо, докато е говорел по телефона.

Мери сгъна листа на две и стана. Хрумна й, че не само Дон Бенет криеше нещо. После се сети, че все още не беше погледнала още едно нещо. Беше го взела от болницата заедно с обувките на Джо, колана, часовника, иглата за вратовръзка от морската пехота и любимия му медальон на св. Кристофър, покровителя на пътниците. Носеше го на врата си от тринаде- сетгодишен.

Тя изтича нагоре по стълбите.

22

Вещите на Джо бяха върху масичката, където ги беше оставила предишната вечер. Обувките и коланът бяха в торбичка с шнур. Часовникът, иглата за вратовръзка и медальонът на св. Кристофър бяха отделени в малка чантичка с цип, а портфейлът беше в друга такава. Беше съвсем обикновен сгъващ се кожен портфейл, износен и протрит. Момичетата му го бяха подарили преди три години за Коледа, за да смени ужасния портфейл с лепка от велкро, който ползваше от сума ти време. Тя го отвори и погледна вътре. Както винаги, се улуди колко малко кредитни карти носеше Джо. Имаше една издадена от ФБР „Виза“ за служебните му разходи и „Американ Експрес“ за лична употреба.

Джо вярваше, че всеки месец трябва да изчисти задълженията си. Това беше хубав принцип, макар и малко старомодно причудлив в ерата, когато всеки ученик имаше лаптоп, а лекарствата по рецепта струваха по шестстотин долара на месец. Затова със семейните финанси се занимаваше Мери и си беше заслужила почетна степен по жонглиране с баланса между четирите си „Мастър Кард“ и банковия си кредит. Тя плъзна пръсти в отделенията зад джобовете за картите. В едното имаше няколко училищни снимки на момичетата, карта за донорство на органи и визитка на специалиста по покриви, който беше дошъл в къщата миналата седмица, за да погледне един теч, с който Джо не беше успял да се справи. На дъното откри малко сгънато листче, тънко като паяжина и разпадащо се от старост. Някога е било синьо като небето, но сега беше бяло. Тя го разгъна внимателно и гърлото я сви, когато осъзна какво държи в ръцете си.

Думи, изписани с красивия и пълен с надежда почерк на млада жена: „Ти ме направи най-щастливата в света. Обичам те. М.“

Мери бързо отмести поглед. Това беше бележката, която беше дала на Джо в деня на сватбата им, само няколко часа преди церемонията. Оттогава не се беше сещала за нея, но ето че я виждаше отново - изтъняла и протрита по краищата, очевидно разгръщана и четена много пъти през годините. Небесносинята хартия, нейният младежки невинен почерк, налудничаво оптимистичното послание бяха неизлечим спомен от един ден през живота й. Това беше нещо, което трябваше да се цени и да се пази грижливо. Нещо вечно. Тя прочете думите още веднъж, сгъна бележката и я пъхна в портфейла.

Нямаше нищо повече.

Мери въздъхна. Радваше се, че беше намерила бележката от сватбата, но беше разочарована, че Джо не беше оставил друга следа. Не беше сигурна какво очакваше да намери... просто още нещо, което да добави към оплетената информация от смачкания лист от кабинета на Джо.

Тя отвори отново портфейла, за да преброи парите. Имаше десетачка, пет долара, четири банкноти по долар и касов бон. Беше от „Ореховокафявото кафене“ от вчера. Тя излезе на по- светло, за да я прочете.

Часът на бележката беше 2:05 следобед. Сметката включваше един чийзбургер, пържени картофи, кока-кола, омлет с белтъци и зелени чушки и едно кафе. На образната страна Джо беше записал „НСА ФК 7/29“.

Мери забрави за разочарованието си. ФК се появяваше отново. Все още не можеше да прави догадки за името му, но беше една стъпка по-близо. НСА означаваше „надзираващ специален агент“. Който и да беше ФК, той не беше информаторът, а работеше за ФБР.

Това откритие, колкото и дребно да беше, допълнително разпали страстта й да разбере какво беше станало.

Дрешникът беше голям колкото детската спалня на Мери. Двата гардероба стигаха почти до тавана - десният на Мери, а левият на Джо. Тя отвори този на съпруга си. Миризмата му я лъхна. Сандалово дърво и цитруси. Ароматите бяха силни и остри и тя за малко да се разплаче отново. Мери се стегна и се концентрира върху задачата си. На горния рафт бяха разпилени няколко чифта бельо и тениски. До тях се беше озовала и кутийка кибрит от „При Чуй“, забавно мексиканско заведение в центъра.

Тя премина към костюмите. Джо имаше шест или седем, обикновено си купуваше по два нови на година, а два изхвърляше. В Бюрото рядко имаше поводи за по-свободно облекло. В един от джобовете откри салфетка от „Уотабъргър“, няколко монети от по десет цента, носна кърпа и бонус карта от местна автомивка. Колкото повече растеше разочарованието й, толкова повече се забавяха движенията й. Тя се отказа да връща костюмите по закачалките и започна да ги хвърля на пода. Джобовете на всичките бяха празни.

Щом приключи, Мери сложи ръце на кръста си и въздъхна. Беше успяла единствено да разхвърля дрешника. Тя вдигна панталоните един по един и ги окачи. Оправи саката по закачалките и ги подреди както си бяха - на сантиметър едно от друго.

„Нищо хубаво не идва лесно“, обади се в главата й адмиралът.

В ъгъла се беше натрупала купчина мръсно пране. Тя я взе, занесе я до леглото си и я хвърли отгоре му. Три ризи и смачкан маслиненозелен костюм. Първо провери панталоните и откри две монети по цент, хартиена кърпичка и салфетка на „Американ Еърлайнс“ с петно от доматен сок, което значеше, че е от сутрешен полет.

Обзеха я спомени за Джо.

Той седеше до нея по време на някакъв полет, не помнеше откъде и закъде, но беше рано сутринта и Джо тъкмо беше поръчал доматен сок. Тя го гледаше, докато той сипваше сока от кутийката в пластмасовата чашка, а после Джо вдигна поглед и се взря в очите й. Не рече нищо, но казваше всичко, казваше „Обичам те“.

Мери се видя сякаш отстрани как поклаща глава, усмихва се предпазливо и си мисли „Не разливай това на бялата си риза“.

- Аз ли? - каза Джо. - Никога не бих го разлял.

Мери трепна при звука на гласа му.

- Джо - повика го тя. - Тук ли си?

Там беше. С нея в спалнята.

Ехото от думите й я сепна. Гласът на съпруга й звучеше само в ума й. Джо не беше тук и никога вече нямаше да бъде.

Не спирай, нареди си тя. Все още не си свършила.

Мери прокара ръка по маслиненозеленото сако. Бръкна в джоба и напипа късче хартия. Подръпна го, то се закачи, дръпна пак и извади откъсната бордна карта.

На първи юни г-н Дж. Грант беше взел полет 83 на „Американ Еърлайнс“ от Остин до Сан Хосе.

В главата й светна предупредителна лампичка.

Тя провери отново отрязъка. Да... Сан Хосе.

Мери изтича надолу по стълбите до кухнята и седна пред масичката с телефона. Отвори бележника със семейните задачи и прелисти назад, докато стигна до първи юни.

„Дж. Г. - Сан Антонио“, прочете тя написаното от Джо с главни печатни букви.

Мери отново погледна бордната карта. Не беше Сан Антонио, а Сан Хосе. На почти две хиляди и шестотин километра.

Имаха си правило. Без значение колко важен и поверителен беше случаят, Джо трябваше да й казва кога ще пътува надалече. В замяна тя беше обещала никога да не пита защо или за какво му се налага. Правилото беше ненарушимо. Тяхната връзка се основаваше на честността.

Мери затвори бележника сякаш тръшна врата и избърса сълзите, които се стичаха по бузите й. Джо я беше излъгал.

Не, не Джо, поправи се тя. Бюрото. То го беше принудило да излъже.

Но тя не можеше да приеме и това. Никой не можеше да принуди Джо да направи нещо. Ако я беше излъгал, значи решението беше негово.

Джо, защо, настоя тя, а частица от нея все още се чудеше дали той все пак не я чува. Какъв е този толкова важен случай, че да рискуваш да загубиш доверието на жена си, да изложиш на опасност брака и дори семейството си?

23

- Не го прави.

Джеси гледаше през прозореца си как Грейс скача все по- високо и по-високо на батута в съседния двор. На четвъртия скок се завъртя в предно салто. Стъпи добре при приземяването, но инерцията я запрати в мрежата на ограждението. Май се удари в стоманения опорен стълб и падна на една страна.

- Ох! - рече Джеси. - Ставай.

Тя отмести поглед към кухнята на Креймърови. Мама естествено също държеше Грейси под око. Плъзгащата врата се отвори рязко и майка й се втурна към батута. В тяхната къща всичко винаги се въртеше около Грейс.

Джеси извади електронната си цигара от джоба и си дръпна. Не ревнуваше от вниманието към Грейс. Не беше това. Просто се дразнеше, че всички очакваха тя винаги да се оправя сама. „Джес си има компютрите.“ Или „Джес не обича да я притесняват“, или „На нея й е по-добре сама“.

Да бе, така е. Не че имаше някакво значение.

Всъщност тя се гордееше със сестра си. След цялото време в болницата, след всичките процедури, които й направиха, след повръщането и след като косата й окапа, сега тя се държеше все едно нищо такова не се беше случвало. Света Грейс.

Джеси погледна как сестра й се изправя на крака и се кикоти, а майка й се връща обратно, пребледняла като платно.

- Още веднъж! - извика тя и отново заподскача по батута.

Джеси поклати глава. Сестра й беше доста кораво копеле, признаваше й го.

Тя си дръпна още веднъж от електронната цигара и легна на леглото с лаптопа си. Уолпейпърът на екрана беше снимка на „Деф Лепард“, покрита с иконките на любимите й приложения и програми и множество линкове към (уж) любимите й сайтове. Тя чукна клавиша за криптиране, „Деф Лепард“ изчезнаха и се появи пиратски флаг, изпъстрен от край до край с иконите на наистина любимите й сайтове.

Джеси чукна два пъти върху иконката с голямо Б. Отвори се началната страница на сайта sugardaddies.com и тя усети приятното гъделичкане на вълнението. Щеше да бъде непослушна и невъзпитана. Тя въведе потребителското си име „Лолита2000“ и паролата и влезе в профила си. Беше сложила снимка на висока слаба брюнетка по бански, но това определено не беше тя. Описанието под снимката гласеше: „Добро момиче, което е станало лошо. Непослушно, но, ох, колко хубаво.“ Следваше и кратко прелъстително послание: „Търсят се само най-покровителствените джентълмени. Аз съм умна, млада и мотивирана жена, която иска да бъде наставлявана от успял джентълмен. Живея в Северна Калифорния, но имам желание да пътувам и направо умирам да видя света. Харесвам отличната кухня, стимулиращите разговори и дългите целувки с език, които ме карат да се чувствам като истинска жена.“

Не беше сигурна за последната част, но пък много от другите момичета на сайта бяха написали подобни работи.

За последните два дни в пощенската й кутия се бяха събрали шестдесет и седем съобщения. Някои от заглавията бяха „Хей, елегантна лейди“ от Моряка от Нантъкет, „Колко лошо по-точно?“ от Рич от Ню Йорк и „Ти си адски готина!“ от Хулио Дж. Стъдли. Джеси беше съвсем сигурна, че това не е истинското му име.

Някъде по средата на списъка видя познат прякор - „На 40, Богат и Отегчен“. Пулсът й се ускори и тя отвори съобщението.

Тя чукна върху ника и се отвориха няколко снимки на добре изглеждащ мъж с тъмна коса и загар до беемве. На четиридесет години беше стар, но не чак толкова. Стар е да си на петдесет. На четиридесет си почти стар, а този тип изглеждаше дори по-млад. Даже имаше плочки по стомаха.

Тя отвори нов прозорец, въведе името на сайта на банката си и влезе в акаунта си. Балансът по сметката й беше три хиляди петстотин седемдесет и пет долара. Петстотинте долара от „На 40, Богат и Отегчен“ бяха пристигнали вчера. Поне знаеше, че не я лъже, че е богат. Преди месец вече й беше пратил хиляда долара. Мисълта за тях изнерви Джеси и тя изпита срам. Знаеше, че не е редно да краде пари, но пък това не беше точно кражба. Тя молеше и мъжете й ги пращаха. Разбира се, тя обещаваше, че ще им прати нейна снимка и ще им покаже колко я бива, когато се срещнат. Дори и така те знаеха, че рискуват. Сигурно под душа се самозадоволяваха, до като си мислеха за нея. Перверзници. Ако бяха толкова глупави да пращат пари на всяко момиче, което ги помоли, значи заслужаваха да ги загубят.

Джеси се надигна и погледна през прозореца, за да се увери, че Грейс и майка са все още при съседката. Застана пред огледалото и пробва няколко пози, които смяташе, че са секси. Повдигна риза, за да оголи корема. Дори белите мечки имаха повече тен. Обърна се и поизпъчи дупе. Господи, Джес, не. Задникът ти е колкото трактор.

Може би трябва да му прати снимка, каквато той й беше пуснал. Да е чисто гола. Тя взе телефона си, чукна върху икон- ката на фотоапарата и отново усети гъделичкането на онова немирно чувство, което я караше да продължи и да го направи...

Предната врата се тръшна. Джеси замръзна от ужас. По стълбите се чуха стъпки и Джеси се метна на леглото. Секунда по-късно Грейс отвори вратата и нахълта в стаята.

- Джес, познай!

Джес побърза да натисне клавиша за криптирането. Сайтът sugardaddies.com изчезна и на екрана се появи фалшивият уол- пейпър с „Деф Лепард“. Тя погледна сестра си с безкрайно отегчено изражение, макар че сърцето и щеше да се пръсне.

- Сега пък какво?

- Мама каза, че може би ще си вземем куче.

- Уф.

- Няма ли да е страхотно? Нали толкова отдавна искахме. Ще си имаме куче!

Джеси отново се загледа в лаптопа си.

- Да. Направо прекрасно.

24

Танк Потър пристигна в офиса на патолога на окръг Травис в девет вечерта. Вратите бяха заключени, а в края на коридора светеше самотна крушка. Танк почука по стъклото и се постара да стои стегнато. Цял следобед се беше ограничавал и си позволяваше само по глътка от запаса си на час, и то заради строго медицински причини. До утре треперенето щеше вече да е в миналото.

Иззад ъгъла се появи слаб мъж с тъмна коса, облечен в лабораторна престилка, и забърза по коридора. Танк вдигна юмрук и изпъна кутре и показалец в поздрава на футболния отбор „Лонгхорнс“.

- Смачкайте ги, „Хорнс“!

- Смачкайте ги, „Хорнс“! - отвърна Карлос Канту, вдигна ръка в същия поздрав и отвори вратата. - Здрасти, приятел. Вече разтуряме сергията, мога да ти отделя пет минути.

- Ще стигнат.

Танк влезе в сградата и последва Канту по коридора до „хладилника“, помещението, в което държаха труповете. Кабинетът на патолога беше в градската морга и той извършваше аутопсии за Травис и още пет околни окръга, като в тях попадаше и Дрипинг Спрингс. В интерес на истината Канту не беше истински патолог или криминалист, беше просто помощник в моргата и Танк го познаваше от времето, когато играеше американски футбол. Тогава Канту беше студент, помагаше на лекаря на отбора, превързваше му глезена, переше му екипа и му сгъваше кърпата. През годините Танк продължи да поддържа връзка с него, макар и само заради работата на Канту.

- Мислех, че напоследък отразяваш политика - каза Канту. - Отдавна не си се отбивал.

- Върнах се към старите неща - избягна въпроса Танк. - За нищо на света не бих пропуснал този случай.

- Около този тип има нещо, дума да няма.

- Наистина ли?

Моргата не се беше променила откакто, беше идвал тук за последен път преди три години - нисък таван, флуоресцентно осветление, бели плочки по пода и стените и вездесъщата миризма на амоняк, от която ти се насълзяваха очите.

Канту изтегли едно от отделенията. Тялото на информатора беше в зелен чувал.

- От ФБР бяха тук цял ден и задаваха доста въпроси.

- Дон Бенет също ли беше?

- Кой е той?

- Ръководителят на управлението на Бюрото в Остин. Плешив, с мустак и изглежда сякаш някой му е натикал лопата в задника.

- Тук беше. Но не той ръководи нещата.

- А кой?

- Един нисък тип със сива коса. От Ню Йорк. Много сериозен и делови.

- Как се казва?

- Май Тед. Или Ед - поклати глава Канту. - Знам само, че нареждаше на доктор Донет и му казваше какво да прави с телата.

- Какво имаш предвид? По закон патологът е длъжен да направи аутопсия.

- Така седят нещата. Пращат труповете във Вашингтон, там ще ги изследват. До утре на обед зрябва да ги подготвя да зранспортиране.

- И двата?

- Типа с половината глава и пича от ФБ Р.

Танк осмисли чутото. Беше съвсем сигурен, че изпращането на телата извън щата не е стандартна процедура. Аутопсиите на жертвите на убийство се извършваха от най-близкия патолог. Беше въпрос на разходи, удобство и бързина. Разлагането на трупа започваше в секундата, щом сърцето спреше да бие, а с времето процесът се ускоряваше.

Карлос Канту посегна към ципа.

- Не си вечерял бурито с боб и сирене, нали?

- Не.

- Предупредих те.

Канту смъкна ципа, Танк надникна и бързо отмести очи, като си пое рязко въздух, за да се сдържи. Събра сили и плахо погледна отново „типа с половината глава“. От лицето беше останало едното око, долната половина на носа, устата и брадичката. Останалата част от черепа и мозъкът бяха отнесени чисто, като от удар с лопата.

В официалното съобщение на ФБР се казваше, че специален агент Джоузеф Грант е бил смъртоносно ранен при разпит на информатор, но е успял да убие въпросния информатор, преди сам да умре. Танк беше виждал много трупове. Докато се занимаваше с престъпления и убийства, беше научил много за изящното изкуство на огнестрелните рани - от калибър .22, които изглеждаха едва ли не като изгаряне от цигара, до куршумите калибър .44 Магнум, които правеха големи дупки на влизане и още по-големи при излизане. Нито един пистолет не можеше да причини такова увреждане. В детството си Танк беше ходил много пъти на лов за елени и диви прасета пекари и опитът му подсказваше, че само пушка с голям калибър е способна да пръсне череп по този начин с един изстрел.

- Мога ли да видя другия тип? Онзи от ФБР.

Канту пъхна ръце в джобовете на лабораторната си престилка.

- Казах ти как стоят нещата, Танк. Трябва да съм изчезнал оттук в девет и петнадесет.

Танк извади двайсетачка и я мушна в ръката на Канту.

- В славните стари времена щях направо да купя каса бира „Хайнекен“.

- Стигат ми и шест тъмни бири „Шайнър“.

Канту натика банкнотата в джоба на панталона си, мина надолу по редицата шкафове и издърпа отделението с тялото на Джоузеф Грант. Разкопча ципа и разгърна чувала на гърдите, като разкри смъртоносната рана. Виждаше се, че тялото е пристигнало направо от болницата - около устата още имаше лепенки, а гръдният кош и торсът бяха покрити със засъхнала кръв. Грант беше прострелян с един куршум в гърдите. Входната рана беше с диаметъра на средния пръст на Танк - кръгла черна дупка.

- Може ли да го повдигнеш?

Канту надигна тялото и показа изходната рана. Беше с размера и вида на смачкан грейпфрут. Две неща направиха впечатление на Танк. Първо, нито един пистолет не нанасяше такива поражения и, второ, диаметърът на входящата рана беше твърде голям, за да бъде причинена от пистолетен куршум. Всичко това водеше до един факт, който нямаше как да бъде отречен. Дон Бенет лъжеше.

Беше очевидно, че от ФБР искат да пратят труповете в приятелски ръце и да ги държат далеч от любопитни очи и от репортери като Танк.

- Вече мога ли да го пускам? - изсумтя Канту.

- Можеш, пускай го.

Танк се върна при информатора. Вече свикваше с гледката на страховития труп и краката му не се подкосяваха.

- Този тип няма ли си име?

- Джон Доу. Самоличността му е неизвестна.

- Къде му е портфейлът?

- Всичките му ценни вещи са взети.

- Сне ли му пръстови и зъбни отпечатъци?

- За какво? Федералните знаеха кой е той.

- Дай да видя протокола.

- В кабинета на патолога е заедно с ценните вещи. Под ключ.

Танк огледа тялото по-внимателно. Прецени, че човекът е на четиридесет и две-три години, висок около метър и седемдесет и пет. Ръцете и краката му бяха тънки като солети, коремът беше мек и отпуснат, нямаше татуировки, а ноктите му бяха добре поддържани. Повдигна една от дланите и видя, че няма мазоли, драскотини или белези. Мъж, който не се беше занимавал с физическа работа и един ден през живота си, явно костюмар. Забеляза, че на безименния пръст на лявата ръка има вдлъбнатина от пръстен, но нямаше по-бледа ивица по кожата. Заключи, че информаторът се е разделил с жена си или се е развел някъде преди три месеца. Скоро щеше да липсва на някого.

Танк извади телефона си и направи няколко снимки на телата.

- Без снимки - прекъсна го Карлос Канту. - Знаеш правилата.

- Няма да ги качвам в Ютюб.

- Изтрий ги. Моля те.

- Не мога. Не и този път.

Канту застана пред вратата със скръстени ръце, като блокира изхода. Танк измъкна още две двайсетачки от щипката си и му ги протегна в нещо като опит за подкуп и мирно споразумение. Канту взе банкнотите.

- Изгаряш мостовете зад гърба си, Танк.

- Това може да е последният мост, по който минавам.

25

Карлос Канту се върна в „хладилника“, за да прибере телата. Беше на четиридесет години и взимаше подкупи, за да свърже двата края. Не беше очаквал животът му да се развие така.

Той плъзна отделенията с труповете обратно и почисти помещението, като си припомняше слънчевите следобеди на „Роял Стейдиъм“, играчите в оранжево-кафяви екипи, бягащи напред-назад, осемдесетте хиляди гръмогласни зрители по трибуните и гърмежите от стария топ при всеки тъчдаун.

Доброто старо време.

Канту се изсмя обезсърчено. Беше твърде слаб, за да играе, но му харесваше да е в медицинския екип. Мечтата му беше да стане лекар, но се отказа в последната си година в колежа, тъй като трябваше да се грижи за болната си майка. Времето минаваше, майка му почина, той все така искаше да бъде лекар или поне физиотерапевт, но някак си не успя да вземе диплома.

Карлос приключи с почистването, угаси осветлението и заключи вратата. Провери дали всички кабинети са празни, за да е сигурен, че ще си тръгне последен и няма да остави някой в сградата. На излизане се спря до бюрото си, отключи чекмеджето за папки и извади торбичка с цип, в която имаше портфейл, златна гривна и ръчен часовник. Беше излъгал Танк. Задачата да прибере ценните вещи на информатора беше негова. Той чинно сложи портфейла и гривната в плик за веществени доказателства и го запечата. Часовника остави за себе си. Беше швейцарски „Патек Филип“ с вечен календар, изработен от осемнадесеткаратово злато и с каишка от крокодилска кожа. Според един сайт в интернет цената му беше сто двадесет и шест хиляди долара. Надяваше се да го пусне на търг и да вземе поне половината от тези пари.

Канту обърна часовника в дланта си и забеляза, че на задния капак има гравирани инициали.

26

Мери Грант оживяваше пред очите му. Снимка по снимка и пиксел по пиксел.

Не нейна снимка, Йън Принс не се интересуваше от физическия й вид. Беше няколко минути преди десет вечерта, а той стоеше по средата на кабинета си и гледаше истинската й личност, живота й, определен от онлайн активността й.

Йън беше индексирал Мери Маргарет Олмстед Грант.

Кабинетът беше широк и просторен, с размерите на тенис корт, е дървен под и окачен таван. През прозорците се откриваше изглед към Моравата и Големия Том. Йън обаче не гледаше осветената камбанария, а холографските изображения, които се издигаха от височината на коляното и образуваха кръгла кула около него - обгръщаха го като съшито от кръпки одеяло, но всяка кръпка беше интернет страница, която Мери Грант посещаваше редовно.

Показваха се началната й страница в Амазон, входната страница в сметката й в банка „Чейс“, профилът й във Фейсбук и акаунтът в Шатърфлай. Мяркаха се Мапкуест и Гугъл, сайтът за медицинска информация WebMD , онлайн радиото „Пандора“, страницата на кредитните карти „Ситикардс“ и на банка „Уелс Фарго“. Виждаха се и сайтовете на вестниците „Остин Американ Стейтсмън“, „Ню Йорк Таймс“, „Хъфингтън Поуст“ и „Дръдж Рипорт“. Излезе и порталът на здравноосигурителната й компания. Устройството, поставено на оптичния кабел към дома й, показваше, че някои от страниците са посещавани наскоро, но повечето бяха изтеглени от историята на браузъра.

На друг панел бяха сайтовете, свързани с номера на социалната й осигуровка. Сред тях бяха извлеченията по кредита й, информация за ипотеката, жилищния кредит (от Сакраменто ) и декларацията за федералните данъци.

Самото добиване на информацията беше просто. Всички сървъри на УАН работеха със софтуер, който съдържаше цяла колекция от филтри, до които достъп имаше само Йън. Филтърът отсяваше всякакви лични данни, всичко от телефонни номера и номера на кредитни карти до номера на социалната осигуровка. Щом ги откриеше, ги запазваше завинаги. Деветдесет и един процента от целия интернет трафик минаваше през сървър, рутер или суич, произведен от УАН.

Той докосна един екран, който висеше във въздуха пред носа му. Страницата на „Остин Американ Стейтсмън“ се отвори и Йън забеляза, че Мери е чела статията за съпруга й. В това нямаше нищо странно. Той докосна екрана отново и го сви до първоначалния му размер.

Отвори входната страница на Мери в банка „Чейс“. Нямаше как да разрови по-надълбоко, докато не получеше паролата. По същия начин нямаше и достъп до подробните извлечения по кредитните й карти или до застрахователните й акаунти.

Йън докосна екрана и страницата се смали.

Засега индексирането на Мери Грант беше само предпазна мярка. Ако тя се превърнеше в заплаха, той щеше да се добере и до паролите й. Нямаше да е трудно и щеше да се разрови по- дълбоко. Кръглата кула щеше да стане по-голяма и да съдържа стотици страници. Можеше да узнае всичко, което Мери Грант беше извършила в миналото, и всичко, което вършеше в настоящето.

Но най-важно беше, че ще знае какво ще направи и в бъдещето.

27

Беше късно и момичетата спяха. Или поне Грейс спеше. Без съмнение Джеси беше на лаптопа си и правеше каквото там правеше до късно през нощта. Мери слезе по стълбите до кабинета на Джо. Беше се облякла с долнище на анцуг и е една от тениските на Джо от университета в Джорджтаун. Той постоянно присъстваше в мислите й, чак й се струваше, че все още е жив, макар и под някаква друга форма. Той премахваше всякакво съмнение, успокояваше всеки страх. Тя трябваше само да каже „Не мога“ и той щеше да й отвърне „Разбира се, че можеш“.

Мери остави чашата си с чай и айпада на бюрото. Седна на стола и извади бордната карта от джоба си. Погледът й се спря на кода от седем знака под името - 7ХС5111. Това беше членският номер на Джо в групата на редовните пътници на „Американ Еърлайнс“.

Тя отвори интернет страницата на авиокомпанията, чукна върху „Програма „Награди“ и написа номера на Джо. Отвори се ново поле за паролата, тя я въведе и беше препратена към страницата на Джо.

Миличък, обърна се тя към Джо наум, толкова си лесен.

Мери беше подготвена. Където имаше пушек, имаше и огън. Ако Джо не й беше казал за пътуването до Сан Хосе, можеше да има и други такива случаи, било то до Сан Хосе или някъде другаде. На страницата бяха изброени скорошните полети на Джо. Тя започна да ги брои от горе на долу и прегледа още две страници. Общо двадесет и седем пътувания. Тя отвори бележника и започна да отбелязва всеки, за който имаше запис. Много от полетите съвпадаха съвсем точно и тя си спомняше коментарите на Джо за случаите, по които работеше тогава. Тези не я притесняваха.

Но имаше и такива, които не й харесваха. Два през ноември, един през декември, три през януари и така нататък чак до юли.

В главата й светна не просто предупредителна лампичка, а направо зави сирена за пожар.

Телефонът звънна. Обаждаха се от погребалното бюро.

- Госпожо Грант, аз съм Хорас Фийли. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но, изглежда, имаме проблем.

Мери извъртя стола с гръб към бюрото.

- Слушам ви.

- Накратко, не можем да вземем тялото на съпруга ви. Обикновено патолозите го освобождават, след като са направили аутопсията. В този случай обаче явно има забавяне.

- Какво забавяне?

- В изследванията. По настояване на ФБР патологът е упражнил правото си да задържи тялото на съпруга ви колкото е необходимо. Бих казал поне седмица.

- Седмица? Но... - Мери преглътна думите си. Гневът нямаше да промени нищо. Благодари на погребалния агент и затвори.

Тя остави телефона. Никой не я беше уведомил, че ще се извършва аутопсия. Какво различно от хирурзите би могъл да открие патологът? Тя осъзна, че всичко е част от общата схема. Първо Дон Бенет отказа да й помогне за възстановяването на съобщението на Джо, после съдия Карузо й рече да престане да разпитва, а сега и закъснение от поне седмица за изследванията на тялото.

Това не беше схема. Беше конспирация.

Но каква, запита се тя и се изсмя подигравателно на собствената си наивност. Нима конспирациите не бяха винаги за едно и също нещо?

Мери се извъртя към бюрото и подреди находките си. Като се започне от ноември миналата година, Джо беше летял шестнадесет пъти до Сан Хосе, без тя да знае. Дванадесет пътува- ния, докато семейството й беше още в Сакраменто, и още четири след преместването в Тексас. За последните пътувания в семейния дневник беше отбелязано „Бастроп“, „Сан Антонио“, „работа на терен“ и така нататък. Нямаше и дума за Сан Хосе.

Шестнадесет полета бяха повече от достатъчно.

Мери остави молива. Изводът се налагаше от само себе си и всичко беше ясно като бял ден. Джо не беше пратен в Остин да работи по случаи на корупция в градската управа. Беше дошъл да довърши случай, започнат в Сакраменто, а разследването му е налагало да лети до Сан Хосе, Калифорния, при това често, и всичко беше завършило с прострелването му от информатор, докато е седял в колата си в някакво изоставено ранчо по средата на нищото.

Мери изключи айпада си. Около час просто стоеше, пиеше чай и обмисляше новата реалност. В нея имаше лъжи, имаше измама, а накрая лъсваше и един таен живот.

Хрумна й идеята, че Джо не й се беше обадил просто за да й каже, че е в беда. Знаел е, че тя ще може да му помогне. Беше се обадил да й каже истината.

Джо също е знаел за конспирацията.

28

Тъмнина.

Тъничък лъч от фенерче химикалка осветява част от стена. Върху лавица има наредени награди. Баскетболна топка. Бледата светлинка се спира върху плакат на играч по американски футбол, номер 52 от отбора на „Сан Франциско Фортинайнърс“. Камерата се приближава, за да се види автографът: „На Били Мериуедър. Твой приятел, Патрик Уилис.“

Светлината се раздвижва отново. Сега е върху лицето на момче. То спи на леглото си, чаршафите са издърпани до брадичката. Изглежда на девет или десет години. Русо. Камерата се приближава отново, достатъчно близо, за да покаже мъха по бузата. Една мъжка ръка посяга към лицето на момчето. Държи нож. Стилето, острието е дълго, тънко и остро като бръснач. То проследява извивката на брадичката, на носа и спира на косъм от затвореното око на момчето. Също толкова плашеща е и татуировката на ръката на мъжа - череп с усойници, които се гърчат да излязат от празните очни ябълки.

- Умри - прошепва мъжът.

Край.

Всичко това в шест секунди.

Повторение.

Тъмнина.

Тъничък лъч от фенерче химикалка осветява част от стена. Награди...

- Колко пъти ще го гледаш? - запита Джолана.

- Не ти ли харесва? - отвърна му с въпрос Къртицата.

- Първите двайсет пъти много ми хареса.

Двамата бяха заменили белия работен бус с направен по поръчка ван „Мерцедес Еърстрийм“ и бяха спрели на паркинга на търговски комплекс на около километър и половина от къщата на Мери Грант.

Къртицата остави телефона си. Беше направил още няколко къси клипчета от по шест секунди и ги беше качил в интернет. Всички бяха със сходно съдържание, само актьорите се сменяха.

Беше заснел първото влизане в къщата на брата на Джон Мериуедър, клипът показваше спящата двойка и отворения сгъваем бръснач на Къртицата. Второто видео беше от дома на съоснователя на „Мериуедър Системс“, който беше и вторият най-голям акционер. Последният клип му беше любимият, беше го направил в дома на дъщерята на Джон Мериуедър. Също като видеото, което беше изгледал току-що, и на него се виждаше дете - шестгодишно момиче с черна коса и симпатично родилно петно на бузата. Нощта беше топла и момичето спеше върху завивките. В последния кадър Къртицата докосваше родилното петно с върха на острието.

- Клипчетата свършиха работа - каза той. - Сделката с Мериуедър се осъществи, не е ли така?

- Те това ли искаха?

- Не се ебавай с мен - пресече го Къртицата. - Знаеш много добре. Бригс ги хареса. Каза, че дори на него са му изкарали ангелите.

Джолана се премести в задната част на вана и се излегна.

Къртицата изгледа клипа още веднъж. Мислеше си за момичетата в къщата. Искаше да заснеме и тях.