Абсолютен контрол

1

- Феликс ще дойде в десет.

- Всичко ясно ли е?

- Тук няма нищо освен тръни и конски фъшкии.

- Добре дошъл в Тексас.

Специален агент Джо Грант от Федералното бюро за разследване дръпна телефона от ухото си и се загледа през прозореца на своя „Шевролет Тахо“. Земята беше пуста и неплодородна, тук-там от прахоляка се надигаха храсти. В двора имаше стара вятърна мелница, а надолу по пътя се виждаше окичен с жици телефонен стълб. Зад него личеше ръждива грамада, която някога е била древен трактор. Той въздъхна. Мястото сигурно беше изглеждало по същия начин и през 1933 г., в края на Голямата депресия.

Джо пак вдигна телефона.

- Когато той дойде, ти стой по-далеч. Не искам да го плашим.

- Сега дори говориш като каубой - каза Фъргъс Кийф, надзираващ специален агент от Отдела за разследване на кибер- престъпления, който ръководеше случая заедно с него. - Във Вашингтон трябва да оценят работата ни.

- Още сме далеч оттам.

- Ако дори само половината от това, което казва Феликс, е вярно, това ще ти даде билет за първия ред на шоуто.

- Ще го повярвам чак когато видя самолетния билет в ръката си.

Бяха му обещали, че Сакраменто ще е последната му спирка по пътя към столицата и след това отива веднага там. Това обаче беше преди да се появи „Семафор“. „Семафор“ слагаше пръти в колелата на всички. Джо си помисли, че ако не беше толкова добър в работата си, вече щеше да бъде във Вашингтон, да гледа купола на сградата на Капитолия и да дава пресконференции там. Вместо това беше паркирал под доста съмнителната сянка на някакъв кедър в изоставено ранчо за добитък, пльоснато по средата на тексаската област Хил Кънтри. Вашингтон беше толкова далеч, че все едно се намираше на обратната страна на Луната.

- Феликс завива по шосе 3410 - каза Кийф.

- Разбрано. Чакай там. Ако види пушилка зад себе си, няма гаранция какво ще направи. И без това е много нервен.

„Феликс“ беше кодовото име на тайния им информатор. Бяха го кръстили на Феликс Ънгър, типа с обсесивно-компулсивно разстройство от филма „Странната двойка“.

- Отбивам и спирам - каза Кийф. - Вече е изцяло твой. И не поемай никакви рискове.

- Смяташ, че носи оръжие? Феликс? Един доктор от Ма- сачузетския технологичен институт? Данъците му за година са четиристотин и една хиляди долара, а това е повече от цялата ми заплата.

- Предпочитам да мисля за него като за тип на хапчета, който два пъти е хващан с алкохол зад волана, а освен това е обвинен и в опасно шофиране.

- Разбрах те - каза Джо и положи длан на дръжката на своя пистолет „Глок“. Кажете на един агент да бъде внимателен и той веднага ще провери дали оръжието му е на място. Джо носеше своето в кобур на кръста отляво и го държеше с дръжката напред, тъй като го вадеше с дясната ръка. Той забрави за пистолета, затвори телефона и се загледа в снимката на Джеси и Грейс на екрана му. Прокара пръст по лицата им, но това не ги доведе при него. Толкова са пораснали. Казваше го всеки път, точно както обещаваше, че ще се прибира у дома по-често и няма да позволява на „работата“ му да измества задълженията му като баща.

Някой ден...

Джо побарабани с пръсти по волана. Термометърът за външната температура показваше 39°С, но се усещаше като много по-горещо. Никаква топка тръни прошумоля в двора. Той се приведе напред и се вторачи във вятърната мелница. Хайде де, помисли си, покажи, че полъхва ветрец. Крилата на вятърната мелница трепнаха, но така и не се завъртяха.

Времената се променяха. Човек вече нямаше нужда от вятърна мелница, за да изпомпва вода от земята, а беше и дяволски сигурно, че не му трябват жици, за да предаде глас по телефона. Джо знаеше всичко за телефоните, кабелите и останалите неща в телекомуникациите. „Семафор“ се беше погрижил за това.

Официално ставаше дума за операция „Семафор“ и точно тя го беше довела в Остин преди два месеца. За протокола това беше рутинно прехвърляне от Сакраменто, за да подсили страдащото от свирепа липса на хора управление в Остин. Пристигна с репутацията на човек, който може да се оправя със случаи на корупция в градската управа и с опит в борбата с пиратството на интелектуална собственост от престоя си в чужбина. Протоколът обаче не казваше всичко.

Носеха се слухове за хроничната му неспособност да следва заповеди, хората говореха, че Джо Грант бил каубой, а където стъпел, трева не никнела. Смятаха, че Остин е последното му убежище, че дори няма да може да се пенсионира и в никакъв случай не бива да си партньор с него.

Слуховете бяха пълна глупост - дезинформация, която му даваше свобода да действа сам. Никой не знаеше за „Семафор“ освен Джо, Кийф и специалното звено във Вашингтон.

Звукът на двигател го накара да се поизправи в седалката. В огледалото за обратно виждане му се мярна нещо червено. Беше ферарито на Феликс. Според Джо моделът беше „Ла Ферари“, който струваше към милион и половина долара, а освен това беше най-биещият на очи автомобил в света. Беше сигурен, че дори момчетата в Международната космическа станция могат да го видят с просто око.

Феликс паркира близо зад колата на Джо. От ферарито излезе мършав мъж е разрошена коса и се забърза напред. Вратата на шевролета се отвори и Феликс се вмъкна на седалката. Очите му бяха подпухнали, а по челото му се стичаше пот.

- Ще ти трябва по-голяма лодка - каза той. - Всъщност нямаш представа колко голяма. Цял танкер.

- Спокойно - каза Джо. - Тук сме в безопасност.

- В безопасност. Да бе, да. Просто си нямаш идея.

Феликс се обърна и се заозърта през рамо. Очите му бяха обрамчени с червени кръгове и подути от умора. Може би тъкмо беше изкарал цяла нощ в писане на кодове в офиса, но Феликс вече не се занимаваше с това. Истинското име на Феликс беше Хал Старк и беше старши вицепрезидент по специалните проекти в „УАН Технолоджис“, най-голямата технологична компания в САЩ. УАН се занимаваше с всичко - софтуер, хардуер, онлайн продажби, безжични комуникации, и представляваше гигантска кръстоска между „Оракъл“, „Гугъл“, „Сиско“ и „Ей Ти енд Ти“.

- Поеми си въздух, успокой се за секунда, после ще ми нахвърляш за какво става дума.

Джо извади пакетче дъвки „Джуси Фрут“ от джоба си.

- Дъвка като вземеш, работата се свършва навреме.

- Това откъде е?

- От кой филм ли? Нямам представа. Жена ми го повтаря от време на време. Вземи си дъвка.

Старк си дръпна две лентички, разопакова ги, сгъна ги два пъти на четири и ги метна в устата си. Секунда по-късно отново се озърна през рамо.

Джо смъкна и двата прозореца.

- Чуваш ли?

- Какво? Нищо не чувам.

- Именно. Това е Дрипинг Спрингс. Остин е на четиридесет километра в другата посока. Нямаш опашка, наблюдавахме те по целия път насам. Не си си взел телефона, нали?

- Ти как смяташ?

- Ами, добре. Проверихме колата ти по-рано, чиста е. Ако някой знае или се интересува, си излязъл от офиса, защото си имал час при лекаря. В безопасност си.

- Хубаво тогава, в безопасност съм. Вярвам ти.

Джо сложи ръка на рамото на Старк.

- Имаше ли някакви проблеми да го измъкнеш?

- Дори не погледнаха - оживи се Старк. - Човекът от охраната го държеше и нямаше никаква идея, че в ръцете му се намират несметни богатства.

- Нали ти казах?

Старк вдигна очи към огледалото за обратно виждане и огледа муцуната на ферарито.

- Има ли нещо по тази кола, което да не бие на очи?

- Точно там е работата - каза Старк. - Нищо по нея не е обикновено.

- Както и да е. Благодаря ти, Хал. Изказвам ти специални благодарности от името на правителството на Съединените американски щати. Сега ми дай нещата, нека да запиша, че се заклеваш, че си свалил информацията по своя собствена воля и те пускаме. Никой никога няма да разбере за нашето сътрудничество.

- Благодарности, друг път - разпали се Старк. - Ами ти? Ще махнеш ли двете шофирания под влияние на алкохол от досието ми?

- Терминът е „заличавам“ - каза Джо. - И, да, двете вече са заличени от досието ти.

- Тънко минахте. Така да използвате слабостите на човек.

- Човек като теб не може да си позволи да си наеме шофьор? Спипват те с алкохол два пъти в рамките на последните дванайсет месеца. И следващия път се постарай да си сигурен, че не излизаш с непълнолетна.

Шофирането под влияние на алкохол беше нещото, за което се бяха закачили, пролуката в бронята на врага. Старк беше прав. Бяха минали тънко, но Джо беше принуден да използва това, с което разполагаше. Все още не беше срещал информатор, който сам и доброволно да е предложил услугите си.

- Нямаш представа какво е напрежението в работата ми каза Старк. - Той е неумолим. Винаги иска повече, иска да е изпипано по-добре и по-бързо. Той не е човек, кълна се. Той е някакъв свръхчовек. Не, той е... супермашина. Хората имат чувства, а той казва, че е над чувствата и се гордее с това. Казва, че се „превръщал“. Можеш ли да повярваш? В какво се превръща?

- Добре, Хал, нека се успокоим. Започни от самото начало. Ще се почувстваш по-добре, когато говориш и махнеш тази тежест, която сякаш смазва гърдите ти и не ти дава да дишаш.

- Заличихте ли и углавното престъпление?

Джо каза, че го е заличил и наистина го беше направил.

Хал Старк се изправи в седалката.

- Добре тогава. Първо трябва да ви е ясно, че все още не знаете дори половината. Това, което вие, момчета, сте открили и заради което ме издирихте, е само връхчето на айсберга. Не, не, това е само връхчето на връхчето.

Джо го слушаше, без да коментира. Усещаше как космите по врата му настръхват, както ставаше винаги, когато беше на път да получи информацията.

- Продължавай.

- Проникването... Ами, знаете, че то не е първото, нали?

Проникването всъщност беше хакерска атака срещу сървъра на ФБР преди осем месеца. То беше светнало червените лампички за тревога и беше стартирало операция „Семафор“.

- Разбира се, че знаем - излъга Джо. - От колко точно време продължава тази история?

Старк се изсмя.

- Не сте знаели. Както казах, той е супермашина. Удивително е, че вие го открихте първи.

- Е, ние не сме глупаци.

- Може би ще е по-добре да ми спестиш коментарите си, докато не кажа всичко.

Джо отмести поглед, привлечен от шумоленето на тръните. Най-накрая беше подухнал вятър. Той погледна мелницата, но крилата й не трепваха, а когато отново се обърна към кълбото тръни, то също вече не помръдваше.

- Какво има? - попита Старк.

- Нищо - отвърна Джо. - Разправяй нататък.

- Всичко е заради една компания, която тъкмо купихме. Онази, която влезе в заглавията на вестниците.

- „Мериуедър“ - сети се Джо.

- Да, тя създава най-бързия суперкомпютър в света, наречен е „Титан“. Той има планове за него.

Старк поклати глава.

- Просто няма да повярваш.

- Ще ни трябва нещо по-голямо, а?

- Бъди дяволски убеден, че ще трябва да вкарате повече ресурси - увери го Старк.

Джо не откъсваше очи от кълбото тръни. Реши, че маранята от жегата си прави шеги с него. Нищо не помръдваше, без вятърът да го духне. Нямаше никакъв вятър, затова нямаше как тръните да са се приближили малко. Той се упрекна, че го гони параноя. Както се казва, няма бивш снайперист. Дрипинг Спрингс не беше Ирак. Той се усмихна, погледна към Старк и тогава видя малкото кълбо пушилка по пътя на около четиристотин и петдесет метра зад тях. Някой се приближаваше, при това бързо.

- Всичко наред ли е? - попита Старк.

- Млъквай - пресече го Джо и вдигна телефона си. - Ботуш, ти ли идваш отзад?

„Ботуш“ беше прякорът на Кийф и само един Господ знаеше кога и за какво го беше получил.

Телефонът мълчеше.

- Ботуш, обади се!

Старк се извърна в седалката да погледне през задното стъкло.

- Залегни - нареди му Джо, извади пистолета си и смъкна предпазителя с палец.

- Какво става? - попита Старк, без да отмества поглед от полуавтоматичния „Глок“. - Нали каза, че никой не ме е проследил?

Джо запали двигателя.

- Закопчай си колана. Може малко да подруса.

Старк измърмори нещо, бутна вратата лакът и скочи извън колата.

- Връщай се вътре - извика Джо.

- И сам мога да се грижа за себе си.

- Влизай веднага!

Старк се огледа из пустошта около тях.

- Правителството никога не е защитило никого. Мога сам да се грижа за себе си.

- Дай ми флашката!

- Ходи се шибай някъде! Бях пълен идиот, че ти се доверих.

- Хал!

- Аз изчезвам оттук.

Старк направи крачка към колата си, но нещо го сепна и той се обърна към Джо.

- Ей! Сетих се за репликата за дъвката. Тя е от...

Главата на Старк сякаш избухна и пръсна кръв и мозък наоколо, а тялото му се строполи на земята.

Джо успя да зърне отблясъка от изстрела откъм кълбото тръни, но не чу звука. Снайперист, също като него. Той отчаяно скочи на педала на газта и предното стъкло се напука. Джо се хвърли надясно и надолу към съседната седалка, а втори куршум удари подглавника. Той кара на сляпо няколко секунди, после рискува и надигна глава. Друг куршум улучи волана и го пукна, а следващият попадна в блока на двигателя. Изпод капака блъвна пара и колата спря на място.

Джо лежеше на седалката, без да мърда. Телефонът му беше паднал в отделението за краката, той го взе и набра номер.

- Вдигни! - прошепна Джо трескаво. - Отговори, моля те.

Чу как зад него спря кола. Вратите се отвориха, мъжки гласове говореха нещо, долови се и невъзможното за объркване щракване от поставяне на пълнител в автоматично оръжие.

Джо задържа телефона до ухото си.

- Хайде, вдигни.

Внезапно апаратът оживя.

- Здравейте. Аз съм Мери. В момента не мога да приема обаждането ви, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас при първа възможност. Желая ви страхотен ден.

Джо затвори очи.

- Скъпа... къде си?

2

- Само не днес - прошепна Мери и стисна волана малко по-здраво. - Не ме карай да закъснявам днес.

Беше четири часът следобед, а движението по „Мопак“ беше задръстено, докъдето се виждаше. В Остин часът пик започваше рано.

- Всички добре ли са? - попита тя, като погледна през рамо.

Грейс гледаше някъде през прозореца, отпиваше от безалкохолното си „Соник“, а мислите й витаеха някъде далече. Джеси седеше до нея, нахлупила слушалки, вперила поглед в телефона на Мери, а пръстите й яростно тупкаха по екрана.

- Джес, мила, какво правиш с телефона на мама? - попита Мери.

Джеси не отговори.

- Чува те - каза Грейс, - но в момента просто не иска да отговори.

- Какво прави?

- Не знам. Вероятно поства в Инстаграм.

Мери погледна как пръстите на Джеси правят туп-туп- туп по стъкления екран и си помисли, че това прилича повече на писане на статия за енциклопедия. Дочуваше кънтящите баси на музиката, която тормозеше тъпанчетата на голямата й дъщеря тийнейджърка, и някакъв ядосан глас, който крещеше нещо, но знаеше, че надали ще разбере какво.

- Джеси?

Колите пред тях се раздвижиха и Мери забрави за телефона. Тя подкара, измина четиридесет-петдесет метра и трафикът отново замръзна. Ако се движеха с това темпо, щяха да са късметлии, ако се приберяха до пет.

Само не и днес, защото точно днес беше седемнадесетата им годишнина от сватбата с Джо. Мери просто не можеше да повярва. Всички клишета как времето летяло се бяха оказали верни. Тя се погледна в огледалото. Очите й бяха малко по-уморени, кожата й не беше гладка и опъната като преди, но ако се усмихнеше и раздвижеше чертите на лицето си, се справяше доста добре със задачата годинките й да не личат. Дори беше успяла да отслабне с три килограма и вече се побираше в любимата си къса черна рокля. Петдесет и шест килограма не бяха зле за жена, висока сто шестдесет и три сантиметра, на тридесет и девет години и майка на две деца.

Започна да си мисли за вечерта. Щяха да започнат с по едно мартини с джин, вермут, но и с няколко капки от маринатата на маслините в бара на хотела, а после щяха да вечерят в „При Съливан“. Никой не можеше да я спре да си поръча, щом стъпеше в заведение с хубави пържоли. Нямаше да си вземе само месо, трябваше да има и от всички гарнитури - спанак със сметана, намачкани картофи с чесън и голяма салата от охладена маруля айсберг с много дресинг със синьо сирене. Почуди се дали роклята ще й става, след като погълне един каубойски рибай стек с кост.

След вечеря щяха да се върнат в стаята си в „Уестин“ с изглед към езерото Лейди Бърд, малък язовир на красивата зелена река, която се виеше из центъра на града. Тя и Джо имаха нужда от една такава вечер. Напоследък той беше претрупан с работа и отсъстваше дори повече от обичайното. Не бяха водили някакви спорове, поне не и големи, но между тях се беше просмукало напрежение, породено от невъзможността да споделят живота си нормално. Тази вечер щяха да си спомнят защо е трябвало да бъдат заедно. Джо беше обещал да се върне навреме и да се държи по възможно най-добрия начин, което означаваше никакви телефони и никакви разговори за работа - да бъдат само двамата. Другото щеше да свърши късата черна рокля.

Колата пред тях помръдна със сантиметър и Мери видя как плановете й да се върне у дома навреме се сгромолясват. Вината беше нейна, искаше да свърши толкова много неща, а знаеше, че беше планирала специална вечер. Трябваше да приготви вечеря за момичетата, да си вземе душ, да си изсуши косата, да си сложи грим, а след това да се върне в центъра в седем часа. Нямаше как да стане, затова започна да внася корекции в плановете си. Нямаше да прави спагети, а нарязано пилешко и вместо да вари картофите на пара, щеше да ги изпържи. Косата й сигурно щеше да изглежда добре и без душ. Тя улови погледа на Грейс в огледалото за обратно виждане. Нима притеснението й беше толкова очевидно?

- Скоро ще се приберем. Ще можеш да легнеш и да подремнеш.

- Искам да отида в парка и да играя футбол.

- Сякаш е прекалено горещо да играеш навън, не мислиш ли?

Грейс поклати глава.

- Може да си вземеш лекарството и да починеш малко, преди да излезеш. Ще ти приготвя млечен шейк.

- Не искам млечен шейк. Искам да играя футбол. Не ме интересува, че ще имам синини по краката.

- Догодина ще можеш да играеш. Изчакай и ще видиш.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

Невинната лъжа на Мери беше възнаградена с широка усмивка.

- Освен това - добави тя - сте във ваканция още две седмици.

- Две седмици - намеси се Джеси. - Голяма работа.

- Джеси, внимавай какво говориш - предупреди я Мери.

- Голяма работа не е никаква мръсна дума.

- Знаеш какво имам предвид.

- Казах ти, че те чува - припомни Грейс.

- Затваряй си човката, лигло - отвърна Джеси и пръстите й отново затупкаха по екрана.

- Джес, дай ми телефона.

- Ей сега, само минутка, почти съм готова.

- С какво си готова?

- Може ли да усилиш радиото? - помоли Грейс.

Мери увеличи малко звука на радиото. Някаква млада жена пееше тъжна песен за загубата на младежката си любов. Грейс отпи от безалкохолното и се загледа през прозореца.

- Мразя Тейлър Суифт - каза Джеси, наведе се от седалката си и изключи радиото.

- Ти дори не я слушаш - възрази Грейс. - Нали си със слушалки.

- И през тях я чувам. Много е гадна.

Мери изгледа дъщеря си строго.

- Това е достатъчно, млада госпожице.

- Винаги взимаш нейната страна - каза Джеси.

Телефонът иззвъня.

- Моят ли е това? - сепна се Мери.

- Не ми е добре - каза Грейс.

Джеси направи физиономия и се отмести от сестра си.

- Мамо, мисля, че ще повърне.

- Мамо, искам да се прибираме.

От бледа Грейс беше станала буквално прозрачна. Телефонът иззвъня отново.

- Джес, баща ти ли е?

- Откъде да знам?

- Как така откъде да знаеш? Нали излиза на екрана.

- Е, да, но... - смънка Джеси.

- Какво „но“?

- Мамо - примоли се унило Грейс.

Трафикът изведнъж се раздвижи, все едно някой беше натиснал бутон. Колите тръгнаха отначало бавно, след това по- бързо и пред Мери се освободи място.

- Мамо, давай! - подкани я Джеси.

Мери се концентрира отново върху шофирането и ускори. Колата дръпна рязко напред и Грейс изстена, сякаш се давеше.

- Мамо! - извика Джеси. - Тя ще повърне.

- Не, няма - отвърна Грейс.

Телефонът иззвъня отново.

- Пак ли е... - започна Мери, но се спря. - Ох, забрави!

Вече караха с над сто километра в час, а движението по магистралата се разреди и се успокои като в неделя сутрин. Мери се поотпусна.

- Добре ли си, мишле?

- Може би. Просто искам да съм си у дома.

- Ето! - провикна се Джеси. - Разкодирах го.

Мери чак подскочи в седалката, а Грейс изохка.

- Какво си разкодирала? - попита Мери.

- Телефона ти. Сега можеш да ползваш който си искаш оператор.

Мери мерна широката усмивка на дъщеря си, а само преди две секунди се беше нацупила.

- Това законно ли е?

- Телефонът си е твой - обясни Джеси. - Кой казва, че трябва да си към някоя от големите компании? Сега може да се включиш към някоя, която е сто пъти по-евтина. Не е ли страхотно?

- Вярно ли? Е, щом казваш, скъпа. Все още работи ли?

- Разбира се, запазила съм всичките настройки. А, и онова обаждане е било от татко. Оставил ти е съобщение.

- Наистина ли?

Мери леко се притесни. Джо нямаше да отмени излизането вечерта, знаеше колко важно беше то за нея. Ако беше нещо важно, щеше досега да се е обадил отново или да й е написал есемес. Вероятно просто й казваше, че всичко е наред и ще се видят в седем.

- Дай ми телефона - каза тя весело.

Джеси скръсти ръце.

- Не може да го слушаш и да шофираш. Искаш ли аз да го чуя?

Мери знаеше много добре какви съобщения обичаше да оставя Джо и те определено бяха „неподходящи за работа“ или в този случай - за деца.

- Ще изчакам да се приберем. Просто остави телефона на предната седалка.

Джеси го пусна, а гордата усмивка все още грееше на лицето й.

- Благодаря ти, сладурче. По-късно ще ми кажеш какво точно си направила.

- Мамо, отбивката!

Мери видя знака пред нея, погледна бързо в огледалото за обратно виждане и завъртя волана надясно, като едва успя да се престрои и да вземе завоя.

- Леле, това беше на косъм - засмя се тя.

- Защо не внимаваш? - настоя Джеси. - Живеем тук от два месеца, а ти все още я пропускаш.

Мери премълча хапливия си отговор. Ако тя беше казала нещо подобно на майка си, щеше да получи шамар през лицето. Когато Джеси се беше родила, тя се беше заклела да бъде толкова нежна с децата си, колкото майка й беше строга с нея. Ядът само я принизяваше до нивото на Джеси.

Тя зави към Спайсууд Спрингс и след минута вече караше през новия им квартал. Къщите бяха смели и построени с размах, всяка се ширеше на парцел над половин декар. Зави по „Пикфеър Драйв“ и се шмугна в тяхната алея. Харесваше дома им, двуетажна къща в испански стил. До входната врата имаше фонтан от теракота, а един стар и разклонен дъб хвърляше сянка по моравата.

- Хайде, прибрахме се - каза тя и дръпна ръчната спирачка.

Джеси изскочи сякаш колата гореше. Грейс остана на мястото си, опряла буза в прозореца. Мери излезе и отвори вратата на дъщеря си.

- Добре ли си, мишле?

Грейс промърмори нещо и повърна. Мери отскочи назад и тутакси се почувства виновна от реакцията си. Прегърна Грейс през гърба и й помогна да се измъкне от колата.

- Готово, готово. Нека влезем вътре и да почистим.

Мери бутна вратата на къщата и се провикна нагоре към стълбите:

- Джеси, донеси някакви кърпи!

- Тя издрайфа ли се?

- Джеси, моля те!

Мери заведе Грейс в помещението с пералнята, помогна й да си съблече ризата и дънките и веднага ги пъхна за пране.

- Ето - каза Джеси от вратата, като й подаваше кърпа за бърсане на чинии.

- В колата, съкровище. Не е толкова много.

Джеси не помръдна.

- Не бърша подове или прозорци - упорито настоя тя.

- Стига де, мила, няма да ти отнеме много време.

- Н. Е. - поклати глава дъщеря й.

Мери издърпа рязко кърпата от ръката й и поведе Грейс нагоре по стълбите, без дори да погледне Джеси. Тя я последва, влезе в стаята си и затръшна вратата.

Оправи се с Грейс за половин час. Лекарят не беше споменал, че новите лекарства могат да причинят гадене. Или бяха много силни, или организмът на Грейс беше отслабнал. Ракът беше отвратително нещо.

Мери слезе да почисти колата, а когато влезе в спалнята да се преоблече, часовникът показваше вече пет и половина.

Съобщението на Джо! Как можа да забрави!

Тя грабна телефона от масичката и точно тогава той извибрира в ръката й и започна да звъни. Джо, съжалявам, помисли си тя.

Но не беше Джо. На екрана не се изписваше никакво име, само някакъв номер, който й беше непознат, а в момента нямаше никакво време да приема обаждания от такива хора. Телефонът звънна отново, след това още веднъж и тя осъзна, че първите три цифри от номера са като на Джо.

Внезапно предчувствие стегна сърцето й, а по-гърба й за миг премина студена тръпка. Тя натисна зелената слушалка.

-Ало?

- Мери, Дон Бенет се обажда. Джо е пострадал. Трябва веднага да дойдеш в болницата.

3

Мери почти претича през паркинга и тръгна по табелите към спешното отделение. Походката й беше стегната, брадичката изправена, а раменете опънати назад. В стресови ситуации човек трябваше да действа спокойно и без излишни емоции. Тя беше дъщеря на контраадмирал, членуваше в женската благотворителна организация „Младежка лига“, откакто се помнеше, и беше откърмена с правила.

- Какво се е случило? - попита тя.

- Здравей, Мери.

Дон Бенет, специалният агент, ръководещ офиса на ФБР в Остин, стоеше до вратата на спешното отделение. Той беше набит мъж с около десет килограма излишно тегло, лишен от чувство за хумор, с кафяви очи и тънки мустаци като на моторизиран полицай.

- Нека влезем вътре - подкани я той.

- И тук е добре. Как е той?

Бенет я хвана за ръката над лакътя.

- Джо е доста зле. Нека влезем и да поседнем.

- Не искам да сядам - тросна се Мери и издърпа ръката си. - Жив ли е?

- Да, жив е.

Отговорът беше колеблив, а Мери беше твърде уплашена, за да пита нещо повече. Тя последва Бенет през автоматичните врати към чакалнята. В един от ъглите се беше събрала групичка от агенти, колеги на Джо - десет способни и талантливи мъже в тъмни костюми и къси коси и две жени, които изглеждаха дори още по-добре. Очите на всички се обърнаха към Мери. Страдащата съпруга. Слабото звено. Цивилен. Тя мина край тях, като ускори крачка, твърдо решена да не им позволи да видят колко е притеснена.

Джо е пострадал.

Мери си беше представяща хиляди пъти как чува тези думи или нещо подобно и хиляди пъти ги беше отхвърляла. Не и Джо. Той е специалист по електронно наблюдение. Той подслушваше телефони, вадеше заповеди за следене на нечия комуникация. Прекарваше цели дни в някакви бусове, наблюдаваше и слушаше. Целите му бяха кметове, градски съветници и касиери, които изсмукваха пари от обществените бюджети. Джо не се занимаваше с опасни дела. Беше й обещал, че няма да го прави, когато се роди Грейс, и го беше повторил в деня, когато разбраха, че е болна. Истината обаче беше, че тя не знаеше е какво се занимава той всеки ден.

Бенет я дръпна към един тих ъгъл.

- Ето как са нещата - започна той. - Джо е бил прострелян. Изгубил е значително количество кръв. В момента е в операционната. Само това мога да ти кажа.

- Колко зле е?

- Зле. Куршумът може би е засегнал сърцето. Когато са стигнали до него, е нямал сърдечна дейност.

- Бил е мъртъв?

- В клинична смърт, да.

- Има ли друга?

- Съжалявам.

- За колко време е било спряло сърцето му, преди да го накарат да бие отново?

- Не знам. Може би лекарите от Бърза помощ или хирургът ще могат да ти кажат. Докараха го от Дрипинг Спрингс с хеликоптер на пожарната.

- Къде се намира това място?

- На четиридесет километра на запад по шосе 290.

- Той ми каза, че работи по случай в Бестроп, а това е на югоизток от града.

Бенет погледна настрани.

- Мери, моля те. Знаеш правилата. Не мога да говоря за разследване.

- Защо е бил там? - извика тя и всички се обърнаха към тях.

- Имал е среща с ТИ - каза Бенет, като си даде сметка, че са привлекли внимание, и се приведе към нея. - С таен информатор.

- Знам какво е ТИ.

- Джо работеше сам. Не знам подробностите, но от всичко изглежда, че инструктажът не е бил спазен. Информаторът е бил въоръжен и...

- Стига - прекъсна го Мери. - Говорим за Джо, а не за някакъв зелен новак, току-що излязъл от Куонтико. Той никога не би допуснал до него да се доближи човек, когото смята за опасен, без да го провери дали е въоръжен.

- Знам само, че Джо е бил в колата с информатора, а нито един от двамата не е излязъл.

- Значи и информаторът е мъртъв?

- Господи, Мери!

Бенет се озърна ядосан, сякаш се почувства измамен.

- И бездруго вече ти казах твърде много. Ще ти кажа още, когато получа разрешение. Нека сега се концентрираме върху това да помогнем на Джо да се оправи.

Но Мери не беше в настроение да чака. Тя се взря в Бенет, надникна в уморените му кафяви очи, които постоянно се отклоняваха от нейните, и плъзна поглед по перфектния възел на вратовръзката му и чудесно лъснатите му обувки.

- Кой ще трябва да ти даде разрешение, Дон?

- Мери, моля те.

- Кой?

- Това е просто израз. Не мога да говоря за неща, които не знам. Джо е и мой приятел.

Мери затвори очи и си пое въздух, като си мислеше за обаждането.

- Той е знаел какво ще се случи.

- Моля?

- Джо е знаел, че нещо не е наред.

Бенет се размърда в стола, като беше съвсем нащрек.

- Не съм сигурен, че разбирам какво намекваш.

- Той ми се обади. За да разбера, че е в беда - изхлипа тя и се разплака. Не можеше да се спре. Никаква воля, гняв или срам не можеха да пресушат сълзите й.

- Не успях да вдигна, но той ми остави гласово съобщение. Мисля, че е искал да му помогна.

- Обадил ти се е да ти каже, че има проблем?

- Аз съм виновна. Не вдигнах.

- Не говори така. Вината не е твоя.

-Ако бях...

- Джо знаеше какво прави.

Мери прие това като обида. Тези четири думи прехвърляха вината на плещите на съпруга й и измиваха ръцете на ФБР от всякаква отговорност.

- Да, знаеше - отвърна тя. - И никога не би се оставил да попадне в опасна ситуация с въоръжен човек. Не и ако е бил сам. Ти би ли го направил?

Бенет понечи да отговори, но си прехапа езика и премълча.

- Сега не е времето да го обсъждаме.

- Кой го е покривал?

- Никой. Нямало е втори човек.

- Кой тогава се е обадил за линейка? Кой го е намерил? Какво не ми казваш?

Бенет сякаш не я чу.

- Какво се казваше в съобщението?

- Сам чуй - рече Мери, погледна в чантата си, но не видя телефона. - Оставила съм го в колата.

Но на нея не й трябваше телефон, за да си спомни съобщението. Разпокъсаните думи на Джо все още звучаха в ушите й.

„Мери. Аз съм. Вдигни. Моля те. Там ли си? О, Боже. Аз съм виновен, аз. Въобще не беше логично да идвам чак дотук. Слушай сега. Всичко е тип-топ, мила. Чуваш ли? Ако получиш това съобщение, се обади на Сид. Кажи му, че не съм го взел. Кажи му, че е много важно да продължи да работи. Той е един от добрите. Трябва да знае. Обичам те, Мери. Обичам теб и момичетата повече от всичко на света. Кажи на момичетата. Кажи им... ох, по дяволите...“

Съобщението прекъсваше внезапно и без сбогуване.

- Мери?

Дон Бенет се беше приближил до нея, а вежливият му тон не можеше да смекчи настоятелния поглед.

- Каза, че не е било логично да ходи чак дотам, че не го е взел и че обича мен и момичетата.

- Какво да е взел?

- Не каза.

- Само това? Ти каза, че той е знаел, че нещо не е наред.

Всичко е тип-топ, мила. Наред, мила. Това беше тайният им знак, че всичко се е объркало, че нищо не е както трябва да бъде и е, както Джо обичаше да казва, ТОНД. „Толкова осрано, че нямам думи.“

Мери се засмя в изблик на веселост, който си проправи път през тъгата й, като си спомни кога Джо за пръв път беше употребил израза. Беше по време на медения им месец, бързо тридневно приключение в Ямайка. Тъкмо бяха застанали пред рецепцията, но установиха, че резервацията на Джо я няма, както и че портфейлът му беше изчезнал някъде между летището и хотела. Дебитната карта на Мери беше в нея, но разполагаше само с двеста долара. Накрая се настаниха в порутено хотелче в Монтего Бей, което предлагаше само закуска, спаха на единично легло, в банята нямаше хавлии, вечеряха с манго и папая от сергиите край пътя и обърнаха по няколко бири „Ред Страйп“, за да забравят за глада. Времето се развали, нямаше слънце, валеше, а по средата на втория ден управителят ги изхвърли, защото вдигали твърде много шум. Смееха се, не беше нещо друго. В съзнанието й завинаги се беше запечатала картинката как Джо стои на пътя край камарата с багаж, вдигнал палец на автостоп за летището, а карибският порой се лее отгоре му. Тогава беше казал точно тези думи, съпроводени от кисела усмивка.

- Всичко е тип-топ, мила.

Лицето на Мери помръкна. Беше ги казвал и в други моменти, когато нещата съвсем не бяха наред нито за нея, нито за него.

Тя се окопити и се върна в настоящето. Нямаше как да сбърка какво е искал да й предаде. Страх. Отчаяние. Притеснение.

- Да познаваш някого на име Сид? - попита тя Бенет. - Или Сидни?

- Джо спомена ли това име?

Мери въобще не харесваше нетърпението в погледа на Дон.

- Объркана съм. За нещо друго беше. Съжалявам.

- Ти каза - настоя Бенет, - че той е знаел, че има проблем. Как е разбрал?

Мери реши, че няма да казва нищо повече.

- Просто знам - излъга тя. - Звучеше уплашен, затова.

- Но не е казал нищо конкретно, така ли?

- Не. После сам ще го чуеш.

- Ако не те притеснява особено, бих искал да го чуя сега - притисна я Бенет, но после отклони поглед към някого зад гърба й. - Или може би по-късно все пак. Лекарят излезе.

Мери се обърна и видя висок мъж в зелено облекло на хирург, който идваше откъм коридора. Ниско по крачола му се виждаше петно кръв.

- Госпожо Грант?

- Да.

Лекарят изгледа Бенет сякаш прекалено дълго и отново се обърна към Мери.

- Аз съм доктор Алекзандър. Елате с мен.

4

Мери последва доктор Алекзандър по коридора и в асансьора. Тя слушаше внимателно обясненията му за нараняванията на Джо, за операцията и за шансовете му да оцелее. Задаваше въпроси. Беше спокойната и рационална съпруга, макар и хоризонтът на живота й да се стесняваше, а изгледите да ставаха все по-мрачни. Докато слушаше, мислеше за себе си, за миналото и как се беше подготвила за този момент.

- Планините не стават по-малки, като ги гледаш - отекваше в главата й гласът на адмирала.

Бягството въобще не беше вариант, но Мери никога не беше бягала от предизвикателство в живота си, нито пък от каквото и да било друго. Майка й обичаше да се хвали, че Мери „се бори със зъби и нокти“.

Младостта й беше поредица от храбри оцелявания или божествени чудеса. На седемгодишна възраст падна от първото си пони. Едно от копитата я закачи по главата, подковата сряза кожата на челото от край до край и Мери загуби съзнание за един Бог знае колко време. Когато се свести, успя някак да се довлече с препъване до кухнята, а щом я видя, майка й изпищя толкова силно, че съседите се обадиха на 911, уверени, че у тях изнасилват, обират или измъчват някого с нож.

В болницата след това адмиралът забоде на халата й един от медалите си „Пурпурно сърце“, които се връчват за получаване на бойни рани, и призна, че никога през живота си не е виждал толкова кръв, като това включва и времето, когато е управлявал патрулни торпедни катери в делтата на Меконг във Виетнам.

Мери беше на дванадесет, когато съдбата отново й напомни, че е смъртна. Беше излязла със семейната ветроходна лодка в залива Чесапийк, не прецени промяната във вятъра, при един порив платното се извъртя и я събори във водата. Беше декември, температурата на водата беше пет градуса и половина, а течението се усилваше. Докато успее да се покатери обратно на борда и да се върне в пристана, телесната й температура беше спаднала до тридесет и четири градуса и тя трепереше като... всъщност трепереше точно като сега. Докара си двустранна пневмония и вдигна четиридесет и един градуса температура. Положението й беше толкова зле, че в един момент родителите й викнаха дори свещеник, макар че тя нямаше никакъв спомен. Сещаше се единствено, че когато треската премина и тя отвори очи, видя, че на нощното й шкафче е оставена Библия, а отметката стоеше на двадесет и третия псалм - „Господ е пастир мой. Няма да остана в нужда...“.

После падна тежко с велосипеда си, счупи крак на футбол, а от лакроса се сдоби с мозъчни сътресения. Мери не смяташе, че това е нещо кой знае какво. Раната на челото й беше просто драскотина, пневмонията, която я вкара за две седмици в болницата, беше някаква настинка, а свещеникът, повикан да отслужи последните ритуали край умиращия, беше окачествен като родителска истерия. За нея всичко това беше доказателство, че е неуязвима. Беше изстрадала толкова много и беше преодоляла толкова препятствия, че нямаше как да предизвика някаква нова ситуация, която да я уплаши. Тя беше кралица Мери Лъвското сърце.

Всичко се промени с Грейс. Последните две години бяха изцедили цялата й увереност, че и повече. Дори една майка не можеше да прекара безброй безсънни нощи край леглото на детето и да не спира да реди молитви. Рано или късно дори най- непоколебимите се огъваха.

А сега и Джо. Това предизвикателство беше вече прекалено. Беше планина, която не беше екипирана да изкачи. Не беше готова да бъде вдовица, не и сега. Не и с Грейс и нейната болест и отношението на Джеси. Не и когато пред нея все още имаше толкова много живот, който изискваше усилията й, толкова много дни, през които трябваше да премине. Не и сега. Никога.

Стегни се, момиче. Едната ръка на руля на лодката, едното око към хоризонта.

Асансьорът спря на петия етаж. Вратата се отвори, но Мери не помръдна. Стоеше на място, а баритонът на баща й отекваше силно в главата й.

Мери вече не беше неуязвима. Кралица Лъвското сърце беше готова да слезе от трона.

Тя видя Джо през прозореца. Беше единственият пациент в спешното отделение, лежеше със затворени очи, а тръбичката на аспиратора се подаваше от устата му. В тялото му влизаха и излизаха повече системи, отколкото можеше да преброи. Цяла армия машини следяха жизнените му показатели. Имаше монитор за сърдечната дейност, автоматичен апарат за мерене на кръвното налягане и енцефалограф за мозъчните функции. Отстрани бяха наредени и други, а Мери знаеше имената на всички.

- Трябва ли да си сложа халат или маска? - попита тя, без да отмества очи от неподвижното тяло на съпруга си.

- Няма да е необходимо - каза д-р Алекзандър.

Мери престъпи през прага на стаята и се доближи до леглото.

- Джо - каза тя тихо, сякаш щеше да притесни други хора. - Аз съм. Дойдох веднага щом разбрах. Добре ли си?

Доктор Алекзандър беше съвсем прям в обясненията си за състоянието на Джо и каква е неговата прогноза за възстановяване. Бил е прострелян в гърдите с оръжие с голям калибър. Куршумът е минал на три милиметра от сърцето, засегнал е артерия, после е поразил гръбначния стълб и е излязъл през гърба. Парализата от врата надолу беше предвидимо заключение. По- големият проблем беше загубата на мозъчни функции поради липсата на кислород от продължителното спиране на сърцето.

- Лекарите от Бърза помощ смятат, че когато са открили съпруга ви, сърцето му е било спряло от тринадесет минути. Цяло чудо е, че въобще е жив.

Всяка професия си има свой речник, помисли си Мери. Във ФБР говореха на собствен жаргон. Инструктажите не се спазваха, доносниците бяха тайни информатори. Семействата пък „нямаше нужда да знаят“. Лекарите не бяха по-различни. Говореха за продължително спиране на сърцето, за церебрална кислородна недостатъчност и за значителни поражения по тъканите. Мери също владееше този език и знаеше, че докторът има предвид, че Джо е бил в мозъчна смърт, не е можел да диша самостоятелно, а в гърба му зее дупка колкото топка за тенис.

Какво си правил в Дрипинг Спрингс, запита се тя наум и прокара ръка през косата си. Защо си се обадил на мен, а не на Дон Бенет? Кой е Сид?

Една семейна двойка също има свой език. Всичко е тип- топ, мила. Това означаваше: „Затънал съм в лайна до шия и се нуждая от твоята помощ.“

Мери придърпа един стол по-близо до леглото и седна.

- Тук съм, мили - прошепна тя в ухото на Джо. - Аз и момичетата знаем, че ни обичаш. Не бързай, почивай и се оправяй.

Бузата на съпруга й беше студена, а кожата му сякаш намазана с восък. В асансьора тя беше попитала д-р Алекзандър колко пациенти въобще са оцелели, след като са били мъртви тринадесет минути.

- Не съм чул за такъв случай - отвърна откровено той.

Отговорът не допадна на Мери, но поне беше искрен, а не някаква лъжлива глупост.

Тя промуши ръка през предпазните релси по дългата страна на леглото и хвана ръката на съпруга си. Погледна към екрана на електроенцефалографа, който следеше мозъчната активност. Сивата линия беше съвсем права. Пулс 64, кръвно налягане 90/60. Мери се заслуша в съскането на респиратора.

- Но ако не можеш вече да си с нас, ще го разбера - продължи да говори тя на съпруга си. - Ще направя така, че Джеси да влезе в Масачузетския технологичен институт или в Калифорнийския институт по технология, или където там учат гении като нея. Да ти кажа, днес на връщане от болницата тя раз- кодира телефона ми. Откъде е разбрала как? Ще се погрижа и за Грейси. Лекарят каза, че повишаването на белите кръвни телца е само временно, пристъпите не са се върнали. Не е сигурен защо, но вика да не се притесняваме. Тя повърна, когато се прибрахме. Може да й е станало лошо от движението в колата. Джеси не искаше да ми помогне да почистя. Каза, че не бърше подове и прозорци. Това момиче наистина умее да ме ядоса. Двамата няма как да си приличате повече. Но, както и да е, още три години и Грейс ще прескочи трапа. Може би би могъл да ми помогнеш и да се грижиш за нея.

Ръката на Джо стисна нейната.

- Джо! - подскочи Мери в стола.

Очите й се впериха в монитора на електроенцефалогра- фа. Искаше й се сивата линия да помръдне, да възобнови обичайната си вълнообразна форма, но тя беше съвсем равна. В мозъка на Джо нямаше и искрица електрически импулс, който да свидетелства за някаква дейност. Сърдечният му ритъм не се ускори, другите му жизнени показатели също не трепнаха. Мери стисна ръката му, но тя беше безчувствена. Било е просто спазъм. Някакъв изцяло рефлективен и напълно несъзнателен отговор.

Тя погледна през прозореца и видя, че Дон Бенет и д-р Алекзандър разговаряха в коридора. Безнадеждните изражения на лицата им бяха повече от красноречиви.

Мери държа ръката на съпруга си още час. Разказа му как го е видяла за първи път да се разхожда по поляната Хийли Лоун в кампуса на Джорджтаунския университет. Тъкмо беше приключил второто си лято в кандидатофицерската школа в Ку- онтико. Косата му беше високо подстригана, а мускулите му направо щяха да пръснат ръкавите. Беше просто чуден, сочно парче великолепно месо. И аз искам от него, беше си помислила тогава тя.

Същата есен двамата посещаваха един и същи курс лекции по теология, озаглавен „Иисус през двадесети век“. Включваше много есета от Карл Ранер и Мартин Бубер. Тогава тя видя, че г-н Джоузеф Грант не е някакъв пълен тъпанар. Беше не само умен, но и забавен, а и също като нея вярваше в някаква по-висша сила. Не, не вярваше. Знаеше, че я има. Ранер я наричаше любов и тя беше съгласна.

Тя каза на Джо, че най-щастливият момент в живота й е бил, когато са се оженили, и го попита спомня ли си как е държал Джеси на ръце само час след като се беше родила. Беше толкова мъничка, че цялата се събираше в ръката му до лакътя. Наричаше я „фъстъче“, защото приличаше точно на това, както беше цялата повита и се виждаше само червеното й сбръчкано личице. Рече му, че трябва да отложат отбелязването на годишнината от сватбата за някой друг път. Искаше да каже „докато си по-добре“, но Мери беше сериозно момиче, а Джо харесваше истината да му се казва направо, а не да й вади думите с ченгел. Тяхната връзка се основаваше на честността. Те не се лъжеха един друг.

- Изглеждах доста добре в онази къса черна рокля - уведоми го тя. - Не знаеш какво изпускаш.

Ръката на Джо остана отпусната. Линията на електроен- цефалографа не трепна. Гърдите му се вдигаха и се спускаха, командвани от респиратора.

- Довиждане, скъпи - каза тя. - Когато си готов, тогава.

Тялото на Джо подскочи, сякаш го удари ток. Веднага запищя тревога за „код синьо“, който се подаваше, когато някой пациент се нуждаеше от съживяване или спешна медицинска помощ. Мери не помръдна и остана вторачена в екрана с данните за сърдечната дейност. Цифрите бързо намаляваха. Сестрите се втурнаха в стаята.

- Не правете нищо - каза им тя. - Оставете го да си иде.

- Извинете, госпожо - прекъсна я една от тях, - но вие трябва да си вървите.

Доктор Алекзандър се появи секунда по-късно. Мери го погледна умоляващо и той кимна.

Мери излезе от стаята, долепи длан до стъклото на прозореца и потърси с поглед лицето на съпруга си. Една сестра избутваше количката с дефибрилатора до леглото, хващаше електродите и ги вдигаше към гърдите на Джо. Доктор Алекзандър я спря и категорично поклати глава.

За миг Мери успя да види съпруга си, гордия му профил и повдигнатата брадичка. Тя затвори очи и се опита да го види какъвто беше, какъвто го помнеше, когато го нямаше.

Тя се сети как в Самуи Джо вървеше по плажа пред нея с Джеси и Грейс от двете му страни. Той риташе вода към краката им, те я ритаха към него и тя чу как той вика имената им и се смее. Един щастлив мъж.

Мери отвори очи, за да се сбогува.

Безопасно пътуване, скъпи.

5

Летяха в третата обиколка и Йън Принс изоставаше.

Той сви пръстите на лявата си ръка около лоста за газта на своя „Мустанг P51-D“ и го бутна леко напред, като с едно око следеше оборотите на двигателя, а с другото наблюдаваше панорамата от небе и земя, която се разгъваше зад плексигла- совата кабина, и самолетите под и зад него. Приближаваше третия пилон, боядисан с червени ивици варел от масло, поставен на петнадесетметров телефонен стълб. Дясната му ръка се сви около другия лост и щом самолетът мина покрай пилона, натисна силно. Самолетът се наклони рязко, крилата се обърнаха на деветдесет градуса, а пустинята Невада се разми пред очите му. Той затвори уста, стисна зъби, задържа дъха си и напрегна мускули. Натоварването в завоя беше пет же, раменете му се вкопаха в седалката, а челюстта му хлътна към врата. Двигателят виеше възторжено, като моторен трион, режещ твърдо дърво. Той завърши завоя, изравни крилете, натоварването спадна и плещите му се освободиха от хватката на гравитацията.

Йън се съсредоточи върху опашката на птичката пред него. Това беше „Бойна брадва“ на Гордън Мей, също „Мустанг P51-D“. Корав боец от Втората световна война с бутален двигател на „Пакард“ и четприлопатен въздушен винт. Мей беше боядисал машината си в огненочервено, а логото на компанията му „Мей Микрочипс“ покриваше всеки сантиметър от фюзелажа.

За разлика от него самолетът на Йън изглеждаше като току-що излязъл от фабриката, по сребристата стомана нямаше петънце, а под крилете беше изрисуван знакът на военновъздушните сили на САЩ. Беше изглеждал по същия начин и през май 1945 г„ когато пилотът от 477-а ескадрила Джордж Уестърман беше летял с него над полетата на Бавария и беше свалил четиринадесет германски самолета.

Йън беше спасил машината от депото за вторични суровини, беше я ремонтирал и я беше нарекъл „Лара“, на името на майка си. Самолетът не заслужаваше толкова хубаво име. Точно като майка му, той беше подла и гневлива кучка, която би те убила само да й попаднеш пред очите.

Йън погали газта и метна бърз поглед по приборното табло. Стрелката на датчика за температурата се беше вдигнала високо и бялата игла гъделичкаше червения сектор. Майната му на прегряването. Нямаше за кога повече да чака, иначе преднината на Мей щеше да стане нестопяема.

Йън не харесваше Гордън Мей, но още по-малко харесваше да губи.

Той увеличи скоростта до 400 възела, което беше малко над 740 км/ч, или с почти четиридесет километра в час над максимално допустимата производствена скорост. Самолетът се разтресе, а вибрациите го удариха в гръбнака. Йън държеше здраво лоста за управление. Китките му бяха дебели, а дланите - големи и силни. Силата на здрависването му изненадваше хората. Изпълнителните директори в индустрията на информационните технологии не бяха известни с добрата си физическа форма. В обществото се беше наложило мнение, че коефициентът на интелигентност и физическата сила са в обратнопро- порционална връзка. Йън оборваше това схващане и по никакъв начин не приличаше на човек на такъв пост.

Зад него ниско вляво се плъзна дебел и бавен „Груман Беъркет“. Стара щайга в сравнение с неговия суперкомпютър. Сравнението му хареса и под шлема и очилата се появи усмивка, която обаче бързо изчезна, щом видя, че опашката на Мей проблясва под слънчевите лъчи само на секунда-две пред него. Йън го настигаше.

Когато наближи последния пилон преди завоя, той смъкна самолета на петнадесет метра, толкова ниско, че различаваше лицата в тълпата под него. Двадесет хиляди души се бяха събрали за състезанието в пустинята северно от Рино. Обиколката беше дванадесет километра и осемстотин метра във формата на издължен овал около десет пилона. Победителят се определяше след осем обиколки. През цялото време се караше е газ до дупка, небето се беше изпълнило с пищящи орли.

Йън беше спечелил две състезания и беше изгубил три, като в тях първи беше станал Гордън Мей.

- Този път няма да го бъде - процеди той на глас.

Той завъртя остро около най-външния пилон, а шареният варел от масло за малко да разкъса кабината. Беше все по- близо и по-близо до Мей. Само да можеше да се пресегне и...

Йън се стрелна покрай контролната кула за края на четвъртата обиколка. През следващите две задържа позицията си, като искаше да не се отлепя от опашката на Мей. Стрелката на датчика за температурата беше влязла плътно в червената зона. Нямаше какво да направи. Двигателят или щеше да издържи, или нямаше. Цялата Вселена се състоеше от двоични кодове.

Част от ума му оставаше съсредоточена върху бизнеса дори когато се състезаваше. Денят беше знаменателен по редица причини, а въздушната надпревара беше най-маловажната. На този ден преди двадесет години беше продал първата си фирма „УАНскейп“ на „Ю Ес Онлайн“ за двеста милиона долара. Точно преди година пък беше започнал постъпки за придобиването на „Мериуедър Системс“. Сделката не мина съвсем гладко, но той беше взел необходимите мерки и успя да спечели. С това придобиване стойността на „УАН Технолоджис“ беше надхвърлила двеста милиарда долара.

Йън завърши шестата обиколка. Пламтящо червената опашка на „Бойна брадва“ оставаше на една дължина отпред, но Мей беше вече изтощен. Ако имаше сили, досега да ги беше впрегнал за победата.

Йън натисна лоста на газта и носът на „Лара“ едва ли не се заби в опашката на „Бойна брадва“. Деляха ги едва около шест метра. Той се доближи още, после още малко, а самолетът му се тресеше във въздушната струя на противника.

- По-бързо не можеш ли! - изкрещя Йън към Мей, макар че той не можеше да го чуе. Усещаше вкуса на успеха по езика си, направо изпълваше устата му.

Йън наклони лоста надясно и започна изпреварването. Мей реагира, като измести самолета си към външната страна в опит да го блокира. Йън финтира, че ще мине още вдясно, сякаш искаше да се изравни. Мей се отклони още, но това беше безразсъден ход, в който се криеше катастрофа. Йън го предвиди, гмурна се от вътрешната страна и натисна газта колкото можеше. Скоростомерът му подскочи на 450 възела, или 830 километра в час. Накрая излезе пред Мей и нарочно разклати самолета. Машината на противника му подскочи от развихрения въздушен поток и за да се спаси, той се изтегли от дирята и се издигна високо нагоре, за да потърси по-спокоен въздух.

Мей беше дотук и Йън дори не се обърна назад. Спечели състезанието с аванс от десет секунди.

Йън Принс вървеше по пистата, хванал шлема си в ръка. Беше висок около метър и осемдесет, караше четиридесет и първата си година, беше слаб, но здрав и се чувстваше удобно в летателния си костюм. Очите му бяха скрити зад очила „Рей Бан“.

- Ей! - извика Гордън Мей зад него и се затича, за да го настигне. - Принс, копеле такова, спри за малко. Щеше да ме убиеш!

Той беше на петдесет, дребен, червенокос, тежеше малко над петдесет килограма, но беше бърз, вбесен и лицето му беше станало на петна.

- Аз мога да кажа същото - отвърна Йън, без да забави крачка.

Мей сложи ръка на рамото му и го задържа.

- Изпревари ме от вътрешната страна. Това е против правилата. Ще подам контестация при съдиите.

Йън се спря и се обърна към съперника си.

- Нямах избор - каза той спокойно. - Ти на два пъти се изнесе рязко вдясно. Или трябваше да те подмина от вътрешната страна, или да се сблъскаме. Смятам, че съдиите ще се съгласят с мен.

- Така ли било? Иначе какво? Не всичките ти съперници се блъскат и изгарят.

- Моля? За какво намекваш?

Мей пристъпи напред и завря лицето си в това на Йън.

- За „Титан“ говоря. Джон Мериуедър нямаше да ти продаде компанията си, ако ще това да е последното нещо през живота му. Онези компютри му бяха като деца. Мериуедър беше гений, а не някакво техническо вундеркиндче, което прави един удар, прибира парите и прекарва остатъка от живота си в харчене по магазините и в приписване на заслуги за чужди постижения. Той беше визионер.

- Да - съгласи се Йън, - беше. Ще почетем завета му.

- Сигурно, след като принуди наследниците му да ти про- дадат компанията.

- Направих им оферта, а те я приеха. Завърших сделката от уважение към Джон. Без него компанията не е същата.

- Може пък да са се уплашили, че и техният самолет може да се разбие.

Наоколо се беше събрала цяла тълпа и Йън подбираше думите си внимателно.

- По-тихо, Гордън.

- Разбиваш се и изгаряш - продължи Мей обвинително, като се наслаждаваше на публиката и на шанса да накара Йън да се чувства неудобно. - Без Джон нямаше кой да ти се противопостави.

Йън го сграбчи с юмрук за летателния костюм и го придърпа към себе си. Усещаше погледите върху себе си и чувстваше яростната им жар. Не можеше да се спре и да си тръгне, не и след това, което беше казал Мей.

- Ти си извън играта - просъска той.

- Това ли каза на Джон Мериуедър, когато ти отказа да продаде?

Един мускулест мъж с червендалесто лице и кафеникав костюм си проби път през зяпачите и хвана Мей за рамото.

- Стига толкова - отсече Питър Бригс, шефът на охраната на Йън. - Ако имате проблем, го отнесете към съдиите. Ако не, господин Принс има ангажименти.

Мей обаче нямаше намерение да отстъпва.

- Състезанието е записано - каза той, като мушна Йън с пръст в гърдите. - Тук няма кого да купиш. На никой не му пука за парите ти. Няма нито сенатори, нито конгресмени, които да ти постелят на меко.

- Довиждане, Гордън.

- Последното състезание е следващата седмица. Ще те видя на него. Дано се разбиеш и изгориш, приятелче. Само се опитай да въртиш номера.

Йън не отвърна нищо и Мей тръгна към контролната кула.

- Дребен негодник - процеди Питър Бригс.

- Трябва да се измия.

6

Мери седеше в колата си, прикрита в мрака на паркинга. Беше подписала всички документи и беше взела вещите на Джо - портфейла, часовника, колана и иглата за вратовръзка. Лекарите от Бърза помощ бяха разрязали костюма, за да могат да го смъкнат от него, и й бяха намекнали, че може би не иска да види съсипаните дрехи. Телефонът беше правителствена собственост. Беше благодарила на Дон Бенет и на всички други агенти от управлението в Остин, които бяха дошли в болницата. Беше попитала за Сид, но нито един от тях не се казваше така. Беше плакала, но очите й вече бяха пресъхнали. Бенет я беше попитал дали иска някой да я изпрати до дома, или да остане с нея, а тя беше отклонила предложението учтиво, но твърдо.

Всичко е тип-топ. Езикът на семейната двойка.

Мери взе телефона си от нишата на централната конзола и влезе в гласовите съобщения. Искаше да чуе гласа на Джо за последен път и поне за минутка отново да повярва, че той е още жив. Спомни си как мечтаеше в колата по пътя на връщане. Вечеря в „При Съливан“, една нощ в града, за да отбележат седемнадесетата годишнина от сватбата и да забравят за всичките си беди и несгоди. Една нощ за...

Спри, нареди си тя. Бездната я мамеше и беше твърде лесно да паднеш в нея.

Мери погледна екрана. Първото гласово съобщение беше от Джеси и беше от два без пет следобеда.

- Мамо, чакам те до фонтана. Закъсняваш. Къде си?

Всъщност не закъсняваше и беше стигнала навреме. Летните курсове на Джеси по компютърно програмиране в Текса- ския университет приключваха в два. Второто съобщение беше от Кери Креймър, съседката, която я уведомяваше, че в шест и половина следобед ще е вече свободна и ще може да гледа децата. Имаше още няколко - от приятели, от новото училище и от кабинета на лекаря на Грейси. Но нямаше нищо от Джо.

Мери се надигна в седалката, обзета от странна тревога. Последното съобщение, което беше получила, беше от Джо и трябваше да бъде най-горе в списъка. Усети, че я обзема гняв и влезе в папката на изтритите гласови съобщения. Как е могла да бъде толкова разсеяна? Там обаче също нямаше и следа от съобщението на Джо.

Тя се върна към стартовия екран и провери всички скорошни обаждания. Номерът на Джо излезе горе в списъка - обаждане в четири часа и три минути, продължителност двадесет и седем секунди. Ето го.

Върна се в гласовите съобщения, но там нямаше нищо. Съобщението беше изчезнало.

Мери се намести в седалката и се постара да си спомни какво точно беше направила. Беше оставила телефона в колата и той беше стоял там през цялото време, докато тя беше в болницата. Преди това беше прослушала съобщението два пъти веднъж на излизане от дома си и втори път, преди да се втурне към болницата.

Тя провери отново списъка с входящите обаждания и отново видя, че Джо й беше звънял. Върна се към менюто на гласовите съобщения и на изтритите съобщения и отново към стартовия екран. Нищо.

Мери приведе глава в опит да се пребори с яростната физическа нужда да изкрещи. Това беше невъзможно. Съобщението не можеше да изчезне. За да го изтрие напълно от телефона си, тя трябваше първо да го изтрие от получените съобщения, а след това да изтрие цялата директория с вече изтритите съобщения. Не беше правила нито едно от двете. Къде тогава беше то?

Обхвана я ужас. Джо го нямаше. Завинаги. Вече никога нямаше да може да чуе последните му думи към нея. Усещането за загуба започна да я изпълва и тя се задъха. Бездната я зовеше. Тя пусна телефона на дясната седалка и се погледна в огледалото. Очите й бяха червени. Обезумели. Губеше контрол. Кралица Лъвското сърце я нямаше.

Някой почука по прозореца и Мери подскочи на седалката.

- Съжалявам - каза Дон Бенет, като се привеждаше покрай колата. - Добре ли си?

Мери избърса очи и спусна прозореца.

- Стресна ме.

- Знам, че ти е трудно, и не искам да те притеснявам, но бих искал да те помоля да чуя онова съобщение.

- Няма го вече - каза Мери. - Беше тук, в телефона ми. Прослушах го два пъти, преди да дойда, а сега го няма.

- Изтрила ли си го?

- Не.

- Може да е в папката с изтритите съобщения. На мен ми се случва постоянно.

Лъжеш, помисли си Мери.

- Проверих - отвърна тя. - Няма го там.

Бенет присви устни като услужлив иконом, който може би има решение.

- Би ли имала нещо против да погледна телефона ти? Може да си го пропуснала.

- Не - отрече Мери. - Търсих навсякъде. Просто вече го няма. Никъде го няма.

Бенет мушна ръка през отворения прозорец.

- Дай да видя, моля те.

- Не!

Мери се дръпна рязко, извърна се и притисна телефона към себе си.

Бенет извади ръката си, но остана приведен, лице в лице с нея.

- Мери, това е много сериозно. Ще се задават много въпроси какво точно се е случило с Джо. Ще съм благодарен за всичко, което би могло да хвърли светлина върху тази загадка.

- Не съм идиот. Знам как да ползвам телефона си. Щом аз не мога да го открия, значи и ти не можеш.

Бенет кимна и се усмихна спокойно. Това беше покровителствената му усмивка в стил „Аз съм от ФБР и знам по-добре от теб какво трябва да се направи“. Джо също имаше такава и Мери направо полудяваше, когато я видеше.

- Ако позволиш да занесем телефона ти в лабораторията, ще можем да погледнем по-подробно - каза той. - Понякога си мислиш, че нещо е изтрито, но не е съвсем така.

- Вече ти казах какви бяха думите на Джо. Просто имах такова усещане, нищо повече.

- Не е ли казал нещо конкретно какво точно се е объркало?

- Просто каза, че не му се нрави, че е там, смята, че това не е добра идея, и че ни обича.

- И не ти е казал нищо повече? Например с кого е или какво точно го притеснява?

- Ти не знаеш ли с кого е бил?

- Просто се питам дали не ти е казал нещо повече.

- Не.

- Дори и да е така, бих искал да погледна телефона ти. Може би си пропуснала нещо.

- Казах не.

- Бих могъл да пусна официална призовка и да изискам проклетия ти телефон - заплаши Бенет, като явно губеше самообладание. Очите му изпъкнаха, лицето му почервеня и сякаш стана по-голямо.

- Какво каза?

Бенет се отдръпна от колата.

- Нямах предвид това. Аз също съм разстроен от смъртта на Джо. Просто искам да направя всичко по силите ми да разбера какво точно се е случило.

- А ти не знаеш ли какво точно се е случило? - залови се за думите му Мери. - Нали каза, че информаторът го е прострелял. С кого е имал среща Джо?

- Не мога да говоря за това. Съжалявам...

Бенет се изправи, раменете му се отпуснаха и той вдигна ръце извинително.

- Извинявам се, че те обезпокоих. Ако мога да направя нещо... Аз или управлението... Каквото и да е... Само ни кажи.

Мери гледаше как Бенет се отдалечава. Би могъл да помоли да види телефона й утре или дори след няколко дни. Що за човек би могъл да заплаши една скърбяща жена с официална призовка?

Хрумна й, че може би Бенет не знае какво беше станало с Джо или с кого се беше срещнал съпругът й. Но нещо беше уплашило Дон Бенет, при това силно.

Мери запали двигателя, измъкна се от паркинга и не можа да се сети за нито една друга причина, поради която той да иска толкова много да види съобщението.

Джо, помисли си тя, в чия работа си се набъркал?

7

Йън Принс влезе в щабквартирата си за състезания, един огромен осемнадесетметров кемпер, специално оборудван за неговите нужди. Питър Бригс го последва и затвори вратата зад тях.

- Тоя дребен ирландец ти е набрал.

Бригс беше южноафриканец със смачкан нос, увиснали торбички под очите и руса коса, остригана до четина.

- Мислиш ли, че ще създава проблеми? - доуточни той.

- Гордън Мей е разстроен, понеже от цялата Силициева долина никога не съм се опитвал да купя само неговата компания.

Йън разкопча ципа на летателния си костюм, отвори хладилника и грабна пластмасова бутилка, пълна с кехлибарена течност. Това беше възстановителната му напитка - вода, глю- коза, гуарана и женшен.

- Видя ли как го изпреварих? - попита той, като изгълта половината шише на един дъх. - Само това можех да направя.

- Ти беше тръгнал отдясно, шефе - отвърна Бригс. - Съдиите ще се съгласят с теб. Мей просто не умее да губи.

- Може би.

Йън беше злопаметен към демонстрации на неуважение и обиди, а думите на Мей можеха да минат дори за злословие и умишлено уронване на името му.

Той довърши бутилката и я метна в кошчето за боклук. Пространството зад шофьора беше превърнато в офис. В задната част бяха личните му покои, които включваха спалня, баня и подмладителен център. Той перна един ключ на стената и активира системата срещу подслушване. Все пак кемперът не беше чувствително срещу електронно посегателство информационно съоръжение. Каквото кажеше в Рино, оставаше в Рино.

- Има ли новини?

- Проблемът е решен.

- Много лошо, че трябваше да се стигне дотук.

- Трябваше да се реши и точка.

Бригс беше израснал сред опалените от слънцето равнини на Южна Африка и в английския му се усещаше силен акцент от местния африкаанс.

- Съгласен съм - кимна Йън. - Значи всичко е оправено?

- По конец. Готов си за твоята работа.

- Действам.

Йън Принс си взе душ, седна гол във въртящия се стол, а една висока, мускулеста жена в тесни черни панталони и тениска се зае с него. Казваше се доктор Катарина Фишер и беше неговият личен консултант по дълголетие.

- Не можеш ли да поускориш нещата, Кат? - попита той родената в Берлин лекарка. - Хеликоптерът ще дойде след час. Връщам се в базата, утре е големият тест. „Титан“. Заради него съм такъв мърморко през последните месеци.

- Ти си като нетърпеливо малко момченце. Първо витамините.

Катарина му подаде поднос с тридесет витамина и други добавки. Освен обичайните В12, О, Е, омега-3 и антиоксидан- тите имаше и по-екзотични неща като алфа-липоева киселина, хром, селен и коензим Q10. Йън ги изгълта по пет хапчета наведнъж.

- Сега ще живееш вечно - каза Катарина. Тя беше не толкова красива, колкото с приятна външност, макар и с широка челюст и още по-широки рамене. Гъстата й платинено-руса коса беше подстригана късо над ушите, а сините й очи надничаха иззад очила без рамки.

Йън протегна ръка.

- Измъчвай ме.

Катарина изтегли кръв за анализ. Той знаеше стойностите на лошия и на добрия си холестерол, на мазнините и какви са показателите на черния му дроб. Наскоро си беше направил екзомно секвениране, което беше изследване на част от ДНК веригата, отговаряща за подреждането на гените. Резултатите показаха наличие на маркери за болест на Паркинсон и диабет, което означаваше, че за него те са по-рискови, отколкото при другите хора. Вероятността да заболее от рак беше по-малка, а тази от сърдечен удар дори още по-малка. Резултатите от днешните изследвания щяха да му бъдат изпратени по мейла след час.

- А сега и вълшебната отвара - каза тя, като затваряше стъкленицата с кръв.

- Не е вълшебна. Чиста наука. Поддържа клетките млади. За стареенето са отговорни теломерите. Това са окончанията на хромозомите, като крайчетата на връзките за обувки. Моята „вълшебна отвара“ не им позволява да се скъсяват, така могат да се синтезират копия и живееш вечно.

- Глупости! - отсече Катарина. Като лекар тя беше наясно с тези неща.

Йън се изсмя. Един ден Катарина щеше да се превърне в осемдесетгодишна северноевропейска вещица, циците й щяха да виснат до скованите колене, а тогава той щеше все още да изкачва върхове, да лети със своя P-51D и да се готви за следващите осемдесет години.

Катарина придърпа Стойката на системата по-близо, натри кожата на ръката му със спирт, ловко пъхна иглата във вената и я прилепи с лейкопласт, за да не се размести.

- Никакво мърдане - нареди тя. - Ще се върна след тридесет минути.

- На вашите заповеди - излая Йън, като имитираше немски акцент.

Той погледна бистрия разтвор, който се вливаше капка по капка в тялото му. „Вълшебната отвара“ беше вещество, наречено фосфатидилхолин. То беше една от най-разпространените молекули на човешките клетки, по-точно на клетъчните мембрани. Тялото регенерираше всичките си клетки за една година. Йън обаче искаше всяка една от неговите да е здрава и силна като на млад мъж. Номерът се криеше във вливането на един литър фосфатидилхолин два пъти седмично. Към това той добавяше дневната си доза от деветдесет различни добавки, четири литра алкална вода и се хранеше по средиземноморска диета с много рибни мазнини, ядки и плодове.

Мислите му се върнаха към Гордън Мей и неговото публично обвинение, че Йън има пръст в смъртта на Джон Мериуедър. Според всички данни самолетът на Мериуедър беше паднал при лоши метеорологични условия над Оуенс Вели край Лонг Пайн, Калифорния, а онзи район беше известен с непредвидимите ветрове и турбуленцията. Не бяха открити никакви доказателства за саботаж на машината или друга намеса. Йън прехвърли участието си в случая от началото до края. Нямаше за какво да се притеснява. Всичко беше оправено. „По конец“, както казваше Бригс.

Йън се бореше с тревогите, като насочваше вниманието си към бизнеса. Работата беше универсален лек.

- Предстоящи задачи - каза той и пред очите му като по чудо се появи списък, но без да пречи на видимостта или на зрението.

В дясното си око Йън имаше прототип на увеличителна контактна леща, интегрирана с наскоро изобретени оптоелек- тронни компоненти, включително светодиоди, микролазери и най-малката антена, създавана някога.

Той се концентрира върху „Титан“. Шрифтът на надписа потъмня и се увеличи. Йън мигна веднъж и файлът се отвори. Творението на Джон Мериуедър се изобрази в ясна триизмерна форма. Това беше суперкомпютърът „Титан“.

Йън и екипът му бяха направили машината колкото се можеше по-компактна, но въпреки това тя все още беше колкото хладилник. Проблемът обаче не беше в размера, а в загряването. След час работа температурата в компютъра надхвърляше 93°С, което създаваше истински хаос сред чувствителните вериги. За да разреши проблема, Йън беше написал софтуерен пач, за да препрограмира охлаждащата система. Първият тест на суперкомпютъра „Титан“ при максимално работно натоварване беше предвиден за десет часа на следващата сутрин. По това време утре вече щеше да знае дали охлаждането работи.

Йън забеляза, че беше започнал да си чопли ноктите, и спря веднага. Бива ли, все едно беше отново на тринадесет години. Е, не съвсем. Тлъстините ги нямаше, както и кривата захапка и очилата като дъна на бутилки от кола. А и имаше някой и друг долар повече в портфейла си.

Той мигна два пъти и затвори файла.

Банката с вълшебната му отвара се беше вляла наполовина. Йън си представи как веществото прочиства клетките му и прави теломерите му като нови. Смяташе, че след петдесет години ще изглежда горе-долу като сега, с изключение на някой сив косъм тук-там. В крайна сметка не искаше да е като чудовище.

Той отвори очи и се загледа във фигурата си в огледалото. Видя човек с гъста черна коса, сресана назад. Едното му око беше кафяво, а другото малко по-светло, лешниково на цвят. Етническа принадлежност? Космополитна. Баща му беше британец, оксфордски възпитаник, минал и през Нюкасъл, висок, с квадратна челюст, синеок, с гарвановочерна коса и кожа, бледа като на еднодневен труп. Майка му беше платиненоруса красавица от Киев, а монголската й кръв си личеше в скосените очи и острите скули. Йън не беше сигурен кои гени беше наследил. Кожата му беше с цвят на мед, а носът му беше орлов като на римски император. Другите му черти отдавна бяха или заменени, или подобрени и затова не можеха да помогнат особено.

Йън отдавна се беше отказал от идеята за гражданството. Беше роден в Лондон, но прекара детството си из цяла Европа, докато баща му се изкачваше стъпка по стъпка в безкрайната йерархия на британското външно министерство. Това беше обиколка из второстепенните затънтени посолства, като най- значимите от тях бяха в София, Талин и Лайпциг. Въпреки това до петнадесетата си година Йън се смяташе за най-гордия поданик на кралицата, лоялен като самия Джон Бул, митичния персонаж, изобразяващ всичко английско.

Всичко се промени само за миг.

Беше една прогизнала от дъжда понеделнишка сутрин в Брюж, с нищо по-различна от отвратителните януарски дни преди нея. Семейната закуска се състоеше от яйца, боб и наденички - най-близкия вариант на традиционната английска закуска, който украинската му майка можеше да предложи. Сцената беше като жива пред очите му дори повече от двайсет и пет години по-късно. Докато ядяха, се закачаха за футболните мачове от неделята, а после всеки тръгваше по задачите си. Питър Принс излизаше първи, както го изискваше работата му. Бащата и синът се надигаха от масата, за тях това беше всекидневен ритуал. Стискаха си ръцете и се целуваха по бузата. Баща му беше облечен както обикновено - тъмносин костюм на тънко райе и кафяво-червена копринена вратовръзка. Косата му беше разделена на ясно очертан път. Държеше чантата с лявата ръка.

- Чао, сине.

Последен поглед през рамо и затварянето на вратата. И после баща му изчезна. Никой на света нито чу повече за него, нито го видя. Не беше мъртъв, не беше в затвора, не беше и отвлечен. Просто изчезна и нито една от хилядите причини не можеше да го обясни. Питър Сейнт Джон Принс сякаш се беше разтворил във въздуха.

Така започна втората част от живота на Йън. Живот в неизвестното. Той виждаше всичко това всеки път, когато се погледнеше в очите в огледалото. Никога не престана да търси баща си, а сега, ако охладителната система сработеше, щеше да разполага и с инструмента, който да му помогне да го намери. „Титан“.

Йън се отърси от мислите си и се върна в настоящето. Концентрира се върху втората задача. „Блъфдейл“. Той мигна и файлът се отвори. Йън изтегли последните снимки на огромното съоръжение. Наричаха го „Център за данни Юта“ и беше собственост на Агенцията по национална сигурност (АНС), най-тайната разузнавателна организация на Съединените щати.

Центърът се ширеше на почти сто хектара над река Джордън в най-северната част на щата. Беше създаден с една-единствена цел - да събира комбинирания трафик от всичко, което минаваше по интернет: лични имейли, разговори по мобилни телефони, търсения по ключови думи, всичко. Веднъж събрано, то трябваше да бъде анализирано. За тази гигантска задача АНС беше избрала най-мощния суперкомпютър в света.

След два дни Йън трябваше да лети до Източното крайбрежие, за да се види с най-важния клиент на „Титан“. Срещата беше във Форт Мийд, щата Мериленд, а клиентът беше Агенцията по национална сигурност. Правителството на САЩ нямаше да е доволно да научи, че е закупило суперкомпютър със склонност да се стапя, когато работи с пълно натоварване.

Йън затвори файла. Банката с вълшебната отвара беше вече празна. Той извади иглата от ръката си и се изправи, като не забрави да сложи парченце лепенка на раничката.

Отново се взря в отражението си в огледалото. Кой в крайна сметка беше той?

Йън предпочиташе да мисли за себе си в цифри. Ръст: 177,8 см. Тегло: 79,4 кг. Телесна мазнина: 16%. Коефициент на интелигентност: 156.

Последното число му харесаше най-много. 58.

В този неприятно горещ юлски ден Йън Принс струваше 58 милиарда долара.

8

Беше тиха вечер в „Специалния грил бар на Педро“ в Остин, Тексас.

Танк Потър седеше на любимия си висок стол, опрял лакти на бара, и се беше вторачил в плика пред него. Педро държеше заведението полутъмно и Танк трябваше да примижи, за да прочете отпечатаните на лицевата страна думи: Хенри Тедеъс Потър. Лично и поверително.

Бяха дошли само няколко от редовните клиенти. В единия край на бара Доти и Сам, веселяци на около седемдесет години, пиеха коктейли „Маргарита“. На другия край Френч и Боби бяха окупирали телевизора и ругаеха канала ESPN. Столът на Танк беше по средата. Наричаше го „стола на съдията“, тъй като от мястото си можеше да вземе решение по всякакъв спор, който възникнеше. Беше трудно да не го забележиш, без значение къде седеше. Танк беше на четиридесет и две години, тежеше сто и тринадесет килограма при ръст от метър и деветдесет и четири, а раменете му бяха широки метър и петнадесет. Косата му също правеше впечатление - гъста, кафява и непокорна, тя не се подчиняваше на никакви опити да бъде сресана. За да не изглежда немарлив, той се обличаше добре. Тази вечер беше с изгладени бежови панталони, а синята му риза беше така колосана, че можеше да стои изправена. Както винаги, беше с високи ботуши, за да напомни, че е чист тексасец, роден и израснал в щата.

- Педрито - повика той, като вдигна ръка, за да придаде повече драматичност. - Още едно, ако обичаш.

Барманът, пълничък човек на средна възраст със зализана назад черна коса и мустак като на Панчо Виля, му наля текила „Хорнитос“ в чиста чаша.

- Добри или лоши новини?

- Какво имаш предвид?

- Гледаш плика от един час. Ще го отвориш ли или какво?

- Вече го отворих.

Танк почука с плика по бара и усети как листът хартия вътре се мести. По професия беше журналист, но дори и той би се затруднил да изрази по-съдържателно написаното с едва деветдесет и шест думи.

- И?

- Коларски камшик.

- Какво общо има тук тънката ивица кожа, използвана да се удрят коне, теглещи каруци или някоя от хубавите карети в Сентръл парк? Камшик.

- Грешиш - каза Танк, като наведе учтиво бирата, преди да отпие голяма глътка. - И няма нужда да повтаряш думата. Това не е конкурс по правоговор или правопис.

- Как така греша? Че какво друго може да е камшик?

- Технически си прав - призна Танк. - Но не в това е въпросът.

- Не мога да разбера накъде биеш.

- Нали попита за плика?

Педро се облегна на бара.

- Добре. Казвай.

Танк разказа историята.

В началото на двадесети век всички яздели коне. Най- честият начин на транспорт на групи хора на каквото и да било разстояние били фургоните и дилижансите. Няма как да караш фургон, без да имаш коларски камшик. Камшиците били навсякъде, както и компаниите, които ги произвеждали.

Един ден обаче се появили автомобилите. Гледали на тях като на чудо и те бързо се превърнали в обект на завист. В продължение на много години обаче си оставали твърде скъпи за обикновения човек. Лека-полека обаче цената на модерното изобретение паднала. Всяка година все повече хора си купували автомобили и все по-малко се возели във фургони.

- И какво мислиш е станало с камшиците? - попита Танк накрая.

Педро прокара пръст пред гърлото си.

- Точно така. В мига, в който колите поевтинели, търсенето на камшици се сринало. Производителите на камшици опитали всичко, за да подобрят продуктите си и да не бъдат скъпи, но всичко било напразно. На хората не им пукало дали някой камшик изглежда по-красив или издържа повече. Те карали „Форд“ „Модел Т‘, „Крайслер“ и „Шевролет“. Камшикът не бил нужен никому, без значение колко бил елегантен. Дошъл и денят, в който вече никой не се возел с фургони.

Танк пресуши текилата си и удари е чашата по плота.

- Сбогом, коларски камшик.

- Защо ми разказваш всичко това? - попита го Педро.

- Защото в момента гледаш един камшик.

- Камшик? Мислех, че си репортер.

- Все тая. В момента гледаш един жив, дишащ пример на техническа изостаналост. Ходещ анахронизъм. Като сметалото, пишещата машина или факса. А сега и вестника.

- Как така вестникът е като камшик?

- Ами, ето така. За вестника репортерът е като камшика за теглен от коне файтон. Следиш ли ми мисълта?

- Сега вече знам какво има в плика - грейна лицето на Педро.

- Е, няма защо да изглеждаш толкова отвратително щастлив.

Педро се намръщи и се дръпна към края на бара, до- като Танк допие бирата си. Той остави празната бутилка и се завъртя в стола си и огледа висящите от тавана пиняти и портретите на Селена, Дженифър Лопес и Марк Антъни с флуоресцентна боя.

Истинското име на Танк беше Хенри Тедеъс Потър. Първо му викаха Хенри, после Ханк, а след това и Ханк Танк заради безкомпромисната му игра като защитник в щатското първенство по американски футбол с отбора на гимназията „Уестлейк“. След още четири години с екипа на университетския отбор на Тексас стана просто Танк. Прякорът му залепна и така си остана.

Телефонът му звънна и той провери кой го търси.

- Да, Ал.

- В „При Педро“ ли си? - попита настоятелно Ал Солета- но, редактор на „Остин Америкън Стейтсмън“, работодател на Танк през последните шестнадесет години.

- Бети ми каза, че е видяла колата ти отпред. Трябваш ми тук.

- Вече си получих плика.

- А прочете ли докрай какво пише? Новото ръководство се чуди какво извинение да си намери, за да те уволни основателно. Ще си спестят доста обезщетения. Имаш още тридесет дни, докато сделката не се финализира. Дотогава стой далеч от неприятности и провинения. Междувременно изскочи сензационна история. В Дрипинг Спрингс са убили агент на ФБР. Реших, че ще я искаш. Нали знаеш - като за последно.

- Отговарям за щатската политика.

- Това ни е под носовете, на наша територия. Няма да го оставя да се пише по материали от агенциите. Все още ми е останала гордост.

- Искаш да кажеш, че изпитваш недостиг от криминален репортер.

- Пресконференцията е в девет часа в управлението на ФБР.

- Утре сутрин?

- Довечера. Не закъснявай. И, Танк, никакви коктейли повече.

Танк затвори и поиска сметката. Педро сложи касовата бележка на бара с угрижена физиономия.

- Тръгваш ли вече? Сеньоритите още не са дошли.

- Дългът ме зове.

Барманът се усмихна оптимистично.

- Значи още не си уволнен?

Танк шляпна с плика по бара.

- Камшикът си е камшик, Педро. Просто е въпрос на време.

9

Танк пресече улицата и се качи в своя джип „Чероки“ от 98-а година. Двигателят запали след няколко опита, но без да се стига до камшик. Танк побърза да смъкне прозорците. Климатикът не работеше още когато беше купил колата, а вентилацията беше немощна като крилца на плодова мушица. Той се пресегна и бръкна под седалката, където си държеше запас от подкрепително, и отпи две-три глътки текила „Куерво“. Солетано беше казал никакви коктейли повече, но не беше споменал нищо за малко освежаване.

Управлението на ФБР се намираше до булевард „Бен Уайт“ в южен Остин, на петнадесет минути шофиране. Танк направи обратен завой срещу движението и подкара на север. Западното небе пламтеше в червено. Изпаренията от реката се очертаваха като черна вълнообразна линия, която изчезваше във виолетовия здрач на изток. Повей от горещ и вонлив въздух удари в прозорците и Танк се намръщи.

Прилепите.

Всяка пролет милиони прилепи мигрираха на север от Мексико към Остин и образуваха колония край моста на авеню „Конгрес“. Всяка вечер те напускаха влажното си и прохладно укритие под моста и политаха на изток, за да претърсят района за насекоми. Тежката им миризма на плесен стягаше гърлото и изпълваше въздуха.

Танк продължи по „Ламар“ покрай река Колорадо, а небостъргачите в центъра на Остин оставаха от лявата му страна. Мерна „Потър Тауър“, който беше построен от дядо му през осемдесетте години на миналия век. В отговор на въпроса на Педро можеше да каже, че, да, в плика имаше пари. Или поне обещание за пари. Повече пари, отколкото Танк вероятно щеше да види отново накуп.

Състоянието на семейство Потър вече беше в миналото. Нефтените кладенци пресъхнаха, а пазарът на имоти се срина. Освен това майка му не беше първата госпожа Потър и той не беше първият мъжки наследник, който да продължи семейната линия.

Танк пристигна в управлението на ФБР десет минути по- късно. Паркингът беше пълен наполовина и той спря в далечния му край. Огледа се наоколо и удари още една бърза глътка подкрепително. Беше едва осем и половина и той се укори, че си беше тръгнал толкова бързо от „При Педро“. В паркинга влезе още една кола и в нея Танк видя един слаб и нетърпелив на вид човек с риза с къси ръкави и черна вратовръзка да се върти нервно на седалката. Това беше кореспондентът на Асо- шиейтед прес от Далас. Врагът. В наши дни нито един вестник с ограничен пазар не можеше да си позволи да поддържа пълен щат репортери, не и при положение че за последните десет години тиражите бяха паднали наполовина.

Минута по-късно се появиха два черни седана, набиха драматично спирачки пред двойните стъклени врати и от тях излязоха неколцина мъже в костюми. Той разпозна Дон Бенет, агента, който оглавяваше управлението в Остин. До началото на пресконференцията имаше още десет минути, а Танк не си спомняше някоя да е започнала в обявеното време.

Иди по-рано и изчакай. Такъв беше животът на репортера.

Танк отпи още „Куерво“ и усили музиката. Боб Уилс и неговите „Тексаски плейбои“ пееха за изгубена любов и съсипани животи. Нощта беше станала по-прохладна и Танк се облегна назад, за да погледне към притъмняващото небе. Спомни си за жена си, която му кръшкаше с други мъже и си тръгна преди пет години. Оттогава насам не беше попадал на нещо по- сериозно, имаше мимолетни връзки само с момичетата от „При Педро“, но пък тяхната компания му допадаше. Стори му се, че видя падаща звезда, и малко се поотпусна.

И това ако не беше една красива нощ...

Танк се събуди със сепване.

Хвана се за волана, издърпа се нагоре и избърса слюнката, която се беше стекла по бузата му. Беше единадесет без петнадесет. Беше проспал почти два часа. Огледа се наоколо, като все още се опитваше да се осъзнае. Паркингът беше почти пуст. Пресконференцията беше свършила.

Той изскочи от колата, претича до предната врата и потро- па силно. Един наперен млад мъж се появи по коридора и открехна вратата.

- Да?

- Трябват ми материалите от пресконференцията.

- А вие сте...

- Танк Потър. От „Стейтсмън“.

- Пресконференцията приключи преди час.

Младокът едва ли имаше достатъчно години, че да може да пие законно и да е изживял първия си махмурлук. Косата му беше наскоро подстригана доста високо, а ръката му лежеше на хълбока. Истински новак.

- Просто ми дай пресрилийза, става ли? - помоли Танк. - Не се прави на интересен, няма да те затрудни.

Напереният младеж го изгледа и се усмихна.

- Разбира се. Изчакайте тук.

- Благодаря, брато.

Танк слезе по стъпалата и запали цигара. Погледна си телефона и видя, че Ал Солетано му е оставил десет съобщения. Танк изруга през зъби. Не можеха да го уволнят само защото беше пропуснал пресконференция.

Младокът излезе и му подаде листовете с официалното изявление.

- Тръгвате ли?

- Да - отвърна Танк. - Време е за лягане.

Всъщност той се надяваше да се върне до редакцията, да си напише материала и да стигне в „При Педро“ преди дванадесет.

- Ще ви придружа. Вие ли сте спрели там в ъгъла?

- Джипа ли? Да, с него съм. Навъртял е триста и двадесет хиляди километра с оригиналния двигател. Истински боец. Вие от Бюрото ли сте?

- От Полицейското управление на Остин. Детектив Ланс Бъроус. Връзка с ФБР.

- Наистина ли? Детектив? Не знаех, че раздават значки веднага след колежа.

- Аз съм на тридесет и две.

Танк се опита да прочете пресрилийза, но очите му смъдяха, а и светлината беше твърде слаба.

- Изтървах ли нещо?

- Всичко, което съобщихме, е написано в документа. По някое време утре ще има още една пресконференция.

- Не звучи зле.

Танк стигна до колата и Бъроус му отвори вратата. Танк го изгледа за секунда и се качи.

- Още веднъж ви благодаря, детектив. Оценявам помощта ви.

- Къде живеете, Танк?

- В Теритаун - отвърна той, като палеше двигателя. - Защо питате?

- Може и да не успеете да се приберете тази вечер.

- Как така няма да успея? Колата върви отлично. Тайната е да се сменя маслото на всеки зри хиляди километра.

Младокът се беше отдръпнал от колата и стоеше с ръце на кръста.

- Сър, бихте ли загасили двигателя?

Танк наведе глава и го изгледа.

- Защо да го правя?

- Просто правете каквото ви кажа, сър. Загасете двигателя и излезте от автомобила.

- Но...

Танк погледна надолу и видя, че бутилката от „Куерво“ е на дясната седалка. Беше полупразна.

- А сега, г-н Потър, сте арестуван за шофиране в нетрезво състояние.

10

Когато Мери се прибра, беше вече късно. Тя паркира на предната алея, угаси двигателя, но остана зад волана. През предния прозорец виждаше, че момичетата гледат телевизия. До края на живота си щяха да помнят, че са зяпали „Сървайвър“, когато майка им се е прибрала и им е съобщила, че баща им е мъртъв.

Мери излезе от колата и успя да направи няколко крачки към къщата, преди да се спре. Предната врата беше на шест метра от нея, но сякаш беше на повече от километър.

Планините не стават по-малки, като ги гледаш.

Мери не обърна внимание на съвета на адмирала. Тя се вслуша в режещите звуци на цикадите, приглушеното мърморене от телевизора и щракането от включването и изключването на климатика. Още една минута невинност. Още минута, без да знаят. Още минутка да не се чувстват, както тя се чувстваше.

Джеси забеляза колата й и скочи от дивана. Грейс също се надигна. Двете се забързаха към вратата, нетърпеливи да разберат защо се беше забавила толкова. Чувствителните им детски сетива ги бяха предупредили, че нещо не е наред, но нямаха представа какво.

Джеси отвори вратата.

- Защо просто стоиш там, мамо?

- Идвам, фъстъче - отвърна Мери и тръгна към тях.

Грейс се промуши покрай по-голямата си сестра.

- Къде е тате?