Абсолютен контрол

29

В седем сутринта слънцето напичаше асфалта на летище „Бен Гурион“ в предградията на Тел Авив. Лятото в източната част на Средиземноморието беше горещо. За последен път беше валяло преди сто дни. На север маслиновите горички в Юдея бяха започнали на вехнат, а река Йордан се беше смалила до поточе. Прогнозата за следващите няколко дни не предлагаше никакво облекчение. Държавата Израел беше под обсада за пореден път в измъчената си история.

Групичка от десет мъже се размотаваше спокойно в климатизирането фоайе на терминала за частните полети. Повечето бяха на около четиридесет или петдесет години. Всичките бяха слаби, със загар и в добра форма. Бяха облечени сходно - с тъмни леки сака, ризи без вратовръзка и добре изгладени панталони. Навикът за носене на униформа беше втъкан твърде дълбоко, за да бъде отхвърлен. Говореха приглушено и не повишаваха гласове. Това също им беше навик. В един таен свят дори шепотът можеше да бъде твърде висок. Мъжете знаеха това-онова за слушането.

Транзитният автобус пристигна, мъжете излязоха от сградата и се качиха. Никой не седна, докато автобусът прекоси летището, като се провираше между огромните джъмбо джетове „Боинг 747“ на „Луфтханза“ и средните „Боинг 787“ на „Ел Ал“, които рулираха за излитане. Всички гледаха съсредоточено през прозорците, сякаш се опитваха да запомнят обстановката.

Автобусът се насочи към южния край на летището. Целта му беше блестящо бял „Боинг 737“, спрял в далечния ъгъл. Самолетът нямаше никакви обозначения освен стилизираната римска цифра I на опашката. Една руса стюардеса посрещна мъжете при качването на борда и ги поздрави поименно с широка усмивка.

- Добро утро, генерал Голд... Полковник Волкович... Майор Аарон...

Мъжете бяха впечатлени, макар че никой не го коментира. Бяха минали години, откакто някой се беше обръщал към тях с чиновете им, а и никога не им се беше случвало това да е приятно налята руса жена с привлекателен провлечен тексаски акцент.

Всеки можеше да седне където си избере. В самолета имаше тридесет места, по две в редица. Всяко място предлагаше удобства за спане, имаше кушетка със сваляща се облегалка, бюро и кът за забавления. В задната част на салона имаше дивани, бюра, кухня с гурме храна и напълно зареден бар. Стюардесата мина покрай всеки и взе поръчката за питиетата преди полета. Деветима от мъжете поискаха портокалов сок, още един навик на стар войник. Само Давид Голд пожела бира, но той беше ръководител на групата и не беше длъжен да се подчинява на правилата. Бирата беше тексаска „Лоун Стар“. Че каква иначе.

Голд се озърна и погледна към Аарон и Волкович, към Щерн и Силвърман. Сякаш миналото се беше завърнало. Виждаше ги в новите им току-що раздадени маскировъчни униформи, с остригани глави, как стоят мирно в казармите в Глилот. Колко ли отдавна беше? Преди двадесет години? Тридесет?

Дори и тогава бяха просто брилянтни. Най-добрите сред завършилите програмите по електронно инженерство и компютърни науки в университета на страната. Нямаше как да им спести мъките и униженията на основното обучение, нито пък имаше желание да го прави. Те никога нямаше да хванат в ръка оръжие, за да защитят страната си, но въпреки това отношението трябваше да бъде строго. Задачата да слушаш изискваше невъобразима издръжливост.

- Сега сте членове на Част 8200 - беше им обявил той преди толкова много години. - Най-важната част в състава на израелските отбранителни сили. Вашата задача е да се грижите за безопасността на страната.

Част 8200 започна работа през 1952 г. с една стая излишно американско радиооборудване. Беше известна още като „Централна част за събиране на информация“ или „Разузнавателен корпус“ и носеше отговорност за всички електронни разузнавателни операции на държавата. Трябваше да следят всички свързани със сигурността данни от телевизията, радиото, вестниците, а отскоро и от интернет. В САЩ с подобна функция беше натоварена Агенцията по национална сигурност. Във Великобритания еквивалентната единица се наричаше Правителствен комуникационен щаб“.

Никой не беше по-добър в шпионажа от израелците. Бяха далеч по-добри от съюзниците и враговете си в инженерните умения, творчеството в оперативната работа и ги превъзхождаха по смелост.

Голд беше начело на частта години наред и превръщаше зелените наборници в най-хитрата банда от истински артисти в наблюдението, която светът някога беше виждал. Но това беше тогава. Човек трябваше да се грижи и за прехраната си, да издържа семейство. Работата с държавна заплата не беше особено привлекателна.

Така че когато Давид Голд напусна армията, той взе със себе си своите хора и уменията им и основа компания, за да продава тези умения на предложилия най-добра цена. Кръсти компанията „Кларус“ и тя процъфтяваше.

Стюардесата затвори предната врата и няколко минути по- късно ги помоли да заемат местата си и да сложат предпазните колани. Самолетът потрепна и се насочи към писта двадесет и девет. Капитанът приветства ценните си пътници с добре дошли на борда и обяви, че полетът до Остин, Тексас, ще продължи седемнадесет часа, включително и кацането за презареждане в Тенерифе на Канарските острови.

Самолетът беше леко натоварен и се издигна стръмно в ясното синьо небе. Мъжете надничаха през прозорците и хвърляха последни погледи към дома си, земята на Исак и Авраам. Самолетът зави на запад и след минути вече се носеше на крей- серска височина от дванадесет хиляди и петстотин метра над Средиземно море.

Директорите от „Кларус Корпорейшън“ се отпуснаха и се отдадоха на мислите си. Доста време нямаше да се върнат в Израел. Нито един обаче не съжаляваше за избора си.

Всички щяха да станат невероятно богати.

30

Ставане на зазоряване.

Мери беше дъщеря на моряк, обучена да става без размотаване. Докато стъпи на пода, вече си беше съставила списък с десетина задачи, подредени по важност. Изми си зъбите и лицето и се среса. Избягваше да среща погледа си в огледалото. Днес не беше ден за душевни терзания и самосъжаление. Джо не би го приел. Беше ден за действие.

Тя излезе от банята и мина по коридора да види как са момичетата. Джеси лежеше разперила крака върху завивките, а телефонът й беше на една ръка разстояние. Беше като таен агент, който никога не спи без пистолет под възглавницата.

Мери затвори вратата и надникна в стаята на Грейс. Тя лежеше кротко завита с чаршафа, дишането й беше спокойно и не беше помръднала, откакто Мери я зави.

Извърти се. Бори се. Изритай чаршафите.

Щеше й се Джеси да беше по-спокойна, но се молеше и Грейс да бъде по-енергична. Едното дете се бореше прекалено много, а другото беше едва ли не апатично.

Тя внимателно отмести чаршафа и направо остана без дъх. На бедрото на Грейс, където се беше ударила в ограждението на батута, имаше синина колкото топка за тенис. Дали не беше нещо друго? Нещо, отслабило организма на Грейси толкова много, че беше повърнала, когато взе новото лекарство.

Болестта беше позната като остра лимфобластна левкемия, или ОЛЛ. В най-основната си форма представляваше рак на белите кръвни телца. Някаква мутация в ДНК на Грейс караше костния й мозък да произвежда злокачествени и незрели бели кръвни телца, които изместваха нормалните кръвни телца и след това се разпространяваха из органите. Лечимостта при децата беше осемдесет процента, но лекарите се притесняваха, че заболяването на Грейс може да е в по-агресивен вариант с потенциал да се развие наистина бързо и да бъде фатален само за седмици или дори за дни. Болестта беше овладяна и под контрол, но Мери не можеше да не се притеснява. Всяка синина беше повод за тревоги. Постоянната несигурност беше най-лошият кошмар за една майка.

Мери зави Грейс като преди, но детето дори не помръдна. Тя целуна пръстите си и докосна дъщеря си по челото.

- Обичам те, мишленце.

Мери си направи чаша кафе в кухнята, пусна настолния компютър и отвори сайта на местния вестник. Нямаше търпение да види каква е новата информация от ФБР за смъртта на Джо, а особено се вълнуваше дали са разкрили самоличността на информатора. За нейно удивление на първа страница не пишеше нищо за престрелката. Трябваше да отиде чак на девета страница, за да намери статия за смъртта на съпруга си, но материалът не беше нищо особено - нито дума за информатора, а новото касаеше кариерата на Джо в Бюрото. Един от редовете я измъчваше много: „По-рано тази година Грант е бил пропуснат за повишение в главното управление и вместо това е бил прехвърлен от Сакраменто, за да помогне в криминалните разследвания на Бюрото в Остин.“

Мери побесня. Кои бяха те, че да твърдят, че Джо е бил пропуснат? Отново съзря пръста на Дон Бенет в цялата статия. Те се размърда неспокойно в стола и се сети за предварително готовото му обяснение: „Разследването е приключено. Казах ти какво се е случило.“

Лъжец.

Мери провери сайтовете на „Ню Йорк Таймс“ и на „Вашингтон Поуст“, но там нямаше нови разкрития за смъртта на съпруга й. Още по-лошо беше, че и в двата вестника пишеше, че Джо е бил пропуснат за повишение. Това беше чисто и просто очерняне, умишлен опит за опетняване на репутацията му и за прехвърляне на вината за престрелката върху него, а не върху Бюрото.

Мери отвори чекмеджето си и извади отрязъка от бордната карта за полета от Остан до Сан Хосе. В миналото Джо често пътуваше с колега агент на име Ранди Бел. Беше им идвал на гости много пъти. Мил и добронамерен мъж, с десет години по- възрастен от Джо. Едва тогава тя осъзна, че Ранди не се беше обадил, за да изкаже съболезнованията си.

Мери имаше номера му в телефона си. В Остин беше шест часа сутринта, което значеше, че в Сакраменто е четири и тя си напомни да не забрави да му звънне по-късно.

В следващите няколко минути Мери изчете имейлите си и провери баланса по банковата си сметка. Мислите за бъдещето не й даваха мира, притесняваше се за пари, за Грейс, за... ами, за всичко.

Почукването на плъзгащата се остъклена врата я накара да подскочи. Кери Креймър стоеше отвън, облечена в екипа си за бягане, и сочеше часовника си. В шест сутринта в понеделник, сряда и петък двете излизаха да тичат. Щом слънцето се издигнеше над върховете на дърветата, ставаше прекалено горещо за нещо повече от кратка разходка.

- Днес не мога - каза Мери, като отключи вратата.

- Как така не можеш? Шест часът е. Давай да тръгваме.

Мери си помисли за Грейс, за синината, за бордната карта и за обаждането до Ранди Бел.

- Не мога, имам твърде много...

- Само пет километра, преди да е станало горещо. Хайде. Трябва да го направиш.

Мери остави айпада си. Кери беше права. Тичането проясняваше ума й и й помагаше, а днес се нуждаеше от такава почивка повече от всякога.

- Дай ми само секунда.

Върна се след пет минути, погледна Кери и се разсмя. И двете бяха в сини къси панталонки, бели тениски и бели бейз- болни шапки, а вързаните на опашка коси бяха изтеглени през отвора над закопчалките.

- Като близначки - отбеляза тя.

- Спят ли още момичетата?

- Няма да отворят очи преди осем - каза Мери безгрижно, като отказа да се притеснява за Грейс, докато се върне. - Права си. Трябва да потичам. Нека минем отпред.

- Контролно време от двадесет и девет минути.

- Давай.

31

- Нещо се случва - каза Къртицата.

Двамата с Джолана седяха в работното отделение на техния „Мерцедес Еърстрийм“. Вътре гъмжеше от монитори с висока резолюция и най-модерно оборудване за наблюдение. Ванът беше създаден за нуждите на правоохранителните служби, произведен от „Гардиън ОТН“ (ОТН означаваше „оборудване за техническо наблюдение”), една от стотиците компании, собственост на „УАН Технолоджис“. По екраните се виждаха изображения от камерата, която Къртицата беше инсталирал предишния ден. Мъжете видяха как жените излязоха от къщата и отидоха да бягат.

- Коя си избираш? - попита Джолана. - На мен ми харесва тая с жълтите маратонки и готиния задник. За теб остава оная с големите цици.

- Не е мой тип - отвърна Къртицата.

- А, да, бе. Забравих, че такива не ти допадат.

- Какви такива?

- Зрели.

На друг екран се виждаше цялата онлайн дейност на компютрите в къщата на „Пикфеър Драйв“. Всяко устройство се идентифицираше с петнадесетцифров IP адрес. Къртицата провери наскоро посетените адреси. „Остин Американ Стейтсмън“, „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“. Той кликна върху всеки от тях и беше възнаграден с линкове към статиите, които Мери Грант беше чела, и видя колко време беше прекарала във всеки сайт. Беше проверявала за материали за съпруга си, но в това нямаше нищо чудно.

После беше влязла в пощата си, но сайтът беше криптиран и той нямаше как да види чии писма беше чела или до кого беше пратила имейли.

Дотук тази сутрин Мери Грант се държеше като добро момиче.

Къртицата стана и отиде на шофьорското място.

- Какво правиш? - попита го Джолана.

- Ще се повозим. Няма цял живот да седя в този ван.

Къртицата излезе от паркинга, мина покрай къщата на семейство Грант и спря на половин пряка по-надолу.

- Недей - спря го Джолана и го хвана за рамото.

- Махни си ръката, преди да съм я отрязал.

- Ако Бригс разбере...

- Ако? Нали точно това е целта на упражнението.

Джолана изгледа Къртицата. Дребен човек. Сто седемдесет и два-три сантиметра с вдигнати ръце, нямаше и седемдесет килограма с мокри гащи. Можеше да разкъса такъв с голи ръце, но въпреки това от Къртицата го побиваха тръпки, сякаш гледаше смъртта в лицето. Джолана пусна рамото му.

- Както кажеш, човек.

Къртицата се изкиска, а езикът пробяга по устните му.

Плъзгащата се задна врата на къщата беше отключена. В кухнята сякаш нямаше никого. Къртицата дръпна вратата и влезе. Наклони глава и се ослуша. Този момент му харесваше най-много - тръпката от незаконното проникване. Той прекоси стаята и надникна зад ъгъла. Не видя никого. Обърна се и обиколи кухнята, като се оглеждаше за телефона на Мери Грант. Видя таблета, но той беше заключен, а разбиването на паролата щеше да му отнеме твърде много време.

Пак огледа плотовете и масата, но телефона го нямаше никъде.

Къртицата се върна в коридора. В една купа до предната врата имаше ключове за кола, дъвки, ментови бонбони, нищо интересно. Той тръгна нагоре по стълбите. От двете страни на коридора имаше по една врата, по-близката беше открехната и той я бутна. Една руса глава се подаваше изпод завивките. Златиста коса, зачервени бузи. Дъхът му секна. Това беше Грейс, по-малкото момиче.

Той пристъпи в стаята сякаш не по своя воля и забрави за телефона на Мери Грант. Искаше трофей. Извади телефона си и измъкна стилетото с дългото тънко острие. Протегна ръка, така че да влезе в кадър и да се видят татуировките, и започна да снима.

Ръката прокара острието покрай бузата на момиченцето, край рубиненочервените устни и потрепващите клепачи. Можеше да помирише дъха й.

От другата страна на коридора се чу стъпка и подът изскърца под тежестта на човек.

Къртицата побърза да излезе от стаята. Погледна към голямата спалня и видя телефона на нощното шкафче. Една сянка се мярна под вратата само на няколко сантиметра от него. Беше другата дъщеря.

Къртицата не побягна. Стисна ножа по-здраво и се запита дали моментът най-после не беше дошъл. Дали най-накрая ще действа както му се иска. Пръстите го засърбяха в очакване.

Тя просто трябваше да отвори вратата.

Сянката помръдна, той слезе по стълбите и напусна къщата.

32

- Ти спечели.

Мери стоеше приведена напред с ръце на коленете си и дишаше тежко. Потта капеше от челото й по земята.

- Днес не се брои - каза Кери, застанала по същия начин до нея.

- Мерси.

- Права ли бях?

Мери се изправи и най-после успя да нормализира дишането си. Бяха пробягали пет километра за двадесет и осем минути. Не беше най-доброто им постижение, но далеч не беше и най-лошото.

- Да, права беше - призна тя. - Имах нужда от това.

- По кое време ще тръгнете утре?

- Няма да тръгваме. Ще задържат тялото на Джо по-дълго за аутопсия.

- О? - учуди се Кери. - Това нормално ли е?

- Управителят на погребалното бюро каза, че е нормално. Нищо не мога да направя. Честно казано, дори изпитвам облекчение. Момичетата не харесват Бостън.

Мери мина по алеята и влезе в къщата. В кухнята наля на двете по чаша вода. Кери изпи своята и остави чашата в мивката.

- Започна ли да мислиш какво ще правите ти и момичетата?

- Не още.

- Джо остави ли ви нещо?

- Пенсията му и застраховката „Живот“.

- А спестявания?

- С две деца и на правителствена заплата? Поне ще се ползваме от здравните му осигуровки. Така или иначе ще ми се наложи отново да започна работа.

- Ами медицинското училище? Каза ми, че искаш да бъдеш лекар. Това може да е шансът ти.

- Четири години учене, после стаж и чак тогава практика. Да, бе.

- Значи си мислила за това?

- Достатъчно дълго, за да знам, че няма как да стане.

Мери погледни Кери и отмести очи. Щеше да помисли за възможностите си по-късно, след като разбереше какво се беше случило със съпруга й.

- Ако междувременно имаш нужда от нещо... нали знаеш, колкото да се оправиш. Напоследък Марк изкарва доста пари. Може би ще успее да намери нещо за Джес в „Епъл“ от следващото лято. Някакъв стаж например.

- Много мило, но ще се оправим.

Мери прегърна Кери и дълго време я стискаше здраво.

- Благодаря ти.

Кери погледна часовника си.

- Трябва да изчезвам. Ще направя закуска на мъжлето. Налага се да го гледам как си яде овесените ядки и си пие протеиновия шейк. Това минава за сутрешен секс.

Мери прегърна приятелката си още веднъж и тя излезе през плъзгащата се врата.

Мери се качи горе, взе си душ и си напомни да се обади на Ранди Бел веднага щом се оправи. Спомняше си, че той си падаше по скоча. Може би щеше да го хване с махмурлук и в настроение да изплюе камъчето за пътуванията им с Джо до Сан Хосе.

Излезе от банята и изтри косата си с хавлия. Един-два пъти й се стори, че чува някакъв слаб шум, ослуша се, но нямаше нищо. Среса се и се облече за втория ден на вдовството си. Не носеше черно. Избра си светлокафяви къси панталони и синя тениска. На Джо би му харесало. Влезе в спалнята и чу звука отново. Някой стенеше.

Грейс!

Тя изтича по коридора и отвори вратата на стаята на дъщеря си. Момичетата лежаха на леглото, Джеси сочеше синината на бедрото на сестра си и се смееше.

- Прилича на играчка Миньон, мамо. Жълто с голяма черна точка по средата.

Грейс бутна ръката на Джеси.

- Кажи й да спре да ме дразни.

- Не, не е като Миньон - не преставаше да я сочи Джес. - Като изакано от гарга е. Дори още по-зле.

Около моловете и паркингите в града се събираха големи ята от стотици от тези шумни и неприятни птици.

- Джес, моля те - спря я майка й. - Бъди по-мила.

- Грейс има изакано от гарга на крака си.

- Мамо!

- Джеси, престани да тормозиш сестра си.

- Тя ме нарече дебела.

- Не съм. Гледах един клип, а Джес дойде и започна да ме дразни.

Мери приседна на леглото до Грейс.

- Боли ли те?

- Не, нищо ми няма - отвърна тя.

Мери отиде да донесе торбичка лед от фризера. Когато се върна, видя, че момичетата отново бяха първи дружки, лежаха рамо до рамо и гледаха някакъв клип на лаптопа. Тя внимателно сложи леда върху крака на Грейс, но тя не обърна никакво внимание.

- С какво се занимавате толкова рано, момичета? - попита ги Мери.

- Ти ме събуди - отвърна Джеси и я погледна. - Чух те, че ходиш из стаята на Грейс.

- Наистина?

- После те чух как затвори плъзгащата се врата.

- Но Кери и аз излязохме през предната.

- Както и да е - Джеси отново се зазяпа в клипа.

Мери не обърна внимание на думите на Джеси. Тя просто си беше такава. Наведе глава и погледна екрана на компютъра. Дъщерите й гледаха някакво животно в детска кошарка. Беше се хванало с лапи за преградата и имаше глуповато изражение.

- Какво, за Бога, е това?

- Ленивец - каза Джеси.

- Какво?

- Двупръст ленивец. Живее по дърветата в Южна Америка - поясни Грейс, като се кикотеше. - Не е ли сладък?

Мери се извърна, избърса тайно една сълза и си нареди да се отпусне. Когато отново погледна към лаптопа, вече се усмихваше.

- Да, сладък е - съгласи се тя, като се опитваше да влезе в духа на ситуацията. - Просто ти се иска да го нагушкаш, нали?

Джеси се надигна рязко на лакът.

- Може ли да си вземем един? Моля те!

33

Щом майка й и Джес излязоха от стаята, Грейс провери какво пише за ленивците в „Уикипедия“. С изумление разбра, че спят по двадесет и три часа в денонощието и им е нужен цял час, за да изминат сто метра. Наистина бяха много бавни, както смятаха всички. Тя реши, че ленивците й харесват, въпреки че майка й беше казала, че няма никакъв шанс да си вземат един за домашен любимец.

Грейс затвори лаптопа и седна. Рязкото движение я накара да потръпне. Усещаше крака си като залепен за хълбока. Не можеше да го помръдне. Погледна към вратата, за да се увери, че е затворена и никой не я гледа, и стана. Не успя веднага, а и много я болеше. Беше доволна, че никой не я вижда.

Отиде в банята и дръпна пижамата си. Натисна бедрото си с пръст и изохка. Синините обикновено не боляха чак толкова. Може би беше другото нещо. Мисълта я изплаши така силно, че за малко да се разплаче, но си захапа пръста, за да спре. Нямаше да е честно да каже на мама. Не и сега, когато татко вече го нямаше. Мама си имаше достатъчно проблеми.

Грейс закуцука обратно към леглото си. Около минута поговори с баща си наум и го запита дали е добре, но той не й отговори. Помисли си, че е така, защото все още не е в рая. Тя всъщност не вярваше наистина в рая. Поне не както го описваха в Библията. Вярваше в нещо друго. В нещо също толкова хубаво. Там беше топло и приятно и се намираше някъде в нощното небе. Знаеше, че баща й беше някъде там и щеше да й отговори, когато можеше.

Грейс искаше да го попита за синината. Лекарят каза, че е по-добре, но тя беше прочела много за болестта, която се беше опитала да я убие. Знаеше, че не всички момичета успяват да се излекуват. Все някой трябваше да бъде едното или двете на всеки десет, които не можеха да се преборят.

Тя отново огледа синината и си каза, че е от батута. Не беше от рака. Бог не би причинил това на семейството и, не и след като прибра татко и.

Реши да не казва на майка си за болката в крака. Не смяташе, че тя ще успее да го понесе точно сега.

34

- Мое.

Форт „Джордж Г. Мийд“ се простираше върху над две хиляди хектара сред хълмовете и полетата на щата Мериленд и се намираше на четиридесет и един километра североизточно от Вашингтон, окръг Колумбия. Отворен за пръв път през 1917 г., той беше избран за дом на Агенцията по национална сигурност през петдесетте години на миналия век, тъй като беше близо до столицата на страната. Студената война беше в разгара си, споменът за Кубинската криза с ядрените ракети беше все още пресен и се смяташе, че „Форт Мийд“ е достатъчно близо до Вашингтон, за да се стига лесно, но и достатъчно далеч, за да оцелее при ядрен удар срещу града. В момента във „Форт Мийд“ работеха над четиридесет хиляди служители, а много от тях имаха достъп и до най-секретните документи.

Фортът имаше свои собствени поща, пожарна и полицейско управление, а целият периметър беше ограден с метални мрежи, по които течеше ток. Камери за наблюдение и датчици за движение покриваха всеки квадратен метър. Всяка от над хиляда и тристате сгради в комплекса беше облицована с мед, за да не се допусне излъчване на електромагнитен сигнал.

Йън Принс чакаше на пропускателния пункт, докато проучваха документите му, и гледаше през редиците огради към правоъгълната сграда от черно стъкло на осемстотин метра от него, където се намираше щабът на най-тайната разузнавателна организация в страната.

- Мое - повтори си той.

Задачата на АНС беше да събира и да анализира всички комуникационни сигнали и данни, имащи връзка към външното разузнаване, с всякакви тайни или явни методи. Преди тридесет години това означаваше прехващане на подозрителни радиоемисии, телефонни разговори и сателитен трафик. Днес означаваше всичко това плюс следене на интернета - не само наблюдение на целия онлайн трафик за улики за лоши намерения, но и защита на всички правителствени комуникации и информационни системи на Съединените щати от външна намеса и пробив. В този слънчев и влажен ден Йън и колегите му бяха дошли да предложат подкрепата на УАН и за двете задачи.

- Заповядайте, сър - каза охраната и върна личните карти на Йън и спътниците му Питър Бригс и Дев Пател. - Добре дошли във „Форт Мийд“.

Йън забеляза изпитателния поглед на човека.

- Нещо не е наред ли?

Това не беше първото му посещение във „Форт Мийд“, нито пък второто, третото или дори десетото. От октомври 2001 г. идваше тук тайно по три или четири пъти на година и винаги го посрещаха с този слисан вид.

- Не очаквах, че вие ще карате - каза охраната. - Мислех, че ще имате шофьор.

- Винаги аз карам - отговори Йън и вдигна ръка за поздрав.

- Да, сър. Приятен ден.

Вратата се вдигна, а едновременно с това дебелата стоманена преграда се скри в земята. Йън потегли по дългата виеща се алея, която водеше към черната сграда, известна официално като ОПС2А. Спомняше си чувството на страхопочитание при първите си визити, силната тръпка от това, че е толкова близо до най-мощната апаратура за събиране на данни в света. Тогава идеята му хрумна за пръв път.

С времето страхопочитанието се притъпи, тъй като той и УАН станаха партньор на АНС, макар и таен и прикрит. Днес беше на крачка от осъществяването на мечтата си, смяната на поколението наближаваше и той изпитваше единствено гордост. Бащинска гордост. Един ден, съвсем скоро, всичко това щеше да бъде негово.

- Мое.

Когато Йън пристигна, Императора вече го чакаше в конферентната зала.

- Радвам се да те видя, Йън - посрещна го генерал Тери Улф от военновъздушните сили на САЩ, директор на Агенцията по национална сигурност, началник на Централната служба по безопасност и командир на Кибернетическото командване на САЩ. Всички в разузнаването го знаеха като Императора.

- Нима минаха шест месеца?

- Седем - отвърна Йън. - Мисля, че идвах през декември.

Улф поздрави Пател топло, като се обърна към него с „доктор Пател“. Бригс остана да чака отвън.

- Времето лети - отбеляза Улф, като ги поведе към масата. - Сигурно си идвал преди цялата онази глупост с Мериуедър.

- Така беше - каза Йън. - Смятам, че всичко това вече е зад нас.

„Глупостта“ беше продължителното разследване на ФБР по обвиненията в подкупи и изнудване около придобиването на „Мериуедър Системс“ от УАН. Същите беше отправил и Гордън Мей преди два дни на самолетната писта в Рино, макар че не се и споменаваше за някакво участие в самолетната катастрофа, отнела живота на Джон Мериуедър.

Точно в отговор на тези обвинения Йън сметна за необходимо да проникне в централната компютърна система на ФБР. Беше успял да събере достатъчно информация, за да спре проучванията на Бюрото, но цената беше висока. Работата му не остана незабелязана от отдела за разследване на киберпрестъ- пления на ФБР и от специален агент Джоузеф Грант.

- Така казват и от ФБР. Кой съм аз, че да споря?

Улф зае мястото си начело на конферентната маса и махна на Йън да седне от дясната му страна.

Директорът на АНС беше среден на ръст и със средно телосложение. Косата му оредяваше, имаше пухкаво и приятно лице и някак плахи сини очи, които примигваха често зад очилата без рамки. Не приличаше на император, а по-скоро на баща на средна възраст, който беше седял до късно през нощта, а на другия ден е помогнал на детето да си напише домашните. През времето като ръководител на АНС беше успял да превърне някога полузаспалата и незабележима агенция в най-хваления борец срещу тероризма. Когато генерал Тери Улф искаше нещо, Конгресът и военните пристигаха на бегом с бележник в ръката, готови да записват.

Йън отвори бутилката минерална вода пред себе си и изчака генералът да спомене „Семафор“, но думата така и остана неизречена.

С Улф беше и Боб Голдфарб, директор на Националната лаборатория „Оук Ридж“, водещия център за компютърни изследвания в страната. Голдфарб беше доста възрастен и приличаше на гном, а по ушите му имаше толкова косми, колкото и по покритата със старчески петна глава.

- Здрасти, Боб - поздрави го Йън. - Отдавна не сме се виждали.

- Ексафлопи - прошепна Голдфарб. - Възможно ли е?

Йън само се усмихна загадъчно. Хубавите неща се случват на хората, които умеят да чакат.

- Да преминем ли към важните неща? - започна Улф. - Да разбираме ли, че сте разрешили въпроса с прегряването?

- Точно така - потвърди Йън.

- Тъкмо навреме - каза Голдфарб. - Позабавихме се, нали?

- Не можем да рискуваме друг инцидент - вметна Улф дипломатично. - Напоследък „Блъфдейл“ ни е приоритет номер едно. Доста инвестирахме в демонстрацията.

В Блъфдейл, щата Юта, се намираше „Център за данни Юта“. Скоро той щеше да се превърне в най-голямото хранилище за разузнавателни данни, а шест месеца по-рано АНС беше инсталирала там двеста суперкомпютъра „Титан“. Смятаха го за „свръхмодерно съоръжение, създадено да подкрепя разузнавателната общност в мисията й да поддържа и защитава националната кибернетична сигурност“. В действителност „Център за данни Юта“ беше прахосмукачка, създадена да погълне толкова от световния интернет трафик, колкото позволяваше технологията. Той събираше трафика от кабелите по дъното на океана и подземнито фиброоптични кабели, от сателитите горе високо в небесата и от чиниите по земята. Сървърите му бяха толкова големи, че измерваха обема не с гигабайтове, те- ребайтове или дори с петабайтове. Те измерваха паметта си с йотабайтове, а един йотабайт се равняваше на петстотин квинтилиона (500 000 000 000 000 000 000) страници текст.

Основната цел на „Център за данни Юта“ беше да събира и съхранява целия комуникационен трафик, създаден от целия свят през следващите десет години.

- Той е и наш приоритет - каза Йън. - Но това беше преди шест месеца, веднага след като поехме проекта от Джон Мериуедър. Както ще видите, направихме някои подобрения.

- Честно казано, момчетата от „Оук Ридж“ са скептично настроени - рече Голдфарб. - Едва няколко души не смятат така.

- До вчера и аз имах съмнения. Но мога да ви обещая, че параметрите са точни.

- Ексафлопи. Наистина ли? - учуди се Голдфарб.

- Това беше нещото, което екипът ни обмисли много внимателно, когато поехме управлението на проекта - включи се Пател. - Скоростта е основен фактор, когато се изпълняват алгоритмични стратегии.

Стратегиите, за които говореше Пател, се отнасяха до дешифриране на кодирани съобщения, или казано по-просто - до „разбиване на кодове“. АНС искаше най-мощния суперкомпютър в света по една-единствена причина. „Титан“ беше прегрял при първия тест и тогава Улф не беше толкова дипломатичен. Втората демонстрация беше насрочена за утре сутринта, щяха да присъстват множество високопоставени хора от правителството, включително и вицепрезидентът. Това щеше да е вторият и последен шанс на „Титан“ и всички в стаята го знаеха.

- Сигурен съм, че ще имаме възможност сами да преценим - каза генерал Улф в ролята си на миротворец. - И така? Какъв ще е тестът?

Йън кимна на Пател, който подаде по един комплект подвързани документи на хората от АНС. Йън ги помоли да ги прочетат спокойно. Никой не каза и дума, докато правителствените служители проучат подробния доклад от теста предишния ден. Когато приключиха, се спогледаха и отново се обърнаха към Йън. Той си помисли, че Франклин Рузвелт и съветниците му сигурно са изглеждали по същия начин, когато Роберт Опен- хаймер им е съобщил за успешния тест на атомната бомба през май 1945 г.

- Ексафлопи - каза Голдфарб.

- Ексафлопи - потвърди Йън.

- Ексафлопи - повтори генерал Улф, като взе думата.

- Деветдесет и три градуса. Звучи ми малко - усъмни се Голдфарб.

- Всъщност деветдесет и пет - уточни Йън. - За шест секунди, после се включи системата на охлаждането.

- И тогава вътрешната температура на „Титан“ се понижи до осемдесет и два градуса - добави Пател.

- Как? - попита Улф. - Това е направо някакво чудо.

- Поиграхме си малко - отклони отговора Йън. - Сложихме по още един вентилатор тук-там.

- Каквото и да сте направили, искаме „Титан“ във „Форт Мийд“ - отсече Улф.

- Вярвам, че това означава нов договор - каза Йън.

- Скоро ще имате монопол - кимна Улф. - Във Вашингтон няма да има и една мрежа, която да не е на УАН.

- Един ден може и това да стане - съгласи се Йън, като прикри усмивката си.

Скептицизмът на Боб Голдфарб се беше изпарил. Тъмните му очи блестяха алчно, той опря лакти в масата и се приведе напред.

- Колко скоро можем да го инсталираме?

- Дев може да работи с вашите хора и още днес да инсталира софтуерния пач. Ако всичко мине както трябва, можем да продължим с плана за демонстрацията утре сутрин.

- Почти няма време - каза Улф. - Сигурен ли си?

- Не смятам, че ще останете разочаровани.

- Значи остава за утре сутрин.

Улф отиде до масичката в края на конферентната зала, наля по чаша газиран ябълков сайдер и предложи на другите.

- За „Титан“ - вдигна тост той.

- За „Титан“ - повториха всички.

Йън се чукна с всеки и изпи сайдера си.

Питър Бригс дръпна Йън настрана и му стисна ръката.

- Кралят е мъртъв. Да живее кралят! - каза той.

- Искаш да кажеш императора - поправи го Йън.

35

Мери се обади на Ранди Бел точно в осем. Той вдигна още след първото прозвъняване и звучеше бодро и съвсем нащрек. Дотук с плановете й да го улучи с махмурлук, непредпазлив и със свален гард. Кариерата й на следовател не започваше обещаващо.

- Ранди, Мери Грант е - каза тя.

- Исусе, Мери, толкова съжалявам за Джо. Получи ли съобщението ми?

Гласът на Ранди беше висок и младежки. Той самият беше в средата на петдесетте си години с бяла като сняг коса, но по телефона звучеше като двайсетгодишен.

- Имейл ли си ми пуснал? Нямах време да ги прегледам всичките, но ти благодаря. Съжалявам, ако съм те събудила.

- Девет часът е. Станал съм преди два часа.

- В Сакраменто?

- Във Вашингтон съм.

Бел помълча малко, но после добави:

- Просто да видя старите момчета. Господи, Мери, просто не знам какво да кажа. Съкрушен съм. Не мога да повярвам какво се е случило. Никой от нас не може. Държиш ли се?

Тя отвърна, че е наред и се справя, а и децата ще го преодолеят. Внезапно се изнерви и си пое дъх, като не знаеше как да започне.

- Ранди, знам, че ти и Джо бяхте приятели. Кога говорихте за последно?

- През юни. Точно след плейофите на Националната баскетболна асоциация.

- Как ти звучеше?

- Като Джо. Малко беше като луд, защото „Бостън Селтикс“ загубиха. Но звучеше добре.

- Приказвахте ли за работа? Нали все това ви е в устата на вас, момчетата?

- От шест месеца съм в пенсия - каза Бел. - Вече не съм в играта.

- Но Джо често се сещаше за теб.

- Той беше добро хлапе.

Той избягна въпроса на два пъти, помисли си Мери и влезе в кабинета на съпруга си. Жълтият бележник беше на бюрото, където го беше оставила. Тя се вгледа в почерка на Джо, в смешните малки знаменца по цялата страница и се зачуди как по-неусетно да насочи Ранди Бел към въпроса за пътуванията на Джо до Сан Хосе.

- Кой беше случаят, по който работихте двамата? Нали все разправяше за един, за азиатския престъпен синдикат, който пиратстваше устройството на реактивните самолети.

- Ония смотаняци хакваха главния компютър на „Боинг“, сваляха дизайна на новото крило, което компанията разработваше, и го продаваха на китайците.

- А какъв беше другият случай? - продължи тя. - Сещаш се, онзи, заради който все летяхте до Сан Хосе. Джо ми разправяше с кого се е срещал, но съм забравила.

Ранди Бел не отговори.

- Ранди... Чуваш ли ме?

- Защо питаш за това?

- Просто се опитвам да намеря връзката.

- Каква връзка?

Вече се беше разкрила и нямаше как да хитрува. Мери изостави всякакви преструвки. Не беше никакъв следовател, а просто съпруга, която искаше да знае истинските обстоятелства около убийството на мъжа си.

- Пътуванията са шестнадесет. Джо твърде често е ходил до Сан Хосе, без да ми каже. Двамата сте били партньори поне през осем от тях. Продължил е да лети дотам дори и след като се преместихме. Предполагам, че точно заради това дойдохме в Остин, за да може Джо да продължи работа по случая, само че оттук. Предполагам, че затова са го убили.

- Мери, не мога да говоря.

- Има нещо гнило в обясненията за смъртта на Джо. Не са верни.

- Ти чу ли ме? Не мога да обсъждам това.

- Стига, Ранди. Говорим за Джо. Ти му беше като по-голям брат. Допускаш ли, че той би влязъл в кола с въоръжен информатор? Смяташ ли, че ще го направи?

- Мери, моля те...

- Изкарват, че е по негова вина, но не е така. Джо знаеше, че е в беда. Беше изплашен. Един уплашен човек няма да се качи в един автомобил с някого, за когото смята, че би могъл да го нарани.

- Мери, спри се. Откъде знаеш, че е бил изплашен?

- Той ми се обади преди, да го убият. Не говорих с него, но ми беше оставил съобщение. Знаеше, че нещо се е объркало. Каза ми да намеря някой на име Сид. Знаеш ли кой е той?

- Не. Не бих могъл да кажа, че знам.

- Ами съдия Анджело Карузо? От Върховния съд на окръг Травис?

- Откъде изрови всичко това? Последния път, когато погледнах, случаят на Джо беше класифициран като поверителен.

Мери поклати глава. Беше се втренчила в бележника и повтаряше с химикала контурите на глупавите сини знаменца. Още една задънена улица. Зачуди се дали Дон Бенет не се беше добрал и до Ранди?

- Сигурен ли си, че наистина не познаваш някого на име Сид? - попита тя отново. - Джо каза, че бил един от добрите.

- Мери, моля те. Престани да задаваш такива въпроси.

Мери се загледа в сините знаменца, които Джо беше нарисувал по цялата страница. Изведнъж се сети какво означаваха те. Ама, разбира се. Беше съвсем очевидно.

- „Семафор“ - изрече тя.

- Какво каза?

- „Семафор“. Защо?

- Мери, млъкни.

- Моля? Да млъкна ли ми каза? Ранди... там ли си?

- Тук съм. Каквото и да правиш, не произнасяй тази дума отново.

- Коя дума?

- Никога не я казвай. Чуваш ли? А сега чао.

- Ранди?

Той беше прекъснал разговора. Тя го набра отново, но се включи гласова поща.

„Ранди. Какво имаш предвид никога да не произнасям тази дума? Коя дума? „Семафор“?"

36

- Тя е в опасност - каза Ранди Бел. - Трябва да я издърпаме.

- И какво да правим с нея? - запита Дилън Уолш, шеф на отдела за разследване на киберпрестъпления на ФБР. - На моето място ли да я сложа? Заедно с момичетата?

- Може би Кийф ще успее да помогне?

- Той е на трупчета още три дни. Не може и да се доближи до службата, преди да отиде при психаря.

- Трябва да направим нещо - настоя Бел. - Тя е между чука и наковалнята, от едната страна е Мейсън, от другата е Принс, няма да оцелее и минута.

- Успокой се - каза неотстъпчиво Уолш. Той беше висок, привлекателен и здрав, четиридесет и две годишен, завършил университета „Карнеги Мелън“ с докторат по компютърни науки. Носеше син костюм, косата му беше сресана идеално и представляваше жив пример за новото лице на ФБР.

- Разбирам загрижеността ти и оценявам лоялността ти към семейството на Джо. Аз също не искам нещо да се случи с Мери. Но трябва да разгледаме всички парченца от пъзела.

Бел кимна с недоволно съгласие.

- Ти си шефът.

Уолш го потупа по рамото.

- Добре тогава. Разправи ми всичко още веднъж.

- Тя го каза: „Семафор“. Просто ей така, като гръм от ясно небе. Това не е дума, която се използва всеки ден.

- За това си прав.

Дилън Уолш потри врата си и направи няколко крачки из кабинета си на петия етаж в главното управление на ФБР във Вашингтон. Като за начало „Семафор“ беше малка операция. Участваха само четирима агенти, включително и той. Броят им беше ограничен по необходимост - нямаше нужда от тръби и фанфари, когато разследваш човека, хакнал компютърната система на Бюрото. Не и когато този човек беше Йън Принс. Предохранителните мерки ставаха двойно по-строги, когато Принс държеше в джоба си основния ти съперник в организацията.

Отделът за разследване на киберпрестъпления беше формиран преди пет години, за да помогне в справянето със заплахи за националната сигурност като удари срещу компютри или по-точно опити за хакване - незаконно проникване в правителствени системи или системи на частни предприемачи. Затова Уолш следеше съвместната работата на екипа си с всички членове на разузнавателната общност на САЩ (ЦРУ АНС, Министерството на вътрешната сигурност и т.н.), както и с щатските и местните правоохранителни агенции. През тези пет години първият „пожарен“ екип от десет души се беше разраснал в сто отдадени на работата си агенти, като почти всички имаха научни степени по компютърни науки, а задачата им беше да предотвратяват прониквалия в компютри и мрежи, кражби на самоличност и интернет престъпления.

В Бюрото съкращението на отдела за разследване на киберпрестъпления би трябвало да бъде ОРК, но помежду си агентите го наричаха „Специални интернет дейности“ или СИД. Така се избягваше и объркването с другия ОРК, или отдела за разследване на криминални престъпления.

- Все пак - продължи Уолш, - това, че тя го е казала, само по себе ни се означава нищо.

- Тя знае, че Дон Бенет прикрива нещо. Това й стига. Познавам я, Дилън, тя няма да се откаже, докато не открие истината за смъртта на мъжа си.

- И аз не бих се отказал.

Бел сръбна кафе от чашата си.

- Чува ли се нещо от Мейсън?

- Вчера е летял дотам, за да наглежда нещата. Демонстрация на загрижеността на Бюрото за един от нашите.

- На такова прилича.

- Мейсън продължава да дрънка едно и също. Той смята, че ако на УАН, на Йън Принс или на онзи негов суперкомпютър се случи нещо лошо, това ще застраши способността на АНС да си върши работата. А нашата работа не е да спрем лошите типове да си врат носовете из нашите компютри само и само Мейсън и Императора да могат да правят каквото си искат.

- За това не знам - каза Бел, - но ми е ясно, че ако вярваме, че Мери Грант ще продължи да рови, значи Йън Принс ще направи същото.

- Именно - кимна Уолш, като стана и отиде до прозореца, за да погледне през алеята към белия обелиск на Вашингтонския монумент и сградата на Смитсоновия институт. - Точно на това разчитам.

37

- Не мога просто да седя тук - каза Джеси на майка си в кухнята. - Депресиращо е. Вчера пропуснах курс. Не мога и днес да го пропусна.

- Трябва да си тук със сестра си.

- Грейс е добре. Може да отиде при Креймърови и да си играе.

- Джес, моля те - изгледа я Мери. Изражението й стана по- строго, а устните й се опънаха по зъбите. - Не и днес.

- Но... - Джеси се опита да приложи номера на Грейс. Държеше ръцете си до тялото и не се прегърбваше. По-трудно й беше да говори с изтънял и звънлив глас като сестра си. - Добре, мамо. Ще остана, ако имаш нужда от мен.

- Благодаря ти, захарче. Много мило от твоя страна. Оценявам го.

Мери сведе глава на една страна, изражението й омекна и от раменете й сякаш падна някаква тежест.

- Като се замисля, Грейс наистина ще е добре.

- Сигурна ли си? Не е чак толкова наложително да ходя.

Мери се усмихна и погледна часовника си.

- Курсът започва в единадесет, нали?

- От единадесет до един. Но след това мога да се помотая.

Джеси се сепна и си напомни да внимава какви думи използва. Родителите смятаха, че „да се помотая“ означава да си потърсиш малко трева или да извършиш престъпление, за което ще попаднеш в затвора.

- Искам да кажа, че бих могла да остана и да поговоря с преподавателя. Той е адски умен.

- Професор Грич?

- Не, асистентът Лайнъс. Той води курса.

- Лайнъс? Не съм го чувала. Като Лайнъс и Чарли Браун от комикса „Фъстъчетата“ ли?

- Да - каза Джеси любезно и чуруликащо като Грейс. - Точно като тях.

Майка й я изгледа и тя реши, че е прекалила, но Мери взе ключовете за колата.

- Готова ли си?

Грейс кимна, като полагаше всички усилия да не изглежда твърде ентусиазирана.

- Годни сме за действие - потвърди тя. Това беше един от изразите на баща й, останал от времето, когато е бил в армията, в корпуса на морските пехотинци или някъде там.

- Ще кажа на Грейс.

Мери тръгна към вратата, но се спря почти на прага.

- Джес?

Ето на, помисли си Джеси. Сега ще си промени мнението.

- Да, мамо?

- Смяташ ли, че би могла да останеш на курса до два часа? Твърде далече е да се връщам и после пак да излизам, за да те взема, а и имам няколко задачи.

Джеси се насили да преброи до три, преди да отговори.

- Да, мисля, че бих могла.

- Добре. Няма да закъснея и минутка след това.

Когато Джес влезе в класната стая, тя вече беше пълна. Смъкна раницата от рамото си и тръгна по пътеката към мястото си, като усещаше, че всички я гледат. Тя беше не само най-младият курсист, но и единственото момиче. Повечето от другите бяха сбирщина загубеняци и цупльовци, които искаха да попаднат в хайтек компаниите в Редмънд. Но не и Гарет. Тя го мерна с периферното си зрение. Беше почти готин, стига да си падаш по високи типове с права руса коса, влизаща в очите им, вечно усмихнати и говорещи с всички. Забеляза, че беше с тениска на британската рок група „Мъмфорд енд Санс“. Странна птица.

Асистентът Лайнъс влезе в стаята с чаша кафе в ръка. Строго погледнато, той беше д-р Янковски, но беше казал на всички да му викат на първо име. Беше нисък, с брада и въобще не беше готин, но всички млъкнаха в секундата, в която го видяха.

- Здравейте - поздрави той и метна чантата си на бюрото. - Преди да започнем, г-н Кларк иска да каже нещо. Давай, Гарет.

Джеси сведе поглед към чина си и едва виждаше с ъгълчето на окото си как той става прав.

- Хмм... да - смути се Гарет. - Джеси, знаем, че в момента ти е тежко. Всички искаме да кажем, че наистина съжаляваме за баща ти. Смятаме, че си наистина страхотна, най-малкото защото си тук. Ти си на колко, на четиринайсет? Това е направо невероятно. И си много смела, щом се връщаш в курса толкова бързо. Така че... хмм, както и да е. Идвай, ще ти бъде все по- добре.

Джеси се опита да благодари и да го поправи, че всъщност е на петнадесет години, но думите заседнаха в гърлото й. Не смееше да погледне другите. Не можеше, иначе щеше да се разплаче. Някои от курсистите изказаха и лични съболезнования. Тя кимна, но не отмести поглед от чина. Усещаше, че Гарет я гледа. Вероятно нейната тениска на „Лед Цепелин“ не му допадаше, точно както и тя не харесваше неговата на „Мъмфорд енд Санс“.

Лайнъс обяви, че темата днес е разбиване на криптиращи алгоритми. Той изнесе лекция от деветдесет минути и изписа всички дъски с кодове. В един без петнадесет остави маркера на бюрото.

- В оставащия четвърт час ще правим тест. Не, не точно тест, нека го наречем състезание. Да видим кой най-бързо ще успее да измисли елегантно хакване. Или може би трябва да кажа дали някой ще успее да го измисли въобще.

Лайнъс обясни правилата и написа условието на дъската.

- Проникнете в компютъра като администратори и пленете знамето. Съвсем просто. Победителят получава бутилка „Хайнекен“. Имате петнадесет минути. Давайте.

Джеси се озърна наоколо. Всички бяха заболи носове и тракаха по клавиатурите като луди. Гарет й метна поглед изпод вежди, забеляза, че тя го наблюдава, и направи ужасена физиономия, сякаш това беше най-трудната задача на света. Джеси отмести очи. Мислеше за откъса от кода, който беше открила в телефона на майка си. Никой в чата нямаше никаква идея какъв е и какво би трябвало да прави. Все пак й казаха, че не е НИТРОН, но какъвто и да беше, беше уникален.

След още минута Джеси се съсредоточи върху условието. Беше добра в проникването в компютри и реши да се пробва. Какво имаше да губи?

- Времето изтече.

Лайнъс Янковски огледа стаята, като се подсмихваше, сякаш знаеше, че никой не е открил решението.

- Кой може да ми каже отговора?

Петима студенти вдигнаха ръце, повечето бяха от за- лизаните отличници, които се целеха в „Майкрософт“ или в „Оракъл“. Лайнъс ги повика един по един, написа отговорите им на дъската и ги отхвърли също един по един, като направо ги разкъса на парчета, без да пести реплики от рода на „Благодаря, умнико, но не“, „Няма как да сбъркаш повече“ и „Сериозно, това ли е най-доброто, което измисли?“. После застана в средата на залата.

- Някой друг? Не се стеснявайте, очаква ви само позорно унижение и силно неудобство.

Джеси продължаваше да гледа надолу и беше скрила отговора си с ръце.

- Гарет? - обърна се асистентът към него. - Имаш ли нещо за мен?

- Успях да кракна само пет или шест хеша.

- Има над десет сайта, които биха могли да ти покажат как да го направиш.

- Съжалявам, Лайнъс. Може би другия път ще се справя по-добре.

Преподавателят мина надолу по пътеката.

- Джеси? Написа ли нещо? Поне нещичко?

Тя трепна, като чу името си. Усети, че Лайнъс я гледа, и се размърда в стола си.

- Нищо? А някой друг?

Лайнъс отново се подсмихна, като изглеждаше изключително доволен от себе си.

- Добре тогава...

- Ами... - обади се Джеси.

- Госпожице Грант?

Джеси вдигна глава. Всички други курсисти бяха вперили погледи в нея.

- Чакаме ви.

Джеси погледна хората в очите, като прие предизвикателството от всеки, а нещо в нея набираше сила.

- Имате цялото ни внимание - каза Лайнъс.

- Лесно е.

Джеси излезе отпред, нахвърля отговора върху дъската и започна да обяснява решението си.

- Ето - каза тя, като приключи и седна. - Знамето е пленено.

Лайнъс огледа работата и се върна до чина й.

- Никога преди не сте виждали тази задача, нали? - прошепна той, като се беше привел толкова, че брадата му можеше да я одраска по бузата.

Джеси поклати глава.

- Заклеваш ли се?

- Заклевам се.

- Добре. Приключихме с това.

Джеси се почувства обезсърчена. Беше уверена, че отговорът й е верен.

Лайнъс бръкна в чантата си и извади бутилка „Хайнекен“. Дръпна халката на капачката със зъби и изгълта бирата. Оригна се, мина по пътеката и остави празната бутилка на чина на Джеси.

- Поздравления, госпожице Грант. Отговорът ви е точно в десетката.

Целият курс гръмна от овации. Гарет скандираше името й. Джеси гледаше право напред, гърдите й се издуваха от гордост, а бузите й внезапно пламнаха и станаха по-горещи от Слънцето.

Лайнъс се наведе и прошепна:

- Не съм казвал, че бутилката ще бъде пълна.

38

- С настоящето обявявам сесията на изслушването при закрити врати на Сенатската комисия по разузнаване за открита.

Йън зае мястото си на масата на свидетеля и намести възела на вратовръзката си. Адвокатът му седна до него и го потупа по ръката, сякаш Йън беше обвиняем и имаше нужда от подкрепа. Той прие потупването като нещо, което се включва в адвокатската такса от седемстотин долара на час. Питър Бригс седна зад него заедно с тримата помощници на адвоката. Те взимаха по четиристотин долара на час. За тези пари може би трябваше да държат Бригс за ръката.

- Събрали сме се за шестмесечния преглед на нашата програма за съвместно подпомагане с „УАН Технолоджис“ - каза сенатор Бейли Фиск от Тенеси, председател на подкомисията. Той беше възрастен, енергичен и през последните двадесет години неизменно носеше тупе, сякаш направено от стоманена вълна.

- „УАН Технолоджис“ е представена от Йън Принс, основател и председател. За протокола бих искал да изразя нашите най-дълбоки благодарности за вашето присъствие днес и нашето признание за дългогодишно сътрудничество с правителството на Съединените щати. Добре дошъл, г-н Принс.

- Удоволствието е мое - отвърна Йън. - Все трябваше да направя нещо, за да си заслужа паспорта и гражданството, нали?

Той огледа четиримата мъже и двете жени, седящи пред него на издигнат подиум. Познаваше ги лично, всъщност доста по-добре, отколкото те самите подозираха. Сенатор Фиск и сенатор Боудън бяха клиенти на „УАН Мобайл“. Той рутинно записваше всичките им разговори и запазваше снимките и съобщенията от телефоните им.

Знаеше например, че сенатор Фиск въртеше авантюра с двадесет и един годишен стажант мъж (имаше снимки и текстови съобщения със сексуално съдържание) и че сенатор Боудън беше отказала да се лекува от зависимостта си от алкохол и медикаменти. Наскоро се беше сдобил и с един разговор между сенатора и съпруга й, в който тя с пиянски глас му заявяваше, че да се наслади на две бутилки каберне на вечер е нейно право и че „американският народ може да ходи да се шиба“, ако си мисли, че тя е пияна.

Йън не възнамеряваше да използва тези материали... засега. Приемаше ги като бели пари за черни дни. Струваше си да си по-спестовен.

- В дневния ни ред днес са включени четири точки - каза Фиск. - „Обелиск“, „Ос“, „Розета“ и „Прайм“. Ще започнем с „Обелиск“.

Йън се усмихна любезно. Имаше публичен Вашингтон и скрит Вашингтон. Първият действаше в полза на медиите и на несъзнаващото гражданство. Вторият правеше каквото смяташе за нужно и плюеше на критиците.

Публичният Вашингтон бичуваше разузнаването за твърде ревностната му природа и за намесата му в неприкосновеността на личния живот в името на борбата с международния тероризъм и наднационалната престъпност. Същевременно обвиняваше корпоративна Америка (Йън и другите като него, притежаващи най-големите технологични компании), че твърде бързо и твърде охотно приема изискванията на разузнавателната общност.

През цялото това време скритият Вашингтон измисляше още по-мащабни и сложни начини да продължи да събира всякакви разузнавателни данни, които биха помогнали за защитата на гражданите, и падаше на натъртените си и окървавени колене да моли частния сектор за сътрудничество.

- Ако ми позволите - започна Йън, - бих искал още веднъж да отклоня щедрото предложение на правителството да ни компенсира за всички предоставени услуги. Като глобален гражданин на тази страна УАН с удоволствие ще поеме всички правни и административни разходи на нашите адвокати и екипи по поддръжка, които се занимават с „Обелиск“.

Сега беше негов ред да потупа адвоката по ръката.

- Слава Богу, те не са толкова скъпи, колкото личният ми съветник, който седи днес до мен.

Сенатор Фиск се изсмя лаещо и тупна с длан по масата. Той и Йън бяха две добри стари момчета, които се разбираха просто прекрасно. Липсваше им само бутилка от специалното уиски на неговия щат, макар че Йън, разбира се, не пиеше.

- И така, „Обелиск“. Докъде сме стигнали? - запита сенатор Фиск.

„Обелиск“, доскоро известен като „Призма“, беше програма, която разрешаваше на правителството достъп до централните сървъри на УАН и на всеки от по-големите интернет доставчици. Правителството филтрираше целия интернет трафик - както вътрешния, така и международния, и търсеше ключови думи, които биха могли да подскажат за предстоящи терористични актове и да разкрият хора или организации, неприятелски настроени към каузата. Самата „кауза“ обединяваше всичко, имащо макар и далечно отношение към националната сигурност на Съединените американски щати.

Щом филтрите засечаха някоя от ключовите думи, правителството представяше на УАН заповед, с която изискаше копия на всички имейли и/или други комуникации, свързани със собственика на акаунта, което включваше скайп, интернет търсения, безжични комуникации и така нататък. Често дори само една червена лампичка водеше до лавина от лична информация.

- Докъдето и да сме, това ни води до „Ос“ - уточни Фиск.

В „Ос“ участваше софтуерният отдел на УАН. Инженерите на Йън оставяха задна вратичка в целия софтуер, предназначен за международни продажби и експорт - програми за текстообработка, електронни таблици, презентации и бази данни, като така всеки с „универсален ключ“ или парола имаше пълен и неограничен достъп до тях.

Един от по-скорошните примери за работата на „Ос“ беше е „УАНУърд“, текстообработваща програма, лицензирана за Министерството на отбраната на Германия. Йън чинно беше информирал Пентагона, преди да подпише договора, а оттам бяха изискали той да включи в софтуера код, който автоматично копира всеки написан и съхранен от германските военни документ и го изпраща във Вашингтон.

За последната година подобни поръчкови кодове бяха включени в софтуер, продаден на институции и учреждения в Индия, Пакистан, Полша, Холандия, Индонезия, Сингапур, Франция и Япония. Но само Йън Принс имаше паролата за всичко.

- Преминаваме и към „Розета“ - подкани Фиск.

Концепцията на „Розета“ беше сходна, но касаеше хардуера, произведен от УАН - сървъри, рутери, суичове, лаптопи, таблети и те подобни. Всяко устройство имаше задна вратичка някъде в ДНК веригите си, без значение какво правеше и кой беше крайният потребител. Когато бъдеше продадено на клиент, към който правителството проявяваше интерес, Йън показваше как се влиза през скритата вратичка.

- И стигаме до последната точка от дневния ред - каза Фиск. - „Прайм“.

Йън се поизправи в стола си. Първите два часа на изслушването бяха просто загрявка. Това вече беше основното събитие.

Фиск погледна към колегите си на подиума.

- Подкомисията подготвена ли е да предложи препоръките си относно покупката на хардуер и софтуер на УАН за новата интранет мрежа, разработвана за Централното разузнавателно управление?

„Прайм“ се наричаше свръхсекретна комуникационна мрежа или интранет, специално разработвана за ЦРУ С нея управлението щеше да избегне отворения формат на интернет. В съчетание с „Титан“ в АНС в Юта „Прайм“ щеше да осигури на Йън пълен достъп до всички разузнавателни мрежи на Съединените щати.

Питър Бригс сложи ръка на рамото на Йън.

- Шефе, приключвай с това. Имаме проблем.

Йън вдигна пръст.

- Само минутка, сенатор Фиск.

- Разбира се, г-н Принс.

- Какво има? - прошепна Йън през насилената си усмивка. - Надявам се не е Гордън Мей.

- Не - отвърна Бригс. - Жената е.

Нямаше нужда да пита коя жена. Напоследък имаше само една.

- Сега пък какво?

- Разпитва за „Семафор“.

- Как така?

- Ами така. Сега това е най-важното.

Йън се извърна към подиума.

- Моля, продължете, сенаторе.

Отговори на следващите въпроси колкото се можеше по- сбито и кратко. Това беше най-дългият час в живота му.

39

Танк Потър провери изписания на бордюра номер и угаси двигателя. Без да помисли, бръкна под седалката за подкрепително. Една оголена пружина го убоде по пръста, той подскочи и си трясна главата във волана. Старите навици умират трудно.

Пречистеният Танк отиде до вратата и натисна звънеца със стабилна ръка. Имаше домашния номер на семейство Грант, но не се беше обадил предварително. Първо правило на журналиста - никога не позволявай да знаят, че идваш.

Едно бледо момиче по клин и тениска отвори вратата.

- Здравейте.

- Здравей - каза Танк. - Майка ти вкъщи ли е?

- А кой пита?

-ТанкПотър. Аз съм репортер. Получавате ли „Стейтсмън“?

- Това какво е?

- Вестник. Виждала ли си го?

- Мама чете „Ню Йорк Таймс“ онлайн. Ние сме абонирани за списание „Пийпъл“.

Момичето протегна ръка.

- Казвам се Грейс. Радвам се да се запознаем.

Ръчичката й направо изчезна в лапата на Танк.

- И аз се радвам.

- Много си грамаден.

- Майка ми искаше да е сигурна, че всички ще ме забелязват.

- Получило й се е. В момента мама я няма. Води сестра ми на лятно училище. За татко ли сте дошли да питате?

- За него. Съжалявам за случилото се.

- Не можем да разберем как някой толкова умен като него ще допусне някой лош тип толкова близо, че да го застреля.

- Майка ви ли казва така?

- Не. Аз го казвам. Тя все още е много разстроена, че е изтрила гласовото съобщение на тате. Обвинява сестра ми, но Джеси се кълне, че само е разкодирала телефона и не е пипала съобщението.

- Разбирам - усмихна се Танк, сякаш знаеше за какво говори тя. - Имаш ли представа кога майка ти ще се...

Свиренето на автомобилни гуми при острия завой към алеята го прекъсна. Един новичък „Нисан“ спря точно пред предната врата.

- Ето я мама - каза Грейс.

Танк помаха срамежливо. Не искаше да изглежда заплашително, но с неговите габарити това беше доста трудно.

Една добре облечена и привлекателна жена излезе от колата и забърза по пътеката.

- С какво мога да ви помогна?

- Госпожа Грант? Казвам се Танк Потър. От „Стейтсмън“ съм.

- Това е вестник - добави Грейс.

Мери Грант се спря на около крачка от него, погледна зад рамото му, за да се увери, че дъщеря й е добре, и го изгледа явно недружелюбно.

- Защо днес във вестника нямаше нищо ново за Джо?

- Дойдох да говорим точно за това. Първо, моля ви да приемете съболезнованията ми.

- Благодаря - кимна Мери и го посочи с пръст. - Казахте Потър? Статията вчера не беше написана от вас.

- Бях ангажиран с друго събитие.

Мери мина покрай него и се обърна към дъщеря си.

- Грейс, влез вътре. Остави ни за минутка с г-н Потър.

- Казва се Танк - уведоми я Грейс и извъртя очи.

- Затвори вратата, миличко - подкани я Мери.

- Чай, Танк - каза Грейс и затвори вратата.

- И така - продължи Мери, - защо се забавихте толкова?

- Моля?

- Защо чак сега разбрахте, че от ФБР лъжат? Затова сте тук, права ли съм?

Танк кимна предпазливо. Негова работа, а не нейна, беше да допусне, че от ФБР лъжат. Той се зачуди какво беше убедило Мери, че е така.

- Има ли нещо, което искате да ми кажете?

- Не, има ли нещо, което вие искате да кажете на мен! - пристъпи напред Мери. - Добре ли сте, г-н Потър?

- Всичко е наред.

Танк се прокашля и се поизправи. Усещаше, че по челото му избива пот, устата му беше пресъхнала, а езикът му сякаш беше посипан с пясък.

- Можем ли да говорим вътре?

- След като видя прескартата ви.

Танк извади картата си от „Стейтсмън“. Мери Грант го хвана за китката и дръпна ръката му към себе си, за да разгледа документа по-добре.

- Хенри Тедеъс Потър.

- Харесвате ли американски футбол? - попита той, докато тя сравняваше лицето му с това на снимката. - Играех в Текса- ския университет.

- Учила съм в Джорджтаун. Там предпочитахме баскетбола. Влезте.

- Тя има посетител - каза Къртицата.

Джолана смъкна рязко краката си от плота с контролната конзола и се приведе напред, за да погледне по-добре монитора.

- Едричко момче, а?

- Какъв мислиш, че е? Роднина? Приятел?

- Приятел. Със сигурност не прилича на никой от тях. Видя ли регистрационния номер на колата му?

- Не ми трябва регистрационния номер. Имаме лицето му.

Къртицата копира последните шестдесет секунди от предадените от скритата камера изображения и ги пусна на съседен монитор. Двамата с Джолана изгледаха как джипът спира до бордюра и високият червендалест мъж излиза от колата. За секунда той погледна точно към камерата.

- Пипнах те.

Къртицата улови изображението на пауза и го качи в програмата „ПитПат“.

- Добре, бебче - каза той, - залавяй се за работа.

„ПитПат“ означаваше „Разпознаване на образци

„Питсбърг“ и беше софтуер за прецизно лицево разпознаване, разработен от университета „Карнеги Мелън“, за да помогне за залавянето на терористи след атаките от единадесети септември. УАН беше купила „ПитПат“ преди година и леко промени технологията за различни цели. Идеята беше програмата да се лицензира за търговци на всякакви стоки, които да я използват за разпознаване на клиентите си и на базата на миналите им покупки и на обществено достъпната информация - възраст, пол, пощенски код и кредитна история, да им изпращат новини за разпродажби и ваучери за намаление дори директно на смарт- фоните. Единствените терористи, от които се интересуваше, бяха тези с добър кредитен рейтинг и златна карта „Американ Експрес“.

- Изображението прието - произнесе досаден женски глас. - Въвеждането завършено.

Къртицата и Джолана изчакаха, докато „ПитПат“ претърси всички общодостъпни бази данни в интернет за снимки, които съвпадат с тази на посетителя в къщата на Грант. Програмата ровеше във Фейсбук, Инстаграм и в изображенията на Гугъл, проверяваше „Tumblr“, Ютюб, Match.com, Picasa и хиляди други подобни сайтове.

Софтуерът обаче работеше и с частни бази данни, сред които и НЦИП, Националния център за информация за престъпления, Инспекцията по автомобилния транспорт и съответните учреждения във всичките петдесет щата, Националната система за изчезнали и неидентифицирани хора и Интерпол.

Изображенията изпълниха екрана, по шест снимки на всеки ред, а редовете бързо се натрупаха толкова много, че трябваше да скролнат с мишката надолу. Първата снимка беше на състезател по американски футбол, тичащ по терена.

- Танк Потър - прочете надписа Къртицата. - Никога не съм го чувал.

- Знам, че не си. Но той беше почти известен.

- Я да проверим по-дълбоко.

Къртицата зададе на „ПитПат“ търсене за по-подробна и лична информация. Името Хенри Тедеъс Потър ги отведе до регистъра с недвижимата собственост, където видяха, че той е собственик на къща в Теритаун и бивш собственик на къщи на „Бланшард Драйв“ и ул. „Ред Ривър“. Семейният тръст на Потърови се споменаваше и в уведомление за банкрут на името на г-жа Джоузефин Уилис Потър, където беше посочен един син, Хенри Тедеъс, както и датата и мястото му на раждане.

„ПитПат“ извърши всичко това за 0,0005 секунди.

- Все още чакаме за джакпота - каза Къртицата. - Ето го!

Името на Потър в съчетание с датата и мястото на раждане помогна на програмата да извади партиди номера на социални осигуровки, издадени в Хюстън на рождения ден на Потър или малко по-късно. Алгоритъмът отново и отново сравняваше името на Потър с вероятния номер на социалната осигуровка. Шансовете за успех при всеки опит бяха малки, но програмата упорито проверяваше всичките, докато накрая не откри съответствие, в този случай кредитен доклад, в който присъстваха и последните четири цифри на номера на социалната осигуровка.

Къртицата изчете всичко до края на списъка. За десет секунди беше научил за Хенри Тедеъс „Танк“ Потър повече, отколкото най-близките му приятели щяха някога да узнаят. Разбра например, че е обеднял наследник на някогашно голямо състояние, че е бил звезда в университетското първенство по американски футбол, минало спортно величие в колежа, че е разведен, баща на две деца, които живееха с майка им в Арканзас, и е журналист.

- В крайна сметка никакъв приятел на семейството не е - обобщи Джолана. - Репортер е.

На екрана се появи последната снимка. Беше фотографията на Танк Потър от полицейското управление преди две нощи.

- И пияница - усмихна се самодоволно Къртицата.

40

Часът свърши.

Джеси не бързаше да си прибере лаптопа и държеше под око предната част на залата, където по-възрастните курсисти разговаряха с Лайнъс. Обикновено тя първа отиваше при него, но днес си имаше причина да почака.

- Това беше просто хипер супер - каза Гарет, като седна до нея и отметна русата коса от лицето си. - Дори не сме говорили за това. Как го направи?

- Предполагам, че просто се сетих.

- Може би ще ми обясниш. Искаш ли хамбургер или нещо друго за обяд?

- Ядох по-рано.

- Ами кафе? Мога и да те откарам до вас, ако искаш. На осемнайсет съм. Имам книжка.

- Майка ми ще ме вземе.

- Ами, хм... - заекна Гарет и Джеси изпита едва ли не съжаление.

- Госпожице Грант.

Лайнъс беше дошъл и стоеше пред чина й. Гарет се изправи, махна за довиждане, измънка „Ще се видим“ и побърза да излезе.

- Здрасти - каза Джеси.

Лайнъс седна до нея.

- И така, млада лейди. Имате ли нещо против да ми кажете как успяхте да го направите?

- Вече обясних.

- Имам предвид как сте се сдобили с тези знания.

- Просто ми изглеждаше очевидно.

- Наистина? Обикновено това не е дума, която чувам относно сложни алгоритми за разкодиране, но щом казваш. Защо не се обади още когато попитах първия път?

- Не харесвам вниманието - отвърна Джеси. - Направо полудявам.

- Скромност. Каква концепция само.

Лайнъс гледаше Джеси, без да мига.

- Знаеш ли кой е последният човек, решил тази задача? Грубиянина на „ДефКон“ миналото лято. Направи го и спечели „Плени знамето“.

- Грубиянина я е решил?

- Не само той, но той беше най-бърз. Точно за пет минути. Аз бях трети, на три минути след него. А на вас, госпожице Грант, ви трябваха тринадесет минути и седемнадесет секунди.

- Но, откъде знаехте, че аз...

- Наблюдавах ви. Никой от другите умници в курса нямаше никакъв шанс. Впечатлен съм, госпожице Грант.

Лайнъс стана, взе си чантата и бездънната чаша с кафе.

- Утре няма да съм тук. Ще се видим след това.

- Да, разбира се. Довиждане.

Джеси гледаше безпомощно как той излиза от стаята.

- Лайнъс - повика го тя, като стана от чина си и изтича в коридора. - Нуждая се от помощта ти за едно нещо.

- Домашно?

- Не съвсем. Нещо лично.

- Не сега.

- Но...

- Довечера. „Короната и котвата“. В девет часа.

„Короната и котвата“ беше бар на булевард „Сан Хасинто“.

- Не, в десет.

- Още по-добре. В десет.

Джеси излезе от стаята и заслиза по стълбите. Седна отвън до фонтана. Натопи ръка в студената вода, като се питаше какво беше направила. Да се срещне с Лайнъс в бар в десет вечерта? Той луд ли е? Не й беше позволено да излиза от къщата сама през нощта. Даже и да успееше да се измъкне, как щеше да стигне чак до центъра... и да се върне? Ами ходенето на бар? Дали въобще имаше право да стъпи там?

Тя извади едно плодово руло от раницата си и го изяде. Как можеше някой толкова умен, че да реши хакването на компютъра за „Плени знамето“, да бъде толкова глупав?

- А, ето те.

Джеси вдигна глава. Една блеснала под слънцето руса коса се настани до нея.

- Здрасти, Гарет.

- Имах късмет, че те видях.

Тогава и хрумна. Решението на проблема е било пред нея през цялото време.

- Да, щастливо съвпадение - усмихна се Джеси. - Ти не спомена ли, че имаш кола?

41

Йън изтича по стълбичката на „УАН 1“ и влезе в салона на самолета си, без да се обърне.

- Исусе Христе, как мразя това място - въздъхна той. - Като Инквизицията, но без купона.

Една стюардеса взе сакото му и му подаде бутилка пречистена вода „Пента“.

Питър Бригс го последва в самолета, затвори вратата и я заключи.

- Активирайте СЕП.

Стюардесата отиде до контролното табло и включи системата срещу електронно подслушване на самолета.

Йън се стовари в едно кресло.

- Какво, по дяволите, прави тя сега?

Бригс седна в креслото насреща.

- Разпитва за „Семафор“. Произнесла е думата в разговор с бившия партньор на съпруга й, специален агент Рандал А. Бел.

- Как е възможно?

- Аз откъде да знам? - сопна се Бригс. Лицето му беше по-зачервено от обикновено, а изражението в бледите му сини очи подсказваше, че няма да търпи предизвикателствата. - Може мъжът й да е оставил папката със случая отворена на бюрото си. Може би тя чете писмата му. Може да й го е прошепнал в ухото, докато я е чукал през нощта, преди да умре. Има ли значение как! Казала го е. Ето, чуй сам.

Бригс остави телефона си на масата и пусна записа на разговора между Мери Грант и Ранди Бел.

- Звучи ми като догадка. Стрелба напосоки - каза Йън.

- Няма такова нещо.

- Но тя се е опитала да се обади на Бел още веднъж и да го пита, която дума трябва да не казва отново. Ако е била сигурна, че това е „Семафор“, нямаше да търси потвърждение.

- Ами, има го, и то благодарение на Ранди Бел. Той направо закачи радиомаяк на думата. След обаждането тя е започнала да търси в интернет какво ще излезе за „Семафор“ и го е пробвала и в комбинация с ФБР, ЦРУ, киберпрестъпност, пиратство и какво ли още не.

Бригс удари с юмрук по облегалката на креслото и вдигна пръст.

- Мейсън ни каза, че тя е костелив орех, голям дразнител и няма да се откаже.

- Ед Мейсън смята, че всеки, който не работи за него, е или голям дразнител, или заплаха за националната сигурност.

Заместник-директорът на ФБР Едуард Дж. Мейсън III беше или най-големият му приятел, или най-големият му враг. Йън отиде до предната част на салона, за да се увери, че никой от екипажа или стюардесите не слуша.

- С какво друго се е заела нашата дръзка вдовица?

- Виж сам.

Бригс му подаде разпечатка на данните от наблюдението на дома на Грант. Йън разгледа списъка с онлайн активността. Някой в къщата обичаше да гледа клипове на сладки животинчета в Ютюб. Котенца, кученца и ленивци. Ленивци. Той се усмихна въпреки лошото си настроение. Собствените му синове прекарваха часове наред в гледане на сладки животинчета в ютюб. Йън нямаше нищо против. Беше по-добре от прекарване на часове наред в гледане на не чак толкова сладки клипове на мъже и жени, които можеха да се открият също толкова лесно. Дванадесетгодишните момчета нямаше все да гледат котенца, разхождащи се по клавишите на пианото.

- Ще се оправим с това, като се върнем. Дотогава...

Бригс вдигна ръка и го прекъсна. Държеше телефона до ухото си, а лицето почервеня още повече.

- Какво каза?... Кой?... Какво?... Ох, Исусе Христе! Мамицата му!

- Какво има? - попита го Йън.

Бригс остави телефона си на масата.

- Тя си има посетител. Репортер от вестник. Още ли искаш да изчакаме, докато се върнем?

42

Танк седеше с Мери Грант на масата в кухнята. Беше благодарен, че не е отвън в жегата и още по-благодарен за студения чай, който тя му предложи. Беше разбрал, че тя не е от Юга, тъй като в чая нямаше нито достатъчно лимон, нито достатъчно захар. Но беше студена течност и беше изпил половината чаша, дори преди да разбере.

- Добре, защо смяташ, че от ФБР лъжат - попита той, като остави чашата.

Мери седеше на ръба на стола и излъчваше притеснение от всяка пора на тялото си.

- Според тях случаят е разкрит и вече е приключен. Джо е позволил на въоръжен информатор да се качи в колата с него и информаторът го прострелял.

Танк извади телефона си, остави го на масата и помоли за разрешение да запише разговора. Мери кимна и продължи. Разказа за гласовото съобщение, което беше получила от съпруга си (Танк сметна, че това е същото съобщение, за което беше споменала и Грейс), и за противоречивото и нервно поведение на Дон Бенет.

- Първо искаше да вземе телефона ми, а след това не искаше да има нищо общо с него. Отказа ми в прав текст да ми помогне за съобщението. Защо?

- Може би е знаел какво се казва в него.

- Цялата история просто не се връзва - каза Мери, вече по- спокойна. - Лекарят рече, че куршумът, убил Джо, е засегнал гръбначния стълб. Това би го парализирало от гърдите надолу на секундата. След това не би могъл да простреля който и да било. Просто не разбирам - въздъхна тя и погледна Танк в очите. -А най-вече, г-н Потър, просто знам, че те лъжат. Познавам Джо и знам, че той не би се забъркал в такава ситуация. Вие сте на ред. Защо дойдохте?

Танк допи студения си чай. Не беше сигурен колко да й разкаже. Тя не биваше да знае, че той също имаше някои въпроси относно кой кого е прострелял. Едно от основните правила на репортера беше да не разкриваш много-много идеите си.

- Споделям мнението ви, че от ФБР съвсем не са били внимателни с този случай - каза той. - Ако успеем да открием кой е бил информаторът, ще сме много по-близо до изясняването на нещата. Може ли да ми кажете нещо, по което съпругът ви е работил наскоро?

- Причината да дойдем в Остин уж беше Джо да работи по слушай на корупция в градската управа, но това беше лъжа. Никакъв такъв случай нямаше.

- Откъде знаете?

- Просто знам.

Тя се поколеба за миг, но продължи:

- Той работеше по нещо друго. Слушай, който беше започнал още в Сакраменто.

- Наистина ли? Преди колко време?

- Девет месеца. Може би дори десет. От миналия октомври или ноември.

Тази история беше златна, Танк го надушваше, но не искаше да прибързва и да притиска жената. Трябваше да я остави сама да изкаже подозренията си. Тя му наля още студен чай и се обърна да вземе чаша и за себе си. Сърцето на Танк заби по- силно. Тя щеше да се разприказва.

- Ето какво знам - каза тя, като седна и се втренчи в него с решителните си сини очи. Описа подробно действията си след смъртта на съпруга си - как е претърсила дрехите му и е намерила бордната карта, как е узнала за тайните му пътувания до Сан Хосе, започнали още през ноември и продължили до миналата седмица, как е открила за контактите му със съдия Карузо, а накрая разказа и за странната реакция на бившия партньор на съпруга си Ранди Бел, когато тя споменала думата семафор.

- Нещо от всичко това звучи ли ви смислено? - попита го тя накрая.

- Не смятам, че е необичайно агент на ФБР да работи по поверителен случай. Но ако вие смятате, че има нещо объркано, вероятно е така.

Танк отмести очи, тъй като не искаше да става част от надеждите й. Погледна ръцете си и забеляза колко отвратителни са ноктите му. Вероятно целият изглеждаше така. Вдигна очи и видя, че Мери все още го гледа. Проблемът му беше, че винаги беше честен до глупост. Директният разговор беше пролуката в бронята му.

- Снощи ходих до патологията - каза той. - Опитах се да разбера нещо за информатора. Не успях, но видях нещо, което ме убеди със сигурност, че от ФБР не казват истината. Не е много приятно.

- Продължавайте, г-н Потър, ще сметна, че съм била предупредена.

Танк се постара по възможно най-внимателния начин, на който беше способен, да й каже, че раните на Джо Грант и на неговия информатор с неизвестна самоличност не са били нанесени от пистолет и затова не съвпадат с официалното обяснение на ФБР.

- Какво се опитвате да кажете? - запита Мери.

- Онзи лекар в болницата ви е казал истината. Вашият съпруг е нямало как да простреля информатора. Не смятам, че и информаторът е стрелял в него. Моето мнение е, че вашият съпруг и информаторът са били убити от трето лице, при това с пушка, а не с пистолет.

Мери Грант се облегна в стола. Той виждаше как тя се опитва да осмисли чутото и сякаш почти не по своя воля стига до заключението, че подозренията й са били оправдани. От ФБР лъжеха. Съпругът й е бил убит, а някой дирижираше операция по прикриването на този факт. Очите й се насълзиха и за момент Танк си помисли, че тя ще се пречупи и ще се разплаче. Тя погледна встрани и си пое дълбоко въздух. Сякаш погълна камък и чертите й се стегнаха в мрачна гримаса.

- Казвали ли сте това във вестника? - попита тя.

- Не съвсем.

- Защо не?

- За мен е важно първо да се сдобия с необорими доказателства. Само моето мнение не е достатъчно.

- Но вие сте видели телата...

- Дори и така да е. Трябва ми доказателство.

- Направихте ли снимки?

- Не е позволено - излъга Танк, без да му мигне окото.

- Аутопсията няма ли да разкрие с какъв куршум е бил убит съпругът ми?

- По принцип може.

- Снощи говорих с г-н Фийли от погребалното бюро. Той каза, че от ФБР ще задържат тялото на съпруга ми за още няколко дни. Резултатите трябва да докажат, че това, което твърдите, е вярно.

- Всъщност аутопсията няма да се извърши тук. Пращат тялото на съпруга ви в криминологичната лаборатория на ФБР в Куонтико. Там ще го аутопсират.

- Това нормално ли е?

- Не бих могъл да знам. Но аутопсиите се извършват в окръга, където е настъпила смъртта.

- По принцип. Значи ще откраднат тялото му, за да прикрият какво е станало.

- Не бързайте толкова - успокои я Танк, макар че хранеше същите подозрения. - Нямаме идея защо искат да пратят тялото в Куонтико. Може да има поне десет други причини за извършването на аутопсията там.

- Кога ще транспортират тялото на съпруга ми?

- По някое време след дванадесет часа на обед.

- Днес?

- Да, госпожо.

Мери скочи бързо на крака и метна чантата си на рамо.

- Грейс! - извика тя към стълбите. - Ще те заведа при Кери. Трябва да тръгваме. Веднага!

Танк се изправи, а Мери грабна ключовете от колата и изведе дъщеря си навън.

- Къде отивате? - попита той.

- До центъра. До патологията. Няма да им позволя да вземат Джо без бой.

43

Мери отиде до колата си и се спря, преди да се качи.

- Вие няма ли да дойдете?

Танк Потър стоеше и я гледаше с ръце в джобовете, наклонил рошавата си глава.

- Не е моя работа да се карам с ФБР - каза той.

Мери стъпи с един крак извън колата. Осъзна, че е отишла твърде далеч. Той гонеше история и материал за вестника, но тя преследваше много повече.

- Не очаквам да ми помагате, г-н Потър, но не бих имала нищо против един свидетел.

Потър не помръдна и с нищо не показа, че ще тръгне с нея.

Мери се качи в колата и запали двигателя. С почуда за- беляза, че бензинът й е на привършване и стрелката сочи към резервата.

- Не потегляйте още - повика го тя, докато Танк се качваше в джипа си. Мери бутна вратата с лакът, изскочи от колата и се затича нагоре по улицата. - Имате ли достатъчно бензин да ме закарате до центъра?

Пет минути по-късно джипът боботеше по „Мопак“, а скоростомерът приближаваше сто и двадесет километра в час. Мери седеше сковано, държеше се с една ръка за подлакътника и беше стъпила от двете страни на зеещата в пода дупка, като се молеше да не се натъкнат на камък или на някакъв случаен клон.

- Добре ли сте, г-н Потър? Преди малко ми изглеждахте малко бледен.

- Нищо ми няма - отвърна Потър с анемична усмивка. Ако тя не си беше помислила, че той е с махмурлук, сега си помисли точно това.

Обедният трафик беше слаб. След десет минути прелитаха край ботаническата градина, Потър зави на изток по шосе 183, край което се редяха гигантският нов комплекс на „Епъл“, „Национални полупроводници“, Ай Би Ем, а накрая и на „УАН Технолоджис“. Мери се сети за Джес, нейния малък Бил Гейтс... Не, кой беше онзи, когото тя веднъж беше нарекла „най-великия програмист“. Нейният собствен малък Грубиянин.

- Движим се добре - отбеляза Танк. - Да се надяваме, че все още няма да са преместили тялото на съпруга ти.

- Да се надяваме - съгласи се Мери. - Благодаря ти.

- За какво?

- Че задаваш въпроси.

- Това ми е работата.

- Дори и така да е. Това означава много за мен.

- Аз съм репортер. Не ти правя някаква услуга.

- Не беше длъжен да ме закараш.

Танк я изгледа и присви очи.

- Наистина ли мислиш, че ще можеш да ги спреш и да им попречиш да изпратят тялото на съпруга ти във Вирджиния?

- Не. Но поне ще знаят, че не ги изпускаме от поглед.

- Лейди, не съм сигурен, че това е хубаво нещо.

Мери забеляза предупреждението в гласа на Потър. То й напомни за Ранди Бел и категоричното му настояване никога повече да не споменава „Семафор Хрумна й, че си вре носа там, където не бива, и че нейните проучвания може да не бъдат подминати с лека ръка. Но все пак това беше ФБР. Бюрото на Джо. Те може да й се ядосат, но нищо повече. Тя беше американски гражданин и имаше право да задава въпроси.

- Трябва да се обадя на моя авер - каза Танк. - Цялата работа може да излезе бързане нахалост и гонене на тоя, дето духа.

Ванът „Мерцедес Еърстрийм“ се движеше по магистралата на около осемстотин метра зад очукания джип и поддържаше сходна скорост. Джолана караше, а Къртицата седеше в работното отделение и поддържаше наблюдението. Не виждаха джипа, но нямаше никакъв шанс да им се изплъзне. Освен десетките снимки на Танк Потър „ПитПат“ беше открила и телефонния му номер, при това много лесно, на страницата на „Стейтсмън“ с профилите на служителите. Проверката показа, че Хенри Тедеъс Потир е клиент на „УА Н Мобайл“.

- Мой си - прошепна Къртицата и поиска следене на номера в реално време. На комуникационната конзола постоянно се подаваше информация, а една пулсираща синя точка показваше местоположението на Потър, установено по джипиеса на телефона му, върху карта на трафика и терена.

После Къртицата качи на телефона на Потър скрито приложение за наблюдение. Процесът приличаше на обновяване на операционната система на апарата, само че не изискваше съгласието на клиента. Приложението всъщност клонираше телефона, копираше всичките му имейли, списъка с обажданията му и всичко останало, запазено в четиридесет и седемте други апликации. Така телефонът на практика принадлежеше на Къртицата. Потър само го беше взел назаем.

Къртицата криеше и още едно асо в ръкава си. Беше проникнал тайно в настройките на пленения телефон и беше активирал вградения микрофон, така че сега той щеше да долови всяка изречена в колата дума. Беше превърнал микрофона в „бръмбар“.

Къртицата пусна микрофона към говорителя. Качеството не беше добро и той заключи, че Потър държи телефона в джоба си. Дори и така беше нужна съвсем лека дигитална обработка и вече съвсем ясно чуваше как „Раскал Флетс“ пеят „Бързи коли и свобода“.

- Изглежда, е тръгнал към центъра - обади се Джолана.

- Редакцията на вестника не е ли там?

- От южната страна на реката.

- По-тихо - нареди Къртицата. - Обажда се на някого.

На екрана се изписа телефонният номер, на който звънеше Танк Потър. Само секунда по-късно се появи и името на абоната. „Канту, Карлос. „Сейджбръш Роуд“ №78, Бюда, Тексас.“ На екрана излезе и снимка на Канту, а на съседния монитор се показа карта с адреса и координатите на местоположението на телефона: ул. „Сабин“ №1213, Остин, Тексас. Патологията на окръг Травис.

Къртицата натисна бутона за запис.

- Карлос, Танк се обажда.

- Какво има?

- Звъня ти за онези тела. Нали се сещаш, на федералния и на информатора.

- Какво за тях?

- Още ли са тук?

- Да. Опаковани и натоварени. Бенет и шефът му довършват документите. Остана само да вземат кръвта и пробите от течности.

- Кога ще потеглят?

- След час, може би и малко повече. Не ми изглеждат забързани.

- Добре, благодаря. Оценявам го.

Разговорът приключи.

- За какво беше това? - попита Джолана.

- Не знам - отвърна Къртицата. - Но мога да ти кажа накъде са се запътили. Към кръстовището на Дванадесета улица и улица „Сабин“.

Йън Принс и Питър Бригс се намираха на десет хиляди и шестотин метра над земята и на хиляда и триста километра оттам, но също изслушаха разговора на Танк Потър с Карлос Канту.

- Изчакайте в готовност за инструкции - каза Бригс, когато Потър затвори.

Йън прекоси салона и седна на работната си конзола. На една карта на Остин в реално време се показваше местоположението на автомобила на Потър и движението му на юг по магистрала 35. Той си сложи слушалки и отвори директна линия към хората на Бригс на земята.

- Защо отиват към моргата?

- Не знам - отвърна Къртицата.

Йън имаше свои идеи по въпроса и те се въртяха около възможността Потър да е открил, че версията на Бенет за събитията в Дрипинг Спрингс се различаваше сериозно от действителността.

- Дайте ми историята на разговорите на Потър.

На монитора се появи списък с телефонни номера. Йън го прегледа и видя, че Танк Потър е говорил с Карлос Канту, човека, на когото се беше обадил преди минути, и предишната вечер.

- Потър пращал ли е някакви съобщения?

- Едно - каза Къртицата. - Предавам го в момента.

Текстовото съобщение се появи на екрана в отделен прозорец. Пишеше: „Тук съм. Чакам отвън.“ Беше изпратено в 21:07 часа.

- Разровете и ми дайте джипиес координатите на мястото, от което е пратено съобщението.

- Пратено е от „Сабин“ № 1213. Патологията на окръг Травис.

Питър Бригс стоеше до Йън.

- Потър сигурно е ходил до моргата снощи. Според доклада от разследването на случая Грант и Старк са били убити с по един изстрел от снайперска карабина. Ако Потър е огледал телата, значи е разбрал, че версията на Бенет е погрешна. Не е чудно, че е отишъл при Мери Грант. Мисли, че е напипал материал за добра статия.

Йън свали слушалките и се отдалечи до един по-тих ъгъл на салона, за да проведе личен разговор по телефона.

- Мейсън.

- Здрасти, Ед. Идват ти гости.

- Какво става? - попита Едуард Мейсън.

- Към теб са тръгнали Мери Грант и един репортер от „Стейтсмън“. Тя не е особено щастлива, че ще местиш съпруга й в Куонтико.

- Откъде, по дяволите, тя знае за това? А като стана дума, ти откъде знаеш?

- Покажи малко уважение. Ние сме тези, които хакнаха мейнфрейма ви. Просто свикни с идеята, че знаем всичко.

- Английско копеле.

- Какво беше това, Ед? Нещо не разбрах.

- Нищо.

- Предлагам ти да побързаш с твоята работа. В момента госпожа Грант се движи в дясната лента на магистрала 35 и се насочва към изхода за Дванадесета улица. Според мен имаш шест минути.

44

Танк паркира от другата страна на улицата срещу сградата на патологията на окръг Травис, голяма двуетажна бяла постройка, простираща се на цяла пряка дължина.

- Давай - подкани я той. - Кажи им, че си най-близкият родственик. Имаш право да видиш тялото на съпруга си.

Мери излезе от колата и обиколи откъм предницата на джипа. Тръгна да пресича, но някакъв тъмен форд седан излезе от алеята, ускори рязко и я принуди да отскочи крачка назад. Отблизо го последва вай на патологията на окръг Травис. Преди да успее да пресече, мина още един форд, а шофьорът му я изгледа. Тя разпозна лъсналото плешиво теме и обвинителния поглед. Фордът натисна спирачки, гумите изсвириха и даде на заден. Дон Бенет смъкна прозореца.

- Какво правиш тук, Мери?

- Защо карате Джо във Вирджиния?

- Не е твоя грижа.

- Той ми е съпруг. Разбира се, че е моя грижа.

На мястото до шофьора седеше друг мъж. Беше по- възрастен, добре облечен и излъчваше власт. Беше виждала лицето му в бюлетин на ФБР или нещо такова, но името й убягваше.

- Отивай си у дома. Ние държим всичко под контрол.

- Каза го и преди два дни. Все още не ти вярвам. Какво криеш, Дон?

Бенет вдигна прозореца и подкара надолу по улицата. Мери се затича няколко крачки край колата, като удряше с юмрук по стъклото.

- Какво става, Дон? Какво е „Семафор“?

Фордът ускори, остави Мери зад себе си, подмина знак стоп и се изгуби от поглед. Мери изтича до джипа и скочи на дясната седалка тъкмо когато трети форд излезе от паркинга на патологията.

- Попитах го за „Семафор“.

- Това го стресна. Потегли, сякаш го гонеха хиляди дяволи.

Танк направи обратен завой и подкара зад конвоя на ФБР.

- Какво правиш? - учуди се Мери. - Не можем да ги догоним с тази барака.

- Няма и нужда - каза Танк.

Едуард Мейсън приглади вратовръзката си и се намести в седалката за пътуването до международното летище „Бергст рьом“.

- Госпожа Джоузеф Грант, предполагам.

- Да - потвърди Дон Бенет.

- Не беше споменал, че е толкова привлекателна.

- Имали някакво значение?

- Или толкова настоятелна - добави Мейсън. Според него Бенет изглеждаше притеснен и неспокоен.

- Вие ме попитахте дали тя ще се откаже. Аз казах, че няма. Това квалифицира ли я като достатъчно настоятелна?

Едуард Мейсън долови гнева на подчинения си. Започваше да се чуди дали Бенет е напълно лоялен към цялата програма.

- Мамка му - процеди Бенет. - Джипът се качи на магистралата на около четиристотин метра зад нас.

Мейсън се извърна, за да погледне, и забеляза един син автомобил да се мярка на шест-седем коли зад тях.

- Не искам никой да знае, че сме прехвърлили тялото на Грант в Куонтико. Ако обществеността разбере, че предприемаме нещо различно от стандартните мерки по отношение на случая, хората ще искат да разберат защо. Ясен ли съм, Дон?

- Да, сър - кимна Бенет.

- Впечатли ме тогава.

Джипът се мъчеше със сто и десет километра в час по магистралата, двигателят виеше, а воланът се тресеше като в епилептичен пристъп. Дон Бенет и ванът на патолога бяха някъде далеч напред.

- Мъжът ти никога ли не е споменавал, че трябва да ходи до Дрипинг Спрингс? - запита Танк.

- Бих запомнила Дрипинг Спрингс и със сигурност нямаше да забравя „Ореховокафявото кафене“. Щяхме да се посмеем.

- А „Семафор“? Никога ли не си чувала да го споменава?

- Вече ти казах. Гледах драсканиците на съпруга ми по бележника му и думата просто се появи в главата ми.

- Като гръм от ясно небе? Бум, и... „Семафор Просто ей така?

- Да. Заради всичките сигнални знаменца. Когато разбрах какво е рисувал, думата просто се изплъзна от устата ми.

- Значи всичко, с което разполагаме, е „Семафор“, тайни пътувалия до Сан Хосе и касова бележка от „Ореховокафявото кафене“ - изброи Танк.

- Не забравяй и съдия Карузо - каза Мери. - А и факта, че ти смяташ, че Джо не е бил убит с пистолет, което означава, че информаторът не го е прострелял.

- Не смятам - поправи я Танк. - Знам го.

Той се отклони от шосе 290 и излезе на шосе 71 в източна посока. Мери погледна през прозореца и видя табела „МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ ОСТИН-БЕРГСТРЬОМ 15 КМ“. Градът беше останал зад тях. От двете страни на пътя се простираше необработено поле, осеяно със складове от гофрирана ламарина, потрошени огради и занемарено земеделско оборудване. С периферното си зрение тя забеляза една бърза черна сянка.

- Внимавай! - викна тя, а един „Шевролет Тахо“ ги засече рязко.

Танк скочи на спирачките и Мери се люшна напред, но предпазният колан я задържа да не се удари в таблото.

- Гледай къде караш, задник! - изруга високо той. - Извинете ме, госпожо.

- Къде си тръгнал бе, шибаняк! - избухна и Мери. Тя погледна към разширените от изненада очи на Танк и двамата се засмяха нервно. - Извинете ме, сър.

Танк мина една лента вляво, но черното „Тахо“ направи същото, като му блокира пътя.

- Добре, смешко, схванахме картинката. А сега ми се махни от пътя.

- Изпревари го - подкани го Мери.

- Не мога, в съседната лента има кола.

Мери погледна надясно. Зад тях имаше още един високо- проходим автомобил, който поддържаше скоростта на шевролета отпред и ги блокираше.

- Намали и го заобиколи - каза тя.

Танк отпусна газта до осемдесет километра в час. Черното Тахо отпред направи същото, както и другата кола вдясно.

- Зад нас също има някой.

Мери се озърна през рамо. Трети черен високопроходим автомобил караше точно зад тях. Шофьорът беше с костюм и тъмни очила. Тя погледна надясно и забеляза, че и този шофьор беше бял мъж с черен костюм и слънчеви очила. Автомобилът също й се струваше познат. Джо караше такъв от автопарка на ФБР.

- Бенет се е обадил на хората си да ни обградят - каза тя. - Разпознах единия от болницата. Зарежи тази работа, г-н Потър. Показахме каквото искахме. Нека си вървим.

- Това е нашият шанс да направим снимки как Бенет откарва тялото на съпруга ти в Куонтико.

- Не съм сигурна, че ще са от полза.

- Нека аз се погрижа за това.

Мери погледна часовника си и видя, че вече е два часът. Джес.

- Трябва да прибера дъщеря си от училище и вече закъснявам - притесни се тя.

- Може да те изчака.

- Но... - Мери потисна тревогата си. Джес щеше да се оправи. В интерес на истината тя беше свикнала да чака.

Танк продължи да шофира по-бавно от максималната разрешена скорост. Зад тях се беше образувала колона. Той намали още и даде мигач. Намеренията му бяха ясни - отказваше се от преследването. След няколко секунди колата отдясно ускори и им отвори пролука да минат. Танк се престрои точно когато подминаваха табелата

Водещото „Тахо“ ускори. Автомобилът зад тях също се откъсна и целият конвой на ФБР се изгуби от погледа им за секунди. Забавеният трафик се втурна напред, колите се лееха край тях, сякаш бяха камък в забързан поток.

- Сложила ли си колана? - попита Танк.

- Да, защо?

- Дръж се.

Танк зави рязко вляво, като смъкна на трета предавка и натисна газта. Зад тях се чуха свирене на гуми и гневни клаксони. Джипът пресече и двете ленти и удари бордюра на разделителното островче между двете платна на магистралата. Предните гуми подскочиха и колата се приземи с разтърсващ гръбнака удар. Танк слезе от банкета в насрещното движение. И двете близки ленти бяха празни. Той прекоси магистралата и влезе в отклонението за включване.

- Внимавай! - изкрещя Мери.

На около петдесет метра един голям камион идваше право срещу тях. Мери виждаше единствено огромната му хромирана предна решетка и фаровете. Можеше да се закълне, че те гледат право в нея. Камионът изрева с клаксона си, Мери сграбчи подлакътника и се стегна за удара. Танк насочи джипа плътно вляво, вратата му се триеше в мантинелата, хвърчаха искри. Разминаха се с камиона на сантиметър, толкова близо, че ушите на Мери изпукаха от рязката смяна на въздушното налягане.

Тя покри главата си с ръце и изпищя.

Камионът отмина. Танк излезе от отклонението, зави надясно, мина под магистралата и продължи по пътя.

- Какво направи? - попита Мери, стиснала здраво дръжката на вратата.

- Нарича се „Страх по магистралата“. Стара колежанска игра.

- Ти сериозно ли? Имаш предвид, че си го правил и преди?

- Имах идеална видимост. Не бяхме в опасност и за секунда.

- Ами камионът?

- Е, тук ме хвана. Направо изскочи от нищото.

Мери пусна подлакътника, а уплахът й се смени с гняв.

- Защо го направи? И без това сме твърде назад, за да ги настигнем. Сигурно вече са се качили на самолета.

Танк не изглеждаше объркан или развълнуван. За пръв път от началото на деня не приличаше на човек, който всеки момент ще повърне.

- Имайте ми вяра, госпожо Грант. Ще стигнем там преди тях.

45

Конвоят на ФБР изчакваше на място при входа към пистата за частните самолети на международното летище „Бергстрьом“. Вратите се отваряха бавно.

- Закъснели сме - каза Мери.

Разделяха ги двеста метра. Танк Потър беше решил да мине по стария строителен път зад летищния комплекс. Беше по- дълъг, но нямаше ограничителни знаци, а колите бяха по-малко. Тя гледаше нервно как вратите продължаваха да се плъзгат. Черното „Тахо“ и другият високопроходим автомобил, които ги бяха заклещили на магистралата, се изтеглиха зад седаните. Последната кола даде назад и се извъртя, така че да блокира и двете ленти на пътя. Бяха ги забелязали.

Танк взе последния завой с твърде висока скорост и се насочи към входа на пистата за частните самолети. Вместо да спре при импровизираната блокада, той завъртя волана рязко наляво, качи се на бордюра, ускори по тревата край пътя и се върна отново на асфалта.

Вратата се беше отворила на три четвърти и първият седан помръдна напред.

- Намали - каза Мери.

Танк продължи да кара право към форда.

- Спри - настоя Мери. - Караш твърде бързо.

- Сега играта може да загрубее. Дръж се - каза Танк и натисна спирачката. Джипът поднесе и се блъсна в предния ляв калник на форда.

Агентите на ФБР се изсипаха от колите и обградиха джипа с извадени оръжия, насочени към Танк и Мери. Дон Бенет крачеше към тях.

- Излезте от колата!

Танк отвори вратата и стъпи на асфалта с вдигнати ръце.

- Беше нещастен случай.

- Млъквай, г-н Потър - пресече го Дон Бенет. - Считай се за арестуван.

Един по-млад агент мина зад гърба му и го удари с юмрук в бъбреците. Танк падна на коляно. Агентът изви ръцете му зад гърба и ги закопча с белезници.

- Няма да ви оставя да го откарате - обърна се Мери ядосано към Бенет.

- Мери, дръпни се, иначе ще те закопчая и теб.

- Нека всички се успокоим - намеси се слабият и властен мъж, като се приближаваше и закопчаваше сакото си.

- Господа, приберете оръжията си - нареди той, като се завъртя и махна на агентите да върнат пистолетите в кобурите.

- Госпожо Грант, аз съм Едуард Мейсън, заместник-директор на ФБР. Бих ли могъл да поднеса най-искрени съболезнования - както лични, така и от името на Бюрото?

- Знам как се казвате.

- Признавам, че не съм свикнал да блъскат колата ми на тарап.

- И аз не съм свикнала да ме блокират на магистралата.

Устните на Мейсън се стегнаха в нещо средно между усмивка и гримаса.

- Сигурна съм, че Дон Бенет ви е обяснил всичко по пътя насам - каза Мери. - Защо откарвате Джо в Куонтико?

- Законът изисква да направим аутопсия на тялото на съпруга ви, а нашата политика е да извършим процедурата във Вирджиния с нашия собствен доверен екип от лекари.

- Това не е вярно - обади се Танк.

- Разбирам, че вашето желание е Джо да бъде погребан в Бостън - продължи Мейсън несмутен. - Естествено, ние ще направим всичко по силите си да ви изпратим тялото веднага когато е възможно.

- Колко скоро би могло да е това?

- Не мога да обещая, но една седмица би трябвало да ни стигне. Най-много десет дни.

- За да извършите аутопсията? - не спираше Танк. - Тя вече би трябвало да е направена. Джо Грант и информаторът, с когото се е срещал, са били убити с по един изстрел от пушка с голям калибър. Защо се опитвате да запазите този факт в тайна?

Мейсън хвана Мери над лакътя и внимателно я отмести по- далеч от Потър и Бенет.

- Госпожо Грант, Мери, бихме ли могли да поговорим насаме?

Мери погледна през рамо към Танк Потър, паднал на колене с извити зад гърба ръце.

- Да - съгласи се тя.

Мейсън я поведе към колата си и двамата седнаха на задната седалка. Двигателят работеше и в купето беше хладно и приятно.

- Така - каза той и въздъхна многозначително. - Как, за Бога, се озовахме в тази ситуация?

- Дон Бенет ме излъга за обстоятелствата около смъртта на Джо. А сега вие откарвате тялото му от Остин, за да можете да излъжете за резултатите от аутопсията. Възнамерявам да открия как и защо е бил убит съпругът ми. Бих казала, че това обобщава нещата.

- Добре речено - кимна Мейсън. - Ясно. Стегнато. Не е като глупостите, които обикновено ми сервират.

- Не се дръжте покровителствено с мен.

- Нямах такова намерение. Предполагам, че и аз бих искал да узная същите неща. Дон ми каза, че сте получили обаждане от Джо, което е сигнализирало, че е в някаква беда.

- Точно така.

- Бихте ли могли да ми разкажете по-подробно какви са били думите му?

- Нима признавате, че сте излъгали мен и пресата за смъртта на Джо?

- По-скоро предполагам, че вие и аз може би работим за една обща цел.

Мери обмисли казаното от Мейсън. Ако искаше да чуе неговата версия на историята, трябваше да каже своята.

- Не си спомням всичките думи на Джо. Обаждаше се да ми каже, че е в опасност. Страхуваше се за живота си.

- Това ли е казал?

- Не толкова многословно.

- Но не е споменавал нищо конкретно за случая, по който е работел.

- Не.

- Нито пък за човека, е когото се е срещал?

- Вие не знаете ли е кого се е срещал?

- Знаем, но е важно нито вие, нито който и да било друг да знаете... поне засега. Нека бъда честен е вас, но, моля ви, това, което ще кажа, трябва да си остане между нас.

- Имате предвид, че не бива да казвам нищо на г-н Потър?

- Бих го оценил.

- Добре.

Мейсън си пое дъх.

- Джо работеше по един много деликатен случай. „Поверителен“ дори не е близко като описание. Не мога да навлизам в подробности, но ще ви кажа, че тази работа засяга най-високите нива на националната сигурност. Джо отложи повишението си във Вашингтон, за да продължи работа по него. Един ден, при това скоро, ще прочетеш за него във вестниците. Ще научиш всичко. Но засега трябва да си държим устите затворени. Това включва и пазенето на самоличността на информатора в тайна. Ако името му бъде разкрито, това ще има неблагоприятен ефект върху разследването. Бих казал дори, че направо ще го приключи. Знам, че не би искала да поставиш в опасност нещо, за което Джо е дал живота си.

Мери се взря внимателно в Едуард Мейсън, мрачното и официално лице на правителството. Забеляза добре подстриганата сива коса, вратът беше обран на два сантиметра над яката, непомръдващите сини очи, изгладената и закопчана риза и черната вратовръзка. Мейсън беше вторият човек в Бюрото и с лекота носеше мощта на службата си. Имаше солидното и вдъхващо сигурност излъчване, което обикновено се свързваше с пилотите на самолет, астронавтите или с филмовите звезди, които на екрана провеждаха отчаяни мисии въпреки обезкуражаващо ниските шансове за успех. Ако се съди по иглата за вратовръзка, той беше колега на Джо от морската пехота. Мъж на място. Джо с радост би го последвал в битка.

А Мери? Ами тя? Тя беше добър гражданин, лоялен и патриот. Дъщеря на семейство с горди традиции във военноморския флот. Коя беше тя, че да поставя под въпрос действия на ФБР? Коя беше тя, че да се съмнява в думата на Едуард Мейсън? Да откаже на честната му молба?

И все пак...

- Ами това, което каза Танк Потър? - попита Мери.

- За огнестрелните рани?

Мери кимна.

- Не бих се осланял много на думите на г-н Потър.

- Той е репортер. Работата му е да открива истината.

- Не точно - възрази Мейсън. - Той е бил репортер.

- Моля?

- Преди две нощи г-н Потър е бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние. Вече не работи за „Стейтсмън“. От това, което разбрах, той е много болен човек. Може би бихте могли да допуснете възможността г-н Потър да ви е манипулирал, за да може да изфабрикува материал и да си върне работата. Така да се каже, задачата на репортера е да притиска източниците си, докато те не пропеят.

- Ами снимките?

- Снимки? На съпруга ви...

- И на информатора. Пистолет не може да причини такива рани. Или поне така казва г-н Потър.

- Може би ще е разумно да ги види експерт.

- Може би - съгласи се Мери.

Мейсън я изгледа с нетрепващите си очи.

- Единственото, което трябва да знаете в момента, е, че Джо загина геройски в служба на страната си. Съединените щати ще са едно по-безопасно място благодарение на неговата работа. Ще се погрижа пенсията му, която ще получавате, да бъде върху заплатата, която щеше да взима след повишението си в старшето ръководство. Когато всичко приключи, вие и семейството ви може да очаквате и похвала от президента.

- От президента? - изненада се Мери, макар че в момента мислеше единствено за огромния ефект върху семейните финанси, което би имало повишението му в старшето ръководство.

- Най-високите нива на националната сигурност, Мери.

Въпреки това тя любопитно настоя да разбере още нещо.

- Какво тогава е „Семафор“?

Мейсън наклони глава.

- Това пък какво е, Мери?

Намекът беше достатъчно ясен. Тя отново чу гласа на Ранди Бел, който й нареждаше никога повече да не произнася тази дума.

- Нищо - отвърна тя. - Сигурно не съм чула нещо правилно.

Мейсън сложи ръка върху нейната.

- Мери, ти си цивилно лице. Нашата работа може да бъде опасна. Мога ли да разчитам на думата ти, че повече няма да се натъкваме на теб... в твой собствен интерес?

- Да - каза Мери.

- Обещаваш ли?

Мейсън протегна ръка и тя я стисна, като го гледаше право в очите.

- Обещавам.

- Благодаря ти за съдействието. Виждам, че Джо е бил късметлия.

Мери посегна към дръжката на вратата.

- И, Мери - каза Мейсън, но вече със съвсем различен тон. Милият чичо беше заменен от адмирала в някое от мрачните му настроения. - Увреждането на автомобил чрез умишлен сблъсък е сериозно нарушение. Углавно престъпление. Добави към това и възпрепятстване на федерално разследване. Ти и г-н Потър за малко щяхте да си докарате сериозни неприятности. Не смятам, че децата ти трябва да видят майка си във федерален затвор, при това след като са загубили баща си.

- Благодаря, г-н Мейсън.

- Викай ми Ед, моля те.

Мери излезе от колата. Докато говореха на четири очи, някой беше дръпнал джипа от форда. Въпреки удара и оглушителния трясък от сблъсъка по колата на Танк Потър нямаше особени щети. Фордът нямаше такъв късмет, но изглеждаше годен за каране.

- Освободете Потър - нареди Мейсън, докато заобикаляше предницата на седана.

- Но... - възпротиви се Дон Бенет, като се забърза срещу началника си.

- Освободете го - повтори Мейсън.

Танк Потър се изправи и изчака, докато агентът преряза пластмасовите белезници. Мейсън се доближи до него и му прошепна нещо. Мери не чу какво, но Потър изстена. Тя реши, че е бил предупреден по същия начин, но без захаросаната глазура. Не си ври човката в делата на ФБР, иначе отиваш в пандиза.

- Свободен сте да си вървите, г-н Потър - каза Едуард Мейсън. - На ваше място бих си проверил спирачките.

- Благодаря, г-н Мейсън. Със сигурност ще отида с колата на преглед в сервиз.

Танк изгледа как Мейсън се запъти към автомобила си и отиде до Мери.

- Какво ти каза той?

- Вярно ли е? - отвърна му Мери с въпрос, изненадана от гнева, който се надигна в нея. Беше му бясна, той я беше манипулирал повече, отколкото Бенет или Мейсън. Техните действия, макар и от позицията на наемници, бяха оправдани в името на страната. Потър обаче гонеше чисто лични облаги.

- Кое? За шофирането под въздействие на алкохол? Да, вярно е. Но това не означава, че...

- И вече не си в „Стейтсмън“?

- Строго погледнато...

- Работиш ли там или не?

- Не, госпожо. Вече не съм служител на вестника.

- Значи си дошъл при мен, за да си изфабрикуваш статия и да си върнеш работата. Дойде в дома ми, за да ме притиснеш, докато се разприказвам?

- Да ви притискам? Откъде пък ви дойде наум? Аз съм репортер. Интервюирам хора. Задавам въпроси. Такава е работата ми. Не съм ви притискал.

- Ти си бил репортер - поправи го Мери, а гласът и тялото й трепереха от ярост. - Сега си просто безработен пияница, който притиска вдовици да издадат лична информация.

- Съвсем не е така. Нищо такова не правя. Питайте Мейсън, той знае, че не е така. Защо смятате, че местят телата?

Мери изпъна гръб и вирна брадичка.

- Нямам какво повече да ви кажа, г-н Потър. Оставете мен и семейството ми на мира, ще го оценя.

- Какво ви предложи той, лейди?

- Просто истината. И те съветвам следващия път да направиш същото. Довиждане.

Мери отиде до колата на Едуард Мейсън и почука по прозореца.

- Ще може ли някой от вашите агенти да ме откара у дома?

- С удоволствие.

- Извинявам се за неудобството. Няма да се повтори.

46

Когато „УАН 1“ започна спускането си към Остин, Йън беше в личните си покои и тананикаше мелодия от любимия си мюзикъл. „УАН 1“ беше изработен по поръчка „Боинг 737-900ER“, произведен по неговите изисквания. Разполагаше с прожекционна зала, фитнес, кабинет и спалня. Неговите помещения бяха в задната част на самолета. Кабинетът беше същият, като кабинетите му в Остин, Пало Алто, Гуанджоу и Бангалор, макар и по-малък като площ - килими в тъмен цвят, мебели от бреза, с оскъдно, но изчистено и ефективно оборудване.

- Искал си да ме видиш - каза Бригс.

- Влизай и затвори вратата - покани го Йън.

- Да не си ме викнал да си пеем песнички?

- Знаеш ли някоя?

Бригс изгледа Йън, сякаш беше луд.

- За какво си толкова щастлив, по дяволите? Имаме проблем и трябва да го приключим.

- Мислех си, че ти ми каза, че бил „уреден“. „По конец“. Веднъж или дали не бяха два пъти.

- Е, наречи ме джентълмен, ако щеш. Жените са ми слабост.

- И какво предлагаш?

- Не ти трябва да знаеш.

- Не чу ли какво каза Мейсън? Мери Грант се е извинила, че е попречила на разследването. Обещала е да не обърква нещата повече.

- Ти вярваш ли й?

Нямаше смисъл да отговаря на въпроса. Вярата беше нещо субективно, а Йън работеше със сигурни неща. Той излезе иззад бюрото си и седна. Бригс беше такъв, какъвто е, и никога нямаше да се промени.

- Покажи на дърводелеца пирон и той ще го закове с чук.

- Моля?

- Ти си дърводелец - каза Йън. - Да, със сигурност отличен дърводелец, но въпреки това дърводелец. Понякога е нужно да се намери по-елегантно решение.

- Жената трябва да бъде премахната. Това достатъчно елегантно ли е?

Йън се надигна, мина зад бюрото си и седна отново. През последния половин час беше обмислял нещата от различни гледни точки. Да елиминираш агент на ФБР беше едно - отделен, добре организиран акт, всичките парченца от пъзела бяха наредени по местата си, за да можеш да контролираш евентуалните щети. Но да елиминираш съпругата на агента беше нещо съвсем различно. Смъртта й само дни след убийството на съпруга й нямаше да мине между капките. Въпросите щяха да завалят, историята имаше всички белези да се превърне във вестникарска сензация. Едуард Мейсън владееше голяма мощ, но не държеше лостовете да контролира убийството на цивилен или как ще го отрази пресата.

Имаше и нещо друго. Йън не желаеше да остави две млади момичета сирачета. Знаеше какво е да израснеш без баща. Той не искаше да се отървава от Джоузеф Грант, но накрая нямаше избор. Грант беше твърде упорит и неотстъпчив, а Хол Старк имаше достъп до прекалено много информация. В крайна сметка решението беше колкото негово, толкова и на Ед Мейсън.

- Ами онзи репортер? - попита Йън. - Онзи със снимките. Как се казваше?

- Потър. Танк Потър.

- Да, какво става с г-н Потър и неговия недискретен приятел от патологията...

- Канту.

- Да, господин Канту - кимна Йън и потропа с пръсти по бюрото. - Ето тези двамата са пирони. Чувствай се свободен да размахаш чука си и да ги заковеш.

Бригс се поразведри като куче, изведено да потича.

- Ами снимките?

- Кажи на Къртицата да направи така, че да изчезнат. Смятам, че това е напълно в рамките на уменията му. Нека аз се погрижа за жената.

- Сигурен ли си за това елегантно решение?

Йън се завъртя със стола си и се загледа през прозореца.

- Добре тогава. Ще го направим по твоя начин - съгласи се Бригс, тръгна към вратата, но се спря на прага. - А каква е песента? Май съм я чувал.

Йън вдигна крака на бюрото и запя с глас „Как да се справиш с проблем като Мария?“.

- От филма „Звукът на музиката“ - поясни той.

Бригс се извърна, сякаш му беше станало лошо, и побърза да излезе.

Йън поклати глава. Ясно, че Бригс мразеше „Звукът на музиката“. В него никого не убиваха. Той продължи да пее все по-високо и по-високо, като театралничеше с ръце. „Как сръце да хванеш лунен лъч?“

Имаше отговор.

С ленивци, разбира се.

47

Танк Потър влезе в редакцията и се отправи директно към кабинета на Ал Солетано.

- Имам доказателство - каза той, като държеше телефона над главата си. - Казах ти, че от това ще излезе материал. Ето го. Доказателство.

Малцината репортери проточиха вратове да надникнат над ръбовете на преградите на работните си места. Някои го повикаха по име, но Танк ги подмина като пътни знаци. Китките му горяха от ожулванията от назъбените ленти на пластмасовите белезници, гърбът го болеше от удара в бъбреците, но най- лошо беше пострадала професионалната му чест.

- Ал! - извика той. - Тук ли си? Излез от заешката си дупка!

Солетано се появи на вратата на кабинета си, понесъл в едната ръка сгънати на руло листове и чаша кафе в другата.

- Какво правиш тук, Потър? - запита той отегчено.

- Бях прав за онази история, за Джо Грант.

- Въобще не искам да те слушам.

- Доказателство - настоя Танк, като размаха телефона си.

- Занеси го някъде другаде. Вече не работиш за този вестник.

- От ФБР крият нещо. Знаех го през цялото време.

- Ти чуваш ли ме?

- Имам снимки, които показват, че Грант и информаторът не са били убити с пистолет. Те директно оборват официалната версия на Бенет.

- Съжалявам, Танк. Не мога да ти помогна.

- Ти чу ли какво казах? Снимки. Доказателство.

- Не, ти чу ли какво казах? Разкарай се.

- Чудесно. Ще ги занеса в „Асошиейтед прес“. И съм сигурен, че в АП ще ги погледнат с радост. И когато го направят, материалът ще е техен.

Солетано се вторачи в него за секунда и кимна с глава към кабинета си.

- Вътре. Сядай. Говори.

Танк влезе и седна.

- Между другото да ти се намира чаша вода? Направо умирам от жажда.

- Гледай ти кой ми се прави на умник - изръмжа Солетано, като го последва и затвори вратата. - Един ден без пиене и си мисли, че заслужава медал.

Той приседна на ръба на бюрото и кръстоса ръце пред корема си.

- Слушам те.

Танк едва побираше огромното си тяло в стола. Описа с най- големи подробности посещението си в патологията предишната нощ и уликите, които го бяха убедили твърдо, че Джоузеф Грант и информаторът са били убити не с пистолет, а с изстрел от мощна карабина. Преди да покаже снимките на Солетано, разказа и за разговора си с Мери Грант от сутринта, като започна с притесненото гласово съобщение, оставено от съпруга й (което после било мистериозно изтрито), и завърши с обаждането й на Ранди Бел, бившия партньор на Джоузеф Грант.

- Тя смята, че случаят, по който са работели съпругът й и Бел, се нарича „Семафор“.

Накрая Танк пресъздаде и стъпка по стъпка посещението си на патологията отпреди три часа и надпреварата да стигнат до летището преди ФБР, за да бъдат свидетели на транспортирането на труповете в Куонтико.

- Блъснал си кола на ФБР с джипа си? - не повярва Солетано.

Танк кимна.

- И не са те арестували?

- Ето ме тук.

- Имаш кураж, Потър, признавам. Цяло чудо е, че не си в затвора - рече главният редактор и се отблъсна от бюрото. - Дай да видя доказателството ти.

- Можеш да покажеш снимките на криминалист. Пистолет няма как да причини това. Рани с такъв размер са от пушка.

Танк отвори директорията със снимките. Тези на Танк и на информатора бяха последните направени и трябваше да излязат първи. Странно, но ги нямаше.

- Само секунда - каза той. - Отварям ги.

Солетано не изглеждаше особено впечатлен.

Танк затвори приложението за снимките и го отвори наново. Последната направена снимка винаги се виждаше в кадърче в долния ляв ъгъл на екрана. Той чукна два пъти с пръст върху нея и беше награден с качествена фотография на напращелите гърди на Джанет, една от любимите му налети блондинки от „При Педро“.

- Когато си готов - подкани го Солетано.

Танк се върна към галерията със снимките.

Нищо. Нула.

Кадрите, които беше направил в патологията, ги нямаше. Танк беше истински майстор в бързите изводи. Първо, гласовото съобщение на Джоузеф Грант е било изтрито от телефона на съпругата му. Сега беше ред на Танк. Докато стигне с колата от летището до редакцията на „Стейтсмън“, някой беше хакнал телефона му и беше изтрил снимките.

Но кой?

Никой не знаеше за снимките освен него, Мери и, разбира се, Карлос Канту. Федералните можеха да заключат, че той има снимки, тъй като беше признал, че е видял телата, но нямаха доказателство. Освен ако Мери Грант не беше казала на Мейсън. Но пък те така или иначе не разполагаха с номера му или с айпи адреса на телефона.

Или пък ги имаха?

Танк си спомни, че Мери Грант го беше питала дали е отишъл при нея, за да я притисне да се разприказва. Това му звучеше познато, и то защото беше написал същото в имейл до един приятел от вестника. А защо агентите от ФБР се изнасяха на пожар от сградата на патологията, когато едва петнадесет минути по-рано Карлос Кашу му беше казал, че не са се разбързали особено. Те отнякъде са знаели, че той идва. Подслушвали са ги, дори преди Танк и Мери да са доближили летището.

Всичко това му мина през главата за по-малко от секунда.

- Е, ще ми ги покажеш ли или не? - попита Солетано.

Танк остави телефона си.

- Всъщност... не.

- Как така „не“? Дай да ги видя!

Танк поклати глава.

- Знаеш ли какво, Ал? Имаш право. Не съм убеден, че от това ще излезе добър материал.

- Ти ебаваш ли се с мен? Вдигаш ми кръвното, притесняваш ме, а сега няма да ми покажеш нищо?

- Съжалявам, Ал. Виноват. Ще се върна, когато съм сигурен.

- Хич не си прави труда. Вече пропиля достатъчно от времето ми. А сега се разкарай.

Танк се спря в стаята за почивка на приземния етаж и си купи кутийка кола. Загубата на снимките не го беше обезкуражила, тъкмо обратното. Фактът, че от ФБР или от някоя друга заинтересована страна бяха хакнали телефона му и бяха подслушали разговорите, му подейства като допинг. Никой не унищожава доказателства, освен ако не е извършил престъпление. Танк беше на прав път.

Той погледна телефона си. Предател. За измяна наказанието беше само едно.

Танк излезе от сградата и тръгна забързано към джипа си. Приклекна и натика телефона зад задната гума, като го заклещи между грайфера и асфалта. Метна се зад волана и включи на заден ход. Чу изхрущяване, после още едно, когато гумата мина през апарата. Въпреки това не беше доволен. В днешни дни телефоните бяха корави ситни копелета. Беше изпускал своя поне десет пъти, но той пак работеше, въпреки че стъклото на екрана беше напукано, а панелите доста нащърбени.

Той бутна лоста в позиция за паркиране и слезе да огледа апарата. Телефонът беше потрошен, но изглеждаше, кажи-речи, наред. Танк си представи, че някъде в него една батерийка е все още свързана с предавател, който продължава да излъчва сигнал, а някой с подходящата апаратура можеше да го проследи.

Танк настъпи с ток екрана и натика стъклото, пластмасата и метала в асфалта. Завъртя крак и вдигна апарата. Нямаше как да не се зачуди на изработката. Все още не изглеждаше унищожен.

Хрумна му една идея. Хвърли телефона на дясната седалка и подкара покрай фасадата на сградата. На двадесет метра от нея течаха зелените и бързи води на река Колорадо. Той излезе от колата, отиде до брега и запрати телефона колкото можеше по-далеч. Гледаше как апаратът се превърта във въздуха отново и отново, като проблясва под слънцето, и пада тихо във водата.

Нека сега го проследят, помисли си той.

Доволен, че беше сам, наистина и безусловно сам, без някакви невидими преследвачи наоколо, които да записват всяка негова дума и движение и да ги докладват на господаря си, Танк се върна при колата, потегли и излезе от паркинга.

Беше почти пет часът следобед. Щастливият час на намалението. На света имаше само едно място, където искаше да отиде.

48

- Знаеш ли кой е Одисей? - попита Йън Катарина, докато влизаше в спа помещението. „УАН 1“ се беше приземил преди малко, но той трябваше да остане на летището, за да посрещне израелците.

- Един грък - отвърна Катарина. - Бог ли е бил или човек?

Йън затвори вратата и свали халата си.

- Човек. Воин. Пичът, който е повел другите вътре в троянския кон.

Катарина носеше къси панталонки и потник, който разкриваше възхитителните й бицепси. Тя му подаде третата порция добавки. Днес нямаше да има магически преливания. Йън си взе хапчетата и легна на масажната маса. Катарина се съблече, остана гола и започна да го разтрива, като се концентрира върху врата и раменете и размачкваше мускулите със силните си пръсти.

- Защо питаш за Одисей?

- Просто съм любопитен.

Катерина напипа свито на възел дълбоко схващане и го масажира цяла минута. Йън си пое въздух през стиснати зъби. Удоволствието беше напрано мъчително.

- Ти никога не си просто любопитен - каза тя. - Защо си мислиш за троянския кон?

- Ах, Катарина, понякога си чак прекалено умна.

Германката премести длани малко по-ниско, разтри ръцете една по една, после мина на гръдния кош, а след това слязоха още по-надолу. Йън изпъшка. Дланите се движеха експертно, с клинична точност, професионалните движения следваха едно след друго. Той затвори очи и се остави на удоволствието да го погълне. Не мислеше нито за жена, нито за мъж, нито за нещо дори бегло физическо. Мислеше за Одисей. Не за война, а за софтуера, който беше сътворил. Той беше далеч по-секси.

„Одисей“ беше малуер - зловреден софтуер, създаден да поеме контрола върху компютъра независимо от потребителя. Беше го написал да изпълнява три задачи - да следи и да предава всяко натискане на клавиш, да копира и да предава съдържанието на твърдия диск и на всички свързани флаш памети, бекъп дискове или помощни запаметяващи устройства, както и да осигури на Йън пълен контрол върху платформата, така че той да може да се движи из нея на воля, да редактира, да изменя, да копира, да краде или да уврежда неща както намери за добре.

Преди кацането той се затвори в личните си покои и прекара доста време в сърфиране из интернет, за да намери най-възхитителния видеоклип на животно. Изгледа десетки дзен котки, говорещи кученца, танцуващи рибки, смеещи се жирафи и какви ли не още сладурести, гушкави и като цяло очарователни животни.

Разбира се, изгледа и клипа с ленивеца. Ленивецът далеч не беше най-сладкото животинче, но ако се съди по историята на браузъра им, момичетата на Грант доста му се бяха радвали.

Йън бързо откри още три клипа на ленивци, които според него бяха особено неустоими. Неустоим беше ключовата дума в старанията му. Накрая избра един, който смяташе, че момичетата наистина ще харесат най-много.

Капанът беше съвсем прост. В пощите на момичетата щяха да пристигнат имейли, адресирани до Грейс и Джеси и озаглавени „Най-сладкият ленивец на света!“. Щом отвореха имейла, момичетата щяха да видят линк към клипа, който Йън беше подбрал. Успехът на замисъла зависеше от това някое от момичетата да кликне върху линка. Щом го направеше, видеото на ленивеца щеше да се отвори, но прикачен към него и готов да пролази в най-дълбоките и тъмни дебри на компютъра на Грант щеше да бъде „Одисей“ - потаен и лукав като гръцкия воин на древната мъдрост.

Пръстите на Катарина го галеха с умението на експерт, напълно безстрастно. Гърбът му се изви като дъга и тя положи уста върху него. Йън си позволи да се освободи от напрежението, но устните му останаха плътно стиснати, за да заглушат всякакъв звук.

Катарина го избърса бързо и чисто.

- Йън, може ли да те попитам нещо?

- Да.

- Какво е станало с Одисей?

- Никой не знае. Умрял е, предполагам. Всеки трябва да умре.

Катарина се засмя и го изгледа със студените си сини очи.

- Да, Йън, всеки. Дори и ти.

Той я зашлеви.

- Никога повече не казвай това.

49

- Угасна - каза Къртицата.

- Как така?

- Сигналът изчезна.

- Нали току-що го следеше?

Джолана погледна през рамо. Къртицата стоеше на конзолата си със смъкнати на врата слушалки и не откъсваше очи от монитора. Джолана отново се концентрира върху пътя. Беше час пик и трафикът по магистрала 35 едва пъплеше.

- Откри ли го?

- Няма какво да откривам - отвърна Къртицата. - В единия момент предава ясно и чисто, в следващия угасва. Призрак.

Той пусна отново протокола за търсене, като въведе номера на мобилния телефон на Танк Потър. На екрана се появи съответстващият номер на апарата - единадесет знака с цифри и букви. Потър беше клиент на „УАН Мобайл“ и на теория би трябвало да е лесно да го засекат. Къртицата пусна пинг към номера. Пинг беше програма за проверка на достъпността до даден компютър, която пращаше съобщение с искане за отговор. Към апарата на Потър беше пратен сигнал, за да се установи местоположението му в реално време, замерено от вътрешния джипиес чип, какъвто имаше във всички телефони. Преди две минути апаратът, а вероятно и Танк Потър, се намираха в сградата на „Остин Америкън Стейтсмън“ на „Южно авеню Конгрес“ № 305. Сега обаче пулсиращата червена точка, която показваше местоположението му, беше изчезнала.

- Той знае - каза Къртицата.

- Време беше. Ти изтри снимките му преди около час. Целият му материал изпуши.

- Иди до последното му известно местоположение. Да се надяваме, че ще установим визуален контакт.

Джолана зави към паркинга на „Стейтсмън“ пет минути по- късно.

- Няма да е трудно да забележим прогнил от ръжда джип „Чероки“ - отбеляза той.

Къртицата се плъзна в предната седалка до него и огледа паркираните автомобили.

- Не ни върви - отбеляза Джолана, след като завърши обиколката на паркинга. - Сигурен ли си, че е бил тук?

- Джипиесът не лъже.

- Отишъл си е.

- Давам му десет минути преднина.

- Какво предлагаш? - подкачи го Джолана. - Да оближем пръст, да видим откъде духа вятърът и да познаем накъде е тръгнал?

- Отбий и си трай.

Джолана спря вана на празно място в задния ъгъл на паркинга.

- По-добре побързай. Бригс иска да се погрижим за тоя тип.

Къртицата започна трескаво да набира команди на конзолата. Въпросът не беше да познае накъде е потеглил Потър, а да анализира миналите му действия, за да предскаже къде, статистически погледнато, е най-вероятно да отиде. Правилният въпрос беше: „Къде би могъл да бъде открит Танк Потър след пет часа следобед?“

Къртицата първо изиска от сървърите на „УАН Мобайл“ да му дадат историята на движението на Потър между четири и шест следобед на базата на джипиес данните от телефона му. Като срок на търсене Къртицата посочи изминалите петдесет и две седмици с точки на данни от четири случайни позиции на всеки час. Цял калейдоскоп от почти три хиляди точки почти задръсти екрана. Веднага се виждаше, че беше прекарвал по- голямата част от времето си в редакцията на „Стейтсмън“ или близо до нея.

Къртицата стесни параметрите на търсенето само до четвъртъците, като запази срока от една година. Останаха около четиристотин точки, които само потвърдиха, че Потър рядко е напускал района от три квадратни километра около редакцията. Проблемът беше, че много от координатите бяха от моменти, когато Потър беше шофирал, и не подсказваха накъде се е движел. Въпреки това имаше четири малки, но статистически важни струпвания на точки на определени места около „Стейтсмън“.

Къртицата огледа списъка с всички текстови съобщения, пратени от телефона на Потър в четвъртъците между четири и шест следобед, като съкрати времевата рамка до последните шест месеца. Самите съобщения не го интересуваха, вълнуваше се откъде бяха изпратени. Появиха се двеста нови точки. От четирите скупчвания останаха две, без да се брои редакцията.

Къртицата активира функцията на картата за показване на обектите. Екранът се изпъстри с имената на всички близки банки, ресторанти, бутици и бензиностанции. Потър беше изпратил сто и седем есемеса от място с площ едва петдесет квадратни метра.

Къртицата избра няколко съобщения наслуки и ги отвори на съседен монитор.

„В „При П.“ съм. Идваш ли?“

„Били, момчето ми, идвай насам. Купонът тече!”

„Здрасти, сладурано! Седя в „При П.“. Кога да те очаквам?“

И трите бяха пуснати от ул. „Бартън Спрингс Роуд“ № 16415. „Специалния грил бар на Педро“.

Къртицата отвори сайта на заведението на екрана си. Появи се снимка на картина на Салма Хайек по бельо върху черно кадифе. „Четвъртъци на спомените. Намаление на цените от четири следобед до осем вечерта“.

- Имам добри новини - обади се Къртицата. - Спипахме го.

50

- Така - каза Джеси, - какво беше всичко това?

Мери помаха, докато фордът се изтегляше на заден ход от алеята.

- Трябваше да поговоря с някои от колегите на баща ви.

- А защо не шофира ти?

- Намери се кой да ме откара.

Предната врата на къщата се отвори и Грейс излезе навън.

- Къде е Танк?

Мери се поколеба и Джеси не пропусна момента да се нахвърли върху нея.

- Кой е Танк? - попита тя, тъмните й очи станаха мигновено подозрителни и тя застрелка между Мери и Грейс за някакви признаци на предателство.

- Нека влезем вътре, Джес - усмихна се Мери. - Навън е твърде горещо.

Джеси беше прекалено изумена от гледката на майка й, возена от млад и хубав агент на ФБР, за да задава някакви въпроси по време на пътуването от Тексаския университет. През целия път беше изненадващо учтива и през цялото време разправяше как тя единствена от целия курс решила някаква доста предизвикателна задача.

- Хакване - обясни Джеси накъсо. - Грубиянина го е направил за пет минути. Добре, аз не съм като него, на мен ми трябваха тринадесет минути, но поне го направих, мамо. Плених знамето. Добра съм колкото Грубиянина, а той е най- добрият в света.

Мери затвори предната врата и отиде до кухнята, а дъщерите й я следваха като кученца.

- Кой караше колата, мамо? - поинтересува се Грейс.

- Един от ФБР - рече Джеси. - А сега мирувай. Мама още не ми е отговорила на въпроса. Кой е Танк?

- Той е репортер - обади се Грейс.

- От „Стейтсмън“ - добави Мери неволно. - Е, поне нещо такова.

- Нещо такова? Това пък какво означава?

- Той е адски висок и има рошава коса - изкикоти се Грейс.

- Шт! - прекъсна я Джеси, без да отделя очи от майка си.

- Искаше да пита нещо за баща ви. Това е всичко.

- За гласовото съобщение от татко ли?

Явно това беше причината за притеснението на Джеси. Мери беше допуснала твърде лековерно, че успокояващите думи ще приспят страховете на дъщеря й, че тя е виновна за изтриването на съобщението от Джо.

- А, не - отвърна тя, като се стараеше да звучи лековато и безгрижно. - Пита за работата му. Нищо, което да се отнася до вас двете.

Тя извади бутилка портокалов сок от хладилника и сипа в две чаши.

- Ето. Защо не намерите нещо за гледане по телевизията?

- Мамо, нещо не е наред - не отстъпи Джеси. - Виждаме го. Не се държиш нормално.

- Ами, да - съгласи се Грейс. - Чух, че преди с Танк разговаряхте.

- Той тук ли е бил? - настоя Джеси. - В кухнята?

- Какво наистина се е случило с татко? - додаде по-малката дъщеря. - Той какво имаше предвид, като каза, че те лъжат за оръжието, с което е бил прострелян?

- Кой лъже? - погледна Джеси сестра си. - Грейс, какво е казал репортерът?

- Не съм сигурна - смънка Грейс. - Но той не искаше те да откарват татко във Вирджиния. Затова мама отиде с него до центъра.

- Мамо, трябва да ни кажеш какво става. Достатъчно големи сме да знаем.

Мери изгледа дъщерите си. Черно и бяло. Не можеше да намери думи. Колко точно да им каже? Бяха ли достатъчно възрастни да споделят тревогите й? Почувства се приклещена в ъгъла. Щеше й се Джо да е тук и да й помогне.

- Кажи ни истината - настоя Джеси. - Става дума за тате. Имаме право да знаем.

- А какво е „Семафор“? - попита Грейс.

- Грейс, млъквай - подскочи Мери.

Очите на дъщеря й плувнаха в сълзи.

- Мамо! - не издържа Джеси. - Ти млъквай!

- Не смей да ми говориш така - не й остана длъжна Мери.

- Спрете и двете! - изхлипа Грейс и застана между тях, като ги гледаше. - Не се карайте. Мразя да се карате.

Грейс я прегърна силно.

- Стига, мишленце. Всичко е наред. Не исках да кажа това. Мама е просто разстроена. Съжалявам.

Тя целуна русата главица на Грейс и забеляза как по лицето на Джеси пробяга сянка на обида. Мери пусна Грейс и махна на по-голямата си дъщеря да се доближи.

- Ела тук, фъстъче.

Джеси поклати глава и скръсти ръце.

- Моля те - каза Мери.

Джеси не помръдна от място и продължи да гледа майка си упорито. Мери седна с Грейс на масата и я държа в прегръдката си, докато не се успокои и не спря да плаче. Забеляза, че откак- то се беше върнала, дъщеря й на няколко пъти се присвиваше сякаш от болка.

- Какво има, мишле? - попита тя. - Какво става?

- Нищо - отвърна Грейс.

- Сигурна ли си?

- Не сменяй темата - прекъсна я Джеси. - Нали ти каза, че е добре. Престани да й трепериш. Тя не е някаква крехка порцеланова чаша.

- Нищо ми няма, мамо - увери я Грейс с усмивка, като бършеше сълзите си.

- Наистина ли?

- Съвсем.

Джеси сви рамене, въздъхна драматично и само дето не завъртя очи.

- Кажи ни за татко.

- Първо - започна Мери, - няма за какво да се притеснявате.

- Че кой е казал, че сме притеснени?

- Мери си приказките, госпожице! - сопна й се Мери с пламнал поглед. Джеси преглътна и сякаш се смали с два-три сантиметра. Мери си пое дъх и заговори спокойно: - След като баща ви беше убит, имах някои въпроси какво точно се е случило. Г-н Потър също имаше някои въпроси, но той и аз няма да говорим повече за това. Това е нещо, което само аз мога да разреша.

Джеси си дръпна стол и седна.

- Какво смяташ, че е станало? - попита тя кротко и без сърдене.

- Не съм сигурна. Но просто...

- Те откараха ли татко във Вирджиния?

- Да.

Мери разказа за разговора си с Едуард Мейсън, като подчерта думите му за героизма на баща им. Тя не се съмняваше, че Джо е действал като герой, точните обстоятелства около смъртта му нямаха отношение към това. Въпреки това усещаше, че не е искрена.

- Звучи ми като пълна глупост - каза Джеси.

- Без такива приказки, госпожице.

- Или какво?

Мери се приведе напред и я потупа по крака.

- Или ще ти измия устата със сапун.

- Гадост - отврати се Грейс. - Сапунът има вкус на ако.

Мери се усмихна и дори Джеси се разсмя.

- И какво ще правиш? - попита Грейс.

- Господин Мейсън ми каза, че баща ви е работил по много важен случай за безопасността на страната. Каза, че скоро ще разберем всички подробности. Баща ви ще получи похвала от президента.

- Леле! - възкликна Грейс с грейнало лице. - Това е страхотно!

Джеси обаче сви устни, сякаш беше сдъвкала лимонова кора.

- Ти вярваш ли му?

Мери погледна по-голямата си дъщеря. Косата й падаше в лицето, а очите й направо я пробиваха като лазер. Проблемът беше, че Джеси е твърде умна. Тя никога не приемаше нещо за чиста истина, докато сама не се убедеше. Беше платила висока цена за цинизма си - беше чула твърде много лекарски обещания, беше видяла твърде много лекарства, които нямаха никакъв ефект, и беше седяла край леглото на сестра си твърде много дни. Животът я беше научил да вярва на делата, а не на думите.

- Може би - отвърна най-накрая Мери. Това беше най- близко до истинските й чувства, доколкото можеше да ги разкрие пред децата.

Отговорът удовлетвори Джеси. Тя кимна и гримасата й изчезна. Беше по-безопасно да се отнасяш към света с недоверие и Мери осъзна, че за момента и тя споделя това мрачно усещане.

- Ще направя вечеря - каза тя, като стана и потри ръце. Умирам от глад.

- Панирани пилешки филенца - поръча Грейс. - С пържени картофки и горчица.

- Ще повърна - рече Джеси. - Аз искам хамбургер.

- Кучешко повръщано - доразви темата Грейс.

Мери се усмихна, доволна дори и на това малко облекчение.

Редът беше възстановен. Засега.

51

Джолана намали скоростта, докато минаваше покрай „Специалния грил бар на Педро“ на ул. „Бартън Спрингс Роуд“.

- Там ли е? - надникна Къртицата иззад работната си конзола.

- Тук е, точен като часовник.

Джолана се загледа в спрения пред заведението син джип „Чероки“. Паркингът беше пълен. Той зави на ъгъла и продължи надолу по улицата. За негово учудване нямаше никакво свободно място.

- Сигурно е известно място - каза Къртицата. - Сякаш половината Остин е дошъл.

Джолана продължи до края на улицата и пак зави. Зад ресторанта също нямаше свободно място за паркиране и той спря пред задния вход на заведението.

- Има ли камери?

- Отвън няма. Това е добре.

- Ела на волана, аз ще вляза вътре. Да се убедя, че нашият човек е там.

- Не прави сцени.

- Ако ми се отвори възможност, няма да го оставя да се измъкне. Този въпрос трябва да се реши бързо. Онова твое стилето се забива много лесно. Леко мушване през ребрата и засягаш сърцето. Ще е мъртъв, преди да е разбрал какво му се е случило.

Къртицата извади ножа от канията на прасеца си.

- Бъди бърз.

Джолана скри острието в ръкава си.

- Като светкавица.

Танк седна на любимото си високо столче и вдигна ръка.

- Беше дълъг ден, Педрито - повика го той и си поръча една бира на испански. - Уна сервеса, пор фавор.

Беше успял да издържи цял ден, без да пие. Или почти цял ден, не че някой му ги броеше. Ако Мери Грант не искаше той да разследва, нямаше нищо против. Нямаше да бърза, щеше да се добере до още доказателства какво прикриват Едуард Мейсън и Дон Бенет. Добрите истории искаха търпение. Колко време беше нужно на Удуърд и Бърнстейн за аферата „Уотъргейт“? Година? Две?

Педро сложи бутилка бира „Текате“ на бара и наля щедро количество текила в малката чашка. Златистата течност преливаше през ръбовете.

- Четвъртък на спомените, мой човек. Забрави ли да си донесеш стария футболен екип?

- Оставих го у нас.

- Без него никой няма да знае кой си.

- Благодаря ти - каза Танк и хвана бирата. - Оценявам доверието ти.

- Имам нещо за теб - рече Педро.

- Бутилка „Ла Фамилия“?

- Тц. Нещо, за което говорихме.

Педро бръкна под бара и извади плетена кожена нагайка.

- Не е точно като файтонджийски камшик, но почти. Твой е. Да ти помогне да разбереш какво да правиш сега, когато вече не си журналист.

Педро се отдалечи да обслужи друг клиент, преди Танк да може да му отговори. Танк остави нагайката на бара и надигна бирата. Кой пък беше казал, че вече не е журналист? Ал Солетано? Мери Грант? Едуард Мейсън?

Ако си журналист, какво правиш в „При Педро “?

Танк огледа нагайката. Журналистът си следи източниците и събира улики и доказателства. Изравя истината, без значение колко хитро е скрита. Не се отказва, докато не измъкне цялата история. Журналистът има свещен дълг към истината.

Някога беше вярвал във всичките тези глупости. А сега? Той прокара пръст по камшика, сякаш чакаше да му отговори.

Джолана се промъкна в „При Педро“ през задната врата. Заведението беше оскъдно осветено и му трябваха няколко секунди, за да могат очите му да привикнат. Първото, което забеляза, беше шарената пластмасова риба, която висеше под тавана, а после видя и рисунките на испански звезди върху кадифе. Истинска класа. Бяха заети само няколко маси, но нито един от хората по тях не отговаряше на описанието на Потър.

Откъм бара се чуваше глъчка. Той прекоси помещението и надникна иззад ъгъла. Тук беше пълна лудница от студенти, млади работещи хора, имаше дори и няколко старци. Мнозина бяха със старомодни дрехи и прически. Забеляза табелата „Четвъртък на спомените“ и „Бири - 1 долар“.

Джолана си проби път през тълпата, като гледаше да не привлича внимание и внимателно оглеждаше помещението. Искаше да открие Потър, това беше неговият шанс. Нямаше дарба като Къртицата, не беше електроинженер или разбиван на кодове, нито пък му се удаваше нещо техническо. Не беше учил в „Харвард“ или Масачузетския технологичен институт, но не беше и тъп.

Уилям Хенри Макнеър, или Джолана, както го знаеха приятелите, беше горд випусник на гимназията „Кинг Колидж“ на булевард „Дрексел“ в Чикаго. Не просто завърши, а завърши с отличие. На дипломата му точно под името пишеше сит laude на латински. С отличие. Това нямаше особено значение, когато майка ти не изтрезняваше от сутрин до вечер, а баща ти лежеше в затвора „Джолиет“. Никой в семейството му дори не беше и помислял за колеж.

Джолана не искаше да последва братята си на улицата. Той беше добро хлапе със само две петна в досието си. В деня след завършването хвана автобуса към остров Парис в Южна Каролина, където беше учебният център на морската пехота. Участва в действията в Ирак, след три години стана сержант и му предложиха място в Школата за кандидат-офицери. Тогава обаче главоболията му вече бяха започнали и той реши, че е служил достатъчно. Идеята да се сдобие със златна лейтенант- ска нашивка му харесваше, но възможността да печели по сто хиляди долара на година му допадаше още повече, а точно това му беше обещал брат му.

Брат му го излъга. Вместо сто хиляди долара получи присъда от десет години за въоръжен грабеж. Излежа шест, но и това беше повече от достатъчно. Джолана беше приключил с кражбите. Искаше да има истинска работа в истинска компания с истинска заплата и истински бонуси. Ето че днес печелеше по деветдесет и четири хиляди долара на година със здравни осигуровки, зъболекарска помощ и десет процента вноска за пенсионен фонд. Целта му беше да продължава все така.

В бара беше малко по-светло и той виждаше лицата на хората добре. Направи една обиколка, като си държеше очите отворени за висок, чорлав мъж с поувиснали бузи и тъжен поглед. Не видя такъв, провери отново в ресторанта и се върна отново в бара. Имаше едно-единствено свободно високо столче. Под пълна бутилка бира беше пъхната десетачка. Който и да беше оставил парите, освен бирата не си беше изпил и чашката с текила.

Имаше и още нещо. На бара лежеше красива нагайка от плетена кожа.

Къде, по дяволите, беше Танк Потър?

Джолана побърза към предния вход. Джипа го нямаше.

- Стани ми от мястото.

Джолана тръшна вратата и върна стилетото на Къртицата.

- Изтърва го.

- Тръгнал си е.

Къртицата се върна в работното отделение и седна зад конзолата си.

- Бригс ще побеснее, когато разбере, че си го оставил да се измъкне.

- Казах ти, че си беше тръгнал - повтори Джолана. - Както и да е, има още един пирон за зачукване. Знаеш ли как се стига до Бюда?

52

Беше време да спечели малко пари.

Карлос Канту излезе забързано от колата си и се затича нагоре по стълбите към спалнята. Не можеше да повярва, че вече е шест часът, а той едва сега се прибираше. Бюда беше на двадесет и няколко километра южно от Остин, а тази вечер имаше ужасно задръстване заради преобърнал се камион за тор.

Карлос захвърли служебното облекло от патологията с петна от пот по него и влезе в банята, като пусна само студената вода. Бездруго по това време на годината тя не падаше под 26°С. Докато се миеше, мислеше само за едно нещо - за пари. Искаше да вземе тридесет и пет хиляди долара за часовника и нито цент по-малко.

Той излезе изпод душа, облече се с къси панталони и тениска на футболния отбор „Лонгхорнс“, отвори нощното шкафче и извади торбичката с веществените доказателства и личните вещи, в която беше и задигнатият вчера часовник „Патек Филип“. Вече беше чист и реши да си го сложи. Златото проблясваше, а секундната стрелка се движеше гладко по циферблата с украса от слонова кост. Каишката от крокодилска кожа му отиваше на китката.

Карлос върна часовника в торбичката и го прибра. Ако не струваше толкова много, щеше да се изкуши да го запази за себе си. Но с тридесет и пет хиляди долара можеше да направи много неща. Щеше да плати лечението на майка си, да помогне на сестра си с таксата за колежа, а може би дори щяха да му останат пари да си купи и нова кола.

Не обичаше да краде от мъртвите. Предпочиташе да мисли за действията си като „умишлено преместване“. Разни неща постоянно се губеха при транспортирането от местопрестъплението, болницата и моргата. Ако някак си се озоваваха в джоба му, толкова по-добре.

Канту слезе в дневната. Чаша кафе и десертчета „Сникърс“, извадени от хладилника, минаваха за вечеря. Влезе в Ибей. Търгът течеше в момента. Снимката на часовника „Патек Филип“ изпълваше екрана. До момента беше получил три предложения, но всичките бяха доста под исканата от него сума. Провери какви бяха подателите на офертите. Двама бяха търговци на часовници от Флорида, а третият беше частно лице от Си- атъл. Всичките му изглеждаха редовни. Той се намръщи. Нямаше да приеме по-малко от тридесет хиляди. Тридесет беше магическо число.

Телефонът му звънна мелодично. Беше есемес от Танк Потър, който го питаше дали може да дойде.

- Ох, не и отново - измърмори той и взе телефона, като се чудеше дали да отговори. Вече беше направил достатъчно услуги на Танк. Проблемът с репортерите беше, че те винаги искаха още и още. Сети се как Едуард Мейсън му крещеше да побърза и да натовари телата във вана, без дори да са напълно подготвени. Този човек имаше сериозен проблем с отношението си към другите. Карлос реши, че с удоволствие ще помогне на приятеля си само за да натрие носа на онова дребно лайно в костюм.

Той написа на Танк да идва, когато реши, и го предупреди да влезе през задната врата.

- Доскоро - върна му съобщението Танк.

Карлос остави телефона и отново се загледа в търга. Имаше нова оферта.

Двадесет и пет хиляди долара или нищо. Това беше окончателната му цена.

53

„Вярваш ли му? “

Мери стоеше в дрешника и гледаше окачените дрехи.

Синьо сако, тъмносини панталони и бяла риза. Тя подбираше дрехите внимателно и ги подреждаше върху леглото, как- то някога в неделя вадеше най-хубавата си рокля за ходенето на църква. В момента обаче мислите й далеч не бяха ангелски. Божията молитва, химнът „Напред, Христово войнство“ и двадесет и третият псалм бяха последното, което й минаваше през главата.

Мери Грант беше ядосана. Беше й писнало да я размотават, беше й писнало да я лъжат и манипулират. А най-вече, помисли си тя, й беше писнало да не знае истината.

Джо не й се беше обадил, за да се сбогува. Беше се обадил, за да й каже, че в ситуацията има нещо сбъркано из основи. Това обаждане беше вик за помощ, макар и да знаеше, че тя не може да му даде нужната подкрепа.

Не се беше обадил на Ранди Бел.

Не се беше обадил на Дон Бенет или на Едуард Мейсън.

Не се беше обадил на никого от ФБР.

Беше се обадил на жена си, цивилно лице на четиридесет километра, шофиращо по претъпкана магистрала с двете си дъщери, която не се занимаваше с нищо по-опасно от това да се справя с обикновените и обичайни превратности на всекидневния живот.

Джо се беше обадил на съпругата си, защото тя е била единственият човек, на когото е можел да се довери.

Мери си обу панталоните, облече ризата, като я опъна плътно по гърдите си. Избра чифт строги кафяви обувки, които беше носила точно два пъти. Накрая си сложи и сакото. Влезе в банята, среса си косата и я прибра на опашка. Взе топла кърпа и избърса малко от спиралата за мигли, изтри фон дьо тена от скулите си и си махна червилото.

Застана пред огледалото и се огледа преценяващо.

Изправи гърба.

Изпъни раменете.

Не се усмихвай.

Нещо липсваше.

Тя отвори чекмеджето на Джо и се разрови из вещите му. Повдигна брадичка и забоде значката с американското знаме на ревера си. Изглеждаше както трябва, но усещането не беше такова. Нямаше я онази притегателност, чувството на власт. Изглеждаше като майка на две деца, която отива на родителска среща или при секретаря на организацията на собственици на имоти в квартала. Не беше офицер ветеран.

Мери се върна в дрешника. Коленичи, бутна панталоните на Джо настрани и разкри четвъртит черен сейф, малко по- голям от минихладилник, но десет пъти по-тежък. Сейфът за оръжие на Джо. Тя знаеше комбинацията и след секунди вече беше отворила вратичката и беше извадила „Глок 17“, кутия с патрони и кобур.

Мери занесе пистолета в спалнята. Като всяка примерна съпруга на военен тя можеше да се оправя с оръжие. Знаеше, че трябва да го носи на предпазител и без патрон в цевта, но агентите държаха пистолетите си винаги заредени. Извадиш ли го - стреляш. Не беше стреляла от години, но това беше без значение. Нямаше намерение да използва оръжието. Пистолетът на Джо й даде увереността, която й беше нужна, за да изиграе тази роля.

Тя се върна в банята и отново застана пред огледалото. Изглеждаше по същия начин, но се чувстваше съвсем различно.

Преди четиридесет и осем часа тя беше скърбяща вдовица, на косъм от това да се предаде и примири. В този момент обаче беше агент на ФБР, който разследваше убийството на Джо Грант.

„Вярваш ли му? “

Не, призна си Мери. Не вярваше на Едуард Мейсън. Не му беше повярвала дори за секунда.

54

Танк зави и слезе от магистралата, като мърмореше нервно, докато джипът подскачаше и скърцаше по черния път. При удара във форда беше изкривил полуоската и сега воланът му дърпаше наляво. На предната броня имаше и вдлъбнатина кол- кото тенис топка, но тя поне не се различаваше особено от другите. Полуоската обаче се нуждаеше от ремонт.

Иззад завоя се показа сива дървена къща със стени от припокриващи се дъски, скрита наполовина от опасно изкривена върба. Боята на вратата между двата мръсни прозореца беше толкова напукана и олющена, че стърчеше като бодли на таралеж. Бурените бяха превзели ливадата още преди години. Къщата изглеждаше съвсем изоставена. Единственият признак, че вътре живее някой, беше паркираната отпред стара „Хонда“ на Карлос Канту.

Танк свирна с клаксона и спря. Излезе от колата и се намръщи, тъй като гърбът още го болеше от удара в бъбреците.

- Има ли някой вкъщи? - провикна се той. - Карлос, аз съм.

Той загази през високата до кръста трева към предната врата. Отиването до Бюда беше изстрел в тъмното. От два часа пазеше официално радиомълчание. Точно това трябваше да направиш, когато някой хакне телефона ти. Всъщност не само бяха проникнали в устройството, но и го бяха превзели изцяло. На абордаж.

Смартфонът беше най-ефективното шпионско приспособление, измисляно някога от човечеството. Позволяваше ти да говориш с един приятел или с десетима едновременно и да виждаш лицата им. За секунди можеше да получиш всякаква информация от която и да е публична база данни в света. Правеше снимки и клипове с такова качество, че изглеждаха като живи. Казваше ти къде се намираш с точност до три метра на всяко място по земята, а след това ти посочваше магазините и всякакви учреждения около теб. Но този следобед Танк беше научил от личен опит, че проблемът е, че смартфонът може и да те шпионира.

Танк потропа по вратата.

- Изненадващо посещение. Аз съм, Танк. Отвори.

Заслуша се да чуе скърцането на дъските по пода при приближаването на Карлос до вратата. Къщата беше построена през 1920 г. и той беше сигурен, че нито една летвичка или гвоздей не са били подменяни. Почука отново и когато никой не отговори, пристъпи вдясно и викна през отворения прозорец:

- Карлос, тук ли си?

Никакъв отговор. Къщата беше абсолютно тиха и това го изнерви. Като репортер Танк беше вършил много неща, които вбесяваха хората. На практика това си беше изискване на работата. Ченгетата, областният прокурор или някой обвиняем все не бяха съгласни с нещо, което си написал. През годините беше получил немалко заплахи - че ще го пребият, очистят и не само. Но за пръв път му се случваше някой да пречи на разследването му, като унищожава доказателства.

- Карлос?

Танк се приближи до прозореца и надзърна вътре. Това, което видя, накара стомаха му да се обърне.

Той се върна бързо до колата си. Потърси под предната седалка, но там нямаше запас от течна смелост. Облегна се на джипа, като дишаше тежко и гледаше къщата на Карлос. Събореният стол и неподвижните крака още бяха пред очите му и той се зачуди какво, по дяволите, да прави. Щяха да го открият, нямаше как да се измъкне.

Той се стегна и се върна бавно до къщата. Предната врата беше заключена. Танк мина покрай стария пясъчник и заобиколи отзад. Стъпи на верандата и дъските изстенаха под тежестта му. Вратата на кухнята беше открехната. Видя нещо тъмно на цвят в коридорчето към трапезарията, нещо тъмно, но сякаш течно и живо. Той потисна порива да си тръгне и пристъпи вътре. Миризмата на кордит, на барут от изстрел, го накара да спре. Той се загледа в локвата кръв и в мухите, които бяха накацали и се угощаваха.

Страхливците бягаха, но кой оставаше? Идиотите? Определено не и героите. Първо на първо, един герой нямаше да забърка приятеля си в беда.

Журналистите оставаха.

Танк мина през кухнята и влезе в трапезарията. Карлос Канту лежеше на пода по лице с дупка от куршум в слепоочието. Танк коленичи и провери за пулс. Приятелят му беше мъртъв.

Танк остана клекнал за около минута, като се опитваше да установи какво се беше случило. На масата до отворения лаптоп имаше чаша кафе и полуизядено десертче. Чашата все още не беше изстинала напълно. Кафе и „Сникърс“ не му се струваха подходящи за последна вечеря. Телефонът беше паднал на метър-два встрани на пода.

Когато болката в страдащите му от артрит колена се усили, той се изправи, а ставите му изпукаха като сноп сухи съчки. От всичко изглеждаше, че Карлос беше работил, а някой се беше промъкнал зад него и го беше застрелял в главата. Изстрелът го беше съборил от стола. Очите му бяха отворени. Беше умрял, без да разбере какво става или поне без да се опита да се съпротивлява и да се бие. Но кой би могъл да мине по скърцащия под, без да издаде и звук?

Танк веднага разбра, че вината беше негова. Той се беше обадил на Канту на път към патологията, а след това пак той беше изказал на глас и пред хора тежките обвинения, че нито Джо Грант, нито информаторът са били убити с пистолет. В телефона му имаше есемеси, имейли, а, разбира се, и снимките. Всички те разкриваха самоличността на съконспиратора му.

Внезапно стана много важно да разбере кой го беше направил.

Танк вдигна телефона на Канту от пода и провери списъка с разговорите. Разпозна първите цифри на последното обаждане, получено от Карлос преди около час. Той чукна по екрана и набра номера.

Някой вдигна на четвъртото прозвъняване и един изтормозен мъжки глас каза:

- Дон Бенет слуша. Как сте, г-н Канту? Надявам се, че не се обаждате, за да се измъкнете от разпита в понеделник сутринта?

Не - отвърна Танк. - Ще дойда. Просто исках да съм сигурен в колко часа.

- В девет сутринта. Всичко наред ли е?

- Всичко е идеално, сър. Бях забравил да си запиша в колко часа.

Танк затвори. Това, че Бенет се беше обаждал, му донесе известно облекчение. Както беше разтърсен, можеше съвсем спокойно да допусне, че от ФБР имат пръст в убийството на Канту. Добрата новина беше, че не си уговаряш среща е някого, когото възнамеряваш да убиеш. Лошата беше, че ако Карлос не беше пречукан от ФБР, то това беше дело на групата или групите, отговорни за убийството на Джо Грант и информатора му.

Танк потри чело. Кое беше по-опасно - да остане или да си тръгне? Той отвори директорията с текстовите съобщения. Последните бяха от шест и петнадесет следобеда.

„Хей, Карлос, у вас ли си? Ще ми се да мина. За снимките е.“

Канту:

„Вкъщи съм. Ела когато искаш. Няма да излизам.“

„Ще се видим след малко.“

Канту:

„Мини отзад. Предната врата е счупена.“

Танк гледаше съобщенията и усети, че му се завива свят. Това, което виждаше, нямаше никакъв смисъл. Според телефона на Карлос съобщенията бяха пратени от него, от Танк Потър. На екрана се виждаха неговото име и номер. Проблемът беше, че Танк беше изхвърлил телефона си в реката два часа по-рано.

Радиомълчание.

Първата му реакция беше гняв, после го обзе несигурност, а накрая и страх. Да хакнеш телефон, за да унищожиш няколко снимки, беше едно, но да пращаш съобщения от същия номер, при това след като беше унищожил апарата със собствените си ръце, беше нещо съвсем различно.

Танк се поразвесели въпреки страха си.

- О, да, Ал - прошепна той на себе си. - Имаме история.

Танк отиде до лаптопа. Натисна ентер и на екрана се показа страницата на Ибей със снимка на ръчен часовник от осемна- десеткаратово злато и каишка от крокодилска кожа. Обявената цена беше тридесет и пет хиляди долара. Продавачът беше „Часовници КК Остин“. КК явно означаваше Карлос Канту.

Танк забеляза часовника в торбичка за доказателства върху страничния плот. На него имаше и идентификационен етикет. Той извади часовника от торбичката и видя, че на етикета са инициалите на собственика и датата на завеждане на доказателството. „Х.С. 7/30“.

Карлос беше откраднал часовника от моргата предишния ден - деня след като Джоузеф Грант и информаторът му бяха убити.

Танк се замисли за тялото, което беше видял в отделението. Пълен корем, меки ръце, нокти с маникюр. Това беше труп на богат човек.

Той взе телефона. „Патек Филип“ от истинско злато, ако се съдеше по тежестта му. Хронограф с ден и дата. Часовник на богаташ. Обърна го и видя нещо гравирано на капака. „На X. С. Благодаря. Й.“

Танк върна часовника в торбичката. Кой беше X. С.? И защо Й. му беше подарил часовник за тридесет и пет хиляди долара? И, по-важно, X. С. ли беше информаторът?

Танк не знаеше и не смяташе, че е разумно да мисли по тези въпроси, докато стои до човек, чийто мозък изтичаше по пода. Огледа се за последен път. Журналистът си беше свършил работата. Беше време да си върви.

Видя пушката на излизане. Беше върху шкафа с кухнята, дългите стоманени цеви стърчаха от единия край. Той я свали и я задържа с възхищение в ръцете си. Тежка беше. Утежнена в предната част, за да неутрализира поне частично отката. Чупеща се двуцевка дванадесети калибър, стара като къщата. Той я отвори и видя, че е заредена. С нови патрони, гилзите лъщяха.

Танк излезе и метна пушката на задната седалка на джипа си. Той притежаваше три ловни пушки и различни пистолети, но ги държеше заключени на сигурно място. Но нямаше никакво намерение дори да се приближава до дома си.

Излезе на магистралата и натисна газта докрай, за да накара колата да набере скорост. Светът му изглеждаше по-различен. Може би ясен, не толкова объркан. И определено по-опасен.

Той погледна към задната седалка. Пушката му вдъхна увереност, но не за дълго. Из главата му се въртеше една и съща мисъл - който и да беше убил Карлос Кант, искаше да види сметката и на Танк Потър.

55

„УАН 7“ докосна американската земя в 7:01 часа вечерта, шестнадесет часа и четиридесет и седем минути след излитането си от Израел.

Йън Принс крачеше напред-назад в подножието на подвижната стълба и гледаше как самолетът се приближава. Всичко до момента беше само планиране. Придобиването на „Мериуедър Системс“, ъпгрейдването на суперкомпютъра „Титан“, споразумението с Агенцията по национална сигурност, купуването на „Кларус“, ухажването и увещаването на старшето й ръководство - всяко действие беше стъпка от един по-голям план, точно като ред софтуерен код в приложение.

Пристигането на израелците бележеше повратната точка. Планирането беше приключило. Програмата беше вече написана, а компютрите бяха включени. Беше време да се натисне ентер за изпълнение.

Основаната през 2002 година „Кларус“ беше компания разработчик и производител на хардуерни и софтуерни системи за наблюдение и събиране на всякакви данни от итернет. Основният й продукт - „Кларус Инсайт“, беше суперкомпютър, способен да прехваща обаждания, направени през интернет телефония чрез Скайп, телефон или мобилни комуникации, минаващи през интернет, както и записите на трансакциите между доставчиците на услуги. Лицензният софтуер на „Кларус“ пресяваше със ситно сито огромните обеми информация, преминаващи през интернет и позволяващи на доставчиците на интернет протоколи и мрежовите администратори да инспектират, проследяват и да се насочват към съдържание от интернет потребители и от мобилни телефони при преминаването му през рутерите. Едно прессъобщение на компанията твърдеше, че програмите за прехващане на „Кларус Инсайт“ са „единствената система в индустрията за наблюдение на трафика, която използва прецизно насочване в реално време, залавяне и реконструиране на имейли... включително от Google Gmail, Hotmail, Yahoo! и AOL.“

A сега принадлежеше на Йън.

Самолетът достигна мястото за паркиране и спря. Стълбата се допря до фюзелажа и вратата се отвори навътре. Изпълнителните директори на корпорация „Кларус“ слязоха нетърпеливо, като гледаха към слънцето и вдишваха дълбоко свежия тексаски въздух.

Йън поздрави топло всеки един при стъпването му на твърда земя.

- Давид - каза той и стисна ръцете на Давид Голд, главният изпълнителен директор и основател на компанята. - Добре дошли в новия свят.

- Йън, радваме се, че сме част от твоя екип.

- Не екип - поправи го Йън. - Семейство. Готов ли си да твориш история?

Голд кимна, но пламът в очите му нямаше как да бъде сбъркан. Както и Йън, той също беше изпълнен с вяра.

- Сигурен ли сте за решението си?

- Напълно.

Следващият беше Менахем Волкович, старшият технологичен директор на компанията, когото мнозина считаха за най- добрия криптолог на света.

- Менахем, толкова се радвам да те видя отново. Твоето присъствие е чест за мен.

- Честта е моя.

- Сигурен ли си в решението си? Няма връщане назад.

- Не бих желал нищо друго.

И така нататък, докато всичките десетима мъже не слязоха от самолета и не се качиха в луксозни автомобили. С тях стигнаха до митническата зала, където формалностите бяха уредени бързо. Паспортите бяха прегледани, подпечатани и върнати на собствениците им, а куфарите им бяха предадени, без да бъдат претърсвани.

Йън пожела на мъжете приятно пътуване и им съобщи, че ще се присъедини към тях по-късно за приветствена вечеря. Изчака, докато и последният човек си прибра багажа и последният автомобил напусна летището, преди да се върне пеша в терминала и да отиде до личния си транспорт - хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“.

Резиденцията за гости в главната квартира на УАН беше четириетажна сграда, построена като лондонския хотел „Ко- нот“. В апартамента си всеки от мъжете намери бутилка охладено шампанско „Кристал“, кутийка хайвер от белуга, препечени филийки с нарязани яйца и лук и плато студени меса, сладки и подбрани минерални води.

Изящна релефно отпечатана покана напомняше на израелците, че вечерята е в девет часа вечерта. Изискваше се официално облекло. Последната инструкция предизвика потрес. Нито един не си носеше смокинг, а някои от хората въобще отказваха да облекат подобно нещо. Какво имаше предвид Йън под „изисква се официално облекло“?

Мъжете отвориха гардеробите да закачат саката и панталоните си и ахнаха, когато видяха какво има вътре.

Преди години те бяха войници. Тази вечер отново щяха да бъдат.

56

- Единият пирон е забит - каза Питър Бригс.

Йън Принс влезе в кабинета си и се опита да прикрие гнева си, като видя, че Бригс се е облегнал на ръба на бюрото му.

- Кой от двамата?

- Няма значение - поклати глава Бригс.

- А другият?

- Не се притеснявай за него в момента. Има нещо друго.

Йън погледна шефа на охраната си. Тонът казваше всичко.

Пак тя. Жената.

- Искаш ли да видиш? - попита Бригс.

Йън застана до него и изгледа двадесетсекундното клипче, заснето пред къщата на семейство Грант. Мери Грант излезе, облечена в бизнес облекло, и се качи в колата си. Бригс натисна паузата тъкмо когато тя разкопча сакото си и седна зад волана.

- Видя ли нещо?

Йън взе телефона и проучи кадъра отблизо.

- Има пистолет на кръста.

- Прилича ли ти на майка, която си седи у дома и се грижи за малките си дечица? Или по-скоро на жена, която се кани да се замеси в неприятности?

- Нека я проследят.

- Вече знам къде отива. Някакво място, наречено „Орехо- вокафявото кафене“ по пътя към Дрипинг Спрингс. Преди десет минути прегледа навигацията как да стигне дотам.

Йън остави телефона. Погледът му блуждаеше из кабинета и се насочи към черната чанта, която лежеше на обичайното й място в далечния ъгъл. За момент видя как баща му го гледа. Питър Принс поклати глава. Посланието му беше ясно и разбираемо.

- Проследи я - нареди Йън. - Но само толкова. Прати хората си...

- Джолана.

- Да, Джолана, онзи, който свърши толкова добра работа онзи ден. Нека я следи, но толкова. Ще се погрижа за нея по- късно.

- Играеш си с огъня.

- Не ми ли вярваш?

- Честно казано - призна си Питър Бригс, - не.

- Имаш ли нещо друго за докладване?

- За израелците ли? - уточни Бригс и сви рамене. - Лапачката им хареса. Никой не отвори пиенето.

- Има ли нещо, за което да се тревожа? Някой да се съмнява? Да иска да напусне кораба?

- С нас са телом и духом. Така и трябва да бъде с всичките кинти, които им плащаш. Само не ми казвай, че трябва да им викам генерал Голд и полковник Волкович.

- Само и ако аз го правя, сержант Бригс. Ще идваш ли на вечерята?

- Първо трябва да си хвърля един душ. Може и да подремна малко.

- Не забравяй, че потегляме в шест сутринта.

- Никога не се отказваш, така ли?

- Така съм постоянно нащрек.

- От колко години без прекъсване си така?

- От седем.

- Щастливо число.

Щом Бригс си тръгна, Йън отиде до прозореца и се загледа към Моравата. Слънцето се спускаше към западния хоризонт, лъчите му топлеха каменните зъбери на „Магдален“ и „Брейсноус“. Обикновено това беше любимата му част от деня. Тежката работа беше зад гърба му, можеше да отчете постигнатия напредък и да планира бъдещото развитие. Имаше пълното право да е във възторг. От АНС бяха одобрили демонстрацията на „Титан“ рано сутринта. (Работеше!) Сенатът му беше в джоба, сделката да изгради новата вътрешна мрежа на ЦРУ беше чиста формалност. А и израелците бяха пристигнали.

Можеше да отчете напредък по всички фронтове.

Вместо това се чувстваше неспокоен. Не беше само това, имаше и нещо по-притеснително. Едно чувство, което не беше изпитвал от много време. Чувстваше се безсилен.

И всичко заради една жена.

Той си наля чаша сок от асай, отиде до бюрото си, провери списъка със задачите и видя, че има разговор със синовете си Тревър и Тристан. Той въведе номера и след няколко секунди огромният от тавана до пода екран оживя и се появи кухнята на новия му дом в Бел Еър. Една от скорошните му придобивки беше „Алайд Артисте Интернешънъл“, а тази компания притежаваше най-старото и четвърто по големина филмово студио в Холивуд. Съпругата му беше видяла в сделката основание да отиде с децата в Калифорния за лятото, но Йън подозираше, че ще е за по-дълго. Тя беше твърде едра риба за плитките води на Остин.

- Цените на акциите ти са в кенефа. Печалбите са паднали с шест процента от април досега. За последната година десет хедж фонда са извадили УАН от основното си портфолио. Какво, по дяволите, става?

Уенди Уонг Принс седеше на високо столче на плота в кухнята с блутут устройство в ухото си. Беше по клин и тениска, които разкриваха най-страхотното тяло, което бикрам йогата и добрите лекари в Остин, Манхатън и Бевърли Хилс можеха да изваят. Тя беше висока, поразително красива азиатка, родом от Кантон, магистър по бизнес администрация от „Харвард“, беше живяла в Хонконг и Ванкувър, а освен това имаше и докторска степен по компютърни науки от „Карнеги Мелън“.

Йън въздъхна. Такова образование и пак понякога бъркаше предлозите.

- Добър вечер и на теб.

- И? Приключи ли сделката с „Титан“?

- Условно казано - каза Йън.

- Условно? Йън Принс не прави нищо условно.

Йън се усмихна. Понякога му беше трудно да помни, че тя е на негова страна.

- Това е малко по-различно от обичайната ни работа с правителството.

- Знам, знам - каза Уенди. - Поверително е.

- Всъщност е повече от свръхсекретно. Един ден, мила, ще те запозная с подробностите. Не искам да урочасам нещата.

Лицето на Уенди потъмня.

- Сега такава ли станах? Да урочасвам? Съпругата ти е вещица и урочасва?

Тя изстреля забележителна канонада ругатни на кантонски. Йън й отвърна на мига, като неговите бяха дори по-жлъчни. Уенди Уонг не им обърна никакво внимание.

- Сега знам защо се омъжих за теб - каза тя. - Ти си единственият мъж, който ругае по-добре от мен.

- Ти се омъжи за мен, скъпа, защото струвах десет милиарда долара, сключихме предбрачно споразумение, което ти гарантира сто милиона долара, когато момчетата напуснат дома, а и се съгласи, че никога няма да се чукаме.

Усмивката на Уенди се изпари по-бързо от лек ръмеж в Хонконг. От задния край на кухнята се дочу глъч и момчетата влетяха вътре, последвани от гувернантките си.

- Здрасти, татко - казаха те.

Тревър беше на четиринадесет, а Тристан на единадесет. Тревър беше висок за възрастта си, едър, силен и надарен спортист. Тристан пък беше нисък за годините си, пълничък и предпочиташе да играе на своя „УАНбокс“, вместо да се занимава с нещо в реалността.

- Здравейте, момчета. Как мина денят ви?

- Мама не ни оставя да пропуснем нито един урок по китайски - оплака се Тревър. - Писна ми. Искам да отида в студиото. Снимат новия филм на Джеймс Камерън.

- Не можеш ли да идеш след урока по китайски?

- Имам урок по голф в „Бел Еър Кънтри Ютъб“. После съм на масаж.

- А ти, Тристан?

- Аз харесвам китайския. Мама ме научи да казвам „дю не ло мо“. Знаеш ли какво означава?

- Това звучи точно като нещо, изречено от майка ви - каза Йън с усмивка. Дю не ло мо означаваше „еби си майката“. - Ей, другата седмица започва Висшата лига. Ще отидем до Англия със самолета, за да хванем първия мач. „Арсенал“ играе с „Уест Хем“.

- „Арсенал“ ще ги смачкат - каза Тревър. - На треньорската скамейка ли ще седим?

- Е, все пак притежаваме клуба, нали?

Йън беше купил Арсенал, един от най-старите и престижни футболни клубове в Англия, преди три години и имаше договор за спонсорство. Логото на УАН беше на екипите на играчите.

- Не искам да ходя чак до Лондон заради някакъв тъп футболен мач - намръщи се Тристан. - Не мога ли да остана тук и да се грижа за животните?

Откакто се преместиха в Лос Анджелис, момчетата се бяха сдобили с цяла менажерия. Имаха чинчила, два хамстера, котка, боа удушвач и трикрако куче, взето от приют. То се казваше Хауи.

- Ще видим, Тристан. Иска ми се да си в пилотската кабина с мен. Дори ще те оставя да приземиш самолета. Какво ще кажеш?

Тристан сви рамене, без да изглежда заинтригуван.

- Може би.

- Аз ще го приземя - пожела Тревър. - Толкова добре, кол- кото и ти, тате!

Йън се разсмя.

- Трябва да бягам, момчета. Грижете се за мама. И, Тристан, никакви животни повече.

Той затвори, като се чувстваше самотен. Много обичаше синовете си, а все не можеше да ги вижда достатъчно често. Той отиде в задната част на кабинета и през една въртяща се библиотека влезе в голяма баня с гардероб. Взе си душ и се преоблече за вечеря с черни панталони и добре ушита черна риза. Огледа се за последно в огледалото и замръзна от ужас. Не можеше да бъде. Не и толкова скоро. Той приближи лицето си до стъклото. И все пак... ето го.

Сив косъм.

Не сив, бял. Искрящ като снежинка.

Той намери пинсети, отскубна провинилия се косъм и го пусна в мивката, където той се сля с порцелана и изчезна.

Това, че човек е смъртен, беше единствената концепция, която не можеше да приеме.

57

Питър Бригс вървеше по ул. „Хай“ към собствения си апартамент. Сержант Бригс. Йън можеше да бъде язвителен. Разбира се, той беше шефът и можеше да си го позволи. Но все пак...

Той запали цигара и гневно издиша дима. Вечният подофицер, никога офицер. Така да бъде. Той мина зад ъгъла на сградата и погледна през Моравата към река Айсис, или каквото там име беше дал Йън на попресъхналото подобие на поток. Оксфорд в Тексас. Що за глупост. Но Йън го беше направил. Беше наел архитект, беше внесъл камъка и беше отделил две години и повече от един милиард долара, за да построи проклетото почти перфектно копие на един от най-старите университети в света. А Питър Бригс беше до него през цялото време.

Адютант.

По време на Бурската война това са били хората, грижещи се за офицерите. Адютантът движел всичките дела на офицера - подготвял му облеклото, лъскал му ботушите, грижел се за коня, готвел, когато се налагало, завивал го през нощта и го цункал по проклетата бузка. И след всичко това се биел редом до него.

Бригс беше адютантът на Йън, без значение дали му харесва или не. Работата му беше да се грижи за добруването на офицера, а това означаваше да предприема действия, които офицерът можеше и да не осъзнава, че са в негов интерес. Действията, които Бригс обмисляше, засягаха Мери Грант.

Той се обади на Джолана.

- Жената. Тръгнала е нанякъде.

- Къртицата ми каза. Пътувам.

- Впечатлен съм. Сега нека видим дали можеш да ме впечатлиш още повече. Слушай внимателно какво ще направиш.

Отне му по-малко от минута да опише какво иска от Джолана по отношение на Мери Грант.

- Всичко ли е ясно?

- Кристално - каза Джолана.

Питър Бригс затвори. Доволен, че е предприел съответните мерки да защити офицера си, той тръгна към апартамента си, за да се изкъпе и облече за галавечерята.

Един лоялен адютант би направил точно това.

58

Мери натисна газта, като поддържаше скорост малко под сто и тридесет километра в час. От сто и тридесет до сто и четиридесет си играеш със съдбата. Над сто и четиридесет просто изгаряш.

Беше осем и петнадесет вечерта. Слънцето висеше точно пред нея и флиртуваше с хоризонта. Небето беше като подпалено, обагрено в онова прегоряло оранжево от уестърните на Зейн Грей, които адмиралът толкова много обичаше. Пътят се издигаше и спускаше по хълмовете и сечеше през тексаската пустош. Десет минути след като излезе от очертанията на града, тя се почувства сама и неспокойна, пионер в една странна и безкрайна земя. Цялата увереност от вида й в огледалото в безопасността на дома й изчезна. Пистолетът на Джо вече не я вдъхновяваше, а тегнеше като камък на кръста и напомняше за безразсъдството й.

А Джо? Какво би направил той?

Щеше да направи каквото правеше и тя. Да излезе навън, да се огледа и да отиде тук-там. Да задава въпроси. Да разръчка храстите и да види какъв ли заек ще изскочи от тях.

Мисълта я успокои, но не толкова, колкото й се щеше. Тя взе телефона и се обади у дома.

- Здрасти, Джес. Само да ви чуя как сте. Какво става?

- Всичко е наред.

- Какво правиш?

- Същото като преди половин час.

Мери беше оставила момичетата у дома, като Джеси трябваше да гледа Грейс. Един поглед към майка им в костюм беше достатъчен да възпре всякакви възражения.

- Излизам - каза им тя. - Ще се върна до единадесет и ще е добре да ви намеря по леглата.

За пръв път Джеси не се беше възпротивила и Мери остана като ударена от гръм, като се чудеше дали пък Джеси най- после не беше пораснала, дали, както би се изразила самата тя, нямаше да започне „да чисти подове и да мие прозроци“.

- А сестра ти?

- Тук е, до мен. Да ти я дам ли?

- Само й кажи, че се обаждам.

- Добре. Чао.

Мери затвори и метна телефона на седалката. Може би оптимизмът й беше прибързан. Трябваше да е доволна, че Джеси беше приела задачата си, без да негодува и да отвръща.

Тя навлезе в малкото фермерско градче Сидър Вели. Мина покрай местната закусвалня и бензиностанцията и забеляза шестметровия неонов каубой, завъртял ласото си във въздуха в приветствие, че е дошла в „Ореховокафявото кафене“.

Някаква табела оповестяваше, че тази вечер свири Гари Кларк-младши. Паркингът се простираше върху два съседни парцела в отъпканата пръст край пътя, но беше препълнен и колите бяха наспирали и по уличките. Тя обиколи два пъти и успя да си намери място чак в далечния ъгъл между един дъб и стар ван фолксваген.

Мери заключи колата и тръгна към ресторанта. Последните пристигнали също бързаха, но към външната сцена зад заведението. Във въздуха се носеше музиката на блус банда. Тя се почувства скована и съвсем не на място, облеклото й определено не беше за тук. Нямаше никаква идея какво й беше хрумнало, че взе и пистолет. Забави крачка и спря. Погледна към входа на ресторанта на около трийсет метра пред нея и се опита да измисли какво ще каже. Нищо не й идваше наум.

Черният пикал „Форд F-250“ изтрополя при влизането си в паркинга минута след Мери. Шофьорът беше едър мъж с широки рамене, кожата му беше с цвят на кафе с мляко и носеше овехтяла шапка на корпуса на морските пехотинци. Той стъпи на спирачката и се заозърта. Бързо забеляза русата жена в бизнес костюм и я загледа, докато тя накрая отново закрачи и влезе в кафенето.

- Здравейте, госпожице Мери.

Джолана включи на скорост и обиколи паркинга, докато не откри място с ясна видимост към входа. Насочи пръст като пистолет и се прицели във вратата. Само ми дайте старата ми снайперска карабина „Ремингтън“ и един патрон, помисли си той. От това разстояние щеше да е като да застреляш риба в кофа.

Той свали въображаемата пушка и набра някакъв номер.

- Тя е тук.

- Разбира се, че е там - отвърна Питър Бригс. - Приключвай и можеш да разчиташ на повишение.

Джолана вдигна капака на централната конзола и извади пиринчена табакера. Имаше още малко време, преди да я убие, а не се сещаше за по-добър начин да го прекара. Отвори табакерата с палец, избра си тънка и стегнато навита цигара и я запали. Джолана не докосваше алкохол и повечето наркотици, но понякога си позволяваше по малко качествен джойнт. Дръпна силно и тръсна пепелта от огънчето през прозореца. Задържа дима в дробовете си, докато усети, че очите му се насълзяват, гърдите му се издуват, а главата му се замайва и му става топло. Този сорт марихуана се казваше „Тройно Б“ от „буден, бдителен и боен“. Отпускаше те, нещата изглеждаха по-нормално, но и леко те приповдигаше, за да си нащрек и съсредоточен.

Той издиша.

- О, да - въздъхна Джолана и през очите му заигра разноцветна дъга. Той мигна и тя изчезна. - Ето това е тревица.

Джолана посегна да си дръпне отново, но размисли. Един път беше повече от достатъчно. Не знаеше какво беше искал Джоузеф Грант от г-н Принс. Помисли си, че сигурно е нещо около сделката с Мериуедър от миналата зима. Тогава беше доста стресиращо време за всички в компанията. Господин Принс беше стегнал юздите на всички, за да е сигурен, че УАН ще завърши придобиването, а Бригс пък беше вдигнал всички от охраната на бойна нога. Имаше доста задачи - проникване тук и там, демонстрация на физическа сила, такива работи. Тогава Къртицата започна да снима онези клипчета с децата.

Също оттогава Джолана беше започнал да върви стабилно нагоре по стълбицата на йерархията. Бригс беше дал да се разбере, че работата му е да защитава г-н Принс и компанията му. Говореше за УАН като за страна, а не като за корпорация. На Джолана това му харесваше. Той беше човек, който предлага своята вярност безрезервно, а УАН представляваше всичко, на което се възхищаваше. Беше могъща, влиятелна, уважавана, а най-хубавото беше, че не съдеше за хората по цвета на кожата им. В УАН се ценяха постиженията. Важни бяха способностите.

Ако работата му налагаше да застреля федерален агент, добре тогава. За него това беше да убие враг, задачата не беше по-различна от това да елиминира бунтовник в Ирак. Или си с УАН, или си срещу нея. Освен това Джолана си беше патил от ФБР. За него тази задача беше шанс за разплата - да уравновеси везните на правосъдието, така да се каже. И ако работата му изискваше да се погрижи за друг проблем, значи щеше да се погрижи.

Той погледна часовника си и видя, че жената стои в кафенето вече цял час. Това не беше положително развитие на нещата. Той имаше ясна представа какво правеше тя вътре и беше сигурен, че г-н Бригс нямаше да е доволен, когато разбере.

Джолана отвори жабката да провери истинското си оръжие, деветмилиметрова „Берета“ с десет патрона в пълнителя и още един в цевта, пригодена да стреля с усилени боеприпаси. Тази вечер не му трябваше карабина. Работата щеше да е отблизо, лице в лице.

Той затвори жабката и се настани да чака. Вече си повтаряше какво щеше да каже на Мери Грант, преди да я убие.

59

- Казвам се Мери Грант. ФБР. Бих искана да говоря с управителя.

Сервитьорката погледна значката на Мери.

- Да, госпожо. Моля, изчакайте тук, докато го открия.

- Благодаря ви.

Сервитьорката изчезна някъде в задната част на кафенето. Мери чакаше с отпуснати ръце, точно както трябваше да изглежда. Ако значката предизвикваше такива отговори, щеше да я носи по-често.

Минута по-късно към нея се приближи висок и пълен чер- нокож мъж на около петдесет години с дънкова риза.

- Кал Милър.

Мери се представи и показа значката на Джо.

- Бихме ли могли да поговорим някъде на по-тихо място?

- Мога ли да попитам за какво става дума?

- Преди два дни един агент е бил прострелян и убит в ранчо „Летящите рога“ нагоре по пътя. Точно преди това е ял тук. Бих искала да ми помогнете да разбера с кого може да е бил.

- Кабинетът ми е отзад.

Милър я поведе към задната част през врата с надпис „Личен достъп“. Кабинетът му беше претъпкан и с размерите на килер за метли. Стените бяха облепени с плакати от минали концерти - Винс Гил, Брус Хорнсби и Уили Нелсън. Милър се вмъкна зад бюрото си, а Мери отмести някакъв препариран броненосец от фотьойла. Като сядаше, разкопча сакото точно колкото да позволи на мъжа да зърне полуавтоматичния „Глок“ на Джо. Едва тогава забеляза, че и той носи оръжие под ризата, нещо много голямо и много лъскаво.

Тя му подаде касовата бележка, която беше намерила в портфейла на Джо.

- Сервитьорът тук ли е? Бих искала да му задам няколко въпроса.

- Това е Минди. Тя взима по две смени в понеделник и четвъртък. Нека я доведа.

Милър излезе от кабинета. Мери си пое дъх и се опита да се успокои. Беше преминала първата проверка и не я бяха разкрили. Сега трябваше да се държи нормално и властно като Джо.

Милър се върна, следван от сервитьорката Минди. Тя беше ниска, налята червенокоса жена на средна възраст, с твърде тежък грим. Гърдите й щяха да изскочат от стегнатия черен потник.

- Как сте? - попита Минди и протегна ръка. - Кал ми каза защо сте дошли. Наистина съжалявам за случилото се на приятеля ви. Имате ли негова снимка? Бих могла да помогна.

- Да - отвърна Мери. - Разбира се.

Първа грешка . Не си беше подготвила снимка на Джо.

Тя се потупа по джобовете за телефона си и затърси снимка на Джо, за да я покаже на сервитьорката. На всички той беше или с момичетата, или с Мери. Нямаше нито една, на която да е сам. Накрая избра кадър на Джо с момичетата от Коледа миналата година. Поне носеше костюм и тя с болка осъзна, че е същият, с който е бил облечен преди два дни.

- Ето го.

- Това дъщерите ли му са? Бедните момичета. Наистина са много красиви.

- Да, така е - каза Мери, може би твърде бързо.

- Хамбургер, пържени картофи и кола. Помня го - кимна сервитьорката, вдигна поглед и се усмихна доволно. - А другият беше голям каприз.

- Продължавайте - подкани я Мери.

- Наскоро бил претърпял операция, нещо на сърцето. Не можеше да яде нищо прекалено мазно или с много холестерол. Притесняваше се как готвим храната. Настояваше да е без растителни или трансмазнини, нали знаете, всичките ония глупости от Ню Йорк. Ало, ние да не сме шибаният „Четири сезона“, бе?!

- Откъде знаете, че е бил от Ню Йорк?

- Имаше акцент, затова. Но съм адски сигурна, че не беше оттук.

- Спомняте ли си как изглеждаше?

- Дебел, червендалест. Бих казала позатлъстял. Косата му беше сресана на една страна. Не приличаше на мъж от корица на списание „GQ“. Но другият, този от снимката, беше направо да го изядеш.

- Той е женен - каза Мери.

- Забелязах - кимна Минди, но сякаш това нямаше никакво значение за нея или за похотливите й амбиции. - Има ли нещо друго? Чакат ме пет маси и хората вече сигурно са изпаднали в истерия или са побеснели.

- Мисля, че това е достатъчно.

- Съжалявам за приятеля ви. Виждам, че наистина сте съкрушена - каза Минди, като се приближи и потупа Мери по рамото. - Предполагам, че и на вас не ви е пукало, че е бил женен.

- Аз бях негова... - започна Мери, но си прехапа езика. Нямаше какво да се обяснява.

- Ботуш - рече Минди на излизане.

- Моля?

- Готиният тип наричаше другия „Ботуш“. Изглеждаха ми приятели. Просто казвам.

Минди затвори вратата зад себе си.

- Мога ли да ви помогна с нещо друго? - попита Кал Милър.

- Можете - каза Мери, но не знаеше с какво. Все трябваше да има още нещо. Не беше карала четиридесет километра, само за да разбере, че Джо беше изял последния си обяд с дебел агент на ФБР с прякор Ботуша, с проблеми със сърцето и нюйоркски акцент. За жалост нямаше никаква, идея кой би могъл да е Ботуша, а не смяташе, че Дон Бенет, Ранди Бел или който и да било от ФБР би се зарадвал на въпросите й. Със сигурност не и Едуард Мейсън, не и след като му обеща повече да не си пъха носа в делата на Джо, а той я заплаши недотам деликатно, че ще я тикне в затвора, ако не го направи. Освен това не искаше и да застрашава националната сигурност на страната.

Национална сигурност. Двадесет и четири каратовото непробиваемо извинение за всички действия на правителството. Питай на своя отговорност.

- Госпожо?

Мери въздъхна и стана, като знаеше, че забравя нещо, но не се сещаше какво.

- Благодаря ви - каза тя накрая, като се промъкваше странично между препарирания броненосец и бюрото.

Кал Милър отвори вратата.

- Ако сте гладна, с удоволствие ще ви донеса каквото пожелаете. За сметка на заведението. Известни сме с пържената си пилешка пържола.

Тогава се сети. Национална сигурност. Ами сигурността на „Ореховокафявото кафене“?

- А камерите? - попита тя рязко. - Имате охранителни камери, нали?

- Като всички останали - кимна Милър. - Но не съм сигурен, че ще помогнат.

- Колко камери сте разположили?

- Разположили? - учуди се Милър на думата. - В сградата имаме двадесет и четири камери. Застрахователната компания изисква да покрием всеки квадратен сантиметър.

- Значи имате камера и в ресторанта?

- Две. При предната врата и на касата. Разбира се, има няколко и на паркинга. Неприятностите обикновено стават точно там. Нали знаете, сбивания, сдърпвания, такива неща. Другите камери са пръснати отзад към сцената. Но може и да е твърде късно, дискът се презаписва на всеки два дни.

- Въпреки това бих искала да погледна.

- На ваше разположение.

- Да започнем с вътрешните.

60

Джеси забеляза фаровете в алеята и си дръпна забързано от електронната цигара. „Идвм вднг“, пусна съобщение тя.

Раница. Лаптоп. Сълзотворен спрей. Джеси се увери, че е взела всичко необходимо, и изтича надолу по стълбите. Грейс седеше на дивана и размахваше дистанционното за телевизора.

- Да го пускам ли?

Джеси остави раницата си до предната врата и се тръшна до сестра си. Телевизорът беше на канала със „Сървайвър“.

- Мишле, трябва да изляза.

- Но това е финалът. Трябва да видим кой ще спечели.

- Знам, но това е по-важно.

- Ти трябва да ме гледаш. Мама ти го каза.

- Съжалявам, но трябва да тръгвам. Заради татко е.

- Къде отиваш?

- Навън.

- Къде навън?

- Просто навън. Не ти трябва да знаеш повече.

- Кога ще се върнеш?

- Не съм сигурна.

- Ще се бавиш ли повече от час?

- Ти на мама ли се правиш?

- Не ми харесва да оставам сама. Страшно е.

Джеси се размърда на дивана. Беше се опитала да бъде търпелива и да проявява разбиране, но така не ставаше. Малките деца мислеха единствено за себе си.

- Заключи вратата и гледай телевизия. Мисли си, че съм си в стаята, и без това винаги там стоя. Така или иначе трябва да си си легнала и да спиш, когато мама се върне. Всичко ще е наред. Обещавам.

- Ама ти няма да си в стаята си.

Джеси се изправи.

- Грейс, ти си почти на дванадесет. След няколко седмици ще си в седми клас. Порасни.

- Поне ми кажи какво ще правиш.

- Искам да разбера как така мама е изгубила съобщението от татко. Мисля, че някой е хакнал телефона й. Ще говоря с асистента от курса, за да видя дали може да ми помогне.

Грейс се замисли.

- С Гарет ли излизаш?

Джеси погледна през прозореца. Виждаше главата и стърчащата небрежно сресана коса зад волана на стар фолксваген костенурка. Сърцето й се разтуптя по-силно и това я ядоса.

- Може би.

- Сложила си си грим.

- Не съм.

- И парфюм. Миришеш на мама.

- Стига си досаждала. Трябва да тръгвам.

Грейс изпрати сестра си до предната врата.

- Ами ако се изплаша?

- Няма да се изплашиш. А и освен това мама ще се прибере дори преди да разбереш.

- Но тя ще види, че те няма.

- Как? Ще погледне в стаята ми и ще реши, че спя.

- Тя понякога влиза и сяда на леглото ми. Ами ако седне и на твоето?

- Аз съм на петнадесет. Мама вече не влиза в стаята ми.

Грейс я сграбчи за ръкава.

- Ако са хакнали телефона на мама, може и да ни наблюдават.

- Не ставай смешна. Защо пък някой ще ни наблюдава. Татко е мъртъв.

- А защо някой ще хаква телефона на мама?

Джеси скръсти ръце и издиша притеснено. Беше си задавала същия въпрос десетки пъти и не можеше да намери отговор. Така беше още по-важно да разбере кой го беше направил. Няма как да разбереш „защо“, преди да си узнал „кой“.

- Тръгвам. Ако кажеш на мама, ще те убия.

- Няма.

- Недей!

Джеси се приведе и млясна Грейс по бузата.

- Пожелай ми късмет, мишле.

- Късмет, фъстъче.

Грейс изгледа как сестра й изтича по пътеката и се качи в колата.

- Късмет за какво? - извика тя след Джеси. - За телефона или за Гарет?

61

Детска стая.

Сутринта. През пролука в завесите нахлува слънчев лъч.

Момиче, спящо в леглото си. Русата коса е разпиляна по възглавницата. Розови бузи. Ангелче.

Една татуирана ръка приближава остър като бръснач нож до лицето на детето.

Острието минава покрай брадичката на момичето, край носа и очите. Змиите се гърчат от татуирания череп.

Къртицата беше паркирал вана на километър и половина от къщата пред някакъв малък мол е пицария „Папа Джон“, денонощен магазин, пералня на самообслужване и барбекю бар „Зеленият мескит“. Той седеше във вана и гледаше клипчето на Грейс Грант, което беше направил тази сутрин.

Неговото ангелче.

Движение на основния монитор привлече вниманието му и той остави телефона. Един фолксваген костенурка отби към алеята. Къртицата се изправи в стола и видя как по-голямата дъщеря изтича по пътеката и скочи в колата. Зад нея слабото русо момиче стоеше на прага, а светлината от фоайето я описваше като в рамка.

Къртицата увеличи изображението. Видя гънка синя нощница, кичур руса коса и вратата се затвори.

Той се облегна, сърцето му биеше лудо и не можеше да откъсне очи от екрана.

Неговото ангелче беше само в къщата.

62

- Господа, добре дошли. Поздравявам ви за изключително важната стъпка, която направихте. Благодарен съм за вярата, която показахте лично в мен, и за вярата ви в моята визия за бъдещето. Благодаря.

Йън Принс остави публиката да осъзнае думите му, до- като гледаше към директорите на израелската компания, настанени между собствените му лейтенанти по масите, разположени по ширината на залата. „Грейвс Хол“ беше огромна, с дървена ламперия по стените и високи прозорци от рисувано стъкло. Свещите пръскаха светлина от огромни красиви канделабри от ковано желязо. От стените гледаха портрети в пълен ръст на Винт Сърф, Стив Джобс, Тим Бърнърс-Лий и, разбира се, на него самия. За Йън това беше катедрала, свято място за боготворене на великите умове, започнали дигиталната революция.

- Живеем в един прекрасен нов свят - продължи Йън. - Свят на възможности. Свят, в който просяк в Мозамбик има достъп до същите знания, същия експертен опит и същия подбор на информация като милиардер в Манхатън. Живеем в ера, в която отделният човек има огромна власт и всеки от нас е способен на невъобразими постижения. Лекар в Атланта може да „печата“ човешка тъкан от една-единствена клетка. Учен в Cao Пауло може да промени ДНК и да елиминира лошите гени. Съпруг в Токио може да разговаря с жена си в Квебек и не само да чува гласа й, но и да я вижда... на часовника си. За това пишеше в старите комикси и научнофантастичните романи, за това се говореше в радиосериалите от миналото. Всеки ден ние се пресягаме към бъдещето и го впрягаме в настоящето. Но нищо от това нямаше да е възможно без средствата на мигновения достъп до информация, без отговора и преноса й. Това са стълбовете, върху които е изградена УАН.

Йън се спря и огледа залата. Беше толкова тихо, че щеше да чуе, ако някой изтърве не игла, а микрочип. Лицата бяха обърнати към него, в очите блестеше амбиция.

- Преди двадесет години - продължи той - ми хрумна идея как да събирам информация от едно чудесно ново изобретение, наречено „Световната мрежа“. Идеята се превърна в нещо, чието име беше „УАНскейп“. В онова средновековно време му викахме „Лазещия из мрежата“. Днес „УАНскейп“ е най- ползваната интернет търсачка в света.

Той се усмихна, наслаждавайки се на смеха на колегите си.

- Не спрях с „УАНскейп“, а продължих и създадох компания, която пишеше софтуер и още една, която произвеждаше хардуера, съставил гръбнака на интернет. Изградих компания, която правеше смартфони и таблети, използващи този гръбнак, а наскоро купих и компания, която създава съдържание, което се предава по нашия хардуер и на което хората се наслаждават от своите смартфони и таблети. Но това не е достатъчно. Имам по-голяма отговорност и тя е да надзиравам този великолепен организъм, наречен интернет. Да го пазя заради просяка в Мозамбик и заради милиардера в Манхатън. И тогава един ден открих „Кларус“. И веднага разбрах, че „Кларус“ ще ми даде тази възможност.

За пръв път забелязах „Кларус“, когато узнах, че моите приятели от Форт Мийд са избрали вашето оборудване, за да прехванат целия трафик, навлизащ в страната през интернет. Вгледах се по-внимателно в „Кларус“, когато ми казаха, че една страна е използвала вашето оборудване, за да срине цялата система за въздушна защита на врага си и така да осигури достъп на своите военновъздушни сили до въпросната съседна страна. Но реших, че трябва да работим заедно, едва когато разбрах, че създаден от вас вирус е поразил ядрената програма на една неназована държава, при това така, че е довел до внезапен и почти катастрофален срив. Някой би ли могъл да ми припомни името на този вирус?

Главите срещу него се поклатиха, а няколко пръста се размахаха в отрицателен жест, който показваше, че това не е удачна тема на разговор. Йън не очакваше и нещо друго от хора, които си изкарваха хляба, като пазеха тайни.

Той стана от мястото си на масата и слезе по пътеката.

- Както вие всички знаете, покупката на „Кларус“ не беше обикновена сделка. Аз не купих само активи, техническо ноу- хау и регистри с поръчки. Исках повече. Настоявах всички вие, които сте тук тази вечер, да преминете на моя страна и да станете моята преторианска гвардия. Вашата задача ще бъде да пазите всичко, което сме изградили до момента, и да пазите останалия свят от онези, които искат да ни навредят. Можем да поддържаме тази забележителна организация здрава само като имаме достъп до всяка нейна клетка. Можем да идентифицираме вирусите и паразитите, които застрашават съществуването ни, и да ги елиминираме безмилостно само като видим цялата информация, която се носи из вените й. Залогът е всичко или нищо.

Йън вдигна чашата си. Гостите станаха и кристалът от техните чаши блесна под свещите.

- И така, тази вечер ви приветствам официално с добре дошли в семейството на УАН и заедно ще преобразим УАН от корпорация в нещо повече - нещо, каквото светът още не е виждал.

63

Мери го познаваше.

Познаваше Ботуша.

Тя излезе от кафенето, а Кал Милър й пожела лека вечер и заключи вратата зад нея. Беше минало десет часът и паркингът беше опустял. Музикалната програма беше завършила преди половин час, а заведението следваше строга политика за бързо освобождаване на помещенията. Беше тъмно, а паркингът изглеждаше различен с толкова малко автомобили. Мери се спря на няколко пъти, преди да се ориентира и да забележи колата си в далечния ъгъл на по-близкия парцел, на сто-двеста метра от нея.

Тя вървеше забързано, развълнувана от късмета си. Кал Милър беше успящ да открие записи отпреди петдесет и осем часа, чак от дванадесет и половина на обяд в понеделник, а им оставаха едва десет минути преди дискът автоматично да започне да презаписва. Въпреки това той беше открил снимките. Охранителните камери от паркинга и предния вход бяха уловили как Джо влиза в заведението, а минута по-късно го последва здрав и набит мъж със зачервено лице, сресан на една страна. Ботуша според цветистото описанието на Минди. А още поточно - според името от касовата бележка - това беше „НСА ФК“.

Охранителните камери бяха на десет години и зърнестото им изображение беше на светлинни години от високата резолюция. Въпреки това Мери беше абсолютно убедена, че е виждала мъжа, но не можеше да се сети къде или кога. Смяташе, че е било у тях, тъй като само там се беше срещала с колеги на Джо. В коя от всичките къщи по света обаче? А и как, по дяволите, се казваше?

Тя се пипна по джоба и усети диска с кадрите на Джо и Ботуша, който Милър й беше записал. Щеше да има предостатъчно време да го прегледа по-обстойно у дома. Междувременно превърташе из ума си спомени от купони и се мъчеше да си припомни за мъж с телосложение на круша, със зачервено лице и остра кафява коса. Рано или късно щеше да се сети.

- Хей, здравейте.

Мери се сепна изненадана. На около два метра от нея стоеше едър мъж с ръце в джобовете и военно кепе, нахлупено ниско над очите.

- Здравейте - отвърна тя, но не намали крачка, а се опита да го заобиколи.

Мъжът пристъпи пред нея.

- Имате ли нещо за мен?

- Моля? - спря се Мери.

- Дискът, който стърчи от джоба ви. Моля ви да ми го да- дете.

Мери отстъпи, а мъжът я последва. Беше широкоплещест, мускулест и кипеше от агресия. Ако изпищеше, щеше да я спипа за секунда. Тя се огледа, но наоколо нямаше никого. Кафенето беше на четиридесет-петдесет метра зад гърба й. Отляво беше паркиран черен пикап, но зад волана нямаше човек. Тя се озърна през рамо, но Кал Милър не се виждаше никъде. Решението й да паркира в далечния край внезапно й се стори крайно неразумно. Беше забравила, че сега е от ФБР и можеше да паркира където си поиска.

- Кой сте вие?

- Няма значение. Дискът. Веднага.

- Защо го искате?

- По същата причина, по която и вие.

Мери отстъпи още крачка, но мъжът я последва и скъси разстоянието между двамата. Тя усети тежестта на пистолета на кръста си.

- Спри на място - заповяда той с тих и властен глас. - Спри или ще престана да бъда толкова учтив.

Мъжът повдигна глава и тя видя очите му на лунната светлина. Бледи, решителни и безмилостни. По гърба й пролази тръпка и тя усети със сигурност, че той ще я убие.

- Добре. Ще ви дам диска.

- Бавно. Не си мисли, че не знам, че носиш оръжие. Не забравяй коя си, госпожице Мери. Ти си просто една майка.

Знаеше името й. Което значеше, че познава и Джо.

Мери му подаде диска.

- Какво разследваше той?

- Нещо, което не биваше да разследва.

- Предполагам, че все някой си мисли така.

- И аз така смятам.

- За кого работите?

- Ще се изненадате.

- Да видим.

- Нали знаете приказката „Бих могъл да ти кажа, но след това ще трябва да те убия“.

- Значи няма да ме убиете?

Мъжът пъхна диска под колана си. Когато извади ръка, държеше пистолет.

- Не съм казвал такова нещо.

Мери побягна. Успя да направи две крачки, преди той да я докопа, да я повдигне с една ръка за кръста и да запуши устата й с другата. Завъртя я и я понесе към колата й, сякаш беше не по-тежка от пазарска чанта.

- Мери, Мери, Мери - прошепна мъжът. - Все никнеш там, където никой не те сее. Не ти ли казаха да престанеш?

Той я стисна, за да подчертае думите си.

- Не ти ли казаха? Ама не, ти трябва да продължиш да ровиш. Трябва да си вреш гагата като мъжа ти. Не знаеш ли, че ние сме тези, които все душат?

Мери зарита и се опита да се бори. Чувстваше се като дете в ръцете на великан. Всеки опит да се освободи беше пресичан от два пъти по-силно движение. Мъжът подмина колата й, качи се върху бордюра по ръба на паркинга и я замъкна към пущинака отвъд. След секунди бяха обградени от мескитови храсти и преплетени клони, диви и високи колкото нея самата. След сто метра той я пусна и я бутна да седне. Когато отстъпи, тя видя, че беше взел и пистолета на Джо.

- Те ще разберат, че си ти - каза тя. - Видях записите от охранителните камери. Ще видят пикапа ти на влизане, а след това и на излизане.

- Обличаш костюм, запасваш пищов и си мислиш, че вече си истински федерален, а? А как ти се струва това, госпожице Мери? Снимките дори няма да ги има.

- Разбира се, че ще ги има. Камерите записват всичко.

- Може да имат и инфрачервени камери, които ме снимат как те хващам, отнасям те дотук и те застрелвам, но и това няма да има никакво значение. Просто ще ги изтрием. Сидър Вали е наша територия.

- Как така ваша територия?

- Охранителната система е свързана с интернет. А това означава, че минава по нашите кабели. Ние я притежаваме.

Той пъхна полуавтоматичния „Глок“ в колана си, а в другата ръка държеше своя пистолет.

- Пък и никой не задава въпроси за самоубийства.

Мери успя да запази самообладание.

- Никога няма да се самоубия.

- Ами писмото, което остави?

- Никакво писмо не съм оставяла.

- Да, но ние ще оставим - увери я той. - Прощален имейл от мама, пратен от собствената й поща.

- Не можете да го направите. Дори не ми знаете пощата.

- Наистина ли? А как тогава знаехме, че тази вечер ще дойдеш тук или че следобеда ще бързаш към моргата, или че те е посетил репортер, който преди две вечери е бил спипан да кара пиян?

- Кои сте вие?

- Ние сме бъдещето.

Мъжът внимателно зави цилиндричен предмет на цевта на пистолета си. Заглушител. Беше виждала, че Джо си играе с един такъв у дома.

- Моля ви - проплака Мери. - Ще спра да ровя. Имате диска. Какво още искате?

- Съжалявам - отвърна той. - Наистина. Сега ела тук. Ще го направя бързо. Нищо няма да усетиш.

- Това не е необходимо. Както каза, аз съм просто майка. Сега вече го знам. Ще спра да търся, ще спра да си вра носа.

- Обещаваш ли?

- Да, да. Обещавам.

- Не, аз ти обещавам.

Мъжът пристъпи към нея, вдигна ръка и насочи пистолета към лицето й. Мери стоеше изправена, предизвикателна и го гледаше с широко отворени очи.

В мрака нещо прошумоля в храстите, чуха се стъпки и сумтене. Тя видя как зад мъжа изникна сянка. Той извърна глава към шума. Нещо цветно се мерна на лунната светлина и една огромна фигура изскочи от храстите, като ги натроши. Мъжът се извъртя и стреля - един, два пъти, нещо изрева оглушително и той просто изчезна, както стоеше до нея.

Мери отстъпи, спъна се и падна по гръб на земята. Ушите й звънтяха от гърмежа на пушката. Мъжът лежеше на метър-два от нея с разперени ръце, а отворените му очи не помръдваха.

- Добре ли си? - попита я един познат глас.

Тя се подпря на лакът и погледна нагоре, докато сянката придобиваше форма.

-Ти?

64

Барът „Короната и котвата“ се намираше на булевард „Сан Хасинто“ срещу университета. Беше дълъг, тесен и сумра- чен, миришеше на вкиснала бира и прегорели хамбургери. По дължината на помещението минаваше дървен бар. На стената зад него канелките на десетки видове бири се подаваха от фалшиви бъчви.

Джеси си проправи път покрай редицата маси, като търсеше Лайнъс Янковски. Миризмата беше гадна, но от музиката направо й се доповръща. От тонколоните на аудиоуредбата се носеха стари английски моряшки песни. Все едно отново беше на шест, а адмиралът я държеше на коленете си и пееше „Крушението на „Едмънд Фицджерълд“.

Откри Лайнъс на кръгла маса в дъното, тъкмо до мишените за дартс. С него имаше още шест или седем души. Джеси позна двама от умниците от курса, другите бяха асистенти, които беше виждала в университета, докторанти или преподаватели като Лайнъс.

- Успя значи - каза Лайнъс. - Сядай.

Джеси обиколи масата до последния свободен стол.

- Хм, аз просто ще постоя - вметна Гарет и сложи ръце в джобовете си.

Джеси кимна, като й се искаше да го нямаше. Пътуването до центъра беше доста неловко. През цялото време Гарет говореше, сякаш бяха на някаква среща, и питаше какво ще правят, след като се видят с Лайнъс. Джеси почти не го слушаше и все повече се притесняваше за Грейс. Ами ако тя е права за хората, които бяха хакнали телефона на майка им? Ако наистина ги наблюдаваха? Джеси за пръв път носеше отговорност за някого, истинска отговорност за безопасността на човек. Мислите я притискаха, а непрекъснатото дърдорене на Гарет само влошаваше нещата. Накрая се принуди да му се сопне: „Просто млъкни и карай.“ След това ситуацията стана по-поносима и тя заключи, че момчетата харесват някой да им казва какво да правят.

- Аз имам ли въобще право да съм тук? - попита тя, като сядаше.

- Строго погледнато, не - отвърна Лайнъс. - Ама кой ще дойде да проверява.

Той се усмихна, но не я представи на другите около масата и Джеси реши, че не се радва особено, че я вижда.

- Открих нещо в телефона ми - започна тя нервно. - Всъщност в телефона на майка ми. Но го копирах и сега е на моя. Никога не съм виждала нещо подобно.

- Чакай малко, госпожице Грант - прекъсна я Лайнъс. - Започни отначало.

Джеси придърпа стола си по-близо, като усещаше, че всички я гледат. Тя отвърна на погледите, като си напомни, че нито един от хората тук не беше решил задачата „Плени знамето“ за тринадесет минути.

- Добре - каза тя и погледна Лайнъс в очите. - Става дума за баща ми.

- За баща ти? От ФБР, нали?

- Да - кимна Джеси. - Преди да го убият, той се обадил на майка ми и й оставил гласово съобщение. Не знам какво е казал. Смятам, че е било нещо важно, но тя си мълчи, защото си мисли, че ще се разстроя и ще изпадна в депресия. Както и да е, но проблемът е, че някой е изтрил съобщението от телефона на майка ми.

- Някой, но не майка ти?

- Да.

- Наистина ли? - запита Лайнъс с пренебрежителния тон, който тя използваше, когато говореше с Мери.

- Точно това казах. Мама е добър човек, но е пълен инвалид с техниката. Реших, че тя го е изтрила. Но не е била тя. Някой е хакнал телефона й и е изтрил съобщението. Само това съобщение. Всичко останало си беше там.

- И искаш от мен да го открия?

- Не - поклати глава Джеси. - Тоест, да, разбира се, ако можете... ако въобще е възможно. Но сега искам просто да погледнете следите, които открих.

- И да разбера кой е хакнал телефона на майка ти?

Джеси кимна.

- Който го е направил, е убил баща ми - преглътна тя. - Имам право, нали?

Разговорите около масата бяха престанали и приятелите на Лайнъс слушаха внимателно.

- Покажи ми - съгласи се той. - Не тук. Навън. По-далеч от тия умници.

Джеси избута стола си и стана. Незнайно защо хвана Гарет за ръката и го поведе навън. Барът беше на основната улица през комплекса на Тексаския университет и по нея имаше най- различни други заведения, книжарници и бутици за дрехи. В десет и петнадесет вечерта гъмжеше от пешеходци.

Лайнъс им махна да отидат зад ъгъла на по-тихо място. Джеси отвори скрийншота на екрана с кода от телефона на майка й.

- Ето. Кажи ми какво мислиш.

Лайнъс взе телефона и проучи откъса от код.

- Виждаш ли? - каза той веднага, като сочеше една част към края. - Това идва от някъде много високо по хранителната верига. Ти и аз сме дребосъци, а ето това лайно е от голяма бяла акула. Някой се е сдобил с достъп до безжичния оператор на майка ти. И имам предвид много дълбок достъп.

- Значи не е от оператора?

- Никакъв шанс. На него не му трябва универсален код. А това е точно такова. Който и да е пробил, стои извън обичайната верига.

- Значи съобщението може да е още някъде там?

- Възможно е. Операторите пазят гласовите съобщения по няколко седмици на основните си сървъри.

- Можеш ли да го проследиш?

- Какво да проследя? Просто погледни. Тук няма нищо. Всичко, което е оставил зад себе си, е един ред от код. Който и да го е направил, е бил професионалист. Тук говорим за супер учени. И въобще не се бъзикам.

- По-умен от теб?

- Много по-умен.

- Може би, ако твоите приятели погледнат... - намеси се Гарет.

Лайнъс се намръщи.

- Не смятам, че ще тръпнат от нетърпение да се насадят насред разследване на ФБР.

- Поне можеш да им го покажеш - настоя Гарет.

- Моля те - подкрепи го Джеси.

- Виж, Джеси, ще бъда честен с теб. Имам лошо предчувствие за тази история. Тези отпечатъци ме плашат. Защо просто не оставиш нещата така? Станалото - станало.

Лайнъс погледна часовника си.

- Съжалявам за баща ти, но не мога да ти помогна. Вече е късно. Гарет, трябва да отведеш Джеси до тях.

Лайнъс се обърна и закрачи надолу по улицата. Гарет сложи ръка на рамото на Джеси.

- Той е прав. Трябва да тръгваме. Но не е чак толкова късно. Какво ще кажеш за един хот дог с лук и горчица и лимонада с натрошен лед в „Соник“?

Джеси блъсна ръката му и се затича. Настигна Лайнъс тъкмо като завиваше при ъгъла.

- Спри - каза тя и го дръпна за ръкава.

- Ей! - възмути се Лайнъс. - Какво, по...

- Ти не разбираш - настоя Джеси. - Татко е казал на мама нещо важно, а аз го прецаках. Аз съм виновна.

Лайнъс се закова на място.

- Как така ти си го прецакала?

Джеси заби поглед в земята, но си наложи да вдигне очи, да погледне Лайнъс и да си признае какво беше направила.

- Когато татко се обади, аз разкодирах телефона на майка ми. Тя пропусна съобщението заради мен.

- И?

- Не схващаш ли? Аз го убих. Татко се обаждаше да потърси помощ, а мама пропусна обаждането, защото аз се опитвах да се изфукам колко съм умна. Аз убих баща си.

Лайнъс пристъпи по-близо, а лицето му се присви неуверено.

- Дай ми го - каза той накрая и грабна телефона от ръката й, преди Джеси да може да отговори. - Чакай тук. Може и да не стане бързо.

Джеси го изгледа как крачи по улицата и завива зад ъгъла. Тя сведе глава, засрамена от избухването си. Гарет я хвана за ръката.

- Добре ли си?

- Да. Всъщност не. Не съм добре. Съвсем обратното. Така става ли?

- Да, става.

Тя изгледа Гарет - висок, рус, наистина привлекателен. Беше сменил тениската си на „Мъмфорд енд Санс“ със стара тениска на „Аеросмит“. Поне това беше стъпка в правилната посока. Майка й би казала, че сините му очи я гледат „с обожание“ и тя се зачуди за хиляден път какво въобще би могъл да види в нея.

- Ако искаш, ме прегърни - каза тя, като го придърпа по- близо. - Но дори не си и помисляй да ме целуваш.

Двадесет минути по-късно Лайнъс Янковски се появи иззад ъгъла. Джеси разбра, че не е успял, само като му погледна лицето.

- Загазила си - каза Лайнъс.

- Не сте могли да се справите? Нито един от вас?

Лайнъс поклати глава.

- Само един човек може да успее. Може би...

- Кой е той? - попита Джеси. - Къде е? Ти познаваш ли го?

- Не лично, но знам къде е.

- Къде?

- На „ДефКон“. Конференцията е тази седмица. Джеси поклати глава.

- Той ли?

- Грубиянина.

65

Танк Потър стоеше изправен над тялото. В ръцете си държеше ловна пушка, а от двете цеви се виеше дим. Беше почервенял и в мрака лицето му светеше като на дявол.

- Добре ли си? - повтори той.

Мери кимна, избута се от земята и се изправи.

- Той мъртъв ли е?

- О, да - каза Потър. - И преди съм виждал мъртъвци. Съвсем мъртъв е. Познаваш ли го?

- Не. Но той ме познаваше. Искаше диска.

- Какъв диск?

Мери се озърна и откри прозрачната обложка на няколко метра встрани.

- Ето този - рече тя и го вдигна. - Записаха ми го в кабинета на управителя. На него се вижда, че Джо се среща с контакта си в кафенето. Виждала съм го. Сервитьорката каза, че Джо му викал Ботуша. Не си спомням истинското му име, но ако го гледам достатъчно дълго, съм сигурна, че ще се сетя.

- Това са добри новини.

Мери изтупа прахоляка от ръцете си. Чувстваше се отпаднала, гадеше й се и дишаше твърде учестено. Пристъпи към Потър и коленете й се подкосиха. Репортерът посегна бързо и я прихвана.

- Той щеше да ме убие - каза тя.

- Да, госпожо. Според мен правеше точно това.

- Благодаря ти, че ме хвана - каза Мери. - А и за... сещаш се.

- Хич не го и споменавай.

- Какво нравиш тук?

- Същото, каквото и ти. Това, че Мейсън ме пусна, след като блъснах колата му, за мен беше като сигнал за тревога.

- Заплаши ли те със затвор, ако продължиш да се бъркаш?

- Е, и? Загубих си работата, пенсията и репутацията. Да вляза в затвора няма да е кой знае колко по-лошо. Ти имаш много повече какво да губиш от мен.

Ти ме попита какво ми е предложил. Каза ми, че така застрашаваме националната сигурност и вредим на цялата работа на Джо.

- Това им е стандартната реплика. А пък аз си мислех, че наистина им вярваш.

- Вярвам - отвърна Мери. - Иначе нямаше да съм тук.

Тя изгледа трупа и разкърши рамене наляво-надясно, като се огледа наоколо. Навсякъде се мяркаха силуети и сенки, а на повече от десет метра мракът ставаше почти непрогледен. Духаше вятър и донасяше звуците от движението по магистралата и зловещия покой на равнината.

- Трябва да се обадя на полицията.

- Точно така. Добре ще направиш.

Мери набра 911, но се спря, преди да натисне бутона за начало на разговора.

- Той каза, че знае всичко за мен. Каза, че е знаел, че ще бъда тук, че по-рано през деня сме тръгнали за моргата и че ти си идвал до нас, за да ме питаш за Джо.

- Подслушвали са ни.

- Как?

- Чрез моя телефон, това е сигурно. Когато се обадих на моя авер в патологията, онзи, който ми разреши да снимам телата на съпруга ти и на информатора, той ми каза, че Мейсън и Бенет подготвят труповете. Не очакваше да тръгнат преди два часа на обед. А спомняш ли си колко бързо се изнесоха, когато пристигнахме? Първият седан едва не те прегази.

- Накъде биеш?

- Някой е казал на Мейсън, че идваме.

- Той ли? - кимна Мери към мъртвеца.

- Или хората, за които работи.

- Тогава това означава... - започна Мери, но спря. Не искаше да довършва изречението. Не й се струваше възможно, че може да има връзка между убиеца, лежащ в краката им, и Едуард Мейсън.

- Все още ли искаш да се обадиш на полицията?

- Трябва.

- Съпругът ти не се е обадил на полицията, когато е бил в беда - каза Танк и замълча. - Нито пък на ФБР.

Мери се замисли над думите му. Зачуди се каква е думата за състоянието, когато цял живот си мислил нещо за правилно и неопетнено, а то изведнъж се окаже фалшиво и манипулативно. А и знаеш, че си напълно сам. Съвсем сам.

След секунда тя коленичи до трупа и го претърси за документи, като се мръщеше, щом пръстите й докосваха плът, вътрешности и други неща, които дори не смееше да си представи.

- С какво точно го застреля.

- С ловна пушка дванадесети калибър. Върши работа.

- Правил ли си го преди?

- С пекари, диви свине, фазани... Това е първият ми човек. За животните ми беше повече жал.

Мери подаде на Потър телефона на убития и пъхна полуавтоматичния „Глок“ на Джо в кобура си. В джоба на мъжа напипа нещо твърдо и ръбесто. Ключове за кола.

- Телефонът е заключен - каза Потър. - Нещо друго намери ли?

- Няма портфейл. Само ключовете.

Танк връчи на Мери пушката и приклекна, а съсипаните му колене изхрущяха като триещи се воденични камъни. Смъкна кепето и прочете изписаното с перманентен маркер име върху лентата за обиране на потта.

- Макнеър - каза той. - Все е нещо, откъдето да започнем.

Мери му подаде ръка и му помогна да се изправи. Колената му изпукаха отново и тя трепна.

- Доста зле звучи.

- Поискал съм си нови колене от Дядо Коледа. Все още чакам да видя кога и как ще ми се отразят мозъчните сътресения. Главата ми е понесла толкова удари, колкото и тялото.

- Пиенето няма да ти помогне.

- Не, не помага. Между другото аз така или иначе вече бях уволнен. Всъщност с едномесечно предизвестие. Шофирането под влияние на алкохол просто ускори процеса.

Вече беше единадесет без двадесет. Луната светеше високо като сребърен долар. Звездите обсипваха тъмното небе като светли дупчици от картечни откоси. Мери погледна трупа. Един човек беше убит. Това трябваше да се докладва. Тя беше дъщеря на адмирал, а адмиралът правеше всичко по правилата.

- Трябва да се обадим на полицията.

- Мейсън ще ни тикне в затвора, преди да е станало полунощ - каза Потър. - Национална сигурност.

- Така или иначе ще ни намерят.

- Може би. А може би не. Междувременно ще разберем какво става. Може пък точно на тях да им се наложи да бягат.

- Големи приказки.

- Аз съм журналист. Такива ги харесвам.

Телефонът на мъртвеца звънна кратко.

- Входящо съобщение от някой, наречен Бригс. Погледни.

Мери се надвеси над телефона. Съобщението беше: „Приключи ли?“

- И това ли е голяма приказка? - попита тя.

- Трябва да тръгвам. - каза Танк.

Мери му върна пушката и му подхвърли ключовете от колата на Макнеър. Двамата се затичаха през равното поле, като заобикаляха мескитовите храсти. Скочиха от бордюра и бягаха до колата на Мери. Джипът беше паркиран до нея, а пикапът на Макнеър беше по средата на паркинга.

Кафенето беше тъмно, дори и неоновият каубой беше угасен.

- На бас за петдесет долара, че пикапът е регистриран на негово име - рече Танк.

- Даже и не си го помисляй. Който и да е пратил съобщението, вероятно чака на километър-два нагоре по пътя. Не искам да съм тук, когато пристигне, за да провери защо Макнеър не му отговаря.

- Ще рискувам.

- Побързай.

- Лейди, „бърз“ не е прилагателно, характерно за мен. Но обещавам да се постарая и да не се пипкам.

Потър тръгна към пикала, като подтичваше с накуцване. Мина минута, после още една. Тя потропа нервно с крак, щеше й се той вече да се връща и не откъсваше очи от магистралата и алеята към паркинга. Помисли да се обади на момичетата, за да им каже, че е добре, но вече беше късно и беше сигурна, че спят. Е, поне Грейс. Реши да прати съобщение на Джеси. „Прибирам се след четиридесет минути. Гаси компютъра и си лягай. Обичам те.“

Потър най-накрая се дръпна от пикала и се върна тичешком.

- Е? - попита го тя.

- Открих малко трева - отвърна Потър и хвърли едно прозрачно пликче на земята. - Освен това намерих регистрацията на автомобила и застраховките му. Казва се Уилям Джеймс Макнеър.

- Нещо друго?

- Портфейл. Шофьорска книжка.

- Има ли визитки?

- Не видях. Но можем да проверим останалото по-късно.

- Този пикап е бил тук и преди три дни. Видях го на един от записите на охранителните камери. Беше паркиран близо до входа, когато Джо излизаше от кафенето.

- Трябва да е наблюдавал Джо - заключи Танк.

- Смяташ ли, че е правел само това?

Телефонът на Мери извибрира в ръката й. Беше съобщение от Джеси. „Лека, мамо. Обичам те.“ Мери задиша по-леко. „И аз те обичам, мила. Прибирам се.“

- Всичко наред ли е? - попита Потър.

- Джеси ми пише за лека нощ.

- Тя е у вас, нали?

- Грижи се за Грейс.

- Добре.

Едва тогава Мери забеляза притесненото изражение на Потър.

- Защо?

- Не дойдох тук само за да видя Кал. Дойдох да те намеря. Преди това минах покрай вас и като не видях колата ти, реших, че вероятно ти е хрумнала същата идея като на мен.

- И?

Танк си пое дъх и разказа подробно за посещението си в къщата на Карлос Канту. Мери усети студ и се почувства съвсем сама.

- Тази история не е приключила - каза той. - Те искат да убият теб, мен и Карлос и няма да спрат, докато не успеят.

- Трябва да се прибера у дома.

66

Туп!

Грейс чу звука, идващ от горния етаж, и намали звука на телевизора докрай. Замръзна на място, стоеше, без да помръдва и мускулче, без дори да диша. Звукът беше тежък и някак кух. Като стъпка.

Тя чакаше, но не чу нищо повече и най-накрая издиша.

Хакерите бяха дошли. Това бяха хората, проникнали в телефона на мама, а сега бяха тук. На горния етаж.

Туп!

Грейс подскочи. Това беше стъпка и идваше от стаята точно над нея. Стаята на Джеси. Тя се обади на сестра си, но Джес не вдигна. „Ела си у дома. В къщата има някой“, написа й тя съобщение.

Намери номера на майка си, но не го набра. Не още, Джеси щеше да я убие.

Грейс се надигна от дивана и отиде възможно най-тихо до подножието на стълбите. Погледна нагоре, а сърцето й биеше лудо. Лампите в коридора светеха и й се стори, че видя сянка. Отново се обади на Джеси, но сестра й пак не вдигна.

Хакерите блокираха разговорите им.

Грейс се разтрепери. Осъзна, че има три избора - да се обади на майка си, да изтича до Креймърови или да се качи горе и да се изправи срещу който и да беше там.

Не можеше да се обади на майка си, нито пък да отиде при съседите. Ако идеше, Кери щеше да се обади на майка й на секундата и тайната на Джеси щеше да бъде разкрита. Тя си спомни, че майка й казваше, че проблемите не се решават, ако само ги гледаш. Ако татко й беше тук, вече щеше да се е качил горе и да провери откъде идва шумът. Той не се страхуваше нито от хакери, нито от когото и да било.

- Качвам се - извика тя. - Ако има някой горе, махай се. Предупреждавам те!

Тя тръгна нагоре, като спираше на всяко стъпало и се ослушваше. Беше тихо. Хакерите се спотайваха и чакаха. Тя не знаеше как някой би могъл да влезе в къщата, камо ли да се качи на втория етаж, без да го чуе. Но пък всеки знаеше, че крадците и убийците бяха умни и силни, а точно хакерите бяха убили баща й. Ако искаха да я хванат и да я убият, можеха да го направят.

Телефонът й изсвирука. Джеси отвръщаше на съобщението й: „Никой няма, бъзло. Лягай си. Мама скоро ще се прибере.“

Грейс не си направи труда да отговори. Преглътна и пристъпи още едно стъпало нагоре.

Туп! Туп! Туп!

Грейс ускори крачка нагоре по стълбите. Звукът не беше от стъпки. Нещо жужеше наоколо и се удряше отново и отново в стената. Хакерите не правеха така. Те бяха подли и лоши, но не жужаха.

Тя стигна до стаята на Джеси и отвори вратата. Нещо голямо и зелено профуча край нея. Тя се приведе и едва не изпищя.

Туп!

Големият зелен бръмбар се блъсна в стената и продължи да хвърчи. Тя се дръпна в коридора и се загледа в лудешкия танц на цикадата. Глупавата Джес беше оставила прозореца си отворен и буболечката беше влетяла вътре. Грейс я наблюдаваше как се движи на зигзаг из стаята. Не беше само една цикада, бяха две една върху друга, сякаш залепени заедно.

Гнус, помисли си Грейс, те го правеха.

Тя пресече бързо стаята, отвори още един прозорец и затича наоколо, като ръкомахаше, докато накрая чифтосващите се цикади не излязоха навън. Затвори прозорците и изтича долу. Беше твърде уплашена, за да стои на втория етаж.

Наля си чаша мляко в кухнята и извади две бисквитки „Орео“ от опаковката. Седна в къта на майка й и пусна компютъра. Както винаги, първо провери пощите си. Имаше четири нови съобщения, но третото отгоре надолу привлече вниманието й. „Най-сладкият ленивец в света! Вижте го!”

Грейс отвори писмото. „Гледайте това и ще умрете от смях! Тоооолкова е сладък!“ Отдолу имаше хиперлинк.

Тя го посочи с курсора, но не го натисна веднага. Джес постоянно предупреждаваше нея и майка й. че от пощата могат да се пипнат опасни неща. Беше им казала никога да не отварят приложение, ако не знаят от кого е. Нещо в него можело да ти скапе целия компютър.

Но какво лошо можеше да има в клип за ленивци? Бяха изгледали хиляди клипове с ленивци в Ютюб.

Грейс чукна два пъти върху линка и той я препрати към видеото. Гледаше и се кикотеше как едно бебе ленивец се напъваше да се изкатери по пречките на детска кошарка и да излезе, сграбчваше гладките дървени пръчки, покатерваше се малко и се плъзгаше обратно до матрака, като падаше назад. Фокусът се приближи, камерата показа отблизо как ленивецът се прозява и Грейс избухна в смях. Една тийнейджърка се пресегна в ко- шарката, взе ленивеца и го гушна до гърдите си. Животинчето положи глава на рамото й, очите му се вторачиха в обектива, а влажното му носле душеше доволно.

Грейс се замисли за хамстера си Пухчо. Той също се опитваше да се катери, но не се прозяваше. Въпреки това още й беше мъчно за него. Джеси казваше, че Пухчо е само един космат гризач и не е личност, но Грейс все пак си го обичаше.

Тя изгледа клипа още веднъж, а после си го пусна пак. Реши, че иска ленивец. Трипръст ленивец от Южна Америка.

Препрати видеото на Джеси и излезе от интернет. Качи се по стълбите усмихната и се мушна в леглото. Дори и Джеси би харесала ленивеца.

Стига само да се прибере...

67

- Познаваш ли го? - попита Джеси.

- Грубиянина ли? Че защо трябва да го познавам? - почеса се Лайнъс по брадата.

- Имам предвид знаеш ли поне кой е? Как се казва?

- Той е Грубиянина. Това е всичко. Никой не знае как се казва. Предполагам, че родителите му знаят, както и най-близките му приятели, но ние... нямам представа. Така успява да върши това, с което се занимава. Нали знаеш, да атакува услугите на „Амазон“, да блокира главния компютър на флота за два часа, да изтрие половината твърди дискове на най-голямата нефтодобивна компания в Саудитска Арабия, такива неща.

- Как тогава знаеш, че е на „ДефКон“?

- Той печели „Плени знамето“ седем години поред. Трябва да защитава титлата си. Разбира се, че е там.

Джеси отвори сайта на „ДефКон“. Показа се знаме с череп и кръстосани кости, а отдолу бяха посочени мястото и датите.

- По дяволите - измърмори тя и погледна Лайнъс. - Конференцията приключва утре. Кога играят?

- Какво да играят? - попита Гарет.

- В последния ден - отвърна Лайнъс. - „Плени знамето“ започва в осем сутринта. Искат да са сигурни, че всички още са махмурлии.

- Колко време продължава?

- Колкото е нужно. Осем часа. Или десет. Зависи кой отбор е най-силният.

- Но ти каза, че Грубиянина е решил онази задача с проникването в компютъра за пет минути - заяде се Джеси.

- Да, тя беше най-трудната, но има още много.

- Ти защо не отиде тази година?

- Аз преподавам. Не мога просто да се откопча и да хвана самолета за Вегас.

Джеси отвори страницата на международно летище „Бергстрьом“ и провери полетите.

- Последният за Вегас е в единадесет часа. А вече е десет и половина.

- Чакай, чакай, чакай - размаха притеснено ръце Лайнъс. Майка ти просто няма да те остави да отидеш там сама.

Джеси го погледна вбесено.

- Не е само това - поясни Лайнъс. - Ти не си записана за „ДефКон“. Трябва да се регистрираш за конференцията, а след това трябва да минеш квалификации, за да играеш. Не допускат кой да е до състезанието. Трябва да си част от отбор.

- Колко струва? - попита Джеси.

- Не знам - сви рамене Лайнъс. - Миналата година май платих осемстотин долара. Но това е без значение. Не чу ли какво ти казах? Ти нямаш отбор.

- Ами твоят?

- Казах ти, че няма да играя.

- А не познаваш ли някой, който ще участва?

- Познавам, разбира се. Но...

- Обади им се. Кажи им да ме пуснат да играя с тях.

- Не мога да го направя.

- Защо не?

Джеси чукна два пъти върху номера на полета и сърцето й подскочи.

- Отложен е!

- Какво е отложено? - пак не разбра Гарет.

- Полетът.

Джеси осъзна, че вика, и си наложи да се овладее. Беше й трудно да се успокои. За секунда беше повярвала, че нещата можеха и да се получат. Ще отиде във Вегас, ще играе в отбора на приятелите на Лайнъс, ще им помогне да спечелят, а след това ще се срещне с Грубиянина. Той ще реши загадката с непознатия код за нула време и ще й каже кой е хакнал телефона на майка й, а Джеси ще разбере кой е убил баща й.

- Аз ще платя таксата за участие. Ще ти платя и билета. Ти просто трябва да дойдеш е мен и да ме представиш на приятелите си.

- Не мога да дойда, Джес. Съжалявам.

Тя му протегна телефона си.

- Обади им се. Моля те. Няма да те посрамя.

- Джес, майка ти ще те убие - каза Гарет.

- Чудесно - отвърна тя. - Стига да е след като спечелим.

Лайнъс пак поклати глава.

- С колко е забавен полетът?

Джеси преглътна. Тя съвсем сериозно обмисляше да пътува. Лайнъс също обмисляше варианта с включването й в отбора.

- Не пише - провери тя.

- Джес, не говориш сериозно - изуми се Гарет.

- Тихо - прекъсна го тя и се обади на авиокомпанията, като се ориентираше колкото се може по-бързо през автоматичните препращания. Отне й две минути, преди да се свърже с човек.

- Обаждам се за полет 2998 до Лае Вегас. Виждам, че е отложен.

- Продажбата на билети вече приключи. Скоро ще започне качването в самолета.

Джеси се извърна от другите, сведе глава и се разплака.

- Баща ми почина. Казва се Джоузеф Грант. Той е в Лае Вегас и трябва да помогна на полицията, за да намерят отговора на някои въпроси. Те смятат, че той е бил убит. Моля ви, госпожо. Наистина е спешно. Трябва да стигна дотам. Не знам какво друго да направя.

- Задръжте за момент.

Джеси вдигна глава и погледна Лайнъс. Бузите й бяха съвсем сухи.

- Половината от това да си добър хакер е да си добър в социалното общуване, нали?

Лайнъс кимна.

Представителят на авиокомпанията се върна на линията.

- Ало, госпожице? Има две свободни места. Сама ли ще пътувате или с друг член на семейството'/

Джеси закри телефона с ръка.

- Има две места - прошепна тя.

Лайнъс се поколеба, като дърпаше яростно брадата си, сякаш се беше подпалила.

- Не можеш да го победиш - каза той.

- Защо да не мога?

- Никой не може да бие Грубиянина. Ето защо. Освен това ти дори нямаш хакерски прякор.

- Напротив, имам.

- Вярно? И какъв е?

- Якомомиче. Една дума.

Лайнъс закрачи в кръг, като си говореше. Най-накрая вдигна ръце.

- Тя е луда. Една дума било. Луда е.

- Лайнъс, моля те.

Лайнъс Янковски въздъхна.

- Аз няма да пътувам, но ще се обадя. Нищо не мога да обещая.

- Аз ще дойда с теб - каза Гарет. - Искам да кажа, ако искаш.

- Да, би могло - съгласи се Джеси и вдигна телефона до ухото си. - И двете места, ако обичате.

Тя набра номера на кредитната си карта, отдавна го знаеше наизуст.

- Полетът ще излети след четиридесет и пет минути. Ако стигнете до летището до единадесет, ще направим всичко по силите ни да ви качим на борда. Съжаляваме за загубата ви.

- Ще стигнем - каза Джеси, затвори и се втренчи в Лайнъс. - Сега ти си на ход.

Лайнъс се отдалечи малко по улицата, но Джеси чуваше високия му глас въпреки шума от преминаващите коли. Той се върна пет минути по-късно, като клатеше глава унило.

- Какво става? - попита Джеси, като очакваше лоши новини и вече обмисляше друг начин да се добере до Грубиянина.

- Днес имаш късмет - отвърна Лайнъс. - Има едно свободно място в отбора. Един от другите се е напил като свиня и му е твърде лошо, за да играе утре.

- И ще ми позволят да се включа на негово място? - не повярва Джеси. Беше преживяла твърде много разочарования, за да се довери веднага.

- Но трябва да си платиш таксата за участие.

- Договорихме се.

- Ами, хубаво. По-добре да тръгвате.

Джеси се надигна на пръсти и за миг си позволи да се зарадва, няколко секунди на триумф.

- Не знам какво да кажа.

- Едно „благодаря“ стига.

- Благодаря.

Джеси се спусна към Лайнъс и го целуна по бузата. Брадата му беше по-мека, отколкото очакваше.

- Не стой просто така. Размърдай си задника - обърна се тя към Гарет.

Гарет се затича към колата. Тя се поколеба за момент и го последва.

- Няма да спечелиш - викна след тях Лайнъс.

68

Малуерът проникна в настолния компютър на семейство Грант като вирус в кръвоносната система на заразен човек. Освободен от оковите на видеоклипа, той се разпространи из силициевите артерии на машината със скоростта на светлината. Основната му цел беше операционната система, откъдето се клонира във всички апликации, проучи всички слабости, уязвими места и недостатъци в кода, които биха позволили достъп.

Като всеки паразитен вирус малуерът атакуваше множество точки едновременно. Откри постоянната памет на компютъра и започна да копира всяко едно натискане на клавиш, правено някога. Прехвърли данните към компютъра на Йън Принс на пакети от по сто хиляди знака, а там те бяха препратени към алгоритъм, създаден да различава потребителски имена и пароли. Нищо не можеше да се мери с „Титан“, но компютърът използваше микрочипове от следващо поколение и можеше да извършва трилиони операции в секунда. Само за миг алгоритъмът се разтършува и откри десетте най-често използвани двойки от потребителско име и парола.

Едновременно с това програмата извади и сайтовете, изискващи име и парола, и започна да въвежда двойките. Беше съвсем прост процес на проба и грешка. Малуерът беше неуморим и не спря, докато не се логна успешно в над шестдесет сайта и не осигури достъп до най-поверителната информация на семейство Грант.

Друг щам на вируса превзе камерата и микрофона на компютъра, като така го превърна в подслушвателно устройство и тайна камера за наблюдение.

Още един щам даде на Йън дистанционен контрол върху клавиатурата.

За по-малко от десет секунди компютърът и всичко в него вече принадлежеше на Йън Принс.

69

Вечерята приключи, Йън произнесе речта си. Събралите се директори се преместиха от залата в салона, който беше по- малък и по-уютен, за да се насладят на питиетата. Вместо сервитьор с фрак, който да налива миниатюрни глътчици бренди или коняк, имаше бюфет с кафе, чай и „Фернет Бранка“. Цареше атмосфера на внимателно сдържано въодушевление, всички говореха за предстоящите, може би опасни събития, които щяха да променят света.

Наблизо стояха шестима инженери в тъмносини работни комбинезони. На гърдите им в жълто беше избродирано „Орка“. На стената зад тях се виждаше фотография с размери метър и двадесет на метър и осемдесет, показваща въздушна снимка на елипсовиден остров. Беше дълъг хиляда и шестстотин метра, широк наполовина и поразително симетричен. Орка, името на острова, беше отпечатано с главни букви под снимката.

- Разположили сме офис комплекса в югозападния край на острова - обясняваше Йън, като сочеше други по-детайлни снимки на ниски, добре изглеждащи сгради сред полета трева и буйна растителност. - Разполагаме с над четиристотин шестдесет и четири хиляди квадратни метра свободна офис площ, което е повече от достатъчно да консолидираме глобалните ме- ниджърски функции в бизнес секторите на едно място. Знам, че ще оцените дизайна. Рем Колхас, Норман Фостър и Франк Гери са само някои от архитектите, които ангажирахме.... О, да не забравя и Сантяго Калатрава. Освен това сме енергийно независими заради слънчевите панели и собствената ни атомна електроцентрала на острова.

Йън отиде до друга група снимки.

- Тук, в северната част на острова, е районът с жилищата. Предлагаме апартаменти и къщи. Ако има хора, които искат да похарчат спестяванията си, за да си построят имения, съперничащи си с това на г-н Гейтс или на г-н Елисън, искам да им кажа, че съм им спести три години главоболия, безкрайни спорове с основния изпълнител и сто милиона долара. Може да ми благодарите по-късно. Жилищата преспокойно ще дадат удобства за шест хиляди мъже, жени и деца. А най-хубавото е, че са безплатни.

Йън посочи фитнес центъра и безбройните игрища, басейни и тенис кортове.

- В съседство се намира секторът за забавления и възстановяване. Откъм подветрената страна на острова сме направили плаж, който може да съперничи на всеки един в Тайланд, Ха- ваите или Карибите. Палми, хамаци, хубав клуб, но пък няма досадни местни хора, които се опитват да ви продадат гердан- чета от мидички.

Йън се върна към общия план на острова.

- За да сме сигурни, че на никой няма да му се налага да смесва работата, семейството и времето за почивка, виждате, че през средата на острова минава доста висок хълм. Иска ми се да му викам планина, но дори моето его не е толкова голямо - усмихна се Йън, за да покаже на всички, че той е просто един от тях и слуховете, че се взима изключително сериозно, са преувеличени. - В идеалния вариант всички ще отиват на работа пеша, но за по-мързеливите от нас има високоскоростно влакче, с което ще изминете тези хиляда метра за около тридесет секунди.

Йън посочи друг участък от фотографията.

- А ето тук в югозападния край е разположен индустриалният сектор - производствени съоръжения, складове, транспорт, докове и така нататък. Пистата от хиляда и двеста метра може да приеме почти всеки самолет, с изключение на напълно натоварен джъмбо джет.

От другия край на стаята Питър Бригс наблюдаваше всичко това със смесица от страхопочитание, възхищение и пренебрежение. Беше пропуснал виното и си беше налял бърбън „Уайлд Търки“, чист. Отпиваше от чашата и гледаше как Йън обработва хората. Чакаше обаждането на Джолана и беше твърде нетърпелив и притеснен, за да обърне повече внимание. Погледна часовника си сигурно за десети път през последните десет минути. Все още нищо.

Йън беше престанал да хвали сладкодумие достойнствата на Орка и сега беше на тема „без граници“.

- Светът вече няма граници... старите отживелици... идентичността ни, някога определяна от племето...

Бригс на практика можеше да повтори без запъване всяка от думите на страстната реч на Йън.

- Нямали сме избор кои и какви да бъдем... после идват убежищата, замъците и крепостите... след това късче земя, оградено от едната страна от река, планинска верига или океан и охранявано от войници, живеещи в неговите географски граници. Преминали сме от села и градове към общности и държави. Но какво е държавата днес?

Телефонът на Бригс извибрира. Слава Богу. Крайно време беше Джолана да се обади. Той го извади от джоба си, но видя, че не е Джолана, а дежурният.

- Да.

- Съжалявам, че ви притеснявам, но имаме код черно.

„Код черно“ означаваше смърт на служител.

- Изчакай малко.

Бригс напусна салона, слезе по стълбите на приземния етаж и изскочи навън. Последният починал служител беше един старши вицепрезидент, получил сърдечен пристъп в Мумбай, предизвикан от ядене на най-лютите чушки в света. Транспортирането на тялото у дома в разумно време се беше оказало трудничка задача.

- Кое е бедното копеле?

- Бил Макнеър.

- Джолана? Сигурен ли си?

- Да, сър. Всички сме доста разтърсени.

Бригс отиде до балюстрадата над Моравата, за да е сигурен, че е сам и никой не го чува.

- Какво е станало?

- Не беше на работа, така че е доста неясно, но, изглежда, са го застреляли, след като е бил на концерт в Сидър Вали.

Бригс прекара ръка по главата си, като се опитваше да осмисли новината.

- Продължавай.

- Според координатите от радиочестотната идентификация е бил в заведение, наречено „Орехово кафявото кафене“. Стоял е на място деветдесет и три минути, а преди тридесет минути се е преместил наблизо. Пет минути по-късно данните прекъсват. Няма сърдечен ритъм, нито кръвно налягане. Стана толкова внезапно, че помислихме, че е някаква повреда в системата. Обадихме му се веднага. Никой не вдигна.

- Идвам веднага.

Бригс изтича през Моравата, влетя в „Брейсноус“ и хукна нагоре, като прескачаше през две стъпала. Дежурният екип беше от четирима души.

- Изпратихте ли хора?

- Да, сър. Открили са го в полето зад заведението.

- Само Макнеър ли е бил? Никой друг ли е нямало?

- Не, сър.

- Екипът още на мястото ли е?

- Да, сър.

- Дай ми ги на видеовръзка, а на втори монитор ми покажи биоданните на Макнеър.

На екрана се появи угрижената физиономия на мъж с европеидни черти. Бригс нареди за пълен доклад.

- Пристигнахме и открихме колата му на паркинга. Вратите бяха отключени, а ключовете в запалването. Трябваше да се обадим до щаба, за да ни дадат физическите му координати. Открихме го на триста метра, паднал сред някакви шубраци. Нямаше никакви следи какво е правил там, но оръжието му беше извадено.

Бригс знаеше съвсем точно какво е правел Джолана в шубраците.

- Продължавай.

- Причината за смъртта е огнестрелна рана от ловна пушка в гърдите и гърлото. Телефонът му е у него, но не можем да открием портфейла. Честно казано, объркан съм.

- Покажи ми трупа.

Служителят от сигурността насочи камерата към проснатото неподвижно тяло на Уилям „Джолана“ Макнеър.

- Добре - каза Бригс. - Има ли някакви признаци, че идва полиция?

- Не.

- Добре. Разчистете мястото. Махнете го оттам и докарайте колата му тук. Не се обаждайте на шерифа, разбрахте ли? Това е вътрешен проблем.

- Извинете, сър - изненада се дежурният. - Макнеър не беше на работа. Портфейлът му липсва. Може да е случай на въоръжен грабеж...

- Правете каквото казвам и толкова. И разкарайте пикапа оттам.

Бригс насочи вниманието си към по-малък монитор, който изписваше жизнените показатели на Макнеър, предадени от биогривната му. Пулсът на Макнеър е бил стабилен, шейсет удара в минута, като леко се е ускорил в последните минути на живота му. Кръвното налягане също леко се покачваше тогава. И двата показателя бяха стабилни, нивото на адреналина също беше леко повишено. Въодушевление, но не и страх.

А после... нищо. Всички показатели прекъсваха рязко до нула. Нямаше рязко ускоряване на пулса, нито пък скок в диастоличното налягане. Джолана беше умрял на мига и без да го разбере. Смърт като тази от изстрел от ловна пушка от близко разстояние. Бил е издебнат от засада.

- Уведомете ме, когато почистите всичко.

- Да, сър.

Бригс излезе от оперативния център. Докато стигне до колата си, вече имаше идея какво се беше случило. Телефонът му звънна тъкмо като напускаше комплекса на УАН. Беше Къртицата и звучеше толкова объркан, колкото ядосан беше Бригс.

- Мери Грант се прибра току-що.

- Джолана е срещнал известни трудности.

- Оставил я е да се измъкне?

- Имай малко уважение към мъртвите.

- Мъртъв? Джолана? Но как?

- Просто дръж къщата под око - каза Бригс. - Обади ми се, ако забележиш някакво раздвижване вътре или навън.

- Какво ще правиш?

- Каквото вече трябваше да съм направил още преди време. Да се погрижа за това веднъж и завинаги.