Ад

1

Тъмните лесове не са по вкуса ми, предпочитам равните поляни с маргаритки или овощните градини в краен случай. С едното ухо недочувам и постоянно живея със страх, че месоядните горски зверове ще се възползват от това мое телесно несъвършенство. Но и ти, читателю, вероятно си познал силата на професионалните задължения, още повече, когато те са поднесени от шефа с една демонстративна неприязън. Впрочем да се запознаем, казвам се Агилиери, от няколко дни журналист в „Телеграф, телефон енд домофон“ (Лондон), почти новак в професията, италианец по произход.

Някъде в този лес сред благоухания и синкави басейнчета (специалистите оценяваха вилата на четири милиона) живееше доктор Вергилиън, мой приятел от студентските години. Името на тази личност напоследък беше пакетирано в почти ужасяваща тайнственост; твърдеше се, че преодолявал гравитацията с подръчни средства, привеждал собствената си маса към нула, разговарял дори със самия Питълроу, неразвенчания цар на черната магия, другарувал само с игуани, жирафи и тапири (имам предвид животинския вид), не обичал жените и уискито и други подобни глупости, прошепнати на ухо. Едно интервю с него можеше да бъде моят първи вестникарски бум и щеше да ми осигури репутация на великолепен журналист.

За последен път се срещнахме в „При едрогърдестата Стефана“ преди около петдесет години, наговори ми дузина идиотщини за „душевната материя“, за „тъмното измерение на психопространството“ и „елементарния квант на магизма“, после изчезна (не буквално). Талантлив студент, завърши биофизика, но беше странен; старата му хазайка твърдеше, че в неговата стая „дяволите правели съвещания и другарски закуски, обути в стари кецове за тенис“.