Ад

2

Не мога да твърдя, че позвъних спокоен. И значително по-малко спокоен бях миг след това, когато на вратата застана симпатичен млад птеродактил с одухотворена физиономия и с превъзходния италиански на първокласен неаполски метр д’отел ме попита:

— Какво желае господинът?

Аз, разбира се, можех да кажа, че преди всичко желая да разговарям с произволен представител на вида Хомо сапиенс, но възпитанието ми на джентълмен от най-чиста порода не позволи това — птеродактилът можеше да се окаже женски.

— Искам да се срещна с доктор Вергилиън.

Огромната желязна врата щеше да отнесе стърчащата част от лицето ми, но бях спасен от една уста. Една съвсем обикновена уста с редичък мустак, която по неизвестен за мен и науката начин изплува из пространството и застана смирено на около метър и шестдесет над земята.

— Защо и кому съм необходим? — попита устата.

— На мен. — изтърсих като глупак.

На половин педя над мустака се появиха чифт любопитни очи, които ме разглеждаха внимателно.

— Та това е самият Агилиери, който някога пишеше стихове за изчезналата романтика на латерните! Пусни го, пусни го, Света Амелия!

Птеродактилката Света Амелия ме улови за ръката и покорно ме поведе.