Ад

6

Аз просто стоях мълчалив и се възхищавах. Нютон беше възбуден до краен предел, говореше бързо, на пресекулки, ръцете му непрекъснато описваха някакви фигури в пространството. Мислех си, че отдавна не е бил толкова щастлив, че за него това е час на великото тържество и дълго жадувана победа или удовлетворение.

— А работя, Хюйгенс, аз не съм като теб. Моят мозък не си почива дори за миг. Цял съм във властта на желанието да направя още нещо.

— Ти сега ще се върнеш, нали… през пространството?

— Разбира се, тръгвам.

— Аз, знаеш ли, продължавам да мисля. Те ме измъчват, аз мисля. Почакай…

После се потопи във врящата течност. Близо минута наблюдавах как казанът се накланяше ту на едната страна, ту на другата, сякаш Нютон усилено търсеше нещо. Когато се показа, в ръката си държеше някакво мръсно листче.

— Дай това на физиците, те ще го разберат. Кажи им — Нютон го дава. Това е фундаментален закон, велико нещо, магия, съвършенство. Това е работа на бог. Внимателно, да него види този мръсник.

Разгънах предпазливо листчето. На него с големи и разкривени букви с въглен бе написано:

— Това е формулата на Айнщайн!

— Тоест как?! Айнщайн ли, пак онзи, с мустаците? Жалко, изпреварил ме е. Разбираш ли, ние с него не се обичаме. Аз отскоро съм тук, заради Айнщайн. Двеста години бях в рая, блаженствувах в легло с балдахин и червенобузи херувимчета галеха петите ми с паунови пера, пееха осанна, а райският оратор всеки ден ми четеше славословия. Дори бяха ме сложили на райското агиттабло. После дойде този, с мустаците, казаха: „Ставай, ти си опроверган, инерциални — минерциални — край! Ти дори не си разбрал, че си валиден само за малки скорости.“ Плюха и ме изгониха, а онзи се излегна на моето легло. Жалко наистина.

— А вие?

— Аз нищо. Отстъпих. В науката е така — отстъпваш. Но скоро може и него да докарат. Все нещо и той не е забелязал, нали? Иначе съм добре, само дето от влагата ревматизмът нещо ме върти. Но щом хората ме помнят, добре съм. Ти не им казвай как си ме видял…

Дяволът напомни, че времето за посещения отдавна е изтекло, и пресегна с вилицата към Нютон.

— Почакай! — извика физикът. — Ще се потопя сам. И никога няма да го разбереш, защото твоята черна душа не познава удовлетворението. Предай им от мен — да летят! Нютон е с вас!

Последните думи той каза на мен. После високо вдигна глава, очите му блестяха от гордост, сетни сили изпънаха раменете му, не дишаше, сякаш целият зареден с човечност. След това сам се потопи в кипящия катран.

На излизане прошепнах на дявола:

— Махнете поне надписа. Вече се доказа, че и ябълките привличат Земята.

— Знам бе, знам. Ама какво да правим. Не можем да го сменим, ще компрометираме старото началство. Те нищичко не разбираха от гравитационни полета.