Ад

4

Замириса на катран и смола. Когато отворих очи, видях, че се намирам в дълъг тъмен коридор. Покрай стените старателно бяха наредени казани — дълбоки и осаждени. Чуваха се писъци и дрънчене на вериги. Черни космати създания циркулираха с големи дървени вилици в ръце (шшт, това бяха дяволи!!). Имаха около 14-сантиметрови рога, изящни копитца, а на опашките си — тънки равни космици като на дамско палто от нутрия. Над вратата имаше голяма табела:

а до нея лозунг:

Тръгнахме с моя гид Вергилиън между редиците. Носеше се на вълни дъх на варено и пърлено. До всеки казан акуратно беше подредено сандъче с инструменти — клещи за зъби, тенекеджийски ножици, преса за стави, а над тях — заковани картончета с надписи. Започнах да чета:

„Волтер — кльощав и се подиграва.“

„Жорж Санд — нито мъж, нито жена.“

„Данте — писал излагащи неща за нас.“

„Ангел Р. — голям дявол!“

„А. М. Ампер — измислил силата на тока.“

„Байрон — поет такъв!“

„Алонсо — шофьор на градски автобус.“

„Ван Гог — свикнал, все му е едно.“

„Паганини — свири на една струна.“

„Нютон — пуснал слух, че ябълките привличат Земята.“

Тук спрях. Не можех да си поема дъх. Чувствах, че сърдечните ми клапи няма да издържат.

— Нима това е самият велик физик? — попитах полугласно.

— Тук всички са самите те. И не задавай, моля те, просташки въпроси.

Тогава ми хрумна идея.

— А не може ли?

Вергилиън поклати отрицателно глава. Погледнах нататък, където сочеше с ръка, и прочетох: „Забранено е да се заговаря и да се дразни материала. Не хвърляй бонбони и ядки!“

— Приятелю, но това ще стане великолепно интервю!

Вергилиън се приближи до най-близкия дявол, който седеше на фотьойл в ултрамарин, и нещо прошепна на ухото му. Няколко минути те се убеждаваха, ръкомахаха, после двамата тръгнаха към мен. Долових само последните думи на Вергилиън: „Абе, твоето не се губи.“