Адската дупка

XXVIIЗА КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?

Баронът протегна ръце към сина си и снаха си, които се хвърлиха в прегръдките му.

Първото усещане на барона, на Юлиус и на Кристиане бе радостта, второто изненадата.

Как баронът се бе озовал тук и откъде притежаваше ключовете за замъка? Баронът не бе по-малко изненадан от Юлиус. Той не очакваше сина си толкова скоро. Юлиус искаше да го изненада и не бе предупредил за пристигането си. Доста време бе минало, откакто баронът не бе получавал новини от скъпата двойка. Последното писмо, което му бе писал Юлиус, бе след раждането на малкия.

След прегръдките дойде ред на порой от въпроси. Баронът намери Кристиане все така бяла и свежа, защото любовта на Юлиус бе успяла да я спаси от слънцето дори в южните страни. Но най-много се радваха на детето. Дядото неуморно галеше внука си. Той благодари на Кристиане, че го е нарекла Вилхелм като него. Вилхелм не бе още кръстен: бяха чакали завръщането от пътешествието, за да може баронът да стане негов кръстник.

След това дойде ред на пътниците да разпитат барона.

— Поради каква причина сте се разположили у виконт Ебербах, татко, както в собствен дом?

— О, виконт Ебербах е мой близък приятел — отговори баронът.

— Никога не съм ви чувал да говорите за него и смятах дома Ебербах за пуст.

— Доказателство за съществуването на виконт Ебербах е, че това е неговият замък, а доказателството, че го познавам е, че мога да ви посрещна тук в негово отсъствие.

Те влязоха в стаята, която бе отворил баронът, и започнаха да разглеждат официалните зали и вътрешните стаи.

В тях имаше едновременно цялата готическа пищност и всички съвременни удобства. Помещенията бяха просторни, за да са по-прохладни през лятото, и добре затворени, за да са топли през зимата. Навсякъде бе отоплено, така че имаха едновременно топлината на огъня и светлината на пламъка, която струеше от камините.

Изгледите бяха прекрасни. Прозорците очертаваха най-хубавите и разнообразни пейзажи на света: едните изгледи бяха към реката, другите към планината.

През един от прозорците Кристиане забеляза колибата на Гретхен. Но и колибата бе подновена. Чудният архитект, който бе съумял за толкова кратко време да изкара от земята и от миналото този огромен замък, не се бе затруднил особено да създаде отгоре на всичко и една вила.

— Гретхен! Бих искала да я видя — каза Кристиане.

— Трябва само да изпратим да я повикат — каза Юлиус.

— Сега сигурно е в гората с козите си. Като се върне, ще изпратим да я предупредят.

Накрая не оставаше друго, освен да се видят две спални, чиито врати баронът отвори. В едната имаше легло от резбован дъб с червена дамаска; в другата легло с инкрустации и пердета от розова коприна. Между двете стаи, библиотека, работен кабинет, обзаведен с най-строг вкус, с изглед към планината и един кът за молитва и едновременно будоар, с най-забавен вкус, с изглед към река Некар.

Юлиус въздъхна. Той неволно си представи, че тези две стаи са направени нарочно за Кристиане и за него. Уви! Някой по-щастлив бе изпълнил неговото желание и му бе откраднал мечтите.

Баронът се усмихна и каза на Юлиус:

— Ти като че ли завиждаш на господаря на замъка?

— Не му завиждам: поздравявам го.

— Значи смяташ, че човек може да е щастлив тук?

— А къде другаде? — запита Юлиус.

— Убеден ли си, че ако живееш тук с жена си и детето си, няма да съжаляваш за нищо и нищо няма да ти липсва?

— Какво бих могъл да желая и за какво да съжалявам?

— Тогава, скъпи Юлиус, тогава, сладка Кристиане, бъдете щастливи! Тук сте у дома си.

— Какво — извика Юлиус, заекващ от радост, — този прекрасен замък…?

— Той ви принадлежи.

— Но виконт Ебербах… — възрази Юлиус, без да смее да вярва в истинността на това, което чуваше.

— Това си ти! Последната Нова година Негово величество кралят на Прусия, връчвайки ми Ордена за заслуга I стенен, пожела да ме направи граф Ебербах и те въведе в собственост на този замък заедно със заобикалящите го ливади и гори, които също ти принадлежат.

— Добри ми татко!

Отново се прегърнаха.

— Как да ви благодаря? — попита Кристиане.

— Като сте щастливи — отвърна баронът. — Това е всичко, което искам от вас. Но го заслужавам, тъй като не без усилия успях да построя отново всичко за по-малко от година. Исках да бъде изненада. Архитектът бе забележителен. Отначало се съмнявах в него. Той ми представи чертежи в гръко-римски стил, които доста трудно се съчетаваха с основите от времето на Барбароса. Но, изглежда, намери в библиотеката на Хайделберг оригиналните чертежи на стария замък. След това откри някакъв млад сведущ антиквар, който се зае с жар за това възкресяване.

Той имаше умението, аз имах парите; нещата тръгнаха по възможно най-добрия начин. До най-дребните детайли, мебелите, заключалките, машите, всичко е от средните векове, нали? Трябва да благодарим на този неочакван помощник за неговия шедьовър.

Представи си, че още не съм го виждал. Зает с делата си, аз не можех да идвам да наглеждам работата, а имах и лош късмет: когато идвах, той винаги отсъствуваше.

Впрочем толкова по-добре, тъкмо преди да го поздравя, ще чуя вашето мнение. Сега, когато сте тук, ще го поканите и ще организираме празненство в негова чест.

— Вие сигурно сте се разорили? — каза Кристиане.

— Признавам — весело отговори баронът, като сниши глас, — че повече ме беше грижа за вашата радост, отколкото за моите пари, и тази лудост ме остави на сухо. Архитектите ми бяха въодушевени и тъй като всичките ми разходи се оправдаваха по три причини: историята, изкуството и сърцето ми, оставях ги да действат. За щастие намерих помощник за моето разточителство, така че не трябва да благодарите и да се карате само на мен, деца мои.