Адската дупка

VIIIСАМУЕЛ Е ПОЧТИ СМАЯН

Беше полунощ, час, когато всички градове в Германия спят от два часа, дори и университетите. Само в Хайделберг търговията с лисици бе в разгара си.

Самуел се запъти към кея, избирайки най-безлюдните улички, като се обръщаше от време на време, за да види дали не го следи някой. Така стигна до река Некар и вървя известно време покрай брега; сетне свърна надясно и пое по стълбите, които водеха към развалините на замъка в Хайлделберг. На първата площадка един човек внезапно излезе от горичката и тръгна към Самуел.

— Къде отивате?

— Отивам към височината, от която мога да се доближа до Бога — отговори Самуел според паролата.

— Минавайте — каза човекът.

Самуел продължи изкачването и скоро достигна до последните стъпала. Когато стигна до стените на замъка, втори човек изскочи от някакъв вход.

— Какво правите тук по това време?

— Правя… — каза Самуел

След което, вместо да довърши паролата, започна да се киска: една от онези странни идеи, които му минаваха през главата.

— Какво правя тук по това време ли? — продължи той. — Ами разхождам се.

Пазачът трепна и като че обзет от гняв удари по стената шумно с обкованата си тояга.

— Съветвам ви да се прибирате вкъщи — каза той. — Нито часът, нито мястото са подходящи за разходки.

Самуел сви рамене.

— Харесва ми да разглеждам развалините на лунна светлина. Кой сте вие, за да ми попречите?

— Аз съм един от пазачите на стария замък и имам заповед да не пускам никого след десет часа.

— Заповедите са за еснафите, а аз съм студент — отвърна Самуел.

И той понечи да отмести пазача, за да влезе.

— Нито крачка повече! — извика човекът, като вдигна ръка към гърдите си.

На Самуел се стори, че той вади нож. В същото време, предупредени от ударите на тоягата, пет или шест души тихо се приближиха, като се промъкваха през храсталаците.

— О, извинявайте — каза тогава Самуел, като се смееше. — Вие сте може би този, на когото трябва да отговоря „Аз върша работата на тези, които спят“.

Пазачът пое дъх и скри ножа под дрехата си. Другите си отидоха.

— Крайно време беше, приятел — каза пазачът. — Още една секунда и бяхте мъртъв.

— О, все пак бих издържал известно време. Но искрено ви поздравявам. Виждам, че ще бъдем добре пазени.

— Няма значение, приятелю, неблагоразумие е да се играе с тези неща.

— Аз съм си играл и с много други.

Той мина и влезе в двора. Луната осветяваше фасадата на древния замък на Фридрих IV и на Отон-Хайнрих. Чудесна гледка представляваха двете страни на фасадата с осветените скулптури: едната с божества и химери, а другата с императори и придворни.

Но Самуел не беше в настроение да наблюдава скулптури. Той се задоволи с няколко непристойни думи към Венера, с предизвикателен жест към Карл Велики и се запъти право към входа на развалините.

Там стоеше трети пост.

— Кой сте вие ?

— Един от тези, които наказват наказващите.

— Следвайте ме — каза часовият.

Самуел последва своя водач сред храсталаците и отломките, като се препъваше от време на време в каменни блокове, обрасли в трева. След като премина през грамадните руини на величествен дворец, свидетел на славна епоха, след като докосна с крак тези тавани, които толкова крале са виждали над главите си, водачът го спря, отвори ниска врата и показа някакъв подземен ход.

— Слизайте — каза той. — И не мърдайте, докато не ви потърсят.

Той затвори отново вратата и Самуел се намери на една стръмна пътека, до която не достигаше никаква светлинка. След малко наклонът свърши. В момента, когато Самуел влезе в едно дълбоко подземие и преди очите му да са свикнали с мрака, той почувствува как една ръка хваща неговата и чу гласа на Юлиус, който му каза:

— Закъсняваш. Заседанието започна, да гледаме и слушаме.

Самуел свикна с тъмнината и можа да различи на няколко крачки човешки фигури. Намираше се в някакво помещение, оградено от храсти и насипи. Тук, върху блокове от гранит, върху късове пясъчник, върху фрагменти от скулптури бяха насядали седем маскирани мъже: трима отляво, трима отдясно, и един в средата, седнал по-високо от другите.

Лунна светлина проникваше през пукнатините и слабо осветяваше тайнственото събрание.

— Въведете двамата бойци — каза един от Седемте.

Очевидно този, който говореше, не беше ръководителят, който оставаше неподвижен и безмълвен.

Самуел искаше да направи крачка напред, когато влязоха двама младежи, предшествувани от един помощник.

Самуел и Юлиус познаха двама от другарите си от университета. Този от Седемте, който бе казал да ги въведат, започна да ги разпитва.

— Вие се казвате Ото Дормаген? — попита той единия.

— Да.

— А вие Франц Ритер? — обърна се той към другия.

— Да.

— И двамата принадлежите на „Тугендбунд“ (Съюз на Добродетелите)?

— Да.

— Тогава си спомняте, че ни дължите пълно подчинение.

— Спомняме си.

— Вие сте от университета в Хайделберг и от „Бургеншафт“ (Клона на другарите), следователно познавате двама измежду своите, които заемат високо положение: Самуел Гелб и Юлиус Хермелинфелд?

Самуел и Юлиус се спогледаха в мрака.

— Познаваме ги — отговориха студентите.

— И двамата имате репутация на добри фехтовачи и винаги сте се радвали на успех в дуелите, с които студентите си разнообразяват менюто.

— Така е.

— Е, добре! Ето нашата заповед: Утре под какъвто и да е претекст вие ще предизвикате Юлиус Хермелинфелд и Самуел Гелб и ще се биете с тях.

Самуел прошепна на Юлиус:

— Виж ти, на постановката не й липсва оригиналност. Но защо, по дяволите, ни накараха да присъстваме?

— Ще се подчините ли? — попита маскираният.

Ото Дормаген и Франц Ритер мълчаха и като че ли се колебаеха. Ото се опита да отговори:

— Работата е там — каза той, — че Самуел и Юлиус също така добре боравят с рапира.

— Ласкател — прошепна Самуел.

— Именно затова ние избрахме майстори като вас — отвърна гласът.

— Ако трябва да сме сигурни в удара, камата е по-добра от шпагата — обади се Франц.

— Съгласен съм с него — каза Самуел.

Маскираният отговори:

— Трябва да има естествено обяснение за раната. Скарване между студенти е нещо, което става всеки ден, и няма да предизвика съмнения.

Двамата студенти като че ли все още не се бяха решили.

— Помислете — допълни гласът, — че на първи юни, сиреч след десет дни, е голямата Асамблея, на която ще поискаме за вас награда или наказание.

— Ще се подчиня — каза Франц Ритер.

— Ще се подчиня — повтори Ото Дормаген.

— Добре. Желаем ви повече смелост и повече късмет. Можете да си вървите.

Франц и Ото излязоха, водени от помощника, който ги бе довел.

Седемте не продумаха.

Пет минути по-късно помощникът се върна и каза:

— Те са извън замъка.

— Въведете другите двама бойци — каза маскираният, който говореше от името на Седемте.

Помощникът отиде там, където чакаха Самуел и Юлиус.

— Елате — каза той.

Самуел и Юлиус се озоваха в тази странна заседателна зала в присъствието на седем маскирани мъже.