Адската дупка

XXIXНЕПРИЯТЕЛЯТ В УКРЕПЛЕНИЕТО

Дали бе инстинкт, предчувствие, нежен женски страх? В този хубав и царствен замък Кристиане се страхуваше от нещо. Струваше й се, че около нея, над нея е надвиснала опасност. Дали грозеше нея или Юлиус? Без значение!

Тя съжаляваше за спокойната им, изпълнена с любов самота на щастливия и изпълнен с благоухания остров, където светските грижи и страстите на хората нито за миг не смутиха тяхното спокойствие. Впрочем какво толкова се бе променило в живота й? Мъжът й все така я обичаше; тя все така обожаваше детето си. Какво можеше да желае? От какво можеше да се страхува?

Барон Хермелинфелд трябваше да се върне в Берлин, където го зовяха задълженията му и делата му. Но преди да тръгне, той каза насаме на Кристиане:

— Мое скъпо момиче, истина е, че не съм виждал Самуел Гелб от тринадесет месеца. Само че преди тринадесет месеца, в деня след вашето заминаване аз се срещнах с него. И той не пожела да се оттегли, дори ми потвърди наглото обявяване на война, което ти бе отправил. Впрочем досега все още гледам на това като на дръзко безочие. Ако нещата се променят, Кристиане, ако неприятелят посмее да се появи отново, спомни си, детето ми, че съм твой съюзник, твой секундант. Извикай ме, ще дойда.

Това обещание бе успокоило Кристиане само наполовина. Тя искаше да се срещне с Гретхен, за да я разпита дали тя го е виждала след сцената в развалините. Но на това Гретхен й бе дала само неясен и уклончив отговор.

Трябва да се знае, че Кристиане бе намерила малката козарка все така предана без съмнение, но още по-дива.

След смъртта на г-н Шрайбер и заминаването на Кристиане, Гретхен нямаше вече допирни точки с хората и се бе отдала изцяло на своите животни и растения. Още по-трудно й бе да свикне със замъка, отколкото с дома на пастора. Дори и колибата не й харесваше, откакто бе изградена наново; тя я намираше прекалено хубава, прекалено близо до замъка, прекалено подобна на къщите от селото. Тя се губеше в гората с козите си и понякога не се завръщаше по цели дни.

Кристиане бе принудена да крие своя страх, още по-жесток от факта, че бе необясним: какво по-страшно от неизвестността? И още нещо, което караше да страда това любящо сърце! Юлиус бе последният, пред когото можеше да се разкрие. Кристиане бе страдала, виждайки противопоставянето на Юлиус на баща си, когато се отнасяше до Самуел и съжалението, с което Юлиус се бе примирил. Тя не му ли бе достатъчна? Значи тя не бе всичко за него? И отвращението, което от самото начало бе показала към Самуел, не го ли бе направил неприятен и досаден и за самия него?

Въпреки това с тази готовност на любовта да оправдава обичания човек, Кристиане впоследствие си бе обяснила противопоставянето на Юлиус с чувствителността на един мъж, шокиран от факта, че може да бъде смятан за безволев и под влиянието на свой другар. Със сигурност бе защитил Самуел Гелб, а не самия себе си. Кристиане започна да мисли, че той бе прав и че на негово място тя би действала по същия начин. Впрочем убежището й, утехата й, нейната защита бе синът й. Край люлката на Вилхелм Кристиане забравяше всичко. Нямаше нищо толкова очарователно и трогателно едновременно от това дете, майка на дете, затворена още пъпка, излязла от току-що разцъфнала пъпка. Кристиане, видяна без детето си, бе запазила своята прелест, своята свенливост и своята непорочност на девственица; но когато гледаше, когато галеше, когато носеше сина си, своята любов, своя Исус, отново се чувстваше, че е майка!

Голямата й болка бе, че не можеше да кърми скъпото дете! Лекарите сметнаха, че е много млада и много крехка, а Юлиус им бе повярвал. О, ако бяха повярвали на майката, тя щеше да намери сили в себе си! Тя завиждаше, тя мразеше почти толкова, колкото пазеше и се грижеше за тази дойка, тази съперница, тази два пъти чужда жена, тази здрава и глупава селянка, на която Кристиане бе принудена така да остави най-сладката част от майчинството си. Какво право имаше тази непозната да кърми нейното дете? Когато дойката кърмеше Вилхелм, тя я гледаше с тъжен, изпълнен с ревност поглед: тя би дала години от съществуването си, за да бъде извор на живот за тези нежни устни.

Но само млякото бе това, което тази майка на шестнадесет години не даваше на своя син: но дните, нощите, душата, сърцето, цялото й същество, всичко бе негово. Тя го миеше, обличаше, люлееше, пееше му, приспиваше го. Той я познаваше — безкрайна радост — по-добре отколкото дойката, на която майка му го оставяше само за кърменето. Тя не искаше люлката да е далеч от леглото й: дойката лягаше на друго легло, което всяка вечер се постилаше в стаята на Кристиане. Така майката не пропускаше нито едно движение, нито един вик, нито една въздишка на детето.

С други думи, когато мислеше за Самуел с Вилхелм в ръце, вече се чувстваше по-сигурна. Неизвестната заплаха на мрачния неприятел губеше сила в съзнанието й и както мракът на нощта се разсейва на разсъмване, така страхът изчезваше в утрото на нейното дете.

Една сутрин Юлиус, влизайки при Кристиане, я видя седнала до люлката, която тя люлееше с леко и равномерно движение. Тя сложи пръст на устните си, за да го накара да пази тишина, подаде челото си за целувка и му показа един нисък стол до себе си. След това каза шепнешком:

— Тревожа се, Вилхелм спа зле, плака, бе неспокоен. Не зная какво му е. Току-що заспа, затова говори тихо.

— Вълнуваш се за нищо — успокои я Юлиус. — Херувимчето никога не е било по-розово и по-свежо.

— Намираш ли? Може би си прав. Боя се за него.

С лявата си ръка тя привлече главата на Юлиус на рамото си, без да оставя люлката с дясната.

— Толкова съм щастлива така между моите две любими същества. А, ако само един от вас гo нямаше, мисля че бих умряла.

— Значи признавате — каза Юлиус, като поклати глава, — че вече притежавам само половината от вашето сърце?

— Неблагодарник! Нима той не е част от тебе?

— Поне докато спи! Обърни се за момент изцяло към мен — каза Юлиус.

— О, не, трябва някой да го люлее.

— Е, добре! Кажи на дойката или на Вероника да го полюлеят.

— Трябва винаги да усеща, че аз го люлея, господине.

— Хайде де!

— Е, добре! Опитай.

Тя остави за момент люлката на Юлиус, който на свой ред го залюля по възможно най-лекия начин. Но детето се събуди и се разплака:

— Ето, виждаш ли! — каза Кристиане с победоносен поглед.

След половин час такива разговори и детински закачки Юлиус се прибра в стаята си. Но не бяха минали и двадесет минути и той видя Кристиане да влиза съвсем разстроена.

— Детето наистина е болно — каза тя. — Току-що отказа да се храни; плаче и вика все по-силно. И после, мисля, че има температура. Трябва да се извика лекар, Юлиус.

— Разбира се — каза Юлиус, — но мисля, че в Ландек няма да намерим.

— Един прислужник може да се качи на кон и да препусне до Некарщайнах. За два часа ще се върне. Слизам сама да му кажа.

Тя даде нарежданията си, видя как прислужникът тръгна и отново се качи в стаята.

Юлиус беше там, до детето, което още плачеше.

— Не се ли чувствува по-добре? Боже мой! Колко бих искала лекарят да беше вече тук.

— Търпение! — каза Юлиус.

В този момент вратата се отвори и влезе Самуел Гелб с бърза крачка, като че ли го очакваха.

— Господин Самуел! — извика Кристиане поразена.