Адската дупка

XLVIGAUDEAMUS IGITUR

Студентите пееха гръмогласно:

Изведнъж пътят зави и се появи едно село. Всички негови жители, мъже, жени, деца, привлечени от шума, излязоха на праговете на вратите и гледаха със смаян поглед нахлуването на този невероятен керван.

Самуел не бе тук. Бе останал назад, за да говори с Юлиус.

Студентът, който вървеше начело, се обърна към един селянин:

— Хей, селянино, кое е това село?

— Ландек.

Изведнъж се чу вик от всички:

— Хей, ура! Хопсаса! Лисици и синигерчета, спрете! Това е Ландек!

След това се чуха хиляди разнородни викове:

— Здравей, Ландек!

— Авентински хълм на нашия университетски Рим, здравей!

— Ужасна купчина колиби, здравей!

— Здравей, село, което отсега нататък ще бъде историческо, прекрасно село, безсмъртна дупка!

Трихтер каза на Фресванст:

— Жаден съм.

Един от синигерите отиде при някакъв младеж, който вървеше след ралото.

— Хей, еснаф такъв, селянино, роден по тези места, подобие на човек, което ме гледа с очи на риба, имаш ли достатъчно ум, за да ми кажеш къде тук се намира странноприемницата „Гарвана“?

— В Ландек няма странноприемница „Гарвана“ — отговори смаян селянинът.

— Странноприемницата „Златния лъв“, в такъв случай?

— Няма странноприемница „Златния лъв“ в Ландек.

— В крайна сметка най-добрата странноприемница на това място, идиот такъв?

— В Ландек няма никаква странноприемница.

При този отговор студентите нададоха рев на възмущение.

— Чуйте какво каза този полски човек — извика синигерът. — Нямало гостоприемница в Ландек.

— Къде ще оставя кутията си с шапки? — със страдалчески вид запита един студент.

— Къде ще оставя кучето си? — проплака една лисица.

— Къде ще оставя лулата си? — гневно извика една мъхеста къща.

— Ами аз — възкликна друг, — къде ще оставя зеницата на окото си, розата на пролетта, любимата на сърцето си?

— Жаден съм — каза Фресванст на Трихтер.

Всички започнаха да пеят със задгробен глас, който контрастираше на смисъла на думите, втория куплет на известната латинска песен:

На някои започваше да им се разваля настроението. Радостта от заминаването постепенно се вкисваше. Групи сърдити студенти се смесваха и блъскаха.

— Виж какво, Майер — каза съседа си една едра и здрава лисица, — току-що ми удари лакътя с гърба си, грубиян такъв.

— Глупак! — отвърна Майер.

— Глупак ли? Добре! След четвърт час те чакам на планината Кайзерщул. Ами сега! Къде ще намерим тук Кайзерщул?

— Колко досадно! Тук не знаем дори къде да се бием.

Един селянин извика:

— Ей, господин студент, внимавайте! Кучето ви…

Студентът го погледна строго:

— Да беше казал: „Господине, вашето куче…“, животно такова.

— Е, добре! Господине, вашето куче току-що ме ухапа.

— А, значи ти си се оставил да бъдеш ухапан от моето куче, нещастнико! Дръж, дръж!

И той наби селянина.

— Браво! — викаха студентите.

Хорът пригласяше с философско насърчение:

Трихтер и Фресванст казаха в един глас:

— Много съм жаден!

— Хей, тук ли ще пуснем корени, в това нелепо село и да останем като указателни стълбове? — попита един студент.

— Самуел трябваше да ни упъти.

— Самуел! Самуел! Къде е Самуел?

— Хей, Самуел, ела. Не знаем какво да правим, безредието става неуправляемо, бунтът въстава, безпорядъкът е нарушен.

— Кориолан, при волските не се ли яде, не се ли спи, не се ли пие?

Самуел пристигна спокойно, придружен от Юлиус.

— Какво има? — попита той.

— Нищо няма — отговори Майер.

— Какво ви липсва?

— Липсва ни това, което е най-необходимо за мъжа: кръчма.

— Деца без въображение! — упрекна ги Самуел. — Дайте ми пет минути и ще имате всичко, от което се нуждаете. Ще отида заедно с Юлиус в къщата на кмета и ще съставя програмата за бунта. Къде е Трихтер?

— Преди малко беше жаден.

— Нека го потърсят там, където има хвойнова ракия, и да ми го изпратят за секретар. Препоръчвам ви да не вдигате много шум, докато кралят работи.

— Бъди спокоен, Самуел! — изрева тълпата.

Самуел и Юлиус влязоха в къщата на кмета, която им бе посочена, където малко след това Трихтер се присъедини към тях.

Още не бяха влезли и изгнаниците, верни на своето обещание за тишина, започнаха да мучат с все сила: