Адската дупка

XXXVIIЧАРОДЕЙНОТО ПИТИЕ

Самуел слезе в лабораторията си.

Сместа, която бе поставил на огъня, кипеше.

Той я остави за момент, взе парче хляб и малко вода и започна да яде и да пие, докато чакаше.

Когато хапна, взе една стъкленица, изсипа сместа в нея и сложи стъкленицата в джоба си.

Погледна часовника си.

Беше пет без петнадесет.

— Имам на разположение три часа — каза той.

Взе една книга и се унесе в четене, като от време на време оставяше тома, за да си запише някои неща.

Часовете минаха, без той да се откъсне от работата си и без да прави друго, освен да обръща страниците и да пише.

Накрая спря.

— Сега — каза той — мисля, че е време.

Отново извади часовника си.

— Седем и половина. Добре.

Стана, мина през конюшнята и изкачи един стръмен проход без факел, без да опипва стените, и толкова свободно, като че ли вървеше сред полето посред бял ден.

Сетне спря и се ослуша.

Като не чу шум, той бутна по определен начин отломък от скала, който се завъртя, и излезе от прохода.

Намираше се зад колибата на Гретхен, на същото това място, където сутринта Гретхен и Кристиане се бяха изненадали, че го виждат.

Настъпваше нощта. Гретхен още не бе прибрала козите си.

Той отиде до вратата на колибата. Беше затворена.

Извади ключ от джоба си, отвори вратата и влезе.

В един шкаф имаше половин хляб, вечерята на Гретхен. Самуел взе хляба, капна три капки от стъкленицата, която бе донесъл, и върна хляба на мястото му.

— Като начало за първо въздействие това е достатъчно — прошепна той. — Утре ще се върна навреме, за да удвоя дозата.

След това излезе и затвори вратата.

Но преди отново да се вмъкне в подземния си проход, се обърна и спря.

От лявата му страна се намираше колибата на Гретхен, отдясно беше замъкът, полузатъмнен от вечерния мрак. Прозорците на стаите на Кристиане светеха на тъмната фасада.

Мрачни искри блеснаха от очите на Самуел.

— Да — извика той. — Аз ви улавям и ви държа и двете! Ще проникна във вашите съдби, когато поискам, когато настъпи удобното за мен време, така както прониквам в стаите ви. Аз съм господар на замъка и господар на скалата. По същия начин искам да владея и тези, които като че ли са животът на скалата и душата на замъка: кестенявата Гретхен, дива и тръпчива като зелената гора, и русата Кристиане, нежна и прекрасна като своя изваян дворец.

Искам! Сега дори самият аз не мога да отстъпя. Моята воля е станала мой закон и ваша съдба. Това е по ваша вина! Защо предполагаемата ви добродетел предизвика, бори се и досега победи така нареченото ми злодеяние? Защо привидната ви слабост нападна, оскърби и дори, да ме убие Господ, нанесе поражение на това, което досега смятах за своя сила? И това вече продължава повече от година! В тази ужасна борба между вашата и моята гордост мога ли да си позволя да загубя? На този свят се страхувам само от самия себе си. Мога ли да се отрека от собственото си самоуважение пред две деца?

Впрочем победата ми над вас ми е необходима за борбата, която като Яков водя със Светия Дух. Искам да си докажа, че човек е способен както на добро, така и на зло. Той може също като Провидението и против него да накара да съгрешат и най-чистите и да прекърши и най-силните.

В крайна сметка думата „абсолютно“ е може би част от любовта, която искам от вас. Лъвлите — какъв горделивец — приспива тази, която иска да покори. Аз не искам да те приспивам, Гретхен, аз ще те събудя. Маркиз Дьо Сад — какъв странен сластолюбец — преследва идеала за неограничения дух, като измъчва ограничената материя. Не тялото ти, а твоята душа, Кристиане, ще притежавам посредством болката. И ще видим дали моята алхимия на човешката воля няма да доведе до нещо!

Но аз, струва ми се, търся извинения и оправдания за своите деяния! По дяволите! Действувам така, защото така съм устроен, защото такъв е характерът ми и такива са прищевките ми, „quia nominor leo“… А, ето че Гретхен се прибира.

Действително на слабата светлина на луната Гретхен се прибираше, като гонеше пред себе си своите кози. Тя вървеше с наведена глава, разсеяна, замечтана.

„Тя си мисли вече за мен!“, каза си Самуел, като се усмихваше.

В този миг се отвори прозорецът на Кристиане и проницателният поглед на Самуел забеляза как самата Кристиане се наведе на балкона си и вдигна хубавите си сини очи към синьото небе.

„Дали тя все още мисли за Бога?, каза си Самуел, като хапеше устните си. О, преди да са се появили втори път тези звезди, ще съм я принудил да мисли за мен, да мисли за човека, който за двадесет и четири часа може да пренесе цял един град и да срине една душа.“

И той бързо влезе в прохода.