Ако жените пожелаят

С мъжа ми извършвахме нашия семеен ритуал — пиехме чай преди спектакъла. Той преглеждаше вестника, отпивайки горещата течност от една огромна чаша, и ми съобщаваше последните театрални новини. Мъжът ми беше добър разказвач — нещо, което не можеше да се каже за актьорската му игра. Аз пиех чай от по-малка чаша, наблюдавах с удоволствие красивото му лице и съжалявах, че ми е мъж. Намръщих се от досада, когато чух позвъняването на вратата, защото в четвъртък — а днес беше четвъртък — с него предпочитахме да прекарваме деня насаме. Мъжът ми ме погледна иззад вестника.

— Кой може да е това?

— Нямам представа — отвърнах аз и понечих да стана, но той ме изпревари.

— Стой си, скъпа, аз ще отворя. — Мъжът ми беше джентълмен.

Звънецът натрапчиво дрънчеше, сетне вратата се хлопна и аз чух гласа на приятелката ми Таня. От гласа й винаги ме побиваха тръпки. Тя започна да бръщолеви още от прага, а мъжът ми я доведе под ръка до кухнята.

— Здравей — избърбори тя и веднага добави: — Влюбих се.

— Прекрасно — отбеляза мъжът ми без никаква ирония. — Може ли да остана при вас?

— Остани — разреши му Таня. — Ще ти е от полза да чуеш. Май че си прекалено спокоен, приятелю, а с жена като твоята винаги трябва да бъдеш нащрек.

— Ще го имам предвид. И какъв е този нов възлюбен?

Таня задължително се влюбваше по четири пъти на година, любовта й пламваше в средата на всеки сезон, а тя обясняваше това с някакви особени токове в кръвта си.

— Е, и какъв е този любовник? — включих се и аз в разговора. — Що за птица е, красив ли е, умен ли е?

Таня ми хвърли подозрителен поглед.

— Нещо си бледа днес.

— От светлината е.

— Може и да е от светлината, но според мен твърде много си се вторачила в красивия си мъж. Впрочем за един мъж изобщо не е задължително да бъде красив и със сигурност няма никаква нужда от ум.

— Значи твоят любовник е грозен и глупав, така ли?

Таня впери в мен пронизващ поглед, опитвайки се да разбере дали говоря сериозно, или я дразня. Вероятно в този момент изражението ми беше твърде глуповато, но за сметка на това непроницаемо. Аз използвам лицето си за параван. След като не откри нищо, което да наподобява насмешка, Таня се усмихна.

— Той е истинско чудо.

— Моля за извинение, лейди — намеси се мъжът ми. — Ще има ли пикантни подробности?

— Естествено — отвърна Таня.

— Тогава аз ще се оттегля. Не мога да понасям, когато хвалят някой друг пред мен.

Съпругът ми стана, възнагради ме с най-нежния поглед от арсенала си (в театъра играеше предимно роли на любовници) и се скри в хола.

— Хубав е, проклетникът — въздъхна Таня.

— Хубав е — съгласих се аз. — Е, и какъв е този любовник?

— Той е от Сан Франциско.

— Къде се намира това?

— Не се прави на луда. В Америка.

— Сериозно ли? А какво търси тук?

— Дошъл е да сключва договор. Ще строи мост.

— През нашата канавка, така ли?

— Защо си толкова заядлива днес, да не би да си неразположена?

— Просто така, изяснявам си фактите — казах миролюбиво. — Сключихте ли договора?

— Не. Мислим. Много дебело ще излезе.

— Но нали човекът е дошъл чак от Сан Франциско?

— Всъщност той е грузинец.

— Но е от Сан Франциско. Интересно.

Таня отново се вторачи изпитателно в мен.

— Не бъди злобна, родителите му са емигрирали. — В този момент тя се усмихна лъчезарно и попита: — Искаш ли да извършиш едно добро дело?

— Искам, ако няма да ми струва скъпо.

— Няма да е скъпо. Ще идем на ресторант. Той ме покани на вечеря. Само че не е много удобно, нали?

— Защо да е неудобно?

— Ами защото с него уж имаме само делови отношения. А изведнъж ще се озовем насаме.

— Е, нали сте любовници?

— Още не сме. Казано накратко, аз му заявих, че ще отида с теб, а той ще довлече някакъв чвор със себе си.

— Сигурна ли си, че така ще бъде по-прилично?

— Сигурна съм. Срещата ни е в шест часа.

— Няма да дойда. Днес ще ходя на театър.

— Че какво ще правиш там? Мъжа си ли ще гледаш?… Той и без това ти боде очите по цели дни. Между другото аз не се обръщам чак толкова често с молби към теб.

И наистина, през последната седмица това се случваше само за пети път.

— Няма да дойда.

— И през ум да не ти е минало — каза строго Таня. — Може би съдбата ми зависи от тази вечеря. Ще ти се обадя.

Таня си тръгна, подвиквайки на мъжа ми:

— Валера, писанчо, до скоро.

Валера стоеше пред огледалото и се опитваше да върже вратовръзката си.

— По дяволите, това е непоносимо.

Гледката беше ужасяваща. Аз не умеех да завързвам вратовръзки. Всичко, с което можех да помогна в този процес, беше напрегнато да бърча чело и да повтарям:

— По-спокойно, миличък.

Най-сетне преборихме вратовръзката. Мъжът ми се усмихна доволно, аз му помогнах да си облече сакото и изтупах от рамото му една невидима прашинка.

— Ти си истинско чудо — каза той и ме целуна по носа.

Усмихнах се доволно. Последва още един последен поглед към огледалото: в профил Валера беше направо неотразим.

— Какви планове имаш за вечерта? — попита ме той.

— Канех се да ида на театър. Казват, че си надминал себе си. Това трябва да се види.

Лицето на моя любим леко се изопна. Май че бях измъдрила твърде глупав план. Разбира се, беше свинство от моя страна да му съобщавам това два часа преди спектакъла. Извърнах се бързешком и започнах да подреждам нотните листове на пианото, защото просто трябваше да му дам възможност да се опомни. И аз вярвах в мъжа си, понеже той е голяма работа. Преди няколко години му присвоиха званието „заслужил артист“ и това не беше напразно, защото, когато преброих до шестдесет и се обърнах, на лицето му сияеше най-ослепителната му усмивка.

— Много мило, че си решила да видиш спектакъла — заяви той с бодър глас и ме целуна.

Поговорихме си няколко минути за това-онова, но погледът му шареше, което означаваше, че нещата при него не бяха наред. Изпратих го до вратата и го мляснах за довиждане, а после се върнах в хола, като пътьом взех телефона. Изчаках четиридесет минути и се обадих в театъра. Там ме помолиха да почакам малко, а когато мъжът ми вдигна слушалката, аз почти през плач казах:

— Валера, извини ме, за бога, няма да мога да дойда. Страшно съжалявам… Но си изгорих тъмночервената рокля… Да, забравих ютията… И на това отгоре имаш наглостта да се шегуваш?… Не, не мога да дойда с друга рокля, а освен това настроението ми окончателно се скапа.

Затворих слушалката. Трябваше временно да скрия тъмночервената рокля — и без това след един месец Валера щеше да забрави за нея. Точно в този момент се обади Таня:

— Ти моя приятелка ли си, или не си?

— Приятелка съм ти, приятелка съм ти, ей сега ще тръгна.

Какво да правиш, съдба!

Таня ме чакаше на спирката, потропвайки с крака. Отворих вратата на колата и тя се тръшна на седалката до мен.

— Майчице, какъв студ! Искам да е лято. Дай да видя с какво си се облякла. — Разгърнах кожуха си. — Тъй си и знаех. Фуклявиш се. Сега той няма да откъсне очи от теб.

— Колко пъти съм ти казвала да си намериш приятелка, която е по-грозна от теб. А пък ти си пълна тъпанарка.

— Аз съм простосърдечен човек и нищо не мога да направя с това. Какво каза на мъжа си?

— Казах му, че съм изгорила тъмночервената си рокля.

— Наистина ли я изгори? — възкликна Таня.

— Не.

— Слава богу, роклята е хубава. В нея циците ти изглеждат висша класа и не само на мъжете, а дори и на мен ми си приискват разни неща.

По този въпрос Таня беше права: имах такъв бюст, че щом го зърнеха, седем от десет мъже дълго не можеха да си затворят устите, а останалите трима тъй си и оставаха зинали до края на живота си.

Възлюбеният на Таня ни чакаше на входа. Единствено тъмните му коси намекваха за нещо грузинско у него, а иначе беше доста трудно да бъде причислен към някаква националност. Впрочем Сан Франциско беше далеч и кой можеше да знае как изглеждаха грузинците там. Не беше възможно да се разбере какво бе открила у него Таня, но тя проявяваше толкова несломима оригиналност по всички линии, че аз отдавна бях зарязала всякакви опити да проумея каквото и да е у нея. Другият кавалер беше напълно безличен, освен това не говореше руски, блещеше се насреща ми, бръщолевеше нещо и непрекъснато се опитваше да ме хване за коляното. Един господ знаеше какво си въобразява. След половин час стана ясно, че вечерята се е провалила. Първа го разбрах аз, а сетне го схвана и Таня. Възлюбеният й говореше само на две теми: договора и моста. Отначало Таня се въртеше на стола и го гледаше особено, но сетне посърна и заяви, че от нея зависят твърде малко неща. Просто лъжеше от проклетия. След един час ние вече ситняхме към колата ми. Таня се пързаляше на високите си токчета и псуваше.

— Не, ама кажи ми, виждала ли си друг път такъв глупак? А ти не искаше да дойдеш. Такъв като него можеш в цирка да го показваш. Аз направо си смъквам гащите пред очите му, а той ми дрънка щуротии за някакъв си мост. Край, това е последният американец в живота ми.

— Той е грузинец.

— Той преди всичко е говедо. Ох… Е, какво ще правим? Искаш ли да идем при Аркаша? Ще се напия от мъка.

— Няма да ида при Аркаша. Преди три дни беше при мен. Писнало ми е от него.

— А не ти е писнало да му доиш парите. Хайде да идем, не можеш да ме зарежеш в това състояние.

— В какво състояние си?

— В трагично, глупачко.

— Да вървим — казах аз и завъртях ключа на двигателя.

— Хайде да минем по околовръстното, така ще стигнем по-бързо.

Но едва успяхме да излезем на околовръстното, когато нещо в колата подозрително избоботи и моторът заглъхна.

— Какво беше това? — попита недоволно Таня.

— Бензинът свърши.

— На теб вечно нещо ти свършва. Изнеси си циците навън, трябва да примамим някакви мъже.

— С кожух съм.

— Разкопчай го.

Излязохме от колата, запалихме по една цигара и зачакахме появата на нашите спасители.

— Ама че гадно, толкова е студено.

— Студено е, Таня, студено е.

— А пък на това отгоре имах безумието да тръгна без гащи. Реших да се издокарам, прости ми господи, и си обух само чорапи с жартиери… И за кого се старах толкова!

— Защо не влезеш в колата, ще вземе да ти замръзне задникът.

— Майната му на задника ми, с него и без него, все нямам късмет.

В този момент съвсем близо до нас се появи един „Москвич“ и спря.

— Какво става с вас, момичета? — попита развеселено чичкото с шапка от лисици на главата.

— Нищо, което да те засяга, сладурче — отвърна му Таня. — Върви си по пътя.

Чичкото си замина.

— Защо го направи? — попитах аз. — Той можеше да ни отсипе малко бензин.

— Душата ми се е подпалила.

— Така значи. Душата ти се е подпалила, а пък задникът ти мръзне.

В този момент до нас спря едно БМВ. Пръв от него излезе шофьорът — як на вид мъжага, а след него се появи и човекът, когото той возеше. Те бяха облечени с кожени якета и носеха шапки от норка, които им стояха почти като униформа. Първият радостно се ухили насреща ни и попита:

— Какво става, момичета, на слънце ли се печете?

— Печем се — отвърна бодро Таня, оглеждайки младежа от главата до петите, а лошото й настроение сякаш се изпари във въздуха. При вида на яки мъже Таня направо обезумяваше и колкото по-яки, толкова по-добре.

— Ама какво е станало?

— Бензинът ни свърши.

— Защо така бе, момичета? Ще трябва да ви помогнем. Ти как мислиш, а, Дима?

Дима се приближи до нас и се усмихна. Той имаше най-прекрасната усмивка на света.

— Ще им помогнем, разбира се.

Те започнаха да ни оглеждат. Изобщо не ми пукаше, от това нямаше да се изтъркам. Таня се пъчеше с ръце на кръста, подсмихваше се и изглеждаше покъртително. Момчетата се засуетиха, сетне си пошушнаха нещо до тяхната кола и отново дойдоха при нас.

— Момичета, стана засечка — каза първият. — Бензинът ни е малко, ще трябва да идем до някоя бензиностанция.

— Работата е ясна — подхилна се иронично Таня.

— Ама не, сериозно ви казвам. Искате ли да ви оставя Дима за залог? — Младежът направи пауза и добави, гледайки към Таня: — Щом не ми вярваш, ела с мен, ако искаш.

— Така май ще е по-сигурно — разсмя се тя и тръгна към БМВ-то, поклащайки бедра.

Аз влязох в ладата си и отворих дясната врата.

— Сядай, Дима.

Той влезе в колата, а аз включих осветлението, за да го разгледам по-добре, пък и естествено той също да получи възможност да види кой седи до него. Дима беше хубавец. Беше на около двадесет и пет години, със сини очи, чувствени устни и усмивка на герой от американски екшън. Още едно от очевидните достойнства на Дима бе и пълното отсъствие на наглост във вида му — и в погледа, и в усмивката, и в начина, по който седеше.

— Тук пуши ли се? — попита той.

— Пуши се — усмихнах се аз.

— А вие пушите ли?

— Понякога.

Запалихме по цигара.

— Мисля, че те няма да се върнат скоро — отбеляза Дима, но все така спокойно, без настойчивост в тона.

— И аз така мисля — съгласих се. — Ако си тръгнеш, няма да ти се разсърдя.

— Не, не. Няма закъде да бързам. Как се казвате? Глупаво е да говориш с някого, без да знаеш как да се обръщаш към него — каза той, сякаш се извиняваше.

— Лада. Лада Юриевна.

Дима се усмихна.

— Интересно име имате. Рядко се среща.

— Да, името ми не се среща често. А ти се казваш Дима. С какво се занимаваш? Нали нямаш нищо против, че любопитствам?

Той сви рамене.

— Работя в един автосервиз, монтьор съм.

— Харесва ли ти тази работа?

— Харесва ми. От дете обичам машините. Ако жигулито ви се повреди, елате при мен, ще го направя да върви като по часовник.

— Май че бог е милостив, засега върви добре.

— Нова ли е?

— Да.

— Ваша или на мъжа ви?

— Моя е.

— Аз също си сглобих една кола, половин година се мотах с нея, ама си струваше усилието: Добър си е автомобилът. — Той изведнъж замлъкна, а сетне попита: — Сигурно това ви звучи смешно?

— Защо да ми звучи смешно? — учудих се аз.

— Е, не съм сляп, нали виждам това-онова: палтото ви е от лисици, имате собствено жигули, само пръстенът ви струва повече от моята кола. Мъжът ви бизнесмен ли е?

— Мъжът ми е актьор, играе в театъра. Имам богат баща.

— Ясно. А вие с какво се занимавате?

— Работя в едно музикално училище, уча дечицата.

— Да свирят на пиано ли ги учите?

— Да.

— Ръцете ви са красиви.

— Ръцете ми ли? — усмихнах се аз.

— За другото да не говорим. Нямам думи. Без майтап.

— Благодаря. Приятно ми е да го чуя. Слушай, а ти обичаш ли сладки неща? Имам шоколад.

— Обичам — усмихна се той.

Разделихме шоколада на две. Аз бързо изядох своето парче, Дима отчупи малко от своята половина и ми подаде останалата част, а този негов жест ми се стори трогателен и мил.

— Докато бях в казармата, кой знае защо страшно ми се ядяха сладки неща — каза той, а аз го попитах къде е бил войник и разговорът ни потръгна от само себе си, сякаш с него се познавахме открай време. И дори изпитах известна досада, когато БМВ-то се появи пред нас.

— Ето го и Вова с вашата приятелка. — От тона на Дима пролича, че приятелчето му можеше и да не бърза чак толкова.

Вова излезе от колата, извади тубата от багажника и дойде при нас.

— Дима — каза Вова, подхилвайки се, — Лада ще те закара, съгласен ли си? Аз тука… абе ще се прибереш сам, нали?

— Ще се прибера сам — отвърна Дима. — Лада, имаш ли фуния?

— Имам, в багажника е. — Подадох му ключовете. БМВ-то замина заедно с Вова и Таня и аз също запалих мотора. — Къде живееш? — попитах Дима.

Той ме погледна в очите.

— А вие много ли бързате?

— Не бързам. Искаш ли да се поразходим с колата?

— Искам.

— Тогава ти седни зад волана, защото, когато говоря, карам разсеяно.

Дима шофираше майсторски и изобщо беше същинско удоволствие да го наблюдава човек. Ние се разхождахме из вечерния град и си бъбрехме, докато аз не казах през смях:

— Дима, бензинът ни отново ще свърши.

— Разбрах — отвърна той.

Оставихме колата в един обществен гараж, тръгнахме си с такси и се сбогувахме пред моя вход. Дима си замина, аз се прибрах вкъщи, преоблякох се, сложих чайника на печката и зачаках Валера. В главата ми се въртяха приятни мисли и настроението ми беше прекрасно, което означаваше, че тази вечер Таня ненапразно ме бе измъкнала от къщи.

На сутринта станахме късно, защото в петък обикновено бях на работа втора смяна, а репетицията на мъжа ми започваше в дванадесет часа, така че можехме да си отспим. Приготвях закуска, скучаех и прехвърлях наум какво бих могла да си поискам. След като си поумувах малко на тази тема, ми се прииска да имам нова кола. Значи трябваше да поговоря с мъжа си.

— Валера — казах аз, — на колата ми й става нещо. Не пали.

— Така ли? — Мъжът ми не разбираше нищо от коли, имаше си една „Лада“, на нея вечно й се трошеше нещо, а той се ядосваше и не обичаше да говори за автомобили. — Сигурно има проблем със стартера, трябва да го видят.

В този момент на вратата се позвъни.

— Какво става тук, по дяволите! — каза Валера. — Един ден не можем да минем без гости. — И отиде да отвори. Ала гласът му моментално се промени. — Аркадий Викторович! — изчурулика радостно той. — Влизай. Къде се изгуби? Вчера си говорихме за теб.

— Ох, Валера, тази работа ще ме довърши. Защо ли ми трябваше да се захващам с този бизнес, да пукне дано. Вие как сте?

— Добре сме, влизай. Лада е в кухнята. Лада, виж кой е дошъл!

Дребничкият дебел евреин Аркаша, който беше и мой любовник, се изтърколи с танцова стъпка в кухнята, където успя да се промъкне единствено с рамото напред.

— Здравей, Лада — изчурулика той и докосна ръката ми с устни.

— Аркадий Викторович, защо си толкова мрачен?

— Налегнаха ме грижи. Ще ме почерпите ли с чай?

— Разбира се. — Мъжът ми сложи чайника на печката. — А не искаш ли едно коняче? Имам хубав коняк, арменски.

— Ох, не, благодаря. Трябва да ги зарежа тези конячета. Сърцето ме стяга.

— Рано ти е още да се оплакваш от здравето си.

— Изобщо не е рано, Валера — махна с ръка Аркаша.

— Стар съм аз, остарях вече, време ми е да си почина, но трябва да уредя и сина си.

Аркаша пиеше чай и лъчезарно се усмихваше. Лицето му беше кръгло като луна и много добродушно. Ако се съдеше по външния му вид, никой не би се досетил, че е изключителен подлец, мошеник и бандит. Той и Валера пиеха чай, а аз ги обслужвах.

— Лада се оплаква от колата си — каза Валера. — Има някакъв проблем със стартера.

Аркаша кимна.

— Ще го видим, ще изпратя някого. А твоята кола как е?

— Не знам какво да правя с нея… Ще взема да я продам и да ми се махне от главата.

— Нека да я види синът ми, той е толкова добър майстор, че чак ме изненадва. Момчето направо има талант. Иначе винаги можеш да я продадеш.

След един час Валера се приготви да иде на репетиция, сбогува се мило с Аркаша и излезе. Изпратих го и се върнах в кухнята.

— Лада — зачурулика Аркаша. — Прекрасна моя, домъчня ми за теб. — Той ме прегърна през кръста и притисна глава в корема ми.

— Колата ми се повреди — казах аз.

— Това го чух. Ще я оправим.

— Писна ми да се возя в този таралясник.

Аркаша подскокна.

— Ладенце, за какъв таралясник говориш? Имай страх от бога, колата е само на година и половина.

— Аз пък ти казвам, че е таралясник.

Аркаша започна да се върти на мястото си.

— Таралясник… Моята я карам от три години.

— Ами карай си я, на мен ми писна.

— Ти си откачила. — Той ме освободи от прегръдката си и се навъси. — И какво искаш сега?

— „Волга“.

Както и предполагах, Аркаша се хвана за сърцето.

— Луда жена. „Волга“. Срам нямаш. Харча за теб повече пари, отколкото за цялото си семейство.

— Че аз не искам да те ограбвам. Продай моето жигули и си вземи парите.

— Как ще си ги взема, като ти пак ще ми ги измъкнеш. Ама че си безсрамница.

— А пък ти си скръндза, плешив глупако — казах аз и треснах една чиния на пода. — И ще видиш докъде ще те докара този твой скръндзалък. Ще те зарежа и ще те пратя на майната ти.

— Как ли пък няма да ме зарежеш! — каза злобно Аркаша. — Ами парите? Ти за пари можеш и от балкона да се хвърлиш.

— Ще си намеря друга дойна крава, Лома например.

— Лома ли? — Аркаша отново подскокна. — Че тоя Лома е от ония, дето само се чудят как да смъкнат мангизи от жените.

— Нищо, аз така ще го превъзпитам, че ще започне да се кълне в задника ми, да не говорим за другите ми интересни места.

Аркаша взе да променя цвета на лицето си от обичайния бледовиолетов към пурпурен цвят, а сетне изведнъж позеленя.

— Ама че подла жена. Не стига, че прахосвам толкова пари по нея, ами сега и Лома й се прищял. А пък на този гадняр все Ладенцето му е в устата, ще го претрепя, подлеца му с подлец.

— Какви ги дрънкаш? И кой тогава ще се оправя с твоите бандюги? Че те за пет секунди ще те очистят. Без Лома си загубен.

— Ех, Лада, разбера ли нещо, ще те… — Аркаша замлъкна, прехвърляйки наум какво ли би могъл да ми направи, но понеже тъй и не можа да измисли нищо особено, махна с ръка. — Ти недей да си развяваш циците пред Лома, защото той и без това е похотливо животно и постоянно те опипва с очи. И за какво ти е тази „Волга“, тя е просто едно корито, прости ми господи. Като ще купуваме нова кола, поне да е вносна.

— Аз съм патриотка и искам да дам рамо на родната промишленост.

— Ти си курва, безсрамна жена и мръсница.

— А пък ти си дърт пън — заявих и започнах да наливам чая.

Аркаша поседя и посумтя малко, след което си възвърна обичайния цвят и каза, почесвайки се по гърдите:

— Ладенце, вчера чеченците пак идваха, чуваш ли?

— Прати ги на майната им. Нали вече говорихме за това.

— И какви пари само обещават.

— Сега те ти обещават пари, а пък сетне ще ти разпорят тлъстия корем. Ако се обвържеш с тези антихристи, ще те зарежа. Кълна се в бога, че ще те зарежа и ще тегля една майна на парите ти.

Замислих се за миг и за всеки случай строших още една чиния на пода. Не изпитвах никаква жал към съдовете.

— Чакай малко — зачурулика отново Аркаша. — Работата е много изгодна, само си помисли, ние няма да сме пряко забъркани. А да знаеш колко много пари са това…

— Аркаша — казах страховито аз, — престани. Предчувствам, че ако се обвържеш с чеченците, ще гушнеш букетчето.

Аркаша въздъхна. Той сляпо вярваше на моите предчувствия. Преди пет години някакви хора се свързаха с него с предложение за някакъв страхотен бизнес, на мен обаче то не ми хареса. Карахме се с него два дни, Аркаша се отказа, а сетне крещя като обезумял и бесня, че заради мен е изпуснал милиони. Но скоро след това въпросните момчета отидоха зад решетките с присъда от осем години строг тъмничен затвор, а шишкото сложи тихомълком ръка на техния бизнес, моли ме за прошка, целува ми ръка и оттогава не смееше да пренебрегва съветите ми. Аркаша още веднъж въздъхна изразително:

— Добре де, щом не бива, значи не бива. А какво ще правим с онзи дълг, наистина ли ще трябва да го връщаме?

— Как ли пък не! Ще минат и без него.

— Заплашиха ме.

— Изпрати им Лома. Той и без това по цял ден не си мърда задника. Съвсем се е измързеливил този нерез, само знае да вдига полите на момичетата. За какво му плащаш?

— И това е вярно. Нека се потруди малко. — Аркаша се успокои и отново започна да ми налита. — Ладенце, прекрасна моя. — Мляснах го по плешивото теме. Аркаша се обиди. — Ама що за жена си ти! Една нежна дума не може да чуе човек от теб. Само знаеш да викаш „дай“. Поне да ме беше съжалила.

— Че за какво да те съжалявам?

Той въздъхна:

— Остарявам вече. Кръвното ми е високо. Сърцето ме стяга.

— Не се прави на страдалец. Ще ме надживееш. Кръвното му било високо. По-малко трябва да плюскаш.

— По-малко няма накъде. Престанах изобщо да пия. Само по малко коняче сръбвам.

— Пий водка. Ще се почувстваш по-добре.

— Нека поне да те погаля малко.

— Погали ме.

— Ладенце, ще дойдеш ли утре?

— Ще дойда. Не забравяй за колата.

— Няма да забравя. Има ли скоро някакъв празник?

— Има, на двадесет и трети февруари.

— Ето, ще имаш подарък за Деня на Червената армия.