Ако жените пожелаят

В единадесет часа вечерта се обади Астахов.

— Какво става? — попита рязко той.

— Нищо особено — уверих го аз. — До сутринта всичко ще се укроти.

Той не пожела да продължи разговора, а пък аз не се огорчих от това.

Лома се върна призори уморен, но доволен. Заедно с него дойдоха Костя и Саид. Отпразнувахме победата скромно в семеен кръг. Не пирувахме дълго, тъй като нервите ни искаха покой и на всички им се спеше. Щом останах насаме с мъжа си, го прегърнах силно и го разцелувах. Лома постъпи съвсем неочаквано — хвана ме за раменете, разтърси ме лекичко и ме погледна в очите.

— Виж какво, радост моя, на доста твои номера гледам през пръсти, но някои неща ще трябва да ги научиш веднъж завинаги. Аз не търгувам с жена си… — На това място облещих очи, а Лома продължи: — Ясно ли се изразих?

— Гена, ти си полудял…

— Може и да съм полудял. Ленчика е бил застрелян на вилата си от упор във врата. Кого е допуснал толкова близо до себе си? И какво е правил там без охрана?

— Че да не би враговете му да са малко? — опитах да се ядосам аз.

— Млъкни — каза Лома. — Ето какво мисля, скъпа моя. Той е бил на вилата си с мадама, бояли са се да не ги засекат в града и затова се е помъкнал с нея на скрито място, че и без охрана, та никой да не се раздрънка за въпросната мадама.

— Гена — изплаших се съвсем сериозно аз.

— Млъкни — повтори Лома. — Господ да те пази, ако чуя дори и една дума. Пет пари не давам за вашата Империя, ако ще трябва да търгувам за нея с жена си… Ще седиш гола между четири стени, а пък аз ще събера всички пари, които имам, и ще ги подпаля в двора, след което ще отида да слугувам на някого и да размахвам юмруци, за да ти стане още по-весело.

— Гена — изпищях аз и от страх се разплаках.

— Разбра ли всичко? — попита той. Аз кимнах. — Не чух.

— Разбрах — казах жално и протегнах ръце към любимия си да зализвам пресните му рани.

На другия ден в кантората пристигна делегация. Противно на навика си, аз отидох с мъжа си и скромно се настаних в стаята до кабинета му с намерението да чуя какво ще кажат умните хора. Правех им страхотен комплимент, като ги наричах умни. Те не бяха доловили каква е ситуацията и започнаха с претенциите си. Само след десет минути Лома вече беше изпаднал в ярост и всичко наоколо притихна. Таня седеше върху перваза на прозореца, поклащаше крака, вслушваше се в онова, което ставаше в съседната стая, и се подсмихваше. На мен ми беше жал за гласовите струни на мъжа ми и изобщо нямаше никакъв смисъл да беснее за дреболии. Появих се на вратата и тихо казах:

— Не се нервирай, миличък. Хората са изпаднали в голяма беда и искат да се попазарят малко.

Първото, което направиха хората, бе да се сащисат от моята поява на прага, както и от това, че Лома не ме фрасна с вратата по носа, а дойде при мен и изчурулика:

— Радост моя, скучно ли ти е? Почакай още малко…

През цялата сутрин избавях мъжа си от опасните му подозрения, като пътьом го изпълвах с увереност в моята любов към него. Лома все още се намираше под тези впечатления и беше готов да ми прости всичко на света.

Измина известно време, докато присъстващите осмислят видяното. Но то беше достатъчно, за да могат най-съобразителните от тях да разберат, че пазарлъкът няма да стане. В смисъл че нямаше какво да спазарят. И щеше да е добре, ако Лома просто от добро сърце ги пуснеше да си идат живи. Изражението върху лицата на посетителите се промени, а моето мъжле погали ръката ми и дори се разсмя. Аз си тръгнах и чух как той весело изчурулика:

— Е, какво решихте?

Не, в никакъв случай не ми беше скучно.

С Таня седяхме в сауната. Тя се бе излегнала на горния нар и току стенеше. Не издържах повече от три минути в парата, изскочих навън и се хвърлих в басейна. Приятелката ми се появи след около пет минути. Настани се близо до мен с термос в ръка и ми наля чаша чай. Не беше удобно да пиеш, докато се плацикаш във водата, затова излязох от басейна.

— Много е хубаво — поклати глава Таня.

— Да — съгласих се аз. Че беше хубаво, хубаво беше, само че Таня изглеждаше притеснена. Вгледах се в нея. Щом долови заинтересованите ми погледи, приятелката ми тежко въздъхна и каза:

— Вова ме тревожи.

— Мадама ли си е хванал? — учудих се аз.

— Не е там работата. Много се е разпасал. Май че ме шантажира по много глупав начин, но такава тенденция се очертава ясно… ще трябва да му изпеем песента.

Закашлях се и погледнах Таня.

— Но нали го обичаш?

— Обичам го, разбира се. Но, честно казано, теб обичам повече. Е, естествено и себе си… След смъртта на Ленчика Вова започна да се държи много нагло. Представи си какво ще стане, ако Лома разбере в какъв вид те е заварил в момента на трагичното произшествие. — Аз потръпнах. — Виждаш ли? — кимна Таня.

— Кого ще му изпратим? Нямаме нужда от излишни приказки…

— Сама ще се оправя с него, на семейни начала.

— Да не си мръднала? — изненадах се аз.

— Е, за това време се понаучих на някои неща… И още нещо. Престани да гълташ хапчета и роди дете на Лома. Той все поглежда с нескрита тъга към чуждите деца. Няма защо да комплексираш човека. Разбра ли?

— Остави ме на мира — махнах с ръка аз, но се замислих.

След три дни колата, в която беше Вова, се взриви във въздуха точно под прозорците на Таня. Всъщност нямаше какво да се погребва, но Таня не беше стипца и церемонията, която му направи, беше тържествена, дори бих казала, с известен шик. Хорът пееше „Вечная памят…“, а Таня се крепеше на ръцете, които я държаха за лактите. И напираше към любимия си, когото тъй и не успяха да съберат.

Гибелта на Вова беше възприета като злобно нападение на победените конкуренти. Лома повече й се изненада, отколкото да се развълнува от нея, а пък в милицията отнесоха цялата тази работа към бандитските разчиствания на сметки.

— Като че ли предчувстваше — нареждаше Таня на връщане от гробището. — Напоследък изобщо не се карахме и той все ми викаше Танюшка, та Танюшка… И ето, ох, боже мой. А пък когато излизаше, ме погледна и каза „до скоро“. Усмихна се ей така, малко особено, махна ми с ръка и тръгна… — Стонът на Таня премина в ридания, аз също избърсах очи, състрадателният Костя прегърна Таня и стисна нежната й длан, а тя доверчиво се облегна на него. От известно време те се отнасяха един към друг с видима нежност, от което следваше, че Вова бе умрял съвсем навреме, пък и според Таня Костя също трябваше да бъде държан под око. „Прекалено умен е“ — казваше неодобрително тя по негов адрес. Завидях на чуждото щастие и се притиснах до мъжа си.

Лома вечеряше и ми съобщаваше последните новини.

— Зверчето се оплаква от жена си. — Така той премина, тъй да се каже, от политическите към битовите вести.

— И защо така? — проявих интерес към това съобщение. Зверчето се бе обзавело с този идиотски прякор заради фамилията си Зверев, но тъй като изобщо не приличаше на звяр, тъй си и ходеше до ден-днешен като Зверче. Впрочем той беше много свястно момче и аз се отнасях към него добре.

— Казва, че го побъркала. Записала хлапето в музикално училище, а сега иска да го даде и в английско. А пък там има някакъв конкурс, изпити или нещо такова, с една дума — тормози момчето. А Зверчето се ядосва, за какво му е, вика, на един мъж музика, че на това отгоре и английски, ние и с руския едва се оправяме, а пък си живеем добре.

— А ти какво му каза? — заинтересувах се аз.

— Викам му, защо ти трябва да се разправяш с жена си. Щом иска хлапето да учи в това училище, иди там, плати каквото трябва и нека да си учи, а жена ти ще се успокои.

— Между другото жената на Зверчето постъпва умно — казах замислено аз.

— Ами? — наостри уши Лома. — Защо мислиш така?

— Защото синът й трябва да учи, за да стане човек.

— Това е така, разбира се — съгласи се Лома. — Вместо да се кара с жена си, да иде сам…

— Няма да стане — завъртях глава. — Учила съм в това училище и зная за какво става дума. Там няма да вземат просто ей така пари от него. Важни са познанствата както и това от какво семейство е детето. Това е привилегировано училище, винаги е било такова и такова ще си остане: педагози, лекари и началства от всякакви рангове пращат децата си там.

Лома се намръщи и дори остави вилицата си, което означаваше, че му е станало много обидно.

— А ние да не сме по-долу от тях? Значи хлапето на Зверчето няма да може да иде там?

— Може. Една моя приятелка е завеждащ учебната част в това училище, ще го уредим. Остави ми телефона му, ще се обадя на жена му и ще си поговоря с нея.

Лома се усмихна и ме дръпна за ръката към себе си.

— Ти си много добър човек, Лада.

— Трябва да проявяваме загриженост към хората — подсмихнах се аз. — Сега ти си голям човек, трябва да си като баща за всички, за да се обръщат към теб и за най-дребните неща, а ти не бива да се разсейваш, а да помагаш. Заради работата си доброто ще ти се върне стократно умножено. — Това ме наведе на някои мисли.

— Гена, на кого реши да оставиш казиното?

След смъртта на Моисеев с казиното се занимаваше нашият счетоводител Славик и този ангажимент много го тормозеше. Той и без това беше затънал до гуша в работа, тъй че трябваше да освободим човека от излишното натоварване. Лома все не можеше да се спре на нечия кандидатура.

— На Врабеца сигурно — сви рамене той.

— Той пие — отбелязах аз.

— Че кой не пие в наши дни, Лада?

— Три пъти се ожени за една година, нарича жена си „крава“, двете му деца живеят на съседната улица, а татко им минава покрай тях с „Мерцедес“-а и дори по едно мижаво шоколадче не им купува. Не, Врабеца не става — поклатих глава аз. Лома ме погледна учудено, и то не защото решително отхвърлих кандидатурата на Врабеца, а заради това, че много добре познавах личния живот на съратниците му.

— Че кого тогава да сложим? — попита той.

— Ами сложи Зверчето. Той пие малко, уважава жена си, обича момченцето си. Ако на един човек семейството му е скъпо, той няма да зарита срещу ръжена и за него ще е по-добре да живее с малко, но спокойно, отколкото да посяга на голямото, но и да поема голям риск. Тъй че сложи там някой семеен човек, защото можеш да му имаш повече доверие.

Не зная по какъв начин, но думите ми стигнаха до ушите на Врабеца. Едва довчера той се чувстваше вече утвърден на новата длъжност, беше поливал събитието с приятелите си и изведнъж да го споходи такава несполука. Врабеца събра сили и отиде в кантората при Лома. Но в такива случаи Лома винаги проявяваше завидна твърдост и Врабеца си тръгна оттам здравата наруган. Новината дълго се обсъждаше, след което момчетата започнаха да проявяват похвално влечение към семейните устои. За един миг от кантората изчезнаха и мадамите, които дълго време смятаха ресторанта за свой роден дом. И сега, когато се появяха вечер с някого от посетителите, те виждаха как бившите им приятели по всевъзможни начини подчертаваха желанието си да се държат колкото се може по-далеч от тях, така че дори не можеха и да си мечтаят за по едно безплатно питие. Много скоро оцветените в червено дни от календара започнаха да се празнуват в компанията на скъпите половинки, тъй като Лома давеше тон в това начинание. Не след дълго съратниците на Лома престанаха и да се изчервяват, когато произнасяха фразата: „Аз съм с жена си“. А аз продължавах да наблюдавам и да експериментирам.

През октомври се нанесохме в новата къща. Тя ми харесваше и изобщо животът ми доставяше удоволствие.

— Лада, трябва да полеем новия си дом — отбеляза Лома.

— Трябва — съгласих се аз. — Ако искаш да поканиш приятелите си, нямам нищо против. Покани ги и си пиянствайте на воля. Сетне с божията помощ и с помощта на Таня ще успея все някак да оправя къщата. Но по време на празненството няма да остана. Трудно понасям пияните ви физиономии.

— А къде ще идеш? В смисъл как няма да останеш? — разтревожи се Лома. Той не обичаше моите излизания и винаги беше настроен категорично против самостоятелното ми движение.

— Не зная. Ще ида някъде за седмица.

— Как ли пък не… Че какво тържество ще е това, щом стопанката на новия дом я няма вкъщи?

— Тогава ще го направим така, както искам аз.

Около седем часа пред къщата ни започнаха да спират коли. От тях излизаха прилично облечени мъже, които подаваха ръка на дамите във вечерни тоалети, окичени с брилянти. Брилянтите бяха прекалено много, но, както се казва, всеки си има свой вкус. Гостите благопристойно се разхождаха из къщата, разговаряха тихо, пиеха малко и като цяло се държаха много прилично. По външния им вид беше много трудно да се определи кой е бандит и кой — тъй да се каже, почтен човек. Не се чуваха никакви идиотски прякори и прочее глупости. Ако ги събирах по-често тук, можеха и да свикнат с тези маниери. Казано накратко, зарадвах се на хората си. Таня също се зарадва.

— Гледай какво става — веселеше се тя. — Същински светски елит и това си е. И никакви пиянски номера…

Врабеца дойде с жена си, която трепереше от страх и се криеше по ъглите от благоверния си. Дали пък да не взема да се омъжа? Чувствам се самотна…

Изведнъж кроткият ни и ритмичен живот, какъвто би трябвало да бъде по идея, беше нарушен от едно събитие. Астахов ми се обади и ние се видяхме още същия ден.

— В града се е появил килър — заяви той. — Живее в „Дружба“, мисля, че е дошъл за вас.

— Защо мислиш така? — разтревожих се аз.

— Услугите му са много скъпи, никой не би дал толкова пари току-така… А това означава, че целта му е голяма…

— О, господи! — Трескаво гадаех кой би могъл да се бръкне толкова дълбоко и изобщо да предприеме такова нещо.

— Ние го наблюдаваме — увери ме Астахов, — само че моите момчета едва ли ще тръгнат да защитават Лома, заставайки на пътя на куршумите. Имате ли нещо набелязано за близките дни?

— След два дни имаме презентация, откриваме Центъра за творчество.

— Това е много подходящо — кимна той.

Забързах към къщи. Ние имахме свой дял в Центъра за творчество и презентацията ни засягаше пряко. Разбира се, Лома не биваше да ходи там, но щом разбереше причината, той щеше да откаже да се скрие, защото характерът му беше такъв. Значи първо трябваше да направя така, че изобщо да не мърда от къщи. Затова отидох в офиса му и гордо закрачих към кабинета на мъжа си. Блондинката със сини като на Барби очи се беше втренчила в един компютър. Мъжът ми много предпазливо ми съобщи, че от известно време тя седи на това място, като веднага изброи всичките й недостатъци: криви крака, конско лице и плоски гърди. Но в същото време заничаше в очите ми и много се страхуваше да каже на колко години е тя. За сметка на това обаче ме покани на работното си място, за да се убедя, че въпросната мухла не става за нищо. Тъй или иначе трябвало да наеме някого и наел тази.

— Генадий Викторович в кабинета си ли е? — попитах.

— Да. — Момичето малко се притесни, сякаш в стаята не се появих аз, а торпеден катер, облещи още повече очите си и опитвайки се да стане страшна, попита: — По какъв повод го търсите?

— По личен — отвърнах аз и влязох при мъжа си. Изплезил език от напрежение, той се чешеше с молива над ухото и решаваше кръстословица.

— Един от главните герои на анимационния филм „Аладин“. Лада, как се казваше папагалът? — зарадва ми се Лома.

Аз също реших да го зарадвам.

— Това ли е тя? — И посочих с глава към вратата.

— Коя?

— Да не си оглушал?

— А… тя е и какво?

— Нищо — отвърнах заплашително аз. — Вкъщи ще си поговорим. — И излязох от кабинета. Мъжът ми заситни подире ми, започна плавно да ме задминава на завоите, да занича доверчиво в очите ми и да повтаря:

— Ладенце, какво има сега, кажи де?

Качих се в колата, той се стовари до мен и ние се отправихме към къщи да си изясняваме отношенията. Аз тропах с крака, пищях, наричах го женкар и в крайна сметка го цапардосах на два пъти с пантофа си, който бях свалила предварително от крака си. Лома освирепя, сграбчи ме за ръцете и ме блъсна леко върху стола, като ме принуди да заема малко неприлична поза. Това страшно го развесели и насочи мислите му в съвсем друго русло. Беше ми трудно да се гневя в това положение, но се опитах и успях да изритам на два пъти във въздуха. Гръмогласният смях на мъжа ми премина в мяукане, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен отчаяно да заявя:

— Господи, колко те мразя.

Сбиването ни завърши така, както обикновено завършваха всички наши сблъсъци.

Лома погледна часовника и заяви, че няма абсолютно никакъв смисъл да се връща в офиса, за да продължи трудовия си подвиг. Спомних си как се казваше папагалът, а мъжлето ми се зарадва, защото думата съвпадна по букви. Изпихме по чаша кафе, аз се преместих върху коленете на любимия си и твърдо заявих, че ококорената мадама не ми харесва. Върху лицето на Лома се изписа покаяние и той ме увери, че още от утре тя вече няма да работи при него и че мога сама да намеря в замяна някоя кикимора, а пък той щял да приеме която и да било с благодарност, стига да може да се движи самостоятелно, въпреки напредналата си възраст. Тъй като вече бях набелязала кандидатура — лелята на една моя приятелка, която имаше нужда от добра заплата, моментално зарадвах мъжа си.

— Сега успокои ли се? — развесели се той.

— Не зная — признах си честно и добавих с известно съмнение: — Дали пък аз да не дойда да поработя малко при теб?

— Това е добра идея — подсмихна се Лома. — Можеш да поработиш още сега. — Той стана, подхвана ме под мишниците и ме повлече от кухнята. Започнах да пищя и да ритам с крака. Общо взето мъжът ми беше доволен, благодушен и дори щастлив, затова, когато след известно време погледна отражението си в огледалото, само подсвирна и рече: — Заслужаваш да те убия, честна дума… И как ще ходя сега с тази синина?

— Никъде няма да ходиш — смръщих вежди аз. — Ще си седиш вкъщи, докато ти се избистри мозъкът. Трябва да ми благодариш, че се отърва с толкова малко, следващия път ще ти издера очите и Роки ще те разхожда с каишка.

— Кажи поне защо ще ми ги издереш? — въздъхна Лома. — Нали хиляди пъти съм ти казвал, че не ми трябва никой, ама ти си глупава жена. Обичам теб, а пък останалите, ако ще да пукнат още утре всичките наведнъж… Ама че работа, жена ми ме наби. — Лома разтърси буйната си глава и се изсмя.

Аз се засрамих и реших да го утеша.

— Радвам се, че имаш синина под окото. Ще си останеш малко вкъщи заедно с мен. Ще заключим вратата и няма да пускаме никого.

Казано накратко, постигнах целта си и на презентацията отидохме само двете с Таня. Петнадесет минути преди да тръгнем, Лома заподозря нещо, започна да разпитва кой ще бъде там, защо съм се издокарала така, защо ми блестят очите, защо съм се разбързала толкова и че ако научи нещо… Ние не го изслушахме докрай и прикривайки се като с щит зад Костя, който беше дошъл да ни вземе, хукнахме към колата. Мъжлето ми излезе пред входната врата и изкрещя:

— Костя, не ги изпускай от очи…

Вече слушахме четвъртата реч, застанали на широкото стълбище в новата сграда на Центъра. Ораторите изобщо не бързаха и сякаш се състезаваха кой ще говори по-дълго. А освен това времето не беше благосклонно. Усмивките бяха застинали върху устните на присъстващите като залепени и изобщо видът им беше доста кисел.

— Де да имаше по сто грама водка — прошепна Таня. Точно се канех да кимна в знак на съгласие, когато видях Лома или по-точно — колата му. Той излезе от пресечката и сега се опитваше да паркира някъде. Прилоша ми, косата на врата ми сякаш се изправи, а в главата ми настойчиво пулсираше една мисъл: „Не бива да му позволявам да излезе от колата“. Ораторът свърши речта си, разнесоха се нестройни аплодисменти и аз тръгнах надолу.

Впоследствие трябваше да призная, че глупавата ревност на Лома ми спаси живота. Хукнах към мъжа си и в същия миг директорът на една банка, който също имаше дял в Центъра и стоеше на стъпалото зад мен, получи куршум в гърдите. Първо изкрещя Таня, а сетне — всички останали, и се започна нещо неописуемо, но на мен не ми беше до това. Аз разблъсквах гражданите и шашардисаната охрана и тичах към мъжа си. По някакво чудо той изведнъж се озова до мен и ме грабна на ръце, а охраната се строи около нас като непробиваема стена. Всички бяха нетърпимо дейни и бдителни. И ако аз бях пред припадък, то мъжът ми изглеждаше още по-зле. Той се бе вкопчил в мен с мъртва хватка като удавник за сламка и вероятно вече за стотен път повтаряше с пребледнелите си устни:

— Господи…

— Да се махаме, да се махаме! — крещеше Таня и дърпаше Лома за ръкава. В крайна сметка ние все пак успяхме да се качим в микробуса с охраната и напуснахме Центъра, който тъй си и остана неоткрит. Всички присъстващи граждани се опитваха да направят същото. С крайчеца на окото си забелязах Астахов, който крещеше нещо и дори размахваше ръце.

Лицето на мъжа ми продължаваше да бъде бледосиво-жълто, но той вече бе в състояние да добави още няколко думи към възклицанието си „Господи“ и избърбори, виейки:

— Той можеше да те уцели…

— За какъв дявол дойде? — изръмжах аз. Нервното ми напрежение малко поспадна, но аз все така не можех да мисля. — Изплаши ме до смърт…

На това място се намеси Таня:

— Ако той не беше дошъл, сега щеше да лежиш мъртва на стълбището.

Лома застина с облещени очи, размърда пребледнелите си устни и жално каза:

— Ама нали стреляха по този… забравих му името…

— На кого му е притрябвал този? — изуми се Таня. — Стреляха по Лада и ако в този момент ти не беше дошъл, а тя най-неочаквано не беше хукнала към теб… изобщо трябва да пийна нещо…

— А защо ще стрелят по Лада? — попита Лома, като се плашеше все повече и повече.

— За две по сто… Ох, Гена, ти имаш враг, който обаче не може да се докопа до теб и затова е решил да ти навреди, като подходи по друг начин…

За пет минути в Лома се извършиха поразителни изменения. Могъщите му гърди започнаха учестено да се надигат, челюстите му се стегнаха, а очите му излъчваха такъв гняв, че ние моментално настръхнахме. Усещаше се, че мъжлето ми е готово да изпозастреля целия град, само и само да залови този невидим засега враг. Докато Лома стискаше челюсти, ние загрижено размишлявахме и предпазливо се споглеждахме. Човекът, който извърши това толкова несполучливо покушение, стоеше много близо до нас и едва ли беше глупак. Той бе информиран за същинското положение на нещата и не хранеше никакви илюзии по отношение на Лома, защото много добре знаеше кой всъщност стои зад гърба му. Само по себе си мъжлето ми не беше опасно за него и това също пораждаше множество размисли. Излизаше, че напразно бях насинила окото на Лома.

Естествено ние не казахме всичко това пред него, но на всеки от нас му беше ясно какви мисли се въртят в главата на другия.

— Ще изровя тази измет изпод земята — заяви Лома, а ние кимнахме едновременно, защото този човек наистина трябваше спешно да бъде изровен.

Пътувахме до вкъщи около половин час. За това време мислите ми се подредиха и започнаха да се появяват някакви догадки. Затова изобщо не се изненадах от нещата, които се случиха по-нататък.

А се случи следното. Ние седнахме в хола и все още продължавахме леко да се тресем. Лома донесе питиета и опразни една водна чаша водка. Излочи я така, както се пие вода, и от тази гледка на нас ни се схванаха челюстите. Мъжът ми се приближи до мен с вид на побъркан и се вкопчи в рамото ми. У него се долавяше настойчива потребност да стиска някоя част от тялото ми в ръцете си. Вероятно така се чувстваше по-спокойно. Страхът ми окончателно премина и останаха само злобата и ядът, насочени срещу един конкретен човек — дори не заради това, че преди минути можеха да ме убият по негово желание, а заради това, че аз бях такава глупачка и му повярвах. Човек се учи от грешките си и това беше един добър урок.

— Хайде да помислим кой би могъл да направи това? — внесе предложение Лома. Той направо преливаше от жажда за действие.

— Саид — каза тихо Костя и погледна спокойно и твърдо Лома в очите.

— Саид — повтори като ехо Таня, а аз кимнах:

— Саид…

Ние замряхме в очакване да видим каква ще е реакцията на Лома и обмисляхме как по-меко да му обясним защо сме решили така, без да нанесем удар по гордостта му. Противно на очакванията ни, Лома не се хвърли да защитава приятеля си. Той извика охраната и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — скокнах аз. Лома се подсмихна, а ние се поразихме от това как всъщност сме могли да командваме тази кобра досега.

Казано накратко, настръхнахме, а Лома рече със същата си ужасяваща усмивка:

— Ще си поговоря с приятелчето си.

— Гена — разбързах се аз, — той ще отрече всичко, нужни са доказателства…

— Той всичко ще ми каже — увери ме мъжлето ми и излезе, а ние зачакахме и започнахме да премисляме какво би могло да излезе от тази среща.

Лома се върна късно. С Таня дремехме във фотьойлите и дори Костя, смазан от напрежението през деня, бе полегнал и затворил очи. Лома отиде мълчаливо в банята и дълго си ми ръцете. Аз стоях до него и го гледах — няма защо да крия — със страх. В един момент той вдигна глава и ми се усмихна. Подадох му кърпата, той избърса ръцете си и ме прегърна.

— Какво стана? — попитах плахо, като за всеки случай се притиснах силно в мъжа си.

— Саид е — отвърна той някак равнодушно.

— Призна ли си?

— Има си хас… Дрънкаше като празна тенекия. Не съм предполагал, че това мое приятелче ще се окаже чак толкова кекаво…

— Обясни ли ти защо го е направил? — попитах аз и облизах устни.

— Че как иначе… Искал да ме спаси. Жените ни започнали да командват положението, а пък аз съм бил нещо като момче за всичко.

— Той е глупак — въздъхнах.

— Точно така. Бих могъл да му простя много неща, но не и теб.

Изминаха няколко месеца. С Таня полека-лека се оттеглихме от бизнеса, тъй като мъдро преценихме, че сега вече мъжете могат да се справят много добре и без нас. Естествено, не биваше да ги изпускаме от очи, но трябваше да го правим ненатрапчиво. През това време не се случи нищо, което да си заслужава вниманието, с изключение на това, че аз се канех да стана майка. Мъжлето ми напълно откачи, търчеше из къщата, разместваше мебелите, побъркваше ме с дрънканиците си и изобщо здравата ми действаше на нервите.

В този момент той не си беше вкъщи, аз се наслаждавах на краткия си отдих и затова не се зарадвах на Таня. Тя се появи както винаги не навреме и бодро се поинтересува:

— Къде е любимият ти?

— Отиде да купи праскови — казах й аз.

— Какво? — не разбра Таня.

Въздъхнах и й обясних:

— О’Хенри има един разказ. Някакъв малоумник отишъл да купи праскова, понеже на жена му много й се искало да изяде въпросната праскова. Наложило му се малко да постреля и дори изпратил няколко души в затвора, но намерил праскова. Макар че по това време жена му вече искала портокал.

— А ти какво искаш?

— Тишина.

— Стига де, защо си толкова проклета? Човекът се старае, угажда ти.

Съгласих се с това.

— Прочел е някъде, че по време на бременността жените са емоционално неустойчиви и затова се държи внимателно.

— Лома чете книги, така ли? — изплаши се Таня.

— Да — кимнах аз. — „Енциклопедия на семейния живот“. Нея вече я изчете. Сега има друга настолна книга — „Вие и вашето дете. Съвети за младите майки“.

— И какво от това? — обиди се Таня. — Нищо полезно ли няма в тях? Ти със сигурност няма да прочетеш съветите… значи поне Лома трябва да е в течение и изобщо…

— Точно така — въздъхнах аз.

— Защо не ми направиш чай?

— Мързи ме да стана.

— Добре, аз ще стана. Лома отдавна ли излезе?

— Преди половин час.

— Стана късно… — отбеляза Таня. — А ти само една праскова ли поиска?

— Да.

— Няма да стане. Лома е с широка душа и ще домъкне цял килограм.

— Три килограма — въздъхнах аз.

— Какво? — не разбра Таня.

— Ще домъкне три килограма, защото душата му наистина е широка.

— Искаш ли да се хванем на бас? — предложи приятелката ми.

— Хайде — свих рамене аз.

Обаче и двете не познахме колко широка беше душата на мъжа ми. Лома се появи в кухнята в компанията на двама младежи, натоварени с щайги. Те излязоха, сетне отново влязоха, а щайгите се увеличиха. След прасковите се появиха ябълки, круши, три ананаса, чийто вид кой знае защо винаги ме дразнеше, тъй като пораждаха в мен асоциация с главата на любимия ми, сетне се появи грозде, манго, киви… А след това аз изгубих интерес. Таня ми каза със съчувствие:

— Какво да се прави… ще се опитаме да ги изядем.

А аз мило попитах:

— Гена, задължително ли трябваше да превърнеш дома ни в магазин за плодове?

— Е, какво толкова, Лада? — натъжи се Лома. Напоследък той много страдаше заради промените в настроението ми, ходеше из къщи по чорапи и се опитваше да говори шепнешком, и то предимно със себе си: — Ти имаш нужда от витамини. Бледичка си и очите ти са толкова тъжни… кажи ми де, какво искаш, а?

Таня бе подпряла бузата си с ръка, гледаше го със съжаление и ми съчувстваше.

— Ломе, защо не я оставиш на мира. Тя… се подготвя за голямото събитие… иска да се съсредоточи, да помълчи…

— А ти защо си дошла? — разяри се Лома. — Някой да те е канил? Толкова си ми омръзнала, че ако зависеше от мен, отдавна да съм те изритал, но не искам да разстройвам Лада.

— Ломе, изяж една прасковка, а? — посъветва го Таня.

— Не съм те питал какво да правя.

И все пак Лома бръкна в щайгата, избра плодовете, които му харесаха, изми ги старателно, сложи ги във фруктиера и ми ги поднесе, макар че не дръзна да каже нищо. Сетне поскуча малко, изяде три праскови и започна да се заяжда с Таня:

— И защо се влачиш непрекъснато тук? Нямаш ли си друга работа?

— Нямам си — съгласи се тя, — страшна скука ме е налегнала. Градчето съвсем замря. Навсякъде цари тишина както нощем на гробището. Днес надникнах във вестника и гледам написано с едри букви „Убийство“. И какво се оказа? Някаква жена заклала мъжа си на пияна глава.

— Ама че си глупава — ядоса се Лома. — Все дрънкаш ли, дрънкаш. Скучно й било… Щом ти е скучно, стой си вкъщи. А пък ти се влачиш тук, дрънкаш врели-некипели, сетне Лада се мръщи, а пък аз само се тревожа. Ще взема да те изпъдя все пак…

— Я стига — въздъхна Таня. — Изяж още нещо… — В този момент тя ме погледна и започна отнесено: — Наскоро си мислех за разни неща и реших, че е време да се погрижим за душите си, та живота ни да не мине напразно, да направим нещо смислено.

Щом забеляза любопитството в очите ми, Лома се оживи:

— Дали пък да не вземем да построим една църква? Хайде… Нямам нищо против Бога. Лада иска да ходя на църква и аз ходя всяка неделя. Пари има, майстори ще намерим, за нула време ще я струпат, тоест ще я въздигнат. Ще покрием куполите с чисто злато, та Господ да не ни подмине. — Лома млъкна и погледна нерешително първо към мен, а сетне към Таня. Аз кимнах.

— Това е добра идея.

— Чудесно — зарадва се мъжлето ми, а Таня кисело се свъси.

— Защо да строим църква… и без това навсякъде все църкви отварят… Трябва да мислим мащабно.

— Какво си намислила? — напрегнах се аз, а Лома махна с ръка и тръгна към вратата.

— Ето какво си помислих: дали пък да не направим Лома президент?

— Президент на какво? — попита мрачно той, след като спря и се обърна към Таня.

— На Русия — отвърна с присъщата си скромност Таня.

Аз се закашлях, а Лома ме погледна жално и каза:

— Ладенце, не искам… да ставам… президент, имам предвид. И това положение вече ми е писнало, ще ми се да зарежа всичко и да замина нанякъде, честна дума…

Лома не хитруваше и подозирам, че сериозно си мечтаеше за тригодишен отпуск по майчинство. Но тъй като не намери подкрепа в мен, мъжлето ми се натъжи и рече с въздишка:

— Аз, такова… не ме бива да говоря, а пък там трябва непрекъснато да дрънкаш нещо.

— Речите се пишат от умни хора на хартия, а ти имаш добра памет и ще ги научаваш. И няма какво да ми въртиш глава… Винаги правиш така, хората се грижат за теб, уважават те и изобщо… а ти, вместо да им кажеш благодаря… ама какво ти благодаря, започваш да капризничиш. Направо ми се ще да те убия, честна дума…

— Защо веднага започваш да викаш? — засрами се Лома. — Не съм се отказал окончателно… — И ме погледна.

— Слава богу. — На това място Таня се обърна към мен. — Лома е представителен мъж, ние с какво сме по-лоши от американците? Ще си имаме един млад президент… Ломе, я си извади ръцете от джобовете и застани както трябва.

Мъжлето ми се отлепи от стената, извади ръцете си от джобовете и изопна широките си рамене. Аз го погледнах заинтригувано, а Таня продължи:

— Тази работа не е лесна и ще отнеме известно време. Дотогава косата на Лома леко ще посребрее и ще удари в земята дори младока Клинтън.

Подпрях лакът на масата и се взрях в мъжа си с все по-нарастващ интерес.

— Освен това нашата първа дама е същинско бонбонче. С такава жена човек може още утре да се коронова на английския престол.

— Дръжки ще видят англичаните — развълнува се Лома, изплашен от промяната в плановете на Таня. — Въпреки че Лада, разбира се, е истинска кралица, няма две мнения по този въпрос… Само че от къде на къде ще се грижим за англичаните?

— Казах го просто така — успокои го Таня, погледна ме и ме попита, усмихната до уши: — Е?

Аз се изсмях, покашлях се, сетне отново се изсмях и отговорих:

— Решено.

— Така и трябва — зарадва се Таня. — Имам си вече план.