Както Аркаша обеща, аз получих колата на двадесет и трети февруари. Трябваше да му благодаря, затова тръгнах към кантората му. Наричаха „кантората“ един ресторант с идиотското наименование „Ну, погоди!“. Аркаша сам беше измислил това име на заведението си и много се гордееше с него. Ресторантът беше неговият легален бизнес и му носеше значителни доходи. Тук Аркаша прекарваше по-голямата част от безценното си време, тук градеше своите замисли и оттук умело нанасяше вреди на останалата част от човечеството.

Паркирах колата, начервих устните си и се отправих към скъпия си приятел. Беше три часа, залата бе празна, а край бара, изтегнат с котешка грациозност, седеше Гена Ломов, или просто Лома1. Той беше най-приближеният помощник на Аркаша по линия на вредите, а тук се водеше за нещо като администратор. Ако поискаше, човек можеше да побере мозъка на Лома в кибритена кутийка, но той беше невъобразим подлец и аз предпочитах да си другарувам с него, както впрочем и всички, с които го бе сблъсквал животът. Лома беше огромен на ръст, имаше такава мускулатура, че можеше да си премери силите с някои прочути звезди, мутрата му беше нагла, а усмивката — като тридесет и два каратов брилянт. Лома имаше някакъв специфичен бандитски чар. По странен начин в природните му достойнства се бе вплела и слабостта му към гангстерските филми, от които той бе придобил привързаността си към скъпите костюми, ризите с ръкавели, зализаната прическа и белите фишута. Именно заради въпросните бели фишута местните хулигани изпитваха особено уважение към него. Той изумително се бе вживял в този образ, жените полудяваха по него и когато вечер крачеше лениво из ресторанта, мушнал ръце в джобовете си, и си подсвиркваше някаква негърска мелодийка, от всички ъгли се разнасяха тихи женски стонове.

Въпреки цялата тази клоунада, Лома много добре си знаеше работата, беше суров, а ако се налагаше, и безмилостен човек и всички се тресяха от страх пред него. Аркаша не обичаше Лома, понеже, когато заставаше до него, приличаше на смотаняк, а за да погледне този свой помощник в очите, трябваше да отмята главата си назад едва ли не до кръста и това страшно го ядосваше, но той нямаше как да се справи без Лома и го търпеше.

Гена ме видя, усмихна се сладострастно и каза напевно:

— Ладенце.

— Здрасти, Ломе — измяуках аз и се приближих плътно до него.

Той леко разтвори крака, докосвайки с коляно бедрото ми, усмихна се още по-широко и само дето не се облиза. Подпрях лакти на бара — от този ракурс бюстът ми изглеждаше убийствено. Лома се вторачи в него и все пак облиза устни.

— Аркаша тук ли е?

— Аха. Вчера Кривоокия беше тук. Направи меле. И сега нашето старче пресмята вредите. Зъл е като оса.

— А ти защо си толкова доволен?

— Че на мен какво ми пука? Мен не ме бива в смятането. В училище бях двойкаджия. Моята работа е да размахвам юмруци.

Лома погледна якия си юмрук с пръстен на кутрето и го погали с любов. Аз се подсмихнах и се преместих още малко напред. Лома хвърли един поглед към кабинета на Аркаша, погали ме лекичко по бедрото и отново пропя:

— Ладенце, много си хубава. Гледам те и направо ми се схваща ченето.

— Ами поразмърдай го малко.

— Страх ме е да не ми се пръснат панталоните.

— Ами свали ги, не се притеснявай, да не би да не съм виждала мъже без панталони?

— Да бе, заради теб Аркаша ще ми откъсне главата от раз.

— Голяма работа, тя и без това ти е само за красота. За нищо друго не я използваш.

Той отново се подхилна и попита:

— Старчето за теб ли купи „Волга“-та?

— За мен.

— Развързал си е кесията значи. — Лома отново погали бедрото ми. — Как ли се оправя с теб, дъртият козел, на такава жена трябва да й се доставя удоволствие, нали, Ладенце? Ще докараш старчето до инфаркт. Ще се пресили.

— Аз го пазя, не го глезя особено.

Лома се разсмя.

— Ама че си мръсница, Лада.

— Разбира се, че съм мръсница, че каква друга би се забъркала с вас, бандюги такива?

— И това е вярно — съгласи се Лома.

В този момент вратата на кабинета на Аркаша се отвори и оттам се изтърколи самият той.

— Какво си шушнете там? — Аркаша се навъси. Отидох при него и го целунах по плешивото теме.

— Благодаря ти за подаръка.

Той ме стрелна с подозрителен поглед, сетне стрелна и Лома и каза:

— Ела с мен, трябва да си поговорим.

Седнах на стола в кабинета му и разтворих коженото си палто.

— Загърни си коленете — избоботи нервно Аркаша. — Ще вземе да влезе някой.

— И какво като влезе. Ела при мен.

— Чакай малко. Вчера Кривоокия беше тук.

— Зная. Лома ми каза.

— Заплаши ме.

— Голяма работа. Ела да те целуна.

— Абе загърни си коленете! Ама че жена. Ама че безсрамница.

— Остави ме на мира, писна ми от тебе.

— Писнало й от мене. Само това слушам. За какво си шушнахте с Лома? Да не мислиш, че не видях как ти пусна ръка? Мъжът ти не ти ли стига, а? Какво си задрусала цици пред него? Нали те помолих, помолих те, нали…

— Я върви по дяволите — казах аз и тръгнах към вратата.

— Чакай… Къде отиваш?

— Вкъщи. Повдига ми се от теб. Дойдох да ти благодаря за колата, а пък ти бухтиш като бухал.

Аркаша се търкулна към мен като питка.

— Ладенце, кой е бил в апартамента ти?

— Да не си откачил? — облещих очи аз.

— Вчера се отбих там. Навсякъде има празни бутилки от шампанско, мирише на цигари.

— Направих женско парти.

— Лъжеш. Виждам, че лъжеш. Усещам, че… Прищяло ти се е нещо младичко, нали?

— Прищяло ми се е, прищяло ми се е — въздъхнах аз и се загледах през прозореца. — Ти, досаднико, да беше казал „мерси“, че толкова години живея с теб и нито веднъж не съм ти изневерила. Ще извикаш дявола и ще започна да мъкна в апартамента когото ми падне.

— Ще те помъкна аз тебе… — започна Аркаша, но не можа да довърши мисълта си, защото някой влезе в стаята и каза:

— Здрасти, тате.

Обръщението „тате“ беше толкова забавно, че аз се извърнах с любопитство и застинах с отворена уста: на прага стоеше Дима.

— Здрасти — измърморих и се усмихнах. Дима се облещи.

— Влизай, сине — засуети се Аркаша, погледна ме и избоботи недоволно: — Разкарай се оттук.

Изнизах се от кабинета. В главата ми всичко се обърка. Дима беше син на Аркаша… Ама и аз съм една… Можех да се поинтересувам каква е фамилията на любимия ми, пък и за всичко останало. Ситуацията не ми хареса. Ами какво щеше да стане, ако от глупост Дима разкажеше всичко на баща си? Сбогом, парички.

Хвърлих един поглед към Лома. Той продължаваше да седи на бара и замечтано да разглежда тавана. Струваше си за всеки случай да му дам аванс. Отидох до бара и седнах до него.

— Старчето настроение ли няма? — попита Лома.

— Няма. А кой е този, който влезе при него?

— Дима ли? Синът му. Доскоро се гнусеше от баща си и не искаше да го знае, а сега току търчи насам. Явно има нужда от таткото. И Аркаша започна да му налива ум и разум в тавата. Нали са династия. А пък аз вчера бях на театър.

— Боже мой. И как попадна там?

— Исках да видя мъжа ти. Интересно ми беше. Мъжът ти е красавец.

— Аха. Същински Ален Делон.

— Тоя не го познавам. Явно не е от нашите.

— Явно, Ломе, явно.

— Пак ли ми се подиграваш? — пропя Гена.

— Подигравам ти се. — Аз мушнах ръка под сакото му. Лома се ухили, очите му станаха влажни и похотливи. Той ме придърпа между коленете си и ми прошепна:

— Да не си полудяла? Ще ни видят.

— Няма никой.

Лома ме придърпа още по-близо към себе си и разгорещено ми зашепна:

— Ела у нас, чуваш ли? Нали знаеш колко много те желая. Само като те зърна, и ми се ще да завия. За какво ти е този пръч, кажи де? Такъв кеф ще ти направя…

— Аха — изсумтях аз, — нали сам каза, че Аркаша ще ти откъсне главата.

— Да върви по дяволите.

Както си говорихме за вълка… Аркаша се изтърколи от кабинета като по поръчка, а след него излезе и Дима, плъзна поглед по мен и изчезна зад вратата. Аркаша заситни към нас.

— Пак ли се гушкате…

— Говорим си — подхилна се Лома.

— Виждам как си говорите.

Аз се взирах в кръглата му физиономия, опитвайки се да отгатна дали Дима му беше казал нещо за нас или не? На нея нямаше нищо друго, освен обичайното изражение на миловидна глупост.

— Кой е този? Да не би наистина да ти е син? — попитах аз.

Аркаша се начумери.

— Значи вече му хвърли око, котарано. Засърбя те задникът.

— Ти не можеш да имаш такъв син. На кого се е метнал? Такъв висок, хубав.

— Сигурно на баща си се е метнал — изсумтя Лома и веднага добави: — Пошегувах се де…

— Лома е прав — измяуках аз, — сигурно скъпата ти половинка преди двадесет и пет години ти е сложила рога.

— Не закачай сина ми — каза страховито Аркаша, като в същото време изглеждаше много забавно. Лома изпръхтя и се извърна, а аз попремигнах няколко пъти, погледнах го глуповато и нежно му казах:

— Синът ти, Аркаша, е хубавец и прилича на теб. Имате нещо общо, наистина. В очите, нали така, Ломе?

— Точно така. И в косата. — Лома изгрухтя радостно и погледна към Аркаша, а пък той погледна към мен.

— Не се задявай със сина ми, чуваш ли? Сериозно ти говоря. Той е младо момче, кръвта му кипи, а ти така завърташ глави с твоя задник, че чак целият ресторант се тресе. И изобщо защо се домъкна, да не би да съм те викал?

— Не си. А сега и да ме повикаш, няма да дойда. — Направих свирепа физиономия и тръгнах към изхода. Аркаша ме догони чак там.

— Ладенце, извинявай! Кривоокия ми скъса нервите, ти се гушкаш с Лома, Дима те видя и ми стана неудобно от сина ми. Би могла да се държиш малко по-скромно. Защо трябва постоянно да си вдигаш полата, кажи де? Той обича майка си, а ти… Влачиш се точно като мартенска котка. Не е прилично.

— Аркаша, изморих се от теб — казах аз. — Нямаш угодия. Ту искаш да ме погалиш, ту ме караш да си скрия коленете, ту ти липсвам, ту не си ме викал. Ще взема да те пратя по дяволите. В свободното време си помисли какво точно искаш от мен и ми се обади.

В цялата работа имаше и нещо хубаво: Дима не му беше казал нито дума. Трябваше да го намеря и да си поговоря с него. Знаех домашния телефон на Аркаша и се възползвах от това. Слушалката вдигна майка му, поговори си любезно с мен и повика Дима.

— Дима… — Гласът ми така изтъня, че чак зазвънтя. — … трябва да се видим. Ела при мен.

— Няма — отряза ме той, а аз се разплаках.

— Ела.

— Не ме чакай, няма да дойда. — И затвори слушалката.

Но как нямаше да дойде, като дойде. Вярно, след два часа и пиян. Очите му бяха мътни, гледаше изпод вежди, влезе и седна на дивана. Аз се настаних в краката му, сграбчих го за ръцете и веднага започнах да рева. Той горестно мълчеше, сетне ме помилва по косата и каза:

— Знаеш ли как те нарича майка ми? „Курвата на баща ти“.

Дори да допуснем, че с тяхната майчица си имахме стари сметки за уреждане, все пак тя не биваше да говори такива неща за мен.

— Нека да ме нарича както си иска. Аз те обичам.

— Боже мой, Лада, ти и баща ми! Не мога да повярвам. Кажи ми, през цялото това време ти и с него ли…

— Не — разридах се аз, тресейки глава. — Между нас отдавна вече няма нищо. Той остаря, сега не му е до това…

Дима рязко се отдръпна и кресна:

— Млъкни, млъкни, чуваш ли!…

— Дима, миличък мой — разревах се още по-силно. — Защо се тормозиш чак толкова? Щом се е случило така, значи се е случило, какво да се прави?

— Лада, ти нищо не разбираш. Как ще те заведа вкъщи, теб — кучката на баща ми, как?

„Притрябвало ми е да ме водиш там“ — много ми се прииска да му кажа, но това беше неуместно, а нищо друго не ми идваше наум. Започнах да запушвам устата на Дима с устни, за да помълчим малко, а сетне се захванах бързешком да разкопчавам панталоните му.

— Престани — каза той, но не успя да ме убеди и всичко свърши така, както исках аз.

Лежахме прегърнати, а Дима галеше гърдите ми.

— Ще поговоря с баща си. Той ще побеснее малко, а след това ще ми прости. Жалко за майка ми, разбира се, но какво да се прави?

Идеята му въобще не ми хареса.

— Почакай малко, Дима, аз сама ще се оправя с него. И ще се справя по-добре. Само не ме пришпорвай. Ще направя каквото трябва, ще видиш, всичко ще бъде наред.

Дима започна да възразява, но аз се преместих по-надолу от устните му и той удържа фронта само десетина минути, а сетне забрави за Аркаша, започна сладостно да стене, да шепне „Ладенце!“ и в крайна сметка се съгласи с всичко.



— Как можа да се натресеш така — нареждаше гневно Таня. — От всичките кутрета в града да избереш точно това на Аркаша! Само дяволът може да има пръст в тази работа, няма начин да е другояче. Лада, скъсай с него, ще те спипат. Искаш ли да ти пробутам един мъж? Много е висок, сигурно тежи около сто и двадесет килограма, честна дума. Огън момче. Искаш ли?

— Таня, ти си глупачка, прости ми господи.

— А пък ти си много умна, така ли? За какво ти е този Дима, да не би светът да свършва с него? Такива като него с лопати да ги ринеш из града. Понеже ти е за първи път, затова си се лепнала така за момчето. Хвани си втори, трети и ще ти мине. Учи се от мен.

— Остави ме на мира, Таня, няма да зарежа Дима. Искам го и толкова.

Таня въздъхна тежко.

— А пък моят малоумник също стана бандюга… Аверите му го подкокоросаха, мамка им… Парите му взеха акъла, че на това отгоре и се хвали. Малоумникът си е малоумник. Отхрани ей такава мутра, но грам разум не вкара в главата си. И откъде се е взел у Аркаша такъв син? Нищо и никакъв човечец, обаче я какво е отвъртял. Явно татенцето е бил юначага на младини.

Таня беше права за едно: като нищо можеха да ни спипат. Трябваше да сме предпазливи. Убедих Дима да се виждаме по-рядко, обаче не ни било писано! Беше достатъчно само да ми се обади по телефона и коленете ми започваха да треперят.

— Лада — казваше той, — само да се видим, ще поседим малко в колата.

Как ли пък не — да поседим.

— Хайде да идем, само за половин час.

А щом влезехме в апартамента, забравяхме за всичко на света. Три седмици не се бях появявала при Аркаша. Знаех, че трябва да отида при него, но сърце не ми даваше. Всичките ми мисли бяха само за Дима. След осми март Дима дойде да ме вземе от работа.

— Лада, домъчня ми за теб.

Още от сутринта имах лошо предчувствие, знаех, че не бива да ходим в апартамента, но го послушах и тръгнахме натам.

Дима стоеше на колене до леглото и облизваше бедрата ми с език, а аз мачках с ръце чаршафите и сладостно скимтях. Страхотна картина. И точно в този момент дяволът довлече Аркаша. Той се търкулна в стаята и се разкрещя:

— Ах ти, кучко!… Знаех си аз, знаех си.

Дима рязко се отдръпна, вдигна глава от коленете ми, а Аркаша ахна.

— Сине… — И тъй си и замря.

Дима започна бързешком да навлича панталоните си, Аркаша си поемаше въздух на пресекулки, а Лома стоеше на вратата, подпрял касата, и се подхилваше. Аз се обърнах по корем, подпрях лицето си с длани, повдигнах малко задника си и измърках:

— Ломе, защо стоиш на вратата, като че ли си чужд човек, ей богу.

Лома се изсмя и хвърли един поглед към Аркаша. Той вече се беше съвзел.

— Облечи се, развратнице, повдига ми се, като те гледам.

— Престани, татко — намеси се Дима.

— Сине — занарежда Аркаша, — защо си се хванал с нея? Тя е мръсница. И нарочно прави всичко това, защото е подла твар и иска да ни дразни. Да не мислиш, че спи с теб току-така? На нея й трябват пари. Тя е курва, развратница и безсъвестна кучка. Погледни я само, виж как се е излегнала похотливата самка, всеки може да я има, стига да си плати.

— Млъкни! — По лицето на Дима избиха петна, очите му пламнаха, а Аркаша продължи да пристъпя от крак на крак до него.

— Сине, тя ще те измами, помни ми думата. Ако мислех, че при вас всичко е нормално, щях ли да… Та ти си мой син и си ми най-скъпото нещо на света. Само че аз познавам и кътните й зъбки. Тя ще те съсипе.

— Татко, върви си — каза Дима през зъби. — Моля те, върви си.

И на това място гадният Аркаша спретна един номер: взе че се разплака. Сълзите се търкулнаха по глуповатото му лице и той започна жално да нарежда:

— Дима, сине, защо ти е тази жена? Ти си млад, всичко е пред теб, ще имаш още много жени, а пък на мен колко още ми остава? Само една радост си имам в живота — ей тази кучка. Сраснал съм се с нея.

Дима придоби страховит вид. Гърдите му започнаха да се надигат, очите му се изпълниха с болезнен блясък, той хукна навън, сграбчи якето си и затръшна вратата.

— Ти си негодник — казах аз на Аркаша. — Изигра родния си син. Бива си те. Повдига ми се от вас. Аз отивам в банята, а вие се омитайте оттук.

Минах покрай Лома, който беше забол очи в мен, а мутрата му изразяваше задоволство.

— Е, Ломе — казах нежно, побутвайки го с гърди. — Това твое дело ли беше?

Той се облиза, а Аркаша се разкрещя:

— Махай се оттук, махай се, докато не съм те убил!

Трябваше на всяка цена да намеря Дима. Но той изчезна. Пет пъти му се обаждах вкъщи, майка му вдигаше слушалката и казваше: „Дима го няма“. От ранна утрин стоях с колата си пред блока им и тичах да се обаждам по телефона. Той не излизаше оттам и, по думите на майка му, го нямаше вкъщи. Работата беше ясна — тя ме лъжеше. Теглих една майна на всичко и отидох в апартамента му. Майчицата отвори вратата, видя ме и облещи очи:

— Ах ти, безсрамнице!

Направих крачка напред и изкрещях:

— Къде е Дима?

— Няма го, замина.

— Лъжеш. Вкъщи си е.

— Веднага се махай оттук или ще извикам милиция.

— Извикай. Няма да се махна, докато не видя Дима.

И в този момент той се появи. Имаше вид на човек след дълго пиянство, очите му гледаха болезнено, лицето му беше бледо.

— Да вървим — казах аз и поех към изхода. Той тръгна след мен, а майка му — след него.

— Дима, не тръгвай с нея! — разкрещя се тя.

— Мамо, успокой се, ей сега ще се върна — отвърна й той.

Така ме тресеше, че зъбите ми направо тракаха. Слязохме на площадката между двата етажа и застанахме до прозореца. Въпреки всичко родителското тяло се появи.

— Мамо — помоли я Дима, — недей да вдигаш целия вход на крака. Ей сега ще се върна.

Тя не затвори вратата, защото явно подслушваше, проклетницата му с проклетница. Впрочем на мен изобщо не ми пукаше.

— Дима — разплаках се аз, — не ме изоставяй, моля те!

Той се извърна.

— Непременно ли трябваше да се държиш като курва?

— А какво можех да направя? Да започна да се търкалям в краката на баща ти, така ли? Няма да го огрее.

— Колко гадно е всичко — каза той и се намръщи, а аз подскочих, сякаш ме удари ток.

— Аз не съм те лъгала. Ти знаеше всичко още от самото начало.

— Знаех, но не знаех, че става дума за баща ми.

Мислите ми се объркаха. Трябваше да кажа нещо, да го убедя, да го накарам да тръгне с мен, но аз само го гледах с облещени очи и усещах как сърцето ми се къса на парчета. Протегнах ръка към него и му рекох:

— Дима.

Той отдръпна глава.

— Недей.

Втурнах се надолу по стълбите, като си мислех, че той ще хукне след мен, че ще ме повика… Но той не хукна и не ме повика. Изхвърчах през входа тъкмо когато чух как се затръшна вратата на неговия апартамент. Влязох в колата и се разплаках със сълзи, големи колкото грахови зърна. Отидох в службата на Таня, наревах се до насита, изчаках мъжът ми да иде в театъра и си тръгнах към къщи, за да си рева там.

Тъкмо се прибрах, когато на вратата се позвъни. Втурнах се презглава да отворя, защото си мислех, че това може да е Дима, но се оказа, че е Аркаша.

— Махай се оттук! — изкрещях му аз. — Махай се, подлецо, не искам да те виждам.

Седнах на дивана, зарових лице във възглавницата, а Аркаша се настани в краката ми и нежно занарежда:

— Ладенце, не плачи, радост моя. За какво ти е Дима, единственото му хубаво нещо е младостта. А пък аз толкова те обичам, чуваш ли, Ладенце? Знаеш ли какво ми е? Хайде да се сдобрим.

— Махай се, мерзавецо — разкрещях се аз, — повдига ми се от теб. Ще умра без Дима.

— Защо трябва да умираш, Ладенце? Донесъл съм ти подаръче. Иди на пътешествие по Средиземно море. Чуваш ли, Ладенце, там ще си починеш, ще направиш тен, ще си купиш дрешки. Ладенце, хубавице моя, хайде, поразходи се, поразсей се малко, аз нямам нищо против, чуваш ли? Замини, ще те чакам. А като се върнеш, всичко между нас ще бъде както преди. Всичко ще бъде наред.

Загрузка...