Ако жените пожелаят

От тази вечер нататък Лома се промени. Говореше малко и едносрично, само с „да“ и „не“, гледаше ме изпитателно и мрачно и мълчеше. Причината за неочакваното му буйство стана ясна на другата сутрин. Още нямаше седем часа, когато Таня се обади. Бях прекарала ужасна нощ. Лома гледа до късно телевизия в хола, а сетне дойде в спалнята. Направих се, че спя, той си легна и се обърна с гръб към мен, а аз направо изумях, тъй като тази ситуация беше крайно необичайна. Но понякога е по-добре да си замълчиш и аз замълчах, ала страдах и се измъчвах, затова заспах чак призори и звънът на телефона ме стресна. Скочих сънена, без да съм наясно какво точно става.

Лома вече беше вдигнал слушалката, тъй като вероятно не спеше.

— Да — каза троснато той.

С леко треперещ глас Таня съобщи:

— Току-що научих, че вчера вечерта са намерили трупа на Дима в хотелската стая. Само не ми казвай, че не си знаел, че той се навъртал наоколо. Мисля, че трябва да се съберем и да обсъдим възникналия проблем.

— Не виждам проблем — заяви Лома, затвори слушалката, погледна ме и стана. Вероятно бях пребледняла като платно, защото мъжлето ми ме попита: — Да ти донеса ли вода?

— Няма нужда — изписуках аз и се стоварих върху възглавницата.

И тъй, някой бе познал Дима, бе докладвал на Лома и той го беше убил. Боже господи… Трябваше спешно да науча подробности, иначе как, по дяволите, щяхме да се измъкнем от тези лайна?! Лома сякаш си беше глътнал езика, гледаше през мен и не бързаше да ми задава въпроси. Понякога излишното бързане е по-лошо дори от бездействието. Трябваше да му дам възможност да дойде на себе си и чак след това да си поговоря с него.

От този ден нататък започнаха да се случват разни неприятни и дори странни неща. Първо, Лома продължаваше да мълчи и дори като че ли не се канеше изобщо да проговори. Нощем ту ми обръщаше гръб, ту се нахвърляше отгоре ми като звяр, но дори и тогава не приличаше на моето мъжле и вече не чувах глупавото му чуруликане с обръщението „Ладенце“. Това много ме тревожеше, макар че не чак толкова отдавна беше в състояние да ме докара до бяс.

Събрахме се на военен съвет. Аз описах накратко ситуацията, като наблегнах особено на това, че при лютото мълчание на Лома влиянието ми върху него практически се свежда до нула.

— Мислиш, че го е убил той, така ли? — попита недоверчиво Таня.

— Че кой друг? Всичко съвпада… Разбрал е, че Дима е в града, пък и онова телефонно обаждане… отишъл е в хотела, скарали са се и той го е убил.

— Не е имало никаква кавга — заяви Костя. — Нека да се придържаме към фактите. Този ваш… Дима е получил три куршума — два в гърдите и един в главата. Никой не е чул изстрелите, както и никакъв подозрителен шум, викове и тъй нататък… Лома, ако това е бил той, просто е влязъл и е застрелял младежа…

— Всъщност какво значение има — намръщи се Таня.

— Нашата задача е да избегнем неприятностите. — И ме стрелна с поглед, който подсказваше, че аз съм основният източник на въпросните неприятности.

— Костя — казах замислено аз, — моят мъж няма достатъчно мозък, за да извърши „идеалното убийство“, той най-вероятно е оставил следи като от слон… Трябва да се погрижим за алибито му.

— Това е лесна работа — намеси се отново Таня, — в момента на убийството аз и Костя сме ви били на гости. Ние сме уважавани хора и ще ни повярват…

— Само ако няма сигурни доказателства, че Лома го е убил…

С известен срам бях принудена да призная, че сама по себе си смъртта на Дима ме натъжаваше много по-малко, отколкото трудностите, които тя автоматично влечеше след себе си. А най-голямата трудност беше Лома. Той продължаваше да се държи много странно, играеше си с мен на мълчанка, демонстративно ме отбягваше, а в очите му се четеше видима болка. Това пък вече съвсем на нищо не приличаше, защото той не би могъл да преживява така смъртта на стария си враг. Естествено, трябваше да си поговоря с мъжа си, но, за разлика от друг път, не намирах нужните думи и криех очи, а когато оставах сама, ревях. Общо взето ситуацията беше абсурдна.

Костя също даде своята дан. Той се появи след разговора си с Лома, изпаднал в пълно недоумение.

— Има ли алиби? — попитах, тънейки в догадки защо задавам този въпрос на Костя, а не на собствения си мъж.

— Няма. — Изразът, с който беше произнесено това „няма“, не ми хареса особено.

— Това означава ли, че той е убил Дима?

Костя въздъхна, свали очилата си, избърса стъклата им и въздъхна:

— Лома каза, че ако стане нещо, вината за убийството ще поеме той.

— Какво ако стане? — слисах се аз.

— Отказа да ми каже какво точно има предвид. Подсмихна се и завъртя глава. Тогава аз го попитах направо: „Това означава ли, че си го убил ти?“

— И той какво ти отговори?

— „Какво значение има? Можем да смятаме, че съм го направил аз“.

— Да не е мръднал?

— Има нещо такова — съгласи се Костя. — В цялата тази работа има някаква загадка, а той не бърза да ни помогне да я разгадаем.

— И какво ще правим?

— Ще изхождаме от това, че Лома е убиецът.

— Ще го измъкнеш ли? — попитах аз. Въпросът ми издаваше уплаха.

— Естествено.

Поуспокоих се горе-долу и зачаках мъжа си с намерението да си поговоря с него.

Лома си дойде след половин час, видях го през прозореца и въздъхнах с облекчение. Но той не излезе от колата, поседя вътре около петнадесетина минути и бавно потегли нанякъде. Това вече съвсем на нищо не приличаше. Хукнах на бегом към моята кола и излетях като стрела от двора. Веднага забелязах Лома. Той се движеше бавно от дясната страна на пътя и като че ли нямаше някаква определена цел. Тръгнах след него, опитвайки се да разбера какво е намислил.

Той спря до парка. Излезе от колата, затвори вратата и закрачи по алеята със загърнато яке, потръпвайки от студ. Паркирах колата си и влязох в парка. Не открих Лома веднага. Той седеше на пейката в една от закътаните алеи, пушеше и гледаше замислено пред себе си, без да вижда каквото и да било наоколо. Мен със сигурност не ме виждаше, макар че стоях на пет метра от него. Лома въздъхна, захвърли изпушената си цигара и веднага запали втора. Разбрах, че страдаше. Не издържах на тази гледка и тръгнах към мъжа си. Най-сетне той ме забеляза, вдигна глава и като че ли се изненада. Седнах до него и хванах ръката му.

— Защо не се прибра вкъщи? — попитах тихо.

Той сви рамене.

— Исках да се поразходя.

— С удоволствие щях да дойда с теб. — Лома не ми отговори, а аз помълчах малко и попитах: — Какво се е случило? Не ме ли обичаш вече?

Той хвърли цигарата, погледна ме много сериозно и ми заяви:

— Обичам те. Обичах те и ще те обичам. — Стана, протегна ми ръка и каза: — Както и да е, да си вървим вкъщи.

— Гена — бързешком занареждах аз, стиснала лакътя му, — не се тревожи за нищо. Говорих с Костя, той ще уреди всичко. Няма да влезеш в затвора.

— Не се страхувам от затвора — подсмихна се Лома, като ме гледаше с насмешка и някак странно. — И ако се наложи, ще вляза…

— Какви са тези глупости? — възмутих се аз. — Избий си ги от главата. Дори и да си го убил…

Най-неочаквано той се засмя. Това беше изненадващо за мен и аз се стъписах.

— Какво смешно има? — попитах, а той ми каза:

— Защо ми разиграваш театър? Пред другите можеш да го правиш колкото си щеш, но пред мен не бива…

Как трябваше да разбирам това?

— Гена — опитах още веднъж, — държиш се странно. Не искаш да обсъдиш проблема и… за какъв дявол непрекъснато повтаряш, че си готов да влезеш в затвора? — не издържах аз.

Той се изсмя и каза с нежността на тигър:

— Готов съм. Бил съм там и със сигурност зная, че затворът не е забавление. А пък на теб мястото ти изобщо не е там.

— На мен ли? — сащисах се аз и най-сетне започнах да схващам някои неща. — Да не би да мислиш, че аз съм убила Дима? — Лома се отдръпна, отмести очи, запри стъпя от крак на крак и облиза устни. — Така ли мислиш? — повторих аз. Той се намръщи. — Боже мой, но защо мислиш така? — Сега вече почти крещях.

— Защото всичко съвпада — отвърна с неохота Лома. — Някой ми се обади и ми каза за Дима, направи го подличко, с присмех. Прибрах се вкъщи, теб те нямаше и аз започнах да те търся. Таня не отговаряше на обажданията ми и ти — също. Тогава се досетих кой ти се обади предишната вечер и защо ти се държа толкова глупаво. Отидох в хотела и разбрах, че си там с кутрето си.

— Качи ли се в стаята му? — попитах изплашено аз.

— Не.

Въздъхнах с облекчение, но веднага се усъмних.

— Защо? Това не е по твоите правила…

— Страхувах се, Лада — каза той и отмести поглед, — да не те видя с онзи… после вече нищо нямаше да се върне назад. А пък така… може би поне няма да мисля, че…

— Ти си решил, че аз ще отида при него? — облещих очи. А от тях се търкулнаха най-горчивите през целия ми съзнателен живот сълзи. Щом видя какво става с очите ми, мъжлето ми притихна и се навъси, а аз казах:

— Как си могъл да си помислиш такова нещо?

— Че какво можех да си помисля? — ядоса се Лома.

— Господи… как можа? — поклатих глава аз.

— Беше ли там? — попита мъжлето ми, губейки увереност.

— Разбира се, че не съм била.

— Ти излъга, че Костя и Таня са били у нас, трябваше ти алиби…

— Мислех, че на теб ти трябва алиби.

Лома седна до мен, сграбчи ръцете ми и попита:

— Чакай малко, Ладенце, нещо не разбирам. Не си ли го убила ти?

— Аз ли? — Очите ми едва не изхвръкнаха. — Как ти хрумна това?

— Ами… помислих си, че може да сте се скарали, той може да е изтърсил нещо или да те е ударил и ти… а сетне си се изплашила и не си събрала кураж да ми кажеш, защото щеше да ти се наложи да обясняваш какво си правила там…

— Това са чудовищни глупости — поклатих глава. — Дори и през ум не ми е минавало да ходя в хотела. Наистина се страхувах да ти кажа, че той е пристигнал в града, и все се чудех как по-хитро да се отърва от него. Дима ми се обади и поиска да отида при него. Нямах намерение да го правя и отидох на масаж.

— Боже мой! — простена Лома и дори се хвана за главата. — Разбира се, нали беше сряда… а пък на мен съвсем ми изхвръкна от ума. И те търсих навсякъде, а сетне стоях пред хотела и чаках да излезеш.

— А програмата ми заради кого виси на хладилника? — въздъхнах аз. — И толкова бъркотии само заради това, че се страхувах да ти кажа истината. — Разплаках се, но вече не от мъка, а по-скоро от радост, и се притиснах до мъжа си. Той ме прегърна и ме обсипа с целувки. Няколкото дни мълчание го бяха довършили и сега не можеше да спре.

— Стоях в колата като глупак цели тридесет минути, а след това не издържах и се обадих на Саид. Наредих му да изпрати някого в стаята. Но да не влиза, че после да не тръгнат клюки, а само да почука или нещо такова… та да се изплашиш и да хукнеш за вкъщи, а пък на Саид му доложили, че в стаята има покойник. Наредих да почистят всичко там, защото се страхувах да не си оставила някакви следи. И реших, че ако ченгетата те спипат, изобщо…

— Ясно — кимнах аз. — А не можеше ли да си поговориш с мен?

— Не можеше — обиди се Лома. — Отначало мислех, че момчетата ще измъкнат тихо и кротко трупа и изобщо няма да се наложи да си говорим за нищо. Но всичко стана сякаш напук: хотелът беше фрашкан с народ, на това отгоре и ченгетата дойдоха за някаква проверка. А пък тъпата камериерка влязла за нещо в стаята. И всичко това едно след друго…

— Трябваше да си поговориш с мен — поклатих глава аз.

— Ама не можех да говоря с теб. Душата ми изгаряше, щеше ми се да завия като вълк и все си мислех, че кутрето се е появило, че ти си хукнала при него и моментално си забравила какво е имало между нас…

Лома се натъжи и ме погледна измъчено.

— Глупчо — усмихнах се аз, придърпах го за ушите и го целунах. — Не съм ли ти казвала, че те обичам?

Лома завря лице в коленете ми и зачурулика:

— Ладенце, слънчице мое, женичке моя… прости ми. Всичко това е заради проклетата ми ревност. И себе си изтормозих, и теб измъчих…

— Така е, и ти ми прости… — казах. — Май че и аз не съм по-малко виновна от теб. Трябваше веднага да ти кажа, че Дима е пристигнал тук, но се боях да не те разгневя и резултатите са налице… Виждаш ли докъде води недоверието? Вече няма да имаме никакви тайни помежду си.

— Аз никога не съм имал тайни от теб — заяви обидено Лома и се вторачи в мен малко напрегнато.

— И аз няма да имам — уверих го.

— Честно ли? — попита той.

— Бял ден да не видя…

В семейството ни се възцари мир и спокойствие, а следствието стигна до задънена улица. Тайната кой уби Дима така си и остана неразгадана. Не присъствах на погребението му. Ако бях отишла, майката на Дима със сигурност щеше да вдигне скандал.

Дима беше наполовина евреин и наполовина атеист, така че го погребаха без свещеник, затова Таня също отказа да присъства на церемонията.

На третия ден след погребението реших да отида на гробището и тъй като помнех неотдавнашните ни клетви, честно и почтено казах на мъжа си. Той ми предложи да ме придружи.

— Защо реши и ти да дойдеш? — изненадах се аз.

— Ей така — сви рамене той. — В края на краищата той е син на Аркаша, а пък ние с Аркаша имахме дълга… дружба.

Мисля, че мъжлето ми просто искаше да се убеди, че няма да закърша ръце от мъка и отчаяние по бившия си възлюбен. Аз не кърших ръце, но проявих любопитство. Щом като Лома не беше убил Дима, както си мислех, и не го бях убила аз, както си мислеше той, тогава кой го беше направил? Някой, на когото Дима бе отворил вратата, беше го пуснал в стаята си и му бе позволил да стреля три пъти в него. Нямаше кой знае колко кандидати за тази роля, затова след два месеца, когато страстите поутихнаха, делото беше прекратено и всичко мирно и тихо си влезе в релсите, зададох този въпрос на Таня, докато седяхме в едно кафене, ядяхме сладолед и блаженствахме.

— Кой уби Дима? — попитах някак между другото, разсеяно и без особено любопитство. Таня се смръщи, набърчи нос и се извърна. — А?

Приятелката ми тежко въздъхна:

— Аз естествено.

— Защо го направи?

Таня сви рамене.

— Изплаших се. Както се казва, старата любов ръжда не хваща. Ти си чувствителна жена и не е трудно да те разнежи човек. Щеше да забъркаш разни каши и да избягаш с този хлапак. Естествено след това щеше да разбереш, че си постъпила тъпо, но… Не можех да ти позволя да извършиш тази глупост.

— Ясно. Бива си я моята приятелка.

— Стига де — махна с ръка тя. — Дима е мъртъв, а пък аз съм жива и ако ме обичаш, ще ми простиш. Така ли е?

— Така е. Но не си стреляла ти, нали? Не може да си чак такава глупачка, че да отидеш там и сама да го убиеш. Въпреки цялата си любов към мен…

— Естествено. Стреля Вова…

Независимо от всичко, аз се задавих със сладоледа. Таня ме потупа по гърба и назидателно каза:

— Внимавай…

— Благодаря… Вова наистина ли уби приятеля си?

— Че къде ще се дене? — Тя въздъхна.

— Дааа — поклатих глава аз, — на никого не бива да имаш доверие.

— Защо? Аз ти вярвам, ти на мене също ми вярваш, а пък на останалите наистина няма защо да им се вярва.

В самото начало на лятото, рано сутринта, когато нормалните хора още спят и през ум не им минава да се събуждат, Таня връхлетя у нас. Тя позвъни на вратата нагло и настойчиво, мъжлето ми леко помръдна и каза:

— Ще метна една граната…

Дожаля ми за него и прошепнах:

— Не се буди, аз ще отворя. — И тръгнах по коридора, измисляйки как да набия канчето на Таня. Нямах никакво съмнение, че на вратата звънеше тя.

Приятелката ми изглеждаше толкова полудяла, че всички думи, които си подготвих, изчезнаха нанякъде и аз само успях да попитам:

— Какво има?

— Видя ли вчерашния вестник? — измърмори Таня.

— Кой вестник?

— О, господи… — Тя бръкна в чантата си и извади вестника. Той излизаше в нашия град в петък, вчера го преглеждах и не открих нищо особено и изобщо нямаше никаква нужда да се връхлита в жилището ми по този идиотски начин и да се будят хората в такава ранина. Казах нещо подобно и на Таня. Тя разтърси глава и заби пръст в колонката под названието „Произшествия“. Дописката беше малка и аз не й бях обърнала внимание вчера. В нея пишеше, че на 7 юни вечерта гражданинът М., който се намирал под силното въздействие на наркотици, изнасилил непълнолетната А., като преди това пребил жестоко момиченцето. То било откарано в тежко състояние в болницата. М. изчезнал от местопрестъплението и в момента се криел от милицията.

Намръщих се и казах:

— Знаеш мнението ми за наркотиците.

— Зная го, Лада, зная го — увери ме Таня, потрепвайки до мен. — Как мислиш, кое е това момиченце, скромно споменато с буквата А.?

— Нямам представа, но ако съдя по това, че имаш вид на окончателно полудяла, сигурно става дума за нещо интересно.

— Уцели десетката, Лада. Това е Ася Астахова. — Отначало не я разбрах и едва когато Таня с доволна усмивка добави: — Единствената дъщеря на Станислав Фьодорович, — се сетих, че ставаше дума за нашия основен противник.

— Сериозно ли говориш? — попитах с известно съмнение.

— Разбира се. Проверих го. Всичко е точно така. В момента момиченцето е в областната болница, състоянието му е тежко. Впрочем жената на Астахов също е в болницата, тя винаги е имала здравословни проблеми, а пък сега да ги сполети и това нещастие… Абе, изобщо, получила е инфаркт. Астахов търчи между двете болници и моли бога да не го остави вдовец и да не го лиши от дъщеря.

— Кой е този М., приятел на момичето ли е?

— Не. Момичето не е имало приятел и е било изключително скромно за своите четиринадесет години. В онази вечер се забавило при една приятелка и се обадило вкъщи. Родителите на приятелката й я изпратили и я качили на тролея, тъй като вече било късно. И там този кучи син се лепнал за нея. Кондукторът го запомнил много добре. Гаднярът закачал момичето, а то се опитвало да не му обръща внимание. И в този момент токът за пореден път спрял. Момичето трябвало да остане в тролея до кондуктора, но то слязло. Майка му го чакала на спирката и то забързало към нея. Може би щяло да извърви тези няколко десетки метра без произшествие, но за беда пътят й минавал покрай парка. Кучият син го замъкнал в храстите и го изнасилил. Момичето отчаяно се съпротивлявало, той жестоко го пребил и вероятно щял да го убие, но майката забелязала спрелите тролеи, тръгнала да посрещне дъщеря си, чула викове и спасила момичето. За съжаление кучият син избягал, но много хора са го видели и разпознали.

— Кой е той? — попитах аз. Историята ме развълнува. Таня сложи пред мен два листа и аз бързешком ги разгледах. — Ти да видиш… — казах и се намръщих.

Таня закима с глава.

— Той е братовчед на Душмана, а за тях това е много близко роднинство.

— Къде е този кучи син… как му беше името…

— Алик — махна с ръка Таня. — Те всичките са все Алик…

— И как мислиш, къде е той?

— Крие се някъде. Сега градът е тесен за него.

— А ние ще можем ли да го намерим?

— Че защо да не можем? Нали все някой го крие… а и на света няма чак толкова много места, на които би могъл да се свре. По-важното е колко пари сме готови да вложим в това.

— Да речем, един милион — подсмихнах се аз.

— Е, Лада, за толкова пари и самия дявол ще можем да открием, а не някакъв си кирлив друговерец. Въпросът е дали го искаме жив или… нали разбираш, че с покойник нещата са по-прости. Имам предвид превозването му и други такива…

— Това трябва да го обсъдим с някои хора.

— Ще кажем ли на Лома?

— Не. Мисля, че аз трябва да се срещна с Астахов, а пък там, където има мъж, за Лома винаги има и подозрения, съпругът ми е ревнив… Засега ще почакаме…

— Ще търсим ли момчето?

— Разбира се, само че внимавай ченгетата да не ни изпреварят.

— Не могат, те получават заплати, а ние имаме долари. Ще ги надвием.

— Само да не го изтървем. И още нещо, трябва ми телефонът на Астахов.

— Домашният или служебният?

Погледнах Таня.

— Служебният. Човекът трябва да знае с кого си има работа.

Изчаках три седмици. През това време Астахов се върна на работа. Жена му се чувстваше добре, положението на дъщеря му беше по-лошо. Предстоеше й още една сложна операция, след която можеше да остане инвалид за цял живот. Криеха от майката на момичето истината, тъй като се страхуваха, че тя няма да преживее този стрес. Разбира се, беше грях да се радваш на чуждата мъка, но за нас нещата се нареждаха по възможно най-добрия начин.

Обадих се в десет часа сутринта. Чух въпросителното „да“ и се поинтересувах:

— Може ли да разговарям със Станислав Фьодорович? — Свързаха ме с началника.

— Слушам — каза той.

— Здравейте, Станислав Фьодорович. — Поех си дъх, закривайки мембраната с ръка. — Бих искала да се срещна с вас и да си поговорим. Става дума за вашата дъщеря.

— За дъщеря ми ли? — попита той след кратка пауза с известно недоверие.

— Да. Бих искала да обсъдя с вас някои неща.

— Коя сте вие?

— Името ми не ви говори нищо. Какво ще кажете да го направим утре? Например в дванадесет часа на кръстовището до увеселителния парк? — Той замълча, а аз добавих: — Значи утре в дванадесет часа ви чакам. — И затворих слушалката. Ако ни провървеше и той се съгласеше…

Извиках Костя, за да обсъдим ситуацията. Не се боях, че ще вляза в капан, и нищо не рискувах. В единадесет и половина потеглихме едновременно от различни точки на града с четири коли: Костя, Таня и Вова трябваше да проверят дали нямам „опашка“.

Застанах на няколко метра от кръстовището. Астахов се появи с „Волга“-та си точно в дванадесет часа. Тъкмо се канех да му мигна с фаровете, когато той затвори вратата на колата си и тръгна към мен. Значи не си беше губил времето напразно. Мъжът отвори вратата на моята кола.

— Здравейте, Станислав Фьодорович — казах аз. — Заповядайте, седнете.

— Здравейте, Лада Юриевна. — Аз се усмихнах, той се подхилна и отбеляза: — Обадихте ми се от дома си, значи сте искали да зная с кого си имам работа.

— Естествено — съгласих се аз. — Така е по-лесно да се разговаря. Нали нямате нищо против малко да се поразходим?

— Нямам.

Завих към езерото, изминах още няколко метра и спрях почти до самата вода.

— Хубаво време — усмихнах се и излязох от колата. Астахов също излезе и ме погледна с насмешка. Извадих две кърпи, разстлах ги върху гъстата трева и започнах да се събличам. Наоколо беше пълно с хора, които си почиваха, а най-много бяха децата.

— Станислав Фьодорович — казах с усмивка, — на такова място изглеждате нелепо с костюм и вратовръзка.

Той се подсмихна и отбеляза:

— Лада Юриевна, да не би случайно да сте работили в разузнаването?

— Опазил ме господ. Не ставам за разузнавач. Но обичам да гледам такива филми и понякога това е поучително.

След десетина минути всеки от нас се беше излегнал на собствената си кърпа и погледнати отстрани, приличахме на най-обикновени хора, които си почиват. Таня никаква не се виждаше и това ми вдъхваше оптимизъм.

— Свършихме с уводните речи — каза Астахов. — Хайде да преминем към деловите въпроси. Зная коя сте вие. Или по-точно, зная кой е вашият мъж. Нямам и няма да имам работа с бандити, дори и когато става дума за дъщеря ми. Ала няма да скрия, че ми е интересно какво иска да ми предложи Генадий Викторович, или Лома, както предпочитате…

— Лома не може да ви предложи нищо, тъй като не знае за тази среща. И най-вероятно никога няма да научи.

— Интересно. И какво следва по-нататък?

— Може да не ми повярвате, но аз се ръководя от нормалното си човешко желание да ви помогна… Почакайте малко, изслушайте ме… Не зная какво сте научили за мен. Най-вероятно нямате повод да си мислите кой знае колко хубави неща за мен, но аз съм жена и онова, което се случи, ме разтърси. Милицията едва ли ще успее да открие онзи тип. Но ние ще го намерим.

— Ние ли? — Станислав Фьодорович се изсмя. — Доколкото си спомням, вие току-що заявихте, че мъжът ви не знае нищо.

— Разбира се. Ние — това сме аз и още няколко души, които споделят моята гледна точка.

— А имате ли такива възможности?

— Имаме пари — подхилнах се аз на свой ред, направих пауза и продължих: — Вероятно няма да ми повярвате, но в някои отношения с вас сме съюзници.

— В кои? — попита Астахов.

— Искаме да отървем нашия град от тази гнусна дрога. — Астахов се засмя и поклати глава. — Ето че не ми повярвахте…

— Зная, че Лома не се занимава с наркотици — кимна Станислав Фьодорович. — Да не е решил да смени имиджа си и да се отърве от конкурентите си?

— Никога няма да му позволя да смени имиджа си.

— Ясно. Някои промени във вашия… отбор пораждат интересни мисли… Излиза, че Лома нищо не решава?

— Извинете, но това са вътрешносемейни въпроси и не ви засягат. Предлагам ви съюз. След няколко месеца тази гадост ще изчезне от града. Разбира се, ние не можем да очистим поголовно всички дребни търговци, това е нереалистично. Но мога да ви обещая, че от сегашния бизнес няма да има и помен. Ще прочистим града и ще ни олекне. И естествено вие ще си получите онзи кучи син, където и да се крие.

— Сериозно ли мислите, че можете да ме купите?

— Не, разбира се. Ние не сме глупаци. Знаем някои неща за вас и не се надяваме, че ще ви купим. Но можем да се разберем с вас. Ние ще свършим работата на правозащитните органи, а вие ще се направите, че не забелязвате това. Не ви моля да ми издавате държавни тайни или да освобождавате от ареста нашите момчета. Извинете, но с това ще се справим и без вас. Просто не ни пречете. И в града ще има мир.

— Представям си — подсмихна се той.

Въздъхнах.

— Станислав Фьодорович, аз си имам лични сметки за уреждане с наркотиците. И докато имам сили, ще се боря с тях. Може да ви звучи забавно, но истината си е истина.

— Зная за вашия брат — каза той.

— Естествено. Прочели сте няколко реда от един лист, в който пише, че едно шестнадесетгодишно момче се е друсало вече половин година. Че късно вечерта е било задържано от патрула, че е оказало съпротива и че е убило с нож единия милиционер и е ранило другия. После се качило на покрива на блока си и се хвърлило оттам. И че е умирало дълго и мъчително. Това е всичко, което знаете вие… Родителите ми така и не можаха да го преживеят. Тогава аз бях на девет години, но вече със сигурност знаех кое е най-голямото зло на света.

— Вашата история е вълнуваща. Нещо повече, аз ви разбирам. Но това не променя същността на нещата.

Усмихнах се.

— Знаете ли, имам една приятелка. Тя твърди, че в продължение на векове човечеството не поумнява, защото отказва да се поучи от грешките си. Хората виждат как злото избуява и се утвърждава, но затъват в собствените си амбиции, разсъждения и кавги, ала после злото ги поглъща и господства, а всеки сам за себе си си измива ръцете и заявява: „Аз не наруших принципите си“. Не мислите ли, че това е доста интересно? Хайде да проявим мъдрост и да застанем заедно срещу общото зло. Или по-точно, да сключим кратко примирие. Защото нищо няма да ни попречи да се бием помежду си. Аз ще продължа да трупам пари по нечестен път, а вие ще продължите да проявявате доблест в борбата си с мен.

Астахов се засмя и погледна децата, които си играеха във водата.

— Невероятно — поклати глава той. — Това беше много поучително връщане към историята… Не очаквах, че мога да чуя от вас нещо подобно.

— С вас не сме врагове, поне днес.

— Да допуснем. И как си представяте нашето сътрудничество?

— Вие си вършите вашата работа, ние си вършим нашата, но вие си затваряте очите. Защо да не опитаме?

— Лада Юриевна — започна той, а аз поклатих глава.

— Не бързайте… Ние при всички случаи ще намерим този тип, независимо дали вие сте съгласен или не. Никой няма да научи за нашия разговор, поне що се отнася до мен. Ако разговорът ни си остане само разговор, ще смятаме, че аз просто съм извършила едно добро дело и че съм предала престъпника на правосъдието, тъй да се каже, от човешки подбуди.

Станах и започнах да се обличам. Астахов също се облече. Качихме се мълчешком в колата и аз го закарах до кръстовището, където беше оставил „Волга“-та си.

— Довиждане — казах и той отвърна:

— Довиждане.

Таня сновеше около масата и тъжно ме гледаше. Костя пушеше и изучаваше тавана.

— Какво мислиш? — не издържа Таня.

— Нищо.

— Защо не приложиш уменията си да прелъстяваш?

— Глупачка — разкривих физиономия аз. — Ти имаш досие от осемдесет страници за него. Той е добродетелен като новоизпечен монах. За какво прелъстяване говориш, по дяволите?

— Е, знае ли човек… той е млад мъж и изобщо…

— Не можеш да слагаш всички под един знаменател. Това е тъпо…

В този момент и двете отправихме очи към Костя. Той разбра погледите ни и сви рамене.

— Всичко зависи от това на какво държи повече — на семейството си или на шибаната си съвест. Момичето е зле, а жена му може да се брои за инвалид… Ако поиска да си разчисти сметките със съдбата, значи ни е в кърпа вързан. Онзи, който каже „а“, ще каже и „б“, след което ще изреди и цялата азбука докрай.

Астахов обичаше семейството си, а мъката разяждаше душата му. Срещнахме се още веднъж и си поговорихме искрено. Наложи ми се да му разкажа някои неща. Не виждах кой знае каква опасност в това. Може да звучи невероятно, но скоро между нас се установиха нормални човешки отношения. Астахов ми харесваше. Той беше честен, но не чак до такава степен, че да минава за идиот. А когато си имаш работа с умен човек, нещата винаги са по-прости…

В края на юли се обадих на Астахов в дома му.

— Здравейте, може ли да говоря с Таня?

— Имате грешка — отвърна той.

След един час се срещнахме в една тиха уличка до църквата. Разходихме се покрай старите къщи и застанахме на върха на хълма, откъдето се разкриваше прекрасен изглед към реката, моста над нея и разпрострените долу градини.

— Станислав Фьодорович — започнах аз, — много съжалявам, но няма да мога да предам престъпника в ръцете на правосъдието.

— Основният двигател във всяко нещо е дал засечка, така ли? — подсмихна се той.

— Двигателят не даде засечка. Но, както ви е известно, той е брат на един човек…

— Да не би той да е платил повече?

— Той се опита да го защити. Казано накратко, според мен е невъзможно да предадем в съда труп. Много съжалявам, но момчетата имаха строги указания, че ако не могат да го докарат жив, значи… Въпреки че може би ги е домързяло да го мъкнат през цяла Русия. И докараха това. — Отворих чантата си. Отначало Астахов не разбра за какво става дума, а сетне се намръщи. — Той на два пъти е бил привличан под отговорност, тъй че вие имате отпечатъците му…

— Няма нужда — каза глухо Астахов. — Вярвам ви.

— И аз ви вярвам. Иначе не бих се появила тук с тази лапа.