Ако жените пожелаят

През нощта, след като доставих удоволствие на Лома по пълна програма, се замислих. Таня беше подла твар, много добре ме познаваше и не се е съмнявала, че сега всичките ми мисли щяха да се съсредоточат върху нейната идиотска Империя.

На другия ден с нея се срещнахме в едно кафене. Грееше слънце, пластмасовите разноцветни маси бяха изнесени на открито под раираната тента, а във въздуха се носеше мирисът на пролет. Таня изглеждаше доволна и необикновено сериозна.

— На какво ни учат уроците на историята? — започнах аз.

— Върху кой период би трябвало да концентрирам вниманието си? — стегна се приятелката ми, наостряйки уши.

— Няма смисъл да се връщаме много назад. Да вземем тридесетте години.

— В Европа или в родината?

— Няма значение — махнах с ръка аз.

— Ясно. Процесите са дълга работа — кимна Таня. — Значи става дума за „нощта на дългите ножове“2.

Погледнах я с уважение.

— Точно така. Преди да построиш империя, трябва да сложиш ред в собствения си дом. Лома трябва да слуша само нас, а той има цял отбор лоши съветници…

— С кого ще започнем? — попита Таня.

— С най-опасния…

— Святов… — Приятелката ми се замисли и прехапа устни. — Лома няма да даде Святов, те са приятели, мамка им… И няма да те послуша, ако щеш да проходиш на ушите си…

— Значи ще се справим с него без Лома…

— Само двете няма да успеем. Ще ни трябва човек, сигурен човек…

— Точно така — съгласих се аз. — Например твоят Вова. Утре ще го доведеш при мен да си поговорим.

На другия ден Таня дойде с Вова. Лома беше в кантората. Седнахме край масата и пийнахме. Вова си замези и отново посегна към бутилката, но Таня го плесна през ръката и каза:

— Не са те поканили тук да пиеш водка. Стой кротко и слушай.

— А за какво става дума? — учуди се той, поглеждайки ту към мен, ту към приятелката ми.

— Таня иска империя — свих рамене. — А аз не мога да откажа такава дреболия на толкова близък човек, тъй че ще я построим.

— Какво? — не разбра Вова.

— Какво, та какво… Искаме да сложим ръка на града, а ти ще ни помогнеш.

— Как ще ви помогна? — слиса се героят любовник.

— Ей така — озъби му се Таня. — Искаме да направим империя, но един подлец ни пречи и ти ще ни отървеш от него. — Таня посвети на бърза ръка възлюбения си в нашите планове. Не се наемам да твърдя дали той разбра нещо или не, но седеше и слушаше с вид на пълен идиот.

— А аз какво трябва да направя? — притесни се Вова.

Таня наля водка в чашите и мазно каза:

— Ти ще очистиш Святов.

Вова се задави с питието, а Таня стана и го цапардоса по гърба.

— Какви ги плещите? — попита той веднага щом успя да си поеме дъх. — Сериозно ли говорите?

— Разбира се. — Таня дори се обиди. — Какво се пулиш насреща ми? Само си помисли: работата е сигурна. Лома слуша Лада — каквото му каже тя през нощта, той това и ще направи през деня. А теб едва те търпи, защото не може да ти прости за Дима. Да не би да искаш цял живот да бъдеш момче за всичко? С нас ще станеш човек… Какво ще кажеш?

Вова завъртя глава.

— Ама как така ще го убия?

— Имам план — каза Таня.

— Какъв план, по дяволите! Колко време ще остана жив след това? Знаеш ли на какво ще ме направят?

— Е, скъпи мой… а за какво ти е тази глава? Няма да позволим да ти сторят нищо. От теб се иска принципно съгласие.

— Ще си помисля — каза неуверено Вова, но в този момент Таня прояви строгост:

— Мисли веднага. Извинявай, скъпи мой, но ние ти казахме твърде много неща. Сега вече ти или си с нас, или… наистина не ти е останало да живееш дълго.

Вова ме погледна, а аз кимнах.

— Що за план имаш, глупачко? — нахвърли се той върху Таня.

— Хубав план. Прост, като всичко гениално. Святов всяка нощ виси по казината, пие като смок, а сутрин се качва в колата и тръгва… На пияна глава, че и при висока скорост, човек трудно се ориентира. И ти ще го причакаш в пресечката с едно камионче. Нали можеш да караш кола… Там наблизо има гараж, едни добри хора са го зарязали, вратата отдавна е открадната, а пазачът вечно спи пиян, защото вече пети месец не получава заплата и му е тъжно. Камиончето ще го заемеш оттам. И не се бой, аз ще бъда с теб.

Вова изпи още една чаша водка, а ръцете му вече трепереха.

— Ами ако Лома разбере… — започна той шепнешком.

— Няма да разбере. Да не сме глупачки, че да си рискуваме главите?

След три дни страшно пияният Святов се блъсна в един камион на връщане от казиното. Погребаха го в затворен ковчег, защото, за да извадят трупа му, се наложи да разрежат с оксижен красивото някога „Ауди“. Шофьорът на камиона изчезна от местопроизшествието и — както винаги ставаше в такива случаи — разследването навлезе в задънена улица.

Лома се натъжи и макар да не проля горчиви сълзи, се виждаше, че страда.

— Ще открия и вдън земя този подлец! — беснееше той в кухнята ни.

— Кого ще откриеш, Гена? — въздъхнах аз. — Колко пъти съм казвала, че не бива да се сяда пиян зад волана. А пък на вас изобщо не ви пука. Святов потроши три коли и все на пияна глава. И накрая виж какво стана… Ти няма да се доближаваш до колата, ако си пил дори и двеста грама, дори и една бира. Чу ли? Ако те спипам, ще ти взема ключовете и ще ходиш пеша.

— Ама откъде се е взел там този камион? — не преставаше Лома.

— Казват, че са го откраднали от някакъв гараж.

— Това не е лесна работа, Лада.

— Глупости. Някой е давал камионите на черно, изкарвал е пари за водка. И белята станала… Гена, да не си посмял да пиеш повече. Сънувам страшни сънища. — На това място изхлипах, Лома ме придърпа да ме утеши и престана да беснее.

Погребението беше пищно. Ковчегът беше дъбов, с медни дръжки и имаше цяло море цветя като на коронация. Жената на Святов, която виждаше мъжа си приживе доста рядко и без особено желание, се обливаше в горчиви сълзи. Един лекар гинеколог от Първа градска болница, който по съвместителство й служеше и за утешител, трогателно я крепеше за лакътя. И също много страдаше.

С Таня се облякохме в черни дрехи, по време на церемонията се държахме скромно и от време на време поплаквахме. Святов бе опят по новата мода в църква. Вътре нямаше къде яйце да падне. Хорът запя „Вечная памят…“, лицата се озариха от тих възторг, а Таня ме сграбчи за ръката и изхлипа.

От гробището отидохме на ресторант и тълпата дори се увеличи. Всички се държаха благоприлично и видимо тъгуваха, имаше тежки мъжки въздишки и откъслечни фрази: „Кой би могъл да допусне…“, „Златен мъж беше“, с неизбежното допълнение: „Царство му небесно“. И макар че царството небесно изобщо нямаше да се усмихне на Святов, свещеникът, който присъстваше на погребението, настрои браточките на възвишена вълна и нещо взе да ги тегли към Бога както мухи към мед.

След като новоизлюпената вдовица видимо се развесели и си тръгна с утешителя си, подпряна на ръката му, мъжете повишиха глас и заговориха за обичайните неща. Те решиха да сложат мраморен паметник на Святов в цял ръст.

С Таня се наканихме да си тръгнем и оставихме Лома да поменава до насита покойния си съратник.

Докато се прибирахме пеша, Таня ме държеше под ръка и непрекъснато въздишаше.

— Недей да страдаш чак толкова — казах й язвително аз.

— Нищо не разбираш — обиди се приятелката ми. — Все пак погребението с опело е по-вълнуващо. И пееха толкова жално, вече само така ще ги погребваме…

— Кого? — учудих се аз.

— Ами… — поколеба се малко Таня — кой е наред?

В средата на април една приятелка от училище ме покани на купон. Таня дойде с мен, макар да не беше поканена. Гостите бяха около петнадесет души, все солидни хора. Самата Люда вече от пет години работеше заедно с Таня в местната областна администрация и умело градеше кариера за себе си и за мъжа си. С нея се виждахме рядко, особено след като се омъжих за Лома, тъй като беше доста притеснително да го представям пред обществото. Но с Люда често си звъняхме по телефона и не губехме връзка помежду си.

Сред гостите ярко се открояваше един младеж с очила. Той носеше скъп костюм, белоснежна риза и златни ръкавели. Държеше се непринудено и по всичко личеше, че си знае цената. Аз попърхах малко с клепачи, тъй като бях свободна, в смисъл без благоверния си, а той се примъкна и седна до мен с намерението да ме забавлява. Таня се подхилваше в съседство.

Младежът се казваше Константин Николаевич, беше мил, остроумен и ми хареса. Издебнах момента и попитах Люда:

— Кой е този?

— Костя ли? Чувала си за него, фамилията му е Сердюков. Адвокат е. Дяволски ловък човек. В главата си носи не ум, а злато.

Бях чувала много за Сердюков, затова се зарадвах на запознанството си с него.

Таня продължаваше да се върти около мен и започна леко да ме дразни. Тя излъчваше някакво подозрително нетърпение и известно безпокойство. След около два часа не издържа и каза:

— Днес бях в една банка.

— По своя работа или по държавна? — проявих любопитство.

— По държавна, но не е грях да свършиш две работи наведнъж, ако ще имаш полза от това.

— И ти свърши ли ги?

— Че как иначе… — Таня почеса носа си и се подхилна. — Момчетата там страшно ме ухажваха. Аз проявих разбиране, съгласих се да им помогна и ги насочих към един човек.

— Към кого? — не се сдържах.

— Как към кого? — обиди се Таня. — Към Лома естествено.

— Ама кажи ми, скъпа моя, какво ще прави Лома в една банка?

— Само си помисли, глупачко, какво означава банката…

Помислих си.

— Лома няма да се справи.

— А ние за какво сме? Под нашето мъдро ръководство ще успеем да сложим ръка на всичко. — Погледнах приятелката си с уважение. — Разбра ли сега — отбеляза наставнически тя.

Константин Николаевич се появи до нас.

— Хората тук са скучни, не мислите ли, Лада Юриевна?

— Да, не е много весело.

— А дали да не отидем някъде, където ще ни бъде по-забавно?

— Знаете ли такова място?

— Има си хас. Например моят апартамент.

Аз се засмях, а Таня, която се появи иззад рамото ми сякаш изпод земята, изчурулика:

— Лада Юриевна, мъжлето ви пристигна, в момента седи в колата под прозорците, но няма да изтрае така дълго.

Разбира се, Таня беше права. Усмихнах се на Константин Николаевич още по-широко и още по-лъчезарно, свих рамене и казах:

— Не ни е писано.

Лома не се отнесе с одобрение към перспективата да стане финансов магнат.

— Какво ще правя в тази банка, кажи де, Лада? Искаш да седя с тези умници, така ли? Ще умра от скука.

— Ще поседиш малко, пък сетне ще видим — утеших го аз.

Таня се захвана здравата с Лома.

— Какво се мусиш? И изобщо за кого се блъскам, за кого рия земята с копита? За любимата си приятелка, което означава, че го правя и за теб. На колко години си? Все така ли ще размахваш юмруци до дълбока старост? Време е да станеш авторитетен човек. А пък там няма да те оставят да скучаеш, защото в банката също седят бандити като теб, само че облечени по-сносно. Такива неща ще направим там, че нямаш представа как ще ти харесат… И за Лада трябва да помислиш. Дали на нея, на тази красавица, на тази умна жена й е лесно да бъде съпруга на бандит? И да седи между четири стени? Може и да е голямо удоволствие да седиш между четири стени с мъж като теб, но ти не си глупак и разбираш, че на една жена винаги й е приятно да се похвали със своя съпруг, а тя с какво може да се похвали? Лада е фин човек, душата й е чувствителна… Ако има повод, би казала: „Мъжът ми е в управлението на еди-коя си банка…“ И звучи добре… Това ще й достави удоволствие и тя ще те обича още по-силно.

Лома се вторачи в мен с подозрение. Аз го прегърнах, разроших косата му и го целунах по носа.

— Естествено аз те обичам такъв, какъвто си, и дори да станеш метач, няма да те заобичам по-малко, но и Таня е права. Защо трябва да се отказваме от парите, ако те сами ни влизат в ръцете?

— Ама какво ще правя там? — започна да капризничи Лома, но вече се усещаше, че е съгласен.

— В началото просто ще си седиш на стола и ще свикваш. Пък и те ще свикнат с теб, а сетне ще видим.

— Не искам, Лада, нищо не разбирам от тези неща.

— Няма нужда да разбираш — ядоса се Таня. — Господи, за какво ни наказваш така! Такова нещо му поднасят на тепсия и с панделка отгоре, а той му се муси…

— А какво ще кажат момчетата? — спомни си Лома за аверчетата.

— Ще пукнат от завист — изпръхтя Таня. — Пък и за какво са ти тези момчета, никаква полза нямаш от тях. Те са ти приятели, докато се наливате заедно с водка, а когато се пропият окончателно, ще те продадат, без да му мислят много-много. Трябва да слушаш жена си, защото мъжът и жената са си най-близките хора на света. А Лада най-добре знае какво е добре за теб и какво не е и няма да ти даде лош съвет, а на аверчетата си не бива да имаш никаква вяра. — Таня леко подскочи и радостно добави: — Че на тях не можеш да им повериш дори кучето. Преди няколко дни Лада се отби в кантората и помоли един малоумник да поразходи Роки, а той загуби кученцето и сетне цялата орда трябваше да го търси, а пък Лада дори плака… Тя оплака ли ти се?

— Не ми се е оплакала — отвърна Лома.

— А трябваше — поклати глава Таня. — Аз бих ти се оплакала, защото кученцето й е подарък от теб, скъпо й е, въпреки че е пълно с бълхи и ако щеш ме убий, но от него няма никаква полза. — Най-накрая Таня се изчерпа. — Казано накратко, Гена, престани да се превземаш, ти ще станеш финансов магнат.

— Ладенце… — изчурулика той и ме погледна жално в очите.

— Те наистина загубиха Роки — натъжих се аз. — А пък аз им го оставих само за пет минути, мислех, че си в кантората. Толкова ми липсваше, че ми се прииска да те видя, но ти беше излязъл със Синигера. Добре че Роки е толкова умен и сам си намери пътя.

— Ладенце, имам предвид банката…

— Че какво толкова те плаши в тази банка, нали няма да ти е трудно да се отбиваш от време на време там?

— Трябва да се отървем от Синигера — каза Таня след една седмица.

— От какъв зор ни е още едно погребение? — учудих се аз. — От този човек няма никаква полза, но не виждам и вреда.

— Има вреда, много дрънка. Вова ми разказа, че вчера Синигера и Лома ходили заедно на сауна и той непрекъснато се заяждал с него заради теб. Само жена си, викал, слушаш, отдръпна се от приятелите си, напираш да ставаш банкер и изобщо жена ти те държи под чехъл.

— Така ли е казал?

— Точно така казал, да пукне дано. А пък твоята Лада, викал, е мръсница и изобщо не й пука за теб, намислила е нещо, а пък ти обикаляш около нея на пръсти като кръгъл идиот.

— А нашият малоумник какво му е отговорил?

— Попитал Синигера дали не иска да получи един в зъбите и той естествено не поискал, така че се разделили мирно и тихо.

— Ама че мръсник — ядосах се аз. — Езикът му е по-гаден, отколкото на жена… Разбира се, ако всеки ден набиват в главата на един мъж такива неща, на всеки ще му прекипи… А ние нямаме никаква полза от това.

— Точно затова ти казвам, Ладенце, дали пък да не изпеем „Царство му небесно“ на Синигера?

— Но трябва да го направим умно, без никакви стрелци, та Лома да не се досети за нищо. Той още не може да дойде на себе си след Святов…

— Разбира се, Ладенце, аз вече имам план. Този мръсник обича да ходи на сауна на село. Там и ще го подгреем.

— Внимавай, Таня, всичко трябва да мине по мед и масло…

— Не се бой, ще се постарая… — кимна приятелката ми. — Е, Лада, ще свършим ли тази работа?

— Ще я свършим — съгласих се аз. — Подготви Вова.

В четвъртък пристигна новината, че Синигера изгорял в сауната заедно с двама приятели. Той току-що бил построил въпросната сауна на вилата си и решил да я полее, тъй да се каже, с приятели. Оттам измъкнали жив само един, но по пътя за болницата той също умрял, а Синигера и Петя Трофимов изобщо нямали нужда от Бърза помощ.

Погребението отново беше пищно, вдовицата ридаеше и се хвърляше върху ковчега, макар че от моя гледна точка нямаше кой знае за какво да тъгува, защото мъжът й беше безпътен човек — пиеше много, мъкнеше мадами дори вкъщи и жестоко пребиваше благоверната си. Вдовишкият тоалет беше гарниран с една синина под окото й, която още не бе успяла окончателно да изчезне до момента на сбогуването й с нейния любим.

Отидох при нея и й изразих съболезнованията си. Вдовицата се разрида още по-силно и аз също се разплаках. Лома пристъпяше от крак на крак до нас заедно със съратниците си, които бяха останали живи, и монотонно нареждаше:

— Марина, няма да те оставим, не се притеснявай за пари и изобщо… всичко, от което се нуждаеш, близки хора сме си.

Когато хорът подхвана любимия мотив на Таня, върху повечето лица полегна светла печал. Думите се харесваха не само на нас. Мъжете сурово се въсеха, жените ридаеха и общо взето всичко беше добре и по човешки, както обичаше да се изразява Таня.

Тя също изплака и просъска в ухото ми:

— На колко години беше Синигера?

— Откъде да зная? Връстник е на Лома.

— Ох, съвсем млад значи, жалко — изхлипа Таня. — Целият живот е бил пред него… Царство му небесно… А колко прочувствено пеят, мога вечно да ги слушам…

Стрелнах я с подозрителен поглед, но премълчах.

Вкъщи започнах да мъмря Гена:

— Да не си посмял да пиеш, нали виждаш какво става. Единият се блъсна с кола, другият изгоря в собствената си сауна — и всичко е все заради това проклето пиянство. И никаква сауна повече за теб. А пък ако ти се прииска да си пийнеш, няма проблеми да го направиш с мен в собствения си апартамент. Пий си колкото щеш, но да си пред очите ми. Не ми стигат другите тревоги, ами на това отгоре да те чакам и да те мисля с кого си, къде си и какво става с теб…

Лома изпи една чаша и взе да скърби:

— Със Синигера бяхме в една детска градина…

— Къде? — не разбра Таня. Тя дойде с нас да помене покойника и го правеше с огромно удоволствие.

— В детската градина, глупачко — ядоса се Лома, — и в училище бяхме в един клас.

— И седяхте на един чин, така ли, Гена? — подсказа му Таня. — Или не сте? Вече не помня, покойният Святов ми разказа, но съм забравила. Май че Синигера направил някакъв побой и ударил някакъв мъж с бутилка, а ти като приятел си поел вината. Майка му и баща му го отървали. По това време баща му бил началник, а твоят вече бил в затвора, пък майка ти се претрепвала да работи на две места и миела стълбите по блоковете. Синигера получил условна присъда, а пък ти си влязъл в затвора. Или това е било по друг повод? — Лома се навъси. Таня му доля водка, изпи своята и продължи: — Разбира се, мъжкото приятелство е скъпо нещо, ние, жените, не можем да го разберем, не сме устроени така… Макар че, честно казано, не виждам кой знае каква полза от тези стари приятели. Да вземем например същия този Синигер, какво добро ти е направил? Е, пиехте заедно… ама как само се дуеше, понеже си мислеше, че щом сте прекарали заедно детството си, значи и сега за него ти си Гена Ломов. Все се хилеше, Лома, та Лома… Че какъв Лома си му ти? Сега ти си Генадий Викторович и всеки трябва да го разбере и да го почувства, а те нямат никакво уважение… Разбира се, жалко за Паша, но ако трябва да сме честни, загубата не е голяма… Царство му небесно — добави Таня и изпи още една чаша.

В края на май ни споходи неприятност — едно от нашите момчета влезе в болницата с огнестрелна рана. И тъй като бил в съзнание, милицията веднага дойде в кантората. Нямам представа как го бяха принудили, но то бе успяло да издрънка много неща. Сетне, разбира се, се беше изплашило. Естествено органите на реда не смятаха Лома за свой човек и се лепнаха за него по-лошо от репей за бездомно куче. Нямаше нищо кой знае колко страшно, но положението беше притеснително и трябваше да се вземе под контрол. И тогава аз си спомних за Сердюков. Обадих му се по телефона и любезно започнах:

— Здравейте, Константин Николаевич. Може би не си спомняте за мен, аз съм Лада Юриевна, запозна ни…

— Шегувате се, Лада Юриевна — засмя се той. — Човек не би могъл да ви забрави и вие много добре знаете това. С какво мога да ви бъда полезен?

— Един мой роднина има нужда от адвокат, трябва да е най-добрият от всички възможни. Много разчитам на вас.

— Делото наказателно ли е? — попита той след кратко мълчание.

— Всъщност няма никакво дело… Дали не може да се срещнем, за да ви обясня всичко?

— Добре.

След час ние седяхме в един ресторант. Той така се бе вторачил в мен, че започнах да се изчервявам.

— И какъв е проблемът? — усмихна се Сердюков, след като установи, че погледите му са постигнали целта си.

— Племенникът на моята приятелка има проблеми… — Изложих същността на нещата, без да бързам, и внимателно наблюдавах Константин Николаевич.

Той се подхилваше доста цинично, а гърдите ми го интересуваха много повече от думите ми. Когато приключих с разказа си, той каза:

— Това е дребна работа. Кажете на приятелката си, ако тя наистина съществува, че показанията, получени от ранен или болен човек, който е под въздействието на наркотици, не се вземат под внимание от нито един съд.

— А той бил ли е под такова въздействие? — подсмихнах се аз.

— Вероятно са успели да му сложат някакъв серум по пътя до болницата.

— Мога ли да разчитам на вас?

— Можете — кимна той. — Сигурен съм, че знаете колко струва времето ми.

— Естествено — усмихнах се аз.

И повече не разговаряхме по делови въпроси. Някъде след около половин час аз се извиних и си тръгнах към къщи. И веднага се обадих на Таня:

— Събери каквото можеш за Сердюков.

— Добре, а защо?

— За да построиш Империя, ти трябва силен отбор.

Таня само изсумтя.

Сердюков постъпи точно така, както обеща. Стражите на закона се отнесоха към ситуацията с разбиране. Адвокатът поиска доста пари, а пък аз му дадох два пъти повече. И той ги взе. След една седмица отново му се обадих и поисках среща. Този път се видяхме на чист въздух в парка.

— Константин Николаевич — казах и измъкнах куп документи в една евтина папка, — тук са отбелязани всичките ви доходи за миналата година — разбира се, не тези, които са известни на данъчните власти, а истинските суми.

Той се подсмихна, прегледа документите и ме погледна с уважение.

— И какво следва по-нататък?

— Ако работите за нас, ще получите три пъти повече. И това е само началото.

— За вас ли? — повдигна вежди той.

— Нека кажем така — за мен.

— И в какво ще се състои моята работа?

— Най-вече в даването на разумни съвети. Макар че може да възникне и ситуация, подобна на тази, каквато имаше преди седмица.

Той се засмя.

— Ако разбирам правилно, на работа ме кани местната мафия.

На това място се разсмях аз.

— Мафия ли? Това е крайно несполучливо определение… Моята приятелка иска да построи империя и аз й помагам. Не ме гледайте така, с ума си съм. Ако искате, ще ви донеса медицинско свидетелство от психиатрията. Ние имаме идея как, но по някои въпроси не ни достига образование. Трябва ни човек като вас. Ловък, умен и циничен. А сега да си поговорим още малко за вас. Тъй като работите с пот на чело, след няколко години може би ще се преместите в столицата. И ще постигнете някои неща. Вероятно големи неща. Зависи какъв ще ви е късметът… Само че е по-добре да си крал в собственото си кралство, отколкото генерал в чуждо. След две години всички пари, които се превъртат, шумолят и се харчат в този град, ще бъдат наши. А това означава власт и почти безгранична свобода.

— След две години ли казахте? — попита той.

Кимнах.

— Може би и по-рано. Две години са крайният срок.

На това място той отново се засмя и каза:

— Знаете ли, вярвам ви.

— И правилно постъпвате — усмихнах се.

— Вашата приятелка също ли е хубава? — попита той и ме хвана за ръката.

Издърпах я, погледнах го и рекох:

— Константин Николаевич, хората казват за вас, че сте много умен човек. Предлагам ви толкова пари, колкото не струва нито една жена. Опитайте се да отклоните вниманието си от моята външност и си представете, че пред вас стои една старица или например мъж.

Той се подсмихна.

— Това е трудно…

— Тогава си представете, че под роклята ми се крие космат корем или че гърдите ми са напомпани със силикон.

— А те напомпани ли са? — Погледнах го в очите, а той ми рече: — Извинете… Трябва да ви кажа, Лада Юриевна, че след първата ни среща аз също се поинтересувах от вас. Не съм ви направил досие, но научих някои неща, а за други се досетих по логичен път. Ситуацията в града ми е известна и в нея за няколко месеца положението доста се промени. След първото ви обаждане с нетърпение очаквах второто, така че вашето предложение не ме изненадва…

— Значи ще си помислите, така ли?

— Няма за какво да си мисля — отвърна той. — Съгласен съм.

Останахме дълго в парка, разхождахме се по алеите, а някъде след около час минахме на „ти“ и това стана някак от само себе си и напълно естествено. Той на няколко пъти ме погледна с искрено възхищение и аз със задоволство отбелязах, че този път възторгът му не беше предизвикан от лицето ми или от разкошния ми бюст.

— Банката е перспективно нещо — кимна той. — Естествено в този случай нещата трябва да се обмислят много добре, но като цяло идеята си заслужава… Сега аз също си мисля, че крайният срок е две години…

Той ме изпрати до колата, а аз му казах:

— Ще ти дам няколко практически съвета: пред Лома се дръж скромно, не демонстрирай, че си чак толкова умен, превий гръб веднъж-дваж, бъди мъдър и не се смей с глас. Трудно е да се издържи на погледите му, но е наложително, в най-лошия случай го гледай между очите. Към мен се обръщай само на име и презиме, не ми прави никакви комплименти, не ми се усмихвай и не ми мяткай погледи. Гледай към мен само когато ми говориш директно. Разбира се, в началото Лома ще те посрещне на нож и няма да поиска да те вижда покрай мен. Но ти ще го изтърпиш. Ако се държиш правилно, той ще свикне с теб. Ще ти прости очилата и интелигентността, а пък след това дори ще те заобича като близък човек… Не искам да те заплашвам, ти си умен човек. Ако делът ти се стори малък, кажи и ще го обсъдим. Най-важното, което имаме аз и приятелката ми, не са парите, а куражът… Ако започнеш да хитруваш, ще ти изпеем една песничка…

— Какво? — не разбра той.

— Ще ти изпеем „Вечная памят…“

Както и предполагах, Лома посрещна Сердюков на нож.

— За какъв дявол ми е тази интелигенция в къщата? — крещеше той.

В този момент аз между другото си спомних за къщата:

— Какво строиш там от половин година? Да ме беше завел поне веднъж…

— Ами нали ти каза… — подхвана Лома.

— Какво искаш от една жена? Ние, както е известно, днес говорим едно, а утре — друго. Разбира се, ти беше прав за къщата, сега много добре го осъзнавам. И искам къща… Само че я искам такава, каквато си я представям аз. Кой работи там? Половин година се туткат и какво са направили? Вечно се опитват да смъкнат повече пари, пият по цели дни и накрая ще струпат някаква ужасия.

— Ладенце, няма проблеми, ще струпат това, което искаш ти. Хайде да идем там, веднага можеш да я видиш.

— Да вървим… Но имаме нужда от адвокат. Направо място не мога да си намеря, откакто ченгетата подхванаха онова момче. По цели нощи не мога да спя и непрекъснато си мисля дали няма да вземат да ти направят някоя мръсотия. Ти си широко скроен човек, не държиш тайни, а тези мерзавци само дебнат удобен случай да те спипат. А Константин Николаевич ще се постарае гнусните им опити да не се увенчаят с успех.

— Той просто ти харесва, защото мутрата му е лъскава и дрънка като празна тенекия.

— Че той се страхува да не каже някоя излишна дума пред теб.

— Така и трябва, защото за една излишна дума сам ще го закопая в земята.

Започнахме да строим къщата и да опитомяваме Лома. Костя се оказа умен човек, възприе съветите ми и се държеше безупречно. Колкото и да му търсеше кусури, Лома не откри нищо подозрително у него и не след дълго започна да го нарича Костя, да го тупа по рамото и да повтаря:

— Умен човек си…