Алекс Крос, бягай

I.

Не ми се случва всеки ден голо момиче да ми отвори вратата, на която чукам.

Не ме разбирайте погрешно за двайсетте ми години стаж в полицията се е случвало и преди. Просто не толкова често.

— Вие сервитьорите ли сте? — попита момичето.

Имаше ясен, но празен поглед, който говореше за екстази, а отвътре се носеше мирис на трева. Гърмеше и музика, от онова безмилостно техно — бих си прерязал вените, ако ми се наложеше да го слушам твърде дълго.

— Не, не сме сервитьорите — отвърнах и извадих значката си. — Градска полиция. А ти си облечи нещо, веднага.

Момичето дори не се смути.

— Трябваше да има сервитьори — каза тя, по-скоро на себе си. Това ме натъжи и отврати едновременно. Момичето изглеждаше като гимназистка, а мъжете, които трябваше да арестуваме, бяха достатъчно възрастни да ѝ бъдат бащи.

— Проверете дрехите ѝ, преди да ги облече — казах на една от жените полицаи от ударния екип. Освен мен имаше петима униформени полицаи, представител на Службата за младежка и семейна закрила, трима детективи от отдел „Проституция“ и още трима от Втори участък, в това число моят приятел Джон Сампсън.

Втори участък е Джорджтаун — необичаен район за действие на отдел „Проституция“. Бялата тухлена къща на Ен стрийт, където се намирахме, бе типична за квартала и вероятно струваше над пет милиона. Имот под наем, предплатен за шест месеца от пълномощник, но документите водеха до д-р Илайджа Крийм, един от най-търсените пластични хирурзи във Вашингтон. Доколкото ни бе известно, Крийм щедро финансираше тези „браншови партита“, а партньорът му в греха, Джош Бергман, осигуряваше насладата за окото.

Бергман бе собственикът на „Кан Сити Долс“, законна агенция за модели, разположена в офис на Ем стрийт, за която упорито се носеха слухове, че е замесена в нелегалната търговия с жива плът. Детективите в управлението имаха сериозни подозрения, че докато Бергман с една ръка управляваше легитимната си агенция, с другата осигуряваше доставки на екзотични танцьорки, компаньонки за една нощ, масажистки и „порно таланти“. По моя лична преценка къщата беше пълна точно с такива таланти в този момент и всички те изглеждаха на около осемнайсет, плюс-минус. Преобладаваха тези с „минус“.

Нямах търпение да пипна двете отрепки.

Полицейското наблюдение бе засякло Крийм и Бергман в „Минибар“ в центъра на града около седем и половина същата вечер, а после, около девет и половина, бяха дошли тук, в къщата за забавления. Сега оставаше само да ги изобличим. Отвъд стените на фоайето партито кипеше с пълна сила. Салонът и официалната трапезария бяха претъпкани. Навсякъде паркетни подове и мебели в стил кралица Ана, от една страна, а от друга — полуголи, превъзбудени момичета, които танцуваха и пиеха от пластмасови чаши.

— Искам всички да бъдат отведени в салона за гости — извика Сампсън на един от униформените полицаи. — Имаме разрешително за обиск на тази къща по всяко време, така че започвайте да търсите. Издирваме наркотици, пари в брой, счетоводни книги, тефтери с планирани срещи, мобилни телефони, всичко. И спрете тази проклета музика!

Оставихме половината екип да действа в предната част на къщата, а с останалите тръгнахме към вътрешността, където партито продължаваше да се вихри.

Върху огромния мраморен барплот насред просторната кухня течеше мащабна игра на стриптийз покер. Половин дузина мускулести мъже и двойно повече момичета по бельо се мотаеха наоколо с карти в ръце, пиеха и си подаваха един на друг цигари с марихуана.

Някои от тях се разпръснаха при влизането ни. Част от момичетата се разпищяха и опитаха да избягат, но ние вече бяхме блокирали пътя им.

Някой най-после спря музиката.

— Къде са Илайджа Крийм и Джошуа Бергман? — попита Сампсън. Първият, който даде верен отговор, получава безплатен билет за излизане оттук.

Кльощаво момиче с черен дантелен сутиен и изрязани къси панталони посочи към стълбите. Съдейки по размера на бюста ѝ спрямо останалата част от нея, можех да предположа, че вече бе минала под ножа на д-р Крийм поне веднъж.

— Горе — каза тя.

— Кучка — измърмори някой под носа си.

Сампсън ми даде знак да го последвам и двамата се запътихме нагоре.

— Сега мога ли да си тръгвам? — извика момичето след нас.

— Нека първо проверим колко тежи думата ти — отвърна Сампсън.

Коридорът на втория етаж беше пуст. Единствената светлина идваше от електрически фенер, поставен върху антична масичка близо до стълбите. По стените имаше конни портрети, а подът бе застлан с ориенталска пътека, която свършваше пред затворена двойна врата в дъното на къщата. Дори оттук успявах да чуя бумтенето на музика от другата страна. Този път старата школа. Групата „Толкинг Хедс“. С парчето Burning down the house1.

Чувах и смях, и гласовете на двама мъже.

— Точно така, миличка. Малко по-близо. Сега ѝ събуй бикините.

— Дааа, ей на това му се вика добра инвестиция.

Сампсън ме погледна така, сякаш искаше или да повърне, или да убие някого.

— Да действаме — каза той и двамата тръгнахме по коридора.

II.

— Полиция! Влизаме!

Мощният глас на Сампсън заглуши всичко останало. Стовари тежко юмрука си върху махагоновата врата — неговата версия на „почукай и обяви присъствието си“, — после рязко я отвори.

Илайджа Крийм стоеше близо до вратата и изглеждаше точно толкова представителен, колкото и на снимките — пригладена назад руса коса, четвъртита брадичка с трапчинка, перфектни зъбни фасети.

Той и Бергман бяха напълно облечени. Другите трима не чак толкова. Бергман държеше айфон пред себе си и снимаше режисираните от тях занимания на палавата тройка върху огромното легло.

Едното момиче лежеше по гръб. Сутиенът ѝ бе разкопчан отпред, а яркорозовите ѝ прашки бяха смъкнати до глезените. Носеше и някаква прозрачна дихателна маска, свързана към висок, сив метален контейнер до леглото. Момчето върху нея бе чисто голо, като изключим черната превръзка на очите, а другото момиче стърчеше над него и снимаше отделно видео от различен ъгъл.

— Какво е това, по дяволите? — попита Крийм.

— Същото щях да попитам и аз казах. Никой да не мърда.

Всички присъстващи втренчиха изненадани погледи в нас, с изключение на момичето с маската. Тя изглеждаше в друго измерение.

— Какво има в контейнера? — попитах аз, а Сампсън отиде до нея.

— Азотен оксид — отвърна Крийм. — Просто се успокойте. Тя е добре.

— Майната ти — сряза го Сампсън и свали маската от момичето.

Ефектът на азотния оксид е краткотраен, но аз не се заблудих и за миг, че тези хлапета бяха взели само това. На нощното шкафче имаше няколко сини таблетки екстази, две-три кафяви стъклени шишенца — вероятно амилнитрат — и преполовена бутилка от 200 мл текила „Куерво Резерва“.

— Слушай — спокойно каза Крийм и ме погледна право в очите. Доколкото можех да преценя, той командваше тук. — Виждаш ли онова куфарче в ъгъла?

— Илайджа? Какво правиш? — попита Бергман, но Крийм не отговори. Не откъсваше поглед от мен, сякаш двамата бяхме единствените присъстващи в стаята.

— В това куфарче има плик с трийсет хиляди долара — каза. После погледна многозначително към кафява кожена чанта върху античния шкаф до един от трите прозореца в дъното на спалнята. Всички завеси бяха спуснати, но ми беше напълно ясно накъде биеше. — Според теб колко време може да се купи с трийсет хиляди долара? — попита той. Държеше се невероятно хладнокръвно. И арогантно. Явно не очакваше да му откажа.

— Нямаш вид на човек, който се измъква през прозореца, Крийм — казах.

— Обикновено не — отвърна той. — Но ако знаеш кой съм, значи си наясно, че тук залогът е доста голям — семейство, лекарска практика…

— Шест и половина милиона доход само за миналата година казах. — Според нашите данни.

— Както и репутацията ми, разбира се, а това е нещо безценно в този град. Е, какво е решението ти, детективе? Имаме ли сделка?

Усещах, че в съзнанието си вече бе прехвърлил единия си крак през прозореца. Той бе човек, свикнал да получава онова, кое го иска.

Аз обаче не бях седемнайсет годишно момиче с комплекси относно външния си вид.

— Мисля, че партньорът ми го формулира най-добре — отвърнах. — Какво точно каза, Джон?

— Нещо от сорта на „майната ти“ — обади се Сампсън. — На колко години са тези хлапета, Крийм?

За пръв път безупречното самообладание на Крийм се пропука. Идиотската му брадичка увисна, а очите му започнаха да се стрелкат в различни посоки.

— Моля ви — каза, — там, откъдето идват тези пари, има още. Още много. Сигурен съм, че ще успеем да измислим нещо.

Но аз вече бях приключил с него.

— Имаш право да запазиш мълчание…

— Не искам да се моля.

— Ами недей тогава — казах. — Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб…

— За бога, вие ще ме унищожите! Не го ли разбирате?

Нарцисизмът му сам по себе си бе изумителен. А нехайството му относно това, което бе направил тук — още повече.

— Не, доктор Крийм — казах аз, докато закопчавах белезниците на китките му. — Вие вече си го причинихте сам.

III.

Два месеца след деня, в който злополучният скандал с доктор Крийм гръмна във вестникарските заглавия, той бе готов за промяна. Голяма промяна. Удивително е на какво са способни куп пари, малко време и добър адвокат.

Естествено, той все още не беше вън от опасност. А и парите нямаше да ги има вечно. Не и ако зависеше от Миранда. Напоследък тя говореше с него само чрез адвоката си, а Илайджа не можеше да вижда Клои и Джъстийн, откакто бъдещата бивша госпожа Крийм ги бе изпратила в къщата на родителите си в Нюпорт. Адвокатът твърдеше, че те щяха да завършат учебната година там.

Тишината и от страна на момичетата бе оглушителна. И трите му руси красавици — Миранда, Джъстийн, Клои — бързичко му обърнаха гръб, с лекотата, с която човек захлопва врата.

Колкото до лекарската практика — нито една консултация, камо ли час за преглед, след информацията в пресата, че доктор Крийм (или доктор Крийм3, както някои от по-жълтите парцали го наричаха) бе предлагал хирургични процедури срещу секс с протежета — непълнолетни, за жалост — на Джошуа Бергман. Заради това и пикантната видеоколекция, която Крийм бе натрупал в домашния си компютър, все още го грозеше реалната опасност от затвор, ако се стигнеше до съд.

Но Илайджа Крийм нямаше никакво намерение да позволи това да се случи. Как беше онова старо клише? Днес е първият ден от остатъка на живота ти?

Да, наистина. И той щеше да го сбъдне.

— Не мога да отида в затвора, Илайджа — каза му Джошуа по телефона. — И не казвам, че не искам. Просто не мога. Не мисля, че ще оцелея там, наистина.

Крийм притисна безжичната слушалка към ухото си, за да чува по-добре и за да не ги подслушват минувачите по Ем стрийт.

— По-добре ти, отколкото аз, Джошуа. Ти поне харесваш пишки.

— Говоря сериозно, Илайджа.

— Шегувам се, Джош. На мен също не ми се влиза в затвора, повярвай ми. И точно затова няма да позволим да се стигне дотам.

— Къде си ти впрочем? — попита Бергман. — Звучиш странно.

Заради маската отвърна Крийм.

Маската?

— Да. Точно това се опитвам да ти кажа. Има промяна в плановете.

Маската представляваше майсторски изработена латексова отливка от човешко лице. Последна новост. Крийм я изпробваше след избухването на скандала, когато собственото му лице бе станало обществена собственост. Сега, докато минаваше покрай стъклената витрина пред „Достъпен дизайн“, той едва разпозна собственото си отражение. Насреща си виждаше единствено грозен старец — бледа кожа, хлътнали бузи, жалки остатъци от суха, побеляла коса върху осеян с кафеникави петна скали. Поразителна гледка всъщност. Патетична дори. Старецът в отражението изглеждаше точно толкова смачкан, колкото се чувстваше доктор Крийм напоследък.

Очила с тъмни рамки прикриваха отворите около очите му. И макар да чувстваше устните опънати и неудобни, те все пак бяха достатъчно еластични, за да му позволят да говори, да пие, да яде абсолютно всичко, без да сваля маската.

— Не исках да ти казвам, преди да съм се уверил, че е сполучлива — каза Крийм, — но имам изненада за теб.

— Какво имаш предвид? Каква изненада? — попита Бергман.

— Джошуа, помниш ли Форт Лодърдейл?

Последва дълго мълчание, преди да получи отговор.

— Разбира се — тихо отвърна той.

— Пролетната ваканция, 1988.

— Казах, че помня — отсече Бергман, но после отново омекна. — По онова време бяхме просто двойка ембриони.

— Знам, че беше отдавна — каза Крийм. — Но мислих доста по този въпрос и не съм готов просто да потъна тихо в нощта. А ти?

— Божичко, не — каза Бергман. — Но ти беше този, който…

— Знам какво съм казал. Но това беше отдавна. Сега е друго.

Крийм чу как приятелят му изпусна дълга, бавна въздишка.

— Господи, Илайджа — каза. — Наистина ли?

Звучеше уплашен, но вълнението му надделяваше. Въпреки вродената си плахост, Бергман притежаваше и някаква изключително извратена черта в характера. Той винаги се бе вълнувал от убийствата повече от Крийм.

За Крийм те бяха просто катарзис, нищо повече. Начин да сложиш край. А този път имаше съвсем нов план за действие.

— Значи… това наистина се случва? — попита Бергман.

— Да, за мен — отвърна Крийм.

— Кога?

— Точно в този момент. Чакам я да излезе, докато си говоря с теб.

— Ах… мога ли да слушам?

— Разбира се каза Крийм. — Защо мислиш, че ти се обадих? — Но нито думичка повече. Ето я, идва.

IV.

Крийм стоеше в очакване от другата страна на улицата, срещу „Даун Дог Нога“, докато групата от вечерната тренировка в 19:45 излизаше от сградата. Сред първите появили се на Потомак стрийт бе Дарси Викърс висока, добре сложена блондинка.

Не можеше да си присвои заслугите за ръста или русата коса, но добрите пропорции на тялото се дължаха именно на него. Сочният бюст на Дарси, идеалната симетрия в извивките на веждите и устните, красиво изваяните бедра представляваха едни от най-добрите творения на доктор Крийм.

Не че Дарси някога бе проявила и капка признателност. Тя смяташе, че светът е населен с нейни лакеи. Типичен екземпляр — лобист за Кей стрийт със стероидно усещане за превъзходство и отчаяна нужда да запази младостта си възможно най-дълго.

Толкова познато. До болка познато.

Той изчака пред „Дийн енд Делука“, докато Дарси влезе да си вземе каквото там ядяха жените като нея. Не свали поглед от нея през цялото време, докато тя задържаше опашката, говорейки разсеяно по мобилния си телефон. После отново прекоси улицата, за да я последва по старомодната калдъръмена уличка към паркинга, където Дарси бе паркирала лъскавото си BMW.

Нямаше нужда да спазва твърде голяма дистанция. Той бе просто един дядка с анорак и ортопедични обувки — абсолютно невидим за всяка Дарси Викърс на този свят. Докато стигнат до третото ниво на паркинга, той бе скъсил разстоянието помежду им до пет-шест метра.

Дарси натисна копчето на дистанционното и багажникът на колата се отвори с тихо изщракване. Точно тогава той направи първия си ход.

— Извинете… Миранда? — плахо каза той.

— Съжалявам, не — отвърна Дарси и пусна торбата с покупките и постелката си за йога в багажника, без дори да го погледне.

— Странно — каза той. — Толкова много си приличате. — Когато жената не отговори, той пристъпи още по-близо и пресече онази невидима линия между личните им пространства. — Почти еднакви сте всъщност.

Тогава тя се обърна, изписаното по лицето ѝ раздразнение личеше съвсем ясно дори въпреки ботокса.

— Слушай — каза, — не искам да съм груба…

— Ти никога не искаш това, Миранда.

Когато тръгна към нея, тя протегна ръка да го отблъсне. Но доктор Крийм бе по-силен от стареца, за когото се представяше. По-силен и от Дарси Викърс. С лявата си ръка той притисна устата ѝ, когато тя понечи да извика.

— Аз съм, миличка — прошепна той. — Съпругът ти. И не се притеснявай. Всичко ти е простено.

Изчака, колкото да види изненадата в очите ѝ, после извади назъбен нож и го заби дълбоко в корема ѝ. Би предпочел да използва скалпел, но реши, че засега е по-разумно да стои настрана от инструментите на професията си.

Всичкият въздух в дробовете на Дарси Викърс излезе за секунди, тя се приведе и се строполи на земята. Ножът се запъна, но после докторът успя рязко да го измъкне.

С един бърз замах на крака си Крийм отлепи глезените ѝ от земята и я положи в багажника. Тя дори не направи опит да се съпротивлява. Чу се единствено хриптене, последвано от ларингеални спазми и няколко полуосъзнати дихания.

Той се наведе, за да се увери, че всичко това ще достигнело ушите на Бергман по телефонната линия. После отново заби ножа, този път в гръдния кош. И още веднъж, по-надолу, където отвори бедрената артерия с бързо L-образно движение, за да няма никакъв шанс за възстановяване.

Крийм ловко загреба сноп от дългата ѝ руса коса и го отряза с назъбеното острие на ножа. После още един, и още един, и още един, докато не остана почти нищо, освен неравни кръпки, изпод които прозираше скалпът ѝ. За себе си запази само една шепа и я напъха в торбичка с херметическо затваряне, а другите захвърли около тялото ѝ.

Умря по същия грозен начин, по който бе живяла. А доктор Крийм вече започваше да се чувства по-добре.

Когато приключи, Крийм затвори багажника и тръгна по най-близкото стълбище надолу към Ем стрийт. Не обели и дума, преди да излезе от паркинга на тротоара отвън.

— Джошуа? — каза. — Там ли си още?

— Аз… тук съм — обади се Бергман след няколко секунди мълчание. Дишаше накъсано, а гласът му звучеше почти като шепот.

— Ти да не би… — Крийм се ухили, макар че изпитваше и леко отвращение. — Джошуа, мастурбираше ли?

— Не — отвърна приятелят му, но твърде бързо. Бергман проявяваше нелепо чувство за благоприличие предвид обстоятелствата. — Приключи ли?

— Подписано, подпечатано, доставено — каза Крийм. — А ти знаеш какво означава това.

— Да — отвърна Бергман.

— Ти си на ход, стари приятелю. Нямам търпение да разбера какво ще измислиш.