Алекс Крос, бягай

90.

Двамата с Бри прекарахме сутринта в колите си — поддържахме връзка по телефона и използвахме всички възможни начини, за които можехме да се сетим, за да открием Ава.

Аз започнах с познатите си от Бюрото за разследване на младежка престъпност в Първи, Трети и Шести полицейски участъци. Те покриваха груповия дом на Ава, училището ѝ, нашата къща и „Сюърд Скуеър“, където тя се мотаеше преди. Полицейското управление разполага с централизирана база данни за изчезнали деца, но нищо не може да замести личната среща с хора, които работят ежедневно по улиците. За тази цел трябва да обиколиш участъците един по един.

Оказа се, че снимката, която Неса ни бе направила в груповия дом, бе по-ценна, отколкото си мислех. Не беше кой знае какво като качество, но все пак имах какво да покажа на хората. Изпратих я на всички, за които се сетих.

Бри започна от „Хауърд Хаус“ и разпита няколко от момичетата, както и Сунита, управителката с плитките. Излизаше, че никой не бе виждал Ава от закуска предишната сутрин. Била тиха, но това не беше нещо ново. На пръв поглед от стаята ѝ не липсваше нищо. Това означаваше, че не беше избягала своеволно.

След това Бри тръгна към „Сюърд Скуеър“ и обиколи квартала пеша, за да потърси старите приятели на Ава. По телефона ми каза, че е открила двама от тях — Патрис и Кей-Флай. Никой от тях не бе виждал Ава от седмици, но човек трябва да има едно наум, когато говори с деца от улицата. Бри им дала по една телефонна карта и обещала сто долара на всеки, който би могъл да ни помогне да я открием. По всякакъв начин.

Аз обиколих всички болници в района, а накрая се отправих към Трета улица в Североизточен Вашингтон, където се намираше отдел „Наркотици“ на Главното полицейско управление. Започвах да се хващам за сламки, но смятах, че ако някой знаеше за конкретни дилъри, които снабдяваха с окси или фалшив окси улиците, по които минаваше Ава, това би могло да ни е от помощ.

Колкото по-дълго продължаваше това, толкова по-зле се чувствах. Особено ако бяха замесени наркотици, в което бях почти сигурен.

Опиатите са може би най-слабо контролираните субстанции напоследък. На улицата има голямо търсене на първокласен фармацевтичен материал и продавачите непрекъснато се възползват от този факт. Пробутват боклука като истински окси и по този начин е невъзможно да се контролира дозата, още по-малко съдържанието на уличните наркотици. Когато казахме на Ава, че от свръхдоза непрекъснато умират деца, не говорехме празни приказки. В тази държава върлува опиатна епидемия, която се подклажда основно от хора на възраст под двайсет и пет.

До късния следобед не открихме абсолютно нищо. Трудно ми беше да не мисля за най-лошите варианти и полудявах при мисълта, че Ава бе тук наоколо, някъде, а ние се изчерпвахме откъм идеи къде да я търсим.

Знаех, че трябва да мисля позитивно — ако не заради мен, то поне в името на Нана и на децата. Но истината бе там, че имах ужасно усещане относно цялата тази работа.

91.

— Алекс, къде си, по дяволите? — извика Хайзенга в слушалката. Прибирах се вкъщи от Шести участък, когато получих обаждането.

— Съжалявам, изникна проблем у дома.

— Имаме нужда от теб. Веднага.

— Какво се е случило? — попитах.

— Шийла Бишъп, снощната дама на доктор Крийм. Открита е мъртва в апартамента си.

Новината щеше да ме раздруса още по-здраво, но вече бях вцепенен почти напълно. И все пак това бе още един юмрук в лицето, за капак на всичко останало.

— Крийм арестуван ли е? — попитах.

— Не — глухо отвърна Хайзенга. — Това е поредният камък в градината ни. Кучият син е изчезнал.

Това ме събори. Скочих върху спирачката насред Ди стрийт и отбих встрани.

— Изчезнал? Как е възможно това? Следим го плътно от вчера.

— Измъкнал се е от задния двор на къщата си, както изглежда — каза тя. В гората, а оттам — един бог знае къде.

Веднага се сетих за Джери Доил. Той обсъди надълго и нашироко как екипите за наблюдение на Крийм са недостатъчни — и се оказа прав.

Спомних си, че къщата му граничеше с парка „Гловър Арчболд“, който се простира от „Кътидръл Хайтс“ чак до Потомак. Наблюдавахме предната част на къщата, но нямаше начин да покрием напълно цялото открито пространство откъм задната част. Идеалната дупка в мрежата ни. Толкова поне знаехме — вече.

— Обявен е за издирване, но междувременно искам ти да отидеш до апартамента на Шийла Бишъп.

Тя ми даде адреса на „Логан Съркъл“. Не беше въпрос на избор. Ако исках да продължа да ходя на работа, трябваше да отида.

И все пак, когато приключих разговора си с Хайзенга, продължих към къщи. Протоколът да върви по дяволите. Трябваше да нагледам и семейството си.

Всъщност Бри ме насърчи да отида, когато се видяхме. Двете с Нана седяха като залепнали до домашния телефон в очакване на обаждане от Стефани, докато Бри поддържаше контакт по мобилния си телефон с районните участъци, болницата и „Хауърд Хаус“. Децата бяха при леля Тия, а при нужда можеха да останат да преспят там.

— Отивай — каза тя. — Ако има новини, веднага ще ти звънна. Сампсън и Били обикалят квартала с колата и се оглеждат. По-късно можеш да ги смениш.

— Ти добре ли си? — попитах.

— Не — отвърна Бри. — Но какво от това? Просто отивай.

Погледнах към Нана, която бе сключила длани под брадичката си. Не знаех дали се молеше, или просто размишляваше, но тя също не изглеждаше добре.

Целунах и двете за довиждане и излязох през задния двор.

92.

Апартаментът на Шийла Бишъп заемаше половин къща от тухла и камък, с кула като в замъците, в северния край на „Логан Съркъл“. Като изключим шепата хора, които гледаха как кучетата им тичат около статуята на Джон Логан, и обичайния дневен автомобилен трафик, обстановката беше спокойна. Във всеки случай нямаше репортери. Истинско блаженство.

Присъстваха почти всички от разследващия екип, заедно с мобилната криминалистична лаборатория. Специалисти в сини анораци сновяха около входната врата, по стълбите и в господарската спалня, където няколко часа по-рано домашна прислужница открила трупа на госпожица Бишъп.

Точно там намерих и Валенте. Когато влязох, той бе коленичил до тялото и гледаше от позицията на жертвата към всички врати и прозорци.

Госпожица Бишъп бе простреляна веднъж в гърдите и по всичко изглеждаше, че се бе свлякла пред отворената двойна врата на дрешника си. Не бях напълно сигурен, но ми се стори, че носеше същите дрехи, с които бе напуснала дома на доктор Крийм.

Върху леглото ѝ имаше пазарска чанта „Барнис“, а вътре бяха вечерната рокля и обувките ѝ. Според Валенте ваната в прилежащата баня бе пълна почти до половината.

— Изглежда, че се е прибрала, оставила е чантата на леглото и е отишла да пусне крана на ваната — каза той. — После отново се връща в спалнята и — бам. Той я чака в дрешника. Няма признаци за влизане с взлом. Крийм спокойно би могъл да има ключ за апартамента ѝ.

Всичко звучеше логично, с изключение на частта за Крийм.

— Видях с очите си как я качи в такси около три сутринта — казах. — След това не е ходил никъде. Не и преди пет, със сигурност. Няма начин да я е изпреварил дотук.

— Въпросът в такъв случай е: кога е настъпила смъртта? — каза Валенте.

— Един от въпросите — уточних.

— Извинете?

Двамата с Ерико се обърнахме и видяхме Мани Ланор, един от криминалистите, застанал до вратата на банята. Държеше прозрачен полиакрилен лист за сваляне на отпечатъци с тъмните очертания на длан. Дори от пръв поглед личеше, че отпечатъкът бе твърде голям за ръката на госпожица Бишъп.

— Взех го от плочките над ваната — каза Ланор. — Има и още два частични отпечатъка като този върху крановете за топла и студена вода. Може да излезе нещо.

Първо ми хрумна, че убиецът е отишъл да спре водата, за да избегне наводнението в банята, което би могло да привлече внимание. После си помислих, че това приличаше на глупава грешка — освен ако просто не му е пукало. Или е бил със замъглено съзнание.

Последвахме Ланор на долния етаж, за да видим какво — ако изобщо — щеше да излезе от този отпечатък. Със сегашните мобилни автоматични скенери за идентифициране на пръстови отпечатъци процедурата, която преди отнемаше часове — без да споменаваме разходката до лабораторията, — може да се случи навсякъде, при това за броени минути. Още преди да успея дори да звънна на Бри, Ланор вече бе открил съвпадение и разпечатваше резултата.

— Ето го вашия човек — каза той и ми подаде доклада. — Името Джошуа Бергман говори ли ви нещо?

93.

Обадих се на Бри, докато пътувах с Валенте от „Логан Съркъл“ към Ем стрийт, където живееше Джош Бергман. Нямаше новини за Ава. На този фронт цареше зловеща тишина.

Междувременно трябваше да насоча вниманието си върху настоящата ми задача, ако успеех.

Обикновено отнема поне час да се свика S. W. A. T. отряд, но ние не разполагахме с толкова време. Затова сглобихме наш екип за операцията. В рамките на трийсет минути разполагахме с петима полицаи, обучени в тактически действия, и един старши полицай, които стояха в бойна готовност на паркинг по Уотър стрийт, на една пресечка разстояние от дома на Бергман.

Джош Бергман имаше скъп тавански апартамент на последния етаж в преустроена мелница, останка от индустриалния разцвет на Джорджтаун през 19 век.

Според наблюдателя ни, разположен върху покрива зад неговия, Бергман бе сам вкъщи.

След бърза консултация е капитан Д’Аурия се натоварихме в два обикновени бели товарни микробуса и потеглихме към сградата. Шофьорите спряха отпред, вратите се плъзнаха встрани и ние тръгнахме в колона към входа.

Освен шестимата полицаи от тактическия екип, групата включваше мен. Валенте и още двама детективи от „Тежки престъпления“ в Първи участък, и всички се точехме един след друг нагоре по триетажното стълбище към тавана. Освен това имахме полицаи около сградата, линейки в готовност и Д’Аурия, заедно с малък екип в мобилен команден център надолу по Уотър стрийт.

Ударният екип бе въоръжен с пушки АК-15 и пистолети SIG P226. Електрошокови пистолети и сълзотворен спрей се носеха задължително.

Държах глока си в ръка за пръв път от връщането ми на работа. Всички носехме и бронежилетки. Разполагахме с предостатъчно хора, за да задържим Бергман, но той вероятно бе въоръжен и опасен. А може би и малко безразсъден. Не беше изключено да се опита да стреля.

Когато стигнахме до площадката на третия етаж, старши полицаят от ударната група вдигна два пръста към двама от екипа си, които излязоха напред с двайсеткилограмовия таран, който носеха със себе си. Всички бяха оборудвани със слушалки, но по протокол радиосигналът бе забранен след влизането ни в сградата.

Отвътре се чуваше гласът на Бергман. Звучеше така, сякаш говореше по телефона.

— Къде си, по дяволите? Каза, че ще бъдеш тук преди час. — Звучеше тревожно и сякаш се движеше непрекъснато. Когато отново заговори, гласът му заглъхна към дъното на апартамента. — Не ме интересува — каза. — Просто… не, чуй ме. Просто ела тук. Веднага?

Това беше. Усетих как общият пулс на групата започна да се ускорява, когато старши полицаят започна безмълвно да отброява на пръсти — три, две, едно. Двамата полицаи начело отстъпиха назад с тарана и го стовариха върху стоманената входна врата на Бергман. Грохотът отекна надолу по стълбището. Вече нямаше нужда да се прикриваме.

— Екипи В и Д, в готовност — предаде старши полицаят по радиостанцията. — Лицето може да се опита да избяга.

След още два бързи удара с тарана вратата най-после се откъсна от рамката и зейна отворена. Ударната група изчака сигнала за влизане и нахълта в апартамента.

94.

Аз и Валенте не дочакахме разрешение за влизане. Тръгнахме веднага след ударната група. По протокол от нас се очакваше да изчакаме сигнал за влизане, но никой от двама ни не разполагаше с такова търпение.

Озовахме се в откритото пространство на таванския апартамент, който изглеждаше безупречно изчистен до степен на стерилност. Бергман сякаш не притежаваше никакви вещи. В центъра на стаята имаше комплект от бели модулни мебели върху огромен сив килим, като остров, и едно високо гумено дърво, което се извисяваше чак до откритите греди на тавана. Кухнята от неръждаема стомана в единия край изглеждаше така, сякаш не бе използвана никога.

От Бергман нямаше и следа. Екипът бързо се разпръсна навсякъде, прескачайки се един друг, а после се втурна по дългия коридор към задната част на сградата.

— Полиция! Джошуа Бергман? — извиках. — Остани на място! Не мърдай!

В дъното на коридора зееше отворена врата, а вътре струеше светлина от няколко френски прозореца с метални рамки. Веднага щом първият полицай нахълта, чух как Бергман започна да крещи:

— Стой далеч от мен! Назад!

— Сър, оставете оръжието! — извика един от полицаите. — Вдигнете ръцете си така, че да ги виждам, и легнете на пода!

— Върви по дяволите!

Когато влязох в стаята, Бергман седеше с кръстосани крака върху огромно легло на платформа. Беше облегнал гръб на боядисаната бетонна стена, в едната си ръка стискаше бял айфон, а в другата — малък пистолет „Смит и Уесън“. Оръжието спокойно би могло да е същият 32-ри калибър, с който бе убил всички онези момчета, както и Шийла Бишъп.

— Бергман, остави оръжието! — казах му. — Не искаш да правиш това.

— О, така ли? Не искам? — Звучеше видимо раздразнен, но и сравнително съсредоточен. Погледна ме право в очите, когато го каза.

— Просто се опитай да се успокоиш — продължих аз. — Нека правим нещата едно по едно.

Отпуснах надолу собственото си оръжие и направих крачка към него, но спрях веднага щом той притисна пистолета под брадичката си.

— Мислиш си, че се шегувам? — попита.

— Джош… недей — казах. — Моля те.

— Твърде късно. — Той вдигна телефона към ухото си и каза една-единствена дума на онзи отсреща, който и да бе той. — Сбогом.

После натисна спусъка и си пръсна черепа.

Каквото и да бе причинил Бергман на други хора, да си отиде по този начин, бе ужасна гледка. Акт на пълно, безразсъдно отчаяние. Може би дори лудост.

Без да споменаваме ужасяващата кървава каша, която остави след себе си.

Всички се раздвижиха като по команда. Нямаше шанс за оцеляване, но смъртта на Бергман трябваше да бъде потвърдена. Старши полицаят отиде до тялото и провери китката за пулс, а Валенте докладва по радиостанцията.

— Един изстрел, субектът е в безсъзнание. Саморъчно нанесена огнестрелна рана — каза. Когато старши полицаят поклати глава, Валенте добави: Няма признаци на живот.

Пистолетът на Бергман лежеше върху завивката, а телефонът бе паднал на пода. Това веднага грабна вниманието ми. Бях почти сигурен с кого бе говорил, но трябваше да се уверя, ако можех.

Взех телефона и отново набрах последния номер. След първото позвъняване ме препрати на гласова поща.

— Ало — чу се познат глас. — Свързахте се с доктор Илайджа Крийм. В момента не мога да приема обаждането. Моля, оставете съобщение. Благодаря, желая ви приятен ден.

95.

Това изобщо не беше краят. Намирахме се точно по средата на всичко.

Досега, при наличие единствено на косвени улики срещу Крийм, можехме само да го наблюдаваме. Едно е да наблюдаваш някого в дома му от улицата — от правна гледна точка — и съвсем друго да влезеш вътре. Съдилищата са много чувствителни на тази тема.

Каква ирония да получим така желания пробив в разследването не от Крийм, а от Бергман, нашия предполагаем Речен убиец. Фактът, че той бе звънял многократно на домашния и мобилния телефон на Крийм в часовете преди да се самоубие, бе достатъчен да предприемем решителни действия. До един час след самоубийството на Бергман вече разполагахме със съдебно разрешение за обиск в дома на Крийм, както и със заповед за арест на самия Крийм, разпратена до всички подразделения по Източното крайбрежие. В заповедта имаше и специална забележка, че Крийм вероятно пътуваше дегизиран. Тя съдържаше снимка от шофьорската книжка на Крийм, както и най-ясното изображение на маскирания старец, с което разполагахме, но не изключвахме и други възможности. Той лесно би могъл да промени външността си — и вероятно го бе направил.

Според мен Крийм бе планирал това бягство през цялото време. Това обясняваше и защо се развяваше пред полицията толкова нагло. Без да споменаваме смъртта на Шийла Бишъп и Джош Бергман. Нима всичко това бе една голяма, рискована димна завеса за него?

В такъв случай бе изпълнил целта си. Вече бяхме изгубили между пет и девет ценни часа, в зависимост от това кога Крийм ни се бе измъкнал.

За обиска на къщата в „Уесли Хайтс“ двамата с Валенте свикахме екип от още трима детективи, плюс четирима от мобилното полицейско звено. Това е бавен, методичен процес — мъчително бавен, когато извършителят е избягал и се издирва. Когато пристигнахме в къщата, незабавно се разпръснахме по трите етажа за максимална ефикасност.

Аз започнах от партера, където Крийм имаше кабинет, стая за прегледи и чакалня с отделен вход. Долу имаше и гараж, и всекидневна — с доста местенца за оглед.

Оказа се, че Крийм дори не се бе опитал да скрие някои неща. Още в първите няколко минути открих комплект за гримиране в горното чекмедже на бюрото. Вътре имаше пигменти за лице в различни нюанси, десетина различни малки четки, шишенце театрално лепило и още няколко артикула с неясна за мен цел. Може би бе работил върху последната си маска точно тук, на това бюро, докато аз съм стоял отвън и съм наблюдавал къщата предишната нощ.

Междувременно непрекъснато набирах номера на Крийм, отново и отново. Не очаквах да ми вдигне, но реших, че си струваше да опитам. Той бе от онзи тип хора, на които би им доставило удоволствие да нанесат прощално слово пред ченгетата, ако им се удаде възможност.

През първия час получавах един и същ отговор, непрекъснато — гласова поща. Той вероятно бе изключил телефона, за да не приема сигнали от клетъчните мрежи и да не оставя диря след себе си.

Но това не означаваше, че съм грешал за Крийм. Той очевидно бе проследил входящите ми обаждания по някакъв начин, защото следващото позвъняване на моя телефон бе от него. Връщаше ми обаждането — при неговите условия, разбира се.

96.

Не разпознах номера върху екрана, когато приех обаждането.

— Детектив Крос — казах.

— Аз съм — каза Крийм. — Героят на деня.

Подскочих от изненада и ударих коляното си в бюрото му. Валенте тъкмо влизаше в стаята и аз щракнах с пръсти, за да привлека вниманието му.

— Доктор Крийм — многозначително казах аз. — Малко съм изненадан от това обаждане.

Валенте веднага извади собствения си телефон и набра някакъв номер, вероятно за да опита да го проследи.

— Исках да попитам за Джош — каза Крийм.

— Какво за него? — отвърнах.

— Мъртъв ли е?

Валенте ми даде знак да не бързам, а да протакам разговора максимално.

— Няма да обсъждам това с теб по телефона — казах. — Кажи ми къде си. Ще се срещна с теб, където ти избереш. Без други полицаи.

Крийм замълча, може би просто за да се усмихне на себе си. Той несъмнено се наслаждаваше на това.

— Не си правете труда с този телефон, между другото — каза. — Купих го преди час и ще го изхвърля веднага след този разговор.

Вероятно използваше предплатен телефон, закупен от супермаркет. От полицейска гледна точка те са най-лошият вариант. Невъзможно е да бъдат проследени.

Реших, че най-добрият начин да задържа Крийм на телефона, е като подхранвам гигантското му его. Това явно бе единственият език, който той владееше.

— Знаеш ли, в момента тече мащабно издирване казах. — Майсторски ни се измъкна.

— Някакъв успех до момента? — попита той.

— Ако имаше…

— Разбира се. Сега нямаше да водим този разговор — довърши Крийм.

Освен това се стараех да не се държа снизходително към него. Крийм бе всичко друго, но не и глупав. Ако сега го изгубех, нещо ми подсказваше, че това щеше да е краят.

— Бих се радвал да ми кажеш как успя да го направиш — казах. — Този случай е забележителен. Ти, Бергман и всичко останало. Предполагам, че сте работили заедно от самото начало.

Този път Крийм въздъхна почти носталгично.

— Чак от колежа всъщност. И двамата вкусихме от това тогава, точно като стария Джак Спрат и жена му13.

— Моля?

— Той харесваше момчетата, аз харесвах момичетата. А двамата заедно си облизвахме чинията.

Побиха ме тръпки от невъзмутимата му, хладнокръвна гордост от цялата тази работа. Нямах представа къде отиваше, но не допусках и за секунда, че би могъл да овладее желанието си да убива.

— И сега какво? — попитах. — Изчезваш и от теб ни вест, ни кост?

— Такава е идеята отвърна той.

— Планираш ли да напуснеш страната? — попитах, но Крийм не отговори на въпроса ми.

— Обадих се, защото исках да попитам за Джош — каза. — Ако нямаш какво да ми кажеш на тази тема, затварям.

Погледнах Валенте, но той просто поклати глава и прокара пръсти през косата си. Нещата не вървяха добре.

— Какво искаш да знаеш? — попитах.

— Мъртъв ли е, или не?

— Да — отвърнах. Скоро щеше да плъзне в новините така или иначе.

— Къде го е направил? — попита Крийм.

— В апартамента си на Ем стрийт — отвърнах аз, опитвайки се да печеля време.

— Не. Имам предвид друго… прозвуча ми така, сякаш се самоуби. В устата ли се простреля?

— Под брадичката — отвърнах.

— Божичко. Сигурно е било доста кърваво.

— Така беше — казах. — Тежко ли ти е? Той беше твой приятел в крайна сметка.

Крийм отново замълча. Напрягах слух, за да доловя някакви издайнически звуци около него, но не се чуваше нищо.

— Ти лекар ли си, Алекс? — попита той накрая.

— Да. Психиатър съм — отвърнах.

— О. Виж ти, каква изненада.

— Чуй, аз ти казах за Джош. Дай ми нещо в замяна казах. — Има ли други жертви, за които трябва да знаем? Кажи ми колко души си убил през годините.

— Съжалявам — отвърна Крийм, — но времето ни за днес изтече. Нали това е дежурната реплика на психиатрите?

— Почакай. Още един въпрос.

— Беше ми приятно, детективе, но и двамата знаем, че съм доста далеч от обсега ви. На ваше място не бих си правил труда.

— Крийм, чакай! — казах, но беше твърде късно. Той вече бе затворил.

По изражението на Валенте разбрах, че не беше стигнал доникъде. И че беше много ядосан. Беше ни дадена прилична възможност да проследим Крийм, но той отново се бе изплъзнал между пръстите ни.

Може би за последен път.

97.

Опитах се отново да звънна на новия номер на Крийм, но получих автоматичен запис на гласово съобщение. Вероятно бе унищожил телефона веднага след като ми затвори.

След това, без да губя повече време, отново насочих вниманието си към домашния му кабинет. Може би тук имаше нещо, което да ни подскаже къде бе планирал да избяга.

По всичко личеше, че Крийм обичаше реда. Вероятно малко прекалено, до степен на маниакалност. Всичко в къщата му беше безупречно, пасваха си дори кутиите за писма, чашката за химикалки и телбодът, подредени в идеална редица на бюрото. Лесно можеше да се направи извод, че това бе външно проявление на човек, който имаше нужда да контролира всеки аспект на своята вселена — от обикновените физически детайли до повтарящия се, свръхпрецизен начин, по който кълцаше всяка от жертвите си.

Убийствата на Бергман също бяха подобни едно на друго, но там имаше разлика. С всяко следващо убийство Бергман все по-трудно се обуздаваше. Всяко от тези млади момчета на повикване бе пробождано и осакатявано малко повече от предишното. В ретроспективен план Бергман беше бомбата с часовников механизъм, на която ѝ предстоеше да избухне. Крийм бе по-скоро като швейцарски часовник.

След като прегледах бюрото му, тръгнах към кабинета и започнах да отварям чекмеджета, да разлиствам папки, дори повдигах мебелите, за да надникна под тях. Едва когато стигнах до черната аудио-визуална конзола до вратата, открих нещо, което изглеждаше съвсем ненамясто.

Там, в дъното на шкафа, зад комплект хронологично подредени журнали на Американската медицинска асоциация, намерих три еднотипни рамки за снимки, изработени от оловно калаена сплав. Изглеждаха по-скоро захвърлени тук, отколкото сложени нарочно.

Извадих ги и забелязах, че стъклото почти липсваше, а няколко счупени парченца лежаха на дъното на шкафа. И трите снимки бяха семейни. Имаше групов кадър на семейство Крийм пред гигантска коледна елха; една плажна снимка на Миранда Крийм; и двойна рамка с панти с училищни снимки на двете дъщери.

И трите жени — Миранда, Клои и Джъстийн Крийм — бяха красиви, високи и руси. Дори забелязах, че двете момичета приличаха малко повече на модела на жертвите, отколкото майката.

Точно там открих и неопровержимия ключ към много от неизвестните. Всяка снимка бе прободена с остър предмет, сякаш някой бе забил разтворена ножица в центъра. По три пъти всяка. Всичко по три.

Ето кого се бе опитвал да убие, нали? Крийм методично — и символично — бе заличавал трите жени, които го бяха напуснали след скандала. Ако ги бе атакувал директно, би било твърде подозрително. Затова бе избрал най-добрата алтернатива — да напада техни заместители, каквито имаше в изобилие, може би и като начин да потуши желанието си да убие собственото си семейство.

А може би просто се подготвяше за това.

Втурнах се нагоре по стълбите да открия Валенте. Намерих го в господарската спалня на втория етаж. Претърсваше бюрото на госпожа Крийм, когато влязох.

— Какво става? — попита.

— Къде е семейството на Крийм в момента?

— Роуд Айланд. Преместили са се в дома на родителите ѝ в Нюпорт. Това е последното, което знам за тях. Защо?

Вдигнах една от разкъсаните снимки и му я показах.

— Защото не мисля, че е приключил — отвърнах.

98.

Автобус 53 за Ню Йорк, Бриджпорт, Провидънс и Бостън ще отвори врати след десет минути. Пътниците със закупени билети могат да се отправят към сектора и да заемат местата си.

Илайджа Крийм стоеше пред огледалото в тоалетната на автобусна гара в центъра на Филаделфия, за да се увери, че е готов за следващия етап от пътуването си.

Докосна тила си, където латексът бе залепен незабележимо с театрално лепило за кожата му. Потупа тъмната перука и намести долната дреха. Едва сега наистина си даваше сметка през какво преминаваха жените. Гримът не беше проблем, но стягащото бельо за оформяне на тялото си бе целодневно мъчение.

И все пак крайният резултат беше невероятен. Когато гледаше в набразденото, мръсно огледало, не виждаше себе си, а злощастна женица на определена възраст, с кафяви петна по кожата и малка, но ясно изразена двойна брадичка. Дори жълтите зъби на заклет пушач бяха специално изработени фасети. Ако можеше да избере един шедьовър от цялата си професионална дейност, би заложил на този.

До момента никой не му бе обърнал и капка внимание. Нито старата дебеланка, която му продаде автобусния билет на гара „Юниън“, нито малкото идиотче, което седеше до него през целия път от Вашингтон. Цялата тази премяна му позволи да се измъкне от града незабелязано, макар да му се наложи да се качи на шибан пътнически автобус „Грейхаунд“. Това нямаше да е последното унижение в малкото му пътешествие, но ако имаше късмет, всичките му усилия щяха да се увенчаят с успех.

Роуд Айланд. Флорида. Южна Америка. Това бе идеята. Вече си бе уредил билет за тринидадски товарен кораб, който тръгваше от Маями. След това просто трябваше да се измъкне на сушата. Веднъж щом стигнеше до Буенос Айрес, щеше да започне да проучва хирургичната общност, за да разбере кого би било безопасно да потърси относно някаква сериозна работа.

Междувременно нямаше да е трудно да живее незабелязано. Имаше единайсет милиона в злато, които държеше в анонимна сметка в „Банко Макро“. Предостатъчно средства, с които можеше да живее, ако харчеше с мярка. А и в момента американските приоритети за екстрадиция бяха такива, че можеше да се чувства в пълна безопасност. Сега всичко се въртеше около войните между наркодилърите. Никой не обръщаше внимание на такива като него, щом се отдалечаха на определено разстояние.

А докато все още се намираше в границите на страната, Илайджа Крийм отлично знаеше как да остане невидим — дори насред обществена дамска тоалетна.

Когато вратата на тоалетната се отвори, Крийм свали ръка от лицето си. После извади лилаво червило от чантичката, която носеше една от онези, които Миранда бе зарязала след себе си, — и се наведе към огледалото.

Гледаше право пред себе си и проследи с поглед отражението на младата жена, когато мина зад него и влезе в една от кабинките. Беше руса и симпатична, но по един долнопробен начин. От онзи тип момичета, които биха пътували сами в автобус на компания „Грейхаунд“.

Беше ли идеална? Категорично не, но въпреки това дланта на Крийм леко го засърбя от копнеж. Когато върна червилото обратно в чантичката, пръстите му докоснаха дръжката на скалпел номер осемнайсет, прибран в едно от страничните джобчета.

Пликчетата на момичето се свлякоха около сандалите близо до пода и той бавно се извърна с лице към редицата от кабинки. После отново хвърли поглед към входа.

Съблазнително. Много съблазнително. Толкова отдавна не бе имал шанса да използва истински инструмент.

И все пак гарата беше претъпкана. На него му предстоеше смяна на автобус. А и съвсем скоро щеше да му се удаде възможност да използва скалпела до насита.

— Ей! — Гласът на момичето прониза мислите му. — Заето е!

Крийм погледна надолу и осъзна, че вече е сложил ръка върху дръжката на вратата. Платнените му еспадрили, номер четиресет и шест, несъмнено се виждаха изпод междинната врата.

— О! — каза той. — Съжалявам.

Престореният му глас не беше особено женствен, но вършеше работа. Вече виждаше момичето през тънкия процеп, наведена, с протегната напред ръка, за да подпре вратата помежду им.

— Спокойно, миличка — добави той. — Всичко е наред.

Тя не отговори, а и какво би могла да каже? Нямаше откъде да знае, че в този конкретен ден тя бе най-щастливият жалък боклук в цяла Филаделфия.

Преди да излезе от тоалетната, Крийм се обърна още веднъж към кабинката.

— Знаеш ли, няма да е зле да направиш нещо за тези торбички под очите, преди да са те напуснали — каза.

— Какво? — извика момичето.

Ала Крийм вече го нямаше.

99.

Няколко часа по-късно доктор Крийм излезе от таксито пред къщата в Нюпорт. Шофьорът извади куфара му от багажника, нарече го „госпожо“, пожела му лека нощ и потегли.

Дотук добре.

Къщата тъмнееше, но той бе взел един от ключовете на Миранда. Отключи двукрилата входна врата и се качи в просторното фоайе, което стигаше до средата на къщата. Това бе един от онези имоти е осем спални и дванайсет бани, които тук наричаха „къщичка“. Типично за белите богаташи.

Абсурдна история всъщност. Миранда си беше богата като Крез много преди двамата да се срещнат. Родителите ѝ — в Прованс за сезона — разполагаха с някакво бездънно богатство, обвързано с половин милион акра захарна тръстика в Хаваи и Австралия. Само акционерните опции на Миранда струваха сто милиона. Тя може и да не се бе омъжила за Крийм заради парите му, но със сигурност се развеждаше заради тях. Последните шест месеца я бяха превърнали в отмъстителна и алчна кучка. Нея и нейните два малки клонинга. Тези отношения не можеха да бъдат запазени и нямаше смисъл да се опитва.

Точно обратното всъщност.

Този път Крийм си спести носталгичната обиколка и влезе направо в така наречената „Синя стая“ на третия етаж. Любимата спалня на Миранда. Той самият бе отсядал тук няколко пъти. Дори бяха заченали Клои в тази спалня, на старинното легло от деветнайсети век.

Крийм реши да се преоблече точно в тази стая.

Свали маската, роклята и проклетото стягащо бельо и внимателно ги сгъна върху леглото. В куфара му имаше още две такива маски, опаковани в найлон на мехурчета, за двудневното му пътуване с автобус до Маями.

После извади от собствените си дрехи и бързо се преоблече. Взе и три чифта стоманени белезници, ролка черно опаковъчно тиксо, както и малка, запечатана бутилка хлоралхидрат.

Крийм взе един стол с висока облегалка от масата в ъгъла и го отнесе до пространството под прозореца до леглото. Всичко беше планирано. Миранда щеше да си замине последна, но преди това щеше да получи най-зрелищното представление в живота си.

Единственото нещо, което задържа у себе си, бе скалпелът. Плъзна го внимателно в задния си джоб, застана до прозореца и погледна навън.

Оттук се виждаше посипаната с бял чакъл алея, която опасваше къщата и продължаваше към задния двор. От Миранда и момичетата нямаше и следа, но във фоайето имаше местен вестник, разтворен на програмата за кината. Вероятно нямаше да се бавят много.

Докато стоеше до прозореца и оглеждаше задния двор на къщата, нещо внезапно привлече вниманието му. Някакъв проблясък или движение, отразено в стъклото. Той рязко се обърна и на фона на светлината от коридора видя висок мъжки силует в рамката на вратата на спалнята.

— Илайджа Крийм? — каза мъжът. — Трябва да дойдеш с мен. Арестуван си.

Крийм все още не можеше да различи лицето, но веднага разпозна дълбокия мъжки глас.

Това бе новият му най-добър приятел, Алекс Крос.

100.

Според мен Крийм бе решил, че е рисковано да пътува със самолет. И поради това бе изгубил почти цял ден да стигне до къщата в Нюпорт по суша.

За разлика от мен. Благодарение на хеликоптер „Бел“ от Бюрото — и по-специално от Нед Махоуни, който вече бе в списъка ми с хора, на които бях длъжник — двамата с Валенте стигнахме до Роуд Айланд за два часа и половина. Освен това се свързахме със следователски екип от шерифската служба в окръг Нюпорт. Къщата, в която живееха Миранда Крийм и дъщерите ѝ, бе опразнена много преди доктор Крийм изобщо да стигне дотам.

Имайки предвид предишните ми разговори с Крийм, опита ми като психолог и катастрофалното самоубийство на Джош Бергман, бе решено аз да установя първия контакт с Крийм. Имах двупосочна радиостанция, защипана на колана ми, и микрофон на маншета. Екип от местни полицаи и детективи стоеше в готовност в непосредствена близост до къщата. Подкреплението бе на една дума разстояние, ако ми потрябваше.

Когато светнах лампата в спалнята, ми се стори, че Крийм имаше някакви разкъсвания около лицето. После осъзнах, че гледам остатъците от латекс и лепило на маската, помогнала му да се добере чак дотук.

— Ще бъда откровен — каза Крийм. — Изненадан съм да те видя.

Махнах с глока в ръка.

— Застани на колене и вдигни ръце на тила си — казах.

Крийм не помръдна. Виждах как трескаво търси решение и оглежда стаята. Искаше да избяга, дори сега.

— Имам пълното право да съм тук — каза той с обичайното си чувство за превъзходство. — Влязох със собствения си ключ. Ти си този, който е влязъл неканен. Тук съм, за да се видя със съпругата си.

— Не се и съмнявам — отвърнах. — Смяташе ли да убиеш и дъщерите си, Крийм?

Той се ухили по онзи начин, който бях виждал и преди. Илайджа Крийм в чистата му форма, онзи, който стъпваше по тънката граница между самоувереността и социопатията.

— Това е като дежавю, нали? — каза той. — Онази нощ, когато се видяхме за пръв път в Джорджтаун, аз ти предложих двайсет хиляди, а може би бяха трийсет, за да ми дадеш малка преднина през прозореца на спалнята.

— Спомням си, че това не ти помогна изобщо — казах.

— Не. Не ми помогна изобщо — повтори той и кимна няколко пъти, сякаш най-после стигаше до някакво логично заключение.

Но веднага след това Крийм сграбчи облегалката на висок дървен стол и рязко замахна с него към панорамния прозорец на спалнята. Посипа се дъжд от стъкла, но това не му попречи да се покатери на перваза, за да скочи отвън.

Втурнах се след него и за малко да го изпусна, но успях да докопам гърба на ризата му точно докато скачаше. Платът се опъна и се разкъса, но той се оттласна назад. Тялото му се удари в стената на къщата. За един кратък момент изгубих равновесие и едва не паднах през прозореца с него. Ако точно в тази част на перваза имаше счупени стъкла, щяха да се забият право в корема ми.

— Подай ми ръката си! — извиках. Продължавах да стискам ризата му, докато той се мяташе във въздуха.

В двора на къщата вече нахлуваше поток от полицаи, а в спалнята зад себе си чувах стъпките на неколцина други.

— Пусни ме! — каза Крийм. Опита се да се изхлузи от ризата си, но аз се наведох и хванах ръката му, за да го издърпам обратно.

Точно тогава той извади скалпела, за който дори не подозирах. Вдигна го рязко и заби острието в опакото на ръката ми. Прониза ме непоносима болка. Извиках и неволно разтворих пръсти. Беше просто рефлекс. Капки кръв от ръката ми го последваха три етажа надолу към земята.

Крийм размахваше ръце, докато падаше. Движението извиваше тялото му във въздуха, а нямаше време да се изправи. Краката му щяха да се счупят така или иначе, но вместо това той се сгромоляса тежко по гръб върху плочките под нас с глухо тупване, от звука на което ми призля.

Няколко полицаи, в това число и Валенте, го наобиколиха с извадени оръжия.

— Не мърдай! — извика един от тях. — Не мърдай от мястото си!

Но подобна опасност не съществуваше. Първо си помислих, че Крийм е мъртъв. После чух леко стенание. Той обърна главата си няколко сантиметра встрани, после отново изстена и това беше всичко.

С кариерата на доктор Крийм бе свършено.

Най-после.

101.

Веднага щом превързаха ръката ми в линейката до къщата, оставих Валенте в Роуд Айланд и късно през нощта се прибрах обратно с хеликоптера във Вашингтон.

По пътя нямаше никакви новини, но Ерико ми звънна точно когато кацахме в Куонтико. Оказа се, че Крийм строшил гръбнака си при падането и имал два счупени прешлена. Освен това направил пълни самопризнания още преди да го отведат в болницата в Нюпорт. По думите на Валенте, Крийм бил прекършен от падането по всички възможни начини. Той не само щеше да прекара остатъка от живота си в затвора, но щеше да излежи цялата си присъда в инвалидна количка. Не мога да кажа, че изпитвам особено съжаление към него.

Щях да се видя с Крийм отново по време на съдебния му процес, но сега имах други грижи на главата си.

Само една всъщност. Ава.

Отидох направо в офиса, без да се прибирам у дома. Най-добрият начин да се прибера при семейството си, бе да приключа с доклада си в спокойните часове на нощта, преди началото на сутрешната шумотевица.

Количеството административна писмена работа по случай като този е зашеметяващо. Основната тежест щеше да падне върху Валенте, както и върху Джейкъбс за случая с Речния убиец. Всяко досие трябваше да мине през не по-малко от седем нива на преглед в управлението, преди да получи окончателно одобрение за приключване. Случвало се е това да продължи и шест месеца. Това е една от основните причини, която убива амбициите ми да се катеря по-високо в йерархията на Главното полицейско управление. Стигнеш ли определено ниво, започваш да прекарваш цялото си време в писане и политика вместо в оперативна дейност навън, където се върши истинската полицейска работа.

До седем сутринта бях написал пълно обяснение за събитията от последните двайсети четири часа и го предадох на старши полицай Хайзенга, когато дойде на работа. Тя вече бе говорила с Валенте и изглеждаше в прекрасно настроение, а това не се бе случвало от седмици.

Още по-добре, тъй като трябваше да ѝ предам доклада си и да я помоля за няколко дни отпуск. На един дъх.

— Знам, че съвсем скоро се върнах — казах. — Но Ава я няма от няколко дни и…

За моя радост Хайзенга го прие съвсем спокойно. Махна към вратата с папката, която току-що ѝ бях дал, и каза:

— Тръгвай, преди да съм променила решението си. Намери момичето си и се върни тук веднага щом можеш. И дръж телефона си включен!

Очаквах десетки обаждания днес, с половин милион въпроси относно Крийм и Бергман, но това поне ми предоставяше онзи промеждутък от време, който ми беше нужен, за да подредя приоритетите си.

Първа спирка — вкъщи.

102.

Излязох от управлението и се отбих у дома, колкото да видя децата, преди да тръгнат на училище. „Изтощен“ не бе точната дума. В един момент нещата преминават отвъд и се връщат обратно към превъзбудата и адреналина. Някой ден, когато имам възможност, ще разгадая всички неясноти около съня.

— Ти кой беше? — попита Джени и се ухили над чинията с яйца, когато слязох долу след бързия душ.

— Аз съм Невидимият човек — казах. — Можеш да ме наричаш Ралф Е.

— Здрасти, Ралф Е! — извика Али. — Радвам се да се запознаем.

— Не е смешно — каза Нана. — Ще се стопиш от преумора, така както я караш. И ако не си забелязал, все още имаме сериозен семеен проблем.

— Точно затова съм вкъщи, Нана — казах. Прегърнах я странично до печката и си откраднах парченце от невероятния ѝ бекон, оставен да се отцежда върху хартия за печене. — Ще заведа децата на училище, а после тръгвам да обикалям улиците в търсене на Ава. Цял ден, ако трябва.

Не споменах нищо за Илайджа Крийм и Джош Бергман. Бри вече знаеше, а на останалите от семейството спокойно можех да спестя тази информация. Дори не включихме телевизора сутринта.

— Искам да си запазиш час за доктор Файнели — каза ми Нана веднага щом децата излязоха в коридора и започнаха да обличат якета си. — Трябва да се грижиш и за собствената си градина, господинчо.

— Странно, че ми го казваш — отвърнах. — Мислех си да го направя.

Адел Файнели е психиатър; посещавам я от време на време — има периоди, в които го правя по-често от друг път. Тя е винаги насреща, когато имам нужда от интелигентно, обективно мнение относно живота ми, работата ми, семейството — и най-вече навика на тези три неща да се блъскат едно в друго. При първа удобна възможност щях да опъна крака — образно казано — на кушетката на Адел. Просто нямаше да е днес.

Веднага щом оставих Али и Джени на училище, започнах да обикалям всички улични полицаи и детективи от отдел „Нравствени престъпления“, с които бях работил от изчезването на Ава насам.

В по-голямата си част това бе просто упражнение по безсилие. Нямаше нищо ново, никъде. Нещата започваха да изглеждат зле, знаех го. На всички казвах едно и също. Ако забележеха момиче, което дори малко приличаше на Ава, трябваше да я задържат и да ми се обадят незабавно. Аз щях да поема нещата оттам.

Най-трудни бяха разговорите с отдел „Проституция“ и техните помощни екипи. Независимо дали ми харесваше, или не, във всичко това имаше една много неприятна и неизбежна вероятност. При наркотична пристрастеност, липса на пари и семейната история на Ава, тя би могла да е започнала да проституира за пари или пък заради самите наркотици, ако вече бе достатъчно отчаяна.

Чувствах се смазан всеки път, когато си го помислех. Четиринайсетгодишно момиче! Нима това бе нещо нечувано? Ни най-малко. Никой не знаеше по-добре от мен колко суров би могъл да бъде уличният живот във Вашингтон.

Но тук ставаше въпрос за Ава. Нашата Ава. И сякаш всичките ми усилия да я открия, бяха напразни.

Вече започвах да се чудя дали изобщо щяхме да я видим отново.

103.

Изминаха още два дни преди най-после да чуем нещо за Ава.

Във въпросната сряда се бях прибрал за няколко часа, за да прекарам малко време със семейството, преди отново да изляза. Редувах деня с нощта, обикаляйки дългия списък от улици, на които смятах, че бих могъл да открия Ава.

Когато на входната врата се звънна, станах от дивана заедно с децата и отидох да отворя.

Напоследък всяко звънене на входната врата предизвикваше колективно усещане за надежда и страх — че може би точно това посещение щеше да ни даде някакъв отговор.

Този път наистина бе така.

Когато отворих вратата, на прага стоеше Сампсън. Не ми отне дълго да го разгадая. Достатъчен беше фактът, че идваше с насълзени очи и не през задната врата, както обикновено, за да разбера веднага защо е тук.

Почувствах се така, сякаш в Гърдите ми зейна дупка. Стиснах зъби, а една част от мен започна да се опитва да направи друг извод, различен. Може би се заблуждавах, помислих си — макар да знаех, че не е така.

Сампсън мълчеше. Пристъпих отвън и затворих вратата зад себе си.

— Господи, Джон — глухо казах.

Той ме придърпа плътно към себе си и притисна ръка към тила ми.

— Толкова съжалявам, Алекс. Толкова много съжалявам.

И друг път съм преживяват това. Губил съм скъпи на сърцето ми близки, налагало ми се е да съобщавам на други хора най-ужасната от всички новини, но нищо — и никога — не можеше да смекчи тази болка.

Ава бе мъртва. Вече го знаех със сигурност. Но въпреки това ми се струваше нереално.

Отстъпих крачка назад.

— Къде? — попитах.

— Изоставен жилищен блок край брега, от другата страна на реката. Свърталище на наркомани. Беше… господи, Алекс… беше ужасяваща гледка. Взеха проби, но…

Сълзите се стичаха по лицето ми, изпитвах гняв и безсилие. Сампсън се мъчеше да намери подходящите думи.

— Просто ми разкажи всичко — казах. — Какво друго знаеш?

Джон бавно пое дълбока глътка въздух.

— Тялото бе обгоряло. До въглен. Не знам защо. Може би е имала доза и някой я е поискал. Може би някой я е убил неволно и е решил да прикрие следите.

— Но е тя, така ли? — попитах. — Със сигурност?

— Млада жена. Афроамериканка. Ръст и структура на тялото като на Ава. Но… Алекс… открили са това върху трупа.

Той отвори един плик и изсипа почернелите парчета от медальона на Нана в ръката ми. Висулката с капачето се бе отделила от верижката, а снимките бяха изгорели или просто липсваха. Но това несъмнено бе колието, което мама Нана бе дала на Ава в деня на преместването ѝ. Гравираните инициали Р. К. все още личаха на гърба — Реджина Крос.

Внезапно вратата се отвори и Нана излезе заедно с Бри.

— Какво става тук? — попита Нана.

Когато се обърнах да я погледна, разбра всичко, така, както аз бях прозрял истината от изражението на Джон.

Очите ѝ застинаха върху парчетата от медальона в ръката ми и аз посегнах да я прегърна.

— Не — каза тя, отначало сковано, но после бързо омекна в ръцете ми. — Не, не, не. Не и нашата госпожица Ава. О, боже. Моля те, не!

— Няма я вече, Нана — казах. — Съжалявам.

Бри също плачеше. Децата стояха зад нея и ни гледаха помръкнали. Заля ме вълна от мъка само при вида на лицата им и при мисълта за онова, което трябваше да им кажа.

Съзнанието ми сякаш се рееше някъде другаде. Без да обелим и дума, всички влязохме вътре като едно семейство. Сампсън дори не направи опит да ни последва. Не каза и довиждане. Остави ни да скърбим и да се опитаме да обясним на Джени и Али как изобщо бе възможно да се случи нещо такова.

Как изобщо би могло да е вярно.

104.

Не вярвам, че бог е отмъстителен, ще кажа само, че през тези първи няколко часа се чувствах безкрайно объркан. Как бе възможно да се случи нещо такова? И защо? Най-вече — защо?

Аз ли бях направил нещо, за да стоваря всичко това върху себе си? Или върху семейството си?

Или върху Ава?

Това не е въпрос, който си задавам твърде често — или лекомислено. Но не можех да отрека факта, че — малко или много — всички избори, които бях направил, ме бяха довели дотук. Вече никога няма да разбера дали съм можел да направя нещо различно, за да го предотвратя.

Джени и Али приеха новината много различно един от друг. След като всички седнахме и поговорихме, и си поплакахме заедно, Джени се оттегли. Каза, че иска да помисли насаме за това в стаята си. Позволихме ѝ го, разбира се.

Али остана при нас. Според мен той бе достатъчно голям да разбере какво се бе случило, но твърде малък, за да е изпитвал нещо подобно. Същата вечер дълго му четох книга преди заспиване и държах ръката му в тъмното, както ме бе помолил.

— Чак докато заспя — каза. — Чу ли, тате?

— Дадено, приятелче — отвърнах аз и стоях плътно до него, докато бавно се унасяше в сън.

Не бях сигурен за кое от децата ми ме болеше най-много сърцето. За всичките, предполагам. И за Ава.

Когато се обадихме на Деймън, той заяви, че ще се прибере у дома на другата сутрин, още с първия автобус. Казах му, че няма нужда да го прави, ако не иска, но бях доволен, че настоя. Чувствах, че в този момент е редно да бъдем заедно.

Нана си легна рано, но двамата с Бри стояхме до късно на тавана и си говорихме с часове. Част от мен би искала да каже, че все още не мислех за разследването на този случай, но си го мислех. Бри също. Бяхме толкова дълбоко въвлечени в издирването на Ава, та ми се струваше, че вече имахме подробен план на местата, където да започнем с въпросите.

— Някой ѝ е давал наркотици, някой ѝ е причинил това… който и да е той, ще го открием — каза Бри. — И ще си плати, Алекс. Можеш да си сигурен в това.

Бри бе най-силната от всички ни в онази нощ. В известен смисъл тя бе станала оста на нашето семейство, за която дори не сме знаели, че липсва, преди да се появи. Обиквам я повече всеки път, когато се замисля за това.

— Благодаря ти — казах ѝ. — Благодаря ти, че си моя съпруга. И че се появи в живота ми точно когато имах най-голяма нужда от теб. Не знам дали щях да успея да…

— Разбира се, че щеше да успееш. Успявал си години наред. Но съм доволна, че сега и аз съм тук. Обичам те, Алекс. Обичам това семейство. И това никога няма да се промени.

Когато най-после легнахме, се любихме и дори си поплакахме още малко, докато накрая се унесохме, притиснати плътно един до друг.

Чак докато заспим, точно като Али.

105.

На другия ден двамата с Бри действахме на смени. Аз останах вкъщи с Нана и децата, а тя излезе, за да разговаря с колкото се може повече хора в училището на Ава.

Когато се върна, всички обядвахме заедно, макар че никой не бе особено гладен. Следобед излязох аз. Технически бях в отпуск по семейни причини, затова оставих пистолета си вкъщи, но взех значката.

Една от първите ми спирки бе „Хауърд Хаус“. Бях говорил със Сунита, управителката, и тя се съгласи да свика общо събрание същия ден, веднага след училище. Когато пристигнах, всичките единайсет момичета вече чакаха с персонала във всекидневната.

Те знаеха за смъртта на Ава, видях и сълзи в очите на повечето от тях, но всички се бяха взели в ръце, когато се изправих пред тях. Това ми напомни за Ава — изглеждаха толкова напрегнати в старанието си да прикрият емоциите си.

— Знам, че вече сте отговорили на някои от тези въпроси — казах на групата. — Но искам отново да си помислите. Някой спомня ли си нещо друго от деня, в който изчезна Ава? Нещо, за което не сте се сетили преди или оттогава насам?

В отговор получих пълно мълчание. Отчасти това се дължеше на факта, че вече бяхме говорили за това. Но имаше и друга причина. На улицата, там, откъдето идваха много от тези момичета, съществува неписано правило. Границата между помощта и доносничеството е сива, в най-добрия случай. Затова просто си дръж устата — затворена за по-сигурно, особено ако има страничен слушател. Отвън изглеждаше като апатия, но аз знаех, че в това имаше нещо много по-сложно.

Зададох още няколко общи въпроса, но не стигнах доникъде, затова реших да пробвам с разговори на четири очи. Сунита ми позволи да използвам нейния кабинет и водеше момичетата при мен едно след друго.

Неса, съквартирантката на Ава, беше пета поред. Забелязах, че отново бе плакала, макар да се опитваше да го скрие.

Освен това още от вратата усетих, че нещо я тревожеше.

Седяхме един до друг на сгъваеми столове от една и съща страна на бюрото на Сунита. Неса държеше краката си изпружени в пространството помежду ни и гледаше повече към телефона си, отколкото към мен, докато го премяташе в ръка.

— Изглеждаш напрегната — казах.

Когато започна да говори, избягваше да ме гледа в очите.

— Само да кажа, че не съм се опитвала да крия нищо предишния път, нали? — каза. — Даже се опитах донякъде да те попитам за това, когато беше тук.

Напрегнах паметта си да си спомня всичко от предишната ни среща на верандата отвън. Беше ни снимала, това поне помнех, но нищо повече.

— Да ме попиташ за какво? — казах.

— Е, не точно да те попитам — отвърна тя.

— Хайде, Неса. Изплюй камъчето. За какво изобщо говорим в момента?

— За гаджето на Ава, за това говорим. Тя все разправяше как не означавал нищо за нея, но мен ако питаш, просто се срамуваше. Това гадже беше дъртак.

— Кой е той? — попитах. — Къде се е запознала с него?

Неса сви рамене и накупи устни.

— Просто каза, че името му било Ръсел. Той я снабдяваше с дрогата.

Това име, Ръсел, ме разтърси внезапно като токов удар. Възможно ли беше това да е нашият Ръсел? Същият загадъчен приятел, когото издирвахме в случая с Елизабет Райли? Похитителят на Ребека Райли?

Или просто бе някакво ужасяващо съвпадение?

Опитах се да запазя спокойствие и да продължа с въпросите, но не беше лесно. Съзнанието ми работеше на пълни обороти.

— Неса, какво можеш да ми кажеш за него? — попитах. — Знаеш ли как изглежда? Или каква кола шофира?

— Беше джип — веднага отвърна тя. — Бял мъж, но на Ава не ѝ пукаше. Мисля, че харесваше джипа му — и каквото там друго ѝ даваше, сещаш се… Не искам да звуча грубо.

Гадеше ми се. Все още не знаех дали мъжът беше същият, но приликите ги имаше — и с Елизабет Райли, и с Аманда Симс. Тези момичета също бяха откъснати от семействата си по някакъв начин.

Млади. Уязвими. Сами.

Идеята, че този изверг е обсипвал Ава с наркотици, обещания, секс — без значение кое, — предизвикваше у мен желание да се извиня и да отида да изповръщам червата си в тоалетната.

— Каза, че е бял — продължих аз. — Какво друго?

Тя изпъна гръб и започна да човърка телефона си.

— Ей, имам снимка — каза тя. Според мен просто изпитваше облекчение, че не я тормозех с въпросите.

Прегледа няколко десетки снимки, преди да открие онази, която търсеше, и обърна екрана към мен.

— Ето — каза. — Виждала съм я да седи в джипа и да си говори с него на „Ийстърн“. Ава даже не знаеше за тази снимка, но веднага щом ѝ я показах, спря да дрънка онези глупости, че нямала приятел.

Снимката бе направена отдалеч. Ава бе с гръб към камерата, но лесно разпознах високата ѝ, слаба фигура и велурените ботуши, които носеше почти непрекъснато, откакто Бри ѝ ги купи.

Но това не беше всичко. Разпознах и сиво-зеления джип на снимката, както и високия брадат мъж зад волана.

Беше Рон Джудиче.

106.

Не знам дали бих могъл да обясня какво ми се случи после. И дали самият аз го разбирам напълно.

Няма думи, които да опишат какво изпитвах, когато напуснах „Хауърд Хаус“. В мен нямаше абсолютно нищо друго, освен чист гняв, нажежен до бяло. И снимката от телефона на Неса, която изгаряше мозъка ми, по-ярка от всичко.

Почти не помня как съм шофирал до вкъщи. Когато влязох, Бри седеше на кухненската маса заедно с Били и Сампсън. Трябва да съм изглеждал ужасно, защото всички застинаха с вперени в мен погледи.

— Алекс? — каза Бри. — Какво се е случило?

Стоях прав до масата и стисках с две ръце облегалката на един от кухненските столове за опора.

— Къде са децата? — попитах.

— На разходка с Нана. Били искаше малко царевично нишесте от магазина. Защо? Какво става?

— Джудиче е — казах. Вече излизах от стаята. Тръгнах по коридора към стълбите за горния етаж.

— Чакай… какво? — извика Бри и тръгна след мен. — Джудиче е какво?

Взех стълбите по две наведнъж, докато се опитвах да обясня на Бри какво ми бе показала Неса. Думите буквално засядаха в гърлото ми. Трудно ми беше да се съсредоточа върху нещо, различно от онова, което бях дошъл да свърша.

— Докладва ли го в полицията? — попита Бри, щом влязохме в спалнята.

— Не. Излизам да го открия сам.

Отворих вратата на дрешника и започнах да набирам комбинацията за сейфа. Тук нямаше електронен панел — двайсет и три дясно, трийсет и девет ляво, девет дясно.

Извадих глока си и един пълнител, заредих го и пъхнах оръжието в джоба на сакото си. Не си направих труда да търся кобур.

— Чакай — каза Бри и измъкна собствения си пистолет от сейфа, преди да затворя вратичката. — Ако ще го арестуваш, идвам и аз.

— Няма да го арестувам — отвърнах.

Тя стисна ръката ми и ме погледна дълбоко в очите. Ако поне мъничко бях на себе си, сигурно щях да прозра още тогава, че трябва да се откажа от плана си и да вдигна телефона. Или дори да изпратя Сампсън вместо мен. Но не го направих.

Единственото, което със сигурност знаех в онзи момент, бе това, че никой на този свят не заслужаваше да умре повече от Рон Джудиче.

Преди Бри да успее да ме спре, аз вече бях излязъл от спалнята и тичах надолу по стълбите към задната врата. Може би щях да успея да открия малко разум или някаква причина да не правя това, когато намерех Джудиче. А може би нямаше да успея.

Наистина не знаех.

107.

Рон Джудиче дръпна рязко слушалките от ушите си, измъкна 9-милиметровата берета изпод седалката си и излезе от джипа.

Сякаш бе чул изстрел от сигнален пистолет. Отново усети познатото потръпване на мускулите, както бе обучено да реагира тялото му без намесата на съзнанието. В мига, когато чу Алекс да споменава името му, Джудиче разбра. Тази операция бе на път да приключи внезапно.

От мястото, където бе паркирал на Пета улица, виждаше входната врата на дома на Алекс. От него все още нямаше и следа, но щеше да се появи всеки момент. Колата му бе точно отпред, до тротоара. Беше оставил вратата широко отворена, когато влезе вътре преди броени минути.

Джудиче държеше беретата навътре в ръкава на сакото си, за да не се вижда. На улицата имаше няколко души. Мъж подстригваше живия си плет. Жена с две малки деца, които караха триколките си по тротоара. Все още нямаше смисъл да привлича внимание върху себе си. Когато това се случеше, щеше да бъде някъде на открито и щеше да има елемент на изненада.

Това не бяха нито времето, нито мястото, нито методът, които Джудиче би избрал, но вече нямаше значение. Бе станал алчен. Позволи си удоволствието да наблюдава страданието на Алекс един ден повече, точно колкото му трябваше да свърже последните няколко точки.

Но може би така беше по-добре. Всъщност може би точно така трябваше да се случи, помисли си Джудиче, докато наблюдаваше входната врата. Алекс щеше да получи куршум в мозъка точно тук, на тази улица, където се бе опитвал толкова упорито — и толкова напразно — да опази скъпото си семейство.

А когато това се случеше, детектив Алекс Крос, образцов служител на Главното полицейско управление, щеше съвсем сам, без чужда помощ, окончателно да докаже собствената си некадърност пред целия свят.

Добре тогава, помисли си Джудиче. Алекс тръгваше да го търси? Е, нямаше да се наложи да търси много далеч.

108.

— Не го прави, Алекс!

Едва когато Бри ме последва на задната веранда, си спомних, че влязох през входната врата. Обикновено заобикалях и паркирах в гаража — но в днешния ден нямаше нищо обикновено.

Когато се обърнах, стоях точно срещу нея.

— Дай ми само трийсет секунди — каза тя. — Ще кажа на Сампсън да докладва случая. А после идвам с теб. Поне това направи за мен.

Хващаше се за сламки. Може би се надяваше, че в колата ще успее да ме разубеди.

— Да, добре — отвърнах. — Ще те чакам отпред.

— Хубаво. — Тя ме погледна още веднъж, преди да изтича обратно в къщата. — Идвам веднага.

Всъщност нямах никакво намерение да чакам Бри. Каквото и да се случеше с Джудиче, то щеше да е само между нас двамата. Нямаше смисъл да намесвам и нея. Или когото и да било другиго всъщност.

Минах по тясната пътека между нашия двор и съседския и излязох през тяхната врата на Пета улица, където бях паркирал. Не погледнах назад нито веднъж. Просто влязох в колата, стартирах двигателя и завъртях волана. Всъщност, ако не бях погледнал в огледалото за обратно виждане, изобщо нямаше да видя Джудиче. Стоеше точно по средата на улицата и вдигна ръка в моята посока точно когато го забелязах. Не видях самия пистолет, но веднага разпознах позата.

Свърнах рязко вляво и в същия момент задното стъкло се пръсна на ситни парченца. Когато отново вдигнах поглед, Джудиче тичаше. Идваше право към мен с насочен пистолет.

С разтуптяно сърце се претърколих на седалката, отворих пътническата врата и се свлякох на улицата. Извадих глока си и надникнах иззад вратата. Джудиче скъсяваше разстоянието помежду ни. Личеше, че е добре обучен. Не сипеше безразборно куршуми, а изчакваше за точен изстрел.

Аз също. По улицата пищяха хора и тичаха в различни посоки. От такова разстояние не можех да си позволя да стрелям напосоки. Ако не го улучех, можеше да пострада някой друг.

Джудиче нямаше подобен проблем. Веднага щом ме забеляза над пътническата врата, отново опита, този път с бърз двоен изстрел. Приклекнах ниско долу и чух как куршумите глухо удариха вратата.

Все още чувах как зад гърба ми тичаха хора. Ситуацията щеше да се влоши още повече, ако не направех нещо.

Осланяйки се основно на инстинкта си, започнах да се придвижвам към предната част на колата, без да се изправям. Може би — съвсем случайно — бих могъл да хвана Джудиче неподготвен, когато се приближеше достатъчно, за да стрелям на сигурно.

Заобиколих отпред и рискувах да хвърля още един поглед. Беше точно пред мен, на десетина метра разстояние, и продължаваше да тича. Край. Единият от двама ни беше пътник.

Изправих се рязко, стиснал с две ръце пистолета и готов за стрелба — но така и не стигнах дотам. В далечината отекна друг изстрел.

Джудиче се препъна и падна по очи на улицата с изпънати напред ръце. Дори не се опита да омекоти удара.

— Алекс!

Вдигнах поглед и видях Бри да тича надолу по стълбите от къщата ни. И нейният „Глок 19“ бе в ръцете ѝ, все още насочен към мястото, където лежеше Джудиче.

— Добре ли си? — извика тя.

— Добре съм — отвърнах.

Беше го простреляла в тила, забелязах. Сигурно бе улучена и сънната артерия, съдейки по бликането на кръвта от раната. По паважа около него вече се събираше локва.

Сампсън също изхвърча от къщата и се затича след Бри.

— Линейките пътуват насам — каза той и рязко спря при вида на Джудиче.

Разкъсах ризата си, коленичих до него и я притиснах към раната на врата му, но беше невъзможно да спра кървенето. Не и с риза. Мисля, че и Джудиче го знаеше. Положи усилие да се обърне по гръб и ме погледна право в очите.

— Поздравления — изхърка той. — Не мислех, че те бива толкова…

— Аха, помисли си пак — каза Бри. И нейният глас трепереше.

— Чуй ме — казах. — Къде е Ребека Райли? Ти ли я взе, Джудиче? Ти ли беше? Ти ли си Ръсел?

Все още сглобявах липсващите парчета, но ако бях прав за това, значи не ми оставаше много време. Рон Джудиче издъхваше.

Той стисна ръката ми и се надигна няколко сантиметра от паважа. Опита се да преглътне каквото там запушваше гърлото му и челюстта му увисна.

— Кажи на момичетата ми… кажи им…

— Първо отговори на въпроса ми! — казах. С мъка потисках собствените си чувства, борех се с желанието да отстъпя назад и да го оставя да кърви до смърт.

Преди да успея да кажа каквото и да било друго, Джудиче се сгърчи в конвулсия. Избълва огромно количество кръв върху себе си, потръпна още веднъж, а после застина. Когато главата му падна обратно на тротоара, очите му бяха отворени — и все още вперени в мен. Или поне така изглеждаше.

В далечината се чу сирена, която приближаваше.

— Това е — каза Сампсън. — Мъртъв е.

— Да гние в ада — каза Бри.

Когато я погледнах, на лицето ѝ бе изписано изражение, каквото не бях виждал никога досега. Тя е най-грижовният човек, когото познавам. Сякаш всичко, което аз изпитвах, се бе прехвърлило върху нея.

Бри отново се разплака. Сигурно си мислеше за клетата ни Ава. Каквото и друго да бе извършил Джудиче, той бе използвал това дете като пионка само за да си отмъсти на мен.

На този етап можехме да кажем поне едно — че Рон Джудиче никога повече нямаше да отнеме човешки живот. Предполагам, че ако ставаше дума за който и да било друг случай, това щеше да ме накара да се почувствам добре.

Но не и този път. Ребека Райли все още бе някъде там. А Ава беше мъртва. Нищо не бе в състояние да ни накара да се почувстваме добре от развръзката на този случай. Със сигурност не веднага. Трябваше да стигнем до този момент сами, когато му дойдеше времето.

И все пак знаех някак си, че щяхме да успеем.