Алекс Крос, бягай

39.

Нощният риболов бе единственото прикритие, от което Рон Джудиче се нуждаеше тази вечер. Нямаше нужда нито от псевдоним, нито от физическа маскировка, нито дори да се крие. От средата на широкия солен канал, където се намираше, можеше да наблюдава малката наколна къща на брега колкото си искаше. Дори ако ченгето на автомобилната алея случайно погледнеше към него и го забележеше, щеше да види единствено някакъв човечец, който се опитваше да лови риба в тъмното.

Подходящ момент да се измъкне за малко от Вашингтон. Джудиче бе започнал да излиза на светло и съществуваше голяма вероятност Алекс Крос да се е сетил за него. В което нямаше нищо лошо. Докато Джудиче контролираше потока от информация, той контролираше и Алекс.

Междувременно държеше въдицата си във водата, а погледа си върху къщата, и чакаше инстинктът да му подскаже кога е време да действа.

Риболовното оборудване бе възможно най-евтиното, което успя да намери в магазин от веригата „Аутдор Уърлд“ близо до Савана. А лодката намери още по-лесно. В Шелман Блъф хората нямаха навика да заключват нещата си нощем, още по-малко пък очукано алуминиево корито като това.

На дъното на лодката лежеше М16, закупен на черния пазар. Разглобяемият оптически мерник за нощно виждане стоеше в скута на Джудиче. В предния джоб на анорака си имаше и малък Kahr, 9 мм, с шест патрона в пълнителя. Ако всичко вървеше по план, имаше четири патрона повече от необходимото.

Единствената променлива величина тук бе времето. Лампите в къщата бяха угаснали в единайсет. После, в дванайсет и половина, отново светнаха за кратко, а после отново малко след два. Такъв бе животът с новородено бебе.

Накрая, когато къщата потъна в мрак за трети път, Джудиче положи въдицата на дъното и придърпа автомата в скута си. Усети как адреналинът изостри концентрацията му, когато вдигна пушката към рамото си и притисна буза към кухия приклад. В зелено-черния обектив за нощно виждане се появи на фокус лицето на ченгето. Човекът седеше с отегчен вид зад волана на патрулната кола от окръг Макинтош и барабанеше с пръсти по брадичката си, докато наблюдаваше къщата.

Джудиче пое дълбоко въздух. Насочи V-образния мерник към челото на мъжа. После натисна спусъка и изстреля една бърза серия. Заглушителят пропусна единствено тих пукот, нищо повече. Едновременно е това в предното стъкло на колата цъфна дупка с форма на снежинка. Мъжът застина за част от секундата, преди главата му да клюмне леко на една страна. Изглеждаше точно като заспал.

Без да отделя око от мерника, Джудиче преброи до трийсет. Ченгето не помръдна, така че той свали пушката и я пусна във водата. Накрая взе веслата и започна да гребе към брега.

Не беше далеч. След минута-две малката лодка заора с дъно в чакълестия пясък. Джудиче прекрачи носа, стъпи на брега, опитвайки се да опази ботушите си сухи, и извади пистолета от джоба си.

Запъти се право към патрулната кола. Ченгето вътре вече не можеше да му създаде проблем, това поне бе сигурно. Отвори пътническата врата и взе шапката му от седалката, както и униформеното сако, сгънато прилежно върху облегалката.

По пътя към задния вход на къщата облече сакото и сложи шапката. Предната врата имаше видимост откъм съседите, но единствената гледка от задната веранда бе към двора и тъмното приливно блато отвъд него.

Джудиче спря за кратко пред вратата към кухнята, колкото да нахлупи полицейската шапка още по-ниско над очите си и да провери пълнителя на пистолета, и почука с меката част на дланта си. После няколко пъти по-силно по стъклото.

Някъде вътре почти веднага светна лампа. Семейство Райли несъмнено спяха леко напоследък.

Миг по-късно светна още една лампа, този път в кухнята. През прозрачното перде на прозорчето Джудиче видя Томи Райли, който идваше от коридора и пътьом завързваше колана на карирания си халат около големия си корем.

— Господин Райли? — извика той. — Съжалявам, че ви безпокоя, но тук навън имаме малък проблем. Имате ли нещо против да отворите за момент?

40.

Тази вечер Джош Бергман заложи на семплия стил. Тъмни джинси, тениска с дълъг ръкав и безумно скучно сако от „Гап“. Важно беше да изглежда представителен, но нямаше никакъв смисъл да харчи много пари, за да го постигне. Така или иначе още тази нощ всичко щеше да отиде в огъня.

Той прибра дрехите за преобличане — истинските си дрехи — в куфара. Риза с щампа на точки „Иън Веларди“, панталон „Армани“, италианските мокасини по поръчка от Виченца, чифт бельо, както и часовника си — „Ролекс Събмаринер“.

За после.

Малко преди десет вечерта сребристото му „Ауди А7“ се появи от Уочър стрийт и влезе в оградения крайбрежен паркинг. Когато стигна до дъното, забеляза силуета на мъж, който стоеше облегнат на телената мрежа и гледаше към Потомак.

Бергман спря и свали прозореца на пътническата врата.

— Травис? — каза.

Момчето се обърна и приближи до колата.

— Ти ли си Бил? — попита.

— Същият — отвърна Бергман. — Влизай.

Той посочи към банковия плик на седалката, докато младежът отваряше вратата. Вътре имаше две банкноти по сто долара, но хлапето не провери. Просто го напъха в задния си джоб и седна.

— Хубава кола — каза.

— Нали? — отвърна Бергман.

Беше слабичък. Може би твърде крехък, но сладък, със секси усмивка и разстояние между предните зъби. Дрехите му бяха небрежно размъкнати — полузапасана риза и оръфани джинси. Ала яркозелените кецове „Найк“, лимитирана серия, го издаваха. Това момче очевидно изкарваше повече пари от приятелите си, които се бъхтеха в „Абъркромби“ или пицария „Парадизо“.

Бергман излезе от паркинга и пое на север, към Макартър. От стереоуредбата звучеше Елвис Костело. Pills and soap9. Малко златни хитове в тон със страхотно то му настроение.

Известно време шофира покрай реката, докато си говореха за дреболии. Момчето беше от Мейн. Не беше гледал хубави филми напоследък. Смяташе, че „Мъмфорд и синове“ са просто жестоки.

Накрая хлапето пое въздух и се огледа.

— Къде отиваме? — попита. — Това направо си е… Мериленд.

— Наистина е Мериленд — отвърна Бергман. — Знам едно място. Нещо против да отидем сред природата? В профила ти не пишеше нищо по този въпрос.

Момчето сви рамене.

— Харесва ми сред природата — каза. — После положи ръка върху коляното на Бергман и се наведе да усили музиката. Както ти предпочиташ.

— Жестоко — каза Бергман.

Преди еднопосочния каменен мост зави наляво, за да излезе от Макартър, прекоси моста, после пое в обратна посока и продължи около километър по „Клара Бартън Паркуей“. Паркингът се намираше точно до пътя, но в ниското, така че предлагаше възможност за усамотение. Ползваше се единствено денем, при това рядко.

— Пристигнахме — каза той и угаси двигателя. — Хайде да се поразходим.

Ако хлапето бе започнало да се притеснява, поне не му личеше. Вероятно си мислеше за следващия чифт кецове, които щеше да си купи.

Излязоха от колата и се запътиха към гората. Бергман вървеше точно зад него по тясната пътека, пъхнал ръка в джоба си, и се опипваше през плата.

— Още нататък ли? — попита момчето.

— Всъщност спри точно тук — каза Бергман. Намираха се насред гората, между паркинга и канала в основата на хълма. — Тук е добре.

Момчето се обърна в тъмното и пристъпи към него. Протегна ръка и я притисна към слабините на Бергман.

— Човече. Ти си готов за действие, а? — попита хлапето.

— Готов съм — каза Бергман. — Наистина съм готов.

Момчето може би изобщо не видя оръжието. Бергман бързо отстъпи крачка назад, за да избегне пръските, и натисна спусъка.

Младежът се стовари на земята тежко, като претъпкан чувал. Бергман също се срути на колене.

Дойде ред на ножа. Той го заби — веднъж, два пъти, три пъти, бързо… после пак — четири, пет, шест… седем… осем…

Някъде след това спря да брои, замаян от нарастващата възбуда, докато накрая достигна финалната, разтърсваща експлозия от удоволствие — буквално и преносно.

Направи го. Отново.

Бергман залитна назад и се подпря на лакти. Дишаше накъсано. Панталонът му беше мокър отвътре.

Едно по едно сетивата му постепенно се нормализираха. Ето го и момчето на земята. Шумът от трафика по магистралата. Лек метален вкус в устата му.

Докато мозъкът му се избистряше, разумът му отново започна да работи. Не можеше да остане да лежи тук, разбира се. Трябваше да се раздвижи.

Издърпа момчето долу до канала, където изпразни джобовете му и го претърколи във водата.

После се върна на паркинга, отвори багажника и бързо се преоблече, а всичко останало прибра в торба за изхвърляне.

Когато отново седна зад волана и пое на юг към града, Бергман се чувстваше като прероден, че и отгоре. Не помнеше някога да се е чувствал по-добре през целия си живот.

А нощта беше млада. Време бе да продължи забавлението другаде.

41.

До полунощ Бергман бе успял да се върне в центъра на града, готов за следващата част от вечерта си. Паркира на ъгъла на „Седма“ и „Ди“, връчи ключовете на портиера и влезе вътре.

Триетажното фоайе на „Ули Мамът Тиътър“ гъмжеше от хора заради ежегодното благотворително събитие „Модата в борба срещу глада“. Цялото помещение бе обляно в жълта светлина, с яркорозови лъчи от сценични прожектори, които хвърляха пурпурни отблясъци из залата. Не беше особено приятно, но създаваше празнично настроение. От кабинката на диджея кънтеше салса и беше много забавно да гледаш как някои от големите костюмирани клечки в индустрията се опитват да изтръскат бастуните от задниците си на дансинга.

Бергман се отби първо на бара, а после си проправи път до третия балкон, откъдето най-добре можеше да се наслади на гледката.

— Джошуа! — изписка нечий глас веднага щом Бергман се появи на етажа. Той се обърна и видя чифт огромни червени устни да приближава към него, заедно с приятелката му Кики, прикрепена към тях.

— Добре дошъл! — каза тя и го целуна по устата. Как я кара моето скъпо момче? Не сме се виждали от цяла вечност и половина!

Бергман кимна към почти изпития розов буламач в чашата ѝ.

— Май имам да наваксвам — каза.

— О, да — отвърна тя. — Така е, абсолютно. Гарт и Тина също ще се зарадват, като разберат, че си тук.

За разлика от Илайджа, неотдавнашните проблеми в пресата бяха вдигнали акциите на Джошуа Бергман. Сега той бе лошото момче на Вашингтон в сферата на стила и модата, както изглеждаше. Е, ако обувката е по мярка, защо да не я носиш?

Той глътна на екс разреденото си уиски и размаха чашата си към Кики.

— Би ли взела по още едно? — каза. — Трябва да се обадя по телефона.

— Бих — отвърна тя. — Но стой наблизо за Гарт и Тина. Ще ги доведа горе. Мисля, че Тина има кока, което е толкова ретро, че чак ми се гади.

Веднага щом тя изчезна, Бергман извади телефона си и избра първия номер за бързо набиране. Подиря се на парапета, загледа се в празненството и зачака Илайджа да вдигне.

— Джош?

— Защо винаги произнасяш името ми с въпросителна интонация? — попита Бергман. Нямаш ли доверие на дисплея си?

— Нямам доверие и на майка си, Джош. Защо да вярвам на телефона си?

Бергман обожаваше начина, по който просто потъваха в разговор. Илайджа се държеше така, сякаш не му пукаше; Джош се държеше така, сякаш му пукаше, а и двамата знаеха и кътните си зъби. Чувстваше се спокоен.

— Е, познай къде съм — каза.

— На някакво шумно място.

— Онова събитие, „Модата в борба срещу глада“. Трябва да дойдеш да пийнем по едно. Беше забележителна вечер.

— Ще си запазя поканата за друг път — отвърна Крийм. — Работя на бюрото си и не ми се иска да зарязвам всичко точно сега.

Бергман усети как от корема му се надига вълнение и напира като мехурчета към гърлото му. Излезе навън като кикот.

— Нека пробвам отново — каза. — Вечерта беше абсолютно забележителна, Илайджа, и имам предвид по начин, който само ти би могъл да оцениш. Мислех си, че би било хубаво да се видим и да пийнем по едно.

Илайджа не отговори и продължи да мълчи доста дълго време. Кики, Гарт и Тина вече се качваха по стълбите и Бергман вдигна пръст към тях в знак, че приключва след малко, а после се отдалечи навътре в мецанина.

— Илайджа? — каза. — Още ли си там?

— Тук съм — отвърна Крийм. — А ти трябва да укротиш темпото, приятелю. Това не е състезание.

— Не е и не може да бъде сравнено с нищо — каза Бергман. — Не е ли това част от цялата прелест? То е такова, каквото ние искаме да бъде. Също като живота.

Той усещаше адреналина или ендорфините, или каквото там кипеше във вените му, горещо като салсата на долния етаж. Дори направи няколко ритмични стъпки, докато говореха. Назад, напред, ча-ча-ча.

— Е, забавлявай се — каза Крийм. — Скоро ще ти се реванширам.

Бергман се усмихна.

— Надявам се, че това е двойна двусмислица — каза. — Защото, само за протокола, Илайджа — ако това наистина бе състезание, аз щях да съм го спечелил, поне на този етап.

— Лека нощ, Джош.

— Обичам те, Илайджа. Доскоро.

42.

Следващият ден бе един от най-лошите от цялата ми кариера в полицията.

Започна малко преди насрочения за шест сутринта брифинг в управлението. При три от случаите разследването кипеше с пълна сила, така че ръководството бе преместило сутрешните ни срещи в Командния център за съвместни операции на петия етаж. Всичко, свързано с тези убийства, вече се проследяваше в реално време чрез Центъра за съвместни операции, така че винаги можехме да разберем кой върху какво работи и дали някой е постигнал напредък. Брифингите даваха възможност да съпоставим полицейските действия от нощната смяна е текущите разследвания, за да потърсим нещо, което би могло да ни свърши работа.

Когато пристигнах, Том Д’Аурия ме чакаше в коридора на петия етаж, за да ми съобщи една много лоша новина, дошла преди броени минути. Джанет и Томи Райли, както и полицаят, назначен да охранява къщата им в Шелман Блъф, бяха убити по някое време през последните осем часа.

И тримата са били застреляни каза ми Д’Аурия. — Само че споменават два различни калибъра, така че някои неща са малко под въпрос. Сигналът е получен в Командния информационен център едва преди няколко минути.

Кимнах, но не чувах почти нищо. Гръдният ми кош се стегна като в менгеме и имах усещането, че няма да мога да си поема въздух, докато не чуя отговора на следващия си въпрос.

— А бебето? — попитах.

— Липсва — отвърна Том.

Една-единствена дума, която ме удари като юмрук в стомаха. Д’Аурия замълча, за да ми даде време да се съвзема. Знаеше, че бях емоционално ангажиран е този случай.

— Какво бих могъл да направя? — попитах.

— Не много — отвърна той. ФБР вече са се заели. Работят заедно е окръжната полиция в Макинтош и щатските патрулни полицаи. „Амбър Алърт“10 са на крак. Транспортните възли във всички съседни щати се наблюдават.

— Трябва да има нещо — казах.

— Можеш да се обадиш в оперативния отдел в Атланта, ако искаш, или в помощния отдел в Савана, ако успееш да откриеш някого. Те може да искат да разговарят с теб. Но на този етап не можем да правим нищо друго, освен да чакаме.

Залагаха на агресивния подход. Това беше добре. Ако — когато — установяха, че Ребека е била изведена през границата на някой щат, случаят автоматично минаваше на федерално ниво, а те вече имаха готовност.

На мен ми оставаше само да се надявам, че всичко това щеше да бъде достатъчно. Без да знаем кога точно е била отвлечена, трудно можехме да предвидим каквото и да било.

Междувременно покрай нас се точеха хора и влизаха в Центъра за съвместни операции. Видях доста полицаи с помътнели очи, които или приключваха нощната си смяна, или тепърва започваха дневната.

— Ще съобщя всичко това вътре — каза Д’Аурия. — Просто реших, че би искал да го узнаеш веднага.

— Оценявам го, Том.

— Ако имаш нужда да поговорим…

— Добре съм — казах. — Веднага влизам.

Всеки полицай, когото познавам, е преживявал емоционален срив. Това не е нещо срамно. Винаги окуражавам колегите си да говорят, когато имат нужда да излеят мъката си. За тази цел имаме програма за подпомагане на служители, но освен това имаме началници, колеги, психиатри, духовници, какво ли не. Просто трябва да избереш някого, това е съветът ми към всички.

Понякога следвам собствения си съвет, а понякога го пренебрегвам.

Тръгнах по коридора и се заключих в тоалетната за инвалиди до стълбите. Просто имах нужда от минутка, за да си поема въздух.

Аз нямах вина за това. Технически погледнато. Знаех го. Но знаех и друго — че имах идеалната възможност да го предотвратя. Можех да бъда по-настоятелен и да изпратя Ребека на безопасно място. Можех да работя в по-тясно сътрудничество с окръг Макинтош.

Но не го направих. Посетих семейството и изпълних дълга си, но на хартия. Сега още трима души бяха мъртви, а едно малко момиченце се намираше в неизвестност. Отново.

Завъртях крана на мивката и наплисках лицето си с вода, възможно най-студена. Когато вдигнах глава, вероятно видях отражението си твърде бързо, или нещо такова. Не успях да се сдържа — юмрукът ми се стовари върху огледалото и го натроши на парчета. Глупава реакция, нещо, за което бих се разкрещял, ако го бе направил някой друг. Не постигнах нищо, освен купчина стъкла и окървавени кокалчета.

А скапаният ми ден едва сега започваше.

43.

Прекарах сутринта в събиране на всичко, с което разполагах по случая със семейство Райли, а накрая го изпратих по факс до ФБР в Атланта. Дадох им и всичките ни материали за Аманда Симс за всеки случай. Все още не знаехме дали има връзка между тези два случая с „бременно момиче“.

Освен това прекарах твърде много време в опити да се свържа с някого от помощния офис в Савана, но това бе просто упражнение по безсилие. Надявах се, че всички са навън и се опитват да вършат работа.

Единствената сравнително добра новина бе това, че Ребека бе жива и взета от някого. Имайки предвид трите убийства, това означаваше, че похитителят — или някой друг — искаше да я задържи. Това бе за предпочитане от другия вариант, защото оставяше отворена вероятността, че все още можеше да я намерим.

И тогава, докато изчаквах да ме свържат със Савана — за трети път тази сутрин, — чух някой да вика името ми от другия край на помещението.

Изправих се и се огледах. В дъното, отвъд кабинките, Хайзенга стоеше до вратата на кабинета си заедно с Джесика Джейкъбс. Когато ми махна да се присъединя към тях, аз посочих телефонната слушалка в ръката си.

— Затвори! — извика тя и влезе вътре.

Не беше трудно да се сетя какъв бе поводът. Джейкъбс бе главен следовател по случаите с Кори Смит и Рики Самюълс, двете убити момчета на повикване. Вървях като вцепенен към кабинета на Хайзенга, сякаш точно в момента ми оставаше само това. Не че имаше значение.

Хайзенга бе долепила длани върху лицето си, когато влязох. Джейкъбс говореше по телефона и си записваше нещо в жълт бележник.

— Марти? — казах.

— Номер три — каза тя, без да ме поглежда. — Млад бял мъж, единичен изстрел, множество прободни рани, без документи за самоличност.

— Някакъв човек, който тичал за здраве, открил момчето — каза Джейкъбс, притиснала слушалката с длан. Чак при Лок Севън, в „Канал Чесапийк и Охайо“11.

— Лок Севън — казах. — Това е Мериленд, нали?

Хайзенга кимна.

— Полицията от окръг Монтгомъри вече е на местопрестъплението. До края на деня може да се появят и ФБР. Ще говоря с Д’Аурия. Решението е на директора, но аз не бих дала гласност на това, ако не се налага.

Три убийства, извършени по подобен начин, категорично поставяха този случай в графа „серийни“. Това обикновено се получава, когато ФБР започнат да задават въпроси. Федералните могат да бъдат много полезни, предвид ресурсите, с които разполагат, но могат и да са пречка, ако някой започне да им се меси. Бил съм и от двете страни на оградата, така че знам.

Междувременно, преди да тръгна за Лок Севън, имах нужда от машина за топли напитки, чаша кафе и бутон за рестартиране на мозъка.

Две от трите получих веднага.

44.

Рон Джудиче спря в коридора до входната врата и се огледа. Къщата изглеждаше като капсула на времето от 1979-а. Сив мокет на пода. Светлосиня тоалетна чиния в банята.

Солидна постройка с три спални и заден двор, която предлагаше уединение. Освен това бе само на деветдесет минути от града. Идеалното скривалище за нарасналото му семейство.

— Не обръщайте внимание на всички тези кашони — каза жената от агенцията за имоти под наем. — Днес следобед ще дойде камион от фирма за извозване на непотребни вещи. Освен ако не искате да задържите нещо.

— Само мебелите. Всичко останало може да се махне — каза Джудиче.

Жената, госпожа Патън, сведе поглед към Грейс, която кротко спеше в кенгуру на гърдите му. В колата нервничеше и плачеше, но когато стигнаха до Вирджиния, вече се бе изморила.

И вече се казваше Грейс. Не Ребека. Никога вече Ребека.

— Тя е един мъничък дар от бог, нали? — каза госпожа Патън. — На колко е?

— Днес става на три седмици — отвърна Джудиче. — Да, наистина е дар от бог. Влюбих се в нея още в първия миг, когато я погледнах.

Това поне беше вярно. Госпожа Патън се усмихна, както се усмихват жените всеки път, когато мъжете разкриват нежната си страна. Сякаш ѝ бе направил някаква услуга.

— Искате ли да видите задния двор? — попита тя.

— Да, моля.

Той я последва в голяма кухня и трапезария, с панорамен прозорец до маса с огнеупорно покритие. Отвън, в дъното на обраслата градина, имаше дървена люлка. Не изглеждаше годна за употреба, но той би могъл да я ремонтира. Зад нея, между дърветата, се виждаше конюшня. Половин дузина кафяви кобили хрупаха пролетната трева.

Ема Ли щеше да е във възторг от това място. На всички щеше да им хареса, дори на Лидия, веднага щом привикнеше с обстановката.

— Надявам се да харесвате старомодни неща — каза госпожа Патън, — ако мога така да нарека всичко това. Господин Шайво очевидно е спрял да пазарува доста отдавна.

— Няма проблем.

— Жалко, наистина, почина толкова внезапно. Но мисля, че би бил щастлив да знае, че тук се нанася младо семейство. С какво се занимавате, господин Хендерсън?

— Журналист съм — отвърна Джудиче. — Но възнамерявам да си взема почивка известно време.

Тук той щеше да има ново име, също като Грейс. И преди бе използвал други имена, не като авторски псевдоним, а да прикрива следите си понякога, когато преследваше интересна история. Пол Хендерсън бе най-често използваното име, за което притежаваше и приемлив документ за самоличност, включително и рядко използвана кредитна карта. Напълно достатъчно, за да застрахова къщата.

— А съпругата ви? — усмихнато попита жената от агенцията. — Тя също ли ще си стои у дома?

— Съпругата ми вече не е с нас — отвърна Джудиче. — Загубихме я в нощта, когато се роди Грейс.

Госпожа Патън спря и сложи ръка върху устата си, прикривайки безмълвното „О!“, което току-що се бе изписало на устните ѝ.

— Божичко. Съжалявам. Нямах никаква представа.

— Разбира се — отвърна Джудиче. — Просто търся спокойно място, където майка ми, дъщерите ми и аз бихме могли да продължим живота си в уединение.

Жената изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джудиче се надяваше да не го направи.

— Колко е голяма другата ви дъщеря? — попита тя.

— Ема Ли е на четири и половина. Страда много от липсата на майка си, но е много развълнувана, че вече е голямата сестра.

— А имате и майка си. Това е истинска благословия. Сигурна съм, че много обича момичетата.

— Да — отвърна Джудиче и сведе поглед към меките ангелски къдрици на дъщеричката си. — Защото няма нищо по-важно от семейството. Нали така, Грейс?

45.

Обикновено Лок Севън е нормално местенце за почивка в Национален парк „Канал Чесапийк и Охайо“, встрани от „Клара Бартън Паркуей“. Днес обаче на входа имаше жълта полицейска лента. По-късно това спокойно място щеше да се появи по всички телевизионни канали.

Последната ни жертва бе открита малко преди обяд. Тялото на момчето било заклещено в падащата врата на вече неизползваем шлюз. Първоначалната цел на канала била превозването на стоки по 300-километровата отсечка между Джорджтаун и Къмбърленд Парк, Мериленд. Сега се използваше предимно за нещо, покрай което да тичаш, да караш колело или да се разхождаш, макар че малцина си правеха труда да дойдат чак дотук. Аз бях готов да се обзаложа, че убиецът не бе очаквал тялото да бъде открито толкова скоро.

Детективът от окръг Монтгомъри, назначен да работи по случая, бе мъж на възраст, когото познавах и харесвах — Боб Семилън.

Когато с Джейкъбс пристигнахме, той вече ни чакаше на паркинга, а после ни поведе надолу през гората.

— Нашият патоанатом си тръгна, но предположих, че ще искате някой от вашите хора да хвърли един поглед — каза Боб. — Почеркът изглежда точно като на извършителя, когото издирвате в града. Доста отблъскващо.

И така би могло да се каже.

По всичко личеше, че самото убийство е било извършено тук, на пътеката. Някъде по средата между паркинга и канала бе открито тъмно петно засъхнала кръв в пръстта, а оттам надолу ясно личаха следи от влачене.

Тялото лежеше върху тревата, когато пристигнахме. Веднага ме връхлетя противно усещане за дежавю. Огнестрелната рана на лицето, множеството прободни рани около бедрата и гениталните.

Повтаряше се и наличието на вода. Кори Смит бе открит в Потомак, Рики Самюълс в Рок Крийк, а сега и тази жертва.

Единствената съществена разлика, която виждах, освен района, бе начинът на действие с ножа. Всяка жертва изглеждаше намушкана няколко пъти повече в сравнение с предишната. Джинсите на това момче бяха окървавени чак до неоновозелените му обувки.

Джейкъбс коленичи до тялото. Правеше онова, което и аз правех понякога насилваше се да се приближи и да запомни колкото се може повече, дори и подсъзнателно.

— Защо е толкова гневен този човек? — попита тя. — Какво се опитва да реши по този начин, имаш ли представа?

Джейкъбс се мъчеше да намери някакво обяснение за гнева, който ясно виждахме във всичките три случая. Тази дума непрекъснато изникваше в съзнанието.

— Не знам — казах. — Но може да е порочен кръг. Колкото по-упорито се опитва да си начеше крастата, толкова по-ясно ще разбира, че е невъзможно, и ще става все по-отчаян.

— Или ентусиазиран — каза тя и посочи един от прорезите в панталона на хлапето. — Или и двете.

С изстрела несъмнено слагаше край на живота на жертвите си. Но ножът отключваше емоциите му, те надделяваха. Във всяко друго отношение убиецът изглеждаше изключително дисциплиниран. Това не бяха спонтанни убийства. Всяко от тях изискваше предварително обмисляне и планиране.

А това повдигаше другия важен въпрос.

Предишния път, в Рок Крийк, нашата жертва не бе сама. Имаше два трупа онази нощ, най-вероятно дело на двама различни убийци.

Криминологичният екип от окръг Монтгомъри вече бе направил първия си оглед нагоре и надолу по канала и все още кръстосваха гората, но аз вече имах ясното усещане, че това бе поредното солово изпълнение.

Но защо? Какво се бе променило? Или върнало към обичайното?

Нямах представа, но докато стоях там и попивах с поглед обстановката, част от мен вече се подготвяше за онова, което следваше. Каквато и игра да играеха тези хора, тя все още не беше свършила.

И резултатът бе три на два.

46.

Малко преди мръкване най-после приключихме с огледа на местопрестъплението. Останах там по-дълго, отколкото възнамерявах, но при мен винаги е така. Върнах се обратно през гората до паркинга и се запътих към колата си.

Някой ме чакаше до нея. Заради сумрака не успях да го разпозная, но после видях познатата брада. Дори качулката и широките къси панталони бяха същите като предишния път.

— Рон Джудиче? — казах.

Естествено, той веднага се обърна. Оказах се прав. Наистина беше той.

— Опитвах се да те открия казах. — Трябва да поговорим.

— О, сега ти искаш да говорим? — отвърна той с агресивна нотка в гласа. — Последния път ме разкара.

Поех дълбоко въздух. Една част от мен искаше да му сложи белезници и да го хвърли на задната седалка. Но така нямаше да постигна нищо. Затова продължих да говоря.

— Виж, няма да се преструвам, че разбирам отлично през какво си преминал преди шест години. Но какво правиш сега? Така не помагаш на никого.

— Предполагам, че това е въпрос на лично мнение каза той.

— Искам да знаеш, че съжалявам за загубата ти — казах му. — Наистина съжалявам, но…

— Но какво, Алекс? Трябва просто да млъкна и да изчезна? Вече опитах, но не помогна. Ти и твоето управление сте толкова некадърни, колкото бяхте и преди шест години.

Погледнах го право в очите, опитвайки се да преценя доколко се владееше — или не — този човек. Дали започваше да го обзема параноя? Или Джудиче бе сто процента себе си? Не бях убеден.

— Ти усложняваш не само моя живот — казах. — Ти поставяш в потенциална опасност живота на бъдещи жертви. Разбираш ли това?

— Странно — отговори той. — Защото аз пиша всичко това, за да предпазя хората, които вие излагате на опасност.

— Останал си с грешно впечатление — контрирах аз.

— Така ли? — отвърна той. — Ами Ребека Райли, детективе? Можеш ли да ми кажеш къде е тя? Защото, доколкото ми е известно, тя изчезна от полезрението ви.

Той просто ми пускаше стръв. Това поне бе очевидно. Нямаше да успея да спечеля благоразположението му, а вече не бях сигурен и дали си струваше да опитвам.

Но имаше още нещо, което исках да му кажа.

— Добре, хубаво — казах. — Искаш да публикуваш глупостите си в блог, това е твое право. Но нека ти кажа нещо друго. Ако те хвана да ме следиш отново, докато съм със семейството си, ще имаме съвършено различен проблем. Разбираш ли?

Той пристъпи малко по-близо. Джудиче беше едър мъж и очевидно не се плашеше лесно. Аз също обаче.

— Заплашваш ли ме, детектив Крос? — попита той. — За това ли става въпрос?

Едва сега забелязах устройството за запис в ръката му. Стискаше го в дланта си, за да не го видя. Без да се замислям, го дръпнах от ръката му и го захвърлих навътре в гората. Може би не постъпих правилно. Поредната грешка в служебното ми досие.

— И ти смяташ, че това ще ме спре? — Той се изсмя неприятно, а после продължи: — Това е другият ти проблем. Главозамаял си се от собствената си слава. Алекс Крос, Убиецът на дракони. Алекс Крос, Шерлок Холмс на Главното полицейско управление. Алекс Крос, Второто шибано пришествие на Христос! Ти си въздух под налягане, Алекс. Измислица! И хората трябва да научат затова.

Вече му бях обърнал гръб и се отдалечавах.

— Това няма да приключи така извика той след мен. — Това далеч не е краят!

— Тук съм напълно съгласен с теб, Джудиче — казах аз, докато влизах в колата си. — Определено не е.

Време беше да атакувам този човек от друг ъгъл.

47.

Не можеше да се каже, че изобщо не съчувствах на Джудиче. Аз също изгубих първата си съпруга заради безсмислено насилие. Това бе най-черният ден в живота ми и по някакъв начин ме свързваше с Джудиче.

Но това не означаваше, че щях да го оставя да буйства. Ако откажеше да разговаря с мен нормално, щях да направя всичко друго, което бе по силите ми, за да го спра.

Прекарах вечерта в събиране на всички материали, с които разполагахме за Джудиче, и продължих да ровя за още. Капитан Д’Аурия ми позволи да използвам паролата му за достъп до „ЛексисНексис“ и там открих в общи линии списък на досегашните занимания на Джудиче. Това ми даде съвсем нова гледна точка за него.

Вече знаех, че е служил в американската армия няколко години, преди да бъде уволнен с почести през 2005 г. Там бе направил и първите си опити като журналист.

В армията бе работил предимно в комуникациите и администрацията, първо във Форт Браг, после в Нюарк, Ню Джърси и едно шестмесечно назначение в Багдад, в редакцията на „Арми Таймс“. Отвъд океана бе написал поредица от рекламни статии, изтъкващи американската хуманитарна дейност и инфраструктурни проекти в Ирак. Всичко това фигурираше в публичните регистри.

После идваше периодът след уволнението му. Не знам какво се бе случило с Джудиче в армията, но когато бе започнал да пише на свободна практика и доста преди смъртта на Тереза Филмор. — Той сякаш се бе обърнал на сто и осемдесет градуса. На този етап фокусът му бе почти изцяло върху агресивната политика на американското правителство както у дома, така и в чужбина.

Бе пътувал няколко пъти до Близкия изток като кореспондент на местни вестници и дори бе спечелил няколко световно неизвестни награди за работата си. Същевременно пишеше материали на всякакви теми — от полицейско насилие до фалшификации с перфокарти, както и няколко язвителни статии относно предполагаемия провал на Главното полицейско управление по време на терористичните атаки на „Ал Айла“ във Вашингтон през есента.

Единственото нещо, за което никога не беше писал в прав текст, бе смъртта на годеницата му. По някакви лични причини той бе оставил този инцидент настрана, но аз можех да предположа до каква степен трагедията бе наляла масло в огъня, който вече бушуваше в него.

Сега всичко това започваше да клокочи и да излиза на повърхността, в това число и вината, която той открито хвърляше върху мен.

Не знаех какво точно да очаквам от него, но вече ясно съзнавах, че все още не бях видял всичко — или поне най-лошото — от Рон Джудиче.

48.

До два следобед на другия ден бях приел първия свободен час за среща в Главната прокуратура. Там нещата невинаги се задвижват достатъчно бързо и ако те можеха да направят нещо за мен по въпроса с Джудиче, исках да съм наясно с това възможно най-рано.

В два без петнайсет излязох от кабинета си и извървях пеша краткото разстояние по Четвърта от управлението до „Джудишъри Сентър Билдинг“. Имах среща с един от техните помощник-прокурори, Лари Ким, в кабинета му на третия етаж.

С Ким се познавахме по-скоро по име, а не толкова от съвместна работа. Носеше му се слава на убедителен прокурор, с добри познания по прецедентно право и готовност да брани каузи, в които вярваше. Вече бяхме говорили по телефона и той знаеше защо съм там.

— Честно казано, не съм убеден, че можеш да направиш нещо съществено каза ми той. Факт е, че гражданите имат пълното право да разследват държавни дела и да споделят онова, което научат от други хора.

— Ами навлизането в личното ми пространство? Или нарушаване на обществените интереси например? В един момент той ще се окаже заплаха за разследването. И не говоря само за вече извършени убийства. Имам предвид изчезнало бебе и повече от един убиец, който все още се разхожда на свобода.

Ким поклати глава.

— Първата поправка, човече. Свобода на словото и пресата. Костелив орех за чупене — съвсем справедливо. И става все по-костелив с времето.

— Той няма нищо общо с пресата — казах. — Просто някакъв човек с компютър, мобилен телефон и натрупан гняв.

— Точно това имам предвид. — Ким остави на бюрото огромната чаша кафе „Старбъкс“, което пиеше, и се наведе към мен, набрал скорост за разговора. — Мина времето, когато големите новини излизаха първо в централните вестници, а после се разпространяваха от тях към другите медии. Сега е нормално да видиш как човек със смартфон или блог изпреварва всички. Съдебната система е наясно с това. Миналата година в Орегон имаше един блог на тема национална безопасност. Същата работа — просто някакъв човек, който действа от лаптопа си и ползва съмнителни източници. Е, познай какво? Правото му на лично пространство бе защитено чак до щатския върховен съд. Ако в Орегон смятаха, че имат доказателства, щяха да обжалват във федералния съд, но те се отказаха. — Ким се облегна назад и взе кафето си. — Това е новата реалност.

— Това е един случай — казах.

— Не — отвърна той. — Един от няколко. Подозирам, че този Джудиче го знае и се възползва максимално от това. Честно казано, фактът, че те напада лично, не подкрепя твърденията ти. Ако не друго, просто мъти водата.

— Просто те моля да го обсъдиш с колегите си — казах му. Главна прокуратура разполагаше с експерти по прецедентно право. Вярвах на Ким, но може би там някъде имаше подобен случай, решен по различен начин. Ако успея да подам поне съдебен иск и нищо повече, това би могло да накара Джудиче да отстъпи.

Лари кимна няколко пъти и започна да разлиства папките по бюрото си. Не съвсем деликатен намек, че нямаше повече време за мен.

— Поне толкова бих могъл да направя — каза. — Но нямаме на какво да стъпим. Ако успееш да откриеш нещо по-конкретно за Джудиче — ако е нарушил някакви закони, — ще имаш по-голям шанс да раздвижиш нещата тук.

— Повярвай ми — казах. — Работя по въпроса.

Просто се надявах, че междувременно нямаше да се появят нови трупове.

49.

Излязох от срещата с Ким и отидох направо до колата си, в подземния гараж на „Дейли Билдинг“. Понякога няма по-добро място, където да свършиш малко работа на спокойствие. Бри я нарича мобилен офис.

Трябваше да проведа няколко телефонни разговора. Отворих бележника на коленете си и набрах първото от няколкото имена в списъка ми — Нед Махоуни.

Нед е добър приятел, отличен агент от ФБР и човекът в Бюрото, на когото най-много разчитах за прям отговор. Той ръководеше Екипа за спасяване на заложници в Куонтико, но напоследък се носеха слухове, че на Махоуни му предстоеше повишение. Щях да повярвам, когато се случеше.

— Алекс — каза той още щом вдигна слушалката. — Как е най-трудолюбивият мъж в шоубизнеса? Чакай, не ми казвай. Затънал си до гуша, прав ли съм?

Освен това Нед имаше уста, която не млъкваше. Изглежда саркастичен през повечето време, но истината е там, че в света на Нед просто няма много свещени крави. Това е едно от нещата, които харесвам у него.

— Имам нужда от малко информация — казах му. — Става въпрос за едно отвличане в Джорджия. Името е Ребека Райли.

— Райли — повтори той. — Нещо общо с онзи отвратителен случай с прозорец във Върнън преди няколко седмици?

— Между нас казано? Да — отвърнах. — Ребека е бебето на жертвата. Била е на юг, под опеката на нейните баба и дядо, когато е отвлечена. Бабата и дядото също са убити. Не мога да открия никого в Атланта и Савана, с когото да говоря за това.

Нед прозвуча така, сякаш поемаше въздух през зъби.

— Този бизнес смърди, нали? Защо не станахме счетоводители или нещо друго?

— Защото ни пука, Нед.

— О, да, вярно — отвърна той. — Ще видя какво мога да направя по въпроса и ще ти се обадя веднага.

Не му отне дълго. Когато приключих разговорите си с Джарет Краус, Сампсън и Хайзенга, вече ме чакаше гласово съобщение от Нед. Не искаше да споделя подробности по телефона, затова веднага му звъннах.

— Няма много за казване — започна той. — Бюрото все още разследва случая, така че вероятно имат основателна причина да вярват, че Ребека е изведена от Джорджия. Но това е всичко, което успях да разбера. Пазят си информацията.

— Благодаря, че опита — казах. Вече знаех малко повече, отколкото досега.

— Как я караш иначе? — попита Нед. — Напоследък изобщо не те щадят в пресата, забелязвам.

Това бе единствената тема, която не исках да обсъждам, но любопитството ми надделя. Често ми се случва.

— Защо? — попитах. — Какво си чул?

— Цялата тази работа с „Фактите“ — отвърна Нед. — Накъдето и да се обърна, все за това чета. Или за теб. Вярно ли е, че си хвърлил магнетофона на тоя човек в гората?

— Ще се възползвам от Петата поправка — казах. Наясно бях, че блогът на Джудиче вече не беше тайна, но не желаех да ми го напомнят непрекъснато. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова по-голяма част от историята ставах аз самият, а един уважаващ себе си полицай не може да вирее в подобна среда. — С две думи, човекът е абсолютен задник.

— Не се впрягай твърде много — каза Нед. — Тези неща са като херпес. Излиза, изчезва за известно време, после пак се появява. Не можеш да направиш нищо друго, освен да се снишиш и да се придържаш към важните неща.

Успя да ме разсмее.

— Херпес, а? Припомни ми да ти се обадя пак, когато имам нужда от утеха.

— Но всяко време, Алекс. Междувременно просто не чети този парцал. Само ще се ядосваш. Особено днес.

Добър съвет, може би, но идваше твърде късно. Веднага щом приключих разговора с Нед, отворих „Фактите“ през браузъра на телефона си.

За добро или лошо.

50.

51.

Когато се прибрах у дома малко преди седем вечерта, къщата бе смущаващо тиха. Не се чуваше „Нинтендо“ от конзолата във всекидневната, нито Ники Минаж иззад някоя затворена врата, нито тропане по стълбите.

Вместо това открих Бри в кухнята, заедно с нашия социален работник — Стефани Гетман. Стефани бе назначена по случая с Ава от Службата за закрила на децата и семействата. Обикновено я виждахме веднъж месечно при посещенията ѝ у дома, но последната ѝ визита бе само преди седмица.

Нещо се бе случило.

— Алекс, ела да седнеш — каза Бри. Изглеждаше напрегната и докосна ръката ми, когато придърпах стол и се присъединих към тях.

— Какво става? Къде са децата? — попитах.

— Джени и Али са при леля Тиа — каза Бри.

— Ами Ава? — казах. — Тя добре ли е?

— Един патрулен полицай я доведе вкъщи днес следобед — отвърна Бри. — Намерил я на „Сюърд Скуеър“, на пейка в парка, в безсъзнание.

Новината ме удари като юмрук в корема, но не беше нещо съвсем неочаквано.

— В безсъзнание? — повторих.

— Със зеници като връх на топлийка.

Това означаваше опиати. Оксиконтин вероятно, макар че Ава не разполагаше с такива суми. Може би фентанил, по-евтиният вариант, който се намираше по-лесно, но по-трудно се контролираше лозата. Полицейският ми мозък не спираше да прехвърля списъка с възможности.

— Нана е с нея на горния етаж — продължи Бри. Сега спи. Утре сутринта трябва да направим изследване на урината.

Кимнах и сведох поглед към масата.

Внезапно се върнах назад във времето, през юли 1989-а. Това бе последният път, когато наркотиците навестиха тази къща.

Брат ми Блейк бе зависим. Появил се една нощ на прага пред Нана, в абстиненция, молещ за помощ. Нана ми се обади в студентското общежитие в Джорджтаун и ме помоли да се прибера у дома. Така и направих. Бяха дълги и мъчителни дванайсет часа, но се преборихме. Нана бе като ангел на милосърдието. Аз просто помагах, с каквото можех.

Тогава още не знаех, че това е последният ни път заедно. Блейк обеща да спазва рехабилитационната програма, която Нана му бе намерила, но той бързо я заряза и изчезна. А после, на 2 септември сутринта друг полицай на вратата. Блейк бе открит в приют в Анакостия, мъртъв от свръхдоза хероин.

Сега, седнал до кухненската маса, изпитвах смъртен страх за Ава. Тя не беше Блейк, разбира се. Но от друга страна, аз и Нана направихме всичко, което бе по силите ни, за да помогнем на брат ми, а то пак се оказа недостатъчно.

— Е, сега какво? — попитах Стефани.

— Консултации с психолог със сигурност — каза тя. — Може би и лечение. Зависи от това, което Ава ще ни разкаже. Трябва да разберем колко време продължава това и дали Ава се бори със зависимост. Освен това, ако успеете да разберете откъде се снабдява с наркотици, това е добро начало в разрешаването на проблема.

— Държахме я изкъсо — каза Бри. — Напоследък имахме малък проблем с нея.

— Проблем с наркотици? — попита Стефани.

Двамата с Бри се спогледахме.

— Не бяхме сигурни — каза тя. — Но предполагам, че вече сме.

— Е, стига да я искате, за Ава е най-добре да остане тук. Ще я оставя да си почине тази нощ, но бих искала да я видя утре. И ще ви посещавам по-често. Събота и сряда удобно ли ви е?

— Да — отвърна Бри.

Чувствах се така, сякаш все още не успявах да проумея случващото се. Главата ми преливаше от информация. Когато отново вдигнах глава, Бри и Стефани ме гледаха с очакване.

— Съжалявам… какво? — попитах.

— Сряда и събота повтори Стефани. — За теб удобно ли е, Алекс?

— Да. Разбира се — отвърнах. — Ще направим всичко необходимо. Ще успеем.

52.

Да. Разбира се. Ще направим всичко необходимо. Ще успеем.

Рон Джудиче свали слушалките от ушите си и се облегна назад. Беше чул всичко, от което се нуждаеше. Останалата част от разговора можеше да замине в харддиска.

По всичко изглеждаше, че лошият късмет преследваше Алекс напоследък. Точно това бе целта на електронната система за подслушване. Без поглед отвътре в семейния живот на Алекс Джудиче не би могъл да сглоби интересна история. На практика всичко се нареждаше идеално.

Джудиче отбеляза часа в бележник до компютъра си и тъкмо започна да записва някои от размишленията си, когато на вратата се почука.

— Роналд, миличък?

— Влизай — каза той и затвори лаптопа.

Майка му отвори вратата с бебето Грейс на ръце. През рамото ѝ бе преметната бяла памучна пелена, а от джоба на домашния ѝ халат се подаваше биберонът на малко шише за мляко.

— Ема Ли иска татко да я завие за лека нощ.

— Няма проблем — каза Джудиче.

Когато стигна до вратата обаче, Лидия не помръдна. Просто стоеше там и изпълваше рамката с внушителните си размери. Това бе нейната версия на пасивна агресия, да препречва пътя като крава на релси. Очевидно си бе наумила нещо.

Джудиче запази самообладание. Все още не беше ясно дали майка му имаше нужда от малка пръчица, или от малко морковче. А може би и от двете.

— Какво има, мамо? — попита той.

— Обади ли се вече на полицията?

— Не — отвърна той. — Не се тревожи за това.

— Но аз се тревожа — каза тя, докато разсеяно люлееше бебето. — Имам предвид… — Тя сниши гласа си до шепот, сякаш някой ги подслушваше. — Откъде си сигурен, че е твоя?

Джудиче протегна ръка и погали с пръст розовата бузка на дъщеря си. Полузатворените ѝ очички го накараха да се усмихне.

— Погледни я — каза. — Прилича на мен.

— И все пак. Говорим за майката на това бебе — настоя Лидия.

— Просто някаква уличница, мамо. Еднократна любов.

Майка му извърна глава и вдигна ръка във въздуха.

— Спести ми подробностите, ако обичаш. Просто казвам, че не е постъпила правилно.

— Именно — отвърна той. — Помисли за това, мамо. Това е човек, който оставя бебе в кола с прикрепена бележка и си тръгва. Наистина ли искаш такъв човек да присъства в живота на Грейс?

Лидия притисна бебето малко по-близо до себе си.

— Ами… не, но…

— Точно затова се преместихме. Не исках тя да ни намери. Честно казано, и аз не искам да я намирам. Смятам, че Грейс заслужава нещо повече.

— Предполагам… — колебливо отвърна Лидия, вероятно защото бе съгласна с него, или защото бе учила до десети клас и нямаше нужната подготовка да води по-сериозни спорове.

— Не предполагай, мамо. Помисли за това каза той. — Наистина ли искаш такъв човек да отглежда внучката ти?

— Не — отвърна тя, този път много по-уверено.

— Не — каза той. — Не искаш. Нито пък аз.

Той изчака думите му да проникнат в съзнанието ѝ, после смекчи тона. Време беше за морков.

— Повярвай ми — каза, — ти си много по-добра майка, отколкото тя някога би могла да бъде. И това не е състезание, мамо.

Лидия Джудиче обичаше да я ласкаят. Тя се усмихна, изчерви се и най-после отстъпи встрани.

— Хайде, отивай — каза. — Ема Ли чака.

Джудиче целуна майка си по бузата и тръгна по коридора.

Имаше и други решения, разбира се. Лидия лесно би могла да бъде елиминирана, чисто физически. Дори би изпитал облекчение да запуши устата ѝ веднъж завинаги и да сложи край на това непрестанно мърморене.

Но на този етап всичко опираше до съотношение между ползите и вредите. Лидия играеше жизненоважна роля в семейството. Независимо дали му харесваше, или не, точно в момента той се нуждаеше от нея. Би било неразумно да я премахне само защото искаше да ѝ затвори устата.

Не, помисли си Джудиче. Не можеше да направи това. Не можеше дори да си го помисли.

Не и докато не станеше абсолютно наложително.

53.

Опитвах се да се съсредоточа върху брифинга на следващата сутрин, но ми беше трудно да задържа мислите си на едно място.

Започвах да се чудя дали не се бях претоварил. Това е въпрос, който често си задавам. Работех върху три случая едновременно плюс Ава. Тя беше четвъртият случай. По-късно през деня имахме среща в Службата за закрила на децата и семействата. Междувременно ме чакаха достатъчно други задачи.

Повече от достатъчно всъщност, но как да откажеш нещо, когато човешки живот е в опасност? До този момент имахме девет мъртви, един изчезнал и — с трима неизвестни заподозрени на свобода — тревожно надвиснало очакване за още жертви.

Има много разногласия относно „сноповете“, както се наричат сходствата в серийните убийства. Някои хора твърдят, че те не са нищо повече от съвпадение и че от време на време неминуемо ще ставаме свидетели на повтаряща се активност. Съединените щати са световната столица на серийните убийства, в която по всяко време има от двайсет и пет до петдесет активни убийци.

Най-известният „сноп“, за който знаех, бе този от Южен Лос Анджелис, от началото на осемдесетте до 2007-а. Полицейското управление на Лос Анджелис бе разследвало пет отделни случая в този период, в това число Мрачния сънливец и Саутсайдския удушвач. До приключването на всичките пет разследвания бяха загинали общо петдесет и пет души на територия от сто и трийсет квадратни километра.

Освен това наскоро имаше сведения за трима убийци, действащи едновременно в окръзите Насау и Съфолк, Лонг Айланд. По последни данни двама заподозрени бяха арестувани, един все още бе на свобода, а общият брой на жертвите достигаше трийсет.

Сега Вашингтон имаше всички изгледи да създаде собствен „сноп“. През цялото време прехвърлях наум всичките три случая; размишлявах за методите, профилите на жертвите, възможните мотиви и най-вече — къде ще е следващият удар.

Убиец номер едно бе човекът, когото наричах „Ръсел“, предполагаемият приятел на Елизабет Райли. В известен смисъл той бе най-непредсказуемият, с период от четири и половина години между бременните му жертви и предполагаемо отвличане.

Номер две бе онзи, когото пресата наричаше Речния убиец. До този момент бяха открити мъртви трима хомосексуалисти на повикване, но аз се опасявах, че все още не бяхме намерили всичките. При нормални обстоятелства потопено във вода, разлагащо се тяло може да трупа газове в продължение на три седмици, преди да изплува на повърхността.

Убиец номер три бе най-неясен, но той вече имаше два различни прякора. Някои го наричаха Джорджтаунския изкормвач. Други използваха прозвището Барби убиеца, заради русите коси и перфектните тела на двете му известни жертви. Главното полицейско управление бе оставило тези сравнения извън официалните си изявления, но медиите бяха успели да се доберат до тях.

Това беше случаят, който най-много ме тормозеше в момента. Имайки предвид очевидната връзка между Речния убиец и този човек, не можех да се освободя от усещането, че Барби убиеца се опитваше да го настигне. Най-просто казано, струваше ми се, че изоставахме с една мъртва блондинка.

Три дни по-късно се оказа, че съм бил наполовина прав.

Този път имахме две мъртви блондинки.

54.

Телата били открити от домашна помощница, когато дошла на работа в понеделник сутрин. По-късно бе установен и часът на смъртта — около десет вечерта, събота, което означаваше, че тези жени са лежали мъртви в дома си цели трийсет и шест часа. Лоша новина за разследването. Тръгнах натам веднага щом ми се обадиха.

Адресът бе къща с розова тухлена фасада на „Кеймбридж Плейс“ — заможен, но пренаселен квартал в Джорджтаун. Но въпреки това нямаше никакви сведения за писъци или каквито и да било други нередности.

— Няма признаци за влизане с взлом — каза ми Ерико Валенте на входната врата. — Освен това алармената система е била изключена. Изглежда е бил поканен да влезе.

— Има ли камери в квартала?

— Да. Частна охранителна фирма — отвърна той. — В момента преглеждаме записите.

Болшинството от градските полицейски камери във Вашингтон обикновено са запазени за районите с най-висока престъпност. Иронията бе в това, че тези две убийства сега поставяха Втори участък, който е в Джорджтаун, наравно с което и да било друго място в града, едно към едно.

От антрето на къщата последвах Валенте нагоре по стълбите, към местопрестъплението — голяма спалня на втория от три стажа. Жертвите в този случай бяха майка и дъщеря, Сесилия и Кийра Уитли, на възраст съответно четиресет и три и деветнайсет. Госпожа Уитли бе разведена, но бившият ѝ съпруг все още живееше във Вашингтон, където бяха отгледали две дъщери. Кийра имаше сестра близначка, приета в Калифорнийския университет в Санта Барбара.

Сега семейство Уитли бе намалено наполовина.

На влизане в спалнята видях първо майката. Беше просната върху бледорозовите чаршафи на огромното неоправено легло. Завивките лежаха захвърлени на пода.

Дъщеря ѝ се намираше върху дебело тапицирана лежанка, с лице към майка си. Отпечатъците върху килима подсказваха, че канапето бе преместено на това място съвсем наскоро.

И двете жертви бяха високи, привлекателни жени, с издайнически следи, че някога са имали дълги руси коси. Всъщност изглеждаха почти еднакво. Още две кукли за Барби убиеца. Ако съществуваше някакво съмнение по въпроса, характерният стил при работата с ножа го отхвърляше. И двете жени имаха прободни рани от лявата страна на гърдите, по корема и дясното бедро, близо до бедрената артерия. Около всяко от телата — съответно на матрака и канапето — имаше голямо тъмно петно от засъхнала кръв.

— Проклетият кучи син — каза Валенте. — Просто убива за удоволствие.

Случаят изглеждаше точно такъв. Нямаше следи от сексуално насилие или обир. Синята кожена чантичка на госпожа Уитли лежеше закопчана на скрина до прозореца, а тежките диамантени обеци на ушите на Кийра си стояха непокътнати.

Възрастта очевидно също не беше фактор за този човек. Проявяваше постоянство единствено за фигурата, серийните удари с ножа и разбира се, отрязаната коса. Коса имаше буквално навсякъде — полепнали с кръвта кичури по мебелите, на купчинки по пода, както и безброй отделни косми по самите жертви, от глава до пети. Отдавна не бях присъствал на толкова странна сцена от местопрестъпление.

Но беше ли някой от тези детайли по-важен от друг? Този човек даваше израз на нещо, в това нямаше никакво съмнение. Може би съживяваше някаква своя фантазия — отново и отново.

Вероятно тези жени заместваха някоя друга, помислих си. Някоя друга жена, на която той искаше да даде урок, но не можеше. Мъртвата му майка, може би. Или някоя бивша. Все още не виждах ясно отговора, но някъде дълбоко в съзнанието си усещах, че този въпрос ме води в правилната посока.

Кой бе този човек — и кого се опитваше да убие отново и отново?

55.

С Валенте бяхме обиколили голяма част от къщата, когато полицаят от входната врата ни уведоми по радиостанцията, че е пристигнал представител на „Бейслайн Секюрити“. Ерико го предупреди да не пуска никого в къщата и двамата излязохме на улицата, за да се срещнем с този човек — който и да бе той.

Между къщата на Уитли и загражденията в края на улицата бе паркиран черен „Рейнджровър“. Мъжът, който ни чакаше, се представи като Джон Овърби, собственик на „Бейслайн“. Компанията му работела за различни сдружения в квартала — осигурявали видеонаблюдение и дистанционно покритие, където не достигали общинските камери.

Очевидно бизнесът вървеше добре. Зелената копринена вратовръзка на Овърби сигурно струваше повече от целия ми костюм.

— Имаме стопроцентово покритие на тази улица — каза той. — Започнах да преглеждам записите веднага щом чух ужасната новина. И съм почти сигурен, че сме уловили в кадър вашия човек.

Той не спираше да хвърля погледи към къщата на Уитли, докато говорехме. Ако бях на негово място, аз също бих искал да погледна вътре, но Валенте му даде знак да отвори лаптопа си направо там, върху капака на колата.

Когато екранът светна, там вече имаше две изображения от видеоклипове, предварително подготвени едно до друго от Овърби. Времевият код ми изглеждаше непонятен, може би някакъв вид служебно шифроване, но той го разчете лесно.

— Това е в девет и четиресет и шест, събота вечер — каза той и посочи лявото изображение. — А другото е от десет и петнайсет. И двете са от една и съща камера, ето там.

Той се обърна и посочи към ъгъла на улиците „Кеймбридж“ и „Тринайсета“. Дори успях да видя малката черна кутия, монтирана под прозореца на втория етаж в къщата на този ъгъл.

— Нека ги видим в хронологичен ред — каза Валенте.

Овърби отвори първото изображение на цял екран и пусна видеото.

За разлика от градските камери, тази записваше дигитална цветна картина с отлично качество. Единственото ограничение бе фактът, че записът бе направен през нощта. „Кеймбридж Плейс“ се осветяваше оскъдно от няколко старомодни улични лампи покрай скъпата тротоарна настилка.

След няколко секунди празен запис на екрана се появи мъж, който вървеше по улицата с гръб към камерата.

— Това е той — каза Овърби.

Нямаше много за гледане, виждаше се единствено човек с бейзболна шапка и дълго до коленете тъмно палто. Когато стигна до къщата на Уитли, той се качи на верандата и посегна към звънеца.

Обхвана ни смразяващ ужас — да знаеш какво ще се случи и да не можеш да направиш нищо, за да го предотвратиш.

Лампата на верандата светна. Последва кратък разговор от двете страни на вратата, а мъжът няколко пъти посочи към улицата. Накрая отвътре излезе руса жена. Бе твърде далеч и не можеше да се прецени дали това бе госпожа Уитли, или дъщеря ѝ, но жената прехвърли ръка през рамото на мъжа и влязоха вътре. Той пристъпи напред с внезапно, ясно изразено куцане, каквото до този момент липсваше в походката му.

— Вероятно ѝ е казал, че са го нападнали и обрали — каза Овърби и отвори другия запис. — Сега гледайте. Това е двайсет и девет минути по-късно.

На екрана се появи същата улична картина, от същата камера. След малко мъжът излезе от къщата и затвори вратата зад себе си. Свърна наляво и тръгна обратно по същата улица, движейки се с лекота, без следа от накуцване.

Когато отново приближи камерата, за пръв път видяхме лицето му. Той дори вдигна глава и за част от секундата погледна право в обектива, после отмина и изчезна от поглед.

— Ето тук — казах.

— Да. — Овърби спря записа, върна назад и остави въпросния кадър на пауза.

Мъжът сякаш гледаше право към нас. Валенте се взря по-отблизо, после едва чуто изруга.

— Не ти ли изглежда познат? — каза.

Определено да. Лицето беше подобно, но не точно същото като на стареца от записа на онзи паркинг в нощта, когато бе убита Дарси Викърс.

Изглеждаше на приблизително същата възраст, може би около седемдесет, но за разлика от предишния път, този човек имаше мустаци и очила. Освен това изпод шапката му се подаваха два кичура къдрава бяла коса. Другият старец беше почти плешив.

— Това е грим казах аз още в мига, когато го осъзнах.

Валенте кимна.

— Някаква маска, нали? Господи. Това би могло да обясни много неща.

— Освен това му е все едно дали знаем това, или не, така смятам — добавих. — Очевидно е имал за цел точно тази камера, съдейки по това как поглежда право към нея. Може би дори е искал да го видим.

„Но това можеше да се тълкува двузначно“, помислих си. Би могло да означава, че е имал причина да бъде сигурен в себе си и че ние никога нямаше да успеем да надзърнем отвъд маскировката му, за да го заловим.

Или може би той започваше да се чувства самоуверен — твърде самоуверен, дори заплаха за самия себе си, — а ние току-що бяхме направили огромна крачка напред в това разследване.

Вдигнах поглед към Овърби.

— Можеш ли да сглобиш маршрута му? — попитах. — Да се опиташ да откриеш къде е отишъл после? Или откъде е дошъл?

— Ще направя каквото мога отвърна Овърби. Нашият район за наблюдение се простира едва до Кю стрийт. Но можете да използвате данни и от градските камери.

— Веднага се заемам — каза Валенте и извади мобилния си телефон.

— Детектив Крос?

Обърнах се и видях униформен полицай, който се опитваше да привлече вниманието ми.

— Какво има? — попитах.

— Имате посетител, детективе.

— Имам какво! — Не проумявах какво ми казва. Районът на местопрестъплението бе затворен за външни лица.

Полицаят сви рамене.

— Каза, че вие сте му се обадили. Помолили сте го да дойде веднага. Чака ей там.

Погледнах нагоре по улицата, в посоката, която посочи полицаят. Там, в обичайните си широки панталони и качулка на главата, стоеше Рон Джудиче.

— Какво прави тук този кретен, по дяволите? — каза Валенте. — Искаш ли да го разкарам?

— Не — отвърнах. — Аз ще се погрижа за това. Всъщност ще го направя с удоволствие.

Джудиче някак си бе намерил начин да влезе в моето местопрестъпление. А аз щях да му помогна да намери изхода.

56.

Нямам притеснения да хвана репортер за яката и да го изгоня, ако застрашава разследване на местопрестъпление. Всъщност досега не ми се е налагало да арестувам журналист. Но за всичко си има първи път.

— Ей! Джудиче! — казах аз и тръгнах право към него. — Не можеш да останеш тук.

Когато приближих, той слезе от тротоара и застана между две от паркираните коли.

— Детектив Крос, надрусан ли сте? — каза той, достатъчно високо, за да го чуят.

— Много смешно — отвърнах. Не се съмнявах, че това манипулативно представление се изнасяше в моя чест. Джудиче бе твърде хитър, за да не знае, че влизаше без разрешение в ограден периметър. Аз обаче бях твърдо решен да не допусна да бъда въвлечен в неговата помия.

— Имаш пет секунди да се върнеш от другата страна на бариерата — посочих аз към края на улицата, където се бе събрала тълпа. Някои от тях дори носеха протестни лозунги: „Запазете сигурността в Джорджтаун! Къде е полицията, по дяволите?“. Убеден бях, че Джудиче бе във възторг от тях.

Очите му се присвиха, зениците му ме пронизваха.

— Надрусан си, нали? — каза. — Не исках да пиша за това, докато не съм напълно сигурен, но…

— Роналд Джудиче, арестуван си за влизане без разрешение в обозначен полицейски периметър — казах му. Вече бях извадил белезниците. Обърни се и сложи ръце зад гърба си.

Той все още стоеше между колите и аз трябваше да отида до него, за да го размърдам. И точно тогава усетих остра, пронизваща болка в крака.

Погледнах надолу тъкмо навреме, за да видя как Джудиче издърпва ръката си обратно. Държеше нещо, но не успях да видя какво.

Следващата ми реакция бе съвсем спонтанна. Ударих го. Силно. Юмрукът ми се стовари в лицето му и от носа му изригна струя кръв, която потече по устата му. Може би трябваше да спра до там, но адреналинът ме държеше, а Джудиче продължаваше да стои на крака. След десния юмрук последва ляво кроше.

Този път успях да го поваля.

Приземи се по гръб, изглеждаше шокиран. Забих коляно в гръдния му кош и го притиснах към земята. Бедрото ми пулсираше от болка. Беше ме улучил точно в мускула.

— Какво беше това, по дяволите? — изкрещях. — С какво ме прободе?

Тъкмо посягах да пребъркам джобовете му, когато двама униформени полицаи започнаха да ме дърпат от него, а трети коленичи до Джудиче и го издърпа обратно на тротоара.

Валенте също бе там, видях и Хайзенга да тича към нас от колата си.

— Алекс? Какво става тук? — попита тя.

— Арестуван е! — отвърнах аз и посочих към Джудиче. — Пребъркайте джобовете му! Хванете го!

Джудиче лежеше кротко и ме наблюдаваше.

— Сержант, този ваш детектив очевидно е под въздействието на наркотици. Току-що ме нападна без причина.

Той избърса кръвта от устата си и вдигна високо ръка, специално за камерите в края на улицата.

— Алекс Крос ми причини това!

— Ела тук! — ревнах аз, но Хайзенга ми препречи пътя и ме издърпа назад. Валенте също ме улови за ръката.

— Успокой се, Алекс! — каза Хайзенга. — А сега ми кажи, че има дяволски добра причина за това.

— Той ме намушка! — казах.

— Какви ги говориш?

— Не знам… — казах. — Не знам какво беше… това.

Изпитвах затруднение да се концентрирам, чувствах се замаян, не можех да събера мислите си. Усещах тялото си изтръпнало. По крайниците ми плъзна топлина и нахлу в главата ми.

— Мисля, че ще…

Исках да кажа: „Мисля, че ще изгубя съзнание“, но така и не успях да довърша изречението.

Не беше просто пробождане, било то с нож или обикновена игла. Беше нещо друго. Последното, което помнех, преди да изгубя съзнание, бе мисълта, че току-що съм бил отровен.

Нима Джудиче ме бе убил? Умирах ли?

57.

Събудих се в линейката. Хайзенга бе там. Движехме се.

В първия момент се почувствах объркан, но бързо си спомних случилото се.

— Лягай! — каза Хайзенга и ме бутна обратно на носилката, когато понечих да се изправя. Двама парамедици седяха от двете ми страни. Единият измерваше кръвното ми налягане, другият съобщаваше данните за състоянието ми по радиостанция до болницата, към която се движехме. Болницата в Джорджтаун вероятно.

— Той ме прободе…

— Просто се отпусни.

— Той…

Чувствах цялото си тяло като желе, само ръцете ми бяха изтръпнали. Все още ми се виеше свят. Какво беше това, по дяволите? Знаех, че се е случило нещо ужасно, но някак си не можех да се почувствам така. Намирах се в състояние на еуфория, а страхът и ужасът витаеха някъде на заден план. Чувствах се така, сякаш се наблюдавах отстрани, като на филм.

После забелих очи. Единият от парамедиците вдигна клепача ми и погледна зеницата.

— Унася се — каза.

Това бе последното, което чух.

58.

Събудих се в болницата, облян от флуоресцентна светлина. Вместо стени имаше синя завеса, спусната около стаичката — или по-скоро кутийката, в която бях напъхан.

Хайзенга все още бе там. После видях и Бри.

— Здрасти — каза тя и стисна ръката ми. — Как се чувстваш?

Все още се чувствах отпаднал, сякаш се носех върху облак над земята. Усмихнах се въпреки всичко. Всичко ми изглеждаше леко размазано.

— Откога си тук? — попитах.

— От два-три часа. Сега е шест.

— Какво стана?

— Откриха опиати в кръвта ти — каза ми Хайзенга. — Предимно оксикодон.

— Предимно?

— И малко морфин.

— Аха… — Отпуснах глава на възглавницата. — Стори ми се познато.

И друг път съм имал неприятности — давали са ми и морфин. Последният път бе преди няколко години, когато бях прострелян, докато разследвах случай във Вермонт.

Постепенно започнах да си припомням подробностите. Местопрестъплението в Джорджтаун. Частната охранителна компания. Джудиче…

Внезапно се надигнах в седнало положение и отметнах тънкото одеяло, с което бях завит.

— Къде е Джудиче? — попитах. — Арестуван ли е?

— Алекс! — каза Бри. — По-кротко. Успокой се.

— Къде е той? — повторих.

— Мисля, че все още е в управлението — каза Хайзенга. — Но не, не е арестуван.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Тъкмо щях да му слагам белезници, когато той ме прободе.

Марти пое дълбоко въздух и хвърли поглед към Бри, преди да отговори. Те двете знаеха нещо, за разлика от мен.

— Не открихме нищо у него, Алекс — каза тя. — Носеше само документ за самоличност, пари в брой и фотоапарат.

— Е, явно е изхвърлил спринцовката. Казвам ви, че…

— Алекс, всичко, което открихме, беше у теб — прекъсна ме Хайзенга и ми показа кафяво аптекарско шишенце. — Това беше в джоба ти, когато пристигнахме. И по него няма отпечатъци на Джудиче.

— Какво?

— Джудиче твърди, че си бил дрогиран… което е вярно, по един или друг начин. Освен това казва, че си го нападнал без причина. Ако те е убол с нещо, Алекс, никой не го е видял.

— Божичко!

Отново се отпуснах на възглавницата. Цялостната картина на изопачената реалност започна да прониква в съзнанието ми. Ала Хайзенга не бе приключила.

— Освен това Джудиче повдига срещу теб обвинение за физическо насилие. И иска ограничителна заповед. Казва, че го преследваш от момента, в който е започнал да пише за теб.

Погледнах Хайзенга в очите.

— Това е клопка, Марти. Господи… ти вярваш ли ми изобщо? Знаеш историята около този човек, нали?

Тя се отдръпна от леглото; усещах, че ненавиждаше всяка секунда от този разговор.

— Не искам да говоря твърде много, Алекс. Не и преди да знаем повече. Но ще те помоля да ми предадеш оръжието си, значката и картата за самоличност. — Тя пое дълбоко въздух. — Освен това, когато приключим тук, ще се наложи да те прибера.

— Какво? — намеси се Бри. — Не го ли чу? Бил е нападнат. Наистина ли подлагаш на съмнение думите му? Той е един от най-добрите полицаи във Вашингтон.

— Не аз подлагам на съмнение каквото и да било — отвърна Хайзенга. — Но управлението е заело отбранителна позиция. Напоследък целият град крещи за полицейски произвол, а е безспорен факт, че Алекс — независимо по какви причини — е упражнил физическо насилие над този човек.

— Не вярвам и дума на това — каза Бри. — Вие сте полудели!

Хайзенга за пръв път повиши глас.

— Бри, допусната си тук от професионална любезност, а аз съм твой командваш офицер. Достатъчно ясна ли бях? А сега смекчи тона си, дявол да го вземе, или ще те помоля да напуснеш.

— Моли ме колкото искаш — каза Бри. — Той се прибира вкъщи с мен.

— Мога да наредя да те отведат, ако се наложи — сряза я Хайзенга.

Не можех да повярвам на ушите си. Не можех да повярвам, че Джудиче се измъкваше сух от водата.

— Марти, какво имаш предвид с това „да те прибера“? — попитах.

Можеше да означава две неща — искаха да се върна в управлението или за да говорят с мен, или за да ме арестуват.

Хайзенга наведе глава и с това отговори на въпроса ми.

— Ще ви оставя насаме за няколко минути — каза.

С други думи, тази вечер нямаше да се прибера у дома.

59.

Не бях посветен в разговорите, които се водеха в управлението, но докато ме изпишат от болницата, вече се знаеше, че в този случай нямаше да има специално отношение към мен. Не можехме да си го позволим. Не и в настоящата обстановка. Това бе игра на политически футбол и точно в момента аз бях топката.

Хайзенга ме отведе директно в управлението. Подмина струпаните на „Индиана“ журналисти и влезе в гаража. И двамата мълчахме. Оттам с товарния асансьор се слиза направо в сутерена, където се намира Централният арест. Израженията на полицаите в ареста се колебаеха между слисване и възторг. Не мисля, че знаеха защо съм там, но със сигурност знаеха кой съм. През годините бях довел стотици арестанти в този корпус.

Сега нещата се бяха обърнали по възможно най-лошия начин. Снимаха ме, взеха ми отпечатъци. Изпразниха джобовете ми, описаха съдържанието им и го поставиха в найлонова торба. Дадоха ми тънък сандвич и одеяло и ме поведоха по коридора към килията, в която щях да прекарам нощта.

Централният арест е на седемдесет години. Килиите са точно такива, каквито може би си ги представяте — стоманени решетки вместо врати, които дрънчат при затваряне, бетонни подове, метални койки без матраци и метална тоалетна в ъгъла. Неведнъж съм заключвал тези врати отвън и съм изпитвал облекчение, че няма да прекарам нощта в това подземие.

Хайзенга използва влиянието си и ми осигури самостоятелна килия, освен това ми предложи да ми донесе вечеря отвън. Но аз нямах сили дори да я погледна, когато се озовах от другата страна на решетките.

— Ще оправим всичко това сутринта, Алекс — каза ми. — Обещавам ти.

Просто отчаяно искаше да ми остави малко оптимизъм на тръгване. Истината бе там, че тя нямаше как да знае колко дълго щеше да продължи това. Не ѝ отговорих, затова тя просто ми пожела лека нощ и си тръгна.

Седнах на койката и подпрях глава с ръце. Цялата ситуация граничеше с фантастиката — или поне с кошмар. Наистина не можех да повярвам, че се бях озовал тук, още по-малко пък заради нещо, което не бях извършил.

Чудех се какво обясняваше Бри на децата. Чудех се какво правеше Ава. Как възприемаха всичко това Джени и Али. Чудех се дори какво ставаше с двойното убийство в „Кеймбридж Плейс“ и дали Валенте бе отбелязал някакъв напредък.

Бяхме дошли в ареста след часа за гасене на осветлението, така че нямаше какво друго да правя до сутринта, освен да стоя насаме с мислите си. Така или иначе нямаше да успея да заспя.

Всъщност всеки път, когато затворех очи през нощта, виждах пред себе си лицето на Рон Джудиче. Не спирах да мисля за онази негова окървавена длан. И как я вдигаше високо за пред камерите. Историята щеше да се развие великолепно за него, нали така? Особено покрай новините около ареста ми, които без съмнение вече обикаляха всички телевизионни канали.

Ако можех да убия този човек по телепатичен път, сигурно вече щях да съм го направил.

60.

На сутринта ме разбуди пристигането на смяната в пет и половина, когато доведоха арестуваните през нощта от всички участъци и изведоха други, за да ги транспортират до съседната сграда за изслушване на обвиненията им. Никога не ми е било ясно защо това се прави точно в пет и половина, но аз така или иначе не спях.

Няколко часа по-късно ме изведоха от собствената ми килия за насроченото в девет сутринта събеседване в отдел „Вътрешни разследвания“. Офисът им се намира в „Пен Бранч“, в бившата сграда на отдел „Убийства“, но тази среща щеше да се проведе в една от залите за разпити тук, в „Дейли Билдинг“ — три етажа под собственото ми бюро в отдел „Тежки престъпления“. Чувствах се нелепо да се движа под охрана в тази сграда.

Когато дежурният полицай ме въведе в стаята за разпити, вътре ме чакаха двама непознати за мен следователи. Никой от тях не помръдна, за да се здрависа с мен. Просто кимнаха към празния стол от моята страна на масата.

Стаята бе най-обикновена, с размерите на кутия. В ъгъла над вратата бе монтирана камера за наблюдение, а в тази конкретна сутрин бе докарана и аудио-визуална количка, с DVD плейър и стар телевизионен приемник.

Двамата костюмирани мъже се представиха като полицаи Видер и Камиски, съответно от „Държавна корупция“ и сектор „Неправомерни полицейски действия“. Дори това бе достатъчно да ме раздразни, сякаш вече не бях достатъчно ядосан. Неправомерни полицейски действия? Направо не бе за вярване.

И все пак това ми даваше възможност да разкажа моята версия на историята. Веднага щом подписах, че съм наясно с правата си, бях готов да преминем директно на въпроса.

— Е, детектив Крос — започна Видер. — Твърдиш, че преднамерено си бил упоен с наркотично вещество по време на въпросния инцидент вчера. Така ли е?

— Точно така — казах аз и посочих към бедрото си. — Бях прободен с нещо като игла. Докладът от спешното отделение може да потвърди белега от убождането.

— Разбира се, но не и кой го е направил — веднага ме прекъсна Видер. — А тази предполагаема игла, преди да удариш господин Джудиче ли беше забита, или след това?

— Точно преди това — казах. — Това бе причината, поради която му посегнах. Единствената причина.

— Два пъти.

— Моля?

— Ударил си го два пъти. Първия път си му разбил носа. После си го повалил на земята.

Сърцето ми се разхлопа. Не харесвах тона на този човек, нито посоката, в която вървеше разговорът.

— Нека погледнем — каза Видер.

Камиски използва дистанционното, за да включи телевизора, и пусна подготвения за целта видеозапис. Приличаше на клип от новините на „Канал 5“ и показваше мен и Джудиче, застанали между двете паркирани коли в „Кеймбридж Плейс“.

Нямаше звук, но двамата очевидно водехме разпален разговор. И после — най-неочаквано, както изглеждаше в кадър се появяват юмруците ми и аз повалям Джудиче между колите.

— Това е една от камерите казах. Там имаше поне още десет.

— И всички показват едно и също — каза Видер. Той направи пауза, колкото да ме погледне снизходително. — Не казвам, че твърдението ти относно убождането с игла е доказуемо грешно, детективе. Освен това сме наясно със случая между теб и господин Джудиче…

— Технически погледнато, няма такъв случай — казах. — Става въпрос за годеницата му. А и не аз съм изстрелял смъртоносния куршум.

Ала Видер нямаше намерение да ме остави да водя разговора.

— Имам предвид — повиши глас той, — че задачата ни в момента е да се фокусираме върху вероятността за неправомерно полицейско действие при вчерашния инцидент. До този момент не разполагаме с убедително доказателство в подкрепа на твоята версия. Но пък имаме това.

Той отвори папката си. Вътре имаше доклад за произшествие, прикрепен най-отгоре върху няколко други листа. Не разпознах почерка, нито подписа най-отдолу.

— Имаме кратка, но забележителна колекция от нелицеприятни статии за теб, писани от господин Джудиче. Имаме документирана кавга в „Лок Севън“ от онзи ден, където очевидно си се държал агресивно към господин Джудиче и си захвърлил звукозаписното му устройство. Имаме и това, разбира се — каза той и посочи към застиналото изображение върху екрана на телевизора. — И последно, имаме положително токсикологично изследване за опиати в кръвта ти, в което е налично химическо съвпадение с хапчетата, открити вчера в джоба ти.

Видер направи поредна пауза и вдигна вежди към мен. Припомни ми за всички лицемерни копелета, които някога съм срещал онези, които дори не се опитват да прикрият насладата от собственото си усещане за надмощие.

— И така, нека те попитам — продължи той. — Ти си опитен детектив. Какъв извод би си направил, ако седеше от моята страна на масата?

— Ако бях на твое място? — казах. — Преди всичко бих се запитал защо Рон Джудиче пише тези статии. А после бих си помислил — не е ли точно това резултатът, който човек като него би желал да постигне?

Двамата следователи се спогледаха.

— С цялото ми уважение, детективе, това ми звучи като конспиративна теория — каза Видер и затвори папката си.

Жестът му не ми убягна. Тези двамата изобщо не се интересуваха от историята ми. Вече бяха разпитали своите свидетели, бяха подготвили заключението си, а тази среща бе само — какво? Формалност? Необходима стъпка към обвинението, което те очевидно искаха?

В такъв случай не виждах причина да стоя тук. Бутнах стола си назад, изправих се и похлопах на вратата.

— Момент… — каза Видер.

— Щом искате да скалъпите обвинение срещу мен, правете го сами и не ми губете времето — казах. — Готов съм да се върна в килията си.

Време беше да се намеси адвокат.

61.

Веднага щом ме изведоха от стаята за разпити, открих директора Пъркинс да чака в коридора. Не точно последният човек, когото бих могъл да очаквам, но не и първият.

— Шефе?

— Ела с мен — каза той и даде знак на дежурния полицай, че поема нещата в свои ръце.

Но вместо да тръгнем обратно към ареста, свърнахме зад ъгъла, минахме през една заключена врата и излязохме на площадката с асансьорите.

— Къде отиваме? — попитах.

— Свободен си — отвърна той. — Пресата си получи полагаемото парче жива плът.

— Какво? — Не проумявах какво ми казваше. — Да не би Бри да е платила гаранцията?

Пъркинс упорито избягваше погледа ми. Очевидно не му беше лесно.

— Просто правя каквото мога, Алекс.

Не знаех как да му отговоря. Пъркинс можеше да предотврати поне престоя ми в килията. Сега очевидно използваше влиянието си, за да ми спести връщането там.

— Благодаря… предполагам… — казах. Той не каза нищо друго, докато не останахме насаме в асансьора. Имах странно предчувствие.

— Хайзенга те очаква обратно в управлението. Засега те водим безконтактен — каза той.

— Безконтактен? — повторих.

Половината от облекчението, което бях изпитал, се изпари веднага. Безконтактен означава да идваш на работа всеки ден, да сядаш зад бюро, да вдигаш телефоните, да разпределяш документи по папки и още сто неща, които никой друг не иска да върши.

Освен това означаваше, че бях отстранен от всички разследвания, и то в момент, когато най-малко можехме да си го позволим.

— Предполагам, че не е уместно да те моля да направиш по-разумна преценка — казах. — Точно в момента имаме ужасно много работа.

— Ще ми се да можех, повярвай ми — отвърна той и поклати глава. — Все още не си вън от опасност. Ако прокуратурата реши да ти предяви обвинение, вече нищо не мога да направя.

— Доколкото мога да преценя, „Вътрешни разследвания“ целят точно това — казах.

— Ако зависеше от кмета, щеше да си седиш у вас без заплата. И не защото не те харесва — каза Пъркинс. — По дяволите, Алекс, не вярвам на тази помия с наркотиците и за секунда, но защо ти трябваше да го удряш?

— Заслужаваше си го — отвърнах. — Даже му беше малко.

— Не се и съмнявам — каза директорът точно когато вратите на асансьора се отвориха на третия етаж. — Но тук става въпрос за правосъдие. И за политика.

Това вероятно бе най-циничното нещо, което някога бях чувал от Пъркинс.

Което не значеше, че не беше вярно.

62.

Когато влязох в офиса на отдел „Тежки престъпления“, нямах големи очаквания — среща със старши полицай Хайзенга и изостанала от една година документация за подреждане. Вместо това ме чакаше изненадващо празнично посрещане.

— Ето го и него! — извика Валенте, когато се появих на вратата. Внезапно всички скочиха на крака, наизлизаха от кабинките и се втурнаха към мен. Всички ръкопляскаха, надаваха радостни възгласи и ме потупваха по гърба. И всички носеха жълти тениски, облечени върху дрехите.

На тениските им пишеше: „Освободете Алекс Крос“. За пръв път от дни насам се смеех на глас.

— Имаш ли нови татуировки? — попита Валенте, преметнал ръка през рамото ми. Джарет Краус ми подаде чаша кафе.

— Радвам се да те видя, Алекс. Добре дошъл отново.

— Но аз дори не съм си тръгвал — казах.

— На косъм беше — отвърна Валенте.

Истината е там, че бях дълбоко развълнуван от цялата тази работа. Докато лежах цяла нощ в онази килия, нямах никаква представа кой ме подкрепя в това и кой не. Сега изглеждаше кристално ясно. Отдел „Тежки престъпления“ има най-добрия екип, с който някога съм имал удоволствието да работя. Дадоха ми точно тази подкрепа, на която се надявах и която аз бих дал на всеки един от тях.

Тогава видях Хайзенга. Стоеше на вратата на кабинета си и ме наблюдаваше. Не се усмихваше, нито пък носеше жълта тениска. Но пък забелязах, че изглеждаше ужасно. Освен това носеше същите дрехи като предишния ден. Явно Марти изобщо не се бе прибирала у дома.

Когато влязох в кабинета ѝ, първата ѝ реакция бе да протегне ръка през бюрото.

— Без лоши чувства? — попита.

Стиснах ръката ѝ с радост.

— Без лоши чувства — отвърнах. Поне ме бе затворила лично, вместо да прехвърли отговорността на някого.

— Сядай — покани ме тя. — Трябва да оправим някои технически подробности.

Даде ми два формуляра за освобождаване, които да подпиша, а после ми върна личните вещи, с изключение на пистолета ми. След това се спря на подробностите в ограничителната заповед на Джудиче. Нямах право да се приближавам до него на по-малко от сто и петдесет метра разстояние през целия период на временната ограничителна заповед. Ако заповедта станеше постоянна, щях да бъда информиран своевременно.

Това бе едно от най-странните изопачавания на правда и кривда, което бях срещал от доста време насам. Предвид всички обстоятелства, не трябваше ли аз да съм този, комуто е нужна защита от Джудиче?

— Гледа ли новините? — попита Марти. — Мисля, че снощи е дал поне десет „ексклузивни“ интервюта. В добавка към проклетия му блог.

— Съжалявам за всичко това — казах. — Известно време ще разполагате с един следовател по-малко.

— Не мисля, че ще съм по-зле от теб — каза тя. — Изписано е на лицето ти.

Така си беше. Може и да бях „свободен“, но все още се намирах в режим на изчакване. В полицейското чистилище.

— А сега ти предлагам да си вземеш почивка до края на деня и да отидеш да се видиш със семейството си — каза Хайзенга.

— Сигурна ли си? — попитах. Точно от това се нуждаех всъщност.

— Сигурна съм — отвърна Марти и най-после се усмихна. — Мисля, че подреждането на папки може да почака до утре.

63.

Разстоянието от управлението до къщата ни е не повече от два километра, но тази сутрин Бри настоя да ме вземе с колата, вместо да ходя пеша. Моят автомобил все още беше в Джорджтаун и по-късно трябваше да го прибера. Сега просто исках да си отида у дома, да се изкъпя и да дам на семейството си всичко, от което биха имали нужда до края на деня. Децата щяха да са на училище до три и петнайсет, така че имах достатъчно време да си поговоря насаме с Нана и Бри.

Така поне си мислех.

Когато влязох в белия „Експлорър“ на Бри, паркиран пред „Дейли Билдинг“, очаквах тя да се зарадва, че ме вижда, но също и да е ядосана заради ареста. Вместо това ме посрещна със сълзи.

Бри ме прегърна и се целунахме.

— Добре ли си? — попита. Едва тогава видях колко зачервени бяха очите ѝ и колко дълго бе плакала.

— Добре съм — отвърнах. — Ти добре ли си?

Очевидно не.

— Исках да ти го кажа, след като се приберем у дома, но… не мога да чакам, Алекс. Вземат ни Ава. Днес.

— Какво? Кой я взема? — попитах.

— Службата за закрила на децата и семействата. Стефани се обади рано сутринта. Като се има предвид онова, което е употребявала напоследък, а сега и тези обвинения за наркотици срещу теб…

Изненадата ми бързо премина в гняв.

— Това са глупости — казах. — Все още няма официално повдигнати обвинения, да не говорим за присъда.

Говорех така, защото бях ядосан. Но и двамата с Бри знаехме истината.

— Нямат друг избор — каза Бри. — Длъжни са да го направят като предпазна мярка. И няма да чакат. Стефани ще дойде да я вземе в пет.

С други думи, цялата ситуация „виновен до доказване на противното“ сега се прехвърляше и в личния ми живот. Моят семеен живот. И за всичко това носеше вина Рон Джудиче.

— Къде ще я отведат? — попитах.

— Засега? В групов дом в Североизточен Вашингтон. Ще я настанят довечера.

Ставаше все по-зле и по-зле. Вашингтонските групови домове са случайна смесица от деца, които нямат къде другаде да отидат — сираци, крадци, хулигани, всякакви. За мен нямаше голяма разлика дали Ава щеше да се озове в групов дом, или щеше да продължи да живее на улицата.

Бри ми каза, че имаме среща в единайсет със семейния ни адвокат Джулиет Фрийман. Това беше добре. Вече се бяхме консултирали с Джулиет относно някои предварителни проблеми около осиновяването на Ава, а Бри я бе запознала с настоящата ситуация. Сега просто исках да се прибера у дома, за да предприемем някакви конкретни действия по въпроса.

Сутрешното задръстване все още бе изнервящо нетърпимо. Отне ни твърде много време да изпълзим по Конститюшън авеню, покрай белия купол на Капитолия и да влезем в Югоизточен Вашингтон. Докато стигнем до „Сюърд Скуеър“, където за пръв път открихме Ава, двамата с Бри бяхме потънали в мрачно мълчание.

И Нана не беше в по-добра форма. Когато влязох в къщата, я заварих да беснее из кухнята с подобаващо за деветдесетгодишна жена темпо. Тя обича да си намира работа, когато е разстроена, а днес очевидно готвеше от ранни зори. От фурната се носеше аромат на прясно изпечен хляб.

Щом ме видя, тя застина на мястото си и отпусна ръце. Приближих се до нея и я прегърнах силно.

— Тъкмо започвахме да бележим напредък с нея — каза Нана. Усещах как обвивката ѝ започва да се пропуква. А сега…

— Сега ще приготвим на Алекс някаква закуска — каза Бри. — Ще се срещнем с Джулиет в единайсет. И започваме да се борим.

Тя е полицай все пак. Знае как да се отърси от стреса и да поеме нещата в свои ръце, ако се наложи. Това включваше и яйцата, които вече бъркаше в купа.

— Какво правиш? — казах. — Не се тревожи за това.

— Имаш нужда да се нахраниш добре след нощта, която прекара в ареста — каза Бри. — Какво ти дадоха тази сутрин, поничка? Предполагам, че дори не си я опитал.

— Права е — каза Нана и потупа ръката ми. — Иди да се изкъпеш, преоблечи се и се върни, готов да закусиш.

— Да. — Бри вече въртеше бъркалката със сто гневни мили в минута. — И готов да се бориш — добави тя.

64.

— Влезте, влезте. Заповядайте.

Джулиет Фрийман не е човек, когото бихте определили като адвокат, ако я срещнете по улицата. Ниска е почти колкото Нана, с доста голяма обиколка на талията и не обръща особено внимание на облеклото си, когато е извън съдебната зала.

Обстановката в кабинета ѝ на Пенсилвания авеню приличаше на всекидневната в нечий дом. Харесваше ми това, че в ъгъла държеше кош за пране, пълен с играчки за децата на клиентите си, и че книгите по лавиците ѝ варираха от история на конституционализма до „Зелени яйца и шунка“.

Джулиет не просто познава семейното право — тя разбира семейството и знае какво е нужно за опазването на неговата цялост. По мое мнение тя е впечатляваща в най-добрия смисъл на думата.

Преминах по същество още преди да съм седнал.

— Имам три въпроса казах ѝ. Как да си върнем Ава? Какво правим междувременно? И как цялата тази работа си взаимодейства с другите обвинения, които висят над главата ми?

Джулиет наливаше чай от старинния, богато украсен самовар на бюрото си, докато отговаряше.

— В известен смисъл това всъщност е един голям въпрос — каза тя. — Но доста сложен. Предполагам, че искате да съм откровена с вас.

— Разбира се — каза мама Нана и пое чашата си с чай. — Аз съм възрастна дама, Джулиет. Нямам време за лъжливи надежди.

— Добре тогава. Фактът, че Ава използва наркотици, в комбинация с тези обвинения срещу Алекс, прави битката много трудна. Но дори и без обвиненията вие все пак нямате изключителните права над нея или над което и да било друго приемно дете.

— Не, но имаме връзка с нея — каза мама Нана. — Това би трябвало да има някаква стойност за момиче, което си няма никого на този свят. Ава вече е част от нашето семейство.

Джулиет кимна, но само за да отбележи, че е чула Нана, а не за да се съгласи с нея.

— От правна гледна точка тя не е част от вашето семейство. Ако в крайна сметка те я настанят при друго семейство и нещата потръгнат добре, всичко приключва. Тя няма да се върне при вас.

Новината заседна като буца в гърлата на всички ни. Бри мълчаливо стисна ръката ми.

— Какво предлагаш? — попитах.

— Трябва да убедите вашия социален работник, че каквито и наркотици да е вземала Ава, тя не ги е получавала от вас — каза Джулиет.

— Вече я уведомих за това — каза Бри.

— Тя трябва да го чуе от Ава. Ако успеете да осъществите такъв разтвор, това ще е първа стъпка в правилната посока.

Не бях толкова сигурен.

— Това не би ли могло да се приеме като мълчаливо признание, че самият аз употребявам наркотици? — попитах.

— Едно по едно — каза Джулиет. — Първо обърни внимание на ситуацията с Ава, а след това на твоите обвинения. Кога е делото ти?

— След седмица.

Тя отиде до бюрото и си записа нещо.

— Постарай се да направиш нещо по този въпрос. Междувременно разбрах, че има и ограничителна заповед срещу теб, нали така?

— Да, но това беше клопка — казах. — Не мога да докажа нищо — засега. Ще предявя насрещен иск, ако се наложи. Ще направя всичко възможно.

Джулиет се наведе напред и ме погледна над червените рамки на очилата си.

— Алекс, чуй ме. Сега е моментът да играеш честно и открито. Каквото и да правиш, не започвай да променяш правилата или — не дай боже — да нарушаваш закона, за да разобличиш този човек. — Тя ме познаваше твърде добре. Даваше ми добър съвет. И все пак, някъде дълбоко в съзнанието си бях твърдо решен да си оставя свобода на избора.

Фактът, че Рон Джудиче ми бе инжектирал от същия вид наркотици, които използваше Ава, не беше случаен. В това поне не се съмнявах. Нямах представа как бе разбрал за нея — може би беше дал подкуп на някого, за да получи достъп до резултатите от лабораторните изследвания, или бе заговорил полицая, който я бе довел у дома онази сутрин. Във всеки случай това не беше първият път, когато той успяваше да изрови поверителна информация. Може би Джудиче бе по-добър репортер, отколкото подозирах.

Не само репортер, но и отмъстителен кучи син.

Сега просто трябваше да го докажа. По един или друг начин.

65.

Когато децата се прибраха от училище, всички седнахме заедно, за да проведем най-трудния разговор, който съм имал като родител. Трябваше да помолим Ава да опакова багажа си и трябваше да обясним на всички защо.

Не навлязох в подробности за кашата, в която се намирах. Просто им казах, че е имало някакви правни усложнения, които трябва да оправим, преди Ава да се прибере обратно у дома.

Стефани отложи идването си максимално, но Ава трябваше да бъде настанена в груповия дом до шест вечерта. Когато тя се появи в пет, куфарът на Ава стоеше до входната врата, а къщата ни беше тиха като морга. Всички седяхме във всекидневната в очакване на неизбежното.

Дори Стефани бе разстроена. Когато отворих вратата, в очите ѝ имаше сълзи. Вече бяхме обсъдили въпроса с наркотиците и я бяхме помолили да разговаря с Ава при първа възможност. Стефани обеща, че ще го направи. Междувременно имаше период на изчакване от четиресет и осем часа, преди да можем да посетим Ава в новия ѝ дом. Това означаваше, че в продължение на два дни нямаше да знаем нищо за нея.

— Ава, миличка, готова ли си за тръгване? — попита Стефани, опитвайки се да изглежда весела.

Ава просто сви рамене и затътри крака към вратата. Ясно виждах как суровостта се завръщаше в погледа ѝ. Сякаш през цялото време бе очаквала точно това. Единственото постоянно нещо в живота на това момиче досега бе непостоянството. Защо да очаква, че тази ситуация ще се окаже нещо различно?

— Почакайте малко — каза Нана. Тя разкопча сребърния медальон, който висеше на врата ѝ, и последва Ава към вратата. Знаех, че от едната страна на медальона имаше миниатюрна снимка на цялото семейство, а от другата — моя малка смешна бебешка снимка.

— Ето. — Нана закопча верижката около врата на Ава. — Давам ти го назаем, така че да не си посмяла да го разменяш или продаваш. Ще си го взема обратно веднага щом се върнеш у дома.

Ава повдигна и отпусна едното си рамо, забила поглед в пода.

— Благодаря ти, че беше толкова мила с мен — каза тя без видима емоция. — Съжалявам, че невинаги ти отвръщах със същото.

След тези думи изражението на Нана помръкна. Тя протегна малките си ръце и улови раменете на Ава с кокалестите си пръсти.

— Момиче, няма за какво да съжаляваш — каза тя. Гласът ѝ започваше да трепери. — Ти си обичана в този дом, госпожице Ава Уилямс. Чуваш ли ме? Каквото и да правиш, това няма да се промени никога. Никога!

Тя притисна Ава в прегръдката си и всички се скупчихме около тях. Усещах как Ава стои по средата между всички ни твърда като дъска. Сякаш нарочно се опитваше да чувства колкото се може по-малко. Момичето, което бе плакало в ръцете ми преди седмица, сега бе опаковано и отделено настрана точно като багажа си. Лично за мен това бе трагедия.

— Съжалявам, но наистина трябва да тръгваме обади се Стефани. — Става късно.

— Довиждане, Ава — каза Джени. — Ще ни липсваш толкова много!

— Довиждане, Ава! — каза Али и се разплака в ръцете ми, докато вървяхме след нея надолу по стълбите.

Когато стигнахме до бордюра, където бе паркирала друга жена от Службата за закрила на децата и семействата, Ава вече дори не ни гледаше. Тя се качи на задната седалка и взе куфара си от Бри.

— Обичаме те, Ава — каза Бри. — Ще се видим след два дни.

Ава гледаше право пред себе си със сухи очи.

— Довиждане. — Това бе всичко, което каза.

Миг по-късно вече я нямаше.

66.

Рон Джудиче наблюдаваше в огледалото за обратно виждане как жената от социалните служби съпровождаше Ава надолу по стълбите. Не успя да чуе почти нищо от разговора в дома на Крос. Микрофонът на първия етаж се намираше в кухнята. Но все пак тази симпатична сценка бе достатъчно красноречива.

Имаше времена, когато би могъл да изпита съжаление към семейство Крос в ден като този. Сега го усещаше като отметка в списък. Ако имаше нужда да си припомни защо, всеки поглед в огледалото му показваше кръстосаните лепенки върху счупения му нос. Имаше и насинено око, а челюстта му бе вдървена като цимент.

Една безспорна граница бе прекрачена. Сега Алекс бе беглецът и знаеше, че Джудиче го преследваше. Но Джудиче все още държеше юздите. Всеки път, когато се почувстваше застрашен, той можеше просто да натисне спусъка и буквално, и преносно. Ето защо под седалката му лежеше 9-милиметровият Kahr. От тук нататък щеше да го носи със себе си по всяко време.

Междувременно пръстите му шареха по екрана на телефона, довършвайки бърза статия за „Фактите“. Докато Ава се качваше в жълто-кафявия миниван пред къщата на Алекс, той нахвърли последните си няколко мисли за деня.

После, когато колата потегли и преди Джудиче да я последва, той натисна бутона „Изпрати“.