Алекс Крос, бягай

1.

В мрака преди зазоряване на 6 април Рон Джудиче седеше зад волана на колата си и държеше под око къщата от другата страна на улицата.

Домът на Алекс Крос всъщност не беше нищо особено. Обикновена триетажна къща с бяла дъсчена фасада на Пета улица в Югоизточен Вашингтон. Кепенците на прозорците се нуждаеха от слой боя. До предната веранда имаше малка спретната градинка с билки.

Крос живееше тук с баба си, съпругата си и две от трите си деца — Джанел и Алекс-младши, когото наричаха Али. Най-голямото от децата на Крос — Деймън — си беше у дома за пролетната ваканция, но прекарваше по-голямата част от времето си в пансион. Имаше и приемно дете. Ава Уилямс. Не беше ясно дали смятаха да я осиновят, или не. Джудиче все още не бе проучил всичко. Обичаше да знае колкото се може повече за своите мишени.

В списъка му фигурираха още десетина служители от Главното полицейско управление, които той не изпускаше от поглед, основно като база за сравнение. Ала Крос бе специален. Той бе този, когото Джудиче искаше да убие.

Просто не му бе дошло още времето.

Да убиеш човек, беше лесно. Всеки идиот с пистолет би могъл да изпрати куршум в нечия глава. Но действително да познаваш човека първо да научиш слабите му места, да откриеш уязвимите му страни и после да разглобиш живота му парче по парче? Това отнемаше време и усилия.

Междувременно, независимо дали Крос го знаеше, или не, му предстоеше важен ден.

Джудиче наблюдаваше фасадните прозорци в очакване да светнат. Не беше задължително да посвещава толкова много време на обекта за наблюдение, но на него му харесваше. Обичаше тишината на ранните утринни часове, дори това да означаваше просто да седи и да поглъща привидно незначителни подробности — липсващото парче цимент от стълбите, енергоспестяващата електрическа крушка на верандата. Всичко това бе част от голямата картина, а човек никога не знаеше дали някое от парченцата нямаше да се окаже важно в крайна сметка. Запълваше времето, като записваше наблюденията си в тетрадка със спирала, разтворена в скута му.

И тогава, малко след пет, от задната седалка се чу тихо шумолене.

— Татко? Време ли е за ставане?

— Не, миличка — каза той. — Спи, рано е.

Ема Ли се бе сгушила във войнишки спален чувал, заедно с любимата си кукла „Барби“ на име Сиси. На възглавницата ѝ имаше щампа с Пепеляшка от героите на „Дисни“. Бе я избрала заради картинките с мишлетата помагачи, които обожаваше незнайно защо.

— Ще ми изпееш ли нещо? — помоли тя. — „Тихо, малко бебче“?

Джудиче се усмихна. Тя винаги наричаше песните с първия им стих.

— Тихо, малко бебче, не казвай и сричка — тихо запя той. — Твоят татко ще ти купи птичка…

Лампата в антрето на Алекс светна. През матираното стъкло на входната врата Джудиче видя тъмния силует на висок мъж, който слизаше по стълбите.

Джудиче не сваляше поглед от къщата, докато пееше:

— Ако пък не ще да пее тази малка птичка, пръстен с диамант ще купи татко за твоята ръчичка…

— Истински? — прекъсна го Ема Ли. Един и същ въпрос, всеки път. — Истински пръстен с диамант?

— И още как — отвърна той. — Някой ден, когато пораснеш.

Той хвърли поглед през рамо към топлите, сънливи очи на дъщеря си и се зачуди дали изобщо бе възможно да обичаш някого повече, отколкото той обичаше нея. Вероятно не.

— А сега заспивай, меченце. Когато се събудиш, вече ще сме у дома.

2.

Получих първото обаждане в Главното управление около два следобед.

Млада жена бе открита мъртва в багажника на колата си, оставена на паркинг в Джорджтаун. Доста необичайно за Джорджтаун, което веднага привлече вниманието ми. Взех асансьора направо до подземния паркинг на „Дейли Билдинг“ и потеглих с огромна чаша кафе в ръка. Очертаваше се дяволски дълъг ден.

И все пак аз много обичам работата си. Обичам да давам глас на хората, които вече не могат да творят от свое име — онези, на които са им отнели гласовете. А в моето професионално поприще това обикновено е свързано с насилие.

Според доклада на полицая, приел сигнала, служител от персонала на „Американ Ълайд Паркинг“ на Ем стрийт открил локва с вид на съсирена кръв под автомобил BMW, собственост на някоя си Дарси Викърс. След пристигането си полицаите разбили багажника и подозренията им се потвърдили. Госпожица Викърс нямала пулс и била мъртва от известно време. Сега те чакаха да дойде някой от отдел „Убийства“ и да поеме случая.

И точно тук се намесвах аз. Или поне така си мислех.

Навън ме очакваше прекрасен пролетен ден. Най-хубавото време от годината във Вашингтон. Течеше Националният фестивал на черешовия цвят и все още не ни бе ударила първата вълна на лятната влага — или на летните туристи. Шофирах със свалени прозорци, от радиото гърмеше „Соул Боса Ностра“ на Куинси Джоунс и за малко да не чуя телефона си, когато пристигна второто обаждане.

Погледнах екрана — Марти Хайзенга, старши полицай от отдел „Тежки престъпления“. Намалих звука на стереоуредбата и вдигнах точно преди обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща.

— Доктор К. — каза. — Къде си?

— „Пенсилвания“ и Двайсет и първа — отвърнах. — Защо?

— Добре. На „Ню Хемпшир“ свърни вдясно. Изникна още един труп и положението звучи ужасно, ако трябва да съм искрена.

— И ти се сети за мен.

— Естествено. Някой трябва да дойде тук веднага. Лоша работа, Алекс — мъртво момиче, което виси от прозорец на шестия стаж. Вероятно самоубийство, но все още не знам със сигурност.

— Искаш да поема този случай вместо онзи в Джорджтаун?

— Искам да поемеш и двата — каза Хайзенга. — Поне засега. Имам нужда от свеж поглед върху двете местопрестъпления. Възможно най-свеж. И след това искам да ми кажеш, че всичко това е просто съвпадение, става ли? Съвсем любезно те моля.

Хайзенга имаше същото мрачно чувство за хумор, каквото беше и моето понякога. Харесваше ми да работя с нея. Освен това и двамата знаехме, че разликата между два несвързани и два свързани трупа бе равносилна на разликата между това да спиш малко през следващите 48 часа и да не спиш изобщо.

— Ще се постарая — казах.

— Върнън стрийт, между 18-а и 19-а — уточни тя. — Ще кажа на Втори участък да започват без теб в гаража в Джорджтаун, но ти се върни там възможно най-бързо.

Все едно да кажеш на облаците кога да вали дъжд. Нямах никаква представа колко време щях да остана на новото местопрестъпление. Човек никога не знае, преди да го види с очите си.

А то се оказа истински кошмар.

3.

Върнън стрийт е опасана с дървета улица, единствената пресечка в западния край на Ю стрийт. Намира се в спокоен жилищен квартал, но още щом свърнах зад ъгъла на 18-а, видях тълпа от хора, скупчени на тротоара. Повечето от тях гледаха нагоре и сочеха към тухлена сграда с мансарден покрив от южната страна на улицата.

Забелязах момичето веднага след капо излязох от колата. Сякаш някой ме смушка в ребрата. Висеше на въже с примка около шията, на около метър под един от таванските прозорци на шестия етаж. Лицето ѝ бе видимо потъмняло, а ръцете изглеждаха вързани зад гърба ѝ.

Господи. О, господи!

Пред сградата имаше две полицейски коли и линейка, но единственото служебно лице, което видях, бе полицаят, застанал до входната врата на жилищната кооперация. Останалата част от тротоара бе пълна с любопитни минувачи, които снимаха с телефони и фотоапарати. Гледка, която едновременно ме дразнеше и изумяваше.

— Отцепете улицата, веднага! — казах на полицая, докато влизах в сградата. — Когато стигна горе и погледна през прозореца, не искам да виждам никого тук долу, разбра ли?

Знаех, че човекът имаше достатъчно работа, но просто не можех да потисна гнева си от цялата ситуация. Момичето беше нечия дъщеря. Имаше семейство. Те едва ли искаха снимката ѝ да се развява пред целия свят от някоя проклета фейсбук страница.

Оставих полицая да действа и се качих по стълбите вместо с асансьора. Струваше ми се по-вероятно убиецът да е използвал стълбите на излизане — ако в случая ставаше дума за убийство. А и шансът да видиш местопрестъпление за пръв път, е само един.

Когато стигнах до коридора на шестия етаж, открих още един полицай и двама души от спешния медицински екип, които чакаха пред отворената врата на един от апартаментите. Сградата разполагаше с три жилища на това ниво, всичките с изглед към улицата. Нашето момиче очевидно се намираше в средния.

— Вратата беше заключена, когато дойдохме — каза ми полицаят. — Разбитата дървена каса е наше дело. Стояхме вътре колкото да констатираме смъртта на момичето, но не беше лесно. Не мога да гарантирам, че не сме разместили нещо.

Апартаментът представляваше малко студио със скосени стени. От едната страна имаше кухненски бокс, от другата се виждаше отворената врата на баня, а до нея — разтегателен диван тип футон, който очевидно служеше и за легло. Доколкото можех да преценя, нямаше следи от борба. Всъщност единственото нещо, което изглеждаше не на мястото си, бе старомодната закачалка за връхни дрехи, подпряна хоризонтално от вътрешната страна на отворения прозорец, с висящо отвън въже, вързано на примка през средата.

Влязох неохотно в стаята и се огледах за следи от влачене или други признаци за чуждо присъствие. Когато стигнах до прозореца и погледнах надолу, видях горната част от главата на момичето на една ръка разстояние. Петата ѝ беше счупила прозореца на долния апартамент, а въжето около китките изглеждаше същото като онова, което бе използвано за обесването.

Но това не изключваше версията за самоубийство. Много хора завързваха ръцете си точно преди деянието, за да не се опитат да се освободят в сублимния момент.

Долу бе пристигнала още една полицейска кола, а улицата беше пуста. Само че сега имах друг проблем. Когато погледнах отсреща, видях поне десетина души зад прозорците на срещуположната жилищна кооперация — още телефони, още фотоапарати. Прииска ми се да им покажа среден пръст, но се въздържах.

И все пак нямах никакво намерение да позволя това да продължава и секунда повече от необходимото.

— Имам нужда от помощ! — извиках към коридора.

От техническа гледна точка трупът от което и да било местопрестъпление принадлежи на патоанатома, не на полицията. Но точно в момента не мислех за техническите подробности. Мислех за момичето и за нейното семейство.

Вече бях извадил собствения си телефон и бързо направих куп снимки. Снимах закачалката, рамката на прозореца, въжето и момичето — отгоре. Трябваше да запечатам колкото се може повече детайли, преди да извърша онова, което бях замислил.

— Сър? — обади се зад рамото ми един от полицаите.

— Помогни ми да я издърпам вътре — казах.

— Ъм… не искате ли да изчакате патоанатома?

— Не — отвърнах аз и посочих към публиката от другата страна на улицата. — Вече не. А сега ми помогни или намери някой, който е готов да го направи!

4.

Положихме момичето на пода възможно най-внимателно и оставихме въжето около шията ѝ. Това бе всичко, което исках — да не бъде на показ на общественото внимание. Останалото можех да оставя на разследването.

Казваше се Елизабет Райли. Според шофьорската книжка, която открих в дамска чанта до входната врата, щеше да навърши двайсет и две само след две седмици. Всичко в апартамента подсказваше за човек, който живее сам — от кутиите диетични полуфабрикати във фризера до единствената хавлия и изтривалка, грижливо окачени в банята.

Очевидно имаше още важни подробности, но все още не ги виждах.

Патоанатомът най-после пристигна и за моя радост това бе Джоан Бредбъри. Джоан е сговорчива, шейсет и няколко годишна дама, родом от Тексас. Доколкото ми бе известно, тя никога не идваше на работа с нещо по-различно от каубойски ботуши с шити подметки, дори и след двайсет години престой във Вашингтон. Тя не търпи възражения, но въпреки това с нея се работи лесно и ми спести поучителните лекции, когато видя какво съм направил с тялото. Самата тя има четири дъщери; мисля, че инстинктивно разбра.

Когато Джоан започна първичния оглед, аз изпратих нашия екип от следователи да разпитат съседите, най-вече в сградите от отсрещната страна на улицата. Това обесване се бе случило посред бял ден. Все някой трябваше да е видял нещо.

Получих и допълнителна информация от старши полицай Хайзенга относно нашата жертва. Елизабет Райли бе учила за медицинска сестра в „Рейдиънс Колидж“ на Вермонт авеню до декември миналата година, когато прекъснала. Все още нямаше данни за последна месторабота, но ако изключим един неплатен талон за паркинг, досието ѝ бе идеално чисто.

Когато се върнах обратно при Джоан, те вече бяха готови да приберат тялото в чувал за трупове и да го транспортират до моргата.

— Ще се наложи да направя пълна аутопсия, преди да потвърдя категорично — каза ми тя, — но си мисля, че това момиче е било мъртво, преди да увисне през прозореца. Вероятно е била удушена със същото въже.

Тя посочи към няколко тъмни, възморави петна в долната част на шията.

— Виждаш ли тези натъртвания? Характерни са за удушаване с ръце. Но тук горе, по-високо, където въжето я е стиснало? Само леко ожулване. Ако е имало някакво кръвообращение в момента, когато е била обесена, тези белези щяха да са по-тъмни.

Отпуснах се назад на пети и потърках брадичка.

— Точно от това се страхувах — казах.

— Има и още, Алекс.

Обикновено Джоан говореше безпристрастно, дори при най-тежките случаи, но сега в тона ѝ долавях напрежение, каквото не бях усещал никога досега. Този случай ѝ влизаше под кожата.

— Коремът е все още отпуснат и мек, има видими стрии около талията и гърдите каза тя. Доколко го мога да преценя, нашето момиче е родило бебе наскоро. И бог да ми е на помощ, имам предвид съвсем наскоро.

5.

Беше късно вечерта, когато най-после успях да стигна до „Американ Блайд Паркинг“ в Джорджтаун. Районът на местопрестъплението бе добре съхранен, но тялото на Дарси Викърс вече бе изнесено. Засега се налагаше да се задоволя с трохите, а празнотите щях да запълня по-късно от снимките.

Сребристосивото BMW 550i на госпожица Викърс бе паркирано на трето ниво. Там бе открита и самата тя. Един от детективите на Втори участък, Уил Фриймонт, ме заведе дотам. Изглеждаше учуден от закъснението ми, но точно в момента това бе последната ми грижа. Съзнанието ми все още бе погълнато от случая с Елизабет Райли.

— Открита е тук — каза Фриймонт и посочи към отворения багажник на колата. — Прободни рани тук, тук и тук. — Той посочи с два пръста към собствения си гръден кош, корем и горна част на крака. — Тази дама е била застигната от доста неприятна смърт, но можем да се обзаложим, че поне е умряла бързо, ако това изобщо има някакво значение. Отрязал е и косата ѝ — просто за забавление, предполагам.

В багажника бяха останали килимче за йога, куфарче за документи, няколко пазарски торби и калъф за дрехи всичко това бе покрито със засъхнала кръв и заплетени кичури руса коса.

Имаше и доста голямо тъмно петно — още кръв — върху цимента под колата.

— Трябва да е действал бързо — казах. — Доста рисковано място за убийство.

— Действал? Той? — попита Фриймонт.

— Предполагам — отвърнах. На този етап разчитахме единствено на първи впечатления. — Какво знаем за Дарси Викърс?

Детективът разлисти малък бележник — същия като онзи, който носех и аз — и впери поглед в него.

— Четиресет и две годишна. Разведена, без деца. Работи за „Кимбол-Елис“ на Кей Стрийт, предимно на хонорар за две от големите тютюневи компании. По общо мнение е имала репутация на истински главорез, според информацията ми до момента.

С други думи, Дарси Викърс е имала доста врагове. С повечето лобисти е така. Но не всеки лобист приключва земния си път заклан и захвърлен в багажника на кола. Кой точно би поискал да извърши това? И защо?

И всъщност възможно ли бе това да е свързано по някакъв начин с обесването на Елизабет Райли?

Нищо от обичайните неща не беше откраднато. Портфейлът на Дарси, пари в брой, телефон, бижута — всичко стоеше непокътнато. Това ме навеждаше на мисълта, че мотивът бе самото убийство — или да задоволи някакъв импулс към насилие, или да се отърве от точно тази жена, а може би и двете.

В това отношение двата случая изглеждаха еднакви. Но методът на действие коренно се различаваше.

Ако приемем, че Елизабет Райли не се е самоубила, то убиецът е искал да изложи тялото ѝ на показ пред всички. За тази цел би трябвало да е претърпял известни трудности. Докато при Дарси Викърс всичко опираше до самия акт — наръгването, а после, независимо от причините, отрязването на косата.

Интуицията ми подсказваше, че това бяха два различни случая, но тепърва ни чакаше много допълнителна работа. Може би между тези две жени имаше някаква връзка, някъде.

— Свидетели? — попитах.

— Не точно — отвърна Фриймонт. — Но охранителните камери са уловили нещо любопитно.

Той извади от джоба си няколко листа, разгъна ги и ми показа серия от черно-бели екранни изображения.

— Това е от снощи, в девет-нула-четири. Госпожица Викърс влиза през източния вход от онази алея. И тогава, веднага след нея, се появява този човек.

Снимката показваше бял мъж на средна възраст, а може би и по-стар. Качеството на изображението бе далеч от идеалното, но някои детайли се виждаха достатъчно ясно. Беше плешив, носеше очила с тъмни рамки и ако не се лъжех — яке „Мембърс Онли“, от онези с пагоните с копчета на раменете.

— В девет-нула-девет същият мъж напуска в друга посока към Ем стрийт, отново пеша — продължи детективът. — Какво е правил тук в продължение на пет минути, можем само да гадаем.

— Ами камерите на това ниво? — попитах.

— Ето там — посочи той към счупена камера в ъгъла на тавана. — Някой я е извадил от строя малко след осем часа снощи. Хвърлил е камък по нея или нещо такова.

— Значи, в такъв случай… — започнах аз, но замълчах, за да го обмисля. — Ако старецът има нещо общо с това, защо вади от строя само една камера? Защо е позволил да бъде заснет от две други?

— Да — каза той. — Добър въпрос. Вече сме го обявили за издирване. Ако успеем да го заловим, може да успеем да получим някои отговори.

„Може би“, помислих си. Но нещо ми подсказваше, че нямаше да е толкова лесно.

6.

Прибрах се вкъщи около пет сутринта, с надеждата да поспя два часа.

И точно така е станало, предполагам. Смътно си спомням как се пъхнах под завивките до съпругата ми Бри. Когато отворих очи, през прозорците нахлуваше светлина, а ние бяхме атакувани от банда дребосъци.

— Събуди се, събуди се, събуди се! Ду-ду-дууу! Днес е голям ден!

Али, най-малкият, вече бе допълзял помежду ни в леглото. Джени стоеше права в единия край, облечена и готова за тръгване.

— Седем и половина е, татко — каза. — Трябва да бъдем там в девет!

— А… да — отвърнах.

— Не си забравил, нали?

— Не — казах. — Не, разбира се. Веднага слизаме.

Разбира се — бях забравил. Бях планирал да присъствам на сутрешния брифинг в „Съдебна медицина“, а после да остана за аутопсията на Елизабет Райли.

Но децата бяха прави. Чакаше ни много важен ден.

Днес бе денят на лотарията в държавното чартърно4 училище „Мериън Андерсън“, най-доброто средно училище в Югоизточен Вашингтон и едно от най-добрите в града. Джени, както и Ава, която в момента живееше с нас, бяха подали молби заедно с още четиристотин и двайсет осмокласници, с надеждата да бъдат избрани за сто и петте места в първи курс на новата учебна година. По закон чартърните училища трябва да провеждат лотария, когато желаещите са повече от свободните места, а желаещите винаги са повече, — и ние се надявахме на чудо и двете момичета да бъдат приети.

— Виж, присъствието ти не е абсолютно наложително — каза Бри и започна да разтрива гърба ми. — Гледах новините снощи. Знам, че си потънал до шия в работа. Двете с Нана ще се оправим и сами.

— Не — казах. — Ще дойда. Просто трябва да се пренастроя.

През последните няколко месеца бях пропуснал Бъдни вечер, театралната пиеса на Али, четвъртфиналите на Деймън, повечето неделни сутрини в църквата и куп други неща. Ала сега усещах, че съм на път да прекрача последната граница. Щях да звънна на някого да ме замести в „Съдебна медицина“, докато успея да отида.

Долу в кухнята мама Нана бе сложила тигана на печката и всяко дете имаше купчина палачинки в чинията си. Напоследък къщата ни гъмжеше от живот — Деймън си бе у дома за пролетната ваканция, а откак Ава живееше с нас, семейството ни наброяваше седем души.

— Добро утро, деца — каза Нана. Естествено, имаше предвид мен и Бри. Безспорен факт е, че тя е главата на нашето семейство, а кухнята е нейната тронна зала. — С боровинки или без боровинки?

Избрах кафе.

— Ти защо си станал толкова рано? Не се ли прибра преди малко? — измърмори Нана откъм печката. Измънках в отговор нещо за големия ден. Точно в момента не можех да мисля за друго, освен за кофеин.

— Е, кой се чувства късметлия днес? — попита Бри, която седеше начело на масата.

Всички вдигнаха ръце, с изключение на Ава. Тя продължаваше да ровичка храната в чинията си и да лапа бързо, както правеше винаги.

— Ами ти, Ава? — попитах. — Не се ли вълнуваш?

Тя сви рамене и отговори с пълна уста:

— Сякаш има изгледи да ме приемат…

— Не бъди толкова мрачна, сърдитке — обади се Нана от печката. Всичко опира до отношението.

Честно казано, изобщо не ми беше трудно да разбера песимизма на Ава. Тя бе далеч по-умна, отколкото показваше — а може би и по-умна, отколкото самата тя подозираше. Но всъщност не ставаше дума за това.

Беше се озовала при нас преди няколко месеца, след като майка ѝ, наркоманка, починала от свръхдоза и я оставила да живее сама по улиците на Югоизточен Вашингтон. Ава все още имаше много проблеми за решаване и аз я бях свързал с личния си психотерапевт Адел Файнели. Междувременно имахме и добри, и лоши дни.

В общи линии Ава бе настроена да не очаква твърде много от живота и следователно да не иска твърде много. Периодично я улавях да се усмихва в моменти на непредпазливост и в известен смисъл това ми показваше потенциала, който тя носеше в себе си, ако просто успеехме да ѝ помогнем да го разгърне. Липсваше ѝ единствено надежда. Бих го нарекъл епидемия на гетото — и то я дърпаше назад повече от всичко.

Ако имаше нещо, което можехме да направим, за да променим скапаните карти, които животът бе раздал на Ава до този момент, ние щяхме да го направим.

В някой от добрите ни дни.

7.

Докато се точехме един по един през входа на гимнастическия салон, човек би помислил, че в „Мериън Андерсън“ тече карнавал. Навсякъде летяха балони, а преподавателите и персоналът, облечени в ярки жълто-зелени тениски, посрещаха всички с широка усмивка.

Скамейките бяха изнесени, а столовете бяха наредени във физкултурния салон.

Присъстващите надхвърляха хиляда души — децата, подали молби, братята и сестрите им, родителите и училищният персонал — и гимнастическият салон жужеше от тревожно напрежение.

Нана бе стиснала устни от момента на влизането ни. Опитваше се да изглежда весела заради момичетата, но тя все пак бе работила като учител в продължение на четиресет и една години. Имаше си собствено категорично мнение относно този конкретен ритуал.

— Мм-мм-мм — каза тя и се огледа. — Знаеш ли защо сме тук днес? Защото ние, възрастните, отказваме да си мръднем пръста и да предложим нещо повече от случаен шанс за добро образование в този град, ето защо.

Смятам, че безизходицата в образователната реформа във Вашингтон вбесява Нана повече от всичко друго на този свят. Нямаше как да се отрече фактът, че три четвърти от хората в тази зала днес щяха да си тръгнат разочаровани. Някои от тях — особено по-бедните семейства — щяха да бъдат съсипани. Единствената друга безплатна опция за гимназия в района бе една от така наречените „фабрики за изключване“, където се дипломират по-малко от шейсет процента от приетите първокурсници.

Намерихме няколко свободни стола и се настанихме. Джени остана права и започна да се оглежда за приятелите си, но Ава просто седеше притихнала на стола си.

Най-после, малко след девет, директорът на училището излезе на подиума, за да поздрави присъстващите. После веднага преминаха към тегленето на късметлиите; започнаха да теглят карти от въртяща се кутия и да обявяват имената едно по едно.

— Моник Бакстър… Лирой Еселман… Томас Браун…

След всяко теглене се чуваше вик или писък, или просто раздвижване в някой край на залата. Беше точно като да спечелиш от лотарията. Всяко дете, което чуеше името си, трябваше да излезе на подиума, където получаваше папка с документи за приемане, а после се връщаше в публиката под бурни аплодисменти.

Докато обявяваха имената, много хора си отбелязваха чертички върху лист хартия или брояха на пръсти. Аз седях между Джени и Нана. Напрежението, което и двете излъчваха, бе осезаемо.

В рамките на десетина минути лотарията започна да приближава края си. Стигнахме до номер осемдесет и две, осемдесет и три, осемдесет и четири… и тогава:

— Джанел Крос!

И ей така, внезапно, ние станахме част от онези, които скачаха и се прегръщаха, пометени от еуфорията на цялото събитие. Няма да се преструвам, че не бях развълнуван. Бях, и още как. Това бе страхотна възможност за Джени. Но още докато крачех към подиума заедно с нея, не можех да не обърна глава назад, за да видя какво правеше Ава.

Тя просто седеше на стола си и гледаше към пода, все едно нищо не се беше случило. Изглеждаше като изсечена от камък — поне външно. Бри бе преметнала ръка през раменете ѝ и ми кимна да продължавам към сцената. Трудно ми бе да жонглирам с две коренно различни емоции.

Но може би — може би! — все още не беше късно да извадим късмет за втори път преди края на цялата церемония.

8.

Нямахме този късмет.

Когато двамата с Джени се върнахме на местата си, тегленето бе приключило. Повечето хора бяха станали от столовете, мотаеха се наоколо и се приготвяха за тръгване.

Ава не помръдваше от мястото си и полюшваше краката си напред-назад. Изглеждаше по-вцепенена от всякога.

Нана изглеждаше гневна. Бри — съкрушена.

— Съжалявам, Ава — казах и седнах до нея. — Ще ми се резултатите да бяха различни.

— Каквото — такова — отвърна тя. — Знаех си, че няма да вляза.

Чувствах се безсилен пред факта, че обстоятелствата се стичаха точно според очакванията на Ава. Имах усещането, че тя искаше да влезе също толкова силно, колкото и Джени, ако не за друго, то поне за да почувства, че е спечелила нещо за пръв път през живота си.

Джени се приближи и седна от другата ѝ страна. Няколко семейства около нас се прегръщаха, а повечето от децата им плачеха. Някои от родителите също. Всичко бе свършило толкова бързо.

— Гадна работа каза Джени. — Съжалявам, Ава.

— Не съжаляваш. — Ава се обърна към нея ѝ гневно я изгледа. Когато Джени се опита да хване ръката ѝ, тя я изскубна и рязко се изправи. — Хайде — каза, — време е да си ходим. Лотарията свърши. — После тръгна към изхода, без да поглежда назад. Точно в този момент не можехме да направим нищо друго, освен да се подчиним и да я последваме.

Нана ме улови под ръка. Усещах как трепери от гняв.

— Това е лудост, ето какво е всичко това — каза тя. — Защо, за бога, децата трябва да печелят някаква проклета лотария, за да получат добро образование? И то точно тук, в столицата на тази нация! Какво говори това за нашата страна пред останалия свят, Алекс? Какво?

Обикновено тя не употребяваше думата „проклет“, но аз знаех как се чувстваше. Проблемът бе толкова голям и толкова упорит, че човек се объркваше на кого точно да се ядоса. На училищния директор? На учителския съюз? На кмета? На господ?

— Ще ми се да можех да ти дам някакъв отговор, Нана. Наистина — казах.

— Е, аз ще ти кажа — продължи тя. — Госпожица Ава Уилямс няма да изпадне между пролуките. Не, благодаря! Това момиче ще получи образованието, което заслужава, дори ако трябва да ѝ го дам лично.

С други думи, мама Нана щеше да свърши онова, което директорът, учителският съюз, кметът и господ не бяха способни да постигнат.

А аз бях абсолютно убеден, че щеше да го направи. Сто процента.

9.

Рон Джудиче седеше на пейките в гимназия „Мериан Андерсън“ и си водеше записки, докато течеше училищната лотария. Физкултурният салон бе претъпкан с хора. Нямаше твърде много бели, но достатъчно, за да не се набива на очи. Никой дори не забеляза, че Рон не водеше със себе си четиринайсетгодишно дете.

Ема Ли си играеше тихо през цялото време в краката му, събличаше и обличаше Сиси, без да поглежда встрани. Имаше търпението на светец, това беше сигурно.

Може би го е наследила от мен, помисли си той.

Междувременно той седеше и наблюдаваше семейство Крос, докато лотарията вървеше към края си. Колкото и да бе странно, зарадва се да чуе името на Джени от високоговорителите. А после, когато стана ясно, че Ава не е успяла да влезе, му стана тъжно.

Горкичката Ава. Не можеше ли на това момиче поне веднъж да му провърви? Ако изключим късмета ѝ да попадне при семейство Крос, разбира се. Те бяха „добри хора“, на хартия. Джудиче дори започваше да ги харесва малко повече, отколкото му се искаше. Бабата и децата със сигурност. Непрекъснато му се случваше. Неволно се привързваше към обектите на наблюдение.

Дали щяха да бъдат съсипани от мъка, когато Алекс намереше смъртта си? Разбира се. Тази част не можеше да бъде предотвратена. Светът бе пълен с невинни жертви.

Той самият някога бе станал една от тях. Благодарение на Алекс.

Но нищо от това нямаше значение — не и докато държеше под око цялостната картина. Винаги.

Точно там, в цялостната картина, Алекс Крос беше ходещ мъртвец.

10.

Пропуснах обяда със семейството и отидох направо в новата Обединена криминалистична лаборатория на кръстовището на Четвърта и „Скул“. Впечатляваща сграда — двайсет и шест хиляди квадратни метра съоръжения под един огромен покрив. Главното полицейско управление най-после бе успяло да събере на едно място лабораториите за анализ на огнестрелно оръжие, токсикология, ДНК и пръстови отпечатъци, „Съдебна медицина“.

Веднага щом пристигнах, облякох хирургична престилка, сложих си маска и влязох през летящата врата на залата, където течеше аутопсията на Елизабет Райли.

— Какво имаме дотук, Джоан? — попитах.

— Много — отвърна тя. — Влизай.

Тялото лежеше на масата, отворено е дълъг Y-образен разрез в центъра на торса. Присъствал съм на повече аутопсии, отколкото бих могъл да запомня, и стомахът ми отдавна не се влияе от гледката. Но същевременно никога не си позволявам да забравя причината, поради която съм тук. Поне това дължах на Елизабет Райли.

— Снощи направих токсикологично изследване на кръвта, за да ускоря нещата — каза ми. — Положителен резултат за антидепресанти и… сега внимавай… питоцин5.

— Питоцин? Тествате и за питоцин?

— По принцип не, но при тези обстоятелства реших да го направя. И съм доволна, че се сетих. Питоцинът не остава в системата твърде дълго, не повече от четиресет и осем часа. Което означава, че Елизабет Райли е предизвикала родилните си контракции по-малко от два дни преди да умре.

Мислите ми запрепускаха около тази нова информация. До този момент в района не бяха открити болнични регистри, в които да фигурира Елизабет Райли, нито данни за живородени деца под това име, камо ли за предизвикано раждане.

Възможно ли беше да го е направила сама по някаква причина? Тя бе учила за медицинска сестра. Лесно би могла да се снабди с питоцин, а може би дори е знаела как да го приеме.

Но защо?

И междувременно — имаше ли в момента тридневно бебе някъде там, навън? Трябваше да разбера, при това незабавно.

— Между другото — продължи Джоан, — не открихме абсолютно никакви влакна от въже по пръстите или дланите ѝ. Някой друг е сложил онази примка около врата ѝ. И сякаш това не е било достатъчно, счупването на втори и трети гръбначен прешлен е станало след настъпването на смъртта. Имам още няколко часа работа, но още сега мога да ти кажа, че докладът ми ще изключи варианта за самоубийство.

В края на краищата причината за смъртта се определя от патоанатома. Никога не съм оспорвал заключенията на Джоан, нямах причина да го правя и сега. Това съвсем официално вече бе разследване на убийство.

А може би и случай на безследно изчезнал човек.

Несъмнено работата ми се усложняваше неимоверно.

11.

Потърсих Сампсън веднага след като излязох от моргата. Наваксваше с докладите си в сградата на Втори участък и аз го извиках навън да поговорим.

Познавам Джон, откакто се помня, и му имам пълно доверие. Той също е полицай от доста време, така че познава хора из целия град. И по-точно знаеше кои хора от кои агенции биха склонили да разговарят с него относно изчезнало бебе без предварително набавяне на осемнайсет и половина подписа върху две дузини документи. Разбирам защо е нужно да вършим толкова много писмена работа, но за всичко си имаше време и място. Сега моментът не беше такъв. Ако в случая бързината бе приоритет номер едно, то дискретността заемаше второто място веднага след нея.

Стояхме прави до колата ми на служебния паркинг и обсъждахме подробностите, докато ядяхме сандвичите си.

— По всичко изглежда, че става въпрос за вагинално раждане. Няма следи от епизиотомия или каквато и да било друга болнична намеса — казах му. — Имайки предвид наличието на питоцин в тялото на Елизабет, както и факта, че никой от разпитаните не спомена нищо за никаква бременност, изглежда съвсем ясно, че се е опитвала да я запази в тайна.

— Не е толкова трудно да се скрие бременност — каза Джон, докато разлистваше папката, която му дадох. — Особено ако нямаш причина да се загледаш.

— Именно. Съседите ѝ почти не са я познавали, а тя е прекъснала училище преди пет месеца.

— Семейство? — попита той. — Близки роднини?

— Не са много. Има баба и дядо в Джорджия, те са я отгледали, това е всичко. Според тях Елизабет е изчезнала от полезрението им преди известно време. Не са я чували от Коледа.

— С други думи, това бебе може да бъде…

— Навсякъде. Да.

Джон преглътна последната глътка от диетичната си кока-кола и смачка кутийката в огромната си длан. Неслучайно го наричам Човека планина.

— Ще ми е нужно нещо по-стабилно — каза.

— Говори с младежкия отдел, виж дали някой няма да се сети нещо казах му. Хари Кайт ще си държи устата затворена, ако имаш нужда от помощ. Обикаляй район по район, ако се наложи. Проверявай базата данни на Националния център за изчезнали и малтретирани деца колкото се може по-често, и говори с техните хора в Александрия. Просто не споменавай нищо за мен или за този случай.

И така, бременността на Елизабет Райли бе единствената следа, на която разчитахме. Ако нашият убиец имаше някаква връзка с бебето и, не исках да изострям неговата бдителност, а аз вече бях публично ангажиран с тази публична история. Затова имах нужда от помощта на Сампсън.

Имаше и друга възможност — вече да няма бебе за откриване. Не знаехме дали плодът на Елизабет бе износен до края, дали бебето не е било мъртвородено, или — пази боже! — дали не е било убито по някаква причина, която все още не знаех.

Точно в момента всичко пред всичко стоеше въпросителна. Но в името на бебето — и на майката — бяхме длъжни да приемем, че там някъде все още имаше човешко същество, което трябваше да бъде спасено.

12.

За три дни не стигнахме доникъде. Нямаше никакъв съществен напредък около убийствата на Дарси Викърс и Елизабет Райли, а телефонното обаждане от Сампсън, което непрекъснато очаквах, така и не пристигна. Просто усещах как случаят ще си остане неразгадан.

И тогава, в онази съботна сутрин, настъпи развитие. От най-лошия вид. В Джорджтаун изникна нов труп.

Бях вкъщи, когато получих обаждането на старши полицай Хайзенга. Искаше да продължа да действам в същата посока и да наблюдавам това убийство заедно с другите две. Номерът бе да огледам местопрестъплението непредубедено, без да го сравнявам с нищо. Понякога, ако тръгнеш да търсиш връзка, започваш да виждаш това, което искаш да видиш, вместо онова, което е там в действителност.

Поех по „Пенсилвания“, после по Ем стрийт в посока „Кий Бридж“. Паркирах точно под моста. Няколко патрулни коли вече бяха пристигнали, а полицаите бяха обадили външен периметър с жълти ленти през Уотър стрийт и покрай южната страна на „Потомак Боут Клъб“.

Същата сутрин служител на клуба открил тялото на момчето, заседнало под един от доковете им. Някой вече го бе издърпал на брега и го бе оставил там, върху тясна ивица затревена пръст, точно зад сградата, обшита с фасадни дъски в бяло и зелено.

На пръв поглед трупът представляваше шокираща гледка, дори за мен. Видимата причина за смъртта бе изстрел в лицето, с грозна, широко отворена входна рана, която подсказваше, че е бил прострелян отблизо. Трудно бе да се прецени до каква степен водата беше отмила барутните обгаряния и точиците, но около останките от скулата му все още имаше няколко тъмни петна. Под липсващата плът се виждаха два оголени строшени зъба и това придаваше на устата му гримаса, сякаш все още го измъчваше болка.

Но това не беше всичко. Джинсите му бяха покрити с тъмни петна по бедрата и слабините. Имаше поне пет или шест разръфани дупки в плата на крачолите му, видимо групирани в областта на гениталиите. Мисълта за това какво се бе случило с горкото хлапе, будеше ужас. Можех само да се надявам, че първо е бил застрелян, а после наръган. Макар че не беше голяма утеха.

Най-потискащата част бе възрастта му. Изглеждаше на не повече от осемнайсет, а подгизналото му яке от училищна униформа имаше лого на „Сейнт Катрин“ — частна гимназия в Северозападен Вашингтон. Как се бе озовал тук в това състояние, можех само да гадая.

Имах само едно несъмнено предположение — престъплението бе извършено в пристъп на гняв, вероятно към самата жертва, но може би и от чувство на омраза на убиеца към самия себе си. Осакатяването би могло да бъде признак за това, но не задължително. Така или иначе нашият извършител очевидно е имал демони за прогонване. Нямаш нужда от пистолет и нож, ако целта ти е единствено убийството.

Всъщност имах чувството, че този убиец реализираше всичките си идеи наведнъж — наръгване с нож, разстрел, удавяне. Но защо? Какви нужди задоволяваше по този начин?

След като огледах трупа и попих всички подробности, нахлузих чифт ръкавици и проверих джобовете на момчето. Бяха празни, но все пак открих име — Смит, — щамповано на гърба на якето му. Веднага докладвах информацията по телефона.

Не чаках дълго за отговор. Няколко минути по-късно ми се обадиха от нашия Оперативно-тактически център е ме уведомиха, че прели два дни осемнайсетгодишен ученик от последния клас в „Сейнт Катрин“, Кори Смит, с обявен за издирване от родителите си. 185 см, руса коса, малко родилно петно на дясната китка. Да, да и да.

— Имате ли адрес? — попитах дежурната служителка.

— Вече е изпратен на телефона ти — отвърна тя.

И двамата знаехме какво трябваше да направя сега.

13.

Когато тръгнах обратно към колата си, паркирана в другия край на навеса за лодки, забелязах ятото вредители — от онези с камерите, микрофоните и антените за пряко излъчване.

Вместо обичайните неколцина репортери, които обикновено се появяваха до този момент, сега бяха десетки, просто стояха и чакаха да докопат новината. По Уотър стрийт имаше върволица от камиони, плътно наредени до полицейската лента поради липса на отредено за пресата място.

Това бе трети труп за по-малко от седмица, открит в един от най-безопасните квартали на Вашингтон. За сравнение предишните три убийства на запад от Рок Крийк обхващаха период от четиринайсет месеца. Това със сигурност бе изострило общественото внимание и хората стояха нащрек.

— Детектив Крос, насам!

— Коя е жертвата, Алекс?

— На този етап това вече серийно разследване ли е?

Донякъде се чувстваш като рокзвезда, но без допълнителните привилегии. Дадох им оскъдния минимум — това беше всичко, което можех да си позволя да направя в момента.

— Старши полицай Хайзенга ще направи изявление за пресата веднага след като уведомим семейството — казах на онези, които се намираха в непосредствена близост. — Междувременно няма да съобщаваме никакви подробности.

— Детектив Крос, и трите случая ли ще наблюдавате? — попита ме Шона Стюарт от „Канал 5“.

— Все още не знам — казах.

— Как върви разследването на убийствата на Дарси Викърс и Елизабет Райли?

— Върви — отвърнах аз точно когато стигнах до колата си.

— Ей, Алекс, вярно ли е, че си издърпал тялото на Елизабет Райли през прозореца преди същинския оглед? — извика някой от тълпата. — Това не излага ли на риск разследването?

Това ме накара да замръзна на мястото си. Може би трябваше да продължа да вървя, но вместо това се обърнах, за да видя кой е задал въпроса.

На пръв поглед мъжът оставяше впечатление за човек, който работи сам. Позната картинка фотоапарат на ремък около шията, насочен към мен диктофон и бележник, стърчащ от джоба на широките му къси панталони. Имаше и брада, но не видях журналистическо удостоверение. Всички останали около него имаха ламинирани карти, защипани на реверите или провесени на шнур около шията.

— Не ви разпознавам — отбелязах. — За кого работите?

— Просто се опитвам да науча фактите, детективе.

— Въпросът ми беше друг — казах. — Попитах ви за кого работите.

Той повиши глас, за да е сигурен, че всички микрофони наоколо ще го запишат.

— Заподозрян ли съм, детективе? Нима твърдите, че искате да ме арестувате?

Провокираше ме. Правили са го милиони пъти. Ако не могат да получат новината, която искат, просто създават нова — особено бездарните драскачи и аматьорите.

— Не, не искам да ви арестувам — отвърнах. — Зададох елементарен въпрос.

— Защо? Длъжен ли съм по закон да се идентифицирам? — попита той.

Сега просто се държеше като задник. Цивилният гражданин в мен копнееше да напъха диктофона дълбоко в гърлото му.

— Не — повторих. — Не сте длъжен да се идентифицирате.

— В такъв случай: без коментар — каза той и потисна усмивката си. Спечели си малко смях от неколцина души и тълпата, но не и от мен. Най-разумното, което можех да направя в момента, бе да вляза в колата си и да се махна.

Имаше по-важно място, на което трябваше да отида, така или иначе. И то не можеше да чака.

14.

Когато спрях пред дома на Кори Смит, имах усещането, че върху гърдите ми ме притиска двайсет и пет килограмова торба с чакъл. Да съобщиш на семейството за смъртта на любим човек, несъмнено с най-тежката част от работата ми.

Семейство Смит живееше в една от хилядите къщи от началото на двайсети век, наредени една до друга от двете страни на улиците в северозападен Вашингтон. Тяхната се намираше на Шепърд стрийт в Петуърт, с малка морава пред стълбите на входната врата. Насред тревата стърчеше статуя на Дева Мария, опасана от лехи с пролетни лалета. Може би милостивата каменна дама щеше да даде на тези хора малко утеха, когато имаха най-силна нужда от нея.

Вече бях уведомил отдела за изчезнали хора на Четвърти участък. Техен екип за подкрепа на жертви на престъпността вече пътуваше към адреса, но тази част бе лично моя грижа. Качих се по стълбите и натиснах входния звънец.

Бащата на Кори отвори вратата почти веднага. Изглеждаше много по-стар, отколкото очаквах, а на китката му висеше бастун.

— Мога ли да ви помогна? — предпазливо попита той.

— Господин Смит? Аз съм Алекс Крос от полицията — казах му. — Дошъл съм да поговорим за Кори. Мога ли да вляза?

Има няколко неща, които би трябвало да се избягват в подобна ситуация. Едно от тях е да споменеш още в началото, че си от отдел „Убийства“. Уведомяването на близките трябва да се осъществи с точно определено темпо — не твърде бързо, но и не прекалено бавно.

— Заповядайте — каза той и отвори междинната врата. — Съпругата ми е отзад.

Мъжът закуцука пред мен и аз го последвах към кухнята, откъдето излязохме на остъклена веранда. Госпожа Смит седеше там по чехли и пеньоар на цветя. Когато ме видя, тя загърна деколтето си и се изправи. Безжичният телефон в скута ѝ падна на пода, но никой от двамата не обърна внимание.

— Какво се е случило? — попита тя. Изражението на лицето ѝ подсказваше, че се страхуваше от най-лошото. Побързах да се представя отново, после преминах по същество.

— Бих искал да има лесен начин да го кажа — започнах.

— О, боже. Не…

— Искрено съжалявам, но Кори е бил убит. Намерен е тази сутрин.

Гласът ѝ сякаш разцепи въздуха. Вече нямаше думи, само мъчително изразяване на печал. Загуба. Опустошение. Тя се свлече на колене и се облегна на съпруга си, който продължаваше да държи бастуна си и полагаше усилие да се задържи нрав. После наведе глава към нея със стиснати очи, а бастунът му трепереше помежду им.

— Къде? — глухо попита той. — Къде са го открили?

— В Потомак — отвърнах. — До бреговата линия в Джорджтаун. На този етап няма смисъл да се спестява информация. Предпочитах да го научат от мен сега, отколкото да чуят друга версия по новините по-късно.

— Убит? — попита той. — Това значи, че…

— Някой е причинил смъртта му, да — потвърдих аз. — Много съжалявам.

Вероятно повечето хора смятат, че полицаите казват това по задължение, но в интерес на истината аз бях готов да се разплача веднага, заедно с родителите. Загубата на дете е трагедия, независимо на кого се случва. С времето се научаваш да се сдържаш.

Изчаках малко, докато почувствах, че са в състояние да възприемат думите ми, и продължих нататък.

— Знам колко трудно е това — казах, — но ако можете да ми дадете малко информация за Кори, това ще е от голяма полза за разследването.

Господин Смит кимна. Той продължаваше да стои прав, а жена му бе седнала обратно на стола си и тихо хлипаше.

— Какво ви е нужно да знаете? — попита той.

— Нещата, които Кори е обичал да прави, местата, които е предпочитал да посещава, приятелите, с които е прекарвал най-много време. Такива неща — уточних аз.

Тогава майка му вдигна поглед.

— Имал ли е някакви неприятности? — попита тя.

— Не знам — откровено отвърнах аз.

— Той беше добро момче — каза господин Смит. — Знам, че сигурно всеки родител говори така… а може би не всеки. Но Кори вървеше ръка за ръка с бог. Той се молеше заедно с нас всяка вечер. Всъщност тази есен трябваше да започне образованието си в Католическия университет. Специалност „Теология“.

По-късно щях да науча, че господин Смит е бил църковен настоятел в семейната църква, а съпругата му е била монахиня в продължение на двайсет години. Сигурно приемаха това като възможно най-жестокото божие наказание.

Притиснах ги, доколкото ми бе възможно, за още информация и записах имената на най-близките приятели на Кори. Имал приятелка, казаха — Джес Пастернак. Живеела само на няколко пресечки от дома им. Можех да се отбия там веднага след това.

Дадох на семейство Смит визитната си картичка с мобилния ми телефон, записан на гърба, и ги оставих да скърбят в уединение. Най-доброто, което на този етап можех да направя за тях, бе да действам.

Както обикновено, времето не беше на моя страна.

15.

— Това ли ти казаха? Католически университет? Прислужник в олтара и прочее?

Половин час по-късно седях в колата си заедно с Джес Пастернак. Беше вдигнала краката си на седалката, прегърнала коленете си, и плачеше горчиво, докато говорехме.

Когато се появих на входната ѝ врата, тя ме помоли да говорим отвън. Тъй като беше на осемнайсет, като Кори, това бе нейно право. След напрегната размяна на реплики с родителите си тя ме последва до тротоара.

И сега, макар и трудно, се опитваше да ми каже нещо.

— Защо? — попитах я. — Има ли нещо, което родителите на Кори не са знаели?

Тя удари седалката с юмрук, буквално се бореше с напиращите сълзи. Сякаш две трети от нея бяха съсипани от мъка, а една трета се ядосваше на нещо конкретно.

— Предупредих го — каза. — Наистина го предупредих.

— Джес? Какво се опитваш да ми кажеш? Знам, че ти е трудно, но трябва да ми разкажеш всичко.

Тя изпъна гръб и избърса сълзите си. По опакото на ръката ѝ остана тъмна черта от размазания грим и тя разсеяно я изтри в коляното на раздърпаните си джинси.

Бе привлекателно момиче, макар и не по традиционния начин, типичен за „Сейнт Катрин“. Русата ѝ коса беше подстригана късо над ушите, носеше потник с тънки кожени тиранти върху него, в комбинация с черни ботуши до средата на прасеца. Изглеждаше по-скоро като рокерка, отколкото като мажоретка.

— Кори нямаше намерение да ходи дори в колеж — каза тя. — Планирахме да пътуваме през есента. Сещаш се, Франция, Италия, разни такива. — Тя завъртя длан във въздуха, сякаш смяташе това за пълна лудост от днешна гледна точка.

— Какво общо има това със случилото се? — Не бях споделял с нея никакви подробности около убийството на Кори, но тя сякаш приемаше, че са му сторили нещо ужасно. И не грешеше.

— Заклех се, че никога няма да кажа и думичка — каза тя, докато мачкаше и усукваше салфетка между пръстите си. Усещах, че е на път да изплюе камъчето, затова просто седях и чаках.

Тя внезапно се наведе напред и измъкна сребрист телефон от задния си джоб. Очаквах да се обади на някого, но вместо това тя влезе в интернет и отвори някаква уебстраница.

— Ето. — Тя пусна телефона на седалката помежду ни. — Не съм казала и думичка, нали?

Взех телефона и видях, че е отворила някакъв уебсайт на име randyboys.com. И по-точно профил на Кори Смит — или Джереми, както се наричаше там. Плъзнах страницата надолу и видях, че имаше и снимки — Кори, гол до кръста; по бельо; чисто гол, със затъмнено лице. В описанието се казваше, че е на разположение единствено на повикване, без преспиване, без пътувания извън града. И без неделя, забелязах.

— Казаха ми, че си неговата приятелка — обърнах се аз към нея.

— Ами… да… — Джес въздъхна насмешливо през сълзи. — Имам предвид… господин и госпожа Смит са суперготини и прочее. Просто не подозират нищичко за цялата тази гей работа. Още по-малко пък… — тя кимна към телефона, без да го поглежда — … за това.

— Знаеш ли нещо за мъжете, с които Кори се е срещал? — попитах. — Имаше ли редовни клиенти?

Тя вдигна ръце и сви рамене.

— Той просто казваше, че са извратеняци и педофили. Мъже с пари, предполагам.

— Знаеш ли къде се е срещал с тях?

— Където пожелаят — отвърна тя. — В хотел, в парка, край реката…

Тя забели очи, сякаш си припомни мъчителния факт, че приятеля ѝ вече го нямаше. После сълзите ѝ отново потекоха.

— Казах му да внимава. Повтарях му го, но той не ме слушаше. Този задник!

Подадох на Джес последната си салфетка и я оставих да си поплаче. Не можех да разтълкувам гнева ѝ по друг начин, освен като вид защитна реакция срещу опустошителната ѝ мъка. Доколкото можех да преценя, тя ми казваше всичко, което знаеше за Кори.

И ако имах късмет, току-що ми бе дала и мъничко информация за убиеца му.

16.

В крайна сметка трябва да намериш сили да се вземеш в ръце. След като през целия ден се занимавах с най-лошия кошмар за всеки родител, трябваше да се обърна на сто и осемдесет градуса и да се появя у дома с нещо като усмивка на лицето. Особено днес. Това бе последната вечер на Деймън преди прибирането му в училище за четвъртия семестър, а аз щях да водя всички на вечеря в „Кинкед“.

Като никога бях доволен, че закъснявам, макар и само като извинение да си открадна няколко минути насаме. Един душ по-късно, в добавка с чиста риза и сако, и вече бях готов — поне на външен вид — за обществена консумация.

По времето, когато вече седях в любимия си ресторант, заобиколен от членовете на семейството ми, които бърбореха и се смееха около мен, дори започнах отново да се чувствам наполовина човек. Тази вечер на пианото свиреше Дейвид Ярборо; пред себе си имах чаша хубаво вино сорт „Пино ноар“; и поне за мъничко можех да се преструвам, че най-големият ми проблем бе дали да избера сьомгата, или нюйоркски бифтек от контрафиле в специален сос с уиски на „Кинкед“.

Животът беше хубав. Наистина.

След като всички си поръчаха вечеря, бутнах стола си назад и се изправих с чашата в ръка. Привлякох погледите на някои от присъстващите в залата, а освен това забелязах как Джени доби леко тревожен вид — но ако поставянето на децата ти в неловко положение не с една от привилегиите на това да си баща, не знам кое друго би могло да е.

— Време е за тост6 — казах.

— Бял, пълнозърнест или ръжен — пошегува се Нана и всички се засмяха. Баба ми ме познава по-добре от всеки друг. Убеден съм, че е усетила нуждата ми от подкрепа.

— За нашия почетен гост — казах. — Деймън, ти ме караш да се гордея с теб всеки божи ден. Ще ни липсваш ужасно, докато те няма, но междувременно — нека вдигнем наздравица за теб. За успешен семестър в академията. И най-вече: за ваканцията, когато ще се видим отново.

— За ваканцията! — отвърнаха в хор децата.

— Която не е далеч — каза Бри и всички чукнахме чаши.

След това стана Деймън, за да вдигне тост. Съвсем ясно виждах, че най-голямото ми момче, застанало начело на масата в сако и вратовръзка, всъщност вече не беше момче. Изглеждаше двайсетгодишен, макар да бе на петнайсет.

— Вдигам тост за Ава — каза той и се обърна към нея. — Знам, че двамата с теб не сме имали възможност да прекараме достатъчно дълго време заедно, но просто искам да ти кажа — добре дошла в семейството.

— Добре дошла в семейството! — повториха всички в един глас.

Погледнах към Ава и за моя изненада я видях ухилена до уши. От деня на училищната лотария тя постоянно се мръщеше и се затваряше за дълги периоди сама в стаята си. Сега сякаш някой бе запалил искрата в нея за пръв път от доста време насам.

И точно затова моето момче Деймън е звезда. Само с няколко думи съумя да измъкне от Ава нещо, което аз от месеци се опитвах да направя и все не успявах. Той може да е най-неразговорливото от децата ми, но точно това им е хубавото на мълчаливците. Когато решат да проговорят, обикновено си има добра причина.

Дори страхотна.

Внезапно усетих как сълзи премрежиха очите ми, а стаята плувна в мъгла. Дойде ми изневиделица. Сякаш целият ден се плисна отгоре ми като голяма вълна: с огромния стрес при прилива и с всичко, за което бях толкова благодарен — при отлива.

— Татко? — Али се наведе и вдигна поглед към лицето ми. — Защо плачеш?

— Не плача — отвърнах и избърсах сълзите си. — Е, може би съвсем мъничко. — Придърпах го в скута си и прегърнах крехкото му телце. — Но това са сълзи от щастие — казах.

— Не му обръщайте внимание, деца — обърна се Нана към всички. — Въпреки излъчването си, господин Убиецът на дракони е просто един стар ревльо по душа.

— Вярно е — отвърнах.

Нана ми намигна и вдигна чашата си за още един тост.

— За стария ревльо, който може да плаче колкото си иска, но накрая все пак ще плати вечерята!

17.

Същата вечер Рон Джудиче се прибра у дома около десет и половина. Бе капнал от умора — ставане в пет, кръстосване на града цял ден, — но все още имаше много работа за вършене. Вероятно за пореден път нямаше да спи изобщо.

Още щом прекрачи прага на малката си къща в Рестън, веднага събу обувките си. Стар навик от детството му в Ню Хемпшир, с неговите дълги зими и изобилие от кал.

Върху гумената подложка в коридора подреди своите обувки до миниатюрните маратонки на Ема Ли и старите гуменки на майка му.

— Здрасти, мамо, прибрах се — извика той.

Лидия Джудиче стреснато отвори очи на дивана, отпуснала пухкавата си ръка върху гърдите. Беше задрямала пред телевизора, докато гледаше „Военни престъпления“ или „От местопрестъплението“, или „Закон и ред“ — без значение какво. За Джудиче всички тези сериали бяха еднакви.

— Мили боже, изкара ми ангелите — каза тя. — Още не мога да свикна с тази твоя брада. Приличаш на терорист.

— Аха. — Джудиче отвори хладилника и си извади кутийка „Будвайзер“. — Ема Ли добре ли хапна?

— Изяде си всичките пилешки хапки и поиска допълнително ябълково пюре. Легна си около осем и половина.

— Добре, много добре. Ти искаш ли нещо?

— Не бих отказала малко сладолед — отвърна майка му.

Всъщност сладоледът бе последното нещо, от което Лидия Джудиче се нуждаеше. Не беше стъпвала на кантара, откак стрелката прехвърли 135 килограма. Но грозната истина беше, че много по-лесно понасяше майка си, когато тя се тъпчеше с храна.

— Къде беше тази вечер? — попита тя и се надигна в седнало положение.

— По работа — отвърна той.

— Можеше да се обадиш.

— Обсъждали сме това много пъти, мамо. Ако не се обадя, това значи, че ще работя до късно. Не проумявам какво толкова сложно има за разбиране.

— Просто се тревожа, това е всичко. На теб пък толкова ли ти е трудно да вдигнеш телефона? — попита тя.

Джудиче отпи няколко глътки от бирата си. Същата шибана песен, всеки път.

— Виж — каза, — ако искаш, мога просто да взема Ема Ли и да намеря нещо по-малко за нас двамата…

— Не, не — прекъсна го майка му.

— И да взема със себе си и чековете за социални помощи. Мисля, че точно в момента наемат нови хора в „Сейфуей“. Искаш ли утре да ти взема молба за кандидатстване?

— Не започвай пак — каза тя и посегна да вземе десерта си. Джудиче закова на място и задържа кутията ментов сладолед с шоколадови парченца на педя разстояние от ръката ѝ.

— Кой командва тук, мамо? — попита той.

— О, за бога, моля те!

— Кажи го.

Лидия изсумтя и вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Ти командваш, Роналд. Винаги е било така — каза тя. — Доволен ли си?

Джудиче ѝ подаде сладоледа и се наведе да я целуне по главата.

— Тогава хайде да спрем да водим този разговор, мамо, какво ще кажеш?

Работата бе там, че Лидия Джудиче така и не бе завършила десети клас, така и не се бе омъжила за бащата на Рон, и така и не бе успяла да се задържи на нормална работа през целия си живот. Сега, на шейсет и две, над 140 килограма и без доходи от социални осигуровки, тя струваше колкото използван презерватив и това го знаеха и двамата.

Джудиче не обичаше да тормози майка си по този начин. И точно затова го правеше само при нужда.

— Ще отида да целуна Ема Ли, а после ще работя в стаята си — каза ѝ той.

— Добре.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, синко — отвърна Лидия и загреба лъжица сладолед. — Не стой буден до късно.

18.

Джудиче влезе на пръсти в стаята на Ема Ли и спря до леглото ѝ. Беше се свила като таралеж в единия ъгъл под завивките и кротичко спеше.

Нямаше нищо по-ценно от това. Нищичко.

Той се наведе и погали нежната бузка на дъщеря си. Отметна пясъчнорусата коса от очите ѝ. Целуна челото ѝ.

На излизане спря по средата на стаята и промени решението си. Съвсем спокойно можеше да работи и тук. Настани се на белия люлеещ се стол до вратата и се заслуша в равномерното дишане на Ема Ли.

Джудиче включи лаптопа си, сложи слушалките на ушите си и отвори операционната система. Имаше бележки за преписване, уебсайтове за проверяване, информационни бюлетини за преглеждане — но първо искаше да се увери, че всичко в къщата на Алекс работеше нормално.

Докато семейството беше на вечеря, Джудиче имаше достатъчно време да инсталира по един предавател „Инфинити“ на всеки етаж от къщата. Монтира ги зад електрически контакти, за да няма проблем с изтощена батерия или липса на захранване. Имаше и три съответстващи микрофона, големи колкото главичка на кибритена клечка, скрити в кухнята, в голямата спалня и в кабинета на Алекс на третия стаж. При всички положения Джудиче щеше да събере повече информация, отколкото би могъл да обработи, но излишъкът със сигурност бе за предпочитане пред недостига.

Той отвори и трите канала и ги остави да предават едновременно в слушалките, докато работеше. Не се чуваше почти нищо. Някой гледаше телевизия, а Алекс, изглежда, бе в кабинета си, съдейки по шума от разлистването на страници и периодичното прокашляне.

Странна ситуация, наистина — да седи и да събира информация, уединен в спалнята на дъщеря си. Момент на тишина и спокойствие насред истинска буря.

Продължаваше да се тревожи за Лидия, но засега от нея имаше повече полза, отколкото вреда. В известен смисъл майка му сякаш знаеше кои въпроси можеха да ѝ се разминат и кои не биваше да задава. Като например как успяваха да свържат двата края, да речем.

Наблюденията и докладите на Джудиче от доста време не носеха съществени приходи. Не и откакто всичко претърпя промяна — след паричното споразумение и след като полицаите му отнеха живота, с който беше свикнал.

Сякаш една пачка пари би могла да компенсира стореното от тях!

Заради откровената им некадърност Тереза умря на тротоара като обикновен престъпник.

И не само Тереза. Тогава никой друг не го знаеше, но в онази нощ умря и нероденото им дете, заедно с единствената жена, която някога бе обичал. Хладнокръвно застреляни, и двете.

И всичко това по време на дежурството на Алекс Крос.

19.

Илайджа Крийм предпочиташе сам да разделя на парченца грейпфрута си сутрин. Харесваше му лекотата, с която ножът потъваше в ципестата вътрешност, но също и това, че за целта се изискваше известна прецизност с острието.

Отдели доста време на това, докато четеше вестник „Поуст“ и се наслаждаваше на закуската си от плод, пържола и яйце. Една конкретна статия бе привлякла вниманието му и той внимателно я прегледа два пъти, докато се хранеше.

— Кейт? — извика той към домашната помощница.

— Сър? — отвърна тя и открехна двукрилата летяща врата от кухнята към трапезарията.

— Би ли донесла телефона ми, ако обичаш? Мисля, че е в коридора.

— Разбира се — отвърна тя и отново изчезна.

Според статията във вестника, момче от Северозападен Вашингтон бе застреляно, наръгано с нож и захвърлено в Потомак, където тялото му изплувало до брега предишния ден. Репортажът на „Поуст“ съобщаваше, че полицията не разполага с каквито и да било улики относно това кой би могъл да го е извършил.

— О, чух за това — каза Кейт, която внезапно се бе върнала с телефона на доктор Крийм и надничаше иззад рамото му. — Снощи го съобщиха по всички телевизионни канали.

— Така ли? — отвърна Крийм. Очевидно момчето е умряло по доста кошмарен начин.

Хареса му, че Кейт не извърна поглед. Вместо това тя се наведе, за да погледне отблизо черно-бялата снимка на жертвата. И достатъчно близо за Крийм да положи нежно ръка върху извивката на задника ѝ.

— Толкова млад — каза тя, макар че бе почти на същата възраст.

Не трепна и от докосването на Крийм. Кейт, с проблемите си около зелената карта и болния си баща, със сигурност знаеше как да пази интересите си.

— Това е всичко засега — каза Крийм и ѝ намигна, докато тя му доливаше кафе. Кейт се усмихна любезно.

Той я изпрати с поглед и изчака да влезе в кухнята. После взе телефона си и звънна на Джош Бергман.

— Илайджа? — каза Бергман. — Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна Крийм. — Знам, че се споразумяхме да задържим известна дистанция засега. Но тъкмо разлиствам вестника и просто трябваше да те попитам дали наистина си бил толкова зает напоследък, колкото си мисля.

— А, това… — с престорено безразличие отвърна Бергман.

— Така си и мислех — каза Крийм. Джоши наистина бе качил летвата след последното си представяне. Впечатляващо.

— А ти как си, Илайджа? Мислех си за теб.

— По-добре от всякога — каза Крийм на приятеля си и това беше вярно до известна стенен. Старият му живот може и да беше изпепелен, но на негово място се зараждаше нов, като феникс. — Оказа се, че съм мразил жена си през последните шестнайсет години. Просто не съм го съзнавал, докато тя не си отиде.

— А момичетата?

— Ужасно ми липсват — равнодушно отвърна Крийм. — Но междувременно се обличам както си искам, в графика ми вече няма нито едно изтощително парти и сериозно съм хвърлил око на тъмнооката ми домашна помощница.

— Имаш предвид Кейт? Добър избор — каза Бергман. Той обожаваше да слуша за сексуалния живот на Крийм и почти не си правеше труда да прикрива този факт. Какво те спира?

— Нищо, предполагам отвърна Крийм. — Но… Джош, виж какво. Нека ти кажа още нещо. Искам да знаеш колко много те ценя. Колко много съм те ценил през цялото това време.

— Илайджа, пил ли си?

— Напълно сериозен съм — каза той. — Мисля, че ти си единственият истински приятел, когото някога съм имал.

— Добре, хубаво — отвърна Бергман. — Тогава ми позволи да слушам, докато оправяш прислужницата.

Крийм се изсмя. Двамата умееха да се забавляват, несъмнено.

— Време е да затварям, Джош. Благодаря ти, че съсипа момента.

— Само не забравяй — топката е в твоето поле — каза Бергман.

— Да, разбира се — отвърна Крийм. — Нямам търпение.

Той затвори телефона, взе малкото назъбено ножче от масата и се запъти към кухнята.

20.

Кейт миеше чинии, когато той влезе.

— Мога ли да ви помогна с нещо, доктор Крийм? — попита тя.

— Не, не, добре съм — каза той и застана до мивката. Просто забравих да ти кажа, че можеш да вземеш каквото поискаш от дрешника на Миранда горе. Мисля, че сте еднакъв размер.

— Много мило. Благодаря — отвърна тя.

— Освен това вече наистина няма нужда да носиш униформа — добави той и кимна към сиво-бялата ѝ престилка. — Това бе изискване на Миранда, не мое.

Кейт продължи да мие чашата, но се усмихна красиво. За момиче, което очевидно нямаше никакви пластични корекции, беше забележителен екземпляр.

— Как изобщо успяваш да свършиш някаква работа, докато носиш това? — попита Крийм. После прокара пръст по подгъва на униформата, а палецът му докосна бедрото ѝ. Изглежда ми ужасно неудобно.

— Не знам — каза тя със сведен надолу поглед.

— Мисля, че ще ти бъде много по-удобно… — Крийм вдигна ножа в ръката си към бялата якичка на тила ѝ — … така.

Той хвана плата между пръстите си, прокара острието надолу и разпори дрехата до подгъва.

Тя изписка и рязко изпъна гръб. Крийм също.

— Всичко е наред — каза. — Аз съм хирург. В добри ръце си.

Тя се засмя напрегнато, но същевременно се притисна към него и раздвижи задника си. Желаеше го, нали? Разбира се, че го желаеше. Та той бе доктор Илайджа Крийм. Имаше толкова много неща, които би могъл да направи за нея.

И с нея.

Крийм протегна ръка и сряза тънката материя на бикините ѝ. Не беше същото като да режеш истинска плът, но си имаше своя чар. Освен това точно сега животът му бе достатъчно сложен. Не можеше да си позволи да премахне собствената си прислужница. Как беше онзи израз — не режи клона, на който седиш?

Вместо това той я наведе над мивката, докато топлата вода все още течеше, и проникна в нея.

— Отпусни се — каза ѝ. — Ще ти бъде хубаво.

Той отново вдигна ръка и плъзна върха на ножа надолу по голия ѝ гръб. Със съвсем лек натиск, колкото да изстърже няколко кожни клетки, острието остави след себе си тънка бяла линия, като миниатюрна следа от тебешир.

Тя потръпна — или ѝ харесваше, или демонстрираше някакви убийствено добри актьорски умения. На Крийм му беше все едно кое от двете.

Скоро след това изгуби желание. Разпорената униформа и гледката на момичето, наведено над мивката с мокри кичури коса от течащия кран, бяха достатъчни да го отблъснат. Но после, когато за миг си представи как ножът потъва в плътта ѝ, Крийм бързо прехвърли критичната точка и вече нямаше връщане назад.

Напред и нагоре.

Фойерверки и всичко останало.

Когато свърши, изпрати малката Кейти горе да си избере нещо за обличане. Дори я освободи от работа за остатъка от деня и ѝ даде пачка банкноти за харчене.

— Благодаря, доктор Крийм — каза тя със странния си старомоден акцент. — Много благодаря.

— Не, аз ти благодаря — отвърна той. — Какъв чудесен начин да започнеш деня.

Момичето побърза да си тръгне, а той се усмихна. Нека се забавлява засега.

До края на седмицата щеше да си търси друга работа.

21.

Срещата на Крийм с неговия адвокат по наказателно право бе насрочена за девет и половина същата сутрин. Той се появи в кантората „Шуман и Пейс“ на Ел стрийт малко след десет.

— Илайджа — каза Бил Шуман и заобиколи бюрото си, за да се здрависа с него. Изчака няколко секунди, за да даде възможност на Крийм да се извини за закъснението си, но Крийм само кимна. Вероятно щяха да го таксуват и за изгубеното време, така или иначе.

— Заповядай, седни — покани го адвокатът.

— Не бих отказал.

Той се настани на тапицирания с туид диван до вратата, вместо на кожения офис стол до бюрото на Шуман. Адвокатът изглеждаше леко объркан, но не каза нищо, а седна обратно на мястото си и започна да разлиства папката пред себе си.

— Кажи ми го направо, докторе. Колко живот ми остава? — попита Крийм.

— В добро настроение си — каза Шуман.

— Току-що правих секс, ако те интересува.

Адвокатът му го погледна с изражение на границата между обидата и завистта. Поглед на мъж, комуто рядко се удаваше подобна възможност.

— Както и да е — продължи Шуман, — работим по въпроса. Лу Каръл пристига от Ню Йорк като втори адвокат, а аз вече съм уговорил двамата най-добри съдебни консултанти за това дело.

— Добре, хубаво — отвърна Крийм. — Много ли имаме за обсъждане? — Сега, когато Джоши бе хвърлил ръкавицата с такава решителност, имаше много по-интересни неща, за които да мисли.

— Ами… да — каза Шуман. — Разбира се. Илайджа, трябва да се концентрираш. Ако искаш да получиш защита, равностойна на парите, които плащаш…

— При осемстотин двайсет и пет долара на час, не знам дали това е възможно — отбеляза Крийм.

Шуман повиши глас:

— … ще се наложи да присъстваш. И нямам предвид само физически. Сега… това обвинение в сводничество е обречено на провал, но аз искам да поговорим за обвинението в порнография. Точно там нещата започват да стават доста по-лепкави.

Крийм искаше да вметне „буквално“, но реши да държи езика си зад зъбите.

— Най-лошият сценарий би бил ефективна присъда — каза Шуман. — Пет години за притежание или до петнайсет, ако областният прокурор заговори за дистрибуция. Следиш ли ми мисълта?

— Кога очакваш да насрочат делото? — попита Крийм. Първият му сериозен въпрос.

— Четвърти юни — отвърна Шуман, — освен ако не успея да склоня прокурора за нещо по-апетитно.

— Като например?

— Ами например споразумение за признаване на вина срещу по-лека присъда.

— Не — каза Крийм.

— Илайджа, поне изслушай възможностите…

— Не. — Крийм стана и отиде до прозореца. — Няма да приема споразумение. Ще чакам делото. Ти просто си върши проклетата работа.

— Аз върша проклетата си работа — отвърна Шуман, проявявайки характер за пръв път досега. — Не разбирам. Защо не…

Той внезапно замълча и наведе глава.

— Майчице мила… моля те, не ми казвай, че…

Шуман се изправи и застана до Крийм, който стоеше загледан в трафика по Ел стрийт. Когато отново заговори, го стори с ненужен шепот.

— Илайджа, моля те, кажи ми, че не планираш да извършиш някоя глупост, като например да напуснеш страната. Поне толкова ми кажи, моля те.

Крийм отново се усмихна и погледна Шуман изпитателно. Може би този силно стресиран човечец бе по-умен, отколкото изглеждаше.

— И защо ми е да го правя. Бил? Най-добрият адвокат в града работи за мен.

22.

Следобед, на брифинга на отдел „Тежки престъпления“, старши полицай Хайзенга взе думата и ни уведоми, че ръководството одобрява всички молби за извънредна работа до второ нареждане.

Последва взрив от аплодисменти — полицаите често работят в извънработно време, когато нещата станат напрегнати, каквито бяха напоследък. Но разбира се, по-добре е това да влиза в работното време.

— Нека предположа — измърмори някой зад мен. — „Ал Айла“.

Само няколко месеца по-рано Вашингтон понесе няколко тежки удара от терористична организация, базирана в Саудитска Арабия, известна още като „Семейството“. Както кметът, така и началникът на полицията понесоха множество упреци за лоша организация и бавни реакции по време на кризисната ситуация.

Единствената положителна последица от всичко това несъмнено бе фактът, че вече разполагахме с ресурси, които улесняваха работата ни. Патрулните екипи около Джорджтаун се удвоиха през деня, а нощем, ако се наложеше, се утрояваха. Бе създадена специална „гореща“ телефонна линия за сигнали на граждани, а кварталните ни информатори бяха на улицата всеки ден.

Част от това със сигурност разширяваше обсега на разследването, но същевременно предизвикваше неизбежната обществена критика, която получавахме, независимо от положените усилия.

Всяко от трите убийства вече имаше назначен главен детектив, който ръководеше пълен екип от следователи. Аз щях да снова между трите, заедно с всички служители, които при нужда бих могъл да измъкна от различните участъци. Хайзенга се радваше, че работех със Сампсън по издирването на бебето Райли, тъй като „Тежки престъпления“ в момента изнемогваха. Казано накратко — докато тези три случая бяха събрани заедно под един чадър, аз бях човекът, който държеше чадъра.

Когато Хайзенга ми преотстъпи подиума, започнах със снимките на трите жертви от моргата, които показах на аудиторията върху екрана на стената. Не бяха приятна гледка, но моята цел в момента бе да очертая границите между отделните случаи.

— Това са официалните снимки в хронологичен ред, от ляво надясно — казах аз на всички присъстващи. — Аутопсията поставя смъртта на Кори Смит двайсет и четири часа след тази на Елизабет Райли и четиресет часа след тази на Дарси Викърс.

Някои от присъстващите започнаха да си водят записки. Други просто гледаха и слушаха, попивайки подробностите, както обикновено правя и аз самият.

— Извън въпроса с момента на смъртта — продължих аз — разполагаме с доста сходства, но предимно по двойки. Почти нищо от онова, което съм открил досега, не пресича едновременно и трите случая. Две от жертвите са били наръгани с нож например — макар че дори и тук има разлики: раните на госпожица Викърс са били фатални, докато при господин Смит това се е случило след настъпването на смъртта. И в двата случая е използвано тясно острие, но не едно и също. Две от тези жертви са жени. Две са били открити в Джорджтаун, макар че не знаем със сигурност откъде точно Смит е бил хвърлен в реката, така че първоначалното местопрестъпление остава в неизвестност.

Началникът на нашия клон от отдел „Убийства“, Франк Салазар, ме прекъсна с въпрос най-вероятно въпроса, който всички си задаваха.

— Алекс, знам, че все още сме в сферата на хипотезите, но каква е твоята най-груба хипотеза? Колко извършители предполагаш, че търсим?

Замислих се за секунда. Краткият отговор бе: „Ще ми се да знаех, по дяволите!“.

— Ето къде е проблемът — казах. — В момента няма сценарий, който да не оборва логиката или поне вероятните възможности. Никога досега не сме имали подобен случай от гледна точка на географията и времевата рамка. Но ако трябва да отговоря, бих казал, че почти изключвам вероятността убиецът да е един. По-големият въпрос, който си задавам, е дали нашите извършители действат независимо един от друг, или не.

Аудиторията изглеждаше разочарована. Хората както вътре, така и извън управлението — с нетърпение очакваха отговори. Но при оскъдната информация, с която разполагахме, все още действахме на сляпо и с трите убийства.

Междувременно, докато говорех, усетих как телефонът ми вибрира — веднъж, два пъти, трети път в бърза последователност. Веднага щом Хайзенга пое част от въпросите, извадих телефона си и проверих съобщенията. Всичките бяха от Сампсън — две гласови и едно текстово. Приех го като добър знак.

Тъй като все още бях в съвещателната зала, първо проверих текстовото съобщение и естествено, беше точно това, на което се надявах.

23.

Още на другата сутрин двамата със Сампсън хванахме първия полет от Вашингтон за Савана, Джорджия.

Бебето на Елизабет Райли бе открито преди три дни, новородено и самичко, в бунгало под наем в северния край на природния резерват „Окефеноки“. Ако я нямаше CODIS, националната Обединена система за ДНК данни, това малко момиченце щеше да бъде погълнато от системата и дадено за осиновяване, и вероятно никога нямаше да бъде идентифицирано. Но сега, веднага след излизането на пробата ѝ онлайн, бе само въпрос на време Сампсън да открие съвпадение с Елизабет Райли. При наличието на ДНК това означаваше стопроцентова сигурност, че детето бе нейно.

Джо Кътлър, помощник-шериф от окръг Чарлтън, ни посрещна на входа на „Оки-Доки бунгала и къмпинг“. Вътре имаше дузина къщички под наем, разпръснати върху парцел от трийсет акра, а Кътлър ни разказа историята накратко, докато пътувахме към въпросното бунгало. Дори не бях сигурен какво точно се надявах да открия там — просто нещичко, което да ни подскаже какво се бе случило с това клето момиче.

— Аз бях този, който прие обаждането — каза ни Кътлър. — Когато пристигнах, тази бобена шушулка беше повита в хавлиена кърпа и си скъсваше дробовете от рев. Едва ли е била на повече от няколко часа, но ние веднага я откарахме до Интензивното отделение за новородени в „Чарлтън Мемориал“, където я прегледаха и всичко се оказа наред. Но не благодарение на онзи, който я е зарязал тук, разбира се.

— И не знаете кой е подал обаждането? — попитах.

— Анонимно обаждане — каза той. — Но аз бих заложил на майката. Вероятно някоя ученичка, която не е имала смелостта да признае, че е забременяла.

Може би, помислих си. Кътлър очевидно имаше собствено мнение за случилото се тук, но аз се стараех да разсъждавам непредубедено, докато пътувахме през гората към бунгалото.

Накрая излязохме на сечище, където стърчеше самотно дървено бунгало. Зад него се извисяваха няколко огромни дъбови дървета, обрасли в кудзу7. Гората наоколо бе доста гъста и ако наблизо имаше други постройки, те изобщо не се виждаха.

Бунгалото се водеше „луксозно“, а луксът се изразяваше единствено в това, че имаше вътрешна баня с тоалетна и се предлагаха чаршафи. И все пак Елизабет теоретично би могла да разполага с всичко необходимо, за да роди бебето си тук, в това число и пълно уединение.

Кътлър спря пред входната врата, за да ни покаже няколко вдлъбнатини около разбитата желязна обла дръжка.

— Тя всъщност не е плащала наем — каза. — Просто се е нанесла. В уебстраницата има информация за свободните бунгала, така че не би било трудно да се разбере кое ще е празно.

Вътре бе слънчево, чисто и семпло. Дървен под от чворести борови дъски, класическа фермерска маса от същия материал, малка кухничка, двойно легло под таванския прозорец. Върху лавицата за книги в ъгъла имаше две-три кутии с настолни игри и няколко изоставени книги с меки корици — Дийн Кунц, Патриша Корнуел, Стиг Ларшон. И нищо, което да подсказва какво всъщност се бе случило тук.

Опитах се да си представя сцената. Елизабет сама ли бе поставила до леглото стойката за собствената си интравенозна система? Веднага ли си бе инжектирала питоцина? Колко дълго бе продължило раждането?

Сигурно е била ужасно уплашена, но това можеше да означава само едно — че нещо още по-ужасно я е мотивирало да измине всичкия този път и да дойде чак тук.

Нещо — или някой. Бащата? Убиецът?

Или бащата и убиецът бяха един и същ човек? Нямах доказателство, но това бе версията, която ми изглеждаше най-правдоподобна, докато двамата с Джон надничахме наоколо, опитвайки се да съберем частите на този неразгадаем ребус.

— Нека ви кажа още нещо — обади се Кътлър от вратата. — Отчасти се надявам бащата на бебето да не се появи никога. Мога да си представя що за стока е, имайки предвид майката. Не, сериозно… какво си е въобразявало това момиче, по дяволите? Ето това искам да разбера.

Не казах нищо, но вече започвах да си мисля, че идвайки тук, Елизабет Райли може би просто се бе опитвала да спаси живота на дъщеря си.

И макар и на косъм, бе успяла.

24.

Шелман Блъф, на около два часа северно от „Окефеноки“, е рибарско градче в низините на Джорджия, с приливно-отливни мочурища по целия бряг, ако човек изобщо си направи труда да стигне толкова далеч. На картата целият район изглежда като лабиринт от притоци, вливащи се в пролива Сапело, който пък се влива направо в Атлантическия океан.

Лесно намерихме дома на Томи и Джанет Райли — малка наколна къща с изглед към пешеходната алея на задънена уличка в селото. Тук бе израснала Елизабет Райли, а сега вероятно тук щеше да расте и дъщеря ѝ.

Когато излязохме от колата, навън беше трийсет градуса. Нищо необичайно за Джорджия, но доста повече от температурите във Вашингтон. Изпод сакото и вратовръзката ми се лееше пот.

Долу до водата стоеше жена на възраст. Носеше широка бяла рокля, а по гърба ѝ се спускаше дълга прошарена плитка. Когато се обърна, видях в ръцете ѝ малък вързоп. Двамата с Джон свърнахме встрани от автомобилната алея и тръгнахме към нея. Пресрещнахме я на миниатюрната пожълтяла морава в задната част на къщата.

— Високи сте във Вашингтон, а? — каза тя и проточи врат, особено към Сампсън, който е над два метра. Вече бяхме говорили по телефона и нямаше нужда от допълнително представяне. — Предполагам, че сте огладнели след пътя, момчета.

— Добре сме, госпожо, благодаря — отвърна Сампсън. — Имате си достатъчно работа, както изглежда.

Госпожа Райли грейна и се обърна да ни покаже миниатюрното момиченце. Бебето Райли, както бях свикнал да го наричам.

— Това е Ребека — каза тя. — Нашето дете чудо.

Бебето кротко спеше, увито в тънко розово одеяло. И нейното личице бе порозовяло от горещината, а косата ѝ имаше същия пясъчнорус цвят като на покойната ѝ майка. Лично аз изпитвах истинско чувство на облекчение само докато я гледах, след цялото издирване и безпокойство какво би могло да се е случило с нея. Подозирах, че Сампсън изпитваше същото.

Вътре се запознахме с Томи Райли, който изглеждаше в началото на шейсетте, като съпругата си. Не можех да си представя усещането да се грижиш за новородено на тази възраст, но неговото лице грейна по същия начин, когато пое Ребека в ръцете си. Веднага ми стана ясно, че тези хора вече обожаваха своята правнучка. Може би точно затова изглеждаха толкова спокойни въпреки обстоятелствата.

Веднага щом се настанихме около кухненската маса, започнах с един от важните въпроси.

— Господин и госпожо Райли, не искам да ви тревожа — казах, — но се налага да ви попитам. На този етап обмисляли ли сте преместване или дори временно настаняване на Ребека в детски дом до изясняване на ситуацията?

— Имате предвид, докато открият кой е убил нашата Лизи? — попита господин Райли.

— Точно така отвърнах. — Просто като предпазна мярка.

— Вижте, тук не е Вашингтон, детективе — каза той, докато нежно подрусваше бебето на рамото си. — Не искам да изглеждам наивен, но градчето ни е доста спокойно. И в този смисъл… е, нека просто кажа, че съм твърд привърженик на Втората поправка8. Смятам, че всичко ще бъде наред.

— Но оценяваме загрижеността ви — добави госпожа Райли.

Кимнах и замълчах, преди да отговоря. Можех да си представя колко травмиращо преживяване би била раздялата им с Ребека дори за малко при тези обстоятелства.

— А какво ще кажете, ако говорим с шерифа ви да назначи патрул пред дома ви? — попитах. — Само нощем, поне докато узнаем малко повече. Ще се чувствам много по-добре, ако заложим на предпазливостта.

— За доброто на Ребека — добави Сампсън.

Семейство Райли отново се спогледаха през масата. Без да казват и дума, те сякаш постигаха някакво безмълвно споразумение, както се случва при някои дългогодишни двойки.

— Направете каквото прецените — каза господин Райли. — Аз продължавам да смятам, че само ще изгубите времето на Ърл, но все пак няма да го прогоня. Как ви звучи това?

Щом приключихме с този въпрос, вече можехме да преминем на темата за самата Елизабет.

— Знам, че сигурно вече са ви питали — каза Сампсън, но има ли някакви хора във Вашингтон, с които би трябвало да поговорим? Някакви приятели или интимни партньори, за които Елизабет да е споменавала? Или пък някой, който би могъл да храни лоши чувства към нея?

Господин Райли поклати глава и отиде да сложи Ребека в бебешката кошара до прозореца.

— Не мисля, че Лизи е имала много приятели там — каза той. — Надявахме се, че Вашингтон ще ѝ даде шанса да разпери криле… такива неща… но тя така и не успя да свикне с него. Нито с града, нито с хората.

— Имаше едно момче — намеси се госпожа Райли. — Подозирам, че той е таткото, а може би дори и… — Тя замълча, опитвайки се да намери подходящи думи. — Може би онзи, когото търсите. Но честно казано, нямам представа дали е така.

Сампсън извади бележник и химикалка.

— Знаете ли как се казва? — попита.

— Ръсел — отвърна тя, а Джон си го записа.

— Ръсел? Това малко име ли е, или фамилия?

— Малкото му име — уточни госпожа Райли. — Или поне така предполагам. Лизи го е споменавала само в няколко от писмата си. А после просто спря да пише за него — миналата есен, ако не се лъжа.

— Дали случайно не пазите някои от тези писма? — попитах.

Познатата усмивка отново грейна на лицето ѝ.

— О, миличък, пазя ги всичките — каза тя. — Вече никой не пише истински писма, но Лизи го правеше. Реших, че си струва да ги запазя. Почакайте мъничко. Сега ще донеса кутията ми със спомени от Лизи.

25.

През следващия час двамата със Сампсън седяхме на задната веранда в дома на семейство Райли и разглеждахме съдържанието на стара кутия от палисандрово дърво, пълна с картички и писма, които Елизабет бе изпращала на баба си и дядо си по време на двете си години във Вашингтон. Подредихме ги хронологично според клеймата на пощенските марки, а после започнахме да ги четем.

Повечето от писмата бяха писани на хартия в сиво и розово, с монограма на Елизабет в горната част. Обикновено бяха украсени със симпатични заврънтулки и рисунки в празните полета, а тя винаги ги подписваше със сърчице вместо точка на буквата i в името си.

Същевременно няколко от писмата бяха болезнено откровени — Елизабет пишеше за това как се е чувствала и колко трудно ѝ е било да общува с хора в града. От тази информация започнах да сглобявам образа на момиче, малко наивно във възгледите си за света, малко недорасло за възрастта си и вероятно твърде уязвимо за хищници.

Колкото до лицето Ръсел, първото му споменаване бе забутано по средата на дълго писмо от април предишната година.

Следващия път го споменаваше месец по-късно, когато пишеше на баба и дядо, че случайно е срещнала „мъжа от пералнята (който се казва Ръсел, между другото)“ и че този път е приела поканата му за вечеря. В следващото писмо разказваше как Ръсел я водил на нощна разходка с колата си, за да разглеждат забележителности. Писмото изобилстваше от незначителни подробности и не предлагаше никакви данни за въпросния Ръсел — откъде е, с какво си изкарва прехраната и кой всъщност е. Нямаше как да разбера дали Ръсел бе крил тази информация от Елизабет, или тя я бе крила от баба си и дядо си.

Онова, което разбрах обаче, бе това, че до началото на декември тя вече ги лъжеше, без да ѝ мигне окото.

Писмото бе с дата 11 декември, или цели осем дни след като Елизабет бе напуснала училището за медицински сестри. А и тогава би трябвало да е била бременна в петия месец — твърде късно да го прикрие.

Елизабет така и не бе успяла да се върне у дома. Последното ѝ писмо бе картичка по случай рождения ден на Томи в края на март, където пишеше за лекции, които със сигурност не бе посещавала, и няколко пъти споменаваше с какво нетърпение чакала да ги види и двамата през лятото вероятно след раждането на бебето.

След като прочетохме цялата ѝ кореспонденция, бе време да си тръгваме. Не получихме всички отговори, които търсехме, но вече имахме нов заподозрян по този случай. Веднага щом влязохме в колата и потеглихме обратно към Савана, звъннах на Бри.

Не исках да губя време за това. Точно в момента не исках да губя време за нищо. Освен това вече имахме едно изтичане на информация в пресата относно бременността на Елизабет. Не бяха останали много хора, на които можех да имам доверие за тези неща.

— Искам проверка за едно име в НИЦП — казах на Бри, докато Сампсън шофираше. НИЦП е Националният информационен център „Престъпност“ — база данни, поддържана от ФБР. Там фигурира всеки, който някога е бил арестуван, осъден или задържан в Съединените щати. Неизчерпателен за нашите цели, но добро начало. Освен това щях да прегледам пощата и телефонните регистри на Елизабет и отново да разпитам преподавателите ѝ — щях да сторя всичко възможно, за да открия следите на този неин предполагаем приятел.

— Кое е името? — попита Бри.

— Ръсел.

— Ръсел? Това малко име ли е, или фамилия?

Усмихнах се, макар да не ми беше весело.

— Малко име, предполагам, но трябва да пробваме и двата начина.

— Шегуваш се, нали? — каза Бри. — Знаеш ли колко досиета ще излязат?

— Ще ми се да се шегувах — отвърнах. — Ако имаме късмет, вероятно ще открием вашингтонски адрес, на който е живял през последните две години. Този мъж може би е бащата на бебето на Елизабет Райли. А може би е и човекът, който я е убил.

— Това са доста „може би“ — каза тя.

— Знам, така е — отвърнах.

Но на този етап „може би“ бе по-добре от нищо.

26.

Илайджа Крийм взе малка четка с конски косъм от бюрото си и добави няколко точици червеникавокафяв пигмент към най-новата си маска. Самите маски идваха напълно готови от производителя в Арканзас, но той държеше да добави към тях нещичко по свой вкус. Нелош начин да прекара петъчната вечер всъщност, имайки предвид удоволствието, което това щеше да му донесе в дългосрочен план. Колкото по-стари и по-грозни успееше да направи тези лица — или иначе казано, колкото по-невидими на улицата, — толкова по-добре.

Телефонът в джоба му звънна, но той не му обърна внимание. Имаше много малко хора, с които му се говореше напоследък, а още по-малко бяха отрепките, които изобщо си правеха труда да му се обадят — адвокати, кредитори и все по-рядко някой репортер, търсещ различна гледна точка за неговия почти забравен скандал.

Вместо това нанесе тънък слой лепило над горната устна на маската, а после внимателно залепи изкуствения мустак. После, когато изсъхна напълно, го прошари в сребристосиво, за да пасва с перуката.

И чак когато телефонът започна да звъни за втори път, Крийм се сети да провери изписаното на екрана име.

Беше Джош Бергман. Разбира се. А уж щяха да спазват дистанция.

— Джош — каза той. — На какво дължа това съмнително удоволствие?

— Здравейте, доктор Крийм. Обажда се Джошуа Бергман. Как сте днес?

Звучеше сковано и неестествено жизнерадостно.

— О — каза Крийм. Да разбирам ли, че не си сам?

— Добре, много добре. Радвам се да го чуя. Вижте, тук при мен, в кабинета ми, има една млада дама. Обмислям да ѝ предложа договор с агенцията, но преди това бих искал да направи бърза консултация с вас — каза Бергман. — Ако имате възможност, разбира се. Знам, че е малко късно.

Крийм се ухили широко и усети как пулсът му се ускорява.

Тези консултации не бяха нещо ново. През последните няколко години бе спечелил над милион и половина благодарение на Бергман, в това число и няколко „кандидатки“, които се озоваха в леглото му.

Но това бе преди. Сега бе сега. А междувременно всичко се бе променило.

Джош вече не просто вдигаше собствената си летва, нали? Той се опитваше да вдигне и тази на Крийм. Или пък гореше от нетърпение да забърза нещата и отново да върне топката в собственото си поле. Всъщност причината нямаше значение. По-важното бе това, че Бергман отлично знаеше какво точно харесваше Крийм.

— Каква изненада — каза Крийм. — Да разбирам ли, че е точният тип?

— Да, да, има много потенциал — нехайно отвърна Бергман. — Почти перфектна всъщност. Но това е по вашата част, нали така, докторе? Какво ще кажете, ако наминем към домашния ви кабинет около осем?

Ето го. Tour de salaud. Подлият номер на Джош.

— Разбирам — каза Крийм. — Искаш да си тук, когато се случи. Това какво е, твоята комисиона?

Бергман се засмя.

— Ето затова обичам да работя с теб, Илайджа. Познаваш ме толкова добре. — И тогава той сякаш постави длан върху слушалката и се обърна към момичето. — Доктор Крийм казва, че няма търпение да се запознае с теб, миличка.

Великолепно изпълнение, наистина. Малцина в модния свят успяваха да внушат доверие така, както го умееха обратните мъже — а кой друг, ако не Джош Бергман, би могъл да играе роля на първа приятелка с тези туигита, а в следващия момент да ги предлага някому за забавление?

Крийм погледна часовника си. Беше малко след седем.

— Нека да е осем и половина — каза. — И не паркирай на улицата. Ще оставя гаража отворен. И още нещо… Джош?

— Да?

— Щом ще я водиш тук, ще се наложи и да я разкараш. Аз няма да се занимавам с това — каза Крийм. — Разбрахме ли се?

— Идеално — отвърна Бергман. — Приятно ми беше да си побъбрим, докторе. Ще се видим скоро.

27.

Точно в осем и половина отекна електронният звън в чакалнята на долния стаж. Бергман почти винаги бе педантично точен и тази вечер не правеше изключение. Когато Крийм отвори вратата, отпред стоеше Бергман с изваяна като статуя блондинка, увиснала на лакътя му.

Носеше семпло едноцветно сако върху бяла риза с отворена яка. Неговата „униформа“, както я наричаше. Младата жена носеше МЧР — онзи вид Малка Черна Рокля, която казваше: „Аз съм сериозен модел, но нямам нищо против да те задоволя с ръка един-два пъти, докато се изкачвам към върха“.

— Е, бях ли прав? — попита Джош.

— Напълно — отвърна Крийм и ги покани да влязат. Прекрасно момиче сте, госпожице…?

— Лариса Суенсън, доктор Илайджа Крийм — представи ги Бергман, докато шареше с поглед из стаята. — Дали не ти се намира нещо за пиене тук, Илайджа?

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — каза момичето. Усети топлата ѝ ръка в неговата и меката като кадифе кожа. — Господин Бергман твърди, че вие сте най-добрият.

— Господин Бергман е умен човек — отвърна Крийм и я погледна право в очите. — Джошуа, провери бюфета в мултимедийната зала в дъното на коридора.

Вече не помнеше името на момичето, но наистина я намираше перфектна. Обзе го познато усещане — пълзящият по гръбнака му адреналин, стягането на челюстите. Познато усещане, което го връщаше към живота. Беше се чувствал по същия начин през нощта на Дарси Викърс.

— Рецепционистката ми почива тази седмица — каза той на момичето. — По-късно ще оправим документацията, ако не възразявате.

— Да, да, разбира се — отвърна Бергман вместо нея, докато влизаше обратно в стаята с три чаши в едната ръка и кристална гарафа в другата. — Лариса? Илайджа? По едно питие?

— Не, благодаря — любезно отвърна момичето.

— Може би след това — каза Крийм.

— Както предпочитате. — Бергман си наля два пръста и се обърна към вратата на лекарския кабинет. — Тук, предполагам, нали? Вече дори не се опитваше да прикрива вълнението си. Чувстваше се малко странно, но същевременно и в приповдигнато настроение.

— И двамата ли… ще влезете? — попита момичето. На лицето ѝ се изписа внезапна тревога, но Крийм я дари с най-добрата си професионална усмивка. Гаранция за успех.

— Това всъщност е в твой интерес, наистина — каза той. — Джош ще поеме плащането на всички процедури, както сигурно ти е казал. Но ако искаш да отложим консултацията, сега е моментът да ми го кажеш.

— Не — бързо отвърна момичето. — Нямам нищо против. — Звучеше така, сякаш искаше да убеди най-вече себе си. Висша форма на сляпа амбиция!

— Сигурна ли си? — попита Крийм, по скоро за забавление, отколкото от любезност. Той вече знаеше, че му е в кърпа вързана.

След няколко минути и тримата бяха в лекарския кабинет. Когато момичето излезе от съблекалнята, облечено в тънка синя болнична роба, Крийм стоеше и чакаше с клип борд в ръка, а Джош нетърпеливо наблюдаваше от стола на колелца в ъгъла.

— Е — каза Крийм и погледна към празния формуляр пред себе си. — Някакви идеи?

— Уголемяване на гърдите със сигурност — обади се Бергман. — Искам да дам на Лариса възможност да бъде ангажирана за фотосесии, модни ревюта, списания, всичко. Нали, миличка?

— Разбира се — отвърна момичето с поредната решителна усмивка.

Крийм остави клипборда зад нея и извади от джоба си показалка от неръждаема стомана.

— Добре, сега се изправи хубаво и постави ръце на хълбоците си — каза той, развърза робата ѝ и отстъпи назад, за да я огледа, влязъл напълно в ролята си.

— Добра симетрия. Чудесна еластичност на кожата — каза. — Онова, което наистина се налага да направя, е един малък разрез сто тук.

Той използва показалката, за да посочи мястото под гърдата на момичето. Не за момичето обаче. За Бергман. Джош бе така любезен да организира тази симпатична домашна доставка. Заслужаваше си едно добро представление.

— Ето тук бих желал да направя разреза. Виждаш ли? — каза Крийм.

— Виждам — отвърна Бергман. Момичето само кимна.

— Но нека не си поставяме граници — продължи Крийм. — Да продължа ли?

— Задължително — каза Бергман и си наля още едно питие. — Кажи ми какво е мнението ти, Илайджа.

Крийм отстъпи встрани и притисна върха на показалката към добре оформените странични коремни мускули на момичето.

— Да речем, че искаме да направим леко прибиране на коремчето — каза той. — В такъв случай бих могъл да пробвам да вляза тук, а може би дори тук… — Той притисна коремните мускули под пъпа ѝ. Там имаше по-голямо съпротивление, но това означаваше по-голяма отплата, по-голямо противодействие, когато острието на ножа потънеше там. — Нещо такова? — каза Крийм, привидно към момичето, но от ново му отговори Бергман.

— Да — каза той малко по-тихо от преди. — Нещо такова.

— А какво ще кажеш за бедрата? — продължи Крийм и насочи вниманието си надолу. — Няма да е прекалено, ако ги намалим мъничко. — Той плъзна показалката по поясния мускул и спря точно над бедрената артерия. Любимата му. — Ето тук бих искал да срежа. Точно тук.

— М-хм — каза Бергман. Момичето примигна няколко пъти. Вече изглеждаше смутена, което бе нормално на този етап.

— Трябва само да си запиша някои неща — каза Крийм и отново кимна към робата. — Можеш да се загърнеш, Джъстийн.

— Лариса — поправи го тя.

— Да. Съжалявам. Просто… толкова много приличаш на дъщеря ми. Почти като близначки сте.

Той остави показалката настрана и пристъпи към клипборда, оставен на плота зад нея. Там отвори едно чекмедже и извади нож номер осемнайсет. Идеален за дълбоки разрези, а изработената по поръчка дръжка създаваше усещането, че е продължение на собствената му ръка.

Може би трябваше да използва същия евтин нож за пържоли като предишния път. Знаеше го. Всъщност той бе точно тук, в чекмеджето, където го бе оставил преди половин час. Но с кожа като на момичето това би било кощунство, все едно да използваш бензинов трион за порцелан.

След това просто щеше да поправи работата си мъничко, за да прикрие следите си.

— Е, как мислиш, Джош? — обърна се Крийм към приятеля си. — Чу ли достатъчно, или да продължавам?

— Продължавай — незабавно отвърна Бергман. Очите му бяха вперени в скалпела, който доктор Крийм държеше в ръката си. Вече седеше абсолютно неподвижен, а гласът му звучеше като дрезгав шепот. — За бога, Илайджа. Продължавай. Моля те.

— Ти имаш ли нещо против да продължим, Джъстийн? — попита Крийм.

— Ъм… Лариса — повтори момичето.

— Шшш… — каза ѝ Крийм. — Няма значение, Джъстийн. Просто стой и не шавай, бъди добро момиче. Ще приключим, преди да си усетила.

28.

Когато всичко приключи, Крийм и Бергман с лекота опаковаха момичето и го подготвиха за извозване. Използваха латексови ръкавици и сгъваема носилка от бял найлон, за да я придвижат по коридора, по най-прекия път към гаража, а оттам в багажника на Бергман.

Точно като пролетната ваканция през 1988-а, помисли си Крийм. Един от онези приятни мигове във времето, където не важаха нормалните правила на света.

Не че им беше по-добре тогава, с техните скапани коли и четирицифрени суми в банковите сметки, когато обикаляха Форт Лодърдейл в търсене на забавление. Но времената тогава наистина бяха златни.

— Кое е по-добро от златото? — попита Крийм.

— Платината, предполагам — отвърна Бергман. — Защо?

— Моменти като този, Джош. Това са нашите платинени дни.

Той вдигна чашата си за тост. Стояха облегнати на капака на аудито на Бергман и пиеха шестнайсетгодишен бърбън „Хърш Ризърв“, а Крийм се наслаждаваше и на пура.

— Ще пия за това — каза Бергман.

— Ти би пил за всичко — отвърна Крийм, а приятелят му сви рамене, неспособен да отрече истината. — Какво ще правиш с нея всъщност?

— Рок Крийк Парк — каза той. — Знам едно място.

Крийм изтръска пепелта от своята „Ромео и Жулиета“ и проследи с поглед как пада като сняг върху бетонния под на гаража. Чувстваше се спокоен и умиротворен, изобщо не беше напрегнат като Джош. Доставяше му удоволствие да вижда Бергман толкова щастлив, но в същото време изпитваше лека тревожност от факта, че той видимо се наслаждаваше на това. Почти твърде много, ако съществуваше такова понятие.

— Просто внимавай — каза Крийм. — Вече не сме на двайсет и две, Джош. По-добри сме оттогава.

— Винаги внимавам — отвърна Бергман.

— Не — каза Крийм. — Не, не внимаваш.

— Вярно е — каза Бергман и двамата се засмяха. — Но сега ще внимавам, Илайджа. Казвам го с ръка на сърцето. Започнахме това заедно и когато му дойде времето, ще го приключим заедно. Обещавам.

Крийм не беше съвсем сигурен какво точно имаше предвид Бергман. Може би говореше бърбънът. Или може би не означаваше абсолютно нищо. Но той реши да не задълбава поради лични причини. В подходящ момент отново щеше да повдигне въпроса.

Междувременно довърши питието си и се изправи, за да даде знак на Джош, че е време да тръгва. Беше уморен. Искаше да си легне.

Тази нощ щеше да спи като бебе.

29.

Когато телефонът у дома звънне в два сутринта, шансът някой да е мъртъв, се увеличава многократно. Единственият въпрос е чий телефон — моят или на Бри. Тя е в сектор „Престъпления, свързани с насилие“ на Главното полицейско управление, а аз — в „Тежки престъпления“.

В тази конкретна нощ събуждащото обаждане идваше от моята страна на леглото. Старши полицай Хайзенга ме запозна с подробностите още преди да съм се събудил напълно. Имахме още един труп, този път в Рок Крийк Парк. Жена. Бяла. Множество прободни рани. Отрязана коса.

Поредната Дарси Викърс.

— Веднага тръгвам — казах аз на Хайзенга и станах от леглото със свит стомах. Ако това убийство бе такова, каквото изглеждаше, вече имахме съвършено нов аспект на един и бездруго заплетен случай.

Когато тръгнах надолу по стълбите няколко минути по-късно, с изненада видях в коридора отблясъците, които телевизорът хвърляше от всекидневната. Нана си имаше телевизор в спалнята, а всички деца, доколкото ми бе известно, спяха.

Влязох в дневната и открих Ава, заспала на дивана. Беше клюмнала в седнало положение, с дистанционно в ръка и наведена напред глава. Все още беше облечена и обута с новите велурени ботуши, които Бри съвсем наскоро ѝ бе купила.

Или може би отново се бе облякла. Нима се бе измъкнала тайно навън през нощта?

— Ава, трябва да отидеш да си легнеш — казах аз и сложих ръка на рамото ѝ, откъм гърба.

Тя не помръдна.

— Ава? — Заобиколих дивана и я разтърсих. — Ава! — Тогава тя се размърда, но едва-едва. Повдигна леко клепачи и ме погледна така, сякаш не ме познаваше.

— К’во ста’а? — попита тя почти неразбираемо.

— Ава, надрусана ли си? — тревожно попитах аз. Когато включих лампата до дивана, тя вдигна ръка, за да прикрие лицето си. — Дай да видя очите ти.

— Не съм надрусана — отвърна тя и се обърна настрана.

Ала аз нямах време за игрички. Седнах до нея, улових я за раменете и я обърнах към себе си.

— Погледни ме — казах. — Веднага.

Очите ѝ не бяха кървясали, както очаквах, но зениците ѝ изглеждаха малки, което може би беше още по-лошо.

— Ава, какво си взела? — попитах.

— Нищо.

— Окси ли? Или нещо друго?

Оксиконтинът е скъп, но има и много евтини — и по-опасни — имитации на наркотици, които се разпространяват навсякъде. Ава бе на четиринайсет — достатъчно голяма, за да си набави всякакви забранени субстанции на улицата, особено с минало като нейното. Малкото нейни приятели, за които знаех, бяха улични хлапета, с които преди се е мотаела около „Сюърд Скуеър“. Там ли бе ходила тази нощ?

— Какво става тук? — попита Нана, която внезапно изникна от коридора. Нейната стая е на първия етаж, освен това спи по-леко от всеки друг на този свят.

Ава се изскубна от мен и седна в другия край на дивана.

— Той казва, че съм направила нещо, което не съм. Защо винаги трябва да си мисли, че правя нещо лошо, дявол да го вземе?

— Мери си приказките — каза Нана. Тя се настани помежду ни и се обърна с лице към Ава. — Какво е това, което не си направила, миличка?

— Той дрънка, че съм надрусана, но аз не съм.

— Той казва — поправи я Нана, вероятно защото не можеше да си мълчи.

— А защо не си в леглото по това време? — попитах. — Излизала ли си?

— Виждаш ли? — каза Ава и ме посочи. — Той никога не е доволен от мен.

Погледнах към Нана, чувствах се повече от безпомощен. Имах ново убийство за разследване и не можех да чакам повече.

— Ще извикам Бри — казах.

— Не. Остави я да спи. Ще заведа Ава да си легне в моята стая и ще я наглеждам — отвърна тя и хвърли поглед към ключовете и вратовръзката в ръката ми. — Ти очевидно бързаш за някъде.

Нана мрази работата ми през по-голямата част от времето. Но защо ли внезапно ме завладя усещането, че в случая аз съм лошият?

— Нана… — казах.

— Просто тръгвай.

Погледнах Ава още веднъж. Дали просто беше сънена, или имаше нещо друго?

— Ще се прибера сутринта, веднага щом мога — казах. — Тогава ще поговорим за това.

Нана завъртя очи към тавана, но не отговори. Едва когато стигнах почти до входната врата, я чух да казва зад гърба ми:

— Вече е сутрин.

30.

Този път не пристигнах пръв на местопрестъплението. Освен патрулните коли, паркирани в зоната за пикник до „Бийч Драйв“ в Рок Крийк Парк, имаше и няколко автомобила без обозначения.

Действието се развиваше от другата страна на поляната, в края на гората, където водите на Рок Крийк пресичат хиляда и седемстотинте акра паркова площ. Съвсем скоро щяха да бъдат монтирани прожектори, но засега всички работеха с джобни фенери и челници.

Открих старши полицай Хайзенга подпряна на една от масичките за пикник подписваше нещо за някакъв униформен полицай и в същото време говореше по телефона.

— Да, сър, знам. Да, да, работим с пълна пара. Да, ще го направим.

Реших, че говори или с шефа на полицията, или със самия кмет. Малцина са онези, които Марги Хайзенга охотно би наричала „сър“. Тя е добър полицай, но характерът ѝ понякога пречи на работата.

— Прецакани сме, Алекс — каза тя веднага щом приключи разговора. — Можехме да разрешим случая още тази нощ и въпреки това сме прецакани. Командният център на кмета ни следи толкова изкъсо, че дъх не мога да си поема. Как изобщо са разбрали за това толкова бързо?

Риторичен въпрос, естествено. Не всички кметски администрации са еднакви, а тази конкретно имаше склонността да се намесва рано, отколкото късно. Фактът, че вече получавахме сериозна подкрепа в ресурси от градската управа, само влошаваше ситуацията. Допълнителните ресурси означаваха допълнителен контрол, отговорност и да — понякога намеса. Едно от нещата, които предпочитам да избягвам максимално чрез повече движение. Обичам да работя по случаите и да си спестявам политиката, когато е възможно.

Последвах Хайзенга в гората и надолу към коритото на рекичката, където някой бе оставил тялото.

Ерико Валенте вече бе там, заедно с Том Д’Аурия. Валенте бе главният следовател по случая с Дарси Викърс, а Д’Аурия е началник на отдел „Убийства“ в Градската полиция. Явно този случай бе вдигнал всички на крак.

В краката им лежеше жертвата — гола, по очи във водата, до самия бряг. Била е там достатъчно дълго време, за да се появят послесмъртни петна, както и яркочервено оцветяване в долните части на тялото, където гравитацията бе изтеглила кръвта след момента на смъртта.

Ако предишният случай бе показателен, тази жена също би трябвало да е изгубила доста кръв при нападението, но бързият оглед на почвата около нея не показа никакви следи от кръв. Нито пък кичури коса, макар че очевидно бе остригана почти до скалпа. Това подсказваше, че е била донесена тук от друго място.

— Имаме ли самоличност? — попитах.

Валенте поклати глава.

— Неизвестна засега. Прободни рани в гърдите, корема и горната част на бедрата.

— Точно като Дарен Викърс — казах.

— Да.

— Мамка му.

От психологична гледна точка вече имахме съвършено различен тип извършител. Това бе най-лошият ми кошмар някой, който изпитваше удоволствие от заниманието си. Първото убийство бе минало достатъчно добре, което означаваше, че липсваше мотивация да спре. Точно обратното. Статистически периодът на почивка между Дарси Викърс и тази млада жена бе много кратък. Ако извършителят все още не обмисляше следващия си ход, съвсем скоро щеше да го направи.

Освен това вече изглеждаше съвсем ясно, че нашият убиец имаше почерк. Голотата бе отклонение от случая Викърс, но физическите прилики между двете жертви бяха поразителни. Това момиче изглеждаше така, сякаш би могло да бъде дъщеря на Дарси Викърс, с бледата си бяла кожа и остатъците от руса коса, както и добре сложеното, атлетично тяло.

Замислих се за възрастния мъж от записа на охранителната камера в закрития паркинг, където бе намерена Викърс. Дали човек като него би могъл да транспортира труп чак дотук? Може би. Това ли се бе случило наистина?

Гърбът и краката на момичето бяха покрити с кални струйки. По всяка вероятност бе оставена в горния край на насипа, търкулната надолу и зарязана там. Но имаше нещо в начина, по който дясната ѝ ръка бе протегната над главата ѝ. Изглеждаше ми съмнително неестествено.

— Това разположение естествено ли ви изглежда? — попитах останалите.

— Защо? — каза Хайзенга. — Какво имаш предвид?

Заобиколих, за да огледам по-добре, и насочих фенерчето си надолу. Ръката на момичето от тази страна бе присвита в юмрук, с изключение на показалеца, който беше изпънат. Или може би сочеше — надолу по течението.

— Колко е широк периметърът ни на този етап? — попитах.

— Само това, което виждаш — каза Валенте. Имаше неколцина експерти от отдела по криминалистика, които оглеждаха брега около нас, но никой от тях не се бе отдалечил на повече от десетина метра от трупа.

— Какво се върти в главата ти, Алекс? — попита ме Хайзенга.

— Не съм сигурен. — Може би мислех твърде много. А може би не. — Просто съм любопитен. Искаш ли да повървиш с мен?

Двамата с Хайзенга оставихме Валенте и Д’Аурия с момичето и тръгнахме по течението на рекичката.

Не ни отне дълго. След трийсетина метра стигнахме до плитка извивка и лъчът от фенера ми попадна на нещо точно пред нас.

Още едно тяло, внезапно осъзнах аз. Прониза ме ледена тръпка от ужас. С какво си имахме работа, по дяволите?

— О… боже — каза Хайзенга, а после извика през рамо. — Трябва ни подкрепление тук! Веднага!

Изтичах да проверя жизнените показатели, но още преди да коленича, видях, че нямаше шанс за оцеляване. Този път жертвата бе млад мъж. Бял. Напълно облечен. Единичен изстрел в лицето и няколко пресни прободни рани около слабините.

Още един Кори Смит.

Бе оставен близо до брега, във водата, също като нашата Джейн Доу, с протегната над главата ръка. Същата ръка бе присвита в юмрук, а показалецът сочеше нагоре по течението, в посоката, от която бяхме дошли.

31.

Още преди да пристигне подкрепление, Хайзенга рязко се обърна и насочи джобния си фенер към гората на отсрещния бряг.

— Какво има? — попитах.

— Шшш!

Тя сложи ръка върху лакътя ми и посочи. Точно тогава го чух. Някой се движеше през гората, чупеше клонки и тичаше по меката почва, покрита с окапали листа.

Хайзенга хукна натам секунда преди мен.

— Полиция! Спри веднага! Не ме карай да те гоня!

Краката ми са почти двойно по-дълги от нейните, така че, когато се изкачих по насипа и стигнах до първите дървета, вече я бях задминал. Стисках пистолета си „Глок“ в едната ръка, а джобния фенер „Маглайт“ — в другата. Може би преследвахме някой бездомник или пък любопитно хлапе, но ако не беше така — нямах търпение да го докопам.

След двайсетина метра навътре в гората спрях и се заслушах. Този човек — който и да бе той — се движеше към онази страна на парка, която граничеше с Шестнайсета улица, но сега той — Тя? Той? — се бе обърнал и тичаше успоредно на реката.

Междувременно чувах Хайзенга, която даваше нареждания по радиостанцията някъде зад мен.

— … всички свободни екипи към Шестнайсета улица, северно от „Шерил Драйв“. Имаме неизвестен извършител, вероятно се опитва да излезе от Рок Крийк Парк…

Отново се затичах с всички сили, някои по-ниски клони ме удряха през лицето. Адреналинът сякаш ми даваше криле.

Стъпките пред мен отново смениха посоката — по този път го осветих с лъча на фенера си. Беше мъж в тъмни дрехи. Това бе всичко, което видях. После изчезна зад малко възвишение в далечината пред мен.

Следвах го по петите, а няколко секунди по-късно се стоварих върху паважа на „Шерил Драйв“. Тук пътят правеше остър завой на излизане от парка. Но от мъжа нямаше и следа. Дали се бе върнал обратно към гората? Или бе продължил по пътя?

Ако имах на разположение още половин секунда, щях да осъзная защо вече не го чувах да тича. Но в следващия миг усетих как нещо тежко удари главата ми отзад. Коленете ми се огънаха и дори малката видимост, която имах в тъмното, изчезна напълно. Остра болка прониза тила и гърба ми и аз се срутих на паважа.

Опитах се да се изправя на крака, но не успях. Всичко се завъртя пред очите ми. Земята се обърна вертикално и аз отново се свлякох долу.

— Алекс?

Вече чувах как Хайзенга тича през гората зад мен.

— Шестнайсета улица! — извиках в отговор. — Не спирай!

Дори не бях сигурен в това, но на този етап едно предположение бе по-добре от нищо. Единственото, което можех да направя, бе да коленича и да чакам завръщането на някакво чувство за равновесие, докато секундите изтичаха — когато дори секундите имаха значение.

Когато най-сетне успях да настигна Хайзенга, нашият човек бе изчезнал безследно.

32.

Изгубих половин час с парамедиците, преди Хайзенга да ми позволи да се върна на работа. Нямах сътресение, само отворена рана и силно главоболие. Въпреки това тя ми предложи да се прибера у дома, но не настояваше.

Когато се върнах в играта, директорът Пъркинс бе пристигнал на местопрестъплението, заедно с Джесика Джейкъбс. Джесика бе главен следовател по случая с убийството на Кори Смит. По всичко изглеждаше, че си имахме работа или с един много зает психопат, или — по-вероятно — два случая, които бяха много по-свързани, отколкото си бяхме представяли.

Никоя от последните жертви не бе идентифицирана все още, но вече бе решено, че Главното полицейско управление ще свика голяма пресконференция по-късно същата сутрин, за да даде подробности за ситуацията.

— Сигурни ли сме, че това е добра идея? — попитах. — Знам, че съм пропуснал началото на разговора, но…

— Освен това си пропуснал да чуеш обажданията от кмета — каза Хайзенга. — Късно е, Алекс, всичко е решено. Реалността е такава. Да продължим нататък. Кажи ни какво е мнението ти към момента.

За добро или лошо, аз съм дежурният специалист по съставяне на профил на престъпника в отдел „Убийства“, не че това ми занимание има официална титла. Така или иначе вече бях започнал да обмислям няколко нови идеи.

— Ако приемем, че говорим за двама убийци започнах аз, — бих казал, че и двамата са бели, също като жертвите си, чисто статистически. Освен това са умни и добре организирани — но и гневни. Като не е задължително причината за яростта им да е една и съща.

Не бе трудно да се досети човек, че убийството и гневът вървяха ръка за ръка, но точно тази особеност ме порази най-много при всичките четири убийства. Никое от тях не беше лесно и просто от гледна точка на методи. Използването на нож например е абсолютно излишно, ако целта е единствено и само отнемането на живот.

Това означаваше, че в тези убийства имаше емоция. И известна степен на осъществена фантазия. И почти сигурно някакъв вид обострена психоза — крайно деликатен аспект, когато нещата опрат до залавяне на извършител.

Камо ли пък двама.

Приключих сладкодумния си монолог, а после млъкнах и продължих да слушам, докато Д’Аурия разпределяше предстоящите задачи. Ако не друго, поне имахме следователски екип, който действаше като добре смазана машина.

Валенте трябваше да установи самоличността на двете жертви. Джейкъбс щеше да поеме брифинга в управлението с начален час шест сутринта. Директорът Пъркинс щеше да прекара следващите няколко часа с хората на кмета, после Д’Аурия щеше да бъде лицето на полицията по време на пресконференцията, а всички останали щяхме да стоим зад него и да го подкрепяме. Понякога всичко се свежда до външната изява, а сега Вашингтон щеше да има нужда от уверение, че Главното полицейско управление си върши добре работата.

Двамата с Хайзенга щяхме да започнем да събираме екипи, да прегледаме отново всеки доклад и всяко свидетелско показание, да разпитаме отново всеки полицай, отзовал се пръв на всяко от тези четири убийства. Освен това трябваше да започнем изграждането на профилите на жертвите от нулата. Може би имаше някаква връзка, някаква препратка, която бяхме пропуснали. Трябваше да има.

Нещо свързваше тези случаи. Просто трябваше да разберем какво е то.

33.

Малко след изгрев-слънце откраднах един час, с какъвто не разполагах, и се върнах вкъщи, преди Ава да тръгне за училище. Джени и Али вече ги нямаше, когато пристигнах, но Бри бе казала на Ава, че ще ѝ напише бележка за закъснение по семейни причини. Трябваше да поговорим.

Имаше много причини за тревога. Усмихнатата, щастлива Ава от „Кинкед“ онази вечер се бе оказала краткотраен проблясък. През повечето време напоследък тя бе мрачна, необщителна и за мен бе почти невъзможно да пробия обвивката ѝ. А онова, което видях през нощта, допълнително усложняваше ситуацията.

— Не бях надрусана подчерта тя почти веднага щом седнахме във всекидневната. Не бях! Наистина.

— Беше доста отнесена, Ава.

— Какво очакваш да ти кажа? Да се закълна в бог, става ли?

Не знаех дали да ѝ вярвам, или не. Отчаяно исках да ѝ повярвам, дори и само за да установим някакво взаимно доверие помежду си. Но Ава лъжеше с лекота, а аз не исках да я окуражавам. Исках да използва острия си ум за нещо повече от набързо скалъпена лъжа или измъкване от неприятност.

— Защо беше облечена посред нощ? Излиза ли? — попита Нана.

За пръв път част от гнева в очите на Ава угасна. Челюстта ѝ увисна и тя просто сведе поглед към пода. Мълчанието ѝ бе красноречиво.

— Не можем да допуснем това, Ава — каза Бри. — Категорично.

— Знам — отвърна Ава. — Но не съм се друсала, ако това си мислите.

— Така или иначе — каза Нана — нещата тук ще претърпят промяна. Никакво ходене до магазина, или каквото там правиш с приятелите си около „Сюърд Скуеър“. Никакво шляене по пътя от училище, както досега. И абсолютно никакво излизане сама нощем. Не подлагай на изпитание търпението ми по тези въпроси, госпожице Ава.

— Все ми е тая — каза тя и понечи да се изправи. — Мога ли вече да тръгвам?

— Не, не може — отряза я Бри. — Сядай.

Ава отново седна и скръсти дългите си ръце пред гърдите. Макар и две години по-малка от Деймън, тя бе висока и слаба колкото него.

— Ава, не разбираш ли защо го правим? — попита Бри. — Ние те обичаме. Не искаме да ти се случи нищо лошо. Ако с теб се случи нещо лошо, все едно се случва на нас. Можеш ли да го проумееш?

Ава отново сви рамене, но вече усещах как става все по-смирена. Дишаше през носа и ако не бърках, се мъчеше да сдържи сълзите си.

До този момент си мълчах. В интерес на истината Ава контактуваше много по-добре с Нана и Бри, отколкото с мен. Но аз вече не исках да мълча. Свалих възглавницата на пода и седнах точно пред нея. Този път щеше да ме чуе.

— Искаш ли да бъдеш част от това семейство? — попитах я. — Не казвам, че имаш избор относно местоживеенето си в момента. На този етап се налага да ни търпиш — продължих. — Това, което искам да ти кажа обаче, е, че в този дом има семейство, от което би могла да бъдеш част, ако искаш. Искаш ли го?

С Нана и Бри бяхме решили, че ще изчакаме до края на учебната година, преди да помислим сериозно за осиновяване. Системата за приемни грижи все още разглеждаше случая на Ава и може би не трябваше да казвам нищо, но аз бях този, който се тормозеше.

Ава сякаш се затвори още повече в себе си и обви ръце около крехкото си тяло. Когато видях първата сълза да се търкулва надолу по бузата ѝ, не се поколебах и секунда. Просто протегнах ръце и я стиснах силно в прегръдката си.

Отначало тя се скова. Но после внезапно се пречупи. Омекна като парцалена кукла в ръцете ми и започна да плаче така, както не я бях чувал никога. Нана се протегна и положи ръка върху гърба на Ава. Бри стори същото от другата страна и дълго време никой от нас не обели и дума.

Всъщност Ава първа наруши мълчанието.

— Липсва ми мама — каза тя с лице върху гърдите ми. Това бе всичко, което каза, преди да заплаче още по-силно, сякаш само произнасянето му на глас ѝ причиняваше болка.

— Разбира се, че ти липсва — отвърнах аз и нежно я залюлях. И на мен би ми липсвала.

Сърцето ми се късаше от мъка. Никой никога не бе показвал на Ава какво означаваше истински да разчиташ на някого. Тя имаше несъществуващ баща и майка, чиято наркотична зависимост бе по-силна от връзката с дъщеря ѝ. Но освен това бе единствената майка, която Ава някога бе познавала. Бих се тревожил повече, ако тя не усещаше липсата на майка си. Чакаха ни още много разговори и много проблеми, които да решаваме заедно — рано или късно. Но за момента ми се струваше, че единственото, от което Ава имаше нужда, бе да си поплаче.

А може би точно това бе стъпката в правилната посока.

34.

Нашата пресконференция бе насрочена за десет часа същата сутрин. За подобни мащабни събития използваме най-голямото универсално пространство в управлението, което впрочем е и залата ни за разпознаване на заподозрени. С единствената разлика, че този път ние бяхме в редица.

Когато пристигнах, заварих огромно оживление. Имахме поне осемдесет репортери, насядали по столовете, и може би двайсет телевизионни камери покрай стената в дъното. Канали Четири, Пет, Седем и Девет със сигурност щяха да предават на живо. Националните телевизии вероятно присъстваха, с цел да опипат почвата, за да преценят кое би си струвало да се качи на аутокюто пред Даян Сойър или Брайън Уилямс същата вечер.

Най-отпред малкият нисък подиум вече се огъваше под тежък букет микрофони. Еднопосочното огледало беше скрито зад тежка синя завеса.

Д’Аурия се подготвяше да започне, затова побързах да заема мястото си зад него, заедно с останалите важни клечки Хайзенга, Джейкъбс, Валенте и директора Пъркинс. Старателно подготвено представление за пред камерите, несъмнено. Вашингтон имаше нужда да знае — и да види, — че Главното полицейско управление владееше положението с тези убийства.

Точно в десет часа Джойс Каталоун, която отговаряше за публичната информация, затвори вратата към коридора и кимна към Д’Аурия. Той пристъпи към микрофоните и веднага започна.

— Добро утро на всички. Аз съм капитан Том Д’Аурия от Главното полицейско управление. Имам подготвено изявление относно събитията от последните дванайсет часа, а после ще отделим време за въпроси.

Д’Аурия нахвърли основната информация, без да навлиза в подробности, като методи, оръжие или точните места, на които са били открити жертвите. Беше твърде рано да ги оповестяваме публично. Спомена обаче имената и на двете жертви — Лариса Суенсън и Рики Самюълс. Тази част бе новина за мен. Вече не бяха Джейн и Джон Доу.

Д’Аурия разкри и това, че господин Самюълс е бил известен работник от секс индустрията, като Кори Смит от предишния случай; но премълча за физическата прилика между госпожица Суенсън и нейната „огледална жертва“ Дарси Викърс.

Аз бих взел същото решение. Гей клиентите са специфична група хора, които биха могли да използват подобна информация, за да се предпазят. По същата причина няма ефикасен начин да предупредиш и предпазиш всички красиви руси жени в цял един град. Да ги предупредиш да не правят какво? Тънка е границата на този етап между онова, което има положителен ефект, и онова, което всява паника. Понякога се налага да направиш най-доброто си предположение и да хвърлиш заровете.

Веднага щом Д’Аурия приключи с изявлението си, въпросите заваляха. Първо бяха обичайните логистични запитвания. Телата близо едно до друго ли бяха открити? Да. Колко близо? Без коментар. Имахме ли някакви доказателства за връзка между двете жертви? Без коментар. Щеше ли Главното полицейско управление да направи ново изявление за пресата днес следобед? Да, ако имаше нещо за казване.

Но след около пет минути Д’Аурия даде думата на Бев Шърман от „Поуст“ и нещата се промениха.

— Капитане, споменавате два възможни серийни случая, свързани с тези убийства…

— Не съм казвал серийни — прекъсна я Д’Аурия. Нека поясня. Изглежда, че сме изправени пред вторични убийства от същите извършители в два предишни случая без връзка помежду си.

— Разбирам — продължи Бев. — Моят въпрос е относно трети случай. Убийството на Елизабет Райли?

Веднага наострих уши. Технически погледнато, всички тези случаи лежаха на мой гръб, но аз бях ходил съвсем наскоро до Шелман Блъф. Бях се срещнал със семейство Райли. Бях държал в ръце онова малко момиченце.

— Какво за него? — попита Д’Аурия.

— Напоследък един нов блог на име „Фактите“ се изказва доста критично по адрес на Главното полицейско управление и конкретно за разследването на случая с Елизабет Райли. И още по-точно „Фактите“ насочват вниманието си върху детектив Крос, за когото знам, че координира и трите случая. Чудех се дали самият детектив не би желал да коментира?

Навсякъде из залата хората започнаха да почукват по екраните на телефони и айпади, вероятно търсейки „Фактите“. Освен това усетих куп погледи върху себе си.

Но Д’Аурия остана на подиума.

— Бев, няма да коментирам слухове от блог, за който никога не съм чувал отговори той. — Това е нещо, което тепърва ще трябва да проучим.

— Нека бъда още по-конкретна — побърза да продължи Бев, преди да са ѝ отнели думата. — Детектив Крос, бихте ли коментирали някои от твърденията — например това, че сте нарушили протокола, като сте преместили тялото на госпожица Райли преди официалния оглед? Или това, че сте се забавлявали навън в събота вечер, докато разследването би трябвало да набира скорост?

Думите ѝ ме изумиха, извадиха от равновесие и най-вече — вбесиха. Откъде идваше тази атака? Какъв бе този блог, за който никога досега не бях чувал? И кой, по дяволите, ме наблюдаваше, докато вечерях навън със семейството си?

Имах около осемнайсет отговора за Бев, но нито един от тях не бе подходящ за отпечатване във вестника ѝ. Директорът Пъркинс също не изглеждаше особено доволен. Даваше сигнал на Джойс Каталоун да сложи край на пресконференцията.

— Мога само да повторя онова, което капитан Д’Аурия вече каза — отвърнах най-после аз. — Докато не разгледаме въпросните материали…

— Значи не сте запознати с „Фактите“? — попита някой друг.

— След десетина минути ще бъда, повярвайте ми — казах. Неколцина присъстващи се засмяха, а после Джойс излезе на сцената.

— Дами и господа, времето ни свърши. Разследващият екип има други задължения, но ще ви държим в течение през целия ден, ако има нещо ново.

Прозрачен трик, но категорично за предпочитане пред това да позволим да изпуснем пресконференцията от контрол. Бяхме дошли с намерението да играем настъпателно, а вече се виждахме принудени да отстъпим.

Точно в момента нещата изглеждаха зле за управлението. И още по-зле за мен, може би.

35.

Пет минути след разпускането на конференцията работният ни екип се качи в кабинета на Пъркинс на петия етаж.

— Какво, но дяволите, се случи току-що? — настоя да узнае Пъркинс.

— Получихме удар под кръста от някакъв случаен блогър каза Д’Аурия. Един милион нищожества тракат по клавиатурите си там някъде и няма как да разбереш кой от тях се е ядосал, докато не започнеш да вадиш шрапнели от задника си.

Пъркинс нямаше компютър в кабинета си, затова Хайзенга отвори лаптопа си на голямата кръгла заседателна маса. След бърза консултация с „Гугъл“ на екрана се появи блог „Фактите“ и ние се скупчихме около нея.

— О, боже — каза тя. — Един от онези.

Блогът имаше проста заглавка — „ФАКТИТЕ“, — изписана с обикновен черен шрифт. Отдолу се мъдреше подзаглавие: „Кой контролира полицията?“.

В маржа на страницата имаше номериран списък от двайсет и трима служители на Главното полицейско управление, а всяко от имената представляваше активен линк с препратка към друга страница. Веднага разпознах няколко от тях. Всички те бяха полицаи, арестувани през последната година за престъпления от дребна кражба до домашно насилие и дори едно убийство. Имаше и малка карта на градските полицейски участъци, с точки в различен цвят, вероятно съответстващи на различните типове престъпления.

Последната статия в блога беше от тази сутрин, със заглавие „Най-опасният град в Америка?“. Под него — „Сезонът на убийствата във Вашингтон“. И накрая — „Детектив Крос: заспал на волана?“.

— Този човек, изглежда, си пада по теб — каза Хайзенга. Моето име също беше активен линк като останалите и тя постави курсора върху него. — Нещо против?

— Нямам търпение — отвърнах.

Отвори се цяла страница, посветена на моя милост. Включваше професионалната ми автобиография от управлението, стара снимка от документ за самоличност, списък с настоящи и предишни мои случаи, както и още няколко малки снимки.

Първата бе направена от Върнън стрийт, точно докато се опитвах да издърпам висящото тяло на Елизабет Райли. Лицето ѝ дори бе замъглено в някаква извратена проява на журналистическо благоприличие.

Другата снимка показваше ресторант „Кинкед“ отвън. Под нея имаше скрийншот на публикация в „Туитър“, очевидно публикуван заедно с тази снимка.

Най-отдолу следваше дълга тирада за това как аз съм погрешният човек, избран да координира тези случаи, и как очевидно се провалям на всяка крачка.

— Кой, но дяволите, е този човек? — попита Валенте.

Блогът имаше поле за обратна връзка, но когато Хайзенга го отвори, намерихме всичко друго, но не и име. Човек можеше да изпрати имейл на „Фактите“ с въпроси, поверителна информация или мнения за работата на Главното полицейско управление. Имаше покани да последваш „Фактите“ в „Туитър“ или да ги харесаш във „Фейсбук“, или да се „присъединиш към разговора“ в нещо, наречено „НюзНет“. Като за начинаещ блогър този така наречен „репортер“ очевидно даваше всичко от себе си.

А аз започвах да си мисля, че го познавам. Или поне, че сме се срещали.

— Трябва да го изкараме на светло — казах на Пъркинс. — Нека поискам съдебно разпореждане за достъп до данните на интернет доставчика, за да видим кой стои зад тази регистрация.

Сетих се за брадатата мижитурка от онази сутрин, когато бе намерено тялото на Кори Смит. Мъжът без журналистическа карта, който отказа да се представи.

Пъркинс се облегна назад в стола си.

— Алекс, трябва да те попитам. Издърпа ли тялото на Елизабет Райли преди пристигането на патоанатома?

— Да — отвърнах. Нямах намерение да шикалкавя пред шефа си точно сега. Статията казваше всичко така или иначе.

— А беше ли на ресторант онази вечер, както пише там?

Усетих как лицето ми пламва.

— Съжалявам, шефе, но какво значение има?

— Просто като факт? Няма значение. Но ако той казва истината, може да си говори каквото иска — отвърна Пъркинс. — Последното нещо, от което се нуждая, е съдебно разпореждане за човек като този, особено ако блогът му има някакви читатели.

— Дори и да няма, след пресконференцията ще има — обади се Хайзенга и затвори лаптопа си. — Бъдете готови за лайняната буря.

— Виж какво ще успееш да откриеш със собствени усилия каза Пъркинс. Вземи, когото искаш за подкрепление, но моля те, Алекс, стъпвай леко. Точно в момента водим война с общественото мнение. Положителните нагласи към управлението клонят към абсолютния минимум.

Директорът Пъркинс не си пада по истериите. Обикновено не дава и пет пари за общественото мнение, още по-малко, когато е за сметка на конкретно разследване. Но напоследък наистина работехме с увеличени ресурси, а това зависеше от добри отношения с кмета, който пък се съобразяваше с политическите си маневри. Фактът, че той и хората му не присъстваха на пресконференцията, означаваше, че ситуацията започваше да ги плаши.

— Съжалявам, Алекс — каза Пъркинс. — Това е положението.

— Няма проблем — отвърнах. — Ще го открия.

Това беше отговорът, от който директорът се нуждаеше в момента и който щеше да ме държи възможно най-далеч от строгия му поглед.

Просто се надявах да не греша.

36.

Вземи, когото искаш за подкрепление. Това бяха думите на директора. Затова започнах от най-близките си.

Още докато слизах по стълбите, звъннах на Бри и я помолих да прегледа „Фактите“, а междувременно да продължи да рови за информация по случая с Елизабет Райли.

Когато стигнах до коридора на третия етаж, звъннах на Сампсън. Знаех, че днес е в съда, но му оставих дълго съобщение и го помолих да намине по-късно у дома, ако може. И двамата вече работеха по случая с убийството на Елизабет. Не виждах причина защо да не го правят официално.

Веднага щом се върнах на бюрото си, отворих страницата за обратна връзка с „Фактите“ и натраках един бърз имейл.

На този етап смятах да се държа цивилизовано. Можех дори да любезнича, ако се налагаше, но само като средство да се сложи край на тази работа. Този човек наблюдаваше мен и семейството ми, а това е граница, която не може да бъде прекрачвана.

След това тръгнах през лабиринта от служебни кабинки в офиса, за да открия Джарет Краус, настанен зад бюрото си. Краус бе един от новаците в отдел „Тежки престъпления“, момче от Флатбуш, Бруклин, чиято съпруга предишната есен бе започнала работа във вашингтонския кабинет на техния конгресмен. Вече си бе спечелил добро име, след като успя да открие дирите на двама доста хитри престъпници онлайн — един сериен изнасилвач, който се свързвал с жертвите си чрез „Фейсбук“, и един осемнайсетгодишен гангстер от Шоу, който обрал и убил седемдесетгодишен собственик на магазин за алкохол, а после пробвал да продаде в интернет каса шампанско „Кристал“. Някой ден тези отрепки ще се научат да не оставят виртуални следи из Мрежата. Междувременно ще разчитаме на хора като Краус, които знаят как да ги откриват.

— Как е, Алекс? — каза той, когато изникнах над стената на абсурдно чистата му и подредена кабинка. Само за това му давах още шест месеца.

— Чувал ли си за този блог, „Фактите“? — попитах аз.

— Да. — Пръстите му затракаха по клавиатурата и блогът се появи на екрана му. — Този човек е отвратителен — каза. — Освен това непрекъснато се заяжда с теб. С какво мога да съм полезен?

Бях изненадан от осведомеността на Краус, а може би не трябваше. В това управление лошите новини се разпространяват със скоростта на светлината.

— Трябва ми име — казах. — Хостинг услугата се предоставя от „Ди Си Аксес“, но Пъркинс предпочита да си спестим съдебното разпореждане, ако е възможно. Надявах се…

Краус вече отваряше различни уебстраници.

— Да — отбеляза той. — Този човек е стъпил във всички големи платформи. Няма да е особено трудно.

— Ще съм ти много благодарен — казах.

— Искаш да спра там или да задълбая? — попита той.

Нямах намерение да отказвам.

— В какъв смисъл „да задълбаеш“?

— Ами например… в такъв. — Той се върна към последната статия в блога и посочи екрана. — Двайсет и шест коментара от седем часа тази сутрин. Това са хората, които би трябвало да се държат под око. В деветдесет и девет процента от случаите ще се окажат просто имена. Но веднъж ще се случи един от тях да знае нещо, което не бива да знае, като например калибър на куршум или час на смъртта, или нещо такова. Това може да се окаже безценно.

— Приемам — казах. — Направи всичко, което е по силите ти. Но първо ми намери име.

— Име на лицето, на задника — каза той. — Няма проблем. Ще ти се обадя до края на деня.

37.

До девет вечерта бях приключил един пълен работен ден, последван от късна вечеря със семейството, домашни с Ава, още домашни с Джени и една глава от романа „Пърси Джаксън“ с Али за лека нощ.

Не възнамерявах да казвам „не“ на шестте кутийки тъмна бира „Сигар Сити“, с които се появи Сампсън тъкмо когато Нана и момичетата се настаняваха пред телевизора за епизод от „Имало едно време“. Джон, Бри и аз отнесохме бирата в таванския ми кабинет и се заловихме за работа.

— Е, какво ново? — попита Джон и си отвори една бира. — Докъде сме?

Бри размота конеца, който затваряше голям плик от кафява хартия, и измъкна оттам материалите по случая, събрани същия следобед. В скута ѝ се изсипаха жълто-кафява пластмасова папка и няколко черно-бели снимки от местопрестъпление.

— Цял ден преглеждам различни случаи, докато накрая открих това. Не мога да кажа, че със сигурност е свързано с Елизабет Райли, но определено изглежда като червен флаг.

Тя отвори папката и плъзна поглед по доклада, после продължи да говори.

— Името е Аманда Симс. На петнайсетгодишна възраст избягала от дома си в Западна Вирджиния заради домашно насилие. От нея нямало и следа в продължение на единайсет месеца, докато камериерка не открила тялото ѝ във ваната на мотел „Еконо Лодж“ в Такома Парк. Това се е случило преди четири години и половина.

— Четири години и половина? — попита Сампсън. — А каква е предполагаемата връзка с Елизабет Райли?

Бри обърна една от снимките към него. Джон доби вид на човек, който е на косъм да повърне.

— Била е бременна — каза Бри. Аутопсията открива големи дози рохипнол и морфин. По всичко личи, че е била упоена и оставена да умре с разпорен корем.

— А бебето?

— Не е открито.

— Господи. — Джон разтърка очите си с палец и показалец. Денят бе дълъг за всички ни.

— Значи, в общи линии — казах — имаме младо момиче, за пръв път далеч от дома си и бременно. Всичко това съвпада със случая на Елизабет Райли.

— Нещо ново за онзи неин приятел фантом. Ръсел? — попита Джон.

Бри поклати глава.

— Не открих нищо. Предполагам, че това не е истинското му име.

— Но нека приемем, че той е част от картинката — продължих аз. — Да речем, че Елизабет разбира за Аманда по някакъв начин. Осъзнава, че приятелят ѝ е чудовище, а тя е бременна от него. Това би могло да бъде едно доста хипотетично обяснение на факта, че е отишла чак до Джорджия, за да роди бебето си.

— А може би Аманда не е единствената друга подобна жертва — каза Бри. — Продължавам да търся.

Настъпи дълго мълчание, преди Сампсън да се обади отново.

— Ти спомена и нещо друго по телефона тази сутрин. Този блогър. Какво точно прави? И защо се заяжда с теб?

— Добър въпрос — казах и отворих уебстраницата на „Фактите“. Вече имаше нова статия. „Главното полицейско управление свиква собствена пресконференция“. Бе публикувана в четири следобед и вече имаше деветдесет и два коментара. Блогът определено започваше да печели популярност.

— Интересува се или от Елизабет Райли, или от мен — казах. — Или от двама ни.

— Или — обади се Сампсън — може би просто търси начин да стане известен, да популяризира блога си и да привлече внимание с някоя и друга интересна статия.

— Да… е, успя да привлече моето внимание — каза Бри. Тя бе отвратена от цялата тази работа поне колкото мен, и най-вече от снимката на „Кинкед“ от вечерта, когато ние вечеряхме там.

— Алекс, нека аз се заема с този човек — каза Джон. — Ти вече имаш пет убийства на гърба си. Шест, ако броим и Аманда Симс.

— Благодаря. Всъщност помощта ти ще ми е от полза — отвърнах. — Да не говорим, че можеш да бъдеш доста страховит, когато поискаш.

Сампсън просто се ухили.

— Кое е името зад този блог? — попита той.

— Още чакаме.

И едва към единайсет, когато Джон се накани да си тръгва, най-после ми се обади Краус. Тъкмо навреме.

— Съжалявам, че се забавих — каза той. — Но проследих няколко публикации в „Туитър“ до телефонен номер с код за Вашингтон. Тази регистрация няма адрес, само пощенска кутия, но все пак успях да открия име.

Грабнах един молив от бюрото си и най-близкия лист хартия — меню за доставки по домовете от „Фюжън Грил“.

— Слушам те.

— Името е Рон Джудиче — каза той и ми го продиктува по букви, а после ми даде номера. — Искаш ли да го арестувам?

— Не, но ти благодаря — отвърнах. Очевидно всеки искаше парче от този човек, а аз нямах нищо против това. Откъснах ъгълчето от менюто и го положих в протегнатата гигантска длан на Сампсън.

— Това вече е моя грижа.

38.

Часове след като Сампсън си тръгна, аз все още лежах буден. Нещо ме човъркаше, а не можех да разбера какво. Това име, Рон Джудиче, се бе забило в главата ми по някаква причина. Познато ли звучеше? Или просто така ми се искаше?

Накрая станах от леглото и се запътих обратно към кабинета си.

— Къде отиваш — сънливо попита Бри.

— Искам само да проверя нещо — отвърнах. — Веднага се връщам.

Включих компютъра и набрах паролата си за достъп до досиетата по делата на Главното полицейско управление. Служителите от отдел „Убийства“ имат най-високо ниво на достъп до докладите от разследванията, което означаваше, че можех да вляза в системата от всеки компютър в управлението, в това число и от лаптопа, който ползвах у дома.

Пуснах името Джудиче в търсачката и единственото място, където го открих, бе полицейски доклад отпреди шест години. Всъщност той не беше извършил никакво престъпление. Фигурираше като най-близък родственик на жена, която бе загинала по време на полицейска акция в Китайския квартал.

Вече се сещах за случая. Припомних си го със сковаващо усещане за страх. Този спомен не беше от добрите.

Оглавявах разследване на посредствен контрабандист на оръжие, който траеше от двете страни на оградата, снабдявайки с автоматично оръжие враждуващи банди в Югоизточен и Северозападен Вашингтон. Бяхме получили сведения от информатори, че се подготвя гангстерска война. Когато говорим за автоматични оръжия, кръстосани от две групи, които отдавна демонстрират неуважение не само помежду си, но и към невинни минувачи, по-добре е да не се рискува. Макар че все още се надявахме да идентифицираме висшестоящите партньори на този човек, аз дадох разпореждането да го арестуваме незабавно.

Дори сега, докато седях зад бюрото си, нямах нужда да препрочитам доклада пред себе си, за да се сетя какво се случи после.

Името на престъпника бе Марко Бруло, с последен известен адрес в скъп едностаен апартамент на Ейч стрийт. Във въпросната вечер Бруло бе проследен до жилището си, а планът бе арестът да се извърши вътре, възможно най-тихо.

Когато пристигнахме обаче, Бруло тъкмо излизаше отново. Нямахме друг избор, освен да го заловим направо там, на тротоара, в противен случай рискувахме да го изпуснем.

Ала нямаше как да знаем, че двама от неговите хора бяха паркирали от другата страна на улицата и го чакаха. Веднага щом притиснахме Бруло към стената, те откриха огън от автомобила.

Това бе най-бързата престрелка, в която някога бях попадал. Приключи за петнайсет секунди. Бруло бе мъртъв, но покрай него загинаха и трима случайни граждани, които чакаха на опашка, за да си купят билети от киното в съседната сграда.

В крайна сметка при аутопсията бе доказано, че две от тези жертви бяха убити от изстрели с автоматично оръжие. Но третата — жена на име Тереза Филмор — случайно бе простреляна и убита от един от колегите ми детективи. Истинска трагедия, безспорно.

Полицията пое пълна отговорност за случилото се и постигна извънсъдебно споразумение с посочения от госпожа Филмор най-близък родственик — годеника ѝ, който се казваше Роналд Ф. Джудиче.

Никога не забравих Тереза Филмор, но едва сега, когато отново погледнах този доклад, осъзнах защо името на Джудиче ми бе прозвучало познато.

Вече знаех. И всичко започваше да добива малко повече смисъл.