Алекс Крос, бягай

67.

Илайлжа Крийм стоеше в мрака край морето на Палм Бийч и се наслаждаваше отдалеч на собствената си къща.

— Знаеш ли, това място всъщност ще ми липсва — каза той на Бергман по телефона.

— Не се тревожи за това. Просто една къща, нищо повече — отвърна Бергман.

— Да, но проклетата къща е хубава и съм я платил аз, а не тя.

Дори нощем, опразнена и тъмна, къщата грееше от перленобялото покритие върху лъскавата модерна фасада. Миранда бе настояла да я обновят така, след като я купиха, и това им струваше триста хиляди долара. Нелепа и напълно излишна инвестиция, но в крайна сметка се бе оказала права.

Кучката имаше добър вкус. Не можеше да ѝ се отрече.

Освен това бе дала ясно да се разбере чрез адвоката си, че при развода щеше да поиска къщата в Палм Бийч. Без процъфтяващата частна практика и доходите, които вървяха с нея, Миранда щеше да си отмъсти с недвижимата собственост. Крийм изобщо не беше изненадан.

— Е — каза той, — предполагам, че ще трябва да се обезщетя по някакъв начин.

— Пак си сложил някоя от онези откачени маски, нали? — попита Бергман. — Усещам го по гласа ти.

Бяха говорили цели пет минути, преди Джош изобщо да усети лекото придихание след съгласните звукове на Крийм, които се препъваха в латексовите му устни. Това бе добър знак. Тези маски бяха забележителни произведения на изкуството.

Дори ако някой го забележеше тук долу, какво точно щеше да види? Възрастен джентълмен с побеляла коса, облечен в яке на „Мембърс Онли“. Не особено отличително описание за място като Южна Флорида.

Това щеше да бъде последният път, когато Крийм използваше образа на стареца. Полицията се бе досетила за цялата тази работа с маскирането и в момента го тиражираха по медиите — в което нямаше нищо лошо. Единственото, което Крийм трябваше да направи, бе да смени шаблона. Просто да се превърне в друг човек. Лесно и просто.

Междувременно, осъзна той, Джош продължаваше да говори.

— … не съм сигурен дали ми харесва, че си се разбързал така — каза. Собственият му глас беше тих и бавен, и обилно накиснат в скоч. — Тази твоя екскурзийка не беше част от плана.

— Какъв план? — попита Крийм. — Ти сам го каза. То е такова, каквото искаме да бъде. Господи, не съм се чувствал толкова свободен от…

— Форт Лодърдейл. Да, знам. Нали това беше целта. Аз смятах, че сме екип — каза Джош.

Крийм пое дълбоко въздух.

— Екип сме, Джош. Заедно сме от началото до края, имаш думата ми. Просто не искам да се разкисваш. Последното нещо, от което се нуждая точно в момента, е още една съпруга.

— Колко забавввно — отвърна Джош с надебелял език. — О, още нещо, вече реших как можеш да ми се реваншираш. Кога се връщаш?

— Скоро — каза Крийм. — Тогава ще говорим. Но точно в момента трябва да се захващам за работа.

— Може ли да слушам? Моля? Моля, моля?

Крийм се усмихна на пясъка в краката си. Щеше да се изненада, ако Джош не беше помолил.

— Разбира се — каза. — Просто си дръж езика зад зъбите, докато приключа.

68.

Крийм наблюдаваше двойката, която вървеше по плажа ръка за ръка. Веднага щом потънаха в мрака, той прекоси пясъчната ивица и мина напряко през високата трева към задния двор на къщата си.

— Какво точно правиш всъщност? — прошепна Джош в слушалката.

— Нещо малко по-различно този път — отвърна Крийм. — Изчакай и ще видиш.

Бергман се изкиска от вълнение и още няколко кубчета лед изтракаха в чашата му на хиляда мили разстояние.

Вътре в имота Крийм се промъкна покрай басейна към страничния вход на къщата. Каменният шах във вътрешния двор си стоеше в същата конфигурация, както го бе оставил преди почти осем месеца. Беше играл с Роджър Уетиг от съседната къща. Победи го всъщност, ако не го лъжеше паметта. Шахматните фигури си стояха непокътнати оттогава. Шахът като игра бе малко над умствените способности на Миранда и момичетата.

Спря пред страничната врата и пробва дръжката. Беше заключена, разбира се, но алармената система на този вход бе повредена отпреди две коледи. Той завинти заглушителя на малкия пистолет „Берета“, който измъкна от вътрешния джоб на якето си, и простреля дръжката на вратата. Чу се шумно и кратко звънтене на метал, което така или иначе нямаше да се чуе отвъд границите на имота.

Миг по-късно Крийм беше вътре.

Бе доста странно да се промъква в собствената си къща по този начин. Без да светва лампите, той тръгна през просторния коридор и нагоре по стълбите към кухнята. Покрай килера отново спря, взе от едно чекмедже бяла кухненска торба за боклук и я напъха в джоба си.

Продължи нататък — бърза обиколка на първия етаж, просто за да огледа. Цялата обстановка го караше да изпитва нелепа сантименталност. В тази къща бе преживял и приятни моменти всъщност. Няколко Коледи и други подобни събития, още преди всички да започнат да се мразят взаимно.

И не сексът бе притеснявал Миранда. Нищо подобно. Тя си имаше своите флиртове, той си имаше неговите.

Не, проблемът беше скандалът във Вашингтон, заедно с всичките му последствия. Вече нямаше да има седемцифрени приходи, нито репутация върху бяла покривка, нито перфектен отвън и прогнил отвътре живот. Това ѝ даде основателен предлог да предприеме нещо, което и двамата трябваше да направят много отдавна.

Само че сега Миранда бе ядосана. И ставаше все по-алчна.

Крийм се качи по извитото стълбище от бамбук и стомана до втория етаж. Не бързаше, а спокойно отваряше една по една вратите по коридора. Първо беше стаята на Клои, после тази на Джъстийн. И двете не бяха оставили много след себе си, но все пак успя да открие чифт диамантени обеци в скрина на Клои и опаловия пръстен, който двамата с Миранда бяха донесли на Джъстийн от Санторини преди няколко години.

Някога бе обичал своите малки руси красавици. Но беше болезнено ясно в какви жени ги превръщаше майка им. Никоя от двете не се бе обаждала от месец просто за да го чуе. Получи едно-единствено текстово съобщение, когато Клои искаше увеличение на лимита по кредитната си карта „Амекс“.

Да, наистина — само няколко тресчици, останали от стария сектор на кучките.

Вече бе твърде късно да ги спасява.

Крийм продължи да се движи. Подмина спортната зала на горния етаж, спалнята за гости и се качи на следващия полуетаж, в господарската спалня.

В гардеробната на Миранда отвори всички чекмеджета и разпиля бикините и дреболиите ѝ по пода. Взе малкото ценности, останали там, както и няколко стари рецепти от аптечката. Не беше много — не че имаше някакво значение. Тази вечер целта на всичко бе външното впечатление.

Накрая той се обърна и тръгна обратно към изхода.

— Джош? — каза той, докато крачеше по коридора. — Още ли си в съзнание?

— Още съм тук — отвърна Бергман. — Започвам да се отегчавам обаче. Какво става?

— Просто имай търпение — каза му Крийм. — Скоро ще стане много по-интересно.

69.

Крийм излезе от къщата, прекоси страничния двор и се шмугна през живия плет в имота на съседа Роджър Уетиг. Чувстваше се така, сякаш минаваше през огледало. Къщата от тази страна на плета бе цялата осветена, с мека златиста светлина, която струеше от огромните прозорци на двата етажа.

Всъщност самите Роджър и Анет Уетиг бяха като някаква изкривена огледална версия на семейство Крийм. Роджър бе двайсет години по-възрастен от Илайджа, а Анет почти десет години по-млада от Миранда — типичната съпруга трофей от Палм Бийч, подготвена да стане богата и самотна вдовица веднага след онзи негов неизбежен втори инфаркт.

Щом стъпи на дъсчената платформа около басейна на Роджър, Крийм влезе в ролята си. Затътри десния си крак след себе си и с ръка на тила измина с накуцване последните двайсет метра до една от задните врати на къщата.

Вътре се виждаше Роджър, който гледаше мач на „Маями Марлинс“ на огромен телевизор. Седеше с гръб към вратата, преплел пръсти върху плешивото си теме.

Когато Крийм почука по стъклото, Роджър едва не падна от креслото си.

— Ехо? — извика Крийм.

Роджър се вгледа в него с присвити очи, без да приближава.

— Кой си ти, по дяволите? — извика в отговор той.

Крийм махна с ръка към плажа.

— Току-що ме нападнаха — каза. — Бихте ли ми помогнали, моля ви?

Съдейки по вторачения поглед на Роджър, беше ясно, че той нямаше никаква представа кой се криеше зад маската. Просто някакъв непознат старец, който бе имал наглостта да бъде обран точно на неговата частица от Палм Бийч. Дори не се опита да прикрие раздразнението си, когато дойде по-близо.

— Почакай малко, имай търпение — каза той и набра някакъв код върху светещия цифров панел до плъзгащите се от тавана до пода щори. После дръпна едната и тя се отвори със свистене. Звукът от мача на „Марлинс“ бе усилен до последно.

— Райъс изглежда добре в началото на сезона…

— Искате ли да извикам полицията? — каза Роджър.

— Не — отвърна Крийм. — Няма нужда.

— Дали ще видим онзи стил на игра, познат от миналия сезон, тепърва ще се разбере…

— Ами… мога ли да ви помогна? — попита Роджър. — Ранен ли сте?

— Ранен? — попита Крийм. — Само чувствата ми, предполагам. Виж, можеше поне да се обадиш.

В далечината се чуваше гласът на Джош, който се смееше с ръка върху слушалката.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — недоумяваше Роджър.

— Замахване и пропуск.

— Аз съм, Роджър. Илайджа Крийм.

Това бе единственото забавление, което Крийм си позволи. Той извади пистолета иззад гърба си и простреля Роджър в лявата страна на гърдите, преди дори да се опита да избяга. Толкова по въпроса с втория инфаркт. Умря на място.

— Втори удар! Може би това не е паметната вечер на Хосе в крайна сметка.

Крийм прекрачи трупа на Роджър и продължи навътре в къщата. Беше идвал тук за някоя и друга бира, за някоя и друга вечеря и знаеше основното разположение. Господарската спалня бе на приземния стаж, в собствено крило вдясно.

Когато остави голямата всекидневна зад себе си, чу звука от друг телевизор, който Анет гледаше сама някъде там.

— Роджър? — извика тя точно когато Крийм отвори вратата на спалнята и стреля за трети път тази нощ.

Улучи я в рамото точно когато се опитваше да се измъкне от леглото. Следващият куршум прониза лицето ѝ и тя се свлече на пода. Умря в пуловера „Далас Каубойс“ на съпруга си, с малки късчета памук между пръстите на краката си и с прясно лакирани нокти в червено.

Би му харесало да поработи с ножа — на Джош също вероятно, — но не и тази вечер. Нямаше смисъл да копира себе си и да привлича вниманието на полицията точно тук.

Той бързо изпразни чекмеджетата на Анет и прибра двете кадифени кутийки, които изпаднаха оттам. После изсипа дамската ѝ чанта, взе портфейла, а после взе и портфейла на Роджър от високия скрин в дрешника.

Това бе достатъчно. Нямаше съществено значение дали беше пропуснал нещо, по-важно бе да побърза.

Но после, малко преди да стигне до вратата, любопитството му надделя. Той се обърна и се върна до Анет, просната върху леглото с широко отворени очи. Протегна ръка и с пръстите на ръкавицата повдигна подгъва на дрехата ѝ, за да погледне.

Както и предполагаше, гърдите ѝ имаха осезаема асиметрия, а белезите все още личаха от двете им страни. Роджър бе решил да спести пари от последното нещо на света, което изобщо си струваше да се спестява, и това си личеше. Какъв глупак.

Две минути по-късно Крийм отново крачеше по брега в северна посока, към паркинга, където бе оставил колата под наем.

— Това е, Джош — каза. — Готово. Приключвам за тази вечер.

— Все още не проумявам — отвърна Джош. — Какво се случи току-що?

— Е, да речем, че може да съм успял без чужда помощ да сваля цените на имотите в този малък участък от Златния бряг. Но знаеш ли кое е по-важното? Уверих се, че Миранда и момичетата никога няма да пожелаят да стъпят отново тук.

Не беше зле за няколко часа работа. Доктор Крийм се усмихваше зад маската.

70.

Следващият ми работен ден започна с добра новина. Получих обратно оръжието и значката си от старши полицай Хайзенга. Лично директорът трябваше да подпише за глока, така че го усетих като вот на доверие в правилната посока.

За жалост, това не промени работния ми статут. Все още бях заклещен в офиса и в общи линии прекарах целия лен в правене на три неща — вдигане на телефони, картотекиране на неразкрити дела в архива и приемане на съчувствие или антипатия от всички, с които бях работил досега.

Технически бях свален от разследването на случаите с Елизабет Райли, Джорджтаунския изкормвач и Речния убиец. Но не е възможно в един ден да работиш по разследването на няколко убийства, а в следващия да спреш да се интересуваш от тях. Исках да знам какво се случваше.

Освен това все още мислех и за Ава, и за Рон Джудиче. Всъщност първата ми обиколка тази сутрин бе до бюрото на Джарет Краус.

— Алекс? Как върви? — попита той и се облегна назад, когато влязох в кабинката му. Забелязах също, че затвори всички прозорци, отворени на монитора.

— Добре съм — отвърнах. — Просто се чудех дали си открил нещо ново за Рон Джудиче.

Краус потъна още по-дълбоко назад в стола си, с ръце зад тила, сякаш се опитваше да ги отдалечи максимално от клавиатурата.

— Божичко, не знам какво да кажа — изпъшка той.

— Какво имаш предвид? — попитах, колкото да не изпускам нишката на разговора. Знаех какво имаше предвид.

— Хайзенга се изрази достатъчно ясно. Ти си безконтактен, нали? И честно казано, не трябваше ли да стоиш настрана от Джудиче?

Нямах намерение да отговарям. В интерес на истината разбирах мотивите на Краус. Той бе новак и вероятно амбициите му надхвърляха смелостта му. Това би могло да се промени с времето, но точно в момента той си проправяше път нагоре чрез послушание. И не беше моя работа да го променям. Затова продължих нататък.

Човекът, който бе най-открит към мен тази сутрин, бе Ерико Валенте. Последният ни истински разговор с него бе при огледа на двойното убийство в „Кеймбридж Плейс“, точно преди голямото ми стълкновение с Джудиче. Все още имах онлайн достъп до следствения архив, но Ерико ми позволи да прегледам и неговите записки.

Оттам научих, че прободните рани на убитите майка и дъщеря имаха поразителна прилика. Раните са били достатъчно близо една до друга като местоположение и размах, за да свидетелстват за някакво ниво на компетентност. Повечето от привидно случайните пробождания в плътта бяха вторични, сякаш извършителят нарочно се бе постарал да добави безпорядък в цялостната картина. Най-малкото с опита нашият убиец ставаше все по-добър.

Освен това Ерико бе започнал да разследва производители на маски. Въз основа на записите от охранителните камери той бе стеснил избора до три възможни компании — в Северна Каролина, Тексас и Калифорния. Изглеждаше малко вероятно този Барби убиец, Джорджтаунски изкормвач или който и да бе той, да направи нещо толкова очебийно като поръчка на подобни стоки до адрес, който лесно би могъл да бъде проследен. Но така или иначе, Главното полицейско управление вече коментираше публично тези маски, включително и на официалните си пресконференции.

Добър ход. Ако не друго, това би могло да постави убиеца в отбранителна позиция, а може би дори и да го предизвика да допусне някаква грешка. Всичко, което може да се направи, с цел да се обърка шаблонът на серийния убиец, е добро решение, особено когато не разполагаш с нищо друго.

До края на деня знаех много повече, отколкото сутринта, когато дойдох на работа. Но все още изпитвах безсилие. Исках да бъда полезен. Вместо това единственото, което можех да нравя, бе да обикалям тревожно извън всичко това и да чакам да ме допуснат обратно вътре.

А засега нямаше никакви изгледи за скорошна промяна.

71.

Друго предимство на така наречения отдел „Гумен пистолет“ бе работното време. Пристигах в осем и си тръгвах в пет. Работата в офис е с ограничено количество.

За пръв път от доста време насам успявах да се прибера у дома по-рано от Бри и нещо повече — да вечерям заедно със семейството си. Ако можех да променя само едно нещо в живота си, това може би ще са всички тези семейни вечери, които пропусках.

След като сладоледът бе изяден и чинните бяха измити, а аз вече помагах на Джени с домашното по алгебра, на задната ни веранда се появи Сампсън.

— Чук-чук — каза той на влизане. Всички се чувствахме доста потиснати заради Ава и нямахме настроение за нищо, с изключение на семейство Сампсън. Той бе добре дошъл по всяко време.

— Как се чувстваш, Нана? — попита той и се наведе над стола ѝ, за да я прегърне.

— Добре съм — отвърна тя, но според мен през последния половин час стоеше на една и съща страница от новата книга на Мадлин Олбрайт. — Искаш ли малко сладолед, скъпи?

— Всъщност се надявах да открадна Алекс и Бри за мъничко — каза той и посочи с палец през рамото си. — Може би навън? — Той се наведе да целуне Джени по бузата, а после тримата се запътихме към масата за пикник на двора.

— Какво става? — попитах аз веднага щом Джон затвори вратата зад гърба си.

Сампсън настани мечешкото си тяло срещу нас и положи сплетените си пръсти върху масата. Отне му няколко секунди да реши какво искаше да каже или поне откъде искаше да започне.

— Нека ви представя една хипотеза — каза. — Представете си, че някой завежда дело срещу някого — по обвинения, за които знае, че са фалшиви. И да речем, че този някой си е направил огромен труд да вкара другия човек в клопка и да му стъжни живота. Може би дори е нарушил закона, за да успее, но никой не може да го докаже.

— Добре — отвърнах. Очевидно говорехме за Джудиче, но същевременно не говорехме за Джудиче. Имах достатъчно разум в главата си, за да зная, че трябва да изчакам Джон да се изкаже докрай, без да го прекъсвам. — Продължавай.

— Мисля си, че такъв тип човек би могъл да крие някой и друг скелет в гардероба си — каза Сампсън. — От онези скелети, които не изскачат при стандартна проверка на миналото.

Забелязах, че Бри седеше абсолютно неподвижно и не обелваше и дума.

— Какви по-точно? — попитах.

Сампсън се облегна назад и сви рамене.

— Пристрастяване към наркотици? Големи дългове? Не знам, може да спи с жената на най-добрия си приятел. Но чисто теоретично нека приемем, че някой друг разбира за това. Някой като мен например. Такъв тип информация би могла да накара човека да преосмисли решението си да завежда дело. А може би това ще улесни мъничко живота на другия човек. Неговият и този на семейството му.

— За бога, Джон — казах. Ако не бях толкова изтерзан заради цялата тази история, преструвката можеше и да ми се стори смешна. — Не бих могъл да те моля да правиш нещо такова…

— Ако изобщо говорехме за това — каза Джон. — А ние не говорим. Но просто за протокола, Алекс, ти всъщност си ме молил да правя такова нещо и друг път. Повече от веднъж.

— Да, когато участвам в него — уточних. — Това е различно.

Бри най-после отвори уста. Говореше тихо, а аз останах с впечатлението, че бе очаквала това.

— Моето предположение? — каза тя. — Не мисля, че Джон би дошъл тук, ако не искаше.

— Вярно е — обърна се Джон към мен.

Вярвах му, но освен това знаех, че Сампсън би направил всичко за нас. Точно както аз бих направил всичко за него. Но това невинаги е хубаво. Тук ставаше въпрос за професионалната кариера на Джон.

— Не знам, Сампсън — казах.

— Обаче аз знам — обърна се Бри към мен. — Заложени са на карта много важни неща, а ти си в центъра на цялата тази каша. Нека аз взема решение по този въпрос. Моля те.

Когато я погледнах в очите, видях нещо друго. Имаше нещо, което тя премълчаваше — и аз най-после добих представа за цялостната картина. Може и да грешах, но смятах, че това не беше само идея на Джон. Бри го бе помолила да дойде тук тази вечер.

Все още се съпротивлявах на тази идея, но тя беше права. Залогът беше огромен така или иначе. Аз бях този с ограничителната заповед, а те правеха всичко възможно да ме предпазят — не само мен, но и Ава.

При други обстоятелства може би все още щях да се измъчвам от загубата, която Джудиче бе претърпял през 2007-а. Но той бе изиграл този коз в мига, когато бе започнал да се занимава със семейството ми.

Така че, вместо да казвам каквото и да било друго, просто станах от масата и тръгнах обратно към къщата.

— Трябва да помогна на Джени с домашните — казах. — Вие двамата елате, когато приключите разговора си.

72.

До края на другия ден най-после получихме разрешение да посетим Ава. Съпругата на Сампсън — Били — бе достатъчно мила да дойде да гледа децата, а аз, Нана и Бри се качихме в колата и поехме към Куорлес стрийт в Североизточен Вашингтон.

Домът, в който бе настанена Ава, се намираше в покрайнините на един от най-лошите квартали в града. Представляваше преустроена еднофамилна къща, която сега се наричаше „Хауърд Хаус“. В момента се обитаваше от дванайсет момичета, заедно с управител, двама души денонощен персонал и двама почасови социални педагози.

Не очаквам чудеса от държавните служби в града и изпитвам огромно уважение към работата, с която тези хора са се нагърбили. И все пак трябваше да потисна истинските си чувства, когато прекосихме напукания плочник и позвънихме на вратата.

Вътре мястото ми напомняше за някои от колежанските ми квартири. Стари мебели, които не си подхождаха, протрит мокет от стена до стена, който изглеждаше така, сякаш е бил нов някъде около седемдесетте.

Няколко млади жени седяха пред монтирания на стената телевизор във всекидневната и гледаха „Съдия Джуди“. Чувах потракване на кухненски съдове някъде в далечината и телефонен разтвор на висок глас от горния етаж.

— Да, направих го. О, не! Не започвай пак, Ламар. Не си и помисляй пак да започваш с тези глупости!

Истината бе там, че Ава можеше да се адаптира към улицата не по-зле от тези момичета. Не се съмнявах, че би могла да се защити и дори да натупа някого, ако се стигнеше дотам, но мисълта, че сега тя живееше тук, ме правеше дълбоко нещастен. Бри и Нана се чувстваха по същия начин, съдейки по израженията на лицата им.

Най-после от дъното на помещението се появи жена на средна възраст, със сплетена на плитки коса. Вършеше ръцете си в кухненска кърпа, а на тениската, опъната от огромния ѝ бюст, имаше портрет на Джеймс Болдуин, един от любимците на Нана. Избрах да приема това за добър знак — първия ни за деня.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Дошли сме да видим Ава Уилямс — казах.

Жената преметна кърпата през рамото си.

— А вие сте…?

— Ние сме нейното семейство — каза Нана. Усетих леко напрежение в гласа и.

— Приемното ѝ семейство — тихо добави Бри.

— Стефани Гетман от Службата за закрила на децата и семействата каза, че можем да я видим днес след пет — казах.

Жената кимна и пое дълбоко въздух. Вероятно често ѝ се налагаше да поема дълбоко въздух на работното си място.

— Ава днес имаше малко проблеми — каза най-после тя. — Моментът не е удобен. Може би ще е по-добре да дойдете утре.

— Тя тук ли е? — Бри хвърли поглед към стълбището, по което слизаше момичето с телефона.

— Дявол да го вземе, Ламар, какво искаш от мен? — каза тя в слушалката, но после спря между нас и жената, с която разговаряхме. — Може ли да отида до магазина?

Жената вдигна пет пръста, което значеше, че и даваше пет минути да се върне обратно. Момичето продължи към вратата и слезе по стълбите, ругаейки Ламар през цялото време.

— Съжалявам — каза жената и ни поведе към празната трапезария, която, предполагам, бе единственото възможно място за усамотение тук. — Както и да е… не. Ава не е тук в момента.

— За какви проблеми става въпрос? — попита Бри. — Ранена ли е?

— Ще се оправи — каза жената.

— Наркотици? — продължи Бри.

Жената замълча и погледна мен вместо Бри.

— Наистина не мога да говоря за това каза.

— Взела е наркотици — каза Бри. — Направо не е за вярване. От два дни е тук и вече отново се друса.

Опитах се да се намеся, преди Нана или Бри да кипнат и да ни навлекат неприятности.

— Можем да помогнем, ако ни позволите — казах. — Нека я изчакаме?

— Съжалявам — отвърна тя. — Времето за посещения изтича в седем, а тя няма да се върне преди това. Наистина трябва да се обаждате предварително.

Нямаше какво повече да направим. Известно време и тримата просто стояхме там, неспособни да тръгнем. Разочарованието ни беше огромно.

— Е, предайте ѝ това — каза Нана през стиснати зъби и подаде металната кутия, която носеше, пълна с ореховите ѝ сладки с шоколад, както и любимите на Ава лактови бонбони. — Настоявам абсолютно всичко от тази кутия да стигне до нея. Разбрахте ли ме?

— Не се тревожете, госпожо. Лично ще ѝ я предам.

— Ей, госпожо, какво е това? — извика някой от всекидневната. — Нещо хубаво ли е? Мамка му, на мен никой нищо не ми носи. За кого са дошли тия?

Нана хвърли поглед през рамо.

— Мери си приказките, млада госпожице — каза. После се обърна и взе кутията от ръцете на управителката. Промених си решението. Ще ги донесем утре.

Управителката даваше всичко от себе си, наистина. Не познавам никого от системата за закрила на децата, който да не е претоварен с работа, зле платен и недооценен.

И все пак, докато напускахме къщата, бях абсолютно сигурен, че и тримата си мислехме едно и също ако искахме Ава да получи някакъв шанс за оцеляване, трябваше незабавно да я измъкнем от там.

73.

Третият ми ден в офиса почти не се различаваше от предишните два. Започвах да се чувствам като ученик, наказан да не излиза от класната стая.

Късно следобед телефонът звънна за пореден път.

— Отдел „Убийства“ казах аз за стотен път този ден.

— Ало? Обажда се детектив Пенър от полицейското управление в Палм Бийч, Флорида. Търся детектив Крос.

— На телефона — отвърнах. Сътрудничил съм си многократно с полицейски участъци из цялата страна. Подобно обаждане не е необичайно. Предположих, че човекът имаше нужда от някаква консултация.

— Първо, мога ли просто да кажа, че съм почитател на книгата ви? — каза детектив Пенър. — Надявам се да напишете и друга.

— Разбира се, веднага щом ми остане свободно време — хладно отвърнах аз. — С какво мога да ви помогна?

— В момента разследваме двойно убийство, извършено преди два дни. Съпруг и съпруга, налице са всички признаци за обикновен обир. Обаждам ви се, тъй като току-що ни потърси домашната помощница от съседната къща. Изглежда, че и тя е била обрана, когато вътре е нямало никого.

— А вие ме търсите, защото…?

— Опитвам се да открия собственика на другата къща. Оказва се, че преди известно време сте арестували този човек. Лекар на име Илайджа Крийм. Звучи ли ви познато?

Определено звучеше познато. Човек не забравяше такова име, дори и само заради името. Но и нощта, в която разтурихме симпатичното секс парти с непълнолетни, организирано от Крийм, не се забравяше лесно.

Освен това името му няколко пъти се бе появявало във водещите вестникарски заглавия. В жълтите парцали го наричаха доктор Крийм. Бях почти сигурен, че на Крийм и приятеля му Бергман им предстоеше съдебно дело, в което Сампсън щеше да дава показания.

— Чудех се дали не бихте изпратили някого да провери дали доктор Крийм си е вкъщи и дали изобщо е в града — каза Пенър. — Не отговаря на обажданията ни.

— Заподозрян ли е? — попитах. Този човек беше такъв боклук, бях готов да повярвам на всичко по негов адрес.

— Зависи от това къде е бил преди две нощи — каза Пенър. — Длъжен съм поне да го уведомя за обира и да му задам няколко въпроса.

Технически погледнато, „безконтактен“ означаваше да не влизам в контакт с когото и да било извън управлението. Но всички останали имаха предостатъчно работа, а част от мен, честно казано, искаше да види докъде бе пропаднат този човек след онази нощ, когато лично му сложих белезниците. Ако историята имаше развитие, щях да я прехвърля на Сампсън. Той така или иначе работеше във Втори участък, където живееше Крийм.

Изчаках до пет, после перфорирах работната си карта и се отправих към къщата на Крийм.

74.

Доктор Крийм живееше във впечатляваща къща с тюдорианска архитектура на малка уличка без изход в „Уесли Хайтс“. Целият имот бе долепен до парка „Гловър-Арчболд“, с изобилие от празни пространства наоколо. От малкото, което знаех за положението на Крийм, очаквах да бъде изпратен на друг адрес, с пазачи и съкилийник.

От друга страна, не беше тайна, че с пари като неговите понякога можеше да се купи правосъдие — и свобода. Не бях планирал да следя съдебния процес, но сега, когато случаят отново попадаше в полезрението ми, можеше и да го направя.

Когато позвъних на входната врата, никой не отвори, но гаражът беше отворен, а вътре бе паркиран тъмносин „Ескалейд“. Влязох през страничната врата и тръгнах към потъналата в зеленина задна половина от имота.

Точно там го открих. Стоеше със стисната между зъбите пура, наведен над пръчка за голф, върху голяма зелена площ с форма на бъбрек в задния си двор. От трите чашки, забити в изкуствената трева, стърчаха малки жълти флагчета.

— Доктор Крийм?

В първия момент не ме разпозна. Убеден съм, че в неговите очи изглеждах просто като чернокож човек в костюм, озовал се в имота му.

— Не забелязахте ли звънеца на входната врата?

— Позвъних — отвърнах аз и му показах значката си. — Аз съм детектив Крос от Главното полицейско управление. Това всъщност не е първата ни среща.

Тогава се сети откъде ме познава. Запитах се дали помнеше, че се е опитал да ме подкупи.

Така или иначе не го показа. Взе топка от джоба на спортното си долнище, пусна я на тревата и отново улови с две ръце пръчката. Цялото му същество излъчваше арогантност. Стараех се да не изпитвам твърде голямо удоволствие, че съм дошъл с лоша новина.

— Какво точно мога да направя за вас? — попита той.

— Получихме обаждане от Палм Бийч казах. От тамошното полицейско управление се опитват да ви открият.

— Така ли? Сега пък какво съм направил? — попита той и изпълни безупречен шестметров удар, който пропусна целта си на милиметри.

— Преди две нощи в къщата ви е имало обир. Във вашата и в тази до нея. За жалост, и двамата ви съседи са били убити от нарушителя.

— Не думай. — Крийм пусна още една топка на земята. — За семейство Уетиг ли говорим, или за Андерсън?

— Съжалявам, но не знам.

— Господи, надявам се да са Уетиг — каза той. — Не искам да звуча грубо, но този човек е голям задник и усилва телевизора си до последно.

Не искал да звучи грубо? Беше малко късничко за това. Знаех си, че има причина да не го понасям.

Зададох на Крийм няколко въпроса и изкопчих историята му. Бил си вкъщи в нощта на убийствата във Флорида и каза, че мога да се обадя на приятеля му Джош Бергман, за да потвърди това, ако се налага. Казах му, че ще прехвърля информацията на полицейското управление в Палм Бийч.

— Е, ако това е всичко, да приключваме, детективе. Трябва да излизам, имам социален ангажимент. — Той се ухили свойски и ме погледна право в очите. — Може и да не ви се вярва, но в този град все още има хора, които общуват с мен.

Странно, но това ме накара да се сетя за Ава — начинът, по който Крийм променяше всяко усещане за истинска емоция, не само своето, но и на околните. По някакъв негов си начин този човек се затваряше плътно срещу целия свят. Точно като Ава.

С тази разлика, че аз желаех доброто на Ава.

75.

Крийм бе очаквал някакво известие от полицейското управление в Палм Бийч. Просто не бе очаквал да го получи от човек като детектив Крос. Почувства се по-скоро смирен, отколкото тревожен. Гадно малко съвпадение, което реши да не споделя тази вечер.

Срещата бе планирана като реванш към Джош заради така нареченото своеволие да избяга във Флорида без него. Каквато и голяма изненада да бе подготвил Джош — а Крийм бе почти сигурен, че се досеща за нея, — нямаше смисъл да мъти водата с параноя. Поне не предварително.

Но все пак трябваше да подсигури алибито. Той изчака да преполовят вечерята и едва тогава съвсем небрежно повдигна въпроса.

— Между другото, ако някой пита, двамата с теб сме били у дома в петък вечер — каза. — Хвърлили сме на скарата две пържоли, точно като тези, които ядем в момента, и сме гледачи филм. „Шофьор на такси“, да речем. Тръгнал си си малко преди дванайсет.

Джош се ухили. Тази част от играта му харесваше. Освен това тази вечер бе в добро настроение — може би дори твърде добро, граничещо с превъзбуда. Крийм му наля още една чаша каберне и отново се залови със собственото си великолепно монтанско уагю12. Нямаше по-добро място за говежда пържола в Джорджтаун от „Бърбън Стейк“ в „Четирите сезона“. Джош бе избрал ресторанта, но той знаеше, че Илайджа го обожаваше.

— Е, каква е голямата изненада? — попита Крийм. — В каква посока поемаме от тук нататък?

Джош остави вилицата си и се наведе напред.

— Илайджа, искам да ме изслушаш спокойно и без предубеждения, става ли? Не е нещо, което не сме правили и преди. Просто е било доста отдавна. Преди около… двайсет и пет години.

Крийм го погледна право в очите и докато изчакваше момента, помежду им бавно се възцари мълчаливо разбирателство.

— Не искам много — каза Джош. Спорен въпрос, но както и да е. Гледаше жално като кученце. Очевидно очакваше да получи от Крийм точно този отговор, който желаеше. — Моля те, не ми отказвай. Ще ни чакат горе. Дадох им пачка пари и те сами резервираха стаята. Пълен лукс. — Джош се наведе още по-напред и отново сниши глас. Дори ги накарах да купят гумиран калъф за матрак по случай събитието. Вероятно ме мислят за абсолютен перверзник, но това няма значение. За всичко съм се погрижил, Илайджа, това е най-важното. За всичко, до най-малката подробност.

Крийм го остави да чака още няколко секунди, но после сви рамене с безразличие.

— Какво бих могъл да кажа?

Джош грейна от радост и се облегна на стола си с чаша в ръка.

— Няма да съжаляваш — каза.

— Естествено, длъжен съм да попитам…

— Изобщо не си длъжен всъщност. Това съм аз, забрави ли? Тя с абсолютно съвършена — каза му Джош. — Той също, ако те интересува.

Крийм кимна и подуши виното си. Букетът от аромати в чашата му бе достатъчен, за да го опие. Нямаше намерение да бърза. Искаше да запази сетивата си изострени. Случайната игра на думи го накара да се усмихне.

— В колко часа? — попита.

— Десет.

Сега беше девет и половина.

— Ще се наложи да пропуснем десерта — отбеляза Крийм.

Бергман махна на сервитьора в другия край на залата. После игриво топна пръст във виното, облиза го и пресуши чашата си, преди да хвърли бялата памучна салфетка върху полуизядената вечеря пред себе си.

— Едва ли — каза.

76.

Когато се качиха в апартамента, Джош представи Крийм на симпатичната двойка, която ги очакваше.

— Това е Ричи. А това — каза той, едва сдържайки смеха си — е Миранда.

Крийм се вторачи в момичето.

— Това истинското ти име ли е? — попита той, но тя само погледна неловко към Джош. — Няма значение — каза той. Беше по-скоро Клои, отколкото Миранда, но той оцени малката извратена шегичка. Джош се опитваше да направи вечерта специална за него, а тя все пак бе висока, гъвкава, руса и да, съвършена.

По всичко изглеждаше, че Ричи и „Миранда“ бяха започнали без тях. На нощното шкафче имаше отворена бутилка текила и макар че никъде не се виждаха хапчета, израженията на лицата им подсказваха, че са подковани с екстази и готови за подвизи.

Крийм си наля малка доза текила и се настани в удобното кресло до леглото. В предния джоб на сакото му лежеше откраднат от ресторанта нож. За своя собствена изненада усети, че започва да се вживява в това. Може би Джош го познаваше по-добре, отколкото той самият осъзнаваше.

— Е, Миранда — каза Крийм. Кажи ми какво те възбужда.

С леко подканяне двойката под наем охотно се залови за работа. Двамата седнаха на ръба на леглото, а Крийм и Бергман даваха инструкции и гледаха.

Момчето прокара ръка под полата на момичето. Момичето на свой ред притисна чатала на момчето с безупречно лакираните си пръсти.

— Не толкова бързо — каза ѝ Джош. — Просто разкопчай панталона му и го остави така за известно време.

Нямаше нужда от много приказки. Имаха опит в това. Джош казваше на момичето какво да нрави с момчето, а Крийм казваше на момчето какво да прави с момичето.

— Пъхни пръста си в нея. Точно така. Много добре.

След известно време Крийм започна да съжалява, че не са взели камера. Красавицата нямаше нито едно косъмче от шията надолу. Той записваше сцената с очите си, наблюдавайки отстрани, докато Бергман седеше на тапицираната пейка в основата на леглото.

В рамките на няколко минути двамата се разсъблякоха, а после се впуснаха в заниманието си с пълна пара. Момичето се протегна, подпря ръце на таблата на леглото с извит гръб и затворени очи, а момчето се залови за работа.

Когато Крийм прецени, че е видял достатъчно, той кимна на Джош, за да го уведоми, че е готов.

Джош вдигна пръст. Искаше да види как момчето свършва. Но все пак извади пистолет от куфарчето, което бе донесъл със себе си, и го постави върху издутината на собствения си панталон. Двете сладки зайчета на матрака дори не забелязаха.

Всъщност моментът съвсем не бе лош за начало.

Джош бавно се изправи на крака. Хилядаволтовият заряд в погледа му бе очевиден. Това бе смъртоносното му изражение. Крийм го бе виждал само веднъж досега — преди двайсет и пет години, във Форт Лодърдейл. Това бе първият и последен път, когато бяха убивали заедно.

— Точно така, деца — каза им Джош. — Отлично. Не спирайте, моля ви, каквото и да става, просто не спирайте.

Младежът вероятно не би могъл да спре, дори и да искаше. Той направи още няколко тласъка, а после настървено се притисна в момичето, докато тя квичеше под него. Накрая той затвори очи и отметна глава назад.

Точно тогава Джош премина към действие.

Натисна спусъка и с приглушен пукот изстреля един куршум право в темето на момчето. Вече мъртъв, той се срути обратно върху момичето като гола парцалена кукла. В началото тя дори не забеляза какво се бе случило.

Когато осъзна обаче, Крийм вече стискаше ножа и за нея бе твърде късно да направи каквото и да било.

77.

Наближаваше три сутринта, когато Крийм и Бергман най-после приключиха. Седяха в колата на пустия паркинг до „Флетчърс Коув“, загледани към реката.

Ричи и Миранда вече пътуваха надолу по течението. Почти празната бутилка текила лежеше на седалката. Джош дори изпуши една пура заедно с Илайджа, макар и да се преструваше, че му харесва. Продължаваше с преструвките след всичките тези години.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза му Крийм. — Не исках да казвам нищо предварително, а и не е чак толкова лошо, колкото звучи, но един детектив дойде да ме види днес.

Джош запази хладнокръвие, което леко изненада Крийм.

— Детектив?

— Крос. Един от онези, които ни арестуваха тогава. Дойде да ми съобщи, че в къщата ми в Палм Бийч бил извършен обир. А съседите ми били убити. Представи си само.

— Защо точно той? — попита Джош.

— Нямам представа, но говорихме единствено за обира. Не съм особено разтревожен.

— Както кажеш, Илайджа.

Крийм изпита облекчение, че чува Джош да говори така. Естествено, той бе полупиян и все още под въздействието на адреналина. Облегна се назад и затвори очи, а в колата се възцари тишина.

— Какво би направил, ако полицията наистина ни преследваше? — каза най-после Крийм. — Ако знаеше, че са по петите ти?

Бергман сви рамене.

— Каквото се налага.

— Би ли избягал?

— Разбира се, ако е възможно. Чувам, че във Виетнам не е зле. Симпатични момченца, хубава храна. Или Аржентина.

— Ами ако не е възможно да избягаш? Тогава какво? — попита Крийм. — Не бива да забравяме и съдебното дело, което тепърва предстои.

— Не съм го забравил, повярвай ми каза Бергман. — Както обича да казва алкохолизираната ми майка — той направи пауза и продължи с интонацията на Катрин Хепбърн, — „винаги си тръгвай от партито, преди да е свършило, скъпи“.

Тогава той вдигна глава и погледна към Крийм с внезапна сериозност.

— Не се шегувам за това, Илайджа, нямам намерение да влизам в затвора. Съжалявам, но не искам да стана на петдесет на такова ужасно място. Никой не иска.

Готовите отговори на Бергман обясняваха някои неща. Може би това бе положителната страна на типичната за Джош параноя — винаги да има план за евакуация, по един или друг начин.

— Онзи ден каза нещо — припомни му Крийм. — Че ще приключим това заедно, когато му дойде времето. Това ли имаше предвид?

Бергман посегна към бутилката помежду им и отпи глътка.

— Гледал ли си „Телма и Луиз“? — попита той.

— Не.

— Е, няма значение — каза. — Но ако трябва да отговоря на въпроса ти, да. Това имах предвид. Обичам те, Илайджа. Можеш да ми се присмиваш колкото си искаш, но аз те обичам. Без теб… без всичко това… наистина нямам нищо друго, за което да си струва да остана. Вече не.

В очите му се появиха сълзи. Разговорът се бе изместил в неочаквана за Крийм посока. Той дори позволи да бъде прегърнат, а не си падаше много по това.

— Аз се чувствам по същия начин, Джош — каза. — За всичко това. Не бих заменил последните няколко седмици за нищо.

— Аз също, Луиз — каза Джош.

— Не знам какво означава това — отвърна Крийм.

— Няма значение.

78.

В края на следващия ден най-после успяхме да видим Ава. Имах куп въпроси към нея, но знаех, че не можех да я притискам прекалено от първото ни посещение. Бе преживяла много неща, откакто се видяхме за последно.

В „Хауърд Хаус“ цареше спокойствие, когато пристигнахме, а на вратата ни посрещна самата Ава. От хладната ѝ реакция, когато я прегърнахме, така и не разбрахме дали се радва да ни види, или не — отпуснати до тялото ръце, никаква усмивка. Неволно огледах видимата част от кожата на ръцете ѝ, както и зад ушите, в търсене на следи от убождане. Стана ми тъжно, че изобщо допускам вероятността за инжекции, но съм виждал и по-малки от нея наркомани.

След това се настанихме на някакви стари градински столове на верандата, с кока-кола за всеки и кутията с вчерашните сладки на Нана. В началото говореше предимно Нана и разказа на Ава за новото чартърно училище, което бе открила за нея.

Аз и Бри ѝ предадохме ръчно изработена картичка от Джени и Али с надпис „Липсваш ни“, която предизвика първата и единствена усмивка за деня. Всички се чувствахме някак неловко, но беше по-добре, отколкото да ни държат настрана от Ава. Бях доволен дори само да я видя.

И все пак, след петнайсетина минути кимане и едносрични отговори от Ава най-после реших да засегна болната тема. Знаехме от Стефани, че е била включена в задължителна консултативна програма за проблеми е наркотици, но това бе почти всичко.

— Ава, има нещо, за което искаме да те попитаме — започнах.

Тогава тя застина на мястото си и заби носовете на кецовете си в цимента. Заприлича ми на спринтьор, заел нисък старт преди състезание.

— Знаем съвсем малко за онова, което се случва с теб, откакто си тук. Искам да знаеш, че сме много загрижени за теб — казах. — Не за това, което направи. За теб.

Нана ме изгледа така, сякаш избързвах прекалено, но Бри веднага хвана нишката.

— Миличка, чуй ме. Наистина е много важно да ни кажеш откъде се снабдяваш с тези наркотици. От кой ъгъл или дилър, или приятел…

— Не съм длъжна да отговарям на това — каза Ава. — Вие двамата сте от полицията.

Въпреки месеците, прекарани заедно с нас под един покрив, тя все още ни възприемаше като заплаха. Това недоверие към властта бе в кръвта ѝ.

— Не сме дошли тук, за да арестуваме някого — казах. — Проблемът е там, че ти никога не знаеш какво точно са ти дали на улицата. Всеки божи ден деца умират от свръхдоза, и то точно от този тип наркотици, които вземаш ти.

— Не вземам никакви наркотици! — внезапно каза тя.

Познавах я достатъчно добре, за да разпозная издайническото потрепване на коляното, когато се усещаше притисната в ъгъла. За нея не беше важно да каже нещо, което да звучи правдоподобно. Просто казваше това, което се налагаше да каже в момента.

Точно тогава входната врата се отвори и отвътре излезе друго момиче. Същото, което говореше високо по телефона предишния път. Беше на възрастта на Ава, но с визия на жена, облечена в джинси с ниска талия и тясно дънково яке.

— К’во става, Ава? — попита тя. — Т’ва родата ли е?

— Аз съм Алекс — казах. — Това са Бри и Нана. Ние сме приемното семейство на Ава.

Погледът на момичето залепна върху сладките и Нана протегна кутията към нея.

— Благодаря, госпожо — отвърна тя и си взе две с доволна усмивка. — Ава каза ли ви какви ги върши напоследък?

— Млъквай, Неса! — изтърси Ава. — Гледай си твоята работа.

— Щом казваш — отвърна момичето. Предположих, че говори за консултативната програма относно наркотиците, но така или иначе забележката на Ава не я стресна особено. Всъщност дори извади телефона си, за да ни направи обща снимка, все едно нищо не се бе случило.

— Кажете зеле, хора.

— Зеле — казахме ние, с изключение на Ава, разбира се. Дадох на момичето телефонния си номер и тя веднага ми изпрати снимката, а после си взе още една от сладките и изчезна обратно вътре.

— Не изглежда лошо момиче — каза Нана. — Приятелка ли ти е?

— Съквартирантката ми — отвърна Ава. — Търпи се.

Предложихме да заведем двете момичета на вечеря, ако иска, но Ава каза, че тази вечер ще правят питки тако за вечеря и иска да участва. Всички кимнахме с разбиране, но си тръгнахме разочаровани, когато визитата ни приключи.

Не смятах Ава за неблагодарна или безочлива. Намирах я за прекършена и неспособна да осмисли всичко, което чувстваше. Това е онази празнота, която децата непрекъснато се опитват да запълнят с наркотици. Когато към това се добави и изоставяне, какъвто бе случаят с Ава, и напрежението в системата на приемните грижи, пълноценната промяна започва да изглежда почти невъзможна.

Всичко се свеждаше до малките стъпчици, в най-добрия случай. При това в хубави дни.

Днешният не беше от тях.

79.

Междувременно ударите не спираха.

Когато на другата сутрин отидох на работа, опитах да вляза в регистъра на текущите разследвания, но системата ми отговори с неприятно съобщение.

Направих още няколко опита, но непрекъснато получавах същото съобщение. Стана ми ясно, че достъпът ми до системата е бил спрян по някое време през последните дванайсет часа. Вече бях напълно безконтактен.

Не биваше да се изненадвам толкова. Всеки по хранителната верига над мен би могъл да направи рутинен преглед на регистъра и да забележи виртуалните ми отпечатъци навсякъде по досиетата на Речния убиец, Джорджтаунския изкормвач и Елизабет Райли. Според правилата на наказанието ми от мен се очакваше най-малкото да стоя далеч от системата.

Това обаче не ме спря да отида и да се оплача на старши полицай Хайзенга.

— Изобщо не започвай, Алекс — каза тя веднага щом се появих на вратата ѝ. Знаеше защо съм там. — Не съм в настроение.

— Тук не става въпрос за мен — казах ѝ. — В момента имаме трима потенциално действащи серийни убийци. Кога за последно сме разполагали с толкова малко хора?

— Не е там работата — каза тя. — Капитан Д’Аурия е забелязал единствено онова, за което аз самата вече трябваше да съм се погрижила. Здравата ме нахока в десет часа снощи, много ти благодаря.

— Не настоявам да се върна обратно в оперативната работа — казах. — Говоря за правото да чета докладите по разследванията, за да съм в час, когато наказанието ми приключи.

— Кое точно не разбираш в „безконтактен“? — изкрещя тя. — Да не мислиш, че аз искам да седиш извън игрището? Господи! Защо изобщо водим този разговор?

Днес бе осемнайсетият ден от кризисното положение, а напредъкът ни бе под всички очаквания. Колкото по-дълго продължаваха тези разследвания, толкова по-често ръководството щеше да диша във врата на Хайзенга, да следи всяка нейна крачка и да изисква резултати. Някъде тогава започва крещенето.

А скоро щеше да стане и по-зле.

Точно тогава детектив Джейкъбс се шмугна покрай мен в кабинета на Хайзенга. Каквото и да имаше за казване, беше нещо голямо. Усещах го дори от начина, по който се движеше.

— Лоша новина, сержант — каза тя.

— Момент. — Хайзенга вдигна ръка и отново насочи лазерите си към мен. — Това е всичко, Алекс. Приключихме.

Не помня някога да не съм бил допускан до разговор в отдел „Тежки престъпления“. Кипях от гняв, но просто нямах избор.

Не стигнах далеч обаче. Вместо да се върна на бюрото си, спрях точно пред вратата на Хайзенга и се заслушах. Не е нещо, с което се гордея, но както вече казах, тук не ставаше въпрос за мен. Тук ставаше въпрос за жертвите, за техните семейства и най-вече — за евентуалните бъдещи жертви. Тези хора заслужаваха да впрегнем всичките ресурси, с които разполагахме, само че — с риск да прозвучи като самохвалство — не го получаваха.

— Какво има, Джесика? — попита Хайзенга.

— Току-що получихме известие от Командния информационен център за два трупа в Потомак. Изплували са на Рузвелт Айланд преди около час. Един млад бял мъж, застрелян в главата, с множество прободни рани около слабините. Една млада бяла жена…

— Не ми казвай. Руса. Три старателно разположени прободни рани. Остригана.

— Да, за жалост — потвърди Джейкъбс.

— И са изплували по едно и също време?

— Това е най-потресаващата подробност в цялата работа. Двете жертви са били закопчани заедно с белезници във водата. Каквото и да означава това.

Поех дълбоко въздух. Това означаваше, че двамата ни джорджтаунски убийци вече работеха заедно. С пълна пара, както изглеждаше.

Чух как Хайзенга бутна стола си назад, после изтракаха ключове.

— Валенте знае ли? — попита.

— Още не.

— Обади му се. Аз ще уведомя директора. И кажи на всички, които присъстват на местопрестъплението, да не докосват нищичко.

Когато Джейкъбс излезе, тя ме изгледа свирепо, но продължи нататък. Десет минути по-късно всички служители от отдел „Тежки престъпления“, които в момента не бяха на работа, бяха извикани по спешност и в офиса не остана жива душа. С изключение на мен, разбира се. Аз останах, за да вдигам телефона и да чупя пръсти от безсилие като пиколо в асансьор. Отново.

Наистина не бях сигурен още колко от това бих могъл да изтърпя.

80.

Веднага щом останах сам в офиса, звъннах на Бри.

Знаех, че работеше върху случай с престрелка между улични банди в „Гарфийлд Теръс“, Северозападен Вашингтон. Бе излязла рано сутринта, след като ѝ се обадиха. Надявах се да приключи скоро и да успее да хвърли един поглед върху местопрестъплението в Рузвелт Айланд — или поне да се приближи дотам малко повече, отколкото моят радиоактивен задник би могъл.

— Имам още около час работа тук — каза ми. — Но мога да намина след това, ако ще ти е от полза.

— Всичко ми е от полза — казах. Бях твърдо решен да следя този случай по един или друг начин. — Опитай се да откриеш Ерико Валенте. Ако някой изобщо благоволи да ти даде информация, това е човекът.

Да работим по едно и също убийство — камо ли върху няколко — бе нещо, за което двамата с Бри се бяхме разбрали да избягваме, когато се оженихме. Това правеше семейния живот много по-труден от гледна точка на присъствие около децата и справяне с ежедневните грижи. Но някъде по пътя, между ситуацията с Ава и Рон Джудиче, а сега и собствените ми неприятности в работата, правилата на играта се бяха променили.

И за добро или за лошо, от нас двамата се получи страхотен екип. Обичам да работя с нея.

Прекарах следващите няколко часа сам на бюрото си, приемах обаждания и размишлявах над всичко, което знаех за тези случаи.

Каквато и полза да извличаха нашите извършители от тези двойни убийства, тя очевидно ги удовлетворяваше. Две закопчани с белезници жертви в реката бе стъпка нагоре от изхвърлянето на труп в Рок Крийк Парк. Това бе режисирано. Те вече започваха да се вживяват в ролите си.

И режисирано изглеждаше най-подходящата дума. Сякаш изнасяха някакво представление пред всички нас. За нас? За себе си? За света?

Кой би могъл да знае? Това бяха просто въпроси във вакуум, които си задавах, докато висях на бюрото си и приемах телефонни обаждания.

По някое време следобед Бри най-после ми звънна.

— Тъкмо пристигнах — каза. — И вече съм обратно зад огражденията. Д’Аурия блокира достъпа ми, преди дори да успея да хвърля поглед на труповете.

— Не му ли каза, че си работила по това разследване?

— Изобщо не пожела да ме изслуша каза Бри. — Достъпът до местопрестъплението е силно ограничен.

— Ами Валенте? — попитах.

— Той е долу на брега. Ще се помотая наоколо и ще го изчакам, ако реши да се покаже за глътка въздух, но трябва да съм в патоанатомията преди пет, а после… — Гласът на Бри изтъня и заглъхна. — Мамка му… този сигурно се шегува…

— Какво става? — попитах. Ужасно се дразнех, че получавах всички сведения от втора ръка.

— Рон Джудиче. На предна линия е с останалите репортери. Току-що ме снима — каза тя.

Лицето ми пламна само като си го помислих. Естествено, че ще бъде там. Напоследък той бе навсякъде.

— Не му доставяй удоволствието да реагираш по какъвто и да било начин — казах. — Точно това е целта му.

— Сърбят ме ръцете да затегна ремъка на фотоапарата около шията му.

— Повярвай ми, знам как се чувстваш казах. — Но не го прави, Бри. Просто не му обръщай внимание.

Чух как поема дълбоко въздух. Аз направих същото.

— Да, добре — каза. — Ще го оставя жив. Но сега трябва да затварям. Ще ти се обадя, ако успея да изкопча нещо от Валенте. Обичам те.

— И аз теб — отвърнах и тя веднага затвори.

Обикновено чета Бри като разтворена книга. Не и този път. След разговора ни седях и се чудех дали ми бе казала онова, което исках да чуя, и дали наистина щеше да стои настрана от него. Тя го мразеше точно толкова, колкото и аз.

Не бих се изненадал, ако бе стоварила юмрука си между очите му още преди да съм приел следващото обаждане в офиса.

81.

Джон Сампсън седеше в колата си, когато получи съобщението на Бри.

Точно такава възможност бяха чакали. Вместо да продължи направо по авеню „Масачузетс“ към полицейското обучение, на което трябваше да присъства днес, той свърна вдясно по Кей стрийт и пое към Вирджиния.

Проверка в регистъра „Акуринт“ откри името Рон Джудиче в договор за наем на къща в Рестън за последните три години. Имотът бе собственост на строителен предприемач от околностите на Атланта, със седалище на компанията във Вашингтон, но никой от тези хора не разполагаше с интересна информация за наемателя си. Джудиче имаше прилична репутация, плащаше наема си навреме и изглеждаше нормален на хартия.

Самата къща бе изненадващо еснафска, при липса на по-подходяща дума. Сампсън я огледа набързо, подминавайки я е колата — семпла, малка, боядисана в грозно светлосиньо, разположена насред пренаселен квартал. Далеч не приличаше на дупка в земята, от която човек би очаквал да изпълзи боклук като Джудиче.

Сампсън натисна входния звънец — за всеки случай. Когато никой не му отвори, той слезе от ниската веранда и бързо заобиколи отзад. Нямаше кола на алеята, нямаше и гараж. Само миниатюрно, обрасло с шубрак задно дворче с ограда.

Ако имаше нещо тревожно в цялата картина, това бе липсата на резета по вратите на Джудиче. Липсваха дори щори и пердета на прозорците. На пръв поглед човекът явно нямаше причина да крие каквото и да било. Но това би могло да се провери само по един начин.

Сампсън измъкна от портфейла си шофьорската книжка и ловко отвори евтината ключалка на задната врата.

Не му отне много време да обходи първия етаж. Ключовата дума бе „празен“. В хладилника нямаше почти нищо, а до сгъваемата масичка за телевизора във всекидневната стоеше едно-единствено кресло с подвижна облегалка. Купчина вестници до входната врата, трупани в продължение на три седмици — Поуст, Ню Йорк Таймс и Ал Сабах, каквото и да значеше последното.

Той продължи нагоре по стълбите и откри три малки спални. Едната бе абсолютно празна. В другата имаше разтегателен диван и няколко купчини сгънати дрехи до стената.

Третата спалня изглеждаше като импровизиран кабинет за Джудиче. Имаше сгъваема маса, отрупана с пластмасови папки в различни цветове, и евтин принтер „Лексмарк“ на пода. Папките бяха пълни с вестникарски изрезки за почти всичко — от полицейско насилие до финансово планиране, поправка на автомобилни двигатели и дори зеленчуковата градина на Белия дом.

Цялата обстановка бе някак потискаща всъщност. Не беше трудно човек да си представи как Джудиче прекарва жалките си нощи тук, докато разработва конспиративните си теории и списва скапания си блог.

И все пак Сампсън се бе надявал да открие нещо, за което да се хване. Отне му още двайсетина минути да прегледа шкафовете, дъските на пода и отдушниците за всеки случай. Не откри нищичко.

Щом излезе навън и се запъти обратно към колата си, забеляза един от съседите. Възрастен мъж в панталони за голф, който изнасяше контейнера си за боклук на тротоара. Струваше си да опита. Сампсън се отби да вземе празен плик за документи от задната седалка на колата си и се запъти към съседа.

— Извинете — каза. — Търся Рон Джудиче. Бихте ли ми казали дали живее тук?

Възрастният мъж погледна към малката синя къща и поклати глава.

— Съжалявам. Знам, че е висок и с брада, но не знам името му.

— Описанието отговаря — каза Сампсън и вдигна плика. — Трябва да подпише това. Имате ли представа по кое време си е вкъщи?

— Трудно е да се каже. — Мъжът спря и се облегна на контейнера си. Имаше непогрешимото излъчване на самотен ерген — от онези, които обичат да говорят.

— Откакто старата дама и малкото момиченце се изнесоха, той просто влиза и излиза. Основно излиза.

— Сампсън кимна с все същото каменно изражение. Стара дама? Малко момиченце? Защо в проверката около Джудиче не се бе появило нищо такова? И защо те вече не живееха тук?

— Значи това е семейството му, така ли? — попита.

Мъжът сви рамене.

— Предполагам, че жената е бабата. Едра жена, дебела. Малкото момиченце беше много сладко обаче. На същата възраст като внучката ми, там някъде. Пет или шест, бих казал.

Съзнанието на Сампсън преобръщаше цялата информация, докато съседът говореше. Това обясняваше някои неща. Като например защо Джудиче би избрал такова място за живеене.

— Имате ли някаква представа къде бих могъл да ги открия? — попита той, но тогава мъжът отстъпи назад.

— Синко, аз дори не знам кои са тези хора. Откъде бих могъл да зная къде са отишли?

— Така си е — съгласи се Сампсън. — Просто ще намина отново.

— Ако го видя, ще му кажа, че го търсите. Как се казвате? — извика мъжът, дока то Сампсън вървеше към колата си.

— Джо Смит — отвърна той. — Но не се тревожете за това. Реша ли да открия някого, изобщо не си поплювам.

82.

По някое време следобед ми звънна за втори път детектив Пенър от Палм Бийч.

Вече го бях уведомил за разговора си с Илайджа Крийм и доколкото знаех, алибито му за нощта на убийствата се бе потвърдило. Така че защо ми звънеше сега?

— Какво мога да направя за теб? — попитах.

— Всъщност може би аз бих могъл да направя нещо за теб — отвърна той. — Тук също се интересуваме от разследването на вашите джорджтаунски серийни убийства. Луда работа, поне така звучи.

— Меко казано — отвърнах.

— Тези маски, които използва вашият извършител… Какво можеш да ми кажеш за тях? — попита той.

Пенър не би могъл да знае за ограничения ми работен статут, а аз нямах никакво намерение да го уведомявам, без да ме е питал. Исках да чуя какво има да ми казва. А за да получа информация, в замяна трябваше и да дам мъничко.

— Изглеждат изработени от латекс — казах. — Висококачествен със сигурност и достатъчно убедителен, за да свърши работа на улицата. Ако се загледаш отблизо, в записите от охранителните камери можеш да забележиш известна скованост в изражението, но нищо фрапиращо.

— Да, точно това си помислих — каза той. — И ние имаме запис от тукашна охранителна камера. Става въпрос за човек, който влиза в тъмен на цвят автомобил седан, на около половин километър разстояние от нашето двойно убийство и приблизително час и половина след установеното време на смъртта на двете ни жертви. Имаше нещо в този човек, което просто…

Пенър не беше довършил мисълта си, но аз знаех какво щеше да ми каже.

— Бял мъж в напреднала възраст? Ръст около метър и осемдесет, тегло 85-90 килограма?

— Значи знаеш за какво говоря — каза той.

— Поне толкова знам — казах.

— Надявах се да разменим изображения и да видим дали не говорим за един и същ човек — каза Пенър.

— А под „един и същ човек“ имаш предвид Илайджа Крийм.

— Най-малкото е крайно подозрително — отвърна той. — Илайджа Крийм притежава къщи в Джорджтаун и Палм Бийч, където по случайност се появяват тези маски.

Вече бях на крака, а кръвта пулсираше в ушите ми. Съдейки по социопатичните наклонности, които Крийм бе проявил и при двете ми срещи с него, всичко това ми изглеждаше напълно приемливо. Освен това Крийм беше хирург, което означаваше висока степен на умение да борави с нож, било то скалпел или назъбеното острие, което бе запазена марка на нашия убиец.

При убийствата косвените улики лесно биха могли да те хванат в капана на предположенията. Занимавам се с това достатъчно отдавна и избягвам да правя прибързани изводи от това как изглеждат нещата понякога. Но въпреки това, още когато приключих разговора си с Пенър, конкретното предположение за мен не беше просто теория.

Чувствах се дяволски сигурен, че това бе решението.

83.

Не ми отне много време да потвърдя подозрението на детектив Пенър. С изключение на няколко козметични детайла, маската на стареца от записа във Флорида категорично съвпадаше с тези от Джорджтаун. Време беше да се заемем с доктор Крийм.

Първата ми работа бе да звънна на Ерико Валенте, който в момента разследваше случая в Рузвелт Айланд, и да го информирам. После принтирах всичко, с което разполагах, пъхнах го в обикновен плик и го оставих върху бюрото на Валенте. Вече бях поел достатъчно напрежение за един ден. Нямах намерение да оставям нови виртуални дири след себе си, а знаех, че Ерико е способен да се справи с това. Освен това знаех, че умее да бъде дискретен. Ако си припишеше заслугата, това щеше да бъде най-малката от всичките ми тревоги.

След това не ми остана нищо друго, освен да приключа работния ден в офиса, да се прибера у дома и да чакам резултати.

Естествено, това не попречи на трима ни с Бри и Сампсън да се съберем в кабинета ми у дома същата вечер. Все още имаше много неща, които трябваше да обсъдим.

Започвах да добивам усещането, че имахме наша си частна детективска агенция, която оперираше от тавана ми. Цялата тази потайност бе малко нелепа, но същевременно и вълнуваща. След три дни работа на бюро най-после имах усещането, че върша нещо полезно.

Информирах Бри и Джон за всичко, което бях научил днес, и обсъдихме няколко възможни теории. Аз залагах на това, че до утре сутрин Илайджа Крийм ще бъде извикан за разпит, ако не и арестуван. Това хвърляше ярка светлина и върху приятеля му Джош Бергман, който започваше да се вписва много добре в ролята на нашия Речен убиец. Валенте несъмнено щеше да разпита и него.

След това се прехвърлихме на случая с Елизабет Райли и нейния приятел фантом мъжа, когото знаехме единствено като Ръсел. Бри продължаваше да проверява данните в Националния информационен център „Престъпност“, в търсене на арестуван с такова малко име или фамилия. До този момент никое от попаденията не бе показало дори малка вероятност да има връзка със случая.

Същото се отнасяше и до Ребека Райли, отвлечената дъщеря на Елизабет. Периодично се чувах с Нед Махоуни от ФБР, но и по този въпрос нямаше никакво развитие. Горчивата истина бе следната — нямахме друг шанс да открием това бебе, освен ако „Ръсел“ не тръгнеше да преследва друго бременно момиче.

Накрая остана единствено темата за Рон Джудиче.

— Какво ще кажем за другия наш приятел? — казах. — Онзи, за когото не говорим.

Бри и Сампсън се спогледаха. Каквото и да правеха по въпроса, не го споделяха с мен.

— Няма много за казване — обади се Джон.

— Няма много? — попитах. — Или няма абсолютно нищо? — Бях твърде любопитен, за да зарежа тази тема. Или може би просто ми беше писнало да бъда държан настрана.

Сампсън сви рамене и допи бирата си.

— Разбрах, че доскоро с него са живели възрастна жена и малко момиченце. Съседът смята, че те са майката и дъщерята на Джудиче, но не е напълно сигурен. Къщата му в Рестън е като свърталище на призраци.

— Нали нямаше да говорим за това? — попита Бри.

— Не говорим — отвърна Сампсън и се излегна напречно на старото ми кожено канапе.

Вдигнах палец към Джон в знак на безмълвна благодарност. Искаше ми се да участвам в това, но докато ограничителната заповед на Джудиче беше в сила, нямах никакво намерение да се намесвам. Ако това означаваше още няколко победи за Джудиче в междинни битки така да бъде.

Аз все още бях твърдо решен да спечеля войната.

84.

Рон Джудиче свали слушалките от ушите си.

Кучият му син! Почти му се прииска да завърти цялата операция на деветдесет градуса, да зареже Алекс Крос и да тръгне по петите на Джон Сампсън. Нямаше да допусне това жалко подобие на ченге да се доближи до семейството му по-близо, отколкото вече го бе направил. Това поне беше дяволски сигурно.

Така или иначе знаците бяха очевидни. Време беше да направи голяма крачка напред. Оставаше само един въпрос — кое да е първо?

Когато телефонът в джоба му избръмча, Джудиче скръцна със зъби. Нямаше нужда да поглежда екрана. Единствено майка му имаше този номер, а му звънеше за четвърти път през последния един час. Нещата започваха да изглеждат абсурдно.

— Какво, мамо? — отвърна най-после той. — Работя.

— Тате?

Не беше Лидия, а Ема Ли. Той веднага съжали за тона си.

— Здрасти, сладкишче — нежно отвърна той. — Защо си будна толкова късно?

— Кога се прибираш у дома? — попита дъщеря му. Сладкият ѝ акцент от Вирджиния го разнежи, докосна сърцето му право през телефонната слушалка. Почувства се ужасно виновен, но точно в момента не можеше да направи нищо.

— Още няколко дни — каза. — Не е много.

— Бебето много плаче. Мисля, че ѝ липсваш.

— Това им е работата на бебетата, сладкишче. Не се тревожи за това. А сега дай слушалката на баба, става ли?

— Обичам те, тате.

— И аз те обичам. Повече от луната.

След кратка пауза Лидия взе слушалката.

— Роналд? — каза.

Джудиче усети как настроението му се обърна на сто и осемдесет градуса още щом чу гласа ѝ.

— Защо не си е легнала още, по дяволите? — попита той. — От теб се очаква да се грижиш за нея.

— Не смей да ме ругаеш — каза майка му. — Дъщеря ти се измъчва от липсата на татко си. Виновна ли е за това? Местиш ни чак тук, а после не се появяваш дни наред. Между другото, млякото ни свърши. Не мога непрекъснато да ходя до онзи магазин с тези глезени.

Джудиче преброи наум до десет. Нямаше какво друго да направи, освен да премълчи. Сега Лидия му беше нужна повече от всякога.

— Мамо, вече обсъдихме това — бавно каза той. — Докато трае този съдебен процес, по-добре ще е да стоя далеч от теб и момичетата. За ваше добро е. Не е тайна, че полицията ме издирва.

— Но ти си жертвата! Ти си този, на когото счупиха носа.

— Точно за това говоря. Последното нещо, което ни трябва, е полицаи като този да идват и да ни задават въпроси. После е само въпрос на време да дойдат и репортери, които да се опитват да снимат теб и момичетата. Дори и през прозорците.

— Стига! — каза тя. — Плашиш ме.

— Не се опитвам да те плаша, мамо. Просто ги обяснявам.

Всъщност опитваше, съвсем мъничко. Ако имаше нещо на този свят, което Лидия Джудиче мразеше, то бе да вижда свои снимки. Снимките от дебелия период ѝ напомняха, че е дебела, а тези от слабия — че вече не е слаба. Някъде пазеха кутия със семейни фотографии — включително и няколко с бащата на Джудиче, преметнал ръка върху нечие рамо, което вече го нямаше, защото Лидия бе откъснала себе си от снимката.

Колко жалко, че пукна старецът, а не тя. Той може би щеше да оцени усилията на Джудиче да постигне нещо.

— Не се доверявай на никого, мамо — каза той. — Знаеш правата си, нали?

— Да, Роналд. Казвал си ми го хиляда пъти.

— Ако някой дойде да задава въпроси, ти им кажи, че не си длъжна да се идентифицираш и че първо искаш да говориш с адвоката си.

— О, за бога. Знам, знам.

Това бе един от най-добрите начини да накараш Лидия да затвори телефона. Тя мразеше да говори за тези неща.

— Ще се опитам да дойда при първа възможност — продължи той. — Просто искам ти и момичетата да потърпите още малко без мен, чу ли?

— Имаме ли друг избор? — попита тя с онзи неин тон на сърдито дете, онзи тон, който караше Джудиче да си мисли, че старецът е бил късметлията в крайна сметка.

— Не, мамо — каза. — Нямате.

85.

На другата сутрин Валенте информира целия разследващ екип относно Илайджа Крийм. Поне така предположих. Нямах достъп до брифингите, нито до Центъра за съвместни операции, където те се провеждаха.

Но веднага щом всички започнаха да прииждат обратно в офиса, усетих всеобщото раздвижване. Валенте ми махна от другия край на залата, преди да изчезне отново, следван от Хайзенга и Джейкъбс. Не очаквах от него да разговаря с мен пред всички, но беше ясно, че този случай вече имаше някакво развитие.

Преди да успея да се заловя с ежедневната си работа, получих неочаквано обаждане. От кабинета на директора Пъркинс ме уведомиха, че трябва да се явя горе. Асистентката на Пъркинс, Трейси, не сподели повече подробности. Просто каза да отида веднага.

Знаех, че това привикване може да бъде нож с две остриета — добра или лоша новина. До този момент Пъркинс почти не бе търсил контакт с мен. Остави ме да пренощувам в ареста, но за сметка на това ме измъкна оттам по-рано. Държа ме настрана през цялото това време, но все пак се погрижи да получа обратно пистолета и значката си, а не беше длъжен да го прави.

Е, какво следваше сега?

— Влизай каза Трейси и ми махна иззад бюрото си в приемната. — Чака те.

Вратата на Пъркинс бе отворена, а той седеше зад огромното си писалище от кленово дърво — наричахме го фрегатата „Конститюшън“ — и подписваше купчина документи, когато влязох.

— Седни, ако желаеш — каза.

Останах прав, а той подписа още няколко формуляра. Когато най-после вдигна поглед, взе някакъв лист от панера за входящи документи и ми го подаде.

— Какво е това? — попитах.

— Решение за отказ от Главна прокуратура — каза той. — Изглежда, че днес е късметлийският ти ден. Позовават се на недостатъчно основание за завеждане на дело.

Почувствах се така, сякаш някой свали огромна тежест от плещите ми. Това означаваше, че моят случай нямаше да стигне до съдебната зала.

— Малко съм изненадан, честно казано — отвърнах. — „Вътрешни разследвания“ са доста сурови към мен от самото начало на тази история.

— Нека просто кажем, че ми дължиш едно. Или две-три — каза Пъркинс с напълно сериозно изражение.

Каквото и да бе направил, то бе наклонило везните в моя полза — и аз го оценявах, но съвсем честно казано, едва ли е било толкова трудно, при положение че бях невинен по всички обвинения.

— Но ще продължаваш да даваш пикня за изследване още два месеца — добави той.

— Ще го преживея — отвърнах.

Все още имаше вероятност от административни наказания, а Джудиче несъмнено щеше да продължи напред със собствения си граждански иск. Но нищо от това нямаше да ми попречи най-после да се върна на работа. Вече четири дни бях извън бойните действия, а в отдел „Убийства“ това се равнява на кучешки години. Имах много за наваксване.

— Нещо друго? — попитах.

— Да. Не всички ще са щастливи от това. Ще предизвикаме недоволство, ще понесем и критика — каза Пъркинс. Искам да си държиш устата затворена за цялата тази работа. Не се защитавай пред пресата, не говори за Рон Джудиче, не прави нищо. Просто наведи глава и се връщай на работа.

— Това е всичко, което някога съм искал, Лу — казах.

— Хубаво отвърна той. — Защото долу те очакват. Илайджа Крийм е извикан за разпит.

86.

Докато стигна до залата за разпити на четвъртия етаж, те вече бяха отвели доктор Крийм в отделна стая заедно с детектив Валенте.

Хайзенга, Д’Аурия и Джейкъбс седяха в края на Г-образния коридор на помещението, скупчени около лаптоп, за да гледат и да слушат разпита. Директорът Пъркинс явно бе казал нещо на Хайзенга по време на сутрешния брифинг, защото тя просто кимна и ми направи място на масата.

— Радвам се, че се върна — каза.

— Шини — обади се Д’Аурия и почука по екрана прел нас.

Усещах напрежението в групата. Не бях сигурен от колко време разпитваха Крийм, но нещо ми подсказваше, че нещата не вървяха добре.

Крийм седеше на алуминиев стол, завинтен с болтове към пода на стаята. Езикът на тялото му бе открит, с отпуснати встрани ръце и широко разтворени крака. На мен обаче ми изглеждаше престорено. Дори арогантно, сякаш се наслаждаваше на случващото се — или поне искаше да ни остави с такова впечатление.

Валенте си бе придърпал сгъваем стол и седеше с гръб към вратата. Помощната масичка в ъгъла беше празна, а единственият цветен крясък в стаята бе червеният паникбутон на стената.

— Доктор Крийм, разпознавате ли този подпис? — попита Валенте. Току-що бе измъкнал някакъв лист от папка тип „акордеон“ на пода и сега го обърна към Крийм, за да му го покаже.

— Това трябва да е един от моите формуляри за прием на пациенти — отвърна той.

— Да. За Дарси Викърс — каза Валенте.

— Виждам.

Валенте прибра формуляра обратно. Искаше Крийм да гледа него, а не листа.

— Последната ѝ процедура при вас е била лифтинг на шията — каза. — Единайсет месеца преди да бъде убита.

— Платизмапластика, да — отвърна Крийм. — Много жалко. Върху нея направих някои от най-успешните си творения.

Не знаех каква точно бе целта му в момента, но аз бях свидетел на същия театър, когато игра голф в задния си двор. Последното нещо, което Илайджа Крийм искаше да си мислим, бе това, че е загрижен за всичко друго, но не и за себе си. И полагаше огромно усилие да го постигне.

Валенте се облегна назад и скръсти ръце. Усещах, че търпението му се изчерпваше.

— Доста съвпадения, не мислите ли? — попита той. — Бивша пациентка. Съседите ви в Палм Бийч…

— Ето, виждате ли? — каза Крийм с внезапно въодушевление. — Щяхте ли да задавате подобен въпрос, ако разполагахте с достатъчно информация? Не съм детектив, детективе, но дори аз знам, че не можете да повдигнете обвинение заради съвпадения.

Това ми прозвуча като да, виновен съм, но не можете да го докажете. Един от най-важните аспекти на всеки разпит е онова, което остава неизречено. А Крийм не казваше почти нищо. На него сякаш му харесваше ние да знаем какво е направил. Стига да стоеше от правилната страна на тънката граница, която сам бе поставил. Тази тръпка му доставяше удоволствие — самото убийство, но без да изключва и тази част.

— Добре — каза Валенте, сгъна стола си и го подпря на стената. — Нека ти задам друг въпрос. Ти ли уби Дарси Викърс?

— Да речем, че ми се ще да я бях докопал пръв — отвърна Крийм. — Това не е незаконно, нали?

— Ти ли уби Роджър и Анет Уетиг във Флорида? — попита Валенте.

Крийм се замисли.

— Същият отговор.

— Е, значи си ги убил — притисна го Валенте. — Това чувам аз.

Крийм изведнъж скочи на крака. Двамата внезапно се озоваха на сантиметри разстояние един от друг. Аз също скочих, но Д’Аурия вдигна ръка в знак да изчакам.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — каза Валенте.

— Виждаш ли това? — Крийм вдигна ръцете си помежду им. — Няма белезници. Не като първия път, когато се появихте изневиделица. Това означава, че не съм арестуван, а това означава, че не съм длъжен да стоя тук.

— Сядай! — излая Валенте.

— Не, нямам такова намерение — отвърна Крийм. — Готов съм да разговарям с адвоката си. Така че можеш или да ми дадеш телефона си, или да ме пуснеш да изляза от този смешен малък дрешник. И в двата случая този разговор е приключил.

Истината бе там, че Крийм знаеше как стояха нещата. Ние го подозирахме, но разполагахме само с косвени улики. Нямахме друг избор, освен да продължим да разнищваме, докато не открием малко повече кръв по ръцете на док гора.

Междувременно той щеше да тръгне оттук всеки момент, а ние не можехме да направим нищо, за да го спрем.

87.

До шест вечерта Илайджа Крийм вече се бе прибрал у дома и се приготвяше да излиза. Когато на входната врата се позвъни, той тъкмо връзваше проклетия възел на папийонката около врата си за пръв път от месеци.

От прозореца на спалнята видя Джош, който едва стоеше на краката си и изглеждаше като вехтошар. Изкуши се да не отваря, но нямаше да е разумно.

Когато слезе да отвори, Джош мина покрай него и се запъти направо към бара, както обикновено. Измачканото му ленено сако бе подгизнало от пот под мишниците.

— Джош? — каза Крийм и тръгна след него.

Ръцете на Джош трепереха, докато слагаше лед в чашата си. Няколко бучки паднаха върху поръчковия ориенталски килим, но той сякаш не забеляза.

— Дойдоха в къщата ми, Илайджа! Задаваха какви ли не въпроси.

— Кой?

— Полицията! Кой друг?

— Ти какво им каза? — попита Крийм.

— Нищо! Казах им, че искам да говоря с шибания си адвокат.

Бергман изля първата чаша в гърлото си и си наля втора. Вероятно бе взел и една-две таблетки клоназепам. Не че това му помагаше.

— Първо, просто се успокой — каза Крийм.

— Да се успокоя? — Бергман се обърна към него с широко отворени очи. — Имам късмет, че изобщо съм тук. Ако знаех, че ще дойдат… стана толкова бързо, а и пистолетът ми беше в сейфа.

— Ей, ей, чакай малко — каза Крийм, пристъпи към Бергман и сложи двете си ръце върху треперещите му рамене. — Повярвай ми, знам как се чувстваш. Бях в полицията цялата сутрин.

— Какво? Защо не ме предупреди?

— По същата причина — отвърна Крийм. — Дойде ми изневиделица, а и се страхувах да ти звънна, честно казано. Вече знам, че ме наблюдават.

Бергман го изгледа изпитателно, после се обърна и отново отпи от чашата си.

— Можеш ли да ни изведеш от страната? — попита той.

— Не — призна Крийм. — Вече не. Твърде късно е за това.

Тогава най-добрият му приятел се изсмя, леко маниакално, без изобщо да му е смешно.

— Е, значи това е — каза. — Играта свърши. Предполагам, че сме го очаквали.

Когато Джош измъкна малкия пистолет в черно и сребристо от задната част на колана си, Крийм се ококори от изненада. Пистолетът трепереше в ръката на Бергман, но той го дръпна встрани, когато Крийм понечи да му го вземе.

— Не смей да се опитваш да ме разколебаваш! — каза Бергман. — Не и сега!

— Не се опитвам — каза Крийм. — Аз самият имам пистолет горе. И не се страхувам, Джош.

— Е? Какво чакаш тогава? — Бергман погледна към фоайето, където главното стълбище се виеше нагоре към втория етаж. И се разплака. Сълзите бликаха от ъгълчетата на очите му и течаха надолу по скулите му, с които толкова се гордееше.

— Имам нужда от още една нощ — каза Крийм. — И… от услуга.

Това изискваше още два пръста скоч, очевидно. Джош се върна до бара и остави пистолета, за да вземе кристалната гарафа.

— Ти си невероятен — каза. — Услуга? Каква услуга?

— Ти как мислиш? — попита Крийм. — Можеш да го направиш както пожелаеш. Да я застреляш, да я накълцаш, все ми е тая. Просто искам резултати. След това можем да кажем, че сме квит.

— Защо не го направиш сам?

Крийм посочи към високия фасаден прозорец, който гледаше към моравата.

— Видя ли колата, паркирана отвън? Не ме изпускат от поглед, Джош. Ако наблюдаваха теб, щеше да знаеш какво е. Моля те, една последна услуга. Това е всичко, за което те моля.

Бергман отново пресуши чашата си и чак тогава отговори.

— Добре, хубаво — каза. — Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

— Какво искаш да направя? — попита Крийм.

Бергман го погледна право в очите и каза:

— Искам да ме целунеш, Илайджа.

Крийм се засмя, преди да осъзнае, че Джош бе напълно сериозен. Естествено. Това бе най-старата шега помежду им — онази, която витаеше около ядрото на истината. Джош го желаеше още от колежа.

А това несъмнено бе последният му шанс да направи нещо по въпроса.

— Няма да те целуна, Джош — каза Крийм.

— Добре тогава.

С едно рязко движение Джош пусна чашата си на килима и насочи дулото на пистолета към широко отворената си уста.

— Не!

Крийм се хвърли напред и отблъсна ръката му. Джош залитна и се подпря на един от тапицираните столове в трапезарията. Отново плачеше, един от предните му зъби бе нащърбен, а устната му кървеше, но той сякаш не забелязваше.

— Не можеш да ме спреш, Илайджа — каза.

— Ти си изумителен, знаеш ли? — изпъшка Крийм. — Господи!

Очевидно имаше само един изход от тази ситуация. Той отново положи ръце върху раменете на Джош и го изправи на крака. После го придърпа към себе си. Дори удължи момента. Беше леко гнусно, леко странно и смърдеше на алкохол.

Когато се отдръпнаха един от друг, очите на Бергман бяха зачервени и подпухнали, но във всеки случай бе спрял да плаче. Устата му беше омазана със собствената му кръв.

— Знам, че не почувства нищо — каза той. — Но това не е важно. Освен това знам, че ме обичаш.

— Обичам те, Джош. Но, за бога, спри този театър. Нека приключим това с някакво лично достойнство. Като мъже.

Бергман се ухили, сега изглеждаше по-уморен от всякога. Изцеден.

— Както кажеш, Илайджа. Само кажи какво да направя.

88.

Сега, когато вече имахме основен заподозрян, Илайджа Крийм бързо се превърна в обект за наблюдение от Главното полицейско управление. На този етап капитан Д’Аурия възлагаше задачите, а моята бе да поема смяната за наблюдение пред дома на Крийм през нощта, независимо дали той си бе вкъщи, или не.

Когато в осем вечерта се явих да поема щафетата от първата смяна, от командния център ме уведомиха, че Крийм е излязъл около седем и половина, облечен в смокинг. Автомобил от фирма за транспортни услуги го оставил пред частен дом на Кю стрийт в квартал „3000“, един от най-скъпите райони в Джорджтаун. След проучване на събитието бе потвърдено, че става въпрос за благотворителна вечеря в помощ на лечението на детски диабет.

Звучеше приемливо. Не можех да си представя, че доктор Крийм би бил посрещан с отворени обятия на светски събития, освен ако не си плащаше, за да присъства.

Партньорът ми за нощната смяна бе Джери Дойл, дебеловрат детектив от Втори участък. Според Сампсън прякорът на човека бил Устата, а аз веднага разбрах защо. Започна да се оплаква още в първите пет минути.

— Какво изобщо правим тук? — каза. — Крийм е излязъл, а ние седим и трупаме камъни в бъбреците, докато той се забавлява с богаташите, яде хайвер или каквото там друго. Аха, страхотна работа вършим, няма що.

— Е… — казах аз и спрях дотам.

— Да не говорим, че ако ще вършим това, трябва да го правим, както си му е редът — продължи Дойл. — Началството вика хора от всички възможни отдели в извънработно време, а мен ако питаш, пак не успяваме да следим този човек както трябва. Искам да кажа, че ако аз бях на негово място и исках да се измъкна, щях да го направя, сигурен съм.

— Безспорно — отвърнах. — Не помня някога да е имало такъв недостиг от хора в разследващите екипи.

— Което ме подсети… мислех, че си временно отстранен от работа — продължи Дойл. — Искам да кажа… не че те съдя, просто съм малко изненадан да те видя тук.

Нямах особено желание да обсъждам ситуацията си с Устата, затова предимно слушах. Часове наред. Дойл сякаш не забелязваше, че не говоря.

Най-после, около полунощ, получихме сигнал по радиостанцията, че Крийм се е раздвижил. Бе напуснал вечерята заедно с непозната жена и вероятно се прибираше вкъщи.

— Това майтап ли е? — каза Дойл. — Имам предвид… той знае, че следим всяка негова крачка, нали? И е забърсал жена, която ще доведе тук?

Кимнах.

— Мисля, че това е част от цялото представление.

Крийм не правеше нищо без причина. Опитваше се да натрие свободата си в лицата ни, нали? Нищо че само порнографските обвинения бяха достатъчни да го изпратят в затвора. Междувременно щеше да ни разиграва до последно.

Десет минути по-късно на улицата се появи черна лимузина, която спря на алеята пред къщата. Униформеният шофьор излезе от автомобила, но Крийм го изпревари и лично помогна на дамата си да слезе от колата. Лампата на верандата хвърляше оскъдна светлина, колкото да видя, че жената е висока, руса и — доколкото можех да преценя точно по вкуса на доктор Крийм.

Повече не можех да стоя безучастен.

— Какво правиш? — попита Дойл, когато посегнах към дръжката на вратата си.

— Каквото мога — отвърнах и слязох от колата. Тръгнах напряко през моравата, за да пресрещна двойката на плочника пред къщата.

— Извинете — извиках.

Жената се сепна и улови Крийм за лакътя.

— Всичко е наред — каза ѝ той. — Това е един от полицаите, за кои то ти разказах. Шийла Бишъп, запознай се с детектив Крос. Дошъл е да се увери, че няма да те накълцам на малки парченца.

Жената забели очи, без да пуска ръката на Крийм. На пръста ѝ висеше чифт сандали на висок ток, а тя носеше дълга рокля от блещукаща материя, която се диплеше около босите ѝ ходила.

— Съжалявам, че ви стреснах, госпожице Бишъп казах, — но ще бъда много по-спокоен, ако не влезете в къщата. Бих искал да ви извикам такси, ако не възразявате.

— А аз бих искала да си гледате работата — отсече тя.

Крийм само се усмихна, сякаш великодушно ни оставяше да решим сами.

— Би трябвало да знаете причината, поради която сме тук — казах ѝ. — Доктор Крийм е основен заподозрян за серия убийства в Джорджтаун. Вероятно сте чули за тях. Настоятелно ви предлагам…

Но госпожица Бишъп ме прекъсна:

— Във фоайето до входната врата има антична махагонова закачалка за връхни дрехи — каза тя и посочи към къщата.

— Моля?

— На горния етаж, вляво, е господарската спалня. Там Илайджа и Миранда държат колекцията си от керамика „Рокууд“. Освен това над леглото виси фантастична картина на Люсиен Фройд. Да продължавам ли?

Бях решил, че госпожица Бишъп се е почувствала неловко от присъствието ми, но се оказа, че съм сгрешил. Очевидно любовницата на доктор Крийм бе просто ядосана и нямаше търпение да влезе вътре.

Той бе заложил стръвта, а аз бях клъвнал, точно според очакванията му. Просто изумително.

— Не се тревожете, детективе — каза Крийм с твърде сладникава любезност. — Грешката ви е разбираема. Във всеки случай Шийла не би могла да бъде в по-голяма безопасност, щом вие и партньорът ви ще прекарате нощта отвън. Прав ли съм?

Той не изчака за отговор, а отключи вратата и пропусна госпожица Бишъп пред себе си. После се обърна отново към мен и прошепна:

— Ако това ще ви накара да се чувствате по-добре, ще оставя завесите разтворени — каза той и се усмихна.

После влезе вътре, затвори вратата и угаси осветлението на верандата.

89.

Следващите няколко часа бяха истинско мъчение. Изпитвах гняв към Крийм, ненавиждах начина, по който ни разиграваше.

И сякаш това не стигаше, монологът на Дойл не спря почти през цялото време. Той поназнайваше нещичко за полицейското наблюдение и имаше някои сериозни възгледи относно начина, по който трябваше да се структурират тези разследвания, но повечето от тях се губеха между дългите, безсмислени истории, които разказваше една след друга.

Около три сутринта пред къщата спря жълто такси. Минута по-късно светна лампата на верандата и Крийм излезе заедно с госпожица Бишъп. Сега тя носеше пазарска чанта и бе облечена с дрехи, взети — както подозирах направо от гардероба на госпожа Крийм.

Никой от двамата дори не погледна към нас, докато Крийм я настани в таксито и я изпрати. После той се обърна, помаха ни приятелски и се върна обратно в къщата.

— Ама че образ — каза Доил. — Не мога да проумея. Какво е това привличане между горещи мацки и богати задници? Всъщност няма значение. Току-що отговорих на собствения си въпрос. И все пак…

С две думи, не обичам да говоря, когато губя играта. Идеята да изтърпя още пет часа от същото, беше непоносима.

— Дойл, не ме разбирай погрешно — казах, — но има ли шанс да приключим тази смяна с по-малко приказки?

Той мигновено охладня и се нацупи, но ако това бе цената на тишината, бях готов да я платя. Ако имах късмет, това щеше да е първото и последното ни дежурство заедно.

После всичко потъна в спокойствие — както вътре, така и извън колата. Крийм остави лампата над входната врата включена и започна да снове из къщата. В пет часа взе вестника от верандата и влезе обратно — на горния етаж, мисля. След това не го видях повече.

После, малко след изгрев-слънце, телефонът ми звънна.

Не е толкова необичайно за мен да получавам обаждания по всяко време. Очаквах да видя на екрана номер от управлението или името на Бри. Но не беше никой от тях. Беше Стефани Гетман. Веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Стефани?

— Съжалявам, че звъня толкова рано — каза тя. — Всъщност исках да се обадя още снощи, но… е, сложно е за обяснение.

— Нещо се е случило с Ава — казах. Не беше въпрос. Сърцето ми хлопаше, а мозъкът ми прехвърляше вероятностите. Свръхдоза? Бягство? Злополука?

— Няма я, Алекс.

— Няма я? Какво значи това?

— Вчера не се е прибрала от училище, никой не знае къде е. Надявам се да не е неуместно, но знам, че двамата с Бри сте полицаи. Мислех си дали…

Щеше ми се Стефани да бе звъннала по-рано.

— Разбира се — отвърнах. — Веднага се заемаме. Разкажи ми всичко, което знаеш.