Александрийската връзка

Пролог

Палестина, април 1948 г.

Търпението на Джордж Хаддад бе на изчерпване. Пленникът му имаше смуглата кожа, орловия нос и хлътналите кафяви очи на сириец или ливанец. Също като него. Но у вързания за стола мъж имаше и нещо друго, което Хаддад не харесваше.

— Питам за последен път. Кой си ти?

Войниците на Хаддад бяха хванали непознатия преди три часа, точно на зазоряване. Вървял сам, невъоръжен. Което бе глупаво. Откакто през ноември англичаните бяха решили да разделят Палестина на две държави — арабска и еврейска, войната между двете страни не спираше да бушува. И въпреки това този глупак бе влязъл право в арабското укрепление, без да окаже каквато и да било съпротива, и не бе продумал нито дума, откакто го бяха вързали за стола.

— Не ме ли чуваш, малоумнико? Попитах кой си. — Хаддад говореше на арабски — език, който човекът явно разбираше.

— Аз съм Пазител.

Отговорът очевидно не беше разбран.

— Какво значи това?

— Ние сме Пазители на знанието.

Хаддад нямаше настроение за загадки. Точно вчера евреите бяха нападнали близкото село. Бяха отвели четирийсет палестинци — мъже и жени — до някаква кариера и ги бяха разстреляли. Нищо необикновено. Системно избиваха и прогонваха арабите отвсякъде. Конфискуваха земите, обитавани от семействата им цели шестнайсет века. Накба, катастрофата, се разгръщаше пред очите им. Мястото на Хаддад бе навън, трябваше да се бие с враговете, а не да стои тук и да слуша глупости.

— Всички сме Пазители на знанието — уведоми той пленника си. — Моето е как да премахна от лицето на земята всеки ционист, който се изпречи на пътя ми.

— Именно затова идвам. Не е нужно да има война.

Този човек действително бе малоумен.

— Сляп ли си? Евреите нахлуват в земите ни. Опитват се да ни смажат. Войната е единственият ни изход.

— Подценяваш решимостта на евреите. Оцелели са векове наред и ще продължат да оцеляват.

— Тази земя е наша. Ще победим.

— Има неща, които са по-мощни от куршумите и които могат да ви осигурят победа.

— Точно така. Бомби. А от тях имаме предостатъчно. Ще ви смажем до един, крадливи ционисти.

— Аз не съм ционист — заяви мъжът тихо, после млъкна.

Хаддад осъзна, че трябва да сложи край на разпита. Нямаше време за въпроси без отговор.

— Идвам от библиотеката, за да говоря с Камал Хаддад — най-накрая проговори мъжът.

Гневът отстъпи пред объркването.

— Това е баща ми.

— Казаха ми, че живее в селото.

Бащата на Джордж бе учен, специалист по палестинска история, който преподаваше в университета в Йерусалим. Силен и гръмогласен, с голямо тяло и голямо сърце, той наскоро бе играл ролята на посредник между арабите и англичаните, опитвайки се да спре масовото прииждане на евреите и да предотврати накба. Усилията му се бяха провалили.

— Баща ми е мъртъв.

За пръв път забеляза загриженост в празните очи на пленника.

— Нямах представа.

В съзнанието на Хаддад отново нахлу споменът, който искаше да прогони завинаги.

— Преди две седмици захапа дулото на пушката и си пръсна мозъка. Остави бележка, в която пишеше, че не може да понесе да гледа как рушат родината му. Смяташе се за виновен, че не е спрял ционистите. — Хаддад приближи пистолета към лицето на Пазителя. — Защо ти е баща ми?

— Само на него мога да предам информацията. Той е поканен.

Джордж усети, че отново го обзема ярост.

— Какви ги говориш?

— Баща ти бе човек, заслужаващ огромно уважение. Бе учен, достоен да получи достъп до нашето знание. Затова и дойдох, да го поканя да го сподели с нас.

Спокойният глас на мъжа подейства на Хаддад като ведро с вода, лиснато върху пламък.

— Какво да сподели?

Пазителят поклати глава.

— Мога да кажа само на него.

— Той е мъртъв.

— В такъв случай трябва да се избере друг кандидат.

Какви ги дрънкаше този човек? Джордж Хаддад бе пленявал не един и двама евреи — и ги бе изтезавал, за да научи каквото може, след което бе разстрелвал каквото бе останало от тях. Преди накба Хаддад отглеждаше маслини, но подобно на баща си бе привлечен от науката и искаше да продължи да учи. Сега това бе невъзможно. Светът явно компенсираше евреите за холокоста и създаваше границите на държавата Израел, чертаейки ги върху древните арабски земи. И всичко за сметка на палестинския народ.

Той допря пистолета между очите на мъжа.

— Току-що се самопровъзгласих за поканен. Кажи какво е това знание.

Очите на мъжа го пронизаха и за миг го обзе странно безпокойство. Този пратеник очевидно не за първи път се сблъскваше с подобна дилема. Хаддад се възхити на смелостта му.

— Водите ненужна война срещу враг, който е дезинформиран.

— Какви ги говориш?

— Ще разбере само следващият поканен.

Сутринта преваляше. Хаддад имаше нужда от сън. Надявал се бе да изтръгне от пленника имената на някои евреи от нелегалното движение, може би дори на чудовищата, които вчера бяха избили невинни хора. Проклетите англичани осигуряваха на ционистите пушки и танкове. От години бяха забранили на арабите да притежават оръжие, което ги поставяше в много неизгодно положение. Вярно бе, че арабите имаха числено превъзходство, но евреите бяха по-добре подготвени и Хаддад се опасяваше, че изходът на войната ще бъде легитимността на държавата Израел.

Той се взря отново в каменното, непоколебимо изражение, в очите, които нито за миг не се отклоняваха от неговите, и разбра, че пленникът му е готов да умре. През последните няколко месеца за Джордж Хаддад бе станало много по-лесно да убива. Жестокостите на евреите притъпяваха онова, което бе останало от съвестта му. Бе само на деветнайсет, но сърцето му се бе превърнало в камък.

Войната си е война.

И той натисна спусъка.