Александрийската връзка

17

Сряда, пети октомври, Виена, Австрия, 13:30 ч.

Сейбър спря пред портата и свали стъклото. Не показа никакви документи, но пазачът веднага му направи знак да мине. Огромният замък се намираше на четирийсет и пет километра югозападно от центъра на града, в местност, известна като Виенската гора. Построен от аристократи преди три века, той бе образец на бароково великолепие. Зад жълтеникавите стени се намираха седемдесет и пет просторни стаи, всяка завършваща със стръмни триъгълни стрехи от алпийски камък.

През замъгленото предно стъкло на аудито проникваха ярки слънчеви лъчи и Сейбър със задоволство установи, че асфалтовата алея и паркингите отстрани са празни. Само пазачите пред входа и неколцината градинари нарушаваха с присъствието си спокойната обстановка.

Изглежда, разговорът щеше да е на четири очи.

Паркира пред портала за автомобили и излезе от колата. Закопча сакото си марка „Бърбъри“ и тръгна по чакълестата алея към Къщата на пеперудите, впечатляваща постройка от XIX век, на неколкостотин метра южно от главната сграда на замъка. Боядисана в зелено, със стени, облицовани със стотици късове унгарско стъкло, тя прекрасно се вписваше в горския пейзаж. Вътре обогатената местна почва подхранваше огромно разнообразие от екзотични растения, но сградата бе получила името си — Schmetterlinghaus — от хилядите пеперуди, които пърхаха, необезпокоявани наоколо.

Сейбър дръпна дървената врата и пристъпи в покритото с пръст предно помещение. Тежка кожена завеса задържаше горещия влажен въздух вътре. Той я отметна. Стотици пеперуди танцуваха във въздуха под акомпанимента на нежна музика. Бах, ако не грешеше. Повечето растения бяха разцъфнали и спокойната сцена бе в смайващ контраст със студения есенен фон, очертан през набразденото от влага стъкло.

Собственикът на оранжерията, Синия стол, седеше сред буйната растителност. Лицето му бе на човек, който работи твърде много, спи твърде малко и не се интересува от здравословно хранене. Възрастният човек бе със сако от туид върху дебела жилетка. Което според Сейбър определено му създаваше неудобство. Но пък, помисли си той, студенокръвните същества се нуждаят от много топлина. Той съблече сакото си и пристъпи към един празен дървен стол.

— Guten morgen, Herr Sabre.

Новодошлият седна и кимна в отговор. Днес официалният език щеше да е немският.

— Растения, Доминик. Никога не съм те питал, но доколко ги познаваш?

— Знам само, че превръщат въглеродния двуокис в кислород.

Мъжът се усмихна.

— Нима не признаваш, че имат много други функции? Ами багрите, уютът, красотата?

Сейбър огледа джунглата, която ги заобикаляше, пеперудите, вслуша се в успокояващата музика. Тихата естетика не му въздействаше, но бе достатъчно съобразителен да не изрази мнението си и отговори неопределено.

— Имат своята стойност.

— А за пеперудите какво знаеш?

В скута на мъжа лежеше порцеланова чинийка, намазана с почернял банан. Насекоми с криле от сапфир, алено кадифе и слонова кост лакомо пируваха с поднесения дар.

— Привлича ги миризмата. — Мъжът лекичко погали крилцата на една пеперуда. — Наистина изящни същества. Летящи скъпоценни камъни, които се втурнат в света с великолепието на цветовете си. За нещастие живеят едва няколко седмици, преди отново да станат част от хранителната верига.

Четири златистозелени пеперуди се присъединиха към пиршеството.

— Тези са рядък вид. Papilio dardanus. Лястовича опашка. Внасям какавидите им чак от Африка.

Сейбър ненавиждаше всякакви насекоми, но се постара да изглежда заинтригуван и зачака.

Накрая мъжът попита:

— Добре ли мина всичко в Копенхаген?

— Точно както предвидихте. Откъде бяхте толкова сигурен?

— Той нямаше избор. За да защити сина си, трябва да разкрие връзката. Толкова е уязвим. Хората като него са лесно предвидими.

— Възможно е да се досети, че го манипулираме.

— Убеден съм, че вече се е досетил, но искрено си вярва, че в крайна сметка е успял да излезе победител. Едва ли предполага, че съм планирал смъртта на онези хора.

Състареното лице на мъжа леко се сгърчи в бледа усмивка.

— Тази игра ти харесва, нали?

— Действително има приятни моменти. — Той млъкна за миг и добави: — Когато се играе правилно.

Още няколко пеперуди се присъединиха към другите върху чинията.

— Всъщност играта е като с тези прекрасни създания — отбеляза Синия стол. — Тъпчат се, привлечени от примамката на леснодостъпната храна. — Кокалестите му пръсти хванаха една от пеперудите за крилцата, а тъмните й пипалца и миниатюрните крачета се заусукваха в опит да се освободят. — С лекота мога да убия този екземпляр. Нима е трудно?

Синия стол пусна пеперудата. Оранжево-жълтите криле запърхаха тромаво, после се издигнаха във въздуха.

— Но със същата лекота мога и да я пусна. — Мъжът се обърна към Сейбър. — Трябва да използваш инстинктите на Малоун в наш интерес.

— Такава ми е идеята.

— Какво ще предприемеш, когато открием връзката? — попита Синия стол.

— Зависи.

— Малоун ще трябва да бъде убит.

— Мога да се справя.

Възрастният мъж му хвърли кос поглед.

— Може да се окаже нелека задача.

— Подготвен съм.

— Има един проблем.

Сега щеше да разбере защо са го повикали обратно във Виена.

— Израелците са нащрек. Вероятно Джордж Хаддад отново се е обадил на Западния бряг, а еврейските шпиони сред палестинските власти докладват, че се е свързал с Тел Авив. Знаят, че е жив, а предполагам, знаят и къде се намира.

Това действително бе сериозен проблем.

— Столовете са запознати с тези разкрития и одобриха пълномощията, които ти дадох, за да се справиш със ситуацията както сметнеш за добре.

Което Сейбър и без тяхно съгласие смяташе да направи.

— Както знаеш, израелците имат коренно различна мотивация от нашата. Ние искаме да се доберем до връзката. Те искат да я унищожат.

Сейбър кимна.

— В онова кафе бомбардираха и свои хора, само и само да очистят Хаддад.

— Евреите са голям проблем — тихо заяви Синия стол. — Винаги са били сложни. Когато си различен и твърдоглав, неминуемо развиваш и огромна гордост.

Сейбър реши да не коментира последното изказване.

— Смятаме да помогнем за решаването на еврейския проблем.

— Не съзнавах, че има такъв проблем.

— За нас не, но при нашите арабски приятели нещата стоят другояче. Така че трябва да спечелиш преднина пред израелците. Не бива да им позволим да се намесят.

— В такъв случай трябва незабавно да тръгвам.

— Къде е Малоун?

— В Лондон.

Синия стол млъкна и се съсредоточи върху насекомите, които пърхаха с крилца в скута му. Накрая ги бръсна с ръка.

— На път за Лондон трябва да се отбиеш на едно място.

— Имам ли време?

— Нямаш избор. Наш агент в израелското правителство разполага с информация, която държи да предаде лично, и то на теб, и настоява да му се плати.

— Като всички.

— Намира се в Германия. Няма да ти отнеме много време. Използвай някой от самолетите на компанията. Имам информация, че този човек е проявил небрежност. Разкрил се е, макар сам да не е разбрал. Приключи с него и закрий сметката.

Това бе ясно.

— Излишно е да ти казвам, че ще има и други, които ще наблюдават. Така че ще те помоля да изиграеш едно незабравимо представление. Израелците трябва да разберат, че в тази игра залозите са твърде високи. — Възрастният мъж се намести върху дървения стол, после отново сведе острия си нос към чинията. — Наясно си какво ще се случи този уикенд, нали?

— Естествено.

— Ще ми трябва финансовото досие на една определена личност. Най-късно до петък. Може ли да се уреди?

Сейбър знаеше кой е правилният отговор, макар и за тази задача да нямаше никакво време.

— Разбира се.

Синия стол му даде името на човека, когото трябваше да разследва, след което добави:

— Нека доставят информацията тук. Междувременно, действай както сметнеш за най-добре.

18

Вашингтон, окръг Колумбия, 7:30 ч.

Стефани реши да остане в столицата. Тук бяха всички главни играчи и ако щеше да помага на Малоун, трябваше да е близо до всеки един от тях. Имаше постоянна връзка с Атланта и централата на проект „Магелан“ чрез лаптопа и мобилния телефон, а и бе изпратила трима агенти в Дания. Други двама вече бяха пристигнали в Лондон, а още един бе на път за Вашингтон. Засега хотелската й стая щеше да играе ролята на команден център.

Чакаше вече двайсет минути и когато телефонът на бюрото й най-после иззвъня, тя се усмихна. Едно качество не можеше да отрече на Торвалдсен — точността. Вдигна слушалката.

— Да, Хенрик?

— Толкова ли си сигурна, че съм аз?

— Точно навреме.

— Закъснението е проява на невъзпитание.

— Напълно съм съгласна. Какво успя да разбереш?

— Достатъчно, за да съм наясно, че имаме проблем.

Предишния ден Торвалдсен бе изпратил екип детективи да проследят ходовете на убитите от Малоун двама мъже. Тъй като единият от тях бе застрелял федерален агент, Стефани бе успяла да изиска и помощта на Европол.

— Чувала ли си някога за die Ordnung vom Goldenen Vlies? Орденът на Златното руно?

— Европейски икономически картел. Чувала съм за него.

— Трябва ми интернет връзка с лаптопа ти.

— Секретна е — побърза да обясни тя.

— Уверявам те, че информацията, с която разполагам, ми осигурява всички разрешителни.

Тя му даде адреса. След минутка на екрана й се появиха пет фотографии на мъже. Три бяха до раменете, две — в пълен ръст. И петимата бяха прехвърлили седемдесет, лицата им бяха като карикатури, целите в ъгловати бръчки, студени и безизразни, но всяко излъчваше изтънченост и аристократичната самоувереност на хора, свикнали да постигат своето.

— Орденът на Златното руно бил сформиран повторно в края на четирийсетте, точно след комунистическото национализиране на австрийската индустрия. Създаден бил във Виена, а първоначално членството било ограничено до избрана група индустриалци и финансисти. През петдесетте разширил обхвата си и включил промишлени и минни магнати, както и нови финансисти.

Тя придърпа един бележник и свали капачката на химикалката.

— Как така сформиран повторно?

— Името идва от средновековен френски орден, създаден през 1430 година от Филип, херцог на Бургундия. Но някогашната рицарска групировка просъществувала едва няколко десетилетия. С течение на времето се появявали различни негови наследници, а в Австрия все още съществува официален Орден на Златното руно. Но заплахата идва от икономическия картел със същото име.

Очите й бяха приковани в екрана, умът й се опитваше да запечата строгите физиономии.

— Любопитна групировка — продължи Торвалдсен. — Делата на Ордена се ръководят от строг кодекс от правила. Броят на членовете е ограничен до седемдесет и един. Управлява ги Кръг от пет Стола. Така нареченият Син стол оглавява както Кръга, така и целия орден. Обличат се в алени роби и се кичат със златни медальони, всеки от които изобразява кремък и огниво, изпускащи огнени езици, обхванали златно руно. Доста драматично.

Стефани определено бе съгласна.

— А ето и малко информация за петимата на екрана ти. Горният вляво е австрийски индустриалец, Алфред Херман. Понастоящем той заема Синия стол. Мултимилиардер, притежава европейски фабрики за стомана, мини в Африка, каучукови плантации в Далечния изток и банкови концерни из целия свят.

Торвалдсен продължи с обясненията за останалите четирима. Един от тях притежаваше контролния пакет в мултинационална банка с клонове из цяла Австрия, Германия, Швейцария и Холандия, наред с фармацевтични и автомобилни компании. Друг бе водеща фигура на европейските пазари на ценни книжа и притежаваше инвестиционни компании, които управляваха портфейлите на множество държави от Европейския съюз. Трети притежаваше изцяло две френски и една белгийска фирми, водещи производители на самолети извън Съединените щати. Последният се бе провъзгласил за „крал на бетона“, а компаниите му бяха главните производители в бранша за Европа, Африка и Близкия изток.

— Страховита групичка — отбеляза Стефани.

— Меко казано. В Кръга на Столовете винаги се е забелязвала явна арийска нишка — избират се най-често немци, швейцарци и австрийци, а постът им е доживотен. Едновременно с това се избира Сянка, която да може незабавно да замести и да наследи Стола при ненавременна смърт. Синия стол се избира от останалите Столове и също е несменяем до смъртта си.

— Доста добре организирани дяволи.

— С което се гордеят. Всички членове се срещат два пъти годишно на официално събрание, веднъж към края на пролетта, втория път — преди началото на зимата, в имението на Алфред Херман с площ хиляда и шестстотин декара извън Виена. През останалата част от годината делата се ръководят от столовете или чрез постоянни комисии. Имат си съветник, ковчежник и секретар, включително и поддържащ екип, който по принцип работи извън замъка на Херман. Процедурата е умишлено опростена. Без излишни парламентарни протакания.

Тя продължи да си води бележки.

— Синия стол няма право на глас нито в Кръга, нито на събранието, освен ако няма равен резултат при гласуването. Поради нечетния брой на седемдесетте и един членове и петимата Стола това понякога се случва.

Стефани не можеше да не се възхити на детективските усилия на Торвалдсен.

— Разкажи ми за членовете.

— Повечето са европейци, но сред настоящите членове има и четирима американци, двама канадци, трима азиатци, бразилец и австралиец. Има и мъже, и жени. Още преди десетилетия започнали да допускат жени. Рядко някой напуска, а списъкът от чакащи членство гарантира, че винаги ще се поддържа бройка от седемдесет и един.

— А защо централата е в Австрия? — полюбопитства тя.

— По същата причина, поради която мнозина държат парите си там. Изрична клауза в конституцията на страната забранява нарушаването на банковата тайна. Парите трудно могат да бъдат проследени. Орденът има добро финансиране. Членовете се оценяват на еднакъв принцип, основаващ се на проектобюджет. Миналогодишният надхвърли сто и петдесет милиона евро.

— И за какво харчат подобни средства?

— За онова, за което човечеството жадува открай време — политическо влияние, насочено предимно към усилията на Европейския съюз да централизира валутата и да отстрани търговските бариери. Възраждането на Източна Европа също ги интересува. Преустройството на инфраструктурата в Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и Полша е сериозна работа. Чрез няколко добре обмислени вложения членовете успяват да възвърнат неколкократно инвестициите си.

— И все пак, Хенрик, сто и петдесет милиона евро не могат да се похарчат за гарантиране на строителни договори и подкупване на политици.

— Права си. Има и по-велика цел.

Стефани започваше да губи търпение.

— Слушам.

— Близкият изток. Той е главният им приоритет.

— От къде, за бога, имаш тази информация?

От другия край на телефонната линия настъпи мълчание.

Тя зачака.

— Аз съм един от членовете.

19

Лондон, 12:30 ч.

Пам и Малоун се спуснаха по рампата от самолета на Бритиш Еъруейс. Бяха прекарали нощта в Кристиангаде, след което взеха полет от Копенхаген до Англия, удобна спирка за Пам на път за Джорджия, а за Малоун — важна крайна цел. Гари оставиха при Торвалдсен. Синът му го познаваше от двете прекарани в Дания лета. Преди да се ориентира напълно в ситуацията, Малоун смяташе Кристиангаде за най-безопасното място за Гари. Като допълнителна предпазна мярка Торвалдсен бе наел екип от частни охранители в имението. Пам не бе във възторг от това решение и отново се бяха скарали. В крайна сметка тя оцени разумността на този вариант, особено като се имаше предвид случилото се в Атланта. При положение че кризата бе отминала, тя трябваше да се върне на работа. Бе напуснала Атланта набързо, без дори да уведоми фирмата си. Никак не искаше да остави Гари, но накрая прие, че Малоун е в състояние да се погрижи за сина им много по-добре, отколкото тя.

— Дано все още имам работа — вметна тя.

— Предполагам, че парите, които си им донесла, ти гарантират снизхождение. Ще им разкажеш ли какво се е случило?

— Ще се наложи.

— Всичко е наред. Кажи им каквото трябва.

— Защо продължаваш да вършиш това? — попита го тя. — Защо просто не се откажеш?

Забеляза, че след добрия сън голяма част от мрачното й настроение се бе стопило. Многократно се бе извинила за вчерашната си постъпка и той бе махнал с ръка. Всъщност изобщо не желаеше да разговаря с нея и благодарение на късната резервация по време на полета не седяха един до друг. Което бе добре. Все още имаха да си казват много неприятни неща относно Гари, но моментът не беше подходящ.

— Само така можем да сме сигурни, че подобно нещо няма да се повтори — каза той. — Ако не съм единственият, който знае за връзката, вече няма да бъда тяхна цел. А съответно и вие двамата с Гари.

— Какво смяташ да правиш? — попита го Пам.

Той наистина нямаше представа, така че отговорът му бе искрен.

— Ще преценя, когато стигна там.

Проправиха си път през тълпата, устремила се към терминала, мълчанието и равномерните им крачки бяха явно доказателство, че разделени им е по-добре.

Приспаните сетива на Малоун, изострени от дванайсетте години като агент, работещ по секретен проект, отново се бяха пробудили. В самолета един мъж бе привлякъл вниманието му. Седеше три реда пред него в срещуположния край на салона. Качил се бе в Копенхаген. Имаше сухо и слабо тяло, бе мургав, с набола неколкодневна брада. По време на полета нищо не бе предизвикало съмненията му. Но макар мъжът да бе напуснал самолета доста преди тях, се бе озовал зад гърбовете им. И това вече беше проблем.

— Вчера застреля онзи човек, без въобще да се замислиш — продължаваше Пам. — Плашиш ме, Котън.

— Ставаше въпрос за безопасността на Гари.

— Така ли действаше тогава?

— През цялото време.

— Нагледах се на достатъчно смърт в този живот.

Той също.

Продължаваха да вървят мълчаливо. Малоун усети, че бившата му съпруга се кани да му каже нещо важно.

— Вчера не ти споменах — обади се тя — предвид всичко, което се случи, но в живота ми има нов мъж.

Това можеше само да го радва, но се питаше защо тя намира за необходимо да го споделя с него.

— Отдавна не се интересуваме един от друг.

— Знам. Но той донякъде е специален. — Тя вдигна ръка и му показа китката си. — Подари ми този часовник.

Определено се гордееше с подаръка, така че Малоун реши да не й разваля удоволствието.

— „Таг Хойер“. Не е зле.

— И аз така си помислих. Страшно ме изненада.

— Добре ли се държи с теб?

— Приятно ми е с него — кимна тя.

Малоун не знаеше какво да отговори.

— Споменавам го само, защото мисля, че е време да се помирим.

Влязоха в терминала, претъпкан с хора. Време бе да се разделят.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита го тя. — Самолетът ми за Атланта е чак след седем часа.

Той тъкмо репетираше думите за сбогом, които трябваше да прозвучат небрежно.

— Май не е особено подходящо. По-добре да съм сам. — Не му се искаше да изрече това, което мислеха и двамата. Особено след вчерашния инцидент.

— Разбирам — кимна тя. — Просто си мислех, че ще е приятно да прекараме следобеда заедно.

Това възбуди любопитството му.

— Защо ти е да идваш с мен? Мислех, че искаш да забравиш случилото се.

— За малко да ме убият заради тази твоя връзка, така че съм любопитна. А и какво да правя на летището?

Трябваше да признае, че изглежда чудесно — бе с пет години по-млада от него, но приличаше на момиченце. Изражението й напомняше някогашната Пам, едновременно безпомощна, независима и привлекателна, така че не му се искаше да е хаплив. Осеяното й с лунички лице и сините й очи предизвикаха вълна от спомени, които се бе опитал да изтрие от съзнанието си, особено след като бе научил за Гари.

Двамата с Пам бяха прекарали заедно дълги години. Бяха споделяли живота си. И добър, и лош. Той беше на четирийсет и осем, разведен от повече от година, разделен от почти шест.

Може би бе време да го преодолее. Станалото — станало. Той самият не беше ангел.

Но обявяването на примирието трябваше да почака, така че Малоун само се усмихна.

— Прибирай се в Атланта и се пази, чуваш ли?

Тя се усмихна.

— И аз мога да кажа същото за теб.

— За мен е невъзможно. Но съм сигурен, че новият мъж в живота ти ще се радва да те види вкъщи.

— Все пак трябва да поговорим, Котън. И двамата заобикаляме темата.

— Ще поговорим, когато всичко приключи. Какво ще кажеш за временно примирие дотогава?

Тя искаше същото.

— Добре.

— Ще те държа в течение и не се безпокой за Гари. Хенрик ще се грижи за него. Ще го пазят добре. Имаш телефона, така че можеш да му се обаждаш когато пожелаеш.

Той й помаха весело, а после тръгна към изхода и към такситата. Нямаше багаж. В зависимост от продължителността на престоя си щеше да си купи някои неща, но това щеше да стане по-късно.

Преди да напусне сградата, искаше да провери още нещо.

Тръгна към изхода, приближи се до будката за информация и дръпна една карта на града от стойката. Небрежно се извърна и започна да я изучава, а погледът му се плъзна от листа към потока от хора, който продължаваше да се излива през широкия терминал.

Ако някой действително го преследваше, би трябвало да изчаква тръгването му. Но въпросната личност пое след Пам. А това вече сериозно го притесни.

Малоун хвърли картата на щанда и се отправи към срещуположната страна на терминала. Пам влезе в едно от многобройните кафенета, очевидно решена да прекара времето си на чаша кафе. Мъжът зае позиция в един безмитен магазин, откъдето имаше пряка видимост към кафенето.

Интересно. Изглежда, Малоун не бе най-важната личност за деня. Той също влезе в кафенето.

Пам седеше в едно сепаре и той спря при нея. Изражението й говореше, че определено е изненадана.

— Какво правиш тук?

— Размислих. Защо не дойдеш с мен?

— Ще ми е много приятно.

— При едно условие.

— Знам. Да си държа устата затворена.

Стефани остави думите на Торвалдсен да проникнат в съзнанието й, след което попита:

— Ти си член на Ордена на Златното руно, така ли?

— От трийсет години. Винаги съм го приемал единствено като средство за общуване между хора с пари и власт. Това и правим през повечето време…

— Когато не подкупвате политици и не си купувате договори.

— Хайде, Стефани. Знаеш какви са правилата в живота. Не ги измислям аз. Просто се ръководя от по-важните.

— Разкажи ми какво знаеш, Хенрик. И без глупости, моля те.

— Детективите ми тръгнаха по следите на двамата убити. Единият си има приятелка в Амстердам. Разказала им, че приятелят й често работел за някакъв чужденец. Веднъж успяла да го зърне и по описанието й ми се стори, че и аз съм го виждал.

Тя изчака.

— Интересното е, че от години насам, по време на различните сбирки на Ордена, често чувам за изгубената Александрийска библиотека. Заемащият в момента Синия стол Алфред Херман е обсебен от тази тема.

— Знаеш ли защо?

— Смята, че можем да научим много от древните.

Това й се струваше малко вероятно, но бе любопитна да разбере повече.

— Каква е връзката между двамата убити и Ордена?

— Мъжът, когото описала приятелката на убития, е присъствал на събирания на Ордена. Не като член. Като служител. Не бе успяла да чуе името му, но приятелят й веднъж споменал псевдоним, който съм чувал и преди. Die Klauen der Adler.

Тя мълчаливо си преведе думите. Ноктите на орела.

— Ще ми обясниш ли?

— Какво ще кажеш да изчакаш, докато съм съвсем сигурен?

През юни, когато за пръв път се бе срещнала с Торвалдсен, той не бе демонстрирал особена общителност, което допълнително бе разпалило и без това съществуващото напрежение помежду им. Но оттогава Стефани се бе научила да не го подценява.

— Добре. Спомена, че основният интерес на Ордена е Близкият изток. Какво имаш предвид?

— Оценявам, че не ме притискаш.

— Все някога трябва да започнем да си сътрудничим. Така или иначе, нямаше да ми кажеш.

Торвалдсен се подсмихна.

— Доста си приличаме.

— Това вече ме плаши.

— Не е толкова лошо. Но в отговор на въпроса ти за Близкия изток, за съжаление арабският свят уважава единствено силата. Тези хора знаят как да се пазарят, а имат и с какво, особено петрола.

По този въпрос не можеше да спори.

— Кой е враг номер едно за арабите? — продължи Торвалдсен. — Америка? Не. Израел. Той е трънът в петата им. Точно там се е забил. Насред собствения им свят. Еврейска държава. Отцепена през 1948 година, когато близо милион араби били насилствено изселени. Вярно е, че и евреите са страдали. Но светът подари на евреите земя, която палестинци, египтяни, йорданци, ливанци и сирийци от столетия са наричали своя. Накба, катастрофа, така наричат те станалото.

— И веднага избухна войната — вметна Стефани. — Първата от много.

— Всяка една е спечелена от Израел. През последните шейсет години израелците са се вкопчили здраво в своята земя и всичко това, защото Бог е казал на Авраам, че така трябва да бъде.

Стефани си спомни цитираното от Брент Грийн. И Господ рече на Аврама: дигни сега очи и от мястото, дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека.

— Божиите думи към Авраам са едничката причина, поради която Палестина бе дадена на евреите — завърши Хенрик. — Това уж е родината на техните предци, обещана им лично от Господ. Кой би могъл да го оспори?

— Поне един палестински учен, когото познавам.

— Котън ми разказа за Джордж Хаддад и библиотеката.

— Не е трябвало да го прави.

— Мисля, че в момента никак не му пука за правилата, а и ти не си сред любимите му хора точно сега.

Бе си го заслужила.

— Източниците ми във Вашингтон твърдят, че от Белия дом искат да издирят Хаддад. Но предполагам, че ти си в течение.

Тя не отговори.

— Не съм и очаквал нито да потвърдиш, нито да оспориш. Тук става нещо, Стефани. Нещо изключително важно. Хората с власт обикновено не си губят времето за глупости.

Тя бе съгласна.

— Можеш да взривяваш хора колкото си искаш. Да ги тероризираш ежедневно. Нищо няма да постигнеш. Но когато притежаваш това, което врагът ти желае страстно или пък не иска друг да го притежава, тогава вече имаш истинска власт. Познавам Ордена на Златното руно. Средство за упражняване на влияние — ето какво искат Алфред Херман и Орденът.

— И за какво ще го използват?

— Ако се окаже, че това средство нанася удар в сърцето на Израел, което е възможно, арабският свят би наддавал, за да се сдобие с него. А всеки от Ордена има интерес от приятелските отношения с арабите. Дори само цената на петрола е достатъчна да привлече вниманието им, а новите пазари за стоките и услугите им — ето една още по-щедра награда. Кой знае? Информацията може да постави под въпрос самата еврейска държава, което би успокоило множество открити рани. Дългогодишната поддръжка на Израел излиза скъпо на Америка. Колко пъти се е налагало? Някоя арабска държава заявява, че Израел трябва да бъде унищожен. Обединените нации се намесват. Съединените щати осъждат изказването. Всички са разгневени. Вадят се шпагите. А после трябва да се извадят концесиите и доларите, за да се умирят духовете. Представи си, ако вече няма нужда от подобни действия, колко по-сговорчив щеше да бъде целият свят, включително и Америка.

Възможно бе Лари Дейли да се стреми именно към подобен резултат от дейността на президента. Но все пак не можеше да не попита:

— Каква информация би могла да бъде толкова съдбоносна?

— Не знам. Но преди няколко месеца двамата с теб прочетохме един документ, който променя нещата из основи. Възможно е тук да става въпрос за нещо със сходна сила.

Прав беше, но реалността бе друга.

— Котън се нуждае от тази информация.

— Ще си я получи, но първо трябва да научим цялата история.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Зимното събрание на Ордена е този уикенд. Нямах намерение да присъствам, но размислих.

20

Лондон, 13:20 ч.

Малоун слезе от таксито и заоглежда тихата улица. Множество фасади със стрехи, набраздени странични подпори и первази с цветя. Всяка от живописните къщи от XVIII век изглеждаше като мирно убежище от проблемите на реалността, което, естествено, приютяваше книжни плъхове и учени. Джордж Хаддад би следвало да се чувства у дома си.

— Тук ли живее? — попита Пам.

— Надявам се. Не съм чувал нищо за него от почти година. Но преди три години ми бе даден този адрес.

Следобедът бе хладен и сух. Сутринта бе прочел в „Таймс“, че Англия все още е обхваната от необичайна есенна суша. Мъжът от „Хийтроу“ не ги бе последвал, но може би някой друг бе поел щафетата. Все пак наоколо не се виждаха други таксита. Чувстваше се странно, че все още е с Пам, но пък май си го бе заслужил. Сам си го бе изпросил, като бе настоял тя да дойде с него. Изкачиха стъпалата до входа и влязоха в сградата. Малоун остана във фоайето, за да огледа улицата. Не се появиха нито хора, нито коли.

Звънецът за апартамента на третия етаж издаде дискретен звук. Мъжът с маслинената кожа, който отвори вратата, бе дребен и слаб, с пепелявосива коса и четвъртито лице. Кафявите му очи се оживиха, когато зърна госта си, но Малоун забеляза и мигновено потиснатото вълнение в широката приветлива усмивка.

— Котън. Каква изненада. Тъкмо онзи ден си мислех за теб.

Стиснаха си топло ръцете и Малоун представи Пам.

Хаддад ги покани да влязат. Дневната светлина бе приглушена от плътните дантелени пердета. Малоун хвърли бърз поглед към обстановката, в която сякаш цареше умишлено безредие — пиано, няколко шкафа, кресла, лампи с копринени абажури, дъбова маса, върху която компютърът бе почти скрит зад книги и документи.

Хаддад махна с ръка, сякаш искаше да прегърне хаоса.

— Ето това е моят свят, Котън.

Стените бяха осеяни с карти, толкова много, че тревистозелените тапети почти не се виждаха. Погледът на Малоун се плъзна по тях и той мислено отбеляза, че изобразяваха Светите земи, Арабия и Синайския полуостров, а възрастта им варираше от днешни дни до древността. Някои бяха фотокопия, други — оригинали, но всички бяха изключително интересни.

— Това също е част от манията ми — отбеляза Хаддад.

След като размениха задължителните незначителни приказки, Малоун реши да пристъпи направо към въпроса.

— Нещата се промениха. Затова и съм тук. — Описа случилото се от предишния ден.

— Синът ти в безопасност ли е? — попита Хаддад.

— Добре е. Преди пет години не зададох никакви въпроси, защото това бе част от работата ми. Но вече не е така и искам да знам какво точно става.

— Ти ми спаси живота.

— Което би трябвало да ми дава право да искам да науча истината.

Хаддад ги покани в кухнята, където седнаха около кръглата маса. Във въздуха тегнеше застоялата миризма на вино и тютюн.

— Всичко е много сложно, Котън. Аз самият започнах да разбирам едва през последните няколко години.

— Джордж, трябва да науча всичко.

Малоун усети как помежду им се установява неловко разбирателство. Старите приятелства отмират. Хората се променят. Това, което двама души ценят един в друг, с времето става повод за неудобство. Но Малоун знаеше, че Хаддад му се доверява, и искаше да му отвърне със същото.

Най-накрая палестинецът проговори. Разказът му ги върна към 1948 г., когато деветнайсетгодишният младеж бе воювал на страната на палестинската съпротива, опитваща се да възпре ционисткото нашествие.

— Убих много мъже — каза Хаддад. — Но един от тях никога не забравих. Беше дошъл да види баща ми. За съжаление тази благословена душа вече бе отнела живота си. Пленихме го, смятайки, че е ционист. Бях млад, изпълнен с ненавист, с нетърпение, а той говореше безсмислици. Така че го застрелях. — Очите на Хаддад се навлажниха. — Беше Пазител и аз го убих, без да науча нищо. — Той млъкна за миг. — След повече от петдесет години, колкото и да е невероятно, ме посети друг Пазител.

Малоун се запита какво ли означава всичко това.

— Появи се в дома ми и изрече същото, което бе изрекъл и онзи, другият, през 1948 година.

— Аз съм Пазител.

Правилно ли го бе чул Хаддад? Този въпрос моментално изникна в съзнанието му.

— От библиотеката? Нима ще ми отправите покана?

— Откъде знаете?

Хаддад заразказва какво се бе случило преди толкова години. Докато говореше, се опита да прецени госта си. Беше жилав, с катраненочерна коса, гъсти мустаци и загоряло от слънцето лице. Спретнат и ненатрапчиво облечен, с подобаващи обноски. Както и първият пратеник.

По-младият мъж мълчеше и Хаддад реши, че този път ще прояви търпение. Най-накрая Пазителят заговори:

— Имаме впечатления от статиите ви и публикуваните изследвания. Знанията ви върху древните библейски текстове са впечатляващи, както и способността ви да интерпретирате оригиналния староеврейски текст. А и критиките ви към общоприетите преводи са доста убедителни.

Комплиментите му бяха приятни. Подобни думи бяха рядкост на Западния бряг.

— Нашата организация е древна. Преди много години първите Пазители успели да спасят голяма част от Александрийската библиотека. Огромен подвиг. От време на време отправяме покана към хора, които, като вас самият, биха допринесли за каузата.

В главата му нахлуха множество въпроси, но Хаддад попита само:

— Пазителят, когото застрелях, твърдеше, че войната, която водим, е ненужна. Че има и по-голяма сила от куршумите. Какво е искал да каже?

— Не мога да ви отговоря. Явно баща ви не е успял да достигне библиотеката, така че не е могъл да се възползва от знанието ни — както и ние от неговото. Надявам се вие да успеете.

— Какво значи „не е успял да достигне“?

— За да спечелите правото да използвате библиотеката, трябва първо да се докажете, като изминете Пътя на героя. — Мъжът извади един плик. — Разчетете мъдро тези думи и ще ви чакам на входа, където за мен ще е чест да ви поканя в библиотеката.

Той пое плика.

— Аз съм възрастен човек. Нима бих могъл да предприема дълго пътуване?

— Ще намерите нужната сила.

— А защо?

— Защото в библиотеката ще намерите отговорите.

— Грешката ми бе — продължи Хаддад, — че споделих с палестинските власти за това посещение. Казах им истината. Не успях да предприема пътуването. Когато докладвах за случилото се, смятах, че говоря пред приятели на Западния бряг. Но израелските шпиони научиха всичко и в следващия миг двамата с теб се озовахме в кафенето, което те взривиха.

Малоун си припомни този ден. Един от най-страшните в живота му. Едва бе успял да измъкне и двама им.

— Какво си правел там? — попита Пам, а в гласа й се долавяше загриженост.

— С Джордж се познаваме от години. И двамата се интересуваме от книги, особено от Библията. — Той посочи към палестинеца. — Този човек е експерт от световна величина. Приятно ми бе да разменяме мисли.

— Никога не съм знаела, че се интересуваш от религии — отбеляза Пам.

— Очевидно има доста неща, които не сме знаели един за друг. — Видя, че тя схваща намека му, така че умишлено направи пауза, после продължи: — Когато Джордж надушил, че е в опасност и че не може да се довери на палестинците, решил да се обърне към мен за помощ. Стефани ме изпрати да разбера какво се случва. Когато гръмна бомбата, Джордж пожела да изчезне. Всички решиха, че е загинал при взрива. Така че просто го скрих.

— Под кодовото название „Александрийската връзка“ — каза Пам.

— Някой обаче ме е открил — обяви Хаддад.

Малоун кимна.

— Имало е пробив в компютърната система. Но там няма информация къде живееш, а само, че съм единственият, който знае местонахождението ти. Затова и са се насочили към Гари.

— За което искрено съжалявам. Никога не бих изложил сина ти на опасност.

— Тогава кажи ми, Хаддад, защо толкова желаят смъртта ти?

— По времето, когато ме посети вторият Пазител, работех върху една теория относно Стария завет. Вече бях публикувал няколко разработки върху тогавашното състояние на Светото писание, но бях достигнал и до още нещо. — Бръчките около очите на Хаддад станаха по-дълбоки, той сякаш се бореше с мислите си. — Християните обикновено се интересуват от Новия завет — започна Хаддад. — Евреите се позовават на Стария. Бих казал, че повечето християни слабо познават Стария завет. Знаят само, че Новият изпълнява пророчествата на Стария. Но Старият завет е важен, а в текста му има множество противоречия, и то такива, които лесно могат да оспорят посланието му.

Малоун бе чувал разсъжденията на Хаддад и по-рано, но този път долови необичайна настойчивост.

— Примерите са много. В Битие има две противоречиви версии на сътворението. Представени са две различни генеалогии на Адамовото поколение. А след това и потопа. Бог нарежда на Ной да вземе седем двойки чисти животни и един чифт нечисти. В друга част от Битие са само по една двойка от двата вида. В единия вариант Ной пуска гарван да търси сушата, а в друг — гълъб. Има разминаване дори и в продължителността на потопа. Четирийсет дни и нощи или триста и седемдесет? Споменават се и двете числа. Да не говорим за десетките дублетни форми в текстовете, като например различните имена за Бог. В една част се цитира Иахве, в друга — Елохим. Не е ли редно поне името Божие да съвпада?

Малоун се сети за събитията отпреди няколко седмици във Франция, когато бе чувал сходни оплаквания за четирите Евангелия от Новия завет.

— Повечето учени вече смятат — продължаваше Хаддад, — че Старият завет е съставен от множество автори, и то в продължение на изключително дълъг период от време. Че е майсторска компилация от различни източници. Това заключение е съвсем категорично и никак не е ново. Един испански философ от дванайсети век е сред първите, които отбелязват, че Битие, 12:6 — в тая земя тогава живееха хананейци — не би могло да е писано от Мойсей. Как би могъл Мойсей да бъде автор на Петокнижието, след като последната от тях описва с подробности мига и обстоятелствата на смъртта му? А и множеството литературни пояснения. Например при споменаването на древните наименования на териториите има бележка в текста, че тези места съществуват и до днес. Това категорично сочи, че по-късни влияния са оформяли, разширявали и вероятно поукрасявали текста.

— И при всяка такава редакция се е губело по малко от първоначалния смисъл — вмъкна Малоун.

— Несъмнено. Според най-точните преценки, Старият завет е съставен някъде между 1000 и 586 година преди Христа. По-късните версии са някъде между 500 и 400 година преди Христа. А е възможно текстът да е бил променян и през 300 година преди Христа. Никой не знае със сигурност. Знаем само, че Старият завет е смесица от различни текстове, като всеки е писан при различни исторически и политически условия и изразява различни религиозни виждания.

— Разбирам — каза Малоун, като отново се сети за противоречията в Новия завет, породили събитията във Франция. — Повярвай ми, разбирам. Но не виждам нищо революционно. Хората или вярват, че Старият завет е Словото Божие, или го възприемат като сборник от древни приказки.

— Ами ако думите са толкова променени, че първоначалното послание напълно отсъства? Ами ако Старият завет, който познаваме, не е и никога не е бил Старият завет на своето време? Това би променило много неща.

— Слушам те.

— Ето какво харесвам в теб — каза Хаддад с усмивка. — Такъв добър слушател си.

Малоун забеляза, че изражението на Пам не показва съгласие, но, както бе обещала, тя запази мълчание.

— Говорили сме си и друг път — продължи Хаддад. — Старият завет е коренно различен от Новия. Християните възприемат текста на Новия завет съвсем буквално и го смятат за исторически. Но историите на Патриарсите, извеждането от Египет и завладяването на Ханаан не са исторически събития. Те са творчески израз на религиозната реформа, настъпила в територията, известна като Юдея, преди много години. Вярно е, че описанията съдържат по зрънце истина, но измислиците са много повече от фактите.

— Историята за Каин и Авел е добър пример. По това време на земята имало само четирима души: Адам, Ева, Каин и Авел. Но в Битие, 4:17 пише: И позна Каин жена си, и тя зачена. Откъде се е взела тази жена? Ева ли е била? Майка му? Това би отговорило на много въпроси. После, при описанието на Адамовата кръвна линия, в Битие 5 се твърди, че Малелеил живяла осемстотин деветдесет и пет години, Иаред — деветстотин шейсет и две, а Енох — триста шейсет и пет. Ами Авраам? Той уж бил на сто години, когато Сара родила Исаак, а тя самата била на деветдесет.

— Никой не възприема буквално тези неща — вметна Пам.

— Набожните евреи биха поспорили.

— Какво искаш да кажеш, Джордж? — попита Малоун.

— Старият завет такъв, какъвто го познаваме, е резултат от множество преводи. Староеврейският език, на който е писан оригиналният текст, е излязъл от употреба близо 500 години преди Христа. Така че, за да разберем Стария завет, трябва или да приемем традиционните еврейски преводи, или да потърсим следи сред съвременните диалекти, произлезли от забравения староеврейски. Не можем да използваме първия метод, тъй като еврейските учени, които първоначално са превеждали текстовете между 500 и 900 години — хиляда, че и повече години след написването им — дори не са знаели староеврейски, така че тяхната работа се основава на догадки. Старият завет, когото мнозина почитат като Словото Божие, не е нищо повече от един доста приблизителен превод.

— Джордж, това сме го обсъждали и преди. Учените коментират този въпрос от векове. Не е нищо ново.

Хаддад му се усмихна лукаво.

— Та аз не съм свършил с обясненията.

21

Виена, Австрия, 14:35 ч.

Атмосферата в замъка на Алфред Херман напомняше на гробница. Самотата му се нарушаваше само от събранията на Ордена или сбирките на Столовете.

Но днес случаят не беше такъв. И той бе доволен.

Беше се затворил в покоите си, поредица от просторни стаи на втория етаж на замъка, всяка от които, естествено, преминаваше в следващата, в лишения от коридори френски стил. Зимната сесия на 49-ото събрание щеше да започне след по-малко от два дни и той бе доволен, че ще присъстват всички седемдесет и един членове на Ордена на Златното руно. Дори Хенрик Торвалдсен, който първоначално бе казал, че няма да дойде, сега бе потвърдил. Членовете не се бяха събирали от пролетта и той бе наясно, че през следващите дни предстоят тежки дискусии. Задачата му бе да се погрижи разговорите да бъдат продуктивни. Служителите на Ордена вече подготвяха заседателната зала на замъка, така че всичко да бъде готово преди пристигането на членовете за уикенда. Но той не се тревожеше за събранието. Всъщност мислите му бяха насочени към откриването на Александрийската библиотека. Нещо, за което мечтаеше от десетилетия.

Отиде в другия край на стаята.

Моделът, който бе поръчал преди години, заемаше целия северен ъгъл на стаята — впечатляваща миниатюра на Александрийската библиотека, както може би е изглеждала по времето на Цезар. Приближи един стол и седна, очите му се впиха в конструкцията, а мислите му се зареяха.

На преден план бяха две сводести зали с колони. В древността и двете вероятно са били пълни със статуи, подовете са били покрити с килими, а стените — с гоблени. Насядали по наредените в коридорите пейки, членовете са спорели върху значението на дадена дума или ритъма на даден стих или пък злъчно са се препирали относно някое ново откритие. И двете зали се отваряли странично към стаи, в които били наредени папируси, свитъци, а по-късно и сборници от свитъци, в кошове, на купчини, подготвени за инвентаризация, или подредени по рафтове. В други зали се правели преписи, които се продавали твърде скъпо. Членовете се радвали на високи заплати, били освободени от данъци и подсигурени с безплатна храна и квартира. Имало зали за лекции, лаборатории, обсерватории — дори и зоологическа градина. Граматиците и поетите получавали най-престижните позиции, физиците, математиците и астрономите — най-качественото оборудване. Архитектурният стил бил безспорно гръцки, а цялата постройка напомняла на изящен храм.

Какво място, мислеше той. Какви времена. Едва два пъти в човешката история знанието се бе разпростирало в световен мащаб. Веднъж по време на Ренесанса, който продължаваше и до днес, и предишния път — през IV век пр.н.е., когато Гърция управлявала света.

Той се замисли за онова време — триста години преди появата на Христос — и за внезапната смърт на Александър Велики. Генералите му се скарали за великата империя и в крайна сметка я разделили на три, с което започнала елинистичната епоха, период на световно гръцко господство. Една от трите части била дадена на далновидния македонец Птолемей, който се провъзгласил за цар на Египет през 304 г. пр.н.е. и основал династията на Птолемеите със столица Александрия.

Птолемеите били интелектуалци. Птолемей I бил историк. Птолемей II — зоолог. Птолемей III — покровител на литературата. Птолемей IV — драматург. Всеки от тях избирал водещи учени и мислители за възпитатели на синовете си и насърчавал великите умове на своето време да изберат Александрия за свой дом.

Птолемей I основал музея, където учените мъже се събирали, за да обменят знания. За да подпомогне усилията им, той създал библиотеката. По времето на Птолемей III, през 246 г. пр.н.е., вече имало две библиотеки — главната, в съседство с царския дворец, и още една, по-малка, разположена в светилището на бог Серапис, известна като Серапеум.

Птолемеите били усърдни колекционери на книги и разпращали свои хора из целия свят. Птолемей II изкупил цялата библиотека на Аристотел. Птолемей III наредил да се претърсват всички кораби в Александрийското пристанище. Щом откриели книги, правели копия, като оригиналите отнасяли в библиотеката, а копията връщали на собствениците. Жанровете варирали от поезия и история до реторика, философия, религия, медицина, наука и право. В крайна сметка в Серапеума били събрани 43 000 ръкописа, достъпни за широката публика. Имало още 500 000 в музея, достъпни само за учените.

Какво се бе случило с всички тези книги?

Според една от версиите библиотеката изгоряла при войната на Юлий Цезар срещу Птолемей XIII през 47 г. пр.н.е. Цезар наредил да бъде изгорена кралската флота, но пожарът се разпространил из целия град и вероятно погълнал и библиотеката. Друга версия хвърля вината върху християните, които уж унищожили главната библиотека през 272 г. и Серапеума през 391 г., в усилието си да прочистят града от езически влияния. И накрая, трета версия приписва унищожението на библиотеката на арабите, след завладяването на Александрия през 642 г. Запитан за книгите в имперската съкровищница, халифът Омар заявил: Ако написаното потвърждава Корана, значи е ненужно. Ако му противоречи, значи е опасно. Унищожете всичко. И в продължение на шест месеца свитъците били използвани да подхранват огньовете в александрийските бани.

Сърцето на Херман винаги се бе свивало при мисълта, че един от най-великите опити на човечеството да събере натрупаните знания на едно място вероятно се бе превърнал на пепел.

Но какво всъщност се бе случило?

Естествено, с нарастването на безредиците и чуждата агресия в Египет библиотеката, напълно лишена от специалните си привилегии, станала жертва на развилнели се тълпи и на окупатори. Но кога все пак бе изчезнала окончателно? Никой не знаеше отговора.

И дали бе вярна легендата? Според нея група ентусиасти бяха успели да измъкнат свитък след свитък, да препишат някои и да откраднат други и така да спасят част от знанието. Векове наред хроникьорите бяха намеквали за съществуването им. За Пазителите.

Приятно му бе да си представя какво ли са спасили тези всеотдайни ентусиасти. Неизвестни трудове от Евклид? Платон? Аристотел? Августин? Наред с безброй други, които впоследствие щяха да се смятат за основоположници на съответната област.

Никой не знаеше. И точно това правеше търсенето толкова примамливо. А и теориите на Джордж Хаддад, които предлагаха на Херман начин да подпомогне целите на Ордена. Политическата комисия вече бе решила как би могла да манипулира дестабилизацията на Израел за финансови изгоди. Бизнес планът им бе едновременно амбициозен и напълно осъществим.

Стига да можеха да докажат теориите на Хаддад.

Преди пет години Хаддад бе съобщил за посещението на човек, назовал се Пазител. Израелските шпиони бяха предали информацията в Тел Авив. Евреите както винаги бяха реагирали твърде емоционално и незабавно се бяха опитали да убият Хаддад. За щастие, американците се бяха намесили и Хаддад все още бе между живите. А Херман бе не по-малко благодарен, че неговите американски политически източници вече бяха склонни на преговори и наскоро бяха потвърдили тези факти, добавяйки и нова информация, поради което Сейбър бе пуснат по следите на Котън Малоун.

Но всъщност знаеше ли някой нещо? Дали Сейбър щеше да научи повече от подкупния израелец, който чакаше в Германия?

Единственият сигурен елемент бе Джордж Хаддад.

Трябваше непременно да го открият.

22

Ротенбург, Германия, 15:30 ч.

Сейбър тръгна бавно по калдъръмената уличка. Ротенбург се намираше на стотина километра южно от Вюрцбург, град, скрит зад своите стени, средновековни каменни укрепления и наблюдателни кули. Вътре тесните улички се виеха плътно покрай сградите, строени наполовина от дърво, наполовина от тухли и камък. Сейбър търсеше една определена къща.

Baumeisterhaus бе до пазара, на една крачка от древната часовникова кула. Желязна табела съобщаваше, че е издигната през 1596 г., но през последния век триетажната постройка бе приютявала странноприемница и ресторант.

Той бутна входната врата и бе посрещнат от сладкия аромат на домашен хляб, ябълки и канела. Тясната трапезария на приземния етаж се отваряше към вътрешен двор на две нива, чиито варосани стени бяха украсени с еленови рога.

Един от агентите на Ордена чакаше в дъбово сепаре. Слабият дребен мъж бе известен само като Джоуна. Сейбър се приближи и седна до него. Масата бе покрита с красива розова покривка. Пред Джоуна имаше порцеланова чаша с кафе, а в чинийка до него — наполовина изяден сладкиш.

— Случват се странни неща — каза Джоуна на английски.

— Така става в Близкия изток.

— По-странни от обичайно.

Човекът бе прикрепен към Министерството на вътрешните работи на Израел.

— Беше ме помолил да се ослушвам за Джордж Хаддад. Май е възкръснал. Нашите хора вдигнаха страшна врява.

Сейбър се престори на изумен.

— Кой е източникът на това разкритие?

— Самият той се обадил в Палестина преди няколко дни. Иска да сподели нещо.

Сейбър се бе срещал три пъти с Джоуна. Хора като него, които поставят парите пред лоялността, бяха полезни, но същевременно изискваха предпазливост. Измамниците винаги мамят.

— Какво ще кажеш да спрем с игричките и да ми кажеш какво точно искаш да знам.

Мъжът отпи с наслада от кафето си.

— Хаддад изчезна преди пет години, след като бил посетен от някой, който се нарекъл Пазител.

Сейбър вече знаеше това, но не каза нищо.

— Получил някаква информация. Доста е странно, но става още по-странно.

Никога не му бе допадала театралността, която Джоуна така обичаше да проявява.

— Хаддад не е първият, станал обект на подобно посещение. Прегледах файловете. След 1948 година още трима души са имали посетител, нарекъл себе си Пазител. В Израел били информирани за всяко от тези посещения, но хората до един умрели само дни или седмици след посещението. — Джоуна направи пауза. — Ако си спомняш добре, Хаддад също за малко не умря.

Сейбър започна да разбира.

— Твоите хора крият нещо за себе си, така ли?

— Очевидно.

— В какъв период от време са били извършвани посещенията?

— Горе-долу през двайсет години в разстояние на последните шейсет. Всички били учени, един израелец и двама араби, включвайки Хаддад. Всички убийства били организирани от Мосад.

Сейбър полюбопитства:

— И как успя да получиш тази информация?

— Както споменах, от файловете. — Джоуна млъкна. — Преди няколко часа пристигна съобщение. Хаддад се е установил в Лондон.

— Трябва ми адреса.

Джоуна му го написа, след това вметна:

— Вече изпратихме хора. Наемни убийци.

— Защо е необходимо да се убива Хаддад?

— И аз зададох на посланика същия въпрос. Той е бивш служител на Мосад и ми разказа доста любопитна историйка.

— Предполагам, заради нея съм тук сега.

Джоуна му се усмихна.

— Знаех си, че не си глупав.

Давид Бен Гурион съзнаваше, че политическата му кариера е приключила. Мечтаеше за връщането на евреите в библейската им роднина още откакто бе болнаво хлапе в Полша. Затова бе станал баща на израелската нация и неин лидер през бурните години между 1948 и 1963 г. Бе ръководил лично всяка война, както и цялата държава.

Трудна задача за мъж, който всъщност бе мечтал за живота на интелектуалец.

Поглъщал бе философски книги, изучавал бе Библията, флиртувал бе с будизма, дори бе изучавал сам старогръцки, за да може да чете Платон в оригинал. Притежаваше неуморимо любопитство към естествените науки и ненавиждаше романите. Словесните битки, а не измисленият диалог бяха предпочитаното му средство за общуване.

Но той не бе склонен към абстрактни размисли. Напротив, бе стегнат, корав мъж, с буйна сребриста коса, волева челюст и вулканичен темперамент.

През май 1948 г. обяви независимостта на Израел, пренебрегвайки предупрежденията на Вашингтон, отправени в последния момент, както и мрачните пророчества на най-близките си съратници. Спомняше си, че само часове след обявяването военните сили на пет арабски държави бяха нахлули в Израел, съюзявайки се с палестинските военни в опит да унищожат евреите. Той лично бе повел войската и един процент от еврейското население в крайна сметка бе загинало, както и хиляди араби. Повече от половин милион палестинци загубиха домовете си. Накрая евреите все пак надделяха и мнозина го провъзгласиха за наследник на Мойсей, цар Давид, Гарибалди и Всемогъщия Бог, взети в едно.

Цели петнайсет години след това той продължи да ръководи нацията. Но сега, през 1965 г., вече почти на осемдесет, бе уморен. И което бе по-лошо, бе сгрешил.

Той се взираше във внушителната библиотека. Толкова много знание. Човекът, който се бе нарекъл Пазител, го бе предупредил, че Пътят ще бъде голямо изпитание, но ако успееше да го измине, отплатата ще бъде неизмерима.

И се бе оказал прав.

Веднъж бе прочел, че мерилото за стойността на дадена идея е значението й не само за нейното време, но и за бъдещето.

Неговото време бе създало съвременната израелска нация, но хиляди бяха загинали и той се опасяваше, че през следващите десетилетия ще загинат още много. Евреите и арабите сякаш бяха обречени да воюват. Бе смятал целта си за правилна, каузата си — за справедлива, но не и сега.

Бе сгрешил.

За всичко.

Отново внимателно прелисти тежкия том, който лежеше отворен на масата. При пристигането му го очакваха три такива тома. Пазителят, който го бе посетил преди шест месеца, бе чакал на входа, с широка усмивка върху обветреното лице.

Бен Гурион не бе и сънувал за съществуването на подобно светилище на знанието и бе благодарен, че любопитството му е позволило да събере нужната смелост, за да извърви Пътя.

— Откъде е дошло всичко това? — бе запитал при влизането си.

— От сърцата и умовете на безброй мъже и жени.

Думите бяха и загадка, и истина и философът в душата му ги бе разбрал.

— Бен Гурион разказал това през 1973 година, дни преди смъртта си — продължи Джоуна. — Някои твърдели, че е загубил разсъдъка си. Други — че бълнува. Но каквото и да е научил в онази библиотека, го запазил за себе си. Едно обаче е ясно. След 1965 година политическите и философските възгледи на Бен Гурион се променили драстично. Вече не бил така войнствен, станал по-сговорчив. Препоръчвал отстъпки пред арабите. Повечето отдавали тази промяна на напредналата му възраст, но според Мосад имало и друга причина. И били толкова убедени в това, че Бен Гурион преминал в списъка на подозрителните. Ето защо не му позволили да се върне в политиката. Представяш ли си? Бащата на Израел бил държан встрани от политиката.

— Кой е този Пазител?

Джоуна вдигна рамене.

— Файловете мълчат по този въпрос. Но от Мосад някак научили и за четиримата посетени, за всеки един, и реагирали незабавно. Който и да е Пазителят, Израел предпочита той да не общува с никого.

— Значи колегите ти смятат да елиминират Хаддад?

— Още докато ние тук си говорим — кимна Джоуна.

Сейбър бе чул достатъчно, така че се измъкна от сепарето.

— Ами заплащането ми? — побърза да попита Джоуна.

Сейбър измъкна един плик от джоба си и го хвърли на масата.

— Това би трябвало да уреди сметката ни за момента. Дръж ни в течение, когато имаш да споделиш още нещо.

Джоуна прибра подкупа.

— Вие ще сте първите, които ще научите.

Сейбър видя как агентът се изправя и тръгва не към входната врата, а към една ниша, в която бяха разположени тоалетните. Сметна, че му се предоставя добра възможност, и го последва.

Пред вратата на тоалетната той се поколеба за миг. Ресторантът бе полупразен, слабо осветен и шумен, а посетителите по масите — погълнати от разговорите си на няколко езика. Влезе вътре, заключи вратата зад гърба си и огледа мястото. Две кабинки, умивалник и огледало. От лампите струеше кехлибарена светлина. Джоуна бе влязъл в първата кабина, втората бе празна. Сейбър грабна купчина хартиени салфетки и зачака пускането на водата, след което измъкна от джоба си нож.

Джоуна излезе от кабинката, закопчавайки ципа си. Сейбър се извъртя и заби ножа в гърдите му, извивайки острието нагоре, след което притисна салфетките върху раната с другата ръка. Видя как очите на израелеца се изпълват първо с изненада, а после стават безизразни. Задържа салфетките върху тялото и извади ножа.

Джоуна рухна на земята. Сейбър извади плика от джоба му и избърса острието в панталоните му. Пъргаво хвана ръцете на мъртвеца, завлече кървящото тяло в кабината и го облегна на тоалетната чиния.

След това затвори вратата на кабината и излезе.

На уличката пред ресторанта Сейбър се включи към организирана туристическа обиколка на кметството. Екскурзоводката, възрастна жена, вдигна ръка към древната сграда на кметството и заразказва дългата история на Ротенбург.

Той се поспря и заслуша. Наблизо се чуха камбани, отбелязващи четири часа следобед.

— Ако погледнете нагоре към часовника, ще видите двете кръгли прозорчета отляво и отдясно на циферблата.

Всички вдигнаха очи в мига, в който прозорчетата се отвориха. На едното прозорче се появи фигурка на мъж и обърна кана с вино, докато от другото го наблюдаваше втора фигурка.

Екскурзоводката продължи монотонния си разказ. Щракаха фотоапарати. Бръмчаха камери. Цялото събитие продължи точно две минути. Докато се отдалечаваше, забеляза един турист, който сръчно премести обектива си от часовниковата кула към неговата отдалечаваща се фигура.

Усмихна се.

Когато предателството се превърне в начин на живот, винаги съществува риск от разкриване. За щастие бе научил всичко необходимо от Джоуна и бе отстранил завинаги този потенциално опасен агент. Но израелците вече бяха наясно, че Джоуна се е срещал с него. Това явно не притесняваше Синия стол, който специално го бе инструктирал да изиграе едно незабравимо представление.

И той го бе направил. И за израелците, и за Алфред Херман.

23

Лондон, 14:30 ч.

Малоун изчакваше Джордж Хаддад да приключи с обясненията. Старият му приятел нещо шикалкавеше.

— Преди шест години написах статия — усмихна се вяло Хаддад. — Посветена бе на една теория, върху която работех. Става дума за превода на Стария завет от староеврейски.

После той им разказа за Септуагинта, най-стария и най-пълен превод на Стария завет на гръцки, направен между трети и първи век преди новата ера в Александрийската библиотека. След това описа Кодекс Синайтикус, ръкопис на Стария и Новия завет от четвърти век, използван по-късно от учените, за да потвърждават други библейски текстове, макар никой да не бил сигурен, че е верен. Разказа им и за Вулгата, завършен горе-долу по същото време от свети Йероним — първия превод от еврейски на латински, в който били извършени сериозни промени през XVI, XVIII и XX век.

— Дори Мартин Лутер — обясни Хаддад — е поработил върху Вулгата, премахвайки отделни елементи в името на своята лутеранска вяра. Целият смисъл на превода е объркан. Твърде много умове са променяли посланието му.

— После идва Библията на крал Джеймс. Мнозина вярват, че тя пресъздава оригиналните слова, но всъщност е била създадена през седемнайсети век въз основа на английски превод на Вулгата. Преводачите не били виждали оригиналния староеврейски текст, но дори и да го бяха видели, едва ли биха го разбрали. Котън, Библията, такава, каквато я познаваме днес, е мега преработка на първоначално написаната. Библията на крал Джеймс се самопровъзгласява за правилна и оригинална. Но това не означава истинска, автентична, нито дори вярна.

— Няма ли еврейски Библии? — попита Пам.

Хаддад кимна.

— Най-старата оцеляла до днес е Кодекс Алепо, спасен от унищожение в Сирия през 1948 година. Но това е ръкопис от десети век след Христа, създаден близо две хиляди години след първоначалния текст.

Малоун бе виждал твърдите, кремави пергаментови листове с избелялото кафяво мастило в Еврейската национална библиотека в Йерусалим.

— В моята статия — продължи Хаддад — излагах предположението, че определени ръкописи биха ни помогнали да отговорим на тези въпроси. Знаем, че древните философи в Александрийската библиотека, които изучавали Стария завет, са знаели староеврейски. Знаем също, че са записвали разсъжденията си. Някои оцелели и до днес ръкописи споменават тези писания, цитати и абзаци, но за съжаление оригиналните бележки са загубени. Твърде възможно е да съществуват и древноеврейски текстове — знаем, че в библиотеката се съхранявали множество такива. Масовото унищожение започнало по-късно, особено що се отнася до преписите на Стария завет на староеврейски. Само Инквизицията изгорила дванайсет хиляди екземпляра на Талмуда. Изучаването дори на един от тези текстове би могло да се окаже решаващо за разсейването на всякакви съмнения.

— Какво значение има това? — попита Пам.

— Огромно — заяви Хаддад. — Особено ако всичко е погрешно.

— В какъв смисъл? — попита Малоун, който започваше да губи търпение.

— Разделянето на Червено море от Мойсей. Извеждането от Египет. Битие, Давид и Соломон. От осемнайсети век насам археолозите настървено копаят в Светите земи, само и само да докажат, че Библията е исторически факт. Но досега не са открили и най-малкото доказателство, което да потвърждава каквото и да било от стария завет. Втората книга, Изход, е добър пример. Предполага се, че хиляди израилтяни са прекосили пеша Синайския полуостров. Лагерували са на точно обозначени в Библията места, които съществуват и до днес. Но от същия този период не е открито нищо, нито късче глинен съд, нито гривна, нищичко, което да потвърди описаното в Изход. Всеки опит на археологията да докаже и други библейски твърдения среща същата липса на доказателства. Не смятате ли, че е доста странно? Не би ли следвало да има някаква следа поне от едно от описаните в Стария завет събития?

Малоун бе наясно, че като много други Хаддад възприема Библията единствено от гледна точка на историческата достоверност и вярва, че в нея има зрънце истина, но не кой знае колко голямо. Малоун също имаше своите съмнения. От всичко, което бе прочел, бе стигнал до заключението, че онези, които защитават повествованието като исторически факт, основават заключенията си в много по-голяма степен на теологични, отколкото на научни съображения.

И какво от това?

— Джордж, всичко си го казвал и преди и съм напълно съгласен с теб. Но не мога да разбера кое е толкова важно, че да е заложен животът ти?

Хаддад се изправи и ги поведе до украсената с карти стена.

— Събирам тези карти от пет години. Не беше лесно. Срам ме е да си призная, че се наложи да открадна няколко.

— Откъде? — попита го Пам.

— Предимно от библиотеки. Повечето не разрешават да се ксерокопират редки книги. При копирането се губят някои детайли, а именно детайлите са важни.

Хаддад пристъпи към една от картите, изобразяваща днешен Израел.

— Когато през 1948 година очертали новите граници и ционистите получили своята територия, много се говорело за така наречения Авраамов завет, че именно тук — Хаддад заби пръст върху картата, — именно тук уж била Авраамовата земя.

Малоун отбеляза мислено границите.

— Фактът, че поназнайвам староеврейски, ми даде възможност да прозра някои неща. Но за да оцените откритието ми, трябва да оценявате и ролята на Авраам.

Малоун познаваше тази история.

— В Битие — подхвана Хаддад — се описва събитие, оказало дълбоко влияние върху световната история. Възможно е дори да се окаже най-важният ден в цялата история на човечеството.

Малоун заслуша разказа за Аврам, тръгнал от Месопотамия към Ханаан, лутащ се сред местното население, следвайки покорно Божиите повели. Съпругата му Сарай останала бездетна и в крайна сметка предложила на Аврам да преспи с любимата й прислужница, египетска робиня на име Агар, която ги следвала навсякъде още откакто фараонът прогонил рода им от Египет.

— Раждането на Измаил — продължи Хаддад, — първородния син на Аврам, от робинята Агар придобива огромно значение през седми век след Христа, когато в Арабия се появява нова религия. Ислямът. Коранът нарича Измаил апостол и пророк. Бил най-богоугодният за своя Бог. Името на Аврам присъства в двайсет и пет от общо сто и четиринайсетте глави на Корана. И до днес Ибрахим и Измаил са често срещани лични имена за мюсюлманите. Самият Коран повелява на мюсюлманите да следват Авраамовата религия.

— Аврам не беше нито евреин, нито християнин; но се бе предал на Единния Бог и не се кланяше на много.

— Браво, Котън. Виждам, че от последния ни разговор си поразучил Корана.

Малоун се усмихна.

— Хвърлих му един поглед. Впечатляващо.

— Според Корана Аврам и Измаил поставили основите на Дома.

— Кааба — намеси се Пам. — Най-святото от всички светилища на исляма.

Малоун бе впечатлен.

— Откъде си чела за исляма?

— Не съм. Но гледам канал „Хистори“ по телевизията.

Той долови усмивката й.

— Кааба е в Мека. Пълнолетните мюсюлмани трябва поне веднъж в живота си да отидат на поклонение там. Проблемът е, че всяка година се събират толкова много хора, че стотици биват стъпкани до смърт. В новините непрекъснато съобщават за подобни инциденти.

— Арабите, особено мюсюлманите, проследяват родословието си чак до Измаил — обясни Хаддад.

Малоун знаеше какво ще последва. Тринайсет години след раждането на Измаил Бог съобщил на Аврам, че ще го превърне в баща на много народи. Първо му наредил да смени името си на Авраам, а това на съпругата му Сарай — на Сара. После Бог обявил, че Сара ще роди син. Нито Сара, нито Авраам повярвали на Божиите думи, но след по-малко от година се родил Исаак.

— Денят на раждането му може да се приеме като най-важния в историята на човечеството — заяви Хаддад.

След това събитие всичко се променило. Библията и Коранът се разминават в много аспекти, свързани с Аврам. Разказват различни истории. Но според Библията Бог казал на Авраам, че цялата земя, която го заобикаля, земята на Ханаан, ще принадлежи на Авраам и неговия наследник Исаак.

Малоун познаваше края на историята. Бог се появил повторно пред сина на Исаак — Яков, и повторил завета си за Обетованата земя, заявявайки, че чрез Яков ще се появи народ, на когото Ханаанската земя ще принадлежи завинаги. Яков получил наставлението да смени името си на Израел. Дванайсетте синове на Яков дали началото на отделни племена, сплотявани от завета, даден от Бог на Авраам, и всеки създал собствен род. Тези родове на свой ред се превърнали в дванайсетте племена на Израел.

— Авраам е бащата и на трите основни световни религии — продължаваше Хаддад. — Ислямът, юдаизмът и християнството проследяват корените си именно до него, макар всяка от тях да дава различна интерпретация на живота му. Конфликтът в Близкия изток, продължаващ хиляди години, е чисто и просто спор чий разказ е правилен, и коя религия притежава божествено право над земята. Арабите чрез Измаил. Евреите чрез Исаак. Християните — чрез Христос.

Малоун си припомни текст от Библията: И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен. Аз ще благословя ония, които те благославят, и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена.

— Изричаш тези думи твърде убедено — промълви Пам.

— Думите имат огромно значение — каза Хаддад. — Евреите вярват, че именно те им дават изключителни права над Палестина. Прекарал съм по-голямата част от съзнателния си живот в изучаване на Библията. Невероятна книга е. А това, което я отличава от всички други епически истории, е съвсем просто. Няма нищо мистично или вълшебно. Просто в центъра на вниманието й е човешката отговорност.

— Вярваш ли? — попита го Пам.

Хаддад поклати глава.

— В някоя религия ли? Не. Наблюдавал съм твърде често техните манипулации. В Бог? Това е съвсем друга работа. Но съм наблюдавал и неговата небрежност. Роден съм мюсюлманин. Баща ми бе мюсюлманин, както и неговият. След войната от 1948 година обаче ме обзе странно усещане. Точно тогава Библията се превърна в моя страст. Исках да я прочета в оригинал. Да разбера истинското й значение.

— Защо израелците искат смъртта ти? — попита Малоун.

— Те са потомци на Авраам. Онези, на които Бог обещал благословия, а за враговете им — проклятие. За да докажат думите му, че през вековете загинали милиони, а само през последните петдесет години — хиляди. Наскоро, Котън, бях въвлечен в дебат. В една кръчма някакъв особено арогантен човек ми заяви, че Израел притежава абсолютното право да съществува. Изреди ми шест причини, всяка от които се обляга поотделно на археологията, историята, практичността, хуманността, самосъхранението и, което според него беше най-важното, на правото. — Хаддад млъкна за миг. — Правото, Котън. Библейското право. Обещанието, дадено пред Авраам. Божията земя, дарена на народа на Израел, провъзгласена за такава в целия си блясък чрез думите на Битие.

Малоун зачака.

— Ами ако сме сбъркали? — Хаддад се взря в картата на Израел, поставена редом до друга карта, на Саудитска Арабия.

— Продължавай — намеси се друг глас.

Всички се обърнаха.

На вратата стоеше нисък мъж с очила и редееща коса, а до него — около трийсетгодишна жена, дребна и стегната, с тъмна кожа. И двамата държаха пистолети със заглушители. Малоун незабавно разпозна модела на оръжието и разбра за кого работят.

За Израел.

24

Вашингтон, окръг Колумбия, 9:50 ч.

Стефани приключи със закуската и направи знак на сервитьора за сметката. Седеше в един ресторант близо до Дюпон Съркъл, недалеч от хотела, в който бе отседнала. Целият проект „Магелан“ бе мобилизиран и седем от нейните дванайсет адвокати пряко й сътрудничеха. Убийството на Лий Дюрант бе подействало стряскащо на всички, но усилията й бяха съпроводени с определени рискове. Други разузнавателни служби щяха да научат за действията й, което означаваше, че Лари Дейли няма да е далеч. Да вървят по дяволите. Малоун имаше нужда от нея и тя нямаше намерение да го предаде. За втори път.

Плати сметката и махна на едно такси, което петнайсет минути по-късно я стовари на Седемнайсета улица. Денят бе свеж и слънчев, а жената, на която се бе обадила преди два часа, вече седеше на една сенчеста пейка в парка недалеч от мемориала, посветен на Втората световна война. Дългокрака блондинка със силно тяло и проницателност, която изискваше определена предпазливост. Стефани познаваше Хедър Диксън от почти десет години. Фамилното име бе резултат от краткотраен брак, но всъщност Диксън бе израелска гражданка, включена към мисията във Вашингтон, част от северноамериканския контингент на Мосад. Бяха работили както в сътрудничество, така и в открито съперничество, което бе в рамките на нормалното, що се отнася до израелски граждани. Стефани се надяваше днешната им среща да е добронамерена.

— Радвам се да те видя — каза тя и седна.

Диксън бе облечена стилно както винаги, в панталони на фино златистокафяво каре, бяла риза и черен елек от букле.

— По телефона звучеше доста притеснена.

— Притеснена съм. Трябва да разбера защо правителството ви се интересува от Джордж Хаддад.

Отработеният празен поглед на служител на разузнаването изчезна и Хедър Диксън се усмихна одобрително.

— Явно не си бездействала.

— Както и твоите хора. През последните дни се вдигна доста шум около Хаддад. — Стефани всъщност бе в неизгодна позиция, тъй като Лий Дюрант бе свръзката й с израелците, а той така и не бе имал възможност да й съобщи какво бе узнал.

— А американците защо се интересуват? — попита Диксън.

— Преди пет години един от агентите ми едва не умря заради Хаддад.

— Затова скрихте палестинеца. Само за себе си. И не си направихте труда да уведомите съюзниците си.

Сега вече достигнаха същността на въпроса.

— А вие не си направихте труда да ни уведомите, че сте се опитали да го взривите наред с агента ми.

— За този случай не знам нищо. Извън пълномощията ми е. Но знам, че Хаддад се е появил и че искаме да се доберем до него.

— Както и ние.

— Защо е толкова важно за вас?

Не можеше да прецени дали Диксън се опитва да налучка нещо, или пък умишлено я мотае.

— Ти ми отговори, Хедър. Защо саудитците сринаха цели села в Западна Арабия преди пет години? Защо Мосад се интересува толкова от Хаддад? — Тя впи поглед в приятелката си. — Защо е трябвало да умре?

Странно чувство на спокоен фатализъм обзе Малоун. Правилото, което всички в разузнаването уважаваха, бе: не си играй с израелците. Малоун бе пренебрегнал тази мъдрост, оставяйки Мосад да повярват, че Хаддад е загинал от взрива в онова кафене. Сега вече знаеше, че знаят. Лий Дюрант му бе казал, че израелците са полудели, но не бе споменал, че скривалището на Хаддад е разкрито. Иначе никога нямаше да позволи на Пам да го придружи.

— Определено трябва да си заключвате вратата — заяви мъжът. — Могат да влязат всякакви хора.

— Имате ли си име? — попита Малоун.

— Наричайте ме Адам. А това е Ева.

— Интересни псевдоними за израелски наемни убийци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пам. — Как така убийци?

Малоун я погледна право в очите.

— Дошли са да довършат започнатото преди пет години. — Обърна се към Хаддад, който не проявяваше и сянка от страх. — Какво толкова искат да унищожат?

— Истината — отговори Хаддад.

— Въобще не ме интересува — отбеляза Адам. — Политиката не ме засяга. Аз съм наемник. Получавам нареждания да ликвидирам. Предполагам, че ме разбирате, Малоун. И вие сте били в този бизнес.

Да, той разбираше, но не и Пам.

— Всички сте полудели — заяви тя. — Говорите за убийства, сякаш са част от работата ви.

— Всъщност — вметна Адам — точно това ми е работата.

Когато бе започнал в проект „Магелан“, Малоун бе научил, че в много случаи оцеляването зависи от решението кога да замълчиш и кога да действаш. Сега той се взря в своя отдавнашен приятел, стар боец. Хаддад знаеше, че е дошло време да избира.

— Съжалявам — прошепна Малоун.

— Аз също, Котън. Но вече направих своя избор, когато се обадих по телефона.

Правилно ли бе чул?

— Обадил си се по телефона?

— Веднъж доста отдавна, а наскоро — още два пъти. До Западния бряг.

— Това е глупаво, Джордж.

— Може би. Но знаех, че ще дойдеш.

— Хубаво е, че ти поне си знаел, защото аз нямах и представа.

Погледът на Хаддад се втвърди.

— От теб научих много. Помня всичките ти уроци и допреди няколко дни строго се придържах към тях. Дори и към съвета как да опазиш онова, което действително си струва. — Гласът му бе станал равен и монотонен.

— Трябваше да се обадиш първо на мен.

Хаддад поклати глава.

— Дължах го на Пазителя, когото застрелях.

— Какво противоречие — намеси се Адам. — Палестинец с чувство за чест.

— И израелец, който убива — каза Хаддад. — Но всички сме такива, каквито сме.

Малоун мислено прехвърляше вариантите. Трябваше да направи нещо и Хаддад явно долавяше мислите му.

— Ти направи каквото можа. Поне засега. — Старецът кимна към Пам. — Пази я.

— Котън, не можеш да ги оставиш да го убият — прошепна тя, а в гласа й се долавяше отчаяние.

— Но ще трябва — каза Хаддад с известна горчивина в гласа. После погледна към Адам. — Мога ли да кажа една последна молитва?

Адам направи жест с пистолета си.

— Кой съм аз, че да пренебрегна такава молба?

Хаддад пристъпи към една от раклите край стената и посегна към чекмеджето.

— Вътре имам молитвена възглавница. Може ли да я извадя?

Адам вдигна рамене.

Хаддад бавно отвори чекмеджето и извади с две ръце алена възглавничка. Приближи се към един от прозорците и пусна възглавницата на пода. В дясната му ръка блесна пистолет.

Стефани чакаше отговор на въпроса си.

— Хаддад представлява заплаха за сигурността на Израел — каза Диксън. — Така бе преди пет години, така е и днес.

— Би ли ми обяснила?

— Защо не попиташ своите хора?

Американката се бе надявала да избегне размяната на въпроси, но реши да бъде откровена.

— Има известно разделение.

— И къде попадаш ти при това разделение?

— Бивш мой агент е в опасност. Смятам да му се притека на помощ.

— Котън Малоун. Наясно сме. Но той е знаел в какво се забърква още когато е скрил Хаддад.

— Синът му обаче не е бил наясно.

Диксън вдигна рамене.

— Мнозина мои приятели загинаха заради терористи.

— Не си ли прекалено принципна?

— Не смятам. Палестинците не ни оставят голям избор как да действаме спрямо тях.

— Не правят нищо по-различно от онова, което евреите правеха през 1948 година — не успя да се сдържи Стефани.

Диксън се усмихна кисело.

— Ако знаех, че отново ще водим този спор, въобще нямаше да идвам.

Стефани бе наясно, че Диксън не обича да й се говори за тероризма от края на четирийсетте, дело по-скоро на еврейската страна, отколкото на арабската. Но нямаше намерение да разхлабва примката.

— Ако искаш, да си преговорим за хотел „Цар Давид“.

Въпросното заведение в Йерусалим бе служило като щаб на британското военно и криминално разузнаване. След внезапно нападение над една местна еврейска агенция и преместването на секретни документи в хотела, военните отмъстиха с бомба през юли 1946 г. Деветдесет и един мъртви, четирийсет и петима ранени. Сред загиналите имаше петнайсет евреи.

— Англичаните бяха предупредени — каза Диксън. — Не сме виновни, че предпочетоха да пренебрегнат предупреждението.

— Какво значение има, че са били предупредени? — попита тя. — Това си е терористичен акт — на евреи срещу англичани. Вашият начин да прокарате политиката си. Евреите искаха да изгонят англичаните и арабите от Палестина и използваха всякакви тактики. Точно както и палестинците в продължение на десетилетия.

Диксън поклати глава.

— Писна ми да слушам такива глупости. Накба е нещо смехотворно. Арабите сами побягнаха от Палестина през четирийсетте години, защото бяха уплашени до смърт. Богатите изпаднаха в паника; останалите си тръгнаха, след като арабските лидери ги помолиха. Всички искрено вярваха, че ще бъдем смазани за няколко седмици. И никой, включително и ти, никога не споменава евреите, прогонени от същите тези арабски държави. — Диксън вдигна рамене. — Всички разсъждават: И какво от това? На кого му пука за тях? Но бедните, окаяни араби — каква трагедия!

— Отнемеш ли някому земята, цял живот ще се бори за нея.

— Нищо не сме отнемали. Купихме тази земя, а и по-голямата част представляваше необработваеми тресавища и храсталаци, които никой не желаеше. Между другото, осемдесет процента от арабите, които напуснаха, бяха селяни, номади или бедуини. Земевладелците, които вдигнаха такъв шум, живееха в Бейрут, Кайро и Лондон.

Това го бе чувала и по-рано.

— Политическата линия на Израел явно не се променя.

— Арабите трябваше единствено да приемат решението на ООН от 1947 година, в което се обявяват две държави, една арабска и една еврейска, и всички щяха да са доволни. Но не. В никакъв случай. Никакъв компромис. Репатрирането винаги е било и винаги ще бъде необходимо условие за всяка дискусия. А това няма да стане. Израел е реалност, която няма да изчезне. Отвратително е как всички съчувстват на арабите. Те живеят като бежанци по лагерите, защото арабските управляващи искат така. Ако не искаха, щяха да предприемат нещо. Но те използват лагерите и определените им зони, за да поставят света в неудобно положение заради извършеното през 1948 година. Обаче никой, дори Америка, не порицава тях.

— Хедър, в момента ме интересува само синът на Котън Малоун и Джордж Хаддад.

— И Белият дом се интересува от същото. Нашите хора твърдят, че се месиш в ситуацията с Хаддад. Лари Дейли казва, че си невероятно досадна.

— Добре ме познава.

— Тел Авив не иска никаква намеса.

Стефани внезапно съжали за решението си да се срещне с Диксън. Но все пак не можеше да не попита:

— Кое е това толкова важно нещо? Кажи ми и може би ще се оттегля.

Диксън се подсмихна.

— Добър номер. Минавал ли е някога?

— Искаше ми се сега да мине. — Надявала се бе приятелството им да означава нещо. — Между нас.

Диксън огледа павираните алеи. Хората се разхождаха из парка, радваха се на деня.

— Нещата са сериозни, Стефани.

— Колко сериозни?

Ръката на Диксън се плъзна зад гърба й и се появи, стискайки пистолет.

— Ето толкова.

25

Лондон

Малоун зърна пистолета в ръката на Хаддад и разбра, че приятелят му е решил да даде своя последен отпор. Разбрал бе, че е време да спре да се крие. И да се изправи срещу демоните си.

Хаддад стреля пръв, куршумът му прониза Ева в гърдите, краката й се отлепиха от земята, а от раната бликна кръв.

Адам също стреля и Хаддад извика от болка, когато куршумът проби ризата му и обагри стената и картите зад него с алени пръски.

Краката му се огънаха, устата му се отвори. Старецът рухна на пода.

Пам изпищя пронизително. Стаята сякаш остана без въздух. Малоун осъзна, че трябва да разчита на снизхождение от страна на безмилостен наемен убиец. Но Адам вече бе отпуснал ръка.

— Дойдох да ликвидирам него, това е всичко — заяви Адам, без предишната любезност в гласа. — Правителството ни не те смята за проблем, Малоун, макар че ти ни измами. Но такава ти беше работата. Така че ще си затворим очите.

— Колко мило от ваша страна.

— Аз не съм касапин, просто наемен убиец.

— Ами тя? — попита американецът, посочвайки тялото на Ева.

— Нищо не мога да направя. Както и ти не можеш да направиш нищо за него. За всяка грешка се плаща.

Малоун не отговори. Усети, че го обзема неистов страх. Сто на сто някой бе чул изстрелите и бе повикал полицията.

Израелецът се обърна и изчезна. Стъпките му затихнаха надолу по стълбите.

Пам бе вперила невярващ поглед в безжизненото тяло на Хаддад. Устата му все още бе отворена в ням протест. Малоун се изправи. Почти разбираше логиката на израелеца. Действително бе наемен убиец, нает от суверенна държава, за да убива. Но въпреки всичко гадното копеле си беше истински касапин.

Джордж Хаддад бе мъртъв. И за тази смърт също щеше да бъде платено.

Малоун се наведе и измъкна пистолета на Хаддад, изправи се и тръгна към вратата.

— Стой тук — обърна се той към Пам.

— Какво смяташ да правиш?

— Да убия проклетото копеле.

Стефани бе по-скоро озадачена, отколкото уплашена от появата на пистолета.

— Явно правилата са се променили, Хедър. Мислех, че сме съюзници.

— Ето това е странното в отношенията между САЩ и Израел. Понякога е трудно да разбереш на коя страна сме всъщност.

— А и ти очевидно усещаш определена свобода, след като Белият дом се е намесил.

— Винаги съм доволна, когато между американците цари неразбирателство.

— Лари Дейли иска Хаддад за себе си. Наясно си, нали? Стреми се да ти отклони вниманието, докато нашите агенти го открият.

— Желая ви късмет. Само ние и Малоун знаем къде е.

Това никак не се понрави на Стефани. Трябваше да приключват. Откакто бе седнала, пръстите на дясната й ръка почиваха върху бедрото й, а върховете им бяха върху радиопредавателя в гънките на широките й панталони.

— Зависи дали американското разузнаване има източник във вашата организация, или не.

— Операцията се извършва при строга секретност, така че се съмнявам да изтече информация. Така или иначе, Хаддад вероятно вече е мъртъв. Изпратихме агентите още преди часове.

Стефани посочи пистолета с ляната си ръка, докато дясната остана неподвижна върху бедрото й.

— Какво целиш с тази демонстрация?

— За съжаление вече се превръщаш в проблем за нашето правителство.

— Боже, мислех, че би било достатъчно да си подам оставката.

— Вече не. Доколкото знам, било ти е наредено да стоиш настрана от тази работа и въпреки това си мобилизирала целия си екип. Естествено, в разрез със заповедите.

— Лари Дейли не ми заповядва.

— Но началникът му — да.

Стефани бързо пресметна, че щом се бе превърнала в мишена, може би така стоеше въпросът и за Брент Грийн. Убийството на министъра на правосъдието обаче предполагаше по-сериозни логистични проблеми, отколкото нейното собствено. Явно Белият дом бе стигнал до заключението, че в неделните новинарски предавания никога не участват покойници. Пръстите й бяха готови да натиснат паникбутона.

— Значи си дошла да свършиш мръсната работа на Дейли?

— Да кажем, че имаме сходни интереси. Освен това е добре Белият дом да ни е задължен.

— И смяташ да ме застреляш точно тук?

— Не се налага. Имам сътрудници, които с готовност ще свършат тази работа.

— От твоите хора?

Диксън поклати глава.

— Колкото и да е невероятно, Стефани, ти успя да постигнеш нещо, което политиците се мъчат да направят от столетия. Да накараш евреи и араби да си сътрудничат. По този въпрос работим заедно със саудитците. Явно преследваме обща цел, така че всички различия са временно забравени. — Еврейката сви рамене. — Поне в този конкретен случай.

— А и премахва проблема израелец да убие американка.

Диксън сбърчи чело в подигравателен размисъл.

— Нали виждаш ползите? Ние откриваме проблема, те го отстраняват. Всички са доволни.

— Освен мен.

— Ти знаеш правилата. Приятелят днес може да се окаже враг утре и обратно. Израел има твърде малко приятели на този свят, а заплахите идват отвсякъде. Правим каквото се налага.

Стефани се бе озовала пред дулото на пистолет за пръв път в живота си, когато двамата с Малоун търсеха рицарите тамплиери. Тогава бе видяла и как умират хора. Слава богу, че бе взела мерки.

— Правим каквото се налага.

Десният й показалец натисна бутона, чийто сигнал щеше да алармира агентите й, които бяха на минута разстояние.

Трябваше само да позабави нещата.

Хедър Диксън внезапно подбели очи, после главата й клюмна напред, а тялото й омекна. Пистолетът падна в тревата с глух звук.

Стефани улови тялото, политнало към нея. После я видя. Миниатюрна стрела, завършваща с перце, стърчеше от врата на Диксън. И по-рано бе виждала такава. Обърна се спокойно.

На няколко метра от пейката стоеше жена. Висока, с кожа в цвета на кален поток и дълга тъмна коса. Облечена бе в скъпо кашмирено сако върху джинси с ниска талия. Тесните дрехи подчертаваха стройната й фигура. В лявата си ръка държеше въздушен пистолет магнум.

— Благодаря за помощта — промълви Стефани, опитвайки се да прикрие изненадата си.

— Нали за това съм тук.

Касиопея Вит се усмихна.

Малоун хукна надолу по стълбите към приземния етаж. Адам едва ли щеше да бъде лесна жертва. Професионалистите рядко бяха такива.

Докато прескачаше стъпалата две по две, успя да провери пълнителя на пистолета. Имаше още шест патрона. Повтори си да внимава. Израелецът със сигурност очакваше да бъде последван. Всъщност той сам бе отправил предизвикателството, тъй като не бе взел оръжието на Хаддад, преди да си тръгне. Професионалистът никога не пропуска такава възможност. Поведението му като цяло също не бе логично. Наемните убийци не се интересуват особено от инструкциите за действие. Те са чистачите в света на разузнаването. Изпращани единствено за да отстранят мръсотията. А свидетелите са част от нея. Така че защо не бе отстранил присъстващите? Дали не се стремеше съзнателно към конфронтация? Убийството на американски агент, макар и пенсиониран, носеше своите последствия. Но ако агентът нападнеше пръв, това бе друга работа.

Когато стигна приземния етаж, вече бе успял да преодолее объркването. Показалецът му обгърна спусъка, а тялото му се подготви за битка. Връхлетяха го познати чувства, които, както бе разбрал преди няколко месеца, чисто и просто бяха част от самия него. Във Франция бе успял да се помири с тези демони, осъзнавайки, че е в играта и че винаги ще бъде там, независимо от пенсионирането. Вчера в замъка Кронборг Пам го бе укорила, че той чувства потребност от тръпката и че тя и Гари никога не са му били достатъчни. Думите й го бяха засегнали дълбоко, защото не бяха верни. Не изпитваше потребност от тръпката и опасността, но определено можеше да се справи с тях.

Той излезе навън под октомврийското слънце, което му се стори ослепително след полумрака на сградата. Адам вървеше по тротоара, радвайки се на около трийсет метра преднина. Малоун тръгна след него.

От двете страни на тясната улица бяха паркирани коли. От двата й края долиташе постоянният рев на трафика. Няколко души вървяха по отсрещния тротоар.

Думите биха били само губене на време, така че той просто вдигна пистолета. Но Адам се извъртя. Малоун се просна на плочките. Куршумът изсвистя край него и отскочи в една от колите. Малоун се обърна и стреля по посока на Адам. Израелецът далновидно бе напуснал тротоара и вече се криеше между паркираните коли. Малоун се претърколи върху платното, изправи се на колене и надникна през предното стъкло на една паркирана кола, оглеждайки се за жертвата си. Адам се бе прикрил десетина коли по-напред. Пешеходците на отсрещния тротоар се пръснаха.

И тогава чу стенание. Обърна се и видя Пам, просната върху стълбите, които водеха към сградата на Джордж Хаддад.

Лявата й ръка бе в кръв.

26

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани се зарадва на Касиопея Вит. Последната й среща със загадъчната мавританка бе във френските Пиренеи, когато се бяха оплели в съвсем друга дилема.

— Сложи я на пейката и да се махаме — каза Вит.

Стефани се изправи и остави главата на Хедър Диксън да удари дъските.

— Така остават грозни синини — вметна Вит.

— Хич не ми пука. Поръчала е да ме убият. Няма ли да ми кажеш какво правиш тук?

— Хенрик реши, че може да имаш нужда от подкрепа. От контактите си във Вашингтон бе получил доста обезпокояващи сведения. Бях наблизо, в Ню Йорк, и той ме помоли да те наглеждам.

— Как ме откри?

— Не беше трудно.

За пръв път Стефани усети, че потайността на Торвалдсен може да бъде доста полезно нещо.

— Напомни ми да му изпратя коледна картичка.

Касиопея се усмихна.

— Сигурно ще му хареса.

Стефани посочи Диксън.

— Страшно съм разочарована. Мислех, че ми е приятелка.

— Такива не се срещат много в твоята професия.

— Котън сериозно е загазил.

— И Хенрик така смята. Надяваше се ти да му помогнеш.

— В момента като че ли и аз самата съм мишена — каза Стефани.

— Което ни напомня за другия ни проблем.

Никак не прозвуча добре.

— Мисис Диксън не е дошла сама. — Касиопея посочи към паметника. — Зад онова хълмче има кола. Вътре има двама мъже, които нямат вид на евреи.

— Саудитци.

— Това вече е постижение. Как си успяла да ядосаш всички?

Двамата мъже тъкмо изкачваха хълма и се насочваха към тях.

— Няма време за обяснения — каза Стефани. — Ще тръгваме ли?

Забързаха в противоположната посока, с трийсетина метра преднина пред преследвачите, което всъщност нямаше никакво значение, ако те решаха да стрелят.

— Предполагам, имаш резервен план? — попита тя Касиопея.

— Не съвсем. Но мога да импровизирам.

Малоун забрави за Адам и бързо запълзя от скривалището си зад паркираната кола до ранената Пам. Уличният прах полепна по дрехите му. Обърна се за миг и зърна израелеца да се отдалечава тичешком.

— Добре ли си? — попита Малоун.

Лицето й се сгърчи от болка, а дясната й ръка се вкопчи в раненото ляво рамо.

— Боли — прошепна тя задавено.

— Дай да видя.

Тя поклати глава.

— Като държа така… е по-добре.

Той се протегна и започна да разхлабва пръстите й. Очите й се разшириха от болка и гняв.

— Недей.

— Трябва да погледна.

Нямаше нужда да изрича онова, което и двамата си мислеха: Защо не бе останала горе?

Тя се предаде, дръпна окървавените си пръсти и той погледна рамото й. Видяното потвърди предположенията му. Куршумът само я бе одраскал. Раната бе повърхностна. Ако беше по-сериозно, щеше вече да си е проличало. Простреляните изпадат в шок. Телата им просто отказват да им се подчиняват.

— Само те е драснал — каза той.

Ръката й отново опипа раната.

— Благодаря за диагнозата.

— Все пак ми се е случвало да ме раняват.

Думите проникнаха в съзнанието й и погледът й омекна.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Лицето й се сгърчи от болка.

— Та аз кървя.

— Нямаме избор. — Той й помогна да се изправи.

— По дяволите, Котън.

— Знам, че боли. Но ако беше останала горе както…

В далечината се чуха сирени.

— Трябва да тръгваме. Но първо има нещо друго.

Тя като че ли си възвърна самообладанието, твърдо решена да запази спокойствие, така че той я заведе обратно в сградата.

— Продължавай да стискаш рамото — посъветва я, докато изкачваха стълбите към апартамента на Хаддад. — Кървенето трябва да спре. Раната е повърхностна.

Сирените приближаваха.

— Какво правим? — попита тя, когато стигнаха площадката на третия етаж.

Малоун си припомни какво бе казал Хаддад точно преди стрелбата. От теб научих много. Помня всички уроци и допреди няколко дни строго се придържах към тях. Дори и съвета как да опазиш онова, което действително си струва. Когато в началото бе скрил Хаддад, бе научил палестинеца винаги да държи най-важните си вещи готови, за да може при нужда незабавно да тръгне. Сега щеше да разбере дали Хаддад се бе вслушал в думите му.

Влязоха в апартамента.

— Иди в кухнята и намери някаква кърпа — нареди той, — докато аз се погрижа за някои неща.

Разполагаха с две, може би три минути.

Малоун хукна към спалнята. Тясното пространство не бе много по-голямо от собствения му апартамент в Копенхаген. Купчини отдавна изоставени книги и вестници лежаха по пода, леглото не бе оправено, нощните шкафчета и раклата приличаха на сергии от пазар за употребявани вещи. Забеляза по стените още карти. Израел и в миналото, и в настоящето. Нямаше време да ги разглежда. Коленичи до леглото, надявайки се инстинктът му да се окаже верен.

Хаддад се бе обадил на някого в Близкия изток, знаейки, че ще предизвика конфронтация. Когато неизбежно се бе стигнало до конфликт, той не се бе уплашил от битката, напротив, пръв бе нападнал, разбирайки, че ще загуби. Но какво бе казал? Знаех, че ще дойдеш. Каква нелепост. Напълно излишно бе да жертва себе си. Явно от доста време му тежеше чувството на вина заради убийството на онзи човек преди толкова десетилетия.

Дължа го на Пазителя, когото застрелях. Дългът ми е платен.

Това Малоун можеше да го разбере.

Заопипва под леглото и докосна нещо. Дръпна и измъкна кожена чанта и бързо разкопча катарамите. Вътре имаше книга, три тетрадки и четири сгънати карти. Надяваше се, че от цялата пръсната из апартамента информация тук е най-важната.

Вече наистина трябваше да тръгват. Тичешком се върна в кабинета.

Пам се появи от кухнята, притиснала кърпа към рамото си.

— Котън? — изви въпросително глас тя.

— Не сега.

Той сграбчи чантата и я избута през вратата, но не преди да грабне някакъв шал от облегалката на един от столовете.

Пъргаво заслизаха по стълбите.

— Как е кървенето? — попита той, когато излязоха на тротоара.

— Ще оживея. Котън?

Сирените бяха на не повече от пресечка зад тях. Той уви раменете й с шала, за да прикрие раната. Закрачиха с възможно най-небрежен вид.

— Не махай кърпата от рамото — каза Малоун.

След трийсетина метра стигнаха някакъв булевард и се гмурнаха в морето от непознати лица, устоявайки с мъка на изкушението да ускорят крачка.

Малоун хвърли поглед назад. В дъното на уличката се появиха мигащи светлини, които спряха пред къщата на Хаддад.

— Котън?

— Да, знам. Давай да се махаме.

Знаеше какво иска да му каже. И той го бе забелязал, когато се върнаха в апартамента. По стените нямаше кръв. Нито по пода. Липсваше и задушаващата миризма на смърт.

Телата на Ева и Джордж Хаддад бяха изчезнали.

27

Долината на Рейн, Германия, 17:15 ч.

Сейбър съзерцаваше високите хълмове, приютили в пазвата си лъкатушещата река. От двете страни на тясната пролука се издигаха почти отвесно изсечени брегове. По склоновете се редуваха широколистни гори, зелени храсти и възлести лози. В продължение на близо седемстотин години най-високите хълмове бяха приютявали крепости като Райнщайн, Зоонек и Пфалц. Зад зловещия завой на Лорелай, където някога корабите се разбивали в скалите, увлечени от водовъртежите, високо върху източния бряг на реката се виждаше кръглата централна кула на Бург Кац. В далечината се виждаше и Щолценфелс, но жълтеникавият оттенък на двестагодишните варовикови скали едва се виждаше. Последната спирка в пътуването му се появи след няколко минути.

Не можеше да ги сбърка с нищо друго. Очертанията на Марксбург.

Напуснал бе Ротенбург преди два часа и бе тръгнал на север по аутобана, поддържайки постоянна скорост от сто четирийсет и пет километра в час. Намалил бе единствено в покрайнините на Франкфурт, където бе попаднал в следобедните задръствания. Оттам към Кьолн се виеха два маршрута — по А60 или по течението на Рейн по двулентовото шосе 9. Бе решил да измине първата половина от пътя оттук, покрай реката, но останалата част трябваше да е по аутобана. Така че бавно се бе измъкнал от долината, следвайки сините маркировки към А60.

Пред него изскочи наклоненият път, изкачващ се към магистралата, и той профуча нагоре. Форсира двигателя на беемвето и зае крайната лява лента. От двете му страни прелитаха хълмове, гори и пасища. Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Опашката му, сребрист мерцедес, все още бе зад него.

Поддържайки благоприлично разстояние, прикрил се зад три други коли, мерцедесът можеше и да остане незабелязан. Но той ги очакваше и те не го бяха разочаровали. Следваха го още откакто напусна Ротенбург. Чудеше се дали са открили тялото в Baumeisterhaus. Убийството на Джоуна вероятно бе спестило на израелците известни усилия — в Близкия изток предателството имаше изключително висока цена, но така те бяха загубили възможност да разпитат един предател, което вероятно бе развалило настроението им.

Обожаваше немските магистрали — три широки ленти, почти никакви завои, минимален брой отбивки. Идеални за скорост и уединение. Една табела го информира, че Кьолн е на осемдесет и два километра пред него. Знаеше къде се намира в момента — на юг от Кобленц, петнайсет километра източно от Рейн, и бързо приближаваше река Мозел.

Смени лентата. Зад мерцедеса забеляза още четири автомобила.

Точно навреме. Вече девет години търсеше Александрийската библиотека и все заради Синия стол. Старецът бе обсебен от желанието да я открие, а самият Сейбър в началото бе смятал търсенето за нелепо. Но колкото повече научаваше, толкова повече започваше да вярва, че целта не е толкова нереална, колкото бе смятал първоначално. Напоследък дори бе започнал да мисли, че може би действително ще намери нещо. Израелците определено бяха вманиачени на тази тема. А Алфред Херман бе напълно обсебен. Той самият бе научил много. И сега бе време да използва наученото. За собствен интерес.

Още преди месеци бе усетил, че вероятно това ще бъде неговия шанс. Можеше само да се надява, че Котън Малоун ще бъде достатъчно изобретателен да се измъкне от клопките, които израелците щяха да му устроят в Лондон. Бяха действали бързо. Както винаги. Но от всичко, което знаеше и което бе видял, Малоун бе професионалист, макар и позагубил форма. Би трябвало да съумее да се справи с положението.

Отпред се появи виадуктът. Видя как първият от четирите автомобила изпреварва сребристия мерцедес, сменя лентата и внезапно застава пред него. Други две от колите пъргаво се изравниха с мерцедеса в лявата лента. Четвъртата почти подпря задната му броня. Всички заедно се устремиха напред.

Дължината на моста бе повече от 800 метра, а река Мозел се виеше в югоизточна посока сто и трийсет метра под тях. Точно по средата, според инструкциите на Сейбър, колата отпред наби спирачки и сребристият мерцедес бе принуден да реагира със също толкова рязко удряне на спирачките. В този момент двете коли отстрани се засилиха към страната на шофьора, а тази отзад се заби в бронята.

Комбинацията от удари и стремителна скорост избутаха мерцедеса надясно, извън парапета.

Колата полетя.

Сейбър се опита да си представи какво се случва. Ускорението щеше да прикове пътниците към седалките. Вероятно щяха да се опитат да откопчаят коланите, но така и нямаше да успеят. А и дори да успееха, къде щяха да отидат? Пропадането от такава голяма височина щеше да отнеме няколко секунди, но падането във водата щеше да е със силата на удар в бетон. Никой нямаше да оцелее. Ледената вода, която щеше да залее купето, щеше бързо да го завлече към тинестото дъно и в крайна сметка течението щеше да го отнесе на изток към още по-бързоструйната Рейн.

Четирите коли го подминаха и шофьорът на последната му махна. Отвърна на жеста му. Бяха му стрували скъпо, включително и заради спешното повикване, но си струваха всяко евро.

Продължи да напредва към Кьолн.

На израелците щяха да са им нужни няколко дни, преди да разберат какво се е случило. Един техен проблем бе ликвидиран в Ротенбург, а оперативният им екип липсваше. Чудеше се дали са го разпознали. Вероятно не. Ако знаеха самоличността му, защо ще си хабят времето със снимки? Не. Все още бе неизвестен фактор.

Наставаше пълно объркване. В Израел, а съвсем скоро и в Австрия.

Това му допадаше.

Време бе да превърне объркването в ред.

28

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани нямаше представа какво е планирала Касиопея Вит. Жената бе умна, богата и смела и умееше да се владее при трудни ситуации. Нелоша комбинация. Стига да бе обмислила добре положението.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя, докато прекосяваха парка.

— Имаш ли някакви предложения?

Всъщност имаше, но не каза нищо.

— Ти си тази, която се появи изневиделица.

Касиопея се усмихна.

— Няма нужда да остроумничиш.

— Обграждат ни. Предполагам, че си забелязала.

Мемориалът на Линкълн се издигаше пред тях, в западния край на парка. Езерото отпред препречваше всякакъв изход на изток. От север редица високи дървета ги деляха от булеварда.

— Противно на мнението ви с Хенрик — започна тя — съвсем не съм безпомощна. Имам двама агенти на Конститюшън авеню. Когато ти се появи, тъкмо бях натиснала паникбутона.

— Е, ще те разочаровам. И двамата си тръгнаха.

— Как така?

— Веднага след като седна при Диксън. Просто си тръгнаха, с колата.

Алеята свършваше в подножието на мемориала на Линкълн. Стефани се обърна. Преследвачите им бяха спрели.

— Явно искат да дойдем точно тук.

Откъм Индипендънс авеню избоботи такси.

— Крайно време беше — промърмори Касиопея и размаха черна кърпичка.

Таксито спря и двете скочиха вътре.

— Аз ви се обадих преди няколко минути. — Касиопея затръшна задната врата и нареди на шофьора: — Просто направете няколко кръгчета. Ще ви кажем кога да спрете.

Таксито потегли.

Стефани пъхна ръка в джоба си и измъкна мобилния телефон. Набра номера на агентите, които бе наредила да й пазят гърба. Агентите, които се канеше да уволни.

— Можете ли да ми обясните защо ме зарязахте така? — попита тя спокойно, когато отговориха на обаждането й.

— Наредиха ни да се оттеглим — отговори агентът.

— Аз съм началникът ви. Кой смее да ми противоречи?

— Вашият началник.

Невероятно.

— И кой по-точно?

— Министърът на правосъдието. Брент Грийн лично дойде и ни нареди да се оттеглим.

Малоун хвърли чантата на Джордж Хаддад върху леглото. Двамата с Пам бяха в един хотел недалеч от Хайд Парк. Той познаваше мястото и бе избрал хотела, защото винаги бе пълен, а както самият той бе казвал, няма по-добро скривалище от тълпата. Освен това в съседство имаше аптека. Оттам бе закупил марля, антисептичен разтвор и бинт.

— Трябва да ти превържа рамото.

— Как така ти? Трябва да намерим болница.

— Де да беше толкова просто.

Той приседна на леглото до нея.

— Ще трябва да бъде просто. Искам лекар.

— Ако си беше останала вътре, както ти казах, нямаше нищо да ти се случи.

— Мислех, че имаш нужда от помощ. Та ти щеше да го убиеш.

— Не схващаш ли, Пам? Нима не ти стигна, че видя как умира Джордж? Тези хора не се шегуват. Ще те убият, без да се поколебаят.

— Исках да ти помогна — прошепна тя.

Малоун зърна в очите й нещо, което не бе виждал от години. Искреност. Което провокираше порой от въпроси, които не желаеше да задава. И на които тя със сигурност нямаше да отговори.

— Отидем ли на лекар, ще трябва да отговаряме и пред полицаите, което вече е проблем. — Пое няколко дълбоки глътки въздух. Беше смазан от умора и тревога. — Пам, тук са намесени много играчи. Не израелците отвлякоха Гари…

— Откъде си толкова сигурен?

— Да го наречем инстинкт. Вътрешното чувство ми подсказва, че не са били те.

— Но определено те убиха стария човек.

— Именно затова го бях скрил.

— Та той им се е обадил, Котън. Нали го чу. Направил го е с пълното съзнание, че ще дойдат.

— Това беше разкаянието му. Убийствата си имат цена. Днес Джордж плати своята. — При мисълта за мъртвия му приятел отново го прободе съжаление. — Дай да видя раната ти.

Смъкна шала от раменете й и забеляза, че кърпата лепне от кръв.

— Пак ли се е отворила?

Тя кимна.

— Като идвахме насам.

Малоун внимателно отлепи кърпата.

— Каквото и да става, определено е сложно. Имаше причина Джордж да умре…

— Тялото му беше изчезнало, Котън. И това на жената.

— Явно израелците доста бързичко почистват следите зад себе си. — Той внимателно прегледа ръката й и се убеди, че раната действително беше повърхностна. — Което само доказва мнението ми. Играчите са много. Поне двама, може би трима, възможно е дори да са четирима. Израел няма практиката да убива американски агенти. Но хората, които убиха Лий Дюрант, нямаха вид на особено притеснени. Сякаш умишлено си навличаха проблеми. Израелците никога не постъпват така.

Изправи се и влезе в банята. Когато се върна, отвори шишенце с антисептичен разтвор и й подаде нова кърпа.

— Я захапи.

Тя го погледна озадачено.

— Защо?

— Трябва да дезинфектирам раната, а не искам някой да те чуе как пищиш.

Очите й се разшириха.

— Боли ли от разтвора?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Стефани затвори телефона си. Брент Грийн лично дойде и ни нареди да се оттеглим. Гръбнакът й сякаш се вкамени от шока, но десетките години в разузнаването не позволиха нищо в изражението й да издаде изненадата й.

Обърна се към Касиопея в срещуположния край на задната седалка.

— Опасявам се, че в момента си единственият човек, на когото мога да се доверя.

— Май си разочарована.

— Не те познавам.

— Не е вярно. Във Франция се оказа, че обстойно си ме проверила.

Права беше — бяха я разследвали подробно, а Стефани бе научила, че тъмнокожата красавица е родена в Барселона преди трийсет и седем години. Наполовина мюсюлманка, макар и не особено отдадена на религията, Касиопея имаше магистърска степен по инженерство, а също и по средновековна история. Беше единствен акционер и собственик на международен конгломерат със седалище в Париж и участваше в широк спектър от международни бизнес инициативи с активи за милиарди долара. Баща й бе основал компанията, а тя бе наследила контрола върху нея, макар да не бе пряко ангажирана в ежедневното управление. Освен това бе председател на холандска фондация, работеща в тясно сътрудничество с ООН по програмата за борба със СПИН и световния глад, особено в Африка. Стефани знаеше от личен опит, че Вит се страхува от твърде малко неща и че борави с пушката с точността на професионален снайперист. Проявяваща на моменти определено безразсъдство за собственото си добро, Касиопея бе помагала на покойния съпруг на Стефани и бе научила доста повече за личния й живот, отколкото на Стефани й се искаше. Но все пак й имаше доверие. Безпрекословно. Торвалдсен бе проявил голяма мъдрост, като я бе изпратил.

— В сериозно затруднение съм.

— Това вече го знаем.

— И Котън също. Изключително важно е да се свържа с него.

— Хенрик не го е чувал. Малоун каза, че ще се обади, когато е готов, а ти го познаваш по-добре от всеки друг.

— Как е Гари?

— Същият като баща си. Кораво момче. При Хенрик е в безопасност.

— А Пам къде е?

— Връща се в Джорджия. Отлетяха заедно с Малоун за Лондон, а после тя отпътува.

— Израелците също са в Лондон. Екип от наемни убийци.

— Котън е пълнолетен. Ще се оправи. А ние трябва да решим какво да правим по твоя проблем.

Стефани разсъждаваше над същата главоблъсканица. Брент Грийн лично дойде и ни нареди да се оттеглим. Което може би обясняваше слабото полицейско присъствие на Капитолия. Обикновено бяха навсякъде. Тя надникна през прозорчето на таксито и видя, че наближават Дюпон Съркъл и нейния хотел.

— Трябва да сме сигурни, че не ни следят.

— Май метрото ще е по-подходящо за целта.

Стефани бе съгласна.

— Къде отиваме? — попита Касиопея.

Стефани зърна въздушния пистолет, напъхан под сакото й.

— Имаш ли още от онези стрелички, дето приспиват хората?

— Предостатъчно.

— Тогава знам точно къде трябва да отидем.

29

Лондон, 19:30 ч.

Малоун гледаше как Пам спи. Беше се свил върху един стол до прозореца на хотелската стая, с чантата на Джордж Хаддад в скута си. Оказал се бе прав за дезинфекционната течност: Пам здраво бе захапала кърпата, докато той промиваше раната. Очите й се бяха напълнили със сълзи, но се бе държала мъжки. Не бе издала нито звук въпреки силната болка. Дожаля му за нея и й купи нова риза от бутика във фоайето.

И той беше уморен, но „хормоните на «Магелан»“, както ги наричаше, подхранваха мускулите му с безкрайна енергия. Помнеше случаи, при които дни наред не беше ял, а напомпаното с адреналин тяло се концентрираше единствено върху това да оцелее и да завърши задачата си. Бе смятал тази треска за част от миналото. Чувство, което никога вече нямаше да изпита.

А ето къде се бе озовал. Насред цялата бъркотия. Последните няколко часа бяха като отвратителен кошмар, стига да не беше яркостта, с която събитията преминаваха през съзнанието му. Приятелят му Джордж Хаддад бе застрелян пред очите му. Разни хора, всеки със свой собствен план, преследваха целите си. Което ни най-малко не го засягаше. Но някой беше отвлякъл сина му и бе взривил книжарницата му. Не. Нещата явно бяха на лична основа.

Имаше доста да си връща. И подобно на Хаддад смяташе съвсем скоро да се разплати.

Но преди всичко му трябваше още информация.

Хаддад бе твърде загадъчен в репликите си и преди, и след появата на израелците. И което бе по-лошо, така и не бе обяснил какво бе открил преди години — какво точно бе мотивирало Израел да желае смъртта му. Надявайки се кожената чанта в скута му да съдържа някакви отговори, Малоун разкопча катарамите и извади книгата, трите тетрадки и четирите карти.

Книгата представляваше томче от XVIII век, с изтъркана корица с вдълбани мотиви, крехка като изсушена от слънцето кожа. Буквите от надписа бяха напълно нечетливи, така че внимателно я разтвори и прочете заглавната страница.

„Пътят на един герой“ от Евсевий Йероним Софроний.

Малоун запрелиства страниците. Романът бе писан преди повече от двеста години, а стилът бе педантичен и лишен от въображение. Чудеше се какво е значението му и се надяваше тетрадките да съдържат някакви разяснения.

Прехвърли и трите. Сбитият почерк беше на Хаддад, който бе водил бележките си на английски. Малоун зачете по-внимателно:

Малоун не бе запознат с творчеството на Пусен, макар да бе чувал името. За щастие, в една от тетрадките Хаддад бе включил още подробности.

Малоун продължи да чете, а мислите му се блъскаха в лабиринт от догадки. За съжаление Хаддад не разкриваше много подробности. Останалата част от бележките засягаха Стария завет, неговите преводи и несъответствията в текстовете. Но нямаше нито думичка защо забелязаното от Хаддад бе провокирало такъв интерес. Нито пък някакво послание от Пазителя. Никакви подробности относно разни героични пътешествия, с изключение на едно бегло споменаване в края на една от тетрадките.

Това може би хвърляше известна светлина, но въпросителните все още бяха много. А Малоун знаеше, че борбата с въпроси без отговори е най-бързият начин да блокираш мозъка си.

— Какво четеш?

Той вдигна поглед. Пам лежеше на леглото, с глава върху възглавницата, но очите й бяха отворени.

— Това, което Джордж е оставил.

Тя бавно се изправи, разтърка очи и погледна часовника си.

— От колко време спя?

— Около час. Как е рамото?

— Боли.

— Няколко дни ще е така.

Тя протегна крака.

— Колко пъти са те прострелвали, Котън? Три?

Той кимна.

— Такива неща не се забравят.

— И аз не съм ги забравила. Ако си спомняш, аз се грижех за теб.

Така беше.

— Обичах те — продължи тя. — Знам, че може би не вярваш. Но те обичах.

— Трябваше да ми кажеш за Гари.

— Страшно ме болеше от поведението ти. Така и не разбрах защо трябваше да ми изневеряваш. Защо не ти бях достатъчна.

— Бях млад. Глупав. Егоист. Но беше преди двайсет години, за бога. А после съжалявах. Опитах се да бъда добър съпруг. Наистина опитах.

— Колко бяха жените? Никога не си ми казвал.

Нямаше намерение да я лъже.

— Четири. Всички за по една нощ. — Сега вече и той искаше да разбере. — А при теб?

— Само един. Но се срещах с него няколко месеца.

Заболя го.

— Обичаше ли го?

— Доколкото една жена може да обича някой друг освен съпруга си.

Разбра думите й.

— Гари бе резултат от тази връзка. — Тя като че ли се бореше с някакъв демон, който не спираше да изскача от миналото. — Понякога, като погледна Гари, част от мен се ядосва за стореното — Господ да ми прости — но част от мен се чувства благодарна. Гари винаги е до мен. Ти идваше и си отиваше.

— Аз те обичах, Пам. Исках да ти бъда съпруг. И истински съжалявах за стореното.

— Но не беше достатъчно — промълви тя със сведени очи. — Тогава не знаех, но в крайна сметка разбрах, че никога няма да е достатъчно. Ето защо живяхме разделени цели пет години, преди да се разведем. Хем исках да запазя брака ни, хем не исках.

— Толкова ли ме мразеше?

— Не. Мразех себе си за онова, което сторих аз. Трябваха ми години, за да го проумея. От мен да знаеш, когато човек мрази себе си, има огромни проблеми. Само дето не го осъзнава.

— Защо не ми каза за Гари, когато се случи?

— Та ти не заслужаваше истината. Поне така мислех. Едва през последната година осъзнах грешката си. Ти ми изневеряваше, аз също ти изневерявах, но забременях. Прав си. Трябваше да ти кажа още тогава. Но така разсъждават зрелите хора, а както сам заяви, и двамата бяхме млади и глупави.

Тя млъкна. Той не искаше да прекъсва мислите й.

— Затова продължавам да ти се сърдя, Котън. Не мога да си простя. Но затова и най-накрая ти казах за Гари. Знаеш, че можех и да го премълча и ти така и нямаше да разбереш. Но исках да поправя нещата. Исках да се помирим един с друг…

— И да се помириш сама със себе си.

Тя бавно кимна.

— Най-вече. — Гласът й пресекна.

— Защо излезе след мен пред къщата на Хаддад? Знаеше, че ще има стрелба.

— Да кажем, че е бил поредният глупав ход.

Но Малоун реши да не увърта. Време бе да й каже истината.

— Не можеш да се прибереш в Атланта. На летището те следеше някакъв мъж. Затова се върнах при теб.

Лицето й придоби замислено изражение.

— Трябваше да ми кажеш.

— Така е.

— Защо ще ме следи някой?

— За да е готов за нова възможност. За нещо пропуснато, което може да се довърши.

Виждаше, че схваща мисълта му.

— Да ме убият ли искат?

Малоун вдигна рамене.

— Нямам представа. Точно това е проблемът. Че се опитваме да налучкаме отговорите.

Тя се облегна в леглото, очевидно твърде объркана и изтощена от болката, за да спори.

— Какво смяташ да правиш? Хаддад е мъртъв. Би трябвало израелците да си тръгнат.

— Което ни дава свободата да открием търсеното от Джордж. Да изминем Пътя на героя. Оставил ми е тези неща умишлено. Искал е да поемем по този път.

Тя отпусна глава върху възглавницата.

— Не. Искал е ти да поемеш.

Малоун видя, че тя примижава от болка.

— Дай да сложим малко лед на рамото. Ще те облекчи.

— Няма да споря с теб.

Малоун се изправи, грабна празната кофа и тръгна към вратата.

— Все пак бих искала да разбера какво е толкова важно, че да дадеш живота си за него — обади се тя.

Той се спря.

— Ще се учудиш колко незначителен може да се окаже поводът понякога.

— Май ще се обадя на Гари, докато те няма — каза тя. — Искам да се уверя, че е добре.

— Кажи му, че ми липсва.

— Дали е добре там?

— Хенрик ще се грижи за него. Не се тревожи.

— И откъде започваме да търсим?

Хубав въпрос. Но поглеждайки към отсрещния край на стаята, където беше изпразнил съдържанието на чантата, осъзна, че отговорът е един-единствен.

30

Лондон, 21:00 ч.

Сейбър се взираше през прозореца в нощта. Неговата сътрудничка бе чакала Малоун на летище „Хийтроу“ и го бе проследила до този апартамент, в уличка със стари къщи с триъгълни покриви, зад чиито стени със сигурност цареше подредено съществуване, ред и грижливо пазено уединение.

Типично по английски.

Бе чула изстрели от вътрешността на сградата и бе наблюдавала престрелката между Малоун и друг мъж, когато един куршум бе улучил бившата съпруга на Малоун. Нападателят бе побягнал, а Малоун и бившата му съпруга се бяха върнали в сградата. Малко по-късно бяха излезли, Малоун бе носил кожена чанта.

Всичко това се бе случило преди няколко часа и оттогава не бе чул нищо повече от своята сътрудничка. Вярно, че почти през цялото това време бе в самолета от Кьолн до Лондон, но все пак жената трябваше да е докладвала досега.

Беше уморен, но същевременно изпълнен с енергия, тъй като все повече се приближаваше към целта си.

Лесно бе влязъл в апартамента на Джордж Хаддад, чудейки се дали домакинът ще е вътре, но апартаментът се бе оказал празен. Стените бяха осеяни с карти. С джобното си фенерче успя да разгледа странната колекция, макар местата — все в Близкия изток, да не го изненадваха. Много от книгите и купчините документи засягаха актуалната тема за Александрийската библиотека.

През последния час изучаваше материалите под бледия лъч на фенерчето. Чудеше се каква ли е била съдбата на Хаддад. Мъжът, когото Котън Малоун бе нападнал на улицата, със сигурност е бил израелец. В Ротенбург Джоуна бе подчертал, че екипът от наемни убийци вече е на път за Лондон. Дали Малоун не ги е прекъснал? Дали са успели да завършат задачата си? Дали Хаддад бе избягал? Невъзможно бе да разбере, тъй като сътрудничката му мъдро бе преценила да продължи да следва Малоун.

Не изпитваше никакво чувство на триумф, макар да бе успял да открие Хаддад точно според плана. Можеше само да се надява, че сътрудничката му бе свършила своята част от работата също така добре.

Оставил бе компютъра за най-накрая. Включи го и се загледа в екрана.

Въпреки бъркотията в апартамента, Хаддад се оказа педантично подреден в електронния свят. Сейбър отвори няколко папки и започна да чете.

Очевидно Хаддад бе изучавал Александрийската библиотека изключително задълбочено. Но любопитното бе, че също толкова задълбочено бе изучавал и Пазителите. Алфред Херман му бе разказвал за тях, а Джоуна бе попълнил част от празнините в информацията. Но един от файловете на Хаддад разкриваше още данни.

Сейбър продължи да чете, питайки се как Джордж Хаддад бе успял да се сдобие с толкова подробна информация. Палестинецът непрекъснато го изненадваше.

С периферното си зрение улови някакво движение и моментално застана нащрек. Сенките оживяха. Една тъмна фигура се приближи към него.

Ръцете му бързо се дръпнаха от клавиатурата. За съжаление не бе въоръжен. Извъртя се пъргаво, готов за битка. На бледата светлина на екрана се материализира женска фигура.

Агентката му.

— Подобна глупост може да ти навлече голяма беля — отбеляза той.

— Не съм в настроение.

Редовно бе ползвал помощта й из цяла Великобритания. Имаше деликатни кости и правилни черти. Черната й коса бе сресана плътно назад и сплетена на тежка плитка.

— Къде беше? — попита я той.

— Следях Малоун. Двамата са в един хотел до Хайд Парк.

— А Хаддад?

Тя поклати глава.

— Не знам. Следях Малоун. Той пое голям риск да се върне в къщата — полицията вече бе тръгнала насам — и си тръгна с онази чанта.

Сейбър се възхити на инстинктите й.

— Все пак трябва да открием палестинеца.

— Ще се върне, стига да не е мъртъв вече. Изглеждаш ми по-различен.

Лъскавите му тъмни къдри и развлечените дрехи бяха изчезнали. Сега косата му бе подстригана късо и бе боядисана в пясъчнорусо. Беше с джинси и памучна риза под тънко яке.

Преди да напусне Германия, бе докладвал за всичко на Синия стол и после бе променил външния си вид. Всичко беше част от внимателно подготвения план, за който Алфред Херман не знаеше почти нищо.

— Одобряваш ли? — попита я той.

— Преди ми харесваше повече.

Сейбър сви рамене.

— Може би следващия път. Как вървят нещата?

— Оставих човек да наблюдава хотела. Ще се обади, ако Малоун предприеме някакъв ход.

— Нещо ново от израелците?

— Техният човек избяга оттук.

Сейбър се огледа. Би могъл просто да изчака Хаддад да се върне. Това май бе най-лесният ход. Категорично му трябваше всичко от компютъра на Хаддад, но не искаше да взема цялата машина. Твърде неудобна бе за носене. По-добре да направи копие. Забеляза флашпамет сред вещите на бюрото. Грабна я и я включи към един свободен юесби порт.

Провери съдържанието й. Беше празна. С няколко кликвания на мишката той изкопира всички файлове от хард диска.

Тогава забеляза още нещо зад монитора.

Миниатюрна червена лампичка.

Взря се сред бъркотията от листове и разпозна джобен касетофон. Вдигна го, разгледа го и не забеляза разлика в слоя прах върху дървената повърхност. Което означаваше, че е бил поставен там наскоро. Лентата бе свършила, но не бе изключен.

Натисна копчето за превъртане.

Агентката стоеше мълчаливо до него.

Сейбър пусна записа.

Цялата среща между Малоун, Хаддад и малко по-късно и израелците бе записана на касетата. Той смаяно изслуша записа със смъртта на Хаддад. Последните думи на касетата бяха на Котън Малоун, който заявяваше, че смята да убие проклетото копеле.

Изключи касетофона.

— Хаддад е мъртъв, така ли? — попита жената. — Убили са го тук? Тогава защо не е пълно с полиция?

— Предполагам, че израелците са почистили всички следи преди пристигането й.

— А сега какво?

— Разполагаме с Малоун. Да видим къде ще ни заведе.

31

Малоун излезе от стаята и тръгна по коридора. Беше забелязал машина за лед, което го изненада. Явно в европейските хотели започваха да се появяват все повече американски удобства. Яд го беше, че е изложил Пам на опасност. Но нима имаше друг избор? Не можеше да я остави на летището, при положение че някакъв мъж я следеше. А и кой беше този мъж? Дали не бе свързан с похитителите на Гари? Звучеше логично. Но все пак разполагаше с минимално количество информация.

Израелците бяха реагирали изключително бързо на подадения от Хаддад сигнал, че е жив. Но Пам беше права. Със смъртта на Хаддад интересите им бяха защитени, проблемът им — разрешен. И въпреки това следяха Пам. А не него.

Защо?

Стигна до машината за лед и откри, че е развалена. Макар компресорът да тракаше, в кофата му не падна нито едно кубче. И в това отношение гонеха американците, помисли си той.

Бутна вратата към стълбите и слезе един етаж по-долу. Машината на този етаж бе препълнена с лед. Той влезе в нишата и напълни кофата.

Чу да се затръшва някаква врата, после гласове. Все още гребеше лед, когато двама мъже минаха покрай нишата, разговаряйки оживено. Малоун се обърна и зърна профила на единия, слабата му фигура и загорялата от слънцето кожа. Беше мъжът от летище „Хийтроу“.

И то тук, един етаж под тяхната стая. Върна се заднишком в нишата и видя как мъжете се качват в асансьора. И тръгват нагоре.

Малоун хукна към вратата за стълбището и се втурна със скокове нагоре. Отвори тихичко вратата едновременно с иззвъняването на асансьора, от който излязоха двамата мъже. И видя как единият грабва използван поднос от пода и го вдига на дланта си. Другият измъкна пистолет с къса цев. Тръгнаха право към стаята, в която го чакаше Пам.

Малоун изруга наум. Пистолетът на Хаддад бе останал върху една масичка в стаята. Не го бе взел със себе си.

Страшно умно. Щеше да му се наложи да импровизира.

Мъжете спряха пред вратата. Мъжът с пистолета почука и отстъпи настрани. Другият се престори на сервитьор, балансиращ подноса върху дланта си.

Ново почукване.

Може би Пам все още говореше по телефона с Гари. Това щеше да му осигури така необходимите секунди.

— Румсървис — чу гласа на единия от мъжете.

За разлика от американските хотели, в които шпионките на вратите бяха част от стандартното оборудване, британските хотели рядко спазваха такава традиция и техният не правеше изключение. Можеше само да се надява, че Пам няма да е толкова глупава, че да отвори вратата.

— Поръчали сте храна — каза мъжът с по-силен глас.

Пауза.

— Един господин направи поръчката.

По дяволите. Тя като нищо можеше да повярва, че той е поръчал храната, докато е спяла. Трябваше да предприеме нещо. Вдигна кофата за лед, за да прикрие лицето си и хукна по коридора.

— Храната е поръчана за тази стая — обясняваше в този момент мъжът.

Чу как Пам отключва.

Надзърна иззад кофата и видя, че въоръженият го е забелязал. Пистолетът моментално бе прикрит. Малоун използва този миг, хвърли кофата с леда в лицето на въоръжения и нанесе едно кроше в челюстта на онзи с подноса. Усети как костта поддава, мъжът рухна върху килима, а подносът и съдържанието му се пръснаха.

Другият се бе отърсил от първоначалния шок и тъкмо вдигаше пистолета, когато Малоун му нанесе два страховити удара в главата и заби коляно в гръдния му кош.

Нападателят му се присви и замря неподвижно.

Вратата на стаята се отвори. Пам го гледаше втренчено.

— Защо ти хрумна да отвориш вратата? — попита той.

— Реших, че си поръчал храна.

Малоун грабна пистолета и го напъха в колана си.

— И мислиш, че нямаше да ти кажа ли? — Той набързо претърси и двамата, но не намери никакви документи за самоличност.

— Кои са тия двамата? — попита Пам.

— Ето този те преследваше на летището.

Той сграбчи ръцете на слабия мъж и го завлече в стаята. После хвана другия за краката и го придърпа вътре.

— Доста твърдоглава жена си. — Той затръшна вратата с ритник.

— Бях гладна.

— Как е Гари?

— Добре е. Не можах много да говоря с него.

Единият от мъжете простена. Скоро щяха да се свестят.

Малоун грабна кожената чанта и пистолета на Хаддад.

— Хайде.

— Тръгваме ли си?

— Освен ако не искаш да си край тях, когато се свестят.

Видя, че перспективата не й се понрави особено.

— Нали имаш пистолет — напомни му тя.

— Който обаче предпочитам да не използвам. Тук не е Дивия запад. В хотел сме, пълен с хора. Така че дай да постъпим разумно и да се махаме. В града има предостатъчно хотели.

Тя грабна шала и наметна раменете си. Излязоха от стаята и се втурнаха в асансьора. Прекосиха фоайето и излязоха в студената нощ. Малоун се огледа. Трудно можеше да разбере дали ги следят. Имаше твърде много хора. Най-близката спирка на метрото бе на две пресечки, така че той се отправи натам. Умът му работеше на бесни обороти.

Как ги бе открил човекът от „Хийтроу“? И което бе още по-притеснително, откъде беше толкова сигурен мъжът с подноса, че той самият не е в стаята?

Един господин поръча храната.

Обърна се към Пам.

— Преди да отвориш вратата, извика ли, че не си поръчвала нищо?

Тя кимна.

— Тогава той каза, че ти си я поръчал.

Не бе съвсем точно. Каза, че някакъв господин е поръчал храната. И все пак… Дали пък не беше налучкване?

Едва ли.

32

Вашингтон, окръг Колумбия, 21:00 ч.

Стефани водеше Касиопея през смълчания квартал. Последните няколко часа се криха в покрайнините. Беше се обадила до централата на „Магелан“ от ресторант на веригата „Кракър Барел“ и бе научила, че Малоун не бе звънял. Но не така стоеше въпросът с Белия дом. От кабинета на Лари Дейли се бяха обаждали три пъти. Тя инструктира служителите си да предадат, че ще му се обади при първа възможност. Знаеше, че подобен отговор е доста изнервящ. Но нека Дейли се почуди дали следващия път, когато зърне приветливата й физиономия, тя няма да говори на живо по Си Ен Ен. Подобни опасения щяха да са достатъчни, поне за сега, да държат в шах заместника по националната сигурност. Хедър Диксън и израелците обаче бяха съвсем друга работа.

— Къде отиваме? — попита Касиопея.

— Да разрешим един проблем.

Кварталът бе с изящната архитектура, предпочитана от индустриалците през XIX век. Къщите в колониален стил, покритите с калдъръм алеи и старите дървета излъчваха богатство и сигурност, осезаеми дори в нощния мрак.

— Аз не съм ти някакъв агент — промърмори Касиопея. — Бих искала да съм наясно в какво се забърквам.

— Можеш да си тръгнеш когато поискаш.

— Добър опит. Но няма да се отървеш така лесно от мен.

— Тогава престани да задаваш въпроси. И Торвалдсен ли го разпитваш така?

— Защо не го харесваш? И във Франция вечно намираше за какво да се заядеш.

— Виж в какво положение съм, Касиопея. Котън здраво го е загазил. Собствените ми хора ме искат мъртва. Погнали са ме и израелци, и саудитци. Мислиш ли, че е разумно да харесвам когото и да било?

— Не отговори на въпроса ми.

Определено не. Но не можеше да признае истината. Че чрез познанството си с покойния й съпруг Торвалдсен беше опознал силните и слабите й страни и че в негово присъствие се чувстваше слаба и уязвима.

— Да кажем само, че двамата с него се познаваме прекалено добре.

— Хенрик се притеснява за теб. Затова и ме помоли да дойда. Предчувствал е неприятностите ти.

— А аз оценявам жеста му, което обаче не значи, че съм длъжна да го харесвам.

Стефани забеляза къщата, една от многото красиви тухлени резиденции, с дърворезба, веранда с колони и остър покрив. Лампите светеха само на първия етаж. Тя огледа улицата. Все още всичко бе спокойно.

— Върви след мен.

Алфред Херман рядко спеше. Отдавна бе тренирал ума си да се нуждае от не повече от три часа почивка.

Не беше достатъчно стар, за да участва лично във Втората световна война, макар че пазеше ярки детски спомени от маршируването на нацистите по улиците на Виена. През следващите десетилетия се бе борил активно срещу Съветския съюз и бе критикувал марионетния режим, който управляваше Австрия. Парите на семейство Херман датираха от времето на Хабсбургите. През последните петдесет години семейното богатство се бе увеличило десетократно, като голяма част от този успех можеше да се проследи до Ордена на Златното руно. Близките контакти с подобна групировка, с членове, избирани от всички краища на света, носеха предимства, на каквито баща му и дядо му не бяха имали възможност да се радват. Но ръководството на подобна организация носеше още по-големи преимущества.

Мандатът му обаче скоро щеше да свърши.

След смъртта му дъщеря му щеше да наследи всичко. А тази мисъл не му действаше утешително. Вярно, тя най-много от всички приличаше на него, поне в някои отношения. Смела и решителна, тя ценеше миналото и се стремеше с подобен на неговия ентусиазъм към най-важната от създадените от човека стоки — знанието. Но й липсваше шлифовката. Беше като недовършена творба, която винаги щеше да си остане такава.

Гледаше съсредоточено дъщеря си, която подобно на него също спеше малко. Беше я кръстил Маргарете, на майка й. Тя тъкмо се възхищаваше на макета на Александрийската библиотека.

— Възможно ли е да я открием? — прошепна тя.

Той се приближи към макета.

— Мисля, че Доминик е доста близо.

Тя го погледна изпитателно със сивите си очи.

— Не бива да имаме такова доверие на Сейбър. Никой американец не го заслужава.

Бяха водили този разговор и преди.

— Нямам доверие на никого.

— Дори и на мен?

Алфред се усмихна широко. И този разговор вече бяха водили.

— Дори и на теб.

— Сейбър разполага с прекалено много свобода.

— А ти завиждаш ли му? Възлагаме му трудни задачи. Не може да поставяш такива условия и да очакваш да действа както ние намерим за добре.

— Ще ни създаде неприятности. Неговата американска пробивност и изобретателност могат да се окажат проблем.

— Своенравен е. Трябва му цел. А такава ще му осигурим. В замяна той ни носи резултати.

— Напоследък успях да го опозная повече. Старае се да прикрива амбициите си, но те прозират. Просто трябва да се вгледаш.

Алфред реши да се пошегува.

— Да не би да го харесваш?

Тя се намръщи.

— Нищо не може да се случи. Всъщност, когато си отидеш, незабавно ще го уволня.

Предположението й, че ще наследи всичките му притежания, леко го озадачи.

— Няма никаква гаранция, че ти ще си следващият Син стол. Този избор се взема от останалите Столове.

— Ще бъда в Кръга. Уверявам те. А оттам до твоето място крачката е съвсем малка.

Но той не бе толкова убеден. Наясно бе с контактите й с останалите четири Стола. Всъщност сам ги бе насърчавал, като един вид проверка. Богатството му далеч превишаваше това на останалите по възраст, обем и обхват. Финансовите институции, които контролираше, имаха тесни връзки с много от членовете, включително и с трима от столовете. Никой от тях не би искал останалите да научат за тази слабост. Затова цената на мълчанието му винаги бе намирала израз в тяхната лоялност. Бе манипулирал слабостите им в продължение на десетилетия, но опитите на дъщеря му бяха твърде прибързани. Нямаше да е зле да й внуши да бъде предпазлива.

— Вярно е, че когато вече ме няма, Доминик ще трябва да се справи с теб, както и ти с него. Но не прибързвай. Мъж като него, лишен от емоции, от морал, със смело сърце, може да се окаже ценен помощник.

Надяваше се, че тя го слуша, но се опасяваше, че до ушите й достига само онова, което тя иска. Както винаги. Майка й бе починала, когато Маргарете бе на осем, и в детството си дъщеря му сякаш бе негово съвършено подобие — произлязла от реброто му, както тя самата обичаше да казва. С времето, уви, нещата се бяха променили. Бе започнала образованието си във Франция, продължила бе в Англия и бе завършила в Австрия, а бизнес уменията си бе усъвършенствала в заседателните зали на неговите многобройни корпорации.

Но сведенията оттам не бяха особено окуражителни.

— Какво ще направиш, ако откриеш библиотеката? — попита тя.

Алфред успя да прикрие развеселеността си. Явно не желаеше повече да дискутира Сейбър, нито себе си.

— Въображението е безсилно да си представи невероятните идеи, скрити там.

— Вчера те чух да говориш за нея. Разкажи ми повече.

— А, картата на Пири Рейс от 1513 година, открита в Истанбул. Бях се въодушевил. Не знаех, че ме слушаш.

— Винаги слушам.

Той се усмихна на изказването. И двамата знаеха, че не е така.

— Обяснявах на съветника, че картата е била нарисувана върху кожата на газела от един турски адмирал, който някога бил пират. И е невероятно подробна. Нанесен е южноамериканският бряг, макар европейските мореплаватели все още да не са били описали този район. Антарктида също е изобразена, много преди да бъде покрита с лед. Едва наскоро чрез радар учените успяха да определят контурите на брега. И все пак изображението от 1513 година може да съперничи на нашето. Върху нея картографът е написал, че е използвал карти, изработени в дните на Александър, Господарят на двата рога. Представяш ли си? Може би древните мореплаватели са посещавали Антарктида преди хиляди години, много преди образуването на ледовете, и са описали видяното.

Херман усещаше, че му се завива свят при мисълта какво още бе изгубено в областта на математиката, астрономията, геометрията, метеорологията и медицината.

— Незаписаното знание или се забравя, или се опорочава до неузнаваемост. Чувала ли си за Демокрит? Той стигнал до идеята, че всичко около нас се състои от краен брой миниатюрни частици. Днес ги наричаме атоми, но той е бил първият, който осъзнал съществуването им и формулирал атомната теория. Автор на седемдесет книги — знаем го от редица препратки — но нито една не е оцеляла. Изминали векове, преди други хора в съвсем друга епоха да достигнат до същата идея. Почти нищо от написаното от Питагор не е оцеляло. Мането написал историята на Египет. Всичко изчезнало. А Гален, великият римски лечител? С неговите петстотин медицински трактата? До нас са стигнали само откъси от тях. Аристарх смятал, че Слънцето, а не Земята, е център на вселената. Но историята тачи Коперник, живял седемнайсет века по-късно, за това откритие.

Сещаше се и за много други. Ератостен и Страбон, географите. Архимед, лекар и математик. Зенодот и неговата граматика. Калимах, поетът. Талес, първият философ.

Всичките им размисли и идеи бяха изчезнали.

— Винаги е било така — каза той. — Знанието е първото нещо, което се изкоренява, когато се завземе властта. Историята го доказва отново и отново.

— И от какво толкова се бои Израел? — попита тя.

Сигурен бе, че в крайна сметка тя ще се опита да го насочи към тази тема.

— Може би е по-скоро въображаем, отколкото реален страх — отбеляза тя. — Трудно е да промениш света.

— Но е възможно. Множество мъже — той направи кратка пауза — и жени са успявали да постигнат подобни промени през вековете. И не насилието е водело до най-съществените сред тях. Често по-голям успех са имали думите. Библията променила човечеството из основи. Коранът също. Както и Магна Харта. Американската конституция. Милиарди хора живеят живота си според тези слова. Самото общество се е променило след тях. Всъщност не толкова войните, колкото споразуменията след тях влияят на хода на историята. Планът „Маршал“ прекрои света много по-съществено, отколкото самата Втора световна война. В действителност думите са истинското оръжие за масово унищожение.

— Не отговори на въпроса ми — настоя тя с тон, който му напомни за отдавна починалата му съпруга.

— От какво се бои Израел? — повтори той.

— Защо не искаш да ми отговориш?

— Може би аз самият не знам.

— Съмнявам се.

Запита се дали да не й каже всичко. Но не бе стигнал дотук, проявявайки глупост. Излишните приказки бяха провалили не един преуспяващ човек.

— Да кажем, че истината винаги се приема трудно. От хората, от културите, дори от народите.

Стефани бе изненадана от поддържания вид на задния двор. Имаше толкова много цветя. Пъстри астри, жълти камбанки, златник, виолетки и хризантеми. Терасата образуваше полуостров сред тях, на плочите бяха разпръснати мебели от ковано желязо и още цветя, този път в декоративни саксии.

Заведе Касиопея до дебелия дънер на висок клен, едно от трите внушителни дървета, които хвърляха сянка в градината. Погледна часовника си — 21:43 ч.

Стигнала бе дотук, тласкана от комбинацията от гняв и любопитство, но със следващата крачка необратимо щеше да прекрачи границата.

— Я извади въздушния пистолет — прошепна тя.

Спътничката й пъхна стреличка в цевта.

— Надявам се да отбележиш сляпото ми подчинение на тази глупост.

Стефани се замисли за следващия им ход.

Естествено, можеха да влязат с взлом. Касиопея притежаваше нужните умения. Но и едно почукване на вратата би могло да свърши работа. Този вариант й допадаше още повече. Решението им обаче бе наложено внезапно, когато задната врата се отвори и сред тънките колони, които подпираха тясната козирка, изникна тъмен силует. Високият мъж бе по халат за баня, а краката му бяха обути в пантофи, които стържеха по плочките на терасата.

Стефани направи жест към пистолета, след това към тъмния силует.

Касиопея се прицели и стреля. Чу се тихо изпукване, последвано от свистенето на стрелата. Връхчето й уцели мъжа, който извика. Ръката му се стрелна към рамото. Опита се да измъкне стрелата, но само пое рязко въздух и се строполи.

Стефани се втурна към него.

— Доста бързо действа.

— Това е идеята. Кой е този?

Двете се втренчиха в мъжа.

— Поздравления. Току-що уцели министъра на правосъдието на Съединените щати. А сега ми помогни да го завлечем в къщата.

33

Четвъртък 6 октомври, Лондон, 3:15 ч.

Сейбър се взираше в екрана на лаптопа. Вече три часа преглеждаше записаното от компютъра на Джордж Хаддад. И беше смаян.

Информацията определено бе същата, която би могъл да измъкне и от самия палестинец, и то без да се налага да принуждава арабина да проговори. Хаддад явно бе посветил много години на изучаването на Александрийската библиотека наред с митичните Пазители и бе събрал внушително количество данни. Цяла поредица файлове бяха свързани с английски граф на име Томас Бейнбридж, за когото бе чувал от Алфред Херман. Според Хаддад към края на XVIII век Бейнбридж посетил Александрийската библиотека, след това написал книга за преживяванията си, която според бележките съдържала указания за точното й местоположение.

Възможно ли бе Хаддад да е открил екземпляр от тази книга?

И него ли бе взел от дома му Малоун?

Споменаваше се и потомственото имение на Бейнбридж на север от Лондон. Хаддад явно бе ходил там нееднократно и вярваше, че в него се намират допълнителни насоки, особено в мраморната беседка и във „Видението на свети Йероним“. Но бележки, обясняващи значението на тези два елемента, липсваха.

После идваше Пътят на героя.

Преди час бе открил писмено описание на случилото се в къщата на Хаддад на Западния бряг преди цели пет години. Прочел бе бележките с интерес и в момента възстановяваше събитията в главата си. Въодушевлението му растеше.

Сейбър плъзна поглед върху съдържанието на плика. Хаддад явно бе сканирал документа. Думите бяха изписани с насечен мъжки почерк, изцяло на латински. За щастие, Хаддад бе превел текста. Сейбър зачете описанието, предполагаемия път към Александрийската библиотека.

Сейбър поклати глава. Гатанки. Не си падаше по тях. А и нямаше време да се опитва да ги разгадае. Бе прегледал всеки файл на компютъра, но Хаддад така и не бе разшифровал посланието. И това сериозно го затрудняваше.

Не беше нито историк, нито лингвист, нито учен. Алфред Херман уж бе експерт, но Сейбър се питаше какво ли всъщност знаеше австриецът. И двамата бяха опортюнисти, опитващи се да извлекат максимална изгода от една уникална ситуация. По различни причини.

Херман се опитваше да изкове своето наследство, да сложи своя печат върху Ордена на Златното руно. Може би дори да улесни идването на Маргарете на власт. А тя определено се нуждаеше от помощ. Той знаеше, че тя щеше да го отстрани в мига, в който Херман си отиде. Но ако можеше да й попречи, да бъде крачка пред нея, извън обсега на хватката й, вероятно щеше да успее. Искаше първокласен билет право до върха. Място на масата. Властта да си осигури пълноправно членство в Ордена на Златното руно. Ако изгубената Александрийска библиотека съдържаше това, което Алфред Херман бе загатнал, притежанието й бе по-ценно от всякакво семейно богатство.

Мобилният му телефон иззвъня.

Дисплеят сочеше, че се обажда сътрудничката му. Крайно време. Вдигна телефона.

— Малоун тръгна — каза тя. — И то толкова рано. Какво искаш да правя?

— Накъде е тръгнал?

— Качи се на метрото на Виктория Стейшън и после хвана влак на север.

— Оксфордшър по този маршрут ли се пада?

— Точно по средата му.

Изглежда, и Малоун бе любопитен.

— Осигури ли ми допълнителни хора, както те помолих?

— Вече са тук.

— Чакай ме на Виктория Стейшън. Тръгвам веднага.

Сейбър затвори телефона.

Време бе да пристъпи към следващия етап.

Стефани лисна чаша вода в лицето на Брент Грийн. Успели бяха да завлекат отпуснатото му тяло в кухнята и да го завържат към един кухненски стол с широкото тиксо, което Касиопея откри в едно чекмедже. Министърът на правосъдието постепенно дойде на себе си и замига заради водата в очите си.

— Добре ли спа? — попита го Стефани.

Грийн все още не бе на себе си, така че тя му помогна с втора чаша вода.

— Достатъчно — простена Грийн с широко отворени очи. — Предполагам, имаш разумна причина, за да ти хрумне да нарушиш толкова много федерални закони. — Думите бяха изречени бавно и тежко, с тона на погребален агент. Типично за Грийн. Никога не го бе чувала да говори бързо или да повишава тон.

— Ти ще ми кажеш, Брент. За кого работиш?

Брент погледна към тиксото около китките и глезените си.

— А аз си мислех, че взаимоотношенията ни стават по-сърдечни.

— Така беше, преди да ме предадеш.

— Стефани, от години ми говорят, че си необуздана, но винаги съм уважавал тъкмо тези качества у теб. Сега обаче започвам да разбирам и другата гледна точка.

Стефани се приближи към него.

— А аз не ти вярвах, но ти се изправи срещу Дейли и си помислих, че може би греша.

— Имаш ли представа какво ще се случи, ако екипът, отговорен за моята сигурност, реши да провери как съм? Което, между другото, правят всяка вечер.

— Едва ли. Още преди месеци се отказа от тях под претекст, че не било необходимо, освен ако не се покачи нивото на опасност, а в момента не е така.

— А откъде си толкова сигурна, че не съм натиснал паникбутона, преди да падна на терасата?

Стефани извади предавателя от джоба си.

— И аз натиснах своя бутон в парка, Брент, и знаеш ли какво се случи? Нищо, по дяволите.

— Тук може да е по-различно.

Знаеше, че Грийн като всички високопоставени членове на правителството носи паникбутон. Той незабавно предаваше за опасност на намиращия се наблизо агент от охраната или на командния център на тайните служби. Освен това можеше да се използва като средство за проследяване.

— Гледах те в ръцете — каза тя. — И двете бяха празни. Прекалено зает бе да се чудиш какво точно те ужили.

Чертите на Грийн се изостриха и той погледна гневно към Касиопея.

— Вие ли стреляхте в мен?

Тя му се поклони тържествено.

— На вашите услуги.

— Какъв е химикалът?

— Бързодействащо вещество, което открих в Мароко. Ефективно, безболезнено, с краткотрайно действие.

— Изпитах и трите му характеристики. — Грийн се обърна към Стефани. — Това явно е Касиопея Вит. Познавала се е със съпруга ти Ларс, преди да се самоубие.

— Откъде, за бога, знаеш това? — Тя не бе споменавала за случилото се на никого от тази страна на Атлантика. Единствено Касиопея, Хенрик Торвалдсен и Малоун бяха в течение.

— Питай ме каквото си дошла да ме питаш — тихо, но решително каза Грийн.

— Защо си наредил на агентите ми да се оттеглят? Остави ме беззащитна пред израелците. Признай, че си го направил ти.

— Аз го направих.

Признанието я изненада. Беше свикнала на лъжи.

— Макар и да знаеше, че саудитците ще се опитат да ме убият?

— Бях наясно, да.

Силният гняв я задуши и тя едва преодоля желанието си да го удари. Процеди само:

— Чакам.

— Мис Вит — завъртя глава Грийн, — свободна ли сте да наглеждате тази дама, докато всичко приключи?

— Какво ти пука на теб, по дяволите? — избухна Стефани. — Не си ми наставник.

— Все някой трябва да влезе в тази роля. Не беше особено умно да се свързваш с Хедър Диксън. Въобще не си помислила.

— Излишно е точно ти да ми го казваш.

— Погледни се само. Нападаш шефа на правоохранителните органи в Съединените щати, без да разполагаш с нужната информация. Враговете ти, от друга страна, имат достъп до изобилие от секретни данни, които използват изцяло в своя полза.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Така и не отговори на въпроса ми.

— Вярно е. Исках само да знаеш защо наредих на охраната ти да се оттегли. Отговорът е съвсем прост. Помолиха ме и аз го направих.

— Кой те е помолил?

Грийн я изгледа, без да мигне.

— Хенрик Торвалдсен.

34

Бейнбридж Хол, Англия, 5:20 ч.

Малоун разглеждаше с възхищение мраморната беседка в градината. Бяха пропътували дванайсет километра на север от Лондон с влак, след което взеха такси от близката гара до Бейнбридж Хол. Бе изчел всички бележки на Хаддад от чантата и бе прехвърлил романа, опитвайки се да проумее какво се случва и да си припомни всичко, което бяха обсъждали с Хаддад през годините. Но бе стигнал до заключението, че старият му приятел е отнесъл най-важното със себе си в гроба.

Над главата му бе само кадифеното небе. Хладният повей на нощния въздух го караше да потръпва. Прилежно подравнената трева се простираше като оловно море, а храстите бяха като островчета от сянка. Във фонтана наблизо ромолеше вода. Бе решил да предприеме посещението преди зазоряване като най-добрия начин да научи нещо и бе взел едно фенерче назаем от портиера на хотела.

Имението не беше оградено и доколкото можеше да прецени, не се охраняваше с аларма. Вероятно обаче в самата къща нещата стояха другояче. От бележките на Хаддад бе разбрал, че Бейнбридж Хол е превърнат в музей, един от стотиците, притежавани от Британската корона. Повечето прозорци на приземния етаж светеха и през незащитените от пердета стъкла се виждаше екип от чистачи.

Той се обърна към беседката.

Вятърът шумолеше в дърветата и се надигаше да прогони облаците. Лунната светлина избледня, но очите му вече бяха привикнали към зловещия мрак.

— Смяташ ли изобщо да ми кажеш какво е това? — попита Пам. По време на пътуването бе необичайно мълчалива.

Малоун насочи фенерчето към изсечените в мрамора фигури.

— Една картина, „Пастирите на Аркадия II“. Томас Бейнбридж положил доста усилия, за да му я гравират. — Преразказа й какво бе написал Хаддад за изображението и проследи буквите под него с лъча на фенерчето.

— А за тези букви какво пише? — попита Пам.

— Нищо. Само че съдържат някакво послание и че в къщата има и други знаци.

— Което определено обяснява защо сме тук в пет сутринта.

Малоун долови раздразнението й.

— Не обичам тълпите.

Пам се приближи до беседката.

— Защо ли е отделил буквите D и M по този начин?

Нямаше никаква представа. Но едно нещо поне бе ясно.

Пасторалната сцена от „Пастирите на Аркадия II“ изобразяваше жена, която наблюдава трима пастири, скупчени около каменна надгробна плоча, а всеки от тях сочи гравираните върху нея букви. ET IN ARCADIA EGO. Знаеше какво гласи преводът. И в Аркадия аз. Загадъчен надпис без никакъв смисъл. Но Малоун бе виждал тези думи и по-рано. Във Франция. В един сборник с ръкописи от XVI век, в който се описваше постигнатото от рицарите тамплиери през месеците, предшестващи масовите арести през октомври 1307 г.

Et in arcadia ego. Анаграма на думите I tego arcana dei. Аз пазя тайните Божии.

Изрецитира фразата на Пам.

— Шегуваш се — каза тя.

Той вдигна рамене.

— Просто споделям каквото знам.

Трябваше да разгледат къщата. От безопасно разстояние в градината, сред пояса от високи кедри, Малоун заоглежда приземния етаж. Лампите в отделните стаи ту светваха, ту изгасваха според движението на чистачите. Вратата към задната тераса бе отворена и подпряна със столове. Видя как един мъж излиза с две торби за отпадъци, които хвърли върху една купчина, и изчезва обратно в къщата.

Погледна часовника си — 5:40 ч.

— Скоро ще трябва да привършват — отбеляза той. — Щом си тръгнат, ще разполагаме с един-два часа, преди да пристигнат служителите. Музеят отваря чак в десет. — Бе почерпил информацията от табела до главния вход.

— Няма смисъл да казвам колко глупаво ми изглежда всичко.

— Винаги си искала да знаеш как си изкарвам прехраната, а аз все не можех да ти кажа. Свръхсекретни мисии и прочие. Ето, време е да научиш.

— По-добре ми беше, когато не знаех.

— Не ти вярвам. Помня колко много се дразнеше.

— Поне не се сдобивах с рани от куршум.

Малоун се усмихна.

— Това е ритуалът на посвещението. — Той вдигна ръка. — Последвай ме.

Сейбър наблюдаваше как неясните силуети на Котън Малоун и бившата му съпруга изникват измежду дърветата зад Бейнбридж Хол. Малоун бе дошъл право в Оксфордшър. Чудесно. Бе разчитал на любопитството му. Сътрудничката му също бе свършила своята работа. Беше наела тримата мъже, които бе поискал допълнително, и му бе доставила оръжие.

Той пое с наслада няколко дълбоки глътки от хладния нощен въздух и извади зиг зауера от джоба на якето си. Време беше да се запознае лично с Котън Малоун.

Малоун се приближи към отворената задна врата, като пристъпваше плътно до стената, криейки се в сенките, и надникна вътре.

От сводестия таван се спускаше огромен полилей, осветяваше позлатените мебели и съживяваше гоблените и картините по стените. Не се виждаше никой, но Малоун долови виенето на машина за полиране на под и рева на радио иззад сводовете.

Направи знак на Пам и двамата влязоха.

Не познаваше разположението на къщата, но една табелка гласеше, че се намира в Залата на Аполон. Припомни си бележките на Хаддад. В салона на Бейнбридж Хол виждаме поредното доказателство за арогантността на Бейнбридж. Самото му наименование е особено показателно. „Видението на свети Йероним“. Изключително любопитно и подходящо, тъй като много често подобен път започва след Божията поява…

Значи трябваше да открият салона.

Той поведе Пам към един от изходите, водещ към величествено фоайе, достойно за катедрала, с изящни арки. Любопитна бе тази смяна в стила и дизайна. По-бледата светлина смекчаваше очертанията на мебелите. В една от арките забеляза бюст.

Тръгна на пръсти по мраморния под, стъпвайки внимателно с гумените си подметки, и разпозна лицето на Томас Бейнбридж. Бе като издялано от камък, челюстта — стегната, носът — подобен на клюн, очите — студени и присвити. Според написаното от Хаддад Бейнбридж се интересувал от наука и литература, а бил също и колекционер — събирал картини, книги и скулптури с изключителна пресметливост. Бил обаче и авантюрист, пътувал до Арабия и Близкия изток по време, когато и двете места били толкова познати на западния свят, колкото и луната.

— Котън — прошепна Пам.

Малоун се извърна. Беше се спряла пред една масичка с наредени върху нея брошури.

— План на къщата.

Той се приближи и грабна една брошура от купчината. Бързо откри стаята с надпис САЛОН и посочи:

— Натам.

Машината за полиране на пода и радиото продължаваха да се надпяват на горния етаж.

Излязоха от мрачното фоайе, тръгнаха по широките коридори и накрая стигнаха ярко осветена зала.

— Уха! — възкликна Пам.

Малоун също бе впечатлен. Огромното пространство напомняше входното помещение в двореца на римски император. Поредният стряскащ контраст спрямо останалата част от къщата.

— Това място е като увеселителния парк „Епкот“ — възкликна той. — Всяка стая е от различна епоха и държава.

Ярката светлина на полилея осветяваше бели мраморни стълби с тъмночервена пътека по средата. Стъпалата водеха право към перистил с йонийски колони. Плетеница от ковано желязо свързваше колоните от розов мрамор. Множеството ниши и на двете нива излагаха на показ бюстове и скулптури като в музейна експозиция. Малоун вдигна очи нагоре. Таванът бе достоен за катедралата „Св. Павел“.

Той поклати глава. Нищо във фасадата на имението не намекваше за подобен разкош.

— Салонът е нагоре по тези стълби — каза той.

— Имам чувството, че отиваме на прием у кралицата — каза Пам.

Тръгнаха по елегантната пътека по незащитените с перила стъпала. На върха масивна двойна врата се отваряше към притъмнена стая. Малоун щракна ключа и светлината на полилея, изработен от животински бивни, разкри претъпкан с износени, но очевидно скъпи мебели салон, чиито стени бяха облечени в бледозелено кадифе.

— Не бихме могли и да очакваме друго — отбеляза той — след онова, което видяхме.

Той затвори вратите.

— Какво точно търсим? — попитам Пам.

Малоун заоглежда картините по стените, повечето от които бяха портрети на личности от XVI и XVII век. Не разпозна никого. Под портретите бяха окачени рафтове от кленово дърво. Окото му на библиофил бързо забеляза, че томовете бяха обикновени, наредени колкото да хващат окото, лишени от историческа или литературна стойност. Най-отгоре върху рафтовете имаше бронзови бюстове. Но отново не разпозна никого.

— „Видението на свети Йероним“ — повтори той. — Може би е някой от тези портрети.

Пам обиколи стаята, изучавайки всеки образ. Малоун ги преброи. Четиринайсет на брой. Повечето бяха жени в разкошни рокли, но имаше и мъже с перуки и развети одежди, по модата от преди триста години. Две канапета и четири стола образуваха буквата U пред каменна камина. Вероятно именно тук Томас Бейнбридж бе прекарвал голяма част от времето си.

— Нито една от картините няма каквато и да било връзка със свети Йероним — отбеляза Пам.

Малоун бе озадачен.

— Джордж каза, че е тук.

— Може и да е било. Но вече не е.

35

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани зяпна Брент Грийн и на обикновено безизразното й лице се изписва неподправено изумление.

— Торвалдсен ти е казал да оттеглиш охраната ми? Че откъде изобщо го познаваш?

— Познавам страшно много хора — каза Грийн и направи жест към вързаните си крайници, — макар в момента да разчитам изцяло на вашето благоволение.

— Глупаво е било да накарате охраната й да се оттегли — намеси се Касиопея. — Ами ако мен ме нямаше?

— Хенрик каза, че ще бъдете там и че ще успеете да се справите със ситуацията.

Стефани полагаше неимоверни усилия да овладее яростта си.

— Ставаше въпрос за моята кожа.

— Която толкова глупаво бе изложила на куршумите.

— Нямах представа, че Диксън ще ме нападне.

— Именно. Въобще не си разсъждавала. — Грийн отново кимна към връзките. — Ето поредния пример за глупостта ти. Противно на очакванията ти всеки момент ще пристигне екип охранители. Винаги го правят. Може и да ценя уединението, но за разлика от теб не съм безразсъден.

— Какво всъщност правиш? — попита го тя. — Защо се замесваш във всичко това? С Дейли ли работиш? Нима сте разигравали обтегнати отношения само за да ме преметнете?

— Нямам нито време, нито търпение да разигравам каквото и да било.

Стефани не го изслуша.

— Писна ми от лъжи. Отвлякоха сина на Малоун заради мен. В момента Котън е в Лондон, следван по петите от отряд израелски килъри. Не мога да го открия и съответно да го предупредя. Животът на Джордж Хаддад е в огромна опасност. След това научавам, че собственият ми шеф ме оставя без защита, с ясното съзнание, че саудитците ще ме ликвидират. Какво се очаква да си помисля?

— Че приятелят ти Хенрик Торвалдсен е достатъчно разсъдлив да ти изпрати помощ. И че другият ти приятел, моя милост, е решил, че е най-добре изпратеният помощник да действа сам. — Така как ти се струва? Звучи ли ти смислено?

Стефани се замисли.

— И още нещо — обади се Грийн.

Тя го изгледа ядосано.

— Този именно приятел е доста загрижен какво ти се случва.

Малоун бе обзет от раздразнение. Бе дошъл в Бейнбридж Хол с надеждата да намери отговори. Бележките на Хаддад ги бяха насочили право тук. И въпреки това — нищо.

— Може би има друг салон? — каза Пам.

Но в брошурата нямаше друга зала с такова име. Какво пропускаше? Внезапно забеляза нещо. До една от прозоречните ниши, чиито изящни цветни стъкла чакаха сутрешното слънце, част от каменната стена бе гола. Всяка друга педя пространство бе покрита с портрети. Но не и там. А върху тапета ясно личаха бледи правоъгълни очертания.

Той бързо се приближи до голия участък.

— Тук липсва картина.

— Котън, не че държа да ти противореча, но е възможно всичко това да е пълна измислица.

Малоун поклати глава.

— Джордж е искал да дойдем тук.

Той обходи замислено стаята, съзнавайки, че не бива да се застояват повече. Можеше да дойде някой от чистачите. Макар да бе взел пистолетите на Хаддад и на единия от нападателите, не му се искаше да ги използва.

Пам разглеждаше масичките край двете канапета. Книги и списания бяха стилно наредени между скулптури и саксии. Беше вдигнала една от малките бронзови фигурки — възрастен мъж, със съсухрена кожа, но мускулесто тяло, облечено в роба. Фигурката бе кацнала върху скала, а брадатото лице бе сведено над книга.

— Погледни — каза тя.

Малоун се приближи и разчете гравирания в основата на статуйката надпис.

Толкова се бе съсредоточил в опита си да открие някакво сложно произведение, че очевидното му бе убягнало. Пам посочи книгата, която лежеше под фигурката.

— „Видението на свети Йероним“ — прочете тя.

Малоун разгледа корицата.

— Набито око.

— И аз мога да съм полезна — усмихна се тя.

Той хвана тежката бронзова статуйка и я вдигна.

— Добре тогава, бъди полезна и вземи книгата.

Стефани не бе съвсем сигурна как да разбира думите на Брент Грийн.

— Какво искаш да кажеш? Този именно приятел?

— Малко е сложно да го обсъждаме точно сега.

Тя долови нещо необичайно в очите на Грийн. Тревога. В продължение на пет години той бе булдогът на правителството в не една битка с Конгреса, пресата и различните групировки. Бе съвършеният професионалист. Адвокат, защитаващ каузата на правителството на националната сцена. Но бе и дълбоко религиозен и доколкото знаеше, името му никога не бе свързвано и с най-безобидния скандал.

— Да кажем само — продължи Грийн почти шепнешком, — че нямаше да се зарадвам, ако саудитците те бяха убили.

— Което не ме утешава особено в момента.

— Ами охранителите? — попита Касиопея. — Имам чувството, че по този въпрос не блъфира.

— Провери отпред и хвърляй по едно око към улицата — каза Стефани, а погледът й даде да се разбере, че иска да остане насаме с Грийн.

Касиопея излезе от кухнята.

— Е, Брент. Какво толкова имаш да казваш, че да не можеш да го изречеш пред нея?

— На колко години си, Стефани? На шейсет и една?

— Отказвам да коментирам възрастта си.

— Съпругът ти е покойник от десетина години. Сигурно е тежко. Аз самият никога не съм се женил, така че нямам представа какво е да загубиш любим човек.

— Не е лесно. Какво общо има то?

— Знам, че с Ларс не сте били кой знае колко близки преди смъртта му. Време е да започнеш да проявяваш доверие към хората.

— Божичко, знаеш ли какво? Ще насроча интервюта и всеки, включително и онези, дето се опитват да ме убият, ще имат възможност да ме убедят в искреността си.

— Хенрик не се опитва да те убие, Стефани. Нито Касиопея. Нито Котън Малоун. — Той млъкна за миг. — Нито пък аз.

— Оттеглил си охраната ми, знаейки, че съм в опасност.

— А какво щеше да се случи, ако не ги бях оттеглил? Двамата ти агенти щяха да се нахвърлят върху нея, щеше да започне престрелка и какво щеше да спечелиш?

— Щях да арестувам Хедър Диксън.

— А на сутринта щяха да я освободят след намесата на външния министър, а вероятно и на самия президент. После щяха да те уволнят и саудитците щяха необезпокоявано да те убият. И знаеш ли защо? Защото на никой нямаше да му пука.

Думите му звучаха доста разумно. Дявол да го вземе.

— Действала си прибързано и въобще не си помислила за последиците. — Погледът на Грийн бе омекнал и Стефани съзря в очите му нещо, което не бе забелязвала досега.

Загриженост.

— По-рано ти предложих помощта си. Ти отказа. Сега ще ти кажа това, което не знаеш. Което не ти казах тогава.

Тя зачака.

— Аз позволих да проникнат във файла с Александрийската връзка.

Малоун разгърна книгата за свети Йероним, тънко томче с едва седемдесет и три пожълтели листове, с година на издаване 1845-а. Прелисти го, колкото да прегледа няколко подробности.

Йероним бе живял между 342 и 420 г. след Христа. Владеел латински и гръцки и като млад не си давал труда да възпира вродената си наклонност към удоволствията. През 360 г. бил кръстен от папата и се посветил на Бога. През следващите шейсет години пътувал, писал трактати, защитавал вярата и се превърнал в общопризнат баща на християнската религия. Пръв превел Новия завет, а по-късно, към края на живота си, превел и Стария завет от староеврейски на латински. Така създал Вулгата, провъзгласена хиляда и сто години по-късно от събора в Трент за достоверния текст на католическата църква.

Три думи привлякоха вниманието на Малоун.

Евсевий Йероним Софроний.

Рожденото име на Йероним.

Сети се за романа от кожената чанта. „Пътят на един герой“ от Евсевий Йероним Софроний. Явно Томас Бейнбридж особено внимателно бе избрал псевдонима си.

— Има ли нещо интересно? — попита Пам.

— Всичко. — Но вълнението му се изпари, заменено от хладната тръпка на неприятно предчувствие. — Трябва да изчезваме веднага.

Той се втурна към вратата, изгаси лампата и внимателно я отвори. Мраморното фоайе бе притихнало заплашително. Радиото, което продължаваше да работи в отдалечена стая, вече предаваше някакво спортно събитие, чуваха се ясно гласовете на тълпата и коментатора. Машината за полиране бе замлъкнала.

Малоун поведе Пам към стълбите. Трима мъже с пистолети в ръка внезапно нахлуха във фоайето под тях. Единият вдигна ръка и стреля.

Малоун бутна Пам към пода. Куршумът рикошира в камъка. Той пъргаво претърколи и двама им зад една колона и забеляза сгърченото й от болка лице.

— Рамото ми — изстена тя.

Още три куршума се опитаха да ги достигнат през мрамора. Малоун стисна автоматичния пистолет на Хаддад. Бе готов за действие. Изстрелите до този момент бяха само тих пукот, сякаш някой тупаше възглавница. Заглушители. Той поне имаше преимуществото на по-високата позиция. Видя двама от стрелците да напредват откъм дясната страна на долното ниво, а третият остана отляво. Не биваше да допуска двамата да получат възможност да стрелят първи и натисна спусъка.

Не уцели, но изсвистяването на куршума разколеба за миг нападателите му, което бе достатъчно, за да се прицели и да улучи мъжа отпред. Той извика и падна на пода. Вторият скочи в търсене на прикритие, но Малоун успя да стреля още веднъж. Преследвачът му доста пъргаво се върна към входа. От падналия шуртеше кръв и оформяше яркочервена локва върху белия мрамор.

Чуха се нови изстрели. Въздухът бе наситен с миризмата на барут.

В пистолета на Хаддад имаше още пет куршума, но Малоун разполагаше и с още един пистолет. Може би още пет. Видя страха в очите на Пам, но тя успяваше да запази самообладание.

Чудеше се дали да не се върнат в салона. Ако барикадираха с мебели двойните врати, можеха да си спечелят няколко минути, така че да избягат през прозорците. Но бяха на втория етаж, което щеше да създаде допълнителни пречки. Все пак, това бе единственият им шанс, освен ако мъжете под тях не излезеха от прикритието си, за да успее да ги уцели. Малко вероятно.

Единият от мъжете притича до подножието на стълбите. Другият прикри движението си с четири изстрела, които отскочиха от стената зад тях. Малоун бе принуден да пести куршумите си и не можеше да си позволи да стреля, докато не бе сигурен в мишената.

И тогава разбра какво се опитват да направят.

За да стреля по единия, трябваше да се подаде иззад колоната, но така щеше да стане лесен прицел за другия. Затова предприе изненадващ ход и пренебрегвайки опасността отляво, скочи вдясно и стреля в червената пътека пред краката на нападателя си.

Мъжът скочи от стълбището и се скри.

Пам протегна ръка към рамото си и той видя кръв. Раната й се бе отворила от многото резки движения. Сините й очи бяха широко разтворени, изпълнени с ужас.

Нови два изстрела проехтяха във фоайето. Без заглушител. Голям калибър.

После настъпи тишина.

— Здравейте — извика мъжки глас.

Малоун надникна иззад колоната. В подножието на стълбите стоеше висок мъж с пясъчноруса коса. Имаше широко чело, къс нос и кръгла брадичка. Беше облечен в джинси, памучна риза и яке.

— Стори ми се, че имате нужда от помощ — каза новодошлият, стиснал пистолет в дясната си ръка.

Двамата нападатели лежаха на пода, а върху мрамора бавно се отцеждаше кръв. Непознатият явно стреляше добре. Малоун се показа иззад колоната.

— Кой сте вие?

— Приятел.

— Простете скептичността ми.

— Не мога да ви виня. Така че, ако предпочитате, стойте си там и изчакайте полицията. Може би ще успеете да дадете обяснение за трите трупа.

Малоун чу отдалечаващите се стъпки. После се сети нещо.

— Ами чистачите? Защо не са дотичали още?

Стъпките спряха.

— Защото са на горния етаж, в безсъзнание.

— Ваша работа ли е?

— Не.

— Какви са мотивите ви?

— Същите като на мнозина, които идват тук посред нощ. Търся Александрийската библиотека.

Малоун не каза нищо.

— Знаете ли какво? Отседнал съм в хотел „Савой“, стая 453. Разполагам с информация, която се съмнявам, че притежавате, а вероятно вие имате друга, до която аз не съм достигнал. Ако искате да поговорим, ще ме намерите. Ако ли пък не, вероятно ще се засечем някъде по пътя. Вие преценете. Но може би заедно ще успеем да ускорим процеса. От вас зависи.

По пода отекнаха стъпки, тежки и равномерни, и заглъхнаха в дълбините на къщата.

— Какво, по дяволите, беше това? — просъска Пам.

— Неговият начин да ни се представи.

— Та той уби двама мъже.

— За което съм му благодарен.

— Котън, да се измъкваме оттук.

— На мен ли го казваш. Но първо трябва да разберем кои са тези мъже.

Той заобиколи бързо колоната и затича надолу по стълбите. Пам го последва. Претърси и трите тела, но не намери документи за самоличност.

— Грабвай пистолетите — нареди той, прибирайки шестте резервни пълнителя от телата. — Тези трима са пристигнали добре екипирани.

— Вече започнах да свиквам с гледката на кръв — отбеляза тя.

— Казах ти, че ще става по-лесно.

Замисли се отново за мъжа. Хотел „Савой“. Стая 453. Това бе неговият начин да каже: Можете да ми се доверите. Пам все още стискаше книгата за свети Йероним, а той носеше кожената чанта от апартамента на Хаддад.

Пам се насочи към вратата.

— Къде си тръгнала? — попита той.

— Гладна съм. Надявам се в „Савой“ да правят хубава закуска.

Малоун се ухили.

Бързо схващаше.

36

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани не бе убедена, че може да поеме повече. Погледът й се впи в Брент Грийн.

— Я обясни.

— Умишлено позволихме проникване във файловете. Сред нас има предател и искаме да го хванем. Или нея.

— И кои сте вие?

— Министерството на правосъдието. Провеждаме свръхсекретно проучване. В течение сме само аз и още двама. Най-близките ми заместници, в чиито ръце бих поверил живота си.

— На лъжците едва ли им пука за доверието ти.

— Съгласен съм. Но изтичането не е на ниво министерство, а много по-високо. Пуснахме стръв и предателят захапа.

Стефани не можеше да повярва на ушите си.

— И между другото рискувахте живота на Гари Малоун.

— Никой не би могъл да го предвиди. Нямахме представа, че някой друг освен израелците и саудитците се е загрижил за Джордж Хаддад. Изтичането на информация, което се опитваме да спрем, водеше право към тях.

— Така смятате вие. — Мислите й литнаха към Ордена на Златното руно.

— Ако имах и най-беглата представа, че семейството на Малоун ще бъде в опасност, никога нямаше да позволя да се използва такава стратегия.

Много й се искаше да му повярва.

— Всъщност се надявахме, че местоположението на Хаддад е сравнително безобидна информация. Не смятахме за особено рисковано да оставим израелците да научат, че Хаддад е жив, особено при положение че във файловете нямаше нищо, което да посочи къде се е скрил.

— Като изключим дирята право към Котън.

— Предположихме също, че ако предизвикат Малоун, той ще знае какво да направи.

— Но той напусна, Брент — почти извика тя. — Вече не работи за нас. Нямаме практиката да излагаме бившите си агенти на опасност, особено без тяхно знание.

— Претеглихме тези рискове и решихме, че си струва да ги поемем, за да открием предателя. Но отвличането на момчето промени всичко. Радвам се, че Котън успя да го спаси.

— Колко си мил. Ще имаш голям късмет, ако не ти разбие носа.

— Настоящото правителство ме отвращава — промърмори Грийн. — Глутница привидно праведни, но в същност твърде корумпирани мръсници.

Не бе чувала Грийн да говори по този начин.

— Бият се в гърдите какви християни и патриоти са, но са лоялни само към себе си и… към парите. Вземат решение след решение, всяко уж заради американското знаме, а единственият резултат е, че пълнят джобовете на големите корпорации, които са финансирали партията им. Отвратен съм. Присъствам на събрания, в които политическите решения се съобразяват с това кое ще изглежда добре в медиите, вместо кое ще е добро за нацията. Аз мълча. Не казвам нищо. Държа се като добър съотборник. Което не означава, че ще позволя да изложат на опасност страната ми. Положил съм клетва и за разлика от мнозина в правителството тя значи нещо за мен.

— Тогава защо не ги изобличиш?

— Досега не съм хванал никой да нарушава закона. Отвратителни, неморални и алчни, да. Виждам го непрекъснато, но не вършат нищо незаконно. Уверявам те, ако някой, пък бил той и президентът, бе пресякъл границата, щях да предприема нещо. Но до този момент никой не е стигнал толкова далеч.

— Като изключим предателя.

— Именно за това интересът ми е толкова голям — язовирната стена се пропуква, преди да поддаде.

Но тя не искаше да се хване.

— Дай да погледнем нещата в очите, Брент. Приятно ти е да играеш ролята на главен прокурор, но не би оцелял кой знае колко дълго, ако погнеш някой от правителството и се провалиш.

Грийн я погледна преценяващо, с тревожни очи.

— Но ми е по-приятно ти да запазиш живота си.

Тя пренебрегна загрижеността му.

— Открихте ли предателя?

— Смятам, че…

Касиопея се върна тичешком в кухнята.

— Имаме си компания. Двама току-що паркираха до бордюра. С костюми и предаватели. От тайните служби.

— Моят екип — поясни Грийн. — Идват да проверят положението за през нощта.

— Трябва да изчезваме — каза Касиопея.

— Не — каза Грийн. — Освободете ме и ще се справя с тях.

Касиопея тръгна да се връща при задния вход.

Стефани взе едно от онези решения, които бе вземала стотици хиляди пъти. И макар очевидно през целия ден да бе вземала отвратително погрешни решения, както някога казваше баща й, вярно или грешно, няма значение. Просто направи нещо.

— Чакай.

Тя пристъпи към шкафовете, претърси няколко чекмеджета и извади нож.

— Ще го освободим — надвеси се тя над Грийн и въздъхна. — Дано знам какво правя.

Сейбър забърза през гората към мястото, където бе оставил колата си. Зората тъкмо се пропукваше над английската провинция. Всичко наоколо бе обвито в мъгла, хладният въздух бе влажен. Доволен бе от първата си среща с Котън Малоун. Съвършено премерена, така че да възбуди любопитството на американеца и същевременно да потуши всякаква параноя. Убийството на мъжете, които бе наел да нападнат Малоун, се оказа идеалният начин да се появи на сцената. Щеше да убие и тримата, ако Малоун не бе застрелял единия.

Той със сигурност бе претърсил телата, но Сейбър бе наредил никой да не носи документи за самоличност. Инструкциите му бяха да нападнат Малоун и да го хванат. Но след като Малоун бе елиминирал първия, правилата се бяха променили. Не бе изненадан. В Копенхаген Малоун бе доказал, че знае как да се справя с проблемите.

Слава богу, че бе открил касетофона в апартамента на Хаддад. Записът, заедно с данните от компютъра, му бяха осигурили достатъчно информация, за да успее да накара Малоун да му се довери. Сега трябваше единствено да се върне в хотела и да чака.

Малоун щеше да дойде.

Излезе от гората и зърна автомобила си. Зад него бе паркирана друга кола. Сейбър видя, че сътрудничката му крачи около нея.

— Копеле такова — изкрещя тя. — Та ти ги уби.

— И какъв е проблемът?

— Аз ги наех. Колко още мислиш, че ще мога да наема, ако се разчуе, че избиваме собствените си хора?

— Че как ще се разчуе? Знаем само ние двамата.

— Мръсник. Гледах всичко отвън. Застреля ги в гръб. Така и не разбраха какво става. Планирал си го предварително.

Сейбър спря пред колата си.

— Винаги си била проницателна.

— Майната ти, Доминик. Тези мъже ми бяха приятели.

Любопитството му се събуди.

— Спала ли си с някой от тях?

— Хич не ти влиза в работата.

— Права си — вдигна рамене той.

— Приключих с теб. Край. Намери си друг помощник. — Тя гневно тръгна към колата си.

— Не съм толкова убеден.

Тя се извъртя към него, очакваща спор. И преди се бяха карали. Но този път Сейбър я застреля право в лицето. Нищо и никой нямаше да му пречи. Твърде много усилия бе вложил в планирането. На път бе да изиграе един от най-мощните икономически картели на планетата. Провалът би донесъл непоправими последствия. Така че провал нямаше да има. И нямаше да остави никакви следи, които да водят към него.

Отвори вратата на колата и се вмъкна вътре. Оставаше му да се справи единствено с Котън Малоун.

Стефани стоеше насред кухнята. Касиопея беше до нея. Двете чуха как Брент Грийн отваря входната врата и разговаря с двамата агенти на тайните служби. Или Стефани бе взела правилното решение, или всеки миг щяха да ги арестуват.

— Абсолютна глупост — прошепна Касиопея.

— Глупостта си е моя и не съм молила нито теб, нито Хенрик да се намесвате.

— Ама че си упорита.

— Я виж себе си. Можеше да си тръгнеш. Бих казала, че и ти си доста твърдоглава.

Стефани заслуша как Грийн разменя любезности за времето и разлятата върху халата му вода. Беше го освободила от стола и развеселено бе наблюдавала как смъква тиксото от китките и глезените си. Какво ли не биха дали комиците от нощните предавания да го видят как присвива очи при всяко отскубване на косми по ръцете и краката. После той приглади влажната си коса и излезе навън.

В съзнанието й отново прозвучаха думите му, изречени с неподправена искреност.

Този именно приятел е доста загрижен какво ти се случва.

— Ако ни издаде, спукана ни е работата — прошепна Касиопея.

— Няма да го направи.

— Откъде си толкова сигурна?

— От двайсетте години грешки.

Грийн най-после се сбогува с мъжете отвън. Стефани внимателно отвори летящите врати и загледа как министърът хвърля последен поглед към охраната си през процепите на щорите. Той се обърна към нея и каза:

— Сега доволна ли си?

Тя се върна в трапезарията. Касиопея ги последва.

— Е, добре, Брент. А сега какво?

— Заедно ще ти спасим кожата и същевременно ще спрем изтичането на информация.

— Между другото, така и не спомена кой е предателят.

— Така е. Не споменах. Защото не знам.

— Стори ми се каза, че сте открили самоличността му.

— Тръгнах да казвам, че смятаме, че сме идентифицирали проблема.

— Цялата съм в слух.

— Няма да ти хареса.

— Давай.

— В момента основният източник на информация за израелците е Пам Малоун.