Александрийската връзка

37

7:40 ч.

Хенрик Торвалдсен мразеше да лети, поради което нито една от компаниите му не притежаваше самолети. За да смекчи неприятното чувство, винаги пътуваше първа класа, рано сутрин. По-големите седалки, допълнителните удобства и ранният час смекчаваха фобията му. Гари Малоун, от друга страна, явно се наслаждаваше на преживяването. Беше излапал цялата си закуска, плюс голяма част от тази на Хенрик.

— Скоро кацаме — каза на Гари.

— Чудесно. По същото време вкъщи щях да съм на училище. А сега съм в Австрия.

През последната година с Гари се бяха сближили. Докато гостуваше на Малоун през лятната ваканция, Гари бе прекарвал не една нощ в Кристиангаде. И бащата, и синът обичаха да плават с тринайсетметровата лодка, купена отдавна за пътешествия до Норвегия и Швеция, но понастоящем рядко използвана. Синът на Торвалдсен Кай бе обожавал водата. Момчето ужасно му липсваше. Бе мъртъв вече от две години. Застреляли го бяха в Мексико Сити и Торвалдсен така и не бе успял да научи причината. Малоун се бе оказал там по работа и бе направил всичко по силите си, за да го спаси, което в крайна сметка бе станало причина за запознанството им. Бащата не бе забравил случилото се. Все някога щеше да научи истината за смъртта на сина си. Подобни дългове не оставаха неизплатени. Часовете, прекарани с Гари, му носеха малко от онази радост, от която съдбата жестоко го бе лишила.

— Радвам се, че дойде с мен — каза той. — Не ми се искаше да те оставям в имението.

— Никога не съм бил в Австрия.

— Прекрасно място. Гъсти гори. Заснежени планини. Алпийски езера. Впечатляващи гледки.

През целия предишен ден го бе наблюдавал внимателно. Гари определено се справяше добре с положението, особено като се имаше предвид, че бе станал свидетел на две убийства. Когато Малоун и Пам заминаха за Англия, Гари бе приел, че пътуването им е наложително. Майка му трябваше да се върне на работа, а баща му трябваше да разбере защо животът на Гари бе изложен на опасност. Кристиангаде бе познато място и той с радост бе останал в имението. Но вчера, след разговора със Стефани, Торвалдсен бе осъзнал какво трябва да предприеме.

— Събранието, на което трябва да присъстваш — заговори Гари. — Важно ли е?

— Може и така да се окаже. Трябва да участвам в няколко заседания, но ще ти намерим какво да правиш, докато съм зает.

— Ами татко? Знае ли, че ще ходим там? Не споменах пред мама.

Пам Малоун се бе обадила преди няколко часа и бе говорила за малко с Гари. Но бе затворила, преди Торвалдсен да успее да вземе слушалката.

— Сигурен съм, че някой от тях ще се обади отново и Йеспер ще ги уведоми къде сме.

Рискуваше доста, вземайки Гари със себе си, но бе решил, че ходът е добър. Ако Алфред Херман стоеше зад отвличането му — в което Торвалдсен бе твърдо убеден — тогава присъствието на Гари в замъка, заобиколен от влиятелни мъже и жени от целия свят, всеки със своя персонал и охранители, му се струваше най-безопасният ход. Задаваше си много въпроси относно отвличането. От малкото, научено за Доминик Сейбър, бе разбрал, че американецът е професионалист, който не си позволява да наема некадърни сътрудници, като тримата, които бяха оплескали отвличането на Гари. Нещо не се връзваше. Малоун бе добър, това му го признаваше, но нещата се разгръщаха с неестествена точност. Нима цялата история бе нагласена само заради Малоун? За да го подтикне да действа? Ако бе така, значи Гари всъщност вече не бе в опасност.

— Помниш ли какво ти казах? — попита го той. — Че трябва да внимаваш какво говориш. И много да слушаш.

— Схванах.

Торвалдсен се усмихна.

— Чудесно.

Сега можеше да се надява единствено, че правилно е разбрал Алфред Херман.

38

Виена, 8:00 ч.

Херман отмести чинията със закуската си. Мразеше да яде, особено сред много хора, но пък обожаваше трапезарията на замъка. Лично бе избрал дизайна и неоготическия стил — касите на прозорците и декоративните панели на тавана бяха украсени с гербовете на прославени кръстоносци, а стените бяха покрити с гоблени, изобразяващи завладяването на Йерусалим от християните.

Закуската както винаги бе впечатляваща и цяла свита сервитьори в бели сака обслужваха гостите му. Дъщеря му седеше в другия край на дългата маса, а останалите десет стола бяха заети от специалните членове на Ордена — Политическия комитет — които бяха пристигнали предишния ден, за да присъстват на събранието.

— Надявам се, че всички се чувствате добре — каза Маргарете. Пред подобно множество тя бе в стихията си.

Херман забеляза, че дъщеря му се смръщи на недокоснатата му чиния, но не каза нищо. Щеше да го порицае насаме, сякаш апетитът сам по себе си гарантираше дълъг живот и крепко здраве.

Неколцина от членовете обсъждаха замъка и изящната мебелировка, отбелязвайки някои от промените, които бе направил. Макар всички да бяха богати мъже и жени, взети заедно, те не притежаваха и една четвърт от богатството на Херман. Всеки един обаче бе полезен в някакво отношение. Затова им благодари, че са забелязали промените, и заяви:

— Любопитно ми е какво възнамерява да докладва пред събранието Политическият комитет по отношение на Концепция 1223.

Инициативата, приета преди три години на пролетното събрание, включваше сложен план за дестабилизация на Израел и Саудитска Арабия. Бе прегърнал идеята и именно по тази причина си бе създал източници на информация сред израелското и американското правителство, които неочаквано го бяха насочили към Джордж Хаддад.

— Преди да ти отговорим — обади се председателят на комитета, — би ли ни казал дали усилията ти дават резултат? Ако не, плановете ни ще трябва да се променят.

Херман кимна.

— Събитията започнаха да се развиват доста бързо. Но при положение че постигна успех, осигурен ли е пазар за информацията?

Друг член на комитета кимна в отговор.

— Направихме сондажи в Йордания, Сирия, Египет и Йемен. Всички проявяват интерес, поне за започване на преговори.

Херман остана доволен. Бе научил, че ентусиазмът на дадена арабска държава — независимо дали за стоки, услуги или тероризъм — се увеличава правопропорционално на липсата на подобен интерес в съседна страна.

— Рисковано е да пренебрегваме саудитците — намеси се друг. — Имат връзки с много от членовете ни. Отмъщението им може да се окаже твърде скъпо.

— Вашите специалисти в преговорите трябва да гарантират, че саудитците ще запазят спокойствие, докато не настъпи удобният за нас момент да действаме.

— Не е ли време да ни обясниш за какво точно става въпрос? — попита един от членовете на комитета.

— Не — каза Херман. — Още не.

— Въвличаш ни в нещо, което, честно казано, Алфред, буди известни въпроси.

— Какви въпроси?

— Какво би могло да е толкова съблазнително за Йордания, Сирия, Египет и Йемен, но не и за Саудитска Арабия?

— Премахването на Израел.

Цялата зала потъна в тишина.

— Вярно е, че това е обща цел за всички тези държави, но е и невъзможна цел. Тази държава не може да бъде премахната.

— Така говореха и за Съветския съюз. Но когато смисълът за съществуването му бе поставен под съмнение и разобличен като измама — каквато всъщност бе — видяхте какво се случи. Разпадна се само за няколко дни.

— И ти можеш да предизвикаш същото, така ли? — попита някой.

— Нямаше да губя времето на Ордена, ако не смятах, че е възможно.

Един от членовете, дългогодишен негов приятел, прояви явно раздразнение от уклончивите му отговори, затова Херман реши да им подхвърли още нещичко.

— Нека споделя следното. Какво ще стане, ако се постави под съмнение истинността на Стария завет?

Неколцина от гостите свиха рамене. Един попита:

— И какво ще стане?

— Подобно становище би могло да промени из основи спора в Близкия изток — поясни Херман. — Евреите са твърдо решени да отстояват правотата на своята Тора. Словото Божие и така нататък. Досега никой не е оспорил сериозно вярванията им. Имало е коментари и спекулации, но само си представете какво ще се случи с авторитета на евреите, ако се докаже, че Тората съдържа невярна информация. Помислете само как ще подейства това на останалите държави в Близкия изток.

Твърдо бе убеден в думите си. Нито един завоевател не бе успял да победи евреите. А мнозина бяха опитали. Асирийците. Вавилонците. Римляните. Турците. Светата Инквизиция. Дори Мартин Лутер ги ненавиждаше. Но така наречените деца на Бога упорито отказваха да се предадат. Хитлер вероятно бе нанесъл най-тежките поражения. И все пак след него светът им бе подарил тяхната библейска родина.

— Какво толкова имате против Израел? — попита една от жените. — Още от началото се питам защо си губим времето с тях.

Тя действително бе изразила несъгласието си и двама други се присъединиха към нея. Очевидно бяха малцинство, и то относително безобидно, така че той позволи коментарите им, за да придаде някакъв дух на демокрация в процеса.

— Става въпрос за нещо много повече от Израел. — Видя, че е успял да привлече всеобщото внимание, включително и на дъщеря си. — Ако изиграем правилно картите си, вероятно ще успеем да дестабилизираме едновременно и Израел, и Саудитска Арабия. Ако успеем да предизвикаме размирици в двете държави и правилно преценим кога ще изригне недоволството, ще можем да свалим правителствата и в двете. — Херман се обърна към председателя на Политическия комитет. — Обсъдихте ли как членовете ни ще могат да експлоатират този процес, щом нещата се задвижат?

Възрастният мъж кимна. Бе негов приятел от десетилетия и заемаше едно от челните места в списъка за място в Кръга.

— Сценарият, който предвиждаме, се крепи на убеждението, че палестинците, йорданците, сирийците и египтяните желаят това, което ще им предложим…

— Но то няма да се случи — чу се мъжки глас. Беше един от отцепниците.

— А нима някой можеше да предвиди, че светът ще остави без дом близо половин милион араби, за да подари на евреите държава? — намеси се Херман. — Мнозина в Близкия изток твърдяха, че подобно нещо няма да се случи.

Думите му прозвучаха доста остро, така че се постара следващите да прозвучат по-примирително.

— Най-малкото, ще можем да сринем онази нелепа стена, която израелците са издигнали, за да пазят границите си и да бранят претенциите си към древността. Ционистката арогантност ще бъде достатъчно компрометирана, за да провокира заобикалящите Израел арабски държави да се обединят в действията си. А дори не съм споменал Иран, на който нищо не би допаднало повече от това да изтрие Израел от картата на света, което ще бъде истинска благословия за всички тях.

— И как ще успеем да го постигнем?

— Чрез знанието.

— Не говорите сериозно. Всички тези планове се основават на нещо, което ще научим?

Не бе предвидил такава открита дискусия, но явно мигът бе настъпил. Членовете, насядали около масата в трапезарията му, имаха отговорността да формулират общата политика, която бе тясно свързана с инициативите на Икономическия комитет, тъй като за Ордена политиката и печалбата бяха синоними. Икономическият комитет си бе поставил за цел да увеличи с поне трийсет процента приходите на членовете, желаещи сериозно да инвестират в Близкия изток. Проведено бе проучване, определен бе обемът на първоначалните инвестиции, оценени бяха потенциалните печалби при настоящите икономически и политически условия и бяха разработени няколко сценария. В крайна сметка трийсетте процента изглеждаха постижима цел. Но пазарите на Близкия изток бяха, меко казано, ограничени. Всеки ден носеше нова опасност от срив. Така че Политическият комитет се стремеше към стабилност. Традиционните методи — подкупи и заплахи — не действаха спрямо хора, които редовно привързваха експлозиви към телата си. Хората, които вземаха решенията в Йордания, Сирия, Кувейт, Египет и Саудитска Арабия, бяха твърде богати, твърде добре охранявани и твърде големи фанатици. Орденът бе стигнал до заключението, че трябва да открият нов вид валута, която да разменят. Херман вярваше, че скоро ще се сдобият с такава.

— Знанието е много по-силно от всяко оръжие — прошепна той.

— Всичко зависи от естеството на знанието — обади се един от членовете.

Херман бе съгласен.

— Успехът ни зависи от умението ни да поднесем наученото пред подходящите купувачи на подходящата цена, и то в подходящ момент.

— Добре те познавам, Алфред — каза един от по-възрастните мъже. — Планирал си всичко изключително старателно.

Херман се усмихна.

— Нещата най-после потръгнаха. Американците вече проявяват интерес, а това разкрива неимоверно много нови възможности.

— Какво знаем за американците? — попита Маргарете, без да скрива нетърпението си.

Въпросът й го подразни. Трябваше да се научи да не показва какво не знае.

— Изглежда, сред управляващите в САЩ има хора, които също искат да усмирят Израел. Смятат да извлекат ползи за американската външна политика.

— Нима е възможно? — попита един от членовете. — От хилядолетия арабите воюват и с араби, и с евреи. Какво, по дяволите, ще ги изплаши чак толкова?

Беше поставил висока цел и пред Ордена, и пред самия себе си, но един глас в него нашепваше, че усърдието му ще бъде възнаградено. Затова дръзко отвърна на погледите на мъжете и жените пред него и заяви:

— Отговорът на този въпрос ще ми е ясен, преди да изтече този уикенд.

39

Вашингтон, окръг Колумбия, 3:30 ч.

Стефани се отпусна изтощена на стола. Брент Грийн я гледаше от канапето. Беше привел рамене, нещо, което никога не го бе виждала да прави. Касиопея спеше на горния етаж. Поне един от тях щеше да успее да си почине. Тя самата категорично нямаше да може. Имаше чувството, че бе дошла тук не преди четирийсет и осем часа, а преди четирийсет и осем дни, изпълнена с недоверие към Грийн, разярена от думите му, бясна на самата себе си, че е изложила сина на Малоун на опасност. И макар Гари Малоун вече да бе на сигурно място, съмненията по отношение на Брент Грийн продължаваха да бушуват в съзнанието й, особено след казаното преди няколко часа.

Основният източник на информация за израелците е Пам Малоун.

Тя вдигна кутийката диетична кола, която бе открила в хладилника на Грийн.

— Наистина ли ги пиеш тия неща?

Той кимна.

— Има съвсем същия вкус като оригинала, но без захарта. Стори ми се нелоша идея.

Стефани се усмихна.

— Странна птица си ти, Брент.

— Просто съм по-затворен и не обичам да споделям предпочитанията си с другите.

Сърцето я болеше, мозъкът й бе изтощен. Дълбоко загнездилото се безпокойство отвличаше вниманието й от Грийн. Умишлено бяха изгасили светлините, за да внушат на всички бдителни очи, че обитателят на къщата спи дълбоко.

— За Малоун ли мислиш? — попита я той в тъмното.

— Доста е загазил.

— Не можеш да направиш нищо, докато не се обади.

Тя поклати глава.

— Това не ме успокоява.

— Нали си пратила агент в Лондон. Какви са шансовете да открие Котън?

Не особено големи. Лондон бе голям град, а и можеше ли да е сигурна, че Малоун е там? Би могъл да бъде навсякъде из Великобритания. Стефани не искаше да се замисля за различните варианти, така че попита:

— Откога знаеш за Пам?

— От скоро.

Беше й неприятно, че са я държали в неведение. Реши, че за да получи някаква информация, ще трябва самата тя да предложи такава.

— Има и друг играч във вашата игра.

— Целият съм в слух. — Тонът на Грийн сочеше, че интересът му се е пробудил. Най-после тя да знае нещо, за което той не бе чувал.

Разказа му какво й бе казал Торвалдсен за Ордена на Златното руно.

— Хенрик не ми е споменавал и дума.

— Гледай ти, колко странно. — Тя отпи от безалкохолната напитка. — Явно ти казва само това, което иска да знаеш.

— Те ли са отвлекли сина на Малоун?

— Начело са в списъка ми със заподозрени.

— Това обяснява доста неща — отбеляза Грийн. — Израелците проявяваха необичайна предпазливост през цялата операция. Размахахме им връзката като стръв, надявайки се лицето за контакт тук да захапе. От няколко години в лични срещи дипломатите им задават въпроси за Джордж Хаддад. Така и не успяхме да ги заблудим докрай, когато Малоун го скри. Преровиха останките от взривеното кафене, но бомбата си бе свършила добре работата. Дори след като им размахахме връзката, така че да не могат да не я забележат, израелците продължиха да играят твърде прикрито.

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Отвличането на Малоун ни обърка. Затова и отложих срещата ни, когато се обади с новините.

— А аз мислех, че просто не ме харесваш.

— Действително са необходими здрави нерви, за да те изтърпи човек, но аз съм свикнал.

Стефани се усмихна.

Грийн протегна ръка към една кристална купичка с осолени ядки върху ниската масичка. Стефани също чувстваше глад, затова и тя си взе малко.

— Знаехме, че Израел не е виновен за отвличането на Гари Малоун — продължи Грийн. — И ни беше чудно, че не реагираха, когато се случи. Но после, след като ти ми се обади, научих за Пам Малоун.

Стефани слушаше внимателно.

— Преди три месеца започнала да се среща с един мъж. Преуспяващ адвокат от фирма в Атланта, старши съдружник, но и еврейски патриот. Въодушевен поддръжник на Израел. Службите по сигурността смятат, че е подпомогнал финансирането на една от провоенните фракции в израелското правителство.

Стефани знаеше, че американски пари отдавна финансират израелската политика.

— Нямах представа, че тези неща влизат в ежедневните ти задачи.

— Пак ти казвам, Стефани, не знаеш много неща за мен. Имам определен обществен имидж. Но когато поех този пост, нямах намерението да бъда само празен дърдорко. Аз съм главният представител на закона в тази държава и си върша добре работата.

Стефани забеляза, че не е изял ядките, които си беше взел. Но продължаваше да рови разсеяно в купата с лявата ръка.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Търся половинки.

— Защо?

— Имат повече сол.

— Моля?

— Ако вземеш цял фъстък, в средата няма да има сол. Но ако фъстъкът е на две половинки и след това е осолен, ще има двойно количество сол.

— Не говориш сериозно.

Той си избра фъстък и го метна в устата си.

— Защо половин фъстък да е по-солен от цял?

— Не ме ли слушаш? — попита той с развеселен тон. — Взети заедно, две осолени половинки съдържат повече сол, отколкото цял фъстък. — Той метна още една ядка в устата си.

Тя не можеше да разбере дали говори сериозно, или просто я дразни. Грийн продължаваше да рови за половинки.

— А какво правиш с целите?

— Пазя ги за накрая. Ям ги само в краен случай. Но съм готов да разменя цял фъстък за половинка.

Този Брент Грийн й допадаше. Имаше някаква игривост в него. Суховато чувство за хумор. Внезапно й се дощя да го защити от враговете.

— Ти също искаш да изобличиш арогантните глупци в Белия дом. Като мен. Чувал си какво говорят за теб. Наричат те Преподобния Грийн. Крият информация. Използват те, за да подобрят имиджа си.

— Ще ми се да мисля, че не съм толкова дребнав.

— Какво дребнаво има да им го начукаш на мръсниците? Със сигурност са си го заслужили. Включително президентът.

— Съгласен съм. — Той тръсна трохичките от фъстъци от дланите си и продължи да дъвче. Стефани определено започваше да цени мъжа срещу себе си.

— Разкажи ми още за Пам — помоли тя.

— Излиза с адвоката от три месеца. Знаем, че е свързан с Хедър Диксън. Срещали са се няколко пъти.

Стефани се обърка.

— Нещо не разбирам. От къде на къде израелците решават, че Пам ще бъде въвлечена в тези събития? Та двамата с Малоун не поддържат връзка от години. Почти не си говорят. А и ти самият каза, че не вярваш те да са отвлекли Гари.

— Явно са били информирани за нещо, което не е стигнало до нас. Предвидили са всичко, знаели са, че тези неща ще се случат, както и че Пам Малоун ще се свърже с Котън. Използвали са я като свръзка съвсем съзнателно. А сега ми разкажи за този Орден на Златното руно. Май израелците са предвидили и тяхната намеса, както и че в някакъв момент ще отвлекат момчето. Може би са планирали сами да го свършат?

— Нима искаш да кажеш, че Пам е шпионин?

— Не е известно до каква степен се е забъркала с израелците. А за съжаление адвокатът от Атланта, с когото излизаше, умря оня ден. — Грийн направи пауза. — Застреляли го на някакъв паркинг.

Нищо ново под слънцето.

— Какво знаеш за него? — попита тя.

— Разследвахме участието му в една сделка за пари срещу оръжие. Тел Авив официално твърди, че се опитва да сложи край на подобни операции, но тайно ги насърчава. Научих, че адвокатът бил инициатор на отношенията с Пам. Прекарвал много време с нея. Правел й подаръци. Макар да се стреми да се държи като самоуверена и твърда жена, Пам Малоун всъщност е самотна и уязвима.

Стефани долови нещо в тона му.

— Това май важи и за теб?

Грийн не отговори веднага и тя се зачуди дали не е пресякла границата на личното му пространство. Накрая той прошепна:

— В по-голяма степен, отколкото си мислиш.

Искаше й се да разбере повече и тъкмо се канеше да зададе нов въпрос, когато по стълбите се чуха стъпки. Силуетът на Касиопея изникна на прага.

— Имаме си компания. Една кола току-що паркира до бордюра.

Грийн се изправи.

— Не съм забелязал фарове.

— Пристигна без светлини.

Стефани се разтревожи.

— Мислех, че спиш.

— Все някой трябва да ви пази.

Телефонът иззвъня. Никой не помръдна. Ново иззвъняване.

Грийн пристъпи в тъмнината, откри безжичната слушалка и я вдигна. Стефани мислено отбеляза, че се преструва на сънен.

Няколко мига мълчание.

— В такъв случай влизай. След минутка слизам долу.

Грийн затвори телефона.

— Лари Дейли. Отвън е и иска да ме види.

— Това не е на хубаво — каза Стефани.

— Може и да не е. Но предлагам да се скриете и да видим какво иска този дявол.

40

Лондон, 8:15 ч.

Малоун обожаваше хотел „Савой“. Бе отсядал в него няколко пъти за сметка на американското и британското правителство. Едно не можеше да се отрече на проекта „Магелан“ — бонусите бяха точно толкова сериозни, колкото и рисковете. Не беше идвал тук от няколко години. Стилът на хотела все още излъчваше впечатляващата комбинация от лукс и предизвикателство. Знаеше, че нощувката в стая с изглед към Темза струва повече от годишните доходи на голяма част от хората по света. Което пък означаваше, че спасителят им явно обича луксозните пътешествия.

Бяха напуснали набързо Бейнбридж Хол с микробуса на чистачите, който в момента бе паркиран на няколко километра от гарата. Оттам в шест и трийсет бяха хванали влака за Лондон. На Виктория Стейшън всичко бе мирно и тихо и пренебрегвайки такситата, те се качиха на метрото до хотел „Савой“.

Рамото на Пам изглеждаше по-добре. Кървенето, започнало отново в Бейнбридж Хол, бе спряло. Вече в хотела, той се обади на рецепцията и помоли да го свържат със стая 453.

— Бързо действаш — каза гласът от другия край на линията.

— Какво искаш?

— В момента съм ужасно гладен и мога да мисля само за закуска.

Малоун веднага схвана.

— Тогава слез долу.

— Какво ще кажеш за кафенето след десет минути? Разполага с чудесен бюфет.

— Ще те чакаме.

Мъжът, който застана до масата им, бе същият отпреди два часа, но вече облечен с маслиненозелени панталони и кафеникава риза. Гладко избръснатото му красиво лице излъчваше доброжелателство и любезност.

— Казвам се Макколъм. Джеймс Макколъм. Но ме наричат Джими.

Малоун бе твърде изтощен и изпълнен с подозрения, за да се държи любезно, но все пак се изправи на крака. Очите на непознатия се впиха изпитателно в него. Стиснаха си ръцете. Пам остана седнала. Малоун представи себе си и нея, след това премина право към въпроса.

— Какво правеше в Бейнбридж Хол?

— Можеш поне да ми благодариш, че ви спасих живота. Съвсем не бях длъжен да го правя.

— Просто се случи наблизо, така ли?

Тънките устни на мъжа се разтегнаха в усмивка.

— Винаги ли си такъв? Без предварителни игри, директно към проблема?

— Избягваш въпроса ми.

Макколъм дръпна един стол и седна.

— Умирам от глад. Какво ще кажеш да си поръчаме нещо за ядене и да ти разкажа всичко?

Малоун не помръдна.

— А какво ще кажеш да отговориш на въпроса ми?

— Е, добре, само мир да има. Търся съкровища и съм тръгнал по следите на Александрийската библиотека. Вече повече от десетилетие издирвам каквото е останало от нея. Попаднах в Бейнбридж Хол заради онези тримата. Преди четири дни бяха убили една жена, дяволски добър източник на информация, така че тръгнах по петите им. Исках да разбера за кого работят. Вместо това ме доведоха при теб.

— В имението каза, че разполагаш с информация, каквато аз нямам. Какво те кара да мислиш така?

Макколъм бутна стола си назад и се изправи.

— Казах, че вероятно разполагам с информация, каквато нямаш. Виж, нямам нито времето, нито търпението за подобни разговори. Не за първи път ходя в имението. И ти не си първият посетител там. Всеки от вас, аматьорите, разполага с някакво зрънце истина, смесено с голяма доза измислици. Готов съм да разменя част от онова, което знам, с малкото зрънце, което вероятно ти знаеш. Това е всичко, Малоун. Не е чак толкова зловещо.

— По тази причина ли застреля двама души в главата, за да докажеш искреността си? — попита Пам скептично, като типичен адвокат.

Макколъм погледна Пам право в очите.

— Застрелях ги, за да ви спася живота. — Той завъртя глава. — Обожавам това място. Знаете ли, че първото мартини е било забъркано именно тук, в Американския бар, посещаван от Хемингуей, Фицджералд и Гершуин. Има богата история.

— Интересуваш ли се от история? — попита Пам.

— Професионална необходимост.

Малоун умишлено се опитваше да обърка госта си, но Макколъм беше абсолютно спокоен и невъзмутим.

— Прекалено подозрителни сте. Какво пък, давайте. Тръгнете по Пътя на героя. Надявам се да успеете.

Човекът определено знаеше доста неща.

— Откъде знаеш за него?

— Както вече казах, от известно време вървя по тази следа. А ти? Искаш ли да чуеш какво мисля? Че си пълен новак. И което е по-лошо — новак с претенции. Срещал съм безброй такива като теб. Смятат, че знаят всичко. Истината е, че не знаят нищо. Библиотеката неслучайно е била скрита цели петнайсет века. — Макколъм направи пауза. — Според мен, Малоун, ти си като магаре, застанало сред висока до коленете сочна трева, но е надвесило глава над оградата и хрупа плевели. Приятно ми беше да се запознаем. Смятам да седна на онази маса и да си поръчам закуска.

Макколъм си проправи път през полупразното кафене.

— Какво мислиш? — попита Пам.

— Доста е арогантен. Но не можем да му се сърдим.

Той се усмихна.

— Знае нещо и ние няма да го научим, докато си седим тук.

Тя се изправи.

— Съгласна съм. Така че да вървим да хапнем с новия си приятел.

Сейбър седеше и чакаше. Ако правилно бе преценил нещата, съвсем скоро щяха да дойдат при него. Нямаше начин Малоун да устои на изкушението. Информацията му със сигурност се свеждаше до споделеното от Джордж Хаддад, което, съдейки по записа, не бе кой знае какво. Намереното в апартамента на Хаддад вероятно бе запълнило някои празноти, но Сейбър бе готов да се обзаложи, че най-важните въпроси са останали без отговор. Което бе и неговият проблем. Полагаше големи усилия, за да установи този контакт. Беше му непривично. Свикнал бе с тишината на собствените си мисли — рядко имаше интимна компания, ограничаваше я до случайни жени, които му осигуряваха секс. В повечето случаи си плащаше. Професионалистки като него самия, които си вършеха работата, казваха онова, което той искаше да чуе, а на сутринта си тръгваха. Суровата реалност на физическите опасности и умственото напрежение, вместо да стимулират, притъпяваха потребността му от секс. Тежките последствия изтощаваха мозъка. Понякога той спеше с наемните си служителки. Но както в случая с англичанката, която бе застрелял съвсем наскоро, подобни отношения си имаха своите неприятни последици. Вместо за романтика той копнееше за самота.

Точно тази роля Сейбър бе играл и преди с други, чието доверие бе искал да спечели. Думите и действията, походката и стойката, самодоволният му тон, всичко бе подражание на държанието на един от многобройните любовници на майка му — полицай от Чикаго, където живееха, когато той бе на дванайсет. Помнеше как мъжът се бе опитал да я впечатли с невъзмутима самоувереност. Помнеше един мач на „Уайт Сокс“ и една разходка до езерото. По-късно бе научил, че както повечето любовници на майка му ченгето бе проявило минималния интерес, необходим да й се хареса. След като мъжете получеха каквото искаха — което обикновено се измерваше в няколко прекарани в леглото й нощи, жестовете на внимание секваха. Постепенно бе започнал да ненавижда ухажорите й. Нито един не беше присъствал на погребението й. Бе умряла самотна и разорена.

А той нямаше намерение да последва участта й.

Изправи се и тръгна към опашката пред шведската маса.

Обожаваше хотела, обзаведените със скъпи антики стаи, старомодното обслужване. Лукс, какъвто Алфред Херман и останалата част от Ордена на Златното руно редовно си позволяваха. Той също искаше подобни привилегии. При това при неговите условия. А не техните. Но за да промени реалността, му бе необходим Котън Малоун и той се питаше дали част от това, което търсеше, не се намираше в кожената чанта, отмъкната от него. Досега бе успявал да запази дистанцията пред противника си, а с ъгълчето на окото си със задоволство забеляза, че отново бе в изгодна позиция.

Малоун и бившата му съпруга си проправяха път покрай бързо запълващите се маси.

— Е, добре, Макколъм — каза Малоун, докато приближаваха. — Ето ни.

— Готов ли си на размяната?

— Естествено. Това е най-малкото, което мога да направя.

Сейбър се насили да се усмихне.

— Само се надявам да не се окаже всичко, което можеш да направиш.

41

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани и Касиопея се оттеглиха в кухнята, докато Брент Грийн отваряше вратата. Заеха позиция зад летящите врати и заслушаха как Грийн припряно кани Дейли в трапезарията и двамата сядат край масата.

— Брент — започна Дейли, — имаме да обсъдим някои въпроси.

— Винаги сме имали да обсъждаме въпроси, Лари.

— Имаме сериозен проблем. И използвам множественото число, защото съм дошъл да ти помогна да го разрешиш.

— Надявам се да е нещо важно, като се има предвид часа. Е, защо не ми кажеш какъв е нашият проблем?

— Преди малко в едно имение в северен Лондон са открили три тела. Две от тях с куршум в главата, третото — в гърдите. На няколко километра оттам е било открито и тялото на жена, също с куршум в главата. Изстрелите са от пистолет един и същ калибър. Откраднат е микробусът на чистачите на имението. Намерен е изоставен в близкия град. Мъж и жена са били забелязани да слизат от микробуса и да хващат влак за Лондон. Охранителните камери на Виктория Стейшън потвърждават, че Котън Малоун и бившата му съпруга са слезли именно от него.

Стефани осъзна накъде водеха думите му.

— Да не би да намекваш, че Малоун е убил онези четирима души — възкликна Грийн.

— Определено така изглежда.

— Очевидно е, Лари, че никога не си разследвал убийство.

— А ти да не би да си?

— Всъщност цели шест. Докато бях помощник щатски прокурор. Не можеш да твърдиш, че Малоун ги е застрелял.

— Може и така да е, Брент. Но имам достатъчно основания да притесня англичаните. А подробностите ще оставя на тях.

Стефани схвана, че всичко това може да се окаже сериозен проблем за Котън. В очите на Касиопея прочете, че и тя е на същото мнение.

— Англичаните са идентифицирали Малоун. Единствената причина да не го погнат е, че се обърнаха към нас с въпроса какво прави там. Искаха да разберат дали е на официална мисия. Дали случайно не знаеш отговора?

Въздухът натежа от настъпилата тишина и Стефани чудесно си представи каменното изражение на Грийн в този момент. Много го биваше в ледените погледи.

— Това е извън юрисдикцията ми. А и кой може да каже дали Малоун не се занимава с нещо, което въобще не ни засяга?

— Предполагам, че ти изглеждам смешен.

— Невинаги.

— Колко забавно, Брент. Чувство за хумор. Нещо ново за теб. Но, както казвах, Малоун е там по някаква причина и заради него са мъртви четирима души, независимо дали сам е натиснал спусъка, или не. А ако трябва да гадая, бих казал, че става въпрос за Александрийската връзка.

— Нови упражнения по логика. Така ли определя политиката си Белият дом?

— На твое място не бих намесвал Белия дом. В момента не си в списъците им с добрите.

— Ако президентът не желае да служа повече, със сигурност може да предприеме нещо.

— Не съм убеден, че оставката ти ще му се стори достатъчна.

Стефани усети, че Дейли най-после стига до целта на посещението си.

— Какво имаш предвид? — попита Грийн.

— Ето какво. Резултатите от проучванията на общественото мнение не са добри. Вярно, остават ни още три години, след което двата ни мандата изтичат, но бихме искали да си тръгнем с достойнство. Кой не би искал? А нищо не влияе на процентите така, както едно сплотяване около знамето, а пък нищо не сплотява по-здраво от някой терористичен акт.

— Виж, този път вече си прав.

— Къде е Стефани?

— Откъде да знам?

— Ти кажи. Преди ден-два беше готов да си подадеш оставката, за да я подкрепиш. Наредих й да не намесва „Магелан“ в тази история, а тя незабавно мобилизира цялата проклета агенция. С твое разрешение ли го направи?

— Аз не я контролирам.

— Президентът я уволни. Освободиха я от поста й.

— Без да се допита до мен.

— Допита се до собственото си мнение, което му стига. Тя е вън от играта.

— А кой ще оглави проект „Магелан“?

— Искаш ли да ти разкажа една приказка? Не съм я измислил аз. Цитирам я от една от любимите ми книги, „Твърда игра“, от Крис Матюс. Не е от моята страна на пътеката в Конгреса, но все пак не е глупав. В нея се разказва как бившият сенатор Бил Брадли бил на вечеря, давана в негова чест. Брадли искал още масло, но не можел да накара сервитьора с таблата да дойде. Накрая сам отишъл при него и го скастрил, че явно не знае кой е. „Аз съм Бил Брадли. Учил съм в Оксфордския университет, бях професионален баскетболист и сенатор на Съединените американски щати и бих искал още малко масло“. Сервитьорът ни най-малко не се впечатлил и отговорил, че явно Брадли не е наясно кой пък е той. И му обяснил: „Аз съм този, който отговаря за маслото“. Разбираш ли, Брент, властта е това, което държиш в ръцете си. Така че засега аз съм човекът, който отговаря за проект „Магелан“.

— Та ти не беше ли корпоративен лобист, преди да почнеш в Белия дом? А преди това — политически консултант. Какво точно те прави годен да управляваш едно от най-деликатните звена на разузнаването към Министерството на правосъдието?

— Фактът, че президентът цени мнението ми.

— И че си готов да му целуваш задника всеки път, когато се наведе.

— Не съм дошъл да си разменяме обиди. Решението вече е взето. Така че къде е Стефани?

— Предполагам, че си е в хотела.

— Издал съм заповед за задържането й.

— И кой в министерството ти съдейства?

— Юридическият съветник на Белия дом се зае с подробностите. Стефани е нарушила доста закони.

— Имаш ли нещо против да ми цитираш кои точно?

— Какво ще кажеш за нападение над чуждестранен гражданин? Една членка на израелската мисия се кълне, че Стефани се е опитала да я убие. Може да го докаже с доста сериозна цицина на главата си.

— И смяташ да я дадеш под съд?

— Ще завлека окаяния й задник някъде, където няма журналисти.

— Откъдето тя няма да се завърне.

Отново настъпи тишина.

— Случват се и такива неприятности, Брент.

— Това засяга ли и мен?

— Всъщност, да. Изглежда, израелците не те харесват, а не желаят да кажат защо. Може би заради консервативните християнски глупости, които обичаш да проповядваш. — Дейли замълча за миг. — Или може би просто защото си негодник. Нямам представа.

— Интересно какъв респект изпитваш към поста ми.

— Изпитвам респект към хората, които са издигнали мен на поста ми. Би следвало да го изпитваш и ти. Да сме наясно. Добре ще ни дойде едно терористично нападение, а не познавам никого, който ще пролее сълзи, ако ти се окажеш жертвата. Печелим и в двата случая. С един куршум три заека и така нататък. Теб те няма. Израел поне веднъж е доволен. Общественото мнение се наклонява в наша полза. Всички гледат с уважение към президента. Животът е прекрасен.

— Значи си дошъл да заплашваш министъра на правосъдието на Съединените щати?

— Е, хайде, как можа да изречеш подобно нещо? Дойдох само да ти предам тази заплаха. Редно е да го знаеш, за да се вземат необходимите предпазни мерки. А също и Стефани. По някаква причина израелците са й доста ядосани. Ти обаче не знаеш къде се намира тя, така че не можеш да я предупредиш. Жалко. Но се смятай за предупреден.

— Предполагам, самите израелци няма да се намесят в каквито и да било убийства?

— Разбира се, че не. Израел не е терористична държава. Но пък те са доста изобретателни, така че ще съумеят да измислят нещо. А и имат връзки с, така да се каже, гадни субекти. Затова и те предупреждаваме.

Стефани чу някой да се изправя.

— Всичко е част от работата, Брент.

— И ако се държа като добро момче и спазвам правилата, онези гадните субекти ще изгубят ли интерес към мен?

— Не мога да кажа със сигурност. Но е възможно. Защо не провериш?

Стаята потъна в мълчание, толкова дълго, та чак стана неловко. Стефани си представи два лъва, изправени един срещу друг.

— Нима наследството на президента си заслужава тези усилия? — попита Грийн.

— Нима мислиш, че гоня подобна цел? В никакъв случай. Става въпрос за моето наследство. За това, което аз ще постигна. А подобен политически капитал струва повече от злато.

Стефани чу стъпки, отдалечаващи се от кухнята.

— Лари — извиси глас Грийн.

Стъпките спряха.

— Не се страхувам от теб.

— А би трябвало.

— Пробвай се. После аз ще се пробвам.

— Брент, ако аз се пробвам, ти ще се озовеш обратно във Върмонт два метра под земята, в дървен ковчег.

— Не бъди толкова сигурен.

Дейли се подсмихна.

— Най-забавното в цялата тази история е, че двамата, които ме дразнят най-много, вероятно ще измъкнат правителството от клоаката, в която е затънало. Ето на това му се вика да се справиш с наличните ресурси.

— Може и да те изненадаме.

— Все го повтаряш. Желая ти приятен ден.

Отвори се врата, после се затвори.

— Тръгна си — каза Грийн.

Стефани пристъпи от кухнята с думите:

— Май вече не можеш да ми нареждаш какво да правя.

Забеляза умората в сивите му очи. Тя също се чувстваше изтощена.

— Най-накрая си спечели уволнението.

— Което е най-малкият ни проблем — вметна Касиопея.

— В правителството има предател — заяви Грийн. — И аз възнамерявам да го открия.

— Уверявам ви, господин министър — каза Касиопея, — не сте си имали работа с така наречените гадни субекти. Дейли е прав. Израелците няма да вършат лично мръсната работа. Ще си намерят наемници. И проблемът е в хората, които ще изберат.

— Тогава ще трябва много да внимаваме.

Стефани за малко да се усмихне. Брент Грийн бе много по-смел, отколкото си бе представяла. Но имаше и нещо друго. Бе го усетила и преди, а сега вече бе сигурна.

— Имаш план, нали?

— О, да. И аз имам своите ресурси.

42

Виена, Австрия, 10:50 ч.

Алфред Херман се сбогува с Политическия комитет, извини се и напусна трапезарията. Бяха му съобщили, че специалният му гост най-после е пристигнал.

Мина по коридорите на приземния етаж и влезе в просторното фоайе на замъка точно когато Хенрик Торвалдсен пристигаше с накуцване. Разтегна лицето си в усмивка и възкликна на английски:

— Хенрик. Чудесно е, че те виждам.

Торвалдсен също се усмихна, съзирайки домакина си.

— Алфред. Нямах намерение да идвам, но после реших, че просто трябва да видя всички останали.

Херман пристъпи към него и двамата се здрависаха. Познаваше Торвалдсен от четирийсет години, през които датчанинът не се бе променил особено. Скованият му, изкривен гръбнак си беше такъв още от началото, прегънат под странен ъгъл като парче кована ламарина. Винаги се бе възхищавал на дисциплинираните му емоции, неизменно изискани, премерени, сякаш следващи запаметена програма. А това изискваше талант. Но, от друга страна, Торвалдсен бе евреин, макар и не фанатичен, нито прекалено религиозен. И което бе по-лошо, беше близък приятел на Котън Малоун. Херман бе убеден, че не бе пристигнал за събранието само за да обменя светски клюки.

— Радвам се да те видя — заяви той. — Имам да обсъждам много неща с теб.

По време на събранията често бяха прекарвали заедно часове наред. Торвалдсен бе един от малкото членове, чието богатство можеше да се мери с това на Херман. Имаше силни връзки с повечето европейски правителства. Милиардите евро, които той притежаваше, говореха сами за себе си.

В очите на датчанина проблесна закачливо пламъче.

— Нямам търпение да чуя всичко.

— А кой е това? — попита Херман, сочейки момчето до Торвалдсен.

— Гари Малоун. Отседнал е при мен за няколко седмици, докато баща му отсъства, така че реших да го доведа.

Невероятно. Торвалдсен го изпитваше.

— Чудесно. Има още няколко младежи, придружаващи останалите членове. Ще се погрижа да им се осигурят подходящи забавления.

— Сигурен бях, че ще го направиш.

Влязоха няколко прислужници с багажа. Херман направи знак и чантите бяха отнесени към втория етаж. Вече бе определил спалнята за Торвалдсен.

— Ела, Хенрик. Ела в кабинета ми, докато подредят багажа ти. Маргарете няма търпение да те види.

— Ами Гари?

— Вземи и него. Всичко е наред.

Докато закусваше, Малоун се опитваше да прецени Джими Макколъм, макар сериозно да се съмняваше, че това бе истинското му име.

— Ще ми кажеш ли на какво се дължи интересът ти? — попита Макколъм. — Александрийската библиотека не е Свещеният Граал. И други са я търсили, но в повечето случаи са били фанатици или ексцентрици. А ти не приличаш нито на едните, нито на другите.

— Нито пък ти — вметна Пам. — А твоите мотиви какви са?

— Какво се е случило с рамото ти?

— Кой казва, че нещо се е случило?

Макколъм загреба от яйцата с вилицата и я поднесе към устата си.

— Държиш го, сякаш е счупено.

— Може и да е счупено.

— Добре, явно няма да ми кажеш. — Макколъм се обърна към Малоун. — Голямо недоверие проявявате към човека, който ви спаси кожите.

— Тя ти зададе интересен въпрос. Какви са мотивите ти?

— Да кажем просто, че ако открия нещо, ще се намерят хора, които да възнаградят усилията ми. Лично за мен това е пълна загуба на време. Но не мога да не се запитам защо разни хора се избиват така ожесточено. Някой знае нещо.

Малоун реши да пусне малко стръв.

— Този Път на героя, който спомена. Запознат съм с него. Следи, които водят към библиотеката. — Той направи пауза. — Уж.

— О, точно така е. Повярвай ми. Има хора, които са го изминавали. Не съм ги срещал, нито пък съм разговарял с тях, но съм чувал описания. Пътят на героя е съвсем реален, както и Пазителите.

Още една ключова дума. Мъжът бе добре информиран. Малоун насочи вниманието си обратно към английското хлебче и го намаза щедро с мармалад от сини сливи.

— И как можем да си помогнем?

— Ами например можеш да ми разкажеш защо ходи до Бейнбридж Хол.

— Заради „Видението на свети Йероним“.

— А, ето нещо ново. Би ли пояснил?

— Откъде си? — внезапно попита Малоун.

Макколъм се подсмихна.

— Още ли ме преценяваш? Е, добре, ще ти играя по свирката. Роден съм във великия щат Кентъки. В Луисвил. И преди да попиташ, ще си кажа. Не съм завършил колеж. Постъпих във войската. Специалните части.

— Тоест ако проверя, ще намеря данни за новобранец на име Джими Макколъм? Хайде, време е да кажеш истината.

— Колкото и да ми е неприятно да ти съобщя, имам си паспорт и кръщелно свидетелство и ще откриеш името ми и върху двете. Изкарах си службата. Уволних се с почести. Но какво значение има то? На мен ми се струва, че е важно само настоящето.

— Какво точно търсиш? — попита го Малоун.

— Надявам се, като открия библиотеката, да получа много, макар все още да не съм наясно с твоите мотиви.

— Този път може да се окаже доста труден.

— Ето първото смислено нещо, което изричаш.

— Имам предвид, че вероятно и други са тръгнали по следите.

— Я ми кажи нещо, което да не знам.

— Какво мислиш за израелците?

Малоун долови моментно учудване в погледа на Макколъм, което бързо изчезна заедно с усмивката, която разтегли устните му.

— Как обичам предизвикателствата!

Време беше да го разтърси.

— Разполагам с „Видението на свети Йероним“.

— Голяма работа ще ни свърши, след като не знаем значението му.

С което Малоун бе напълно съгласен.

— Аз пък разполагам с Пътя на героя.

Това разкритие прикова вниманието на Малоун най-вече защото Джордж Хаддад не им бе оставил никакви подробности.

— Искам да знам — продължи Макколъм — дали имате книгата на Томас Бейнбридж.

Пам довършваше закуската си от плодове и кисело мляко. Тя бе съвсем наясно с първото правило на адвокатите — никога не разкривай какво знаеш — но Малоун реши, че за да получи нещо, ще трябва и да даде.

— Имаме я — и за да подразни слушателя си, той добави — и не само нея.

Лицето на Макколъм изрази възхищение.

— Знаех си, че съм прав, като реших да ти спася кожата.

Херман наблюдаваше как Торвалдсен и младият му повереник напускат кабинета. Маргарете стоеше до него. Бяха прекарали приятни трийсет минути заедно.

— Какво мислиш? — попита той дъщеря си.

— Хенрик се държа както винаги. Поема много повече информация, отколкото сам дава.

— Такава е природата му, както и моята. — И такава би трябвало да е твоята, помисли си той. — Усети ли нещо особено?

Тя поклати глава.

— Нещо в момчето? — попита той.

— Стори ми се възпитано.

Херман реши да сподели част от нещата, с които тя не бе наясно.

— Хенрик е отчасти замесен в инициатива, която понастоящем занимава Кръга. Изключително важна за онова, което обсъждахме на закуска.

— Александрийската библиотека?

Той кимна.

— Един от близките му сътрудници на име Котън Малоун е част от играта.

— Сейбър ли ръководи операцията?

— И то доста добре. Всичко върви по план.

— Момчето също беше Малоун. И то ли е замесено?

— Син е на Котън Малоун.

Лицето й изрази изненада.

— Защо е тук?

— Доста хитър ход от страна на Хенрик. При положение че всички членове са тук, няма начин да не пазим поведение. Това е може би най-безопасното място и за двама им. Естествено, понякога стават злополуки.

— Готов си да навредиш на момчето?

Той се втренчи в нея.

— Готов съм да направя всичко необходимо, за да защитя интересите ни. Както би следвало да постъпиш и ти.

Тя не отговори и той й остави няколко минути да помисли. Накрая тя въздъхна:

— Необходимо ли е да става злополука?

Приятно му бе, че започва да осъзнава сериозността на положението.

— Зависи какво си е наумил нашият скъп приятел Хенрик.

— Защо са те нарекли така? — попита Макколъм. — Котън?

— Всъщност, това е доста… — започна Пам.

Малоун я прекъсна.

— … дълга история. Ще я обсъдим друг път. В момента искам да разбера за Пътя на героя.

— Винаги ли се дразниш толкова, като стане въпрос за името ти?

— Дразня се, когато става въпрос за губене на време.

Макколъм привършваше блюдото си с плодове. Определено се хранеше здравословно. Овесени ядки, ягоди, плодов сок, пълнозърнесто хлебче.

— Добре, Малоун. У мен е. Взех го от един поканен, който почина, преди да успее да откликне на поканата.

— Твое дело ли беше?

— В този случай, не. Причините бяха естествени. Открих го и откраднах описанието. Не ме питай кой е бил, тъй като нямам намерение да споделям. Важното е, че разполагам с указанията.

— А сигурен ли си, че са истински?

Макколъм се подсмихна.

— В моята работа това става известно едва когато стигнеш. Но съм готов да рискувам.

— Какво всъщност искаш? — попита Пам. През цялата закуска бе запазила нетипично мълчание. — Очевидно знаеш повече, отколкото ние. Тогава защо си губиш времето с нас?

— Ако трябва да съм честен, имам един проблем. През последните няколко седмици се боря с описанието на Пътя. Представлява невероятна гатанка. Чийто отговор не мога да открия. Мислех, че вие двамата можете да помогнете. В замяна съм готов да споделя каквото зная.

— Както и да застреляш двама души в главата — вметна Малоун.

— Щяха да направят същото с вас. Което, между другото, би трябвало да те накара да се замислиш. Кой би могъл да иска смъртта ви?

Хубав въпрос, помисли Малоун. Никой не ги бе проследил от Лондон, в това бе убеден. Нямаше логика убийците да са ги причаквали в Бейнбридж Хол. Та той бе решил да отиде там едва преди няколко часа.

— Пътят — започна Макколъм — се оказва много по-сложен, отколкото си мислех първоначално. Сега ми казваш, че и евреите са замесени.

— Един мой приятел бе убит вчера, което би трябвало да сложи край на еврейския интерес.

— Този твой приятел беше ли запознат с библиотеката?

— Точно това бе причина за смъртта му.

— Не е първият.

Малоун искаше да разбере нещо.

— Предполагам, искаш да продадеш евентуалните ръкописи на дилъри?

Макколъм сви рамене.

— Искам да получа отплата за положените усилия. Това притеснява ли те?

— Ако все още съществуват ръкописи, трябва да се съхраняват и изучават.

— Аз не съм алчен, Малоун. Все някъде из откритото ще има нещичко, което да мога да продам като компенсация за усилията си. — Макколъм направи пауза. — Както и заслугите за откритието, естествено. Това само по себе си би имало стойност.

— Богатство и слава — каза Пам.

— Открай време най-великата награда — каза Макколъм. — И двете имат своите предимства.

Малоун бе чул достатъчно.

— Разкажи ни за указанията.

Макколъм седеше пред тях, надменен като божество, нагъл като дявол. Трябваше да внимават с него. Убиваше с прекалено голяма лекота. Но ако действително разполагаше с Пътя на героя, можеше да се окаже единственият им ход в правилната посока.

Макколъм посегна към джоба си и извади лист хартия.

— Ето как започва.

Малоун взе листчето с размера на банкнота и зачете.

— Къде е останалото? — попита той.

Макколъм се подсмихна.

— Разгадай тази част, после ще видим. Да не прибързваме.

Малоун се изправи.

— Къде тръгна? — попита Макколъм.

— Да си заработя заплатата.

43

Вашингтон, окръг Колумбия, 5:30 ч.

Стефани се бе сблъсквала с много неща, но никога със заповед за задържане. Лари Дейли качваше залога.

— Трябва незабавно да ударим Дейли — каза тя.

Тримата с Грийн и Касиопея стояха насред кухнята му, а в кафеварката на плота бълбукаше кафе. Ароматът й напомни, че бе гладна.

— Какво имаш предвид? — попита Касиопея.

Нито веднъж за дванайсет години Стефани не бе излагала на опасност секретността на проекта. Тя приемаше клетвата си сериозно. Но сега безбройните съмнения я лишаваха от увереност и тя се колебаеше какво да предприеме. Накрая реши, че има само един избор, и каза:

— Ние разследвахме Дейли.

Лицето на Грийн стана още по-сериозно.

— Обясни ми.

— Исках да разбера какво мотивира действията му и за целта прикрепих към него една агентка. Следеше го с известни прекъсвания почти цяла година. Научих много.

— Стефани, продължаваш да ме смайваш. Знаеш ли какво щеше да се случи, ако беше разбрал?

— Вероятно щяха да ме уволнят, така че какво значение има сега?

— Той се опитва да те убие. Може би все пак е разбрал.

— Съмнявам се. Тя бе много добра. Но Дейли е загазил до ушите. Ти каза, че така и не си открил нарушения на закона. Аз пък открих. И то много. Финансиране на кампанията, подкупи, измами. Дейли е проводникът за всичко, което хората с възможности искат от Белия дом и не желаят имената им да се появят върху изобличителни документи.

— Защо не си предприела нищо?

— Смятах да го направя, но ми попречи изтичането на информация. И се наложи да почакам.

— А сега, когато той оглави проект „Магелан“, ще открие ли какво си правила? — попита Касиопея.

Стефани поклати глава.

— Цялата информация е класифицирана, а агентката, която водеше разследването, беше отстранена от проекта преди месеци. Знаем само аз и тя.

Грийн наля кафе в две чаши.

— Какво искаш да направиш?

— Тъй като приятелката ми с многобройните умения е тук, мислех да довършим разследването.

— Това не ми харесва — намеси се Касиопея.

Грийн направи жест с ръка.

— Дами, сложете си каквото искате в кафето.

— Ти няма ли да пиеш? — попита Стефани.

— Не пия кафе.

— Тогава защо имаш кафеварка?

— Все пак ми идват гости. — Той замълча и добави: — Понякога.

Цялата солидност и мъжка стабилност на Грийн за миг отстъпиха място на момчешката искреност и това й допадна.

— Някой, когото познавам? — попита тя.

Грийн се усмихна.

— Пълен си с изненади — отбеляза тя.

— Както и друг един наш познат — вметна Касиопея, отпивайки от кафето си.

Грийн кимна, явно доволен от смяната на темата.

— Хенрик е невероятен мъж. Винаги е на крачка пред всички останали. Ами ти, Стефани? Какво искаше да кажеш за довършването на разследването?

Стефани отпи с наслада от димящата напитка и задържа една глътка в гърлото си, за да го стопли.

— Трябва да направим кратко посещение в дома му.

— Защо? — попита Касиопея. — Дори и да успеем да влезем, компютърът му със сигурност е защитен с парола.

Стефани се усмихна.

— Не е проблем.

Грийн я погледна с любопитство, след това, не успявайки да прикрие изненадата си, каза:

— Май не ти е необходима парола?

Тя поклати глава и заяви:

— Време е да смажем тоя кучи син.

Малоун влезе в бизнес центъра на хотела. Просторната зала бе напълно оборудвана с компютри, факсове и копирни машини. Каза на служителя от какво има нужда и бързо бе упътен към един от терминалите, а таксата бе препратена към стаята на Макколъм.

Той понечи да седне, но Пам го спря.

— Може ли аз? — попита тя.

Реши да й окаже тази чест. По пътя от кафенето насам бе усетил, че е разбрала какво е решил да направи.

— Защо не? Действай.

Той й подаде листа с указанията и се обърна към Макколъм.

— Каза, че наскоро си се сдобил с тях?

— Не. Не съм споменавал кога.

— Трябва да знам. Важно е. През последните няколко месеца ли беше?

Благодетелят им се поколеба, после кимна.

Малоун бе стигнал до някои заключения.

— Доколкото знам, от векове насам Пазителите канят хора да се присъединят към библиотеката. Значи би следвало указанията да се променят. Вероятно ги адаптират според времето. Обзалагам се, че дори ги променят според всеки отделен поканен. Защо не? Един вид лични следи. И без това полагат огромни усилия за всичко останало. Защо не и за тях?

Макколъм кимна.

— Звучи логично.

Пам чукаше по клавиатурата.

— Първата част — започна Малоун. — Колко странни са ръкописите, велики изследователю на неизвестното. Явяват се поотделно, но за онези, които знаят, че багрите на дъгата образуват един-единствен бял лъч светлина, представляват едно цяло. Но как да открием този единствен лъч? Това са пълни глупости. Чисто и просто начин да загатнат, че има много информация. Но следващата част: Това е загадка, но посети параклиса край Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител. Ето оттук ще започнем.

— Схванах — каза Пам.

Той се усмихна. Беше го изпреварила и това му допадна.

— Пуснах търсене за Техо и Витлеем.

— Не опростяваме ли прекалено? — попита Макколъм.

— Пазителите не са слепи за света. Интернет съществува, така че защо да не предположат, че поканеният ще го използва?

Втренчи се в екрана. Намереният от Пам сайт бе за Португалия, страница за пътешествия и туризъм, за местните атракции във и около Лисабон.

— Белем — каза Пам. — Точно до града. Където река Техо се влива в морето. Белем е португалската дума за Витлеем.

Малоун изчете информацията за късчето земя югозападно от Лисабон. Мястото, откъдето португалските каравели някога тръгвали за западния свят. Да Гама за Индия, Магелан на околосветското си пътешествие, Диас — да обиколи нос Добра Надежда. Белем в крайна сметка процъфтял благодарение на богатствата — предимно подправки — които се стичали в държавата от Новия свят. Португалският крал си построил летен дворец тук, а богатите граждани се заселили около него. Сега бе магнит за туристи, дошли да се порадват на магазините, кафенетата и музеите.

— Хенри Мореплавателя е свързан с тази местност — каза Пам.

— Дай да проверим за параклис, посветен на нашия светец покровител — каза Малоун.

Само след няколко кликвания с мишката Пам посочи екрана.

— Пак те изпреварих.

Екранът се изпълни с изображението на огромна стара каменна сграда. Острите върхове на кулите се извисяваха в облачното небе. Външният вид съчетаваше готически и ренесансов архитектурен стил, с очевидно мавританско влияние. Фасадата бе покрита с ярки изображения.

— Манастирът „Санта Мария де Белем“ — прочете той от екрана.

Пам премести курсора надолу и той прочете, че това е един от най-известните португалски паметници, често наричан също манастирът „Свети Йероним“. Много от най-великите личности на страната, включително крале и кралици, бяха погребани там.

— Как се появи това? — попита той Пам.

Тя кликна върху една препратка.

— Написах няколко ключови думи и търсачката ме насочи право тук. През 1498 година, когато Да Гама се завърнал от пътешествието си, по време на което открил маршрут до Индия, португалският крал дал средствата за построяването на манастира. Орденът на свети Йероним станал собственик на мястото през 1500 година, а първият камък на строежа бил положен на шести януари 1501 година.

Малоун бе наясно със значението на датата още от малък. Майка му бе католичка и редовно ходеха на църква, особено след смъртта на баща му. Шести януари. Празникът Богоявление.

Какво бе написал Хаддад в дневника си?

Великият път често започва с видение на Бога.

— Основният параклис на манастира — продължи Пам — впоследствие бил посветен на свети Йероним. Котън, нали помниш какво каза Хаддад за него?

Той помнеше. Един от праотците на църквата, който през четвърти век бе превел много библейски текстове на латински език, включително Стария завет.

— Има още препратки за Йероним — каза тя и смени изображението на екрана с ново кликване на мишката.

И тримата зачетоха. Малоун пръв го откри.

— Той е покровител на библиотеките. Струва ми се, че нашият път започва в Лисабон.

44

Виена, 13:00 ч.

Торвалдсен излезе от банята и загледа как Гари си разопакова багажа. Преди няколко дни момчето бе пристигнало при него единствено с дрехите, с които го бяха отвлекли, така че Йеспер бе отскочил до Копенхаген и бе купил някои неща.

— Тази къща е доста стара, нали? — попита Гари.

— Построена е преди много поколения, както и Кристиангаде.

— В Европа има доста старини. Не е като у дома.

Той се усмихна.

— Малко по-отдавна сме по тези земи.

— Страхотна стая.

Торвалдсен също намираше помещението за интересно. Бе на втория етаж, близо до домакина им. Което се случваше за първи път. Изискана стая с романтично излъчване, която със сигурност някога бе принадлежала на жена с вкус.

— Обичаш ли историята? — попита той.

Гари сви рамене.

— Не и до по-миналото лято. Тук ми стана много по-интересно, нали всичко ми е пред очите.

Хенрик Торвалдсен реши, че е време да обясни на момчето положението им.

— Какво мислиш за домакина и дъщеря му?

— Не са много дружелюбни. Но май те харесват.

— Познавам Алфред от доста време и се опасявам, че крои нещо.

Гари седна на леглото.

— Мисля, че може би той стои зад отвличането ти.

Торвалдсен се взря изпитателно в момчето, което се опитваше да проумее ситуацията.

— Сигурен ли си?

Той поклати глава.

— Затова сме тук. За да разберем.

— Аз също искам да разбера. Онези мъже разстроиха майка ми, а това не ми е приятно.

— Страх ли те е?

— Ти не би ме довел тук, ако имаше някаква опасност.

Отговорът му допадна. Хлапето бе будно.

— Видя как умират двама мъже. Малко петнайсетгодишни момчета могат да кажат същото. Добре ли си?

— Онзи, когото татко застреля, си го заслужаваше. Опита се да ме отвлече. Татко направи каквото трябваше. А ти какво ще правиш?

— Не съм съвсем наясно. Но през следващите няколко дни тук ще има много влиятелни хора. Би трябвало да успея да науча от тях каквото ни интересува.

— Това нещо като клуб ли е?

— Може и така да се каже. Хора със сходни интереси, които се събират, за да обсъждат общи проблеми.

Мобилният му телефон иззвъня върху нощното шкафче. Той се приближи и погледна номера. Йеспер. Натисна зеления бутон.

— Има обаждане за вас. От Тел Авив.

— В такъв случай нека го чуем.

Няколко секунди по-късно, след като се свърза, чу плътен баритон.

— Хенрик, какви ги вършиш?

— Какво, за бога, имаш предвид?

— Недей да скромничиш. Вчерашното ти обаждане събуди подозренията ми, но сега направо ме е обзела параноя.

Предишния ден той се бе обадил в кабинета на израелския премиер. Тъй като даряваше милиони за еврейските каузи и бе финансирал цяла поредица израелски политици, включително настоящия премиер, обаждането му не бе пренебрегнато. Бе задал един-единствен простичък въпрос — защо Израел се интересува от Джордж Хаддад? Умишлено не бе говорил директно с премиера, а бе задал въпроса си чрез началника на кабинета му, който в момента, както долавяше, се чувстваше доста притеснен. Сега Хенрик попита:

— Откри ли отговора на моя въпрос?

— Мосад ни нареди да си гледаме работата.

— Така ли се изразяват пред управляващите?

— Да, когато наистина искат да си гледаме работата.

— Значи нямаш отговор?

— Не съм казал такова нещо. Искат смъртта на Джордж Хаддад и ненамеса от страна на Котън Малоун. Изглежда Малоун и бившата му съпруга в момента са на път към Лисабон, и то след снощното убийство на четирима души в музей северно от Лондон. Любопитното е, че англичаните знаят, че Малоун има пръст в убийствата, но не са предприели нищо. Оставили са го да напусне необезпокояван страната. Нашите смятат, че американците са дали зелена светлина на действията му. Смятат, че Америка отново се намесва в нашите работи — поне по отношение на Джордж Хаддад.

— А твоите служители откъде имат тези сведения?

— Следят Малоун. Знаят точно къде е и какво прави. От известно време са предусещали такова развитие.

— Май всички са се хванали здраво за работа.

— Меко казано. Двамата с премиера ценим приятелството ти. Ти си покровител на тази нация. Затова ти се обаждам. Мосад смята да елиминира Малоун. Пратили са агенти в Лисабон. Ако можеш да го предупредиш, направи го.

— Ще ми се да можех, но няма как.

— Тогава бог да му е на помощ. Ще има нужда.

Линията щракна и връзката прекъсна.

— Някакъв проблем ли има? — попита Гари.

Торвалдсен успя да се овладее.

— Просто дребен проблем в една от компаниите ми. Все още работя, нали знаеш.

Момчето като че ли прие обяснението.

— Каза, че сме тук заради някакъв клуб, но не ми обясни какво общо имам аз с него.

— Чудесен въпрос. Ще ти отговоря, докато се разхождаме. Ела, ще те разведа из имението.

Алфред Херман чу вратата на стаята на Хенрик Торвалдсен да се затваря. Подслушвателното устройство, инсталирано в спалнята, работеше перфектно. Маргарете седеше срещу него. Той изключи приемника.

— Датчанинът ще се окаже голям проблем — вметна тя.

Доста време й отне да го схване. Очевидно Торвалдсен бе дошъл, за да слухти, но телефонният му разговор бе по-интересен. Старият му приятел не бе казал нищо, което да подскаже за естеството му, но Херман се съмняваше да има нещо общо с бизнес.

— Прав ли е? — попита Маргарете. — Ти ли отвлече момчето?

Той умишлено й беше позволил да слуша, затова сега кимна.

— Беше част от плана ни. Но също така позволихме да го спасят. В момента Доминик се грижи за семената, които посяхме.

— Библиотеката?

Баща й отново кимна.

— Вярваме, че сме на прав път.

— И смяташ да повериш тази информация на Сейбър?

— Той е нашият представител.

Тя поклати глава с отвращение.

— Татко, та той е алчен наемник. От години ти го повтарям.

Търпението му изведнъж се изчерпи.

— Не ти обяснявам какво се случва, за да спориш с мен. Трябва ми помощта ти.

Той видя, че тя е доловила напрежението в гласа му.

— Разбира се. Не исках да проявя неуважение.

— Маргарете, светът е сложно нещо. Трябва да използваш ресурсите, с които разполагаш. Да се съсредоточиш. Помогни ми да се справя с онова, което ни предстои, и остави Доминик да се тревожи за своята част.

Тя пое дълбоко въздух и бавно издиша през стиснати зъби, както правеше, когато беше нервна.

— Какво искаш да направя?

— Разходи се из имението. Срещни се уж случайно с Хенрик. Той смята, че е в безопасност тук. Накарай го да се чувства точно така.

45

Вашингтон, окръг Колумбия, 10:30 ч.

Стефани не бе особено доволна от външния си вид. Сребристорусата й коса сега бе светлокестенява в резултат на припряното боядисване с помощта на Касиопея. Промяната бе допълнена от различен грим, нови дрехи и чифт очила. Не бе идеално, но поне бе достатъчно да й помогне да скрие самоличността си на обществени места.

— Не съм носила такива вълнени панталони от години — каза тя на Касиопея.

— Платих доста за тях, така че внимавай.

Стефани се усмихна.

— Е, хайде, сякаш не можеш да си го позволиш.

Облеклото й се допълваше от блуза по врата и тъмносиньо сако. Седяха на задната седалка на едно такси, което едва пъплеше в късното задръстване.

— Почти си неузнаваема.

— Да не искаш да кажеш, че се обличам като старица?

— Гардеробът ти може да понесе известна модернизация.

— Ако оцелея след всичко, можеш да ме изведеш на пазар.

В очите на Касиопея светна развеселено пламъче. Тази жена допадаше на Стефани. Самоувереността й бе заразна.

Бяха тръгнали към къщата на Лари Дейли. Живееше в Кливланд Парк, разкошен жилищен комплекс недалеч от Националната катедрала. Някога лятно убежище за жителите на Вашингтон, търсещи бягство от градските жеги, сега кварталът приютяваше антикварни магазинчета, модерни кафенета и доста популярен театър в стил арт деко.

Стефани каза на шофьора да спре на три пресечки от адреса и плати сметката. Изминаха разстоянието пеша.

— Дейли е един арогантен негодник — каза тя. — Смята, че никой не го наблюдава. Но си води бележки. Мен ако питаш, е много тъп. Но това поне прави.

— Как успя да се приближиш толкова до него?

— Женкар е. Просто му дадох възможност.

— Креватен разказвач, а?

— От най-сладкодумните.

Къщата представляваше поредното викторианско убежище. Първоначално Стефани се бе учудила как Дейли успява да си позволи астрономичната ипотека за имота, но бе научила, че всъщност живее под наем. Стикер върху прозореца на първия етаж гласеше, че имотът е защитен с охранителна техника. Беше още светло и Дейли вероятно бе в Белия дом, където прекарваше поне по осемнайсет часа на ден. Консервативната преса обичаше да величае отдадеността му на работата, но Стефани не се заблуждаваше. Той просто не искаше да изпусне нищо, дори и за миг.

— Ще ти направя неустоимо предложение — каза тя.

Устните на Касиопея се разтвориха в лукава усмивка.

— Искаш да нахлуя с взлом?

— А пък аз ще се оправя с алармата.

Сейбър свикваше с личността на Джими Макколъм, но с името нещата стояха другояче. Той не го бе използвал отдавна, но го прие за уместно, като се имаше предвид, че Малоун като нищо можеше да го провери. Ако го направеше, името щеше да изникне в архивите на армията. Имаше и кръщелно свидетелство, социално осигурителен номер, както и много други документи, тъй като бе сменил името си, след като бе дошъл в Европа. Доминик Сейбър излъчваше солидност и загадъчност. Мъжете, които го бяха наели, знаеха твърде малко за него, така че бе важно етикетът да бъде привлекателен. Беше го прочел в едно немско гробище, на надгробния паметник на някакъв аристократ, починал през XIX век. А сега отново бе Джими Макколъм.

Майка му го бе кръстила Джеймс, на баща си, когото бе наричал Големия татко — един от малкото мъже в живота му, които се бяха отнасяли към него с уважение. Не познаваше собствения си баща, нито пък вярваше, че майка му е наясно кой от всичките й любовници носи вината. Макар да бе добра майка и да се държеше мило с него, тя беше пълна неудачница, често сменяше мъжете, омъжи се три пъти и пропиля всичките си пари. Сейбър напусна дома на осемнайсет, за да постъпи в армията. Тя искаше той да следва, но науката не го влечеше. За него, както и за нея самата, другите възможности бяха по-привлекателни.

За разлика от нея той бе успял да се възползва от всеки предоставил му се шанс. Армията. Специалните части. Европа. Столовете. Цели шестнайсет години се бе трудил за другите, следвал бе заповедите им, приемал бе отплатата им и се бе задоволявал със скъперническите им похвали. Но сега бе време да работи за себе си. Рисковано ли беше? Със сигурност.

Но Кръгът уважаваше властта, възхищаваше се на хитростта и преговаряше единствено със силата. А той искаше да стане член. Може би дори Стол. Ако изгубената Александрийска библиотека съдържаше онова, което Алфред Херман предполагаше, то би могло да окаже влияние върху целия свят. Което означаваше Власт. В неговите ръце. Той трябваше да открие библиотеката.

Мъжът, който седеше от другата страна на пътеката в самолета на португалските авиолинии в полета от Лондон до Лисабон щеше да му посочи пътя.

Котън Малоун и бившата му съпруга бяха разгадали първата част от Пътя на героя само за няколко минути. Сейбър беше убеден, че ще успеят да разшифроват и останалата, а когато това се случеше, той щеше да елиминира и двамата. Но той не бе глупав. Малоун със сигурност щеше да бъде нащрек. Ето защо неговите ходове трябваше да бъдат непредвидими.

Стефани проследи как Касиопея се справя с ключалката на задната врата в къщата на Лари Дейли.

— По-малко от минута — каза тя. — Не е зле. Това в Оксфорд ли го научи?

— Всъщност там действително за пръв път отворих ключалка. Доколкото си спомням, на един шкаф с алкохол.

Тя отвори вратата и се ослуша. От коридора долетя писукането на алармата. Стефани хукна към панела и набра четирицифрения код, надявайки се онзи глупак да не е сменил поредицата. Писукането спря и лампичката на индикатора светна зелено.

— Откъде знаеш кода?

— Моето момиче го е виждало да го набира.

Касиопея поклати глава.

— Ама той пълен идиот ли е?

— Нарича се мислене с погрешната глава. Смятал е, че целта й е единствено да му доставя наслада. — Тя огледа интериора, осветен от слънчевите лъчи. Обзавеждането бе модерно, преобладаваше черното, сребристото, бялото и сивото. По стените висяха абстрактни картини. Нито една не съдържаше някакъв смисъл. Никакви чувства. Съвсем подходящо.

— Какво точно търсим? — попита Касиопея.

— Насам.

Тръгнаха по коридора към кабинета му. Агентката й бе докладвала, че Дейли съхранява информацията в защитена с парола флашпамет и никога не оставя данни върху лаптопа и компютъра в Белия дом. Момичето на повикване, наето от агентката й да съблазни Дейли, бе забелязало тази особеност една вечер, докато Дейли работел на компютъра, а тя работела върху него.

Стефани разказа на Касиопея каквото знаеше.

— За съжаление тя така и не видяла скривалището му.

— Била е твърде заета?

Стефани се усмихна.

— Всеки с професията си. Момичетата на повикване са едни от най-продуктивните източници на информация. А сега трябва да открием скривалището му.

Касиопея се отпусна върху един дървен стол, който изскърца под скромната й тежест.

— Трябва да е на лесно място.

Стефани разгледа кабинета. Върху бюрото имаше попивателна, стойка за молив и химикалка и снимки на Дейли с президента и вицепрезидента, както и лампа за четене. Тесни рафтове покриваха две от стените от пода до тавана. Цялата стая бе едва около два квадратни метра. Подът, както и в останалата част от къщата, бе дъсчен. Нямаше много места за скривалище. Книгите по рафтовете привлякоха вниманието й. Дейли явно обичаше политическите трактати. Не бяха толкова много — може би около стотина. Меките корици се редуваха с твърди, набраздени от пукнатини, които свидетелстваха, че страниците са четени. Тя поклати глава.

— Познавач на съвременната политика, който винаги изучава и двете страни.

— Защо имаш такова отношение към човека?

— Просто винаги съм изпитвала потребност да си взема душ, след като прекарам известно време с него. Да не споменаваме, че още от първия ден искаше да ме уволни. — Тя направи пауза. — И в крайна сметка успя.

В ключалката застърга ключ. Стефани се извъртя и погледна към коридора и входната врата.

Вратата се отвори и се чу гласът на Лари Дейли. После и друг женски глас. Хедър Диксън.

Стефани направи знак на Касиопея, двете се стрелнаха по коридора и се шмугнаха в една от спалните.

— Чакай да спра алармата — каза Дейли.

Няколко секунди тишина.

— Колко странно — каза Дейли.

— Проблем ли има?

Стефани веднага се досети. Бе пропуснала да включи отново системата, след като влязоха.

— Сигурен съм, че пуснах алармата, преди да изляза — каза Дейли.

Няколко секунди тишина. После чу отчетливото изщракване на патрон в пистолет.

— Я да огледаме — каза Диксън.

46

Лисабон, 15:30 ч.

Малоун стоеше пред входа на манастира „Санта Мария де Белем“. С Пам и Джими Макколъм пристигнаха със самолет от Лондон, а след това — с такси от летището до морския бряг.

Лисабон бе кацнал на широк завой от хълмове, надвесени над подобното на море устие на река Техо. Поразяваше туристите с широките си симетрични булеварди и романтични, оградени с дървета площади. Един от най-красивите висящи мостове в света се простираше над могъщата река и водеше до грамадна статуя на Христос с протегнати ръце, който сякаш прегръщаше града откъм източния бряг. Малоун бе идвал тук много пъти и всеки път обстановката му напомняше за Сан Франциско както заради физическите характеристики, така и заради честата заплаха от земетресения. Няколко от тях бяха оставили своя отпечатък върху града.

Всички държави притежават по нещо прекрасно. Египет — пирамидите. Италия — катедралата „Свети Петър“. Англия — Уестминстърското абатство. Франция — Версайския дворец. От чутото от шофьора на таксито по пътя от летището бе разбрал, че за Португалия източникът на национална гордост бе именно издигащия се пред него манастир. Бялата му варовикова фасада, простираща се върху площ, по-обширна от футболно игрище, бе достолепно остаряла, подобно на слонова кост, и представляваше смесица от мавритански, византийски и френски готически стил с изобилие от декоративни елементи, които сякаш вдъхваха живот на високите стени.

Неспирен поток от хора, понесли фотоапарати, нахлуваше през входовете. До натоварения булевард и влаковата линия пред внушителната южна фасада чакаха туристически автобуси, наредени под ъгъл, като кораби в пристанище. Една табела информираше посетителите, че манастирът първоначално е бил построен през 1500 г., за да изпълни даденото от крал Мануел I обещание пред Дева Мария, върху останките от някогашен приют за моряци, издигнат от принц Хенри Мореплавателя. Колумб, Да Гама и Магелан изричали тук молитвите си преди великите си пътешествия. През вековете огромната сграда бе служила за религиозен дом, дом за пенсионери и сиропиталище. Сега, до голяма степен възстановена до предишното си великолепие, бе част от световното историческо наследство.

— И църквата, и манастирът са посветени на свети Йероним — тъкмо обясняваше на италиански една от екскурзоводките на скупчилата се около нея група. — Символиката е важна, защото както Йероним, така и манастирът олицетворяват нови изходни точки за християнството. Оттук тръгнали корабите, за да открият Новия свят и да му занесат словото на Христос. Йероним превел древната Библия на латински, за да може повече хора да открият чудото на неговото слово. — Малоун усещаше, че и Макколъм разбира думите на жената.

— Знаеш ли италиански? — попита го той.

— Достатъчно.

— Човек с много качества.

— Каквото е необходимо.

Малоун долови раздразнението му.

— Какво следва в нашите указания?

Макколъм извади ново листче, върху което бе записан първият откъс и нови загадъчни фрази.

Малоун подаде листчето на Пам и каза:

— Е, добре, да отидем и да видим какво има там.

Последваха гъстата тълпа до входа. Една табела ги уведомяваше, че достъпът до църквата е безплатен, но за останалата част от сградите е необходим билет.

Вътре в църквата, в частта, известна като „долния хор“, таванът бе нисък и навяваше меланхолия. Отляво бе кенотафът на Вашко да Гама. Строг и тържествен, с изобилстващ от морски символи орнаменти. Отдясно имаше друг гроб — на поета Луиш ди Камоинш — както и купел за кръщение. Голите стени и в двете ниши засилваха усещането както за аскетичност, така и за величие. Тълпяха се хора. Екскурзоводите монотонно обясняваха приноса на известните покойници.

Малоун влезе в нефа. Мракът отстъпи пред ярко великолепие. Шест тънки колони, всяка с пищна плетеница от гравирани цветя, се извисяваха към тавана. Късното слънце се лееше през редицата прозорци с цветни стъкла. Лъчи и сенки се гонеха по стените. Решетка от тънки рейки оформяше сводестия таван; колоните наподобяваха мачти, а украсата между тях — корабни въжета. Малоун усещаше присъствието на сарацините, завоювали някога Лисабон, забеляза и византийските елементи. Хиляди детайли се преплитаха около него, без нито един да се повтори. Бе наистина забележително.

А още по-забележително, помисли си той, бе, че древните зидари са имали смелостта да построят нещо толкова масивно върху тръпнещата лисабонска земя. Дървените пейки, някога приютявали монасите, сега служеха само на любопитните. Ромоленето на гласовете отекваше в нефа, периодично надвиквано от нечий спокоен глас по уредбата, който умоляваше за тишина на няколко езика. Малоун откри източника — един свещеник с микрофон, застанал край олтара в средата на кръстовидното пространство. Никой не обръщаше внимание на молбите му — особено екскурзоводите, които продължаваха да редят платените си лекции.

— Това място е невероятно — каза Пам.

Малоун бе напълно съгласен.

— На табелата отвън пише, че затваря в пет. Трябва да си вземем билети за останалата част.

— Аз ще ида да ги купя — предложи Макколъм, — но указанията не ни ли насочват именно насам, към църквата?

— Нямам представа. Най-добре е да огледаме всичко, за да сме сигурни.

Макколъм си проправи път през тълпата до входния портал.

— Какво мислиш? — попита Пам, все още стиснала листа хартия.

— За него или за указанията?

— И двете могат да се окажат проблемни.

Той се усмихна. Права беше. Но що се отнася до указанията, той имаше идея.

— Сега вече някои от фразите звучат смислено. Започни пътешествието си в сенките и го завърши на дневна светлина. Това лесно се получава със самия вход на църквата. Там отзад е като в мазе, а после излизаме на светло.

Свещеникът отново призова множеството към тишина и отново никой не му обърна внимание.

— Не му е лесно — отбеляза Пам.

— Като на детето, което трябва да записва имената на говорещите, докато учителката я няма в стаята.

— Е, добре, господин Гениалност — каза тя. — Какво ще кажеш за където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място.

Вече бе мислил за тези думи. Вниманието му се насочи напред, към източната част на църквата, където правоъгълното пространство свършваше пред вдлъбната стена, пред която бе поставен главният олтар. Над него имаше купол с полусферична форма, дълбок свод и таван с четвъртити каменни подпори. Йонийски и коринтски колони се издигаха симетрично от трите страни на източната част около сводести каменни камери, в които се намираха богато украсени кралски гробници. Вдлъбнатата стена бе украсена с пет картини, а всичко беше така разположено, че да привлича окото към величествения бароков сакрариум в средата, над олтара.

Малоун си проправи път през множеството зяпащи туристи до външния олтар. Кадифени въжета препречваха достъпа до източната част на църквата. Една табелка уведомяваше, че сакрариумът бил изработен изцяло от сребро от златаря Жоао де Суса между 1674 и 1678 г. Дори и от разстоянието от близо двайсет метра той впечатляваше с великолепието си.

Той се обърна, погледът му се насочи обратно към нефа, плъзна се покрай колоните и пейките, към входа, от който бяха влезли.

И тогава го видя. В горния хор, зад плътната каменна балюстрада, на двайсет метра от пода на църквата, високо върху най-отдалечената стена имаше огромно око, което се взираше в него.

Кръглият прозорец бе с диаметър поне три метра. От центъра му тръгваха декоративни метални лъчи, които го разделяха на сегменти. Ребрата на тавана оформяха сложен път към него и сякаш се разтваряха в лишеното му от сенки сияние, ярко като прожектор, осветяващо вътрешността на църквата.

Често срещан елемент в много средновековни църкви. Кръстен на красиво цвете.

Прозорец розетка. Обърнат на запад. В края на деня. Сияещ като слънце. Но имаше и още нещо.

В средата на балюстрадата Малоун видя голям кръст. Той се приближи и забеляза, че кръстът е на равнището на прозореца, слънчевите лъчи минаваха покрай него и осветяваха нефа.

Където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място.

Май бяха открили мястото.

47

Виена, 16:30 ч.

Торвалдсен се възхити на великолепието от цветя, вода и мрамор в огромната градина на Алфред Херман, очевидно дело на няколко поколения. Сенчести алеи се виеха от замъка към моравите, а от двете страни на настланите с тухли пътеки се редяха статуи, барелефи и фонтани. Тук-там френското влияние отстъпваше на по-изчистения италиански стил.

— Кои са собствениците на това място? — попита го Гари.

— Херманови са стар австрийски род, както е и моето семейство в Дания. Доста богати и влиятелни.

— Приятел ли ти е?

Интересен въпрос, имайки предвид подозренията му.

— Допреди няколко дни смятах, че така стоят нещата. Но вече не съм толкова сигурен.

Любознателността на момчето му допадаше. Наясно бе със спорното му бащинство. След като се бе върнал от Атланта, където бе оставил Гари след лятното му гостуване, Малоун му бе разказал споделеното от Пам. Торвалдсен не показа изненада, когато я видя на живо за пръв път преди няколко дни, макар незабавно да я позна. Присъствието й в дома му заедно с Малоун означаваше проблеми, така че бе наредил на Йеспер да стои пред вратата на кабинета. Пам Малоун бе ужасно напрегната. За щастие се бе поуспокоила. В момента трябваше да си е обратно в Джорджия. Вместо това, гласът от Тел Авив бе казал: Изглежда Малоун и бившата му съпруга в момента са на път към Лисабон.

Какво точно ставаше? Защо трябваше да ходят там? И къде бе Ноктите на орела?

— Дойдохме тук — обърна се той към Гари, — за да помогнем на баща ти.

— Татко не спомена, че ще трябва да пътуваме. Каза ми да стоя мирен и да съм нащрек.

— Но също така ти нареди да правиш каквото ти кажа.

— Значи, ако ми се разкрещи, ти ще поемеш вината.

Торвалдсен се усмихна.

— С удоволствие.

— Виждал ли си да застрелват човек?

Той знаеше, че споменът от вторник със сигурност още тормози момчето, колкото и смело да се държеше.

— Неведнъж.

— Татко застреля онзи мъж в главата. Но знаеш ли какво? Въобще не ми пукаше.

Торвалдсен поклати глава при това перчене.

— Внимавай, Гари. Никога не бива да свикваш с убийствата, макар и да ти се струват справедливо наказание.

— Не исках да прозвучи така. Просто онзи човек беше лош. Заплаши да убие мама.

Минаха покрай мраморна колона, увенчана със статуя на Диана. Лек полъх галеше дърветата и караше сенките върху набраздената трева да се движат.

— Баща ти е направил каквото е трябвало.

— И аз така бих постъпил.

Да вървят по дяволите гените. Гари си беше син на Малоун. И макар да бе само на петнайсет, със сигурност негодуванието му можеше да бъде провокирано — точно както на баща му — особено ако е изложен на опасност любим човек. Гари знаеше, че родителите му бяха отпътували за Лондон, но не бе в течение, че майка му все още е в играта. Заслужаваше да научи истината.

— Баща ти и майка ти са на път за Лисабон.

— Това ли ти казаха по телефона?

Той кимна и се усмихна на решителността, с която момчето възприе новината.

— Мама защо е още с него? Снощи нищо не спомена. Та те не се разбират.

— Нямам представа. Ще трябва да почакаме някой от двамата да се обади. — Той самият отчаяно искаше да получи отговор на този въпрос. После забеляза постройката, към която се бяха отправили. Кръгъл павилион от цветен мрамор с връх от позлатено желязо. Откритата балюстрада гледаше към кристално езеро, сребристата му повърхност беше притихнала в сенките.

Влязоха и той се приближи до перилата. Вътрешността бе осеяна с големи вази с дъхави цветя. Както винаги Херман се бе постарал.

— Някой идва — каза Гари.

Торвалдсен не се обърна. Нямаше нужда. Виждаше я в мислите си. Нисичка, набита, запъхтяна. Той продължи да гледа езерото и да се наслаждава на сладкия дъх на дърветата и цветята.

— Бързо ли приближава дамата?

— Как разбра, че е жена?

— Запомни, Гари, че не можеш да спечелиш битка, ако врагът ти поне в някои отношения не е предвидим.

— Дъщерята на мистър Херман идва.

Торвалдсен продължи да съзерцава езерото, където семейство патици се носеха към брега.

— Не й казвай нищо. Слушай, но не говори много. Така ще разбереш всичко, което е необходимо да научиш.

Чу шляпането на подметки по каменния под на павилиона и се обърна точно когато Маргарете ги приближи.

— В къщата ми казаха, че ще ви открия тук — започна тя. — А и си спомних, че това е едно от любимите ти места.

Той се усмихна на очевидното й задоволство.

— Усамотено е. Далеч от замъка. Дърветата внушават покой. Действително местенцето ми допада. Било е любимо и на майка ти, ако си спомням правилно.

— Баща ми го построи специално за нея. Тук прекара последния си ден на тоя свят.

— Липсва ли ти?

— Почина, когато бях малка. Но на татко много му липсва.

— Не ти липсва майка ти? — учуди се Гари.

Макар с тези думи момчето да пренебрегна предупреждението да мълчи, Торвалдсен нямаше нищо против въпроса. Всъщност и той самият бе любопитен.

— Естествено, че ми липсва. Просто никога не сме били особено близки — като майка и дъщеря.

— Като че ли си придобила интерес към семейния бизнес и Ордена.

Наблюдаваше изражението й с неприкрит интерес. Маргарете бе наследила по-скоро неправилните австрийски черти на баща си, отколкото пруската красота на майка си. Не бе особено привлекателна — тъмнокоса, тъмноока, с тънък, вирнат нос. Но нима точно той можеше да съди, като се има предвид собствения му изкривен гръбнак, щръкналата коса и сбръчканата кожа? Чудеше се дали има обожатели, но реши, че тази жена не би се отдала никому. Тя бе от хората, които само вземаха.

— Аз съм единствената наследница на рода Херман — каза тя и на лицето й се появи усмивка, която, вместо да е успокояваща, разкри известна доза раздразнение.

— Значи ли това, че ще наследиш всичко?

— Естествено. Защо да не го наследя?

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа какво смята баща ти. Но съм открил, че на този свят нищо не е сигурно.

Видя, че намекът не й допадна особено. Той не й остави никакво време да реагира и веднага попита:

— Защо баща ти се опита да навреди на това дете?

Неочакваният му въпрос провокира единствено объркано изражение. Явно тя не умееше да се владее — за разлика от баща си.

— Нямам представа за какво говориш.

Интересно дали бе така. Може би Херман криеше плановете си от нея.

— Тогава нямаш представа какво прави Ноктите на орела?

— Той не е моя отговор… — Тя се спря.

— Не се притеснявай, скъпа, знам всичко за него. Просто се чудех дали ти си в течение.

— Този човек е голям проблем.

Сега вече бе сигурен, че тя не участва в нищо. Споделяше твърде много информация с твърде голяма лекота.

— Напълно съм съгласен. Но както сама каза, той не е нито твоя, нито моя отговорност. Той е грижа единствено на Кръга.

— Нямах представа, че членовете знаят за него.

— Аз знам много неща. И най-вече с какво се е захванал баща ти. Което също е голям проблем.

Тя като че ли долови убедеността в тона му. Кръглото й лице се сгърчи в нервна усмивка.

— Не забравяй къде се намираш, Хенрик. Това е земята на Херман. Тук ние командваме. Така че недей да се тревожиш излишно.

— Доста интересна забележка. Ще се опитам да не я забравя.

— Струва ми се, че е най-добре да довършиш този разговор с баща ми.

Тя се обърна да си върви и докато се извръщаше, той вдигна ръка и направи бърз знак.

От гъстите кипариси, натежали от годините, изникнаха трима мъже, облечени в камуфлажни дрехи. Притичаха към тях и стигнаха павилиона точно когато Маргарете излизаше от него.

Двама от тях я сграбчиха. Единият притисна длан върху устата й. Тя започна да се бори.

— Хенрик — извика Гари, — какво прави Йеспер тук?

Третият мъж бе икономът му, който бе долетял преди останалите и бе проникнал в имението. От предишните си посещения Торвалдсен бе наясно, че противно на хвалбите на Маргарете охраната се ограничаваше до къщата. Останалите стотици декари не бяха нито заградени, нито наблюдавани.

— Стой мирно — нареди й той.

Тя спря да се извива.

— Тръгваш с тези господа.

Тя бурно заклати глава. Торвалдсен бе очаквал тя да създаде затруднения, така че кимна леко и дланта върху устата й бе заменена с парцал, който съдържаше достатъчно количество упойващо вещество, че да предизвика дълбок сън. Само след няколко секунди то подейства и тялото й се отпусна.

— Какво правиш? — попита Гари. — Защо искаш да й причиниш зло?

— Съвсем не искам да й причинявам нищо лошо. Но можеш да бъдеш сигурен, че те щяха да ти причинят доста лоши неща, ако баща ти не се беше намесил. — Той се обърна към Йеспер. — Дръж я на сигурно място, както говорихме.

Служителят му кимна. Единият от мъжете метна набитото тяло на Маргарете през рамо и тримата заедно изчезнаха зад дърветата.

— Откъде си знаел, че ще дойде тук? — попита Гари.

— Както вече казах, не е зле да познаваш врага си.

— Защо я отвлякоха?

Торвалдсен обичаше да поучава. Колко му липсваха беседите с Кай…

— Не бива да се кара кола без застраховка, нали? А нашето начинание крие своите рискове. Тя ще бъде нашата застраховка.

48

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани замръзна. Хедър Диксън бе въоръжена и опасна. Касиопея оглеждаше спалнята, очевидно търсейки нещо, което да й послужи като оръжие.

— Какво има? — Стефани чу Дейли да пита Диксън.

— Алармата ти е изключена. Значи вътре има някой.

— Това не е ли доста смело предположение?

— Включи ли алармата, преди да излезеш?

Настъпи кратка тишина. Стефани знаеше, че са хванати в капан.

— Не знам — каза накрая Дейли. — Може и да съм забравил. Няма да е за първи път.

— Защо просто да не хвърля едно око, за да сме сигурни?

— Защото нямаме време да си играеш на войници, а с този пистолет започваш да ме възбуждаш. Страшно си секси.

— Голям ласкател си днес. Далеч ще стигнеш.

Нова тишина, после неубедителен протест, придружен от въздишка.

— Леко с главата ми. Цицината боли.

— Добре ли си? — попита Дейли.

Чу се разкопчаване на цип.

— Я хвърли тоя пистолет — каза Дейли.

Нагоре по стълбите изтрополиха стъпки. Стефани се обърна към Касиопея и прошепна:

— Не мога да повярвам.

— Така поне знаем къде са.

Което бе вярно, но не бе особено успокоително.

— Трябва да проверя какво става.

Касиопея я хвана за ръката.

— Остави ги.

За разлика от последните дванайсет часа, през които бе вземала, меко казано, странни решения, сега вече разсъждаваше трезво. Беше й съвсем ясно какво трябва да направи.

Излезе от спалнята и се вмъкна в кабинета. Стълбите нагоре бяха точно до него, а входната врата й се падаше вдясно. Чу приглушени гласове, смях и проскърцването на дървения под.

— Какво, за бога, става там? — зачуди се Стефани на глас.

— Разследването ти не стигна ли дотук?

Тя поклати глава.

— Нямаше и намек дори. Явно е нещо ново.

Касиопея изчезна в коридора. Тя се повъртя за миг и забеляза револвера на Хедър Диксън върху един от столовете.

Грабна го и излезе от кабинета.

Малоун се взря в розетката горе и прогледна часовника си: 4:40 следобед. По това време на годината слънцето щеше да залезе през следващите деветдесет минути.

— Сградата е ориентирана по оста изток-запад — каза той на Пам. — Онзи прозорец улавя залязващото слънце. Трябва да се качим горе.

Той забеляза врата, над която тънка стрелка упътваше посетителите към горния хор. Последва я и стигна до широко каменно стълбище със сводест таван, който му придаваше вид на тунел. Тръгна след група туристи нагоре.

Две редици дървени пейки с високи облегалки, украсени с гирлянди и арабески, бяха обърнати една към друга. Над тях висяха барокови изображения на различни апостоли. Пътеката между тях водеше до западната стена на църквата и към прозореца с форма на роза десет метра над тях.

Той вдигна очи.

Прашинки танцуваха в широките ленти ярка слънчева светлина. Малоун се обърна и погледна кръста в отсрещния край. Двамата с Пам се приближиха до перилата и той се възхити на драматичния реализъм на гравираното в дървото изображение на Христос. В основата на кръста една табелка уведомяваше на два езика:

— Където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст — каза Пам. — Ето това е.

Така беше. Но той мислеше върху следващите думи.

И превръща среброто в злато.

Погледна отново към пламналата роза на прозореца и проследи прашните лъчи, които минаваха покрай кръста и навлизаха в нефа. Светлината издълбаваше канал в шахматния под на централната пътека, разделяща пейките. Хората се разхождаха точно там и въобще не забелязваха. Лъчът продължаваше пътя си на изток до външния олтар и хвърляше бледа линия върху червения килим.

Малоун видя, че Макколъм върви по централната пътека към предната част на църквата.

— Ще се чуди къде сме — каза Пам.

— Няма къде да отиде. Май ни търси.

Макколъм спря до последната от шестте колони и се огледа, след това се обърна и ги забеляза. Малоун вдигна длан и му направи знак да изчака там, после изправи показалец в знак, че ще слязат след минута.

Не бе излъгал Макколъм. Доста го биваше в решаването на ребуси. Този първоначално изглеждаше сложен, но сега, докато се взираше в изобилието от гравюри, ребра и сводове, хармония от линии и преплитащи се камъни, които времето, природата и хорската небрежност не бяха успели да променят, той видя отговора. Погледът му проследи лъчите на залязващото слънце, които пресичаха източния край на църквата, разсичаха на две вътрешния олтар и стигаха до сакрариума, който проблясваше като чисто злато.

Преди малко, докато разглеждаше олтара долу, не бе забелязал явлението. Или може би лъчите на залязващото слънце не бяха падали под правилния ъгъл. Но сега трансформацията бе съвсем ясна.

Среброто в злато.

Той видя, че и Пам го бе забелязала.

— Невероятно — промърмори тя — какво прави светлината.

Прозорецът розетка очевидно бе разположен умишлено така, че лъчите на залязващото слънце да огряват сакрариума поне няколко минути. Явно сребърният съд е бил поставен на мястото си с изключителна прецизност, а една от шестте картини, които го заобикаляха, е била преместена, нарушавайки симетрията, така жадувана от средновековните строители.

Той се замисли за последната фраза от текста.

Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място.

После се отправи към стълбите. Приближи се до кадифените въжета, които все още препречваха достъпа до източната част на църквата. Забеляза шарките от черен, бял и червен мрамор, които създаваха усещане за аристократичност, тъй като тази част служеше за мавзолей на кралското семейство. Съдът за светена вода бе на десет метра от него. Подробното му разглеждане явно не се включваше в програмата за посетители. Свещеникът при външния олтар обяви по уредбата, че църквата и манастирът се затварят след пет минути. Повечето туристически групи вече си тръгваха.

Малоун още преди бе забелязал, че върху вратичката на сакрариума бе гравирано някакво изображение, зад което вероятно някога бяха съхранявали светото причастие. Макар църквата да бе част от световното историческо наследство и да представляваше по-скоро туристическа забележителност, отколкото обреден храм, нефът вероятно се използваше при специални церемонии. Както например в „Свети Павел“ и Уестминстърското абатство. Което може би обясняваше защо посетителите бяха държани на разстояние от най-важната част.

Макколъм се приближи до него.

— Взех билети.

Малоун посочи сакрариума.

— Трябва да го разгледам отблизо, но без свидетели.

— Май няма да е лесно. Предполагам, че ще ни изгонят всички след няколко минути.

— Не ми правиш впечатление на човек, който сляпо спазва правилата.

— Нито пък ти.

Малоун се сети за Авиньон и какво бяха правили там със Стефани в една дъждовна юнска вечер.

— Тогава дай да намерим къде да се скрием, докато всички си тръгнат.

Стефани дотича обратно в кабинета. Трябваше да открие скривалището на Дейли, преди нещата горе да стигнат докрай. Надяваше се, че нито Диксън, нито Дейли бързат, макар Дейли да говореше доста припряно. Касиопея вече тършуваше безшумно.

— Според доклада никога не изнасял флашпаметите от кабинета. Използвал ги с лаптопа си, но никога не ги вземал със себе си. Всеки път й казвал да се качва в спалнята и че той ще дойде след малко — изрече тя по-скоро с устни, отколкото на глас.

— Сериозно рискуваме, като се бавим така.

Стефани спря за миг и се ослуша.

— Май все още са заети.

Касиопея отвори внимателно чекмеджетата на бюрото, опипвайки за тайни отделения. Но Стефани се съмняваше, че ще открият нещо там. Беше твърде лесно. Погледът й отново обходи рафтовете с книги и очите й се спряха на един от политическите трактати, тъничко кафеникаво томче със син надпис.

„Твърда игра“, от Крис Матюс.

Спомни си историята, която Дейли бе разказал на Грийн, когато се хвалеше с новия си пост в проект „Магелан“. Какво бе казал? Властта е това, което държиш в ръцете си. Тя се пресегна и измъкна книгата, отвори я и откри, че последната една трета от страниците бяха залепени заедно и в средата им бе издълбана празнина дълбока около 7–8 милиметра. Вътре имаше пет флашпамети, всяка обозначена с римска цифра.

— Как се сети? — прошепна Касиопея.

— Направо се плаша, че се сетих. Явно започвам да разсъждавам като този идиот.

Касиопея тръгна към задната част на къщата, но Стефани я хвана за ръката и посочи към предишния вход. В отговор получи недоумяващ поглед — изражение, което сякаш говореше: Защо да си просим неприятности? Влязоха в кабинета, после във фоайето. Панелът на алармата до входната врата сочеше, че системата все още е изключена. Тя хвана пистолета на Диксън.

— Лари — провикна се тя.

Тишина.

— Лари. Може ли за момент?

На горния етаж затрополиха стъпки и Дейли се появи на вратата на спалнята, само по панталони, гол до кръста.

— Страхотна прическа, Стефани. Сменяш имиджа, така ли? А и дрехите. Хващат окото.

— Специално заради теб.

— Какво правиш тук?

Тя размаха книгата.

— Дойдох за плячката ти.

Момчешкото лице на Дейли се изкриви от паника.

— Точно така. Време е и ти да се поизпотиш. А, Хедър? — Гласът й се извиси. — Разочарована съм от избора ти на любовник.

Диксън излезе чисто гола от спалнята, без следа от свян.

— Мъртва си.

Стефани сви рамене.

— Ще видим. В момента разполагам с твоя пистолет. — И тя размаха оръжието.

— Какво смяташ да правиш? — попита Дейли.

— Още не съм решила. — И все пак й се искаше да разбере. — Отдавна ли сте близки?

— Не е твоя работа — отвърна Диксън.

— Просто съм любопитна. Прекъснах ви, за да ви информирам, че в играта вече е заложена не само моята кожа.

— Явно знаеш доста — промърмори Дейли. — Коя е приятелката ти?

— Касиопея Вит — отговори Диксън.

— Поласкана съм, че си чувала за мен.

— На теб дължа онази стреличка във врата.

— Няма нужда да ми благодариш.

— Я се връщайте в леглото вие двамата — засмя се Стефани.

— Не съм толкова убедена. — Диксън тръгна към стълбите, но Стефани вдигна оръжието.

— Не ме предизвиквай, Хедър. От скоро съм безработна, а и има заповед за арестуването ми.

Израелката спря, вероятно усещайки, че моментът не е подходящ за предизвикателства.

— В спалнята — повтори Стефани.

Диксън се поколеба.

— Веднага.

Диксън отстъпи назад. Стефани събра дрехите й, включително обувките.

— Не би рискувал да се изложиш публично, като хукнеш след нас — каза тя на Дейли. — Но тя не би се спряла. Това поне ще я забави малко.

Двете с Касиопея си тръгнаха.

49

Виена, 18:40 ч.

Торвалдсен нахлузи червената роба. Носенето й по време на събранието бе задължително за всички членове. Първото заседание започваше в седем, но той не гореше от особен ентусиазъм. Обикновено имаше прекалено много приказки и твърде малко взети решения. Никога не бе имал нужда от съучастници, за да постига целите си. Но пък му допадаше дружеската атмосфера, която се възцаряваше след заседанията.

Гари седеше в едно от тапицираните кресла.

— Как изглеждам? — попита възрастният мъж развеселено.

— Като крал.

Царствените одежди стигаха до глезените, бяха ушити от кадифе и богато избродирани със златна нишка с мотото на Ордена, JEL’AY EMPRINS. Аз се осмелих. Облеклото датираше от V век, от времето на първия Орден на Златното руно. Хенрик се пресегна за медальона. Масивно злато с изображение на кремък и огниво от черен емайл, а в центъра му — пищно златно руно.

— Всеки член получава такъв медальон след посвещението си. Това е нашият символ.

— Изглежда скъп.

— Скъп е.

— Това много ли е важно за теб?

Той сви рамене.

— Просто ми допада. Но не е като религия.

— Татко ми е казвал, че си евреин.

Той кимна.

— Не знам много за евреите. Само, че през Втората световна война са загинали милиони. Но не разбирам кой знае колко от тези неща.

— Не си единственият. Неевреите се борят срещу съществуването ни от векове.

— Защо хората мразят евреите?

Много пъти се бе замислял над този въпрос — наред с философите, теолозите и политиците, които го обсъждаха от векове.

— За нас всичко е започнало от Авраам. Бил на деветдесет и девет години, когато Бог му се явил със завета, положил началото на богоизбрания народ, онзи, който трябвало да наследи земята на Ханаан. Но за съжаление тази чест носела и своите отговорности.

Усети, че момчето се заинтригува.

— Чел ли си Библията?

Гари поклати глава.

— А трябва. Велика книга. От една страна, Бог благословил израелците. Направил ги богоизбрани. Но реакцията им към тази благословия в крайна сметка предопределила съдбата им.

— Какво станало?

— Според Стария завет те се разбунтували, палели тамян и отдавали заслугата за добрия си късмет на идоли и постъпвали така, както им диктувало сърцето. За наказание Бог ги пръснал сред неевреите.

— Затова ли ги мразят хората?

Той приключи със завързването на мантията.

— Трудно е да се каже. Но оттогава насам евреите вечно са жертви на гонения.

— Май Бог има доста избухлив нрав.

— Бог от стария завет е съвсем различен от този в Новия.

— Не съм убеден, че го харесвам такъв.

— И не си единственият. — Хенрик Торвалдсен направи пауза. — Евреите първи възприели идеята, че човек носи отговорност за собствените си дела. И че в живота се случват нещастия не по вина на боговете. Вината си е твоя. И това ни отличило от останалите. Християните развили нещата още повече. Човек сам си навлякъл изгонването от Рая, но тъй като Бог обичал човека, Той ни спасил чрез кръвта на собствения Си син. Еврейският Бог е гневен. Неговата цел е справедливостта, за християнския е милосърдието. Има огромна разлика.

— Не би ли трябвало Бог да е добър?

Торвалдсен се усмихна, после огледа елегантната стая. Време бе да раздвижи нещата.

— Кажи ми, какво мислиш за онова, което се случи в павилиона?

— Не съм убеден, че мистър Херман ще се зарадва, че отвлече дъщеря му.

— Както и твоите родители не се зарадваха, когато същото се случи с теб. Разликата е, че тя е жена, а ти си тийнейджър.

— Защо стават всички тия неща?

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Вратата на спалнята внезапно рязко се отвори и Алфред Херман нахлу с гръм и трясък. И той бе с царствена роба със златен медальон, а мантията му бе украсена със синя коприна.

— Отвлякъл си дъщеря ми? — попита Херман с разкривено от гняв лице.

Торвалдсен не помръдна.

— Точно така.

— И очевидно знаеш, че стаята ти се подслушва.

— Не се изисква кой знае какъв интелект.

Усещаше, че напрежението нараства. Херман навлизаше в неизследвана територия.

— Хенрик, няма да търпя това.

— И какво смяташ да направиш? Да повикаш Ноктите на орела, за да се разправи с мен ли?

Херман се поколеба.

— Това искаш, нали?

Торвалдсен се приближи към него.

— Ти прекрачи границата, като отвлече това момче. — Той посочи към Гари.

— Къде е Маргарете?

— На безопасно място.

— Нямаш смелостта да й направиш нещо лошо.

— Имам смелостта да направя каквото е необходимо. Би трябвало да ме познаваш достатъчно.

Погледът на Херман го прониза като вила. Винаги бе смятал, че костеливото лице на австриеца бе по-подходящо за фермер, отколкото за аристократ.

— Мислех, че сме приятели.

— Аз също. Но приятелството ни очевидно не те е спряло да отвлечеш това момче от майка му и да подпалиш библиотеката на баща му.

Първото заседание щеше да започне всеки момент, което бе и причината Хенрик така старателно да подбере момента за разкритието си. Херман, в ролята си на Син стол, бе длъжен да излъчва неизменна дисциплина и увереност. Никога не би допуснал членовете да се досетят за личните му тревоги. Нито би допуснал да закъснее.

— Трябва да тръгваме — каза той накрая. — Но нещата не са приключили, Хенрик.

— Напълно съм съгласен. За теб това е едва началото.

50

Вашингтон, окръг Колумбия, 13:30 ч.

— Не смяташ ли, че максимално си провокирала Дейли — попита я Грийн.

Двете с Касиопея пътуваха в лимузината на Грийн, чиито задни седалки бяха изолирани от предните с плексиглас. Грийн ги бе взел от центъра на града, след като излязоха от къщата на Дейли.

— Нямаше как да хукне след нас. Хедър би могла да облече негови дрехи, но не и обувки. Съмнявам се, че би се втурнала да ни преследва боса и без пистолет.

Грийн не изглеждаше особено убеден.

— Предполагам, че си имала основателна причина да уведомиш Дейли, че се намираш в дома му.

— И на мен ми е любопитна тази причина — намеси се Касиопея. — Можехме да се измъкнем, без той въобще да разбере.

— И все още щях да съм на мушката. А така ще е принуден да внимава. Разполагам с нещо, което му трябва. А ако не друго, Дейли е добър търговец.

Грийн посочи книгата „Твърда игра“.

— Защо е толкова важна?

Стефани се пресегна към лаптопа, който бе помолила Грийн да вземе със себе си. Пъхна една от флашпаметите в един свободен порт и написа ЛЕЛЯ БИ в мястото за парола.

— И това ли го знаеш от твоето момиче? — попита Касиопея.

Тя кимна.

— Някакво заведение в Мериленд. Дейли го посещава често през почивните дни. Домашна кухня. Любимата му. Което ми се стори странно — мислех, че е почитател на петзвездните ресторанти.

Екранът показа списък с файлове, всеки обозначен с по една дума.

— Членове на Конгреса — поясни тя и кликна върху едно от имената. — Разбрах, че Дейли е майстор на датите и часовете. Иска ли да притисне някой член да даде гласа си, разполага с точна информация за всяко парично поощрение, което човекът е получил. Изглежда странно, защото той никога не налива парите директно. Мръсната работа се върши от лобисти, които умират да се подмажат на Белия дом. Това ме наведе на мисълта, че си води някакъв отчет. Ничия памет не може да е чак толкова добра. — Тя посочи към екрана. — Ето ви един пример.

Стефани започна да брои.

— Този е получил четиринайсет плащания, на обща стойност сто осемдесет и седем хиляди долара за шест години. Ето датата, мястото и часа на всяко плащане. — Тя поклати глава. — Нищо не плаши един политик повече от подробностите.

— За подкупи ли говорим? — попита Грийн.

Тя кимна.

— Плащания в брой. Джобни пари. Недостатъчно, че да привлекат внимание, но все пак достатъчно, за да държат отворени каналите за комуникация. Просто и елегантно, но точно такъв е политическият капитал, който трупа Дейли. И който Белият дом използва. Ето така успяха да прокарат някои чудесни закони.

Грийн се втренчи в екрана.

— Та това са поне стотина членове на Камарата.

— Доста е ефективен. Не мога да му го отрека. Парите са добре разпределени. И от двете страни на пътеката.

Тя кликна върху друг файл, който отвори списък с около трийсетина сенатори.

— Има си и групичка федерални съдии. Те също изпадат във финансови затруднения като всички останали, а той разполага с хора, които са готови веднага да помогнат. В Мичиган открих един такъв, който нямаше нищо против да разкаже някои неща. Бил на ръба на банкрута, но един от приятелите му се появил с парите. Съвестта му най-накрая заговорила, особено след като Дейли поискал от него да отсъди по определен начин. Адвокатът по някакво дело в неговия съд се оказал щедър дарител на партията и се нуждаел от известна гаранция за успех.

— Федералните съдилища са развъдник на корупция — промърмори Грийн. — От години го повтарям. Дадеш ли на някого доживотен пост, сам си търсиш белята. Прекалено голяма власт, прекалено големи недоглеждания.

Стефани грабна друга флашпамет.

— Само едно от тези неща е достатъчно да осъди няколко от тези нещастни лешояди.

— Доста красноречиво описание.

— Заради черните тоги. Приличат на лешояди, кацнали на клонче, които чакат да оглозгат труповете.

— Каква липса на уважение към съдебната ни система.

— Уважението се печели.

— Мога ли да вметна нещо? — попита Касиопея. — Защо просто не алармираме обществеността? Да привлечем вниманието. Не че така действам по принцип, но ми се струва, че в случая е подходящо.

Грийн поклати глава.

— Както отбеляза по-рано, не познавам достатъчно израелците. А и ти не разбираш каква машина за натиск върху общественото мнение е това правителство. Ще извъртят нещата така, че всичко да се обърне на сто и осемдесет градуса и ще загубим и Дейли, и предателя.

— Прав е — каза Стефани. — Такъв ход няма да ни свърши работа. Ще трябва да се справим сами.

Колата спря в задръстването и телефонът на Грийн иззвъня тихо. Той бръкна в джоба на сакото си, извади го и погледна дисплея.

— Охо, става интересно. — Той натисна два бутона, включи говорителя и каза: — Чаках да ми се обадиш. С нетърпение.

— Обзалагам се — каза Дейли.

— Май в крайна сметка няма да успея за онзи ковчег във Върмонт.

— Така стоят нещата в шаха, Брент. Всеки ход е ново приключение. Е, ще призная, че твоят беше доста добър.

— Заслугата е изцяло на Стефани.

— Сигурен съм, че е до теб, така че можеш да я поздравиш.

— За теб винаги, Лари.

— Това малко променя нещата — поясни Дейли. — Онези субекти, които споменах, все още са твърде развълнувани.

— Ще трябва да ги успокоиш — каза Стефани.

— Искаш ли да поговорим? — попита Дейли.

Стефани отвори уста, но Грийн вдигна ръка.

— И каква ще е ползата?

— Може и да се окаже голяма. Доста неща са заложени.

Стефани не се стърпя.

— И други освен собствения ти задник ли?

— Много повече.

— Излъга ни, когато каза, че не знаеш нищо за Александрийската връзка, нали? — попита Грийн.

— Излъга е твърде силна дума. По-скоро прикрих някои факти заради националната сигурност. Това ли е цената, която ще трябва да платя?

— Струва ми се разумна, като се има предвид цялата ситуация.

Дейли със сигурност съзнаваше, че стига да имаха желание, можеха да разгласят тайните му както пожелаят. И двамата с Грийн имаха връзки в медиите, и то такива, които с радост щяха да охулят правителството.

— Е, добре. — Гласът на Дейли прозвуча примирено. — Как искате да го организираме?

Стефани бе готова с отговора.

— Публично. Пред много хора.

— Идеята не е добра.

— Това е единственият възможен за нас начин.

След кратка пауза Дейли проговори:

— Кажи къде и кога.

51

Лисабон, 7:40 ч.

Малоун се събуди, облегнат на грубата каменна стена.

— Минава седем и половина — прошепна Пам в ухото му.

— Колко време съм спал?

— Около час.

Не виждаше лицето й. Бяха обгърнати от пълен мрак. Припомни си положението им.

— Наред ли е всичко там горе? — попита той Макколъм.

— Тихо и спокойно.

Малко преди пет часа бяха решили, че трябва някъде да се скрият. Посетителите се бяха източили бавно, възползвайки се от лъчите на късното слънце за няколко последни снимки на фона на пищните орнаменти в мавритански стил. Горната галерия не им бе предложила безопасно убежище, но притичвайки покрай северната стена на църквата на долното ниво, бяха открили единайсет дървени врати. Една табелка поясняваше, че тесните пространства зад тях някога бяха служили за изповедални.

Макар вратите на десет от изповедалните да бяха заключени, Макколъм бе успял да отвори една благодарение на тясна дупка, пробита с бормашина под ключалката. Явно бравата бе дефектна и персоналът си служеше с тази дупка. Макколъм бе извадил от джоба си доста впечатляващ нож, с който бе отместил резето, и след като се свиха вътре, бе заключил отново.

Малоун нямаше представа, че Макколъм е въоръжен. Невъзможно бе да е пренесъл ножа на борда на самолета, но на лондонското летище бе обявил малка чанта, която в момента се намираше в сейф на лисабонското летище. Малоун също бе оставил чантата от апартамента на Хаддад на съхранение. Но фактът, че Макколъм не бе споменал ножа, само го направи още по-подозрителен.

В изповедалнята имаше втора тъмна стаичка, отделена с параван под формата на желязна решетка. От това вътрешно помещение към църквата се отваряше врата, през която някога е влизал каещият се. Двете помещения бяха разделени от параван, през който се бе осъществявала изповедта.

Малоун, отгледан като католик, си спомняше подобна организация, макар и в по-простичко изпълнение, в неговата църква. Като дете все не можеше да разбере защо не може да види свещеника, който опрощаваше греховете му. Когато бе потърсил обяснение, монахините от училището му бяха казали единствено, че разделението е задължително. Постепенно бе научил, че католическата църква обича да нарежда какво трябва да се прави, но не е много склонна да обяснява защо. Което пък отчасти обясняваше защо вече не спазваше каноните й.

Той погледна светещия циферблат на часовника на Пам. Беше почти осем. Все още бе рано, но пък църквата бе затворена вече от три часа.

— Някакво раздвижване вътре? — попита той тихо Макколъм.

— Нито звук.

— Тогава да вървим — прошепна Малоун в мрака. — Няма смисъл да седим тук повече.

Чу как ножът на Макколъм отново изщраква, а после стърженето на метал в метал. Вратата на изповедалнята се отвори със скърцане.

Малоун се изправи, но веднага пак се приведе заради ниския таван. Макколъм отвори вратата навътре. Измъкнаха се в долната галерия, вдишвайки с благодарност прохладния вечерен въздух след трите часа в подобното на килер помещение. Горната и долната галерия бяха осветени, а сложните фигури между сводовете приличаха по-скоро на сенки, отколкото на орнаменти.

Малоун пристъпи към най-близката арка и вдигна очи към нощното небе. Мракът на тъмния манастир сякаш се подчертаваше от облачното небе. Той тръгна право към стълбите, които водеха нагоре. Надяваше се вратата към църквата да е останала незаключена. Със задоволство откри, че дори е отворена.

Нефът бе безмълвен като гробище. В цветните стъкла се отразяваха външните лампи, които къпеха със светлина фасадата. Само няколко слаби крушки разсейваха гъстия мрак.

— Това място е съвсем различно нощем — каза Пам.

Малоун бе съгласен. Бдителността му се засили.

Тръгна право към източния край и прескочи кадифените въжета. Когато стигна олтара, изкачи петте стъпала и застана пред сакрариума. После се обърна и впери очи в горния хор. Бледосивият ирис на кръглия готически прозорец, вече загубил живеца на слънцето, отвърна на погледа му.

Макколъм като че ли бе предусетил какво ще му трябва и се появи до него със свещ и кибрит.

— До купела за кръщение има редове със свещички. Видях ги като влязохме.

Малоун взе свещта и Макколъм запали фитила. Приближи бледия пламък до съда за светена вода се загледа в изображението върху вратичката.

Мария седеше с младенеца в скута си, зад нея беше Йосиф, а главите и на тримата бяха увенчани с ореоли. Трима мъже с бради, единият от които бе приклекнал пред младенеца, изразяваха почитта си. Други трима — единият от които носеше на главата си нещо като военен шлем — наблюдаваха отстрани. Над всички, над разделените облаци, светеше звезда с пет лъча.

— Това е сцената на Рождество — каза Пам иззад гърба му.

Права беше.

— Определено така изглежда. Тримата влъхви, които следват звездата, са дошли да се поклонят пред новородения цар.

Замисли се за думите в указанията. Какво следваше да открият тук, където среброто се превръщаше в злато? Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш другото място.

Доста голямо предизвикателство.

— Трябва да се махаме оттук, но не е зле да го снимаме. При положение че никой от нас няма фотоапарат, имате ли някакви идеи?

— Като купувах билетите — каза Макколъм, — се разходих из горния етаж. Има магазинче за сувенири. Книги и картички. Със сигурност ще има снимка.

— Чудесно — усмихна се Малоун. — Да вървим там.

Сейбър изтича по стълбите до горната галерия, доволен, че е взел правилното решение. След като Алфред Херман му бе възложил да открие библиотеката, в съзнанието му бързо се бе оформил окончателният план, а елиминирането на израелския екип в Германия бе затвърдило решимостта му.

Херман не би му позволил умишлено да провокира евреите и щеше да е невъзможно да му обясни какво е наложило онези убийства. Но Сейбър трябваше да обърка другата страна поне за няколкото дни, за да може да постигне целта си.

Ако въобще бе възможно. Но имаше малка вероятност и да стане. Никога нямаше да успее да разгадае сам указанията, а въвличането на друг освен Малоун щеше само да увеличи опасността от разкриване. Бе преценил, че единственият му избор бе да привлече Малоун като предполагаем съюзник. Рискован ход, но се бе оказал ефективен. Като че ли половината указания вече бяха разшифровани.

Той стигна края на стълбите, сви наляво и тръгна право към стъклените врати, някак не на място в тази средновековна обстановка. Мобилният му телефон, напъхан в джоба на панталоните, беззвучно бе отчел четири обаждания от Алфред Херман. Поколебал се бе дали да не се свърже с възрастния човек и да успокои безпокойството му, но после бе решил, че ще е глупаво. Щеше да има твърде много въпроси, а той не можеше да даде кой знае колко отговори. Отдавна изучаваше Ордена и особено Алфред Херман и бе убеден, че познава силните и слабите им страни.

Членовете на Ордена на Златното руно бяха търговци. И преди да могат да окажат натиск върху израелците или саудитците, или американците, те щяха да бъдат принудени да преговарят с него.

А той нямаше да се продаде евтино.

Малоун последва Пам и Макколъм в горната галерия с набраздения свод, възхищавайки се на изящната изработка. От дочутото от екскурзоводите бе разбрал, че Орденът на свети Йероним, настанил се в манастира през 1500 г., бил затворен кръг, отдаден на молитви, съзерцание и реформистки идеи. Нямали пряка евангелистка или пасторска мисия. Водели образцов християнски живот чрез богослужение, твърде сходно с вижданията на светеца покровител, самия Йероним, за когото бе прочел в книгата от Бейнбридж Хол.

Спряха пред стъклените врати, специално изработени, за да се вместят в една от пищно украсените арки. Зад тях бе магазинчето за сувенири.

— Едва ли има аларма — каза Макколъм. — Какво може да се открадне? Сувенири?

Вратите бяха от дебело стъкло, с черни метални панти и хромирани дръжки.

— Отварят се навън — каза Малоун. — Не можем да ги насилим навътре. Дебелината на стъклото е повече от сантиметър.

— Защо не проверим дали въобще са заключени? — попита Пам.

Той хвана една от дръжките и дръпна силно.

Вратата се отвори.

— Сега разбирам защо клиентите ценят мнението ти.

— Защо им е да ги заключват? — каза тя. — Та това място е като крепост. А и той е прав. Какво толкова може да се открадне? Самите врати струват повече от стоката.

Той се усмихна на логиката й. Мрачното настроение отчасти я бе обзело отново, но този път той нямаше нищо против. Държеше го нащрек.

Пристъпиха в тъмното прашно пространство, което му напомни за изповедалнята. Така че отвори вратата на деветдесет градуса и я закрепи. Вероятно я държаха в това положение, когато имаше непрестанен поток от посетители.

С един бърз поглед Малоун прецени, че магазинчето бе около шест квадратни метра. Три високи витрини бяха опрени в една от стените, другите две бяха закрити с рафтове с книги, а край четвъртата бяха поставени тезгях и касов апарат. В средата имаше още един плот с книги.

— Трябва ни светлина — каза той.

Макколъм се приближи до друга двойка стъклени врати, които водеха към тъмно стълбище. На стената имаше три електрически ключа.

— Така и така сме във вътрешността на манастира — отбеляза Малоун. — Отвън нищо не се вижда. Светни само за малко, да видим какво ще се случи.

Макколъм щракна един от ключовете. Светнаха четири миниатюрни халогенни лампички. Светлината им бе насочена надолу на тесни снопове. И беше повече от достатъчна.

— Ще ни свършат работа — каза той. — А сега да намерим нещо със снимки.

Върху централния плот лежеше купчина издания с твърди корици на португалски и английски, всички с едно и също заглавие — „Абатство на Ордена на свети Йероним“. Лъскави страници, много текст. Както и снимки. Две по-тънки книжки до тях съдържаха повече илюстрации, отколкото текст. Той прелисти първата, докато Пам преглеждаше другата. Макколъм проверяваше останалите рафтове. Към края на една от книжките Малоун откри раздел за източния олтар, заедно с цветно изображение на сребърната вратичка на съда за светена вода.

Разтвори книгата и отиде до лампите. Снимката бе в близък план и доста подробна.

— Ето това е.

Той зачете информацията за сакрариума, за да провери дали някоя подробност нямаше да се окаже полезна, и научи, че е изработен от дърво и облицован със сребро. Поставянето му в източната част наложило отстраняването на средната картина на долния ред, която впоследствие изчезнала. Съдържанието на изгубената картина било гравирано върху вратичката, като по този начин се завършвал иконографския цикъл на картините, изобразяващи Божията поява. Гаспар, един от тримата влъхви, бил изобразен да изказва почитта си пред младенеца. Книгата отбелязваше също, че Богоявление се смята за символ на преклонението на светското пред божественото, а тримата мъдреци символизирали света, както бил известен по онова време — Европа, Азия, Африка.

След което Малоун попадна на интересен пасаж.

Той прочете откъса на глас, след това отбеляза:

— Явно Пазителите са добре информирани.

— И добре планират времето — каза Пам. — От есенното равноденствие са минали две седмици.

Малоун откъсна снимката от книгата и се замисли за последната фраза от указанията.

— Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш другото място. Това следва. И е доста по-трудно.

— Котън, не може да не си забелязал връзката.

Така беше и му стана приятно, че и нейният ум работеше.

— Там, където залязващата звезда открива розата, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Открий мястото. — Тя посочи снимката от книгата. — Вратата на сакрариума. Витлеем. Рождеството. Намираме се в Белем. Нали помниш какво прочетохме днес в Лондон. Португалската дума за Витлеем. А и какво бе написал Хаддад? Великите приключения често започват с явяването на Господ.

— Май си готова за последния кръг на някое телевизионно състезание — каза той.

Някъде в далечината се чу шум от счупено стъкло.

— Дойде от вътрешността на манастира — отбеляза Макколъм.

Малоун се хвърли към ключа и изгаси халогенните лампи. Тъмнината отново ги погълна и му трябваха няколко минути да привикне към нея.

Нов трясък.

Прокрадна се до отворената врата и успя да проследи посоката, от която идваше шумът. По диагонал от другата страна на манастира, на долното ниво.

Долови някакво движение в полумрака и различи трима мъже, които изникнаха зад други стъклени врати. Всеки бе въоръжен с пистолет. Тримата се пръснаха в долната галерия.

52

Вашингтон, окръг Колумбия, 14:45 ч.

Стефани подаде билета си на служителя и влезе в Националния музей на въздухоплаването и космоса. Грийн не ги придружаваше, тъй като присъствието на министъра на правосъдието на подобно оживено място нямаше да остане незабелязано. Стефани бе избрала музея заради множеството стъклени стени в сградата, репутацията му на най-посещавания музей в света и изобилието от охрана и метални детектори. Съмняваше се, че на този етап Дейли би предприел нещо официално, което би могло да провокира неудобни за него въпроси, но пък би могъл да доведе Хедър Диксън и новите й съмишленици — арабите.

Тръгнаха между тълпите посетители, хвърляйки по някой поглед из дългата цели три пресечки вътрешност на музея, изградена от стомана, мрамор и стъкло. Таваните се издигаха на близо трийсет метра височина, което му придаваше атмосферата на хангар. Вътре се проследяваше цялата история на въздухоплаването — от полета на братята Райт, през „Духът на Сейнт Луис“ на Линдберг, та чак до космическия кораб „Аполо 11“.

— Много хора — промърмори Касиопея.

Подминаха триизмерно кино с плътна опашка посетители отпред и влязоха в претъпканата Космическа зала. Дейли стоеше до паякообразен Лунен модул в реален размер, показан така, както би изглеждал на луната, а на стълбата му пазеше равновесие един астронавт.

Изглеждаше твърде спокоен, като се имаше предвид положението, в което се намираше. Нито един косъм не стърчеше от обичайната му пригладена с брилянтин прическа.

— Вече си се облякъл — каза тя, когато се приближиха.

— Подцених те, Стефани. Грешката е моя. Няма да я повторя.

— Всичките си придружители ли остави у дома? — Тя знаеше, че Дейли рядко излиза без бодигардовете си.

— Всички освен един.

Той махна с ръка и двете с Касиопея се обърнаха. Хедър Диксън се появи откъм отдалечения край на експонат на „Скайлаб“.

— Сделката отпада, Лари — каза Стефани.

— Нали искаше да научиш повече за Александрийската връзка? Именно тя ще попълни празнините.

Диксън тръгна бавно през тълпата към тях. Група шумни хлапета се приближиха до перилата, които обграждаха Лунния модул. Дейли ги поведе към нея по тясна пътека, успоредна на една от стъклените стени, зад които се виждаше препълненото кафене на музея.

— Все още си мъртва — каза й Диксън.

— Не съм дошла да слушам заплахи.

— А аз дойдох само защото моето правителство ми нареди.

— Хайде да започваме — обади се Дейли.

Диксън извади някакво електронно устройство с размера на мобилен телефон и го включи. След няколко секунди поклати глава.

— Нямат подслушвателни устройства.

Стефани познаваше действието на апарата. Агентите от проекта редовно ползваха такива. Тя грабна детектора и го насочи към Диксън и Дейли.

Отново отрицателен резултат.

Тя го хвърли обратно на Диксън.

— Е, щом сме сами, да говорим тогава.

— Ти си истинска кучка — каза Диксън.

— Чудесно. А сега може ли да стигнем до същността на цялата тази драма?

— Ето накратко — започна Дейли. — Преди трийсет години Джордж Хаддад си четял едно саудитско списание, публикувано в Риад, изучавал названията на разни местности в Западна Арабия и си ги превеждал на староеврейски. Защо се е занимавал с това, нямам никаква представа. На мен ми звучи, като да наблюдаваш как съхне боя по стената. Но му направило впечатление, че някои от местата носят библейски названия.

— Староеврейският е труден език — намеси се Касиопея. — Не съдържа гласни. Трудно се превежда и е пълен с двусмислици. Трябва да си наясно какво правиш.

— Да не си експерт? — попита Диксън.

— Съвсем не.

— А Хаддад определено е експерт — продължи Дейли. — И ето ти проблем. Библейските названия на местата, които забелязал, били концентрирани в ивица, дълга около шестстотин и петдесет километра и широка около сто и петдесет, в западната част на Саудитска Арабия.

— В Асир? — попита Касиопея. — Където е Мека?

Дейли кимна.

— Години наред Хаддад изследвал всякакви територии, но така и не открил подобна концентрация на староеврейски библейски названия където и да било в света, включително и в Палестина.

Стефани започна да проумява. Старият завет бе описание на историята на древните евреи. Тоест, ако названията на местностите в съвременна Западна Арабия, преведени на староеврейски, се оказваха местности, споменавани в Библията, това би могло да има огромни политически последствия.

— Да не би да казваш, че в Светите земи не е имало евреи?

— Естествено, че не — намеси се Диксън. — Там сме били. Казвам само, че според Хаддад Старият завет описва преживяванията на евреите в Западна Арабия. Преди да тръгнат на север към днешна Палестина.

— Библията произхожда от Арабия? — смаяно попита Стефани.

— Може и така да се каже — отговори Дейли. — Заключенията на Хаддад се потвърдили, когато започнал да съпоставя географските дадености. Повече от век археолозите се опитват да открият в Палестина места, които да отговарят на библейските описания. Но нищо не пасва. Хаддад открил, че ако се съпоставят местности в Западна Арабия с преведени на староеврейски наименования, с библейската география, съответствието се оказва смайващо.

Стефани продължаваше да гледа твърде скептично.

— А защо никой друг не го е забелязал? Хаддад едва ли е единственият човек, който знае староеврейски.

— И други са го забелязвали — каза Диксън. — Трима — между 1948 и 2002 година.

Стефани долови категоричността в тона на Диксън.

— Но правителството ти се е погрижило за тях? Затова ли и Хаддад трябваше да умре?

Диксън не отговори.

Касиопея наруши мълчанието.

— Та това пак ни връща до взаимно изключващите се претенции, нали така? Бог дал на Авраам Светите земи. В Битие се казва, че заветът бил предаден чрез Авраамовия син Исаак на всички евреи.

— От векове се предполага, че земята, която Бог очертал на Авраам, лежи в границите на днешна Палестина — каза Дейли. — Ами ако не е било така? Ами ако очертаните от Бог земи са някъде другаде? Някъде далеч от Палестина. Например в Западна Арабия?

Касиопея се подсмихна.

— Вие сте луди. Нима твърдите, че корените на Стария завет са там? В сърцето на исляма? Че в земите на евреите, обещани им от Бог, днес се намира Мека? Преди няколко години шепа ислямски фракции вдигнаха на крак целия свят заради една карикатура на Мохамед. Можете ли да си представите какво ще направят с тази идея?

Дейли не се трогна особено.

— Ето защо саудитците и израелците искаха главата на Хаддад. Той твърдеше, че доказателствата за теорията му можели да се открият в изгубената Александрийска библиотека. И че това му го казал някой си, наречен Пазител.

— Както бил случаят и с другите трима — каза Диксън. — Всеки от тях бил посетен от човек, представил се като Пазител, който им предложил начин да открият библиотеката.

— Че какви доказателства би могло да има там? — попита Стефани.

Дейли очевидно губеше търпение.

— Преди пет години Хаддад обяснил на палестинските власти, че определени древни документи можели да потвърдят заключенията му. Някакъв екземпляр на Стария завет, писан още преди Христа, на оригинален староеврейски, можел да се окаже решаващ. Днес не съществува екземпляр, писан преди десети век. Хаддад знаел от други оцелели източници, че в Александрийската библиотека имало библейски текстове. Откриването на такъв текст би бил единственият начин да се докаже нещо, тъй като саудитците не биха позволили археологически разкопки в Асир.

Стефани си спомни какво й бе разказал Грийн рано сутринта във вторник.

— Затова са разрушили онези села. Страхували са се. Не са искали да се открие нищо. Нищо, свързано с еврейската Библия.

— И затова сега искат смъртта ти — заяви Диксън. — Защото си вреш носа там, където не трябва. Не искат да рискуват.

Стефани се взря в Космическата зала. Развълнувани ученици разглеждаха изложените ракети. Тя погледна ядосано Диксън.

— Нима правителството ти вярва на тия безумия?

— Затова убиха онези тримата. Затова и Хаддад се превърна в мишена.

Стефани посочи Дейли.

— Той не е приятел на Израел. Иска да използва всичко, до което се добере, за да накара правителството ви да преклони глава.

Диксън се разсмя.

— Стефани, ти май стигна твърде далеч.

— Няма никакво съмнение относно мотивите му.

— Нямаш никаква представа какви са мотивите ми — прекъсна я Дейли с възмущение.

— Знам, че си лъжец.

Дейли я погледна с известна несигурност. Изглеждаше някак объркан, което я изненада, и тя попита:

— Какво всъщност става, Лари?

— Много повече, отколкото можеш да си представиш.

53

Лисабон, 20:45 ч.

Малоун отстъпи назад в магазинчето, но продължи да държи тримата под око. Напредваха с обиграни движения през долната галерия. Професионалисти. Чудесно.

Той се скри зад една от стъклените витрини до отворената врата и продължи да се взира към вътрешността на манастира. Пам бе до него. Макколъм бе приклекнал зад плота в средата на магазина.

— Те са долу, а ние горе. Май имаме няколко минути. Църквата и галерията са големи. Ще им е нужно време да претърсят всичко. Тези затворени ли са? — попита той Макколъм, сочейки другите стъклени врати, които извеждаха навън.

— Опасявам се, че да. Водят надолу. Така че ги заключват като предпазна мярка.

Позицията им никак не му се нравеше.

— Трябва да се измъкнем оттук.

— Котън — повика го Пам и той насочи вниманието си обратно към горната галерия. Един от мъжете се бе появил на върха на стълбите и започваше да напредва към магазинчето за сувенири.

Макколъм се промъкна зад него и прошепна:

— Скрий я зад касата и иди зад плота.

Всеки, който бе в състояние да простреля двама души в главата и въпреки това да се наслаждава на закуската си, будеше известно уважение. Така че Малоун реши да не спори. Сграбчи ръката на Пам и я отведе до касата.

Видя как Макколъм изважда ножа.

Трите витрини бяха групирани така, че образуваха ниша, достатъчно широка, за да побере Макколъм. Тъмнината щеше да го скрие достатъчно дълго, че да е твърде късно жертвата му да реагира.

Въоръженият мъж приближаваше.

Търпението на Стефани започваше да се изчерпва.

— Какво означава повече, отколкото можеш да си представиш?

— В правителството има хора, които искат да докажат теорията на Хаддад — каза Дейли.

Стефани си припомни какво бе заявил Дейли на Брент Грийн, когато смяташе, че никой не ги чува.

— Включително и ти.

— Не е вярно.

Тя обаче не бе склонна да му вярва.

— Я стига с лъжите, Лари. Тук си само защото разполагам със средства да те очерня.

Дейли не се впечатли особено.

— Време е да погледнеш истината в очите, Стефани. Нашите хора в медиите ще извъртят каквото и да им поднесеш, така че да го изкарат пълна измислица, изфабрикувани доказателства, съчинени от побесняла служителка, която се опитва да спаси работата си. Естествено, вероятно ще имам известни притеснения, въпроси от страна на пресата, но ти не разполагаш с достатъчно данни, за да ме провалиш, нито мен, нито когото и да било друг. Не съм дал никому нито цент. А онези лобисти? Всички ще започнат да се кълнат в истината. Ще загубиш битката.

— Може и така да е. Но кариерата ти ще приключи.

Дейли сви рамене.

— Такива са рисковете на професията.

Касиопея оглеждаше изложбената зала и Стефани долови безпокойството й. Каза на Дейли.

— Хайде, минавай направо към въпроса.

— Въпросът — подхвана Диксън — е, че искаме всичко това просто да изчезне. Но някой от твоето правителство не желае да ни остави на спокойствие.

— Точно така. Той. — И Стефани посочи Дейли.

Касиопея небрежно се приближи към Лунния модул и тълпата от екзалтирани тийнейджъри, скупчени в подножието му.

— Стефани — каза Дейли, — ти ме обвини за изтичането на информация за Александрийската връзка. Но сама не можеш да различиш приятелите от враговете си. Ненавиждаш правителството. Смяташ президента за идиот. Но има и други, които са далеч по-лоши. Опасни хора.

— Не — прекъсна го тя. — Това са фанатици. Верни на партията личности, които години наред си затварят устите. Сега най-после са в положение да предприемат нещо.

— И за момента Израел е на челно място в дневния им ред.

— Да оставим гатанките, Лари. Кажи ми каквото искаш да ми кажеш.

— Зад всичко това стои вицепрезидентът.

Добре ли беше чула?

— Я стига лъжи.

— Има връзки със саудитците. Отдавна го финансират. Не е отскоро в политиката. Няколко мандата в Конгреса, три години министър на финансите, а сега и втората най-висока позиция в държавата. Но той иска най-високия пост и не го крие, а верните му хора са му обещали да издигнат кандидатурата му. Има приятели, които се нуждаят от добри връзки със саудитците и те ще му осигурят парите. С президента не са на едно мнение за Близкия изток. Приближен е на кралското семейство в Саудитска Арабия. Не един път е близал задниците им, и то публично. Но се погрижи те да разберат за Александрийската връзка. Неговият жест на доброжелателство.

Това противоречеше на казаното от Брент Грийн, тъй като министърът лично бе поел вината за изтичането на информация.

Касиопея се завърна.

— Какво има? — попита я Стефани.

— Приключвай тук.

— Проблем ли има?

— Имам лошо предчувствие.

— Прекалено много интриги има в живота ти — подметна Диксън на Касиопея.

— А в твоя — прекалено много лъжи.

Стефани се обърна към Дейли, изпълнена с недоумение и опасения.

— Не каза ли преди няколко минути, че някои хора в администрацията искат да докажат теорията на Хаддад? Сега пък твърдиш, че вицепрезидентът я е предложил на саудитците. Явно искат да се отърват от нея. Кое е вярно?

— Стефани, това, което си взела от къщата ми, може да ме довърши. Работя в сянка. Винаги съм работил по този начин. Но все някой трябва да го прави. Мен ли искаш да спипаш, или този, който действително стои зад всичко това?

Не бе отговорът на въпроса й.

— Искам всички.

— Невъзможно е. Защо поне веднъж не ме чуеш? Ако цял ден налагаш един дънер с брадвата, може и да го пробиеш. Но ако забиеш клин в средата му, постоянно ще се цепи.

— Просто се опитваш да си спасиш кожата.

— Кажи й — каза Дейли на Диксън.

— В правителството ви има вътрешно разцепление. Все още сте наши приятели, но има такива, които искат да променят нещата.

Стефани не беше впечатлена.

— Винаги е било така. Монетата има две страни.

— Сега е различно — каза Диксън. — Случват се много повече неща. А Малоун е в Португалия.

Това вече привлече вниманието й.

— И Мосад планира да се разправи с него там.

Дейли прокара ръка през косата си.

— Стефани, тук действат две фракции. Едната арабска, другата — еврейска. И двете искат едно и също и което е необичайно, го искат по една и съща причина. Вицепрезидентът е свързан с арабите…

През пещероподобното пространство на музея проехтя сирена, след това безизразен глас обяви по радиоуредбата, че сградата трябва незабавно да се опразни.

Стефани сграбчи Дейли за ръката.

— Не съм аз — прошепна той бързо.

Сейбър замръзна на мястото си. За да действа, мъжът с пистолета трябваше да влезе в магазина. Щеше да го направи. Къде ли са другите двама?

Отговорът дойде заедно с някакво движение иззад заключените стъклени врати. Интересно. Тримата очевидно познаваха добре територията, а също така знаеха и че целта им е магазинчето за сувенири.

Дали бяха видели светлината?

Двамата отляво провериха вратата и откриха, че е заключена. Силуетите отстъпиха крачка назад и стреляха в стъклото. Нямаше откат. Само тъп удар. Като чук върху пирон. Металът удари стъклото, изтрещя, но не го разби. Явно бе бронирано.

Третият нападател се втурна през отворените врати с насочен пистолет. Сейбър изчака да отмине мигът на нерешителност, в който мишената преценяваше положението и се хвърли напред, избивайки пистолета с крак, като същевременно замахна с ножа и преряза гърлото на нападателя. Не му даде възможност да осъзнае случващото се и заби острието във врата му.

Чуха се гъргорещи стенания и мъжът рухна на пода.

Нови куршуми удариха заключената врата. Няколкото ритника не успяха да разкъртят стъклото. След това той чу стъпки — двамата слизаха обратно по стълбите — и грабна пистолета на мъртвия.

Сирената продължаваше да вие. Стотици посетители хукнаха към входа на музея. Стефани не отпускаше хватката си върху Дейли.

— Вицепрезидентът си има сподвижници — каза той. — Не може да действа сам.

Този път тя слушаше.

— Стефани. Брент Грийн работи с него. Той не ти е приятел. — Очите й се впиха в Хедър Диксън, която кимна.

— Казва истината. Кой друг знаеше, че ще бъдеш тук? Ако искахме да те убием, нямаше да се срещнем в музея.

Смяташе, че държи нещата под контрол, но вече не бе толкова сигурна. Грийн действително бе единственият, който знаеше, че са тук, ако можеше да се вярва на Диксън и Дейли. Пусна Дейли, а той продължи:

— Грийн е в комбина с вицето. От доста време. Обещано му е второто място в бюлетината. Брент не би могъл да се надява да спечели избори. Това е единственият му шанс да се придвижи нагоре.

Ново съобщение по радиоуредбата нареди опразването на сградата. Един от охранителите излезе от кафенето и им нареди да напуснат.

— Какво става? — попита го Дейли.

— Просто предпазна мярка. Трябва да опразним сградата.

През стъклените стени се виждаше как хората масово напускат района на музея. Доста сериозна предпазна мярка.

Забързаха към главния вход, през който се точеше безкраен поток от хора. Навред се виждаха притеснени изражения. Повечето бяха деца и семейства, които коментираха какво би могло да се случва.

— Дай да намерим друг изход — предложи Касиопея. — Поне да не бъдем толкова предвидими.

Стефани се съгласи. Двете се отдалечиха. Дейли и Диксън не се помръднаха, сякаш се опитваха да ги накарат да повярват.

— Стефани — провикна се Дейли.

Тя се обърна.

— Аз съм единственият ти приятел. Обади ми се, когато го осъзнаеш.

Не можеше да повярва на думите му, но чувството на несигурност, което я обзе, й бе крайно неприятно.

— Трябва да тръгваме — каза Касиопея.

Хукнаха през поредица от галерии с лъскави въздушни кораби, покрай магазин за сувенири, който бързо се опразваше. Касиопея явно искаше да използва някой от аварийните изходи, което бе разумен ход, тъй като сирената и без това вече бе задействана. Пред тях, иззад витрина, пълна с миниатюрни самолети, изникна някакъв мъж. Висок, облечен в строг тъмен костюм. Вдигна дясната си длан. Стефани забеляза тънка жичка, която се виеше от лявото му ухо.

Двете с Касиопея спряха и се обърнаха. Зад тях стояха други двама, облечени и екипирани по сходен начин. Външността и поведението им й бе познато.

Тайните служби.

Първият каза нещо в микрофона на ревера си и сирената спря.

— Можем ли да приключим без излишен шум, мисис Нел?

— А защо?

Мъжът се приближи.

— Защото президентът на Съединените американски щати желае да разговаря с вас.

54

Лисабон, 21:30 ч.

Малоун излезе иззад тезгяха и клекна до Макколъм, който тършуваше из джобовете на мъртвеца. Наблюдавал бе с интерес как така нареченият търсач на съкровища убива нападателя им с професионална точност.

— Двамата ще заобиколят през църквата и ще се върнат тук — каза той.

— Ясно ми е — каза Макколъм. — Ето два резервни пълнителя. И още един пистолет. Някаква идея кои са?

— Израелци. Няма кой друг.

— Не каза ли, че са напуснали сцената?

— А ти не каза ли, че си аматьор? Доста завиден талант демонстрира току-що.

— Когато си под прицел, правиш каквото трябва.

Малоун забеляза още нещо, прикрепено към китката на мъртвия. Откопча металното устройство. Беше локатор. Той самият многократно бе използвал такива, за да следи обект с електронен датчик. Включи екрана и видя, че е на безшумен режим и че следи някаква цел. Мигащият индикатор сочеше, че целта е наблизо.

— Трябва да тръгваме — обади се Пам.

— Май няма да се окаже особено лесно — каза Малоун. — Единственият изход е през долната галерия. Но онези двамата сигурно вече са при стълбите. Трябва да намерим друг начин да се измъкнем.

Той прибра локатора в джоба си. С пистолети в ръка, те излязоха от магазинчето. Двамата стрелци изскочиха иззад една арка на трийсетина метра от тях и започнаха да стрелят. Отекнаха изстрели, подобни на пукащи се балони. Малоун се хвърли на пода, повличайки Пам със себе си. Ъглите на стените не бяха деветдесет градуса и манастирът бе осмоъгълен. Той използва един от тях за прикритие.

— Давайте натам — извика Макколъм. — Аз ще им отвлека вниманието.

Външният периметър на сградата бе опасан от дълга каменна пейка, която свързваше арките и образуваше пищно украсена балюстрада. Приклекнали, двамата с Пам хукнаха напред. Макколъм продължаваше да стреля от магазинчето.

Няколко куршума отскочиха от каменната стена три метра вляво от Малоун, още няколко отзад, други отпред. Той разбра какво става. Сенките им, хвърляни от лампите, които осветяваха слабо галерията, издаваха присъствието им. Хвана Пам, спря я и се просна на пода. Прицели се и с три куршума угаси лампите пред тях. Сега тъмнината ги прикриваше.

Макколъм бе спрял да стреля. Както и стрелците.

Малоун направи знак на Пам и двамата забързаха напред, все още приведени, като използваха арките, фигурите и каменната пейка за прикритие. Стигнаха дъното на галерията. Отпред, вдясно от тях, се простираше вътрешната стена на следващата галерия. Врати нямаше. В другия край се простираше друга стена. Непосредствено вляво от Малоун се издигаше стъклена врата, едното й крило бе отворено, сякаш приканващо посетителите да пристъпят вътре. Табелка сочеше, че това е трапезарията. Дали можеше да се мине натам?

Той направи знак на Пам и двамата минаха през вратата. Върху стъклото отекнаха три поредни удара, а върху стената заваляха куршуми. Нито един не го проби. И тук бе бронирано. Слава богу, че някой бе избрал такъв материал за вратите.

— Котън, имаме проблем — каза Пам.

Той се взря в трапезарията.

В тъмнината, нарушавана единствено от разсеяната светлина, която се процеждаше през прозорците, видя, че се намират в просторно правоъгълно помещение с набразден сводест таван като този на църквата и нисък каменен корниз, под който имаше пъстра мозайка. Нямаше никакви врати. Прозорците започваха три метра над главите им и нямаше как да ги стигнат. Той забеляза само два възможни изхода. Единият бе на отсрещната страна и Малоун пробяга всичките петнайсет метра, за да види, че някогашната камина понастоящем бе само декоративна ниша, при това запечатана. Другият отвор бе по-малък, може би метър и двайсет на метър и петдесет, на един метър дълбочина в дебелата външна стена.

Трапезарията някога бе основното помещение за хранене в абатството, така че може би тук бяха подготвяли храната за сервиране.

Пам бе права. Наистина имаха проблем.

— Я се покатери тук — нареди й той.

Тя не каза нищо и намести тялото си върху каменна полица над празна мивка.

— Трябва да съм луда да се окажа тук.

— Малко е късно за подобно наблюдение.

Очите му бяха приковани върху вратите, които водеха към горната галерия. На бледата светлина се очерта сянка. Той видя, че Пам е в безопасност в нишата, и се покатери след нея, кацна върху мивката и притисна гръб плътно към стената.

— Какво смяташ да правиш? — прошепна тя в ухото му.

— Каквото трябва.

Сейбър видя, че мъжете се разделиха. Единият хукна след Малоун, другият се скри в арката, която водеше надолу към църквата. Реши, че е по-добре да е на по-високо, и внимателно се придвижи в същата посока, надявайки се вратата да води към горния хор, където стояха Малоун и съпругата му допреди няколко минути. Допадаше му гонитбата, особено когато жертвата представляваше такова предизвикателство. Интересно кои бяха тези мъже. Дали бяха израелци, както твърдеше Малоун? Звучеше логично. От Джоуна бе разбрал, че в Лондон е изпратен израелски екип. Изслушал бе записа на тази среща, а и Малоун я бе потвърдил. Но какво правеха израелците тук? Него ли преследваха? Едва ли? Но кого другиго?

Той откри вратата и се промъкна през нея. От лявата му страна се спускаха стълбите към църквата. В катранения мрак той долови шума от стъпки отдолу. Влезе в хора, спря, където балюстрадата опираше във външната каменна стена, и внимателно надзърна надолу. Прозорците високо върху южната фасада на църквата светеха с бледа неясна светлина.

Тъмната фигура на мъж с пистолет в ръка се прокрадваше по пътеката между пейките и северната стена на църквата, придържайки се към сенките, като се опитваше да стигне долното ниво за хористите.

Сейбър изстреля два куршума. Приглушените изстрели изпукаха под сводовете. Единият улучи целта и мъжът извика, извъртя се, после се сви върху една от пейките. Сейбър се прицели отново, леко затруднен от полумрака, и с още два изстрела запрати мъжа на пода. Не беше зле. Той пусна празния пълнител на пода и го смени с пълен от джоба си. Обърна се да тръгва. Време беше да открие Малоун.

Под носа му изникна дулото на пистолет.

— Хвърли оръжието — изрече глас на английски.

Поколеба се, мъчейки се да открие лицето зад този глас, но тъмнината разкриваше единствено силуета. Тогава осъзна, че човекът е с качулка. Усети хладния допир на друго дуло на врата си.

Два проблема.

— Ще повторя още веднъж — каза първият. — Хвърли оръжието.

Нямаше особен избор. Пистолетът му издрънча на пода.

Дулото в лицето му изчезна. Нещо изсвистя във въздуха и се удари странично в черепа му. Преди мозъкът му да успее да регистрира болката, светът около него изведнъж заглъхна.

55

Малоун стискаше автоматичния пистолет и чакаше. Реши да рискува и да надникне иззад нишата, в която се криеха с Пам. Сянката продължаваше да нараства. Малоун се питаше дали нападателят му е наясно, че изход няма. Вероятно не. Иначе защо щеше да продължава да върви напред? Можеше просто да изчака в галерията. Но той отдавна бе научил, че хората, които си изкарваха прехраната с убийства, не бяха от най-търпеливите. Предпочитаха да свършат работата и да изчезват. Чакането само увеличаваше шансовете за провал.

Пам дишаше шумно, но не можеше да я упреква. Той самият напразно се мъчеше да успокои ускорения си пулс. Повтори си да се стегне. Мисли. Бъди готов.

Сянката вече пълзеше по стената на трапезарията. Мъжът се втурна вътре с насочен пистолет. Първоначално щеше да види само тъмната празна зала. Нишата в дъното веднага щеше да привлече вниманието му, а след това и другата вдлъбнатина в стената. Но Малоун не го изчака да се ориентира. Изскочи от скривалището си и стреля. Куршумът изсвистя край целта и рикошира в стената. За миг мъжът се вкамени от изненада, но бързо се осъзна и насочи пистолета си към Малоун, после явно се досети, че е изложен на огъня му.

Явно щеше да бъде дуел лице в лице.

Малоун стреля отново и този път куршумът му уцели бедрото на мъжа. Нападателят му извика от болка, но остана на крака. Малоун изстреля трети куршум в гърдите му. Нападателят се олюля и се просна по гръб на пода.

— Трудно е да те убие човек, Малоун — долетя мъжки глас откъм входа.

Разпозна гласа. Адам от апартамента на Хаддад. Сега вече знаеше със сигурност. Израелци. Но как го бяха открили? Чу стъпки, които се отдалечаваха тичешком. Поколеба се, после се втурна към изхода на трапезарията, решен да довърши започнатото от Лондон. Спря на прага и надникна навън.

— Насам, Малоун — подвикна Адам.

Той се взря в откритото пространство на манастира, по диагонал към отсрещната страна. Адам бе застанал под един от сводовете. Не можеше да обърка това лице.

— Добър стрелец си, но не чак толкова. Сега сме само аз и ти.

Адам изчезна през входа, който водеше към вътрешността на църквата.

— Пам, стой там — каза Малоун. — И ако и този път не ме послушаш, ще те оставя да се справиш сама с този убиец.

Изтича от трапезарията и хукна надолу. Къде ли бе Макколъм? Двама от стрелците определено бяха неутрализирани. А беше забелязал само трима. Дали Адам не го бе убил? Само аз и ти. Така бе казал израелецът.

Реши, че ще е глупаво да последва Адам в църквата. По-добре ходът му да е неочакван. Затова скочи върху една от пейките, които опасваха външния ръб на галерията, и погледна надолу. Орнаментите и фигурите, украсяващи манастира, впечатляваха както с изяществото, така и с размера си. Напъха пистолета в колана си и изви тяло, сграбчи горната част на каменната пейка и спусна стъпала към орнамент с причудлива форма. Успя да запази равновесие, сграбчи камъка и се извъртя до перваза, започващ от подпората на един от сводовете. Оттам имаше само метър и осемдесет до тревата в манастирската градина.

Внезапно Адам се появи от църквата и тичешком измина цялата дължина на галерията. Малоун грабна пистолета и стреля, куршумът пропусна целта, но определено привлече вниманието на жертвата. Адам изчезна навътре, използвайки за прикритие същите високи до кръста пейки както Малоун. След това се показа и стреля.

Малоун се хвърли между две подпори в долната галерия и се просна с все сила на плочите. Ударът му изкара въздуха. Четирийсет и осем годишното му тяло бе стигнало границата на издръжливостта си, макар някога да бе понасяло много повече. Покатери се обратно върху пейката и се втренчи в отсрещната страна на манастира.

Адам отново тичаше. Малоун скочи на крака и хукна наляво, заобиколи ъгъла и затича право към Адам, който изчезна зад поредните стъклени врати, изработени така, че да затворят пространството между две пищно украсени арки със статуи от двете страни. Малоун стигна вратата и се спря отвън. Една табелка известяваше, че в тъмното пространство зад вратите някога се събирали монасите. Щеше да е глупаво да отвори вратата. Нямаше достатъчно светлина, за да види кой знае какво от другата страна. Различаваше само два прозореца, ясно открояващи се в тъмнината.

Той реши да използва информацията, която имаше. Отвори рязко едната врата, като прикри тялото си зад другата, за да се предпази от изстрели. Но такива нямаше.

Огромен надгробен паметник изпълваше центъра на високото правоъгълно пространство. Той се огледа, но не видя нищо обезпокоително. Прозорците привлякоха погледа му. Десният бе разбит, стъклата бяха пръснати по пода, а краят на някакво въже тъкмо изчезваше през перваза, явно дърпано отвън. Адам бе изчезнал.

Малоун чу стъпки по камъните и видя Пам и Макколъм да тичат към него. Върна се в галерията и попита Макколъм:

— Какво стана с теб?

— Удариха ме по главата. Двама. Горе. Ликвидирах един в църквата, но след това ме хванаха. И ме неутрализираха.

— Защо си още жив?

— Не знам, Малоун. Защо не ги попиташ?

Той пресметна наум. Трима убити. Двама, които уж бяха повалили Макколъм. Значи петима? Но той бе видял само трима. Насочи пистолета си към Макколъм.

— Тези приятелчета нахлуха тук, погнаха ни, опитаха се да убият мен и Пам, а теб просто те удрят по главата и си тръгват. Доста необяснимо, не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш, Малоун?

Малоун измъкна локатора от джоба си.

— Работят за теб. И са пристигнали да ни ликвидират, за да не ти се налага ти да вършиш мръсната работа.

— Уверявам те, че ако исках да сте мъртви, вече щяхте да сте.

— Дойдоха право в магазина. Обкръжиха го като лешояди. Знаеха точно къде да търсят. — Той вдигна локатора. — И следяха точно нас. Убих един горе и бях на косъм да убия и третия. Но изведнъж той просто си тръгна. Това е най-странният екип от убийци, който съм виждал.

Той щракна уреда и го насочи към Макколъм. Включи звука и всички чуха тихото пиукане, сочещо, че приемникът е открил целта си.

— Теб следят. Ето това го доказва.

— Давай, Малоун. Направи каквото смяташ, че трябва.

Пам стоеше отстрани и мълчеше. Малоун се обърна към нея.

— Не ти ли казах да останеш горе?

— Останах, но после той дойде. Котън, човекът действително има ужасна цицина на главата.

Това не го впечатли особено.

— Достатъчно е жилав да отнесе и някой куршум, изстрелян от наемниците му, за да ни заблуди.

Насочи локатора към Макколъм, но ритмичното пиукане не се промени.

— Доволен ли си сега? — попита Макколъм.

Малоун размаха локатора наляво и надясно, но сигналът не се промени. Не Макколъм бе обектът. Точно в този момент Пам мина покрай тях. Сигналът се промени. Макколъм също го усети.

Малуон насочи устройството към Пам и сигналът се засили. Тя също го чу и се извърна към него.

Малоун отпусна ръката с пистолета и се приближи към нея, продължавайки да движи устройството. Пулсирането отслабна, след това отново се усили, когато го насочи право към нея.

Лицето й доби смаяно изражение и тя попита:

— Какво е това?

— Следели са теб. Ето как са открили Джордж. Чрез теб. — Обзе го ярост. Той хвърли локатора, напъха пистолета в джоба си и започна да я опипва.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя тя.

Нервността й бе очевидна, но той нямаше намерение да щади чувствата й.

— Пам, ако се налага да те съблека чисто гола и да претърся всяко отверстие в тялото ти, ще го направя. Така че по-добре ми кажи къде е.

Умът й сякаш блокира от объркването.

— Кое къде е?

— Това, което локаторът проследява.

— Часовникът — каза Макколъм.

Той се извърна. Макколъм сочеше китката на Пам.

— Там трябва да е. Има си собствен източник на енергия и е достатъчно голям, за да побере предавател.

Малоун сграбчи китката на Пам, разкопча часовника, измъкна го и го запокити върху пода. Вдигна локатора и го насочи. Равномерният, силен сигнал потвърди, че целта бе в часовника. Насочи устройството обратно към Пам и сигналът замря.

— О, господи — изпъшка тя. — Значи заради мен убиха онзи старец.

56

Малоун влезе в бизнес центъра на хотел „Риц — Четирите сезона“. Бяха напуснали манастира през главния вход. Тъй като вратите се отваряха отвътре, порталът се бе оказал най-краткият път навън. Бяха обиколили сградата и бяха открили откъде бяха влезли Адам и сънародниците му. Елегантните прозорци на залата за събрания, украсени с каменни орнаменти, бяха единствените, незащитени с решетка. Извисяваха се почти на два метра от земята, обърнати към тъмна странична уличка. Две разклонени дървета представляваха идеалното прикритие за влизане с взлом.

Бяха извървели пеша няколкото пресечки на изток и бяха хванали трамвай до центъра на Лисабон, а после такси в северна посока за няколкото километра до хотела. Никой не бе продумал по време на пътуването. Малоун бе доста объркан. Смятал бе Макколъм за основната заплаха, а всъщност опасността се бе оказала много по-близо. Но поне бе сложил край на преследването, захвърляйки часовника в живия плет около манастирската градина.

Трябваше да се съсредоточи.

Влязоха в една от конферентните зали на бизнес центъра и затвориха вратата. Върху масата ги чакаха компютър и телефон, както и химикалки и хартия. Ето затова му харесваше обслужването в „Четирите сезона“. Казваш какво ти трябва, и ти го осигуряват.

— Котън — започна Пам веднага, — този часовник ми беше подарък. Нали ти казах. От мъжа, с когото излизам от известно време.

Той наистина помнеше, че тя бе споменала нещо такова в Лондон. Марка „Таг Хойер“. Доста скъп. Тогава се бе впечатлил.

— Кой е той?

— Адвокат от друга фирма. Старши партньор.

— Откога сте заедно? — Прозвуча, сякаш му пукаше, а съвсем не бе така.

— От няколко месеца. Но стига. Откъде би могъл да знае, че всичко това ще се случи? Та той ми подари часовника още преди седмици.

Искаше му се да й вярва. Но и друг път бе имало такива случаи сред съпругите на агенти. Пресегна се за телефона и набра кода на Атланта и телефона на проект „Магелан“. Обясни на гласа, който му отговори, кой е и какво иска. Помолиха го да изчака. След две минути в ухото му прогърмя мъжки глас.

— Котън, тук е Брент Грийн. Прехвърлиха обаждането ти към мен.

— Трябва да говоря със Стефани.

— Няма начин. Тук се случиха доста неща. Ще трябва да се задоволиш с мен.

— Защо министърът на правосъдието се занимава с хората на проект „Магелан“? Обикновено страниш от тях.

— Доста е сложно, Котън. Стефани бе освободена от поста си и двамата сме се захванали със сериозна битка.

Малоун не се изненада.

— Всичко има връзка с това, което правя тук, нали?

— Точно така. В администрацията има хора, които са изложили сина ти на опасност.

— Кои?

— Не сме сигурни. Точно това се опитва да разбере Стефани. Можеш ли да ми кажеш какво се случва при теб?

— Чудесно се забавляваме. Лисабон е страхотен град.

— Има ли някаква причина да си толкова саркастичен?

— Сещам се за около хиляда. Но искам да направиш нещо. Да провериш един човек на име Джеймс Макколъм. Твърди, че е служил във войската, в специалните служби. — Котън набързо описа външността на Макколъм. — Трябва да знам дали има такова лице и какво е миналото му. — Докато обясняваше молбата си, гледаше право в лицето на мъжа до себе си, но то дори не трепна. — Какво става със Стефани?

— Доста е дълго за разправяне. Но трябва да сме наясно какво става при теб. Би могло да й помогне.

— Не знаех, че толкова ти пука.

— Не мога да разбера защо всички смятат, че не я харесвам. Напротив, тя притежава много положителни качества. Но в момента е загазила. Не съм чувал нищо нито за нея, нито за мис Вит от няколко часа.

— И Касиопея ли е там?

— Със Стефани е. Приятелят ти Хенрик Торвалдсен я изпрати.

Грийн беше прав. Наистина, доста неща се случваха там.

— Освен всичко имам известен проблем и с бившата си съпруга. Изглежда, израелците я следят.

— Наясно бяхме. Мъжът, с когото излиза в Атланта, е симпатизант на израелците. От Мосад го помолили да й подари някои неща. Часовник, медальон, пръстен. Всички, съдържащи джипиес устройства. Предполагам, са се надявали да носи поне едно от тях в някой или друг момент.

— Това означава, че израелците са знаели, че има планирано действие срещу сина ми и са били готови да се възползват.

— Можеш спокойно да направиш това заключение. Александрийската връзка в безопасност ли е?

— Не знаех, че си запознат с проблема.

— Вече съм.

— Израелците се погрижиха за него вчера, а преди малко едва не се разправиха и с нас. — Сега вече определено трябваше да помисли. — Трябва да затварям. Имаш ли някакъв номер, на който директно да те набера? — Грийн му го даде. — Бъди готов. Скоро ще ти се обадя отново.

— Котън — прекъсна го Грийн, — онзи адвокат, с когото е излизала бившата ти съпруга. Мъртъв е. Застреляха го преди няколко дни. Израелците си заличават следите.

Той схвана намека.

— На твое място бих я държал под око — каза Грийн. — Не се знае какво можеш да очакваш от нея.

— Това е най-малкото.

— Както и да е, тя е проблем.

Малоун затвори телефона. Пам го гледаше втренчено.

— Любовникът ти е мъртъв. Израелците са се погрижили. Работел е за тях.

Лицето й се разкриви от шока. Той лично не бе никак натъжен. Онзи мъж е бил съучастник в отвличането на Гари.

— Ето какво се случва, когато се сприятелиш с гърмяща змия. Все се чудех как са ни открили в хотела в Лондон. Просто нямаше начин да са ни проследили от апартамента на Хаддад.

Малоун виждаше, че е разстроена, но нямаше време за чувствата й. Съжалението по невъзможни неща може само да те убие по-лесно. Той се обърна към Макколъм.

— Нали ме чу? Проверявам самоличността ти.

— Приключи ли с драматизма? Спомни си, че останалата част от указанията са у мен, а все още не знаем накъде да поемем оттук.

— Кой го казва? — Той измъкна снимката, откъсната от книгата в магазинчето, и я разгъна. — Открий мястото, което образува адрес без място, където ще намериш другото място. Е, открихме мястото, където среброто се превръща в злато. Ето тук. Рождеството. Витлеем. Белем. А кое е онова нещо, което има адрес, но няма място? — Той посочи компютъра. — Много адреси и нито едно място. Уеб адреси.

Той седна пред машината.

— Пазителите искат някак да контролират указанията. Не са от хората, които ще захвърлят нещо и ще го оставят на произвола. Трябва да са в състояние да прекъснат пътя, стига да поискат, дори ако поканеният успее да стигне дотук. А какво по-хитро да скрият последните указания в уеб сайт, който лично контролират?

Той написа BETHLEHEM.COM, но стигна единствено до търговски сайт, пълен с глупости.

Опита с BETHLEHEM.NET и попадна на същото. Но когато изписа BETHLEHEM.ORG, екранът побеля и върху него се появи въпрос, изписан с черни букви:

Курсорът мигаше върху черна линия точно под въпроса, готов да изпише отговора. Той написа АЛЕКСАНДРИЙСКАТА БИБЛИОТЕКА. Екранът примигна, после се смени.

Той написа думата, което смяташе, че искат да чуят:

Екранът отново се промени.

Малоун разгада числата. Открий мястото, което образува адрес без място, където ще намериш другото място.

— Това е другото място.

— Джипиес координати — намеси се Макколъм.

Малоун бе съгласен. Трябваше да ги разчете, затова потърси подходящ уеб сайт и ги въведе. След няколко секунди се показа карта. Той веднага разпозна формата — обърнат равнобедрен триъгълник, клин, който откъсваше Африка от Азия, приютил уникална комбинация от планини и пустини, заобиколени от тесния Суецки канал от запад, още по-тесния залив Акаба от изток и Червено море от юг. Синай. Координатите сочеха някакво място в крайните югоизточни райони, в планините, близо до върха на обърнатия триъгълник.

— Май намерихме мястото.

— И как смяташ да стигнем там? — попита Макколъм. — Това е египетска територия, патрулирана от ООН, точно до Израел.

Малоун посегна към телефона.

— Няма да бъде толкова сложно.