Александрийската връзка

1

Копенхаген, Дания

Вторник, четвърти октомври, наши дни, 1:45 ч.

Котън Малоун се озова лице в лице с източника на множество свои проблеми. Пред отворената врата на книжарницата му стоеше бившата му съпруга, последният човек на света, когото би очаквал да види. Забеляза паниката в уморените й очи, спомни си за думкането по вратата, което го бе събудило преди няколко минути, и мигновено помисли за сина си.

— Къде е Гари? — попита той.

— Отвлякоха го. Заради теб. Отвлякоха го. — Тя се хвърли напред и го заудря със свити юмруци по раменете. — Жалко копеле!

Той я сграбчи за китките и спря устрема й, а тя внезапно се разплака.

— Точно за това те напуснах. Мислех, че всичко е приключило.

— Кой отвлече Гари? — В отговор получи само хлипане. Продължи да държи ръцете й. — Пам, чуй ме. Кой отвлече Гари?

Тя се втренчи в него.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Какво правиш тук? Защо не се обади на полицията?

— Защото те ми наредиха да не го правя. Казаха, че само ако приближа полицията, Гари ще умре. Казаха, че ще разберат, и аз им повярвах.

— Кои са тези те?

Тя издърпа ръцете си, лицето й пламна от ярост.

— Не знам. Наредиха ми да изчакам два дни, после да дойда тук и да ти дам това. — Тя затършува в чантата си и извади един телефон. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи. — Казаха да си провериш електронната поща.

Правилно ли я бе чул? Да си провери електронната поща?

Отвори капачето на телефона и провери честотата. Достатъчно мегахерци, за да има връзка в целия свят. Което го накара да се замисли. Изведнъж се почувства изключително уязвим. Хобро Плац бе смълчан. В този късен час градският площад бе пуст.

Сетивата му внезапно се събудиха.

— Влизай вътре. — Той я дръпна в книжарницата и затвори вратата. Не бе запалил лампите.

— Какво има? — попита тя с пресекващ от уплаха глас.

Котън се извърна към нея.

— Нямам представа, Пам. Ти ми кажи. Синът ни е отвлечен от неизвестни лица, а ти чакаш цели два дни, преди да кажеш на някого? Не ти ли се струва безумно?

— Нямам намерение да излагам живота му на опасност.

— А аз имам ли? И как по-точно?

— С това, че си ти — изрече тя с леден глас и той незабавно си припомни защо вече не живееше с нея.

Хрумна му нещо. Та тя никога не бе идвала в Дания.

— Как ме откри?

— Те ми обясниха къде да те намеря.

— Кои по дяволите са те?

— Не знам, Котън. Двама мъже. Говореше само единият. Висок, тъмнокос, с безизразно лице.

— Американец ли?

— Откъде бих могла да зная?

— С какъв акцент говореше?

Тя сякаш се стегна.

— Не. Не беше американец. Имаше акцент. Европейски.

Той направи жест с телефона.

— Какво се очаква да направя с това?

— Каза да си провериш имейлите и всичко щяло да ти стане ясно.

Тя погледна нервно към потъналите в сянка рафтове с книги.

— На горния етаж, нали?

Гари явно й бе казал, че баща му живее над книжарницата. Той самият определено не го бе споменавал. Откакто миналата година бе напуснал Министерството на правосъдието и Джорджия, бяха разговаряли един-единствен път преди два месеца, през август, когато бе върнал Гари у дома, след като му бе гостувал в Дания през лятото. Тогава тя студено му бе заявила, че Гари не е негов син. Момчето било резултат от нейна връзка преди шестнайсет години, която пък била реакция на собствените му изневери. Оттогава Котън Малоун не бе спрял да се бори с този демон и все още не се бе примирил с изводите. Бе взел единствено категоричното решение повече да не разговаря с Пам Малоун. Каквото имаше да се каже, щеше да бъде между него и Гари.

Но нещата явно се бяха променили.

— Да — отговори той, — на горния.

Влязоха в апартамента му и той седна пред бюрото. Включи лаптопа и зачака зареждането на програмите. Пам най-после се бе овладяла. Такава си беше. Настроенията й наподобяваха вълни. Стремителни висоти и бездънни пропасти. Беше юрист като него, но докато той бе работил за правителството, тя бе водила дела за милиони долари на компании от класацията на списание „Форчън“, които можеха да си позволят внушителните такси на фирмата й. Когато първоначално се бе записала да следва право, той бе възприел избора й като желание да споделят една и съща кариера. По-късно бе разбрал, че това е нейният начин да си извоюва независимост.

Ето такава бе Пам.

Лаптопът бе готов. Котън влезе в пощенската си кутия.

Празна.

— Няма нищо.

Пам се устреми към него.

— Как така? Той каза да си провериш пощата.

— Това е било преди два дни. А между другото, как стигна дотук?

— Дадоха ми билет, бяха го купили предварително.

Котън не можеше да повярва на ушите си.

— Луда ли си? Чисто и просто си им осигурила два дни преднина.

— Да не мислиш, че не го знам? — изкрещя тя. — Да не ме смяташ за пълна идиотка? Казаха, че телефоните ми се подслушват и че ще ме наблюдават. Заканиха се, че ако се отклоня от инструкциите им дори на милиметър, ще убият Гари. Показаха ми снимка.

Тя млъкна и сълзите потекоха отново.

— Очите му… очите му… — Тя отново се разхлипа. — Уплашен беше.

Сърцето на Котън блъскаше в гърдите, слепоочията му пулсираха. Умишлено бе изоставил живота, изпълнен с ежедневни опасности, за да потърси нещо ново. Нима този някогашен живот го бе застигнал?

Котън притисна длани към бюрото. Нямаше да има особена полза, ако и двамата се сринеха. Ако те, които и да бяха, желаеха смъртта на Гари, тогава той вече бе мъртъв. Не, не. Гари бе разменна монета — начин да привлекат вниманието му.

Лаптопът изписука.

Погледът му се стрелна към долния десен ъгъл: ПОЛУЧАВАТЕ ПОЩА. Върху реда за изпращача видя да се изписва думата ПОЗДРАВ, а под него: ЖИВОТЪТ НА СИНА ВИ. Той премести курсора и отвори имейла.

ИМАШ НЕЩО, КОЕТО НИ ТРЯБВА. АЛЕКСАНДРИЙСКАТА ВРЪЗКА. СКРИЛ СИ Я И СИ ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО ЗНАЕ КАК ДА Я ОТКРИЕ. НАПРАВИ ГО. ИМАШ 72 ЧАСА. КОГАТО Я ОТКРИЕШ, НАТИСНИ ЦИФРАТА 2 НА ТЕЛЕФОНА. АКО НЕ ПОЛУЧА ОБАЖДАНЕ ПРЕДИ ИЗТИЧАНЕТО НА ТЕЗИ 72 ЧАСА, ЩЕ ОСТАНЕШ БЕЗ ДЕТЕ. АКО ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ СЕ ОПИТАШ ДА МЕ ИЗИГРАЕШ, СИНЪТ ТИ ЩЕ ЗАГУБИ ВАЖНА ЧАСТ ОТ КРАЙНИЦИТЕ СИ. 72 ЧАСА. НАМЕРИ Я И ЩЕ НАПРАВИМ СДЕЛКАТА.

Пам стоеше зад гърба му.

— Каква е тази Александрийска връзка?

Той не отговори. Не можеше. Действително бе единственият в света, който знаеше, и бе дал думата си.

— Очевидно човекът, който е изпратил имейла, е напълно в час. За какво става въпрос?

Малоун се втренчи в екрана, знаейки, че няма начин да проследи съобщението. Изпращачът, както и той самият, със сигурност знаеше как да използва черни дупки — компютърни сървъри, които избираха съвсем случаен маршрут за имейлите през сложен електронен лабиринт. Не бе невъзможно, но бе дяволски трудно.

Изправи се и прокара ръка през косата си. Предишния ден бе смятал да отиде да се подстриже. Разкърши рамене, за да прогони и последните следи от съня, и пое няколко дълбоки глътки въздух. Бе навлякъл джинси и риза с дълъг ръкав, която висеше разкопчана върху сивата фланелка. Изведнъж се вледени от ужас.

— По дяволите, Котън…

— Пам, млъкни. Трябва да помисля. Никак не ми помагаш.

— Не ти помагам? Какво, по…

Мобилният му телефон иззвъня. Пам се хвърли към него, но той я спря.

— Недей.

— Как така? Може да е Гари.

— Не се занасяй.

Той вдигна телефона след третото иззвъняване и натисна зеления бутон.

— Доста се забави — каза мъжки глас в ухото му. Долови холандски акцент. — И моля без демонстрации от типа, ако направите нещо на момчето ми, ще ви убия. Нямаме време за подобни глупости. Седемдесетте и два часа вече започнаха да текат.

Малоун мълчеше, но изведнъж се сети нещо, което бе научил отдавна. Никога не позволявай на отсрещната страна да определя условията на сделката.

— Не си го и помисляй. Нямам намерение да ходя никъде.

— Излагаш живота на сина си на доста сериозен риск.

— Искам да видя Гари. Да говоря с него. Тогава ще действам.

— Погледни навън.

Малоун се втурна към прозореца. Четири етажа по-долу Хобро Плац бе все така пуст, с изключение на двете фигури на отсрещната страна на покрития с калдъръм площад. И двете фигури държаха оръжие на рамо. Гранатомети.

— Не съм съгласен — каза гласът в ухото му.

Избухнаха пламъци. Две гранати изсвистяха в нощта и помляха прозорците под него. И двете експлодираха.

2

Виена, Австрия, 2:12 ч.

Седналият на Синия стол мъж наблюдаваше как автомобилът оставя двамата си пътници под осветената арка. Не беше лимузина или нещо претенциозно, а обикновен европейски седан в тъмен цвят, често срещан по натоварените австрийски шосета. Идеалното транспортно средство, когато човек иска да избегне вниманието на терористи, престъпници, полицаи и любопитни журналисти. Пристигна още една кола, свали пътниците си и се оттегли да чака под тъмните дървета на павирания паркинг. След няколко минути пристигнаха още две. Доволен, Синия стол напусна спалнята си на втория етаж и слезе на партера.

Събранието щеше да се проведе на обичайното място. Пет позлатени стола с прави облегалки бяха наредени в широк кръг върху унгарския килим. Столовете бяха еднакви, с изключение на един, върху чиято тапицирана облегалка бе преметнат яркосин шал. До всеки имаше позлатена масичка с бронзова лампа, листове за писане и кристална камбанка. Вляво от кръга имаше каменна камина, а светлината на огъня нервно танцуваше по фреските на тавана.

Всички столове бяха заети от облечени в строги черни костюми мъже, наредени по старшинство в низходящ ред. Двама от тях все още се радваха и на косата, и на здравето си. Трима оплешивяваха и изглеждаха болнави. До един бяха минали седемдесет. Тъмните им палта и сивите шапки висяха на месинговата закачалка встрани.

Зад всеки седнал стоеше по-млад мъж — наследникът на Стола — който присъстваше, за да слуша и да се учи, но не и да говори. Правилата съществуваха от много години. Пет Стола, четири Сенки. Председателстваше Синия стол.

— Съжалявам за късното начало, но преди няколко часа пристигна обезпокоителна информация. — Гласът на Синия стол бе напрегнат, но слаб. — Последното ни начинание може би е застрашено.

— Разкрити ли сме? — попита Втория стол.

— Може би.

Третия стол въздъхна.

— Разрешим ли е проблемът?

— Така смятам. Но са необходими незабавни действия.

— Предупреждавах, че не бива да се замесваме — строго им напомни Втория стол и поклати глава. — Трябваше да оставим нещата да се развият по естествен начин.

Третия стол изказа съгласието си, както бе направил и на предишната среща.

— Може би е знак, че трябва да изоставим тази идея. Естественият ход на нещата има много предимства.

Синия стол поклати глава.

— Последното ни гласуване бе против подобно поведение. Решението бе взето и трябва да се придържаме към него. — Той направи пауза. — Положението изисква цялото ни внимание.

— Изпълнението на задачата изисква такт и умения — каза Третия стол. — Прекаленото внимание може да влоши нещата. Ако действително смятаме да продължим, тогава препоръчвам да дадем пълни правомощия за действие на die Klauen der Adler.

Ноктите на орела.

Другите двама кимнаха.

— Вече го направих — каза Синия стол. — Свиках събранието, за да получа одобрение за едноличните си действия.

Той даде знак гласуването да започне.

Одобрението бе получено с четири гласа срещу един.

Синия стол остана доволен.

3

Копенхаген

Къщата на Малоун се разтресе като при земетресение и сякаш се изду от стремителния поток горещ въздух, който се надигна нагоре по стълбите. Той се хвърли към Пам и двамата паднаха върху протрития килим, покриващ дъсчения под. Нова експлозия разтърси основите и към тях се надигнаха още пламъци. Долу бушуваше пожар. Пушекът се издигаше на все по-черни талази.

Малоун се втурна към прозореца. Двамата мъже бяха изчезнали. Котън осъзна какво се бе случило. Бяха опожарили долните етажи. Не бяха възнамерявали да ги убият.

— Какво става? — изкрещя Пам.

Той не й обърна внимание и вдигна прозореца. Пушекът стремително нахлуваше вътре.

— Хайде — извика той и хукна към спалнята.

Протегна ръка под леглото и измъкна раницата, която винаги държеше в готовност, дори и след пенсионирането си, точно както бе правил през дванайсетте години като агент по проект „Магелан“. Вътре бе паспортът му, хиляда евро, резервни документи за самоличност, чифт дрехи и беретата му, с необходимите амуниции. Едва наскоро влиятелният му приятел Хенрик Торвалдсен бе успял да получи обратно пистолета му, конфискуван от датската полиция преди няколко месеца, когато Малоун се бе забъркал с рицарите тамплиери. Сега той метна раницата на рамо и обу чифт маратонки. Нямаше време да връзва връзките. Пушекът вече нахлуваше и в спалнята. Той разтвори и двата прозореца, което помогна донякъде.

— Стой тук — нареди Котън на Пам. Пое дълбоко въздух и се втурна обратно през кабинета към стълбището. Надолу се спускаха четири етажа. Приземният приютяваше книжарницата му, вторият и третият се използваха за склад, а на четвъртия беше разположен апартаментът му. Първият и третият етаж горяха. Горещината опари лицето му и го принуди да се отдръпне. Запалителни гранати. Явно за това ставаше въпрос.

Котън се върна тичешком в спалнята.

— Няма начин да се измъкнем през стълбите. Погрижили са се за това.

Пам се бе свила в ъгъла и кашляше задавено. Той мина покрай нея и показа глава през прозореца. Спалнята му бе в края на коридора. Съседната сграда, заемана от бижутерски магазин и магазин за облекло, бе с един етаж по-ниска от неговата, покривът й бе плосък и ограден с тухлен парапет, който, както говореха, бе още от XVII век. Малоун погледна нагоре. Над прозореца му минаваше широк корниз, който стърчеше навън и опасваше предната и страничните фасади на сградата.

Някой вероятно вече бе повикал пожарната, но той нямаше намерение да чака да му подадат стълба.

Пам се закашля по-силно, а и той самият трудно дишаше. Извъртя главата й.

— Погледни нагоре — посочи корниза Котън. — Хващаш се и се придвижваш към страничната фасада. Оттам скачаш върху покрива на съседната сграда.

Очите й се разшириха.

— Да не си луд? Та ние сме на четири етажа от земята.

— Пам, много е вероятно сградата да избухне. Има тръби с газ. Гранатите са предназначени да предизвикат пожар. Не са хвърлили граната на този етаж само защото искат да излезем навън.

Тя явно не схващаше думите му.

— Трябва да изчезнем, преди да пристигнат полицията и пожарната.

— Те могат да ни помогнат.

— Наистина ли искаш да прекараш следващите осем часа в стая за разпити? Разполагаме само със седемдесет и два.

Тя като че ли моментално схвана логиката му и се втренчи в корниза.

— Не мога, Котън. — За пръв път гласът й бе загубил остротата си.

— Гари има нужда от нас. Трябва да тръгваме. Гледай ме и прави абсолютно същото.

Той прехвърли раницата на гърба си и се измъкна през прозореца. Сграбчи корниза, чийто грапав камък бе топъл, но достатъчно тънък. Започна да се придвижва, местейки ръцете си една след друга. След още няколко педи заобиколи ръба и скочи върху равния покрив на съседната сграда.

Затича се обратно и вдигна очи. Пам все още стоеше до прозореца.

— Хайде, давай! По същия начин.

Тя все още се колебаеше.

Третият етаж се разтресе от взрива. Парчета стъкло от прозорците се посипаха по калдъръма. Пламъци разсякоха тъмнината. Пам отскочи назад. Грешен ход. Само след секунда главата й се показа отново. Кашляше задавено.

— Тръгвай вече — изкрещя той.

Тя, изглежда, най-сетне разбра, че няма друг избор. Измъкна се през прозореца като него и сграбчи корниза. Наклони тялото си навън и увисна на ръце.

Той видя, че очите й са затворени.

— Няма нужда да гледаш. Просто мести ръце, една по една.

Тя така и направи.

Между мястото, където бе застанал, и мъчително увисналото й тяло се простираха над два метра корниз. Но тя се справяше. Първо едната ръка, после другата. И тогава той видя фигурите долу. На площада. Двамата се бяха върнали, този път с пушки.

Котън светкавично смъкна раницата, ръката му потъна вътре и извади беретата.

Стреля два пъти по фигурите петнайсетина метра под него. Пронизителният звук отекна зловещо в сградите, опасващи площада.

— Защо стреляш? — попита Пам.

— Давай, давай.

Още един изстрел, и мъжете долу хукнаха.

Пам стигна ръба. Той я погледна.

— Заобиколи го и се изтегли към мен.

Взря се в тъмнината, но не видя стрелците. Пам тъкмо заобикаляше ръба, с една ръка вкопчена в корниза, другата — опипваща за опора.

Внезапно изпусна корниза. И политна.

Той протегна ръка, все още стискайки пистолета, и успя да я хване. Двамата се сгромолясаха върху покрива. Дишаха тежко.

Мобилният телефон иззвъня. Той стигна пълзешком раницата, намери телефона и отвори капачето.

— Забавляваш ли се? — попита предишният глас.

— Има ли някаква по-специална причина да взривиш книжарницата ми?

— Ти беше този, който заяви, че няма намерение да излиза оттам.

— Искам да говоря с Гари.

— Аз определям правилата. Вече пропиля трийсет и шест минути от седемдесет и двата часа. На твое място бих побързал. Животът на сина ти зависи от това.

Линията замлъкна.

Прозвучаха сирени. Малоун хвана раницата и скочи на крака.

— Трябва да вървим.

— Кой беше?

— Нашият проблем.

— А кой е той?

Обзе го внезапна ярост.

— Нямам представа.

— Какво иска?

— Нещо, което не мога да му дам.

— Как така не можеш? Животът на Гари зависи от това. Огледай се само. Та той взриви книжарницата ти.

— Ей, Пам, хич нямаше и да забележа, ако не ми беше казала.

Той се обърна.

Тя го сграбчи за рамото.

— Къде отиваме?

— Да намерим отговор на някои въпроси.

4

От източния край на площада Сейбър наблюдаваше как книжарницата на Котън Малоун гори. Флуоресцентно жълтите пожарни коли вече бяха пристигнали и бълваха вода върху бушуващите в прозорците пламъци.

Дотук добре. Малоун бе принуден да действа. Превръщане на реда в хаос. Това бе мотото му. Това бе животът му.

— Спуснаха се от съседната сграда — съобщи глас по радиоприемника в ухото му.

— Къде отиват? — прошепна той в микрофона на ревера си.

— Към колата на Малоун.

Право в целта.

По площада тичаха пожарникари и влачеха маркучи, решени да не позволят разпростирането на пожара. А пожарът определено се разрастваше. Явно редките книги горяха с ентусиазъм.

Съвсем скоро сградата на Малоун щеше да се превърне в пепел.

— Всичко друго на място ли е? — попита той мъжа до себе си.

— Лично проверих. Всичко е готово.

Събитията, които предстояха да се случат, бяха сериозно обмислени и планирани. Дори не бе убеден, че успехът е възможен — целта бе неосезаема, неуловима — но ако следата, по която бе тръгнал, действително водеше нанякъде, той щеше да е готов.

Сега всичко зависеше от Малоун.

Рожденото му име бе Харолд Ърл и никъде, в каквито и да било документи, нямаше обяснение за произхода на прякора му Котън. Малоун бе на четирийсет и осем, с единайсет години по-възрастен от Сейбър. Но като него бе американец, роден в Джорджия. Майка му бе коренячка южнячка, баща му — военен от кариерата, флотски командир, чиято подводница бе потънала, когато Малоун бе едва десетгодишен. Любопитно бе, че Малоун бе последвал стъпките на баща си, записал се бе в Морската академия и школата за летци, след което рязко бе сменил посоката и в крайна сметка се бе дипломирал като адвокат. Следването му бе платено от държавата. След завършването си бе постъпил във Военната прокуратура, където бе прекарал девет години. Преди тринайсет години отново бе сменил посоката и се бе преместил в Министерството на правосъдието, където бе станал част от екипа на проект „Магелан“, който провеждаше някои от най-деликатните международни разследвания на Америка. Там се бе задържал до миналата година, пенсионирал се бе по-рано с висок чин, напуснал бе Америка, преместил се бе в Копенхаген и бе купил книжарница за редки издания.

Криза на средната възраст? Проблеми с правителството?

Сейбър не знаеше със сигурност.

А също и развод. Него Сейбър бе разучил с подробности. Но така и не разбра причината. Малоун бе загадка. Макар да бе заклет библиофил, нищо в психологическите профили, които Сейбър бе изчел, не даваше задоволително обяснение за подобни радикални промени.

Останалите дребни детайли само потвърждаваха колко сериозен бе противникът му.

Малоун владееше достатъчно добре няколко езика, нямаше известни пристрастия или фобии и бе склонен към саможертва и впечатляваща всеотдайност. Освен всичко бе надарен с фотографска памет, за което Сейбър особено му завиждаше.

Компетентен, опитен, интелигентен. Безкрайно по-различен от глупаците, които бе наел — четирима холандци, лишени от интелигентност, морал и дисциплина.

Хобро Плац се изпълни с хора, наблюдаващи огнеборците. Нощният въздух щипеше лицето на Сейбър. Есента в Дания май бе само кратка прелюдия към зимата. Той пъхна свитите си в юмруци ръце в джобовете на якето.

Опожаряването на всичко, събирано старателно от Котън Малоун през последната година, бе необходимо за плана. Нищо лично. Просто работа. И ако Малоун не му доставеше онова, което искаше, нямаше да се поколебае да убие момчето.

Холандецът до него — онзи, който бе говорил с Малоун — се покашля, но продължи да мълчи. От самото начало Сейбър им бе втълпил едно от своите железни правила: Говори само когато те питат. Нямаше нито време, нито желание за празни приказки.

Още няколко минути продължи да наблюдава зрелището. Накрая прошепна в микрофона:

— Всички да сте нащрек. Знаем къде отиват, а вие знаете какво да правите.

5

4:00 ч.

Малоун паркира колата си пред Кристиангаде, имението на Хенрик Торвалдсен, което се издигаше на източното крайбрежие на остров Зеланд до протока Йоресунд. От Копенхаген бе шофирал трийсет километра на север в новичката мазда, която обикновено паркираше на няколко пресечки от книжарницата си, близо до замъка Кристианбург.

След спускането им от покрива бе видял как пожарникарите се опитват да ограничат бушуващия в дома му огън. Явно бе, че всичките му книги са се превърнали в пепел, и дори и пламъците да не успееха да погълнат и последната, горещината и пушекът щяха да нанесат непоправими щети. Бе си наложил да се пребори с надигащия се гняв, повтаряйки си нещо, което бе научил преди много години. Никога не изпитвай омраза към врага си. Това замъглява преценката. Не. Не трябваше да храни омраза. Трябваше да мисли.

Но Пам затрудняваше нещата.

— Кой живее тук? — попита го тя.

— Един приятел.

По пътя се бе опитвала да изкопчи някаква информация от него, но той не бе особено словоохотлив, което очевидно я вбесяваше. Е, преди да се справи с нея, трябваше да поговори с някой друг.

Тъмната къща бе оригинален образец на датския барок — три етажа, построени от облицована с пясъчник тухла, завършена с изящно извит меден покрив. Едното крило бе обърнато към сушата, другото към морето. Преди триста години член на семейство Торвалдсен я бе построил, след като успешно бе превърнал хиляди тонове безполезен торф в гориво за производството на стъкло. Наследниците я бяха поддържали с любов в продължение на векове и в крайна сметка бяха превърнали Аделгаде Гласверкер, с характерния символ от два кръга и черта под тях, в най-известния производител на стъкло в Дания. Днес конгломератът се ръководеше от главата на семейството Хенрик Торвалдсен — човека, заради когото в момента Малоун живееше в Дания.

Той се запъти към солидната входна врата. Камбанен звън, напомнящ призива на копенхагенска църква по обяд, оповести присъствието му. Натисна звънеца още веднъж, после задумка по вратата. В един от горните прозорци светна лампа. После в още един. След няколко минути чу звука от отключване и вратата се отвори. Макар човекът пред него очевидно току-що да се бе събудил, медночервената му коса бе сресана, лицето му представляваше маска на вежливост, а памучният му халат бе съвършено изгладен.

Йеспер. Икономът на Торвалдсен.

— Събуди го — каза Малоун на датски.

— А каква е целта на подобно радикално действие в четири сутринта?

— Погледни ме. — Котън бе потен, мръсен и покрит със сажди. — Не ти ли изглежда достатъчно важно?

— Склонен съм да смятам, че е така.

— Ще изчакаме в кабинета. Трябва да ползвам компютъра му.

Първата му работа бе да отвори пощата си и да провери дали няма нови съобщения, но кутията бе празна. След това влезе в сървъра на проект „Магелан“ с паролата, дадена му от бившата му шефка Стефани Нел. Макар да се бе пенсионирал и вече да не фигурираше във ведомостите на Министерството на правосъдието, заради скорошните събития във Франция Стефани му бе осигурила пряка линия за комуникация. Със съответната времева разлика — в Атланта бе все още понеделник, десет часа вечерта — той знаеше, че съобщението му ще бъде препратено директно на нея.

Вдигна поглед от екрана, когато Торвалдсен влезе в стаята, тътрейки крака. Възрастният датчанин явно се бе потрудил да се облече. Ниската му приведена фигура, резултат от категоричния отказ на гръбнака му да се изправи, бе скрита под огромен пуловер с цвят на тиква. Гъстата му сребриста коса бе пригладена настрани, а веждите му бяха все така буйни и непокорни. Дълбоки бръчки обрамчваха устата и набраздяваха челото му, а бледата му кожа издаваше, че избягва слънцето, което Малоун знаеше със сигурност, тъй като датчанинът рядко излизаше. На континент, където под „сребърна лъжичка“ се разбираха милиарди, Торвалдсен бе в списъка на най-богатите хора.

— Какво става? — попита Торвалдсен.

— Хенрик, да ти представя бившата ми съпруга Пам.

Торвалдсен й се усмихна.

— Приятно ми е.

— Нямаме време за любезности — отговори тя, без да обръща внимание на домакина им. — Трябва да мислим за Гари.

Торвалдсен се обърна към Малоун.

— Изглеждаш ужасно, Котън, а и дамата има доста притеснен вид.

— Притеснен ли? — сопна се Пам. — Току-що скочих от горяща сграда. Отвлякоха сина ми. Изтощена съм от полета и не съм яла от два дни.

— Ще наредя да приготвят храна. — Гласът на Торвалдсен не показа никакво вълнение, сякаш подобни неща му се случваха всяка нощ.

— Не искам храна. Искам да се погрижим за сина ми.

Малоун описа случилото се в Копенхаген, след това отбеляза:

— Опасявам се, че сградата вече я няма.

— Което е най-малкият от проблемите ни.

Думите му накараха Малоун да се усмихне. Допадаше му тази черта на Торвалдсен. Винаги на твоя страна, независимо от всичко.

Пам крачеше из стаята като лъвица в клетка. Малоун забеляза, че е отслабнала от последния им разговор. Фигурата й открай време бе стройна, косата й — дълга и с червеникав оттенък, а годините не бяха променили бледия тен на осеяната й с лунички кожа. Дрехите й бяха в ужасно състояние, но тя изглеждаше точно толкова добре, колкото когато се бе оженил за нея. Беше скоро след като започна работа към Военната прокуратура. Такава си беше Пам — външността й бе страхотна, но същността — проблемна. Дори и сега сините й очи, зачервени от плач, успяваха да излъчват леден гняв. Беше интелигентна, умна и изтънчена, но в момента бе объркана, замаяна, ядосана и уплашена. А според Малоун нито една от тези емоции не предвещаваше добро.

— Какво чакате? — сопна се тя.

Той погледна екрана на компютъра. Все още нямаше достъп до сървъра на проекта. Но тъй като вече не бе на действителна служба, молбата му за достъп вероятно вече бе препратена за одобрение на Стефани. Знаеше, че щом разбере кой иска да влезе в сървъра, тя веднага щеше да се включи онлайн.

— С това ли се занимаваше навремето? — попита Пам. — С хора, които се опитват да те подпалят? И стреляше по тях? Това ли правеше? Виж докъде ни доведе. Виж на какво се насадихме.

— Мисис Малоун — прекъсна я Торвалдсен.

— Не ме наричайте така — изсъска тя. — Отдавна трябваше да си сменя фамилията. Знаех си, че трябва да включа такова условие в бракоразводните документи. Но не исках фамилията ми да е различна от тази на Гари. Нали не можех и дума да кажа срещу скъпоценния му баща. Нито думичка. Да, Котън, ти си най-великият. Истински герой в очите на детето.

Явно й се искаше да предизвика скандал и донякъде му се дощя да й угоди. Компютърът издаде звук. Екранът превключи на началната страница на проекта.

Той въведе паролата и след миг връзката вече бе установена. Появиха се думите РИЦАРИ ТАМПЛИЕРИ. Кодираният вход към Стефани. Той написа АБАТСТВО „ДЕ ФОНТЕН“, където преди няколко месеца двамата със Стефани бяха открили останките на средновековния орден. След няколко секунди се изписаха думите:

Какво има, Котън?

Той набра кратко описание на случилото се. Тя отвърна:

При нас е изтекла информация. Преди два месеца. Някой е стигнал до засекретените файлове.

Би ли пояснила?

В момента не мога. Искахме да запазим всичко в тайна. Трябва да проверя някои неща. Потърпи малко. Къде си в момента?

В дома на любимия ни датчанин.

Предай му много поздрави.

Чу Торвалдсен да изсумтява и си припомни, че подобно на двама разведени родители, Стефани и Хенрик се търпяха само заради него.

— И какво, ще седим и ще чакаме ли? — попита Пам. И двамата четяха над рамото му.

— Точно така ще постъпим.

Тя се втурна към вратата.

— На вас може и да ви е достатъчно. Аз обаче смятам да предприема друго.

— Какво например? — попита я той.

— Отивам в полицията.

Тя отвори рязко вратата. В коридора стоеше Йеспер. Пам се втренчи в иконома.

— Махни се от пътя ми.

Йеспер не помръдна. Пам обърна гневен поглед към Хенрик.

— Кажете на слугата си да се отмести или ще се наложи аз да го направя.

— Нямам нищо против да опитате — отвърна Торвалдсен.

Малоун бе доволен, че Хенрик бе предвидил глупостта й.

— Пам, аз съм точно толкова разтревожен, колкото и ти. Но полицията не може да направи нищо. Имаме си работа с професионалист, който разполага с поне два дни преднина. За да вземем най-доброто решение за Гари, ми е нужна информация.

— Та ти не пророни нито сълза. Дори не показа изненада, абсолютно никаква реакция. Както винаги.

Думите й му бяха крайно неприятни, особено след като само преди два месеца съвсем спокойно му бе заявила, че не е баща на сина им. Стигнал бе до заключението, че разкритието всъщност не означава нищо, поне що се отнася до чувствата му към Гари — момчето си беше негов син и винаги щеше да остане такъв, но лъжата имаше огромно значение за мнението му за бившата му съпруга. В гърлото му се надигна гняв.

— И бездруго ти оплеска вече нещата. Трябваше да ми се обадиш веднага. Като си толкова умна, трябваше да намериш начин да се свържеш с мен или поне със Стефани. Та тя е при теб, в Атланта. Вместо това ти осигури на тия типове два дни преднина. Нямам нито време, нито сили да се боря и срещу теб, и срещу тях. Сядай си на задника и млъквай.

Тя остана права, неподвижна и заплашително безмълвна. Накрая се предаде и се отпусна вяло върху коженото канапе.

Йеспер тихичко затвори вратата, оставайки отвън.

— Кажи ми едно нещо — каза Пам, с очи, втренчени в пода, и с каменно лице.

Той знаеше какво ще го попита.

— Защо просто не му дам това, което иска ли? Не е толкова просто.

— От него зависи животът на едно момче.

— Не на едно момче, Пам, а на нашия син.

Тя не отговори. Може би най-после бе схванала, че е прав. Преди да предприемат каквото и да било, им бе нужна информация. Малоун се чувстваше напълно изцеден. Както в деня след държавните изпити в юридическия факултет или когато бе подал молба да го прехвърлят от флота към проект „Магелан“, или когато решително бе влязъл в кабинета на Стефани Нел и бе подал оставка.

Защо, по дяволите, се бавеше толкова Стефани?

6

Вашингтон, окръг Колумбия

Понеделник, трети октомври, 22:30 ч.

Стефани Нел се радваше, че е сама. Лицето й бе помрачено от безпокойство, а не искаше никой, особено шефовете й, да я видят в подобно състояние. Рядко си позволяваше случващото се да й се отрази, но отвличането на Гари Малоун я бе зашеметило. Беше в столицата по работа и тъкмо бе приключила късната вечеря със съветника по националната сигурност. Все по-умереният Конгрес предлагаше промени към няколко закона, приети след единайсети септември. Все по-силна бе подкрепата за отмяна на автоматичното прекратяване на действието на някои актове и правителството се готвеше за неизбежната битка. Предишния ден няколко високопоставени служители бяха участвали в неделните телевизионни предавания, за да заклеймят критиците, а сутрешните вестници публикуваха статии, подадени от отдела за връзки с обществеността на същото това правителство. Призовали я бяха от Атланта, за да помогне за убеждаването на ключови сенатори. Срещата тази вечер бе подготовка — искаха да разберат какво точно възнамерява да говори тя.

Ненавиждаше политиката.

Служила бе на трима президенти по време на мандата си в Министерството на правосъдието. Но настоящата администрация несъмнено бе най-трудната за усмиряване. С категорично десни настроения и клонящ все по-надясно, президентът си бе спечелил втори мандат и му оставаха още три години, така че вече се замисляше какво ще завещае на историята, а какъв по-хубав епитаф от човек, който смаза тероризма?

За нея обаче това нямаше никакво значение.

Президентите идваха и си отиваха.

И тъй като застрашените с отмяна антитерористични актове всъщност се бяха оказали полезни, тя бе уверила съветника по националната сигурност, че на следващата сутрин ще се държи като послушно момиче и ще каже всичко, което трябва, в Капитолия.

Но това беше, преди да разбере за отвличането на сина на Котън Малоун.

Телефонът в кабинета на Торвалдсен иззвъня пронизително и раздруса и бездруго изопнатите нерви на Малоун.

Хенрик вдигна слушалката.

— Радвам се да те чуя, Стефани. И аз те обичам. — Датчанинът се усмихна на собственото си лицемерие. — Да, Котън е тук.

Малоун сграбчи слушалката.

— Казвай.

— Някъде около Деня на труда забелязахме пробив в системата, който е станал много по-рано. Някой е успял да прерови засекретените файлове — и по-конкретно един от тях.

Той знаеше за какво става въпрос.

— Съзнаваш ли, че като не си споделила тази информация, си изложила сина ми на риск?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Отговори ми, по дяволите.

— Не мога, Котън. И чудесно знаеш защо. Просто ми кажи какво смяташ да предприемеш.

Ясно му бе какво всъщност го пита. Дали да издаде на гласа по телефона Александрийската връзка?

— А защо да не го направя?

— Ти си единственият, който можеш да отговориш на този въпрос.

— Нима си струва да рискувам живота на сина си за каквото и да било? Искам цялата информация. Всичко, което не ми бе казано преди пет години.

— И аз искам същото — каза Стефани. — И на мен не ми бяха дадени подробности.

Това го бе чувал и по-рано.

— Не ме будалкай. Не съм в настроение.

— По този въпрос съм абсолютно откровена. Не ми казаха нищо. Ти поиска да участваш и ми дадоха разрешение да задвижа нещата. Свързах се с министъра на правосъдието, така че ще получа отговорите.

— Как въобще се е разбрало за тази връзка? Всичко бе засекретено на много по-високо ниво от твоето. Такава беше уговорката.

— Чудесен въпрос.

— И все още не си обяснила защо не ме уведоми за изтичането.

— Така е, Котън. Не съм.

— Не ти ли хрумна, че съм единственият човек на земята, който е наясно с връзката? Не успя ли да проследиш нишката?

— Как бих могла да предположа такова развитие?

— Имаш двайсетгодишен опит. И не си глупава. Приятели сме. А и… — Безпокойството му най-после бликна. — Глупостта ти може да струва живота на сина ми.

Усети как Пам потръпна и се помоли наум тя да не избухне.

— Осъзнавам го, Котън.

Той нямаше намерение да отстъпва.

— Ей богу, сега ми олекна.

— Ще се оправя сама тук. А на теб искам да предложа нещо друго. Имам агент в Швеция, който може да пристигне в Дания утре сутринта. Ще ти обясни всичко.

— Кога и къде?

— Предложи да се срещнете в замъка Кронборг. В единайсет.

Мястото му бе познато. Не бе далече, кацнало на късче гола земя над Йоресунд. Шекспир бе обезсмъртил чудовищната крепост, като я бе превърнал в сцена на действието в „Хамлет“. Сега бе най-популярната туристическа атракция в Скандинавия.

— Той предложи балната зала. Предполагам, знаеш къде се намира.

— Ще бъда там.

— Котън, ще направя всичко възможно да помогна.

— Това е най-малкото, което можеш да свършиш, като се има предвид всичко останало.

И той затвори.

7

Вашингтон, окръг Колумбия

Вторник, четвърти октомври, 4:00 ч.

Стефани влезе в дома на О. Брент Грийн, министър на правосъдието на Съединените щати. Служебна кола я бе докарала до Джорджтаун. Беше се обадила на Грийн преди полунощ с молба за лична среща и му бе разказала накратко случилото се. Той бе поискал малко време за разследване и тя неохотно бе приела.

Грийн я чакаше в кабинета си.

Служил бе на президента през целия му първи мандат и бе един от малцината членове на кабинета, останали и за втория. Бе популярен поддръжник на християнски и консервативни каузи — ерген от Нова Англия, с име, неопетнено и от най-бледия намек за скандал. Дори и в този ранен час излъчваше жизненост. Косата и късата му брадичка бяха грижливо подстригани и гладко сресани, а слабата му фигура бе облечена в марков костюм на фино райе. Бе служил шест мандата в Конгреса, а преди президентът да му предложи да оглави Министерството на правосъдието, беше губернатор на Върмонт. Искрените му думи и директният подход го правеха популярен и за двете политически партии, но затвореният му характер като че ли му пречеше да се издигне по-високо от поста на министър на правосъдието.

Никога не бе влизала в дома на Грийн и очакваше мрачен, лишен от въображение интериор, приличен на самия собственик. Но стаите бяха топли и уютни — боядисани в охра, тъмносиво, бледозелено и оттенъци на червеникавокафявото и оранжевото — така нареченият ефект „Хемингуей“, както една верига за мебели в Атланта рекламираше подобни съчетания.

— Проблемът е необичаен дори за теб, Стефани — каза Грийн, след като я поздрави. — Нещо ново от Малоун?

— Събираше сили, преди да тръгне за Кронборг. Като се има предвид часовата разлика, в момента би трябвало да е на път за там.

Той й предложи да седне.

— Проблемът сякаш все повече се усложнява.

— Брент, това вече сме го коментирали. Някой високо в йерархията е проникнал в секретната база данни. Знаем, че са копирани файловете за Александрийската връзка.

— ФБР вече разследват.

— Това е смешно. Директорът така влюбено ближе задника на президента, че няма никаква опасност някой от Белия дом да бъде уличен.

— Езикът ти е цветист както винаги, но си права. За съжаление това е единствената процедура, която можем да използваме.

— Можем сами да разследваме.

— Ще ни донесе само проблеми.

— Свикнала съм.

Грийн се усмихна.

— Така си е. — Той направи пауза. — Любопитен съм какво всъщност знаеш за тази връзка.

— Когато преди пет години изпратих Котън в цялата тази бъркотия, се подразбираше, че няма да науча нищо. Не е необичайно. Често ми се налага да работя по този начин, така че не се притесних особено. Но сега вече се налага да разбера.

Лицето на Грийн изрази известна загриженост.

— Вероятно ще наруша цял куп федерални закони, но съм съгласен, че е време да научиш.

Малоун се взираше отвъд скалистия хълм към замъка Кронборг. Някога оръдията му били насочени към чуждестранните кораби, прекосяващи тесните протоци от и за Балтийско море, а събираните такси препълвали датската хазна. Сега млечнобежовите стени се издигаха величествено на фона на яркосиньото небе. Вече не бе крепост, а просто сграда от скандинавския ренесанс, с осмоъгълни кули, заострени върхове и зелени медни покриви, които напомняха по-скоро на Холандия, отколкото на Дания. Което бе разбираемо, тъй като, доколкото Малоун знаеше, именно холандец бе оказал решаващо влияние за архитектурата на замъка. Изборът беше добър. Обществените места бяха най-подходящи, когато искаш да останеш незабележим. Сам бе използвал много такива през годините, когато бе работил за проект „Магелан“.

Бяха пристигнали от Кристиангаде само за петнайсет минути. Имението на Торвалдсен бе по средата между Копенхаген и Хелсингьор, оживения пристанищен град в съседство със замъка. Малоун бе идвал тук и се бе разхождал из близките плажове в търсене на кехлибар — приятен начин да прекараш неделния следобед. Днешното посещение обаче бе различно. Нервите му бяха изопнати. Бе готов за битка.

— Какво чакаме? — попита Пам с безизразно лице.

Беше се принудил да я вземе със себе си. Категорично бе настояла, заплашвайки в противен случай да му създаде огромни неприятности. Определено разбираше нежеланието й да стои и да чака у Торвалдсен. Съчетанието от напрежение и бездействие бе лесно възпламенимо.

— Нашият човек каза в единайсет — напомни й той.

— Достатъчно време загубихме.

— Нищо от направеното досега не е било губене на време.

След разговора със Стефани бе успял да подремне няколко часа. Полузаспал нямаше да е от особена полза за Гари. Беше се преоблякъл с резервните дрехи от раницата, а Йеспер бе почистил дрехите на Пам. Дори бяха хапнали няколко залъка на закуска.

Така че бе готов.

Погледна часовника си: десет и двайсет.

Паркингите започнаха да се изпълват с автомобили. Скоро щяха да пристигнат и автобусите. Всички искаха да видят замъка на Хамлет.

Той обаче имаше други приоритети.

— Да вървим.

— Връзката всъщност е човек — каза Грийн. — Нарича се Джордж Хаддад. Палестинец, експерт по Библията.

Стефани бе чувала името. Хаддад бе личен приятел на Малоун и преди пет години бе настоял конкретно за неговата помощ.

— И какво толкова застрашава живота на Гари Малоун?

— Изгубената Александрийска библиотека.

— Не говориш сериозно.

Грийн кимна.

— Хаддад смяташе, че я е открил.

— Какво значение има това днес?

— Всъщност може да има огромно значение. Библиотеката представлявала най-голямата колекция от знание на планетата. Просъществувала цели шест века, до средата на седми век, когато мюсюлманите най-после завладели Александрия и унищожили всичко, противоречащо на исляма. Половин милион ръкописи, сборници, карти — за всичко, което ти хрумне, в библиотеката имало екземпляри. А до ден-днешен никой не е намерил и късче от тях.

— Освен Хаддад?

— Така намекваше той. Работеше върху една библейска теория. Каква точно, не мога да кажа, но доказателството на теорията му уж се съдържало в изгубената библиотека.

— Откъде е могъл да знае?

— Това също не мога да кажа, Стефани. Но преди пет години, когато нашите хора на Западния бряг, Синайския полуостров и Йерусалим направили невинни запитвания за визи, достъп до архиви и археологически разкопки, израелците полудели. Точно тогава Хаддад помолил Малоун за помощ.

— В сляпа мисия, което никак не ми се понрави.

Под сляпа се разбираше, че Малоун бе получил инструкции да охранява Хаддад, без да задава въпроси. Стефани помнеше, че подчиненият й не бе останал във възторг от задачата.

— Хаддад — продължи Грийн — се доверявал единствено на Малоун. Точно затова в крайна сметка Котън го скрил и днес той е единственият, който знае неговото местонахождение. Явно правителството нямало нищо против да крие Хаддад, стига да контролира пътя към него.

— Защо?

Грийн поклати глава.

— Няма особена логика. Но имам известна идея за какво може да става въпрос.

Тя наостри уши.

— В полето на един от докладите, който ми попадна, бе записано Битие, 13:14-17. Запозната ли си с текста?

— Не съм много силна по вероучение.

— И Господ рече на Аврама: дигни очи и от мястото, дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека.

Това й бе познато. Завет, който открай време даваше израз на библейското право на евреите върху Светите земи.

— Аврам преместил шатрата си и се заселил в дъбравата Мамрѐ и там издигнал олтар на Господа — продължи Грийн. — Това е Хеброн, днешният Западен бряг, земята, която Бог дал на евреите. Аврам се превърнал в Авраам. И този едничък откъс от Библията е в сърцевината на всички конфликти в Близкия изток.

Това също й бе познато. Конфликтът между евреите и арабите в Близкия изток не бе политическа битка, както смятаха мнозина. Напротив, бе един вечен спор върху Словото Божие.

— А има и още нещо интересно — каза Грийн. — Скоро след като Малоун скрил Хаддад, саудитците изпратили булдозери в Западна Арабия и изравнили със земята цели градове. Разрушавали в продължение на три седмици. Изселили хората. Срутили сградите. От градовете не останала и следа. Естествено, това е затворена част на страната и в пресата не се вдигнал никакъв шум, не било привлечено никакво внимание.

— Защо им е било да го правят? Струва ми се доста крайно дори и за саудитците.

— Никой не е предложил разумно обяснение. Но са били доста последователни в действията си.

— Трябва ни още информация, Грийн. Котън има нужда от нея. Трябва да вземе важно решение.

— Преди час се свързах със съветника по националната сигурност. Колкото и да е странно, той знаеше по-малко и от мен. Чувал е за връзката, но ми препоръча да се обърна към друг.

Тя знаеше към кого.

— Лари Дейли.

Лорънс Дейли бе заместник-съветник по националната сигурност, приближен на президента и вицепрезидента. Дейли никога не се появяваше в неделните дебати. Нито пък по Си Ен Ен или Фокс Нюз. Той бе задкулисен силов играч. Проводник между висшите ешелони в Белия дом и останалия политически свят.

Но имаше един проблем.

— Нямам доверие на този човек — каза Стефани.

Грийн като че ли долови и останалото, което тя намекваше, но не каза нищо, само се взря в нея с проницателните си сиви очи.

— Не можем да окажем натиск върху Малоун — подчерта тя. — Той ще направи онова, което сметне за необходимо. А в момента го води гневът.

— Котън е професионалист.

— Различно е, когато опасността застрашава някой от близките ти. — Тя говореше от личен опит, след като съвсем наскоро се бе изправила пред призраците от собственото си минало.

— Той е единственият, който знае къде се крие Джордж Хаддад — каза Грийн. — Държи всички карти.

— Именно затова го притискат.

Грийн продължи да я гледа изпитателно.

Тя съзнаваше, че колебанията й ясно личат по подозрителния поглед, който не успяваше съвсем да прикрие.

— Стефани, защо не ми вярваш?

8

Оксфордшър, Англия, 9:00 ч.

Джордж Хаддад стоеше сред тълпата и слушаше обясненията на експертите с ясното съзнание, че са напълно погрешни. Днешното събитие целеше единствено да привлече медийно внимание към музея на Томас Бейнбридж и слабо известните криптоаналитици на Блечли Парк. Вярно, тези анонимни мъже и жени се бяха трудили в пълна секретност през Втората световна война и в крайна сметка бяха успели да разкодират немския шифър „Енигма“ и да ускорят края на войната. Но за съжаление историята им бе станала известна едва когато повечето от тях бяха или мъртви, или твърде възрастни. Хаддад разбираше разочарованието им. И той като тях бе възрастен, наближаваше осемдесет и бе учен. И той някога се бе трудил в секретност.

И той също бе стигнал до велико откритие.

Вече дори не бе известен със собственото си име. Всъщност бе използвал толкова много псевдоними, че сам не ги помнеше. Бе в неизвестност вече цели пет години и не бе разговарял с никого. Което, от една страна, бе хубаво. От друга, мълчанието му действаше на нервите. Слава богу, само един човек знаеше, че е жив, а на него той имаше безгранично доверие.

Всъщност, ако не бе този човек, сега щеше да е мъртъв.

Днешното излизане бе доста рисковано. Но искаше да чуе какво ще кажат така наречените експерти. Прочел бе за събитието в „Таймс“ и неволно се бе възхитил на англичаните. Определено притежаваха усет към медийните събития — сцената бе нагласена с прецизността на холивудски филм. Множество усмихнати хора в костюми, изобилие от фотоапарати и диктофони. Затова се стараеше да остане зад обективите. Което не бе трудно, тъй като цялото внимание бе насочено към паметника.

В градините на имението бяха пръснати осем такива, всичките издигнати през 1784 г. от тогавашния граф Томас Бейнбридж. Хаддад бе запознат със семейната история. Първоначално родът закупил земите, заобиколени от букови гори в Оксфордшър, а през 1624 г. в средата на двете хиляди и четиристотин декара било построено огромно имение. Наследниците успели да запазят земите до 1848 г., когато короната ги получила при разпродажба заради неплатени данъци и кралица Виктория превърнала имението в музей. Оттогава насам туристите идваха да разглеждат типичните за периода мебели и да надзърнат в луксозния живот от отминалите векове. Библиотеката се смяташе за един от най-добрите образци на XVIII век. Но през последните години повечето посетители идваха заради паметника, тъй като Бейнбридж Хол бе загадка, а туристите на двайсет и първи век обожаваха мистериите.

Той загледа бялата мраморна беседка.

Горната й част, както знаеше, представляваше „Les Bergers d’Arcadie II“, „Пастирите на Аркадия II“, незначителна творба на Никола Пусен от 1640 г., обратен образ на предишната му картина „Пастирите на Аркадия“. Пасторалната сцена изобразяваше жена, която гледа трима пастири, скупчени около каменна гробница, които сочат гравираните върху й букви. ET IN ARCADIA EGO. Хаддад знаеше какво гласи преводът. И в Аркадия аз. Загадъчен надпис, лишен от логика. Под изображението имаше ново предизвикателство. Случайни букви бяха издялани в следната последователност:

Хаддад знаеше, че откакто един журналист на „Гардиън“ бе преоткрил надписа преди десетина години при едно посещение на музея, почитателите на Новата епоха и световната конспирация мечтаеха да разгадаят комбинацията.

— Ние от Бейнбридж Хол — говореше в микрофона висок и едър мъж — ви приветстваме с добре дошли. Днес вече може би знаем значението на посланието, оставено от Томас Бейнбридж върху този паметник преди повече от двеста години.

Хаддад разпозна в оратора уредника на музея. От двете му страни имаше още двама — мъж и жена, и двамата възрастни. Виждал бе снимките им в „Сънди Таймс“. И двамата бяха бивши криптоаналитици от Блечли Парк, натоварени да преценят вероятностите и да разчетат шифъра, който се намираше тук. Всеобщото мнение бе, че паметникът действително представлява шифър.

Какво друго би могъл да бъде? — се питаха мнозина.

Хаддад заслуша уредника да обяснява как са обявили конкурс и са получили 130 решения от страна на криптографи, теолози, лингвисти и историци.

— Някои са доста чудновати — продължаваше уредникът — и включват извънземните, Свещения Граал и Нострадамус. Разбира се, тези решения не са подкрепени от сериозни доказателства и затова ги отхвърлихме. Някои от участниците смятат, че буквите са анаграма, но съставените от тях думи не звучат особено смислено.

Което бе напълно разбираемо за Хаддад.

— Един американски криптоаналитик, бивш военен, предлага доста обещаващо разрешение на загадката. Той съставя осемдесет и две матрици за дешифриране, и в крайна сметка извежда от поредицата буквите SEJ. В обратен ред, това прави JES. Налагайки сложна решетка, той извлича фразата Jesus H defy. Предизвиквам Христа. Според нашите консултанти от Блечли Парк това послание отрича божествената природа на Христос. Подобно решение е, меко казано, пресилено, но пък доста интригуващо.

Хаддад се усмихна на тези безсмислици. Томас Бейнбридж е бил дълбоко религиозен. Никога не би отрекъл Христос.

Възрастната дама до уредника пристъпи към подиума. Беше със сребристобяла коса и светлосин костюм.

— Този паметник ни предостави чудесна възможност — започна тя с мелодичен глас. — При работата ни в Блечли Парк бяхме изправени пред невероятните предизвикателства на немските шифри, които бяха изключително трудни. Но щом човешкият ум е в състояние да създаде шифър, значи ще може и да го разчете. Буквите тук са по-сложни. И по-лични. Което прави интерпретацията им изключително трудна. Екипът, който имаше за задача да проучи и оцени всичките сто и трийсет решения, така и не стигна до консенсус. Подобно на широката публика и ние сме раздвоени. Но все пак едно от възможните решения ни прозвуча най-смислено. — Тя се обърна и посочи беседката зад гърба си. — Ние смятаме, че това е любовно писмо.

Дамата направи пауза, за да позволи думите й да проникнат в съзнанието на присъстващите.

— OUOSVAVV означава Optimae Uxoris Optimae Sororis Viduus Amantissimus Vovit Virtutibus. Което в груб превод означава „предан вдовец, отдаден на най-добрата сред съпругите и най-милата сред сестрите“. Преводът не е съвършен. На латински sororis означава както „сестри“, така и „приятелки“. А думата vir, „съпруг“, би била по-подходяща от viduus, „вдовец“. Но значението е ясно.

Един от журналистите попита за буквите D и M, които стояха отляво и отдясно на основната поредица от осем букви.

— Това е доста просто — отговори дамата. — Dis Manibus. Римски надпис: „Привет на боговете от подземния свят“. Това е сходно на нашето „почивай в мир“. Тези букви ще срещнете върху повечето римски надгробни камъни.

Изглеждаше доста доволна от себе си. На Хаддад му се дощя да зададе няколко нагли въпроса, които да спукат сапунения мехур на интелектуалното й самодоволство, но замълча. Загледа как снимат двамата ветерани от Блечли Парк с една от немските машини „Енигма“, взета назаем специално за случая. Много усмивки, въпроси и похвали.

Томас Бейнбридж действително бил невероятно интелигентен мъж. За съжаление така и не успял да предаде ефективно мислите си, затова интелектът му в крайна сметка изчезнал неоценен. За обикновения човек на XVIII век Бейнбридж бил фанатик. Но за Хаддад той бе пророк. Бейнбридж наистина стигнал до велико откритие. И загадъчният паметник пред него, един от осемте в градината, обратният образ на неизвестна картина и странната поредица от десет букви бяха там по съвсем конкретна причина.

Която бе известна на Хаддад.

И това не бе нито любовно писмо, нито шифър, нито послание.

А нещо съвсем друго.

Карта.

9

Замъкът Кронборг, 10:20 ч.

Малоун плати шейсетте крони вход за замъка за себе си и Пам. Последваха групата, която се изсипа от един от трите пристигнали автобуса.

Вътре ги посрещна фотоизложба по безброй различни постановки на „Хамлет“. Малоун се замисли за иронията на избраното място. Пиесата разказваше за син, който иска да отмъсти за баща си, а ето го него, баща, който се бори за сина си. Сърцето го болеше за Гари. Никога не би го изложил на опасност и през дванайсетте години като правителствен агент винаги бе слагал ясна граница между работата и семейството. И все пак година след доброволното му пенсиониране синът му се бе оказал заложник.

— Това ли правеше през цялото време? — попита Пам.

— Само през част от него.

— Как въобще си могъл да живееш така? Аз съм съсипана. Стомахът ме боли. Още треперя от снощи.

— Човек свиква — отвърна той и действително смяташе така, макар отдавна да се бе уморил от лъжи, полуистини, невероятни факти и предатели.

— Просто си имал нужда от тръпката, нали?

Цялото му тяло тежеше от умора и никак не бе в настроение за този вечен спор.

— Не, Пам. Не съм имал нужда от тръпката. Такава ми беше работата.

— Егоизъм. Ето за какво става въпрос. И винаги е било така.

— А ти си истински слънчев лъч. Любещата съпруга, която винаги подкрепя съпруга си. До такава степен, че забременя от друг мъж, роди му син и ме остави да вярвам, че е мой цели петнайсет години.

— Не се гордея с това. Но пък не знаем колко от твоите жени са забременели, нали така?

Той се въздържа. Трябваше да сложи край на безсмисления спор.

— Ако не млъкнеш, ще загубим Гари. Аз съм единствената му надежда и в момента не е много препоръчително да ме затормозяваш.

Тази истина предизвика моментен проблясък на разбиране в изпълнените й с горчивина очи, миг, в който някогашната, обичана от него Пам Малоун отново се появи. Искаше му се образът й да се задържи за по-дълго, но както винаги тя се овладя и безизразният й поглед срещна неговия.

— Е, води тогава — каза тя.

Влязоха в балната зала.

Помещението беше правоъгълно и се простираше на повече от шейсет метра. По двете дължини бяха наредени прозорци, всеки поставен в дълбока ниша от дебела зидария, а мътната светлина, която се процеждаше през тях, хвърляше неясни сенки върху шахматния под. Десетина посетители се разхождаха наоколо, възхищавайки се на огромните маслени платна, изобразяващи предимно бойни сцени.

В отдалечения край пред една камина Малоун забеляза нисък слаб мъж с червеникавокафява коса. Помнеше го от проект „Магелан“. Лий Дюрант. Бе разговарял с него няколко пъти в Атланта. Агентът го забеляза, след което изчезна през отворения портал.

Малоун тръгна към отсрещния край на залата.

Прекосиха поредица от стаи, всяка пестеливо мебелирана от периода на Европейския ренесанс и украсена с гоблени. Дюрант спазваше дистанция от петнайсет метра.

Малоун го видя да спира. Двамата с Пам влязоха в така наречената Ъглова зала.

Белите стени бяха украсени с гоблени с ловни сцени. Отделни мебели бяха пръснати по пода, покрит с бели и черни плочи.

Малоун се здрависа с Дюрант и представи Пам.

— Кажи ми какво става.

— Стефани каза да информирам само теб.

— Колкото и да ми се ще да я няма тук, това е положението, така че не се мръщи толкова.

Дюрант очевидно премисли ситуацията и сви рамене.

— И ми наредиха да правя каквото ми кажеш.

— Радвам се да чуя, че Стефани е толкова услужлива.

— Давайте по същество — намеси се Пам. — Имаме срок.

Малоун поклати глава.

— Не й обръщай внимание. Кажи ми какво точно става.

— Осъществен е пробив до секретните ни данни. Няма следи от хакери или насилствено преминаване през защитната програма, така че явно е станало с парола. Тя се сменя на равни интервали, но се знае от неколкостотин души.

— Няма ли следи от конкретен компютър?

— Никакви. И в самите файлове няма. Което сочи, че който го е направил, определено е знаел какво върши.

— Предполагам, все някой разследва случая.

Дюрант кимна.

— ФБР, но до този момент няма резултат. Влизано е в десетина файла, един от които засяга Александрийската връзка.

Ето защо Стефани не го бе предупредила незабавно, помисли си Малоун. Имало е и други варианти.

— А сега идва интересната част. В момента израелците са превъзбудени, особено през последните двайсет и четири часа. Източниците ни споменават за информация, получена вчера от Западния бряг от един от палестинските им агенти.

— Какво общо има това с нас?

— Споменати били думите „Александрийската връзка“.

— Какво точно знаеш?

— Бях информиран едва преди час от един от контактите ми. Дори не съм докладвал подробно на Стефани.

— Какво общо има с нас? — попита Пам.

Малоун се обърна отново към Дюрант.

— Трябва ми още информация.

— Попитах те нещо — настоя Пам, а гласът й се извиси.

Любезността му се изчерпи.

— Казах ти да ме оставиш аз да се справя с проблема.

— Нямаш никакво намерение да им дадеш каквото и да било, нали? — Очите й горяха, тя бе готова да се хвърли върху него.

— Намерението ми е да върна Гари.

— Нима си готов да рискуваш живота му? Само и само да опазиш някакъв проклет файл?

От другия край на залата приближиха група екипирани с фотоапарати туристи. Пам прояви благоразумие и млъкна и той бе благодарен за тази пауза. Определено бе грешка да я взема със себе си след напускането на Кронборг. Щеше да я държи на разстояние, дори да се наложеше да я заключи в имението на Торвалдсен.

Туристите се отдалечиха. Малоун се обърна отново към Дюрант.

— Разкажи ми малко повече за…

Стресна го пукот, а окачената в ъгъла на тавана камера избухна в дъжд от искри. Последваха още два пукота. Дюрант залитна назад, а от дупките в маслиненозелената му риза шурна кръв. Трети изстрел, и Дюрант рухна на пода.

Малоун рязко се извъртя. Мъжът стоеше на шест метра от него и държеше автоматичен глок. Малоун пъхна дясната си ръка под якето.

— Няма нужда — спокойно заяви мъжът и му хвърли пистолета си.

Малоун го улови. Хвана дръжката, сложи пръст на спусъка, прицели се и стреля.

В отговор се чу само сухо изщракване. Пръстът му отново натисна спусъка. Ново изщракване.

Мъжът се усмихна.

— Нима си помисли, че ще ти го дам зареден?

След това побягна от залата.

10

Вашингтон, окръг Колумбия, 4:40 ч.

Стефани се замисли над въпроса на Брент Грийн — Защо не ми вярваш? — и реши да бъде искрена с началника си.

— Всички в правителството искат да се махна. Защо все още съм тук и аз не знам. Така че в момента нямам доверие на никого.

Грийн поклати глава.

— Във файловете е проникнал човек, който знае паролата — добави тя. — Вярно, прегледали са още десетина файла, но и двамата знаем кого точно са търсели. Малко сме тези, които сме запознати с Александрийската връзка. Дори аз не знам подробности — само че сме си създали доста проблеми за нещо, което май е безсмислено. Много въпроси. И никакви отговори. Хайде, Брент. Двамата с теб никога не сме били близки, така че защо да ти се доверявам сега?

— Нека да изясним едно — каза Грийн. — Не съм ти враг. Ако бях, изобщо нямаше да водим този разговор.

— Откакто съм на тази служба, доста приятелчета са ми казвали същото, без да влагат и капка истина.

— Те са предатели.

Тя реши да го изпита.

— Не смяташ ли, че е редно да вкараме още хора в кръга на богоизбраните?

— ФБР вече са вътре.

— Брент, движим се пипнешком. Трябва да разберем какво знае Джордж Хаддад.

— Значи е време да се изправим пред Лари Дейли от Белия дом. По който и път да поемем, ще ни заведе право при него. Най-добре да идем при самия източник.

Тя бе съгласна. Грийн посегна към телефона.

Малоун чу как непознатият, който току-що застреля Лий Дюрант, крещи, че някакъв мъж с пистолет е убил някого.

А той все още стискаше пистолета.

— Мъртъв ли е? — измънка Пам.

Глупав въпрос. Но да стои над него с оръжието на убийството в ръка бе още по-глупаво.

— Хайде.

— Не можем да го оставим така.

— Той е мъртъв.

В очите й се четеше паника. Спомни си първия път, когато се бе сблъскал лице в лице със смъртта, така че реши да прояви търпение.

— Съжалявам, че стана свидетел на това. Но трябва да изчезваме.

От съседната зала долетя предупредително трополене на крака по мраморните плочи. Явно охраната тичаше към тях. Малоун сграбчи ръката на Пам и я дръпна към противоположния край на Ъгловата зала.

Хукнаха през поредица от зали, всяка досущ като предишната, оскъдно обзаведени с мебели от съответната епоха, осветени от мътната сутрешна светлина. Малоун видя и други камери и мислено отбеляза, че ще трябва да ги избягва. Напъха глока в джоба на якето и извади своята берета.

Влязоха в зала, обозначена като Покоите на кралицата. Зад тях се чуваха гласове. Явно бяха открили тялото. Нови викове и стъпки, които приближаваха.

Покоите на кралицата всъщност представляваха апартамент. Имаше три изхода. Единият към стълбище за горното ниво, другият водеше надолу, а третият бе към вътрешна стая. Не се виждаха камери. Той огледа обстановката, опитвайки се да прецени какво да прави. Край външната стена бе изправен огромен шкаф.

Реши да рискува.

Втурна се към шкафа и дръпна металните дръжки на двете крила. Вътре бе празно и просторно. Предостатъчно и за двама им. Направи знак на Пам. Изненадващо тя откликна без никакъв коментар.

— Влизай — прошепна той.

Преди сам да влезе, той открехна другите две врати към стълбището. После се вмъкна и тихичко затвори вратите, надявайки се преследвачите им да предположат, че или са слезли надолу, или са се качили нагоре, или пък са се върнали обратно в замъка.

Стефани слушаше, докато Брент Грийн разказваше накратко на Дари Дейли какво се е случило. Чудеше се дали арогантният фукльо от другата страна на линията вече не е наясно с всяка подробност, че и повече.

— Запознат съм с Александрийската връзка — чу се гласът на Дейли по говорителя.

— Нещо против да запознаеш и нас? — попита Грийн.

— Ще ми се да можех. Класифицирана информация.

— Даже и за министъра на правосъдието и за директора на една от най-елитните разузнавателни агенции?

— Само за избрани хора е. Съжалявам, но и двамата не попадате сред тях.

— Тогава как така някой е успял да проникне? — попита Стефани.

— Още ли не сте успели да научите?

— Може и да сме.

Стаята потъна в тишина. Дейли явно бе схванал намека.

— Не съм бил аз.

— Че какво друго би казал? — попита тя.

— Мери си приказките.

Тя не обърна внимание на срязването.

— Малоун ще им издаде връзката. Няма да рискува живота на сина си.

— Значи трябва да го спрем — заяви Дейли. — Нямаме намерение да споделяме информацията с никого.

Тя схвана мисълта му.

— Искате я за себе си, нали?

— Напълно си права.

Стефани не можеше да повярва на ушите си.

— Но тук вероятно е заложен животът на едно момче.

— Това не е мой проблем — заяви Дейли.

Не биваше да му се обажда, а виждаше, че и Грийн вече смята така.

— Лари — каза Грийн, — да помогнем на Малоун да се измъкне. Нека не усложняваме задачата му допълнително.

— Брент, става въпрос за националната сигурност, а не за милосърдие и благотворителност.

— Интересно — вметна Стефани — как ни най-малко не се притесняваш, че някой е стигнал до секретните ни файлове и е научил всичко за засекретената Александрийски връзка, което уж е въпрос на национална сигурност.

— Докладваха за изтичането на информация преди повече от месец. ФБР разследва случая. А ти, Стефани, какво правиш по въпроса?

— Наредиха ми да не предприемам нищо. Какво си направил, Лари?

В слушалката се чу въздишка.

— Наистина си ужасно досадна.

— Но работи за мен — подчерта Грийн.

— Ето какво смятам аз — започна Стефани. — Каквото и да представлява тази връзка, за вас, гениите от Белия дом, тя, изглежда, се свързва с представата ви за външна политика. Всъщност нямате нищо против, че защитата на файловете е пробита и че някой се е сдобил с информацията. Което означава, че ще ги оставите да ви свършат мръсната работа.

— Понякога, Стефани, враговете могат да се окажат приятели. — Гласът на Дейли бе утихнал до шепот. — И обратното.

Гърлото й се сви. Подозренията й се потвърдиха.

— Ще пожертвате сина на Малоун заради наследството на президента?

— Не аз започнах тая работа — отговори Дейли. — Но възнамерявам да я използвам.

— Не и ако мога да направя нещо по въпроса — каза тя.

— Намесиш ли се, веднага ще те уволнят. И то не ти, Брент, а лично президентът.

— Това може да се окаже проблем — каза Грийн.

Стефани долови заплахата в гласа му.

— Да не искаш да кажеш, че ще подкрепиш нея? — попита Дейли.

— Без колебание.

Стефани бе наясно, че подобна заплаха трудно можеше да се пренебрегне дори и от Дейли. Правителството имаше известен контрол върху действията на Грийн като министър на правосъдието, но ако той напуснеше или го уволняха, в Белия дом щеше да настъпи хаос.

Слушалката замлъкна. Представи си как Дейли седи в кабинета си и обмисля как да се справи с тази пречка.

— След трийсет минути идвам при вас.

— Защо е необходимо да се срещаме? — попита Грийн.

— Уверявам те, че си струва.

Линията прекъсна.

Малоун напрегнато се ослушваше. От Покоите на кралицата се чуваха забързани стъпки. Пам се бе сгушила до него, най-близкият им контакт от години. Усещаше познатата й миризма на ванилия, която помнеше със смесица от радост и агония. Интересно как миризмата провокира спомените.

Все още стискаше беретата и се надяваше да не му се наложи да я използва. Но пък нямаше намерение да се остави да го арестуват, не и когато Гари се нуждаеше от него. Със сигурност една от причините за убийството на Дюрант бе да ги изолират. А другата — да му попречат да се сдобие с полезна информация. Но любопитното бе как въобще бяха научили за срещата. Сигурен беше, че не са ги проследили от Кристиангаде. Което означаваше, че телефоните на Торвалдсен се подслушват и че отиването му до Кристиангаде е било предвидено.

Не виждаше Пам, но усещаше, че се чувства неловко. Предвид цялата интимност, която някога бяха споделяли, сега бяха просто непознати.

Може би дори врагове.

Мислите му бяха прекъснати от гласове отвън. Стъпките заглъхнаха и накрая бяха погълнати от тишината. Той зачака, с пръст върху спусъка, с потящи се длани.

Тишина. Нямаше как да види каквото и да било, без да открехне вратите на шкафа. Което можеше да се окаже катастрофално, ако в стаята бе останал някой. Но пък не можеше да остане вътре завинаги.

Леко отвори вратата, готов за стрелба. Покоите на Кралицата бяха празни.

Надолу по стълбите, изрече той само с устни, двамата се втурнаха през отворения портал и се спуснаха по виещата се стълба, прилепена към външната стена на замъка. На приземния етаж се изправиха пред метална врата. Надяваше се да не е заключена.

Резето се повдигна. Излязоха на ярката сутрешна светлина. От стените на замъка чак до брега се простираше море от лъскава трева, осеяна с лебеди. Над хоризонта се виждаше тъмният силует на Швеция, едва на пет километра отвъд сиво-кафявата вода.

Малоун скри беретата под якето си.

— Трябва да изчезваме оттук — каза той. — Но бавно. Да не привличаме внимание. — Усещаше, че Пам още е в шок от убийството, и добави: — Непрекъснато ще го прехвърляш в съзнанието си, но в крайна сметка ще избледнее.

— Загрижеността ти е просто трогателна. — Гласът й отново бе изпълнен със злоба.

— Тогава имай предвид, че вероятно няма да е единственото убийство, на което ще станеш свидетел, преди да приключи всичко.

Поведе я към крепостния насип, обърнат към тесния пролив. Тук имаше малко туристи. Спряха край стълба за знамето, където някога бяха стояли оръдията и където Шекспир бе организирал срещата между Хамлет и призрака на баща му. Малоун хвърли глока в къдрещата се вода. Зад двореца се чу виенето на сирени.

Бавно стигнаха главния вход. Като видя сините лампи и прииждащите полицаи, които тичаха към замъка, Малоун реши да не бързат да излизат. Едва ли някой бе предоставил описание на външността им, а се съмняваше, че убиецът бе останал, за да ги опише. Идеята едва ли е била да ги арестуват.

Смесиха се с тълпата. И тогава Котън Малоун видя убиеца. На петдесет метра пред тях, запътил се право към изхода с бавна крачка, за да не привлича внимание. Пам също го забеляза.

— Ето този беше.

— Знам.

Той забърза напред.

— Недей — извика тя.

— Не можеш да ме спреш.

11

Виена, Австрия, 11:20 ч.

Синия стол се питаше дали Кръгът се е посветил на подходящата кауза. Цели осем години Ноктите на орела надлежно бе изпълнявал поставените му задачи. Вярно, че го бяха наели заедно, но в ежедневен план американецът работеше пряко под контрола на Синия стол, ето защо именно той бе опознал Доминик Сейбър много по-добре от останалите.

Сейбър бе роден и израснал в Америка, което се случваше за първи път в Кръга. По-рано винаги назначаваха европейци, макар че един път и южноафриканец бе свършил чудесна работа. Всеки от тези мъже, включително Сейбър, се избираха не само заради индивидуалните способности, но и заради ненатрапчивата си външност. Всички бяха със среден ръст и тегло и обикновени черти на лицето. Единствената отличителна черта на Сейбър бяха белезите от шарка по лицето. Черната му коса бе подстригана на черта и винаги беше пригладена с гел. Страните му често бяха покрити с двудневна брада, за да прикрива белезите, но и за да обезоръжава околните.

Сейбър имаше небрежен външен вид. Обикновено дрехите му бяха с един размер по-големи и прикриваха сухото му мускулесто тяло, което явно бе част от усилията му да не се набива на очи.

От психологическите тестове, на които бяха подложили Сейбър, преди да го назначат, Синия стол бе научил, че неподчинението донякъде се нрави на американеца. Но тестовете също бяха разкрили, че ако бъде оставен да действа самостоятелно по някаква задача и му се обясни очаквания резултат, Сейбър винаги ще постига резултати.

Само това имаше значение.

И той, и останалите не се интересуваха как точно се постига изпълнението на дадена задача, интересуваше ги единствено желаният резултат. Така че сътрудничеството им със Сейбър бе особено плодоносно. И все пак един човек, лишен от морал и уважение към властта, трябваше внимателно да бъде наблюдаван.

Особено когато залозите са високи. Какъвто бе настоящият случай.

Синия стол се пресегна за телефона и набра един номер.

Сейбър отговори на позвъняването, надявайки се да е човекът му от замъка Кронборг. Вместо това чу хрипкавия глас на работодателя си.

— Как прие мистър Малоун първия ти поздрав? — попита Синия стол.

— Добре се държа. С бившата си съпруга се измъкнаха през прозореца.

— Както и беше предвидил. Но се питам дали не привличаме ненужно внимание?

— Повече, отколкото би ми се искало, но се налагаше. Малоун се опита да блъфира, така че бяхме принудени да му покажем, че не той дирижира оркестъра. Оттук нататък ще бъда по-дискретен.

— Точно така. Не бихме искали прекалена намеса на органите на реда. — Той направи пауза. — Поне не повече, отколкото в момента.

Сейбър се бе настанил в къща под наем в северната част на Копенхаген, на няколко пречки от Амалиенборг, крайбрежния кралски дворец. Бе довел Гари Малоун от Джорджия под предлога, че баща му е в опасност. Момчето бе приело думите му за чиста монета, благодарение на подправената карта на агент по проект „Магелан“, която Сейбър му бе показал.

— Как е хлапето? — попита Синия стол.

— В началото беше притеснено, но е убедено, че става въпрос за операция на американското правителство. Така че засега кротува.

Бяха тормозили Пам Малоун със снимка на сина й. Малкият им бе съдействал и за снимката, смятайки, че му правят таен документ за самоличност.

— Момчето не е ли твърде близо до Малоун?

— Не искаше да отиде никъде другаде. Знае, че баща му е наоколо.

— Наясно съм, че контролираш положението. Но все пак внимавай. Малоун е в състояние да те изненада.

— Точно затова държа сина му. Не би го изложил на опасност.

— Трябва ни Александрийската връзка.

— Малоун ще ни заведе право там.

Но човекът му в Кронборг все още не се бе обадил. За успеха на задачата бе изключително важно агентът му да изпълни точно онова, което му бе наредено.

— Знаеш, че всичко трябва да се реши в близките няколко дни.

— Така и ще стане.

— Казвал си ми — продължи Синия стол, — че този Малоун не е обвързан с никого. Сигурен ли си, че ще можеш да го мотивираш достатъчно?

— Не се безпокойте. Засега е предостатъчно мотивиран.

Малоун напусна замъка Кронборг и забеляза противника си спокойно да се отправя към Хелсингьор. Обожаваше пазара на градчето, старите улички и сградите от тухли и дърво. Днес ренесансовата атмосфера не можеше да повлияе на настроението му.

В далечината се чуха нови сирени.

Знаеше, че в Дания рядко стават убийства. А като се има предвид, че сегашното бе извършено в национален исторически обект, със сигурност щеше да се вдигне голям шум. Трябваше да уведоми Стефани, че един от агентите е мъртъв, но нямаше време. Предполагаше, че е пътувал под личното си име — това бе стандартна практика за участниците в проект „Магелан“ — така че щом местните власти установяха, че жертвата им е служител на американското правителство, щяха да се свържат с подходящите хора. Замисли се за Дюрант. Колко жалко. Но отдавна се бе научил да не пилее емоции за неща, които не може да промени.

Забави крачка и дръпна Пам до себе си.

— Трябва да изостанем малко. Макар че не се оглежда, той лесно може да ни забележи.

Пресякоха платното и тръгнаха покрай редицата красиви стари сгради по тясната уличка, водеща към морето. Убиецът бе на трийсетина метра отпред. Малоун го видя как завива зад ъгъла.

Стигнаха същия ъгъл и надникнаха от другата му страна. Мъжът крачеше напред по пешеходната улица с магазини и ресторанти от двете страни. Доста хора се шляеха наоколо и Малоун реши, че могат да рискуват. Тръгнаха след него.

— Какво правим? — попита Пам.

— Единственото, което можем.

— Защо не им дадем това, което искат?

— Не е толкова просто.

— Как да не е?

Малоун продължи да гледа право напред.

— Благодаря за съвета.

— Ти си абсолютен гадняр.

— И аз също те обичам. И след като вече се изяснихме, нека се съсредоточим върху действията си.

Човекът, когото следяха, зави надясно. Малоун затича напред, зави зад ъгъла и видя убиецът да приближава мръсен пикап волво. Надяваше се да не се измъкне. Нямаше начин да го последват. Тяхната собствена кола бе твърде далеч. Видя как мъжът отваря вратата откъм шофьора и хвърля нещо вътре. После затвори вратата, обърна се и тръгна към тях.

Влетяха в един магазин за дрехи секунди преди убиецът да мине покрай тях. Застанал до вратата, Малоун го видя да влиза в някакво кафене.

— Какво прави? — попита Пам.

— Чака нещата да се уталожат. Не иска да се набива на очи. Ще си тръгне по-късно.

— Това е лудост. Та той току-що уби човек.

— Което знаем само ние.

— Защо изобщо го застреля?

— За да ни стресне. За да спре потока на информация. Има много причини.

— Тази професия е отвратителна.

— А ти защо мислиш, че се отказах от нея? — Той реши да използва паузата в своя полза. — Иди до колата и я докарай. — Посочи към една уличка до крайморската железопътна гара. — Паркирай и ме чакай. Когато си тръгне, той ще трябва да мине оттам. Това е единственият изход от града.

Подаде й ключовете и за миг в съзнанието му проблеснаха спомените за безброй други случаи, когато й бе подавал ключовете от колата. Отминалите години прелетяха пред очите му. Фактът, че двамата с Гари го чакат у дома, винаги му бе действал успокоително след приключването на някоя задача. И колкото и да не искаха да си го признаят и двамата, някога се бяха държали мило един с друг. Помнеше усмивката й, докосването й. За съжаление лъжата за Гари вече разяждаше хубавите спомени с отровата на подозренията. Караше го да си задава въпроси. Да се пита дали животът им заедно не е бил просто илюзия.

Тя като че ли долови мислите му и погледът й омекна. Превърна се в онази Пам, която познаваше преди появата на проблемите, променили и двама им.

— Ще намеря Гари. Кълна ти се. Нищо няма да му се случи — прошепна той.

Щеше му се тя да реагира, но бившата му съпруга не каза нищо. Мълчанието й го жегна.

Малоун тръгна напред.

12

Оксфордшър, Англия, 10:30 ч.

Джордж Хаддад влезе в Бейнбридж Хол. През последните три години често го бе посещавал, откакто се бе убедил, че отговорът на дилемата му лежи между тези стени.

Имението представляваше шедьовър от мраморни настилки, разкошни гоблени от Мортлейк и прекрасни старинни мебели. Главното стълбище, с неговата резбована с цветни мотиви ламперия, бе от времето на Чарлс II. Гипсовите тавани бяха от шейсетте години на XVII век. Мебелите и картините бяха от XVIII и XIX век. Всеки отделен предмет бе съвършен сам за себе си, достоен за музеен експонат. Но представляваше и още нещо.

Ребус.

Точно както паметникът в бялата беседка в градината, където все още стояха представителите на пресата и слушаха така наречените експерти. Точно както самият Томас Бейнбридж, неизвестният английски граф, живял през втората половина на XVIII век.

Хаддад познаваше семейната му история.

Бейнбридж бил роден в свят на привилегии и големи очаквания. Баща му бил с най-благородното потекло в графство Оксфорд. Макар положението му в обществото да било гарантирано от наследеното богатство и семейните традиции, Томас Бейнбридж отхвърлил традиционната военна служба и насочил вниманието си към науката — предимно история, езици и археология. Когато баща му починал, наследил графството и в продължение на десетилетия пътувал из целия свят. Бил един от първите представители на западния свят, изследвал задълбочено Египет, Светите земи и Арабия, документирайки преживяванията си в поредица публикувани пътеписи.

Сам научил староеврейски, на който първоначално бил написан Старият завет. Което си било истинско постижение, като се има предвид, че езикът съдържал предимно съгласни и изчезнал от широка употреба горе-долу шест века преди Христа. Написал книга, публикувана през 1767 г., в която поставял под съмнение известните тогава преводи на Стария завет и съответно голяма част от общоприетата мъдрост на своето време, и посветил втората половина от живота си да защитава теориите си. Умрял разочарован и отчаян, след като пропилял семейното състояние.

Хаддад познаваше съдържанието на книгата, изучил бе в подробности всяка страница. Разбираше терзанията на Бейнбридж. Той самият бе поставил под въпрос общоприетите знания, което бе довело до катастрофални последствия.

Приятно му бе да посещава къщата, но за съжаление повечето от оригиналните мебели отдавна бяха изчезнали, прибрани от кредиторите, включително внушителната библиотека на Бейнбридж. Едва през последните петдесет години бяха открити отделни вещи. Огромна част от книгите все още липсваше. Бе преминала от колекционери в ръцете на амбулантни търговци, а оттам — на боклука, което като че ли бе съдбата на по-голямата част от записаното на хартия човешко знание. И все пак след дълго тършуване в безбройните магазинчета за редки издания, пръснати из цял Лондон, Хаддад бе успял да открие няколко томчета.

Както и в интернет.

Една невероятна съкровищница. Какво само можеха да постигнат в Палестина преди шейсет години чрез тази мрежа за незабавна информация.

Напоследък често мислеше за 1948 г. Годината, когато бе грабнал автомата, за да избива евреите. Накба. Арогантността на сегашното поколение не спираше да го смайва, имайки предвид жертвите, дадени от предшествениците им. Осемстотин хиляди араби бяха прогонени от земите си. Той бе само на деветнайсет. Палестинската съпротива се бе оказала безполезна. Ционистите бяха спечелили. Арабите бяха победени. Палестинците се превърнаха в изгнаници. Но споменът оставаше.

Хаддад се бе опитвал да забрави. Убийствата винаги носеха своите последствия. А за него те означаваха живот, изпълнен със съжаления. Стана учен, отказа се от насилието и прие християнството, но това не му помогна да се отърве от болката. Все още виждаше лицата на мъртъвците. Особено на един от тях, който бе нарекъл себе си Пазителя.

Водите война, която е ненужна. Срещу враг, който е заблуден.

Тези думи се бяха запечатали в паметта му от онзи ден през април 1948 г. и влиянието им в крайна сметка го бе променило завинаги.

Ние сме Пазители на знанието. От библиотеката.

Тази реплика бе определила посоката на целия му живот.

Продължаваше да се разхожда из къщата, разглеждайки бюстовете и картините, гравюрите, гротескно пищната позлата и загадъчните девизи. Тръгна срещу потока от новодошли и в крайна сметка стигна салона, където древната величественост на университетската библиотека се срещаше с женственото изящество и остроумие. Загледа се в рафтовете, които някога бяха съдържали разнообразното знание на много епохи. И в картините, които съживяваха личности, тайно оформяли курса на историята. Томас Бейнбридж бе един от поканените, точно като бащата на Хаддад. Но пристигането на Пазителя в Палестина бе закъсняло с две седмици — твърде късно, за да предаде поканата. Куршумът от пистолета на Хаддад бе накарал носителят на посланието да замлъкне.

Той трепна при спомена.

Припряността на дръзката младост.

Оттогава бяха минали шейсет години и вече гледаше на света с далеч по-търпеливи очи. Ако през април 1948 г. бе погледнал Пазителя със същите очи, може би много по-рано щеше да открие това, което търсеше.

А може би не.

Явно поканата трябваше да се заслужи. Но как? Погледът му обходи залата. Отговорът бе някъде тук.

13

Вашингтон, окръг Колумбия, 5:45 ч.

Лари Дейли се отпусна в един от фотьойлите в кабинета на Брент Грийн. Верен на думата си, заместник-съветникът по националната сигурност бе пристигнал за по-малко от половин час.

— Хубаво местенце — каза Дейли на Грийн.

— Уютно.

— Май винаги си пестелив на думи.

— Думите, както и приятелите, трябва да се подбират внимателно.

Дружелюбната усмивка на Дейли се стопи.

— Надявах се да не се хванем толкова бързо за гърлата.

Стефани прояви нетърпение.

— Нека придадем някакъв смисъл на посещението, както обеща по телефона.

Пръстите на Дейли се впиха в огромните облегалки на фотьойла.

— Надявам се и двамата да проявите здрав разум.

— Зависи от много неща — отговори тя.

Дейли прокара пръсти през късата си посивяла коса. Правилните му черти излъчваха момчешка искреност, която лесно обезоръжаваше околните, и тя си напомни да не се поддава.

— Предполагам, все още не желаеш да ни разкриеш какво представлява връзката, нали? — попита тя.

— Не горя от желание да бъда обвинен в нарушение на Закона за националната сигурност.

— Че откога си започнал да се притесняваш, че престъпваш закона?

— Точно от този момент.

— Тогава какво правиш тук?

— Какво всъщност знаете? — попита Дейли. — И не ме лъжете, че не знаете нищо, тъй като безкрайно ще се разочаровам и от двама ви.

Грийн повтори малкото, което вече бе разказал за Джордж Хаддад.

Дейли кимна.

— Израелците бяха полудели покрай Хаддад. После и саудитците се появиха в картинката. Което доста ни шокира. Обикновено не се интересуват от нищо, свързано с Библията или историята.

— Значи преди пет години съм изпратила Малоун в онова тресавище абсолютно на сляпо? — попита тя.

— Което, доколкото знам, не противоречи на професионалната ти характеристика.

Тя си припомни как цялата схема бе започнала да се разпада.

— А бомбата?

— Е, тогава наистина се накиснахме.

Поставена в автомобил бомба бе сринала едно кафе в Йерусалим, в което Малоун и Хаддад бяха седнали да поговорят.

— Взривът бе предназначен за Хаддад — поясни Дейли. — Естествено, тъй като мисията бе сляпа, Малоун не бе наясно с това. Но все пак успя да измъкне човека невредим.

— Голям късмет за нас — отбеляза саркастично Грийн.

— Я не се занасяйте. Никого не сме убили. Последното нещо, което бихме искали, е Хаддад да умре.

Гневът се надигаше в гърдите на Стефани.

— Изложили сте на риск живота на Малоун.

— Той е професионалист. Това върви със служебната характеристика.

— Аз не изпращам агентите си на самоубийствени мисии.

— Я си отвори очите, Стефани. Проблемът с Близкия изток е, че лявата ръка никога не знае какво върши дясната. Случката бе съвсем типична. Просто палестинците са избрали грешното кафене.

— Или пък напротив — вметна Грийн. — Дали пък израелците, или може би саудитците, не са се целили точно в правилното кафене?

Дейли се усмихна.

— Доста добре започнахте да се ориентирате. Точно за това се съгласихме на условията на Хаддад.

— Е, обясни ни все пак, защо за американското правителство е толкова важно да открие изгубената Александрийска библиотека?

Дейли тихичко изръкопляска.

— Браво. Чудесно се справи, Брент. Мислех си, че ако източниците ти знаят за Хаддад, значи ще споделят и тази малка подробност.

— Отговори на въпроса — настоя Стефани.

— Понякога разни важни неща се съхраняват на най-невероятни места.

— Това не е отговор.

— Само такъв ще получите.

— Значи си съучастник на всичко, което се случва там — заяви тя.

— Нищо подобно. Но не отричам, че в правителството има хора, които биха искали да използват ситуацията като най-удобния начин да се справят с един конкретен проблем.

— А той е? — попита Грийн.

— Израел. Шепа арогантни идеалисти, които отказват да чуят и дума от когото и да било. И същевременно с абсолютна лекота изпращат танкове или военни кораби, за да унищожат всичко и всички, и то все в името на сигурността. Както например преди месец. Започват да обстрелват ивицата Газа, един от снарядите им отхвърча настрани и избива цяло семейство, излязло на пикник. И какво казват? О, простете. Колко жалко. — Дейли поклаща глава. — Да можеха да проявят малко гъвкавост и да направят компромис, бихме постигнали нещичко. Но не. Нещата трябва да стават или по техния начин, или никак.

Стефани знаеше, че напоследък арабите бяха доста по-сговорчиви от Израел — със сигурност заради Ирак, където американците бяха демонстрирали своята решителност съвсем открито. В световен мащаб симпатиите към палестинците постепенно се бяха увеличили, подхранвани от промяната в управлението, по-умерената военна политика и глупостта на израелските екстремисти. Спомни си телевизионния репортаж с единствения оцелял от онова семейство на плажа, момиченце, което ридае над мъртвия си баща. Запомнящ се образ. Но се питаше какво реално би могло да се направи.

— И как смятат да действат спрямо Израел? — И точно тогава я осени прозрението. — Ето защо ви е нужна връзката, нали?

Дейли не отговори.

— Малоун е единственият, който знае къде се намира тя — подчерта Стефани.

— Това определено е проблем. Но не непреодолим.

— Значи сте искали Малоун да действа. Просто не сте знаели как да го подтикнете.

— Не отричам, че ситуацията предлага добри възможности за нас.

— Копеле такова — просъска тя.

— Виж, Стефани. Хаддад искаше да изчезне. Вярваше на Малоун. Израелците, саудитците и дори палестинците смятаха, че Хаддад е загинал при взрива. Така че направихме както той искаше, но после изоставихме напълно идеята и насочихме вниманието си към други неща. Но сега всеобщият интерес отново се пробуди и искаме да се доберем до Хаддад.

Тя нямаше да му позволи това самодоволство.

— Ами другите, които вероятно са по следите му?

— Ще се справя с тях както би постъпил всеки политик.

Лицето на Грийн потъмня от гняв.

— Ще сключиш сделка, така ли?

— Така стоят нещата от живота.

Стефани държеше да научи още нещо.

— Какво толкова може да се открие в документи отпреди две хиляди години? И то само в случай че ръкописите са оцелели, което е малко вероятно.

Дейли й хвърли бърз поглед. Стефани се досещаше, че е дошъл да попречи на двама им с Грийн да се намесят, така че можеше да им подхвърли някоя огризка.

— Септуагинта.

Стефани с мъка прикри изненадата си.

— Не съм експерт — продължи Дейли, — но доколкото са ми обяснявали, около двеста години преди Христа учените от Александрийската библиотека превели еврейските свещени книги, нашия Стар завет, на гръцки. Този превод е единствената ни връзка с оригиналния еврейски текст, тъй като същият е изчезнал. Хаддад твърди, че преводът, както и всички останали след него са дълбоко неверни. Твърди, че грешките променят всичко и че той може да го докаже.

— И какво? — запита тя. — Какво би променило това?

— Не мога да кажа.

— Не можеш или не желаеш?

— В нашия случай е едно и също.

— Той вечно помни завета Си — прошепна Грийн. — Словото що е заповядал в хиляда редове, що е завещал на Авраама, и клетвата си на Исаака, и турил това за закон Иакову и за вечен завет Израилю, думайки: тебе ще дам Ханаанската земя за дял на вашето наследие.

Стефани забеляза, че се е развълнувал.

— Важно обещание — каза Грийн. — Едно от многото в Стария завет.

— Значи разбирате интереса ни?

Грийн кимна.

— Разбирам идеята, но се съмнявам, че е възможно да бъде доказана.

Това също прозвуча странно на Стефани, но тя продължи да любопитства.

— Какво правиш, Лари? Призраци ли гониш? Та това е лудост.

— Уверявам те, че не е.

Доста бързо си направи изводите. Малоун е бил прав да я укорява. Трябвало е незабавно да го уведоми за пробива в системата. А сега синът му е в опасност благодарение на американското правителство, което явно бе готово да жертва момчето.

— Стефани — прекъсна мислите й Дейли. — Това изражение ми е добре познато. Какво си намислила?

Нямаше никакво намерение да споделя каквото и да било с този демон. Така че отпи от утайката на унижението с големи глътки и каза:

— Точно това, което искаше, Лари. Тоест абсолютно нищо…

14

Копенхаген, 12:15 ч.

Доминик Сейбър бе наясно, че следващият един час ще е критичен. Вече бе гледал телевизионните репортажи за стрелбата в замъка Кронборг. Което означаваше, че Малоун и бившата му съпруга са офейкали. Най-после се бе чул и с човека, когото бе изпратил в замъка, и бе доволен, че инструкциите му са спазени.

Погледна часовника си, после излезе от предния салон и влезе в спалнята, където държаха Гари Малоун. Бяха успели да измъкнат момчето от училище с помощта на официални документи за самоличност и приказки от рода, че всичко е в името на американското правителство. Само след два часа вече бяха напуснали Атланта с частен самолет. С Пам Малоун се бяха свързали по пътя и й бяха обяснили точно какво да прави. Всички сведения я описваха като доста опърничава жена, но една снимка и мисълта, че нещо лошо може да сполети сина й, бяха гарантирали готовността й да прави каквото поискат от нея.

Сейбър отвори вратата на стаята и изкриви лицето си в усмивка.

— Исках само да ти кажа, че се чухме с баща ти.

Момчето бе седнало до прозореца и четеше книга. Вчера бе поискало няколко заглавия и Сейбър ги бе набавил. Детското лице светна при думите за баща му.

— Добре ли е?

— Да. И беше благодарен, че си тук при нас. Майка ти също е с него.

— Мама е тук?

— Докара я друг наш екип.

— Това й е за първи път. Никога не е идвала. — Момчето млъкна за миг. — С баща ми не се разбират много.

Запознат със семейната им история, Сейбър долови нещо по-особено.

— Защо така?

— Заради развода. Отдавна не живеят заедно.

— Това тежи ли ти?

Гари се замисли върху въпроса. Беше висок за възрастта си, с гъста кестенява коса. Котън Малоун бе пълната му противоположност. С много бяла кожа, мускулести крайници, светла коса. Колкото и да се мъчеше, Сейбър не успяваше да долови нищо от бащата в изражението на сина.

— Щеше да е по-добре да бяха останали заедно. Ама разбирам защо е невъзможно.

— Хубаво е, че го разбираш. Ти си умно момче.

Гари се усмихна.

— И баща ми вечно това повтаря. Познаваш ли го?

— О, да. От години работим заедно.

— Какво точно се случва тук? Защо съм в опасност?

— Не мога да говоря сега. Но едни доста опасни типове са взели баща ти на мушка и се канеха да си отмъстят на теб и на майка ти, така че се намесихме, за да ви защитим. — Усещаше, че обяснението сякаш не задоволи малкия напълно.

— Но нали баща ми не работи вече за правителството?

— За съжаление враговете му не се интересуват от това. Чисто и просто искат да му причинят болка.

— Много странно.

Сейбър се насили да се усмихне.

— Боя се, че е част от работата ни.

— Имаш ли деца?

Зачуди се на любопитството на момчето.

— Не. Никога не съм бил женен.

— Изглеждаш ми готин.

— Благодаря. Просто си върша работата. — Сейбър разкърши рамене и попита: — Спортуваш ли?

— Тренирам бейзбол. Ама сезонът свърши отдавна. Не бих имал нищо против да хвърля някоя топка.

— Доста сложно за Дания. Тук бейзболът не е национално хоби.

— Последните две лета прекарах тук. Много ми харесва.

— С баща си ли прекарваш лятото?

Гари кимна.

— Това е горе-долу единствената ни възможност да сме заедно. Но няма значение. Радвам се, че живее в Дания. Тук е щастлив.

Стори му се, че отново долавя нещо.

— А ти щастлив ли си?

— Понякога. Друг път ми се иска да живееше по-наблизо.

— Мислил ли си някога да се преместиш при него?

Лицето на момчето се изкриви от тревога.

— Това би съсипало мама. Никак не би й харесало.

— Понякога човек върши това, което трябва да се направи.

— Мислил съм по този въпрос.

Той се ухили.

— Недей да мислиш чак толкова. И се опитай да не скучаеш много.

— Мъчно ми е за мама и татко. Дано са добре.

Чул бе достатъчно. Момчето се бе успокоило. Нямаше да им създава проблеми, поне през следващия един час, а на Сейбър му бе нужно само толкова. След това вече нямаше да има значение какво прави Гари Малоун.

Той тръгна към вратата с думите:

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че всичко ще приключи съвсем скоро.

Малоун крачеше по улиците на Хелсингьор и наблюдаваше кафенето. През вратите му в двете посоки течеше равномерен поток постоянни клиенти. Обектът, когото наблюдаваше, седеше до прозореца и отпиваше от чашата си. Пам вероятно бе в колата, паркирана до гарата, и чакаше. Поне се надяваше да е там. Когато този тип предприемеше своя ход, щяха да имат един-единствен шанс. Ако враговете му бяха наблизо, а той бе убеден, че е така, това вероятно бе единственият начин да се добере до тях.

Появата на Пам в Дания го бе разтърсила. Но пък тя винаги оказваше подобен ефект върху него. Някога ги свързваха любов и уважение, или поне той бе смятал така; сега единственото общо помежду им бе Гари.

Мислите му се върнаха към думите й през август. За Гари.

— След толкова години лъжи искаш да си признаеш?

— Ти самият не беше светец преди толкова години, Котън.

— И ти превърна живота ми в ад заради това.

Тя вдигна рамене.

— Имах своето увлечение. Не смятах, че ще ти пука, като се има предвид случилото се.

— Аз ти признах всичко.

— Не, Котън. Аз те хванах.

— Но ме остави да вярвам, че Гари е мой син.

— Той е твой син. Във всяко отношение освен кръвната връзка.

— Това ли е оправданието ти?

— Няма нужда да се оправдавам. Просто реших, че трябва да узнаеш истината. Трябваше да ти кажа още миналата година, когато се разведохме.

— Откъде знаеш, че не е от мен?

— Котън, ако искаш, направи теста. Не ми пука. Просто искам да знаеш, че ти не си бащата на Гари. А ти действай както намериш за добре с тази информация.

— Той знае ли?

— Естествено, че не. То засяга само вас двамата. Никога няма да го научи от мен.

Все още чувстваше гнева, който го бе залял, докато Пам бе запазила самообладание. Бяха толкова различни, което вероятно обясняваше защо вече не са заедно. Бе загубил баща си като дете, но бе отгледан от майка, която го обожаваше. А детството на Пам бе напълно объркано. Майка й била вятърничава и нестабилна, разкъсвана от противоречиви емоции. Държала детска градина. Пропиляла семейните спестявания неведнъж, а цели два пъти. Слабостта й били астролозите. Не успявала да им устои и с готовност слушала да й казват точно това, което искала да чуе. Бащата на Пам бил също толкова чудат, самовглъбен и отнесен. Интересувал се повече от радиоуправляеми самолети, отколкото от съпругата и трите си деца. Цели четирийсет години работил във фабрика за сладоледени фунийки, получавал средна заплата и така и не се издигнал над средното ниво. Лоялност, примесена с измамно чувство за доволство — ето какво представляваше тъстът му до деня, в който трите кутии цигари дневно най-после бяха сломили сърцето му.

Преди да се срещнат, Пам бе познала твърде малко обич и чувство за сигурност. Пестелива откъм емоции, но изискваща обожание, тя винаги бе давала много по-малко от онова, което получаваше. А изтъкването на това несъответствие предизвикваше у нея единствено гняв. Собствените му прегрешения с други жени още в началото на брака им просто доказваха верността на убеждението й, че на нищо и никого не може да се има доверие.

Нито на майки, нито на бащи, братя, сестри или съпрузи.

Всички до един я бяха предали. Той също. Като беше родила дете от друг мъж и беше пропуснала да спомене този факт на съпруга си, тя продължаваше да заплаща цената на този провал.

Редно бе той да прояви по-голямо разбиране. Но за да се стигне до сделка, са нужни двама, а тя нямаше желание — поне засега — да преговаря.

Стрелецът изчезна от прозореца. Вниманието на Малоун незабавно се върна към кафенето. Загледа как мъжът напуска сградата, отправя се към паркираната си кола, качва се в нея и потегля. Напусна поста си, хукна надолу по уличката и видя Пам.

Пресече улицата и скочи в колата, до шофьорското място.

— Пали и се приготви.

— Аз ли? Защо не караш ти?

— Нямаме време. Ето го, идва.

Видя волвото да завива към шосето, успоредно на брега, и да отпрашва напред.

— Давай — повтори Малоун.

И тя пое след волвото.

Джордж Хаддад влезе в апартамента си в Лондон. Кратката екскурзия до Бейнбридж Хол го бе подразнила, както и очакваше, и той не обърна внимание на компютъра си, който сигнализираше за непрочетени имейли, а седна край кухненската маса.

От пет години бе мъртъв. Да знаеш — и да не знаеш. Да разбираш и същевременно да си така объркан. Поклати глава. Каква дилема. Огледа се. Успокоителната, пречистваща магия на апартамента вече не му въздействаше. Явно бе време. Трябваше и други да разберат. Дължеше знанието си на всяка душа, погубена в накба, чиято земя бе открадната, чието имущество бе ограбено. Дължеше го и на евреите. Всички имаха право да знаят истината.

Първият му опит преди месеци явно не бе дал резултат. Точно затова предишния ден отново бе посегнал към телефона.

Сега за трети път набра международния номер.

Малоун се взираше в шосето пред тях, докато Пам караше с бясна скорост по крайбрежната магистрала, на юг към Копенхаген. Волвото бе на седем-осемстотин метра пред тях. Бе накарал Пам да остави няколко коли да ги задминат за прикритие, но неведнъж й бе напомнил да не изостава прекалено.

— Не съм специален агент — тросна се тя, с очи, залепени в предното стъкло. — Никога не съм правила подобно нещо.

— Не ви ли учат на такива неща в юридическия факултет?

— Не, Котън. Такива неща се преподават във факултета за шпиони.

— Де да имаше наистина такъв факултет. За съжаление се наложи да науча всичко в хода на работата.

Волвото увеличи скоростта и той се зачуди дали не са ги забелязали. Но после видя, че просто изпреварва друга кола. Усети, че Пам се опитва да го догони.

— Недей. Ако е нащрек, ще използва този трик да провери дали не го следят. Виждам го, така че карай както досега.

— Знаех си, че има смисъл от обучението в Министерството на правосъдието.

Закачка. Голяма рядкост при нея. Но все пак оцени усилието й. Надяваше се следата, по която бяха тръгнали, да доведе до нещо. Гари със сигурност бе някъде наблизо, а му бе нужен един-единствен шанс, за да го измъкне.

Озоваха се в покрайнините на столицата. Движението замря до бавно пълзене. Бяха четири коли зад волвото, когато то внезапно се вмъкна в изхода за предградието Шарлотенлунд, навлезе в северната част на града, и се отправи на юг. Точно преди кралския дворец зави надясно и пое навътре в жилищния комплекс.

— Внимавай — каза той. — Тук е лесно да ни забележат. Задръж малко.

Пам изостана. Малоун познаваше тази част на града. На няколко пресечки бе дворецът Розенборг, където бяха изложени кралските съкровища, наблизо бяха и ботаническите градини.

— Тръгнал е към някакво конкретно място — отбеляза той. — Тук къщите изглеждат абсолютно еднакви, така че трябва добре да знаеш къде отиваш.

След още два завоя волвото се спусна по тясна уличка с дървета от двете й страни. Малоун накара Пам да спре на ъгъла и проследи с поглед как жертвата им влиза в една входна алея.

— Паркирай до бордюра — каза той.

Докато тя паркираше, той напипа беретата си и отвори вратата.

— Стой тук. И говоря най-сериозно. Играта може доста да загрубее, а няма да мога да търся Гари, ако ще трябва да се грижа и за теб.

— Мислиш ли, че е там?

— Доста е вероятно.

Надяваше се тя да не създава проблеми.

— Добре. Ще чакам тук.

Той се измъкна от колата. Тя сграбчи ръката му. Стискането й бе силно, но не изразяваше враждебност. Внезапна тръпка прониза тялото му. Погледна я право в лицето, видя изписания в очите й страх.

— Ако е там, върни ми го.

15

Вашингтон, окръг Колумбия, 7:20 ч.

Стефани бе доволна, че Лари Дейли си тръгна. След всяка тяхна среща го харесваше все по-малко.

— Какво мислиш? — попита я Грийн.

— Едно е ясно. Дейли няма идея какво представлява Александрийската връзка. Просто е чувал за Джордж Хаддад и се надява той да знае нещичко.

— Защо мислиш така?

— Защото, ако имаше, нямаше да си губи времето с нас.

— Но за да намери Хаддад, му трябва Малоун.

— Кой казва, че му трябва Хаддад, за да свърже нещата? Ако класифицираните файлове са били пълни, не би си губил времето с Хаддад. Просто щеше да наеме няколко генийчета, да установи за какво става въпрос, и да тръгне оттам. — Тя поклати глава. — Дейли е страшен актьор и просто ни изигра. Малоун му трябва, за да открие Хаддад, тъй като нищичко не знае. Просто се надява Хаддад да разполага с всички отговори.

Грийн се облегна назад в стола си с неприкрито безпокойство. Тя започваше да мисли, че е преценила погрешно този пришълец от Нова Англия. Бе я подкрепил срещу Дейли и дори бе дал да се разбере, че ще напусне, ако Белият дом я уволни.

— Политиката е гадна работа — промърмори той. — Президентът е мухльо. Програмата му е гнила. Времето му изтича. Определено търси какво да завещае на нацията, свое местенце в учебниците по история, и хора като Дейли смятат, че е техен дълг да му го осигурят. Съгласен съм с теб. Опитва се да налучка. Но ми е напълно непонятно каква работа ще му свърши всичко това.

— Изглежда, е важно, щом и саудитците, и израелците реагираха преди пет години.

— Достатъчно красноречива реакция, наистина. Израелците не са склонни на капризи. Нещо ги е накарало да пожелаят смъртта на Хаддад.

— Котън е в ужасно положение — отбеляза тя. — Момчето му е в опасност, а явно няма да получи никаква помощ от нас. Всъщност ще стоим пасивно и ще наблюдаваме, а после ще се възползваме от него.

— Мисля, че Дейли подценява опозицията си. Тук има сериозна доза планиране.

Тя бе съгласна.

— Точно това е проблемът с бюрократите. Убедени са, че всичко подлежи на договорка.

Мобилният телефон в джоба на Стефани я стресна с вибрацията си. Беше оставила съобщение да не я безпокоят, ако не е въпрос на живот и смърт. Отговори на обаждането, вслуша се за миг, след това затвори.

— Току-що загубих един агент. Мъжът, когото изпратих да се срещне с Малоун. Убили са го в замъка Кронборг.

Грийн не каза нищо.

Очите й се изпълниха с болка.

— Лий Дюрант имаше жена и деца.

— Някаква вест от Малоун?

Тя поклати глава.

— Никаква.

— Може би беше права преди. Може би трябва да включим и други агенции, а?

Нещо я стисна за гърлото.

— Няма да даде резултат. Трябва да се справим по друг начин.

Грийн не помръдна. Стоеше със свити устни, без да вдига очи, сякаш знаеше какво трябва да се направи.

— Възнамерявам да помогна на Котън — заяви тя.

— И какво точно би могла да направиш? Та ти не си действащ агент.

Спомни си, че Малоун й бе казал същото неотдавна във Франция, но въпреки това се бе справила достатъчно добре.

— Ще си набавя подкрепление. Хора, на които мога да се доверя. Имам много приятели, които ми дължат услуги.

— Аз също мога да помогна.

— Не искам да те замесвам.

— Вече съм замесен.

— Няма как да ми помогнеш — каза тя.

— Може и да те изненадам.

— А какво ли ще направи Дейли в такъв случай? Нямаме представа кои са съюзниците му. Най-добре да свърша всичко тихомълком. Ти стой настрана.

Лицето на Грийн не изразяваше нищо.

— А брифинга в Капитолия тази сутрин?

— Ще отида. Така ще умилостивя Дейли.

— Ще гледам да те прикривам, доколкото мога.

Ъгълчетата на устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Знаеш ли, това може да се окажат най-приятните часове, които сме прекарвали заедно.

— Съжалявам, че не се е случвало досега.

— Аз също — каза тя. — Но един приятел се нуждае от мен.

16

Малоун се отдалечи от колата и се запромъква към къщата, пред която бе паркирано волвото. Не искаше да приближава от предната страна — твърде много прозорци, твърде малко прикритие — така че тръгна по уличката покрай съседната сграда и приближи откъм задната страна. Къщите в тази част на Копенхаген бяха като в неговия квартал в Атланта — сенчести улици със спретнати тухлени постройки, заобиколени от също толкова спретнати предни и задни дворове.

Скри беретата под якето си и използва храстите за прикритие. Досега не бе зърнал никого. Намери си местенце, откъдето да надникне над живия плет, и забеляза задната врата, през която бе изчезнал стрелецът. Преди да успее да реши какво да предприеме, вратата се отвори рязко и през нея излязоха двама мъже.

Стрелецът от Кронборг и някакъв друг мъж, нисък, набит и късоврат.

Разговаряйки, двамата заобиколиха към предната част на къщата. Малоун послуша инстинкта си, стрелна се от скривалището си и се втурна в задния двор през една пролука в плета. Хукна право към вратата и се вмъкна вътре с насочен пистолет.

Едноетажната къща бе притихнала. Две спални, кабинет, кухня и баня. Вратата на една от спалните бе затворена. Набързо огледа стаите. Бяха празни. Пристъпи към затворената врата. Лявата му ръка сграбчи дръжката, дясната стискаше оръжието с пръст върху спусъка. Бавно завъртя топката, след това рязко блъсна вратата навътре.

И видя Гари.

Момчето седеше на стол под прозореца и четеше. Стреснато, то вдигна очи от страницата, а лицето му светна, осъзнавайки кой е влезлият.

Малоун усети прилив на радост.

— Татко! — В същия момент Гари забеляза пистолета и продължи: — Какво става?

— Не мога да ти обясня, но трябва да се измитаме незабавно.

— Казаха, че си загазил. Да не би да са пристигнали онези, които искат да причинят нещо лошо на мама и мен?

Малоун кимна, а радостта му бе заменена от паника.

— Тук са. Трябва да тръгваме.

Гари се изправи от стола. Малоун не можа да се стърпи и силно го прегърна. Детето си беше негово — във всеки един смисъл. По дяволите Пам.

— Стой зад мен. И прави точно каквото ти кажа. Ясно ли е? — нареди той.

— Страшно ли ще става?

— Надявам се, че не.

Малоун се върна обратно по стъпките си до задната врата и надникна навън. Дворът беше празен. Трябваше им само минутка, за да се измъкнат.

Мина през вратата, следван плътно от Гари. Пролуката в плета бе на петнайсетина метра пред тях.

Той избута Гари пред себе си, тъй като последно бе мярнал мъжете да се отправят към улицата. С изваден пистолет хукна към съседния двор. Оглеждаше се непрекъснато. Гари водеше напред.

Минаха през пролуката.

— Колко банално.

Малоун се извъртя и замръзна. На шест метра пред тях стоеше мъжът с късия врат. Бе сграбчил Пам и бе притиснал във врата й глок със заглушител. Стрелецът от Кронборг стоеше малко встрани, прицелил се право в Малоун.

— Натъкнах се най-случайно на бившата ти съпруга — каза мъжът с късия врат с холандски акцент. — Предполагам, че си я посъветвал да не излиза от колата.

Погледът му се впи в Пам. Очите й го умоляваха да й прости.

— Гари — прошепна тя, без да може да помръдне.

— Мамо.

Малоун долови отчаянието в гласовете и на двамата. Блъсна Гари зад себе си.

— Я да видим как си се справил, Малоун. Проследил си човека ми от замъка до града, изчакал си го да тръгне оттам и си го последвал с идеята, че момчето ти ще е тук.

Това категорично бе гласът от предишната вечер.

— И се оказах напълно прав.

Мъжът срещу него не бе впечатлен. Стомахът на Малоун се сви от гадно предчувствие.

Бяха го подвели.

— Извади пълнителя от беретата и го хвърли насам.

Малоун се поколеба, но прецени, че няма избор. Изпълни заповедта.

— А сега да направим размяна. Аз ще ти дам бившата ти съпруга, а ти ми даваш момчето.

— Ами ако предпочета да задържиш бившата ми съпруга?

Мъжът се подсмихна.

— Предполагам, че не искаш синът ти да гледа как пръсвам мозъка на майка му, а аз ще направя точно това, защото всъщност никак не ми е нужна.

Очите на Пам се разшириха при мисълта какво бе предизвикала глупостта й.

— Татко, какво става? — попита Гари.

— Сине, ще трябва да тръгнеш с този човек…

— Не — изкрещя Пам. — Недей.

— Ще те убие — каза Малоун.

Пръстът на мъжа плътно притискаше спусъка. Малоун се надяваше Пам да стои мирно. Погледна към Гари.

— Ще трябва да го направиш заради мама. Но ще се върна да те взема. Кълна ти се. Можеш да разчиташ на мен. — Прегърна отново момчето. — Обичам те. Бъди силен заради мен. Става ли?

Гари кимна, поколеба се за миг и пристъпи към мъжа, който отпусна хватката си около Пам. Тя незабавно се вкопчи в Гари и се разплака.

— Добре ли си? — попита го.

— Добре съм.

— Нека остана с него — замоли се тя. — Няма да ви създавам никакви проблеми. Котън ще открие това, което искате, а ние ще слушаме, обещавам.

— Я млъквай — грубо отвърна мъжът.

— Кълна ви се. Няма да създавам никакви проблеми.

Той насочи дулото към челото й.

— Я си мръдни стегнатия задник и млъкни.

— Не го предизвиквай — посъветва я Малоун.

Тя прегърна Гари още веднъж, след това бавно отстъпи назад.

Мъжът се подсмихна пак.

— Добър избор.

Малоун се втренчи в съперника си и успя да го накара пръв да сведе поглед.

Пистолетът на мъжа внезапно се стрелна надясно и три куршума излетяха от дулото и се забиха в стрелеца от Кронборг. Тялото му се олюля и се свлече по гръб на земята. Ръката на Пам се стрелна към устата й.

— О, боже.

Малоун видя шокираното изражение на Гари. Петнайсетгодишните момчета не бива да стават свидетели на подобни сцени.

— Той направи точно каквото му бях наредил. Но аз знаех, че го следвате. А той не. Всъщност дори ми каза, че никой не го следи. Нямам време да се разправям с малоумници. Малкото упражнение имаше за цел да се простим с излишното перчене. А сега заминавай да ми набавиш онова, което ми трябва. — Мъжът насочи глока си към главата на Гари. — Искам да съм сигурен, че няма да ни попречиш да тръгнем.

— Хвърлих всичките патрони от пистолета.

Малоун се вгледа в Гари. Колкото и да бе странно, момчешкото му лице не изразяваше и сянка от безпокойство. Никаква паника. Никакъв страх. Единствено решителност.

Мъжът и Гари се наканиха да тръгват.

Малоун държеше пистолета до бедрото си и трескаво обмисляше различни варианти на действие. Синът му бе на някакви сантиметри от заредено оръжие. Знаеше, че щом веднъж отведат Гари, няма да има друг избор, освен да разкрие връзката. Цял ден бе отлагал това решение, тъй като подобна крачка би провокирала редица проблеми. Очевидно мъжът бе предугадил ходовете му още от самото начало, знаейки, че всички ще се озоват точно тук.

Студ пропълзя по тялото му. Бе обзет от смущаващо чувство.

Неприятно. Но не непознато.

Постара се действията му да изглеждат съвсем естествено. Такива бяха правилата. Някогашната му професия се градеше на случайностите. На правилната преценка на шансовете и рисковете. Неведнъж бе излагал на краен риск собствената си кожа, а в три конкретни случая рисковете бяха надделели над шансовете и той се бе оказал в болницата.

Но сега нещата бяха съвсем различни. Защото залогът бе синът му. Слава богу, всички шансове бяха на негова страна.

Мъжът и Гари достигнаха пролуката в плета.

— Извинете — подвикна Малоун.

Мъжът се обърна.

Малоун стреля с беретата и куршумът прониза гърдите на врага му. В първия момент той сякаш не осъзна какво точно се е случило — изражението му бе смесица от изненада и болка. Накрая от ъгълчетата на устата му рукна кръв и очите му помътняха. Падна като подкосен, тялото му потръпна за миг, после замря.

Пам се втурна към Гари и го прегърна.

Малоун отпусна ръка.

Сейбър видя съвсем ясно как Котън Малоун застреля последния му оперативен агент. Стоеше насред кухнята в къщата срещу задната фасада на сградата, приютявала Гари Малоун през последните три дни. Когато бе наел нея, бе наел и къщата отсреща.

Усмихна се.

Малоун не бе никак глупав, а агентът му бе некомпетентен. Хвърляйки пълнителя, Малоун се бе лишил от всичките си патрони, освен от онзи в цевта. Всеки добър агент — а Малоун определено бе такъв — винаги оставяше по един патрон в цевта. Спомни си как по време на специалната му военна подготовка в армията един новобранец се бе прострелял в крака, след като уж бе изпразнил пълнителя, забравяйки за заредения патрон.

Надявал се бе Малоун някак да успее да изиграе наемника му. Такава беше идеята. И шансът изникна, когато видя Пам Малоун да се отправя към къщата. Бе се обадил на подчинения си по радиостанцията и му бе наредил да се възползва от небрежността й, за да подчертае сериозността на посланието си към Малоун. Бе го подкупил да застреля другия агент с обещание за допълнително възнаграждение. За щастие, Малоун се бе погрижил този разход да му бъде спестен. Което означаваше, че вече нямаше човек, който да свърже Сейбър с настоящите събития. А още по-хубавото бе, че Малоун си бе върнал сина, което би трябвало да успокои опасните му инстинкти.

Но случилото се съвсем не означаваше, че начинанието му е приключило.

В никакъв случай.