Александрийската връзка

Бележка на автора

Написването на тази книга включваше много пътувания до Дания, Англия, Германия, Австрия, Вашингтон и Португалия. Основната идея се роди по време на една вечеря в Камдън, Южна Каролина, когато един от домакините, Кенет Харви, ме попита дали съм чувал за ливанския учен Камал Салиби. Когато отговорих отрицателно, Кен ми предложи четири от книгите на Салиби. Идеята за тази книга се роди около година след този случай. Както винаги обаче историята е смесица от факти и художествена измислица.

И сега е моментът да кажа къде е границата между тях.

Що се отнася до накба, катастрофата, спомената в пролога, тази трагедия е съвсем истинска и продължава да трови отношенията в Близкия изток.

Паметникът в Глава 8 и 34 е описание на истинска мраморна беседка, която се намира в Шъгбъро Хол в Англия. Учени и поддръжници на теорията за световната конспирация от десетилетия се опитват да разгадаят значението й. Пресконференцията в Глава 8 наистина се е състояла в Шъгбъро Хол и предложените тълкувания действително са били разисквани от експертите. Идеята за римските букви, които представляват карта, е моя измислица.

Както споменах, идеята, че Старият завет е летопис на древните евреи, живели на място, различно от Палестина, не е моя. През 1985 г. Салиби подробно описал теорията си в книга, озаглавена „Библията произхожда от Арабия“. Салиби разяснява идеите си в три други книги: „Кой е бил Исус“ (1988), „Тайни на библейските народи“ (1988) и „Историческата достоверност на библейския Израел“ (1998). Възгледите на Джордж Хаддад за връзката между Западна Арабия и Библията, подробно описани в Глава 52, се основават на тези на Салиби. След издаването на първата книга на Салиби и до ден-днешен саудитското правителство не позволява никакви научни разкопки в Асир.

Картите в Глава 57 и 62 са от проучванията на Салиби. Идеята, че земите, обещани от Бог на Авраам, се намират в регион, доста отдалечен от Палестина, е, меко казано, противоречива. Но, както отбелязват Салиби и Джордж Хаддад, въпросът лесно може да бъде доказан чрез археологията. По въпроса за езика: в цялата книга „староеврейски“ се използва за езика, на който е била написана оригиналната еврейска Библия. Малко се знае за неговата ортография, граматика, синтаксис и идиоми. Той е бил език на знанието, почти не е бил говорим и е престанал да се употребява през VI или V век преди Христа. Избрах „староеврейски“, а не библейски иврит или някакво друго описателно наименование просто за удобство на читателя.

Несъответствията в Стария завет, описани в Глава 20, 23 и 57, не са нещо ново. Учените разискват тези въпроси от векове. Самата Библия обаче, ако не друго, е един документ, върху който всяко поколение оставя свой отпечатък.

Историята за Давид Бен Гурион в Глава 22 е точна. Бащата на съвременен Израел наистина променил радикално политиката си след 1965 г. и станал по-отстъпчив към арабите. Впоследствие бил отстранен от израелската политическа сцена до смъртта си през 1973 г. Разбира се, посещението му в библиотеката е плод на моята фантазия.

Разказът за Никола Пусен в Глава 29 е действителен. Неговият живот също претърпял драматичен обрат. Съдбата на картината му „Пастирите на Аркадия“ е предадена коректно и откъсът от писмото, описващо информацията, до която Пусен тайно е достигнал, е истински. Мистерия продължава да бъде въпросът защо Пусен е създал „Пастирите на Аркадия II“, която представлява обратният образ на първата картина (изсечена в паметника в Шъгбъро Хол).

Пазителите са измислени. Ако съществуваха, Александрийската библиотека вероятно щеше да бъде спасена. Описанието на библиотеката в Глава 21 е възможно най-доброто. Що се отнася до начина, по който са изчезнали половин милион ръкописи, трите обяснения в Глава 21 са най-добрите предположения на експертите. Учените, описани в Глава 32, са действителни личности, но за съжаление поради унищожаването на библиотеката, творбите им не са оцелели. Картата на Пири Рейс в Глава 32 все още съществува, предлагайки бегъл поглед върху всичко, което може би е било загубено.

Пътят на героя е измислица, заимствана от мистериозен ръкопис, озаглавен „Червената змия“. Открих го в Рен-льо-Шато, докато правех проучванията си за „Наследството на тамплиерите“.

Орденът на Златното руно е средновековно френско общество, създадено, както е описано в Глава 18. Орден със същото название все още съществува в Австрия, но героите в моята книга нямат връзка с него. Облеклото и орнаментите на Ордена са вдъхновени от тяхното представяне през XV век.

Манастирът „Санта Мария де Белем“ се намира в Лисабон. Посещавал съм го два пъти и неговата история и величественост, описани в Глава 46, 48, 51, 53 и 54, са точни, въпреки че вътрешното разположение на част от сградите е променено. Манастирът е забележително място, както и самият Лисабон.

Сакрариумът, който играе основна роля в Пътя на героя, се намира в манастира в Белем. Начинът, по който слънчевата светлина променя украсената със сребро вътрешност в злато, е феномен, забелязан преди векове. В наши дни, за да се поддържа този ефект, среброто се осветява постоянно.

Националният музей на въздухоплаването и космоса е едно от любимите ми места и съм много доволен, че най-накрая намери място в един от романите ми. Замъкът Кронборг (Глава 22), Хелсингьор (Глава 11 и 14), музеят на пеперудите в Ротенбург (Глава 22), както и долината на Рейн и мостът през река Мозел в Централна Германия (Глава 27) са истински.

Писмата между свети Йероним и свети Августин (в Глава 63 и 65) са моя измислица. И двамата са били учени мъже, активно участвали в създаването на ранната църква. Писмата показват как преводът на свети Йероним на Стария завет от иврит на латински може да е бил изменен, за да послужи на целите на възникващата църква. Несъответствията в превода на свети Йероним са забелязани от Салиби, не от мен, но те предизвикват неочаквани въпроси.

Никога не съм скачал с парашут от C-130, но полковник Бари Кинг го е правил и подробно ми разказа за това свое преживяване.

Абатството в Синай (Глава 72) е едно от многото в този район. Не е изключено запазената Александрийска библиотека да е разположена там, под земята (Глава 78). Древните египтяни често са прокопавали тези планини и тунелите им вероятно са съществували и след Христа.

Историята на Синайската Библия (Глава 63) е предадена точно.

Сборникът със старинни ръкописи „Алепо“ (Глава 23), датиращ от 900 г. след Христа, е изложен в Йерусалим и е най-старият съществуващ ръкопис на Стария завет. Библия от времето преди Христа — като описаната в Глава 79 — положително би променила всичко по отношение на Стария завет.

Конфликтът в Близкия изток продължава. Странно е, че трите основни религии — юдаизъм, ислям и християнство — са избрали едно и също място в Йерусалим, за да отправят молитвите си към своя Бог. Тези идеологии се борят за надмощие вече две хилядолетия, но, както е описано в Глава 7, тази битка в основата си не е за земя, свобода или политика, а за нещо много по-фундаментално. Божието слово.

Всяка от трите религии има своя версия и ревностно вярва, че останалите две са погрешни.

И това обяснява — повече от всичко друго — защо конфликтът продължава.