Александрийската връзка

57

Виена, 22:30 ч.

Торвалдсен седеше в голямата зала на замъка и наблюдаваше откриването на зимната сесия на Ордена на Златното руно. И той, както всички останали, заемаше позлатен старинен стол. Бяха подредени в редици по осем, обърнати към вътрешността на кръга. Столът на Алфред Херман, поставен в средата, беше драпиран със синя коприна. Всички горяха от нетърпение да се изкажат и скоро разговорите се насочиха към темата за Близкия изток и предложението на Политическия комитет от миналата пролет. Тогава плановете им не бяха окончателни, но сега нещата стояха другояче. И не всички бяха на едно и също мнение.

Всъщност несъгласията бяха доста повече, отколкото Алфред Херман очакваше. Синия стол вече на два пъти се беше намесил в дебата, което беше рядкост. Торвалдсен знаеше, че Херман обикновено запазва мълчание.

— Изселването на евреите е абсурдно и невъзможно начинание — обади се един от членовете. Торвалдсен го познаваше — беше запален по риболова норвежец. — В Библията ясно е казано, че Бог е избрал Йерусалим и е осветил Храма там. Според Царства Бог предоставил на Соломон едно племе, за да може Давид да има всякога светилник пред Него в Ерусалим. А града избрал за себе си. Възстановяването на Израел не е случайно. Мнозина вярват, че се дължи на божественото вдъхновение.

Неколцина други членове подкрепиха изявлението му с пасажи от различни псалми.

— Ами ако всичко, което цитирате, не е истина?

Въпросът долетя от предната част на залата. Синия стол се изправи.

— Спомняте ли си кога е създадена съвременната държава Израел?

Никой не отговори.

— На четиринайсети май 1948 година. В четири и трийсет и две следобед. Давид Бен Гурион се изправил в музея в Тел Авив и заявил, че по силата на естественото и историческото право на еврейския народ държавата Израел се смята за основана.

— Пророк Исая е казал, че един народ ще се роди за един ден — обади се някой от членовете. — Бог е спазил обещанието си към Авраам. Земята била върната на евреите.

— А откъде знаем за него? — попита Херман. — Има само един източник. Старият завет. Мнозина от вас днес се позоваха на този текст. Бен Гурион говори за естественото и историческото право на еврейския народ. Той също се позовава на Стария завет. Това е единственото доказателство, в което се споменава за тези божествени откровения, но автентичността му е доста съмнителна.

Торвалдсен обхвана с поглед залата.

— Ако аз притежавам нотариални актове за вашите имоти и тези документи датират от десетилетия, и са преведени от отдавна измрели хора, които дори не са говорели родния ви език, няма ли да се усъмните в автентичността им? Няма ли да търсите и други доказателства, освен един непроверен и недоказан превод? — Херман замълча. — И въпреки това ние безпрекословно сме приели Стария завет за Божието слово. Неговите текстове в крайна сметка са повлияли на Новия завет. Написаното в него все още има геополитически последствия.

Всички изчакваха Херман да стигне до същността на тезата си.

— Преди седем години палестински учен на име Джордж Хаддад, който изучавал подробно Библията, написал статия, публикувана от университета в Бейрут. В нея той твърди, че сегашният превод на Стария завет е погрешен.

— Доста смела догадка — намеси се пълна дама, която се изправи. — Приемам Божието слово по-сериозно от вас.

Херман изглеждаше развеселен.

— Наистина ли? И какво знаете за това Божие слово? Знаете ли историята му? Кой е бил авторът му? Преводачът? Текстът е бил написан преди хиляди години от неизвестни хора на староеврейски, а този език е мъртъв повече от две хиляди години. Вие знаете ли нещо на староеврейски?

Жената не отговори.

Херман кимна.

— Липсата ви на знания е разбираема. Езикът непрекъснато се променял и новопоявилите се думи се разбирали по-скоро от контекста, отколкото от начина им на изписване. Една и съща дума имала няколко различни значения в зависимост от контекста, в която била използвана. Еврейските учени превели думите на тогавашния език векове след написването на Стария завет, макар самите да не знаели езика. Просто отгатвали значението на думите или, дори по-лошо, променяли го. След още няколко века други учени, този път християнски, отново превели текстовете. Те също не говорели староеврейски и следователно също отгатвали значението на думите. С цялото уважение към вярата ви, ние нямаме никаква представа какво гласи Божието слово.

— Вие нямате вяра.

— В това отношение — не, тъй като въпросът няма нищо общо с Бог. Това е човешко дело.

— И какви са доводите на Хаддад? — попита един мъж, а тонът му подсказваше, че е заинтригуван.

— Той правилно предполага, че когато историите за завета на Бог към Авраам са били разказани за пръв път, евреите вече са населявали Обетованата земя, днешна Палестина. Това, разбира се, станало векове след предполагаемото обещание пред Авраам. Според библейския текст Обетованата земя се е простирала от реката на Египет до великата река Ефрат. Споменават се множество имена на населени места. Когато обаче Хаддад съпоставил тези имена, преведени обратно на староеврейски, с реално съществуващи местонахождения, открил нещо изключително. — Херман замълча с очевидно самодоволство. — Обетованата земя на Мойсей и земята на Авраам се намират в Западна Саудитска Арабия в местността Асир.

— Където се намира Мека? — долетя въпрос от залата.

Херман кимна. Торвалдсен забеляза, че мнозина от членовете незабавно схванаха значението на думите му.

— Това е невъзможно — промълви някой.

— Всъщност мога да ви го покажа — отвърна Херман.

Той протегна ръка и от тавана се спусна екран. Проекторът светна. На екрана се появи карта на Западна Саудитска Арабия, Червено море криволичеше покрай назъбената крайбрежна ивица. Мащабът показваше, че площта на района е с дължина около четиристотин километра и ширина триста километра. На стотина километра от брега се простираха планински вериги, които плавно се спускаха към Централната арабска пустиня.

— Бях сигурен, че сред вас ще се намерят скептици. — Херман се усмихна, докато сред насъбралото се множество се дочу нервен смях. — Това е днешен Асир.

С едно негово движение екранът се смени.

— Проектирайки границите на библейската Обетована земя върху картата и използвайки местонахожденията, които Джордж Хаддад точно установил, пунктираната линия очертава земите на Авраам, а непрекъснатата линия — земите на Мойсей. Библейските местонахождения, преведени обратно на староеврейски, напълно съвпадат с реките, градовете и планините от този регион. Много от тях и досега запазват старите си названия, естествено, адаптирани на арабски. Питали ли сте се защо в Палестина никога не са открити палеографски или археологически доказателства за библейските местонахождения? Отговорът е прост. Тези места не се намират там. Намират се на стотици километри на юг, в Саудитска Арабия.

— А защо тогава никой не го е забелязал досега?

Торвалдсен оцени въпроса, тъй като се бе питал същото.

— В момента има само десетина учени, които имат достатъчно познания по староеврейски. Очевидно нито един от тях, освен Хаддад, не е проявил достатъчно любопитство, за да проучи нещата. Но за да се уверя в твърденията на Хаддад, преди три години наех един от тези експерти. И той ги потвърди. До последната подробност.

— Можем ли да поговорим с вашия експерт? — бързо попита един от членовете.

— За съжаление човекът беше на преклонна възраст и почина миналата година.

Или по-скоро са му помогнали да почине, помисли си Торвалдсен. Последното нещо, от което Херман се нуждаеше, беше още един учен, който да тръби за невероятната библейска находка.

— Притежавам обаче подробен писмен доклад, който можете да проучите. Впечатляващ е.

На екрана се появи друг образ — втора илюстрация на асирския регион.

— Ще ви дам един пример, за да демонстрирам твърденията на Хаддад. В Съдии Израилеви, в Глава 18, израилтянското племе Дан се заселило в град на име Лаис в местност със същото название. В Библията се споменава, че градът се намирал в близост до друг град, наречен Сидон. Близо до Сидон бил укрепеният град Цора. Смята се, че през четвърти век след Христа християнски историци са идентифицирали Дан с някакво селце край притока на река Йордан. През 1838 година екип историци изследвали района, открили една могила, и обявили, че съдържа останките на библейския Дан. Днес там дори процъфтява съвременно израелско селище, наречено Дан.

Торвалдсен забеляза, че Херман искрено се забавлява. Очевидно бе чакал отдавна този момент. Любопитен бе обаче дали непредвиденият му ход спрямо Маргарете не беше накарал домакинът му да ускори намеренията си.

— През последните четирийсет години могилата непрекъснато е изследвана от археолози. До този момент не е открито нито едно доказателство в подкрепа на тезата, че това е библейското селище Дан.

Херман протегна ръка и екранът отново се смени. Върху втората карта на Асир се появиха имена.

— Ето какво е открил Хаддад. Библейското селище Дан лесно може да бъде отъждествено с арабското село на име Ал Данадина, намиращо се в крайбрежния регион Ал Лит, основен град на провинция Ал Лит. В превод името съвпада с библейската дума Лаис. Освен това и до ден-днешен в близост се намира село на име Сидон. Още по-близо до Ал Данадина се намира селището Ал Сур, което в превод е Цора.

Торвалдсен не можеше да не признае, че географските съвпадения бяха интригуващи. Той свали очилата си без рамки и опипа с пръсти основата на носа си, приглаждайки хлътналото място.

— Съществуват още множество топографски съвпадения. Според текста в Самуил 2, 24:6 град Дан се намирал в близост до земя, наречена Тахтим. Никъде в Палестина няма място с това име. В Западна Арабия обаче селцето Ал Данадина се намира в близост до крайбрежна планинска верига, наречена Джабал Тахиатайн, което на арабски произлиза от Тахтим. Това не може да е случайно. Според Хаддад, ако археолозите предприемат разкопки в този район, със сигурност ще открият доказателства за съществуването на древно еврейско селище. Разкопки обаче не е имало. Саудитците напълно забраняват всякакви археологически проучвания. Дори когато преди пет години арабите били изправени пред евентуалната опасност от разгласяване на научните заключения на Хаддад, те разрушили селата в района и почти напълно унищожили всякаква възможност за откриването на каквито и да било археологически доказателства.

Торвалдсен забеляза, че колкото по-внимателно го следяха членовете на събранието, толкова по-уверен ставаше Херман.

— Има и още нещо. Навсякъде в Стария завет река Йордан е отбелязана на староеврейски като Йарден. Но никъде не се споменава, че терминът означава „река“. Всъщност самата дума означава „спускам се, падина в земята“. И въпреки това всички поредни преводи описват Йордан като река, а пресичането й като славно преживяване. Палестинската река Йордан не е голям воден път. Жителите по двата бряга от векове я пресичат. Но ето тук — и той посочи планините, които пресичаха картата — е големият стръмен западен склон. Невъзможно е да бъде прекосен, освен на местата, където хребетите се срещат, но дори там е доста трудно. На всички места в Стария завет, където се споменава Йордан, географията и историята съвпадат със земите тук, в Арабия.

— Значи Йордан е планинска верига?

— Нито един друг превод от староеврейски няма смисъл.

Херман огледа втренчените в него лица и добави:

— Имената на местностите се предават от поколение на поколение като свята традиция. Старите имена съществуват в паметта на народа и обикновено се налагат отново. Хаддад открил, че това особено важи за района на Асир.

— Не съществуват ли открития, които да свързват Палестина с Библията?

— Открития съществуват. Но нито един от намерените досега надписи не доказва нищо. Върху Моавският камък, открит през 1868-а, пише за войните, водени между Моав и Израел, както се споменава и в Царства. Друга археологическа находка, открита в долината на Йордан през 1993-та, сочи същото. Но никъде не се споменава, че Израел се е намирал в Палестина. Асирийски и вавилонски документи споменават за победи в Израел, но нито един не посочва къде се намира Израел. В Царства пише, че армиите на Израел, Юда и Едом са марширували седем дни в безводна пустиня. Но напуканата долина на Палестина, която обикновено се приема за именно тази пустиня, може да се премине само за един ден и в нея има изобилие от вода.

Думите на Херман се лееха свободно, сякаш беше пазил тези истини в себе си прекалено дълго.

— От Храма на Соломон няма и следа. Нищо никога не е било открито, макар в Царства да пише, че Соломон е използвал огромни камъни, скъпи камъни, изсечени камъни. Не би ли трябвало да е оцелял поне един каменен блок?

Той стигна до същината.

— На практика учените са позволили предубежденията им да повлияят на тълкуванията им. Те са искали Палестина да бъде земята на древните евреи от стария завет и затова целта е оправдала средствата. Действителността обаче е далеч по-различна. Археолозите наистина са доказали едно — че държавата Палестина от стария завет се е състояла от хора, обединени в селца и малки градове, чийто основен поминък бил дребното земеделие. Имали са и някакви наченки на култура. Но е било селско общество, а не високо развитото израилтянско общество от ерата след Соломон. И това е научен факт.

— Какво пише в Псалтира — попита един от членовете. — Истината ще избликне от земята.

— И какво ще правите оттук нататък? — попита някой.

Херман очевидно се зарадва на въпроса.

— Въпреки отказа на саудитците да позволят каквито и да било археологически проучвания Хаддад смятал, че все пак съществуват доказателства в подкрепа на теорията му. В момента се опитваме да ги открием. Ако теорията му може да се докаже — или поне да предизвика достатъчно въпроси относно истинността на обещанията в Стария завет — помислете си само за последствията. Не само Израел, но и Саудитска Арабия ще се окаже дестабилизирана. А всички ние сме неприятно впечатлени от корупцията на нейното правителство. Представете си само какво биха направили радикалните мюсюлмани там. Та нали най-свещеното им място е родина на библейските евреи? Ще се получи нещо подобно на Хълма на Храма в Йерусалим, място, за чиято святост претендират и трите основни религии. Същото това място предизвиква хаос вече хиляди години. Хаосът, който може да възникне в Западна Арабия, също е непредвидим.

Торвалдсен прецени, че е бездействал твърде дълго. Изправи се.

— Нима вярвате, че тези открития, дори да бъдат потвърдени, могат да имат такива мащабни последствия? Какво друго предизвика интереса на Политическия комитет?

Херман го изгледа с омраза, която само те двамата можеха да разберат. Кръгът беше провокирал Малоун, отвличайки сина му. Сега той щеше да провокира Херман. Разбира се, Синия стол никога нямаше да си признае тази слабост. Торвалдсен доста ловко бе изиграл картите си точно тук, на събранието, където Херман трябваше да внимава. Нещо обаче му подсказваше, че австриецът държи още една карта.

Тънките устни на възрастния мъж се извиха в усмивка, която накара Торвалдсен да замълчи.

— Точно така, Хенрик. Има и още нещо. Нещо, което ще въвлече и християните в битката.

58

Виена, 22:50 ч.

Алфред Херман затвори вратата към личния си апартамент и свали робата и веригата от врата си. Тежестта им беше истинско изпитание за уморените му крака. Положи дрехата върху леглото, припомняйки си със задоволство заседанието. След три часа членовете най-накрая започнаха да проумяват. Планът на Ордена беше едновременно грандиозен и изобретателен. Сега му оставаше само да потвърди думите си, че доказателствата тепърва предстоят.

Нещо обаче започваше да го тревожи.

Не беше получавал новини от Сейбър от доста време.

Стомахът го сви от безпокойство. Чувството не му беше познато. Беше ускорил нещата, за да се възползва от момента, но това можеше да се окаже последното му велико начинание на поста Син стол — мандатът му изтичаше. Орденът на Златното руно предоставяше невероятни възможности за успех. Много правителства се бяха сменили, някои дори бяха паднали, за да може общността да просъществува. Планът му можеше да постави още мнозина на колене, дори самите американци, ако изиграеше умело картите си.

Беше подготвен, че Торвалдсен може да се окаже проблем, и точно затова беше наредил на Сейбър да изготви финансово досие. Но докато седеше в оранжерията с пеперудите предишния ден и наблюдаваше как Сейбър съвестно се съгласява да изпълни задачата, изобщо не си беше представял, че Торвалдсен може да прояви такава агресивност. Познаваха се от много време. Не бяха точно приятели, но определено бяха съмишленици. И все пак по някакъв начин датчанинът беше успял доста бързо да свърже случилото се в Копенхаген с Ордена и със самия него. Той не очакваше, че е останала някаква следа.

Замисли се за Сейбър. Дали не бе проявил невнимание? Или пък е било умишлено?

В съзнанието му отекнаха предупрежденията на Маргарете за Сейбър. Прекалено много свобода, прекалено голямо доверие. Защо помощникът му не се обаждаше? Последната информация бе, че Сейбър е на път към Лондон, през Ротенбург, в търсене на Джордж Хаддад. Беше се обаждал няколко пъти, но без успех. Сейбър му трябваше. И то веднага.

На вратата се почука.

Той прекоси стаята и натисна дръжката.

— Време е да си поприказваме — каза Торвалдсен.

Херман беше на същото мнение.

Торвалдсен влезе и затвори вратата.

— Алфред, нали не говориш сериозно? Имаш ли изобщо представа какво може да предизвикат подобни разкрития?

— Говориш като евреин, Хенрик. И там ти е грешката. Заслепен си от предполагаемите Божии обещания. От така нареченото историческо право.

— Говоря като човек. Кой знае дали Стария завет е истина? Аз лично определено не съм сигурен. Но ислямският свят няма да позволи никакви намеци, че най-свещената земя на света е осквернена от юдаизма. Ще реагират ожесточено.

— Саудитците — заяви Херман — ще имат възможност да преговарят преди разгласяването на каквато и да било информация. Това са нашите условия и ти много добре го знаеш. Насилието ще е по тяхна вина, не по наша. Целта ни е просто печалба. Политическият комитет смята, че можем да постигнем много икономически отстъпки, които да облагодетелстват членовете ни. И аз съм на същото мнение.

— Това е лудост — заяви Торвалдсен.

— И какво смяташ да направиш?

— Каквото е нужно.

— Нямаш сили за такава битка, Хенрик.

— Ще останеш изненадан.

Херман се замисли и реши да го предизвика.

— Може би е по-добре да се замислиш за собственото си положение. Проверих финансите ти. Нямах представа колко малко пари носи стъкларството. Успехът на компанията ти „Аделгаде Гласверкер“ зависи от множество променящи се фактори.

— И ти смяташ, че можеш да повлияеш на тези фактори?

— Сигурен съм, че мога да ти причиня неприятности.

— Богатството ми е равно на твоето.

Херман се усмихна.

— Но за теб е важна репутацията. Немислимо е една от компаниите ти да се провали.

— Можеш да опиташ, Алфред.

Съзнаваше, че и двамата притежават милиарди в евро, по-голямата част от тях натрупани от предшествениците им, които те просто се стараят да запазят. Но и двамата не бяха глупави.

— Нали помниш, че държа дъщеря ти — каза Торвалдсен.

Херман сви рамене.

— А аз държа теб и момчето.

— Наистина ли? И си готов да рискуваш живота й?

Херман все още не бе взел решение за отговора на този въпрос и затова попита:

— За Израел ли става въпрос? Знам, че се смяташ за патриот.

— А аз знам, че ти си фанатик.

Херман се разтрепери от гняв.

— Никога не си ми говорил така.

— Винаги съм бил наясно с чувствата ти, Алфред. Антисемитизмът ти е очевиден. Опитваш се да го прикриваш — в крайна сметка в Ордена има неколцина евреи — но не си много убедителен.

Време беше Херман да сложи край на преструвките.

— Твоята религия създава проблеми. Винаги е създавала.

Торвалдсен сви рамене.

— Не повече от християнството. Ние просто се отказахме от непримиримите си принципи и наблюдавахме, докато християните убиваха в името на възкръсналия Бог.

— Аз не съм религиозен и ти много добре го знаеш, Хенрик. Тук става въпрос за политика и печалби. А що се отнася до евреите в Ордена, те се интересуват от същото. Нито един от тях не изрази несъгласие на събранието. Израел представлява пречка към прогреса. Ционистите се ужасяват от истината.

— Какво имаше предвид, като каза, че християните също ще бъдат замесени?

— Ако открият Александрийската библиотека, ще открият и текстове, изобличаващи цялата измама, която Библията в действителност представлява.

Торвалдсен не беше убеден.

— Няма да ти се удаде лесно.

— Уверявам те, Хенрик, че съм обмислил нещата доста добре.

— Къде се намира Ноктите на орела?

Той погледна датчанина одобрително.

— Много добре. Той обаче е извън твоето влияние.

— Но не и твоето.

Херман реши да бъде пределно ясен.

— Няма да постигнеш нищо. Фактът, че държиш дъщеря ми, не може да ме спре.

— Вероятно трябва да ти обясня положението. Семейството ми преживя нацистката окупация в Дания. Мнозина от нас бяха избити, но и ние убихме много немци. Изправял съм се пред безброй предизвикателства. Изобщо не ме е грижа за Маргарете. Тя е една арогантна, разглезена и глупава жена. Приятелят ми Котън Малоун, синът му и новата ми родина са единственото, което ме интересува. Ако трябва да я убия, ще го направя.

Херман се беше притеснявал за външни заплахи, но най-неотложният проблем се бе появил отвътре. Трябваше да спечели благоволението на този човек. Поне за известно време.

— Мога да ти покажа нещо.

— Трябва да прекратиш тая операция.

— Прекалено много неща са изложени на риск и не става въпрос само за бизнес интересите ни.

— Тогава покажи ми.

— Ще го уредя.

59

Мериленд, 16:50 ч.

Стефани седеше на задната седалка на форд събърбън. До нея беше Касиопея. Профучаха през главната порта, без да спират при въоръжената охрана. Отправиха се на север от Вашингтон към Мериленд. Стефани веднага осъзна къде отиват.

Кемп Дейвид. Мястото за отдих на президента.

Колата мина покрай още пазачи и още един пропускателен пункт и накрая спря пред елегантна дървена къща, потънала в зеленина. Излязоха на прохладния следобеден въздух. Агентът от тайните служби, когото бе видяла в музея, махна и входната врата се отвори.

Президентът Робърт Едуард Даниълс-младши излезе.

Знаеше, че президентът никога не използва рожденото си име. Преди много време беше възприел умалителното Дани. Общителен човек с кънтящ баритон, Дани Даниълс беше благословен с невероятната способност да печели избори. Беше губернатор цели три мандата, а след това и сенатор, преди да се кандидатира за президент. Оттам нататък преизбирането му за втори президентски мандат беше лесно.

— Стефани, радвам се, че дойде — провикна се Даниълс, докато пъргаво слизаше по стълбите на верандата. Президентът беше с джинси, раирана риза и ботуши.

Стефани събра кураж и пристъпи напред.

— Имах ли избор?

— Всъщност не, но наистина се радвам, че дойде. Дочух, че си имала някакви неприятности.

Даниълс се засмя, но Стефани не беше в настроение. Дори лидерът на свободния свят не успя да я разсмее.

— Благодарение на хората ви — отвърна тя.

Той разпери ръце, все едно се предаваше.

— Тепърва предстои да разберем това. Та ти дори още не си чула какво имам да ти кажа. А що се отнася до променения ти външен вид — косата и облеклото — харесват ми.

И без да й остави възможност да отвърне, той се обърна към Касиопея.

— Вие сигурно сте мис Вит. Доста съм слушал за вас. Животът ви ми се струва много вълнуващ. Бих искал да посетя онази крепост, която реконструирате във Франция.

— Тогава трябва да дойдете. Ще ви разведа наоколо.

— Разбрах, че строителните работи се извършват както преди шестстотин години. Невероятно.

Стефани осъзна, че Даниълс всъщност й предава послание. Те са тук, той беше информиран, така че отпусни се.

Добре. Да видим накъде биеше.

— Противно на мнението ти, Стефани — каза Даниълс, — аз не съм идиот.

Седяха в дървени люлеещи столове на предишната веранда. Даниълс енергично се люлееше, а дъските на пода проскърцваха от тежестта на едрото му тяло. Президентът бе висок метър и деветдесет.

— Не си спомням да съм ви наричала идиот — отвърна тя.

— Навремето баща ми казваше на майка ми, че никога не я е наричал кучка в лицето. — Той я изгледа. — Което беше вярно.

Тя не отговори.

— Положих доста усилия, за да те изкарам от онзи музей. Той е едно от любимите ми места. Обожавам самолетите и космоса. Изчел съм всичко за тях като млад. Знаеш ли кое е най-хубавото да си президент? Можеш да наблюдаваш излитането на всеки космически кораб, ако поискаш. — Президентът преметна крак върху крак и се облегна назад. — Имам проблем, Стефани, и то сериозен.

— Значи ставаме двама. В момента съм без работа, а според заместник-съветника ви по националната сигурност, съм под арест. И не ме ли уволнихте именно вие?

— Точно така. Лари ме помоли и аз се съгласих. Но трябваше да го направя, за да можеш да дойдеш тук.

Касиопея се наклони напред.

— Дълго време имах известни съмнения, но сега вече знам. Работите с израелците, нали? Опитвах се да сглобя мозайката, но сега всичко ми се изяснява. Те са дошли при вас.

— Разбрах, че баща ви е един от най-умните мъже в Испания. Създал е финансова империя от нищото. И сега вие я управлявате.

— Което не е една от силните ми страни.

— Чувам обаче, че стреляте отлично, че сте безразсъдно смела и с коефициент на интелигентност на гений.

— Освен това в момента съм замесена в невероятна политическа каша.

Очите на Даниълс се присвиха развеселено.

— Каша, наистина. Права сте, израелците дойдоха при мен. Поизнервени са заради Котън Малоун.

Стефани знаеше, че Даниълс не е безразличен към Малоун. Преди две години Малоун се беше забъркал в съдебен процес за убийство в Мексико Сити. Жертвата на убийството бе наблюдател от Агенцията за борба с наркотиците и бивш съквартирант на Даниълс от колежа. Убийството му бе буквално екзекуция. Стефани беше изпратила Малоун, за да осигури осъдителна присъда, но по време на обедната почивка на съда Малоун се беше озовал насред престрелка, в която бяха загинали мексиканският прокурор и синът на Хенрик Торвалдсен. Малоун бе застрелял убийците и бе получил куршум в рамото, но бе успял да извоюва присъда. Когато беше поискал да се пенсионира по-рано, заради проявената храброст Даниълс лично го беше освободил от военноморския флот.

— Ами вие, сър? — попита тя. — И вие ли сте изнервен от Малоун?

— Сър? За първи път ме наричаш така. Забелязах, че при малкото ни срещи никога не си използвала това обръщение.

— Не подозирах, че сте забелязали.

— Стефани, аз забелязвам изключително много неща. Например преди малко Котън Малоун се обади в офиса на проект „Магелан“. Вие, разбира се, бяхте заети, затова разговорът бе прехвърлен на Брент Грийн по лично нареждане на министъра на правосъдието.

— Мислех, че вече Дейли отговоря за проекта.

— Аз също. Защо Грийн би постъпил така?

— А откъде знаете, че го е направил? — попита Касиопея.

— Телефоните му се подслушват.

Стефани се запита дали беше чула добре.

— Подслушвате телефоните му?

— Точно така. На него и на още няколко души. Да, един от тях е Лари Дейли.

Обля я вълна от нерешителност и тя си наложи да се концентрира. Явно ребусът съдържаше много неизвестни.

— Стефани, цял живот съм работил, за да стигна дотук. Това е пост, на който човек наистина може да промени нещо. А аз се справям добре. Безработицата е най-ниската от трийсет години насам. Инфлация буквално няма. Лихвените проценти са съвсем скромни. Преди две години дори успях да намаля данъците.

— С помощта на Лари Дейли, който държи юздите на Конгреса. Трудно е да загубиш — не можа да се въздържи Стефани. Този човек може и да бе президентът, но в момента нивото й на търпимост беше под нулата.

Даниълс мълчаливо се поклащаше на стола си и се взираше в гъстата гора.

— Помниш ли „Роки III“?

Тя не отговори.

— Обожавам тези филми. Винаги пребиват Роки почти до смърт и зазвучава онази страхотна музика. Тогава той изведнъж сякаш проглежда, събира всичките си сили и пребива противника си.

Тя го слушаше с интерес.

— В „Роки III“ той разбира, че треньорът му Мики е организирал лесни победи. Сигурни печалби. За да може Роки да запази титлата си и да не бъде нараняван. Сталоун изигра ролята си великолепно. Иска да се бие с мистър Ти, но Мики не му разрешава, защото мистър Ти ще го убие. Роки буквално побеснява, когато осъзнава, че е възможно да не е толкова добър, за колкото се смята. Мики, разбира се, умира, и в крайна сметка Роки нокаутира мистър Ти.

В думите на президента се долавяше нотка на уважение.

— Дейли е моят Мики — почти прошепна президентът. — Той организира мачовете ми. А аз съм като Роки. Това не ми харесва.

— А нима не знаехте? — попита тя.

Той поклати глава, а изражението му представляваше странна смесица от любопитство и раздразнение.

— Канех се сам да го изоблича, когато разбрах, че ти провеждаш разследване. Да използваш момиче на повикване? Доста находчиво. Моите хора не проявиха подобно въображение. Трябва да си призная, че когато ми разказаха за това, мнението ми за теб незабавно се промени.

— А откъде разбрахте, че аз съм отзад? — полюбопитства тя.

— Момчетата ми обожават микрофоните и видеото. Така че просто слушаха и наблюдаваха. Знаехме за флашпаметите, както и къде ги крие и просто изчаквахме.

— Разследването беше преди месеци. Защо не го притиснахте тогава?

— А ти?

Отговорът беше очевиден.

— Аз не мога да го уволня, но вие можете.

Даниълс постави и двата си крака върху дъсчения под на верандата и седна на края на стола.

— Скандалът е жестоко нещо, Стефани. Никой в тази държава няма да повярва, че не съм знаел какво прави Дейли. Трябваше да го отстраня, без да оставям следи.

— Тоест най-добре бе Дейли да го свърши сам — обади се Касиопея.

Даниълс я погледна.

— Така щеше да е най-добре. Лари обаче е специалист по оцеляване. И то много добър.

— С какво ви държи? — попита Стефани.

Дързостта й сякаш му се понрави, вместо да го подразни.

— Освен компрометиращите снимки, на които съм с една коза, няма кой знае какво.

Стефани се ухили.

— Не можех да не попитам.

— Така е. Сега разбирам защо говорят така за теб, Стефани. Наистина можеш да вбесиш човек. Какво ще кажеш да се върнем към въпроса ми, който явно и двете не смятате за важен. Защо Брент Грийн е пожелал да говори лично с Котън?

Тя си спомни какво й беше казал Дейли в музея.

— Дейли ми каза, че Брент се опитва да бъде следващият вицепрезидент.

— Което ни води до целта на нашата среща. — Даниълс се облегна и залюля стола си. — Обичам да играя ролята на доброто старо момче. Това е част от възпитанието ми сред хълмовете на Тенеси. И една от причините да обичам Кемп Дейвид. Напомня ми за дома. Сега обаче е време да бъда президент. Някой е получил достъп до секретните ни досиета и е успял да надникне в Александрийската връзка. След това въпросните лица са предали информацията на две чужди правителства, които в момента са в истерия. Израелците са бесни. Признавам, на пръв поглед изглежда, сякаш сме се хванали за гушите. Честно казано обаче, аз харесвам тези хора. И никой, абсолютно никой няма да закача Израел по време на моя мандат. За съжаление някои хора от администрацията ми мислят другояче.

Стефани искаше да попита кого точно има предвид, но реши да го остави да говори.

— Някой е задвижил нещо тук, нещо, което започна с отвличането на сина на Котън Малоун. За щастие, що се отнася до Малоун, тези хора нямат никаква представа с кого са се захванали. Той ще ги побърка. Което пък ни дава възможност да си изясним нещата. Един мой чичо навремето казваше: „Искаш да убиеш змия? Лесна работа. Запалваш храсталака, където се крие и изчакваш да изпълзи. Тогава просто й отсичаш главата“. Точно това ще направим и ние.

Касиопея поклати глава.

— Както споменах, господин президент, забърква се голяма каша. Замесена съм в нея само от ден-два, но вече загубих представа кой казва истината.

— Включително и аз ли?

Касиопея присви изумруденозелените си очи.

— Включително и вие.

— Това е добре. Човек трябва да е подозрителен. — В гласа му се долавяше искреност. — Имам нужда от помощта ни. Ето защо те уволних, Стефани. Трябваше да имаш свобода. И сега я имаш.

— Свобода за какво?

— Да намериш моя предател.

60

Виена, 23:20 ч.

Торвалдсен поведе Гари към долния етаж на замъка. Не се беше чувал с Алфред Херман след краткия им разговор. Гари бе прекарал вечерта с няколко от останалите гости. Двама от членовете бяха довели децата си и Херман беше организирал да вечерят в оранжерията отзад.

— Беше страхотно — каза Гари. — Пеперудите кацат буквално в чинията ти.

Самият Торвалдсен беше посещавал павилиона с пеперудите няколко пъти и мястото го беше очаровало. Дори се беше замислил да построи подобно помещение в Кристиангаде.

— Те са изключителни създания, но изискват огромни грижи.

— Там е като в тропическа гора.

И двамата не можеха да заспят. Очевидно Гари също беше нощна птица. Отправиха се към библиотеката на Херман.

Торвалдсен беше чул, че Синия стол възнамерява да се срещне с Икономическия комитет. Дискусиите щяха да продължат известно време, което щеше да му даде възможност да се подготви добре. Утрешното заседание щеше да е от решаващо значение. Дебатите трябваше да бъдат точни и целенасочени. Всички щяха да си тръгнат в неделя. Срещите им никога не се проточваха. Администрацията и комитетите свеждаха въпросите за разглеждане само до тези, които изискваха гласуване. Темите за обсъждане се представяха, дискутираха и решаваха. Целите на Ордена се формулираха чак до пролетта.

Следователно той трябваше да се подготви.

Огромната библиотека беше на два етажа, облицована с лъскава орехова ламперия. Камина от черен мрамор заемаше едната стена, а над нея висеше френски гоблен. От пода до тавана на останалите три стени бяха вградени рафтове, а рисуваният таван сякаш водеше към небето.

Спираловидно стълбище се виеше към рафтовете на втория етаж. Торвалдсен се хвана за гладкия метален парапет и бавно се изкачи по стъпалата.

— Какво правим тук? — попита Гари, когато стигнаха горния етаж.

— Искам да прочета нещо.

Чувал бе за най-ценния шкаф в библиотеката на Херман, в който била изложен великолепен екземпляр на Библията. Херман се хвалеше, че това е едно от първите издания. Торвалдсен се приближи и се възхити на красивата корица.

— Библията е била първата отпечатана книга през петнайсети век. Гутенберг е отпечатал много Библии. Ето една от тях. Както вечерта казах, не е зле да я прочетеш.

Гари се вгледа в книгата и Торвалдсен осъзна, че момчето не може да оцени значението й.

— Думите в нея са променили хода на човешката история. Те са повлияли на социалното развитие на човечеството и са изковали политически системи. Библията и Коранът вероятно са най-важните книги на планетата.

— Как е възможно думите да са толкова важни?

— Не става въпрос просто за думите, Гари. Важно е какво правим с тях. След като Гутенберг изобретил печатарската преса, книгите бързо се разпространили. Не били евтини, но към 1500 година вече били нещо обичайно. По-големият достъп до информация означавал повече разногласия, повече информирани дискусии, повече критики към властта. Информацията променила света. — Той посочи Библията. — И тази книга променила всичко.

Той внимателно отгърна корицата.

— На какъв език е? — попита Гари.

— На латински. — Торвалдсен зашари с поглед по текста.

— Можеш ли да го четеш?

Торвалдсен се усмихна на недоверчивостта в гласа му.

— Научих се като дете. — Той потупа гърдите на момчето. — Ти също трябва да се научиш.

— И за какво ми е?

— Ще можеш да прочетеш тази Библия например. — Той посочи съдържанието. — Трийсет и девет книги. Евреите почитат първите пет. Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. В тях се разказва за древния народ на Израел, от създаването на света, през великия потоп, излизането им от Египет, скитанията из пустинята, та чак до получаването на Божиите заповеди от Мойсей при планината Синай. Истинска епопея.

Знаеше, че за евреите тези писания бяха от огромно значение. Както и следващият раздел, пророците — Йов, Съдии, Самуил, Царства — които пресъздават историята на израилтяните от пресичането на река Йордан до завземането на Ханаан, създаването и падането на множеството им царства и поражението им от асирийците и вавилонците.

— Тези книги — обясни той на Гари — ни разказват историята за хората на Израел хилядолетия преди Христа. Те са народ, чиято съдба е пряко свързана с Бог и неговите слова.

— Но това е било преди много време, нали?

Той кимна.

— Преди четири хиляди години. И въпреки това арабите и евреите непрестанно воюват, за да докажат истинността на тези слова.

Той бавно прелисти Битие и откри абзаца, за който беше дошъл.

— И рече Господ на Аврама, след като Лот се отдели от него: дигни очи и от мястото, дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека. — Торвалдсен замълча. — Тези думи са коствали живота на милиони.

Той мълчаливо прочете още веднъж петте най-важни думи.

— Какво означава това?

Той се вгледа в момчето. Колко пъти Кай му беше задавал същия въпрос? Синът му беше научил латински, беше прочел Библията и беше изповядвал вярата им. Беше добър човек, но беше станал жертва на безсмислена жестокост.

— Важна е истината — отговори той повече на себе си, отколкото на Гари.

От мястото, дето си сега.

— Имаш ли новини от татко? — попита Гари.

Той погледна момчето и поклати глава.

— Нито дума. Той търси нещо подобно на мястото, в което се намираме. Библиотека, която пази ключа към разгадаването на тези библейски думи.

Някакво движение на долния етаж привлече вниманието му. Вратата на библиотеката се отвори и отвън долетяха гласове. Той веднага разпозна единия — беше на Алфред Херман.

Направи знак на момчето и двамата се отправиха към нишата на един прозорец, където горните рафтове прекъсваха. Долният етаж бе слабо осветен от няколко отделни лампи, а горният — от вградени в тавана лампи. Даде знак на Гари да мълчи. Момчето кимна.

Торвалдсен се ослуша.

Човекът с Херман говореше на английски.

Американец.

— Това е важно, Алфред. Всъщност много повече от важно е. То е от първостепенно значение.

— Съзнавам положението ви — отвърна Херман. — Но то не е по-съдбоносно от нашето.

— Малоун е на път към Синай. Ти каза, че всичко ще е наред.

— И наистина ще бъде. Да ти налея ли малко коняк?

— Да не се опитваш да ме успокоиш?

— Опитвам се да ти налея коняк.

Торвалдсен направи знак на Гари да не мърда и се отдели от нишата, за да погледне набързо над металния парапет. Под него стоеше Алфред Херман и с декантер в ръка. До него стоеше по-млад мъж, вероятно в средата на петдесетте, облечен в тъмен костюм. Главата му беше увенчана с гъста руса коса. Беше гладко избръснат и изглеждаше доста енергичен и в същото време невинен — идеален за модел на някой портретист или пък за актьор.

Което не беше далеч от истината.

Торвалдсен познаваше този мъж.

Беше вицепрезидентът на Съединените щати.

61

Кемп Дейвид, Мериленд

Стефани регистрира думите на президента:

— Как така вашият предател?

Даниълс я погледна разтревожено.

— Някой в това правителство си играе с мен. Прокарва собствената си политика, опитва се да постигне собствените си цели, сякаш смята, че съм или прекалено мързелив и апатичен, или прекалено глупав, за да осъзная какво става. Не е нужно да си гений, за да разбереш кой е подстрекателят. Моят така наречен лоялен вицепрезидент. Той е един амбициозен негодник.

— Господин президент… — започна тя.

— А, това също го казваш за първи път — „господин президент“. Вероятно отношенията ни търпят развитие.

— Имам известни резерви по отношение на вас и вашата администрация.

— Това е проблемът на бюрократите. Американските политици идват и си отиват. Но вие оставате завинаги. Което означава, че имате база за сравнение. За мое съжаление, Стефани, ти явно ще се окажеш права в този случай. Заобиколен съм от предатели. Вицепрезидентът толкова много иска да заеме поста ми, че едва се контролира. За целта дори е готов да направи сделка с дявола. — Даниълс замълча, но тя не прекъсна мислите му. — Орденът на Златното руно.

Добре ли беше чула?

— Той е там, в този момент. На среща с техния ръководител. Мъж на име Алфред Херман.

Явно беше подценила сериозно Дани Даниълс. Както и Брент Грийн. И двамата бяха доста информирани. Касиопея се поклащаше на стола, но Стефани забеляза, че тя слуша внимателно. Беше й разказвала за Ордена.

— Баща ми беше член на този Орден — каза Касиопея.

Това не го бе споменала по време на разговора им.

— Години наред двамата с Хенрик посещаваха събранията им заедно. Аз обаче предпочетох да не продължа да членувам след смъртта му.

— Добър ход — отвърна Даниълс. — Групичката им се свързва с множество конфликти в света. Те са доста обиграни. Никога не оставят следи. Разбира се, ключовите играчи обикновено намират смъртта си. Като всяка добра банда, си имат силов играч. Мъж с прозвище Ноктите на орела. Типично по европейски. Наемен убиец с впечатляваща титла. Точно те отвлякоха момчето на Малоун.

— И вие ни казвате това едва сега?

— Да, Стефани, казвам ви го сега. Едно от предимствата да си лидер на свободния свят е, че мога да казвам каквото си поискам. — Той й хвърли изпитателен поглед. — Тук се случват много неща. При това бързо. От всички страни. Направих най-доброто предвид обстоятелствата.

Тя се върна на въпроса.

— Какво прави вицепрезидентът при Синия стол?

— Синия стол? Радвам се, че ти също си информирана. Надявах се да е така. Продава душата си. Орденът се стреми с всякакви средства да се добере до Александрийската библиотека. Търсят доказателства за някаква теория и въпреки че смятах цялата история за странна, очевидно нещата не са толкова прости.

— Какво казват израелците? — попита Касиопея.

— Не искат нищо да бъде разкрито. И точка по въпроса. Искат да оставим нещата така. Изглежда, Орденът е доил саудитското кралско семейство от десетилетия насам и сега са решили да обърнат всичко наопаки. Да настроят арабите и евреите едни срещу други. Всъщност планът им не е лош. Ние също сме постъпвали така. Но напрежението ще ескалира. Никой не може да предвиди как ще постъпят фанатиците, независимо дали са араби, израелци или — той замълча… — американци.

— Какво искате да направя? — попита Стефани.

— Нека първо ти кажа още нещо, което не знаеш. Котън се е обадил още веднъж на Грийн. Искал му е услуга. Грийн е дал разрешение военен самолет да транспортира самия Малоун, бившата му съпруга и още един мъж до — ако щете, вярвайте — Синай. В момента летят. Нашето предположение е, че третият човек е наемният убиец. Освен това Малоун е поискал от Грийн проверка на самоличността на този човек — което, между другото, министърът на правосъдието съзнателно е забравил. Не е направил никакво проучване. Ето защо проверката извършихме ние. Котън е дал името Джеймс Макколъм. Описанието не съвпада, но човек с това име съществува и той е бивш военен от специалните части, който в момента е наемник на свободна практика. Има подходяща биография, за да работи за Ордена, не смятате ли?

— Как се е свързал с Малоун? — попита Касиопея.

Даниълс сви рамене.

— Нямам представа, но съм доволен, че точно Котън е с него. За съжаление обаче няма как да му помогнем.

— Можем да проследим полета им — предложи Касиопея.

Президентът поклати глава.

— Няма начин. Не трябва да допускаме някой да разбере, че сме замесени. Искам да открия моите предатели. А за целта трябва да си мълчим.

— А финалистите са — каза тя — Лари Дейли и Брент Грийн.

Даниълс се засмя.

— Победителят в това състезание получава билет за затвора с всички включени разходи. Но не и преди лично да го изритам отзад.

Явно бе възвърнал навика си да раздава разпореждания.

— Вие двете сте единственото, с което разполагам, за да открия отговора на загадката. Не мога да замеся нито една друга агенция по очевидни причини. Позволих на всичко това да се даде ход, за да мога да ти предоставя възможност, Стефани. Знаех, че си надушила нещо за Дейли, но, слава богу, не си действала. Сега трябва заедно да открием истината.

— Наистина ли смятате, че министърът на правосъдието е замесен? — попита Касиопея.

— Нямам представа. Брент играе ролята на светец изключително добре и е възможно да е богобоязлив и религиозен християнин. Но също така е човек, който не би искал да напусне влиятелния си пост и да стане „консултант“ в някоя вашингтонска юридическа кантора. Затова и остана през втория мандат. По дяволите, всички останали напуснаха кораба — добавиха към биографията си важния правителствен опит и извлякоха облаги от връзките си. Но не и Брент.

Стефани почувства, че трябва да го защити:

— Той ми спомена, че е допуснал изтичане на информация за Александрийската връзка, защото сам е търсел предателя.

— По дяволите, възможно е. Не знам. Това, което знам, е, че заместник-съветникът по националната сигурност е подкупвал Конгреса. Вицепрезидентът ми крои планове с един от най-богатите мъже в света. А две нации в Близкия изток, които по принцип се ненавиждат, в момента работят заедно, за да предотвратят откриването на библиотека отпреди хиляда и петстотин години. Това като че ли е всичко, нали, Стефани?

— Да, господин президент, схващаме положението.

— Тогава намерете предателя.

— И как предлагате да го направим?

Той се усмихна на решителността й.

— Доста мислих по въпроса. Нека първо хапнем нещо, после идете да поспите. Изглеждате изморени. Тук сте в безопасност.

— Не можем да чакаме до сутринта — отвърна тя.

— Ще се наложи. Знаеш ли как овесът увира най-добре? Когато го оставиш да къкри на котлона със затворен капак. Така твърдите зрънца се превръщат в божествена закуска. Ще оставим цялата работа да покъкри няколко часа и тогава ще ви разкажа какво съм намислил.

62

Виена

Торвалдсен се върна на пръсти в нишата, но продължи да слуша напрегнато разговора на долния етаж. Присъствието на американския вицепрезидент в замъка на Херман разкриваше множество нови възможности. Старият човек погледна Гари и сложи пръст пред устните си. Момчето трябваше да мълчи.

От долния етаж се чу подрънкване на стъкло.

— За нашето приятелство — каза Херман.

— Точно това харесвам у теб, Алфред. Лоялността. Днес тя не се среща често.

— Вероятно твоят шеф мисли същото.

Другият мъж се засмя.

— Даниълс е глупак. Има прекалено опростенчески поглед към живота и целия свят.

— А ти смяташ ли се за лоялен?

— Абсолютно. Преживял съм пет години с Дани Даниълс. Вършех точно това, което той искаше. Усмихвах се. Защитавах го. Но повече не мога да го понасям. Американците също.

— Надявам се да не си пропилял времето си напразно.

— През всичките години изграждах коалиции. Създавах познанства и приятелства. Изглаждах отношенията с враговете. Имам всичко, което ми трябва…

— Освен пари.

— Не бих казал. Имам достатъчно длъжници, за да задвижа нещата. А и арабските ми приятели са доста щедри.

— Орденът също оценява усилията на хората, които го поддържат. Твоят президент не е особено приятелски настроен към световния бизнес. Изглежда, го привличат митническите тарифи, търговските ограничения и откритото банкиране.

— Това е отделен проблем. Уверявам те, че мнозина във Вашингтон са на съвсем различно мнение.

Шумът от долния етаж подсказваше, че двамата мъже сядат. Торвалдсен се приближи до парапета. Херман седеше на стол, а вицепрезидентът бе седнал в едно от креслата. И двамата държаха питиета.

— Израел се опитва да разбере какво се случва — каза вицепремиерът. — Знаят, че връзката е разкрита.

— И аз знам — кимна Херман. — Впрочем имам съдружник, който се занимава с този въпрос.

— Началникът на кабинета ми твърди, че израелски разузнавачески екип е изчезнал в Германия, а един служител от Външно министерство бил открит мъртъв в Ротенбург след подозрение, че е продавал информация. Изпратили са екип убийци в Лондон. Най-странното е, че от Тел Авив всъщност искаха ние да разберем.

— Знам и това, приятелю мой.

— Тогава сигурно знаеш и че един от бившите ни агенти, Котън Малоун, е на път за Синай с бившата си съпруга и с още един мъж.

Настъпи тишина.

— Любопитно ни бе кой е този човек и затова изследвахме отпечатъците, които е оставил върху едно от перилата, докато се е качвал на военния самолет в Лисабон. Американец. Джеймс Макколъм. Чувал ли си за него?

— Псевдонимът му е Доминик Сейбър. Работи за нас.

— И понеже ти също си мой приятел, Алфред, с цялото си уважение ще ти кажа, че си пълен нещастник. Видях го в очите ти. Изобщо не знаеше, че твоят човек е на път за Синай.

Отново мълчание.

— Той не е длъжен да ме държи в течение. Интересуват ме единствено резултатите.

— Е, тогава кажи ми какво прави той с Котън Малоун и ще открие ли тази библиотека.

— Значи, казваш, Синайският полуостров. Определено се намират на място, което прави подобно откритие вероятно. Достатъчно близо до Александрия, за да се осъществява преносът на ръкописи по онова време, но същевременно и достатъчно изолирано. Там са съществували търговски пътища много преди и след Христа. Фараоните са прокопавали земите в търсене на мед и тюркоази. Древен Египет е познавал Синайския полуостров доста добре.

— А ти явно познаваш историята доста добре.

— Знанията са полезно нещо. Особено тук.

— Алфред, не правим някакво интелектуално упражнение. Опитвам се коренно да променя външната политика на Америка. Двамата с Даниълс сме спорили по въпроса. Сега мога да направя нещо. Време е да окажем на арабите същото внимание, което винаги сме засвидетелствали на Израел. И като теб аз също се интересувам само от резултатите. Ти и колегите ти искате печалба. Аз искам власт.

— И освен това искаме ти да поемеш поста.

— Кажи ми тогава, Алфред, кога трябва да умре президентът на Съединените щати?

Ледени тръпки пробягаха по приведения гръб на Торвалдсен, когато думите достигнаха до съзнанието му.

— Изглежда, си мислил по тази идея — отбеляза Херман.

— Успя да ме убедиш.

— Всичко вече е уредено — отвърна Херман. — Необявеното пътуване на Даниълс до Кабул ще завърши драматично.

— Веднага щом излети — каза вицепрезидентът, — ще ви уведомя по уточнените канали. Засега намеренията му са да тръгне следващия четвъртък. Само четирима души знаят. Той, аз и двамата началници на кабинетите ни. Дори афганистанският президент не знае за посещението. Ще му бъде съобщено непосредствено преди кацането им. Цялата идея е на отдела за връзки с обществеността към Белия дом. Вдигане на рейтинга с едно вдъхновяващо пътуване до бойното поле.

— Оръжията вече са там — каза Херман. — Сделката е направена с един от главните заместници на Бин Ладен. Той бе силно поласкан. Ще бъде първият им значителен удар срещу Америка от няколко години насам. Работили сме с тези дяволи и преди, винаги от разстояние и с предпазливост, но всеки път успешно.

— Все още имам известни резерви по отношение на това арабите да убият Даниълс. Но приятелите ми в Арабия ми казват, че на повечето от тях също им е писнало от Бин Ладен. С удоволствие биха го отстранили. Странното му поведение неимоверно усложнява новия световен ред. Просто не желаят да играят с нас, щом нещата стоят „както го искат израелците“. Но с отстраняването на Даниълс и промяната в политиката те ще се присъединят към нас в търсенето на Бин Ладен.

— Политическият комитет смята, че арабите ще са повече от склонни да преговарят.

— Нима и те знаят? — попита вицепрезидентът изумено.

— Разбира се, че не. Просто разработват различни сценарии, а промяната в американската политика е само един от тях. Отдавна чакахме това да се случи.

— Добре, Алфред, но нали знаеш какво ме тревожи?

Херман се подсмихна.

— Няма да има следи. Пратениците, които са договорили сделката с Бин Ладен, ще отидат при Аллах още следващата седмица. Сътрудникът, за когото ти споменах, лично ще се заеме. Никой няма да може да бъде свързан с нищо. Никакви следи.

— Явно имаш голямо доверие на този човек — отбеляза вицепрезидентът.

— Никога не ни е разочаровал.

— Важно е да не започне сега. Аз ще бъда в Чикаго в деня на заминаването на Даниълс. Белият дом няма да съобщи нищо. Все едно президентът си е във Вашингтон и работи и изведнъж се появява по новините в Афганистан. Тогава ще ме скрият, докато той се върне. Стандартна процедура след Единайсети септември.

— Какво ще правиш, след като свалят самолета? — попита Херман.

— Ще положа клетва и ще управлявам през следващите три години. След това ще се кандидатирам за още четири и после се махам.

— Искам да знаеш, че ако открием изгубената библиотека, планът, който ние сме изготвили, веднага ще влезе в действие.

— И още как. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва напълно да объркаме Израел и арабите. Аз ще ги лаская, вие ще ги предизвиквате. Саудитците ще бъдат принудени да преговарят. Не могат да си позволят хаос в страната. Аз също искам цените на петрола да се понижат. Няколко долара на барел ще променят брутния ни вътрешен продукт с милиарди. Ще мобилизирам Америка да си отмъсти за смъртта на Даниълс. И никой няма да спори с мен по този въпрос. Целият свят ще се присъедини към нас. Арабите ще ни се умилкват, ще се молят да ни станат приятели. Това е моментът, в който и те ще се присъединят, и така всички печелим.

— Политическият комитет смята, че ще настъпи глобална нестабилност.

— Кой го е грижа? Моите гласоподаватели ще са освирепели от ярост. Нищо не зарежда с положителна енергия американците повече от едно сплотяване около знамето. А аз възнамерявам да ръководя този процес през следващите седем години. Арабите са търговци. Ще осъзнаят, че времето да си сътрудничим, е настъпило, особено ако това причинява някакви вреди на Израел.

— Добре си обмислил всичко.

— Не съм мислил за нищо друго през последните няколко месеца. Опитах се да накарам Даниълс да промени мнението си, но стане ли въпрос за Израел, той отказва да отстъпи. Тази проклета нация с население колкото един американски окръг може да ни съсипе. Аз обаче не възнамерявам да им го позволя.

— Когато се видим следващия път, ще бъдеш президент на Съединените щати.

— Алфред, освен терористите, които лично ще извършат атентата, двамата с теб сме единствените в света, които знаят. Лично съм се погрижил.

— Аз също.

— Тогава да действаме и да се наслаждаваме на отплатата.

63

Херман се опитваше да прецени мъжа срещу себе си. Да, той бе вицепрезидентът на Съединените щати, но не се различаваше от стотиците други политически играчи, които бе купувал и продавал из целия свят — мъже и жени, жадни за власт и лишени от съвест. Американците се биеха в гърдите, че са над тези неща, но никой, вкусил възможностите на властта, не можеше да им устои. Мъжът, седнал срещу него в библиотеката му, не правеше изключение. Говореше за благородни политически цели и промяна на външната политика, но беше готов да предаде страната си, президента си и самия себе си.

И слава богу.

Орденът на Златното руно процъфтяваше от липсата на морал у хората.

— Алфред — казваше той, — бъди откровен с мен. Наистина ли съществуват доказателства, че Израел не може да има библейски претенции към Светите земи?

— Разбира се. Старият завет е бил основен обект на изследвания в Александрийската библиотека. Появилият се към края на съществуването на библиотеката Нов завет също бил подробно анализиран. Знаем това от съществуващите ръкописи. Можем логично да предположим, че както текстовете, така и анализите на Библията на оригиналния староеврейски език все още съществуват.

Той си спомни какво му беше съобщил Сейбър от Ротенбург. Израелците бяха убили трима. Всеки от тях бе посетен от Пазител. Всеки бе изследвал Стария завет. Самият Хаддад беше получил покана. Защо иначе биха му оказвали подобна чест? И защо Израел бе убил палестинеца?

Трябваше да има някаква връзка.

— Наскоро бях в Англия — каза вицепрезидентът, — където ми показаха Синайската Библия. Увериха ме, че е от четвърти век, един от най-старите запазени екземпляри на Стария завет. Написана е на гръцки.

— Чудесен пример — отвърна Херман. — Знаеш ли историята?

— Отчасти.

Херман разказа на госта си за немския учен Тишендорф, който през 1844 г. обикалял Изтока в търсене на стари ръкописи. Той посетил манастира „Света Екатерина“ в Синай и докато го разглеждал, забелязал кошница с четирийсет и три пожълтели страници, изписани на древногръцки. Монасите му казали, че смятат да ги използват за огъня, както много други преди тях. Тишендорф им доказал, че страниците са от Библията, и те му разрешили да ги вземе. Петнайсет години по-късно се върнал в манастира от името на руския цар. Показали му останалите библейски страници и той успял да ги върне в Русия. В крайна сметка след революцията комунистите продали ръкописа на англичаните, които го съхраняват до ден-днешен.

— Синайската Библия — продължи Херман — е един от най-старите съществуващи ръкописи. Някои смятат, че самият Константин е поръчал написването й. Но тя е на гръцки, което означава, че е била преведена от староеврейски от някой напълно неизвестен автор от също толкова неизвестен оригинал.

Монасите от „Света Екатерина“ все още не са се примирили, че след повече от сто години така и не са им върнали Библията. Десетилетия наред пишат молби до Съединените щати да се намесят. Точно затова отидох да видя въпросния документ. Исках да разбера за какво е целият този шум.

Възхищавам се на Тишендорф, че е успял да вземе ръкописа. Монасите са щели или да го изгорят, или да го оставят да изгние. За съжаление много от източниците ни на знание са застигнати от подобна участ. Надяваме се единствено, че Пазителите са били по-предпазливи.

— Ти май наистина вярваш в тия работи?

Херман се замисли дали да продължи. Нещата се развиваха доста бързо и този мъж, който скоро щеше да стане президент, трябваше да осъзнае ситуацията.

Изправи се.

— Ще ти покажа нещо.

Торвалдсен се разтревожи, когато Алфред Херман се изправи и остави питието си на масата. Той рискува да погледне надолу и видя, че австриецът води вицепрезидента към спираловидната стълба. Бързо обходи с поглед пътеката между рафтовете на горния етаж и осъзна, че няма друг изход надолу. На останалите три стени също имаше няколко прозоречни ниши, но нямаше как двамата с Гари да се скрият в тях.

Щяха да ги забележат веднага.

За щастие Херман и вицепрезидентът подминаха стълбите и спряха пред една стъклена витрина.

Херман посочи осветената витрина. Вътре лежеше старинен сборник с ръкописи, чиято дървена обложка беше надупчена от дървояди.

— Този ръкопис също датира от четвърти век. Представлява трактат върху ранните църковни учения и е написан от самия Августин. Баща ми го купил преди няколко десетилетия. Няма никаква историческа стойност, тъй като съществуват негови копия, но изглежда наистина впечатляващо.

Той се пресегна и натисна някакъв бутон, маскиран като един от винтовете от неръждаема стомана. Горната третина на витрината се отдели от останалата част. Вътре лежаха девет листа тънък папирус.

— Тези листове обаче са доста ценни. Те също са купени от баща ми преди десетилетия от същия човек, който му е продал и сборника. Някои от тях са написани от Евсевий Йероним Софроний, живял през четвърти и пети век. Велик църковен деятел. Превел Библията от староеврейски на латински. Неговата Библия се нарича Вулгата. Историята го познава под друго име. Йероним.

— Интересен човек си ти, Алфред. Вълнуват те всякакви странности. Какво значение биха могли да имат днес тези смачкани стари листове?

— Уверявам те, имат огромно значение. Толкова голямо, че би могло да промени мисленето ни. Част от тях също са били написани от Августин. Това са писма между Йероним и Августин. — Той забеляза, че американецът все още не изглежда достатъчно заинтригуван.

— Имали са поща по онова време, така ли?

— Най-ранна форма на поща. Пътници, тръгнали в подходящата посока, се съгласявали да вземат писма и пакети. Някои от най-запазените документи от онова време са писма.

— Е, това вече е интересно.

Херман стигна до същността на въпроса.

— Питал ли си се някога как е създадена Библията?

— Всъщност не.

— Ами ако цялата Библия е една лъжа?

— Това е въпрос на вяра, Алфред. Какво значение има?

— Има огромно значение. Представи си, че ранните църковни отци — мъже като Йероним и Августин, които формирали религиозното мислене — били решили да променят всичко. Помниш ли кога са живели те? Четиристотин години след Христа, много след като Константин признал за равноправна новата християнска религия, по време, когато укрепващата църква елиминирала всички философии, опровергаващи ученията й. Създавал се Новият завет. Различни евангелия оформяли единно послание, в основата на което било учението, че Господ е милостив и опрощаващ и че Христос бил дошъл. Но съществувал и Старият завет. Евреите продължавали да го използват. Християните също искали той да бъде част от религията им. За късмет на онези църковни отци текстовете на Стария завет били малобройни и всички били написани на староеврейски.

— Но нали каза, че Йероним превел Библията на латински.

— Точно в това е въпросът. — Той пъхна ръка в рамката и извади един потъмнял лист. — Тези са написани на латински, езикът от времето на Йероним.

Под пергаментите имаше изписани на машина страници. Той извади и тях.

— Поръчах да преведат страниците. От трима различни експерти, за да съм сигурен в превода. Ще ти прочета нещо и ще разбереш какво имам предвид.

Херман спря и погледна вицепрезидента.

— Йероним писал това писмо на Августин, докато превеждал Стария завет на латински. А сега нека ти прочета какво е писал Августин на Йероним.

Той взе друг лист.

— Да не би да твърдиш, че съзнателно са променили Стария завет? — попита вицепрезидентът.

— Естествено, че са го променили. Само тази забележка за Йерусалим е достатъчно добър пример. Преводът на Йероним, който се приема и до днес, обозначава Йерусалим като град. В превода на Царства Йероним пише: Йерусалим, градът, който избрах. И това напълно противоречи на написаното от Йероним в писмото: Йерусалим, града, който избрах там. Разликата е огромна, не мислиш ли? А това описание на Йерусалим е използвано в целия превод на Йероним. Йерусалим от Стария завет се е превърнал в град в Палестина, защото Йероним го е превел така.

— Това е лудост, Алфред. Никой няма да го приеме.

— Не е нужно някой да го приеме. Но щом доказателствата бъдат открити, никой няма да може да го отрече.

— Какви доказателства?

— Ръкопис на Стария завет, написан преди Христа, би трябвало да е достатъчен. Тогава бихме могли да прочетем думите, без да са пречупени през християнската призма.

— Пожелавам ти успех.

— Знаеш ли какво? Оставям управляването на Америка на теб, а ти остави преводите на мен.

Торвалдсен видя как Херман поставя листовете обратно и затваря тайника. Мъжете постояха още малко и после напуснаха библиотеката. Беше вече късно, но на Торвалдсен не му се спеше.

— Ще убият президента — нервно изрече Гари.

— Знам. Ела, трябва да тръгваме.

Те слязоха по спираловидната стълба.

Лампите все още светеха. Торвалдсен си спомни как Херман се хвалеше, че в библиотеката му има над двайсет и пет хиляди книги, много от които първи издания, на стотици години.

Той поведе Гари към витрината със сборника. Момчето не беше видяло ръкописите. Торвалдсен протегна ръка и потърси някакъв бутон от вътрешната страна на шкафа, но не откри нищо. Трудно му бе да се наведе. Едно от неудобствата на гръбначното изкривяване.

— Какво търсиш? — попита Гари.

— Тази витрина трябва да се отваря по някакъв начин. Я погледни дали отдолу няма бутон.

Гари коленичи и огледа долната част.

— Надали е нещо очевидно. — Торвалдсен хвърли един поглед към вратата, надявайки се никой да не влезе. — Откри ли нещо?

Чу се щракване и една трета от шкафа се отвори. Гари се изправи.

— Беше един от винтовете. Доста хитро. Ако не го пробваш, никога няма да се досетиш.

— Браво.

Торвалдсен откри тайника и видя листовете. Преброи ги. Бяха девет. Огледа рафтовете с книги, забеляза няколко големи атласа и ги посочи.

— Донеси ми една от тези книги.

Гари взе един том. Торвалдсен внимателно пъхна папирусите и преводите между страниците и отново затвори витрината.

— Какви бяха тия неща? — попита Гари.

— За тях дойдохме, надявам се.

64

Петък, 7 октомври, 9:15 ч.

Малоун се облегна на преградата в огромния C-130 на военновъздушните сили. Брент Грийн бе действал светкавично и ги беше качил на товарен полет от Англия за Афганистан. Кацането на военновъздушна база „Монтихо“ в Лисабон заради предполагаема повреда им бе осигурило възможността да се качат незабелязано. На самолета намериха резервно облекло — сега Малоун, Пам и Макколъм бяха облечени във военни униформи в преливащи нюанси на бежово, зелено и кафяво, бяха обути в ботуши за пустинен преход и на гърбовете си носеха парашути. Парашутът бе притеснил Пам, но тя прие обяснението, че е част от стандартното оборудване.

Полетът от Лисабон до Синай беше осем часа и той успя да поспи малко. Припомни си без никакви сантименталности други полети с други самолети и мирисът на гориво във въздуха му навя спомени за времето, когато беше млад. Тогава рядко се свърташе вкъщи. И беше допуснал грешки, от които още го болеше.

Първите три часа от полета очевидно не се бяха понравили на Пам, което беше разбираемо, тъй като удобството бе последна грижа на военновъздушните сили. Накрая обаче и тя заспа.

Макколъм беше друг случай. Той веднага се беше почувствал като у дома си, надявайки парашута с професионална точност. Вероятно наистина беше бивш агент от специалните служби. Грийн не беше споменал нищо за миналото на Макколъм, но всякаква информация за него скоро вече нямаше да има особено значение. След малко щяха да бъдат високо в небето, откъснати от целия свят.

Той погледна през прозореца. Под тях във всички посоки се простираше прашна гола земя, тук-там се виждаше по някое плато, което постепенно се изкачваше нагоре, където Синайският полуостров се стесняваше и изригваше в назъбени, сиво-кафяви гранитни планини с червени жилки. Предполагаше се, че горящият храст и явяването на Йехова са се случили именно тук. Необятната и страшна пустош на Изход. Векове наред монаси и отшелници я бяха предпочитали за свое убежище, сякаш самотата би ги доближила до небето. Възможно беше. Той изненадващо се сети за Сартр и пиесата му „При закрити врати“.

Адът — това са другите.

Отмести поглед от прозорчето и видя как Макколъм се отдалечава от товарното отделение, приближава се към него и сяда на алуминиевата рамка. Пам спеше на отсрещната страна. Малоун се радваше на войнишкия обяд — пържола с гъби — и отпиваше от бутилката минерална вода.

— Ти яде ли? — попита той Макколъм.

— Да, докато спеше. Пилешка фахита. Не беше лошо. Добре си спомням армейската храна.

— Наистина изглеждаш като у дома си.

— Бил съм тук, правил съм го и преди.

И двамата бяха свалили тапите за уши, които и без това не успяваха да заглушат непрестанния тътен на двигателите. Самолетът беше пълен с палети с резервни части за самолети, предвидени за Афганистан. Малоун предполагаше, че всяка седмица има подобни полети. Преди години доставките зависели от коне, вагони и камиони, сега небето и морето предлагаха най-бързите и най-безопасни маршрути.

— Ти също изглеждаш, сякаш си бил тук и преди — каза Макколъм.

— Спомням си някои неща.

Въпреки че Макколъм им бе помогнал да се измъкнат невредими от Белем, Малоун внимаваше какво говори. Мъжът отсреща продължаваше да бъде загадка. И убиваше с експертна точност и без никакви угризения. Единственото, което го спасяваше, беше, че държи текста, който представляваше ключът към Пътя на героя.

— Имаш доста добри връзки — каза Макколъм. — Самият министър на правосъдието ли го уреди?

— Просто имам добри приятели.

— Явно си или от ЦРУ, или от военното разузнаване, или от някоя подобна агенция.

— Нито едно попадение. Всъщност съм пенсионер.

Макколъм се изсмя.

— Продължавай с тази история, харесва ми. Пенсионер. Та ти си затънал до ушите в нещо наистина голямо.

Той привърши яденето си и забеляза, че отговорникът по натоварването го наблюдава. Спомни си, че персоналът лесно се докачаше, ако някой изхвърлеше чинийката си не на определеното място. Мъжът направи жест с ръка, който Малоун разбра. Трябваше да използва кофата за боклук в другия край на пейката. След това отговорникът махна четири пъти с разтворена длани.

Двайсет минути.

Малоун кимна.

65

Виена, 8:30 ч.

Торвалдсен седна в оранжерията и отвори атласа. Двамата с Гари се бяха събудили преди час, взеха душ и хапнаха леко. Беше дошъл при пеперудите не само да избегне електронните подслушватели, но и за да чака неизбежното. Беше въпрос на време Херман да разбере за кражбата.

Сутринта бе свободна за членовете на Ордена, тъй като следващото заседание беше насрочено за късния следобед. Беше крил пергаментите в атласа под леглото си през цялата нощ. Сега нямаше търпение да научи повече. Макар да можеше да чете латински, познанията му по гръцки бяха минимални, а от древногръцки, езика, използван от Йероним и Августин, нямаше никаква представа. Беше доволен, че Херман е поръчал да се направят преводи.

Гари седеше срещу него.

— Снощи каза, че тези листове може да се окажат онова, което търсим.

Торвалдсен реши, че момчето заслужава да знае истината.

— Ти беше отвлечен, за да принудят баща ти да открие нещо, което е било скрито преди години. Мисля, че тези листове имат нещо общо с него.

— Но какво представляват те?

— Това са писма между двама учени мъже. Августин и Йероним. Живели са през четвърти и пети век и са помогнали за формулирането на християнската религиозна доктрина.

— История. Май започва да ми харесва, но ми се струва доста оплетена.

Хенрик се усмихна.

— А проблемът в наши дни е, че имаме много малко документи от онова време. Войните, политиката, времето и злоупотребите са унищожили историческите сведения. Но сега държим в ръцете си писмата, излезли изпод перото на двама учени.

Той знаеше някои неща и за двамата. Августин бил роден в Африка от майка християнка и баща езичник. Вече възрастен, той приел християнството и описал младежката си невъздържаност в „Изповедите“. Торвалдсен знаеше, че книгата все още се изучава в повечето университети. Августин станал епископ на Хипон, превърнал се в интелектуален водач на африканския католицизъм и могъщ защитник на православието. На него се приписва оформянето на голяма част от ранното църковно мислене.

Йероним също бил роден в семейство на езичници. Той също бил учен и се смятал за един от най-големите учени и мъдреци сред основателите на църквата. Живял като отшелник и посветил трийсет години от живота си на превода на Библията. Оттогава винаги го свързвали с библиотеките, до такава степен, че го превърнали в техен светец покровител.

От малкото, което Торвалдсен беше дочул снощи, излизаше, че тези двама мъже, живели в различни краища на древния свят, очевидно бяха контактували помежду си по времето, когато Йероним бе създавал творбата на живота си. Херман беше споменал пред вицепрезидента за манипулирането на Библията, но той искаше да разбере положението напълно. Затова намери страниците с превода и започна да чете абзаците на английски на глас.

Торвалдсен спря да чете.

Ето че двама от най-видните църковни мислители бяха умували как да манипулират превода на Стария завет на латински. Йероним очевидно бе запознат с ръкопис на староеврейски и бе забелязал грешки в предишния превод на гръцки. Августин бе чел трудове на Херодот и Страбон — първият признат за баща на историята, а вторият — на географията. Единият беше грък, другият римлянин. Бяха живели в различни векове и бяха променили света из основи. Географията на Страбон все още съществуваше и беше смятана за един от най-ценните древни текстове, разкривайки множество факти за онова време, но „Историческите записи“ бяха изчезнали.

Не съществуваха и копия. И все пак Августин ги беше чел в Александрийската библиотека.

— Какво означава всичко това? — попита Гари.

— Означава страшно много.

Ако ранната църква е фалшифицирала превода на Стария завет, променяйки смисъла на думите в полза на своите цели, това би могло да има катастрофални последствия.

Херман беше прав. Християните определено щяха да се включат в битката. Торвалдсен се запита какъв ли е планът на Синия стол. Той знаеше от разговорите, които бяха водили през годините, че Херман не е вярващ. Възприемаше религията като политическо оръжие, а вярата — като опора за слабите. Той с удоволствие би наблюдавал как трите основни религии се борят със заключението, че Старият завет, който винаги са възприемали за даденост, всъщност е нещо съвсем различно.

Страниците, крито Торвалдсен държеше, бяха безценни. Представляваха част от доказателствата на Херман. Синия стол обаче имаше нужда от още, ето защо се интересуваше толкова много от Александрийската библиотека. Ако тя все още съществуваше, щеше да е единствената съкровищница, която би могла да хвърли светлина върху въпроса. Това обаче беше проблем на Малоун, особено като се имаше предвид, че в момента би трябвало да е на път за Синай.

Желаеше на приятеля си само доброто.

Оставаше президентът на Съединените щати. Смъртта му беше планирана за следващия четвъртък. Това вече бе негов проблем.

Торвалдсен извади мобилния телефон от джоба си и набра един номер.

66

Синайски полуостров

Малоун събуди Пам. Тя се изправи на седалката и махна тапите за уши.

— Пристигнахме — каза той.

Тя се опита да се отърси от съня и се огледа.

— Кацаме ли?

— Пристигнахме — повтори той, като се опитваше да надвика рева на двигателя.

— Откога спя?

— От няколко часа.

Тя се изправи с все още пристегнат на гърба й парашут. Самолетът се разтресе.

— Колко остава до кацането?

— Малко. Скоро ще се измъкнем оттук. Хапна ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не можах. Стомахът сякаш ми се беше качил в гърлото, но сега се чувствам по-добре.

— Пийни малко вода. — Той посочи бутилката.

Тя я отвори и изгълта няколко глътки.

— Имам чувството, че сме в товарен влак.

— Добре го каза — усмихна се той.

— Летял ли си с такъв самолет друг път?

— Много пъти.

— Не ти е била лесна работата.

За пръв път чуваше подобни думи за бившата си професия.

— Сам си го търсех.

— Едва сега те разбирам. Още ми е гадно при мисълта за онзи часовник. Каква глупачка съм, мислех, че действително ме харесва.

— Може и да те е харесвал.

— Едва ли. Той ме е използвал, Котън.

Признанието явно я заболя.

— Използването на хора е част от този бизнес. — Той замълча. — Която никога не ми е допадала особено.

Тя отпи от водата.

— Аз също те използвах, Котън.

Беше права.

— Трябваше да ти кажа за Гари, а не го направих. Така че коя съм аз да осъждам другите?

Моментът не беше подходящ за подобни разговори. Той обаче виждаше, че Пам е твърде развълнувана.

— Не се притеснявай. Ще говорим, когато всичко приключи.

— Не се притеснявам, просто исках да знаеш как се чувствам.

Това също го чуваше за пръв път. Подвижната стълба в задната част на самолета се спусна с дразнещ вой. В товарното отделение нахлу свеж въздух.

— Какво става? — попита тя.

— Имат си задачи. Нали помниш, че сме само багаж. Тръгни назад и спри на изхода.

— Защо?

— Защото ни помолиха. И аз идвам.

— Как е нашето приятелче? — попита тя.

— Души наоколо. Трябва да го наглеждаме.

Той проследи с поглед как тя се запромъква към задната част. След това отиде до отсрещната преграда и каза на Макколъм:

— Време е да тръгваме.

Беше забелязал, че Макколъм следи разговора им.

— Тя знае ли?

— Още не.

— Не е ли малко жестоко?

— Не и ако я познаваш.

Макколъм поклати глава.

— Напомни ми да не те ядосвам.

— Добър съвет.

Забеляза, че думите му постигнаха целта си.

— Няма проблеми, Малоун. Аз съм само човекът, дето ти спаси кожата.

— И точно затова си тук.

— Колко мило от твоя страна, при положение че разполагам с онова, което търсиш.

Малоун вдигна платнената раница, в която беше пъхнал нещата, които Джордж Хаддад му беше оставил, и книгата за свети Йероним. Бяха взели раницата от летището в Лисабон.

— И аз съм взел някои работи. Така че сме квит.

Макколъм също притискаше към гърдите си раница с вода, малко храна, джипиес устройство. Според картата на около пет километра от целта им имаше селце. Ако не откриеха нищо там, можеха да тръгнат пеша и да изминат някак трийсетината километра на юг до летището близо до Планината на Мойсей и манастира „Св. Екатерина“. И двете места бяха известни туристически атракции.

Сложиха си очилата и каските и се отправиха към задната част.

— Какво правят? — попита Пам, когато той се приближи.

Малоун трябваше да признае, че тя изглежда добре в камуфлажни дрехи.

— Трябва да извършат една доставка.

— С целия този товар? Ще го спускат ли някъде?

Самолетът намали скоростта — до 120 възела, доколкото си спомняше, и носът му се вирна нагоре. Малоун нахлупи една каска върху главата на Пам и бързо пристегна каишката под брадичката й.

— Какво правиш? — попита тя объркано.

Той й нагласи и очилата и каза:

— Товарната рампа е наклонена. Всички трябва да се приготвим. Просто мерки за безопасност.

Провери ремъците на парашута и се увери, че всичко е на мястото си. Вече беше проверил своите. Закачи себе си и Пам за тръбата.

Макколъм вече беше готов.

— Как ще кацнем с отворена врата? — изкрещя тя.

Той се обърна към нея.

— Няма да кацаме.

Видя в очите й проблясък на осъзнаване.

— Шегуваш се. Нали не очакваш да…

— Парашутът ще се отвори автоматично. Просто се дръж и се наслаждавай на полета. Парашутът е от бавните. Произведен е специално за начинаещи. Когато стигнеш земята, ще бъде, все едно че скачаш от височина не повече от метър-два.

— Котън, ти си напълно побъркан. Рамото още ме боли. Няма начин…

Направиха им знак, че приближават зададените координати. Нямаше време да спорят.

Малоун повдигна бившата си съпруга и я блъсна лекичко. Тя се опита да се измъкне, после простена:

— Котън, моля те. Не мога. Моля те.

Той я избута от рампата. Знаеше какво изпитва тя. Първите десетина метра бяха чисто падане, все едно си в безтегловност. Сигурно чувстваше сърцето си да бие в гърлото. Всъщност спускането беше доста бързо. После щеше да усети леко придръпване.

Пам се понесе в утринното небе. Тялото й потръпна в момента, в който парашутът се изпълни с въздух. След по-малко от пет секунди тя вече се носеше към земята.

— Сигурно е бясна — извика Макколъм в ухото му.

Малоун не отделяше очи от нея.

— Сигурно, но пък винаги съм искал да я хвърля отнякъде.

67

Сейбър се държеше за въжетата и се наслаждаваше на полета към земята. Свежият утринен въздух и ултрамодерният парашут допринасяха за бавното спускане. Малоун му беше разказал за новите модели, напълно различни от старите, с които падаха като камъни към земята, надявайки се да не си потрошат краката.

Двамата с Малоун бяха скочили след Пам от самолета, който бързо бе изчезнал на запад. Благополучното им спускане на земята вече не беше грижа на бордовия екип. Бяха свършили работата си.

Той се загледа надолу към обширното равно плато от пясък и камъни. Беше чувал Алфред Херман да разказва за южната част на Синай. Най-свещената пустиня на земята. Предвестник на цивилизацията. Връзката между Африка и Азия. Тази пустиня беше и най-оспорваната територия на света. Сирийци, хети, асирийци, перси, гърци, римляни, кръстоносци, турци, французи, англичани, египтяни и израилтяни бяха нахлували в тези земи. Херман непрекъснато говореше за значението на региона. Сега Сейбър щеше лично да го усети. Намираше се на около трийсет метра над земята. Пам и Малоун се носеха под него. Тишината звънтеше в ушите му след внезапния контраст с непрекъснатото бучене в самолета. Помнеше тишината от предишните си скокове. Помнеше как ревът на двигателя избледняваше напълно. Единствено вятърът можеше да наруши спокойствието, но днес не се усещаше дори най-слаб повей.

На около четиристотин метра на изток голият пейзаж отстъпваше пред обрулени гранитни могили, разхвърляни възвишения и скали. Дали Александрийската библиотека не се намираше някъде сред тях? Всички следи водеха натам. Близо до основата на една назъбена могила, на около четиристотин метра под него, той забеляза някаква постройка. Нагласи въжетата за управление, нагласяйки траекторията си на кацане по-близо до мястото, където щеше да се приземи Пам Малоун. Отдолу се простираше равна пустиня. Не се виждаха скали и камъни. Това беше добре.

Погледна нагоре и видя, че Малоун го следва.

Май щеше да му бъде по-трудно да го убие, отколкото си мислеше. Но поне беше въоръжен. Беше задържал пистолета от манастира, както беше направил и самият Малоун. Когато се беше събудил в църквата, след като бе изгубил съзнание, пистолетът му още беше до него. Което му се беше сторило странно. Какъв тогава беше смисълът на това нападение? Сега поне беше подготвен.

Малоун придърпа въжетата и се насочи към мястото, където искаше да се приземи. Инструкторът по скокове във въздушната база в Лисабон го беше предупредил, че парашутите са различни. И наистина спускането беше плавно и гладко. Не бяха във възторг от неопитната Пам, която дори не знаеше, че ще й се наложи да скача с парашут, но тъй като заповедта да им сътрудничат беше дошла право от Пентагона, никой не се възпротиви.

— По дяволите, Котън — чу той крясъците на Пам. — Ще те убия, мръсник такъв!

Той погледна надолу.

Тя беше на около двайсетина метра от земята.

— Просто присвий крака, когато докоснеш земята — извика той. — Справяш се много добре. Парашутът ще свърши цялата работа.

— Да ти го начукам — изкрещя тя.

— Това вече сме го пробвали и не свърши работа. Приготви се.

Видя я как докосва земята и се претъркулва, а парашутът й падна зад нея. Видя и как Макколъм освобождава раницата си, която се разгъна пред него, и стъпи на земята, без да падне.

Малоун затегна насочващите въжета и намали скоростта на спускането си. Освободи раницата и усети как ботушите му стържат по пясъка. Той също се приземи прав. От последния му парашутен скок бе изминало доста време и той със задоволство отбеляза, че все още се справя. Отпусна ремъците и свали презрамките. Макколъм направи същото.

Пам продължаваше да лежи на земята. Той се приближи към нея, знаейки какво ще последва. Тя скочи на крака.

— Ах, ти, копеле такова! Как можа да ме хвърлиш от проклетия самолет!

Пам се опита да го достигне, но не беше отпуснала ремъците и издутият парашут ограничаваше движенията й. Той се отдръпна.

— Да не си полудял? — изкрещя тя. — Не спомена нито дума за скачане от самолет.

— А ти как смяташе, че ще стигнем дотук? — спокойно попита той.

— Да си чувал за кацане?

— Това е египетска територия. Достатъчно неприятно е, че се наложи да скочим денем. Но дори аз прецених, че ще е жестоко да те карам да скачаш през нощта.

Сините й очи искряха от ярост, каквато не беше виждал преди.

— Трябваше да пристигнем тук по такъв начин, че израелците да не разберат. Кацането щеше да бъде невъзможно. Надявам се още да следят онзи твой часовник, който няма да ги отведе доникъде.

— Ти си ненормален, Малоун. Та ти ме изхвърли от самолета.

— Точно така.

Тя започна да дърпа ремъците, опитвайки се да се освободи от хватката на парашута.

— Пам, ще се успокоиш ли най-накрая?

Тя продължи да маха безразборно, после изведнъж спря.

— Трябваше да дойдем тук — каза той. — Самолетът беше идеален за целта. Просто скочихме по пътя; никой не разбра. Районът е доста пуст — падат се по-малко от трима души на квадратен километър. Съмнявам се, че някой ни е видял. Нали винаги си искала да знаеш каква е работата ми? Ето, сега разбираш.

— Трябваше да ме оставиш в Португалия.

— Идеята не беше особено добра. Израелците можеха да решат, че им трябваш. По-добре бе да изчезнеш заедно с нас.

— Не е така. Ти не ми вярваш и смяташ, че е по-добре да съм до теб, за да ме наблюдаваш.

— Мина ми и тази мисъл.

Тя замълча за миг, сякаш обмисляше казаното.

— Добре, Котън — заяви тя с изненадващо спокоен глас. — Разбрах те. Вече сме тук, и то невредими. Сега би ли ми помогнал да сваля това нещо?

Той се приближи и отпусна ремъците. Тя вдигна ръце и раницата се свлече на земята. После вдигна дясното си коляно и изрита Малоун между краката.

Наелектризираща болка се стрелна по гръбнака му и прониза мозъка му. Краката му се разтрепериха и той се сгърчи на земята. Въздухът изсвистя от дробовете му. Сви се на кълбо и зачака болката да утихне.

— Надявам се и на теб да ти е станало приятно — изсъска тя и се отдалечи.

68

Виена, 9:28 ч.

Херман влезе в библиотеката и затвори вратата. Не беше спал добре, но докато Торвалдсен не допуснеше грешка, не можеше да предприеме нищо. А той щеше да бъде готов, когато това се случеше. Сейбър беше изчезнал, но Херман все още разполагаше с хора, готови да изпълнят нарежданията му с абсолютна точност. Началникът на охраната му, който беше италианец, неведнъж му беше подсказвал, че би искал да заеме поста на Сейбър. Не беше обмислял молбата му сериозно, но сега, когато Ноктите на орела беше изчезнал, той имаше нужда от помощ и затова беше казал на италианеца да бъде готов.

Първо щеше да опита с такт. Винаги беше за предпочитане. Може би щеше да успее се разбере с Торвалдсен, щом веднъж го накараше да осъзнае, че разгласяването на промените в Стария завет може да се превърне в ефикасно политическо оръжие. Стига да го използваха по подходящ начин. Историята помнеше много примери за извличане на печалба от хаоса и объркването. Всички кризи в Близкия изток се отразяваха върху цените на петрола. Тази информация беше безценна. А степента на влиянието й бе невъобразима. Членовете на Ордена скоро щяха да пожънат огромни печалби.

Техният нов съюзник в Белия дом също щеше да извлече ползи. Но за да успее, той се нуждаеше от Сейбър.

Какво ли правеше в Синай? И то с Котън Малоун? И двата факта му се струваха добър знак. Планът на Сейбър беше да подмами Малоун да тръгне по следите на Александрийската връзка. Оттам нататък успехът зависеше единствено от Малоун. Можеха да научат каквото им трябва и да го елиминират или пък да си сътрудничат с него и да видят докъде ще стигнат. Очевидно Сейбър беше избрал второто.

От няколко години се притесняваше какво ще се случи след смъртта му. Знаеше, че Маргарете ще провали семейството. И което бе по-лошо, тя нямаше и представа за некомпетентността си. Беше се опитал да я обучи, но всичките му усилия бяха отишли напразно. Ако трябваше да бъде честен, беше доволен, че Торвалдсен я беше отвлякъл. Може би така щеше да се отърве от един проблем, макар да се съмняваше. Датчанинът не беше убиец, колкото и да се перчеше.

Всъщност Херман бе започнал да харесва Сейбър. Беше обещаващ. Слушаше внимателно и действаше мигновено, но никога прибързано. Често си мислеше, че Сейбър би могъл да се окаже подходящ негов наследник. Втори като Херман така и нямаше да има. А той трябваше да бъде сигурен, че състоянието му ще остане непокътнато. Защо обаче Сейбър не му се беше обадил? Какво ставаше?

Той отпъди съмненията си и се съсредоточи върху непосредствените грижи. Орденът щеше да се събере отново малко по-късно. Вчера беше възбудил любопитството на членовете, каквито бяха и намеренията му. Днес щеше да довърши замисленото.

Той пристъпи до шкафа, вграден в долната част на една от библиотеките. В него държеше картата, която беше поръчал преди три години. Ученият, когото бе наел да потвърди теорията на Хаддад за Стария завет, беше обозначил откритията си върху нея. Според него всички библейски местонахождения съвпадаха абсолютно точно с географията на Асир.

Но Херман искаше лично да се увери.

Сравнявайки библейските местности с имената на градовете на иврит както в Стария завет, така и в действителност, неговият експерт беше локализирал библейски местонахождения като Гилгал, Сидон, Ал Лит, Дан, Хеврон, Вирсавия и града на Давид. Той взе картата. Нейно копие вече беше прехвърлено на компютъра в голямата зала. Съвсем скоро членовете щяха да видят на какво се бе възхищавал толкова дълго време.

Дори въпросът за двайсет и шестте порти на Йерусалим, споменати в Царства, Захария и Неемия беше разрешен. Един ограден със стени град би трябвало да има не повече от четири порти, по една във всяка посока. Следователно цифрата двайсет и шест още от самото начало бе съмнителна. Думата на иврит, използвана в целия Стар завет, за да обозначи „порта“ беше „shaar“. И тази дума, както повечето, имаше двойно значение, което беше „проход или планинска седловина“. Любопитно беше, че точно двайсет и шест прохода бяха открити в планинския склон, който разделяше територията, определена като Йерусалим, от Юдея. Спомни си собственото си учудване, когато му бяха обясниха този факт. Царските порти, Тъмничните порти, Изворните порти, Долинските порти и всички останали, така цветисто описани в Стария завет, можеха да бъдат свързани почти с абсолютна точност — посредством близостта им с все още съществуващи села — с планинските проходи през склоновете на Йордан, намиращи се в Асир. Нищо, което да наподобява на тази картина, не съществуваше в Палестина. А доказателствата изглеждаха неоспорими.

Събитията от Стария завет не се бяха случили в Палестина, а на стотици километри на юг оттам в Арабия. Йероним и Августин са го знаели и въпреки това умишлено бяха допуснали грешките от Септуагинта не само да останат, но и да се развиват, което бе довело до още по-големи промени в Стария завет, така че текстът да изглежда като неоспоримо предсказание за евангелията от Новия завет. Явно не е можело евреите да се наслаждават на монопола си над Божието слово. За да процъфтява новата им религия, християните трябвало да имат някаква връзка с него. Затова те я измислили.

Намирането на еврейска Библия отпреди Христа би могло да се окаже решаващо, а копие на „Исторически записи“ на Страбон би отговорило на множество въпроси. Ако библиотеката все още съществуваше, той се надяваше, че поне едната от двете реликви е оцеляла.

Херман пристъпи към стъклената витрина, чието съдържание бе показал на вицепрезидента предишната вечер. Американецът не се беше впечатлил особено, но това нямаше никакво значение. Новият президент на Америка щеше да стане свидетел на безредиците, които експонатите щяха да причинят. Все пак се надяваше Торвалдсен да се впечатли повече, когато види древната находка. Приведе се и натисна бутона. Отвори витрината и за момент помисли, че очите му го лъжат. Тайникът беше празен.

Писмата и преводите бяха изчезнали. Но как? Не можеше да е вицепрезидентът. Херман видя как автомобилът и охраната му напускат имението. Никой друг не знаеше за тайника. Имаше само едно възможно обяснение. Торвалдсен.

Херман яростно се втурна към бюрото си. Вдигна телефона и се обади на началника на охраната си. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади пистолета.

Маргарете можеше да върви по дяволите.

69

Синайски полуостров

Краката на Малоун продължаваха да треперят. Пам не говореше много след сблъсъка им, а Макколъм мъдро се държеше настрана. Малоун не можеше да се оплаче. Беше си го изпросил.

Той се огледа на всички страни. Наоколо беше безлюдно и спокойно. Слънцето бе изгряло и въздухът вече беше нажежен като в пещ. Провери джипиес устройството и определи, че точните координати — 28° 41.41С, 33° 38.44И — бяха на по-малко от два километра разстояние.

— Дотук добре, Макколъм. Ами сега?

Макколъм извади едно листче от джоба си и прочете на глас:

— И тогава, като пастирите на художника Пусен, озадачени от загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия. Но се пази от буквите. Опасността ще преследва онзи, който пристигне твърде бързо. Ако следваш верните стъпки, пътят ти ще бъде безопасен. Това е всичко — приключи Макколъм.

Малоун повтори загадъчните слова наум.

Пам се тръшна на земята и отпи малко вода.

— В онази беседка в Англия беше изобразена картина от Пусен. Сещате ли се? Някаква гробница с надписи? Явно и Томас Бейнбридж е оставил следи.

Той си мислеше същото.

— Виждаш ли онази сграда ето там? — Малоун попита Макколъм. — На около четиристотин метра на запад. Точно натам сочат координатите.

— Пътят изглежда чист.

Той си сложи раницата. Пам се изправи.

— Приключи ли с доказването на правотата си? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Бутни ме още веднъж от някой самолет, и ще видиш.

— Вие двамата винаги ли сте били така? — попита Макколъм.

Малоун тръгна напред.

— Само когато сме заедно.

Малоун приближи постройката, която бе забелязал от самолета. Не беше нищо особено — ниска, невзрачна, с покрив от счупени керемиди, а основите й се ронеха, сякаш земята ги всмукваше обратно. Външните стени бяха еднакво високи и широки с по един прозорец на около три метра от земята. Входната врата представляваше изгнила плоча от дебело кедрово дърво, която зееше открехната на почернелите си железни панти.

Той я отвори с ритник.

Посрещна ги един гущер, който прекоси мръсния под и се скри.

— Котън.

Обърна се. Пам му сочеше стърчаща от земята стена. Той я приближи, а стъпките му заскърцаха по нагорещения пясък.

— Прилича на гробницата от имението на Бейнбридж — каза тя.

Права беше. Той огледа високия четири каменни блока правоъгълник със заоблени ъгли. Провери дали по страните му има издълбани букви и особено фразата Et in arcadia ego. Нямаше нищо. Не беше чудно, тъй като пустинята отдавна би заличила всякакви следи.

— Намираме се на точните координати и това наистина прилича на гробницата.

Той си припомни текста с ключа: И тогава, като пастирите на художника Пусен, озадачени от загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Облегна се на камъка.

— И сега какво, Малоун? — попита Макколъм.

От северната им страна се издигаха хълмове, които постепенно се сливаха с голата планина, прорязана от дълбоки пътеки и черни зъбери. Слънцето пъплеше по нажеженото небе, приближавайки най-високата си точка.

В главата му кънтяха думите от текста: Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

В Белем всичко беше доста очевидно — смесица от история и технология, която явно беше запазена марка на Пазителите. Нали в крайна сметка идеята беше поканеният да успее. Тази част обаче беше истинско предизвикателство.

Но не и невъзможно. Той огледа рушащата се сграда и импровизираната гробница. И внезапно ги видя и преброи. Бяха четиринайсет.

Сейбър се зачуди дали да не убие и двамата в този момент. Дали бяха стигнали достатъчно близо, за да успее да открие останалото сам? Малоун го беше довел дотук. Точно както се беше надявал, беше използвал старите си връзки, за да се прехвърлят от Англия в Португалия, а след това и тук.

Наложи си да прояви търпение. Никога нямаше да успее да разшифрова указанията сам. Синия стол вероятно вече се чудеше къде е. Заседанието бе започнало и той се надяваше това да го разсее поне до утре. Но знаеше, че Херман с нетърпение очаква да научи дали следата е обещаваща. Знаеше и за останалите планове на Херман, и че участието му през следващата седмица беше изключително важно. Бяха използвали трима посредници, за да преговарят с Бин Ладен. Той трябваше да посети и тримата и да убие двама от тях. Третият посредник и библиотеката щяха да бъдат разменната му монета.

Всичко това можеше да се осъществи, при положение че тук откриеха нещо. В противен случай щеше да убие Малоун и бившата му съпруга и да се надява, че ще се отърве с няколко лъжи.

Малоун се втренчи в едната стена на разрушената сграда. На три-четири метра височина зееше отвор. Заобиколи от другата страна и видя, че на същата височина също има отвор.

Върна се при Макколъм и Пам и каза:

— Мисля, че разбрах нещо. Сградата е квадратна, както и двата отвора.

— Използвай квадрата и компаса — промълви Пам.

— Тези два отвора са ключът — посочи той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Макколъм. — Ще ни бъде доста трудно да се изкатерим дотам.

— Всъщност няма да е толкова трудно. Я се огледай. — Скални късове и камъни се търкаляха в пясъка наоколо. — Забелязваш ли нещо в тези отломки?

Пам отиде до един камък и приклекна до него. Той видя как поглажда повърхността му.

— Квадрат. Около четирийсет сантиметра от всички страни.

— Бих казал, че е точно така. Спомнете си указанията. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. Тук се търкалят четиринайсет еднакви камъка.

— Очевидно този ключ изисква и физическа сила. Не всеки би могъл да събере накуп тези камъни. Предполагам, ще послужат за нещо като стълба до прозореца.

Малоун свали раницата си. Макколъм стори същото, мърморейки:

— Има само един начин да проверим.

Нужни им бяха двайсет минути, за да съберат четиринайсетте камъка в нещо като плоска пирамида — шест в основата, пет отгоре и накрая три. Ако се наложеше, единият от тримата можеше да се качи на раменете на останалите двама, но Малоун прецени, че купчината е достатъчно висока. Изкачи се и успя да се задържи на върха.

Макколъм и Пам придържаха кулата да не се разпадне. Малоун погледна през квадратния отвор в рушащата се стена.

През отсрещния отвор, на около седем метра разстояние, видя единствено планините в далечината. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

Рушащата се постройка с изпочупения покрив умишлено бе построена да сочи изток-запад.

Това не беше място за живеене. Напротив. Подобно на розетката в Белем, тя бе ориентирана да пропуска лъчите от запад на изток и също представляваше компас.

Използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя.

Той погледна часовника си. След час щеше да направи точно това.

70

Мериленд, 7:30 ч.

Стефани шофираше събърбъна, който президентът Даниълс им бе предоставил. Беше им дал също и два револвера на тайните служби и няколко резервни пълнителя. Не беше много сигурна в какво се забъркват, но очевидно той искаше да са подготвени.

— Наясно ли си, че този автомобил най-вероятно има електронно устройство за проследяване? — попита Касиопея.

— Да се надяваме.

— И съзнаваш, че цялата работа е напълно откачена? Нямаме представа на кого можем да се доверим, включително на президента на Съединените щати.

— Така е. Ние сме просто пионки. Но понякога пионката може да вземе царя, ако е в добра позиция върху шахматната дъска.

— Стефани, ние сме стръв.

Тя бе съгласна, но не каза нищо.

Навлязоха в някакво градче на петдесетина километра на север от Вашингтон. Следвайки дадените й указания, тя разпозна името на ресторанта с огромни витрини, сгушен под балдахин от разлистени дръвчета.

При леля Би.

Едно от любимите заведения на Лари Дейли.

Стефани паркира и двете влязоха вътре. Посрещна ги пикантен аромат на ябълки с бекон и пържени картофки. Бюфетът с горещите ястия беше нападнат от нетърпеливи гости. Двете жени подминаха касата и забелязаха Дейли, който седеше сам.

— Вземете си нещо за хапване — каза той. — Аз черпя.

Пред него имаше чиния, отрупана с яйца, картофи и пържена свинска пържола.

Както се бяха разбрали, Касиопея седна на отделна маса, откъдето можеше да наблюдава цялото заведение. Стефани седна до Дейли.

— Не, благодаря.

Тя забеляза табелата до бюфета с две огромни розови прасета и с надпис: Върнете си сланинките „При леля Би“. Тя посочи табелата и попита:

— Затова ли се храниш тук? За да надебелееш пак?

— Просто мястото ми харесва. Напомня ми на ястията на майка ми. Знам, че ти е трудно да повярваш, но и аз съм човек.

— Защо не си на работното си място в офиса на проекта? Нали вече ти отговаряш за него?

— Погрижил съм се за това. В момента имаме по-належащ проблем.

— Като например да ти спасяваме кожата.

Той разряза пържолата.

— Страхотна е. Хапни и ти нещо. Трябва да си върнеш малко сланинки, Стефани.

— Колко мило от твоя страна да забележиш стройната ми фигура. Къде е приятелката ти?

— Нямам представа. Предполагам, че спеше с мен, за да научи нещо. Но не успя. А и аз правех същото. Сигурно пак ти е трудно да повярваш, но не съм пълен идиот.

По предложение на Даниълс тя се беше обадила на Дейли преди два часа и бе поискала тази среща. Той се бе съгласил с готовност. Притесняваше я единствено фактът, че Даниълс настояваше тя да говори с Дейли, а в същото време беше прекъснал срещата им в музея. Но можеше единствено да прибави това подозрение към дългия си списък.

— Не довършихме разговора си.

— Време е да се върнеш към действителността, Стефани. А що се отнася до информацията, която имаш за мен, можеш да я задържиш или да я използваш. Не ме интересува. Проваля ли се, отива си и президентът. А и, честно казано, аз самият исках да я откриеш.

Беше й трудно да го повярва.

— Бях наясно с всички подробности на разследването ти. А що се отнася до онази проститутка, която ми изпрати, Стефани, не съм толкова слаб. Да не мислиш, че това е първият път, когато някоя жена се опитва да научи нещо за мен? Знаех, че душиш наоколо. Затова те улесних. Но на теб ти отне доста време.

— Добре, Лари. Но май не ми минава този номер.

Той започна да яде яйцата и кашата.

— Знам, че не вярваш нито дума, но поне веднъж се опитай да забравиш омразата си към мен и ме изслушай.

Точно за това беше дошла.

— От известно време слухтя наоколо. Случват се доста странни неща. Не съм посветен в кръга на богоизбраните, но съм достатъчно близо, че да усетя, че става нещо. Когато разбрах, че ме наблюдаваш, реших, че в някой момент ще действаш срещу мен, а когато не го направи, прецених, че можем да се споразумеем.

— Защо просто не ме помоли за помощ?

— Я не се занасяй. Та ти не можеш да стоиш в една стая с мен, камо ли да ми помогнеш. Реших, че щом се запознаеш подробно с нещата, ще си много по-благосклонна. Както сега.

— Още ли подкупваш Конгреса?

— Да. Заедно с около хиляда други лобисти. По дяволите, това трябва да стане олимпийски спорт.

Тя погледна към Касиопея и не забеляза нищо обезпокоително. На останалите маси седяха семейства и възрастни двойки.

— Забрави Конгреса. Той е най-малката ни грижа — каза Дейли.

— Не знаех, че имаме общи грижи.

— Много по-важни неща се случват. — Той отпи няколко глътки портокалов сок. — По дяволите, тези сокове са пълни със захар. Но са вкусни.

— Как успяваш да се поддържаш толкова слаб, като непрекъснато се тъпчеш?

— Стрес. Най-добрата диета на света. — Той остави чашата на масата. — Стефани, има заговор.

— Какъв заговор?

— За смяна на президента.

Това беше нещо ново.

— Единствено в това има някаква логика. — Той бутна чинията си настрана. — Вицепрезидентът е в Европа, на някаква икономическа конференция. Казаха ми обаче, че снощи е напуснал хотела си и се срещнал с мъж на име Алфред Херман. Уж визита от вежливост, което не е характерно за нашия човек. Всичко, което прави, си има някаква причина. Освен това се е срещал с Херман и преди. Проверих.

— И си открил, че Херман ръководи организация на име Орденът на Златното руно.

По лицето на Дейли се изписа изненада.

— Знаех си, че ще ми бъдеш от полза. Значи си наясно.

— Искам да знам защо смяташ, че всичко това има някакво значение.

— Тази организация си създава политическо влияние и има контакти из целия свят. От известно време Херман и вицепрезидентът са приятели. Подочух разни неща за него и Ордена, но вицето не споделя много. Знам, че иска да стане президент. Подготвя се да се кандидатира, но според мен търси по-бърз вариант.

Даниълс не беше споменал нищо по въпроса.

— Още ли пазиш флашпаметите, които взе от къщата ми? — попита Дейли.

Тя кимна.

— На едното от тях има записи на телефонни разговори. Малко са, но са дяволски интересни. Главен участник е началникът на кабинета на вицепрезидента, а той е истински негодник. Именно той издаде Александрийската връзка директно на Алфред Херман.

— А ти как успя да разбереш това?

— Бях там.

Лицето й остана безизразно.

— Бях там с него. Записах целия разговор. Срещнахме се с Херман в Ню Йорк преди пет месеца. Дадохме му всичко. Всъщност тогава вкарах Диксън в играта.

Това също беше ново.

— И така, отидох при нея и й казах как стоят нещата с Александрийската връзка и за срещата с Херман.

— Не си постъпил особено умно.

— Тогава така ми се струваше. Израелците бяха единственият съюзник, който успях да привлека. Те обаче решиха, че цялата история с Херман е някакъв заговор да им създаваме проблеми. Така се сдобих с Диксън като детегледачка. — Той отпи от сока. — Което не беше толкова зле.

— Сега вече ми призлява.

Дейли поклати глава.

— Около месец след това двамата с началника на кабинета на вицепрезидента останахме насаме. И какъвто си е негодник, продължи да се хвали. Но перченето вкарва такива като него в беля. Бяхме пийнали и той каза някои неща. По онова време вече имах известни подозрения, затова си носех джобно касетофонче. Онази нощ записах доста неща.

Касиопея се изправи и отиде към стъклената витрина. Отвън колите ту пристигаха, ту тръгваха от сенчестия паркинг.

— Той говореше за Двайсет и петата поправка. Как я изучавал в най-големи подробностите. Попита ме какво знам за нея. Престорих се, че не проявявам интерес и че съм пиян, макар да не бях.

Тя знаеше, че Двайсет и петата поправка на Конституцията гласи:

71

Синайски полуостров

Малоун погледна часовника си. Беше 11:58 ч. Вече няколко пъти бе надниквал през двата отвора, но не забеляза нищо. Пам и Макколъм стояха долу, докато той балансираше върху четиринайсетте камъка. Настана пладне и в далечината отекна камбанен звън.

— Зловещо е — каза Пам. — Намираме се накрая на света.

И той беше на същото мнение.

— Звучат доста отдалеч — каза той и си помисли: Сякаш от небето.

Слънцето безмилостно печеше над главите им. Дрехите и тялото му бяха мокри от пот. Отново погледна през отворите, после бавно обходи с поглед хребета на планината. В скалите като черни очи зееха дупки на някогашни отшелнически скални жилища. Внезапно забеляза нещо. Скалиста пътечка, прорязваща един хълм. Камилски път ли беше? Преди да тръгнат от Лисабон, беше прочел, че планините в този район крият плодородни низини, наричани от местните бедуини „фарш“. Това обикновено означаваше, че там има източник на вода, която привлича всички обитатели на района. Манастирът „Света Екатерина“ на юг оттук, близо до Планината на Мойсей, се намираше на подобно място. Малоун предполагаше, че наоколо имаше и други такива.

Забеляза как сенките се отдръпват и цветът на гранитните скали се променя от оловносив в червен като цвекло. Виещата се пътечка в хълма, която сега вече ясно се открояваше, прие формата на змия. Двата отвора очертаваха гледката като рамка на картина.

Ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

— Виждаш ли нещо? — попита Пам.

— Виждам всичко.

Стефани изгледа свирепо Лари Дейли.

— Да не би да ми казваш, че вицепрезидентът планира да убие президента?

— Мисля, че точно това ще се случи.

— И защо ти си единственият човек на планетата, който го е забелязал?

— Не знам, Стефани. Може просто да съм умен. Но съм убеден, че нещо ще се случи.

Трябваше да разбере подробности. Нали поради тази причина я беше изпратил Даниълс.

— Лари, ти просто се опитваш да си спасиш кожата.

— А ти, Стефани, си като онзи човек, който търсил монета под улична лампа. При него се приближил някакъв мъж и го попитал какво прави. Човекът му отговорил: „Търся една монета“. „А къде я изгубихте?“, попитал го непознатият. Човекът посочил в далечината: „Ей там“. „Тогава защо я търсите тук?“, учудено попитал мъжът. „Защото тук е светло.“ Това правиш и ти, Стефани. Престани да търсиш на светло и започни да търсиш там, където трябва.

— Тогава ми дай нещо конкретно.

— Де да можех. Знам само дребни случки, които обаче означават много. Срещи, които вицепрезидентът избягва, а един кандидат не би трябвало да отказва. Случаи, когато той прекратява отношенията си с хора, от които би имал нужда. Неангажираност с партията. Нищо явно. Просто дребни подробности, които една политическа къртица като мен забелязва. Малцина са тези, които биха им обърнали внимание.

— Брент Грийн един от тях ли е?

— Нямам представа. Брент е доста странен. Избягва всички. Вчера се опитах да го предизвикам. Буквално го заплаших, но той не се стресна. Исках да видя как ще реагира. Когато ти се появи в къщата ми и откри онази книга, разбрах, че ти си моят съюзник.

— Може и да грешиш, Лари. Не вярвам на нито една твоя дума. Убийството на президента не е лесна работа.

— Не съм много сигурен. Всички, които са се опитвали да убият президенти, са били луди, смахнати или просто късметлии. Представи си какво биха постигнали професионалисти.

Той имаше право.

— Къде са флашпаметите? — попита той.

— При мен.

— Надявам се, защото, ако до тях се добере някой друг, ще загазим. Ще разберат, че имам нещо срещу тях. Няма как да обясня защо съм записвал началника на кабинета на вицепрезидента. Устройствата ми трябват, Стефани.

— Няма начин. Но имам едно предложение, Лари. Защо просто не се предадеш, не признаеш, че си подкупвал Конгреса и не помолиш за федерална защита? Тогава можеш да пробутваш тези глупости на всеки, който има желание да те слуша.

Той се облегна назад.

— Знаеш ли, помислих, че двамата с теб ще успеем поне веднъж да проведем цивилизован разговор. Ти обаче искаш да се правиш на умна. Направих каквото трябваше, Стефани, защото така искаше президентът.

Това определено я заинтригува.

— Той е знаел, че подкупваш Конгреса, така ли?

— А как иначе, мислиш, ми се вдигнаха акциите в Белия дом? Той искаше да се прокарват законите му и аз му го осигурявах. Жънеше успехи в Конгреса, което обяснява преизбирането му за втори мандат.

— Имаш ли доказателства, че е въвлечен?

— Като например да съм го записвал ли? Не. Самата действителност е доказателство, Стефани. Някой трябва да предизвиква събитията. Такъв е светът. Аз съм човекът на Даниълс. И двамата го знаем много добре.

Стефани погледна Касиопея и се спомни какво й беше казала тя по пътя дотук. Те наистина не знаеха на кого могат да се доверят, включително и на президента.

Дейли се изправи и подхвърли на масата няколко долара бакшиш.

— Онзи ден двамата с Грийн решихте, че цялата работа е заради наследството, което ще остави на нацията Даниълс. Казах ви каквото искахте да чуете, за да приспя бдителността ви. — Дейли поклати глава. — Става въпрос за живота на Даниълс. Ти само ми изгуби времето. Ще се оправя по друг начин.

Малоун ги поведе по стръмния склон. Над главите им се виеха орли и ястреби. Слънчевите лъчи сякаш пронизваха черепа му и проникваха в потното му тяло. Пътеката представляваше глинеста смес от пясък и дребни камъчета. Изкачиха се до върха, където три огромни скални отломки образуваха тунел през планинския хребет. Фин прах се сипеше от камъните. Въпреки непоносимата жега проходът беше хладен. Малоун с облекчение навлезе в сянката. Краят на тунела беше на около десетина метра.

Изведнъж пред него проблесна червена светлина.

— Видяхте ли? — попита той.

— Да — отвърна Пам.

Те спряха. Светлината се появи отново. Малоун осъзна какво става. Обедните лъчи се процеждаха през пукнатините на трите паднали скали и се отразяваха в червените гранитни скали, оцветявайки тунела в алено. Интересен феномен.

Ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.

— Очевидно наоколо има доста почервенели от ярост змии.

По средата на тунела забеляза издялани в скалата думи. Прочете латинския надпис и го преведе на глас.

„Не се приближавай насам; събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя света.“ Този абзац му бе познат.

— Думите са от Изход. Така казва Бог на Мойсей от горящия къпинов храст.

— Тук ли е станало това? — попита Пам.

— Никой не знае. И трите религии вярват, че се е случило в планината на около трийсетина километра на юг от тук, Джебел Муса, но кой би могъл да каже със сигурност?

В края на тунела го лъхна горещ въздух и той се озова насред овален „фарш“, осеян с кипариси. Пухкави бели облачета се гонеха по ясното небе като пеперуди. Присви очи срещу ослепителната светлина.

Притиснати към лицето на скалата, сгушени сред изумителните урви, се издигаха стени и сгради, слепени една за друга, сякаш бяха част от скалата. Цветовете им — жълто, кафяво и бяло — се сливаха като при камуфлажно покривало. Наблюдателните кули оживяваха във въздуха. Тънките зелени конуси на кипарисите контрастираха с избледнелите от слънцето оранжеви керемиди по покривите. Архитектурата и големината на сградите не следваха никаква логика. Цялата картина напомняше на Малоун за чара на италианско рибарско селце, кацнало на някой хълм.

— Дали не е манастир? — попита Пам.

— Според картата в този район има три манастира. И нито един не е таен.

Пътечка от изсечени в скалата стъпала водеше надолу. Стъпалата бяха стръмни, групирани по три и разделени от стръмни участъци гладка скала. В дъното друга пътечка се виеше покрай езерце, сгушено сред кипарисите, и се изкачваше зигзагообразно до входа на манастира.

— Това е мястото.

Стефани проследи с поглед как Дейли излиза от ресторанта. Касиопея се приближи до масата и сядайки, попита:

— Нещо полезно?

— Каза, че Даниълс е знаел за всички негови действия.

— Какво друго би могъл да каже?

— Дейли не спомена, че сме били в Кемп Дейвид снощи.

— Никой освен агентите и Даниълс не ни видя.

Така беше. Бяха пренощували във вилата с двама от агентите отвън. Когато се събудиха, закуската им беше във фурната. Самият Даниълс им се беше обадил и им беше казал да уредят срещата с Дейли. Следователно Дейли или не знаеше, или не искаше да им каже.

— Защо президентът ще иска да се срещнем с него, след като е наясно, че Дейли може да отрече всичко, което той ни е казал? — попита на глас тя по-скоро себе си, отколкото Касиопея.

— Прибави и този въпрос към списъка.

Видя през прозореца как Дейли върви бавно през покрития с чакъл паркинг към своя ленд ровър. Никога не беше харесвала този човек и нищо не й бе доставило по-голямо удоволствие от разкритието, че си е изцапал ръцете.

Сега обаче не беше толкова сигурна.

Дейли стигна до колата си в отдалечения край на паркинга и седна вътре. Те също трябваше да тръгват. Време беше да намерят Брент Грийн и да разберат какво беше научил той. Даниълс не бе споменавал, че трябва да разговарят и с Грийн, но тя смяташе да го направи.

Сега.

Взрив разтърси сградата. След първоначалния шок Стефани осъзна, че ресторантът е непокътнат. Писъците стихнаха, когато и останалите хора разбраха, че са добре. Всичко беше наред. Но не и отвън. Тя погледна през прозореца и видя, че ленд ровъра на Лари Дейли е обхванат от пламъци.

72

Синайски полуостров

Малоун приближи дървената врата с метален обков. Избледнели от слънцето стени от червен гранит, чиито основи почиваха върху гигантски подпори, се спускаха към терасираната земя, където като стражи се извисяваха кипариси, портокалови, лимонови и маслинени дръвчета. Лози пълзяха в основите. Топлият ветрец раздухваше пясъка. Не се виждаше никой. Над портата Малоун забеляза още думи на латински, този път от Псалом 117, и прочете надписа.

— Какво ще правим? — попита Пам.

Беше забелязал, че враждебността на местността бе в унисон с бързо влошаващото й се настроение.

— Предполагам, че въжето е именно за тази цел — отвърна той, сочейки портата.

Високо над нея висеше желязна камбана в открита куличка. Той се приближи до въжето и го дръпна. Камбаната иззвънтя няколко пъти. Тъкмо се канеше да го дръпне още веднъж, когато високо в портата се открехна един прозорец и оттам се надвеси млад брадат мъж със сламена шапка.

— Какво желаете? — попита той на чист английски.

— Дойдохме, за да посетим библиотеката — отвърна Макколъм.

— Това е манастир, място за усамотение. Нямаме библиотека.

Малоун се беше питал как Пазителите разбират дали хората, които се появяват на портата, са поканени. Пътуването отнемаше дълго време, но не бе прекъсвано от никакви препятствия. Следователно трябваше да има някакво последно предизвикателство, което явно не беше описано в указанията.

— Ние сме поканени и приключихме търсенето — провикна се той. — Искаме да влезем в библиотеката.

Прозорецът се затвори.

— Това беше доста грубичко — отбеляза Пам.

Малоун изтри потта от челото си.

— Надали отварят широко вратата на всеки, който се появи тук.

Прозорецът отново се отвори и младият мъж попита:

— Името ви?

Макколъм понечи да каже нещо, но Малоун сграбчи ръката му.

— Остави на мен — прошепна той. — Казвам се Джордж Хаддад.

— Кои са тези хора с вас?

— Сътрудниците ми.

Очите на мъжа го гледаха, без да трепват, сякаш се опитваше да определи дали може да му се довери.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Кажете ми маршрута си дотук.

— Първо до Белем и манастира „Свети Йероним“, след това до сайта Bethleem.org в интернет и най-накрая тук.

Прозорчето се затвори. Малоун чу преместването на лостове иззад портата, след което дървените крила се открехнаха и брадатият младеж излезе отвън. Носеше торбести панталони и червеникавокафява роба, стегната с колан от въже. Беше обут в сандали. Той застана пред Малоун и се поклони.

— Добре дошли, Джордж Хаддад. Вие изминахте пътя. Бихте ли желали да посетите библиотеката?

— С удоволствие.

Младият мъж се усмихна.

— Тогава заповядайте и дано намерите това, което търсите.

Те го последваха по тъмен коридор от внушителни скали, които засенчваха слънцето. След трийсет крачки завиха надясно и отново се озоваха на слънчева светлина сред стените, където се разкриваше оазис от кипарисови дръвчета, палми, лози и цветя. Дори един паун се разхождаше наоколо.

Носеха се нежни звуци на флейта. Малоун забеляза откъде идват — на един от балконите, поддържани от дебели дървени подпори, свиреше млад мъж. Сградите бяха долепени една до друга, но всяка беше с различна големина и стил. Забеляза вътрешни дворчета, стълбища, железни парапети, извити арки, островърхи покриви и тесни проходи. Миниатюрен водопровод извеждаше водата от единия край до другия. Всичко изглеждаше сякаш изникнало случайно и му напомняше на средновековно селище.

Те последваха мъжа със сламената шапка.

Малоун не видя никой освен музиканта с флейтата, въпреки че мястото бе чисто и спретнато. Слънчевите лъчи си играеха с перденцата по прозорците, но зад тях не се забелязваше никакво движение. Навсякъде имаше терасирани зеленчукови лехи, натежали от домати. Погледът му беше привлечен от слънчеви батерии на покривите, както и от няколко антени, скрити зад дървени или каменни навеси. Прилича на „Дисни Уърлд“, помисли си Малоун, където ежедневните предмети остават незабелязани, макар да са пред очите на всички.

Младежът със сламената шапка спря пред една дървена врата и пъхна в ключалката огромен пиринчен ключ. Влязоха в огромна трапезария, украсена с религиозни фрески, изобразяващи Мойсей. Във въздуха се носеше миризма на наденица и кисело зеле. Дъските по тавана бяха в кафяво и жълто, а в центъра имаше ромбовиден панел в светлосиньо, изпъстрен със златни звезди.

— Пътят ви е бил наистина дълъг — отбеляза Сламената шапка. — Ще ви предложим храна и напитки.

На една от масите беше сложен поднос с пясъчнокафяви франзели хляб и купички с домати, лук и зехтин. До тях имаше купи, препълнени с фурми и нарове. От един чайник излизаше пара и той долови аромата на чай.

— Много мило от ваша страна — каза Малоун.

— Наистина — добави Макколъм, — но бихме искали да видим библиотеката.

За части от секундата през кокалестото лице на младия мъж премина сянка на раздразнение.

— Бихме предпочели да хапнете и да си починете. Освен това може би ще пожелаете да се измиете, преди да влезете в библиотеката.

Макколъм пристъпи напред.

— Изпълнихме вашите инструкции, сега бихме искали да видим библиотеката.

— Всъщност мистър Хаддад е изпълнил инструкциите и си е спечелил правото на достъп. Поканата не важи нито за вас, нито за жената. — Той се обърна към Малоун. — Включването на тези двамата ще анулира вашата покана.

— Тогава защо ме пуснахте?

— Направихме изключение.

— А откъде знаете кой съм аз?

— Следвахте знаците по Пътя на героя.

Той не каза нищо повече и напусна столовата, затваряйки вратата след себе си.

Тримата останаха безмълвни. Накрая Пам каза:

— Е, аз съм гладна.

Малоун също беше гладен. Той остави раницата си на масата.

— Тогава нека уважим гостоприемството им.

73

Мериленд

Стефани и Касиопея изхвърчаха от ресторанта. Нямаше какво да се направи за Лари Дейли. Автомобилът му все още бе в пламъци. Експлозията се ограничаваше само до неговата кола и автомобилите наоколо не бяха пострадали. Бе напълно целенасочен удар.

— Трябва да изчезваме — каза Касиопея.

Втурнаха се към колата си. Стефани седна зад волана. Пъхна ключа в стартера, но изведнъж се поколеба и нервно попита:

— Как мислиш?

— Мисля, че сме в безопасност, освен ако президентът не е сложил бомба в колата. Никой не се е приближавал до нея, докато бяхме вътре.

Стефани завъртя ключа. Двигателят изрева. Тя потегли точно в момента, в който една полицейска кола изскочи иззад завоя и влетя в паркинга.

— Какво ти обясни той? — попита Касиопея.

Стефани набързо й разказа:

— Реших, че са пълни измишльотини. Заговор за убийството на президента. Но сега…

В насрещната лента покрай тях профуча линейка.

— Няма нужда да бързат — отбеляза тя. — Той така и не е разбрал какво се случва.

— Малко е театрално — отвърна Касиопея. — Има доста по-незабележими начини да го убият.

— Освен ако не са искали да привлекат внимание. Заместник-съветникът по националната сигурност убит в кола бомба? Ще се вдигне голям шум.

Тя караше под максимално разрешената скорост, като бавно се измъкваше от града обратно към магистралата. Спря на едно кръстовище и зави на юг.

— А сега накъде? — попита Касиопея.

— Трябва да намерим Грийн.

След около десетина километра зад тях се появи кола, която бързо приближаваше. Стефани я забеляза в огледалото за обратно виждане и реши, че ще ги задмине. Магистралата беше почти празна. Сивият форд купе обаче намали и почти се залепи в задната им броня. Тя забеляза два силуета на предните седалки.

— Имаме си компания.

Движеха се с около деветдесет километра в час по виещия се из гористата местност път. Тук-там се мяркаха ферми, но движението като цяло беше слабо.

От прозореца на човека до шофьора се показа пистолет. Чу се изпукване и куршумът се удари в задния им прозорец, без да разбие стъклото.

— Господ да благослови тайните служби — каза Стефани. — Бронирано стъкло.

— Но гумите не са.

Касиопея беше права. Стефани увеличи скоростта, но фордът зад нея ги следваше. Тя рязко изви волана наляво и се вряза в насрещната лента, като изведнъж намали, принуждавайки форда да ги задмине. В момента, в който колата мина покрай тях, мъжът стреля странично по колата им, но куршумите рикошираха.

— Цялата кола е бронирана — каза Касиопея.

— Вече заобичах танковете. Имаш ли представа кои са тези?

— Стрелецът е онзи от парка. Бих казала, че саудитците са ни открили.

— Сигурно са следели Дейли, когато се появихме.

— Какъв късмет.

Тя върна колата в тяхната лента, заставайки зад форда. Касиопея свали прозореца си и с два изстрела разби задното стъкло на колата пред тях. Водачът на форда се опита да приложи маневрата със смяна на платната, но трябваше да се върне в южната лента, за да избегне летящия насреща му камион. Касиопея се възползва от момента и стреля пак.

Пътникът във форда се прицели, но Касиопея го изпревари с още един изстрел.

— Проблемите не свършват — каза Стефани. — Зад нас има още една кола.

Другата кола се залепи за задната им броня. В нея също имаше двама мъже. Стефани непрекъснато увеличаваше скоростта, защото, ако спреше, щеше да се изложи на милосърдието на четирима въоръжени непознати.

Касиопея прецени ситуацията и взе решение.

— Ще спукам гумите на колата пред нас. После ще мислим за другата.

Отвън се дочу пукот, след това трясък.

Стефани почувства как задницата на форда им поднесе и незабавно осъзна какво беше станало. Тяхната гума беше простреляна. Тя натисна спирачката и овладя колата. Чу се втори пукот и лявата им гума подскочи. Стефани знаеше, че обикновените патрони не могат да пръснат гумите, но въздухът им издишаше и само след няколко минути щяха да карат по джанти. Тя се опита да шофира в права линия, което би трябвало да им спечели още малко време.

Касиопея й подаде пистолет и смени пълнителя. Първоначално можеха да използват за защита бронирания събърбън. Неизбежно щеше да се стигне до престрелка, а ранният час и отдалечеността на мястото предлагаха доста свобода на действие за похитителите им.

Задницата се прилепи към пътя и силно издрънчаване им подсказа, че пътуването им беше приключило.

Стефани спря колата и сграбчи пистолета. Предният форд наби спирачки в банкета. Другата кола направи същото. От тях изскочиха въоръжени мъже.

Малоун дояде нара, който бе един от любимите му плодове, и изпи още една чаша горчив чай. Бяха сами около четирийсет и пет минути, но не можеше да се отърси от чувството, че ги наблюдават. Внимателно се огледа, опитвайки се да прецени дали в стаята има камери. Всички маси бяха празни, както и шкафът на стената. Представи си лекото потракване на съдове, изисканото стържене на приборите и разговорите на няколко езика, които вероятно съпътстваха всяко хранене тук. Една врата в другия край на залата, вероятно към кухнята, стоеше затворена. Столовата беше прохладна заради дебелите каменни стени.

Външната врата се отвори и младежът със сламената шапка влезе вътре.

Малоун забеляза, че младият мъж извършваше всяко действие с маниера на слуга, който не може да мисли за повече от едно нещо.

— Мистър Хаддад, готов ли сте да влезете в библиотеката?

Малоун кимна.

— Стомахът ми е пълен и успях да си почина.

— Тогава да тръгваме.

Макколъм скочи от стола си. Малоун очакваше да види реакцията му.

— Имате ли нещо против да минем първо през тоалетната?

Домакинът им кимна при тази молба.

— Ще ви отведа. Но след това ще се върнете тук. Само мистър Хаддад е поканен.

Макколъм беше съгласен.

— Само ме заведете до тоалетната.

— Мистър Хаддад, вие искате ли да използвате тоалетната? — попита младежът.

Малоун поклати глава.

— Вие Пазител ли сте?

— Да.

Той разгледа кръглото лице на младежа. Кожата му беше нежна, скулите — високи, а продълговатите очи му придаваха вид на ориенталец.

— Как поддържате това място с толкова малко хора? Видяхме само още един човек.

— Никога не сме имали затруднения.

— Ами натрапниците? — попита Макколъм.

— Мистър Хаддад е учен мъж. Няма от какво да се притесняваме.

Малоун реши да не го притиска повече.

— Заведете го в тоалетната. Ще ви изчакаме тук.

Пазителят се обърна към Пам.

— Нямам нужда, благодаря.

— Веднага се връщаме.

Стефани се приготви за престрелка. Някой беше убил Лари Дейли и сега преследваше нея. Ядосваше се, че и Касиопея се оказа въвлечена, но приятелката й сама беше направила своя избор. В очите на Касиопея нямаше и помен от страх или съжаление, в тях проблясваше решителност.

Четиримата мъже приближиха събърбъна.

— Ти поеми първите двама — каза Касиопея. — Аз ще се оправя с другите.

Стефани кимна.

Приготвиха се да отворят вратите и да стрелят. Беше по-добре, отколкото просто да седят и да чакат мъжете да ги нападнат. Възможно бе изненадата да им даде предимство. Щяха да използват вратата и прозореца като щит колкото се може по-дълго.

Изведнъж долетя някакъв тътнещ звук, който започна да се усилва и колата завибрира. Стефани видя как мъжете пред тях се пръснаха в същия момент, в който усети порива на вятъра. И пред очите й изникна военен хеликоптер.

Отнякъде се появи кола. Чу се скърцане на спирачки. Изсвистяха куршуми. Телата на първите двама мъже се завъртяха като пумпали. Стефани погледна в огледалото за обратно виждане. Колата зад тях се опитваше да се измъкне. Един от стрелците лежеше на шосето. Хеликоптерът се спусна на петнайсет метра височина. Отвори се врата и се показа някакъв мъж с автомат. Хеликоптерът се изравни с бързо отдалечаващата се кола, която рязко поднесе наляво и се удари в едно дърво. Двамата мъже отпред излетяха през стъклото и паднаха, облени в кръв, на асфалта.

Стефани отвори вратата си.

— Добре ли сте всички? — извика мъжки глас.

Стефани се обърна и видя агента от музея.

— Да, добре сме.

Мобилният й телефон иззвъня от вътрешността на колата. Тя го грабна.

— Реших, че може да имате нужда от малко помощ — долетя гласът на Даниълс.

Сейбър последва Пазителя навън през лабиринт от притихнали сгради. Слънцето хвърляше издължени сенки върху покривите и по неравната уличка.

Призрачен град, помисли си той. Мъртъв — и въпреки това жив.

Отведоха го в друга сграда, където той попадна в баня, застлана с ламарина. Висящ от тавана тенекиен съд захранваше тоалетната с вода. Той реши, че моментът е дошъл, и затова извади пистолета, който беше взел от манастира, излезе от тоалетната и завря цевта в лицето на младежа.

— Към библиотеката.

— Вие не сте поканен.

— Тогава какво ще кажеш да те застрелям и сам да намеря пътя дотам? Няма да се поколебая да го направя, така че помисли пак.

Младият мъж изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото изплашен.

— Последвайте ме.

74

Виена

Херман бързо научи, че Торвалдсен е отишъл в оранжерията с пеперудите. Началникът на охраната му, едър мъж с маслинена кожа и пламенен темперамент, го последва, когато се запъти натам. Не искаше да привлича внимание, затова крачеше спокойно, усмихваше се и от време на време поздравяваше членовете на Ордена, които се разхождаха из розовата градина до къщата.

Доволен бе, че Торвалдсен се бе спрял точно на това място. Сградата беше достатъчно отдалечена и той можеше да се справи необезпокояван с проблема.

И точно това възнамеряваше да направи.

Торвалдсен видя през стъклените стени и цветята в оранжерията, че домакинът му идва. Забеляза отсечената му походка и решително изправеното тяло. Разпозна и началника на охраната му.

— Гари, мистър Херман идва насам. Искам да отидеш в другия край на оранжерията и да се скриеш между растенията. Той сигурно е в лошо настроение и ще трябва да се оправя с него. Не искам да се намесваш, докато не те повикам. Ще направиш ли това за мен?

Момчето кимна.

— Тогава скрий се и стой тихо.

Момчето се затича по пътечката, която лъкатушеше между растенията, и изчезна сред зеленината.

Херман спря отпред.

— Чакай тук — каза той на началника на охраната си. — И не искам никой да ме безпокои.

Отвори със замах дървената врата и мина през кожената завеса. Из топлия въздух прехвърчаха пеперуди. Музиката още не бе пусната. Торвалдсен седеше на един от столовете, на които бяха седели двамата със Сейбър преди няколко дни. Херман веднага забеляза писмата и извади пистолета от джоба си.

— Взел си нещо мое — каза той твърдо.

— Така е. А ти очевидно си го искаш обратно.

— Вече не ми е забавно, Хенрик.

— Държа дъщеря ти.

— Реших, че мога да живея без нея.

— Сигурен съм. Чудя се само дали тя го съзнава.

— Аз поне все още имам наследник.

Думите пронизаха Торвалдсен като с нож.

— По-добре ли се чувстваш, като казваш това?

— Много по-добре. Но както ти уместно отбеляза, по всяка вероятност Маргарете ще съсипе семейството, когато мен вече ме няма.

— Може би се е метнала на майка си. Доколкото си спомням, тя също беше емоционална жена.

— В много отношения. Но аз няма да позволя на Маргарете да застане на пътя на успеха ни. Ако възнамеряваш да й навредиш, направи го. Аз искам това, което ми принадлежи.

Торвалдсен посочи писмата.

— Предполагам, че си ги чел?

— Много пъти.

— Винаги си бил категоричен, що се отнася до Библията. Критиките ти са били целенасочени и, трябва да призная, добре обосновани. — Торвалдсен замълча. — Мисля си… В света има два милиарда християни, малко над милиард мюсюлмани и около петнайсет милиона евреи. А тези текстове ще предизвикат гнева на всички.

— Това е недостатъкът на религията. Истината не предизвиква уважение. Никой не се интересува кое действително е истина, а само кое може да мине за истина.

Торвалдсен сви рамене.

— Християните ще трябва да приемат факта, че Библията им — както Новият, така и Старият завет — е изфабрикувана. Евреите ще разберат, че Старият завет е летопис на техните предци на място, напълно различно от Палестина. А мюсюлманите ще узнаят, че свещената им земя, най-святото им място, първоначално е било родина на евреите.

— Нямам време за всичко това, Хенрик. Дай ми писмата, и шефът на охраната ми ще те изпрати до входа.

— И как ще обясниш отсъствието ми пред членовете?

— Извикали са те от Дания. Неотложен бизнес. — Той се огледа. — Къде е синът на Малоун?

Торвалдсен сви рамене:

— Намерил си е някакво занимание из имението. Казах му да не се замесва в неприятности.

— Ти самият трябваше да последваш този съвет. Знам за връзките ти с Израел и предполагам, че вече си ги информирал относно плановете ни. Но те със сигурност са ти казали, че знаят, че и ние като тях търсим Александрийската библиотека. Опитаха се да ни спрат, но досега безуспешно. А вече е твърде късно.

— Имаш голямо доверие в твоя човек. Може и да те разочарова.

Херман не можеше да изрази гласно собствената си несигурност, затова самоуверено заяви:

— Никога.

Малоун се изправи и извади пистолета от раницата си.

— Чудех се докога ще си седиш така — каза Пам.

— Докато се убедя, че нашето приятелче няма да се върне.

Той метна раницата през рамо и отвори външната врата.

Не се чуваха гласове. Нямаше чаткане на копита. Не се долавяше мелодията на флейта. Дворът беше пуст и някак призрачен.

Чу се камбанен звън. Беше три часът следобед.

Той поведе Пам покрай няколко различни сгради, всяка с вид и цвят на мъртви листа. Измазана с хоросан кула, увенчана с изпъкнал покрив, се извисяваше тържествено в дъното. Неравният калдъръм говореше за годините й. Единственият признак на живот идваше от дрехите — бельо, чорапи, панталони — които се сушаха на един балкон.

Зад ъгъла на около трийсетина метра от тях, той забеляза Макколъм и младежът със сламената шапка да прекосяват площадче с фонтан. Очевидно манастирът имаше достъп до някакъв кладенец, тъй като водата беше в изобилие. Както и електроенергията, като се имаха предвид многото слънчеви батерии и сателитни антени.

Макколъм беше насочил пистолет към главата на младежа.

— Хубавото е, че сме били прави за нашия приятел — прошепна той.

— Май иска да погледне в библиотеката пръв.

— Е, това вече е грубо. Тръгваме ли?

Пистолетът на Сейбър бе опрян в тила на Пазителя. Минаха покрай няколко сгради и се насочиха навътре в комплекса до място, където сътвореното от човека се сливаше с природата. До скалата се гушеше скромна църква, варосана в светложълто. Вътрешността бе естествено осветена и богато украсена с икони, триптихи и фрески. Сребърни и златни полилеи висяха над красивата мозайка на пода. Този разкош рязко контрастираше със скромната обстановка отвън.

— Това не е библиотека — извика той.

До олтара се появи друг мъж. Той също беше с маслинена кожа, но беше нисък, с пепелявобяла коса. И беше по-възрастен. На около седемдесет.

— Добре дошли — каза човекът. — Аз съм Библиотекарят.

— Вие ли отговаряте за библиотеката?

— На мен се пада тази чест.

— Искам да я видя.

— За да го направите, ще трябва да пуснете човека, когото държите.

Сейбър блъсна Пазителя.

— Добре. — Той насочи пистолета си към Библиотекаря. — Тогава вие ме заведете там.

— Разбира се.

Малоун и Пам влязоха в църквата. По двата реда монолитни гранитни колони, боядисани в бяло, с позлатени капители, имаше изображения на пророците от Стария завет и апостолите на Новия завет. На дясната стена имаше фреска на Мойсей, който приемаше Божиите заповеди пред горящия къпинов храст. Мощехранителници, подноси за хостия, чаши за причастия и кръстове бяха наредени в шкафове със стъклени витрини.

Нямаше и следа от Макколъм и младежа със сламената шапка. В ниша от дясната страна на Малоун бяха поставени две бронзови клетки. В едната имаше стотици пясъчни на цвят черепи, струпани един върху друг в призрачна купчина. В другата имаше стряскаща купчина кости.

— Дали не са на Пазители? — попита Пам.

— Сигурно.

Нещо в огрения от слънцето неф привлече вниманието му. Вътре нямаше пейки. Зачуди се дали църквата не е православна. Не можеше да разбере по украсата, която представляваше еклектична смесица от множество религии.

Той прекоси покрития с мозайка под до нишата в отсрещната стена.

Върху каменна пейка, под прозореца с цветно стъкло, беше поставен скелет, облечен в извезана пурпурна роба с качулка. Беше седнал, с леко наведена встрани глава. Сякаш се учудваше на нещо. Пръстите му, по които бяха останали следи от изсъхнала плът и нокти, стискаха молитвена броеница и жезъл. В гранита под него бяха издълбани три думи:

— Благоразумието е пазител на нещата — преведе той, но гръцкият му беше доста добър и знаеше, че първата дума може да означава също и „мъдрост“. И в двата случая посланието беше ясно.

Шумът от отваряне и затваряне на врата долетя откъм богато украсения иконостас в предната част на църквата. Стиснал здраво пистолета, Малоун мина бързо през резбования портал. На отсрещната стена имаше само една врата.

Той се приближи. Дъските бяха от кедрово дърво и върху тях бяха изписани думите от Псалом 117:

Хвана въжето, което служеше за дръжка, и го дръпна. Вратата изскърца и се отвори. Забеляза, че към архаичната конструкция бе прибавено и едно модерно приспособление — в отсрещната стена се врязваше електрическо резе. Към пантата се извиваше жица и се губеше в дупка, издълбана в камъка.

Пам също я забеляза.

— Доста странно — каза тя.

Той беше на същото мнение, но когато погледна от вътрешната страна, се обърка още повече.

75

Мериленд

Стефани скочи от хеликоптера, който ги беше върнал в Кемп Дейвид. Даниълс ги чакаше на площадката за кацане. Стефани решително се отправи към него, а хеликоптерът се извиси в утринното небе и изчезна зад върховете на дърветата.

— Макар и президент на Съединените американски щати — започна тя с рязък тон, — вие всъщност сте жалък негодник. Изпратихте ни там, въпреки че знаехте, че ще ни нападнат.

— Откъде бих могъл да знам? — попита той с недоумяващо изражение.

— Значи хеликоптерът и стрелецът случайно се оказаха наблизо? — намеси се Касиопея.

Президентът направи жест с ръка.

— Хайде да се поразходим.

Тръгнаха по една широка пътека. Трима агенти на тайните служби ги следваха на десетина метра разстояние.

— Разкажете ми какво се случи — каза Даниълс.

Стефани опита да се успокои и си припомни сутринта:

— Дейли смяташе, че някой планира да ви убие. — Стори й се странно да говори за него в минало време.

— Прав е.

Те спряха.

— Вече ми идва твърде много — каза тя. — Не работя за вас, но вие ме принуждавате да действам абсолютно на сляпо. Как очаквате да постигна нещо?

— Сигурен съм, че би искала отново да се върнеш на работа, нали?

Тя не отговори веднага, но се ядоса на себе си, че с мълчанието издава желанието си. Беше създала и започнала проект „Магелан“ и го беше оглавявала през цялото му съществуване. А това, което се случваше, по принцип не я засягаше, но в момента я използваха всякакви хора, които нито харесваше, нито уважаваше. Затова отговори напълно откровено:

— Не и ако за целта трябва да ви целувам задника. Или пък да излагам Касиопея на нови опасности.

Даниълс очевидно не се смути.

— Ела с мен.

Тръгнаха мълчаливо през горичката към някакво бунгало. Когато влязоха вътре, президентът взе едно портативен CD плейър.

— Чуй това.

— Брент, не мога да ти обясня подробностите, но искам да ти кажа, че снощи дочух един разговор между вашия вицепрезидент и Алфред Херман. Орденът, или по-скоро Херман, планира да убие президента ви.

— Научи ли някакви подробности? — попита Грийн.

— Даниълс се кани да предприеме тайно посещение до Афганистан следващата седмица. Херман се е свързал с хора на Бин Ладен и лично е доставил ракетите за обстрелване на самолета.

— Това са сериозни обвинения, Хенрик.

— Каквито нямам навик да отправям. Чух всичко със собствените си уши, в присъствието на момчето на Котън Малоун. Можеш ли да уведомиш президента? Просто отмени пътуването и така ще решиш поне неотложния проблем.

— Разбира се. Какво става там, Хенрик?

— Много повече, отколкото мога да ти обясня. Ще държим връзка.

— Записът е отпреди час — обясни Даниълс. — Досега обаче моят лоялен министър на правосъдието не се е обаждал. Можеше поне да опита. Не е толкова трудно да ме открие.

— Кой уби Дейли? — въпросът не й даваше мира.

— Лари, мир на праха му, прекрачи границата. Очевидно е бил замесен. Знаел е, че нещо става, и е решил да действа сам. Това е била грешката му. А що се отнася до хората, у които са флашпаметите, точно те са убили Лари.

Двете с Касиопея се спогледаха. Накрая тя изрече:

— Грийн.

— Явно имаме победител в състезанието „Кой е предателят“.

— Тогава го арестувайте — каза Стефани.

Даниълс поклати глава.

— Трябват ни повече доказателства. Член трети, алинея трета от Конституцията е пределно ясен. Предоставянето на помощ и улесняването на врага е предателство срещу Съединените щати. Хората, които искат да ме убият, са наш враг. Но никой не може да бъде осъден за предателство без показанията на двама свидетели за едно и също публично деяние. Трябват ни още доказателства.

— В такъв случай можете да се качите на самолета до Афганистан и след като ви взривят, ще разполагате с доказателството за предателство, а ние с Касиопея ще бъдем двамата свидетели.

— Добре измислено, Стефани. Да, вие наистина бяхте примамка, но поне гърбът ви беше покрит.

— Колко мило от ваша страна.

— Не можеш да вдигнеш птиците от храстите без добро ловджийско куче. А да стреляш преди това си е чиста загуба на патрони.

Разбираше го. Самата тя многократно беше постъпвала по същия начин.

— Какво искате да направим?

В тона й ясно се долавяше примирение.

— Да се видите с Брент Грийн.

Малоун и Пам стояха на прага на правоъгълна зала, широка петнайсетина метра и приблизително толкова дълга. Слабо осветените от сребърни свещници гранитни стени бяха гладки като огледало, подът беше покрит с красива мозайка, а таванът — украсен с причудливи плетеници в червено и кафяво.

В отсрещния край на стаята имаше шест реда сиво-черни мраморни колони, свързани със светложълти ленти. Между колоните имаше седем врати, всяка като тъмна паст. Над тях с римски букви беше изписано — VSOVODA. Над буквите имаше стих от Откровение, написан на латински.

Той го преведе на глас.

— Не плачи; ето лъвът, който е от Иудиното коляно, коренът Давидов, победи и може да разгърне книгата и да снеме седемте й печата.

Дочуха стъпки, но беше невъзможно да преценят иззад коя врата идват.

— Макколъм е някъде там — прошепна Пам. — Но къде точно?

Малоун се приближи към една от вратите и влезе през нея. Вътре един тунел прорязваше скалата, а на всеки пет-шест метра бяха поставени стенни свещници. Той погледна към съседния отвор, който също водеше към планината, но през друг тунел.

— Интересно. Ето още едно изпитание. Имаме седем възможности. — Той свали раницата от гърба си. — Къде отидоха времената, когато човек просто си купуваше членска карта за библиотеката?

— Сигурно на същото място, където остана времето, когато хората слизаха от самолета, едва след като той кацне.

— Всъщност ти се справи доста добре със скока — ухили се той.

— Не ми го напомняй.

Той огледа седемте врати.

— Знаеше, че Макколъм ще действа, нали? Затова го остави да тръгне с Пазителя.

— Сигурен съм, че не е тук заради интелектуалните знания. Не е търсач на съкровища. Този мъж е истински професионалист.

— И адвокатът, с когото излизах, не беше само адвокат.

— Израелците те изиграха. Не се чувствай излъгана. Те изиграха и мен.

— Мислиш ли, че всичко е нагласено?

Той поклати глава.

— По-скоро ни манипулират. Прекалено лесно спасихме Гари. Може би е било предвидено да убия онези похитители. В такъв случай, когато тръгнах след Джордж, спокойно са могли да ме проследят. Ти, разбира се, беше с мен, а израелците бяха зад нас. Искали са да те взема със себе си, затова ме постреснаха на летището и в хотела. Всичко се връзва. Израелците убиват Джордж и си свършват работата. Похитителят на Гари се свързва с нас, за да открием това тук. Което пък означава, че похитителите имат съвсем различни намерения от израелците.

— Мислиш ли, че Макколъм е отвлякъл Гари?

— Ако не е лично той, то значи е човекът, за когото работи.

— И какво ще правим?

Той извади резервните пълнители от раницата и ги напъха в джоба на панталона си.

— Ще го последваме.

— През коя врата?

— Ти самата откри отговора на този въпрос в Лисабон, когато каза, че Томас Бейнбридж е оставил указания. В самолета прочетох романа му. Там обаче не пише нищо, което и най-малко да наподобява преживяното от нас. Неговата изгубена библиотека се намира в Южен Египет. Няма Път на героя, текст с указания и сложни предизвикателства. Нищо. Виж, онази беседка в градината му е друга работа. Доста размишлявах върху последната част на текста, който Макколъм ни даде. Няма логика просто да влезем вътре, щом се озовем тук.

— Освен ако не държиш някого на мушка.

— Да, но все пак има нещо, което не ми харесва. — Той посочи вратите. — При такива мерки за сигурност лесно могат да се отърват от някой натрапник. А и къде са всички? Това място е изоставено.

Той прочете отново буквите над вратите.

VSOVODA.

И изведнъж му просветна.

— Помниш ли как ме подиграваше за фотографската ми памет?

— Не съм. Просто се чудех защо не можеш да запомниш рождения ми ден и годишнината от сватбата ни.

Той се засмя:

— В случая добрата ми памет се отплаща. Помниш ли последната част от указанията? Но се пази от буквите. Беседката в Бейнбридж Хол. Римските букви.

В съзнанието си той ги виждаше абсолютно ясно.

D OVOSVAVV M.

— Помниш ли, че ме попита защо буквите D и M са отделени от останалите осем?

Той посочи вратите.

— Сега вече знаем. Едната врата е вход, а другата, предполагам, изход. Не съм сигурен за останалите по средата, но ще разберем.

76

Виена

Торвалдсен прецени положението. Трябваше да надхитри Херман и за целта под пуловера му имаше пистолет. Все още държеше писмата на свети Августин и свети Йероним. Херман обаче също имаше оръжие.

— Защо отвлече Гари Малоун? — попита Торвалдсен.

— Нямам намерение да отговарям на въпроси.

— Защо не ми доставиш това удоволствие, след като и бездруго скоро ще си тръгвам?

— Отвлякохме го, за да принудим баща му да направи онова, което искахме. И схемата проработи. Малоун ни отведе право до библиотеката.

Торвалдсен си припомни казаното от президента предишната нощ и реши да притисне Херман.

— И ти знаеш това?

— Винаги знам всичко, Хенрик. Това е разликата между нас. Ето защо точно аз ръководя тази организация.

— Членовете нямат представа за плановете ти. Само си мислят, че разбират нещо. — Торвалдсен се опитваше да изкопчи още нещо. Беше накарал Гари да се скрие по две причини. Първата, за да се увери, че дочутото предишната нощ няма да бъде разкрито, защото това би застрашило живота и на двамата. Втората — беше сигурен, че Херман ще дойде въоръжен, и трябваше да се справи със ситуацията сам.

— Имат доверие в Кръга — продължи Херман. — И ние никога не сме ги разочаровали.

Торвалдсен размаха листовете.

— Тези документи ли възнамеряваше да ми покажеш?

Херман кимна.

— Надявах се, че след като осъзнаете заблудите в Библията и съществените грешки в нея, ще разберете, че просто казваме на света истината, която той е трябвало да узнае преди хиляда и петстотин години.

— А дали светът е готов?

— Нямам намерение да обсъждам този въпрос, Хенрик. — Той изпъна ръка и се прицели. — Искам да разбера обаче как ти научи за тези писма.

— Точно като теб, Алфред, и аз знам всичко.

Пистолетът остана насочен към него.

— Ще те застрелям. Тук съм в родната си държава и знам как да се справя със ситуацията след смъртта ти. А тъй като държиш дъщеря ми, бих могъл да го използвам като оправдание. Просто планът ти за изнудване се е провалил. Но няма значение. Теб това няма да те интересува повече.

— Май наистина предпочиташ да съм мъртъв.

— Без съмнение. А и ще е много по-лесно.

Торвалдсен чу пъргавите стъпки в момента, в който забеляза как Гари изскача иззад растенията и се хвърля върху Алфред Херман. Момчето беше високо и здраво. Стремителното му нападение събори възрастния мъж и той изпусна пистолета си. Гари скочи и грабна оръжието. Херман очевидно бе изненадан от нападението. Изправи се на колене и задиша тежко.

Торвалдсен стана и взе оръжието от Гари. Обви пръсти около дулото му и без да предостави възможност на Херман да се изправи, го удари с дръжката по главата. Замаяният австриец се свлече в калта.

— Постъпката ти е ужасно глупава — скара се Торвалдсен на Гари. — Щях да се оправя сам.

— Как? Та той беше насочил пистолет срещу теб.

Торвалдсен не искаше да си признае, че алтернативите му наистина се бяха изчерпали, затова просто прегърна момчето.

— Добре, детето ми. Но не го прави друг път.

— Разбира се, Хенрик. Няма проблеми. Следващия път ще оставя да те застрелят.

Той се усмихна.

— Ти си точно като баща си.

— А сега какво? Отвън има още един мъж.

Торвалдсен поведе Гари до изхода и му каза тихо:

— Излез и му кажи, че хер Херман го вика. После го остави да влезе пръв. Аз ще се погрижа за останалото.

Малоун тръгна по тунела, отбелязан с буквата D. Проходът беше стръмен, широк колкото да се разминат двама души, и продължаваше навътре в дълбините на скалата. Пътят лъкатушеше, осветен от слабата светлина на електрическите стенни свещници. В хладния, идващ неясно откъде въздух се носеше остър мирис, от който очите го засмъдяха. След още няколко завоя навлязоха в зала, украсена със стенописи. Малоун се възхити на великолепието им. Страшният съд, огньовете на ада в реката, Иесеевият пън. Издълбани в стената, през която влязоха, имаше седем врати, над всяка от които имаше по една буква. На отсрещната стена имаше още седем, с букви над тях.

DMVSOAI.

— Влизаме във вратата с буква O, нали? — попита Пам.

Той се усмихна.

— Бързо схващаш, Пам. Беседката е ключът към този лабиринт. Би трябвало да има още седем подобни зали. VOSVAVV. Томас Бейнбридж ни е оставил много важни следи, но те не означават нищо, докато не дойдеш тук. Затова мястото е без надзор повече от триста години. Просто е безсмислено.

— Освен ако не се намираш в този лабиринт.

Продължиха напред през низ от проходи, подвеждащи коридори и тунели без изход. Колко ли време и усилия са били нужни за построяването им, запита се Малоун. Пазителите бяха работили по задачата повече от две хилядолетия — достатъчно време за нововъведения.

Преминаха през още седем кръстовища и той със задоволство забеляза, че над всяка врата беше изписана буква от беседката. На всяко кръстовище имаше различни йероглифи, орнаменти във формата на свитъци, гравюри с букви и клиновидни символи.

След като минаха седмата зала и навлязоха в още един тунел, той беше сигурен, че са в последния проход. Направиха завой и забелязаха, че светлината от изхода пред тях е много по-ярка, отколкото в останалите зали. Малоун предположи, че Макколъм може да ги причаква там, и накара Пам да застане зад него. В края на тунела той се скри в сенките и погледна вътре.

Помещението бе голямо, над сто и петдесет квадратни метра, с полилеи, спускащи се от тавана. Високите стени бяха покрити с карти, изработени от мозайки. Египет. Палестина, Йерусалим, Месопотамия. Средиземно море. Детайлите бяха минимални, крайбрежните ивици се губеха в неизвестното, а текстовете бяха на гръцки, арабски и иврит. На отсрещната стена имаше още седем врати. Вратата с буквата M вероятно водеше към самата библиотека.

Влязоха в залата.

— Добре дошли, мистър Малоун — изрече мъжки глас.

Два силуета се отделиха от тъмните сенки до вратите. Единият беше на Пазителя, когото Макколъм беше заплашил с пистолет, но вече без сламената шапка. Другият беше на Адам от апартамента на Хаддад и манастира в Лисабон.

Малоун се прицели.

Пазителят и Адам не помръднаха. Просто го гледаха загрижено.

— Не съм ви враг — каза Адам.

— Как ни открихте? — попита Пам.

— Не съм. Вие ме открихте.

Малоун си спомни как човекът срещу него беше убил Джордж Хаддад. Забеляза, че беше облечен като по-младия Пазител — торбести панталони, стегната с въжен колан роба и сандали.

И двамата не бяха въоръжени.

— Пазител ли сте? — попита Малоун.

— Аз съм само един верен слуга.

— Защо убихте Джордж Хаддад?

— Не съм.

Някакво движение зад двамата мъже привлече вниманието на Малоун. През вратата мина още една сянка.

Ева от апартамента на Хаддад. Жива и здрава.

— Мистър Малоун — каза тя, — аз съм помощник-библиотекарят. Дължим ви извинение, но трябва да побързаме.

Той запази самообладание.

— Бяхме в Лондон, за да ви заблудим. Беше много важно да продължите и Библиотекарят смяташе, че този театър е най-добрият начин да постигнем целта.

— Библиотекарят?

Тя кимна.

— Той е нашият водач. Не сме много, но винаги сме били достатъчно, за да пазим това място. Тук са служили много Пазители. Сигурна съм, че сте видели костите им в църквата. Светът обаче се променя. Все по-трудно ни е да продължаваме мисията си. Нямаме средства, а напоследък хората ни са нищожно малко. Освен това съществува и настоящата заплаха.

Малоун я изчака да обясни.

— През последните няколко години някой се опитва да ни открие. Замесени са дори правителства. При инцидента с Джордж Хаддад преди пет години — когато вие успяхте да го скриете — един от поканените беше разкрит. Подобно нещо не се бе случвало никога. Всички поканени в миналото са спазвали обета си да пазят тайна. Освен един — Томас Бейнбридж. За щастие обаче престъпването на клетвата му се оказа полезно. Слабостта на характера му направи търсенето ви възможно.

— Вие сте знаели, че ще дойдем? — попита Пам.

— Помогнахме ви за по-голямата част от пътуването. За съжаление израелците ви търсеха твърде агресивно. Замесени бяха дори американците, очевидно по други причини. Явно всички се опитват да ни изиграят. Библиотекарят реши да задвижи събития, които да контролираме и които да доведат съответните играчи право при нас.

— Как е възможно това? — попита Малоун.

— Вие сте вече тук, нали?

— Бяхме в Лондон, за да ви предизвикаме да продължите — намеси се Адам. — Използвахме някои специални ефекти, за да изглежда стрелбата по-правдоподобна.

Той се обърна към Пам.

— Изстрелът срещу вас беше случаен. Не очаквахме, че ще излезете навън.

— Така ставаме двама — каза Малоун. — Но имаше и още нещо. — Той погледна Ева. — Джордж те застреля. Аз взех пистолета му, който бе зареден с истински патрони.

— Да, и слава богу, че той е добър стрелец. Все още ме боли. Но жилетката свърши работа.

— После отидохме в Лисабон — продължи Адам — със същата мисия, както и да заблудим израелците. Вие тримата трябваше да дойдете тук сами. Останалите в абатството бяха част от екипа наемни убийци на Мосад. Вие обаче ги отстранихте.

Малоун погледна Пам.

— Изглежда, не само ти си изиграна.

— Човекът, който дойде тук с вас, се нарича Доминик Сейбър — каза Ева, — въпреки че рожденото му име е Джеймс Макколъм. Той работи за организация, наречена Орденът на Златното руно. Тук е, за да превземе библиотеката.

— А аз ви го доведох — каза Малоун.

— Не — отвърна Адам. — Ние ти позволихме да го доведеш.

— Къде е Библиотекарят? — попита Пам.

Адам посочи вратата.

— Там, вътре. Заедно със Сейбър. Американецът беше насочил пистолет в главата му.

— Котън — каза Пам, — съзнаваш ли какво казват те? След като Ева не е убита, то…

— Библиотекарят е Джордж Хаддад.

Ева кимна, а очите й се наляха със сълзи.

— Той ще умре.

— Заведе Сейбър вътре — каза младият Пазител — с пълното съзнание, че няма да се върне.

— Откъде може да знае? — попита Малоун.

— Орденът или самият Сейбър искат да притежават мястото. Кой точно, остава да разберем. Независимо от това всички ние ще бъдем убити, а тъй като сме твърде малко, няма да бъде трудно.

— Нямате ли оръжия?

Адам поклати глава.

— Не са позволени тук.

— Заслужава ли си да се умре за нещата вътре? — попита Пам.

— Несъмнено — твърдо отвърна Адам.

Малоун осъзна какво е станало.

— Вашият Библиотекар е бил отговорен за смъртта на Пазител в миналото и сега смята, че смъртта му ще изкупи този грях.

— Така е — кимна Ева. — Тази сутрин, докато ви наблюдаваше как се спускате с парашутите, той осъзна, че това е последният му ден. Обясни ми какво трябва да направи. — Тя пристъпи напред. Сълзите се стичаха по бузите й. — Той каза, че вие ще спрете всичко това. Спасете го. Той не трябва да умре. Спасете всички нас.

Малоун се обърна с лице към вратата с буквата M и стисна здраво пистолета. Пусна раницата на пода и каза на Пам:

— Стой тук.

— Не — отвърна тя. — Идвам с теб.

Той се обърна към нея. Жената, която беше обичал и мразил едновременно, сякаш също като Хаддад се намираше на кръстопът.

— Искам да ти помогна — заяви тя.

Той нямаше представа какво може да се случи вътре.

— Гари има нужда поне от единия си родител.

Очите й не се откъсваха от неговите.

— Старецът също има нужда от нас.

77

Мериленд

Стефани слушаше радио „Фокс Нюз“. Бяха съобщили за взривяването на колата, за проверката на регистрационния й номер и идентифицирането на Дейли. Редовните клиенти на ресторанта бяха потвърдили физическото му описание, както и това на жената с него. Очевидци бяха разказали, че тя, заедно с друга тъмнокожа жена бяха избягали от местопрестъплението, преди пристигането на полицията.

Не беше изненадващо, че нито една медия не съобщи за открити мъртви въоръжени мъже на няколко километра от мястото на взрива. Чистачите на тайните служби бързо и педантично си бяха свършили работата.

Стефани и Касиопея пътуваха в друга правителствена кола, шевролет тахо, предоставена им от Даниълс. Президентът искаше да бъдат далеч от Кемп Дейвид, преди Стефани да се обади на Грийн. Вече бяха на повече от сто километра на юг, в покрайнините на северен Вашингтон. Тя взе мобилния си телефон и набра номера на Грийн.

— Отдавна чакам да се обадиш — почти й се скара Грийн. — Чухте ли за Дейли?

— Дори седяхме на първия ред. — И тя му разказа за случката в ресторанта.

— Какво правехте там?

— Закусвахме. За негова сметка.

— Има ли причина за ироничния ти тон?

— Гледката на умиращ човек някак променя нагласата ти.

— Какво става? — попита Грийн.

— Хората, които убиха Дейли, се опитаха да убият и нас с Касиопея. Успяхме да се измъкнем. Очевидно са следели Дейли и се насочиха към нас, веднага след като си тръгнахме от ресторанта.

— Явно имаш няколко живота, Стефани.

— Дейли ми разказа някои неща, Брент. Разполагал е с поверителна информация. Освен това е имал и доказателства.

— Той ли е бил предателят?

— Едва ли. Вицепрезидентът печели короната. Дейли е насъбрал доста срещу него.

Тя следеше пътя, докато слушаше мълчанието от другата страна.

— И той има неоспорими доказателства?

— Достатъчно неоспорими, че да излязат във „Уошингтън Поуст“. Беше ужасен. Затова се срещна с мен. Искаше помощ. Предаде ми някои неща.

— Тогава животът ти е в опасност, Стефани.

— Вече го разбрах. Сега имаме нужда от твоята помощ.

— Разбира се. Имаш я. Какво искаш да направя?

— Флашпаметите от къщата на Дейли. Свързани са с доказателствата, които имам. И са достатъчни, за да свалят вицепрезидента. А щом това стане, ще разберем и останалото, тъй като се съмнявам, че благородно ще понесе падението си сам. Предателството се наказва сурово. Съдебните заседатели могат да постановят дори смъртна присъда.

Отново мълчание.

— Знаеш ли дали Котън се е появил? — попита тя.

— Никой не ми е казал, дори да се е появил. Ами Торвалдсен? Свързал ли се е с Касиопея?

— Нито дума и от него.

Сърцето й подскочи, когато осъзна, че Брент Грийн е част от всичко, което се случваше. Болката в изражението й подсказа на Касиопея, че той е предателят.

— Трябва да се срещнем, Брент. Тайно. Само ти, аз и Касиопея. Каква е програмата ти?

— Мога да я променя.

— Чудесно. Дейли има още доказателства. Неща, които според него ще докажат кой още е замесен. Събирал е информацията от доста време. Онези устройства у теб съдържат записи на разговори с началника на кабинета на вицепрезидента, в които той казва кой ще бъде следващият президент след смъртта на настоящия. Но има и още. Трябва да се срещнем в дома на Дейли. Можеш ли да дойдеш там?

— Разбира се. Знаеш ли къде е скрил информацията?

— Да, той ми каза.

— Тогава да се залавяме за работа.

— Точно така. Ще се видим там след половин час. — И тя прекъсна връзката.

— Съжалявам — промълви Касиопея.

Нямаше намерение да размишлява върху нечий провал.

— Трябва да сме нащрек. Грийн е организирал убийството на Дейли. Сега вече сме сигурни. Той планира да убие президента.

— И нас — добави Касиопея. — Онези мъже са работели за саудитците, които очевидно смятат, че вицепрезидентът и Грийн са на тяхна страна. Вицепрезидентът обаче работи и с Ордена, което означава, че саудитците няма да получат нищо. Орденът ще получи всичко и ще го използва както намери за добре.

Наближаваха Вашингтон и движението по междущатската магистрала се усили. Стефани намали скоростта.

— Да се надяваме арабите да разберат това, преди да решат да се разправят с нас.

78

Синайски полуостров

Джордж Хаддад поведе палача си към Александрийската библиотека. Ярко осветената подземна зала ги заслепяваше. Стените сякаш оживяваха с мозайките, изобразяващи сцени от всекидневието — бръснар, художник, кроячи на платно. Още си спомняше първото си посещение тук, но убиецът му не изглеждаше впечатлен.

— Откъде идва електрическото захранване?

— Как се казвате? — попита Хаддад.

— Това не е отговор.

Хаддад озадачено сви гъстите си вежди.

— Аз съм възрастен човек и едва ли съм заплаха за вас. Просто съм любопитен.

— Казвам се Доминик Сейбър.

— От свое име ли идвате или заради други?

— От свое. Решил съм да стана Библиотекар.

Хаддад се усмихна.

— Работата ще ви се стори истинско предизвикателство.

Сейбър явно се поотпусна и се огледа наоколо. Залата приличаше на катедрала, с полегати стени и куполовиден таван. Червеният полиран гранит блестеше като скъпоценен камък. От земята до тавана се издигаха изсечени от скалите колони, всяка украсена с букви, лица, растения и животни. Всички зали и тунели бяха някогашни рудници на фараони, изоставени векове преди Христа и възстановени през следващите столетия от обсебени от знанието хора. Светлината тогава идвала от факли и лампи и едва през последния век новите технологии позволили саждите да бъдат почистени, за да бъде възстановена първоначалната красота.

Сейбър посочи изпъкнал мозаечен символ на отсрещната стена.

— Какво е това?

— Предната част на египетска шейна, украсена с главата на чакал. Йероглифът, изразяващ чудо. Във всяка от залите на библиотеката има по един символ, който представлява и името на залата. Това е Залата на чудесата.

— Все още не сте ми казали откъде е електрическото захранване.

— Слънчеви батерии. Електричеството е с нисък волтаж, но е достатъчно, за да захранва лампите, компютрите и оборудването за свръзка. Знаете ли, че идеята за слънчевата енергия се е родила преди повече от две хиляди години? Превръщане на светлината в енергия. Идеята обаче била забравена допреди петдесет години, когато някой отново се е сетил за нея.

Сейбър посочи с пистолета си.

— Накъде води тази врата?

— Към другите четири зали — на призванието, на вечността, на живота и към Читалнята. Всяка от тях съдържа древни ръкописи, както забелязвате. В тази зала те са около десет хиляди.

Хаддад небрежно се приближи към центъра. Свитъците бяха наредени в дълги редици от каменни кутии с формата на диаманти, обърнати с острата част навън.

— Много от тези документи вече не могат да бъдат прочетени. Унищожени са от времето. Но тук има много информация. Творби на Евклид за математиката. На Херофил за медицината, на Мането за историята, информация за първите фараони. Творби на поета и граматик Калимах.

— Словоохотлив сте.

— Просто реших, че след като имате намерение да бъдете следващият Библиотекар, трябва да сте наясно за какво ще отговаряте.

— Как е оцеляло всичко това?

— Първите Пазители избрали местонахождението изключително внимателно. Планината е суха. Влагата е рядкост в Синай, а водата е най-големият враг на печатното слово — освен, разбира се, огънят. — Той посочи пожарогасителите, разположени на равни разстояния из помещението. — Ние сме подготвени.

— Да видим и останалите зали.

— Разбира се. Трябва да видите всичко.

Хаддад поведе Сейбър към вратата. Беше доволен, тъй като нападателят му очевидно не знаеше кой е той.

Което поне ги поставяше в равностойно положение.

Херман отвори очи. Три пеперуди бяха кацнали на ръкава му, ръката му лежеше върху светлата почва на оранжерията. Главата го болеше и той си спомни удара на Торвалдсен. Не знаеше, че датчанинът е способен на подобна агресивност.

Изправи се и забеляза шефа на охраната, проснат на земята на няколко метра от него. Пистолетът му бе изчезнал. Той се заклатушка към подчинения си, доволен, че наоколо няма никой. Погледна часовника си. Беше лежал в несвяст двайсетина минути. Дясното му слепоочие пулсираше и той внимателно опипа очертанията на подутината. Торвалдсен щеше да му плати за това.

Земята още се клатеше под краката му, но той си наложи да се съвземе и изтупа прахта от дрехите си. Наведе се и разтърси служителя си.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Мъжът разтри челото си и се изправи.

— Нито дума за станалото — нареди Херман.

Бодигардът кимна.

Австриецът отиде до телефонната будка и вдигна слушалката.

— Моля, намерете Хенрик Торвалдсен.

Изненада се, когато гласът от другата страна му съобщи, че знае къде е Торвалдсен в момента.

— Отвън е. Тъкмо се кани да си тръгне.

79

Сейбър не можеше да повярва на късмета си. Беше открил Александрийската библиотека. Навсякъде около него имаше пергаменти, папируси, свитъци и книги — малки, компактни томчета с крехки пожълтели страници, които старецът наричаше кодекси. Бяха наредени прилежно с лице нагоре като мъртви тела.

— Как така въздухът е толкова свеж? — поинтересува се той.

— Вентилатори раздвижват сухия въздух, който идва отвън, и тук той се охлажда от планината. Още едно от модерните нововъведения от последните десетилетия. Пазителите преди мен са били изключително находчиви. Отнасяли са се към отговорностите си много сериозно. Вие ще го правите ли?

Намираха се в третата зала, наречена „Вечност“, в която високо на стената се виждаше още един мозаечен йероглиф — приклекнал мъж с вдигнати ръце като съдия, който свири тъчдаун. По цялата й дължина се простираха рафтове с кодекси, с тесни пътечки между тях. Библиотекарят му беше обяснил, че са от седми век, отпреди времето, когато оригиналната библиотека била плячкосана за последен път от мюсюлманите.

— Много от тях са били спасени през месеците преди промяната в политическата система — каза Библиотекарят. — Тези слова не съществуват никъде другаде в света. Множество факти и събития, които биха променили историята, ако тези документи бъдат изследвани.

На Сейбър му харесваше това, което чуваше. Означаваше едно нещо — власт. Трябваше да научи колкото се може повече и по-бързо. Малоун вероятно вече беше принудил някой от другите Пазители да го преведе през лабиринта. Но той можеше и да го изчака да се върне, което му изглеждаше по-логично. Беше отбелязал с X всяка от вратите, през които бяха влезли, така че лесно щеше да намери обратния път. Тогава щеше да се разправи с Малоун.

Първо обаче трябваше да разбере онова, което интересуваше Алфред Херман.

— Тук има ли ръкописи, отнасящи се до Стария завет?

Хаддад беше доволен, че гостът му най-после беше стигнал до причината, довела го дотук. Доста се бе постарал, за да се случи всичко това. След мнимата си смърт в Лондон, той бе чакал този момент, а поставените в апартамента му видеокамери му показваха дали някой влиза вътре. И, разбира се, мъжът, който сега беше насочил пистолет срещу него, беше открил оставената в компютъра информация и касетата със записа.

Хаддад беше очаквал Малоун в Бейнбридж Хол, тъй като скритите под леглото му материали насочваха именно към това място.

Появата на Сейбър го бе изненадала. А убийството на двамата мъже, които бе изпратил в имението, бе потвърдило лошите му намерения.

Един от Пазителите бе успял да проследи Малоун до хотел „Савой“ и го беше видял да закусва със Сейбър. Бе видял как двамата с бившата съпруга на Малоун се бяха качили на самолет до Лисабон. И тъй като самият Хаддад бе подготвил указанията за Пътя на героя, следвани от Малоун, Пазителят знаеше накъде точно са се запътили тримата.

Адам и Ева бяха изпратени в Лисабон, за да направят всичко възможно Малоун и новият му съюзник да стигнат безпрепятствено до Синай.

Хаддад бе смятал, че опасността може да дойде от нечие правителство — израелското, саудитското или американското. Сега обаче осъзна, че най-голямата опасност идва от мъжа, който стоеше на няколко метра от него. Надяваше се Сейбър да работи сам и долавяйки нетърпението в думите и действията му, вече бе убеден, че заплахата може да бъде овладяна.

— Тук има много текстове, които се отнасят до Библията — каза той. — Това е тема, който библиотеката с интерес проучва.

— Става въпрос за Стария завет. На староеврейски. Има ли някакви ръкописи тук?

— Три. За два от тях се предполага, че са преписани от по-ранни текстове. Другият е оригинал.

— Къде са?

Хаддад посочи вратата, от която бяха влезли.

— Две зали по-назад. В Залата на призванието. Ако възнамерявате да поемете поста на Библиотекаря, ще трябва да научите къде се съхраняват документите.

— Какво пише в тези Библии?

Хаддад се престори, че не го разбира.

— Какво искате да кажете?

— Видях едни писма. От Йероним и Августин. В тях пише, че Старият завет е променен. Че преводът е неточен. Имало и други поканени — четирима, които също са проучвали проблема. Единият от тях е палестинец, който преди около пет години заявил, че Старият завет е летопис на евреите не в Палестина, а някъде в Саудитска Арабия. Какво знаете по този въпрос?

— Доста неща. Тези мъже са били прави. Преводите на общоприетата Библия са неправилни. Старият завет наистина описва живота на евреите в друга местност, не в Палестина. Всъщност става въпрос за Западна Арабия. Чел съм много ръкописи в библиотеката, които доказват твърдението. Виждал съм дори карти на древна Арабия, на които са посочени библейските местоположения.

Сейбър насочи пистолета право срещу него.

— Покажете ми ги.

— Няма да разберете нищо, ако не знаете иврит или арабски.

— Повтарям ти още веднъж, старче. Покажи ми ги или ще те убия и ще се пробвам с другите служители.

Хаддад кимна.

— Просто се опитвам да бъда полезен.

Сейбър нямаше представа дали ръкописите и кодексите, разгънати пред него, са тези, които търсеше Алфред Херман. Нямаше значение. Определено възнамеряваше да установи контрол върху всичко наоколо.

— Това са трактати, написани през втори век от философи, учили в Александрия.

Библиотекарят направи пауза.

— Тогава евреите започвали да се превръщат в политическа сила в Палестина, установявайки предполагаемото си древно присъствие и налагайки правото си върху земите. Звучи ли ви познато? Тези учени доказали, че такова древно присъствие не е съществувало. Проучили староеврейските текстове на Стария завет, които се пазели в библиотеката, и установили, че разказаното от евреите по онова време съществено се различава от писмените текстове. Особено от по-старите. Изглежда, че с течение на времето разказвачите все повече се адаптирали към тогавашната родина на евреите, днешна Палестина, и просто забравили миналото си в Арабия. Ако не бяха някои непроменени имена, както и Старият завет, написан на староеврейски, тази история никога нямаше да бъде открита.

Библиотекарят посочи един от кодексите.

— Този е от доста по-късно. Пети век. Когато християните решили, че искат да включат Стария завет в своята Библия. Трактатът ясно доказва, че преводите са били променени, за да може Старият завет да съответства на появилия се Нов завет. Съвсем съзнателен опит да се измисли послание въз основа на някогашната история, религия и политика.

Сейбър се взря в книгите.

Библиотекарят посочи към друга купчина със свитъци, поставени в прозрачен пластмасов контейнер.

— Това е най-старата Библия, която имаме. Написана е четиристотин години преди Христа на староеврейски. В света няма друга като нея. По мое мнение най-старата Библия извън тази зала датира от деветстотин години след Христа. Нея ли търсите?

Сейбър не отговори.

— Вие сте странен човек — изведнъж каза Библиотекарят.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаете ли колко поканени са дошли тук? През вековете са минали хиляди. Книгата ни за посетители е впечатляваща. Започната е през дванайсети век от Авероес, арабския философ, критикувал Аристотел и Августин. Той е учил тук. Тогава Пазителите решили, че е време да споделят своите знания, но избирателно. Много от имената не говорят нищо — просто изключително интелигентни мъже и жени, събудили интереса на Пазителите. Големи умове, дали личен принос към знанието. Във времето преди радиото, телевизията и компютрите Пазителите живеели в големите градове и търсели личности, към които да отправят покана. Тома Аквински, Данте, Петрарка, Бокачо, Пусен, Чосър, както и други от техния ранг, са стояли в тази зала. Монтен е написал есетата си тук. Франсис Бейкън е заявил: „Възприемам цялото познание за мое призвание“ тук, в Залата на призванието.

— Всичко това трябва ли да ми говори нещо?

Възрастният мъж вдигна рамене.

— Просто се опитвам да ви обясня отговорностите ви. Казвате, че искате да бъдете Библиотекар. Ако това стане, ще имате големи привилегии. Библиотекарите в миналото са се срещали с Коперник и Кеплер, с Декарт, Робеспиер и Бенджамин Франклин. Дори със самия Нютон. Всички те са извлекли ползи от това място, а целият свят е спечелил от способността им да разбират и разширяват познанието.

— И никой от тях не е споменал, че е бил тук?

— А защо да го правят? Ние не търсим отплата. А те са постигнали признание. Ако сме им помогнали, то това е било наше задължение. Истинското постижение е богатството тук да бъде съхранено. Вие можете ли да продължите традицията?

Тъй като нямаше никакво намерение да позволи някой друг да види това място, Сейбър зададе въпроса, който всъщност го интересуваше:

— Колко са Пазителите?

— Девет. Редиците ни са оредели.

— Но къде са те? Видях само двама отвън.

— Манастирът е голям. Занимават се със задълженията си.

Сейбър посочи с пистолета.

— Да се върнем в първата зала, искам да видя нещо.

Старецът тръгна.

Сейбър се замисли дали да не го убие още сега, но реши, че Малоун вече се е досетил какво става. Сигурно го чакаше в другия край на лабиринта или някъде по пътя.

Във всеки случай старецът можеше да се окаже много полезен.

80

Малоун зави зад последния ъгъл в прохода и видя портал, оформен от два крилати лъва с човешки глави. Тяхната символика му беше позната. Умът на човек, силата на животно и подвижността на птица. Мраморните врати с бронзови панти бяха отворени.

Влязоха и онемяха пред богатството вътре. Малоун се запита колко ли време е било необходимо, за да се създаде нещо толкова внушително. Дълги редици диагонално разположени каменни кутии лежаха върху застлания с плочи под между тесни пътечки. Кутиите бяха претъпкани със свитъци. Той пристъпи към една от тях и взе най-горния. Документът бе в забележително добро състояние, но все пак не посмя да го разгъне. Погледна във вътрешната страна на рулото и видя, че почеркът все още е четлив.

— Никога не съм предполагала, че нещо подобно може да съществува — каза Пам. — Надхвърля границите на въображението.

Беше виждал невероятни неща, но нищо не можеше да се сравни с гледката, която представляваше тази стая. Забеляза, че високо на една от лъскавите червени стени има няколко латински думи. AD COMMUNEM DELECTATIONEM. За радост на всички. Пазителите бяха постигнали нещо изключително.

Видя и издълбани в стената надписи на наименованията на залите на латински. Преведе ги на Пам.

— Пет зали — каза Малоун. — Могат да са във всяка една посока.

Някакво движение откъм вратата привлече вниманието му. Видя Джордж Хаддад, а след него Макколъм.

— Залегни — извика на Пам и вдигна пистолета си.

Макколъм го видя и изблъска Хаддад напред, прицели се и стреля.

Малоун се хвърли на земята, използвайки рафтовете между тях за прикритие. Куршумът отскочи в гранитните колони зад него.

— Действаш бързо — извика Макколъм от другия край на залата.

— Не исках да се почувстваш самотен.

— Библиотекарят ми правеше компания.

— Двамата успяхте ли да се сприятелите?

— Не е особено приказлив, но пък добре познава мястото.

— А сега какво?

— Опасявам се, че двамата с бившата ти съпруга ще трябва да умрете.

— Предупредих те да не ме принуждаваш да показвам лошата си страна.

— Дай да я видим, Малоун. Стигнах дотук и нямам намерение да губя. Слушай, дай да играем честно. Един срещу друг. Тук. Ако спечелиш, старецът и бившата ти жена са в безопасност. Става ли?

— Ти определяш правилата. Действай.

Хаддад слушаше размяната на реплики между Сейбър и Малоун. Двамата трябваше да решат спора си, а той трябваше да плати дълга си. Отново си спомни онзи Пазител, преди толкова години и изпълнените му с решимост очи. Просто не бе разбрал. Но сега, след като бе видял библиотеката и бе станал Библиотекар, знаеше онова, което е знаела и онази бедна душа през 1948 г. Бе убил добрия човек без причина и бе съжалявал през целия си живот.

— Стани — нареди Сейбър на Библиотекаря и го изчака да се изправи. — Добре, Малоун, действам. Ето го. — Той посочи с пистолета. — Тръгвай.

Библиотекарят бавно тръгна между диагонално подредените кутии. Сейбър бе заел позиция, приклекнал зад една от редиците. След десетина метра Библиотекарят спря и се обърна. Очите му бяха студени и безизразни. Странен бе този старец. Сякаш душата зад тези очи вече беше минавала през подобно изпитание и не се страхуваше. Сейбър се замисли дали да не го убие, но така можеше да предизвика Малоун. А той не искаше да го прави. Не още. Малоун беше последното му изпитание. След като се отървеше от него, библиотеката щеше да бъде негова. Отдъхна си, когато старецът най-накрая се отдалечи.

81

Вашингтон

Стефани паркира на известно разстояние от къщата на Лари Дейли и двете с Касиопея го изминаха пеша. Не се виждаше и следа от Брент Грийн или някой друг. Приближиха входната врата и Касиопея отново отключи, а Стефани обезвреди алармата. Забеляза, че кодът не беше променен. Дейли го беше оставил същият дори след като бяха успели да влязат. Явен признак на глупост или поредното доказателство, че го е подценявала.

Къщата беше притихнала. Касиопея огледа всички стаи, за да се увери, че са сами. Стефани отиде в кабинета, където бяха намерили флашпаметите. После и двете зачакаха край входната врата.

Десетина минути по-късно отпред спря кола. Стефани надникна зад пердето и видя Грийн да слиза от шофьорското място и да се отправя към вратата.

Беше сам.

Тя кимна на Касиопея и отвори вратата. Грийн беше облечен в обичайния си тъмен костюм и вратовръзка. Щом министърът на правосъдието влезе, тя затвори вратата и я заключи. Касиопея застана до един от прозорците.

— Добре, Стефани. Ще ми кажеш ли какво става?

— Донесе ли флашпаметите?

Той бръкна в джоба на сакото си и ги извади.

— Прослуша ли записите?

Той кимна.

— Разбира се. Разговорите са интересни, но по никакъв начин не са уличаващи. Споменава се Двайсет и петата поправка, но това е всичко. Просто разговори. Определено не се обсъжда, нито се загатва за някаква конспирация.

— Точно затова Дейли е събрал още информация — каза тя. — Спомена, че отдавна следи развитието му.

— Чие развитие?

Тя забеляза искрица раздразнение в очите му.

— На заговора, Брент. Вицепрезидентът планира да убие Даниълс. Организирал е убийството по време на необявена визита на Даниълс до Афганистан следващата седмица. — Тя изчака думите, които потвърждаваха, че знае за какво говори, да стигнат до съзнанието му.

Грийн прие информацията стоически.

— Какви доказателства е открил Дейли?

— Още разговори. Всъщност е подслушвал личния кабинет на вицепрезидента. Не му е било толкова трудно, тъй като точно той е трябвало да следи дали някой не го подслушва. Изглежда, вицепрезидентът е свързан с Ордена на Златното руно. Неговият водач Алфред Херман е организирал самолета на президента да бъде свален с ракета. Сам е уредил сделката с хора на Бин Ладен.

— Стефани, надявам се Дейли да е събрал достатъчно доказателства. Това са невероятни обвинения.

— Ти каза, че цялата администрация е помийна яма. Каза, че искаш да ги заловиш. Ето ти шанс.

— Но как можем да го докажем?

— Записите са тук. Дейли ми разказа за тях. Твърдеше, че ясно доказват всички замесени. Тъкмо бяхме тръгнали насам, когато колата му бе взривена.

Грийн стоеше в преддверието до стълбището, където предишния ден бяха стояли Дейли и Хедър Диксън. Изглеждаше умислен. Любимото му изражение. Разбира се, макар да я бе излъгал за Торвалдсен и да не бе предал на президента нищо от разкритията на Хенрик, те имаха нужда от неоспорими доказателства за предателството му.

— Знам къде е скрил записите — заяви тя.

Най-накрая в очите на Грийн проблесна интерес. Касиопея стоеше до прозореца, без да се намесва.

Стефани заведе Грийн в кабинета на Дейли. На един от рафтовете бяха подредени компактдискове в пластмасови кутийки.

Музиката бе инструментална и от различни страни, дори съдържаше няколко църковни песни, които й се сториха любопитни. Тя взе една от кутийките — „Тибетски чудеса“ — и я отвори. Вместо музикалния диск вътре имаше друг диск, който тя извади.

— Дейли обичаше да крие нещата близо едно до друго.

— Какво точно има тук?

— Твърдеше, че това са доказателствата за хората, участващи в заговора. Както и че нещата са стигнали до неподозирано ниво. — Вените й пулсираха от възбуда. — Искаш ли да ги чуем?

Грийн не отговори.

— Защо разсекрети файла с Александрийската връзка? — попита тя.

— Нали ти казах, за да открия предателя. Така открихме, че израелците следят Пам Малоун. Разсекретяването на този файл задейства цялата операция.

— А ти имаше ли достъп?

— Защо ми задаваш тези въпроси, Стефани?

— Защото нямах представа, че изобщо знаеш за Александрийската връзка. Да не говорим за подробностите около нея, така че да решиш, че тя може да послужи като примамка за Израел.

Грийн наклони глава недоумяващо.

— Не очаквах кръстосан разпит.

Нямаше намерение да му позволи да се отпусне. Не и сега.

— Когато преди време говорихме, ми каза, че отваряш файла съзнателно, че той съдържа много малко информация освен забележката, че Малоун знае местожителството на Джордж Хаддад. Въпреки това специално спомена завета към Авраам. Откъде знаеше за него?

— Файлът не беше толкова секретен.

— Така ли? Дейли твърдеше обратното. Настояваше, че информацията в него е изключително ценна и относително неизвестна, освен за шепа хора по върховете. — Тя се постара да прозвучи максимално дръзко. — Ти не беше в списъка. Но все пак знаеше изключително много подробности.

Грийн излезе от кабинета.

Тя го последва. Касиопея беше изчезнала. Стефани се огледа загрижено.

— Сътрудниците ми са се погрижили за нея — обясни Грийн.

Това не й хареса.

— А кой ще се погрижи за мен?

Грийн бръкна в сакото си и извади пистолет.

— Задължението се пада на мен. Но първо трябва да говоря с теб насаме.

— За да разбереш какво знам. И какво знае Касиопея. И кой друг знае нещо.

— Съмнявам се да имаш някаква подкрепа. В крайна сметка, Стефани, не си от най-обичаните хора в правителството. Дейли се опита да ти се лепне, но не стана.

— Твое дело ли беше?

Грийн кимна.

— Закачихме експлозивите за колата и просто изчакахме подходящия момент. Всичко е част от терористичната атака срещу тази страна, която ще започне с Дейли и ще свърши с Даниълс. Тук ще настъпи истински хаос.

— От който ще се възползва вицепремиерът, щом положи клетвата. А като президент от своя страна ще има нужда от вицепрезидент и тогава се появяваш ти.

— На моя пост няма особено много възможности за развитие, Стефани. Човек трябва да се възползва от шансовете, които среща. Аз ще бъда най-добрият избор за кризата. Ще ме изберат единодушно.

— Направо си трогателен.

Той я погледна презрително.

— Ще приема тази обида. В крайна сметка остават ти само няколко минути живот. Между другото, ти също трябваше да станеш жертва на нападението. Когато се появи в ресторанта, реших да поставя още една клопка, но по някакъв начин ти успя да избегнеш хората, които изпратих. Още не съм разбрал как го постигна.

— Добре съм обучена. Там е разликата.

Той й хвърли студена усмивка.

— Ще пропусна иронията ти.

— Съзнаваш ли какво правиш? Насилствено сваляне на законно избран президент?

— Мисля, че се нарича държавна измяна. Но Дани Даниълс е слаб и неспособен човек, който не знае кое е най-доброто за тази страна. Той е приятел на Израел и поради този факт ние сме безсилни в Близкия изток. Време е фаворитите на Америка да се променят. Арабите могат да ни предложат толкова много.

— И Александрийската връзка ще помогне?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Това е проблем на новия президент, а той твърди, че нещата са под контрол.

— Толкова ли държиш да продължиш да тичаш по коридорите на властта?

— Не бих казал, че постът вицепрезидент на Съединените щати означава да тичаш по коридорите. След като помогна за прехвърлянето на властта по този съдбовен начин, ще мога да се радвам на уникални взаимоотношения. Множество отговорности и малко известност.

Тя посочи пистолета.

— И сега ще ме убиеш ли?

— Нямам избор. Компактдискът със сигурност ме уличава. Не мога да допусна нито той да бъде огласен, нито ти да излезеш оттук.

Тя се зачуди къде са отвели Касиопея. Нещата не се развиваха според плана. Освен това съвсем не беше очаквала самият Грийн да размаха пистолет. Изведнъж някаква мисъл проблесна в съзнанието й.

Печелѝ време.

— Министърът на правосъдието на Съединените щати ще ме застреля, така ли?

— Обмислям този въпрос цял ден, но за съжаление нямам друг избор.

— А къде останаха всички християнски ценности, за които говореше?

— Вече сме в разгара на битката и правилата са различни. Става дума за оцеляване, Стефани. Всъщност прослушах записите, които Дейли е запазил. Началникът на кабинета на вицепрезидента наистина говори прекалено много за следващия президент. Това не е достатъчно, за да бъде уличен, но повдига въпроси, а Дейли очевидно е разследвал нещата. Дискът, който държиш, съдържа още доказателства. Нещата трябва да спрат тук. Тялото ти, разбира се, няма да бъде открито. В посолството на Саудитска Арабия има ковчег. Един от агентите им почина и иска да бъде погребан в родината си. Ще си поделите пътя до Арабия с дипломатическия полет.

— Значи си помислил за всичко.

— Приятелите могат да се окажат доста полезни. Започвам да го разбирам. Много време действах сам, но сега ми харесва да съм част от екип. Саудитците искат единствено унищожението на Израел. Обещахме им, че ще стане. Израелците пък смятат, че саудитците са на тяхна страна. Но не са. Работят с нас от самото начало.

— Значи нямат представа какви продажни негодници сте всички вие. Винаги става въпрос за пари и власт.

— Имаш ли да кажеш още нещо?

Тя поклати глава.

Пистолетът изтрещя.

82

Виена

Торвалдсен стоеше до Гари. Беше се обадил на Йеспер веднага след като излязоха от оранжерията и му беше наредил да изпрати кола с шофьор. Щом потеглиха за Копенхаген, нареди на помощника си да освободи Маргарете. Въобще не си направиха труда да си прибират дрехите. Бе взел само атласа от библиотеката с писмата на свети Йероним и свети Августин.

По алеята, водеща през дърветата към входната врата, се точеха коли и в двете посоки. Не всички членове на Ордена бяха отседнали в имението. Мнозина гостуваха на приятели или бяха предпочели да отседнат в любимите си хотели във Виена. Познаваше част от пристигащите и поговори с някои от тях. Държеше да поддържа добри отношения с всички. Трябваше обаче да тръгнат, преди Херман да се свести.

— Неприятности ли имаме? — попита Гари.

— Не съм сигурен. — Беше самата истина.

— Страхотно ги отупа онези двамата.

Забеляза, че момчето е впечатлено.

— Май добре се справих, а?

— Не ми се ще да съм тук, когато се свестят.

И на него също не му се щеше.

— Трябва да задържим писмата, но за съжаление домакинът ни ще направи всичко възможно, за да ни попречи.

— Ами дъщеря му? Той май хич не се интересува от нея.

— Не мисля, че някога се е интересувал. Отвличането й просто го изненада, което ни осигури достатъчно време, за да действаме. — Той се замисли за собствения си мъртъв син. — Хора като Алфред не се интересуват от семействата си.

Торвалдсен дълбоко тъгуваше за съпругата и сина си. Когато видя как Гари Малоун се втурва да го защити, изпита едновременно ужас и задоволство. Сега потупа момчето по рамото.

— За какво? — попита Гари.

— Баща ти ще се гордее с теб.

— Надявам се да е добре.

— Аз също.

Три коли се появиха откъм главния път и завиха по павираната алея. Спряха пред замъка и от първата и третата кола излязоха мъже в черни костюми. Хвърлиха бърз поглед във всички посоки и един от тях отвори задната врата на средната кола.

Вицепрезидентът на Съединените щати излезе на следобедното слънце, облечен спортно — с риза и тъмносиньо яке.

Торвалдсен и Гари бяха едва на петнайсетина метра от тях и видяха как охранителите му го обграждат и всички заедно се отправят към главния вход на замъка. По средата на пътеката вицепрезидентът внезапно спря и рязко смени посоката.

Тръгна право към тях.

Торвалдсен наблюдаваше мъжа със смесица от гняв и отвращение. Амбициозният глупак беше готов на всичко.

— Не казвай нищо, момчето ми — прошепна той на Гари. — Помни, отворени уши и затворена уста.

— Това вече го разбрах.

— Вие сигурно сте Хенрик Торвалдсен — каза вицепрезидентът, когато се приближи.

— Да, аз съм. Приятно ми е да се запознаем, сър.

— Да караме без „сър“, може ли? Вие сте един от най-богатите мъже в света, а аз съм само един политик.

— Как беше приказката? Вие сте на косъм от президентството.

Американецът се засмя.

— Точно така. Но въпреки това работата е доста скучна. Все пак имам възможност да пътувам и ми е много приятно да посещавам подобни места.

— И какво ви води тук днес?

— Двамата с Алфред Херман сме приятели. Дойдох да му изкажа почитта си.

По пътя мина кола. Светло беемве с униформен шофьор. Торвалдсен махна и колата се приближи.

— Тръгвате ли? — попита министър-председателят.

— Трябва да отидем до града.

Американецът посочи Гари.

— А кой е този?

Торвалдсен представи момчето с истинското му име и двамата се здрависаха.

— Никога не съм се запознавал с вицепрезидент — възкликна Гари.

Беемвето спря, шофьорът излезе и след като заобиколи колата, отвори задната врата за Торвалдсен.

— А аз не се бях запознавал със сина на Котън Малоун — отговори вицепрезидентът.

Сега вече Торвалдсен осъзна, че ще си имат неприятности. Подозрението му се потвърди, когато видя Алфред Херман да крачи решително към тях, следван от началника на охраната си.

Вицепрезидентът каза:

— Брент Грийн ви праща поздрави.

Торвалдсен съзря предателството на Грийн в суровите очи на мъжа срещу себе си.

— Опасявам се, че няма да ходите никъде — рече тихо вицепрезидентът.

Херман се приближи и затвори задната врата на колата.

— Хер Торвалдсен няма да има нужда от колата. Можете да си вървите.

Торвалдсен понечи да протестира, да направи сцена, но забеляза, че началникът на охраната застава до Гари. Пистолетът под сакото му беше насочен право към момчето.

Посланието бе напълно ясно. Той се обърна към шофьора си.

— Можеш да тръгваш, наистина. Благодаря, че дойде.

Херман му взе атласа.

— Възможностите ти бързо се стопяват, Хенрик.

— И аз бих се изразил така — каза вицепрезидентът.

Херман изглеждаше изненадан.

— Защо сте тук? Какво става?

— Доведете и двамата вътре и ще ви разкажа.

83

Синайски полуостров

Малоун изчака, докато Джордж Хаддад намери убежище зад последния рафт с книги, където двамата с Пам бяха заели отбранителна позиция.

— Завръщане от мъртвите? — обърна се той към Хаддад.

— Възкресението носи слава.

— Джордж, този човек иска да избие всички ви.

— Досетих се. Добре че сте тук.

— Ами ако не успея да го спра?

— В такъв случай всичките ни усилия ще се окажат напразни.

— Какво има там? — поиска да разбере Малоун.

— Още три зали и Читалнята. Всяка прилича на тази. Няма много места за криене.

Той си припомни указанията.

— Значи се предполага, че трябва да вляза в престрелка с него?

— Доведох те дотук. Не ме разочаровай сега.

Малоун усети, че го залива вълна на ярост.

— Имаше и по-прост начин. Та той може да чака подкрепление.

— Съмнявам се. Но хората ми отвън следят дали някой ще навлезе във „фарша“. Обзалагам се, че е сам и ще остане сам докрай.

— Откъде си сигурен? Израелците непрекъснато бяха по петите ни.

— Те си тръгнаха. — Хаддад посочи отсрещната страна на залата. — Остава само той.

Малоун зърна как Макколъм се втурва през арката и изчезва навътре в библиотеката. Три зали и Читалнята. Щеше да му се наложи да наруши много от правилата, които бяха спасявали живота му цели дванайсет години. Едно от тях бе категорично — никога не влизай някъде, ако не знаеш как ще излезеш. Хрумна му обаче нещо друго, което беше научил. Когато положението се влоши, всичко може да ти навреди, включително и бездействието.

— Искам да знаеш, че този мъж е отговорен за отвличането на сина ти — каза Хаддад. — И той унищожи книжарницата ти. Негова е вината и двамата с теб да сме тук. Ако му се бе наложило, щеше да убие Гари. И с удоволствие би убил и теб.

— Откъде знаеш за Гари? — попита Пам.

— Пазителите имат достъп до невероятни източници на информация.

— А как се оказа в ролята на Библиотекар? — попита Малоун.

— Сложна история.

— Не се и съмнявам. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, когато всичко това приключи.

Хаддад се ухили.

— Да, стари приятелю, ще си поговорим.

Малоун посочи Пам и каза на Хаддад:

— Дръж я тук. Не я бива да изпълнява заповеди.

— Тръгвай — усмихна се тя, — ние ще се оправим.

Малоун реши да не спори и забърза по коридора. На изхода се спря. Десетина метра пред него имаше още една зала. Високи стени, редици каменни рафтове, букви, изображения и мозайки от пода до тавана. Запромъква се напред, опрял гръб в полираните стени на коридора. Влезе във втората зала и отново се скри в края на една от редиците рафтове. Залата бе почти квадратна и той забеляза множество кодекси и свитъци.

Не долавяше никакво движение. Постъпваше глупаво. Навлизаше все по-навътре. В един момент Макколъм щеше да се обърне и да стреля, и то когато бе изгодно на него.

Но кога?

Хаддад наблюдаваше Пам Малоун. В Лондон се бе опитал да прецени характера й и дори се чудеше какво прави тя там. Пазителите бяха събрали информация за личния живот на Котън Малоун, неща, които Хаддад не знаеше, тъй като Малоун рядко говореше за семейството си. Приятелството им беше академично, възникнало от общата им любов към книгите и уважението към знанието. Но вече знаеше достатъчно и времето да използва тази информация беше настъпило.

— Трябва да се върнем там — настоя той.

— Котън каза да останем тук.

Той я прониза с поглед.

— Трябва да се върнем там. — Той извади пистолет изпод робата си.

За негова изненада тя не се стресна.

— Видях те, когато погледна Макколъм — каза тя.

— С това име ли ви се представи?

Тя кимна.

— Казва се Сейбър и е убиец. Всичко, което ви казах в апартамента ми в Лондон, е истина. Имам да плащам стари дългове и не възнамерявам да позволя Котън да ги плаща вместо мен.

— Видях в очите ти, че го предизвикваш да стреля, но знаеше, че няма да го направи.

— Хора като Сейбър пестят куража си за моменти, когато наистина ще им е нужен. Както сега.

— Ти си знаел какво ще се случи.

Той сви рамене.

— Знаех, мислех, надявах се. Не съм сигурен. Наблюдавахме Сейбър. Знаехме, че планира нещо в Копенхаген, и когато отвлече Гари, разбрахме, че търси мен. Тогава реших, че е време да се намеся. Второто ми обаждане до Западния бряг беше проследено от израелски шпиони, което в крайна сметка ги принуди да действат. После в Лисабон осъзнах, че мога да доведа и трима ви тук, без израелците.

— И си организирал цялата операция, за да може да умреш?

— Направих го, за да предпазя библиотеката. Сейбър работи за организация, която се нуждае от тези знания за собствена политическа и икономическа изгода. От известно време ни следят. Но ти го чу — тук е заради самия себе си, не заради тях. Спрем ли го, спираме всичко.

— И какво ще направиш?

— Не само аз. Ти също трябва да участваш.

— Аз ли?

— Котън има нужда от теб. Да не смяташ да си тръгнеш?

Той наблюдаваше изражението й, докато тя обмисляше тази възможност. Знаеше, че е умна, смела и безразсъдна, но и уязвима, както и склонна на грешни решения. През целия си живот бе наблюдавал хората и ги бе преценявал и сега се надяваше да е преценил правилно Пам Малоун.

— В никакъв случай — заяви тя.

Сейбър изтича от Залата на призванието и влезе в Читалнята, цялата с маси и само няколко рафта. От току-що направената обиколка знаеше, че следващата Зала на вечността е предпоследна и че цялата библиотека е под формата на буквата U. Фалшиви прозорци и украсени с пейзажи ниши, както и специалното осветление създаваха ефект за излаз на открито. Непрекъснато си напомняше, че се намира под земята.

Влезе и Читалнята и спря. Време беше да използва онова, което беше забелязал по-рано.

Малоун продължаваше да напредва с насочен пистолет. Беше сложил последния пълнител, в който имаше девет патрона. В джоба си имаше още един с три, така че разполагаше общо с дванайсет изстрела, за да спре Макколъм.

Погледът му шареше от стена до стена и от пода до тавана, сетивата му бяха изострени до крайност. Гърдите и гърбът му бяха влажни от пот, а хладният въздух го пронизваше.

Мина през втората зала и се отправи по коридора към следващата осветена зала, която правеше чупка под прав ъгъл. Не долавяше никакъв шум и тишината го изнервяше. Напред го движеха единствено думите на Хаддад, че Макколъм е отвлякъл Гари. Мръсникът бе докосвал детето му. Беше го отвлякъл. Беше принудил Малоун да убие човек. Нямаше да се измъкне, без да си плати. Макколъм искаше да се бие. Е, щеше да си го получи.

Стигна до входа на третата зала.

Читалнята.

Сред рафтовете в стаята имаше около двайсетина маси от дебели, грубо издялани дъски, потъмнели и излъскани от употреба.

Забеляза изхода в отсрещната стена.

Залата беше по-голяма от останалите две, правоъгълна, с дължина около двайсетина метра. По стените имаше византийски плочи, както и мозайки, изобразяващи сцени с жени, които тъчаха и предяха или се занимаваха със спорт. Откъсна поглед от изображенията и се опита да се съсредоточи върху проблема.

Очакваше Макколъм да изскочи всеки момент измежду масите. Беше готов. Но нямаше никой. Той спря. Нещо не беше както трябва.

В другия край на залата, в основата на стената, забеляза някакво тъмно отражение в лъскавия червен гранит. Сянка, сякаш гледана през бутилка. Идваше от пода. Изпод масите.

И тогава Малоун разбра.

84

Вашингтон

Стефани чу изстрела, но куршумът не я улучи. Тогава видя дупката в главата на Брент Грийн и осъзна какво се беше случило.

Обърна се.

Срещу нея стоеше Хедър Диксън с пистолет в ръка.

Тялото на Грийн се сгромоляса върху дървения под. Стефани продължаваше да се взира в Диксън, която свали пистолета си. Касиопея се показа зад израелката.

— Това беше краят — каза Диксън.

Стефани се обърна към Касиопея.

— Какво стана?

— Тя се появи, когато двамата с Грийн отидохте в кабинета. Прави бяхме. Грийн бе довел няколко приятелчета, които чакаха отзад. Тайните служби ги хванаха и тогава — Касиопея посочи Диксън — се появи тя.

Стефани започна да схваща.

— За президента ли работиш?

— Трябваше да го направя. Този негодник щеше да ни предаде всички. Двамата с вицепрезидента като нищо можеха да предизвикат световна война с техните планове.

Тя усети нещо в тона й и попита:

— Ами вие с Дейли?

— Харесвах Лари. Обърна се към нас за помощ, разказа ни какво се случва и двамата се сближихме. Вярвате или не, но той се опитваше да го предотврати. Трябва да му повярвате.

— Щеше да е много по-лесно, ако и двамата бяхте дошли при мен с информацията.

Диксън поклати глава.

— Твоят проблем, Стефани, е, че живееш в идеалистичен свят. Ти мразеше Лари. Не харесваше Грийн и смяташе, че от Белия дом не те харесват. Как би могла да направиш нещо?

— Но пък беше идеална примамка — каза Касиопея. — Не мислиш ли?

— Всяка въдица има нужда от стръв и вие двете бяхте точно за тази.

Стефани продължаваше да държи компактдиска, който беше поставила в къщата на Дейли. Беше празен. Просто искаха да предизвикат Грийн да действа.

— Всичко ли са успели да запишат? — Бяха я снабдили с микрофон, преди да тръгнат от Кемп Дейвид.

Касиопея кимна.

— Ами саудитците? — попита тя Диксън. — Когато се срещнахме за пръв път, вие работехте за тях.

— Типични араби. Работят и за двете страни. Първоначално се бяха съюзили с вицепрезидента, като си мислеха, че той ще им помогне да спрат всичко, свързано с Александрийската връзка. Разбраха, че това няма да стане. Свързаха се отново с нас и сключихме сделка. Онзи ден в парка искаха единствено да те предизвикат, нищо повече. Разбира се, никой от нас не знаеше, че си се сдобила с партньор. — Диксън посочи Касиопея с пистолета. — Още съм ти длъжница за онази стрела.

— Може някой ден да ти се предостави възможност да ми се отплатиш.

Диксън се усмихна.

— Възможно е.

Стефани погледна тялото на Брент Грийн. Спомни си как беше споменал, че я харесва, и как за момент тази възможност й бе допаднала. Всъщност я беше защитил и дори бе готов да си подаде оставката, уж за да застане зад гърба й, и тя се беше запитала дали не заслужава да му има повече доверие.

Всичко се беше оказало лъжа.

— Президентът ме изпрати да сложа край — заяви Диксън, прекъсвайки мислите й. — Никакви съдебни процеси. Никаква преса. Министърът на правосъдието е бил разстроен и сам е отнел живота си. Тялото му ще бъде кремирано до час и смъртният акт ще бъде издаден от военни медици. Самоубийство. Ще получи грандиозно погребение и ще бъде запомнен с добро. Точка.

— Ами Александрийската връзка? — попита тя.

— Джордж Хаддад е изчезнал. Надяваме се Малоун да е с него. Хаддад се е обаждал в Палестина преди месеци и още веднъж преди няколко дни. След първото му обаждане и след като Лари ми разказа някои неща, започнахме да следим Пам Малоун. Мосад планираха да отвлекат Гари Малоун, но вицепрезидентът им попречи. И тогава Орденът ни изпревари. У Пам имаше джипиес устройство, така че просто я следвахме. Но нямахме особен успех. Изведнъж се случи всичко това. Даниълс обаче ни уверява, че няма да има никакви последствия, и моето правителство му вярва.

— Някой чувал ли се е с Котън?

Диксън поклати глава.

— Последното, което знаем, е, че е скочил с парашут някъде в Синай. Но това е без значение. Ако открие нещо, уговорката е, че не знаем нищо.

— А какво ще стане, когато Даниълс вече не е президент? — попита Касиопея.

— Дотогава всичко би трябвало да е забравено. Ако не е, Израел ще направи онова, което прави векове наред. Ще воюва. Досега сме се справяли, ще продължим и занапред.

Стефани беше сигурна в това. Но имаше още нещо.

— А какво ще стане с вицепрезидента?

— По наши данни само Грийн, вицепрезидентът и Алфред Херман са знаели точно какво ще се случи. Когато Грийн чул разговора с началника на кабинета на вицепрезидента, който Лари записал, той се паникьосал и помолил саудитците да изкарат Дейли от играта. Типично в техен стил, те изобщо не споменаха нищо, иначе щяхме да им попречим. Но на арабин не бива да се вярва. — Диксън замълча. — Когато двете се появихте и се срещнахте с Лари, Грийн се уплаши и убеди и саудитците да ви погнат. След като Даниълс предотврати нападението и изби наетите убийци и сега, със смъртта на Грийн, нещата за саудитците са приключили.

Стефани посочи Грийн.

— Ами той?

— Нашите хора ще закарат този боклук в дома му, където тялото му ще бъде открито по-късно днес. Смъртта на Лари няма да бъде приписана на терористично нападение, както Грийн беше планирал.

— Това ще се окаже трудно. Колата наистина бе взривена.

— Просто случаят ще остане неразрешен. Но ще има последствия, които Даниълс ще може да използва, както планираха и тези идиоти. Мисля, че това дори би се харесало на Лари. Все още може да ни помогне, дори от гроба.

— Още не си ни обяснила как ще постигнем всичко, при положение че вицепрезидентът остане на поста си? — попита Касиопея.

Диксън сви рамене.

— Това е проблем на Даниълс. — Израелката извади мобилния си телефон, натисна един бутон и каза: — Господин президент, Грийн е мъртъв както наредихте.

85

Синайски полуостров

Сейбър стреля в краката на Малоун от двайсетина метра разстояние. Край масите нямаше столове, така че имаше отлична видимост. Искаше да порази противника си в краката, за да го убие по-лесно.

Изпрати три куршума по Малоун. Краката му обаче бяха изчезнали. По дяволите. Сейбър се претърколи изпод масата до съседната, изправи се и потърси с поглед Малоун, но не видя нищо.

И тогава разбра.

Малоун се досети, че Макколъм възнамерява да стреля в краката му, и скочи върху най-близката маса миг преди три изстрела да проехтят от другата страна на залата. Преспапиета от златен кварц се разбиха в пода. Макколъм щеше веднага да се досети какво е направил, затова реши да обърне нещата в своя полза.

Изчака една секунда, претърколи се и видя Макколъм свит зад една маса. Прицели се и стреля два пъти, но Макколъм светкавично се скри зад страничната подпора.

Залата беше прекалено открита за престрелка. Малоун се втурна към редица рафтове отляво.

— Не е зле, Малоун — провикна се противникът му.

— Старая се.

— Няма да се измъкнеш жив оттук.

— Ще видим.

— Убивал съм и по-добри от теб.

Малоун се зачуди дали тези думи бяха демонстрация на храброст или отчаяние. Каквото и да беше, той не се впечатли особено.

Хаддад поведе Пам Малоун през библиотеката в посока, противоположна на избраната от Сейбър и Малоун. Вече бяха чули няколко изстрели. Трябваше да побърза. Влязоха в петата зала, наречена Залата на живота. Символът й бе мозаечен кръст, чиято горна вертикална линия бе заменена от овал с формата на яйце.

Прекосиха я бързешком и стигнаха Залата на вечността, където Хаддад спря на изхода. От дъното на коридора под прав ъгъл долитаха гласове. Очевидно действието се разиграваше в Читалнята. Множество маси, по-малко рафтове и голямо открито пространство. Разходката на Сейбър преди малко бе имала за цел да опознае обстановката. Явно бе забелязал всичко. Навремето самият той беше постъпвал по същия начин във войната срещу евреите. Опознай бойното поле.

Това бойно поле той познаваше до най-малките подробности.

Преди пет години тайно бе изминал Пътя на героя, точно преди да помоли Котън Малоун за помощ. Когато за пръв път пристъпи тук и влезе в библиотеката, бе поразен, че всичко, което подозираше за Библията, се бе оказало истина. Но когато Пазителите го бяха помолили за помощ, чувството бе невероятно. Мнозина от Пазителите бяха избрани от поканените и всички бяха решили, че той трябва да стане техният Библиотекар. Бяха му обяснили за надвисналите заплахи и той се бе наел да потърси решение за проблемите им. Но в крайна сметка се оказа, че самият той се нуждае от помощ. Ето защо беше въвлякъл Малоун.

Търпението и знанията му бяха послужили добре. Надяваше се само да не е пресметнал нещата погрешно.

Спря на изхода от Залата на вечността. Пам Малоун бе плътно зад него.

— Чакай тук — прошепна той.

Промъкна се напред по коридора, зави зад ъгъла и надникна в Читалнята. Зърна движение и отляво, и отдясно. Единият мъж се криеше зад рафтовете, а другият използваше масите за прикритие.

Промъкна се обратно при Пам Малоун и й подаде пистолета си.

— Трябва да вляза вътре — прошепна той.

— Откъдето няма да излезеш.

Той поклати глава.

— Обеща на Котън да си поговорите.

— Излъгах. — Той замълча. — И ти разбра.

— Адвокатът в мен заговори.

— Не, заговорил е човекът в теб. Всички вършим неща, за които после съжаляваме. Аз също. Но поне в края на живота си успях да запазя тази библиотека. — Той зърна нещо в очите й. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

Тя кимна.

— Тогава знаеш какво трябва да направиш.

Забеляза объркването й и я потупа по рамото.

— Ще разбереш, когато моментът настъпи. — Той посочи пистолета. — Стреляла ли си някога?

Тя бързо поклати глава.

— Просто се прицелваш и дръпваш спусъка. Ще има откат, затова го дръж здраво.

Тя не отговори, но той беше сигурен, че го е разбрала.

— Дано се радваш на дълъг живот. Предай на Котън моите уважения.

Той се обърна и се отправи към Читалнята.

— Можем да седим тук цял ден — провикна се Малоун.

— Май си се самозабравил — отвърна Макколъм. — И нещо не си във форма.

— Мога да те изритам отзад.

Макколъм се изхили.

— Ще ти кажа какво ще направя. Мисля да се върна и да убия бившата ти женичка. Щях да убия и момчето ти, ако не беше обезвредил онези идиоти, които бях наел. А между другото, нали не смяташ, че това е твоя заслуга? Нагласих цялата работа, а ти тръгна като куче след лисица. План Б беше да убием момчето. И в двата случая щях да открия Джордж Хаддад.

Малоун знаеше какво цели Макколъм. Опитваше се да го ядоса. Да го предизвика. Да го накара да действа. Той се замисли.

— И успя ли да откриеш Хаддад?

— Не. Нали беше там, когато израелците го убиха. Чух всичко за станалото.

Значи Макколъм нямаше представа кой е Библиотекарят.

— Тогава откъде взе указанията? — попита Малоун.

— Аз му ги дадох. — Гласът беше на Джордж Хаддад.

Палестинецът стоеше до вратата.

— Мистър Сейбър, манипулирах ви по същия начин, по който манипулирах и Котън. Оставих касетата и информацията на компютъра си, за да можете да ги откриете, както и указанията за Пътя, които сам измислих. Уверявам ви, че пътят, който самият аз трябваше да извървя, за да открия това място, бе много по-труден.

— Говориш пълни глупости — каза Макколъм.

— Трябваше да звучи предизвикателно. Ако бе прекалено лесно, щяхте да решите, че е капан. Ако пък беше прекалено сложно, нямаше да успеете да се справите. Вие обаче бяхте нетърпеливи. Дори оставих флашпамет до компютъра, но вие изобщо не се замислихте за нея. Това бе поредната уловка.

Малоун забеляза, че от позицията на Хаддад ясно се вижда къде стои Макколъм. Но ръцете на Хаддад бяха празни. И това със сигурност не бе останало незабелязано.

— Джордж, какво правиш? — извика той.

— Завършвам започнатото.

Хаддад тръгна срещу Макколъм.

— Довери се на хората, които познаваш, Котън. Тя няма да те разочарова.

И приятелят му продължи да върви напред.

Сейбър гледаше как Библиотекарят крачи към него. Нима този мъж беше Джордж Хаддад? И всичко случило се до този момент е било умишлено планирано? Нима са го подвели?

Какво беше казал старецът? Уловка? Едва ли.

Той стреля право в главата на Библиотекаря.

Малоун изкрещя „не“ в момента, в който куршумът се вряза в челото на Хаддад. Имаше толкова много въпроси, не беше разбрал толкова много неща. Как беше стигнал палестинецът от Западния бряг до Лондон и после дотук? Какво ставаше? Какво знаеше Хаддад, което да струва смъртта му?

Заля го вълна от ярост. Стреля два пъти към Макколъм, но куршумите само одраскаха стената.

Хаддад лежеше неподвижно, а петното кръв около главата му се уголемяваше.

— Старецът имаше кураж — изкрещя Макколъм. — И без това щях да го убия. Сигурно е знаел и това, а?

— Мъртъв си! — отрони Малоун.

От другия край на залата се чу смях.

— Както сам каза, може да ти бъде трудно.

Трябваше да сложи край. Пазителите разчитаха на него.

Хаддад също.

И тогава видя Пам.

Стоеше на изхода, скрита в сенките под такъв ъгъл, че Макколъм да не може да я види. Държеше пистолет.

Довери се на хората, които познаваш.

Последните думи на Хаддад.

Двамата с Пам бяха прекарали по-голямата част от живота си заедно, като последните пет бяха изпълнени с омраза. И все пак тя бе част от него. Винаги щяха да бъдат свързани. Ако не чрез Гари, то с нещо, което никой не можеше да обясни. Не непременно любов, а някаква привързаност. Той не би позволил нищо да й се случи, а сега трябваше да вярва, че и тя би постъпила по същия начин спрямо него.

Тя няма да те разочарова.

Сложи пълнителя, прицели се в Макколъм и дръпна спусъка. Куршумът се заби в една от масите. Чу се изщракване. После още едно и още едно.

— Свършиха ти патроните, Малоун — извика Макколъм.

Котън се изправи, надявайки се врагът му да се наслади на силата си. Ако Макколъм решеше да стреля от скривалището си и двамата с Пам бяха мъртви. Той обаче познаваше противника си. Макколъм се изправи с насочен пистолет иззад масата и тръгна към Малоун. Беше с гръб към изхода. Дори периферното му зрение не можеше да му помогне.

Малоун трябваше да спечели малко време.

— Името ти Сейбър ли е?

— Това, което използвам тук — да. Истинското ми име е Макколъм.

— И какво смяташ да направиш?

— Да избия всички и да запазя съкровището за себе си. Много е просто.

— Та ти нямаш никаква представа какво има тук. Какво ще правиш с него?

— Ще наема хора, които знаят какво да правят. Според мен тук има много информация. Само Старият завет е достатъчен, за да оставя своя отпечатък върху света.

Пам не беше помръднала. Със сигурност бе чула изщракванията и знаеше, че животът му зависи от милостта на Макколъм. Представяше си страха й. През последните няколко дни беше видяла доста хора да умират. Сега ужасът, че самата тя трябва да убие човек, сигурно я разтърсваше. И той бе чувствал същото. Винаги му беше трудно да дръпне спусъка. Движението водеше до такива последствия, че самият ужас можеше да те парализира. Надяваше се само инстинктите й да надделеят над страха.

Макколъм вдигна пистолета си.

— Поздрави Хаддад от мен.

Пам се втурна напред и стъпките й приковаха вниманието на Макколъм. Главата му се стрелна надясно и той забеляза движение с ъгълчето на окото си. Малоун използва този миг и изрита пистолета от ръката му. След това стовари юмрука си в лицето му и Макколъм се олюля назад. Малоун се хвърли да го довърши, но Макколъм се окопити и се наведе напред. Двамата паднаха върху една от масите и се претърколиха от другата страна. Малоун чу как въздухът изсвистява от дробовете на противника му и го изрита с коляно в корема. После се изправи и го сграбчи, очаквайки да е замаян, но Макколъм му нанесе два силни удара в лицето и гърдите. Стаята се завъртя пред очите му и той опита да се отърси от болката в главата си. Извъртя се и видя нож в ръцете на Макколъм.

Това бе ножът от Лисабон.

Малоун се подготви да посрещне нападателя си, но не успя да направи нищо.

Чу се изстрел.

Макколъм застина. Кръвта шурна от дупката в дясната част на гърдите му. Проехтя още един изстрел, ръцете му се стрелнаха във въздуха и той се олюля. Отекна трети, след него и четвърти изстрел. Тялото му се наклони напред, очите му се подбелиха, кръвта бликна от устата му. Макколъм се строполи на пода по лице.

Малоун се обърна.

Пам свали пистолета.

— Крайно време беше — каза той.

Тя не можа да отговори, а очите й бяха разширени от ужас. Малоун се приближи до нея и свали ръката й. Тя го погледна с празен поглед.

От сенките край вратата изникнаха силуети. Към тях бавно се приближиха девет мъже и жени.

Адам и младежът със сламената шапка бяха сред тях. Ева се разплака и коленичи до тялото на Хаддад. Останалите приклекнаха до нея.

Пам стоеше неподвижно. Малоун също. Накрая реши да прекъсне скръбта им.

— Предполагам, че имате някакво оборудване за свръзка?

Адам вдигна поглед и кимна.

— Трябва да го използвам.

86

Виена

Торвалдсен отново се намираше в библиотеката с Гари, но този път Херман и вицепрезидентът знаеха, че е тук. Бяха сами, вратата беше затворена, а охраната стоеше отвън.

— Били са тук снощи — каза вицепрезидентът ядосано. — Трябва да са били някъде там. — И той посочи рафтовете на горния етаж. — Проклетото място прилича на концертна зала. Обадил се е на министъра на правосъдието и му е казал всичко.

— Това проблем ли е? — попита Херман.

— Слава богу, не. Брент ще стане вицепрезидент, когато всичко приключи. Той върши работата във Вашингтон в мое отсъствие. Поне в тази посока всичко е под контрол.

— Този човек — Херман посочи Торвалдсен — вчера отвлече дъщеря ми. И то преди да е чул каквото и да било снощи.

Вълнението на вицепрезидента се усили още повече.

— Което предизвиква цял куп въпроси. Алфред, не съм те питал какво правиш тук. Поиска Александрийската връзка и я получи. Аз лично го уредих. Не знам как си използвал тази информация и не ме интересува, но тя очевидно се превръща в проблем.

Херман разтриваше главата си.

— Хенрик, ще си платиш скъпо, че ме удари. Никой не си е позволявал подобно нещо.

Торвалдсен не се впечатли.

— Явно е дошло времето някой да го направи.

— А ти, момченце…

Гърлото на Торвалдсен се сви. Нямаше никакво намерение да излага Гари на опасност.

— Алфред — намеси се вицепрезидентът, — нещата вече са се задействали. Ще трябва да се справиш с тази ситуация.

По челото на Торвалдсен изби пот, когато осъзна значението на чутото.

— И двамата никога няма да кажат нито дума.

— Ще убиеш ли момчето? — попита Торвалдсен.

— А ти ще убиеш ли дъщеря ми? И какво от това? Да, ще го убия. — Ноздрите на Херман се разшириха и очите му проблеснаха от ярост.

— Не си свикнал на подобно отношение, нали, Алфред?

— Подигравките няма да те доведат доникъде.

Но щяха да му спечелят време, а това беше единственото, което можеше да направи. Обърна се към вицепрезидента.

— Брент Грийн беше добър човек. Какво се е случило с него?

— Не съм му изповедник, така че не знам. Вероятно е прозрял предимствата на моя пост. Америка има нужда от силни лидери, хора, които имат власт и не се страхуват да я използват. Брент е такъв. Аз също.

— Ами хората с качества?

— Това е относително понятие. Предпочитам Съединените щати да си сътрудничат със световната бизнес общност за постигането на взаимноизгодни цели.

— Ти си убиец — каза Гари.

На вратата се почука и Херман отиде да отвори. Агент от охраната на вицепрезидента му прошепна нещо. На лицето му се изписа объркване, той кимна и мъжът си тръгна.

— Президентът е на телефона — каза Херман.

Лицето на вицепрезидента доби смаяно изражение.

— Какво, по дяволите…

— Проследил те е дотук с тайните служби. Докладвали са му, че си с мен и още двама души, единият от които момче. Президентът иска да говори с всички нас.

Торвалдсен бе наясно, че нямат друг избор. Очевидно президентът знаеше доста.

— Попита дали телефонът ми има говорител — каза Херман, докато отиваше към бюрото си, където натисна два клавиша. — Добър ден, господин президент.

— Не мисля, че двамата с вас сме се срещали. Обажда се Дани Даниълс от Вашингтон.

— Не, сър, не сме се виждали. Приятно ми е.

— Там ли е вицепрезидентът?

— Тук съм, господин президент.

— Торвалдсен, там ли сте? Момчето на Малоун с вас ли е?

— Да, той е тук с мен.

— Първо имам да ви съобщя една неприятна новина. Все още не мога да се съвзема. Брент Грийн е мъртъв.

Торвалдсен забеляза шока, който премина по лицето на вицепрезидента. Дори Херман трепна.

— Самоубийство. Застрелял се е в главата. Казаха ми преди няколко минути. Ужасно е. В момента подготвяме съобщение за пресата, преди случаят да се разчуе.

— Как е станало? — попита вицепрезидентът.

— Не знам, но е факт. Мъртъв е. Лари Дейли също е мъртъв. Колата му бе взривена. Нямаме представа кой го е извършил.

Изражението на вицепрезидента ставаше все по-озадачено, а раменете му сякаш се смъкнаха.

— Ето каква е ситуацията — каза Даниълс. — При така стеклите се обстоятелства, няма да мога да пътувам до Афганистан следващата седмица. Америка има нужда от мен тук. Искам моят вицепрезидент да отиде вместо мен.

Вицепрезидентът не отрони нито дума.

— Чуваш ли ме? — попита високо Даниълс.

— Да, сър — отговори вицепрезидентът. — Чувам ви.

— Чудесно. Тогава, връщай се още днес и се приготви да заминеш следващата седмица. Разбира се, ако не искаш да пътуваш и да видиш военните ни части, можеш да си подадеш оставката. Изборът е твой. Аз лично предпочитам да заминеш.

— Какво всъщност ми казвате?

— Линията не е обезопасена, така че се съмнявам, че искаш да ти кажа какво точно мисля. Но нека го опиша чрез една история. Баща ми я разказваше. Имало едно време една птичка, която отлитала на юг през зимата. Застигнала я снежна буря и тя паднала на земята. Замръзнала, но отнякъде се появила една крава и се изходила върху нея. Топлите екскременти размразили птичката и тя така се зарадвала, че запяла. Тогава се появила една котка да види каква е тази врява. Като видяла птичката, я изяла. А ето и поуката от историята. Не всеки, който те накисва в лайна, е твой враг и не всеки, който ти предлага помощта си, ти е приятел. И ако ти е топло и приятно дори в купчина лайна, дръж си устата затворена. Разбираш ли ме?

— Прекрасно, сър — отвърна вицепрезидентът. — Как предлагате да обоснова оставката си?

— Трудно ще е да излезеш с обичайното Искам да прекарвам повече време със семейството си. Никой на твоя пост не напуска по тази причина. Да видим, срещу последния вицепрезидент, който подаде оставката си, имаше обвинителен акт. Значи не можеш да използваш и това. Естествено, не можеш да признаеш истината, че са те хванали в държавна измяна. Какво ще кажеш за: Двамата с президента повече не можем да работим заедно. Тъй като си опитен политик, сигурен съм, че ще подбереш думите си много внимателно, защото, ако чуя нещо, което не ми харесва, ще кажа истината. Говори за разни проблеми, спомени различията ни, кажи на хората, че съм негодник. Нямам нищо против. Само да не е нещо, което не искам да чувам.

Торвалдсен наблюдаваше вицепрезидента. Той като че ли искаше да възрази нещо, но мъдро реши, че няма смисъл.

— Господин президент — каза Торвалдсен, — Стефани и Касиопея добре ли са?

— Добре са, Хенрик. Мога ли да ви наричам така?

— Наричайте ме точно така.

— Двете много ни помогнаха да се справим с проблемите тук.

— А мама и татко? — изстреля Гари.

— Момчето на Котън ли чувам? Приятно ми е, Гари. Майка ти и баща ти са добре. Току-що говорих с баща ти. Което ме подсеща за вас, хер Херман.

Торвалдсен долови презрението в гласа на президента.

— Вашият Сейбър е открил Александрийската библиотека. Всъщност заслугата е на Котън, но той се е опитал да му я открадне. Сейбър е мъртъв. Така че вие губите. Библиотеката е наша и ви уверявам, че никой няма да разбере къде се намира. Що се отнася до вас, хер Херман, не искам Хенрик и момчето да срещнат проблеми, напускайки замъка ви, и не искам да чуя мнението ви. В противен случай ще уведомя израелците и саудитците кой е дирижирал всичко. Тогава няма да намерите място, където да се скриете.

Вицепрезидентът се отпусна на един от столовете.

— И още нещо, Херман. Нито дума на Бин Ладен и хората му. Искаме да се срещнем с тях следващата седмица, докато чакат самолета ми. Ако не са там с насочени ракети, ще ви изпратя командосите си.

Херман не отговори.

— Ще приема мълчанието ви за знак, че сте ме разбрали. Знаете ли, хубавото на това да си лидер на свободния свят е, че около мен има много хора, които с удоволствие правят каквото поискам. Хора с разнородни таланти. Вие имате пари. Аз имам власт.

Торвалдсен не бе срещал лично американския президент, но вече го харесваше.

— Гари — каза президентът, — баща ти ще се върне в Копенхаген след няколко дни. Хенрик, благодаря ви за всичко, което направихте.

— Не успях да помогна много.

— Но победихме, нали? И това е важното в тази игра.

Връзката прекъсна. Херман мълчеше. Торвалдсен посочи атласа.

— Писмата са безполезни, Алфред. Не можеш да докажеш нищо.

— Изчезвай оттук.

— С най-голямо удоволствие.

Даниълс бе прав.

Играта беше свършила.

87

Вашингтон, понеделник, 10 октомври, 8:30 ч.

Стефани седеше в Овалния кабинет. Много пъти беше ходила там и обикновено се чувстваше неудобно. Но не и днес. Двете с Касиопея трябваше да се срещнат с президента Даниълс.

Предишния ден във Върмонт с почести бе погребан Брент Грийн. Медиите възхваляваха качествата и постиженията му. Демократи и републиканци обявиха, че дълго ще чувстват липсата му. Самият Даниълс бе прочел надгробното слово. Лари Дейли също беше погребан, но във Флорида и без фанфари. Изпратиха го няколко приятели и семейството му. Стефани и Касиопея също присъстваха.

Странно, че Стефани не беше преценила правилно и двамата мъже. Дейли в никакъв случай не беше светец, но не беше убиец и предател. Бе се опитал да спре случващото се, но за съжаление му попречиха.

— Искам да се върнеш в проект „Магелан“ — каза й Даниълс.

— Може да ви бъде трудно да обясните решението си.

— Не е нужно да обяснявам каквото и да било. Не съм искал да напускаш, но по онова време нямах никакъв избор.

Тя искаше да се върне. Харесваше работата си. Имаше обаче още нещо.

— Ами подкупите за Конгреса?

— Вече ти казах, Стефани. Нищо не знаех, но практиката незабавно ще спре. Както при случая с Грийн, страната ни няма да има полза от този скандал. Да го приключваме и да продължаваме.

Тя не бе напълно сигурна в липсата на участие от страна на Даниълс, но се съгласи с него. Бе по-разумната линия на поведение.

— И никой няма да разбере нищо за случилото се, така ли? — попита Касиопея.

Даниълс беше вдигнал крака на бюрото си и се усмихваше доволно.

— Нито дума.

Вицепрезидентът бе подал оставка в събота, позовавайки се на различия с правителството по отношение на политиката. Медиите бяха настоявали да го снимат, но досега не бяха успели.

— Предполагам — каза Даниълс, — че бившият вицепрезидент ще се опита да придобие популярност. Между нас ще има няколко публични сблъсъка по политически въпроси и може би той дори ще се кандидатира на следващите избори. Аз обаче не се притеснявам от битката. А като говорим за битки, искам да държите под око Ордена на Златното руно. Тези хора са източник на неприятности. Засега успяхме да им отрежем краката, но скоро пак ще се изправят.

— Ами Израел? — попита Касиопея.

— Имат изричното ми обещание, че няма да се публикуват никакви материали от библиотеката. Само Котън и бившата му съпруга знаят къде се намира тя, но аз няма да го спомена никъде. Нека си остане скрита. — Даниълс се обърна към Стефани. — Двете с Хедър помирихте ли се?

— Вчера на погребението. Тя наистина е харесвала Дейли. Разказа ми някои неща за Лари, които не знаех.

— Виждаш ли? Не бива да си толкова критична. Грийн поръчал убийството на Дейли, след като видял флашпаметите. Сочели за пукнатини в бента и той се втурнал да ги запуши. Хедър е добър агент. Върши си работата отлично. Грийн и вицепрезидентът бяха готови да унищожат Израел. Не ги интересуваше нищо друго освен тях самите. А вие смятахте, че проблемът съм аз.

Стефани се усмихна.

— Грешала съм и за това, господин президент.

Даниълс се обърна към Касиопея.

— Ще продължиш ли строежа на замъка?

— Доста време отсъствах. Хората ми сигурно се чудят какво е станало с мен.

— Ако хората ти са като моите, бъди сигурна, че са щастливи, щом получават чековете със заплатата си. — Даниълс се изправи. — Благодаря и на двете ви за всичко, което направихте.

Стефани остана седнала. Предусещаше нещо.

— Има нещо, което криете от нас.

Очите на Даниълс проблеснаха.

— Доста неща.

— Става дума за библиотеката. Преди малко я споменахте доста нехайно. Няма да продължите да я пазите в тайна, нали?

— Решението не е мое. Друг човек отговаря за нея и ние всички знаем кой е той.

Малоун отброи ударите на камбаните в Копенхаген. Беше три следобед. По Хобро Плац както винаги гъмжеше от хора. Тримата с Пам и Гари седяха на една маса навън и тъкмо привършваха обяда си. С Пам се бяха върнали от Египет предишния ден, след като бяха прекарали съботата с Пазителите и бяха присъствали на погребението на Джордж Хаддад.

Направи знак за сметката.

Торвалдсен стоеше на двайсетина метра от тях и наблюдаваше ремонта на книжарницата на Малоун, който бе започнал предишната седмица в тяхно отсъствие. Около четириетажната сграда беше издигнато скеле и строителите усилено работеха.

— Ще отида да се сбогувам с Хенрик — каза Гари и се втурна през тълпата.

— Тъжно бе на погребението в събота — каза Пам.

Той знаеше, че нещо друго я тормози. Не бяха говорили много за случилото се в библиотеката.

— Добре ли си? — попита той.

— Убих човек. Той беше истински негодник, но все пак беше човек.

Той не отговори.

— Ти се изправи срещу него — продължи тя. — Застана пред него, защото знаеше, че съм там. Знаеше, че ще стрелям.

— Не бях сигурен какво ще направиш, но знаех, че ще предприемеш нещо, и това ми беше достатъчно.

— Никога не съм стреляла с пистолет преди. Когато Хаддад ми го даде, ми каза само да се прицеля и да натисна спусъка. Той също е знаел, че ще го направя.

— Пам, не можеш да върнеш времето назад. Ти направи каквото трябваше.

— Както и ти през всичките тези години. — Тя замълча. — Искам да ти кажа нещо и не ми е лесно.

Той изчака.

— Съжалявам. Наистина съжалявам за всичко. Така и не разбрах колко трудна е работата ти. Мислех, че е просто егоизъм, мъжко честолюбие. Просто не разбирах. Сега обаче осъзнавам всичко. Грешала съм. И то за много неща.

— Значи ставаме двама. Аз също съжалявам за всичко, което се обърка през тези години.

Тя вдигна ръце, че се предава.

— Добре, мисля, че тези емоции стигат и за двамата.

— Помирихме ли се? — протегна ръка той.

— Помирихме се — прие жеста му тя.

Наведе се и нежно го целуна по устните. Той изобщо не го очакваше и потръпна от усещането.

— Това пък за какво беше?

— Не си прави илюзии. Смятам, че и за двамата е по-добре да сме разведени. Което не означава, че не си спомням.

— Тогава какво ще кажеш да не си позволяваме да забравим?

— Съгласна съм — отвърна тя и след малко попита: — Ами Гари? Какво ще правим с него? Той трябва да знае истината.

Мислил бе и за това.

— Ще я узнае. Да му дадем малко време и после тримата ще си поговорим. Не смятам, че ще промени кой знае какво, но си права, че трябва да знае истината.

Плати сметката и отиде при Гари и Торвалдсен.

— Момчето ще ми липсва — каза Хенрик. — Двамата с него сме добър екип.

Малоун и Пам бяха научили за случилото се в Австрия.

— Мисля, че преживяното тук му е предостатъчно — заяви твърдо Пам.

Малоун беше съгласен.

— Връщаш се в училище. В достатъчно каши се забърка.

Малоун видя, че Торвалдсен го разбира. Предишния ден бяха разговаряли по въпроса и макар да го тревожеше мисълта, че Гари се е изправил срещу въоръжен мъж, тайничко се гордееше с него. Във вените на момчето не течеше кръвта на Малоун, но все пак достатъчно от качествата си бе предал на момчето, за да бъде то негов собствен син във всяко едно отношение.

— Време е да тръгвате.

Тримата стигнаха до края на площада, където Йеспер ги чакаше с колата на Торвалдсен.

— И на тебе ли ти стигат преживените премеждия? — попита Малоун Йеспер.

Мъжът само се усмихна и кимна. Предишния ден Торвалдсен беше отбелязал, че Йеспер едва е издържал двата дни с Маргарете Херман. Бяха я освободили в събота, когато Торвалдсен и Гари пристигнаха в Дания. От онова, което Торвалдсен беше споменал за Херман, ставаше ясно, че отношенията между баща и дъщеря не са за завиждане. Наистина ги свързваше кръвта, но нищо повече.

Малоун прегърна сина си.

— Обичам те. Грижи се за майка ти.

— И сама се справя.

— Не бъди толкова сигурен.

Той се обърна към Пам.

— Ако ти трябвам, знаеш къде съм.

— Същото важи и за теб. Ако не друго, поне можем да си пазим гърбовете.

Не бяха казали на Гари за случилото се в Синай и нямаха намерение да го правят. Торвалдсен се беше съгласил да вземе Пазителите под крилото си и да осигурява средствата за поддръжката на манастира и библиотеката. Вече бяха започнали да архивират ръкописите електронно. Това означаваше да се наемат още хора и редиците на Пазителите щяха значително да се увеличат. Датчанинът бе въодушевен от перспективата да помогне и с нетърпение очакваше да посети мястото.

Всичко обаче щеше да остане в тайна.

Торвалдсен бе уверил Израел, че нещата са под контрол. След като получиха същите уверения от правителството на Съединените щати, евреите изглеждаха доволни.

Пам и Гари се качиха в колата. Малоун им махаше, докато се включиха в трафика и се насочиха към летището. След това си проправи път през тълпата и се върна при Торвалдсен, който наблюдаваше как работниците почистват отломките от сградата.

— Всичко наред ли е?

Той знаеше какво имаше предвид приятелят му.

— Онзи демон изчезна.

— Миналото наистина може да разяде душата ти.

Малоун се съгласи.

— Или да бъде най-добрият ти приятел.

— Ще бъде страхотно да видим какво има в онази библиотека.

— Дори не мога да си представя какви богатства ни очакват.

Работниците почистваха с пара саждите по фасадата от XVI век.

— Ще изглежда точно както преди — увери го Торвалдсен. — От теб зависи да възстановиш наличностите. Ще трябва да купиш доста книги.

Котън Малоун очакваше с нетърпение да се върне към работата си. Обичаше да продава книги. Беше си извлякъл поука от случилото се през последните няколко дни. Отново си припомни как и тримата членове на семейство Малоун се бяха оказали на косъм от смъртта и кое всъщност бе най-важното в живота. Посочи сградата.

— Това всъщност няма кой знае какво значение.

Датчанинът му хвърли разбиращ поглед.

— Само вещи, Хенрик. Само вещи.