Алената чума

I

Пътеката минаваше по възвишението на някогашен железопътен насип. Но от много години линията беше изоставена. От двете страни на насипа се издигаше гора, дърветата и храстите се катереха по склона и като зелена вълна заливаха тясната, утъпкана от зверовете пътека, на която едва можеха да се разминат двама души. На места от земята стърчаха парчета ръждясали железа, които свидетелстваха, че отдолу, под слоя напластена шума и мъх, са релсите и траверсите. Едно младо, десетина дюйма дебело дръвче беше разкъсало съединението и беше извило края на релсата нагоре. Заедно с релсата, увиснала на дългия клин, причудливо стърчеше полуизгнилата траверса. Гнездото й отдавна беше затрупано с пясък и окапали листа. Колкото и да беше занемарен пътят, не беше трудно да се разбере, че линията е еднорелсова.

По пътеката вървяха двама души — старец и момче. Те се движеха бавно, тъй като старецът беше съвсем грохнал. Той тежко се подпираше на тоягата си, ръцете и краката му трепереха. Омазнена шапка от козя кожа пазеше главата му от слънцето. Изпод нея се подаваха редки кичури мръснобели коси. Старецът беше нахлупил над очите си остроумно направена козирка от голям лист и внимателно се вглеждаше къде стъпва. Брадата му, която падаше на сколуфи върху гърдите, би била снежнобяла, ако не беше димът от огньовете и капризите на времето.

Цялото му облекло се състоеше от проскубана ярина. Тънките, изсъхнали ръце и крака издаваха крайно преклонната възраст на стареца, а почернялата от слънцето кожа и многобройните рани, белези и драскотини говореха за това, че много години е трябвало да прекара под открито небе.

Момчето вървеше отпред, като с мъка се пригаждаше към бавните крачки на стареца. За дреха му служеше също такава проскубана кожа с оръфани краища и дупка за главата в средата. Беше дванадесет-тринадесетгодишно, не повече. В косите му беше кокетно втъкната наскоро отрязана глиганска опашка. В ръцете си държеше малък лък и стрела, на гърба му висеше колчан. От ножницата, окачена на прехвърлен през шията му ремък, стърчеше ръбатата дръжка на ловджийски нож.

Момчето беше силно почерняло от слънцето и стъпваше меко като котка. На мургавото му лице се открояваха яркосините очи, които гледаха живо и изпитателно, сякаш пронизваха всеки предмет, който му попаднеше на пътя. Освен това то усещаше и най-слабата миризма и потрепващите, издуващи се ноздри изпращаха до мозъка му непрекъснат поток сигнали от външния свят. Притежаваше остър, трениран слух. Без да полага каквито и да било усилия, то улавяше в привидното безмълвие и най-леките шумове, разделяше ги и ги класифицираше, независимо дали това беше шумоленето на листата от вятъра, бръмченето на пчела или комар, грохотът на далечния прибой, който се чуваше само в миг на затишие, или шетането на лалугер по пътеката, докато пренася пръст до входа на дупката си.

Изведнъж момчето застана нащрек. Зрението, слухът и обонянието му едновременно сигнализираха за опасност. Без да се обръща, то предупредително докосна стареца и двамата замряха. Пред тях, до самия край на насипа, изпукаха съчки. Момчето се вгледа в люлеещия се връх на един храст. От шубраците се измъкна огромна сива мечка и като видя хората, също спря като закована. Срещата явно не й хареса и тя заплашително изръмжа. Момчето бавно сложи стрела на лъка и също така бавно опъна тетивата, без да сваля поглед от мечката. Старецът замря на мястото си и също се вторачи в животното изпод козирката. Хората и звярът внимателно се изучаваха няколко секунди. Мечката започна да проявява признаци на нетърпение и момчето с кимване на глава показа на стареца, че трябва да се махне от пътеката и да слезе от насипа. Самото то също тръгна заднешком, като продължаваше да държи тетивата обтегната. Двамата почакаха малко, докато от другата страна на склона се чу затихващият трясък на изпочупени храсти — животното си беше отишло. Когато отново се изкачиха горе, момчето се усмихна.

— Ама че звяр!

Старецът кимна.

— От ден на ден стават все повече — оплака се той с тъничък, треперлив гласец. — Мислил ли съм някога, че ще доживея такова време, когато хората ще се страхуват да идват тук! Помня, когато бях малък, в хубаво време гражданите идваха тук със семействата си от Сан Франциско. И нямаше никакви мечки. Да, сър, нито една! Мечките бяха такава рядкост, че хората даваха пари, за да ги погледат в клетка.

— Какво е това пари, дядо?

Преди старецът да успее да отговори, момчето съобрази нещо, тържествуващо бръкна в чантата, която висеше под кожата и измъкна потъмнял, ожулен сребърен долар. Старецът поднесе монетата към носа си, очите му заблестяха.

— Нищо не виждам — промърмори той. — Погледни, Едвин, може би ще успееш да прочетеш годината на сечене.

Момчето се засмя.

— Ама че си чудак! Все лъжеш, че тия малки чертички значат нещо.

По лицето на стареца пробягна сянка на обичайно огорчение и той отново поднесе монетата към очите си.

— 2012 година! — изскимтя той и се заля в истеричен кикот. — Точно тогава Управата на Магнатите назначи Морган Пети за президент на Съединените щати! Това явно е една от последните сечени монети — Алената смърт дойде през 2013 година. Господи, не е за вярване! Изминаха 60 години оттогава и аз съм единственият, останал жив досега. Едвин, къде намери тази монета?

Момчето, което слушаше стареца със снизходително-търпеливия вид, с който слушат бъбренето на слабоумен, веднага отговори:

— Даде ми я Хоу-Хоу, а той я е намерил миналата пролет, когато пасеше козите край Сан Хосе. Хоу-Хоу каза, че това са пари. Дядо, не си ли гладен вече?

Очите на стареца лакомо припламнаха и като хвана по-здраво тоягата си, ускори крачка.

— Хубаво ще е, ако Заешката устна е хванал морски рак, та даже и два… — мърмореше той. — Месото на рака е вкусно, много вкусно, особено когато нямаш зъби, но затова пък имаш внуци, които обичат дядо си и се стараят да му уловят рак. Когато бях дете…

Едвин изведнъж видя нещо, спря и опъна лъка. То стоеше на края на малък овраг. Някога оттам беше минавала дренажна тръба, която после се беше разрушила и бликналият поток беше размил насипа. На другия край на долчинката, увиснала над сипея, стърчеше ръждива релса, обвита в дива лоза. Малко по-нататък, до един храст, се беше сгушил заек, който уплашено се кокореше. Разстоянието беше петдесетина фута, но стрелата, проблясвайки за миг във въздуха, стигна до целта. Раненото зверче изписка от уплаха и болка и тежко заподскача из храсталака. Тутакси се мярна загорялото тяло и развяващата се кожа — момчето скочи от склона и на един дъх изкачи отсрещната страна на оврага. Младите му мускули играеха като пружини, всичките му движения се отличаваха с необикновена грация и красота. Стотина фута по-нататък то настигна заека в храсталака и със замах удари главата му в близкия ствол и го даде на стареца да го носи.

— Месото на заека е много вкусно — захвана старецът с треперещия си гласец, — но ако става дума за деликатеси, предпочитам раците. Когато бях дете?

— Защо през цялото време дрънкаш глупости? — с досада прекъсна момчето словоохотливия си спътник.

То съвсем не изговори тези думи, а нещо, което смътно напомняше за тях, гърлени, експлозивни звуци, които се сливаха в кратки, отривисти думи, почти не предаващи оттенъците на смисъла. Но в неговата реч се долавяше сходство с речта на стареца, прилична на лош, развален английски.

— Защо вместо рак казваш „деликатес“? — продължи момчето. — Ракът си е рак. Никога ле съм чувал такава смешна дума!

Старецът въздъхна, но не възрази и по-нататък продължиха мълчаливо. Грохотът на прибоя стана по-силен, когато излязоха от гората в подножието на редицата пясъчни дюни, които стигаха до морето. Между дюните се лутаха кози, които пощипваха рядката тревица. Пазеше ги облечен в кожи юноша с голямо, подобно на вълк куче, което напомняше донякъде шотландско коли. Към шума на прибоя се прибавяше нещо като лай или рев — нисък, утробен, който се носеше откъм големите островърхи камъни на стотина ярда от брега. Там излизаха големите морски лъвове, припичаха се на слънце и се биеха помежду си. Наблизо се издигаше дим, а едно момче с дивашки вид хвърляше съчки в огъня. Наблизо лежаха няколко кучета, съвсем същите като това, което пазеше козите. Старецът ускори крачка и като се приближи до огъня, започна жадно да души.

— Стриди! — промърмори той възхитено. — Изглежда и рак, а, Хоу-Хоу? Е, момчета, вие наистина сте много добри към стария си дядо!

Хоу-Хоу, момче, приблизително връстник на Едвин, се засмя.

— За тебе ще има, дядо. Хванах четири рака.

Беше жалко да се гледа как ръцете на стареца се тресяха от лакомия. Бързо, доколкото му позволяваха вдървените колене, той се отпусна на пясъка и измъкна с тоягата си от жарта голяма мида. От топлината черупката се беше разтворила и възрозовото месо се беше опекло отлично. Старецът се разтрепери, хвана едно късче от мидата с палеца и показалеца и го поднесе към устата си. Но парчето се оказа прекалено горещо и той в същия миг го изплю. Старецът захленчи от болка, от очите му изскочиха сълзи и потекоха по страните му.

Момчетата бяха същински диваци, хуморът им беше доста груб и примитивен. Огорчението на дядото им се видя ужасно смешно и те избухнаха в силен кикот. Хоу-Хоу подскачаше край огъня, а Едвин в неописуем възторг се търкаляше по земята. Дотича и момчето, което пазеше козите, за да вземе и то участие във веселбата.

— Извади ги да изстинат, Едвин! — молеше огорченият старец, който дори не се опитваше да изтрие сълзите, стичащи се от очите му. — Дай ми и един рак. Нали знаеш, че дядо обича раци.

Черупките съхнеха на жарта и се пукаха от топлината със силно цвърчене. Мидите бяха големи, от три до шест дюйма дълги. Момчетата ги изгребваха с тоягите от пепелта и ги трупаха на един изхвърлен на брега дънер, за да ги изстудят.

— Когато бях момче, ние не се подигравахме на по-възрастните, а ги почитахме…

Потокът от несвързани жалби и упреци не секваше, но внуците не обръщаха никакво внимание на дядото. Всички се захванаха за ядене, като действаха с ръце, с енергично дъвчене и силно мляскане. Старецът ядеше предпазливо, като се стараеше да не бърза, за да не се опари отново. Третото момче на име Заешката устна незабелязано посипа с щипка пясък късчето мида, което дядото тъкмо поднасяше към устата си. Песъчинките се забиха в небцето и венците му и отново избухна оглушителен кикот. Нещастникът не се сещаше, че са му скроили лоша шега, пръхтя и плю, докато Едвин не се смили и му подаде една кратунка с прясна вода да си изплакне устата.

— А къде са раците, Хоу-Хоу? — попита Едвин. — Дядо иска да яде.

В очите на стареца отново светна лакомото пламъче, когато му подадоха рака. Клещите, черупките — всичко беше цяло, но месото вътре отдавна беше изсъхнало. С треперещи пръсти, в предвкусване на удоволствието, старецът откъсна едната щипка, но тя се оказа куха.

— Какъв е тоя рак, Хоу-Хоу? Къде е месото? — захленчи той.

— Аз се пошегувах, дядо. Няма раци. Не хванах нито един.

По сбръчканите бузи на стареца се стичаха сълзи на безсилна обида и разочарование, а момчетата едва не виеха от възторг. После Хоу-Хоу незабелязано сложи на мястото на изсъхналия рак друг, току-що изваден от огъня. Щипките му бяха вече откъснати и от бялото месо се вдигаше ароматна пара. Усетил познатата миризма, старецът учудено погледна надолу. Унинието му начаса се смени с радост. Той жадно вдъхна аромата, едва не подскочи от възторг и се нахвърли на храната. Това привично зрелище не задържа вниманието на внуците. Те не забелязваха нито откъслечните възгласи, които, мляскайки, издаваше старецът, нито безсмислените му, както им се струваше, фрази: „Ех, сега да имаше малко майонеза! Шейсет години — две поколения — да не хапнеш, даже да не видиш майонеза! А навремето се сервираше с раците във всяка кръчма.“

Като се натъпка до пръсване, старецът въздъхна дълбоко, изтри ръце в голите си крака и замислено се загледа в морето. Заедно с усещането за ситост нахлуха спомените.

— А някога същият този бряг беше пълен с хора, особено в неделен ден. И никой не се боеше от мечките. А ей там, точно на скалата, имаше голям ресторант, готвеха отлично и изборът беше много богат. Четири милиона души наброяваше тогава Сан Франциско. Сега в града и в цялата околност я се съберат 40 души, я не. Из залива непрекъснато плуваха кораби, някои влизаха през Златните врати, други излизаха в открито море. А по небето — аероплани, дирижабли и въздушни кораби. Те се движеха с по 200 мили в час. Пощенската компания „Ню Йорк енд Сан Франциско лимитид“ смяташе тази скорост за минимално допустимата. Имаше един французин, забравих му името — той беше успял да стигне до 300 мили в час. Но това беше рисковано, прекалено рисковано според консервативната публика. Ала той беше тръгнал по правилен път и сигурно щеше да постигне повече, ако не беше Великият мор. Когато бях дете познавах старци, които бяха виждали първите аероплани, а сега самият аз станах свидетел на това как изчезнаха последните и това бе преди 60 години.

Внуците не слушаха хлевоустия старец — те отдавна бяха свикнали с неговото бъбрене, пък и не разбираха по-голяма част от думите. Случайният наблюдател би могъл да забележи, че в несвързаните монолози на стареца речта му придобиваше до известна степен някогашната стройност и изящество на израза. Но когато се обръщаше към внуците си, той отново се нагаждаше към техния груб, примитивен език.

— Вярно, тогава раците бяха малко — разглаголстваше старецът. — Бяха ги изловили. Те се смятаха за най-изискан деликатес. Пък и ловният им сезон беше само някакъв си месец. А сега могат да се намерят по всяко време на годината. И, което е най-чудното, могат да се уловят точно тук, в крайбрежните Шамъни на Клиф Хаус, където беше ресторантът.

Пасящите наблизо кози изведнъж станаха неспокойни, струпаха се на куп и момчетата скочиха на крака. Кучетата край огъня се хвърлиха към ръмжащия си другар, който пазеше стадото, а козите побягнаха под защитата на хората. Пет-шест сиви измършавели вълци се промъкваха сред дюните, готови да нападнат ръмжащите кучета. Едвин изстреля една стрела, но тя падна преди да стигне целта. Тогава Заешката устна развъртя прашката си — оръжието, с което Давид беше излязъл срещу Голиат — и така силно метна камъка, че той изсвистя във въздуха. Камъкът падна насред глутницата и изплашените вълци отстъпиха в евкалиптовия гъсталак.

Момчетата се разсмяха и отново се излегнаха на пясъка, а старецът замислено въздъхна. Той явно беше преял и сега, сплел пръсти на корема си, отново захвана да разглаголства.

— „Световете си отиват като дим“ — издекламира той очевидно стих на някой автор. — Да, всичко е бързотечно като дим. И човешката цивилизация на тази планета също е дим. Хората опитомиха полезните животни, унищожиха вредните, разчистиха земята от буренака. Но след това човечеството умря, първобитният живот заля планетата и помете по пътя си всички човешки ценности. Горите и плевелите нападнаха полята, хищниците разкъсаха стадата и ето сега на брега на Клиф Хаус бродят вълци. — Старецът се ужаси от собствените си мисли. — Там, където някога безгрижно живееха четири милиона души, сега скитат гладни вълци и подивелите ни потомци са принудени да се защитават с праисторическо оръжие от хищниците. И всичко това заради Алената смърт?

Думата „алена“ привлече вниманието на Заешката устна.

— Пак старата песен! — каза той на Едвин. — Какво значи „алена“?

— „Вълнува ни тъй аленият лист на клена, както звукът на ловджийски рог“ — отново издекламира старецът.

— Това значи червена — отговори Едвин на Заешката устна. — Ти не знаеш това, защото си от племето на Шофьора. А те нищо не знаят. Алена значи червена, сигурен съм.

— Червеното си е червено, нали така? Защо тогава да се надуваме и да казваме „алена“? — мърмореше Заешката устна. — Дядо, защо винаги говориш такива думи, които никой не разбира? — обърна се той към стареца. — „Ален“ не значи нищо, но всички знаят какво е „червен“. Защо тогава не казваш „червен“?

— Защото това не е точно. Чумата беше алена. Само за някакъв си час цялото тяло и лицето на човек ставаха алени. Аз ако не знам, кой ще знае! Всичко стана пред собствените ми очи. И аз твърдя, че чумата беше алена, защото… е, защото наистина беше алена и това е! Няма друга дума.

— А по моему „червена“ е по-добре! — упорстваше Заешката устна. — И баща ми нарича червеното червено, а той не е глупак. Той ми е разказвал, че всички са измрели от Червения мор.

— Баща ти е от простолюдието и предците му са прости хора. Аз знам откъде произлиза племето на Шофьора. Дядо ти беше шофьор, слуга. Той нямаше никакво образование и служеше на друга хора. Вярно, баба ти беше от добро семейство, но децата й не се метнаха на нея. Много добре си спомням как ги срещнах за първи път — те ловяха риба на езерото Тимескал.

— А какво е това образование? — попита Едвин.

— Това е, когато наричат червеното алено — насмешливо подметна Заешката устна и отново се нахвърли върху стареца. — Баща ми казва, че жена ти е от племето Санта Роса и въобще не е знатна. Това му го е разказал неговият баща, преди да умре. Той казва, че преди Червения мор е миела чинии в една кръчма, макар че не знам какво е това. А ти знаеш ли, Едвин?

Едвин отрицателно поклати глава.

— Да, тя беше келнерка — призна старецът. — Но тя беше добра жена и майка на твоята майка. След чумата малко жени бяха останали. Тя се оказа единствената жена, която можех да взема, макар и да е „миела чинии“ в кръчма, както се изразява баща ти. Но не е хубаво да се говори така непочтително за предците.

— Пък баща ми казва, че жената на първия Шофьор била лейди…

— Какво е това лейди? — поинтересува се Хоу-Хоу.

— Лейди е жената на Шофьора — бързо се отзова Заешката устна.

— Първият Шофьор се казваше Бил и, както вече ви казах, беше от простолюдието — обясни дядото. — Но жена му беше лейди, знатна лейди. Преди Алената чума тя беше жена на Ван Уордън, президента на Управата на Промишлените магнати, един от десетимата, които управляваха Америка. Състоянието му беше милиард и осемстотин милиона долара — такива монети като тази в торбата ти, Едвин. А когато дойде Алената смърт, тя стана жена на Бил, основателя на племето на Шофьора. Как я налагаше само! Виждал съм го с очите си.

Хоу-Хоу, който лежеше по корем и от нямане какво да прави разгребваше с крака пясъка, изведнъж извика и заразглежда отначало палеца на крака си, после дупката, която беше изровил. Другите две момчета също се заеха бързо да разхвърлят с ръце пясъка и скоро откопаха три скелета. Двата бяха на възрастни хора, а третият — на дете. Старецът приклекна и се вгледа в находката.

— Жертви на Чумата — обяви той. — Последните дни нещастниците умираха както си вървяха. Това трябва да е семейство, което се е спасило с бягство, за да не се зарази, и смъртта ги е настигнала тук, на Клиф Хаус. Те… Слушай, какво правиш, Едвин?!

В гласа на стареца прозвуча ужас — Едвин старателно избиваше с тъпата страна на ловджийския си нож зъбите от челюстта на единия череп.

— Ще си ги нанижа! — отговори той.

Момчетата се хванаха за работа и вдигнаха нетърпим шум. Никой не чуваше стареца.

— Вие сте истински диваци!… Значи вече са на мода огърлиците от човешки зъби. Следващото поколение ще си пробие носовете и ще си окачи украшения от кости и раковини. Така ще стане. Човешкият род е обречен да потъне в мрака на първобитната нощ преди отново да започне кървавото възкачване към върховете на цивилизацията. А когато се разплодят прекалено и планетата стане тясна, хората ще започнат да се избиват. И тогава сигурно ще носят на пояса си човешки скалпове, както сега… както ти, Едвин, носиш тая гнусна свинска опашка. И това е най-кроткият от внуците ми! Махни тази опашка, Едвин, изхвърли я, момчето ми!

— Само опява тоя дядка! — отбеляза Заешката устна, когато момчетата извадиха всички зъби и седнаха да делят плячката.

Движенията им бяха бързи и резки, а говорът, особено когато спореха за някой голям или красив зъб, несвързан и отривист. Те говореха с едносрични думи и кратки, отсечени фрази. Това беше по-скоро някакво безсмислено дрънкане, отколкото език. И все пак в него се долавяха следи от граматически конструкции, някакво далечно сходство с формите на по-културен език. Даже речта на стареца беше до такава степен изкривена, че ако се запише буквално, читателят не би разбрал нищо. Но той използваше това подобие на език само когато се обръщаше към внуците си. А когато се разприказваше и започнеше да си говори сам, говорът му полека-лека се очистваше, приближаваше се до литературния. Изреченията се удължаваха, придобиваха отчетлив ритъм и лекота, които свидетелстваха за някогашен навик да говори от катедрата.

— Дядо, разкажи за Червената смърт! — помоли Заешката устна след като делбата на зъбите завърши.

— За Алената смърт — поправи го Едвин.

— И без тия чудновати думички — продължи Заешката устна. — Говори разбрано, дядо, като всички Санта Роса. Никой не говори като тебе.