Алената чума

V

В продължение на два дни се крих в една китна горичка, недокосната от диханието на смъртта. Въпреки потиснатото си състояние (бях убеден, че всеки момент ще дойде и моят ред) лежах и събирах сили. Понито също се по-съживи и на третия ден го натоварих със скромния запас от консерви, който бе останал, и тръгнах на път. Не срещнах жив човек, нито възрастен, нито дете, затова пък на всяка крачка се натъквах на мъртъвци. За щастие имах достатъчно храна. Земята сега не е като някога. Тогава я разчистваха от дървета и храсталаци, обработваха я. Около мен растеше, зрееше и се пропиляваше богатство, което можеше да изхрани милиони. В полята берях зеленчуци и плодове. В опустелите ферми ловях кокошки и събирах яйца. В килерите често намирах консерви.

С домашните животни ставаха странни промени. Те постепенно подивяваха и започваха да се нападат взаимно. Най-лошо изпатиха кокошките и патиците. Свинете подивяха първи, след тях котките. Кучетата също бързо се приспособиха към промените и страшно се размножиха. Те изяждаха труповете, нощем виеха и лаеха, а през деня се изпокриваха по разни закътани места. Забелязах как постепенно си сменяха навиците. Отначало се движеха поотделно — настръхнали, готови всеки момент да се разкъсат взаимно. Но скоро започнаха да се събират в глутници. Кучето винаги е било обществено животно, още преди човекът да го опитоми. Преди чумата имаше страшно много породи кучета — гладки и с гъста, топла козина, съвсем дребни и огромни като пуми. Малките и слабите кучета загиваха от зъбите на събратята си. Изчезнаха и най-едрите, които не можеха да се приспособят към дивия живот. Разликите между породите се заличиха. Сега се въдят глутници от псета, както виждате, подобни на вълци.

— Но нали котките не се събират на глутници? — възрази Хоу-Хоу.

— Котката никога не е била обществено животно. Котката сама си е господар, както беше писал един автор от XIX век. Котката винаги си е била сама господар — и тогава, когато човекът я е опитомил, и по-късно, когато с векове я е одомашвал, и сега, когато отново е дива.

Конете също подивяха и всички великолепни, създадени от човека породи, се изродиха в сегашните дребни мустанги. Подивяха кравите, гълъбите и кокошките. Кокошки се въдят и сега, но далеч не са такива, каквито бяха преди.

… Аз май се поувлякох, а?… Бродех като в пустиня. Времето минаваше и аз започнах да тъгувам по хората. Но никого не срещах по пътя и започнах да се чувствам все по-самотен. Прекосих долината Ливърмор и планинската верига, която я отделя от другата много голяма долина — Сан Хоакин. Вие не сте били там, но това е много голяма долина, в която се въдят диви коне. Те се движат на огромни, многохилядни табуни. Аз лично съм ги виждал, когато бях там още веднъж, тридесет години по-късно. Вие си мислите, че тук, по крайбрежието, има много коне, но това е нищо в сравнение със Сан Хоакин. И още нещо интересно — подивелите крави се прехвърлиха на планинските склонове. Там сигурно им е по-лесно да се пазят от хищниците.

В селските местности бандитите и мародерите безчинстваха по-малко, отколкото в градовете. Срещал съм много ферми и селища, незасегнати от пожари. Но труповете, разпространяващи заразата, бяха навсякъде, така че аз вървях, без да спирам за дълго. Бях обзет от такава мъчителна тъга, че край Лейтроп прибрах две шотландски овчарки. Те дотолкова бяха отвикнали от свободата, че с радост отново се подчиниха на човека. Колитата дълги години бяха мои верни спътници и капка от тяхната кръв има даже у вашите кучета, момчета. Но самата порода за шестдесет години съвсем се загуби. Тези кучета са по-скоро опитомени вълци.

Заешката устна, изморен от дългия разказ, се изправи, огледа козето стадо и прецени положението на слънцето в небето. Едвин помоли стареца да разказва по-бързо и той продължи:

— Съвсем малко остана… Яхнал коня, който успях да хвана, и придружен от двете кучета и понито, аз пресякох Сан Хоакин и се отправих към чудната Йосемитска долина в планините на Сиера Невада. Там в един огромен хотел открих голям запас от консерви. Освен това навсякъде се ширеха тучни пасища, имаше много дивеч, а реката, която минаваше през долината, гъмжеше от пъстърва. Живях там в пълна самота три години. Само цивилизован човек може да разбере какво означава това. Вече не можех да издържам. Чувствах, че ще полудея. Човекът като кучето е обществено животно — той не може да живее сам. Мислех си, че щом аз съм оцелял, значи е оцелял и още някой. Пък и за три години чумните микроби сигурно бяха изчезнали и земята се беше очистила от тази гадост.

Яхнах коня и заедно с кучетата и понито се отправих назад. Отново прекосих Сан Хоакин, преминах хребета, слязох в долината Ливърмор и бях поразен от промяната. Не можех да позная местността — прекрасно обработените поля и градини бяха запустели и буренясали. Хората така старателно бяха отглеждали пшеницата, зеленчуците и плодните дървета, че те бяха станали нежни и слаби, а плевелите и храсталакът бяха непретенциозни и свикнали да се съпротивяват на човека. И когато хората престанаха да обработват земята, те задушиха стопанските култури. Бяха се навъдили множество койоти. Тук за първи път срещнах вълци — слизаха по двойки, по тройки, на малки глутници от хълмовете, където живееха по-рано.

Най-накрая край езерото Темескал, недалеч от мястото, където някога беше Окланд, аз срещнах живи хора. Как да ви опиша вълнението си, момчета, когато, яхнал коня, се спуснах от хълма към езерото и видях между дърветата дим от огън! Сърцето ми замря. Мислех, че ще полудея от радост. После чух детски плач, представете си, плач на живо пеленаче! В този миг залаяха кучета, моите им отвърнаха. Толкова бях свикнал с мисълта, че съм единственият, оцелял от чумата, че не можех да повярвам нито в дима, нито в детския плач.

И изведнъж там, на брега на езерото, на стотина фута от мен, видях едър мъж. Той стоеше на един стърчащ от водата камък и ловеше риба. Не можех да преодолея вълнението си. Спрях коня и исках да извикам, но не можах. Тогава му махнах с ръка. Стори ми се, че човекът ме погледна, но не ми махна в отговор. Без да слизам от коня, аз наведох глава и зажумях. Страх ме беше да погледна още веднъж нататък, защото знаех, че това е само мираж, че отворя ли очи, и човекът ще изчезне. Но това видение ми беше така скъпо, че не исках да го загубя. И нямаше да изчезне, аз знаех това, докато не отворя очи.

И стоях така с наведена глава, докато не чух кучешко ръмжене и мъжки глас. Как мислите, какво каза този глас? Ще ви кажа. Той рече: „Откъде се взехте пък вие, дявол да ви вземе?“ Ето с какви думи другият ти дядо ме посрещна на брега на езерото Темескал преди петдесет и седем години, Заешка устно. Не, това с нищо не може да се опише! Отворих очи — пред мен стоеше едър, загорял, космат човек с квадратна челюст, ниско чело и свирепи очи. Не помня как слязох от коня. Знам само, че в следващия миг сграбчих с две ръце ръката му и се разридах. Щях да го прегърна, ако той не се беше дръпнал — той винаги си е бил навъсен, недоверчив човек. Независимо от това аз плачех и не пусках ръката му.

Гласът на дядото трепна и секна от нахлулите спомени, по бузите му се търкаляха старчески сълзи. Момчетата го гледаха и се подсмихваха.

— Да, аз ридаех и исках да го прегърна, макар че Шофьора беше негодник, безчувствено животно. Не съм срещал по-отвратителен човек. Казваше се… Чакайте, как му беше името? Май съм забравил, странно! Впрочем всички му викаха Шофьора. Така се казваше професията му и прякорът си му остана. Ето защо племето, което той основа, и досега се казва племето на Шофьора.

Той беше ужасно зъл, безчестен човек. Не мога да разбера защо чумата го беше пощадила. Напук на всичките ни метафизични представи за абсолютната справедливост в света явно нямаше никаква справедливост. Защо беше оцелял тъкмо той, този морален урод, това леке върху лика на природата и при това такъв подъл измамник, какъвто светът не е виждал? Той не можеше да говори за нищо друго, освен за коли, мотори, бензин и гаражи. С особено удоволствие разказваше как е мамил и нагло е обирал хората, при които е служел, преди да пламне чумата. И въпреки всичко му беше съдено да оцелее, докато стотици милиони, не, милиарди люде, които бяха по-добри от него, загинаха!

Тръгнахме с Шофьора към стана. И там видях Веста, същата онази Веста. Това беше великолепно и… тъжно до сълзи. Веста Ван Уордън, младата съпруга на Джон Ван Уордън, облечена в дрипи, стоеше наведена над огъня и с мазолести, ожулени и изподрани ръце бъркаше някаква манджа — същата тази Веста, родена да владее най-голямото в историята на човечеството състояние. Мъжът й, Джон Ван Уордън, притежател на милиард и осемстотин милиона долара, беше Президент на Промишлените магнати и управляваше Америка. Освен това той беше член на Международния комитет по контрола, тоест един от седемте, които управляваха света. И самата Веста беше от такова благородно семейство. Баща й Филип Саксън беше Президент на Управата на Промишлените магнати до самата си смърт. Този пост беше станал почти наследствен и ако Филип Саксън имаше син, щеше да бъде негов приемник. Но той имаше само едно дете, Веста, скъпоценно цвете, създадено от вековете. След обявяването на годежа на Веста и Ван Уордън, Саксън посочи бъдещия си зет за свой приемник. Това беше, разбира се, изключително политически брак. Като тези, които бяха обичайни за венценосците особи, преди магнатите да ги сменят на кормилото на властта. Имам основание да мисля, че Веста никога не е обичала мъжа си с тази безумна, страстна любов, която възпяват поетите.

И същата тази Веста вари в опушеното котле някаква си рибена чорба и прекрасните й очи са възпалени от лютия дим! Да, тежка беше участта й! Тя беше единствената оцеляла на милион, също като мене и Шофьора. Навремето Ван Уордън беше построил разкошна лятна резиденция над самия залив на Сан Франциско върху един живописен хълм край Аламеда. Къщата беше обкръжена от огромен парк. Именно там Ван Уордън беше изпратил жена си, когато пламна чумата. Паркът се охраняваше от въоръжена стража и нищо, нито продуктите, нито даже писмата не можеха да влязат в къщата без дезинфекция. И все пак заразата проникна там, поразявайки стражата, слугите на работните им места и огромното множество приближени, които не избягаха от страх. Но и тези, които избягаха, измряха. Веста беше останала единственият жив човек в целия дворец, който се бе превърнал в истинска морга.

Шофьора бил един от избягалите. След два месеца той се върнал и открил, че Веста се е укрила в летния павилион, където била в пълна безопасност. Шофьора бил същински див звяр. Веста се скрила в парка и същата нощ тръгнала пеш към планината — тя, чиито изящни крачета никога не бяха стъпвали по остри камъни и чиято нежна кожа не беше докосвана от бодлите на трънак. Той се спуснал след нея и същата нощ я настигнал. Този мерзавец, представете си, я ударил! Пребил я от бой и я направил своя робиня. Тя, която не знаела какво е да си изцапаш ръцете, сега трябваше да събира съчки, да пали огън, да готви и въобще да върши цялата черна работа. Шофьора я караше да изнемогва от работа, а той като същински дивак се излежаваше на тревата и я зяпаше. Той не искаше да си мръдне пръста с изключение на редките случаи, когато отиваше на лов или за риба.

— Много правилно! — полугласно отбеляза Заешката устна към момчетата. — Аз го помня много добре. Дядката беше мъж на място. Държеше всички изкъсо и им беше взел страха. Баща ми беше женен за дъщеря му. Да можехте да видите как го налагаше Шофьора! Беше същински дявол. Ходехме на пръсти. Вече беше тръгнал да мре и пак се вдигна и така ме цапардоса с дългата си тояга — винаги я носеше с него, — че ми разби главата.

Заешката устна замислено потри кръглата си глава и момчетата отново се обърнаха към стареца, който възторжено хвалеше Веста, притежание на основателя на племето на Шофьора.

— Не можете даже да си представите колко чудовищно беше всичко! Шофьора беше слуга, разбирате ли, прост слуга! Той се е влачил по корем пред хората от нейния кръг. А тя е владетелка както по рождение, така и по силата на брака си. Тя държеше в малката си нежнорозова длан съдбите на милиони като него. По мое време и най-беглият допир с хора като Шофьора би осквернил Веста. Много добре знам това. Спомням си една случка. Мисис Голдуин, съпругата на един от Магнатите, изпусна чадъра си, когато се канеше да се качи по трапа в собствения си дирижабъл. Слугата направи непростима грешка — вдигна чадъра и го подаде на самата мисис Голдуин, една от най-знатните дами в света! Тя се дръпна от слугата като от прокажен и даде знак на секретаря си да вземе чадъра. Освен това заповяда незабавно да научат името на простака и да вземат мерки незабавно да бъде уволнен. Такава беше и Веста Ван Уордън. А Шофьора я направи своя робиня и се гавреше с нея.

… Спомних си! Бил, Бил Шофьора, така му викаха! Той беше примитивно, тъпо същество, лишено от всякакво благородство, което не познаваше великодушните подбуди, свойствени на културния човек. Не, няма абсолютна справедливост, иначе това чудо на чудесата, каквото беше Веста Ван Уордън, нямаше да се падне на Шофьора. Вие никога няма да разберете трагизма на положението, защото и вие сте груби малки диваци, които не познават нищо освен собствената си диващина! Защо Веста не стана моя? Аз съм човек с изтънчена култура, професор в голям университет. И въпреки това тя не би се унижила до познанство с мене — толкова високо беше положението й тогава! Представете си цялото унижение, на което беше подложена, като попадна в ръцете на Шофьора. И ако не беше крахът на цивилизацията, аз никога нямаше да се запозная с нея, не бих посмял да я погледна в очите, да разговарям с нея, да докосвам ръката й и… да я обичам, да, да, да я обичам и да знам, че тя отговаря на чувствата ми. Аз вярвам, знам, тя даже би ме обикнала — та край нея нямаше друг мъж освен Шофьора! Защо чумата, която погуби осем милиарда души, не уби още един — Шофьора?

Веднъж, когато Шофьора отиде за риба, тя започна да ме моли да го убия. Молеше ме със сълзи на очи. Но аз се страхувах, плашеха ме неговата ярост и сила. Наистина по-късно говорихме по въпроса. Предлагах му коня си, понито, кучетата, всичко, което имах, само да ми даде Веста. Но той ми се смееше в лицето и клатеше глава. Оскърбяваше ме. Заяви, че по-рано бил слуга, тъпкали са го мъже като мене и жени като Веста, а сега най-знатната дама на земята му слугува, готви му и му бави копелетата. „Вашето време беше преди чумата. А сега е моето време и хич не се оплаквам. И пари да ми дават, не бих се съгласил да върна миналото!“ Така ми каза, макар думите му да не бяха точно тези. Този негодник през цялото време бълваше ругатни.

Освен това ме предупреди, че ще ми откъсне главата и ще напердаши Веста, ако забележи, че я заглеждам. Какво можех да направя, като ме беше страх от него! Беше като див звяр. Вечерта, когато се натъкнах на стана им, ние с Веста дълго си спомняхме за нашия изчезнал свят. Говорехме за изкуство, книги, стихове, а Шофьора слушаше и глуповато се хилеше. Нашият разговор, от който не разбираше нито една дума, много скоро го измори и му досади. Тогава стана и заяви: „Виждате ли я Веста Ван Уордън? Беше надута красавица и важна птица — жена на магната Ван Уордън. Сега е моя жена. Да, професор Смит, времената се промениха, много се промениха! Ей, жено, я ми свали цървулите, живо! Искам професор Смит да знае как съм те дресирал!“

Видях как Веста прехапа устни, а в очите й припламна омраза. Той замахна с възлестия си юмрук и аз се изплаших. Не бих могъл да се преборя с него. Затова станах и си тръгнах, за да не бъда свидетел на подобно унижение. Но Шофьора се разсмя и заплаши да ме набие, ако не остана. И аз бях принуден да седя и да гледам как край огъня на брега на езерото Темескал Веста Ван Уордън коленичи и се зае да смъква цървулите от краката на тази ухилена космата маймуна.

… Не, момчета, вие не можете да разберете това! Вие не сте видели и нищо не знаете. Не можете да го разберете!

— На всичко е научена — подсмиваше се Шофьора, докато Веста изпълняваше неговата ужасна и унизителна заповед. — Понякога се дърпа, опъва се, но като я цапнеш веднъж по мутрата, пак става кротка като агънце.

А друг един път ми каза: „Ние трябва да започнем всичко отначало — да се плодим и да заселваме земята. Вие просто нямахте късмет, професоре, вие си нямате жена, а тука работите са като в рая. Но аз не съм горд и чуйте какво ще ви кажа — посочи мъничкото си, на малко повече от годинка, момиченце. — Ето жена за вас! Вярно, ще трябва да почакате, докато поотрасне. Какво ще кажете? Всички тук сме еднакви, но силата е у мене. Но не се надувам, професор Смит, аз ви оказвам чест, голяма чест. Съгласен съм нашата дъщеря, дъщерята на Шофьора и Веста Ван Уордън, да се сгоди за вас! Ех, дявол да го вземе, да можеше да види Ван Уордън!“