Алената чума

II

Старецът беше явно поласкан от тази молба. Той се прокашля и започна:

— Преди петнадесет-двадесет години много хора слушаха разказите ми за Алената чума. Сега за съжаление явно никой не се интересува…

— Ето пак! — недоволно възкликна Заешката устна. — Не можеш ли да не говориш глупости? Говори разбрано. Какво значи „интересува“? Ломотиш като малко дете!

— Не се заяждай — намеси се Едвин, — че ще се ядоса и нищо няма да разкаже. Плюй на чудноватите думи. Все нещо ще разберем.

— Хайде, хайде, дядо! — настоя Хоу-Хоу, тъй като старецът през това време беше започнал тирада за неуважението към възрастните и колко жестоки стават хората, когато загине цивилизацията и те попаднат в първобитни условия.

Старецът започна разказа си.

— Тогава на земята живееха много хора. Само в Сан Франциско бяха четири милиона…

— А какво е това милион? — попита Едвин.

Старецът ласкаво го погледна.

— Знам, че можете да броите само до десет, затова ще ви науча. Дай си ръцете. Виж, двете ти ръце имат десет пръста, нали така? Е, добре. Сега вземам тая песъчинка — подръж я, Хоу-Хоу. — Старецът сложи песъчинката на дланта на момчето. — Тази песъчинка е все едно десетте пръста на Едвин. Добавям още една песъчинка — значи още десет пръста. След това прибавям още и още, докато не станат толкова песъчинки, колкото са пръстите на Едвин. Това прави сто. Запомнете тази дума — сто. Сега слагам в ръката на Заешката устна камъче. То прави десет песъчинки или десет пъти по десет пръста значи сто пръста. След това слагам десет камъчета. Те правят хиляда пръста. После вземам една мидена черупка, която означава десет камъчета или сто песъчинки, или хиляда пръста…

Старецът търпеливо повтаряше обясненията и се опитваше постепенно да налее в главите на внуците си най-обща представа за смятане. С увеличаване на числата той им даваше предмети с различна големина. Слагаше на дънера предметите, които означаваха големи числа и накрая изпадна в затруднение, защото за обозначаване на милион се наложи да вземе избитите от черепите зъби, а на милиард — черупките от раците. Накрая спря обясненията, защото забеляза, че внуците му проявяват признаци на умора.

— И тъй, Сан Франциско имаше четири милиона жители — слагаме четири зъба.

Момчетата бавно преместиха поглед от зъбите, подредени на дънера, към ръцете си, после към камъчетата, песъчинките и накрая към пръстите на Едвин. После плъзнаха поглед назад, в обратен ред — те се мъчеха да усвоят с ума си такова непостижимо количество.

— Ей че много хора, дядо — неуверено предположи най-накрая Едвин.

— Да, страшно много хора — като пясъка на брега и всяка песъчинка е възрастен или дете. Да, миличък, и всички тези хора живееха в Сан Франциско. А когато идваха тук, на брега, се събираха повече от песъчинките. Повече, много повече! Сан Франциско се смяташе за много красив град. А оттатък залива, където беше миналата година станът ни, живееха още повече хора. По цялото протежение от нос Ричмънд до Сан Леандро, в равнината и по хълмовете, се простираше нещо като цял огромен град със седеммилионно население. Разбирате ли? Седем зъба — това са седем милиона.

Момчетата отново отместиха поглед от пръстите на Едвин към наредените на дънера зъби и обратно.

— Светът беше препълнен с хора. Броят на населението на земята според преброяването от 2010 година беше осем милиарда, да, да, осем милиарда — осем черупки от рак. Не като сега. Хората знаеха много начини за добиване на храна. Колкото повече храна имаше, толкова повече ставаха хората. През 1800 година само в Европа населението било 170 милиона. След сто години — сложи една песъчинка, Хоу-Хоу, — през 1900 година, било вече петстотин милиона, значи към петте песъчинки трябва да се добави един зъб. Това показва колко лесно е било да се добива храна и колко бързо се е увеличавало населението. През 2000 година Европа имаше вече хиляда и петстотин милиона жители. Така беше навсякъде. Тези осем черупки означават осем милиарда души, които населяваха земята по времето, когато започна Алената чума.

Аз тогава бях млад човек на двадесет и седем години и живеех оттатък залива на Сан Франциско, в Бъркли. Едвин, помниш ли огромните каменни къщи, които видяхме, когато слязохме от хълмовете на Контра Коста? Ето в такава каменна къща живеех. Бях професор по английска литература.

Много от това, което разказваше старецът, беше непонятно за внуците, но те го слушаха с интерес, опитвайки се да разберат събитията от миналото.

— А за какво ви бяха тези каменни къщи? — попита Заешката устна.

— Помниш ли как баща ти те учеше да плуваш?

Заешката устна кимна.

— Та ето, в Калифорнийския университет — така се казваха тези каменни къщи — учехме момчетата и момичетата да мислят точно така, както аз с помощта на песъчинките, камъчетата и черупките на раците ви обясних колко хора живееха в онези времена. Трябваше да ги учим на много неща. Момчетата и момичетата, които учехме, се наричаха студенти. Те се събираха в големи стаи, по 40–50 души наведнъж, а аз им говорех разни неща. Както сега на вас. Разказвах им за книгите, написани преди много години, а понякога по същото това време…

— Значи всичко, което си правил, е било да говориш, да говориш… — учуди се Хоу-Хоу. — А кой набавяше месото, кой доеше козите, кой ловеше риба?

— Умен въпрос, Хоу-Хоу, умен въпрос! Както вече ви казах, добиването на храна по това време беше проста работа. Ние бяхме много умни. Няколко човека можеха да осигурят храната на много хора. А останалите се занимаваха с други неща. Ето аз например, както каза, само говорех. Да, аз говорех, говорех през цялото време и за това ми даваха храна, много и отлична храна. Не съм опитвал такава много години и едва ли някога ще опитам отново. Знаете ли, понякога съм склонен да мисля, че най-голямото постижение на нашата гигантска цивилизация беше храната — нейното невероятно изобилие, безкрайното й разнообразие и възхитителният й вкус. Да, момчета, това беше живот — какви възхитителни неща ядяхме тогава!

За внуците тия възторзи бяха непонятни, но те решиха, че дядото, както обикновено, се е отдал на старческа бъбривост.

— Тези, които ни осигуряваха храната, се наричаха „свободни граждани“. Но това беше шега. Ние от господстващата класа владеехме земята, машините, всичко на света, а тези хора работеха за нас. Ние прибирахме почти цялата храна, която те произвеждаха и им оставяхме съвсем малко, колкото да могат да работят и да изкарват за нас още повече храна.

— А аз щях да отида в гората и да си намеря храна — заяви Заешката устна. — И ако някой се опиташе да ми я вземе, щях да го убия.

Старецът се засмя.

— Нали ти казах, че ние, хората от господстващата класа, владеехме и земята, и горите, и всичко останало. Тези, които отказваха да произвеждат за нас храна, наказвахме или обричахме на гладна смърт. Но те не бяха много. Повечето предпочитаха все пак да ни хранят, да ни шият дрехи и въобще да правят за нас хиляди — сложи една черупка, Хоу-Хоу, — хиляди приятни неща. По това време аз се казвах професор Смит, професор Джеймс Хауърд Смит. Моите лекции бяха много популярни, иначе казано, много момчета и момичета обичаха да слушат как разказвам за книгите, които други хора бяха написали. Аз бях щастлив и ядях до насита всякакви вкусни неща. Ръцете ми бяха меки и нежни, защото не работех с тях, а тялото чисто и дрехите изящни… — Старецът с отвращение погледна дрипавата си кожа. — Такива неща не носехме. Даже робите се обличаха по-добре. И кожата ни винаги беше чиста. Всеки ден по много пъти си миехме ръцете и лицето. А вие никога не се миете, освен ако не паднете във водата или не ви хрумне да поплувате.

— Ти също не се миеш, дядо — възрази Хоу-Хоу.

— Какво ти миене! Времената са други. Сега съм един мърляв дядка. И никой не се мие, пък и няма с какво. Шестдесет години не съм виждал сапун. Вие не знаете какво е сапун и аз няма да ви обяснявам, защото говорим за друго — за Алената смърт. Ето, вие знаете какво е болежка. По-рано й казвахме болест. Много болести са предизвикани от микроби. Запомнете тази дума, микроби! Микробът е едно такова много дребно същество, което прилича на кърлежите, дето се появяват по кучетата пролетно време, когато избягат в гората. Само че микробът е още по-малък. Той даже не се вижда.

Хоу-Хоу се изсмя.

— Ама че си и ти, дядо! Как може да се говори за нещо, което не се вижда! Ако не си виждал тия неща, откъде знаеш, че ги има? Хайде де, обясни! Как можеш да знаеш за нещо, което не се вижда?

— Умен въпрос, Хоу-Хоу, много умен. И все пак ние успяхме да видим някои микроби. Работата е там, че ние имахме такива устройства, те се наричаха микроскопи и ултрамикроскопи. Ние ги приближавахме до очите си и гледахме през тях и всички неща ставаха по-големи, отколкото са в действителност, а без микроскоп не виждахме много работи. Най-добрите ни ултрамикроскопи увеличаваха микробите четиридесет хиляди пъти. Нали не сте забравили, че една черупка означава хиляда пръста? Вземете четиридесет мидени черупки — толкова пъти по-голям изглеждаше микробът, когато се гледаше през микроскоп. Освен това имахме още едно устройство — киноекран, с негова помощ увеличеният четиридесет хиляди пъти микроб ставаше още много хиляди пъти по-голям. Така можехме да разгледаме всичко, което не се виждаше с просто око. Вземете една песъчинка и я разделете на десет части. След това една от частите разтрошете на десет части, после още на десет, после още веднъж и още веднъж и правете това цял ден и може би ще получите такова мъничко зрънце каквото е микробът.

Момчетата гледаха стареца с нескрито недоверие. Заешката устна презрително пръхтеше, Хоу-Хоу тихичко хихикаше, но Едвин ги смушка с лакът да млъкнат.

— Кърлежът смуче кръвта на кучето, а микробите, нали са много малки, попадат в кръвта и там се плодят. В тялото на един човек понякога има милиарди микроби… Дайте ми, моля ви, една черупка от рак… Ето толкова, колкото означава тази черупка. Ние наричахме микробите микроорганизми. Когато милиони или милиарди микроорганизми попаднеха в тялото на човек, той се разболяваше. Микробите предизвикваха болестите. Тези микроби бяха безкрайно много — толкова видове, колкото са песъчинките по брега. Ние познавахме само някои от тях. Светът на микроорганизмите си оставаше невидим за нас, ние трудно прониквахме там и знаехме малко за него. И все пак някои видове микроби ни бяха известни. Например bacillus anthracis, micrococcus или Bacterium termo и Bacterium lactis — същите, от които и сега се заквасва козето мляко. Знаехме и различни видове Schizomycetes и много други…

И старецът се впусна в разсъждения за свойствата на различните микроорганизми, при това толкова дълги и усукани, че момчетата си смигнаха и се вгледаха в пустинния океан, забравили за словоохотливия старец.

— А Алената смърт, дядо? — напомни му най-сетне Едвин.

Старецът трепна и с усилие слезе от катедрата, от която четеше на някакви свои млади слушатели лекция за най-новите теории за болестотворните микроби с шестдесетгодишна давност.

— Да, да, Едвин, аз се увлякох. Какво да се прави, понякога спомените от миналото са така силни; забравям, че сега съм жалък старец, навлечен в козя кожа, който скита с внуците си — диваци, пасящи кози — из първобитната пустиня. „Световете си отиват като дим“ — така и нашата славна гигантска цивилизация отмина, изчезна като дим. Сега вече съм дядо, немощен старец и принадлежа към племето Санта Роса, защото се ожених за жена от това племе. Моите синове и дъщери се сродиха с други племена — племето на Шофьора, на Сакраменто, на Пало Алто. Ето Заешката устна е от племето на Шофьора. Ти, Едвин, си от рода Сакраменто, а ти, Хоу-Хоу — от Пало Алто. Името на това племе идва от името на града, който се намираше близо до едно друго огнище на културата — Станфордския университет. Ето, сега отново си спомних кой съм и какво съм. Всичко си дойде на мястото. И така, разказвах за Алената смърт. Докъде бях стигнал?

— Ти говореше за микробите, които не се виждат, но от тях човек уж се поболявал.

— Да, правилно. Та ето, отначало човек не забелязваше, че в тялото му са попаднали микроби — те бяха малко. Но след това всеки микроб се делеше наполовина и ставаха два микроба, те на свой ред се деляха надве и т.н., при това с такава бързина, че много скоро в тялото на човека имаше вече милиони микроби. Тогава той се поболяваше от болестта, наричана на този вид микроб, който беше попаднал в кръвта му. Тя можеше да бъде шарка, инфлуенца, жълта треска и още хиляди други болести.

Но, чудна работа! Непрекъснато се появяваха все нови и нови микроби. Едно време, когато хората на земята били малко, и болестите се броели на пръсти. Но хората се размножиха, заселиха се заедно в големите модерни градове и тогава започнаха да се появяват нови болести — в тялото на човека попадаха нови микроби. Милиони умираха от болести. Колкото по-нагъсто се заселваха, толкова по-страшни ставаха болестите. Някога, още в средата на века — това е много преди да се родя, — по Европа преминала Черната чума. И след това още много пъти я опустошавала. После туберкулозата — от нея неизбежно боледували там, където живеели много хора на едно място. Стотина години преди моето раждане избухнала епидемията от бубонна чума. А в Африка била разпространена сънната болест. Бактериолозите се бореха с болестите и ги побеждаваха така, както вие например убивате вълците, бранейки от тях козите, или смачквате москитите, които ви хапят. Бактериолозите…

— Дядо, а какво е това… Как ги каза?

— Как да ти обясня? Ето ти, Едвин, си пастир, твоята работа е да пазиш козите. Ти знаеш много за тях. А бактериологът се занимава с микробите, това е неговата работа и той знае много за тях. Та така, бактериолозите се бореха с микробите и понякога успяваха да ги унищожат. Една от най-страшните болести беше проказата. Цял век преди да се появи на бял свят, бактериолозите бяха открили микроба на проказата. Те го бяха изучили до съвършенство, бяха му направили много снимки, аз съм ги виждал. Но те така и не откриха начин да го унищожат. А през 1984 г. се появи пантобластичната чума. Тя избухна в страната, наречена Бразилия, и отнесе милиони хора. Бактериолозите откриха микроба на тази болест и намериха начин да го унищожат, така че чумата не се разпространи по-нататък. Те направиха т.нар. серум, който се вкарваше в тялото на човека. Серумът убиваше микроба без да навреди на болния. През 1910 година имаше пелагра и анкилостома. Бактериолозите бързо се справиха с тях. Но през 1947 г. се появи нова, съвсем неизвестна дотогава болест. С нея се заразяваха бебетата до десет месеца — ръцете и краката им се парализираха, те не можеха нито да се движат, нито да се хранят. Бяха необходими единадесет години, докато бактериолозите открият начин да унищожат микроба на тази болест и да спасят децата.

Независимо от тези болести и от новите, които пламваха по-късно, хората ставаха все повече и повече, защото беше лесно да се произвежда храна. Колкото по-лесно се добиваше храната, толкова повече ставаха хората. Колкото повече ставаха хората, толкова по-нагъсто се заселваха. И колкото по-нагъсто се заселваха, толкова по-често се появяваха нови болести. Много хора предупреждаваха за опасността. Още през 1929 г. Солдервецки предупреди бактериолозите, че светът не е застрахован срещу появата на някоя неизвестна болест, която може да се окаже хиляди пъти по-силна от всички известни дотогава и може да доведе до гибелта на стотици милиони хора, ако не и на цял милиард. И все пак светът на микроорганизмите си оставаше загадка. Учените знаеха, че той съществува, че от време на време оттам нахлуват пълчища микроби и покосяват човека. Това е почти всичко, което знаеха. Те се досещаха, че в този невидим свят има толкова различни видове микроби, колкото са песъчинките на морския бряг. Някои предполагаха, че в него могат да се зараждат и нови видове. Не се изключва възможността именно там да започва животът — „безграничната плодовитост“, както я наричаше Солдервецки, използвайки израза на други хора, писали преди него…

В този момент Заешката устна се изправи. На лицето му се четеше крайно презрение.

— Дядо — заяви той, — омръзна ми твоето дрънкане. Защо не разказваш за Червената смърт? Ако не искаш, кажи си и ние ще си тръгнем за стана.

Старецът мълчаливо го погледна и тихо заплака. Сълзи на безпомощна обида се търкаляха по страните му, сякаш всички горести на тези дълги осемдесет години се отразиха на печалното му лице.

— Я сядай! — намеси се Едвин. — Нали разказва! Той тъкмо стигна до Алената смърт, нали, дядо? Ей сега ще ни разкаже за всичко. Седни, Заешка устна! Дядо, продължавай.